Книга 1

1 Изгубени души

Великият архимаг Рейстлин Маджере беше сътворил своя магически Басейн на виденията дълбоко в подземията на Кулата на Върховното чародейство, която някога, по стечение на обстоятелствата, бе пребивавала в Палантас, а сега се намираше в Нощлунд. Взирайки се в този басейн, магьосникът бе успявал да остава в течение и дори да направлява интересуващите го събития във външния свят. И въпреки че Рейстлин Маджере беше мъртъв вече дълги години, създаденият от него басейн продължаваше да върши работа. Сега с поддържането му се бе заел новият собственик на Кулата — чародеят Даламар. По този начин, макар и затворник в собствената си кула — същински остров сред реката от душите на мъртвите, Даламар често бе посещавал в ума си онези места, които иначе нямаше как да достигне по друг начин.

В този момент Палин Маджере се намираше на ръба на този басейн и се взираше в непотрепващата синя светлина, която гореше в средата му и на практика беше единственото осветление в мрачното помещение. Даламар също стоеше до него и на свой ред бе впил поглед в непотрепващия огън. Макар че магьосниците с лекота можеха да наблюдават всяко едно събитие, случващо се в момента по света, двамата много внимателно се взираха в ставащото недалеч от тях — в ставащото на самия връх на Кулата, в чиито подземия се намираха те самите.

В лабораторията, някога принадлежала на Рейстлин Маджере, щеше да се проведе среща между Златна Луна от Цитаделата на светлината и Мина, Господарката на Нощта, водачка на Рицарите на Нерака. Златна Луна вече беше дошла в това странно място. В лабораторията царяха хлад и мрак и отвсякъде бяха надвиснали сенки. Даламар й беше оставил фенер, ала светлината му беше слаба и успяваше единствено да подчертае тъмнината, която сякаш никога нямаше да се разпръсне напълно, дори ако вътре запалеха всеки фенер и всяка свещ, съществуващи по лицето на Крин. Тъмнината — душата и сърцето на тази заплашителна кула — владееше изцяло това помещение, чието минало бе изпълнено с толкова много смърт, болка и страдания.

Именно тук Рейстлин Маджере се бе опитал да подражава на боговете и да създаде живот, за да се провали напълно, донасяйки на бял свят жалките, тромави, покъртителни в самото си присъствие същества, живели и изчезнали в стаята, където в същия момент се намираха двамата чародеи. Пак в тази лаборатория драконовата повелителка Китиара бе намерила смъртта си — смърт, която по своята бруталност можеше да се сравнява единствено с потопения й в реки от кръв живот. Тук се възправяше и Порталът, водещ към Бездната, връзката между владенията на смъртните и умрелите, която отдавна бе прекъсната и сега служеше единствено за дом на мишките и паяците.

Златна Луна много добре познаваше мрачната история на това помещение. И навярно тъкмо тази история занимаваше мислите й сега, помисли си Палин, загледан към потрепващия й на повърхността на басейна образ. Лечителката стоеше в лабораторията, обгърнала рамене, и потръпваше не от студ, а от страх. Магьосникът почувства лека загриженост. Познаваше Златна Луна от дълги години, но така и не можеше да си припомни кога за последен път я е виждал изплашена от нещо.

Навярно се дължеше на странното тяло, което понастоящем Лечителката обитаваше. В действителност Златна Луна отдавна беше прехвърлила деветдесетте. Истинското й тяло беше на възрастна жена — все още жизнено, все така силно за човек на нейните години, ала с белязана от старостта кожа, с приведен гръб и изкривени пръсти, които обаче така и не бяха загубили внимателното си докосване. Истинското й тяло й бе служило вярно и никога не й бе хрумвало да съжалява за нещо или да се страхува от настъпването на годините, които й бяха донесли радостите на любовта и раждането, скърбите на любовта и смъртта. Това тяло й бе отнето в нощта на голямата буря и заменено с друго, непознато, много по-младо, красиво и преливащо от жизненост. Сега единствено очите й напомняха на Палин за жената, която му се струваше, че е познавал през целия си живот.

„Тя е права — помисли си магьосникът. — Това тяло не е нейно. Изглежда като взето назаем. Като дрехи, които не са ти по мярка.“

— Трябва да бъда до нея — промърмори Палин. Той се размърда неспокойно и понечи да заобиколи басейна. Стаята беше облицована с камък. Във вътрешността й царяха студ и мрак и непомръдващият пламък, горящ в дълбините на тъмния басейн, не можеше да разпръсне това усещане. — Златна Луна изглежда силна, ала не е така. Тялото й е на човек, едва прехвърлил двайсетте си години, но сърцето й е на жена, видяла повече от девет десетилетия. Шокът от срещата с Мина — особено сега — може да я погуби.

— В такъв случай шокът от обезглавеното ти тяло едва ли ще бъде от голяма полза — отвърна иронично Даламар. — Което те очаква, ако точно сега решиш да се появиш там горе. Кулата е обградена от Мрачни рицари. Сигурно са поне трийсет.

— Не вярвам да посегнат на живота ми — каза Палин.

— Така ли? А какво според теб ще направят? Може би ще ти наредят да отидеш в ъгъла и хубаво да си помислиш какво лошо момче си бил? — присмя му се елфът. — Като заговорихме за ъгли — добави с внезапно променен глас, — видя ли това?

— Кое? — Палин се огледа разтревожено.

— Не тук! Там! — Даламар посочи басейна. — Блясъкът в очите на драконите, които пазят Портала.

— Виждам единствено прах — отговори Палин, след като известно време напрегнато се взира в Портала. — Паяжини и миши изпражнения. Въобразяваш си.

— Мислиш ли? — попита Даламар. Саркастичният му тон значително се бе смекчил и сега в него се долавяха необичайно мрачни нотки. — Чудя се…

— Какво се чудиш?

— Доста неща — отговори елфът.

Палин се втренчи в него, ала измършавялото лице на магьосника не издаваше абсолютно никакви емоции. Даламар едва се различаваше в тъмното помещение в черните си дрехи. Виждаха се единствено ръцете му с дългите им деликатни пръсти и общото впечатление беше за ръце, които просто изникват от нищото. Мрачният елф вече имаше дълги години живот зад гърба си и все пак се предполагаше, че е едва в началото на своя път, ала като цяло на човек му се струваше, че треската и отчаяната амбиция са оставили прекалено дълбоки следи и са го състарили допълнително.

„Но какво право имам да го виня за начина, по който изглежда? — помисли си Палин. — Как ли изглеждам самият аз в очите му? Одрипавял мъж на средна възраст. Лицето ми сигурно е не по-малко мършаво и изтерзано от неговото. Косата ми посивява и оредява, а в очите ми има единствено горчивината на някой, който така и не е получил обещаната му награда.

Намирам се пред една от най-удивителните магии, създавани някога от чичо ми, но какво всъщност съм постигнал в живота си, освен да се провалям пред всеки, който някога е очаквал нещо от мен? Включително и пред самия себе си. Златна Луна е само един от много примери. Трябва да бъда до нея. Герой като баща ми без колебание би избрал този път, без значение дали това би довело до гибелта или загубата на свободата му. Да, ето ме и мен, спотайвам се в подземието на Кулата и треперя за безопасността си.“

— Стига си шавал, става ли? — обади се раздразнено Даламар. — Накрая ще се подхлъзнеш и ще паднеш в Басейна. Гледай — посочи развълнувано към светлината, — Мина току-що пристигна. — Той потри слабите си ръце. — Сега вече ще получим някои отговори.

Палин се закова нерешително. Ако тръгнеше веднага и използваше магическите преки коридори на Кулата, може би щеше да стигне до Златна Луна навреме, за да я защити. Ала нещо не му позволяваше да помръдне и го караше да се взира в центъра на Басейна с ужасено очарование.

— Нищо не се вижда в тази чародейска бърлога — казваше на висок глас Мина. — Трябва ни светлина.

Светлината в лабораторията стана по-ярка, толкова ярка, че заслепяваше навикналите към тъмнината очи.

— Нямах представа, че Мина е магьосница — обади се Палин, като заслони очи с ръка.

— Не е — отвърна съвсем кратко Даламар. Той му хвърли един странен поглед. — Това не ти ли подсказва нещо?

Палин не обърна внимание на въпроса му и се съсредоточи върху разговора.

— Ти… си толкова красива, майко — произнесе тихо и с благоговение Мина. — Изглеждаш точно както си те представях. — Тя падна на колене и протегна ръце. — Ела, целуни ме, майко — извика през ронещите се по бузите й сълзи. — Целуни ме, както правеше някога. Защото аз съм Мина. Твоята Мина.

— И наистина беше в продължение на толкова много години — промърмори Палин, наблюдавайки с тъга и загриженост как Златна Луна се приближи неуверено до Мина и я взе в обятията си. — Намерила я е изхвърлена на морския бряг, вероятно след ужасно корабокрушение, макар така и да не открили каквито и да било отломки или други тела. Отнесли малкото момиченце в сиропиталището на Цитаделата. Мина била умна, смела, безстрашна. Съвсем скоро спечелила обичта на всички и бързо се превърнала в любимо дете на самата Златна Луна. След това през един съвсем обикновен ден на четиринайсетгодишна възраст тя просто избяга. Търсихме я къде ли не, но не открихме и следа. Никой не знаеше защо си е тръгнала. Всички твърдяха, че изглеждала щастлива. Сърцето на Златна Луна беше разбито.

— Разбира се, че Златна Луна я е открила — каза елфът. — Така е било писано.

— Какво искаш да кажеш? — Палин му хвърли бърз поглед, ала лицето на Даламар си оставаше загадъчно.

Елфът сви рамене и без да отговори каквото и да е, посочи към басейна.

— Мина! — прошепна Учителката, като я люлееше в ръцете си. — Мина. Дете мое… защо ни напусна? Толкова много те обичахме.

— Тръгнах си от любов към теб, майко. Заминах в търсене на онова, от което тъй отчаяно се нуждаеше. И го намерих, майко! Намерих го заради теб… Скъпа моя майко… — Мина взе треперещите ръце на Златна Луна и ги притисна към устните си. — Всичко, което съм и което съм сторила, беше заради теб.

— Аз… не разбирам, дете — заекна Златна Луна. — Носиш знаците на злото, на тъмнината… Къде се изгуби? Къде беше отишла? Какво ти се е случило?

Мина се разсмя.

— Къде бях, не е от значение. Но онова, което ми се случи по пътя… Ето какво трябва да чуеш… Спомняш ли си приказките, които някога ми разказваше? Историите за това, как си тръгнала през тъмнината в търсене на боговете? Как си ги открила и си успяла да възвърнеш на хората вярата в тях?

— Да — отговори Златна Луна. Беше пребледняла толкова силно, че решимостта на Палин да я подкрепи се възвърна с нова сила независимо от последствията, които можеха да го сполетят.

Той започна да припява магическите думи на заклинания, които обаче по някакъв странен начин не излизаха от устата му така, както звучаха в съзнанието му. Думите в съзнанието му бяха закръглени, добре оформени и протичаха с лекота. Онези, които произнасяше, бяха тежки, ръбати и падаха на пода като камъни.

Той ядосано замълча и се опита да запази спокойствие, за да опита отново. Знаеше заклинанието, можеше да го каже и в обратен ред. Дори и така обаче щеше да има повече смисъл от онова, което излизаше от устата му.

— Ти си виновен! — каза ядосано той.

Даламар го погледна развеселено.

— Аз? — Елфът махна с ръка. — Отивай при Златна Луна, щом това искаш. Ако се налага, умри заедно с нея. Нямам намерение да те спирам.

— Тогава кой? Този Един бог ли?

Даламар го изгледа мълчаливо само за миг, след което отново се обърна и се втренчи в Басейна, скривайки ръце в ръкавите на мантията си.

— Миналото е изчезнало, Маджере. Видял си го със собствените си очи. Миналото е изчезнало.

— Казваше ми, че боговете са си отишли, майко — произнесе Мина. — Казваше ми, че понеже боговете са си отишли, трябва да разчитаме единствено на себе си, за да открием пътя си в света. Но аз не повярвах на историите ти, майко… О! — постави пръсти на устните й тя, за да я накара да замълчи. — Знам, че не си ме излъгала. Просто грешеше, това е всичко. Разбираш ли, знаех, че е така. Знаех, че има бог, понеже чух гласа му, когато бях още малка, а лодката ни потъваше и бях останала съвсем самичка в морето. Помниш ли как ме откри на брега, майко? Но така и не научи как се озовах там, защото обещах да не разказвам никому. Останалите се удавиха, но мен спасиха. Богът ме подкрепяше и ми пееше, когато бях сама и се страхувах от мрака… Ти казваше, че няма богове, майко, но аз знаех, че грешиш. Така че направих същото като теб. Отидох да потърся Бога и да го доведа при теб. И наистина го сторих. Чудото на бурята. Това е Единият бог. Чудото на твоята младост и красота. Това е Единият бог, майко.

— Сега разбираш ли, Маджере? — произнесе тихо Даламар.

— Мисля, че започвам да разбирам — отвърна Палин. Беше сключил изкривените си ръце. В помещението цареше вледеняващ хлад и пръстите започваха да го болят. — И бих добавил „боговете да са ни на помощ“, ако не се боях, че ще прозвучи не на място.

— Тихо! — отсече елфът. — Не чувам. Какво каза тя?

— Поискала си това от него? — попита настоятелно Златна Луна, показвайки тялото си. — Това не съм аз, а представата ти за мен…

— Не си ли доволна? — продължи Мина, сякаш без да я чува, без да пожелае да я изслуша. — Имам да ти разказвам толкова много и хубави неща. Върнах на света чудото на изцелението с мощта на Единия бог. С подкрепата на Единия бог свалих щита над Силванести и убих вероломния дракон Циан Кръволок. Още един от чудовищните зелени дракони, Берил, също намери смъртта си благодарение на Единия. Двете елфически нации — потънали в развала и безверие — вече са унищожени.

— Народите на елфите са били унищожени! — възкликна Даламар, чувствайки как очите му пламват. — Тя лъже! Не може да бъде вярно!

— Колкото и да е странно, трябва да призная, че Мина едва ли може да излъже — отвърна Палин.

— В смъртта ще намерят елфите своето изкупление — продължаваше водачката на Мрачните рицари с наставнически тон. — Смъртта ще ги отведе при Бога.

— Виждам кръвта по ръцете ти — произнесе с разтреперан глас Златна Луна. — Кръвта на хиляди! Този бог, който си намерила, е богът на ужасите. Богът на мрака и злото!

— Единият бог ме предупреди, че вероятно ще се почувстваш по този начин, майко — отговори Мина. — Когато останалите безсмъртни са заминали и всички вие сте смятали, че сте останали съвсем сами, сте били разгневени и изплашени. Чувствали сте се предадени и това е напълно естествено. Защо сте били предадени. Боговете, в които погрешно сте влагали всичките си надежди и вяра, са побягнали от страх…

— Не! — извика Златна Луна. Тя се изправи неуверено и отстъпи надалеч от Мина, като държеше ръката си издигната пред нея, сякаш за да се предпази от присъствието й. — Не, дете, не ти вярвам. Няма да те слушам повече.

Момичето я последва и отново улови ръката й:

— Ще ме изслушаш, майко. Налага се, за да ме разбереш. Боговете са побягнали, понеже са се изплашили от Хаос. Всички с изключение на един. Един от тези богове, една богиня, е останала вярна на хората, в чието създаване е участвала. Само тя имала куража да се изправи лице в лице с Бащата на Всичко и Нищо. Битката я изтощила до крайност. И била твърде слаба, за да се прояви в света и да се противопостави на странните дракони, долетели да заемат мястото й. Ала въпреки че не можела да бъде със следовниците си, все пак им давала своите дарове и се опитвала да им помага. Магията, която те нарекли сурова. Силата на изцелението, която познаваш като силата на сърцето… Това били нейните дарове. Нейните дарове за всички нас.

— Ако това са нейни дарове, защо тогава се налага мъртвите да ги крадат заради нея… — обади се тихо Даламар. — Виж! Виж там! — посочи към неподвижната вода той.

— Да, виждам — кимна Палин.

Петте драконови глави, които охраняваха онова, което някога бе изпълнявало ролята на Портал към Бездната, започваха да сияят със зловеща светлина — червена, синя, зелена, зелена, бяла, черна…

— Какви глупаци сме били само — промърмори Палин Маджере.

— Коленичи — заповяда Мина на Златна Луна — и отдай молитвите си на Единия истинен бог. Единственият Бог, който остана верен на своето творение…

— Не! Не вярвам на нито една твоя дума! — произнесе Златна Луна, без да помръдне. — Заблудили са те, дете. Познавам твоя Един бог. Познавам я отдавна. Познавам добре номерата, лъжите и хитрините й.

Тя погледна към петглавия дракон.

— Не вярвам на лъжите ти, Такхизис! — извика предизвикателно Златна Луна. — Никога няма да повярвам, че благословените Паладин и Мишакал са ни изоставили на милостта ти!

— Наистина не са ни изоставили, нали? — каза Палин.

— Не — отвърна Даламар. — Не са.

— Ти си това, което си била винаги — извика Златна Луна, — Бог на Злото, който не желае богомолци, а роби. Никога няма да се преклоня пред теб. Никога няма да ти служа!

От очите на драконовите глави избликна огън. Палин невярващо видя как Лечителката започна да се съсухря в ужасната му горещина.

— Твърде късно е — произнесе с влудяващо спокоен глас мрачният елф. — Твърде късно. И за нея, и за нас. Скоро ще ни открият. Знаеш го.

— Тази стая е добре скрита… — започна Палин.

— От Такхизис? — изсмя се безрадостно Даламар. — Богинята е знаела за съществуването на стаята дълго преди чичо ти да ми я покаже. А и как изобщо нещо може да остане скрито от „Единия бог“? От Бога, който открадна Крин?

— Както казах, какви глупаци сме били — изрече Палин.

— Самият ти също откри истината, Маджере. Използвал си устройството, за да се върнеш обратно назад във времето, и все пак си успял да стигнеш само до момента, когато Хаос беше победен. Оттам нататък миналото просто не съществува. Защо? Понеже в този миг Такхизис е откраднала миналото, настоящето и бъдещето. Откраднала е света. Всички улики бяха налице, само да имахме достатъчно здрав разум, за да ги разчетем правилно.

— Значи бъдещето, което Тасълхоф е видял…

— … никога няма да се състои. Той е направил скок в бъдеще, на което така и не му е било писано да се случи. И се е приземил в бъдещето, което се случва сега. Фактите са необорими: странното слънце в небето; една луна на мястото на предишните три; разположението на звездите е напълно променено; червената звезда е там, където никога допреди не я е имало; необикновените дракони, които се появиха просто от нищото. Такхизис е донесла света тук, в тази част на Вселената, където и да е това. Ето причината за странното слънце, самотната луна, чуждоземните дракони и Единия бог, всемогъщия Бог, срещу когото нищо и никой не може да се опълчи.

— С изключение на Тасълхоф — каза тихо Палин, замислен за кендера, затворен в една от стаите на по-горните етажи на Кулата.

— Ха! — изсумтя елфът. — Сигурно вече са го открили. Него и гнома. Сега Такхизис ще стори онова, което така или иначе отдавна е планирала. Ще го изпрати да умре обратно в миналото.

Палин погледна към вратата. Отнякъде се чуваха високи заповеди и крака, които тичаха, за да ги изпълнят.

— Самото присъствие на Тасълхоф доказва, че Царицата не е непогрешима. Навярно не е успяла да предвиди идването му.

— Щом това ти доставя утеха, вярвай в него колкото си искаш — сви рамене Даламар. — Лично аз не виждам никаква надежда. Доказателствата за безграничната й власт са пред очите ти.

Двамата продължиха да се взират в отраженията на времето в тъмния басейн. На пода в лабораторията лежеше тялото на възрастна жена. Белите й коси се бяха пръснали безредно около раменете. Младостта, красотата, силата и животът бяха изчезнали напълно, изтръгнати от пръстите на отмъстителната богиня, разгневена, задето щедрите й дарове са били отхвърлени.

Мина коленичи до умиращата жена. Тя взе ръцете й и ги притисна до устните си.

— Моля те, майко. Мога отново да те направя млада. Мога да върна красотата ти. Можеш да започнеш живота си наново. Ще крачим заедно и заедно ще владеем света в името на Единия бог. Трябва само да проявиш смирение и да помолиш за нейната благосклонност. Помоли й се и ще получиш.

Златна Луна затвори очи. Устните й не помръдваха.

Мина се наведе по-близо.

— Майко — помоли й се тя. — Майко, ако не заради теб, стори го заради мен. Направи го заради любовта, която изпитваш към дъщеря си!

— Моля се — отвърна толкова тихо Златна Луна, че Палин стаи дъх, за да я чуе. — Моля се на Паладин и Мишакал и искам прошката им, задето не ми достигна вяра. Трябваше да разбера истината — каза едва чуто и отслабнало, като с все сили се опитваше да задържи отлитането на последния си дъх. — Моля се Паладин да чуе думите ми и да дойде… заради любовта ми към Мина… Заради любовта ми към всички…

След което се отпусна безжизнено на пода.

— Майко — изрече Мина, смутена като изгубено дете. — Направих го за теб…

Палин почувства горещи сълзи в очите си. Не беше сигурен за кого плаче — за Златна Луна, която бе донесла толкова много светлина на света, или заради сирачето, момиченцето, чието преизпълнено с любов сърце така жестоко бе заграбено и излъгано от тъмнината.

— Дано Паладин чуе последната ти молитва — каза тихо той.

— И дано ни поникнат прилепови криле, за да се измъкнем от този капан — отвърна Даламар. — Душата й си отиде и вече се присъедини към реката на мъртвите. Сигурен съм, че съвсем скоро и нашите ще направят същото.

Надолу по стълбите тропаха ботуши, по каменните стени дрънчаха стоманени мечове. Сетне стъпките спряха пред вратата на стаята.

— Предполагам, че никой не е намерил ключ? — обади се един дълбок глас.

— Не ми харесва тази работа, Галдар — рече гласът на друг. — Това място направо мирише на смърт и магия. Да изчезваме оттук.

— Сър, не можем да влезем вътре без ключ — каза трети. — Вече опитахме. Не е наша вината, че не успяхме.

Настъпи секунда мълчание, след което първият глас произнесе твърдо:

— Заповедта на Мина беше съвсем ясна. Ще разбием вратата.

Върху масивното дърво заваляха тежки удари. Рицарите използваха юмруци и дръжките на мечовете си, но нещо в ударите подсказваше, че никой не влага особен ентусиазъм.

— Колко дълго ще издържи заклинанието според теб? — попита Палин.

— Безкрайно срещу паплач като тази — отвърна презрително елфът. — И недостатъчно срещу Нейно мрачно величество.

— Изглеждаш ми доста спокоен — рече Маджере. — Явно не съжаляваш много, че Такхизис най-после се е завърнала.

— Искаш да кажеш, никога не си е тръгвала — поправи го иронично Даламар.

Палин нетърпеливо махна с ръка.

— Все още носиш черната мантия. Боготворил си я през цялото това време…

— Не, не съм — отговори толкова тихо мрачният елф, че Палин едва успя да го чуе през гръмотевичните удари и викове, които долитаха отвън. — Боготворях Нуитари. Сина, а не майката. Тя така и не успя да ми прости за това.

— Ако може да се вярва на казаното от Мина, Такхизис е дала и на двама ни магията си. На мен суровата, а на теб — тази на мъртвите. Защо й е било да го прави?

— За да се подиграе с нас — каза елфът. — За да ни се присмее, както без съмнение прави точно в този момент.

Звукът от юмручни удари по вратата изведнъж престана и отвън настъпи тишина. За момент Палин изпита надеждата, че вероятно са се отказали и са си тръгнали. Сетне се разнесе шумолене, сякаш хората бързаха да се отдръпнат пред някой. Чуха се нови стъпки — далеч по-леки от предишните.

После прозвуча самотен глас. Звучеше накъсано, сякаш задавен от сълзи:

— Нека чародеят Даламар ме чуе добре — каза Мина. — Известно ми е, че си вътре. Свали защитното заклинание от вратата, за да се срещнем и обсъдим неща, които ще бъдат от взаимен интерес.

Устните на Даламар се извиха презрително. Той не отговори. Вместо това продължаваше да стои мълчаливо и неподвижно.

— Единият бог ти даде много дарове, Даламар, направи те могъщ, по-могъщ от всякога — подхвана отново Мина, след като направи пауза с надеждата да получи отговор, който така и не последва. — Единият бог не желае да му благодариш. Тя иска от теб единствено да й служиш, да й отдадеш изцяло сърцето и душата си. Магията на мъртвите ще бъде твоя. Всеки ден при теб ще се стичат милиони, милиони души и ще се прекланят пред волята ти. Най-после ще бъдеш освободен от тази Кула и ще можеш да обикаляш света. Ще можеш да се върнеш в родните земи, да посетиш горите, които винаги си обичал и за които копнееш. Сега народът на елфите е изгубен и търси спасението си. Без съмнение те ще те приветстват като свой водач и ще славословят името ти.

Очите на Даламар се затвориха, сякаш изпитваше болка.

Току-що му бяха предложили всичко, за което някога бе мечтал, осъзна Палин. Кой на негово място би отказал?

И все пак мрачният елф остана безмълвен.

— А сега се обръщам към теб, Палин Маджере — каза Мина. Магьосникът имаше чувството, че вижда искрящите й кехлибарени очи даже през затворената и заключена със защитно заклинание врата. — Твоят чичо Рейстлин Маджере разполагаше с могъществото и куража да предизвика на двубой Единия бог. Виж себе си, неговия племенник. Криеш се от Единия бог като някакво дете, което се страхува да не го накажат. Колко ли разочарован щеше да бъде той от теб… Срам за твоя чичо, за твоето семейство, за самия теб. Единият бог вижда в сърцето ти. Единият бог съзира глада, който изпитваш. Служи на Бога, Маджере, и ще станеш по-могъщ дори от чичо си… ще бъдеш уважаван и почитан. Приемаш ли, Маджере?

— Ако беше дошла малко по-рано, навярно щях да ти повярвам, Мина — отговори Палин. — Признавам, че умееш да ласкаеш тъмните страни от душата на човека. Моят чичо, където и да се рее сега духът му, не се срамува. А семейството ми се гордее с мен независимо от това, че съм сторил малко, за да заслужа обичта му. Отправям благодарност към този твой Един бог, задето отвори очите ми и ме накара да видя, че даже да не съм направил нищо съществено в живота си, все пак съм обичал и съм бил обичан. Единствено това има значение.

— Колко сантиментално наистина — отвърна Мина. — Ще се погрижа да изпишат тези думи върху надгробния ти камък. Ами ти, мрачни елфе? Взе ли вече решение? Вярвам, че едва ли ще проявиш такава глупост както приятеля си?

Даламар най-сетне проговори, ала не на Мина. Вместо това се обърна към синия пламък, горящ в центъра на неподвижния басейн:

— Някога вдигнах очи към нощното небе и съзрях там черната луна. Тогава с вълнение разбрах, че съм един от малкото на този свят, които наистина я виждат. Някога можех да чувам гласа на бог Нуитари и да се къпя в щастието на благословията му във всяко мое заклинание. Тогава, преди толкова много време, магията танцуваше и искреше в кръвта ми. Сега магията изпада от пръстите ми като личинки, изпълзели от полуразложен труп. Предпочитам да се превърна в подобен труп, отколкото да служа на някого, който е толкова изплашен от живите, че предпочита да се ползва от услугите на мъртвите.

Нечия ръка се стовари върху вратата. Дървото и заклинанието, което го предпазваше, се натрошиха на парчета.

Мина пристъпи в помещението. Влезе съвсем сама. Синият пламък, горящ в центъра на басейна, мигом обля бронята й, засия в сърцето и кехлибарените й очи. Ниско подстриганата й червена коса лъщеше на светлината. Сега тя бе самото въплъщение на могъществото и величието, ала от погледа на Палин не убягна и фактът, че кехлибарените очи са зачервени и подути, а по бузите й се виждаха следи от сълзи в резултат на скръбта по изгубената Златна Луна. Чак сега магьосникът разбра вероломството и коварството на Такхизис и осъзна, че никога през живота си не я е мразил толкова силно, както сега. И не заради това, което му беше причинила или се канеше да му причини, но заради стореното на Мина и всички онези като нея.

Рицарите на Мина, очевидно ужасени от могъщите чародеи в стаята, останаха сред сенките в подножието на стълбите. Гласът на Даламар се надигна в напев, ала думите му звучаха неясно и скоро гласът му просто заглъхна. Палин отчаяно се опита да извика магията си. Заклинанието просто се разпадаше в ръцете му, изтичаше между пръстите му като песъчинки от строшен пясъчен часовник.

Мина ги изгледа с презрителна усмивка:

— И двамата сте нищо без магията си. Вижте се… Съкрушени и безсилни старци. Паднете на колене пред Единия бог. Молете се да ви върне магията и тя ще отвърне на молитвите ви!

Даламар и Палин не помръдваха. И никой от тях не проговори.

— Е, така да бъде — каза Мина.

Тя издигна ръка. От върховете на пръстите й избликнаха пламъци. Стаята на виденията се озари от зелени, сини, червени, бели и червено-черни отблясъци. Огънят от пръстите й се съедини, оформяйки две копия, изковани от магия. Първото копие Мина запрати към Даламар.

Острието му се заби в гърдите на елфа и го прикова към стената. За миг Даламар увисна и се загърчи. Сетне главата му се олюля и отпусна, а тялото му остана неподвижно.

Мина зачака, като държеше второто копие и се взираше в Палин.

— Моли се — каза му тя. — Моли се на Единия бог за живота си.

Магьосникът стисна устни. За момент паническият ужас овладя съзнанието му, след което болката плъзна през цялото му тяло. Беше толкова непоносима, изпълнена с такава агония, че му се стори почти като благословия. Толкова страховита, че последната му мисъл беше чисто и просто копнеж по смъртта.

2 Значимостта на гнома

Даламар беше попитал Палин дали разбира напълно значимостта на гнома. Тогава нито той, нито Тасълхоф бяха разбрали въпроса му. Ала сега на кендера му се струваше, че най-после започва да го проумява. Намираше се в една от най-тесните и скучни стаи в Кулата на Върховното чародейство — стая, която бе лишена от каквито и да било интересни предмети и съдържаше в себе си единствено тъжни на вид маси, няколко стола с прави облегалки и една-две дреболии, които така или иначе бяха прекалено големи, за да се поберат в кесията ти. Не му оставаше друго, освен да се взира през прозореца към също толкова безинтересната гора от неизброими кипариси — повече, отколкото му бяха необходими всъщност, или поне на такова мнение беше Тас, — както и към душите на умрелите, които се скитаха между дънерите им. Не му оставаше нищо друго за правене. Алтернативата беше да наблюдава как Гатанко се рови из различните части на счупеното Устройство за пътуване във времето. Но независимо от всичко Тасълхоф вече съвсем ясно разбираше значимостта на гнома.

Преди доста време — колко точно кендерът така и не успяваше да си припомни, понеже времето вече му се струваше като една огромна, разкаляна локва заради цялото това препускане назад-напред из бъдещето, което в крайна сметка не беше съвсем истинско бъдеще, но пък в което всички изведнъж бяха решили, че трябва да го изпратят в миналото, за да умре — както и да е, преди доста време Тасълхоф, и то съвсем не по своя вина (добре де, може би отчасти), съвсем случайно се беше оказал в Бездната.

И понеже винаги бе предполагал, че Бездната е ужасно място, където се случват възможно най-отвратителни неща — например има демони, които измъчват хората до безкрайност, — Тас съвсем справедливо беше почувствал неизразимо разочарование, откривайки, че в действителност Бездната е, ами, скучна. Скучна до премаляване. Място, където не се случва нищо интересно. Нито пък безинтересно. Като цяло Бездната не можеше да ти предложи абсолютно никакви занимания при никакви обстоятелства. Нямаше нищо за гледане, нищо за правене, а и нямаше къде да отидеш. За един кендер това чисто и просто си беше самият ад.

Единствената му мисъл тогава бе как да се измъкне. Беше се случило така, че точно по това време Тас имаше в себе си Устройството за пътуване във времето — същото, което имаше и сега. И устройството беше счупено — по същия начин, както беше счупено и сега. Беше срещнал гном — доста приличащ на гнома, който понастоящем виждаше пред себе си… И тогава гномът бе поправил устройството — каквото правеше и този тъкмо в този миг. Ала голямата разлика беше, че докато се намираше в Бездната, Тасълхоф искаше устройството да бъде поправено, а сега съвсем не беше така.

Понеже, когато това станеше, Палин и Даламар щяха да изпратят него — Тасълхоф Кракундел — обратно във времето, към момента, когато Бащата на Всичко и Нищо трябваше да го направи на палачинка и да го превърне в тъжния призрак, когото бе срещнал да се скита по толкова безутешен начин из Нощлунд.

— Какво всъщност си правил с това устройство? — измърмори раздразнено Гатанко. — Да не си го метнал в месомелачка?

Тасълхоф затвори очи, за да не му се налага да гледа гномчето, но това не беше от голяма полза, защото продължаваше да го вижда — с тъмното му лице и рошавата му коса, която стърчеше във всички посоки, сякаш току-що по невнимание беше бръкнало с пръст в някое от собствените си изобретения, като например задвижваното с пара самоходно наргиле или може би самонавиващия се локомотив, който едновременно с това можеше да се използва и като устройство за рязане на ряпа. Още по-лошо — в мъничките любопитни очички на гномчето се забелязваха проблясъци на обезпокоителна интелигентност. Какво всъщност си правил с това устройство? Да не си го метнал в месомелачка? Бяха съвсем същите думи — или поне доста се доближаваха, — които предишният гном му бе отправил в едно предишно време.

За да се отърве от внезапното замайване, Тасълхоф отпусна увенчаната си с опашка глава (посребряваща тук-там, вече не беше толкова млад) върху ръцете си на масата. Ала вместо да изчезне, замайването само се изви в спирала и се насочи към стомаха му, а от там и из цялото му тяло.

И тогава чу глас. Същият глас, който му бе проговорил в едно предишно време на едно предишно място преди толкова много години. Гласът му причиняваше болка, караше вътрешностите му да се свиват, а мозъкът му да се пръска от болка, заплашвайки да разпука самия му череп. Глас, който му докарва единствено нетърпимо главоболие. Беше го чувал само веднъж преди това, но не си спомняше някога да е пожелавал да го чуе отново. Направи опит да запуши уши с ръце, ала гласът звучеше в него, така че и това не помогна.

Не си умрял, каза гласът и думите му бяха съвсем същите както тогава, нито някой те е изпращал. Всъщност дори не би трябвало да си тук.

— Знам — надигна се Тасълхоф. — Дойдох от миналото, но трябваше да попадна в друго бъдеще…

Минало, което никога не е съществувало. Бъдеще, което няма да се състои.

— Това… по моя вина ли е? — заекна Тас.

Гласът се засмя и смехът му бе ужасяващ, защото наподобяваше разчупване на стомана. Кендерът почувства как стоманените парчета сякаш се забиват дълбоко в плътта му.

Не ставай глупав, кендере. Ти си просто една незначителна мравка. Всъщност дори това сравнение не ти приляга напълно. Прашинка, петънце, което скоро ще изчистя с едно замахване на ръката си. Бъдещето, в което си попаднал, е онова бъдеще, в което Крин е такъв, какъвто щеше да бъде, ако не бяха безкрайните провали на същества, лишени от мъдростта и прозорливостта, за да го направят свое притежание. Всичко, случило се в миналото, ще се повтори, само че този път събитията ще служат на крайната ми цел. Много отдавна в една кула един човек умря и смъртта му накара рицарите да се обединят. Сега там отново умира някой, ала смъртта й просто ще потопи цяла една нация в скръб и отчаяние. Много отдавна един човек се надигна благодарение на чудото на Синия кристален жезъл. А сега човекът, който притежаваше този жезъл, ще бъде възкресен… за да ме приеме.

— Имаш предвид Златна Луна! — извика през сълзи Тасълхоф. — Синият кристален жезъл беше неин. Нима Златна Луна е мъртва?

Смехът отново проряза плътта му.

Ти си мъртъв, но едновременно с това не си, отвърна гласът. Скоро обаче ще поправя тази грешка.

— Стига си дърдорил! — обади се Гатанко. — Изнервяш ме, а не мога да се съсредоточа и да работя, когато някой ми пречи.

Тасълхоф рязко вдигна глава от масата и се взря в гномчето, което беше прекъснало работата си, за да се втренчи обвинително в него.

— Не виждаш ли, че съм зает? Първо хленчиш, после стенеш, накрая започваш да си мърмориш нещо там. Намирам всичко това за страшно досадно.

— Съжалявам — отвърна Тас.

Гатанко завъртя очи, поклати глава с отвращение и отново насочи вниманието си към Устройството за пътуване във времето.

— Мисля, че това стои тук, а не там — промърмори си гномчето. — Да. Ясно? А после тази верига се окачва тук и после я увесваме ето така. Не, чакай малко. По-точно… Сега разбирам. Първо ей това трябва да щракне отсам. — Гатанко подбра единия от скъпоценните камъни и го постави на точно определено място. — А сега ми трябва една от тези червените дреболии. — Той затърси сред камъните. Затърси сред камъните точно по същия начин, по който го беше направил и другият гном, Гнимш, отбеляза си тъжно Тас.

Минало, което никога не бе съществувало. Бъдеще, което й принадлежеше.

— Може би всичко е било просто сън — каза си кендерът. — Цялата тази работа със Златна Луна. Мисля, че щях да разбера, ако беше умряла, щях да почувствам стягане около сърцето, а не чувствам нищо такова. Макар че наистина малко трудничко се диша тук.

Тасълхоф се изправи.

— Гатанко, не ти ли се струва задушно? Мисля, че е задушно — отговори си сам, понеже гномчето въобще не му обърна внимание. — Никога не проветряват тези Кули на Върховното чародейство — прибави оживено. Даже фактът, че имаше възможност да си говори сам, беше далеч, далеч по-успокояващ пред възможността да чува онзи друг, ужасен глас. — За всичко са виновни прилеповите криле, очните ябълки от плъх и мухлясалите стари книги. Някой би възразил, че с всички тези цепнатини по стените ще става поне малко течение, само че няма нищо подобно. Чудя се дали Даламар би имал нещо против, ако счупя един от тези прозорци?

Кендерът се огледа за нещо, което да хвърли по стъклото. На една от масичка стоеше малка бронзова статуетка на елфида, която очевидно не вършеше кой знае каква работа, освен да държи венец от цветя. Ако се съдеше по дебелия слой прах по нея, навярно не бе помръдвала от мястото си поне в продължение на половин век, така че, реши Тас, едва ли би възразила срещу една смяна на обстановката за разнообразие. Той вдигна статуетката и вече се канеше да запрати елфидата през прозореца, когато чу нечии гласове, долитащи някъде отвън.

Чувствайки невероятна благодарност, че вместо от вътрешността на Кулата гласовете се разнасят отвън, Тас свали статуетката и погледна през прозореца с нараснало любопитство.

Видя взвод от Мрачни рицари на коне, които бяха докарали със себе си открита каруца, пълна със слама. Рицарите не слизаха от конете. Вместо това смутено поглеждаха към кръга от заобикалящите ги дървета. Конете нетърпеливо риеха с копита. Душите на мъртвите продължаваха да се носят край дънерите като едва забележима мъгла. Тас се зачуди дали ездачите ги виждаха. Самият той отдавна беше решил, че не му харесва да ги гледа, и избягваше да се взира твърде продължително към тях от страх да не забележи отново собствения си призрак.

Мъртви, но не съвсем.

Той погледна през рамо към Гатанко. Гномчето продължаваше да се занимава приведено над работата си и не спираше да мърмори.

— Гледай, гледай… Колко много Мрачни рицари се размотавали наоколо — обади се на висок глас Тасълхоф. — Чудя се какво ли търсят тези Мрачни рицари тук? Не се ли чудиш и ти същото, Гатанко?

Гномът измърмори нещо, но не вдигна очи. Устройството съвсем определено започваше да придобива предишната си цялост.

— Сигурен съм, че работата ти може да почака малко. Не ти ли се иска да починеш малко и да дойдеш да погледнеш всички тези Мрачни рицари? — попита Тас.

— Не — отвърна Гатанко, като с това постави рекорд за най-краткия отговор, даван някога от гном.

Тас въздъхна. Двамата с гномчето бяха пристигнали в Кулата на Върховното чародейство в компанията на отколешната позната на кендера — Златна Луна. Една Златна Луна, която вече прехвърляше деветдесетте, но имаше лице на двайсетгодишно момиче. Лечителката бе заявила на Даламар, че трябва да се срещне с някого в Кулата. Мрачният елф се бе съгласил да отведе Златна Луна до мястото на срещата, като преди това беше наредил на Палин да се погрижи за кендера и гнома — тоест да ги затвори в стаята, в която се намираха и сега. И чак тогава беше казал: Нали разбираш значимостта на гнома?

Застанал до прозореца и загледан към рицарите, които очевидно не се наслаждаваха особено много на принудителния си престой, Тасълхоф внезапно усети как го връхлита най-невероятната идея. Тя го порази така силно, че кендерът несъзнателно посегна с другата си ръка, за да провери дали на главата му не е излязла цицина. След като не намери такава, Тас хвърли един подмолен поглед (струваше му се, че това е правилната дума) към гнома. Устройството беше почти поправено. Оставаха само още няколко части, но бяха относително дребни и вероятно не бяха от решаващо значение.

След като най-сетне разполагаше с план, Тас се обърна и отново се взря през прозореца, доволен, че най-сетне може да се наслади както трябва на ставащото отвън. Не след дълго търпението му бе възнаградено с гледката на огромен минотавър, който излезе от Кулата. Кендерът се намираше четири етажа над създанието и ако в този момент решеше да хвърли статуетката отгоре, с лекота щеше да уцели минотавъра по главата.

Идеята да прасне минотавър по главата със статуетка звучеше наистина изкушаващо. В този момент обаче от Кулата излязоха друга група Мрачни рицари, понесли нещо с дружни усилия — нечие тяло, покрито с черен плат.

Тас се притисна в стъклото с такава сила, че чу как нещо в носа му изхрущява. Докато войниците изкарваха тялото от Кулата, лекият ветрец, който повяваше между кипарисите, успя да повдигне крайчето на черния плат и да разкрие лицето му. Даламар.

Тас усети как ръцете му се вкочаняват. Статуетката с трясък се стовари на пода.

Гатанко рязко вдигна глава:

— Защо, в името на всички двойни карбуратори, вдигаш толкова шум? — попита ядосано той. — Заради теб изпуснах едно винтче!

Появиха се и други Мрачни рицари, които също носеха нечие тяло. Вятърът отново повя, този път по-силно, и накара небрежно заметнатия върху трупа черен плат да се свлече на земята. Мъртвешкото лице на Палин се взираше право към кендера. Очите му бяха широко отворени, неподвижни, втренчени. Мантията му бе напоена с кръв.

— Аз съм виновен! — произнесе Тас, разкъсван от вина. — Ако се бях върнал да умра, както се предполагаше, че трябваше да направя, сега Палин и Даламар щяха да бъдат живи.

— Подушвам дим — обади се внезапно Гатанко, като душеше във въздуха. — Напомня ми за дома — заяви и се върна обратно към работата си.

Тас се взираше безрадостно през прозореца. Рицарите бяха запалили огън в основата на Кулата и сега хвърляха в пламъците му сухи клони и дънери от околната гора. Пушекът облизваше каменната фасада и се извиваше нагоре като зловредна лоза. Очевидно подготвяха погребална клада.

— Гатанко — каза съвсем тихо кендерът, — как върви поправката на Устройството за пътуване във времето?

— Устройство? Кой има време за някакви си устройства сега? — отговори важно гномът. — В момента съм зает с този уред и трябва да ти кажа, че е почти готов.

— Това е добре — произнесе Тасълхоф.

От Кулата излезе още един Мрачен рицар. Беше с ниско подстригана червена коса. Тас я разпозна почти веднага. И преди я беше виждал, макар да не бе сигурен къде.

Жената носеше в прегръдките си трето тяло и пристъпяше бавно и тържествено. Минотавърът изрева къса заповед, карайки останалите рицари да прекъснат работата си и да сведат глави.

Жената бавно се приближи до каруцата. Тас се опита да види чие е тялото в ръцете й, ала минотавърът напълно запречваше гледката. Жената положи тялото в каруцата. Чак тогава се отдръпна и кендерът най-сетне получи възможност да го огледа както трябва.

Първоначалното му предположение беше, че тялото принадлежи на някой от Мрачните рицари — вероятно ранен, но с изумление установи, че в каруцата има жена. Възрастна, много възрастна жена. Нещо почти моментално му подсказа, че старицата е мъртва. Почувства тихо съжаление и се запита коя ли е била. Вероятно имаше нещо общо с рицаря с червена коса, защото в този момент тя подреждаше гънките на белите й дрехи и приглаждаше дългата й сребристобяла коса.

— Златна Луна често приглаждаше така косите ми, Галдар — изрече жената рицар.

Думите й се разнесоха съвсем ясно в чистия въздух. Може би прекалено ясно, поне що се отнасяше до Тас.

— Златна Луна. — Кендерът почувства как в гърлото му засяда буца и го наляга непоносима тъга. — Ето че и тя е мъртва. Карамон, Палин. Всички, които обичах, ги няма вече… И то по моя вина. Аз съм онзи, който трябваше да умре.

Конете, които теглеха каруцата, пристъпваха изнервено, сякаш нямаха търпение да потеглят на път. Тас хвърли поглед към Гатанко. Оставаха само още две съвсем дребни скъпоценни камъчета и устройството щеше да бъде поправено.

— Защо дойдохме тук, Мина? — долетя бумтящият, също толкова ясен глас на минотавъра. — Вече завладяхме Солантас, а соламнийците си получиха заслуженото и в момента тичат да се оплачат на майките си. Цялата соламнийска нация сега е в краката ти. Постигна толкова, колкото никой не е постигал през цялата световна история…

— Не съвсем, Галдар — поправи го Мина. — Остава ни да превземем Санкшън и трябва да го сторим по времето на Фестивала на Окото.

— Фестивалът… — смръщи чело минотавърът. — Фестивалът на Окото. В името на рогата ми, почти бях забравил за този стар празник. — Той се ухили. — Толкова си млада, Мина, изненадан съм, че изобщо си чувала за него. Никой не го е празнувал, откакто трите луни изчезнаха.

— Златна Луна ми е разказвала за фестивала — отговори водачката, като нежно галеше набръчканата буза на старицата. — Знам, че се е провеждал по времето, когато трите луни — червената, бялата и черната — са се застъпвали, образувайки в небесата гигантско втренчено око. Иска ми се да можех да видя тази гледка.

— Хората са го празнували с големи веселби и съревнования, или поне така съм чувал. Моят народ винаги е почитал и уважавал тази свещена нощ — заяви сериозно Галдар, — защото вярваме, че Окото е принадлежало на Саргас, нашия бог… бивш бог — поправи се бързо, хвърляйки поглед към нея. — И все пак какво общо има някакъв стар фестивал с превземането на Санкшън? Трите луни отдавна ги няма, а заедно с тях си е отишло и окото на боговете.

— Ще има фестивал, Галдар — каза Мина. — Фестивалът на Новото око, на Единственото око. И ще го отпразнуваме в Храма на Хуерзид.

— Храмът на Хуерзид е в Санкшън! — възрази Галдар. — Освен това се намира от другата страна на континента, без да споменаваме, че Санкшън си остава под контрола на Соламнийските рицари. Кога ще се проведе фестивалът?

— По определеното време — каза Мина. — Когато тотемът придобие цялост. Когато червеният дракон падне от небесата.

— Хмф — изсумтя Галдар. — Значи от нас се иска веднага да се насочим към Санкшън начело на огромна армия. Вместо това все още сме тук и си губим времето на това пропаднало място. — Той хвърли към Кулата изпълнен с враждебност поглед. — Със сигурност ще се забавим, ако се наложи да влачим след себе си тялото на старицата.

Откъм кладата се разнасяха нисък тътен и припукване. Пламъците протягаха пръсти към каменните стени на Кулата и оставяха по тях черни отпечатъци. Пушекът се кълбеше край Галдар и го караше да примигва раздразнено. Димът вече се издигаше и нахлуваше през прозореца. Тас се закашля и забързано прикри уста с ръката си.

— Заповядано ми е да отнеса тялото на Златна Луна, принцеса на Кешу, носителката на Синия кристален жезъл, в Санкшън, в Храма на Хуерзид най-късно до нощта на Фестивала на Новото око. Съвсем скоро ще станем свидетели на невиждано чудо, Галдар. Нищо не може да ни забави. Придвижването ни ще продължи според предвиденото. Единият бог ще се погрижи за това.

Мина простря ръце над тялото на Златна Луна и издигна глас в молитва. От пръстите й избликна оранжево-жълта светлина. Тас се опита да погледне в светлината, за да види какво се случва, ала сиянието се забиваше в очите му като хиляди натрошени парчета стъкло, причинявайки му нетърпима болка и парене, така че бързо бе принуден да ги затвори. Дори и по този начин обаче продължаваше да вижда непоносимия блясък.

Молитвата на Мина внезапно свърши. Ярката светлина бавно отмря. Тасълхоф отвори очи.

Тялото на Златна Луна бе обгърнато в саркофаг от златист кехлибар. Лечителката отново изглеждаше млада и красива. Носеше бялата мантия, която бе носила и приживе. Златистосребърните й коси бяха украсени с пера и замръзнали неподвижно в прегръдката на кехлибара.

Тас почувства как неприятното чувство в стомаха му се надига към гърлото. Той задиша още по-тежко и улови ръба на перваза, за да не падне.

— Ковчегът, който направи за нея, изглежда великолепно, Мина — обади се минотавърът и в гласа му се долавяше раздразнение, — но как смяташ да постъпиш с тялото й? Нима очакваш от нас да я теглим след себе си и да я показваме на хората като доказателство за величието на този Един бог просто за да ги впечатляваме? Ние не сме свещенослужители, а войни. Войната е наше основно занимание.

Мина мълчаливо се втренчи в Галдар. Мълчанието й беше толкова надмогващо и ужасно, че поглъщаше в себе си всеки звук, ограбваше всеки лъч светлина и изтръгваше дъха от гърдите им. Страховитото мълчание на яростта й видимо накара минотавъра да се сгърчи пред погледа й.

— Прости ми, Мина — измърмори той. — Не исках да…

— Бъди благодарен, че те познавам, Галдар — произнесе тя. — И разбирам, че говориш от сърце и душа, без да мислиш. Някой ден обаче ще прекрачиш границата и тогава дори аз няма да мога да те защитя. Тази жена беше нещо повече от моя майка. Всичко, което сторих в името на Единия бог, сторих заради нея. — Тя се обърна към саркофага, постави ръце върху кехлибара и се наведе, за да се вгледа по-добре в спокойното, застинало лице на Златна Луна. — Ти ми разказваше за боговете, които някога са били редом с вас. И аз отидох да ги намеря, заради теб! — Гласът й трепереше. — Доведох Единия бог, майко. Единият бог ти върна красотата и младостта. Мислех, че така ще те зарадвам. Нима сторих нещо нередно? Не разбирам. — Пръстите й погалиха кехлибарения саркофаг, сякаш приглаждаха одеяло.

Сега вече в думите й се долавяше объркване: — Но ти ще промениш мнението си, скъпа майко. И ще разбереш…

— Мина — обади се смутено минотавърът, — съжалявам. Нямах представа. Прости ми.

Тя кимна. Не обърна глава.

Галдар се покашля.

— Как ще заповядаш да постъпим по въпроса с кендера?

— Кендер? — отвърна Мина, без напълно да осъзнава казаното от него.

— Кендерът и магическият артефакт. Спомена, че се намират в Кулата.

Тя вдигна глава. По бузите й блестяха сълзи. Лицето й беше пребледняло, а кехлибарените й очи се взираха широко разтворени.

— Кендерът. — Устните й оформиха думата, без действително да я произнесат. Мина се намръщи. — Да, разбира се, намерете го и го доведете. Побързай! Не се бавете.

— Знаеш ли къде е той, Мина? — попита колебливо минотавърът. — Кулата е огромна и в нея има много стаи.

Мина вдигна глава и погледна право към прозореца на Тас, право към него, след което го посочи.

— Гатанко — произнесе Тасълхоф с глас, който въобще не звучеше като собствения му глас, а по-скоро като глас на човек, който наистина, ама наистина се е изплашил. — Трябва да се махаме оттук. Веднага!

Той се отдръпна забързано от прозореца.

— Е, готово е — заяви гордо гномчето и му показа устройството.

— Сигурен ли си, че работи? — попита нетърпеливо кендерът. Вече му се струваше, че чува приближаващи стъпки по стълбите.

— Разбира се — заяви намръщено Гатанко. — Като ново е. Между другото за какво точно е служело като ново?

Сърцето на Тас, подскочило от стаена надежда при първите думи на гнома, сега отново потъна в петите му.

— Как знаеш, че ще проработи, ако не знаеш какво точно прави? — попита настоятелно той. Определено чуваше приближаващи стъпки. — О, няма значение. Просто ми го дай. Бързо!

Палин беше направил заключваща магия на вратата, но пък магьосникът беше… не беше вече сред тях. Следователно Тас можеше да предположи с голяма доза сигурност, че заклинанието му също го няма. Определено чуваше звук от стъпки и тежко, накъсано дишане. Можеше съвсем ясно да си представи как огромният, тежък минотавър щурмува всички тези стълби и се насочва право към тях.

— Отначало реших, че ми прилича на картофобелачка — казваше в същия момент Гатанко. Той разтърси устройството, карайки веригата му да издрънчи. — Но пък е твърде малко и му липсва каквато и да е хидравлика. После си помислих, че…

— Това е устройство, което позволява пътуване през времето. Ето какво смятам да направя с него, Гатанко — прекъсна го Тасълхоф. — Смятам да се върна назад във времето. Бих те взел със себе си, но не вярвам мястото, където отивам да ти се понрави, защото искам да се върна обратно във времето на Войната на Хаоса, за да бъда настъпен от един гигант. Разбираш ли… Заради мен всички, които някога съм обичал, сега са мъртви, но ако се върна, няма да стане така. Вярно, че ще умра, но това няма значение, защото така или иначе вече съм умрял…

— Ренде за сирене — говореше гномчето, вгледано замислено в устройството. — Или пък… с някои подобрения… може да се превърне в мелачка за месо, както и в…

— Няма значение — каза Тасълхоф и си пое дълбоко дъх, колкото да си възвърне куража. — Просто ми дай устройството. Благодаря ти, че го поправи. Неприятно ми е, че те оставям в Кулата на Върховното чародейство с всички тези минотаври и Мрачни рицари, но веднага щом ме настъпи гигантът, те навярно ще изчезнат. А сега би ли ми го подал?

Стъпките бяха заглъхнали, но накъсаното дишане продължаваше. Стълбището беше стръмно и опасно. Очевидно минотавърът се бе принудил да спре, за да си поеме дъх.

— Може би комбинация от въдица и калъп за обувки? — предположи гномчето.

Шумът от стъпките на минотавъра се поднови.

Тас най-после се предаде. Така или иначе всички знаят, че е трудно да останеш любезен за по-продължително време, когато говориш с гном. Той посегна към устройството:

— Дай ми го!

— Нали няма да го счупиш отново? — осведоми се Гатанко, като го дръпна съвсем леко, но достатъчно, за да го предпази от грабливите пръсти на кендера.

— Не, няма да го счупя! — произнесе твърдо Тасълхоф. Той се протегна още веднъж и този път успя да улови и да изтръгне устройството от ръцете на гномчето. — Дори смятам да ти покажа как работи… тоест надявам се да успея — измърмори сам на себе си.

Вдигна го и произнесе наум една съвсем малка молитва:

„Зная, че не можеш да ме чуеш, Физбан… Или пък можеш, но си така разочарован от мен, че не желаеш. Наистина съжалявам. Наистина, наистина съжалявам. — Очите му плуваха в напиращите сълзи. — Въобще не съм искал да причинявам всички тези неприятности. Исках единствено да говоря на погребението на Карамон, за да кажа на всички какъв добър приятел беше той. Нямах представа, че ще се получи така. Ама никаква! Тъй че, ако сега размислиш и ми помогнеш да се върна да умра, обещавам да си остана умрял. Честна дума.“

— Струва ми се, че нищо не се случва — измърмори Гатанко. — Сигурен ли си, че е включено?

Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо. Тас издигна устройството над главата си.

— Думите на заклинанието. Трябва да ги кажа. Зная ги — произнесе той и преглътна. — Започваше със… Започваше със… Твойто време си е твое… Въпреки че го избягваш… Не, не може да бъде вярно. Изоставил. Въпреки че си го изоставил… И нещо, нещо се въртеше.

Стъпките вече бяха така близо, че усещаше как вратата потреперва.

По челото му изби пот. Той отново преглътна и се втренчи в устройството, сякаш очакваше помощта да дойде именно от него. Когато обаче това не се случи, кендерът го разтърси.

— Е, поне сега разбрахме как се е счупило — каза сурово Гатанко. — Още дълго ли ще отнеме? Мисля, че някой идва насам.

— Дръж здраво края и ще се окажеш в началото. Не, не беше така — оклюма нещастно Тас. — Изцяло погрешно е. Не мога да си спомня думите! Какво им става? Знаех ги наизуст. Можех да ги изрецитирам, застанал на главата си. Сигурен съм, понеже Физбан специално ме караше да го правя…

Вратата се разтърси гръмотевично, сякаш минотавърът я бе блъснал с рамо.

Тас затвори очи, за да не чува ставащото пред вратата.

— Физбан ме караше да произнасям заклинанието отзад напред. Освен това трябваше да съм застанал на главата си. Беше слънчев, хубав ден. Намирахме се на една зелена ливада, а небето беше едно такова синьо, с онези пухкави бели облачета из него, птиците пееха и Физбан също пееше, поне докато съвсем учтиво не го помолих да престане…

Ново отекващо разтърсване и звук от нацепено дърво.

Твойто време си е твое,

макар да си го изоставил.

Въртящи се безспир

просторите му виждаш —

не пречи на вечния им ход.

Дръж здраво началото и края,

един към друг ги огъни

и онова, което е свободно, ще осигуриш.

И нека твоята съдба се сбъдне.

Думите просто връхлетяха Тасълхоф и заедно с това кендерът отново изпита топлото и ярко чувство, което го бе изпълвало в онзи далечен пролетен ден. Нямаше представа откъде се взеха, а и нямаше време да задава въпроси.

Устройството започна да грее ярко. Инкрустираните скъпоценни камъни блестяха със своя собствена светлина.

Последното, което усети Тас, бе как нечия ръка улавя неговата. Последният звук, който чу, бе гласът на Гатанко, който пък крещеше панически:

— Чакай! Едно от винтчетата се е разхлабило…

А после всички звуци и всички усещания просто се изгубиха в прекрасния и вълнуващ магически вятър, помитащ всичко пред себе си.

3 Наказание за провал

Кендерът е изчезнал, Мина — докладва Галдар на излизане от Кулата.

— Изчезнал? — Водачката се извърна от кехлибарения ковчег на Златна Луна и впери поглед в минотавъра. — Какво искаш да кажеш? Това е невъзможно? Как е могъл да…

Тя нададе измъчен вик. Сетне сякаш внезапна болка я накара да се превие на две, да падне на колене и да обвие ръце около тялото си, впивайки нокти в плътта си в изблик на невероятна агония.

— Мина! — извика полудял от тревога Галдар. Той се засуети безпомощно и объркано над нея. — Какво има? Ранена ли си? Кажи ми!

Мина просто стенеше и се гърчеше на земята, без да може да му отговори.

Минотавърът изгледа страховито рицарите край тях.

— Мислех, че я охранявате! Що за враг е способен да й причини подобно нещо?

— Кълна се, Галдар! — извика единият от тях. — Никой не се е приближавал до нея…

— Мина — каза минотавърът и се наведе над Водачката, — кажи ми къде те боли!

Вместо отговор, разтърсвана от дълбоки гърчове, тя постави ръка върху черната си ризница, точно върху сърцето.

— Вината е моя — произнесе с усилие през разкървавените си устни. Непоносимата болка я беше накарала да ги прехапе многократно. — Вината е моя. А това… е наказанието ми.

Мина продължаваше да стои на колене със сведена глава, стиснала ръцете си в юмруци. Потта се стичаше на ручеи по лицето й, тя трепереше силно.

— Прости ми! — произнесе с огромна мъка, а думите й бяха обагрени с кръв. — Провалих се. Забравих задълженията си. Няма да се повтори, кълна се в душата си!

Спазмите постепенно затихнаха. Мина въздъхна дълбоко. Започваше да се успокоява. Пое си още веднъж дълбоко дъх и несигурно се изправи на крака.

Рицарите се бяха скупчили край нея и я наблюдаваха с удивени и разтревожени изражения.

— Представлението свърши — каза им Галдар. — Връщайте се към задълженията си.

Мъжете се подчиниха и все пак някои й хвърлиха по един последен поглед. Минотавърът внимателно подкрепи Мина.

— Какво беше това? — попита я загрижено. — Спомена нещо за наказание. Кой те наказа и защо?

— Единият бог — отговори Мина. Лицето й все още бе обляно в пот и силно издължено от спомена за преживяната агония. Кехлибарените й очи бяха добили пепеляв оттенък. — Загърбих задълженията си. Кендерът беше от първостепенно значение. Трябваше най-напред да се занимая с него. Аз… — Тя навлажни окървавените си устни и преглътна. — Толкова исках да видя майка си, че напълно го бях забравила. А сега него го няма и вината за това е моя.

— Единият бог ти причини всичко това? — повтори ужасено Галдар. В гласа му се долавяше едва сдържан бяс. — Единият бог те нарани по този начин?

— Заслужавах го, Галдар — отвърна тя. — Сега приветствам болката. И тя е нищо в сравнение с болката, която Единият бог бе принуден да понесе заради моята грешка.

Минотавърът се намръщи и поклати глава.

— Хайде, хайде, Галдар — смъмри го тя, — нима баща ти никога не те е наказвал, когато си бил дете? Нима командирът ти не те удрял, когато си допускал грешка по време на ученията? Баща ти не те е наказвал просто защото е бил зъл. Командирът ти също. Наказанията са били за твое добро.

— Не е същото — изръмжа Галдар. Струваше му се, че никога няма да забрави тази гледка: жената, която бе водила след себе си победоносна армия, внезапно оказала се на колене, в калта, гърчеща се от болка.

— Разбира се, че е същото — каза внимателно Мина. — Всички ние сме деца на Единия бог. Как иначе можем да научим какво се очаква от нас?

Галдар нямаше отговор на този въпрос. Мина очевидно възприе мълчанието му за съгласие.

— Вземи неколцина мъже и претърсете всяка стая в Кулата. Искам да бъда сигурна, че кендерът все пак не се е скрил някъде. През това време ние ще изгорим телата.

— Налага ли се да влизам отново там, Мина? — попита с нежелание минотавърът.

— Защо? От какво се боиш?

— От нищо живо — отвърна той с навъсено изражение, докато се взираше замислено в Кулата.

— Не страхувай, Галдар — каза Мина. Тя хвърли небрежен поглед към телата на чародеите, които тъкмо влачеха към погребалната клада. — Духовете не могат да ти навредят. Всички те служат на Единия бог.



В небесата сияеше ярка светлина. Далечна и нереална, тази светлина бе много по-ярка от слънцето и караше диска му да изглежда блед и незначителен. Смъртните очи на Даламар едва ли биха издържали дълго, вперени в подобна светлина, но сега имаше чувството, че може да се взира в нея вечно. Взираше се и усещаше как цялото му същество се принизява, губи своята важност, превръща се в предмет без каквото и да е значение.

Още като дете той бе вдигнал поглед към нощното небе на своята родина, за да види там сребърната луна. Тогава луната му се бе сторила като играчка, към която трябва просто да се протегнеш, за да си поиграеш с нея. Ала когато родителите му бяха отказали да я свалят от небето и да му я дадат, той бе заплакал от яд от безсилие. Точно по този начин се чувстваше и сега. Вероятно дори би заплакал, ако имаше очи, които да плачат, и сълзи, които да падат от тях. Ярката красива светлина бе толкова далеч, бе така недостижима… Пътят му към нея бе препречен от преграда, по-тънка от есенна паяжина и по-здрава от най-силната стомана. Колкото и да опитваше, не можеше да я преодолее — беше като стена на затвор, ограждаща целия свят.

Не беше сам. Освен него имаше и други затворници. Навсякъде край него душите на умрелите блуждаеха, кръстосваха неуморно двора на този затвор и до една гледаха с копнеж към лъчистата светлина. Ала никоя не успяваше да я достигне.

— Светлината е много красива — произнесе нечий тих и измамно благ глас. — Това е светлината на отвъдното, следващата стъпка от дългото пътешествие, на което се е отправила душата ти. Ще ти позволя да тръгнеш към нея, ала първо трябва да ми донесеш онова, от което се нуждая.

Знаеше, че ще се подчини, че ще донесе на гласа всичко, стига това да му помогнеше да избяга от този затвор. Трябваше само да донесе магията. Той погледна към Кулата на Върховното чародейство и му се стори, че вероятно постройката има нещо общо с него самия, ала всичко вече беше отминало, беше изгубило значението си. Кулата бе същинско хранилище за магия. Виждаше тази магия като искрящи потоци златен прах, протичащ сред безплодната пустиня на изминалия му живот.

Останалите души се устремиха към Кулата — вече лишена от своя господар. Даламар отново погледна лъчистата светлина и душата му се сви от копнеж. След това се присъедини към реката, която се вливаше в Кулата.

Почти беше достигнал входа, когато една ръка се протегна и успя да го задържи. Сетне гласът, ядосаният и изпълнен с безсилие глас, изсъска:

— Спри.



— Спрете! — заповяда Мина. — Веднага! Не изгаряйте телата. Промених решението си.

Рицарите я погледнаха стреснато. Труповете паднаха отпуснато на земята. Мъжете се взираха един в друг с недоумение. Никога дотогава не бяха виждали Мина така нерешителна и изпълнена със съмнения. Това не им харесваше, нито пък им се бе понравило да я видят наказана, даже и от този Един бог. Този Бог беше твърде далеч от тях. Мина бе пред очите им и те я боготворяха, издигаха я в култ.

— Чудесна идея — обади се Галдар, докато излизаше от Кулата. Той се втренчи с нездрав поглед в мъртвите чародеи. — Да оставим лешоядите да се разправят сами със собствената си мърша. Кендерът не е в Кулата. Претърсихме я от горе до долу. Да се махаме от това прокълнато място.

Пламъците припукваха. Димът се виеше около Кулата, подобно на душите, виещи се около дънерите на кипарисите. Живите стояха обнадеждени и в очакване най-после да потеглят надалеч от тук. За разлика от тях душите нямаха къде да отидат. И всички се питаха как смята да постъпи Мина.

Тя коленичи до тялото на Даламар. Сетне стисна с ръка медальона на врата си, а другата постави върху смъртоносните рани на магьосника. Втренчените му очи продължаваха да се взират отсъстващо.

И тогава, съвсем тихо, Мина започна да пее:

Стани, сега стани.

Отдай душата си.

Из мрачни дълбини

съня си напусни.

Плътта на Даламар под ръката й започна да се затопля. Кръвта нахлуваше и обагряше посивелите му бузи, стопляше вледенените му крайници. Устните му се разтвориха и магьосникът си пое дълбоко дъх. Даламар сякаш потръпна от докосването й. Животът най-после се беше върнал в тялото му, ала очите му си оставаха отсъстващо втренчени и празни.

Галдар наблюдаваше ставащото намръщено и невярващо. В очите на рицарите се четеше едва сдържано страхопочитание. И преди Мина се бе молила над мъртвите, ала никога дотогава не беше възвръщала някой към живот. Мъртвите служеха на Единия бог, така казваше тя.

— Стани — нареди водачката.

Живото тяло с мъртвешки очи се подчини и се изправи на крака.

— Отиди при каруцата — заповяда му тя. — И чакай заповедите ми.

Клепачите на елфа затрепериха и цялото му тяло се сгърчи.

После очите му съвсем бавно се обърнаха и я погледнаха.

— Този път ще ми се подчиниш — каза Мина. — Ще ми се подчиняваш и занапред. В противен случай ще те унищожа. Не тялото ти. Сега загубата на тази обвивка едва ли ще има сериозни последствия за теб. Ще унищожа душата ти.

Трупът потръпна и след кратко колебание се повлече към каруцата. Рицарите тутакси се засуетиха, за да му направят път и да се отдръпнат колкото могат по-надалеч. По устните на неколцина плъзнаха широки усмивки. Тромавото подобие на Даламар изглеждаше смешно. Един от рицарите даже се изсмя на глас.

Галдар не виждаше нищо смешно в зрелището. Минотавърът беше ужасен и отблъснат до дъното на душата си. Нямаше проблеми да остави труповете на мършоядите — в края на краищата това бяха най-обикновени магьосници, — но това вече не му харесваше. Имаше нещо дълбоко погрешно в ставащото, въпреки че не беше съвсем сигурен какво или защо трябваше да бъде притеснен.

— Мина, смяташ ли, че това е разумно? — попита той.

Тя не му обърна внимание. В този момент водачката припяваше същата песен над тялото и на втория чародей, поставила ръка на гърдите му. Трупът се изправи в седнало положение.

— Отиди при своя другар в каруцата — нареди тя.

Очите на Палин премигнаха. Чертите му се сгърчиха от внезапен спазъм. Разкривените му пръсти бавно започнаха да се издигат, протегнати, готови да уловят и задържат нещо, което само той можеше да види.

— Ще те унищожа — каза му сурово Мина. — Подчини ми се.

Ръцете на магьосника се свиха в юмруци. Лицето му бе изкривено от силна агония, сякаш изпитваше болка, по-непоносима и от болката по време на смъртта си.

— Тръгвай — посочи каруцата Мина.

Трупът най-сетне се предаде, наведе глава и тръгна нататък. Този път никой от рицарите не се засмя.

Водачката стоеше бледа, изпита и изтощена. Денят й бе донесъл единствено тъга. Смъртта на жената, която бе обичала като родна майка, гневът на нейния бог… Постепенно я обземаше непоносима умора, раменете й се отпуснаха. Личеше си, че едва има сили да се държи изправена. Галдар почувства прилив на съжаление. Искаше му се да има начин да я успокои и утеши, ала задълженията му бяха на първо място.

— Мина, смяташ ли, че това е разумно? — попита тихо, за да го чува само тя. — Достатъчно лошо е, че ще ни се наложи да влачим из цял Ансалон ковчег, а сега и тези две… неща. — Нямаше представа как да ги нарече. — Защо постъпи така с тях? Какви цели преследваш? — Той се намръщи. — А и мъжете започват да стават неспокойни.

Очите с цвят на кехлибар се обърнаха към него. Лицето й може да беше белязано от умората и скръбта, ала в тези очи имаше ярка светлина и незамъглен разум. Минотавърът усети как го пронизват до дъното на душата му.

— Ти също си неспокоен, Галдар — произнесе тя.

Той измърмори нещо. Устатата му се изкриви.

Мина обърна поглед към двата трупа, които сега седяха на ръба на каруцата и се взираха в нищото.

— Чародеите са свързани с кендера, Галдар.

— Значи са наши заложници? — ободри се минотавърът. Това поне му звучеше по-разумно.

— Ако предпочиташ, може и така да се каже. Те са заложници. А когато си върнем кендера и артефакта, ще ми обяснят как да си служа с него.

— Ще се погрижа да ги пазят добре.

— Няма да е нужно — сви рамене тя. — Мисли за тях не като за затворници, а по-скоро като за две лишени от живот парчета месо. — Мина продължаваше да се взира в Палин и Даламар със замислено изражение. — Какво ще кажеш за армия от такива като тях, Галдар? Армия от войници, които се подчиняват на заповедите ти, без да задават въпроси, без да се боят, притежаващи невероятна сила, които падат само за да се изправят и да продължат напред? Нима това не е мечтата на всеки пълководец? Ще държим душите им в робство — продължи след малко, сякаш за момент си бе позволила да обмисли идеята по-сериозно — а телата им ще хвърляме в битката. Как смяташ, Галдар?

Минотавърът не можеше да отвърне нищо. Или по-скоро отговорите бяха твърде много. Не можеше да си спомни да е чувал нещо по-отвратително или скверно.

— Доведи коня ми, Галдар — нареди му водачката. — Време е да напуснем това скръбно място.

Минотавърът се подчини с готовност.

Мина се качи на седлото и накара животното да застане пред каруцата и тъжния й товар. Рицарите се подредиха отзад, оформяйки почетна стража. Камшикът на коларя изплющя и тежките впрегатни коне затеглиха хамутите. Каруцата се затъркаля напред.

Душите и дърветата отстъпиха пред Мина така, че в гората, заобикаляща Кулата на Върховното чародейство, се отвори просека. Пътеката беше съвсем гладка, понеже водачката не искаше ковчегът да пострада. От време на време тя се обръщаше и поглеждаше към каруцата и безценния кехлибарен саркофаг.

Галдар зае обичайното си място до Мина.

Телата на двамата чародеи бяха седнали в задната част на каруцата с клатещи се крака и отпуснати в скута ръце. Очите им се взираха право напред и към пътя, откъдето идваха. При едно от случайните си поглеждания към тях минотавърът забеляза как след живите трупове се плъзгат две почти невидими сенки, ефирни като копринени шалове, уловени в колелата на каруцата.

Техните души.

Това беше достатъчно да го накара да извърне очи и повече да не се поинтересува какво се случва зад гърба му.

4 Смъртта на Ские

Сребърният дракон нямаше ясна представа колко време е минало, откакто за пръв път бе пристъпил в пещерата на могъщия син дракон Ские. Слепият сребърен Огледало нямаше и как да определя отминаването на времето, тъй като не можеше да види слънцето. А не можеше да го види от деня, в който се бе разразила онази ужасна и странна буря, в който бе чул познатия глас, заповядващ му да се поклони и да го боготвори… денят, в който Огледало бе отказал, а отказът му бе наказан със слепота и обезобразяване. Оттогава бяха изминали дълги месеци, прекарани в странстване из света, приел формата на човек, понеже слепият човек може да ходи, но слепият дракон, който не може да лети, е почти безпомощен.

Скрит в пещерата, Огледало не познаваше нищо друго, освен нощта, не чувстваше нищо друго, освен нощните сенки.

Трудно му беше да прецени колко ли дълго е прекарал в леговището редом с умиращия син дракон. Можеше да е изминал както ден, така и цяла година, откакто Ские се бе изправил срещу Единия бог, а сребърният дракон бе станал неволен свидетел на сблъсъка между тях.

И понеже, освен че беше чул гласа в бурята, той го бе и разпознал, Огледало беше дошъл в търсене на отговора на тази объркваща загадка. Ако това бе гласът на Такхизис, какво правеше тя тук, след като всички останали богове бяха напуснали света? Ето как сребърният дракон беше стигнал до заключението, че може би Ские ще успее да му даде необходимата информация.

Самият Ские винаги бе представлявал една голяма въпросителна. Предполагаемо, синият дракон произхождаше от Крин, ала с времето беше израснал и бе станал по-силен и могъщ от местните дракони, след което целенасочено се беше обърнал срещу тях, избивайки и изяждайки враговете си, подобно на господарките драконеси. И все пак Огледало винаги се бе питал дали Ские наистина се беше обърнал срещу собствения си вид? Или просто се бе присъединил към своите?

С големи трудности сребърният дракон успя да открие леговището на Ские и да влезе в него. Беше пристигнал точно навреме, за да стане свидетел как Мина наказва синия заради проявената от него нелоялност. След като Ские беше опитал да я убие, собствената му светкавица се бе отразила в бронята й и — в крайна сметка — бе поразила самия него. Сега чудовищният син дракон лежеше на пода на пещерата и очевидно бе смъртно ранен.

Разбира се, в отчаянието си да открие истината Огледало бе сторил всичко необходимо, за да излекува Ские, ала с частичен успех. Наистина поддържаше го жив, ала гневът на боговете е могъщо оръжие, а в крайна сметка Огледало беше смъртен.

Сребърният дракон се бе отдалечавал от мястото си само за да донесе вода и за двама им.

Ские ту се съвземаше, ту отново изпадаше в безсъзнание, но по време на кратките минути на просветление Огледало имаше възможност да го разпита за Единия бог, за Бога, комуто вече можеше да даде име. Разговорите им се провеждаха през мъчително дълги периоди от време, понеже Ские рядко успяваше да остане в съзнание достатъчно дълго.

— Тя открадна света — произнесе синият дракон още в началото, малко след като бе дошъл на себе си. — Открадна го и го пренесе в тази част на Вселената. Планирала е действията си дълго и внимателно. Всичко е било подготвено предварително. Просто е изчаквала подходящия момент.

— И този момент е настъпил с Войната на Хаоса — произнесе Огледало. Той замълча, след което попита съвсем тихо: — Как се чувстваш?

— Умирам — отговори направо Ские. — Ето как се чувствам.

Ако сребърният дракон беше човек, вероятно щеше да каже нещо, което да утеши смъртника в последните му часове. Но макар в този момент да бе приел формата на човек, Огледало не беше такъв. Драконите не умеят да лъжат, даже и когато трябва да успокоят някого. А и сребърният беше достатъчно мъдър, за да разбере, че такива думи носят утеха единствено на живите.

Ские беше дракон войн. Син дракон, който многократно беше влизал в бой и бе запращал не един и двама от своите врагове към дълбините на смъртта. Той и неговата знаменита господарка, Китиара ут Матар, бяха прокарали кървава бразда на разруха и унищожение през половин Ансалон по време на Войната на Копието. След Войната на Хаоса, Ские бе един от малцината, които бяха удържали позициите си срещу чуждоземните драконови господарки, Малис и Берил, като в крайна сметка бе набрал достатъчно мощ, за да заеме мястото си сред тях. А силата му беше дошла от убийствата и изяждането на драконите от собствения му вид. Ские също притежаваше отвратителен тотем от черепите на жертвите си.

Огледало не можеше да види този тотем, но го долавяше в непосредствена близост. Чуваше и гласовете на мъртвите — обвинителни, гневни, викащи за мъст. Сребърният дракон не изпитваше и капчица симпатия към Ские. И ако го бе срещнал в битка, Огледало щеше да се сражава, за да победи врага си и за да изпита наслада от поражението му.

Без съмнение Ские не би имал нищо против подобен славен завършек на живота си. Да умреш като войн, да се провалиш от небесата, по ноктите ти да блести кръвта на врага ти, а на върха на езика ти все още да се усеща вкусът на мълнията. Ето как би желал да умре той. Не и по този начин, не и безпомощен, легнал на пода в капана на собственото си леговище, докато животът го напускаше на мъчителни, дълги хрипове — с отпуснати могъщи криле и окървавени, стържещи по пода нокти.

„Никой дракон не бива да умира по този начин — помисли си Огледало, — нито дори най-злият ми враг.“ Вече съжаляваше, че е използвал магията си, за да върне синия към живот, но се налагаше да научи повече за Единия бог, трябваше да се добере до истината. Наложи си да притъпи съжалението, което изпитваше към врага си, и да продължи да му задава въпроси. И без друго Ские едва ли още дълго щеше да може да му отговаря.

— Твърдиш, че Такхизис е планирала да открадне света — каза Огледало по време на един от разговорите им. — И ти си бил част от този план.

Синият изръмжа. Огледало долови как масивното тяло на събеседника му се помести в опит да облекчи изгарящата болка.

— И то най-важната част, проклет да бъде еонът, в който срещнах вероломната кучка. Именно аз пръв открих Порталите. Нашият свят, онзи, в който съм роден аз и всички като мен, не прилича на вашия. Ние не делим света си с родените да живеят кратко, с меките тела. Нашият свят принадлежи единствено на драконите.

Последните му думи бяха съпроводени от многократни паузи, за да си поеме дъх, придружени с болезнени стенания. Ские обаче беше твърдо решен да довърши разказа си.

Гласът му бе слаб, ала Огледало ясно долавяше в него далечния тътен на гневни гръмотевици.

— Винаги сме бродели на воля из света си. Водехме чудовищни битки помежду си и се борехме за оцеляване. Драконите, които виждаш тук, тази Берил и тази Малис, може би ти изглеждат огромни, ала в сравнение с онези, които владееха моя роден свят, двете драконеси са просто незначителни и жалки създания. Това е и една от причините, поради които дойдоха тук. Аз… аз обаче дойдох по своя собствена воля… Както и много други, виждах, че онзи свят тъпче на едно място. За нас нямаше бъдеще, за децата ни нямаше друго бъдеще, освен да изяждат или да бъдат изядени. Вместо да напредваме, се връщахме назад. Не бях единственият, който търсеше изход, но пък бях първият, който го намери. Използвах магията си и открих пътища, водещи през етера към светове отвъд онзи, който обитавахме. С времето ставах все по-уверен и опитен в умението си да пътувам между тях. Нерядко това спасяваше живота ми, защото всеки път, когато бях заплашен от смърт от някой от Възрастните, трябваше просто да направя скок в етера и да се избавя от заплахата… Именно по този начин се натъкнах и на Нейно мрачно величество. — При последните думи Ские изскърца със зъби, сякаш, ако можеше, би прекършил Такхизис с тях. — Никога дотогава не бях виждал бог. Никога не бях съзирал нещо толкова великолепно, никога не бях долавял присъствието на подобно могъщество. Така аз й се поклоних и й предложих услугите си. Такхизис беше очарована от пътищата през етера. Не бях дотолкова заслепен, че да й разкрия всичко, което знаех за Порталите, но й казах достатъчно, за да може да схване доколко полезни могат да й бъдат… После тя ме доведе в своя свят, който наричаше Крин. Каза ми, че тук е един от многото богове. Твърдеше, че е най-могъща от всички тях и поради тази причина от нея се боят и постоянно кроят заговори за провала й, но един ден щяла да постигне своя триумф и тогава ме очаквала богата награда: щях да властвам над Крин и меките тела, които го населяваха. Светът ви щеше да бъде мой в замяна на услугите ми. Не е необходимо да споменавам, че всичко това бяха просто лъжи.

Гневът направо кипеше в Огледало. Гняв срещу самонадеяната амбиция и липсата на каквато и да е загриженост към живеещите по лицето на Крин у царица Такхизис. За нея всички те бяха просто играчки. Сребърният дракон положи усилие да прикрие яростта си. Налагаше се да изслуша Ские, за да разбере всичко, което знаеше. Трябваше да научи какво се бе случило. Може би нямаше начин да промени миналото, но поне имаше шанс да повлияе на бъдещето.

— Тогава бях млад — продължи Ские, — а младежите от моя вид са с размерите на възрастните дракони тук. Царицата Такхизис ме свърза с Китиара — любимката на Нейно мрачно величество. Китиара…

Синият дракон замълча, изгубен в спомените си. Сетне въздъхна дълбоко и във въздишката му се усещаха болка от загубата и безнадежден копнеж.

— Битките ни заедно бяха славни. За пръв път открих, че можеш да се сражаваш и заради нещо повече от оцеляването си… че можеш да се сражаваш в името на честта, заради радостта от битката и славната победа. В началото презирах слабите същества, населяващи света ви: човеците и останалите. Така и не успявах да разбера напълно защо боговете им позволяват да живеят. Съвсем скоро обаче започнах да изпитвам възхита от тях… и особено от Китиара. Тя беше изпълнена с храброст, никога не се съмняваше в себе си, винаги знаеше съвсем точно какво иска и не се свенеше да посегне, за да го получи. Ах, каква богиня можеше да излезе от нея.

Ские замълча. Дъхът му излизаше на болезнени пресекулки.

— Ще я видя отново. Зная го. Двамата отново ще се сражаваме рамо до рамо… и още веднъж ще се къпем във величието на славата…

— И през цялото това време — каза Огледало, за да върне Ские обратно на темата — си действал в полза на Такхизис. И си отъпквал пътя, който е щял да я отведе до тази част на Вселената.

— Така е. Подготвих всичко. Тя трябваше само да изчака подходящото време.

— Едва ли обаче е можела да предвиди Войната на Хаоса? — Сребърният дракон усети как го връхлита една смразяваща мисъл. — Или всичко се е случило заради нейните интриги?

Ские изсумтя презрително.

— Такхизис може и да е лукава по природа, но чак толкова умна не е. Вероятно е имала някои подозрения, че Хаос е уловен в Сивия камък. В такъв случай просто е трябвало да прояви търпение — боговете го имат в изобилие — някой глупак да го освободи. Така или иначе сигурно щеше да намери начин. Никога не пропускаше шансовете, които й се откриваха. Войната на Хаоса дойде точно навреме. Дотогава всичко вече беше готово. Престори се, че напуска света, изоставяйки безпомощни на произвола на съдбата онези, които разчитаха на могъществото й. Налагаше се да го направи, за да запази силите си за огромната задача, която я очакваше… А когато моментът настъпи и Хаос беше победен, Такхизис впрегна чудовищните енергии, освободени от поражението му, за да изтръгне света от оковите, задържащи го на място, и да го отнесе до тези части на Вселената по пътищата, които аз бях създал с помощта на магията си. Всичко това се случи толкова бързо, че никой на света не забеляза разликата. Дори самите богове, уловени в отчаяната битка за оцеляването си, не заподозряха какво се е случило, нямаха абсолютно никаква представа за подмолните й планове, а щом веднъж осъзнаха резултата от действията й, вече бяха прекалено изтощени, за да направят каквото и да било… Такхизис просто отмъкна света и го скри от очите им. Всичко се разви точно според плановете й. Лишени от благословията на боговете, лишени от тяхната магия, жителите на Крин изведнъж бяха хвърлени в смут и отчаяние. Самата богиня бе така изтощена, така слаба, че присъствието й почти не се долавяше. Нуждаеше се от време да излекува раните си, нуждаеше се от почивка. Ала това не я тревожеше. Колкото по-дълго останеха хората без богове, толкова по-голяма щеше да бъде нуждата им. А когато отново се завърнеше сред тях, щяха да я приемат с отворени обятия и да се превърнат в нейни покорни слуги. Само че Такхизис допусна една съвсем мъничка грешка.

— Малис — произнесе Огледало. — Берил и останалите.

— Да. Новата играчка, която така внезапно бе паднала сред тях, ги заинтригува. Уморени от сраженията и борбата за оцеляване в собствения си свят, те видяха присъствието на този като избавление и желана промяна. Такхизис беше твърде слаба, за да им попречи, така че не можеше да направи нищо друго, освен мълчаливо и безсилно да наблюдава как си присвояват властта над нейния свят. Независимо от всичко продължаваше да ме лъже, че когато един ден се завърне и накаже узурпаторите, ще ми предаде властта над вашия свят. В началото й вярвах, но годините минаваха, а Малистрикс, Берил и останалите ставаха все по-могъщи, убиваха местните дракони, хранеха се с тях и строяха тотемите си, а аз нямах никаква вест от Такхизис… Съвсем ясно виждах как и този свят се превръща в подобие на онзи, който бях напуснал. Все по-често си припомнях с копнеж за славните дни в миналото и битките, водени рамо до рамо с Китиара. Вече не желаех нищо — нито от собствените си роднини, нито от жалките същества, населяващи Крин. Тогава отидох при Такхизис и настоях да ми се отплати… „Задръж Крин — казах й, — не се нуждая от него. Не го искам. Но ми върни Китиара. Двамата с нея ще поемем отново на път. И ще потърсим свят, в който славата отново ще бъде наша…“ Царицата ми обеща, че ще изпълни желанието ми. Трябваше само да потърся душата на Китиара в място, наречено Сивото. Потърсих това място и пристъпих в него. Или поне така смятах, че съм сторил. — Дълбоко в гърдите на Ские се разнесе глух грохот. — Останалото знаеш. Чу думите на Мина, новата любимка на Мрачната царица. Разбра как съм бил предаден.

— И все пак се твърди, че са те видели да заминаваш…

— Видели са само онова, което им е било вменено от нея да видят. Точно както в края на Войната на Хаоса.

Ские потъна в мълчание, умислен над грешките, които беше допуснал. Огледало чуваше колко трудно вдишва и издишва синият дракон. Ские можеше да продължи да живее часове или дни. Нямаше как да знае със сигурност. Нямаше начин и да разбере къде е ранен, нито пък той щеше да му каже. Запита се дали раната му не е по-скоро в душата, отколкото в сърцето.

Огледало реши да промени темата, за да откъсне Ские от мрачните му мисли:

— Значи Такхизис се е изправила срещу нова заплаха — драконесите.

— Драконесите — изръмжа Ские. — Да, те щяха да се окажат проблем. Такхизис се надяваше, че ще продължат да се сражават помежду си и в крайна сметка ще се избият, но някъде по това време двете решиха временно да прекратят караниците. Мирът беше сключен. Хората започнаха да се примиряват с положението. Царицата се страхуваше, че жителите на Крин ще започнат да боготворят драконесите — някои вече го правеха — и вече няма да имат нужда от нея. Такхизис все още не беше достатъчно силна, за да се изправи срещу натрапниците. Налагаше се да открие някакъв начин, по който да увеличи силите си. Още от преди това тя сочеше и се оплакваше на висок глас от загубата на енергия, която боговете търпят, позволявайки на душите да напускат този свят. Ето че сега й се удаваше възможност да открие начин да ги задържи и да ги накара да крадат дивата магия заради нея. И когато най-сетне се почувства достатъчно силна, тя се завърна. Това се случи в Нощта на бурята.

— Да — каза Огледало. — Чух онзи глас. Чух как ме подкани да се присъединя и да го боготворя като гласа на новия бог. Можех да го сторя, ала нещо ме спря. В сърцето си знаех кому принадлежи. Така че понесох наказанието си. Аз…

Той замълча. Ские се беше размърдал и се опитваше да надигне огромното си туловище от пода.

— Какво има? Какво правиш?

— Най-добре се скрий — отвърна синият дракон, като полагаше усилия да се задържи на крака. — Малис идва.

— Малис! — повтори разтревожено Огледало.

— Чула е, че умирам. Подлите ми слуги навярно не са губили време и са изтичали при нея, за да й донесат за радостната вест. Сега този огромен мършояд идва да открадне тотема ми. Защо ли просто не й позволя да го вземе! Такхизис отдавна си присвои тотемите на всички ни. Малис дори не подозира, че всяка вечер си ляга с най-лошия си враг. Нека червеният звяр дойде. Ще се изправя срещу нея, дори това да ми струва последния дъх, който ми е останал…

Навярно думите на Ские бяха най-обикновено бълнуване и Огледало подозираше, че това не е твърде далеч от истината, ала знаеше, че в съвета на синия да се скрие има голяма доза здрав разум. Дори и да не беше сляп, пак би направил всичко възможно да избегне битката с чудовищната червена драконеса, колкото и силна омраза и ненавист да изпитваше към нея. Не един и двама от собствения му вид бяха намерили смъртта си, премазани между пламтящите зъби на Малис. Грубата сила нямаше да свърши работа срещу това чуждоземно създание. Никой не можеше да се изправи директно срещу нея, нито дори най-големият и силен дракон, живял някога по лицето на Крин.

Даже Единият бог не бе посмял да я предизвика открито.

Огледало се преобрази в човешката си форма. Чувстваше се изложен и открит, затворен в меката кожа, деликатните кости и смешната мускулатура. И все пак един сляп човек можеше да се справи далеч по-добре с опасностите на този свят. Започна да опипва пътя си, за да заобиколи масивното тяло на Ские. Смяташе просто да се оттегли, да се изгуби сред необятния лабиринт от коридори в леговището на синия. Тъкмо опипваше пътя си напред, когато пръстите му докоснаха нещо гладко и студено.

През ръката му премина неконтролируема тръпка. Не можеше да вижда, ала моментално бе осъзнал какво докосва — тотема на Ские, построен от черепите на всичките му жертви. Огледало забързано отдръпна ръка и едва не изгуби равновесие в желанието си да се отдръпне колкото може по-надалеч. Успя да се подпре на стената и да продължи покрай нея.

— Почакай — просъска гласът на синия дракон из коридорите зад него. — Ти ми направи услуга, сребърни. Не ми позволи да загина от ужасните й ръце. Благодарение на теб ще мога да умра така, както искам, и да запазя малкото достойнство, което ми е останало. В замяна и аз ще ти направя услуга… Другите от твоя вид… Златните и сребърните… търсил си ги дълго и безуспешно. Прав ли съм?

Огледало с нежелание би признал този факт, даже и пред един умиращ син дракон. Продължи по пътя си, като слепешком опипваше стената надолу по коридора.

— Не са избягали от страх — продължи Ские. — Чули са гласа на Такхизис в Нощта на бурята и някои от тях са разпознали Царицата в него. Така че са решили да напуснат света, за да открият боговете.

Огледало се закова на място и обърна невиждащия си взор в посоката, от която идваха думите на Ские. Вече съвсем ясно чуваше онова, което синият дракон бе чул много преди него — звука от ударите на нечии чудовищни криле.

— Беше капан — каза Ские. — Напуснаха света, ала сега не могат да се завърнат. Такхизис държи и тях в затвор, както държи в затвор душите на мъртвите.

— Какво трябва да сторя, за да ги освободя? — попита Огледало.

— Казах ти всичко, което зная — отговори Ские. — Дългът ми към теб е платен, сребърни. Най-добре не се бави.

Като се движеше възможно най-бързо, Огледало продължи да се приплъзва покрай стената на коридора. Нямаше представа в каква посока върви, но предполагаше, че навлиза все по-надълбоко в дебрите на леговището. Не откъсваше дясната си ръка от стената дори за миг. По този начин — най-малкото се надяваше да е така — щеше да намери по-лесно пътя си обратно навън. Когато най-после долови гласа на Малис — изненадващо остър и пронизителен за толкова голямо създание, Огледало се закова на място. Без да изпуска стената, сребърният клекна, за да бъде по-близо до гладкия, потънал в мрак каменен под на леговището. Притаи дори дишането си от страх, че драконесата може да го чуе и да реши да го потърси.

След което с трепет зачака какво ще се случи по-нататък.



Ские знаеше, че умира. Сърцето му биеше с мъка, заключено в затвора на огромния му гръден кош. Бореше се за всеки дъх. Копнееше да легне някъде и да си почине, да затвори очи, да се изгуби в миналото. Още веднъж да разпери криле с цвета на небесата и да полети сред облаците. Още веднъж да чуе гласа на Китиара, непреклонните й заповеди, подигравателния й смях. Да усети как ръцете й, уверени и способни, твърдо го водят право към най-лютата част на сражението. Да се наслади на яростта, с която замахват оръжията, на мириса на прясна кръв, на усещането, че ноктите му се впиват в нечия плът до костта, докато тържествуващия боен вик на Китиара предизвиква всеки, осмелил се да излезе насреща им. А после да се върне в конюшнята, да изчака да се погрижат за раните му, след което да види как тя както всякога идва, за да седне редом с него и двамата да започнат да си припомнят току-що преживяната битка. Да… винаги идваше при него, обръщайки гръб на жалките човеци, търсещи любовта й. Ездачката и нейният дракон — бяха едно, неизменно заедно, в смъртоносна комбинация.

— И така, Ские — каза глас, един омразен глас. Главата на Малис се появи на входа на леговището, закривайки слънчевите лъчи. — Явно са ме осведомили неправилно. Виждам, че все още не си умрял.

Синият дракон се отърси от мислите си. Мечтите, спомените му бяха реални. Онова, което се случваше в този момент — не.

— Не, не съм умрял — изръмжа той. Ноктите му се вкопаха дълбоко в скалата, за да приглушат болката, за да му помогнат да остане на крака.

Малис се промъкна още по-навътре в леговището — сега в него бяха вратът, предните лапи и раменете й. Крилете й оставаха плътно прибрани към тялото, а задните крака и опашката й висяха надолу по скалата. Малките й жестоки очички го пометоха с презрението си. Сетне просто се отместиха и затърсиха причината, поради която беше тук, тотема на Ские. Когато го откри, издигнат в средата на леговището, в погледа й проблесна триумф.

— Не ми обръщай внимание — каза студено тя. — Доколкото си спомням, тъкмо умираше. Моля те, продължавай. Не исках да те прекъсвам. Просто наминах, за да си взема нещо за спомен от времето, прекарано заедно с теб.

Малис протегна напред единия си закривен нокът и започна да изплита магическа паяжина около черепите на тотема. Ские виждаше как откъм тотемите ги гледат нечии очи. Съвсем ясно долавяше присъствието на своята Царица. Такхизис не се интересуваше от него. Вече не. Той не можеше да й бъде от полза. Сега очите й бяха насочени към Малис. Толкова по-добре. Ские им желаеше всичко най-хубаво. Двете се заслужаваха.

Краката му потрепериха, понеже не успяваха да издържат тежестта на тялото му, след което просто го предадоха. Драконът се свлече на пода. Изпитваше гняв, ярост към самия себе си. Трябваше да се бие, да се опълчи, поне да остави някакъв белег на Малис. Беше толкова слаб. Сърцето му биеше така силно, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне в гърдите му.

— Ские, любими мой Сини! — чу отнякъде гласа на Китиара… присмехулен както всякога. — Мързеливецо, още ли не си станал от сън? Събуди се! Чакат ни битки днес. Смъртта ни зове. Враговете ни не спят, поне в това можеш да бъдеш сигурен.

Ские отвори очи. Ето къде беше! Стоеше пред него, а синята й броня на драконов ездач блестеше под слънцето. Китиара се усмихна лукаво, вдигна ръка и посочи:

— Там стои твоят враг, Ские. Остана ти още един двубой. Само още един. След това можеш да си починеш.

Ские обърна глава в посоката, накъдето сочеше тя. Не успяваше да види Малис. Погледът му се замъгляваше все повече заедно с последните зрънца останал му живот. Все пак виждаше както Китиара, така и посоката, в която сочеше ръката й. Драконът си пое дъх за последен път. Не биваше да се излага.

Поетият въздух се смеси със сярата в стомаха му. Ские издиша.

Мълнията, пращяща и припукваща, разцепи въздуха. Грохотът разтърси недрата на планината. Звукът бе оглушителен, ала при все това успя да чуе изпълнения с гняв и болка писък на Малис. Не можеше да види какви поражения й е нанесъл, но беше сигурен, че са значителни.

Завладяна от неистова ярост, Малис се хвърли напред. Острите като бръснач нокти на драконесата се впиха в него, пронизаха люспите му и изтръгнаха огромно парче плът от хълбока му.

Ские не чувстваше нищо. Нито страх, нито болка.

Изпълнен със задоволство, той отпусна глава на пода на леговището.

— Браво, любими мой сини — разнесе се отново гласът на Китиара и драконът с гордост почувства как ръката й го гали по шията. — Браво…



Слабата мълния на Ские не беше причинила кой знае каква вреда на Малис, ако не се броеше разтърсващото, тръпнещо усещане, затанцувало по тялото й, и голямото парче люспесто месо, откъснато от горната част на предния й крак. Болката измъчваше по-скоро гордостта, отколкото тялото й, обаче и това бе достатъчно, за да я накара да се хвърли напред и да започне да разкъсва врага си, да реже и разпаря с нокти, додето цялото леговище не потъна в кръв. Най-накрая драконесата осъзна, че чисто и просто тъпче един напълно безчувствен и наистина мъртъв труп.

Веднага щом утоли жаждата си за мъст, драконесата отново се зае с тотема, за да го подготви за пренасяне до леговището си на връх Малис.

Още докато с удоволствие се взираше в плячката и оглеждаше огромния брой заграбени черепи, усети как могъществото й започва да нараства, а дори не ги бе отнесла при останалите.

Кринските дракони никога не й бяха вършили кой знае колко работа. В свят, където силата им ги превръщаше в доминиращ вид, местните дракони се радваха на почитта и страха на останалите немощни създания, ала цялата тази власт бе успяла и да ги разглези. Разбира се, случвало се бе слабите двукраки да вдигат оръжие срещу драконите. Малис често беше чувала за подобни случаи от самия Ские, който не пропускаше да разкаже спомените си от събитие, наречено Войната на Копието, както и чувствата си, свързани с възбудата и радостта от битката и странната обвързаност, която нерядко възниквала между ездача и неговия дракон.

Ясно беше, че синият дракон твърде дълго е отсъствал от собствения си свят, след като смяташе подобни детинщини за истински сражения. Малис се бе натъквала един или два пъти на неколцина от тези така наречени драконови ездачи и трябваше да признае, че рядко си беше прекарвала времето по-добре. Тя се замисли за своя стар свят, където не минаваше и ден, без да се разрази поредната кървава схватка, водеща до ново разместване в йерархията на клановете.

По онова време оцеляването се бе превърнало в обикновено всекидневие — една от причините Малис и останалите като нея да се радват толкова много, когато откриха този затлъстял и мързелив свят. Не че изпълненото с жестокост минало й липсваше, но понякога обичаше да се обръща назад и да мисли за него с известна носталгия като всеки ветеран, който преживява спомените си от славните битки. Тя и тези като нея бяха дали на местните дракони ценен урок — поне на онези от тях, които бяха успели да се спасят. А оцелелите се бяха преклонили пред волята й, давайки обет за подчинение… След това дойде онази странна буря…

В онази нощ кринските дракони се бяха променили. Малис не можеше да каже как точно. Червените, черните и сините бяха продължили да й служат, да идват, когато ги призовава и да угаждат на всичките й прищевки, но все пак имаше натрапчивото усещане, че замислят нещо. Напоследък често ги улавяше, докато си шепнат. Разговорите им рязко прекъсваха винаги когато усетеха присъствието й. А неколцина просто бяха изчезнали. Не беше кой знае колко трудно да свърже липсата им с последните вести за местни дракони, носещи на гърба си ездачи — Мрачни рицари на Нерака — по време на битката срещу соламнийците в Солантас.

Малис нямаше сериозни възражения срещу това дракони да убиват соламнийци, но справедливостта изискваше първо да се допитат до нея. Лорд Таргон би постъпил именно по този начин, но сега Господарят на Нощта беше мъртъв и именно в слуховете за смъртта му Малис за пръв път беше чула най-обезпокоителната вест от всички, които пристигаха напоследък — в Крин се беше появил богиня.

Да, Малис беше чувала за тази богиня — тъкмо онази богиня, която бе донесла света в тази част на Вселената. Ала тъй като така и не бе видяла ясни следи от присъствието й, съвсем естествено бе заключила, че богинята се е почувствала застрашена от нея и бе побягнала от бойното поле. Идеята, че тя просто може да се е скрила някъде, за да възстанови силите си, така и не й бе хрумнала. И в това нямаше нищо изненадващо, тъй като драконесата произхождаше от свят, където властваха силата и могъществото, където никой не беше чувал за лъжа или коварство.

До Малис също бяха достигнали доклади за този Един бог и неговата любимка — човешкото дете момиче на име Мина. До този момент драконесата не им бе обръщала внимание главно защото момичето с нищо не я беше разгневило. Дори напротив, доста от нещата, които правеше, й се нравеха. Например това, че беше премахнала щита над Силванести и бе унищожила вечно подсмърчащия самовлюбен зелен дракон Циан Кръволок. В този момент елфите от Силванести бяха вкарани в правия път и добре настъпени под ботушите на Мрачните рицари.

Новината, която никак не се бе понравила на Малис, бе, че нейната братовчедка Берил се кани да нападне елфите от Квалинести. Не че й пукаше особено за квалинестите, но подобни действия поставяха пакта под въпрос. Малис нямаше доверие на Берил, нито на нея, нито на нейната прекомерна амбиция и алчност. И вероятно би се намесила, за да озапти действията на братовчедка си, но вече покойният лорд Таргон, водачът на Мрачните рицари, я бе уверил, че държи положението под контрол. Прекалено късно й бе станало ясно обаче, че Таргон не държи абсолютно нищо под контрол, включително и своето собствено положение.

Ето така Берил бе отлетяла за Квалинести и бе сполучила. Квалинестите бягаха от земите си по типичния за всички страхливи елфи начин. Вярно, някъде по средата на целия процес Берил бе успяла да изгуби живота си, но зелената драконеса така или иначе бе добре известна с импулсивността, прекомерната си емоционалност и ирационалната си глупост.

Смъртта на Берил бе докладвана на Малис от двама от собствените й любимци — червени дракони, които полагаха всички усилия да изглеждат смирени и раболепни, но които, Малис беше сигурна в това, тайничко се подсмихваха на последните събития. На червената драконеса никак не й харесваше начинът, по който тези създания се радваха на смъртта на нейната братовчедка. Нито пък й хареса онова, което чу за самите събития. В цялата работа се усещаше пръстът на някой бог. Берил може и да нямаше кой знае колко ум за един дракон, но пък си оставаше огромна и силна и Малис по никакъв начин не можеше да си представи как банда мърляви елфи биха могли да се справят с нея без чиято и да е божествена намеса.

Един от кринските дракони беше дал идеята Малис да заграби тотема на Берил. Просто бе споменал нещо по въпроса, чудейки се как ли да постъпят с него. Дори и след смъртта на зелената драконеса от тотема се лееше невероятно могъщество, а сред оцелелите предводители на човеците вече бяха започвали да се чуват подмятания, че биха могли да го използват в своя полза.

Ужасена от мисълта, че мръсните човеци могат да сложат ръка върху нещо толкова могъщо и свещено, Малис веднага бе отлетяла, за да предяви права над тотема и да използва магията си, за да го пренесе и добави черепите на жертвите на Берил към своя собствен тотем. Магията на новите черепи моментално се разпространи по тялото й, карайки я да се почувства още по-силна и могъща от всякога. После бе дошла вестта, че Мина е погубила и непобедимия Ские.

Малис и този път не губи време. Единият бог не я притесняваше ни най-малко. Желаеше му всичко най-добро, както и по възможност да не пропусне да пропълзи обратно в дупката, от която беше изпълзял. Тя внимателно опакова тотема на Ские и се приготви да го отнесе. За момент остана вгледана в разкъсаните остатъци от тялото на синия дракон и се зачуди дали би било уместно да добави и неговия череп към тотема си.

— Не заслужава чак такова уважение — каза си, като презрително побутна една кост, по която все още имаше плът и остатъци от кръв. — Луд, ето какъв беше той. Умопобъркан. Черепът му ще ми донесе единствено нещастие.

Раздразнено огледа раната на крака си. Кървенето беше спряло, ала обгорялата кожа пареше и болеше, а увредените мускули караха предния й крак да изтръпва по особено неприятен начин. Раната обаче едва ли щеше да попречи на обратния полет до бърлогата й сред планините и в този момент това беше от единствено значение.

Малис събра черепите в магическата паяжина и се приготви да потегли. Преди да отлети, драконесата подуши въздуха за последен път, хвърли един последен поглед наоколо. Още при пристигането си бе забелязала нещо странно, някаква озадачаваща миризма. В началото миризмата не й говореше нищо, но сега вече със сигурност знаеше какво означава тя. Дракон. Крински дракон и ако не грешеше — определено от металическите.

Претърси с очи главната зала в леговището на Ские, там, където лежеше и тялото му, но не видя и следа от металически дракон: никакви разпръснати златни люспи, липсваха и сребърни драски по пода или стените. Най-накрая просто се предаде. И без друго раната й вече не й даваше мира.

Единственото, което искаше, бе да се върне в мрачната си бърлога, за да се отдаде на заслужена почивка, след което щеше да се разнообрази с дострояването на тотема си.

Драконесата притисна към себе си магическата мрежа с черепите, изви се, измъкна тялото си от леговището с леко накуцване заради ранения крак и отлетя в източна посока.

5 Сребърният и синият дракон

Огледало остана спотаен, докато не се увери без всякакво съмнение, че Малис си е отишла и повече няма да се върне. Бе чул цялата битка и бе почувствал известна гордост от храбростта на Ские, както и мъничко съжаление заради смъртта му. Чу как Малис изрева от болка, чу и как след това разкъса на парчета тялото на синия. А когато почувства как покрай едната му ръка се плъзга струйка топла течност, си даде сметка, че това със сигурност е кръвта на Ские.

Сега обаче, когато Малис вече я нямаше, Огледало трябваше да реши как да постъпи. Той сложи ръка върху осакатените си очи и тихо прокле недъга си. Разполагаше с важна информация за истинската самоличност на Единия бог. Знаеше и какво се е случило със сребърните дракони, но не можеше да стори абсолютно нищо.

Осъзна, че щеше да му се наложи да се погрижи за храната и водата си. Мирисът на драконова кръв беше силен, ала дори през него можеше да усети далечния дъх на прясна вода. Използва магията си, за да се превъплъти отново в драконовия си облик, понеже по този начин щеше да има далеч по-голям успех. И без друго не обичаше да остава прекалено дълго в жалката си човешка форма. Чувстваше се твърде крехък, безкрил и изложен на опасности, затворен в черупката на меката кожа и чупливите кости.

С удоволствие се преобрази в драконовата си форма, наслаждавайки се на усещането така, както някой човек би се насладил на дълго, мързеливо изтягане. Чувстваше се далеч по-сигурен, защитен под бронираните си люспи, и определено пазеше по-добре равновесие на четири, отколкото на два крака. Освен това виждаше далеч по-ясно и с лекота би могъл да забележи дори елен, тичащ на мили разстояние от него.

„Или по-скоро някога можех да виждам по-ясно“ — поправи се с горчивина.

Обонянието му обаче си оставаше незасегнато и съвсем скоро успя да открие поток, протичащ през пещерата на леговището.

Пи, додето не утоли жаждата си, след което обмисли възможността да потуши и острите пристъпи на глад в стомаха си. Подушваше коза. Очевидно Ские беше уловил планинска коза и я бе оставил в бърлогата за по-късно, но така и не бе имал време да й се наслади. Само ако успееше да намери къде я оставил, щеше да се нахрани, след което вероятно би могъл да сложи мислите си в ред.

Надяваше се по някакъв начин да избегне необходимостта да се връща в главната зала на леговището, но обонянието му безпогрешно твърдеше, че козето месо се намира именно в нея. Гладът взе надмощие и го накара да тръгне обратно натам.

Подът бе мокър и хлъзгав от кръв. Във въздуха се носеше тежкият мирис на смърт. Заради това или заради глада, но съвсем скоро Огледало стана съвсем безгрижен за дебнещите опасности. Каквато и да беше причината, внезапно проговорилият глас — злокобен, студен и отекващ в залата — го накара да се стресне:

— В началото си помислих, че може би ти си отговорен за всичко това — произнесе драконът на драконовия език. — Но сега осъзнавам, че съм сгрешил. Точно ти едва ли би успял да победиш могъщия Ские. Виждам, че дори придвижването из тази пещера ти струва куп неприятности.

Като извика в ума си няколко защитни заклинания, Огледало обърна невиждащия си поглед по посока на непознатия — син дракон, ако се съдеше по гласа и едва доловимия мирис на сяра, който надвисваше наоколо. Навярно беше влетял през главния вход на леговището и само големият глад, който изпитваше, му бе попречил да усети идването му.

— Не аз погубих Ские — каза сребърният.

— Кой тогава? Такхизис?

Огледало бе леко стреснат да чуе името на Царицата, след което си даде сметка, че не бива да се поддава на изненадата. Очевидно не само той бе разпознал гласа в Нощта на бурята.

— Би могло да се каже. Момичето на име Мина запрати мълнията, която причини смъртта му. Наложи се да го направи, за да се защити. Ские я нападна пръв, твърдейки, че го е предала.

— Разбира се, че го е предала — каза Синият. — Кога изобщо е постъпвала по друг начин?

— Малко съм объркан — каза Огледало. — За Мина ли говорим или за Такхизис?

— Според мен между тях двете няма голяма разлика. Между другото какво правиш тук, сребърни, и защо вонята на Малис е полепнала по всичко наоколо?

— Малис отнесе тотема на Ские. Ские беше смъртно ранен, но все пак успя да й се опълчи. Дори мисля, че я нарани, макар че едва ли пораженията са били сериозни. Беше твърде слаб. Малис постъпи така с него, за да му отмъсти.

— Толкова по-добре за него — изръмжа синият. — Надявам се гангрената да я застигне колкото може по-скоро. Но ти не отговори на първия ми въпрос, сребърни. Защо си тук?

— Исках да узная някои неща — отвърна Огледало.

— И узна ли ги?

— Да — отговори той.

— Изненадаха ли те отговорите на въпросите ти?

— Не, съвсем не — призна слепият дракон. — Как е името ти? Моето е Огледало.

— А, Пазителят на Цитаделата на светлината. Аз пък съм Бръснач. Аз съм… — Синият замълча и когато отново заговори, гласът му бе натежал от печал: — Аз бях партньорът на наместник Медан от Квалинести. Сега той е мъртъв, а аз съм оставен на произвола на собствените си решения. Предполагам, че щом си сребърен, ще ти бъде интересно да чуеш за унищожението на Квалинести — прибави Бръснач. — Езерото на смъртта, така го наричат сега елфите. Само това остана от някога красивия им град.

Огледало все още изпитваше подозрения за някаква измама.

— Не мога да повярвам!

— Ще ти се наложи — отвърна мрачно Бръснач. — Видях разрушенията със собствените си очи. Закъснях и не успях да спася наместника, но видях как великата зелена драконеса Берил намери смъртта си. — В тона му се долавяше свирепо задоволство.

— Разказът ти ме заинтригува — произнесе Огледало.

Синият се изкиска:

— Сигурен съм, че е така. Елфите от Квалинести бяха предупредени за идването й, така че не губиха време и се подготвиха добре. Бяха застанали на покривите на къщите си и стреляха по нея с хиляди стрели. Към всяка стрела бе прикрепено въже, заздравено с нечия магия. Елфите смятаха, че магията е тяхна естествено. Но не беше. Беше нейната.

— На Такхизис?

— Тя просто се отърваваше едновременно и от Берил, и от елфите. Хилядите въжета образуваха магическа мрежа над Берил, която успя да я свали от небето. Елфите смятаха да я погубят, докато лежи безпомощно на земята, ала в плановете им се наложи лека промяна. Нали разбираш, явно преди това са работили заедно с джуджетата, за да прокопаят плетеница от тунели под Квалиност. Мнозина от елфите са успели да избягат през тези тунели, ала в крайна сметка именно това се оказа смъртоносният капан, който погуби столицата им. Когато Берил се стовари на земята, огромната й тежест срути тунелите. Тялото й потъна дълбоко в земята, оформяйки чудовищна бездна. Сетне водите на бялата разпенена река нахлуха в бездната и наводниха Квалиност, превръщайки го в гигантско езеро. Езерото на смъртта.

— Берил мъртва — измърмори Огледало. — Ские също. Земите на Квалинести унищожени. Такхизис се отървава от враговете си бавно, но сигурно…

— Нейните врагове са и твои, сребърни — каза Бръснач. — А също и мои. Тези повелителки, както сами наричат себе си, избиха мнозина от нашите. Трябва да се радваш за победата на нашата Царица над тях. Каквото и да мислиш за нея, тя е богинята на този свят и сега се бие на наша страна.

— Не се сражава на ничия друга страна освен на своята собствена — отговори сериозно Огледало. — Както е правила винаги. Всичко това е по нейна вина. Ако Такхизис не беше откраднала света, драконовите повелителки никога нямаше да ни открият. И всички мъртъвци днес щяха да бъдат живи: дракони, елфи, човеци, кендери. Вярно, че великите дракони убиваха, но Такхизис е отговорна за тяхната смърт, просто защото именно тя ни доведе тук.

— Откраднала е света… — повтори Бръснач. Ноктите му се впиха дращещо в скалата. Опашката му се залюля напред-назад, а крилата му повяха замислено. — Значи ето какво е направила.

— Според Ские, да. Така ми каза той.

— Но защо той би ти казвал каквото и да било, Сребърни? — попита презрително Бръснач.

— Защото се опитах да спася живота му.

— Неговият живот, на един син дракон, твоя най-омразен враг! Ти си опитал да спасиш живота му! — произнесе подигравателно Бръснач. — Не съм някое новоизлюпено драконче, че да повярвам на кендерската ти приказка за лека нощ.

Огледало нямаше как да види синия, но лесно можеше да предположи как изглежда: ветеран с блестящи, искрящо сини люспи, навярно с не един и два белега, които да докажат храбростта му.

— Причината, която имах, беше достатъчно коравосърдечна, за да задоволи даже теб — отвърна Огледало. — Дойдох при Ские в търсене на отговори за въпросите си. Не можех да му позволя да умре и да отнесе тези отговори в гроба. Използвах го, признавам. Не се гордея със стореното, но най-малкото заради помощта ми Ские живя достатъчно дълго, за да нанесе на Малис поне един удар. Ето затова получих благодарността му.

Синият дракон мълчеше. Огледало нямаше как да разбере за какво мисли Бръснач. Ноктите му продължаваха да дращят по каменния под, крилата му раздвижваха наситения с мирис на кръв въздух, опашката му се движеше назад-напред. Сребърният дракон беше приготвил няколко заклинания, в случай че синият все пак решеше да го нападне. Двубоят едва ли щеше да бъде особено честен — каленият ветеран Бръснач срещу слепия сребърен. Но поне подобно на Ские Огледало щеше да получи своя шанс да нанесе един последен удар.

— Такхизис е откраднала света — произнесе Бръснач замислено. — Довела ни е тук. И както сам твърдиш, е отговорна за всичко това. Освен това е една от най-старите ни богини и се бие срещу враговете ни, за да отмъсти за нас.

— Нейните врагове — поправи го студено Огледало. — Иначе едва ли щеше да си направи труда.

— Кажи ми, сребърни — каза предизвикателно синият дракон, — какво почувства, когато за пръв път чу гласа й? Усети ли как нещо се раздвижва в сърцето, в самата ти душа? Нима не почувства поне нещо?

— Почувствах — призна Огледало. — Когато за първи път чух онзи глас в бурята, веднага разбрах, че принадлежи на бог, и бях развълнуван от откритието си. Ала дори детето, чийто баща го налага с колана си, се радва да го види не защото баща му е бил добър или мъдър родител, а понеже е единственият родител, който някога е познавало. След това обаче започнах да задавам въпроси и въпросите ми ме доведоха тук.

— Въпроси — каза отсъстващо Бръснач. — Добрият войн никога не задава въпроси, а се подчинява.

— Защо тогава не си се присъединил към армията й? — попита настоятелно Огледало. — Защо си дошъл тук, в леговището на Ские, ако не за да му задаваш въпроси?

Синият дракон не отговори. Дали в този момент обмисляше нещо, или просто набираше достатъчно ярост, за да го нападне? Огледало нямаше как да знае и внезапно почувства, че целият този разговор го е уморил, почувства раздразнение и глад. Само при мисълта за храна стомахът му започна да се бунтува.

— Ако ще се сражаваме — произнесе той, — бих помолил преди това да ми позволиш да се нахраня. Умирам от глад и освен ако не греша, някъде наоколо има прясно козе месо.

— Няма да се бия срещу теб — отвърна безстрастно Бръснач. — Какво благородно има в това да се биеш срещу слепец? Козата, за която говориш, е вляво от теб, на не повече от две крачки. Черепът на моята спътница е в един от онези тотеми. Може би, ако не ни бяха довели в тази част на Вселената, сега тя щеше да е жива. И все пак — прибави потиснато синият — Такхизис е моя богиня.

Огледало не можеше да помогне с нищо на Бръснач. Сребърният дракон отдавна бе успял да се справи със собствената си вяра. Вярно, че собствената му дилема не беше чак толкова трудна за разрешаване, понеже никой от неговия вид не се бе прекланял пред Такхизис. Любовта и лоялността им бяха отредени за Паладин, бога на Светлината.

Дали сега Паладин бе някъде там, дали търсеше своите изгубени деца? След бурята металическите дракони бяха тръгнали, за да открият боговете, или поне така твърдеше Ские. Навярно се бяха провалили, понеже Такхизис все така запазваше властта си непокътната. „И все пак — Огледало вярваше в това, — Паладин още съществува там някъде и ни търси. Такхизис ни е обвила в тъмнина и ни скрива от неговия поглед. Точно както корабокрушенците в морето и ние трябва да намерим начин да сигнализираме на онези, които ни търсят в необятния океан на Вселената.“

Сребърният дракон се настани по-удобно, за да изяде козата на спокойствие. Нямаше никакво намерение да я споделя с Бръснач. Синият дракон със сигурност не страдаше от недохранване, понеже можеше да вижда плячката си. По време на странстванията си във формата на човек Огледало носеше със себе си паница, с която да изпросва храна. Това беше първото му добро хапване от доста дълго време насам и смяташе да му се наслади без чужда помощ. Вече имаше някаква идея как трябва да постъпи, стига само да намереше правилния начин. Първо обаче трябваше да се отърве някак си от синия, който очевидно смяташе, че си е намерил нещо като приятел.

Сините дракони по принцип бяха контактни същества и наистина Бръснач не бързаше за никъде, така че просто се настани наблизо, за да побъбри. В началото му се бе сторил мълчалив по природа, ала сега изведнъж думите започнаха да се леят от него, сякаш просто не бе имал с кого да сподели онова, което го измъчваше. Съвсем скоро беше описал в тъжни подробности смъртта на своя партньор, наместник Медан, и освен това бе споменал за Мрачен рицар и драконов ездач на име Джерард. Огледало слушаше всичко това с половин ухо, докато мислите му бяха насочени към една съвсем нова идея.

За щастие фактът, че се хранеше, му спести необходимостта да отговаря с нещо повече от няколко случайни изсумтявания. Когато най-сетне приключи с яденето, Бръснач отново бе изпаднал в мрачно мълчание. Сребърният дракон долови как събеседникът му се раздвижва и това го изпълни с надеждата, че синият най-после е решил да си тръгва.

Само че грешеше. Бръснач просто се наместваше по-удобно.

„Е, щом не мога да се отърва от него — помисли си намусено Огледало, — поне мога да го използвам за нещо.“

— Какво знаеш за тотемите от драконови черепи? — попита предпазливо той.

— Толкова, колкото е необходимо — изръмжа Бръснач. — Както казах, черепът на моята спътница украсява един от тях. Защо питаш?

— Ские спомена нещо по този въпрос. Каза… — Огледало помълча, колкото да прехвърли наум нещата, които можеше и не можеше да сподели относно разкритията на Ские за тотемите и изчезналите металически дракони, — нещо в смисъл, че Такхизис ги е превзела и покварила, за да служат единствено на нея.

— И какво трябва да значи това? Звучи ми доста неясно — заяви Бръснач.

— Съжалявам, не спомена нищо повече. И без друго, докато ми го казваше, вече звучеше малко налудничаво. Нищо чудно да е бълнувал.

— От онова, което зная със сигурност, само един човек е наясно какво става в ума на Царицата и това е момичето Мина, водачката на армията на Единия бог. Говорих с много дракони, които са се присъединили към тази армия. Всички до един твърдяха, че тази Мина е любимка на Такхизис и че носи в себе си благословията на богинята. Ако някой е наясно със загадката на тотемите, това определено е Мина. Не че това има значение за теб, сребърни.

— Тъкмо обратното — отговори замислено Огледало, — вероятно има доста по-голямо значение, отколкото можеш да си представиш. Познавам Мина от дете.

Бръснач изсумтя скептично.

— Аз съм пазител на Цитаделата, забрави ли? — каза сребърният дракон. — Мина беше едно от сирачетата там.

— Вероятно е така, но в този момент тя те смята за враг.

— Да, лесно е да се предположи — съгласи се Огледало. — Но преди няколко месеца тя се натъкна на мен. Бях приел човешката си форма, бях слаб, сляп и останал съвсем сам. Позна ме веднага и пощади живота ми. Може би спомените от детството й изиграха голяма роля. Винаги задаваше въпроси…

— Пощадила те е от сантиментална слабост — изсумтя още веднъж синият дракон. — Хората, даже най-добрите измежду тях, са известни с тази своя неприятна черта.

Огледало не отговори, но внимателно прикри усмивката си. Пред него стоеше син дракон, който можеше едновременно да скърби за загубата на своя мъртъв ездач и да гълчи хората заради малките сантименталности по отношение на някого от своето минало.

— Независимо от всичко в случая бихме могли да се възползваме от тази тяхна черта — продължи Бръснач. Той разтърси тялото си от главата до върха на опашката и раздвижи криле. — Много добре. Ще се изправим срещу тази Мина и ще разберем какво става всъщност.

— Да не би да те чух да казваш „ние“? — попита изумено Огледало. Наистина му се струваше, че не е чул правилно, макар в езика на драконите думите „ние“ и „аз“ да се различаваха достатъчно ясно.

— Казах… — повиши глас синият дракон, сякаш, освен че беше сляп, Огледало бе и глух, — че двамата ще отидем и ще се изправим срещу тази Мина, за да разберем какво е намислила нашата Царица…

— Невъзможно — отвърна бързо сребърният дракон. В плановете му не влизаше каквото и да било сътрудничество с Бръснач. — И сам виждаш в какво се състои недъгът ми.

— Виждам — каза синият. — Ужасно нараняване, не ще и дума, и все пак то не ти е попречило да направиш онова, което си сметнал за правилно. Дошъл си чак дотук, нали?

Огледало нямаше как да отрече последното.

— Пътувам пеша, съвсем бавно и съм принуден да прося за храната и подслона си…

— Нямаме време за такива глупости. Просия! От човеците! — Бръснач разтърси глава толкова силно, че чак люспите му изтракаха. — Като те гледам, бих си помислил, че по-скоро ще умреш от глад. Налага се да дойдеш заедно с мен. Не разполагаме с много време. Светът е назрял от случващи се събития. Не можем да си позволим да се размотаваме наоколо със скоростта на жалките човеци.

Огледало не знаеше как да отговори. Само представата как един сляп сребърен дракон може да язди на гърба на един син му се струваше така безгранично абсурдна, че на часа му се прииска да се изсмее на глас.

— Ако не дойдеш с мен — прибави Бръснач, забелязал, че събеседникът му изпитва затруднения във взимането на решение, — ще бъда принуден да те погубя. Говориш доста свободно за някои от нещата, които ти е казал Ские, но когато дойде ред да си отвориш устата за други, ставаш прикрит и уклончив. Убеден съм, че Ские ти е казал доста повече, отколкото си готов да споделиш с мен. Така че или ще ме последваш, за да мога да те наглеждам, или ще се погрижа информацията, която имаш, да умре заедно с теб.

Никога дотогава Огледало не бе съжалявал толкова горчиво за слепотата си, колкото в този момент. Предполагаше, че от него се очаква да постъпи благородно, да предизвика Бръснач и да умре на място след кратка, но брутална схватка. Разбира се, подобна смърт би му заслужила уважение, но в нея нямаше много здрав разум. Доколкото знаеше, само той и още един човек на този свят имаха информация за отлитането на неговите другари, златните и сребърните дракони, в търсене на боговете само за да открият, че са се превърнали в затворници на Единия бог. Човекът беше Мина и макар Огледало да смяташе, че тя едва ли щеше да го сподели с него, нямаше как да бъде сигурен, докато не се срещнеха, за да я попита лично.

— Не ми оставяш голям избор — каза той.

— Такова беше намерението ми — отвърна Бръснач. В тона му не се долавяше самодоволство, просто му разясняваше фактите.

Огледало отново се превъплъти в човек, изоставяйки силното си, могъщо тяло на дракон. Сега отново приличаше на младеж със сребриста коса, облечен в бялата мантия на мистик от Цитаделата на светлината. Около ужасно обезобразените си очи носеше черна превръзка.

Започна да търси пътя си опипом, като се придвижваше неумело с човешките си крака. Препъваше се във всеки камък на пода. Подхлъзна се в кръвта на Ские и падна на колене, порязвайки крехката си човешка кожа. Изпитваше благодарност единствено заради едно — не му се налагаше да гледа жалостивия израз, който навярно се бе изписал в момента върху лицето на Бръснач.

Синият беше войн и не си позволи каквито и да било подигравки по негов адрес. Бръснач дори подкрепи стъпките му с лапа, като му помогна да се изкатери върху широкия му гръб.

Вонята на смърт в убежището на Ские беше непоносима. И синият, и сребърният дракон бяха радостни, че го напускат. Извисен на ръба на скалата, Бръснач си пое дълбоко дъх, след което разпери криле и полетя към облаците. Огледало се залови още по-здраво за гривата на дракона и притисна крака към хълбоците на Бръснач.

— Дръж се здраво — предупреди го синият. Той се издигна още по-високо във въздуха и описа широка дъга. Огледало веднага прозря какво се готви да направи и наистина се вкопчи още по-здраво, както му бяха казали.

Долови как дробовете на Бръснач се разширяват, след което почувства и изригването на горещия въздух. Подуши мириса на сяра и чу пращенето на мълнията, последвани от грохот и звук от сриваща се скала насред заглъхващия трясък на гръмотевицата. Бръснач запрати още една мълния и този път на Огледало му се стори, че цялата планина потрепери и се превърна в купчина чакъл.

— Така си отиде Келендрос, известен още като Ские — каза синият дракон. — Беше храбър дракон и верен на ездача си така, както неговият ездач бе верен нему. И нека същите думи бъдат изречени, когато и ние трябва да напуснем този свят.

След като изпълни дълга си, Бръснач склони криле за последен поздрав, зави и пое в обратната посока. По топлите лъчи на слънцето по гърба си, Огледало лесно можеше да предположи, че са поели на изток. Не изпускаше от пръсти гривата на синия дракон, чувствайки как силните пориви на вятъра брулят лицето му. Представи си как под тях короните на дърветата — червени и жълти заради настъпващата есен — се плъзгат заедно с копринената покривка на зелената земя. Във въображението си виждаше пурпурносивите планини и покритите им с първия сняг върхове. Далеч под тях навярно се простираха сини езера и извиващи се реки заедно със златните петна на селата, заобиколени от пшеничени ниви или точиците на господарските къщи и околните поля.

— Защо плачеш, сребърни? — попита Бръснач.

И след като Огледало не отговори, синият дракон помисли малко и повече не повтори въпроса си.

6 Каменната крепост на ума

Елфидата, позната под името Лъвицата, наблюдаваше своя съпруг с нарастваща загриженост. Бяха изминали две седмици, откакто до тях бяха достигнали ужасните новини за смъртта на кралицата майка и унищожението на елфическата столица Квалиност. Оттогава насам Гилтас, младият крал на квалинестите, не бе обелил повече от две или три думи както пред нея, така и пред Планшет или който и да е от ескорта им. Обикновено заспиваше сам, завиваше се с одеялото и я избягваше всеки път когато Лъвицата направеше опит да му донесе поне малка утеха с присъствието си. Беше отслабнал, хранеше се оскъдно, яздеше сам. Мълчалив и умислен.

Лицето му бе застинало в бледа маска. Не скърбеше, нито пък бе заплакал от нощта, откакто за пръв път бяха чули чудовищните новини. А когато проговореше, то бе само за да зададе един-единствен въпрос: колко още остава, докато достигнат мястото на срещата.

Лъвицата се боеше, че е възможно Гилтас отново да попада под въздействието на старото заболяване, което го бе измъчвало по време на ранните години от принудителното му управление над народа на Квалинести. Крал на думи и затворник по силата на обстоятелствата, младежът лесно се бе поддал на потиснатостта, летаргията и безгрижието. Често се бе случвало да прекарва по цели дни в леглото, предпочел ужасите на кошмарите си пред тези на реалността. В крайна сметка успя да изплува от мрачните води, които едва не бяха успели да го погълнат напълно, и бе показал на всички, че може да бъде добър владетел, повеждайки бунта на опълчилите се срещу тиранията на Мрачните рицари. Сега обаче всичко постигнато сякаш бе на път да бъде изгубено завинаги. Изгубено в новините за смъртта на възлюблената му майка и разрухата на столицата на елфите.

Планшет също имаше подобни опасения. Личен телохранител и прислужник на Негово величество, той заедно с Лъвицата бе един от онези, които пряко бяха поели отговорността за възвръщането на краля обратно в света на отговорностите му като владетел.

— Вини единствено себе си — каза елфидата, докато двамата с Планшет яздеха редом, вгледани в самотната, обградена от телохранители фигура на краля. Младежът просто се взираше невиждащо в пътя пред себе си, без да забелязва нищо и никого. — Вини себе си, задето остави майка си да умре, задето той даде идеята за отбраната на града, която завърши с пълното му унищожение и загубата на стотици животи. Не разбира, че именно заради неговия план сега Берил е сред мъртвите.

— Но на каква ужасна цена — произнесе Планшет. — Явно разбира, че сега народът му никога повече няма да се завърне по родните земи. Берил може и да е мъртва, но армията й не е унищожена. Наистина мнозина бяха погубени, но според докладите, които получаваме, не са малко онези, които продължават да горят и плячкосват красивата ни родина.

— Изгореното може да бъде построено отново. Силванестите се върнаха по домовете си, за да се борят срещу съня — отвърна Лъвицата. — И успяха да възвърнат земите си. Нищо не ни спира да направим същото.

— Не зная — произнесе Планшет, без да откъсва очи от краля. — Силванестите се изправиха срещу съня, но вижте докъде ги доведе това… до още по-голям страх от външния свят и опит да се изолират напълно от опасностите му. Това едва не ги погуби напълно.

— Квалинестите имат повече здрав разум — настоя елфидата.

Прислужникът поклати глава. Не искаше да спори, така че не каза повече нищо по темата. Яздиха още няколко мили, потънали в мълчание, след което той попита:

— Знаете какво не е наред с Гилтас, нали?

Лъвицата не отговори в продължение на дълги секунди. После отговори съвсем тихо:

— Мисля, че да.

— Обвинява се, задето не е сред мъртвите — изрече Планшет.

Елфидата кимна, а очите й бяха изпълнени със сълзи.



Колкото и да ненавиждаше съществуването си в този момент, Гилтас бе принуден да живее. Не заради самия себе си, а заради своя народ. Напоследък започваше да си задава въпроса, дали това е достатъчно сериозна причина да продължава да понася болката. Вече не виждаше никаква надежда — за нищо и никого на този свят. Сега с живота го обвързваше една съвсем тънка нишка и тя бе обещанието, дадено на майка му. Беше дал дума на Лорана да поведе бежанците — онези, които бяха успели да избегнат разрушенията в Квалинести и които в този момент го очакваха в покрайнините на Прашните равнини. Обещанието, дадено на мъртвия, е нещо, което трябва да бъде изпълнено.

И все пак жадуваше единствено отново да се потопи в тъмните води, а вълните им да го погълнат напълно…

Гилтас много добре разбираше, че жена му се тревожи и скърби заедно с него. И знаеше, или подозираше, че оттегляйки се от света в каменната крепост на ума си, без да я допусне до себе си, я е наранил дълбоко. Искаше му се да отвори портите на тази крепост и да й позволи да влезе, но това изискваше прекалено големи усилия. Трябваше първо да напусне безопасния ъгъл, в който бе открил покой, да излезе на светло, да прекоси обширния двор на спомените и да отключи вратите, за да позволи на съчувствието й да достигне до него. Съчувствие, което не заслужаваше. Не можеше да го понесе. Още не. Може би никога.

Гилтас винеше единствено себе си. Планът му се бе оказал истинска катастрофа и бе донесъл на Квалиност и неговите защитници единствено нещастие и разруха. Освен това беше причинил смъртта на собствената си майка. Само при мисълта, че трябва да се изправи очи в очи с бежанците, душата му се свиваше от ужас. Щяха да мислят за него като за убиец — и с пълно право. Щяха да го сметнат за страхливец — с не по-малко право. Беше избягал, оставяйки хората си на произвола на съдбата. Навярно щяха да го обвинят и че още от самото начало е замислял унищожението на Квалиност. В крайна сметка беше наполовина човек. В дълбоката потиснатост, в която бе изпаднал, нищо не бе дотам налудничаво, че да не повярва в него.

Известно време обмисля идеята да изпрати посланик, който да се срещне с бежанците вместо него.

— Наистина си страхливец — каза си подигравателно. — Избягваш отговорността. Както обикновено.

Щеше да се изправи срещу тях. Щеше да изстрада гнева и болката им, понеже това бе неговата дан. След това щеше да отстъпи престола, предавайки правомощията си на Сената. Тогава щяха да бъдат свободни да си изберат друг владетел. А той щеше да се завърне обратно при Езерото на смъртта, където лежаха костите на неговата майка и неговия народ, и болката щеше да изчезне.

Такива бяха мислите на младия крал на елфите, докато ден след ден яздеше съвсем сам и отделен от всички. Сега очакваше само едно, нямаше търпение да достигнат една-едничка цел — мястото на срещата, където бежанците от Квалиност се бяха събрали благодарение на благородните усилия на джуджетата от Торбардин, помогнали им да се измъкнат от столицата посредством система от прокопани дълбоко в недрата на елфическите земи тунели. Там щеше да стори онова, което трябваше да стори. Щеше да изпълни дадената дума, след което щеше да бъде свободен да си тръгне… завинаги.

Потънал в размислите си, Гилтас едва успя да чуе как жена му произнася името му.

Лъвицата умееше да говори с два различни гласа. Единият бе гласът на съпруга, както обичаше да го нарича Гилтас. Другият бе гласът на предводителката и умееше да ги променя несъзнателно — нещо, което кралят й бе посочил преди доста време. Гласът на съпругата бе внимателен и изпълнен с любов. Другият обаче можеше да натроши всяка скала на парчета, или поне така обичаше да се шегува младежът.

Напоследък избягваше да се вслушва в гласа на съпругата си, понеже не смяташе, че заслужава нито нейната, нито чиято и да е друга любов. Ала освен всичко друго Гилтас бе крал и нямаше как да пренебрегне гласа на командира. А от тона й се разбираше, че този път новините не са добри.

— Да, какво има? — попита той, като се обърна към нея и се приготви за най-лошото.

— Получих доклад… всъщност няколко доклада. — Лъвицата замълча, после дълбоко си пое дъх. Страхуваше се да му го каже, но нямаше избор. Кралят беше той. — Смятахме, че армията на Берил е била разпръсната, но има сведения, че са успели да се прегрупират. Никой не вярваше, че това може да стане възможно, но очевидно са се сдобили с нов водач на име Самювал. Той е Мрачен рицар и е пряко подчинен на новия Господар на Нощта, момиче, наречено Мина.

Гилтас мълчаливо се взираше в жена си. Част от него бе чула, разбрала и отчела получените сведения. Другата част обаче предпочете да се свие и да пропълзи още по-навътре в мрачното си затворническо убежище.

— Този Самювал твърди, че служи в името на бог, известен като Единия бог. Твърди се, че посланието му е следното: Единият бог изтръгна Квалинести от ръцете на елфите и ще даде страната на човеците, на които тя по право принадлежи. В момента всеки, който иска да получи парче от нея, само трябва да се запише в редиците на армията им. Силите, с които капитан Самювал разполага в момента, са огромни, както вероятно се досещаш. Всеки скитник и нехранимайко от расата на човеците бърза да вземе своя дял от прекрасните ни земи. Вече са потеглили, Гилтас — каза най-сетне Лъвицата. — Въоръжени са добре, имат провизии в изобилие и се придвижват възможно най-бързо, за да завземат и задържат Квалинести. Нямаме много време. Трябва да предупредим хората си.

— А после какво? — попита той.

Лъвицата не можеше да познае гласа му. Звучеше приглушено, сякаш й говореше иззад затворена врата.

— Ще следваме първоначалния си план — каза тя. — Ще се придвижим през Прашните равнини по посока на Силванести. Просто трябва да го направим малко по-бързо, отколкото очаквахме. Ще изпратя бързоходци, за да предупредим бежанците…

— Не — каза Гилтас. — Аз трябва да ги известя лично. Ако се наложи, ще яздя ден и нощ, но ще го направя.

— Съпруже… — Гласът на Лъвицата отново бе станал гласът на съпругата… нежен, изпълнен с обич. — Твоето здраве…

Той й хвърли поглед, който накара думите да замръзнат на устните й, след което смушка коня си. Внезапното му откъсване успя да изненада телохранителите, които също побързаха да смушкат конете си, за да го догонят.

Мястото, което Гилтас беше избрал за срещата с бежанците, се намираше на бреговете на Новото море. Достатъчно близо до Торбардин, за да могат джуджетата да им се притекат на помощ в случай на нужда, но и не достатъчно близо, за да бъдат джуджетата относително спокойни за земите си. Разбира се, в ума си жителите на Торбардин много добре знаеха, че елфите за нищо на света не биха заменили обичта си към горите заради живот под земята, и все пак в сърцата си подозираха всички раси по лицето на Крин в желание да заграбят любимия им Торбардин още при първата удала им се възможност.

Освен това елфите трябваше особено да внимават да не привлекат гнева на зелената драконеса Онисаблет, владееща онова, което някога бяха наричали Нови бряг. Понастоящем тези земи бяха известни като Новото блато, понеже създанието бе използвало злите си магически сили, за да превърне всичко околовръст в труднопроходимо тресавище. Именно понеже искаше да избегне пътуването през нейна територия, Гилтас беше взел решение да прекосят Прашните равнини, представляващи обширна ничия територия, обитавана единствено от варварски племена, които не проявяваха какъвто и да е интерес към външния свят, много подобно на външния свят, който в отплата не проявяваше какъвто и да било интерес към тях.

В продължение на дълги седмици бежанците бяха успели да се доберат до мястото на срещата. Някои пътуваха на групи, придвижвайки се през тунелите, прокарани от джуджетата и техните хранещи се с пръст червеи. Други пристигаха поединично или по двама, като използваха тайни горски пътеки, нерядко съпътствани от бунтовническите сили на Лъвицата. Бяха изоставили зад себе си своите домове, всичко, което някога бяха притежавали, своите земи, реколтата, зелените гори, уханните цветя, красивата столица Квалиност с нейната искряща Кула на Слънцето.

Елфите не изпитваха съмнения, че ще успеят да се завърнат в обичаните от тях родни земи. Квалинестите винаги бяха притежавали тази страна, или поне така се струваше на повечето от тях, понеже, като погледнеха назад към историята, никой не можеше да си спомни кога елфите не са я притежавали. Даже и след като елфическите кралства се бяха разцепили веднага след горчивите Братоубийствени войни, довели до създаването на двете големи елфически нации, Квалинести и Силванести, квалинестите бяха продължили да властват над земите, които им бяха принадлежали дотогава.

Загубата беше временна. Мнозина все още си спомняха как са били принудени да напуснат домовете си по време на Войната на Копието. И тогава бяха оцелели, и тогава се бяха завърнали, за да издигнат домовете си още по-силни и здрави отпреди. Човешките армии можеха да идват и да си отиват колкото искат. Дори драконовите армии бяха добре дошли, но накрая всички си отиваха, а нацията на квалинестите щеше да продължи да съществува. Задавящият дим на разрушенията щеше да се разпръсне. Зелените стръкчета трева щяха да се покажат от почернялата, обгорена земя. Всички те щяха да строят и да засадят наново фиданките на бъдещите дървета. Бяха го правили преди, щяха да го правят и в бъдеще.

Тъй уверени бяха елфите в това, че първоначалното мрачно настроение, обхванало бежанския лагер, постепенно бе заместено с нещо подобно на радостно очакване.

Вярно, че немалко бяха намерили смъртта си и мнозина трябваше да бъдат оплакани, понеже Берил в садистичното си удоволствие бе избила не един и двама елфи, заловени на открито. Други бяха побягнали само за да се натъкнат на Мрачните рицари на Нерака, които ги бяха измъчвали и били до смърт. Ала при все това броят на мъртвите бе изненадващо малък, като се вземеха предвид ужасните разрушения и систематичните убийства. Благодарение на внимателното планиране на техния млад крал и помощта на джуджетата квалинестите бяха успели да се спасят. Сега всички те гледаха към бъдещето с нови очи и това бъдеще сочеше към Квалинести. Никой не можеше да си представи друго за дните, които ги очакваха.

Разбира се, най-мъдрите измежду тях бяха разтревожени, защото виждаха съвсем ясно, че не всичко е така, както би трябвало да бъде. Защо например все още нямаше новини от защитниците на Квалиност? Бързоходците бяха разположени недалеч от столицата и бяха готови да донесат новините до лагера на бежанците веднага щом се появеше нещо ново. Досега все някой трябваше да е дошъл, за лошо или за добро. Този факт обаче дълбоко тревожен за едни, бе отминаван от други с просто вдигане на раменете.

— Липсата на новини е добра новина — казваха човеците. А както обичаха да повтарят гномите: — Липсата на експлозия е стъпка в правилната посока.

Елфите бяха разположили палатките си на пясъчните брегове на Новото море. Децата играеха в леко плискащите се вълни или строяха пясъчни дворци. Нощно време всички се събираха край буйните огньове и започваха да си разказват истории за дните, когато отново им се беше налагало да напускат домовете си и да търсят закрилата на морето — разкази, които неизменно имаха своя щастлив край.

Времето беше прекрасно, с необичайно топли за тази част от годината дни. Морската вода бе дълбока и със синьо-черния цвят, характерен за есента, когато са налице всички признаци за настъпващите зимни бури. Дърветата бяха натежали от плод и храната бе в изобилие. Елфите бързо бяха открили прохладни и чисти потоци, откъдето да черпят вода за пиене и можеха да се къпят на воля. Войниците пазеха хората всекидневно, а нощно време войните на джуджетата откъм близките гори застъпваха на стража, хвърляйки едно око както за опасността от нашественици, така и за опасността от самите елфи.

Бежанците очакваха Гилтас. Очакваха техният крал да дойде и да им каже, че всичко е наред, че драконесата е била надвита, а те могат да се приберат по домовете си.



— Сир — каза един от елфите телохранители, като изравни коня си с този на Гилтас, — поискахте да ви предупредя, когато наближим на няколко часа лагера на бежанците. Право пред нас е. — Войнът посочи напред. — Точно зад онези хълмове.

— Тогава ще спрем тук — каза младежът и дръпна юздите. Хвърли поглед към небето, където бледото слънце грееше почти директно над главите им. — Ще потеглим отново по здрач.

— Защо спираме, съпруже? — попита Лъвицата, препуснала в лек галоп до тях, точно навреме, за да чуе последните нареждания на Гилтас. — Едва не си счупихме вратовете от бързане за насам, а сега, когато сме толкова близо, трябва да спрем?

— Новините, които имам за тях, могат да бъдат изречени само през нощта — произнесе той, докато слизаше от коня, без да я поглежда. — Нито лъчите на слънцето, нито тези на луната не бива да огряват нашата скръб. Страхувам се дори от студената светлина на звездите. Само да имах начин, бих премахнал и тях от небесата.

— Гилтас — започна тя, ала той й обърна гръб и се отдалечи, за да се скрие сред дърветата.

По даден знак на Лъвицата единият от телохранителите на краля го последва на дискретно разстояние — достатъчно далеч, за да не го тревожи, но и достатъчно близо, за да се намеси в случай на необходимост.

— Усещам как го губя, Планшет — каза кралицата, а гласът й бе натежал от болка и скръб, — но не зная какво да направя, за да го задържа, за да си го върна.

— Продължавайте да го обичате — посъветва я прислужникът. — Само това можете да сторите. Останалото е в негови ръце.

Гилтас и неговата свита влязоха в покрайнините на лагера заедно с първите часове от настъпването на мрака. По протежението на плажа горяха огньове. Децата на елфите приличаха на весели сенки, танцуващи сред пламъците. За тях поне всичко изглеждаше като ваканция, като едно голямо приключение. Нощите, прекарани в мрачните тунели заедно с гръмогласните, страшновати джуджета, отдавна бяха останали в миналото. Нямаше училище, всекидневните им задължения бяха временно отменени. Гилтас гледаше към танцуващите деца и мислеше за онова, което трябваше да им съобщи. През тази нощ ваканцията най-после щеше да свърши. А на сутринта щяха да започнат горчива борба — борба за всеки ден от остатъка на своя живот.

Колко от тези деца, които днес танцуваха така безгрижно край огньовете, щяха да се изгубят в пустинята, щяха да погинат от глад и жажда или щяха да станат жертва на ужасните създания, за които се говореше, че бродят из Прашните равнини? На колко още елфи им бе писано да умрат? Дали щяха да оцелеят като нация, или походът им щеше да остане в историята като последния поход на квалинестите?

Влезе в лагера пеша без предварително предизвестие. Елфите, които го видяха, почувстваха безмерна почуда — поне онези от тях, които разпознаха в него своя крал. Гилтас се бе променил дотам, че малцина успяха да го познаят.

Слаб, измършавял, блед, изнурен, Гилтас сякаш се бе разделил напълно и с последните остатъци от човешкото си наследство. Сега деликатната му костна структура на елф се забелязваше по-ясно от всякога. Не един и двама прошепнаха, че прилича досущ на великите древни елфически крале — Силванос и КитКанан.

Младежът прекоси лагера и се насочи към центъра, където гореше огромен огън. Кортежът му остана назад след рязка команда от страна на Лъвицата. Онова, което Гилтас имаше да каже, трябваше да го каже сам.

При вида на изражението, изписано по лицето му, елфите престанаха да се смеят, спряха да разказват истории, прекъснаха танците и сгълчаха децата да замълчат. Скоро мълвата, че кралят им е дошъл сред тях съвсем сам, се разпространи и от всички страни започнаха да се стичат любопитни. Водачите на Сената също побързаха да дойдат и да го приветстват, като се проклинаха наум, че не им е било позволено да го посрещнат с необходимите церемонии. Ала веднага щом забелязаха мъртвешки бледото му на светлината на огъня лице, сенаторите престанаха да говорят един през друг, забравиха за приветствените си речи и зачакаха със свити сърца и зловещи предчувствия.

Ето как под звука от морските вълни, преследващи се една друга отново и отново само за да се оттеглят обратно, Гилтас им разказа за падането на Квалинести. Думите му звучаха ясно, чисто и безстрастно. Младежът им разправи за смъртта на майка си. Разправи им за героизма на градските защитници. В историята му не липсваше и възхвала за безстрашието на джуджетата и хората, загинали, защитавайки чужди земи. Говори и за смъртта на дракона.

Елфите плачеха за своята кралица майка и за гибелта на обичаните от тях. Сълзите безшумно се стичаха по бузите им. Никой не плачеше на глас, за да не пропуснат и думичка от разказа на краля.

Но онова, което чуха след това, бе дори още по-страшно.

Гилтас започна да говори за вражеската армия и нейния нов предводител. За новия бог, който бе отговорен за прокуждането на елфите и заграбването на земите им от човеците, стичащи се на пълчища от север. Разбрала за бежанците, същата тази армия сега бързаше да ги настигне и унищожи.

Кралят им каза, че в този момент единствената им надежда е да се опитат да достигнат до Силванести. Братовчедите им със сигурност щяха да ги посрещнат добре в земите си. Само че, за да се доберат дотам, на елфите от Квалинести щеше да им се наложи да прекосят Прашните равнини.

— Засега — бе принуден да им каже той — не очаквайте завръщане у дома. Може би с помощта на братовчедите ни ще успеем да съберем армия, достатъчно силна, че да нахлуем в обичаните от нас земи и да прокудим врага, който ги заграби. Ала макар че това е единствената ни надежда, тя си остава далеч напред в бъдещето. В този момент трябва да мислим единствено за оцеляването си. Пътят пред нас ще бъде труден, но се налага да го извървим с една-едничка цел в сърцата. Помнете, че ако дори един от нас падне, същото грози и останалите… Направиха ме ваш крал с измама и предателство. Вече знаете по-голямата част от истината. Историята така или иначе се разказва помежду ви от години. Марионетния крал, така ме наричахте… — Докато казваше последното, Гилтас хвърли един поглед към префект Палтейнон. Лицето на префекта бе замръзнало в тъжна маска, ала очите му пронизваха тълпата, за да преценят как елфите възприемат думите на краля. — Може би щеше да бъде по-добре, ако бях запазил тази своя роля — продължи младежът, като извърна поглед от сенатора и се обърна към събралите се. — Опитах да бъда ваш водач и се провалих. Именно моят план унищожи Квалинести, заради мен земите ни останаха широко отворени за нахлуващите врагове.

Той издигна ръка, за да накара започналите да мърморят елфи да замълчат.

— Нуждаете се от силен крал. — Гласът започваше да му изневерява от необходимостта да вика. — Лидер, който да има куража и мъдростта да ви поведе през опасности към избавление. От този момент предавам трона и се отказвам от всичко свързано с него. Оставям по-нататъшните решения в ръцете на Сената. Благодаря ви за добротата и любовта, които ми отредихте през годините. Иска ми се да се бях справил по-добре. Иска ми се да ги бях заслужил поне с нещо.

След тези свои думи младежът понечи да се отдалечи, ала тълпата го бе притиснала отвсякъде и макар в този момент единственото му желание бе да се махне от тях, не искаше да си проправя път силом през събралите се елфи. Беше принуден да остане и да чуе решението на Сената. Остана, ала с наведена глава, за да не гледа присъстващите в лицата, за да не вижда изписалите се по тях враждебност, гняв и разочарование. Просто зачака всичко да свърши и някой да му позволи да си тръгне.

Елфите мълчаха слисани. Бяха се случили прекалено много неща наведнъж, за да могат да ги възприемат. Езеро от смърт на мястото, където някога се бе издигала столицата им. Вражеска армия зад тях и опасно пътешествие към неизвестността, очакващо ги в близкото бъдеще. Кралят абдикирал. Сенаторите — натоварени с безумна отговорност. Поразени и ужасени, елфите стояха и се взираха един в друг в очакване някой пръв да вземе думата.

И това право се падаше на префект Палтейнон. Най-после той виждаше отговора на всичките си молитви. Сега беше моментът коварството и жаждата му за власт да намерят своята реализация. Сенаторът нареди на неколцина елфи да донесат един пън, след което се покачи на него, плесна няколко пъти с ръце и призова всички да запазят мълчание — заповед, която бе напълно излишна, понеже дори бебетата не смееха да заплачат във възцарилата се тишина.

— Зная как се чувствате, братя и сестри — започна тържествено той. — Аз също с мъка разбирам за трагедията, сполетяла нашия народ. Но не се бойте. Вие сте в добри ръце. Аз ще поема управлението, докато не настъпи времето да провъзгласим своя нов крал.

Палтейнон посочи Гилтас с костеливия си пръст:

— Този младеж отстъпва властта си с пълно право, защото именно той и онези до него привлякоха това зло над главите ни. Марионетен крал. Колко точно е това определение. Някога Гилтас позволяваше на мъдростта и опита ми да го водят. Идваше при мен за съветите ми и аз с радост и гордост му ги давах. Но имаше и такива в семейството му, които работеха срещу ми. Няма да изрека имената им, понеже е грешно да се говори по този начин за мъртвите, но само ще кажа, че неведнъж те опитваха да намалят влиянието ми върху него.

Очевидно префектът едва бе започнал своята реч:

— Сред онези, които дърпаха конците на марионетката, беше и омразният на всички наместник Медан… истинският зъл ум, стоящ зад разрухата на Квалинести, защото освен че успя да изкуши сина, той държеше в ръцете си на прелъстител и майката…

Ярост — нажежена до бяло — порази затвора, в който бе потънал Гилтас, ярост, приличаща на посичаща драконова мълния. Младежът скочи до Палтейнон и му нанесе съкрушителен удар в челюстта, който го накара да се олюлее и да падне. Префектът се приземи по задник върху пясъка, давайки си сметка, че незнайно как чудесната реч, която си беше наумил, изведнъж напълно се е изпарила от мислите му.

Гилтас не каза нищо. Нито се огледа. Вместо това слезе от пъна и започна да си проправя път през тълпата.

Палтейнон разтърси замаяната си глава, изплю един избит зъб, след което започна да говори, пръскайки слюнки и сочейки след младежа:

— Ето! Ето! Видяхте ли какво направи! Арестувайте го! Арестувайте…

— Гилтас — произнесе нечий глас в тълпата.

— Гилтас — изрече и друг, а сетне трети и четвърти.

Не скандираха. Не викаха името му гръмогласно. Всеки от тях произнасяше името му спокойно, тихо и сякаш даваше отговор на зададен въпрос. При все това името на краля се разля сред събралите се с могъщата сила на морски вълни, които неуморно се разбиват в брега. Името му повтаряха и стари, и млади. Двамина от сенаторите също го изрекоха, докато помагаха на Палтейнон да се изправи на крака.

Изумен и объркан, Гилтас вдигна очи и се огледа.

— Не разбирате… — започна той.

— Разбираме — каза един от елфите. Лицето му се бе издължило, белязано от скорошната скръб. — Вие също разбирате, Ваше Величество. Разбирате болката в сърцата ни. Ето защо сте наш крал.

— И винаги сте били — произнесе жена, понесла дете в ръцете си. — Нашият истински крал. Знаем за труда, който сте положили, и знаем, че не желаехте да знаем за това.

— Ако не бяхте вие, Берил щеше да се разпорежда в красивия Квалиност — произнесе трети. — И щяхме да загинем, дори онези, които сега стоят пред вас.

— Враговете ни тържествуват, вярно е — обади се още някой, — но докато пазим жив спомена за онова, което сме били, народът ни няма да погине. Все някой ден ще се върнем и ще поискаме своето. И през този ден вие, Ваше Величество, вие ще ни поведете.

Гилтас не успяваше да отрони и дума. Взираше се в елфите край себе си, знаеше, че и те споделят загубата му, и се чувстваше засрамен, но и опростен и смирен. Все пак знаеше, че не е заслужил уважението им… още не. Но поне щеше да опита. Щеше да прекара остатъка от живота си в отчаяни опити да поправи грешките си.

Префект Палтейнон не спираше да крещи несвързано, да сипе закани в старанието си да накара околните да се вслушат, ала вече никой не му обръщаше внимание. Останалите сенатори вече се бяха събрали около Гилтас.

Палтейнон се втренчи убийствено в тях, след което мрачно сграбчи ръката на един и прошепна едва чуто:

— Планът за унищожението на Берил беше изцяло мой. Разбира се, позволих на Негово величество да си припише всички заслуги. Колкото до малкото неразбирателство помежду ни, такива неща се случват. Все пак сме почти като баща и син. Да, бедничкият, чувствам го като свой син и сърцето ми се свива.

Лъвицата остана в покрайнините на лагера, неспособна да проговори. Знаеше, че съвсем скоро Гилтас ще я потърси сам. Легнала на сламеника, който бе разстлала за тях двамата в близост до водата, тя се взираше в нощното небе, когато чу стъпките му, а сетне усети как ръката му докосва бузата й.

Тя го обгърна и притисна до себе си.

— Ще ми простиш ли, любима? — попита той, като легна с въздишка до нея.

— Нима това не е задължението на всяка съпруга? — отвърна с усмивка елфидата.

Младежът не отговори. Очите му бяха затворени. Вече бе заспал дълбоко.

Лъвицата придърпа одеялото, за да го завие по-добре, отпусна глава на гърдите му и вслушана в ударите на сърцето му, също потъна в сън.

Слънцето щеше да се издигне рано и цветът му щеше да бъде червен като кръв.

7 Неочаквано пътуване

Веднага след като задейства Устройството за пътуване във времето, на Тасълхоф Кракундел се случиха две неща: първото бе обгърналата го непроницаема тъмнина, а второто — писъкът на Гатанко в лявото му ухо, наред с простичкия факт, че гномчето го стискаше толкова здраво за лявата ръка, че той (Тасълхоф) на практика вече почти не я чувстваше. Останалата част от тялото му също не чувстваше нищо — нито под него, нищо над или встрани от него… с изключение на Гатанко, разбира се. Накратко казано, Тас нямаше как да разбере дали се намира върху главата си, дали е изправен на крака, или истината е някъде по средата.

Това странно, но и забавно положение на нещата бе продължило толкова дълго, че постепенно Тас бе принуден да признае, че е съвсем мъничко отегчен от него. Обикновено се получава така, че човек е способен да се взира в непроницаемата тъмнина само толкова дълго, колкото да реши, че малко разнообразие би му дошло добре. Даже летенето презглава през времето и пространството (стига случаят да беше такъв, кендерът нямаше как да бъде напълно сигурен) става малко досадно, след като веднъж си имал рядката възможност да му се насладиш по-дълго от необходимото. Евентуално дори е възможно да решиш, че да те настъпи гигант е за предпочитане пред това в ухото ти да крещи гном (забележителен капацитет на белите дробове имаха тези гномчета), който в същото време с всичка сила се опитва да изтръгне ръката ти направо от китката.

За щастие тъкмо когато положението на нещата заплашваше да се проточи за неопределено време в бъдещето, Тасълхоф и Гатанко се блъснаха, или по-скоро се стовариха, в нещо меко и лепкаво и миришещо силно на тиня и борови иглички. Сблъсъкът не беше никак нежен и напълно успя да избие отегчението от ума на кендера, както и да накара гнома най-накрая да прекрати крясъците си.

Тасълхоф остана легнал по гръб, като се опитваше да поеме вероятно последните глътки въздух в живота си. После насочи едно око нагоре, очаквай да зърне точно над него чудовищния крак на Хаос, готов да го смачка. Разполагаше само с няколко кратки секунди, през които се налагаше да обясни на Гатанко защо се налага гномчето да бъде премазано, дори по напълно непредумишлен начин.

— Очаква ни геройска смърт — произнесе Тасълхоф заедно с първата глътка въздух, която успя да вдъхне.

— Кво? — кресна гномчето също заедно с първата глътка въздух, която успя да си поеме.

— Очаква ни геройска смърт — повтори Тасълхоф.

След което внезапно осъзна, че не ги очаква нищо подобно.

Зает в подготовката на собствения си и на Гатанко край, съвсем беше забравил да се огледа. Предполагаше, че всичко за гледане наоколо щеше да е свързано с грозното стъпало на Хаос. Сега обаче установи, че над главите им не е надвиснал крак, а измокрените иглички на бор, полюляващ се в дъжда.

Тасълхоф внимателно опипа главата си, за да провери дали не му е излязла цицина, понеже от опит знаеше, че големите цицини имат свойството да те карат да виждаш особено забележителни гледки, които обаче по правило са свързани с рояци от звезди, а не с мокри борови иглички. На главата му нямаше никаква цицина.

Долавяйки как Гатанко си поема дъх за втори път, без съмнение готов да нададе поредния, пронизващ ушите писък, Тасълхоф вдигна заповедно ръка, за да го накара да млъкне.

— Тихо — прошепна напрегнато. — Мисля, че чух нещо.

За да бъдем съвсем точни, кендерът не беше чул нищо. Добре де, беше чул разни звуци като дъждовни капки, стичащи се по борови клонки, но не и нещо чак толкова заплашително, за каквото всъщност намекваше тонът му. Просто се беше престорил, че е така, за да накара гномчето да си затвори устата. За нещастие, както често се случва със съгрешилите, Тасълхоф почти моментално бе наказан за греха си, защото още в мига, в който се престори, че е чул нещо заплашително, той наистина чу звука от стомана, удряща се в стомана, последван от разтърсващ трясък.

Съгласно опита на Тас само две неща можеха да звучат по този начин: а именно дуелиращи се мечове и огнени топки, експлодиращи във всичко, с което се сблъскат.

Следващото, което чу, бе друг писък, само дето този път, благословен да беше, крясъкът не излизаше от Гатанко. Писъкът идваше от по-далеч и съдържаше в себе си ясно отличимата нотка на умиращ гоблин, още повече, че към него се прибавяше и отвратителната смрад на опърлена гоблинова козина. Писъкът престана напълно внезапно и бе сподирен от шумове, силно напомнящи за тела, тичащи през гъсталак от мокри борови клонки. Тасълхоф моментално реши, че моментът е изключително неподходящ да се сблъскат с гоблини, най-вече с гоблини, които току-що са били обстрелвани с огнени топки, така че тутакси пропълзя, бърз като червей, под ниско сведените клони на един бор, без да забравя да издърпа Гатанко заедно със себе си.

— Къде сме? — поиска да узнае гномчето с настоятелен тон, когато най-после успя да вдигне глава от калта, в която лежаха. — Как се озовахме тук? Кога се връщаме?

До един напълно разумни въпроси. „На гномите може да се разчита — помисли си Тас. — Винаги стигат до същината на нещата.“

— Съжалявам — отвърна той, като надникна през мокрите клонки, опитвайки се да види какво става навън. Трясъкът ставаше все по-силен, което със сигурност значеше, че приближават. — Но не зная. Нямам абсолютно никаква представа.

Гатанко го зяпна. Брадичката му увисна толкова ниско, че за малко да се удари в земята.

— Какво имаш предвид, че „не знаеш“? — наежи се изведнъж и задиша тежко. — Нали ти ни доведе тук.

— Не — отвърна с достойнство Тас. — Не бях аз. Това ни доведе тук. — Той показа Устройството за пътуване във времето в ръката си. — Но не биваше да е точно в този момент. — Забелязал, че Гатанко си поема още една гигантска глътка въздух, кендерът побърза да го смрази с поглед. — Предполагам, това означава, че в крайна сметка не си го поправил.

Гатанко рязко издиша. Той се втренчи в устройството и измърмори нещо за отсъствието на планове и пълната липса на каквото и да било упътване, след което протегна към него кална ръчичка:

— Дай. Ще погледна какво не е наред.

— Не, благодаря — отвърна Тас, като напъха устройството в една от кесиите си и я затвори. — Мисля известно време да го задържа. А сега пази тишина! — Той отново се обърна, за да надникне през пролуката в клоните, след което приближи пръст до устните си. — Не искам да разберат, че сме тук.

За разлика от повечето гноми, които никога през живота си не виждат нещо по-различно от вътрешността на връх Нямазначение, Гатанко си беше попътувал и имаше известна представа що е то приключение. Естествено нито едно от тях не му се беше понравило. Разните му там досадни създания. Винаги изникващи, за да ти прекъснат работата. Със сигурност обаче беше научил един много ценен урок най-добрият начин да преживееш поредното приключение е като се спотаиш на някое тъмно, неудобно място и си затваряш устата. Поне в това го биваше.

Всъщност Гатанко беше толкова добър в умението да се крие, че когато Тасълхоф, който въобще нямаше такива умения, понечи да се изправи с радостен вик при вида на двамата човеци, които току-що бяха излетели от гората, гномчето го сграбчи със сила, породена от чистия, неподправен ужас, и го издърпа назад:

— Какво, в името на всичко запалимо на този свят, си мислиш, че правиш? — едва успя да изрече той.

— Ами не ми приличат на опърлени гоблини — възрази Тас и посочи към хората. — Онзи там е соламнийски рицар. Веднага си личи заради бронята. А другият е магьосник. Него пък познах по мантията. Просто смятах да отида да им кажа здрасти и да се представя.

— Ако има нещо, което успях да науча по време на всичките си пътувания — прошепна приглушено Гатанко, — то е, че никога не се представяш на някой, който носи меч или магьоснически жезъл. Остави ги да си ходят по пътя и те ще те оставят да продължиш по твоя.

— Каза ли нещо? — попита странният магьосник и се обърна към своя спътник.

— Не — отвърна рицарят, като вдигна меча си и се огледа с остър взор.

— Е, все някой каза нещо — продължи магьосникът с мрачно изражение. — Съвсем ясно чух нечии гласове.

— Не чувам нищо освен звука от ударите на сърцето си. — Рицарят остана вслушан за миг, след което поклати глава. — Не, нищо. Как точно ти звучаха гласовете? Като на гоблини?

— Не — отговори магьосникът, взирайки се в сенките.

По всичко изглеждаше, че мъжът бе соламниец, заради дългата руса коса, която носеше сплетена, за да не му пречи. Очите му бяха сини, проницателни и напрегнати. Носеше мантия, чийто първоначален цвят навярно бе имал доста общо с червеното, ала понастоящем бе покрита с кал, очернена от пушек и оцапана с кръв, така че изглеждаше по-скоро сива и го сливаше напълно със светлината на дъждовния ден. Все пак по краищата на ръкавите и подгъва безпогрешно можеше да бъде забелязана златиста бродерия.

— Я гледай ти! — възкликна Тасълхоф, поразен от внезапното си откритие. — Ами че той носи жезъла на Рейстлин!

— Колкото и да е странно — казваше магьосникът в същия момент, — но наистина ми прозвуча като кендер.

Тасълхоф бързо си запуши устата. Гатанко безрадостно поклати глава.

— Какво би правил един кендер тук, по средата на бойното поле? — попита рицарят с усмивка.

— Какво изобщо би правил където и да е? — повдигнаха се веждите на магьосника. — Освен да причинява неприятности на онези, които са имали нещастието да го срещнат?

— Колко вярно — въздъхна мрачно Гатанко.

— Колко грубо — промърмори Тасълхоф. — Може би все пак няма да отида да им се представя.

— Е, поне гласовете, които си чул, не са били на гоблините — сви рамене рицарят. Той хвърли поглед през рамо. — Мислиш ли, че сме ги спрели?

Рицарят носеше броня, декорирана с емблемата на Ордена на Короната. Отначало Тас го бе взел за старец, понеже косата му бе съвсем посивяла, ала след като го огледа по-добре, кендерът си даде сметка, че беше далеч по-млад, отколкото му се бе сторило. Всъщност очите на мъжа бяха онова, което го караше да изглежда толкова стар — в тях имаше тъга и умора, които никак не подхождаха на един младеж.

— Засега ги отблъснахме — каза магьосникът. Той се отпусна в основата на един дървесен ствол и притисна жезъла към себе си.

Жезълът със сигурност беше на Рейстлин. Тасълхоф нямаше как да го обърка — с кристалната му топка, стисната в златна драконова лапа. Колко ли пъти се беше протягал, за да го докосне, само за да го плеснат през пръстите?

— И, да, Рейстлин също го притискаше по този начин към себе си — каза сам на себе си кендерът. — Но по всичко изглежда, че този магьосник определено не е Рейстлин. Може да го е откраднал от Рейстлин. Ако е така, съм уверен, че Рейстлин със сигурност ще иска да узнае името на крадеца.

След което отново се превърна целия в слух, както обичат да казват кендерите.

— Сега враговете ни знаят що е страх от меча и магията ни — казваше магът. — За нещастие гоблините изпитват още по-голям страх от собствените си командири. Съвсем скоро камшикът ще ги убеди да ни последват.

— Ще им отнеме известно време, докато се прегрупират. — Рицарят също приклекна до дървото. Сетне загреба шепа борови иглички и започна да изтрива кръвта от острието на меча си. — Време, достатъчно, за да си починем и да намерим начин отново да се съберем с отряда. Или пък достатъчно те да ни открият. Без съмнение дори и в този момент вече са започнали да ни търсят.

— Да търсят теб, Хума — отвърна със суховата усмивка магьосникът. Той се отпусна назад и уморено затвори очи. — Мен едва ли ме издирват чак дотам усърдно.

Очевидно думите му разтревожиха рицаря. Изражението му стана още по-мрачно, докато безуспешно се опитваше да изтрие едно особено упорито петънце.

— Сигурен съм, че ги разбираш, Магиус…

— Хума… — повтори Тас. — Магиус… — Той огледа още по-внимателно двамината и премигна учудено. После отново се втренчи в Устройството за пътуване във времето. — Мислиш ли, че…

— Разбирам ги, и то добре, Хума — отвърна Магиус. — Обикновеният соламнийски рицар по правило е суеверен дръвник, който вярва на всички страшни приказки, които дойката му е разправяла, за да го изплаши и накара да заспи вечер. В резултат обикновеният соламнийски рицар очаква от мен да подскачам наоколо, лишен от дрехите си, и да се опитвам да го превърна в тритон с всяко замахване на жезъла. Не че не бих могъл, държа да ти го напомня — прибави с потрепване на едната вежда и заразителна усмивка той. — И не че не ми е хрумвало като възможност. Без съмнение за повечето рицари да прекарат пет минути във формата на тритон ще бъде поучително преживяване. Ако не друго, поне ще разширят кръгозора си.

— Не мисля, че животът като тритон ме привлича особено — каза Хума.

— Така е, защото ти си различен, приятелю — увери го с омекнал тон Магиус. Той протегна ръка и я сложи върху китката на рицаря. — Ти не се боиш от новите идеи. И не се страхуваш от онова, което не можеш да проумееш. Даже и като дете ти не се боеше да бъдеш мой приятел.

— Ти си човекът, който ще ги научи на уважение към чародеите, Магиус — отвърна Хума, като на свой ред потупа приятеля си по рамото. — Ще ги научиш, че магията и онези, които умеят да я използват, заслужават по-добро отношение.

— Аз лично едва ли — каза хладно Магиус, — понеже не давам и пет пари за онова, което мислят за мен. Ако изобщо на някого му е писано да промени остарелите им и отживели времето си схващания, това си ти. И колкото по-бързо, толкова по-добре, Хума — допълни, като подигравателния му тон вече бе станал напълно сериозен. — Могъществото на Мрачната царица нараства с всеки изминал ден. Сега тя има на разположение огромна армия. Под знамената й се стичат безброй зли създания. Никога до този момент не се беше случвало гоблини да се осмелят да нападнат рицарски отряд, но и сам видя с каква ожесточеност се нахвърлиха върху ни тази сутрин. Започвам да мисля, че не от камшика се страхуват сега, а от гнева на Мрачната царица в случай на неуспех.

— И все пак ще претърпят неуспех. Трябва да претърпят неуспех, Магиус — каза Хума. — Царицата и злите й дракони трябва да бъдат прогонени от света и запратени обратно в Бездната. Понеже, ако това не стане, и ние като тези жалки създания ще бъдем принудени да живеем живота си в страх и подчинение. — Той въздъхна и поклати глава. — Въпреки че, признавам го с болка в сърцето, приятелю, не виждам как бихме могли да се преборим с нея. Броят на слугите й е огромен, силата й е прекомерна…

— Но ти я побеждаваш! — извика Тасълхоф, неспособен да се сдържи повече. Кендерът се отскубна от търсещите пръсти на Гатанко, изправи се на крака и изхвърча изпод клоните на дървото.

Хума скочи, изтегляйки меча в смъртоносна дъга. В същото време Магиус насочи кристалната топка на жезъла право към гърдите на Тас и започна да произнася думи, в чиято паяжина кендерът мигом разпозна зараждаща се магия.

Напълно наясно, че едва ли му остава твърде дълго, преди самия той да се превърне в тритон, Тасълхоф взе единодушното решение да заговори колкото се може по-бързо:

— Повеждаш армия от герои и се сражаваш срещу самата Царица на Мрака и въпреки че умираш, Хума, както и ти, Магиус… впрочем ужасно съжалявам за това… все пак успявате да прокудите и нея, и драконите й обратно в… ъгх…

Заедно с последния излетял от устата му нечленоразделен звук се случиха няколко неща едновременно. Две огромни, космати и ужасно миришещи гоблинови ръце се протегнаха и сграбчиха Гатанко, докато в същия момент друг гоблин, но с жълта кожа и разлигавена уста успя да улови Тасълхоф.

Преди кендерът да успее да изтегли оръжието си и дори преди Гатанко да успее да си поеме дъх, за да изкрещи, от върха на жезъла се стрелна огнена дъга и порази гоблина, заловил гномчето, докато в същия миг мечът на Хума прониза създанието, опитващо да завлече със себе си Тасълхоф.

— Задават се и други гоблини — оповести мрачно рицарят. — Най-добре си плюй на петите, кендере.

Между дърветата вече се чуваха шумните стъпки на гоблините, придружени от грозните им, гърлени викове и вой, обещаващ единствено смърт. Хума и Магиус побързаха да заемат позиции, опрели гръб в гръб — рицарят с меч в ръка, а магьосникът издигнал жезъла пред себе си.

— Не се тревожете! — извика Тасълхоф. — Имам нож. Наричам го Заешкият касапин. — Той отвори една от неизброимите си кесии и започна да рови в съдържанието й. — Карамон го наричаше така. Вярно, че не го познавате…

— Да не си си изгубил ума? — изпищя Гатанко и гласът му прозвуча досущ като обедната сирена на връх Нямазначение, макар да е знайно, че тъкмо тази сирена никога, ама никога не сигнализира точно по обяд.

Нечия ръка докосна Тасълхоф по рамото. Сетне един глас прошепна в ухото му:

— Не сега. Още не е настъпило времето.

— Извинете? — кендерът се обърна, за да види кой е проговорил.

После се преобърна още веднъж и още веднъж.

А след това просто стоеше на едно място, додето светът се преобръщаше и размазваше в петно от цветове, и вече не знаеше нито дали стои на крака или върху главата си, а Гатанко беше съвсем близо до него и пищеше, а след това всичко потъна в бездънна тъмнина.

И в центъра на тази тъмнина и всичкото преобръщане и пищене на Тасълхоф му хрумна една мисъл, една-едничка много важна мисъл, която имаше толкова голямо значение, че кендерът се постара да я задържи с всички сили:

— Открих миналото…

8 Идването на бога

Над Соламнийските равнини се сипеше дъжд, дъжд, който не бе спирал, откакто силите на Мина бяха удържали своята победа над рицарите при град Солантас. Веднага след поражението им Мина бе предупредила оцелелите, че следващата й стъпка ще бъде да превземе Санкшън. Освен това им бе казала да обмислят добре могъществото на Единия бог, отговорен за загубата им при Солантас. Чак тогава им бе позволила да потърсят спасение, за да разпространят новината за идването на новия бог.

На рицарите не им бе останало друго, освен мрачно да се подчинят на заповедта на завоевателката, и сега, четири дни по-късно, все още яздеха под дъжда към имението на лорд Улрих, разположено на около петдесет мили източно от града. Дъждът се изливаше, вледеняващ и всепроникващ. Рицарите и оредялата войска, която водеха след себе си, бяха подгизнали, потънали в кал и трепереха от студ. Ранените сред тях бяха започнали да страдат от треска и не след дълго мнозина намериха смъртта си.

Сред застигнатите от тази участ бе и лорд Найджъл, Рицар на Короната. Погребаха го под грамада от камъни с надеждата, че след време роднините му ще успеят да намерят тялото и да го положат в семейната гробница. Докато Джерард помагаше при пренасянето на тежките камъни, несъзнателно се бе запитал дали душата на лорда също е отлетяла, за да се присъедини към армията от души, която ги бе сразила. Приживе лорд Найджъл без колебание би дал и последната си капка кръв, преди да предаде Ордена на Соламнийските рицари. В смъртта си обаче навярно щеше да се превърне в техен враг.

Защото сред ужасяващия прилив от души при Солантас младият войн бе съзрял и призраците на други соламнийски рицари. Навярно тези клетници просто нямаха друг избор, освен да се подчинят на призива на своя невидим господар. Ала кой бе техният господар? Това момиче Мина? Или някой, нещо още по-могъщо от нея?

Имението на лорд Улрих бе съвсем обикновено на външен вид. За строителен материал бяха използвани камъни, изсечени направо от земята, върху която се издигаше, беше масивно, непоклатимо, с четвъртити кули и дебели стени. Лорд рицарят вече бе изпратил своя оръженосец да предупреди лейди Улрих за пристигането им, така че, когато най-сетне се добраха до имението, вече ги очакваха разпалени огньове, нови сламеници и топла храна. Рицарите се нахраниха и утолиха жаждата си, стоплиха се и изсушиха дрехите си. Чак тогава съветът им се събра, за да решат какво да предприемат оттук нататък.

Първата им стъпка бе повече от очевидна, тъй че незабавно изпратиха вестоносец, който да предупреди жителите на Санкшън, че Солантас е превзет, а Рицарите на Нерака вече са се насочили право към следващата си цел. Преди загубата на Солантас рицарите просто биха се изсмели на подобна вест. Мрачните рицари на Нерака обсаждаха Санкшън от месеци без какъвто и да било успех. Соламнийците се бяха погрижили градското пристанище да остане отворено, така че провизиите да продължават да пристигат, позволявайки на жителите на града, ако не да живеят добре, то поне да не умрат от глад. Соламнийците дори бяха успели да разкъсат обсадата само за да бъдат отблъснати отново от нещо, което мнозина бяха нарекли странна липса на късмет. По този начин обсадата се бе задържала, а равновесието между двете сили — възстановено, без никоя от страните да успее да вземе превес.

Всичко това обаче бе останало в миналото, до момента, в който Солантас бе паднал под ботуша на армия от мъртви души, живи дракони, момиче на име Мина и нейния Един бог.

Тъкмо това и обсъждаха рицарите в този момент, а гласовете им отекваха звучно под сводовете на голямата зала в имението на лорд Улрих. Залата представляваше голямо правоъгълно помещение със стени от сив камък, покрити с великолепни гоблени, изобразяващи някои от по-важните моменти в текстовете на Кодекса. Дебели свещи от пчелен восък разпръскваха светлината си в залата. Нямаше достатъчно столове за всички присъстващи, така че повечето рицари стояха, скупчени зад военачалниците си, които пък на свой ред седяха около богато орнаментирана дървена маса.

Всеки от рицарите получи възможност да се изкаже. Лорд Тасгол, рицар на Розата и водач на Рицарския съвет, ги изслушваше търпеливо и мълчаливо — включително и Одила, чиито думи накараха мнозина да пристъпят или да се размърдат от неудобство.

— Бяхме победени от бог — произнесе тя. Думите й бяха последвани от споглеждания и изпълнени с недоумение изражения. — Кой друг може да бъде толкова могъщ в нашия свят, че да хвърли срещу ни армия от мъртъвци?

— Некромантите? — предположи лорд Улрих.

— Некромантите вдигат телата на мъртвите — отбеляза Одила. — Призовават скелетите от земята и им заповядват да се сражават срещу живите. Но никога не са притежавали власт над душите.

Рицарите я гледаха навъсено, с увиснали лица или просто мрачно. Просто се взираха в нея и на всички до един им бе до болка ясно, че са били победени. Одила обаче изглеждаше въодушевена, почти екзалтирана. Докато говореше за бога, мокрите й черни коси блестяха под светлината на огъня в камината, а очите й искряха.

— А как ще обясниш мъртвите рицари като лорд Сот например? — възрази лорд Улрих. По време на дългото унило пътуване закръгленият рицар бе изгубил значителна част от теглото си. Около устата му се бяха появили отпуснати бръчици. Обикновено веселото му лице сега бе сериозно, а в очите му се бяха настанили дълбоки сенки.

— Току-що потвърдихте думите ми, милорд — отвърна студено Одила. — Сот е бил прокълнат от боговете. Само бог може да разполага с такава власт. А този бог е могъщ. — Тя издигна глас, за да надвика надигналите се възражения и сипещи се обвинения: — Сами станахте свидетели на случилото се! Каква друга сила би могла да събере легиони от мъртви души и да заслужи лоялността на драконите? Видяхте го с очите си! Видяхте ги по стените на Солантас — червени и бели, черни, зелени, сини. Те не бяха дошли от името на Берил. Нито пък в името на Малис или който да е от останалите дракони. Бяха там в служба на Мина. А Мина беше там в служба на Единия бог.

Думите й бяха удавени в дюдюкания и подсвирквания, но това само можеше да подскаже, че с изказването си е успяла да засегне болезнена за тях тема. Никой не можеше да отрече казаното от нея.

Лорд Тасгол, най-възрастният измежду рицарите, посивял, сериозен и непоколебим, изкрещя няколко пъти и заудря с дръжката на меча си върху масата, за да въдвори ред. Постепенно виковете и възраженията затихнаха. Той отново се обърна към Одила. Жената войн бе отметнала дебелите си черни плитки и го наблюдаваше открито и със зачервено лице.

— Имаш ли някакво предложение… — започна той, а когато единият от рицарите изсумтя презрително, лордът побърза да го смрази с поглед.

— Ние сме хора на вярата — произнесе Одила. — Винаги сме били такива. Струва ми се, че този бог се опитва да ни каже нещо, а ние трябва да се вслушаме…

Рицарите отново избухнаха в гневни викове. Мнозина размахваха юмруци.

— Бог, който носи смърт! — извика един, изгубил своя брат по време на битката.

— Ами старите богове? — извика в отговор Одила. — Нали пак те стовариха огнената планина над Крин!

Много от рицарите замлъкнаха, без да имат какво да отвърнат, ала други продължаваха да говорят един през друг.

— Мнозина соламнийци загубиха вярата си след Катастрофата — продължи Одила. — Тогава те твърдяха, че боговете са ни изоставили. Чак по време на Войната на Копието си дадохме сметка, че не те, а ние сме ги изоставили. А после? Веднага след Войната на Хаоса, когато се пробудихме и открихме липсата им, отново побързахме да заявим, че са ни напуснали. Дали пък отново случаят не е същият? Може би Мина също като Златна Луна е дошла, за да ни разкрие истината. Как бихме могли да знаем със сигурност, докато не разберем какво се е случило? Като задаваме въпроси?

Как наистина? Джерард се питаше съвсем същото. Семената на някакъв неясен план сякаш вече бяха успели да покълнат в мислите му. Не можеше да не се възхити на Одила, даже и при положение че в този момент му се искаше да я улови за раменете и да я разтърси така, че зъбите й да затракат. Само тя бе достатъчно храбра, за да се изправи и да заяви онова, което им трябваше да чуят. Колко жалко, че й липсваше достатъчно дипломатичност, за да го стори, без думите й да предизвикат юмручни схватки.

Залата отново потъна в ураган от разговори и викове. Лорд Тасгол удряше с дръжката на меча си по масата толкова силно, че от дървото хвърчаха трески. Шумните караници продължаха до късно, докато най-сетне не успяха да достигнат до две възможности, изискващи незабавно решение. Малка, но шумна група от присъстващите настояваха да се насочат към Ергот, където рицарите все още държаха положението под контрол, за да се съвземат и да обмислят добре следващите си действия. Планът се стори приемлив на мнозина, додето някой кисело не подхвърли, че могат да се съвземат колкото си искат, ако ще и отсега до края на вечността, ала при положение че Санкшън е заплашен от поражение, едва ли нещо щеше да им помогне да възвърнат изгубеното.

Другата идея предлагаше да се насочат към Санкшън, този тъй или иначе оспорван град, и да подсилят редовете на защитниците му. Само че, спореше малцинството, как изобщо можем да бъдем сигурни, че Мина ще се насочи към Санкшън? Защо това момиче би ни разкривало плановете си? Това е номер, капан. Споровете не спираха. Никой не споменаваше каквото и да било за Единия бог.

Съветът от своя страна бе разделен на две. Лорд Улрих предпочиташе да се насочат към Санкшън. Лорд Зигфрид, заел мястото на покойния лорд Найджъл, произхождаше от Ергот и смяташе, че ще бъде най-добре рицарите да се изтеглят в тази посока.

Джерард хвърли един поглед към Одила, която продължаваше да стои близо него. Жената войн бе замислена и мълчалива, а очите й бяха потънали в дълбоки сенки. Очевидно нямаше какво повече да каже, което моментално трябваше да подскаже на Джерард, че нещо не е наред с иначе приказливата Одила. За нещастие рицарят бе прекалено погълнат от собствените си мисли и планове, както и от почуда за причината за стореното от нея. Какво всъщност бе очаквала, че ще постигне с всичко това? А когато отново погледна към нея с намерението да я попита дали не иска да хапнат нещо, Одила бе изчезнала.

Лорд Тасгол се изправи и обяви, че съветът ще обсъди и двете възможности, след което тримата лордове се оттеглиха, за да продължат разговора насаме.

Уверен, че собственият му план за действие може да им помогне във взимането на решение, Джерард напусна другарите си, които все още бяха увлечени в спор, и отиде да потърси лорд рицарите. Откри ги, приютени в малък параклис, посветен на КириДжолит, един от старите богове, на които соламнийските рицари бяха отдавали почитта си.

Пред вратата стояха на стража хората от антуража на лорд Улрих. Джерард им съобщи, че трябва да съобщи нещо изключително важно пред съвета, след което, стоял с часове на крака, с благодарност се отпусна на една от пейките отвън и зачака лордовете да благоволят да го приемат. Докато почиваше, още веднъж обмисли добре идеята си, търсейки каквото и да е слабо място в нея. На пръв поглед пропуски нямаше. Изнервен и развълнуван, Джерард нетърпеливо погледна към вратата с надеждата, че рицарите ще го приемат възможно най-бързо.

Не след дълго един от телохранителите се приближи до него и му каза, че има разрешение да влезе. Докато младият войн пристъпваше във вътрешността на параклиса, той изведнъж си даде сметка, че съветът очевидно вече е взел решение. А по усмивката, изписана на лицето на лорд Улрих, можеше да се заключи, че рицарите са гласували за поход към Санкшън.

Джерард почака още известно време, докато лорд Зигфрид разговаряше съвсем тихо с лорд Тасгол. Младият войн с любопитство огледа вътрешността на параклиса. Стените бяха построени от грубо одялан камък. Наоколо имаше множество дървени пейки, изтъркани от дългогодишна употреба. Самият параклис бе сравнително малък, понеже бе предвиден единствено за семейството и прислугата на лорд Улрих. Отпред имаше олтар, украсен с вече доста смътен релеф на символа на КириДжолит — глава на див бик.

Опита да си представи как ли бе изглеждал параклисът в онези далечни дни, когато лорд рицарят, придружен от своите деца, съпругата си и цялата им свита, бе посещавал това място, за да се преклони пред своя бог. Навярно от тавана се бяха спускали ярки знамена, а мястото пред олтара бе заемано от свещеник — без съмнение суров и кален от безброй битки войн, — готвещ се да прочете пасаж от Кодекса или да припомни някоя от историите за Винас Соламнус, родоначалника на Рицарския орден. Сигурно в онези дни присъствието на бога се бе долавяло съвсем ясно, а богомолците се бяха разотивали с помирени души, с подновени сили и с вяра в утрешния ден.

Сега, когато присъствието на КириДжолит бе по-необходимо от всякога, параклисът изглеждаше притъмнял и празен.

— Готови сме да ви изслушаме, сър Джерард — разнесе се гласът на лорд Тасгол. В тона му се долавяше ясен намек за нетърпение и младият войн стреснато осъзна, че са се обърнали към него за втори път, откакто бе пристъпил в параклиса.

— Моля за извинение, милорд — поклони се той.

Получил разрешение да се приближи и да говори, той не губи повече време и започна да излага плана с подробности. Тримата рицари слушаха мълчаливо, без по никакъв начин да разкриват чувствата, които ги вълнуваха. В заключение Джерард заяви:

— По този начин бих могъл да намеря отговор на въпроса, дали в действителност тази Мина възнамерява да се насочи към Санкшън, или думите й са били просто опит да ни измами и отклони от истината за своите намерения. Може би дори ще успея да открия каква е крайната й цел.

— Рискът е твърде голям — отбеляза намръщено лорд Зигфрид.

— Колкото по-голяма е опасността, толкова по-голяма е славата — подхвърли с усмивка лорд Улрих.

— Може би, милорд — сви рамене Джерард, — но всъщност опасността едва ли ще бъде чак толкова голяма. Мрачните рицари ще ме приемат като един от тях. И няма да се усъмнят задълго в разказа ми.

— Не одобрявам употребата на шпиони — произнесе лорд Зигфрид. — Още повече, когато в цялата работа е замесен един от собствените ни рицари. Твърде унизително е за ордена. Кодексът забранява подобни действия.

— Кодексът забранява доста неща — намеси се суховато лорд Тасгол. — Лично аз съм готов да гласувам в името на здравия разум вместо в полза на правила, които са били в сила в далечното минало. Все пак, сър Джерард, няма да ви заповядам да го извършите, но ако се нагърбите със задачата доброволно…

— Каквото е и намерението ми, милорд — кимна нетърпеливо младият войн.

— … тогава вярвам, че помощта ви ще бъде неоценима за нас. Съветът взе решение да се притечем на помощ на защитниците на Санкшън. Убеден съм, че тази Мина възнамерява да нападне града и че нямаме никакво време за губене. Независимо от всичко обаче ще бъда особено радостен да получа потвърждение на предположенията си и да науча още подробности за по-нататъшните й намерения. Даже и с помощта на драконите ще й бъде трудно да превземе града отведнъж, понеже в Санкшън разполагат с достатъчно подземия, където да се укрие армията ни.

— Освен това собствената й армия също е податлива на драконовия страх — отбеляза лорд Улрих. — Нищо не й пречи да използва драконите срещу нас, но ще й се наложи да види как собствените й бойци бягат панически от бойното поле.

„Мъртвите едва ли ще побегнат“ — помисли си Джерард, но реши да запази тази мисъл за себе си. По мрачните им изражения можеше да се заключи, че лорд рицарите разбират това не по-зле от него.

— Желая ви всичкия късмет на света, сър Джерард — каза лорд Тасгол, като се изправи и стисна ръката му.

Лорд Улрих също се ръкува сърдечно с него. Колкото до лорд Зигфрид, лицето му съвсем ясно изразяваше неодобрение и макар да не стисна ръката му, все пак му пожела успех без по-нататъшни възражения.

— Сигурен съм, че решението за пускане в действие на този план ще остане единствено в наше знание — произнесе лорд Тасгол, като огледа останалите.

Когато и по тази точка бе постигнато взаимно съгласие, а Джерард вече се канеше да напусне параклиса, се появи прислужникът, който го бе въвел, за да съобщи, че е пристигнал вестоносец и новините му са от особена важност.

Тъй като това можеше да бъде от съществено значение за успешния завършек на плана на Джерард, лорд Тасгол даде знак на младия рицар да остане. Вестоносецът бе допуснат. Джерард разтревожено осъзна, че пред него стои един от младите оръженосци на служба в домакинството на лорд Уорън, командир на соламнийския пост в Утеха, мястото на последното назначение на Джерард. С тревога зачака да чуе новините. Вестоносецът изглеждаше пребит от дългото пътуване, а дрехите му бяха изпръскани с кал. Той се приближи с широка крачка, застана пред лорд Тасгол, поклони се и му подаде един запечатан цилиндър.

Лордът разчупи печата, извади свитъка и започна да чете. Изражението му мигом се измени, а веждите му силно се повдигнаха. Рицарят изумено вдигна очи.

— Знаехте ли какво пише тук? — попита той.

— Да, милорд — отговори оръженосецът. — Накараха ме да запомня думите в свитъка, в случай че го изгубя.

— В такъв случай кажете ги — наведе се през масата лордът. — Искам и тези господа да го чуят. Искам да го чуя със собствените си уши — добави тихо, — понеже едва успявам да повярвам на онова, което прочетох.

— Лордове — обърна се към останалите оръженосецът, — преди три седмици драконесата Берил започна атака срещу елфическото кралство Квалинести.

Рицарите кимнаха. Никой не беше особено изненадан. Отдавна се носеха слухове за подобно нападение. Вестоносецът замълча, за да си поеме дъх и за да обмисли следващите си думи. Нетърпелив да научи какво се е случило, Джерард се принуди да стисне юмруци в усилието си да не скочи и да изтръгне саморъчно информацията от гърлото на младежа.

— Лорд Уорън със съжаление е принуден да ви извести, че по време на атаката град Квалиност е бил напълно унищожен. Ако може да се вярва на съобщенията, които стигнаха до нас, разбира се, Квалиност е изчезнал от лицето на Ансалон. На мястото му се е образувало огромно езеро.

Рицарите просто се взираха изумено в него.

— Елфите все пак са успели да свалят своя враг от небето. Драконесата Берил е намерила смъртта си.

— Отлични новини! — обади се лорд Улрих.

— Може би все пак има бог — каза лорд Зигфрид. Вялият му опит да се пошегува остана без отговор.

Джерард се хвърли напряко през стаята и улови стреснатия вестоносец за яката. Издигна го от пода и просъска в лицето му:

— Ами елфите, проклетнико? Кралицата майка, младият крал? Ами те? Какво се е случило с тях?

— Сър, умолявам ви… — едва успяваше да си поеме дъх младежът.

Джерард го пусна.

— Моля за извинение, сър, господа — произнесе с омекнал глас, — но както вече знаете, съвсем наскоро напуснах Квалинести и признавам, че съм силно привързан към тези хора.

— Разбираме ви напълно, сър Джерард — кимна лорд Тасгол. — Има ли вести за положението на кралското семейство?

— Според твърденията на оцелелите, добрали се до Утеха, кралицата майка е загубила живота си по време на битката с дракона — отговори вестоносецът, като хвърли недоверчив поглед към Джерард и се постара да отстъпи на безопасно разстояние от него. — Вече е обявена за мъченица. Кралят е успял да се измъкне. Твърди се, че понастоящем се е присъединил към останалите, успели да избегнат гнева на Берил.

— Поне сега, след като с дракона е свършено, елфите ще могат да се завърнат обратно по домовете си — каза Джерард с натежало сърце.

— Боя се, че ситуацията не е точно такава, милорд — отвърна мрачно вестоносецът. — Макар Берил да е мъртва, а армията й — разпръсната, веднага след смъртта й се е появил нов предводител и почти незабавно е поел нещата в свои ръце. Той е Рицар на Нерака и твърди, че е участвал в атаката срещу Солантас. След това е събрал остатъците от войските на Берил и е нахлул в Квалинести. Твърди се, че за всеки, който се е присъединил под знамената му, е отредена богата награда. Хиляди се стичат към новата армия и бързат да положат клетва за вярност.

— Ами Утеха? — попита нетърпеливо лорд Тасгол.

— Поне за момента сме в безопасност. Хейвън все още е под наш контрол. Силите на Берил, които го държаха в подчинение, го напуснаха и се насочиха на юг, за да се включат в плячкосването на земите на елфите. Но господарят ми вярва, че веднъж щом този лорд Самювал, както сам се нарича предводителят на новата армия, приключи със завземането на Квалинести, ще обърне алчния си поглед и към Абанасиния. Ето защо лорд Уорън моли за незабавни подкрепления…

Вестоносецът замълча и огледа лорд рицарите един по един. Никой не посмя да вдигне очи и да срещне молбата в неговите. Тримата рицари се спогледаха, след което сведоха взор. Присъдата им бе ясна. Подкрепления нямаше да бъдат изпратени.

Джерард бе така силно потресен от чутото, че не успя да разпознае веднага името на Самювал, мъжа, който го бе придружил в лагера на Мина. Щеше да си спомни за това едва когато вече бе потеглил на път за Солантас. В този момент можеше да мисли единствено за Лорана, загубила живота си в битката срещу драконесата, и за своя приятел и враг — водача на Мрачните рицари, наместник Медан. Беше сигурен, че соламнийците никога не биха го признали за мъченик или герой, но също така бе сигурен, че щом Лорана е мъртва, това значеше единствено, че наместникът е умрял преди нея.

Мислите му се насочиха към младия крал, който понастоящем водеше народа си в неговото изгнаничество. Гилтас бе толкова млад. Подобна ужасна отговорност вероятно тежеше като камък на шията му. Дали щеше да се справи с нея? Можеше ли изобщо някой, независимо на каква възраст или колко опитен, да се справи с подобна задача?

— Сър Джерард…

— Да, милорд.

— Трябва да тръгвате. Предлагам да потеглите още тази нощ. В цялата бъркотия никой няма да се сети да разпитва за заминаването ви. Разполагате ли с всичко необходимо?

— Трябва да се погрижа единствено за човека, който да носи съобщенията ми, милорд. — Джерард нямаше повече време да се отдава на по-нататъшната скръб. Надяваше се все някой ден да му се удаде възможност да отмъсти за мъртвите. — Сега трябваше да се опита поне да не се присъедини към редиците им. — Веднага щом този въпрос бъде уреден, ще бъда готов да потегля.

— Моят оръженосец, Ричард Кент, е млад, но схватлив и освен това е отличен ездач — увери го лорд Тасгол. — Смятайте го за назначен за ваш вестоносец. Достатъчно ли е това?

— Да, милорд — отговори Джерард.

Ричард бе извикан незабавно. Джерард и преди го бе виждал и не можеше да отрече, че е впечатлен от него. Скоро двамата бяха уговорили къде младежът да очаква съобщенията му и начина, по който щяха да се свързват един с друг. След това Джерард отдаде чест на рицарите от съвета и напусна параклиса.

Когато излезе навън, младият войн наведе глава, за да предпази очите си от дъжда, и прекоси мокрия вътрешен двор. Първата му мисъл бе да открие Одила и да разбере дали всичко с нея е наред. Втората му и далеч по-трезва мисъл обаче го убеди, че ще бъде най-добре, ако просто я остави на мира. Одила със сигурност щеше да задава въпроси, щеше да се поинтересува накъде се кани да потегли и какво смята да прави, а заповедите му бяха да не споделя с никого подробности за начинанието си. В крайна сметка реши, че ще му бъде далеч по-лесно просто да не говори с нея, вместо да му се налага да я лъже.

Пое по по-дългия път, за да избегне всяка възможност от среща с нея или с когото и да било друг и отиде да се подготви за пътуването. Не взе нито бронята, нито дори меча си. Мина през кухнята, за да опакова малко храна, да си налее вода и да прибере дебелото наметало, окачено да съхне пред огнището. Наметалото все още бе мокро на места и от него се носеше силна воня на овцата, опечена във фурната, но поне щеше да му свърши работа. Облечен единствено с ризата, панталоните и наметалото си, Джерард се насочи към конюшните.

Очакваше го дълъг път — дълъг, мокър и самотен.

9 Прашните равнини

Дъждът, който се изливаше над подгизналите северни земи на Ансалон и причиняваше толкова несгоди на соламнийските рицари, щеше да бъде добре дошъл за елфите на юг, които тепърва започваха своето пътуване през Прашните равнини. Елфите от Квалинести винаги бяха възпявали слънцето. Неслучайно имаха своята Кула на Слънцето, а кралят им се наричаше негов Говорител. Слънчевите лъчи прогонваха мрака и усмиряваха ужасите на нощта, носеха живот на цветята им и топлина в домовете им. Елфите възпяваха дори новото слънце, появило се след Войната на Хаоса, тъй като, колкото и слабо, бледо и болнаво да им се струваше, все пак продължаваше да поддържа живота сред техните земи.

Над Прашните равнини обаче това слънце не носеше живот… а смърт.

Никога дотогава никой елф не си бе позволявал да проклина слънцето. В този момент — само след няколкодневно пътуване през празните, сурови земи на равнините, под странното, втренчено око на това слънце (око, което вече не беше бледно и болнаво, а жестоко и безпощадно като окото на отмъстителна богиня) — елфите се бяха научили да го мразят и проклинат безрадостно всеки път щом лъчите му пробиеха над хоризонта и облееха света със злокобната си светлина.

Елфите бяха сторили всичко възможно да се подготвят за пътуването, което ги очакваше, ала никой, с изключение на живелите на открито, не можеше да знае със сигурност какво зло е на път да ги сполети. Даже вестоносците, поддържали връзка с Алхана Звезден Бриз, досега не бяха пресичали Прашните равнини, понеже неизменно пътят им минаваше на север, през мочурливите земи на драконесата Онисаблет. Гилтас бе обмислил идеята да използват този маршрут, ала почти незабавно я беше отхвърлил. Един или двама лесно биха се промъкнали незабелязани от драконесата и верните й слуги, но сега ставаше дума за цял народ, а и вестоносците твърдяха, че напоследък мочурищата са станали още по-опасни от преди, особено след като драконесата бе заграбила нови земи. Малцина успяваха да намерят обратния път от владенията й.

Бунтовниците, в голямата си част елфи скитници, навикнали на живота на открито — имаха далеч по-ясна представа срещу какво са изправени бежанците. И макар никой от тях да не бе навлизал толкова надълбоко в пустинята, все пак знаеха, че животът им вероятно ще зависи от способността им във всеки един момент да бъдат готови да побегнат, за да го спасят, така че благоразумно се бяха разделили с онези предмети, които може би имаха известна стойност за живите, но пък щяха да са напълно безполезни за мъртвите.

На голяма част от бежанците обаче тепърва им предстоеше да научат този ценен урок. Елфите от Квалинести бяха побегнали от домовете си, използвайки тунелите, прокопани от джуджетата, бяха пътували под прикритието на нощта и под непрестанна заплаха за живота си. Дори и така доста от тях бяха успели да вземат със себе си торби и сандъци, пълни с копринени одежди, дебели вълнени дрехи, накити и кутии с бижута, книги, съдържащи хронологията на семействата им, играчки и кукли за децата, дреболии от всякакъв род и размер. Тези безполезни предмети носеха сладостта на спомена за отминалото и им даваха поне някаква надежда за бъдещето.

Под натиска на настойчивите молби на жена си Гилтас бе направил опит да ги убеди, че трябва да оставят украшенията и дрънкулките, за да не забавят пътуването им. Дори бе настоял всеки елф да носи толкова вода и храна, колкото може, или поне достатъчно за едноседмично пътуване през пустинята. И ако това значеше, че някоя млада елфида не може да вземе със себе си своите обувки за танци, то не й оставаше нищо друго, освен да се примири. Не един и двама сметнаха строгите му нареждания за прекалени и бяха изразили недоволството си на висок глас. Други бързо бяха стигнали до идеята, че не би имало нищо лошо в това да направят носилки, които да влачат след себе си, и съвсем скоро мнозина се бяха заели с тази задача. Гилтас просто ги наблюдаваше и клатеше глава.

— Никога няма да успееш да ги накараш да изоставят съкровищата си, любов моя — каза Лъвицата. — Дори и не се опитвай, понеже това само ще ги настрои срещу теб.

— Но тогава толкова много от тях ще измрат по пътя през пустинята! — Гилтас посочи един достолепен елф, който по някакъв начин бе успял да вземе със себе си по-голямата част от покъщнината си, включително и неголям стенен часовник, който звучно отброяваше часовете. — Нима не го разбират?

— Не го разбират — каза безцеремонно Лъвицата, — но ще им се наложи. Всеки от тях ще получи възможност да изостави миналото си или да умре, докато го носи, окачено на врата му. Дори и техният крал обаче не може да направи този избор вместо тях самите. — Тя постави ръка на рамото му. — Помни това, Гилтас. Ще има и такива, които по-скоро биха предпочели да умрат. Подготви се отрано.

Гилтас размишляваше над нейните думи, докато крачеше по обрулената скала, простираща се подобно на безчувствено, голо, червено-оранжево море, докъдето поглед стигаше. Зад гърба му, под жарките лъчи на слънцето, вървеше неговият народ. Разкривени от адската мараня, повечето елфи изглеждаха издължени и сякаш изчезваха в далечината. Младият крал лично се бе разпоредил в края на колоната да крачат най-силните сред тях, за да помагат на падналите и останалите без дъх, докато в същото време елфите скитници трябваше да охраняват фланговете им.

„Няма да успеем“ — даде си внезапно сметка той.

Елфите нямаха представа как да се обличат в пустинята. След като жегата ги бе принудила да изхвърлят голяма част от дрехите си, понастоящем мнозина имаха ужасни слънчеви изгаряния. Сега носилките поне имаха някакъв смисъл — използваха ги, за да пренасят болните и изтощените до смърт. Жегата изсмукваше дъха им, караше краката да се заплитат, а главата да се свежда в ужасено отчаяние. Точно според предвижданията на Лъвицата, елфите бяха започнали да се лишават от миналото си. И макар по скалата да не оставаше каквато и да е следа от стъпките им, за преминаването им говореха безбройните изоставени торби, строшени сандъци, изпадналите или захвърлени от уморените ръце предмети.

Движеха се бавно, прекалено бавно. Според картите, с които разполагаха, щеше да им се наложи да извървят близо двеста и петдесет мили, преди да се доберат до стария кралски път, водещ към Силванести. Тъй като обаче успяваха да изминават едва по няколко мили на ден, най-вероятно щяха да останат без храна и вода далеч преди да са преполовили разстоянието. Гилтас бе чувал, че дори и в пустинята могат да бъдат намерени места, където има вода, ала нито едно такова не бе отбелязано на картите, така че нямаше представа как да ги открият.

Оставаше му една-едничка надежда — надеждата, вдъхнала му куража да предприеме опасното пътуване. Трябваше да се опитат да открият Хората от равнината, които живееха сред това забравено от боговете опустошено място. Без тяхната помощ народът на Квалинести навярно щеше да изчезне завинаги.

Първоначалното му предположение бе, че пътуването през Прашните равнини поне донякъде ще напомня за пътуването из други части на Ансалон, където пътникът лесно можеше да се натъкне на градове или селища, разположени на ден или два разстояние. Някой беше споменал, че наблизо има селище, което Хората от равнината наричат Дунтол. Картата указваше, че Дунтол се намира източно от Торбардин. Елфите пътуваха на изток, право срещу сутрешното слънце, и все пак досега не бяха забелязали никакви следи от селището. Накъдето и да погледнеше Гилтас, погледът му се простираше на мили наоколо, над равнина от оголена червена скала, без какъвто и да било знак за живот.

Елфите пиеха твърде много вода. Скоро се наложи да издаде заповед елфите скитници да събират меховете и да наложат дажби. Не след дълго издаде подобна заповед и по отношение на храната.

Лишени от възможността да пият, когато са жадни, елфите бяха станали неспокойни и изплашени. Някои дори се бяха осмелили да се борят за водните мехове, други бяха умолявали със сълзи на очи да не им ги отнемат. Гилтас бе настоял на своето, карайки мнозина да насочат горчивите си клетви от слънцето към своя крал. За щастие на младежа — единственото, което поне донякъде бе повдигнало духа му — префект Палтейнон бе изгорял твърде много от слънцето и понастоящем лежеше в една от носилките, неспособен да причинява допълнителни неприятности.

— Когато водата ни свърши, можем да пием кръвта на конете — каза Лъвицата. — Това ще ни помогне да преживеем поне още няколко дни.

— А когато конете умрат? — попита той.

Тя сви рамене.

На следващия ден две от жертвите на слънцето бяха мъртви. Елфите нямаше как да ги погребат, понеже никой от инструментите, които носеха със себе си, не можеше да проникне под твърдата повърхност на скалата. Наоколо не се виждаха дори камъни, с които да издигнат погребална могила над телата. Накрая някой даде идея да ги увият във вълнени наметала и да ги спуснат с въжета дълбоко в една от скалните пукнатини.

Замаян от продължителното ходене под слънцето, Гилтас мълчаливо се вслушваше в жалните ридания на онези, които оплакваха умрелите. Той се взря в дълбоката пукнатина и отпаднало си представи какъв ли благословен хлад цари там долу. Усети нечие докосване върху ръката си.

— Имаме си компания — посочи на север Лъвицата.

Гилтас засенчи очи и се вгледа през адската мараня. В далечината, потрепващи сенки в опустошителната горещина, се виждаха трима конници. Не можеше да различи никакви подробности. Остана вгледан нататък, додето очите му не потънаха в сълзи от напрегнатото взиране и с надеждата да забележи как конниците се приближават, ала никой от тях не помръдна. Сетне замаха с ръце и закрещя, докато гърлото му не прегракна, ала ездачите просто стояха на място, без да предприемат каквото и да било.

Скоро Гилтас си даде сметка, че няма смисъл да губят повече време, и даде заповед колоната отново да потегли.

— Сега всичко зависи от тях — произнесе Лъвицата.

— Едва ли ще се приближат — поклати глава младият крал. Горчивото разочарование го задавяше.

Конниците ги следваха. Понякога изчезваха между скалите, сетне отново се появяваха, но неизменно се държаха на разстояние. Все пак несъмнено искаха да бъдат забелязани, искаха елфите да знаят, че са някъде там и ги наблюдават. Не проявяваха агресивност, но и нямаше нужда. Ако наистина смятаха елфите за свои врагове, всичко, което трябваше да направят, бе да оставят слънцето да си свърши работата.

Когато жалостивият плач на децата и риданията на скърбящите най-сетне станаха съвсем непоносими за ушите му, Гилтас не се сдържа.

— Смяташ да говориш с тях? — попита Лъвицата с пресъхнал от жегата и липсата на вода глас.

Той кимна. Устата му бе твърде изморена, за да прахосва думите напразно.

— Ако са от Равнинните хора, едва ли им е особено приятно, че през земите им преминават непознати — предупреди го тя. — Навярно ще те погубят.

Той отново кимна, след което взе ръката й и я допря до устните си. Сетне обърна коня на север и го подкара към ездачите в далечината. Лъвицата се разпореди колоната да спре. Елфите изнурено изпопадаха върху ожарената земя. Неколцина проследиха с очи как младият крал се отдалечава на коня си, ала повечето бяха твърде изтощени, за да ги е грижа какво ще се случи с него.

Странните конници нито смушкаха конете си, за да го пресрещнат, нито обърнаха и побягнаха. Просто чакаха търпеливо да ги доближи. Все още му беше трудно да ги различи с пълни подробности, а когато най-сетне стигна съвсем близо до тях, си даде сметка защо. Непознатите бяха увити от главата до петите с бели дрехи, които предпазваха от слънцето и жегата. Освен това бяха препасали мечове.

От гънките на белия плат го наблюдаваха тъмни, проницателни очи. Нищо не се четеше в тези присвити срещу слънцето очи освен студенина и безстрастност.

Най-сетне единият от тях накара коня си да пристъпи напред, за да покаже на краля, че той е водачът на останалите. Гилтас мислено си отбеляза конника, ала вниманието му бе привлечено към друг от ездачите, които стоеше леко встрани от останалите. Беше изключително висок и се извисяваше над главите на останалите и макар Гилтас по никакъв начин да не можеше да каже защо, все пак имаше чувството, че именно високият мъж е начело на другите.

Излезлият напред ездач изтегли меча си, насочи го срещу краля на елфите и изкрещя някаква заповед.

Гилтас не разбра думите му. Все пак жестът на непознатия говореше сам по себе си и младежът накара коня си да спре. Чак тогава вдигна нагоре собствените си, изгорели от слънцето ръце, за да покаже, че е невъоръжен.

Бин’он ду’ат — произнесе Гилтас, доколкото му позволяваха напуканите устни. — Поздравявам ви.

Странникът отвърна с поредица от странни думи, които забръмчаха в ушите на краля, без да придобият какъвто и да било смисъл.

— Съжалявам — каза той, като се изчерви, преминавайки на общ, — но зная само толкова от вашия език. — Говореше трудно. Гърлото му беше сухо като пергамент.

Непознатият размаха меча си и пришпори коня право срещу Гилтас. Кралят нито помръдна, нито потрепна. Мечът изсвистя на безопасно разстояние от главата му. Непознатият обърна коня си и отново препусна към него, след което дръпна юздите и накара животното да се закове сред вихрушка от прах и обуздана сила, демонстрираща отличните умения на ездача му.

Вече се канеше да заговори, когато високият мъж встрани от другите вдигна заповедно ръка. Той също се приближи и огледа одобрително Гилтас.

— В теб има кураж — произнесе на общия език.

— Не — възрази младежът. — Просто съм прекалено изморен, за да се движа.

Високият мъж се разсмя на висок глас, ала смехът му прозвуча късо и рязко. Даде знак на първия ездач да прибере меча си и отново се обърна към Гилтас:

— Защо елфите, които живеят сред плодородни земи, е трябвало да ги напуснат и да нападнат нашите?

Гилтас осъзна, че се взира във водния мех на непознатия. Мех, издут с вода, с мънички капчици като мъниста, пръснати по кожената му повърхност. Насили се да извърне очи и отново да погледне странника.

— Не нападаме земите ви — облиза сухите си устни той. — Опитваме се да ги пресечем. Насочили сме се към земите на нашите братовчеди, силванестите.

— Значи не смятате да се заселвате в Прашните равнини? — попита високият мъж. Очевидно не обичаше да пилее думите си и говореше само толкова, колкото бе нужно, нито повече, нито по-малко. Гилтас с право си даде сметка, че вероятно непознатият не обичаше да пилее и други неща, най-малкото симпатията си спрямо непознати натрапници.

— Съвсем вярно, нямаме такива намерения — каза бързо той. — Ние сме народ, свикнал да живее сред зелени гори и прохладна вода. — Докато произнасяше последното, почувства как в гърлото му натежава носталгия, която едва не напълни очите му със сълзи. Ала сълзи нямаше. Слънцето отдавна ги беше изгорило. — Трябва да се върнем сред нашите дървета, инак ще измрем.

— Но защо сте побегнали от зелените си гори и прохладната вода? — попита високият мъж.

Гилтас се олюляваше на седлото. Наложи се да замълчи, за да събере достатъчно влага в гърлото, с която да заговори отново. Но не успя. Думите му излязоха като остър шепот.

— Драконесата Берил нападна страната ни. Сега драконът е мъртъв, ала столицата ни, Квалиност, бе унищожена. Мнозина елфи и немалко хора загубиха живота си, докато я бранеха. В земите ни се разпореждат Мрачните рицари. Те желаят смъртта ни. Не бяхме достатъчно силни, за да им се противопоставим, така че трябваше да…

Когато се опомни, Гилтас лежеше по гръб и се взираше в немигащото око на отмъстителното слънце. Високият мъж се бе разположил удобно до него, докато друг от конниците внимателно овлажняваше устните на краля.

Високият пустинник поклати глава:

— Не зная кое е по-голямо — смелостта на елфите или тяхната глупост. Да пътувате посред ден, без да сте облечени подходящо… — Той отново поклати глава.

Гилтас се изправи с мъка. Мъжът, който му даваше вода, го принуди отново да легне.

— Освен ако не бъркам — продължи високият пустинник, — ти си Гилтас, син на Лораналанталаса и Танис Полуелф.

Младежът изумено се взря в него.

— Но откъде…?

— Аз съм Скиталеца — каза високият мъж, — син на Речен Вятър и Златна Луна. А това са моите спътници. — Той не представи останалите, очевидно оставяйки на тях самите да го направят, нещо, което очевидно те не проявяваха желание да сторят. Без съмнение не бяха хора на думите. — Ще ви помогнем — добави Скиталеца, — дори само защото искаме да се махнете по-бързо от земите ни.

Предложението не звучеше особено добронамерено, ала на Гилтас не му оставаше друго, освен да го приеме и да бъде благодарен.

— Ако се чудиш защо — прибави Скиталеца, — трябва да благодариш на майка ми. Тя ме изпрати да ви потърся и да ви помогна.

Младежът нямаше абсолютно никаква представа защо или как се случваше всичко това, но можеше единствено да предположи, че Златна Луна е получила видение за тежкото им положение.

— Как е… майка ти? — попита той, вкусвайки прохладните капки вода с вкус на коза. Дори и така обаче вкусът им му се струваше по-приятен и от най-изисканото вино.

— Мъртва е — отвърна Скиталеца, зареял поглед над равнината.

Гилтас го изгледа стреснато. Тонът на мъжа с нищо не намекваше, че мисълта за смъртта на майка му го е натъжила по какъвто и да е начин. Младежът вече се канеше да измърмори някакви съболезнования, когато Скиталеца отново заговори:

— Преди две нощи духът на моята майка дойде при мен и ми каза да потегля на юг. Не знаех защо, нито пък тя ми обясни. Мислех, че вероятно ще открия тялото й, понеже каза и че лежи непогребана, но духът й изчезна, преди да съм успял да я попитам къде да я потърся.

Гилтас отново започна да заеква в опит да изрази съжаленията си, ала Скиталеца не му обърна внимание:

— Вместо това — каза тихо той, — открих теб и твоя народ. Може пък ти да знаеш как да открия майка си?

Преди кралят да успее да отговори, Скиталеца прибави:

— Съобщиха ми, че е избягала от Цитаделата преди атаката на дракона, но никой не знае накъде се е упътила. Твърдяха, че по това време била във властта на нещо като лудост, може би на онази болест на ума, която често посещава старите и болните. Но когато видях духа й, не ми се стори полудяла. По-скоро имах чувството, че е затворница.

Гилтас мълчаливо си помисли, че дори и майка му да не беше луда, то Скиталеца със сигурност бе изгубил ума си, ако се съдеше по всички тези приказки за духове и непогребани тела. Независимо от всичко обаче видението на този странен човек бе на път да спаси всички им, така че нямаше намерение да спори с него по този въпрос. Задоволи се да отговори единствено, че няма представа къде може да е Златна Луна, нито пък дали наистина е жива или мъртва. При мисълта за това усети как сърцето му се свива при спомена, че собствената му майка лежи непогребана на дъното на новообразуваното езеро. Внезапно го обзеха огромна умора и леност. Искаше му се да му позволят да лежи с дни, без да вкусва нищо друго, освен прекрасната вода върху устните си. Трябваше обаче да мисли и за народа си. Като твърдо се противопостави на всички увещания да остане легнал, Гилтас с олюляване се изправи на крака.

— Опитваме се да достигнем Дунтол — каза той.

Скиталеца се бе изправил заедно с него:

— Отдалечили сте се прекалено на юг. Но съвсем наблизо има един оазис. Хората ти ще могат да си починат там и да съберат сили, преди да продължите. Междувременно ще изпратя спътниците си до Дунтол, за да ви набавят храна и всичко необходимо.

— Имаме пари — започна Гилтас, ала моментално преглътна думите си, забелязал разгневеното изражение на Скиталеца. — Искам да кажа, сигурен съм, че можем да ви се отплатим някак — поправи се унило.

— Напуснете земите ни — натърти пустинникът. — И без друго драконът вече заграби достатъчно.

— Така и смятаме да сторим — отвърна уморено Гилтас. — Както казах, упътили сме се към Силванести.

Скиталеца се взира дълго в него. Явно се канеше да каже нещо, ала, изглежда, размисли. Обърна се към спътниците си и известно време говори с тях на езика на хората от равнината. Гилтас се зачуди какво ли щеше да му каже, ала съвсем скоро откри, че всичките му мисли са насочени към отчаяното усилие да остане прав. С радост установи, че бяха напоили и коня му.

Двамата от пустинниците препуснаха нанякъде. Скиталеца предложи на Гилтас да го съпроводи по обратния път.

— Освен това ще ви покажа как да се обличате, за да предпазите кожата си от слънчевите лъчи — каза високият мъж. — Преди всичко трябва да пътувате нощем и да спите по време на дневните горещини. Хората ми ще излекуват болните ви и ще ви покажат как да издигнете навеси. След това ще ви помогнем да се доберете до стария кралски път, откъдето съвсем лесно ще стигнете до Силванести. Очакваме от вас да тръгнете по този път и никога повече да не се върнете.

— Защо продължаваш да повтаряш това? — попита настоятелно Гилтас. — Наистина, Скиталецо, не искам да те обидя, но не мога да си представи защо някой би искал да живее на подобно място. Сигурно дори Бездната не е толкова праза и безутешна, колкото ми се струва тази пустиня.

Кралят на елфите не без основание се страхуваше, че прямите му въпроси могат да разгневят пустинника, и вече се канеше да поднесе извиненията си, когато осъзна, че откъм плътно увитата в плат глава на Скиталеца се разнася тих смях. Гилтас бе виждал Речен Вятър само веднъж през живота си, когато двамата със Златна Луна бяха посетили родителите му преди много време, но внезапно си даде сметка колко силно му напомня Скиталеца за високия суров ловец.

— Пустинята е красива посвоему — каза той. — След дъжд цветята се пробуждат към живот и изпълват въздуха със сладкия си аромат. Червеното на скалите под небесното синьо, пътят на облачните сенки през вълнистите дюни, пясъчната вихрушка, вечният бяг на търкалящите се бурени, острият мирис на дивия чай. Винаги когато отсъствам, дори за кратко, чувствам липсата на всичко това, по начина по който и на теб ти липсват гъстият покров от листа над главата, падането им през есента, непрестанният дъжд, плетеницата на лозата и задушливият мирис на плесен, изпълващ всеки твой дъх.

— Изглежда, Бездната за един, е Рай за друг — кимна усмихнато Гилтас. — Можеш да задържиш своя Рай, Скиталецо. Аз пък ще задържа моите дървета и прохладните си езера.

— Надявам се да успееш — отвърна пустинникът, — но не бих залагал много на това.

— Защо? — попита разтревожено кралят. — Знаеш ли нещо?

— Нищо сигурно — отговори Скиталеца. Той накара коня си да спре и се обърна към него: — Двоумях се дали да ти го кажа. Напоследък слуховете се носят заедно с вятъра като семената на тополите.

— И все пак явно си повярвал на този — произнесе Гилтас.

Скиталецът продължаваше да се колебае. Младият крал добави:

— Възнамеряваме да отидем в Силванести независимо от всичко. Уверявам те, че никой от нас не желае да остава в пустинята по-дълго, отколкото ще бъде необходимо да я прекосим.

Скиталеца се загледа в далечината, където разноцветните дрехи на елфите приличаха на множество цветя, изникнали като по чудо насред пустинята.

— Слуховете нашепват, че кралството на елфите в Силванести е паднало под ботуша на Мрачните рицари — обърна тъмните си очи към Гилтас той. — Не го ли знаехте?

— Не — отговори младежът. — Чувам го за пръв път.

— Иска ми се да можех да ти кажа повече, но предполагам ти е ясно, че народът на елфите също не обича да споделя всичко с хората от равнината. Но се питам дали вярваш на този слух?

Гилтас поклати отрицателно глава, ала заедно с това сърцето му заби силно и учестено. Можеше да се държи колкото си иска уверено пред този странник и пред собствените си хора, но истината бе, че наистина от седмици не бяха чували за изпадналата в немилост кралица на Силванести, Алхана Звезден Бриз. Не и от падането на Квалинести насам. От дълго време Алхана Звезден Бриз водеше война в желанието си да навлезе в земите на силванестите, отвъд щита, който ги заобикаляше. За последно бяха научили нещо с положителност, когато бе пристигнала вест, че щитът най-сетне е паднал, а кралицата е разположила войските си на границата и се готви да нахлуе през нея. Някой лесно би могъл да се опита да го успокои, че пратениците на Алхана вероятно не могат да го открият, тъй като непрестанно бяха в движение, ала Гилтас знаеше, че вестоносците на кралицата са приятели с орлите, соколите и всички твари с остър взор, така че, ако наистина искаха да го намерят, несъмнено нямаше да закъснеят да го сторят. Може би все пак слухът беше истина и това обясняваше доста неща.

Още един товар на плещите му. И ако действителността бе такава, каквато предполагаше, навярно вместо да бягат от опасността, просто се бяха втурнали към нея. Нямаха друг избор. Не можеха да останат още дълго в пустинята.

„Ако се налага да умра, нека поне бъде под короната на някое дърво“ — помисли си той.

Гилтас се изправи в седлото.

— Благодарен съм за тези сведения, Скиталецо. Предупреден значи въоръжен. Нека не караме повече хората ми да чакат, трябва да им съобщя, че помощта е на път. Колко дни ще ни отнеме, докато се доберем до кралския път?

— Зависи от куража ви — отвърна Скиталеца. Гилтас беше готов да се обзаложи, че в очите на високия мъж се е разляло отражението на топла усмивка. — Но ако всички елфи са като теб, съм сигурен, че няма да чакате дълго.

Гилтас кимна с благодарност. Искаше му се да е заслужил комплимента. Ако питаха него, куражът му се дължеше най-вече на изтощението.

10 Проникване в затвора

Джерард възнамеряваше да влезе в Солантас пеша. За целта остави коня си в един крайпътен хан, препоръчан му от младия Ричард, на около две мили от града. След кратък размисъл реши да се възползва от възможността да хапне нещо топло (с което в общи линии се изчерпваха основните достойнства на храната тук), както и да нададе ухо за местните клюки. Дори си измисли история, в която се представяше за наемник, тръгнал да търси щастието си в големия град.

Усилията му почти незабавно бяха възнаградени с предостатъчно информация за катастрофалния опит на соламнийските рицари да защитят града, както и последвалото го превземане от Мрачните рицари на Нерака. От падането на Солантас преди няколко седмици потокът от пътници бе намалял значително, ала съдържателката беше сигурна, че с времето положението ще се подобри. Мълвата твърдеше, че никой не избива като добитък гражданите на Солантас, както се бяха опасявали мнозина в началото на окупацията, а дори напротив — хората бяха поощрявани да се върнат към нормалния си начин на живот, сякаш нищо не се е случило.

Естествено неколцина бяха хвърлени в затвора, но нещастниците най-вероятно си го бяха заслужили. А и малкото момиченце, за което се говореше, че било начело на рицарите, очевидно предпочиташе да проповядва на хората за новия бог, вместо да им реже главите по площадите. Освен това се бе заела да обикаля града, да лекува болните и да твори чудеса. Жителите на Солантас определено бяха започнали да се влюбват в нея.

Търговските пътища между Солантас и Палантас, затворени от дълго време насам, отново бяха достъпни, което пък правеше търговците щастливи. В крайна сметка, бяха заключителните думи на съдържателката, нещата можеха да бъдат и далеч по-лоши.

— Чувам, че наоколо се навъртали зли дракони — подхвърли Джерард, докато обираше залоения сос в чинията си с парче хляб — единственият начин, по който ужасната храна тук можеше да се понрави на човек. — Дори по-лошо — снижи глас той. — Говори се, че по улиците на Солантас крачели мъртъвци!

Жената изсумтя. Наистина била чувала разни такива приказки, но нито била виждала летящи дракони, нито пък в хана й се отбивали призраци, за да побъбрят или да поискат храна. Развеселена от собственото си чувство за хумор, съдържателката го остави, за да нагости и останалите си нищо неподозиращи клиенти с още от несмилаемата си яхния. Джерард набързо нахрани кучето под масата с остатъците от своята и потъна в дълбок размисъл върху онова, което беше чул дотук.

Истината беше ясна като бял ден. С очите си беше видял как над града се вият червени и сини дракони, както и обкръжилите го души на мъртвите. И досега чувстваше как настръхва само при спомена за празните очи, разтворените усти, безплътните ръце и невидимите пръсти, протегнати към него направо от бездната на смъртта, заливащи всичко и всеки на бойното поле. Да, това бе реално, беше се случило, колкото и необяснимо да му се струваше сега.

С изненада беше научил, че към жителите на Солантас се отнасят толкова добре, но едва ли можеше да се каже, че е особено изненадан от факта, че дори са започнали да харесват Мина. Беше говорил съвсем за кратко с обаятелната водачка на Мрачните рицари и все пак бе успял да запази жив спомен за нея: и досега виждаше пред себе си тежкия, кехлибарен взор, и до този момент чуваше тембъра на гласа и произнесените от нея думи. Трудно беше да се каже дали фактът, че Мина се отнася добре с хората в Солантас, прави задачата му по-лесна. Колкото и да се опитваше да си отговори на този въпрос, разбираше, че единственият начин да разбере е да отиде и провери сам.

След като най-сетне стигна до това заключение, Джерард плати за храната и услугата конят му да остане за една седмица в конюшнята, след което се отправи към Солантас.



Реши да не влиза незабавно в града и се разположи в неголяма горичка недалеч от стените, откъдето да наблюдава ставащото, без да бъде забелязан. Нуждаеше се от повече сведения и тези сведения можеше да получи само по точно определен начин. Не беше стоял повече от половин час, когато една от малките вратички на главната порта се отвори и от нея изхвърчаха няколко малки фигурки, сякаш някой им бе помогнал с по един здрав ритник по задните части.

Дребните фигурки се изправиха, поотупаха се от праха, сякаш нищо чак толкова сериозно не се беше случило, след което си стиснаха ръцете и всяка от тях пое по своя път.

Джерард търпеливо изчака, докато едната мине край него. Чак тогава я повика и дори помаха дружелюбно с ръка, което бе напълно достатъчно за дребната фигурка, която в действителност принадлежеше на кендер, да свърне от пътя си и да изприпка при него, за да си побъбрят.

Рицарят още веднъж си напомни, че прави всичко това в името на справедлива кауза. След това се усмихна широко на кендера и го покани да седне редом с него.

— Гоутуийд Въжеплет — представи се незабавно кендерът. — Милостиви богове, ама ти наистина си грозен — прибави развеселено, като огледа внимателно белязаното лице на Джерард и гласно се възхити от пшеничено жълтата му, разбъркана коса. — Сигурно си един от най-грозните човеци, които някога съм срещал.

В кодекса се споменаваше, че онзи, който направи висшата саможертва в името на родината си, ще бъде възнаграден в отвъдния живот. Джерард можеше да се обзаложи, че току-що е успял да си резервира няколко стаи в палата на боговете. След това изскърца със зъби и процеди, че му е известно, че няма да спечели повече от два-три конкурса за красота по време на майските празненства.

— И имаш ама наистина сини очи — рече Гоутуийд. — Направо ми става неудобно, като ги гледам, стига да нямаш нищо против, че го казвам. Искаш ли да видиш какво имам в кесиите?

Преди Джерард да е получил шанс да отговори, кендерът вече беше изсипал съдържанието на кесиите си и щастливо ровеше из разнообразните дреболии.

— Та значи току-що излизаш от Солантас? — намеси се рицарят, прекъсвайки Гоутуийд тъкмо когато кендерът навлизаше уверено в историята как е намерил чук, принадлежал на някакъв злощастен тенекеджия. — Как са нещата вътре? Чувам, че градът е превзет от Мрачните рицари?

Кендерът бодро закима.

— О, както обикновено. Стражата ни преследва, после ни обграждат и ни изхвърлят навън. Само дето сега първо ни заведоха на онова място, което някога било принадлежало на Мистиците, а сега е посветено на някакъв стар бог или нещо подобно. Бяха довели група мистици от Цитаделата на Светлината и ги разпитваха. Казвам ти, беше страшно забавно да ги гледаш! Едно момиче, облечено като рицар, се изправи пред тях. Имаше много странни очи. Ама наистина странни. По-странни и от твоите. После започна да говори на Мистиците за онзи Един бог, а после им показа една красива жена и заяви, че Единият бог е направил чудо, като й е върнал красотата и младостта, а после щял да направи друго чудо, като я съживи… Мистиците се облещиха към красивата жена и някои от тях започнаха да плачат. Момичето ги попита дали искат да знаят повече за Единия бог. Тези, които казаха, че искат, ги изведоха през една врата, а тези, които казаха, че не искат, ги изведоха през друга врата заедно с един старец, когото наричаха Звездния учител или нещо подобно. После момичето дойде при нас и започна да ни задава страшно много въпроси, след това ни разказа за Единия бог, който се бил появил над Крин. А накрая ни попита дали искаме да се поклоним на Единия бог и да му служим.

— Какво й отговорихте? — попита любопитно Джерард.

— Ама, разбира се, че отговорихме „да“, ти какво си помисли? — изуми се кендерът, сякаш и дума не можеше да става за друго. — Иначе щеше да бъде страшно неучтиво. След като този нов бог си е направил труда да се появи и такива ми ти работи, нали все пак трябва поне да го насърчим?

— Не смяташ ли, че може да се окаже опасно да се прекланяте пред бог, за който никога досега не сте чували?

— О, знам достатъчно за този бог — увери го Гоутуийд. — Поне най-важното. Момичето ни каза, че страшно обичал кендерите. Толкова много ги обичал, че даже търсел един точно определен кендер. А ако го видим някъде и го доведем при нея, ще ни дадат голяма награда. Всички обещахме, че ще се постараем да го открием, и точно това смятам да направя. Да го намеря. Случайно да си го виждал?

— Ти си първият кендер, който срещам от дни насам — каза Джерард. „И да се надяваме последният“, прибави наум. — Как успя да се промъкнеш в града, без…

— Името му — продължаваше Гоутуийд, все така залисан с важната си мисия — е Истинския Тасълхоф Кракундел и е…

— Какво? — възкликна изумено младият рицар. — Какво каза?

— Кога по-точно? Казвах разни работи за Солантас, а после за момичето, а после за новия бог…

— Кендерът. Специалният кендер. Спомена, че името му било Кракундел. Тасълхоф Кракундел?

Истинския Тасълхоф Кракундел — поправи го Гоутуийд. — Важно е, понеже няма как да има общо с другите, съвсем обикновени ТасълхофКракунделовци.

— Да, предполагам, че няма — съгласи се Джерард, припомняйки си кендера, който по някакъв начин бе успял да даде начало на цялото му приключение, заключвайки се във вътрешността на Гробницата на Последния герой в Утеха.

— Въпреки че, за да не стават грешки — продължи Гоутуийд, — от нас се очаква да доведем в Санкшън всеки Тасълхоф Кракундел, на когото попаднем, за да може момичето да се увери, че е той, с очите си.

— Искаш да кажеш Солантас — каза Джерард.

Гоутуийд бе напълно погълнат от парче синьо стъкло. Кендерът го издигна и попита нетърпеливо:

— Как мислиш, дали това е сапфир?

— Не — отвърна рицарят. — Прилича ми на парче синьо стъкло. Спомена, че от теб се очаква да заведеш този Кракундел в Санкшън. Искаше да кажеш Солантас. Момичето и армията й са в Солантас, а не в Санкшън.

— Санкшън ли казах? — Гоутуийд се почеса по главата. След кратък размисъл той кимна: — Да, казах Санкшън. Момичето ни обясни, че няма да остане дълго в Солантас. Заедно с армията си щяла да потегли възможно най-скоро за Санкшън, където новият бог искал да се сдобие с огромен храм, така че изрично ни нареди да водим Тасълхоф Кракундел направо там.

„Ето отговорът на един от въпросите ми“ — помисли си Джерард.

— Аз пък мисля, че е сапфир — рече кендерът и пъхна парчето стъкло обратно в една от кесиите си.

— Веднъж се запознах с един Тасълхоф Кракундел… — произнесе колебливо Джерард.

— Наистина ли? — Гоутуийд развълнувано скочи на крака и започна да припка около рицаря. — Къде? Как да го намеря?

— Не съм го виждал от дълго време — опита се да го успокои Джерард. — Просто се чудех какво пък прави този кендер толкова ценен?

— Не съм сигурен дали момичето каза нещо по въпроса. Боя се, че по едно време се наложи да дремна за секунда. Накараха ни да стоим дълго на едно и също място и всеки път когато някой от нас се опиташе да се измъкне, войниците ни бодваха с мечовете си. Което не е чак толкова вълнуващо изживяване, колкото може би си мислиш. Какъв беше въпросът?

Джерард търпеливо го повтори.

Гоутуийд се намръщи, практика, за която се знае, че обикновено подпомага процеса на мислене, след което каза:

— Всичко, което си спомням, е, че Тасълхоф Кракундел значи страшно много за Единия бог. Така че ако видиш приятеля си, ще се погрижиш ли да му предадеш, че Единият бог го търси? А, и моля, би ли споменал името ми?

— Обещавам — отговори Джерард. — А сега и ти можеш да ми направиш една услуга. Да кажем например, че човек разполага с много убедителна причина да не влиза в Солантас през главната порта. Има ли някакъв друг начин, по който същият човек например би могъл да влезе, но от друго място?

Гоутуийд хвърли проницателен поглед на младия рицар.

— Човек с твоя ръст?

— Да кажем — сви рамене Джерард.

— И колко, да кажем, биха стрували тези сведения за човек с твоя ръст? — поинтересува се кендерът.

Джерард съвсем уместно беше предвидил подобен развой на събитията, така че без колебание извади кесия, пълна с най-различни интересни дреболии, с които се беше сдобил още по време на престоя си в имението на лорд Улрих.

— Избирай — каза той.

Моментално съжали за думите си, понеже Гоутуийд тутакси бе хвърлен в океан от нерешителност, докато разтреперано шареше с очи из купчината вехтории. В крайна сметка кендерът най-после успя да стесни избора си между ръждясала метална топка с шипове и стар ботуш с липсващ ток.

— Вземи и двете — предложи Джерард.

Поразен от подобна безгранична щедрост, Гоутуийд на драго сърце му описа множество пътища, по които всеки заинтересован би могъл да се промъкне във вътрешността на града. За нещастие обясненията му бяха по-скоро объркващи, отколкото полезни, тъй като кендерът ту се впускаше в разяснения за неща, които още дори не бе споменал, или се връщаше назад, за да поправи някое свое изказване, направено преди цели петнайсет минути.

Най-накрая Джерард се принуди да притисне Гоутуийд и да го накара да повтори всичко наново — процес, който отне толкова много време и нерви, че на няколко пъти се наложи да се овладее, преди да е удушил кендера на място. Все пак в резултат рицарят разполагаше с три възможности: една особено подходяща и други две, които реши да запази в резерв. Гоутуийд от своя страна го накара да се закълне в жълтата си коса, че никога, ама никога няма да издаде разположението на местата за промъкване в града. Джерард се съгласи да се закълне, като междувременно се питаше дали и самият кендер не бе положил съвсем същата или подобна клетва, което, както и да го погледнеше, звучеше особено вероятно.

След това дойде най-трудната част. Налагаше се по някакъв начин да се отърве от Гоутуийд, който в този момент вече смяташе, че двамата са станали страшно добри приятели, ако не братя или може братовчеди. Верният кендер бе готов да остане редом с рицаря едва ли не до сетния си дъх. Джерард спомена, че няма нищо против, но лично той смятал да се излежава тъдява доста дълго време. Може би дори щял да подремне. Но Гоутуийд, разбира се, имал пълното право да остане и да го почака.

Изминаха цели петнайсет минути, през които кендерът ставаше все по-нетърпелив, а Джерард дремеше с едно отворено око, в случай, че Гоутуийд реши да го освободи от бремето на някоя и друга от кесиите му. В крайна сметка Гоутуийд се предаде. Кендерът събра нещата си и си замина по живо, по здраво, като на няколко пъти се връща да напомни на младия войн, че ако види Тасълхоф Кракундел, задължително трябва да го изпрати право при Единия бог, без да забравя да спомене името на своя добър приятел Гоутуийд, както и това, че той, Гоутуийд, трябвало да получи наградата си. Джерард на драго сърце даде това обещание, с което и най-сетне успя да се отърве от кендера. Разполагаше с още няколко часа преди настъпването на нощта и реши да убие малко време, докато разнищва въпроса защо ли на Мина й бе притрябвал Тасълхоф Кракундел.

Едва ли причината се криеше в безграничната й привързаност към кендерите. Най-вероятно това, което преследваше момичето, бе Устройството за пътуване във времето.

— Което значи — разсъди той, — че ако някой трябва да открие кендера, това сме ние.

Отбеляза си наум да предаде на соламнийските рицари да си отварят очите за всеки кендер на име Тасълхоф Кракундел, както и че трябва да го задържат с цената на всичко, за да не попадне в ръцете на Мрачните рицари. След като стигна до това заключение, Джерард удовлетворено кимна и зачака падането на нощта.

11 Къщата на смъртта

Успя да се промъкне в града без каквито и да било проблеми. И макар първият му избор да се бе оказал запречен — което показваше, че Мрачните рицари също не си губеха времето и работеха здравата по въпроса, — втората възможност сработи и Джерард вече се намираше във вътрешността на Солантас. Разбира се, верен на дадената дума, рицарят никога не издаде местонахождението на мястото, откъдето бе влязъл.

Улиците на града бяха тъмни и празни. Съдържателката на крайпътния хан бе споменала, че в Солантас е въведен вечерен час. Това заедно с факта, че навън кръстосваха патрулите на Мрачните рицари, караше Джерард непрестанно да търси прикритие сред сенките или купчините боклуци из тесните улички.

Упражнението беше изморително, а и като се вземеше предвид, че рицарят не познаваше града, му отне близо два часа лутане, докато най-сетне смогна да се добере до онова, което търсеше — стените на затвора.

Джерард се притаи в сенките на една тъмна врата, без да откъсва поглед от затвора, и се зачуди как ли ще успее да се промъкне във вътрешността му. Поне до този момент това си оставаше най-слабата част от плана му. Без съмнение да проникнеш в затвор беше също толкова трудно, колкото да избягаш от такъв.

В същия момент в двора на затвора спря патрул, заловил неколцина нарушители на вечерния час. Заслушан в доклада на стражата, Джерард разбра, че всички градски таверни са били затворени по нареждане на Мрачните рицари. Някакъв съдържател все пак поел риска да отвори заведението си, ала за негово нещастие клиентите му се забавлявали прекалено шумно, с което и привлекли вниманието на патрула. Сега и те, и съдържателят се намираха в двора на затвора и очакваха да бъдат разпределени по килиите.

Единият от задържаните пееше колкото му глас държеше. Съдържателят кършеше ръце и на висок глас се оплакваше, че сега той и семейството му са останали на улицата, след като са го лишили от възможността да изкарва прехраната си по честен път. Друг от затворниците повръщаше върху паважа. По всичко личеше, че стражите нямат търпение да се отърват възможно най-бързо от задълженията си, защото един от тях нетърпеливо заблъска по вратата на затвора и се разкрещя да доведат тъмничаря.

Той скоро се появи и определено не изглеждаше никак доволен. Мъжът запротестира, че затворът е препълнен и че вече няма къде да настанява нови затворници. Докато двамата с водача на стражите спореха, Джерард се възползва от удалата му се възможност, напусна укритието си при вратата, стрелна се през улицата и бързо се присламчи към опашката от чакащи затворници.

Свали качулката на наметалото ниско над очите си, присви рамене и се приближи възможно най-близо до останалите. Един от затворниците му хвърли поглед. Мъжът премигна. Джерард затаи дъх, ала след като затворникът остана загледан в него в продължение на няколко секунди, се ухили с широка, пиянска усмивка, отпусна глава на рамото му и избухна в сълзи.

Водачът на патрула вече заплашваше главния тъмничар, че просто ще остави затворниците на улицата и ще си тръгне, след което със сигурност щял да докладва за това възпрепятстване на задълженията му пред по-високостоящите. Сплашеният тъмничар тутакси се разбърза да отвори вратата зад себе си и изкрещя нещо на другите тъмничари във вътрешността. По този начин задържаните набързо бяха предадени и накарани да продължат напред.

Тъмничарите ги подкараха пред себе си, след което им извикаха да спрат пред отделението с килиите.

Не след дълго главният тъмничар също се появи, което незабавно предизвика шумотевица и крясъци сред другите затворници. Тъмничарят не им обърна никакво внимание и се зае да разпределя новодошлите навсякъде, където имаше място. След като свършиха тази работа, той и останалите тъмничари напуснаха отделението по възможно най-бързия начин.

Килията, в която бяха напъхали Джерард, бе така претъпкана, че рицарят се боеше да седне, за да не бъде стъпкан. Положението в съседните килии не беше по-различно. Някои бяха претъпкани с мъже, други с жени и всички до един настояваха на висок глас да бъдат освободени. Вонята на немити тела, повръщано и непочистени кофи с нечистотия бе направо непоносима. Джерард усети как започва да му се повдига. Притисна ръка към носа и устата си в напразен опит да притъпи поне донякъде ужасната миризма.

Запробива си път към дъното на килията, колкото може по-надалеч от една от препълнените кофи. До този момент се бе опасявал, че чистите му дрехи ще провалят внимателно обмисления му план, ала, изглежда, вече нямаше защо да се тревожи поне по този въпрос. Няколко часа, прекарани на това място, щяха да бъдат достатъчни вонята да се просмуче в тях до такава степен, че едва ли някога щеше да се отърве от нея. След като известно време опитваше да се убеди, че не се налага да повръща, младият войн се огледа и забеляза, че една от съседните килии — доста голяма и всъщност наистина просторна, — изглежда, е оставена празна.

Джерард сбута един от съкилийниците си и посочи с пръст килията:

— Защо не преместят част от нас там вътре? — попита той.

— Ти, ако искаш, отивай — отговори мрачно мъжът. — Аз предпочитам да си остана тук.

— Но там няма никой — възрази рицарят.

— Напротив. Просто не можеш да ги видиш. Не че е голяма загуба. — Лицето на съкилийника му беше намръщено. — Достатъчно лошо е, че ми се налага да ги гледам през деня.

— За какво говориш? — попита любопитно Джерард.

— Чародеи — изръмжа мъжът. — Или поне са били чародеи. Нали разбираш, не съм много сигурен, че вече са такива.

— Защо? Какво им се е случило?

— Ще видиш — предсказа сурово мъжът. — А сега ме остави да поспя, става ли?

След това той клекна на земята и затвори очи. Джерард си даде сметка, че също трябва да се опита да почине, макар да му беше ясно, че едва ли ще се получи.

Събуди се няколко часа по-късно с изненада и задоволство, за да види как през тесните цепнатини на прозорците се промъкват първите слънчеви лъчи на настъпващия ден. Потърка очи, за да прогони съня, и се озърна с любопитство към съседната килия, за да разбере с какво ли толкова плашеха останалите затворници чародеите в нея.

Стреснато притисна лице към решетките, които деляха двете килии.

— Палин? — повика съвсем тихо. — Ти ли си?

Нямаше как да бъде сигурен. Магьосникът наистина приличаше на Палин. Дори и да беше той обаче, по всичко личеше, че иначе добросъвестният Палин не се е къпал, бръснал, не е сресвал косата си и не се е грижил за личната си хигиена по никакъв начин от дълги седмици насам. Магьосникът просто седеше на затворническото легло с изпразнени очи и напълно безизразно лице.

На другото легло имаше друг магьосник. Беше от расата на елфите, но изглеждаше така измършавял, че лесно би могъл да бъде сбъркан със собствения си труп. Имаше гарвановочерна коса — нещо необичайно за елфите, които по правило бяха руси, — а кожата на лицето му бе бяла като кост. Мантията му навярно трябваше да бъде черна, ала понастоящем бе по-скоро сива от полепналите по нея кал и прах. Подобно на Палин и елфът просто се взираше безизразно в нищото.

Джерард още веднъж извика името на Палин, този път малко по-високо, за да надвиши непрестанните крясъци, оплаквания, плачове и кашляне на останалите затворници. Канеше се да го повика отново, когато усети странно докосване по врата си.

— Проклети мухи! — измърмори и посегна с ръка, за да прогони досадното насекомо.

Магьосникът вдигна глава и се взря напред.

— Палин! Какво правиш тук! Какво се е случило с теб? Добре ли си? Дяволски мухи! — Джерард още по-раздразнено потърка врата си и се размърда с неудобство в собствените си дрехи.

Палин остана загледан отсъстващо в Джерард в продължение на дълги секунди, сякаш очакваше от него да каже или направи нещо повече. Когато обаче рицарят просто повтори предишните си въпроси, магьосникът отмести очи и отново остана вгледан в нищото.

Джерард направи още няколко безуспешни опита да привлече вниманието му, ала след като не постигна успех, се съсредоточи изцяло върху задачата да се отърве от противните гадини. Най-сетне неприятното усещане изчезна.

— Какво се е случило с тях? — обърна се към съкилийника си той.

— Не знам — дойде отговорът. — Стояха си по същия начин още откакто ме доведоха, а това беше преди около три дни. Всеки ден идват, за да им донесат храна и вода и винаги се грижат да се нахранят и напият. Но не съм ги виждал да помръдват. Направо да ти настръхнат косите, а?

„И още как“ — помисли си Джерард. Зачуди се какво ли е сполетяло Палин в действителност. Забеляза, че по дрехите на магьосника имаше петна от кръв, и предположи, че вероятно са го измъчвали толкова жестоко, че той просто е предпочел да изгуби разсъдъка си напълно. С натежало от тъга сърце младият войн още веднъж отсъстващо потърка врата си и му обърна гръб. За момента не можеше да направи нищо, за да помогне на приятеля си, но ако всичко се развиеше според плана му, вероятно все пак би могъл да се погрижи за него.

Клекна в единия ъгъл на килията, като се държеше на безопасно разстояние от един отвратителен на вид сламеник. Без съмнение именно от там идваха бълхите, които го измъчваха.



— Е, без съмнение е пълна загуба на време — отбеляза Даламар.

Духът на елфа се рееше недалеч от единствения прозорец в килията. Дори в този здрачен свят, в който бяха принудени да живеят — нито живи, нито мъртви, — чувстваше, че околните стени го притискат и му пречат да диша. Беше открил, че поне донякъде облекчава мъчителното чувство, като си представя, че диша чист въздух.

— Какво изобщо смяташе, че се опитваш да направиш? — попита той. — Едва ли ти е толкова забавно да се шегуваш с хората?

— Никак дори — отвърна тихо духът на Палин. — И ако толкова те интересува, се надявах по някакъв начин да установя контакт с него.

— Ха! — изсумтя Даламар. — Смятах те за по-умен. Не виждаш ли, че дори не го е грижа за нас? Никой от тях не дава и пукната пара. И кой изобщо е той?

— Името му е Джерард. Соламнийски рицар е. Срещнах се с него в Квалинести. Бяхме приятели… е, може би не приятели. Не мисля, че ме харесваше особено. Сигурно ти е известно, че соламнийците и без друго не изпитват особена любов към магьосниците, а и признавам, че самият аз не бях особено добра компания. И все пак… — Искаше му се в този момент да може да въздъхне като истински човек. — Все пак се надявах, че ще успея да се свържа с него по начина, по който баща ми успя да се свърже с мен.

— Баща ти те обичаше и освен това е имал да ти каже нещо от голяма важност — поклати глава елфът. — Пък и Карамон наистина е мъртъв, докато ние не сме, или поне предполагам, че е така. Навярно причината се крие в тази подробност. Какво искаше да го накараш да направи?

Палин мълчеше.

— Хайде, хайде — рече Даламар. — Не мисля, че в момента можем да си позволим да имаме тайни един от друг.

„Щом е така — помисли си Даламар, — тогава какво толкова правиш по време на тези твои самотни разходки? Не, не, не ми казвай, сигурен съм, че просто се наслаждаваш на хубавото време и природата. И къде изобщо се губиш напоследък?“

Дълго след като се бяха завърнали от смъртта, духовете на магьосниците бяха останали обвързани към телата, които бяха обитавали приживе, подобно на затворници, приковани с вериги към стената на килията си. В неуморното си търсене на път за бягство Даламар пръв бе открил, че оковите им всъщност съществуват единствено в съзнанието. И може би благодарение на факта, че не бяха напълно мъртви, душите им не се бяха превърнали в заложници на царица Такхизис подобно на всички останали. Така или иначе мрачният елф бе напълно способен да прекъсва връзката между душата и тялото си. Беше казал на Палин, че е успял да напусне затвора и дори самия Солантас, макар така и да не бе споделил къде ходи по време на своите отсъствия. Въпреки че можеше да се отскубне от прегръдките на тези стени обаче, Даламар неизменно бе принуждаван да се връща обратно при тялото си.

Явно душите им изпитваха странна, алчна привързаност към собствените си тела, така както скъперникът трепери над сандъка с богатството си. Палин също бе направил опит да се измъкне и да пристъпи в изпълнения с тъга свят на другите пленени души, ала винаги изпитваше всепоглъщащ ужас от факта, че в негово отсъствие някой би могъл да открадне или да превземе тялото му. Разбира се, тялото му си оставаше непокътнато на затворническото легло винаги когато разтреперан се връщаше при него. Знаеше, че поне малка част от всичко това би трябвало да го кара да изпитва надежда, ала не можеше да се насили да почувства нищо друго, освен горчиво разочарование, така че оттогава така и не се бе осмелил да напусне тялото си за по-дълго от необходимото. В този момент не можеше да се присъедини към мъртвите души, които нито го виждаха, нито се интересуваха от присъствието му. Поради същата причина обаче не можеше да се завърне и в света на живите.

За разлика от него Даламар често отсъстваше, макар и никога за дълго. Палин вече бе напълно убеден, че мрачният елф преговаря с Мина и се опитва да сключи сделка с нея в замяна на тялото си. Нямаше как да докаже подозренията си, но беше сигурен, че нещо става.

— Щом толкова искаш да знаеш — каза Палин, — надявах се да убедя Джерард да ме убие.

— Няма да се получи — отвърна Даламар. — Нима смяташ, че досега не ми е хрумвало?

— Смятам, че има шанс — настоя Палин. — Тялото ми продължава да живее. Раните ни заздравяха. Убеден съм, че ако телата ни отново загинат, връзката помежду ни ще се прекъсне.

— След което Такхизис за пореден път ще ни възвърне към това жалко подобие на живот. Така и не си разбрал защо го направи всъщност, нали? Защо нашата царица се грижи за нас, защо ни храни и пои, както някога шалафи се грижеше за онези жалки създания, които сам наричаше Съществата? За него те бяха експеримент. Ето това сме за нея и ние. Само времето ще покаже дали експериментът е преминал успешно. Тя ще определи кога. Не ние. Сериозно, наистина ли смяташ, че не съм опитвал?

Последните си думи Даламар произнесе с особена горчивина, която само потвърди подозренията на Палин.

— Първо — отвърна той, — Такхизис не е моя царица, така че не ме включвай в сметките си. Второ, какво искаш да кажеш с думата експеримент? Според мен е очевидно, че ни държи на разположение, за да се възползва от нас, когато открие Устройството за пътуване във времето.

— В началото може би е било така. Ала след като се справихме толкова добре — след като оцеляхме, така да се каже, — явно са й хрумнали и други идеи. Защо да прахосва добра плът и кръв и да им позволява да гният в земята, след като може да се възползва от тях? Вече разполага с армия от души. Време е да получи своята армия от трупове.

— Звучиш ми страшно уверено.

— Така е — отговори Даламар. — Би могло да се каже, че знам всичко това от напълно достоверен източник.

— Още една причина да приключим цялата работа възможно най-бързо — каза твърдо Палин. — Смятам…

Духът на Даламар се стрелна към собственото му тяло толкова бързо, че магьосникът се принуди да замълчи.

— Имаме посетители — предупреди го мрачният елф.

В отделението с килиите тъкмо влизаха пазачи, повлекли след себе си неколцина превързани с въже през кръста кендери. Стражите наблъскаха кендерите в коридора за особена радост на останалите затворници и ги накараха да се скупчат на едно място. Внезапно дюдюканията и обидите престанаха. Затворът потъна в настръхнала тишина.

Мина премина покрай вратите на килиите. Не гледаше нито наляво, нито надясно, нито проявяваше какъвто и да е интерес към обитателите на затвора. Някои я гледаха ужасено, а други дори не смееха да вдигнат поглед. Трети протягаха ръце в безмълвна молба, която момичето мълчешком пренебрегваше.

Когато стигна пред вратата на килията, в която бяха заключени магьосниците, Мина спря, взе въжето, с което бяха завързали кендерите, и ги издърпа към себе си.

— Всеки от тях твърди, че се казва Тасълхоф Кракундел — каза тя на двата трупа вътре. — Разпознавате ли кендера, когото търся?

Трупът на Даламар отговори с леко поклащане на главата.

— Палин Маджере? — попита тя. — Познаваш ли някой от тези кендери?

Палин още от пръв поглед бе разбрал, че нито един от кендерите не е Тасълхоф Кракундел, ала независимо от всичко не искаше да отговори. Щом Мина смяташе, че е спипала Тас, той нямаше намерение да й улеснява живота. Магьосникът просто стоеше, без да прави каквото и да било.

Мина очевидно не остана доволна от отправеното й предизвикателство.

— Отговори ми — заповяда тя. — Виждаш ли ярката светлина? Виждаш ли царството отвъд?

Палин ги виждаше. Бяха едновременно и негова надежда, и едничко негово мъчение.

— Ако изобщо се надяваш да добиеш свободата си, ако искаш душата ти някога да напусне този свят, ще ми отговориш.

Щом Палин отново не отговори, Мина обви с ръка медальона, окачен на шията й.

— Просто й отговори! — изсъска му Даламар. — Какво значение има? Достатъчно им е само да претърсят кендерите, за да разберат, че устройството не е в никой от тях. Запази непокорството си за нещо, което е наистина от значение.

Главата на Палин се поклати.

Мина отпусна медальона. Кендерите, повечето от които шумно настояваха, че да, именно те са Истинския Тасълхоф Кракундел, бяха изпроводени обратно навън.

Загледан след тях, Палин се запита как ли Тасълхоф — реалният и неповторим Тасълхоф — успява да се изплъзне на Царицата вече толкова дълго време. Мина и нейната Богиня очевидно започваха сериозно да се ядосват.

Тасълхоф и устройството му със сигурност си оставаха трънчето в петата на Такхизис. Навярно само знанието за собствената й уязвимост не й даваше покой. Защото, колкото и могъща да бе сега, кендерът си оставаше някъде там, когато или където да беше това, а тя не можеше да промени абсолютно нищо.

Ако с него се случеше нещо — и честно казано, нима имаше кендер, доживял до преклонна възраст? — Всичките й интриги и планове щяха да отидат на вятъра. Вярно, че в това имаше поне известна утеха, ала в крайна сметка щеше да пострада не само Нейно величество, но и цял Крин.

— Още една причина да останем живи — обади се с жар Даламар сякаш в отговор на мислите му. — Ако сега се присъединиш към реката на мъртвите, ще се удавиш и завинаги ще останеш на милостта на приливите и отливите, подобно на бедните души, които сега са там някъде отвън. Поне сега, както току-що откри, разполагаме с последната си капка свободна воля. Това е грешката в експеримента, грешка, която Такхизис тепърва ще трябва да установи и отстрани. Знаеш ли, на Царицата никога не й се е нравила дори самата концепция за свободата. Способността да мислим и действаме съобразно собствените си желания винаги е била нейният най-голям враг. И освен ако все пак не намери някакъв начин да ни лиши от тази способност, трябва да се държим за нея, защото това е едничката ни надежда. А когато шансът ни се появи, трябва да бъдем готови да го сграбчим.

„Нашият шанс или твоят шанс?“ — зачуди се Палин. Разкъсваше се между желанието си да се изсмее в лицето на Даламар и невероятния гняв, който изпитваше към него. Освен това изпитваше силен срам от самия себе си.

„Както обикновено — помисли си той. — Просто си стоя и се самосъжалявам, докато самовлюбеният ми, безпределно амбициозен колега е зает да обикаля наоколо и да подрежда нещата в своя полза. Но на това ще бъде сложен край. Отсега нататък смятам да бъда също толкова самовлюбен и амбициозен, колкото могат да бъдат двама даламаровци. Може да съм заключен в страната на слепците, в страната на глухите, сакатите и немите, но възнамерявам все някак да намеря жива душа, която да ме чува, вижда и разбира.

Експериментът ти ще се провали, Такхизис — каза си тържествено той. — Защото най-важното ти опитно свинче ще се погрижи за това.“

12 Присъствието на бога

Денят, който Джерард прекара, заключен в килията, бе един от най-лошите в живота му. В началото се бе надявал, че с времето ще успее да свикне с вонята, ала това се беше оказало невъзможно. Дотам невъзможно, че дори започна да се съмнява дали дишането изобщо си струва. По някое време стражите се появиха с храна, която хвърляха на затворниците направо през решетките, и кофи с вода, която обаче имаше вкус на вездесъщата миризма наоколо и по-скоро те задавяше, отколкото утоляваше жаждата ти. Едничката му мрачна радост бе, когато установи, че главният надзирател от дневната стража, който между другото изглеждаше не по-интелигентен от предишния, ако изобщо беше възможно, бе дори още по-изтормозен и объркан от колегата си.

Късно същия следобед Джерард вече беше започнал да мисли, че не е преценил правилно нещата и че колкото и да беше добър планът му, съществува огромна вероятност да прекара в тази килия остатъка от живота си. Изненадата му, когато Мина бе влязла заедно с кендерите, бе пълна. Момичето бе последният човек, който се беше надявал да види. Рицарят внимателно прикри лицето си и остана приклекнал на пода, докато водачката на Мрачните рицари най-сетне не си замина.

След още няколко часа, по времето, когато вече едва ли някой щеше да дойде, Джерард вече бе на път да се откаже напълно. Ами ако наистина не дойдеше никой? Тъкмо обмисляше смущаващата идея, че е напълно възможно да не е чак толкова умен, колкото винаги си беше мислел, когато дрънченето на стомана и звънтенето на оръжие го ободриха и го накараха да наостри слух.

Тъмничарите носеха тояги, не мечове. Младият войн скочи на крака. В същия момент в отделението с килиите влязоха двама Мрачни рицари на Нерака. Те бяха спуснали наличниците на шлемовете си навярно за да се предпазят от миризмата. Носеха вълнени ризи, плетени брони, кожени панталони и ботуши. Освен това не откъсваха ръце от дръжките на мечовете си.

Джерард се хвърли напред, успя да провре ръце през решетките и да улови единия от тях за ръкава на ризата. Мъжът се извъртя рязко към него. Застаналият до него рицар светкавично изтегли меча си и Джерард със сигурност щеше да загуби ръката си, ако в последния момент не я бе отдръпнал.

— Капитан Самювал! — извика той. — Трябва да видя капитан Самювал!

Очите на рицаря проблеснаха остро през цепнатината на шлема. Той вдигна наличника, за да разгледа по-добре Джерард.

— Откъде познаваш капитан Самювал? — попита заповедно.

— Аз съм един от вас! — каза отчаяно Джерард. — Соламнийците ме бяха заловили и затворили тук. И досега не мога да убедя този глупак, тъмничаря, да ме освободи. Не иска и да чуе. Просто доведете капитана, става ли? Той ще ме познае.

Рицарят се взира още секунда в него, след което рязко свали наличника си и отиде при килията с чародеите. Сега на Джерард не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че мъжът ще го послуша и няма да го остави тук, където не след дълго без съмнение щеше да умре от непоносимата смрад.

Мрачните рицари съпроводиха двамата чародеи навън. Останалите затворници вкупом се втурнаха към дъното на килиите си, не желаейки да имат нищо общо със злокобните твари, минаващи по коридора. Палин и другият магьосник отсъстваха почти час, през който Джерард с горчивина си задаваше въпроса, дали не е пропилял и последния останал му шанс да се измъкне. Единствената му надежда си оставаше, че името на капитана ще накара рицаря да направи нещо по въпроса.

Още веднъж дрънченето на мечове оповести появата на Мрачните рицари. Мъжете помогнаха на вялите трупове да седнат обратно на затворническите си легла. Джерард отново се промъкна напред, за да се опита пак да поговори с рицаря. Затворниците бяха започнали да удрят по решетките и да крещят неудържимо, когато нещо накара всички до един да замлъкнат, някои — толкова внезапно, че едва не се задавиха.

В отделението бе влязъл огромен минотавър. Човекозвярът, с космато лице на бик, от което гледаха очи с изненадващо интелигентен блясък, беше толкова висок, че бе принуден да се привежда, когато ходи, за да не драска тавана с острите си рога. Носеше кожена препаска, която оставяше на показ мускулестото му тяло. Беше въоръжен с множество оръжия, включително и огромен меч, за който Джерард се съмняваше, че би успял да издигне дори и с помощта на двете си ръце. По всичко изглеждаше, че минотавърът идва да се срещне с него, но засега младият войн нямаше никаква идея дали това трябва да го радва или тревожи.

Когато звярът пристъпи напред, затворниците панически започнаха да отстъпват в желанието си да се спасят от присъствието му. Джерард остана съвсем сам в предната част на килията. Отчаяно се опита да си припомни името на създанието, ала ужасено осъзна, че напълно се е изплъзнало от ума му.

— Слава на боговете, сър — произнесе все пак. — Вече започвах да си мисля, че ще изгния тук. Къде е капитан Самювал?

— Там, където трябва да бъде — протътна минотавърът, втренчил биволските си очи в него. — Какво работа имаш с него?

— Искам да гарантира за мен — отвърна младият войн. — Сигурен съм, че ще си спомни кой съм. Вероятно и вие вече сте ме познали, сър. Бяхме в един и същи лагер малко преди нападението срещу Солантас. С мен имаше и затворник — жена войн от Ордена на соламнийските рицари.

— Да, спомням си — каза минотавърът. Очите му се присвиха. — Жената успя да избяга. С твоя помощ.

— Не, сър, в никакъв случай! — запротестира с негодувание Джерард. — Схванали сте всичко напълно погрешно! Който и да й е помогнал, не съм бил аз. Когато открих, че се е измъкнала, тръгнах по петите й. Успях да я заловя отново, но вече се намирахме близо до позициите на соламнийците. Жената се разкрещя и преди да успея да я усмиря — той посегна с ръка към гърлото си, — рицарите й се притекоха на помощ. Попаднах в плен и от тогава се намирам тук.

— Хората ми провериха дали в затворите няма от нашите — подчерта минотавърът.

— Опитах се да обясня и на тях — отвърна наскърбено Джерард. — Повтарях разказа си отново и отново, но никой не вярва!

Създанието не отговори. Просто стоеше и го гледаше втренчено. Джерард нямаше как да разбере какво си мисли минотавърът в този момент.

— Вижте, сър — каза отчаяно той, — мислите ли, че щях да се намирам в тази воняща дупка, ако лъжех?

Минотавърът продължаваше да се взира в него. Сетне се завъртя на пети и отиде в дъното на коридора, за да поговори с главния тъмничар. Младият войн видя как тъмничарят също го оглежда, след което поклати глава и безпомощно вдигна ръце.

— Пуснете го — заповяда минотавърът.

Стражите се разбързаха да изпълнят нареждането. Някой извади ключ и отвори вратата на килията. Джерард победоносно излезе навън под съпровода на множество ругатни и сподавени проклятия от страна на съкилийниците си. Не го беше грижа. В този момент на драго сърце би прегърнал даже минотавъра, ала бързо премисли поведението си и реши, че трябва да се държи по-скоро наранено, отколкото облекчено. Той изруга под нос и погледна заплашително главния тъмничар.

Тежката десница на рогатото създание легна на рамото му. В жеста му определено нямаше нищо приятелско. Ноктите му се забиха дълбоко в плътта на Джерард.

— Ще дойдеш с мен при Мина — заяви минотавърът.

— И сам щях да поднеса почитанията си на Господарката на Нощта — отвърна Джерард, — но не бих могъл да се явя в този вид пред нея. Дайте ми малко време да се измия и да си сменя дрехите…

— Ще ти се наложи да се срещнеш с нея без значение как си облечен — прекъсна го създанието, след което прибави: — Тя вижда всички ни такива, каквито сме.

Джерард се страхуваше именно от това. Тъкмо поради тази причина се бе надявал да забави срещата си с водачката. В плановете му така или иначе не влизаше подобен сценарий. Вместо това се бе надявал просто да се въоръжи (знаеше къде се намира оръжейната, където соламнийците държаха мечовете и броните си), след което да се смеси с останалите рицари, да научи последните новини и незабелязано от никой отново да напусне града, за да докладва.

Сега обаче нямаше как да се измъкне. Минотавърът (чието име бе Галдар, припомни си най-сетне) го съпроводи навън. Преди да излезе, Джерард хвърли един последен поглед на Палин. Магьосникът все така седеше на леглото, без да помръдне.

Младият мъж поклати глава, чувствайки как по гърба му пролазват ледени тръпки, и покорно последва минотавъра по улиците на Солантас.

Ако някой изобщо беше наясно с плановете на Мина, това със сигурност трябваше да е Галдар. Минотавърът обаче определено не беше от разговорливите. Джерард на няколко пъти спомена Санкшън, на което създанието просто отвръщаше с изсумтяване или с по няколко измърморени думи. Джерард се предаде окончателно и насочи вниманието си към улиците, по които минаваха. Хората бяха навън и вършеха всекидневните си задължения, ала си личеше, че вървят забързано, с наведени глави и всячески се стараят да избягват очите на множеството патрули.

Всички таверни в града бяха затворени. Пред вратите им бяха заковани и запечатани черни ленти. Джерард знаеше поговорката, че куражът често се намира на дъното на чашата с джуджешка ракия, така че лесно можеше да разбере защо Мрачните рицари бяха постъпили по този начин. Имаше черни ленти и пред други магазини — най-често пред онези, където се продаваха магьоснически принадлежности или оръжия.

Най-сетне стигнаха и до Голямата зала, където се бе провел процесът срещу Джерард. Спомените внезапно го заляха, особени онези, свързани с Одила. Даде си сметка, че жената войн е била най-близкият му приятел, единственият му приятел, ако трябваше да бъде точен, понеже така или иначе не се сприятеляваше лесно. Вече съжаляваше, че не се е сбогувал с нея и че поне не й е загатнал с какво смята да се нагърби.

Галдар му даде знак, че продължават надолу покрай Голямата зала. Сградата гъмжеше от войници и рицари, понеже очевидно я бяха превърнали в казарма. Джерард си бе помислил, че навярно са се запътили насам, ала Галдар го поведе към старите храмове непосредствено до постройката.

Храмовете бяха построени в чест на любимите богове на соламнийците — Паладин и КириДжолит. Този на КириДжолит бе по-старият от двата и малко по-голям, понеже Орденът го смяташе за свой покровител. За сметка на това храмът на Паладин — издигнат от снежнобял мрамор — привличаше погледа с простата си, но изтънчена архитектура. В предната му част се издигаха четири бели колони. От главния портал подобно на морски вълни се разсипваха бели мраморни стълби.

Двата храма бяха свързани посредством вътрешен двор и розова градина. Именно тук отглеждаха белите рози, символа на Ордена на соламнийските рицари. Даже и след изчезването на боговете, последвано и от това на свещениците, рицарите все пак бяха запазили градината, полагайки особени грижи за розите в нея. След отпадането на религиозното им предназначение те бяха използвали постройките за обучение и място за размисъл. Скоро жителите на Солантас бяха открили безмерното спокойствие и мир, царящи тук. Градината се бе превърнала в място за разходки и тихи семейни забавления.

„Нищо чудно, че този Един бог гледа на всичко това със завистливи очи — каза си Джерард. — Самият аз бих се преместил да живея тук в секундата, в която зърна това място след дългите си странствания из Вселената.“

Пред вратите на храма на Паладин се бяха събрали доста граждани на Солантас. Портите бяха затворени и те очевидно очакваха да бъдат допуснати.

— Какво става тук, сър? — попита Джерард. — Защо са се струпали тези хора? Не възнамеряват да нападнат храма, нали?

По муцуната на минотавъра плъзна едва забележима усмивка.

— Събрали са се, за да чуят добрата вест за Единия бог. Мина говори пред тълпата всеки ден. Обикновено изцерява болните и извършва други чудеса. Доста от жителите на Солантас вече са привлечени на страната на новата вяра.

Джерард нямаше представа какво да отговори на думите му. В съзнанието му се рояха толкова много въпроси, че в най-добрия случай би си навлякъл още по-големи неприятности, така че просто реши да си затваря устата. Вече подминаваха розовата градина, когато вниманието му привлечено от ярките отблясъци на слънчева светлина, уловени в кехлибар. Той премигна, след което се закова толкова рязко на място, че раздразненият минотавър едва не откъсна ръката му в желанието си да го накара да тръгне отново.

— Чакай! — извика ужасено Джерард. — Само секунда. — Той посочи. — Какво е това?

— Саркофагът на Златна Луна — отвърна Галдар. — Бившата водачка на Мистиците от Цитаделата на Светлината. — Освен това е била и майка на Мина. Осиновила я е като свое дете още от съвсем малка — добави, сякаш нещо го бе накарало да размисли. — Беше наистина стара жена. Разправят, че била на повече от деветдесет или там някъде. Виж я само. Отново е млада и красива. Така се отблагодарява Единия бог на своите най-верни чеда.

— Сигурен съм, че е страшно радостна от факта, особено след като вече е мъртва — промърмори Джерард, чувствайки болка в сърцето, неспособен да откъсне очи от затвореното в кехлибарения саркофаг тяло. Съвсем ясно си спомняше Златна Луна — красивата й златиста коса, прошарена със сребърни нишки, силното й, красиво и озарено от състрадание лице, в което се четяха някаква откъснатост и вечно търсене. От старата Златна Луна не бе останало много, поне не и от онова, което имаше в спомените му. Лицето й, заключено в затвора на кехлибара, принадлежеше на някой друг. Сребристо златистата й коса бе придобила кехлибарени оттенъци. Уловена в капана на смолата, също като останалите насекоми.

— Животът ще й бъде възвърнат отново — каза Галдар. — Единият бог е обещал да сътвори велико чудо.

Джерард долови странната нотка в гласа на минотавъра и го погледна стреснато. Неодобрение? Трудно му бе да го повярва. И все пак, доколкото беше запознат с расата на минотаврите, бе известно, че те са верни последователи на собствения си бог, Саргонас, който също беше минотавър. Може би Галдар бе започнал да изпитва съмнения към този Един бог? Джерард си отбеляза тази догадка като нещо, от което би могъл да се възползва по-късно.

Минотавърът блъсна рицаря и двамата продължиха по пътя си. Джерард хвърли един последен поглед към саркофага. Мнозина от надошлите граждани на Солантас бяха наобиколили кехлибарения ковчег и се удивляваха на висок глас от онова, което виждаха. Някои дори бяха застанали на колене и се молеха. Забравил да гледа накъде върви, Джерард се препъна и падна на стълбите на храма. Галдар му изръмжа, което тутакси напомни на младия войн, че ще бъде по-добре да насочи мислите си към по-належащи въпроси, ако също не иска да приключи кратката си кариера в ковчег. А и Единият бог едва ли щеше да се нагърби с още едно чудо в негова защита.

Вратите на храма се отвориха, но само за да пропуснат двамата с Галдар, за най-голямо разочарование на стеклите се отпред хора.

— Мина! — завикаха те. — Мина! Мина!

Вътрешността на храма бе прохладна и сумрачна. Бледата светлина на слънцето с мъка се провираше през разноцветните витражи на прозорците и обливаше пода в синьо, бяло, зелено и червено, пресечено на места от черни ивици. Олтарът бе покрит с бяло кадифено платно. Пред него бе коленичила нечия фигура. При звука от стъпките им в застиналия покой на храма момичето вдигна глава и погледна през рамо.

— Съжалявам, че се наложи да прекъснем молитвата ти, Мина — започна Галдар, като се опитваше да говори съвсем тихо, макар гласът му веднага да прокънтя в зловещата тишина, — но въпросът е важен. Намерих този човек в затвора. Навярно си спомняш за него. Той…

— Сър Джерард — произнесе Мина. Тя стана и тръгна по пътеката между скамейките. — Джерард ут Мондар. Ти доведе младата соламнийка при нас. Името й беше Одила. Тя избяга.

Джерард вече бе намислил историята си, но изведнъж установи, че езикът му е като залепнал за небцето. Дори не беше и помислял, че някога може да забрави тези кехлибарени очи, ала със сигурност бе забравил колко могъща можеше да бъде магията, която те упражняваха върху всеки, имал неблагоразумието да се изгуби в дълбините им. Имаше чувството, че водачката знае всичко за него, че е наясно с всяка негова постъпка от времето, когато се бяха разделили до сега, че й е известно защо е дошъл. Разбира се, че можеше да я излъже, но знаеше, че просто би си изгубил времето.

И все пак се налагаше да опита, колкото и безполезен да му се струваше опитът. Започна да говори със заекване, като през цялото време се чувстваше като виновно дете, което с всички сили лъже, за да избегне срещата с колана и заключването за наказание в бараката за дърва.

Мина го слушаше с гробовно внимание. Най-сетне рицарят завърши разказа си с думите, че с радост би й служил, тъй като предишният му господар, наместник Медан, е загубил живота си по време на битката за Квалинести.

— Ти скърбиш за наместник Медан и кралицата майка Лорана — отбеляза тя.

Джерард я изгледа, без да знае какво да каже.

Мина се усмихна. Кехлибарените й очи грееха.

— Не жали за тях. Защото и двамата служиха на Единия бог както приживе, така и в смъртта си, дори и да не им се искаше. Всички ние служим на Единия бог. Естествено отплатата за онези, които му служат от сърце и душа, е далеч по-голяма. Ти служиш ли ми, Джерард?

Мина се приближи до него. Рицарят видя собственото си незначително, съвсем мъничко отражение в очите й и внезапно му се прииска да стори нещо, каквото и да е, за да я накара да се гордее с него.

Можеше да се закълне в името на Единия бог, но разбира се, в това от всички други неща, за които му хрумваше в този момент, трябваше да бъде по-искрен от всякога. Той погледна към олтара, а сетне се заслуша в мълчанието и най-после разбра със сигурност, че се намираха в присъствието на бог, който прозираше какво става до дъното на сърцето му.

— Аз… зная толкова малко за този бог — запелтечи уклончиво Джерард. — Не мога да ви дам отговора, който очаквате, милейди. Съжалявам.

— А искаш ли да научиш повече? — попита го тя.

„Да“ беше всичко, което трябваше да отвърне той, за да се превърне в неин слуга, и все пак истината бе, че не искаше да знае абсолютно нищо за този Един бог. И досега се беше справял доста добре без каквито и да е богове. А и можеше да се каже, че в момента не се чувстваше никак удобно в присъствието на този.

Той измърмори нещо неразбираемо, без да е наясно какво всъщност се опитва да каже. Мина обаче очевидно бе чула всичко, което искаше. Тя се усмихна.

— Много добре. Служи ми, Джерард ут Мондар. Единият бог също е готов да приеме услугите ти.

Внезапно минотавърът се намеси, издавайки гърлен, нечленоразделен звук.

— Галдар смята, че си шпионин — каза Мина. — И иска да те погуби. Ако си шпионин, знай, че аз нямам какво да крия. Готова съм дори да ти изложа плановете си. След два дни от Палантас ще дойдат рицари и войници. С тях армията ми ще нарасне до пет хиляди. С нейна помощ и с помощта на армията си от души ще потегля към Санкшън. И ще го превзема. След това северната част на Ансалон ще бъде наша. А после ще завладеем целия континент. Имаш ли въпроси?

Джерард се опита поне да започне да протестира:

— Милейди, не съм тук, за…

Мина му обърна гръб.

— Отвори вратите, Галдар. Ще говоря пред хората. — Тя погледна Джерард през рамо и добави: — Трябва да останеш да чуеш проповедта, сър Джерард. Смятам, че ще ти се стори поучителна.

Джерард не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи неохотно. Той хвърли бърз поглед към Галдар и забеляза заплашително присвитите очи на минотавъра. Без съмнение звярът много добре разбираше с кого си има работа. Трябваше да внимава да не му се изпречва на пътя. Предполагаше, че най-малкото трябва да бъде благодарен, защото бе приключил мисията си. Беше научил какво планира Мина — стига, разбира се, тя да му бе казала истината — и сега всичко, което трябваше да стори, бе да почака още два дни, за да се увери, че армията от Палантас наистина ще дойде. За съжаление в сърцето си вече не даваше и пукната пара за мисията си. Мина бе убила духа му също толкова ефикасно, колкото вероятно би могла да убие и самия него.

„Изправени сме срещу истински бог? Има ли значение какво ще предприемем оттук нататък?“

Галдар разтвори широко вратите на храма. Хората тутакси се втурнаха във вътрешността му. Започнаха да коленичат пред Мина, да я умоляват да ги докосне, да ги излекува, да излекува децата им, да накара болката да спре. Джерард не изпускаше Галдар от погледа си. Минотавърът го погледна още веднъж, след което излезе навън.

Младият рицар също се канеше да си проправи път през вратата, когато забеляза, че нагоре по стълбите се изкачва отряд от рицари. Водеха със себе си затворник — соламниец, ако се съдеше по бронята му. Ръцете на пленницата бяха завързани здраво, ала независимо от всичко тя ходеше с високо вдигната глава и решително изражение.

Джерард веднага разпозна това лице, веднага разпозна и изражението, изписано на него. Той изпъшка тихо, изруга ядовито и забързано се оттегли назад в сенките, като прикри лицето си с ръце, сякаш се молеше.

— Заловихме тази соламнийка, докато се опитваше да се промъкне в града, Мина — каза един от рицарите.

— Не й липсва кураж — прибави друг. — Крачеше право към портата. Носеше единствено бронята и меча си.

— Но предаде оръжието си без бой — намеси се първият. — Глупава и страхлива, мен ако питаш. Като всички соламнийци.

— Освободете я — нареди Мина със студен и непреклонен глас. — Може да е един от враговете ни, но е рицар и заслужава по-добро отношение!

Рицарите като че се опомниха и бързо развързаха въжетата от китките на Одила. Джерард не смееше да напусне прикритието на сенките, боейки се, че ако тя го забележи, би могла да го издаде. Съвсем скоро си даде сметка, че би могъл да си спести затруднението. Одила нямаше очи за никой друг освен за Мина.

— Защо си изминала целия този път и рискуваш тъй много, за да ме видиш, Одила? — попита Мина.

Одила се отпусна на колене и сключи ръце пред себе си:

— Искам да служа на Единия бог — каза тя.

Мина се наведе и я целуна по челото.

— Единият бог е доволен от теб.

Водачката на Мрачните рицари свали медальона, който носеше около врата си и го окачи на шията на Одила.

— Сега ти си моя свещенослужителка, Одила — каза тя. — Стани и познай благословията на Единия бог.

Жената рицар се изправи с очи, в които се четеше религиозен екстаз. После се приближи до олтара и се присъедини към останалите богомолци, коленичили пред Единия бог. Чувствайки горчивина в устата си, Джерард просто излезе от храма.

— А сега? Какво, в името на Бездната, трябва да сторя? — запита се той.

13 Новоприобщената

Едва-що попаднал сред редиците на Мрачните рицари на Нерака, Джерард почти веднага бе принуден да застъпи на стража. Работата му се състоеше в това всеки ден той и малкият му отряд от войници да обхождат назначения им район и да държат местното население в подчинение. Личните му задължения не бяха никак трудни. Под командването на Мина Мрачните рицари още в самото начало бяха успели да се справят с онази част от гражданите на Солантас, които биха им създавали някакви неприятности. Джерард така или иначе вече се беше срещнал с голяма част от тях в местния затвор.

Колкото до останалите, хората сякаш бяха изпаднали в особен шок от внезапните събития, връхлетели града. Един ден си бяха мислели, че живеят в последния от свободните градове под командването на Соламнийския орден, а на следващия вече стенеха под ботуша на най-злия си враг. Твърде много се беше случило за твърде кратко време, за да могат да го осъзнаят отведнъж. Все пак навярно с времето щяха да се съвземат, организират и дори да станат опасни.

Но и нищо не пречеше положението да си остане такова, каквото е.

Ревностни в своята вяра, соламнийците дълго бяха скърбили за загубата на боговете си. Чувстващи остро липсата им, сега те, ако не друго, поне бяха любопитни да научат повече за този Един бог. Поговорката твърди, че докато елфите се стремят да бъдат достойни за своите богове, то всичко, което човеците искат, е боговете им да бъдат достойни за тях. Жителите на Солантас бяха подозрителни по природа.

Всекидневно пред бившия храм на Паладин, вече храм на Единия бог, се стичаха болни и ранени. Чудесата, които се случваха, нямаха край, както и желаещите да видят виновницата за тях. Мина твърдеше пред всички, че елфите от Силванести отдавна са се преклонили пред новия бог. В пълна тяхна противоположност човеците най-често започваха юмручни схватки на тази тема, особено когато повярвалите приемаха за лична обида подхвърлянията на скептиците, че всички тези чудеса са просто уловка. След два дни кръстосване на Джерард наредиха да изостави улиците (където не се случваше абсолютно нищо) и да се включи в разтърваването на побойниците пред храма.

Младият рицар все още не можеше да реши дали е доволен от новото си назначение или не. Самият той бе прекарал изминалите два дни в напразни опити да реши дали да се изправи лице в лице с Одила, или да я избягва по всяка удала му се възможност. Не смяташе, че жената войн ще го предаде, но и нямаше как да бъде сигурен. Освен това не разбираше внезапния й изблик на религиозност, така че чисто и просто не можеше да й гласува доверие.

Никой и никога не бе налагал на Джерард необходимостта да вярва в богове, така че рядко се бе замислял по въпроса. Присъствието или отсъствието на божественото никога не бе имало особено значение за родителите му. Единствената промяна, настъпила в живота им след изчезването на боговете, бе, че един ден бяха казвали молитвата си преди ядене, а на следващия не им се бе налагало да го правят. Сега, когато най-сетне му се бе наложило да се изправи пред подобни въпроси, Джерард започваше да разбира какво се случва с разбунения народ и дори му се струваше, че изпитва известна симпатия към тях. В известен смисъл и на него му се искаше просто да фрасне някого по носа.

Вече беше изпратил доклада си посредством Ричард, който го очакваше в крайпътния хан. В сведенията си бе включил цялата информация, която успя да събере, с потвърждение на подозренията им, че Мина се кани да атакува Санкшън.

Заедно с подкрепленията, които се очакваха от Палантас, Мина разполагаше с над пет хиляди рицари и войници. Не беше кой знае какво, но с тази сила водачката възнамеряваше да превземе добре укрепен град, устоял на двойно по-голяма войска в продължение на повече от година. Джерард на драго сърце би се изсмял само на идеята за подобно безумие, само дето съвсем ясно си спомняше, че момичето беше успяло да завземе Солантас с много по-малка армия. Тогава й бяха помогнали драконите и армията от души. Очевидно смяташе да ги използва и при Санкшън. Само при спомена за ужасната нощ пред стените на града младият войн не изпитваше никакви съмнения, че Мина знае какво прави. В доклада си бе включил и тези свои размисли, макар че Съветът на рицарите надали се нуждаеше от мнението му.

Сега задачата му беше изпълнена и можеше да се завърне в относителната безопасност на имението. Независимо от всичко обаче не си тръгваше, и то с риск за живота си, понеже вече му бе известно, че Галдар го счита за шпионин. Интересното бе, че дори и по този начин никой не му обръщаше особено внимание. Никой не го наблюдаваше. Можеше да отиде където си поиска и да разговаря с всеки. Вярно, не го допускаха във вътрешното обкръжение на Мина, но едва ли губеше много, понеже момичето така или иначе нямаше тайни от никого, защото съвсем свободно отговаряше на всеки, който се осмелеше да я запита, какво смятат да направят тя и нейният Един бог. Джерард не можеше да не признае, че подобна изключителна увереност му вдъхваше смразяващ респект.

Остана в Солантас с мисълта, че го прави само за да види дали Мина и войниците й наистина ще отпътуват за Санкшън, дали ще се насочат на изток. В действителност беше останал заради Одила, но успя да го признае пред себе си едва в деня, в който застъпи на стража в района на храма.

Беше заел позиция в основата на стълбите, откъдето внимателно наблюдаваше тълпата, която се беше събрала около говорещата Мина. Освен това бе разположил хората си на равно разстояние около двора с надеждата, че само с вида си войниците ще разубедят потенциалните нарушители на реда. Носеше наличника на шлема си спуснат, в случай че все пак някой от жителите на Солантас си припомнеше лицето му.

Колкото до личната охрана на Мина, рицарите под командването на минотавъра я наблюдаваха и пазеха не толкова от онези, които можеха да й навредят, колкото от стотиците богомолци и любовта в очите им. Веднага щом свърши словото си, Мина мина сред тълпата, като вдигаше децата на ръце, лекуваше болните и им разказваше за Единия бог. Скептиците просто гледаха и дюдюкаха, докато вярващите плачеха открито и се хвърляха в краката й. Междувременно хората на Джерард успяха да разтърват няколко побойници и да ги завлекат в и без друго претъпканите затвори.

Щом забеляза, че Мина най-сетне е започнала да залита от умора, Галдар пристъпи напред и обяви края на събирането. Онези, които все очакваха своя дял от извършваните чудеса, започнаха да недоволстват, ала минотавърът твърдо ги посъветва да се върнат на следващия ден.

— Почакай, Галдар — разнесе се ясният глас на Мина над виковете на хората. — Имам добри новини за жителите на Солантас.

— Тишина! — изрева минотавърът, без всъщност да има нужда. Тълпата моментално се бе смълчала и привела напред, нетърпелива да чуе думите й.

— Жители на Солантас — извика Мина. — Току-що получих вест, че драконът Келендрос, познат още и като Ские, е намерил смъртта си. Само преди няколко дни пак ви съобщих, че драконесата Берил е мъртва, както и че другият ужасен дракон, Циан Кръволок, също е погубен. — Тя издигна очи и ръце към небесата. — Открийте в поражението им могъществото на Единия бог!

— Келендрос мъртъв? — разнесе се силен шепот из тълпата, докато всеки бързаше да повтори новините на съседа си, за да види каква ще бъде реакцията му.

От незапомнено дълго време Келендрос бе властвал над голяма част от Соламния, изисквайки данък от жителите на Палантас и използвайки Мрачните рицари, за да поддържа притока на стомана в съкровищницата си. Ето че сега и той бе мъртъв.

— А кога твоят Един бог ще се заеме и с Малис? — извика някой.

Джерард ужасено осъзна, че този някой всъщност бе самият той.

Нямаше абсолютно никаква идея, че се е канел да изкрещи тези думи. Бяха изскочили от устата му, преди да е успял да ги спре. Изруга се изпод нос. Последното нещо, което искаше сега, бе да привлича излишно внимание. Той се огледа страховито, за да покаже, че търси виновника, проявил подобна наглост. Нямаше как да заблуди Мина обаче. Кехлибареният й взор вече се бе втренчил с безпогрешна точност право през цепнатината на наличника му.

— След като завладея Санкшън — произнесе хладно тя, — ще се заема и с Малис.

В отговор на избухналите радостни възгласи на тълпата водачката просто показа небето над себе си, сякаш искаше да каже, че не бива да възхваляват нея, а Единия бог. След това се обърна и изчезна във вътрешността на храма.

Лицето на Джерард пламтеше тъй силно, че бе цяло чудо как металният шлем не се е стопил и разтекъл покрай ушите му. Всеки момент очакваше да почувства тежката десница на минотавъра на врата си и когато някой наистина го докосна, рицарят едва не изскочи от собствената си броня.

— Джерард? — разнесе се нечий объркан глас. — Ти ли си?

— Одила! — извика облекчено той, без да е сигурен дали да я прегърне, или да я удари.

— Значи отново стана Мрачен рицар — каза тя. — Трябва да призная, че е добра идея да ти плащат от две места едновременно, но се питам дали цялата тази работа не те обърква поне малко? Не ти ли се налага да хвърляш монета? „Коя броня да облека тази сутрин? Ези — Мрачен рицар, тура — соламниец…“

— Затваряй си устата, става ли? — сгълча я раздразнено той. Сграбчи Одила за рамото и като се огледа, за да се увери, че никой не е подслушал краткия им разговор, я отведе към един от по-уединените кътове на розовата градина. — Очевидно новата ти религия с нищо не е накърнила извратеното ти чувство за хумор. — Той свали шлема си и се втренчи още по-раздразнено в нея. — Много добре знаеш защо съм тук.

Тя го изгледа и се намръщи.

— Не си дошъл заради мен, нали?

— Не — отговори той. В крайна сметка поне отчасти беше истина.

— Добре — проясни се лицето й.

— Но след като така или иначе подхвана темата… — започна Джерард.

Лицето й отново се намръщи.

— Изслушай ме, Одила — каза младият войн съвсем искрено. — Тук съм по повеля на Съвета. Изпратиха ме да разбера дали заплахите на Мина, че ще нападне Санкшън, са верни…

— Можеш да бъдеш сигурен в това — прекъсна го студено тя.

— Да, известно ми е — рече той. — Може да се каже, че мисията ми беше успешна. Просто трябваше да събера достатъчно информация…

— Аз също — прекъсна го отново Одила. — С тази разлика, че моята мисия е далеч по-важна от твоята. Ти си тук, за да събереш информация за врага. Тук си, за да надничаш през ключалки, да броиш войници и стенобойни машини. — Тя замълча. Очите се отместиха към храма. — Докато аз съм тук, за да открия що за бог е това.

Джерард изсумтя.

Тя отново спря взора си върху него.

— Ние, соламнийците, не можем да го пренебрегваме просто защото ни кара да изпитваме неудобство, Джерард. Не можем просто да отречем присъствието му, понеже се е появил тук от името на съвсем младо момиче, а не в съюз с Господаря на Розата. Трябва да се научим да задаваме въпроси. Само по този начин ще открием търсените отговори.

— И какво откри досега? — попита без особено желание той.

— Мина е била отгледана от Златна Луна в Цитаделата на Светлината. Да, аз също бях изненадана да го науча. Златна Луна често е разказвала на Мина историята как тя е възвърнала знанието за присъствието на боговете сред хората, когато всички останали смятали, че боговете отдавна са изчезнали. Златна Луна им показала, че не боговете са напуснали хората, а обратното. Тогава Мина я попитала дали и този път не се е случило същото, но Златна Луна й отговорила, че съществуват хора, разговаряли с Паладин малко преди заминаването на боговете, и богът им е казал, че боговете са се решили на тази стъпка, за да спасят света от яростта на Хаос… Мина не повярвала на думите й. В сърцето си тя знаела, че Златна Луна греши, че на този свят не може да не е останал поне един бог. Този път обаче всичко зависело от нея, а не от Златна Луна. Тя трябвало да открие боговете. Ето защо избягала. Търсила дълго, без да затваря сърцето си, с надеждата да чуе гласовете им. И един ден това се случило… Три дни прекарала Мина в присъствието на този Един бог, учейки се да го разбира, научавайки за плановете му и начина, по който тези планове щели да се осъществят. А когато настъпило времето и станала достатъчно силна, за да понесе тежестта на поверената й отговорност, Богът я изпратил сред нас, за да ни донесе добрата вест.

— Това отговаря на доста от въпросителните около Мина — каза Джерард. — Ами този Един бог. От това, което знаем досега, може да се твърди само, че душите на мъртвите са подчинени на волята му и са готови да се бият за него.

— Попитах я и за това — кимна Одила. Лицето й бе станало едва ли не пепеляво от спомена за нощта, в която двамата с Джерард се бяха сражавали срещу мъртвите. — Мина твърди, че душите служат на Единия бог с готовност и радост. И че са радостни да останат в света на живите заедно с всичко обичано от тях.

Рицарят поклати глава.

— На мен не ми се сториха особено радостни.

— Душите не желаят да причиняват зло на живите — изрече остро Одила. — Ако са ти се сторили заплашителни, то е, защото не са имали търпение да изпълнят заповедите на своя повелител и да ни донесат познанието за неговото присъствие.

— Значи това наричаш ти проповед? — попита той. — Докато душите ни отварят очите, Мина и войниците й превземат Солантас, яхнали дракони? Вярно, убиха неколкостотин души, докато траеше цялата шумотевица, но предполагам, това е нещо като задължителна част от приобщаването? Какво пък, повече души за Единия бог.

— Сам видя чудесата и изцелението, които сътвори Мина днес — произнесе Одила с ясен и разумен поглед в очите. — И чу как съобщи на всички за смъртта на двата дракона, които от толкова дълго време не оставяха света на мира. Появил се е бог и всичките ти подигравки и злостни забележчици няма да бъдат достатъчни, за да промениш този факт.

Тя обвинително го посочи с пръст:

— Ти се боиш. Боиш да се осъзнаеш, че може би не ти управляваш съдбата си. И че може би Единият бог има план, в който за всеки от нас е отредена роля.

— Ако твърдиш, че се боя да открия, че всички ние сме роби на този Един бог, значи си права! — отвърна Джерард. — Аз сам взимам решенията си. И не желая никой бог да го прави вместо мен.

— Е, засега се справяш добре — подхвърли със сарказъм жената войн.

— Искаш ли да знаеш какво мисля по въпроса? — каза рицарят, като забоде пръст в гръдния й кош с такава сила, че я накара да отстъпи крачка назад. — Мисля, че животът ти се е превърнал в пълна каша, а сега се надяваш, че Единият бог ще я оправи вместо теб.

Одила остана вгледана в него за миг, след което се обърна на пети и понечи да се отдалечи. Джерард скочи след нея и я застави да спре:

— Съжалявам. Нямах право да ти говоря по този начин. Просто съм ядосан, защото не те разбирам. Не разбирам нищо от онова, което се случва. И, да, права си, наистина съм изплашен.

Одила не желаеше да го погледне. Просто стоеше с извърнато лице. Но и не правеше опити да се измъкне от ръката му.

— И двамата се оказахме в незавидна ситуация — каза тихо той. — И двамата сме в голяма опасност. Не можем да си позволим да се караме. Мир?

Рицарят я пусна и протегна десницата си към нея.

— Мир — съгласи се през зъби тя, като се обърна, за да разтърси ръката му. — Но не смятам, че ни грози опасност.

Наистина мисля, че дори в този момент цялата соламнийска армия да се появи пред портите на града, Мина ще ги покани да пристъпят и ще ги поздрави с добре дошли.

— С по един меч във всяка от ръцете си — измърмори едва чуто Джерард.

— Какво?

— Нищо, нищо. Слушай, има нещо, което можеш да сториш за мен. Услуга…

— Няма да шпионирам Мина заради теб — заяви твърдо Одила.

— Не, не, нищо такова — отвърна той. — Видях един мой приятел в тъмницата. Името му е Палин Маджере. Магьосник е. Не ми изглеждаше добре и се питах дали Мина… ммм… не би могла да го излекува. Не й споменавай, че си го научила от мен — прибави бързо. — Просто й кажи, че си го видяла и си си помислила… имам предвид, че ще бъде по-добре, ако изглежда като твоя идея…

— Разбирам — усмихна се тя. — Значи наистина вярваш, че Мина разполага с божествени сили. Думите ти го потвърждават.

— Да… е, може би — съгласи се той, понеже не му се искаше да започват нов спор. — О, да, и още нещо. Чух, че Мина издирва Тасълхоф Кракундел, кендера, който беше заедно с мен. Помниш ли?

— Разбира се. — Очите на Одила внезапно се бяха впили особено внимателно в лицето му. — Защо? Виждал ли си го?

— Ами виж сега, трябва преди това да те попитам… За какво му е притрябвал на Единия бог някакъв си Тасълхоф Кракундел? Да не би цялата работа да е някаква шега?

— Дори напротив — каза тя. — Кендерът поначало не е трябвало да попада тук.

— Че откога се предполага, че кендерите трябва да попадат където и да е?

— Говоря сериозно. Изключително важно е, Джерард. Виждал ли си го?

— Не — отговори той с благодарност, че не му се налага да я лъже. — Не забравяй за Палин, става ли? Палин Маджере. Тъмницата.

— Няма да забравя. А ти си отваряй очите за кендера.

— Разбира се. Къде можем да се срещнем отново?

— Винаги съм тук — посочи храма тя.

— Да, предполагам… Ти… хм… молиш ли се на този Един бог? — попита с неудобство Джерард.

— Да — каза Одила.

— Отговаря ли на молитвите ти?

— Ти дойде, нали? — отвърна тя. И не се шегуваше. Беше сериозна. Жената войн му се усмихна, махна му за довиждане и тръгна по посока на храма.

Джерард я сподири с поглед, без да може да затвори зяпналата си уста. Най-сетне успя да накара езика си отново да започне да оформя думи:

— Аз не съм… — извика след нея. — Аз не дойдох… Ти не… Твоят бог не… О, каква полза!

Решил, че объркването му е било предостатъчно за един ден, рицарят също се обърна и се отдалечи.



Минотавърът Галдар веднага бе забелязал потъналите в разговор соламнийци. Напълно убеден, че двамата са шпиони, той реши да се приближи нехайно наблизо с надеждата да долови поне част от разговора им. Един от основните недостатъци на това да си минотавър в град на човеци бе, че по принцип е доста трудно да се слееш напълно с обкръжението си. Двамата бяха застанали съвсем близо до кехлибарения саркофаг на Златна Луна и Галдар се постара поне доколкото можеше да го използва за прикритие. Всичко, което успя да чуе, бе съвсем нисък шепот до момента, когато соламнийците очевидно напълно забравиха за останалия свят и започнаха да говорят на висок глас:

— Ти се боиш — каза обвинително жената. — Боиш да се осъзнаеш, че може би не ти управляваш съдбата си. И че може би Единият бог има план, в който за всеки от нас е отредена роля.

— Ако твърдиш, че се боя да открия, че всички ние сме роби на този Един бог, значи си права! — отвърна разгневено другият рицар. — Аз сам взимам решенията си. И не желая никой бог да го прави вместо мен.

В този момент двамата отново снижиха гласове. И макар по думите им да личеше, че разговарят на религиозна, а не на бунтовна тема, Галдар все пак си оставаше разтревожен. Минотавърът остана още известно време в сянката на саркофага дълго след като жената се бе отдалечила по посока на храма, а рицарят се бе насочил към щаба. Лицето му бе почервеняло от раздразнение и си мърмореше нещо неразбираемо. Толкова погълнат бе от собствените си мисли, че даже когато подмина огромния минотавър на не повече от една стъпка разстояние, не го забеляза.

От историческа гледна точка соламнийците и минотаврите винаги бяха имали повече общи неща, отколкото различия, и все пак именно тези различия ги бяха отдалечили едни от други през годините. И соламнийците, и минотаврите смятаха личната чест за особено важна част от своя живот. И първите, и вторите ценяха високо дълга и верността, възхищаваха се на смелостта, почитаха боговете си, когато разполагаха с такива, и боговете им неизменно въплъщаваха честта, смелостта и верността, въпреки че не бе задължително да се сражават за една и съща кауза, независимо дали ставаше дума за страната на мрака или светлината.

Но така ли беше наистина? Не можеше ли да се каже, че например КириДжолит се бе сражавал на страната на човеците, а Саргонас — на страната на минотаврите? Нима не светлината и мракът ги разделяха, а надпреварата? И хора, и минотаври разказваха по един и същ начин историята за Каз, минотавъра приятел на великия соламнийски рицар Хума.

Тъй като обаче единият бе имал рога, муцуна и козина, а другият — мека кожа и жалка издатина вместо нос, приятелството между Каз и Хума често бе подценявано по-скоро като нещо изключително рядко срещано между двете раси. Двете страни се бяха научили да се мразят и омразата им се простираше през цели векове. В този момент пропастта помежду им бе тъй дълбока и така широка, че никой нямаше желание да я прехвърли пръв.

В отсъствието на боговете отношенията между двете раси се бяха влошили още повече. Напоследък до ушите на Галдар бяха започнали да достигат странни слухове за случващото се в родината му — слухове за убийства, предателство и измама. Колкото до соламнийците — все по-малко хора в тази епоха желаеха да се нагърбят с трудностите и несгодите, които носеше след себе си отговорността, поета пред Ордена. Редиците на рицарите се топяха и мнозина от тях се чувстваха притиснати до стената. А ето че сега имаха пред себе си нов враг — истински бог.

Галдар бе видял в Мина края на своите търсения. В нея той бе видял и почувствал дълга, честта, верността и куража, които търсеше — такива, каквито ги помнеше в миналото. Все пак някои неща в думите и постъпките й го тревожеха. И най-важното от тях бе възвръщането към живот на чародеите.

Галдар не виждаше особена полза от тях. Ако го попитаха, би отговорил, че не би имал нищо против някой да се заеме с изтезанието им, нито пък би възразил, ако му предложат да ги довърши със собствените си ръце. Ала само при мисълта за безмозъчните им тела, превърнати в роби на нечия чужда воля, чувстваше, че започва да му се повдига. Нямаше как да погледне към двата мъкнещи се трупа, без да усети невероятно отвращение.

Още по-лошото дойде, когато Единият бог бе наказал Мина, задето бе оставила кендера да се измъкне. Припомняйки си жертвите, които тя бе направила, физическата болка, мъчителното изтощение, жаждата, глада, и всичко това в името на Единия бог, Галдар не можеше да не изпадне в дива ярост при вида на гърчещото й се тяло.

Галдар обожествяваше Мина. Той й бе верен. Имаше дълг към нея. Но започваше да изпитва и съмнения по отношение на този Един бог.

Думите на соламниеца още веднъж отекнаха в съзнанието му: Ако твърдиш, че се боя да открия, че всички ние сме роби на този Един бог, значи си права! Аз сам взимам решенията си. И не желая никой бог да го прави вместо мен.

На минотавъра също не се нравеше мисълта, че може да бъде роб на този бог, всъщност на който и да е бог. И по-важното — не му се нравеше да вижда с очите си потвърждението, че и Мина е негов покорен слуга, който не заслужава нищо друго, освен камшик всеки пък когато пропусне да изпълни задълженията си.

Той реши да стори онова, което трябваше да направи още преди доста време. Да научи повече за Единия бог. Не можеше да разговаря на тази тема с Мина, но нищо не му пречеше да обсъди въпроса със соламнийката.

И защо не да убие двама с един удар, както се изразяваха минотаврите по повод добре известната приказка за крадливия кендер и ковача минотавър.

14 Вяра в Единия бог

Повече от хиляда рицари от Палантас навлизаха в пределите на Солантас. Появата им бе съпроводена с победния звук на тръби. Във въздуха се развяваха знамената на Мрачните рицари заедно с различните флагове, носещи отличителните символи на отделни от тях. Мрачните рицари на служба в Палантас бавно, но сигурно бяха забогатели, защото, въпреки че по-голямата част от данъците отиваха директно в сандъците на покойния Келендрос, а и немалка част прибираше също покойният Господар на Нощта Таргон, онова, което оставаше, никак не бе за изпускане и лесно можеше да препълни джобовете ти. Рицарите бяха в добро настроение, независимо от лекото си притеснение по повод слуховете за самопровъзгласилото се за Господарка на Нощта момиче.

Същите тези офицери и за миг не можеха да допуснат, че някой самоуважаващ се ветеран ще допусне да му заповядва едно девойче, чието едничко право е да танцува весело и щастливо на първия си Майски празник. В разговорите помежду си на път за Солантас рицарите единодушно се бяха съгласили, че навярно зад цялата работа стои някой друг — например този минотавър, за когото се твърдеше, че никога не се отдалечава на повече от две или три крачки от Мина. Със сигурност той бе водачът. Момичето просто служеше за фасада, понеже бе знайно, че човеците никога не биха последвали минотавър в битка. Без особени последствия бяха останали забележките, че едва ли много биха последвали и момиче в битка, но повечето си обясняваха този факт с триковете, които Мина правеше, за да забавлява простолюдието и за да го държи в заблудата, че нещата са далеч по-големи, отколкото бяха всъщност.

Нямаше как да отрекат обаче постигнатия от нея успех, така че и нямаха намерение да развалят всеобщата заблуда. Като разумни хора, разбира се, те нямаше да бъдат изиграни.

Подобно на много други преди тях и рицарите от Палантас посрещнаха Мина с шумни възгласи и поздрави, подготвяйки се да изслушат онова, което имаше да им каже, с привидна сериозност, но и голяма доза вътрешно подсмихване. Стана така обаче, че напуснаха срещата пребледнели, притихнали и укротени — до един уловени в лепкавата смола на кехлибарените й очи.

Джерард внимателно описа броя на новопристигналите и се погрижи да подготви шифрованото съобщение, за да може веднага да го изпрати на рицарите от Съвета на соламнийците. Това беше и най-важното му писмо до тях, тъй като открито потвърждаваше факта, че Мина се готви за нападение срещу Санкшън и вероятно съвсем скоро се кани да потегли. Всяка ковачница и всеки оръжеен магазин в града работеха денонощно по поправката и направата на нови оръжия.

Армията й щеше да се придвижва бавно. Щеше да им отнеме седмици и дори месеци, докато се проврат през горите, тесните пътеки, затревената степ и планините, ограждащи Санкшън. Докато наблюдаваше всеобщата подготовка за дългоочаквания поход, Джерард постепенно бе стигнал до идеята за план за атака, който внимателно бе разяснил в доклада си. Разбира се, надеждата му, че планът ще бъде възприет на драго сърце, бе съвсем нищожна, понеже включваше в себе си бързи удари от засада, нападения по фланговете, плячкосване на откъснати обозни коли и бързо изтегляне, преди някой да е успял да реагира.

По този начин, пишеше той, постъпиха и елфите скитници от Квалинести, успявайки да им нанесат сериозни поражения по времето, когато Мрачните рицари завземаха земите им. Наясно съм, че вероятно Орденът ще сметне подобна тактика за признак на страхливост и безчестие. Независимо от всичко обаче си струва да опитаме, най-малкото заради сериозните поражения, които можем да нанесем и непосредствения ефект, който биха имали те върху морала на врага.

Беше сигурен, че у лорд Тасгол има достатъчно здрав разум и че рицарят няма да се поколебае да престъпи поне за известно време заповедите на Кодекса на честта. За нещастие съобщението му все още си оставаше неизпратено, тъй като на Ричард бе заповядано да посещава крайпътния хан — мястото на срещата — всяка седмица, в случай че изскочи нова информация.

В този момент Джерард знаеше, че го следят денонощно и много добре си даваше сметка кой стои зад всичко това. Не Мина. Минотавърът Галдар.

По времето, когато бе забелязал, че минотавърът подслушва разговора му с Одила, вече бе станало твърде късно. Още същата вечер Джерард окончателно се бе убедил, че Галдар е разпоредил да го наблюдават.

Където и да отидеше, знаеше, че не след дълго ще забележи някъде сред тълпата извисяващите се рога на минотавъра. Всеки път, когато напускаше квартирата си, на улицата неизменно се помайваше някой Мрачен рицар и му хвърляше крадлив поглед. Още на следващата сутрин един от войниците от отряда му се разболя мистериозно и незабавно бе заменен от друг. Младият войн не се съмняваше и за миг, че новодошлият докладва пряко на Галдар.

Не можеше да обвинява никой друг освен себе си. Трябваше да е напуснал Солантас още преди дни, вместо да се застоява в града. Ето че сега не само се бе изложил на опасност, но и бе застрашил цялата мисия, с която го бяха натоварили.

В продължение на два дни Джерард изпълняваше задълженията си чинно. Както обикновено отиваше при храма. Някъде по това време, след като не се бе срещал с Одила от последната им среща насам, изненадано я видя да стои редом с Мина. Одила оглеждаше тълпата, търсейки някого. Когато очите й се натъкнаха на Джерард, тя вдигна ръка и му направи едва забележим знак да се приближи. Щом Мина се прибра в храма, а молителите и безделниците най-после се бяха разотишли, младият войн все още стоеше на мястото си.

Най-после Одила излезе от храма, но поклати глава, за да му даде да разбере, че не бива да говори с нея, и го подмина, без повече да го погледне.

Малко преди да се отдалечи, Джерард я чу да прошепва:

— Ела в храма довечера, час преди полунощ.



Рицарят мрачно седеше в леглото си и очакваше да настъпи часът, определен от Одила за срещата им. Убиваше време, като се взираше раздразнено в свитъка, който в този момент вече трябваше да се намира в ръцете на командването на соламнийците. Квартирата му се намираше в същия район, който някога бяха обитавали и членовете на ордена му. В самото начало го бяха принудили да споделя една стая заедно с още двама рицари, но младият войн бързо бе употребил парите, спечелени по време на службата си тук, за да си осигури лични покои. В действителност „покоите“ му не се различаваха особено от сбутана стаичка без прозорец някъде из приземието. И ако се съдеше по ясно доловимата миризма, в близкото минало стаичката със сигурност бе помещавала в себе си не една и две глави лук.

Неспокоен и изнервен, Джерард най-сетне излезе навън. Закрачи съвсем небрежно по улицата, като само от време на време спираше, за да пристегне връзките на ботушите си и да хвърли един поглед към едва забележимата сянка, прилепена към стена или ствол на дърво зад себе си. Всеки път щом отново се изправеше и тръгнеше по пътя си, стъпките зад гърба му се подновяваха.

Само за секунда почувства изкушение да се обърне и да се изправи срещу преследвача си, но някак успя да му устои и продължи нататък. Скоро стигна до храма, влезе вътре и седна на една отдалечена каменна пейка в ъгъла.

Вътрешността на храма бе осветена от петте запалени върху олтара свещи. Небето навън бе натежало от облаци. Джерард дори усещаше миризмата на задаващия се дъжд и наистина няколко минути по-късно започнаха да падат и първите капки. Надяваше преследвачът му да се измокри до кости.

Пламъчетата на свещите потрепнаха от внезапен порив на вятъра. Откъм задната част на храма се появи нечия загърната в дълга дреха фигура. За момент фигурата се забави при олтара, колкото да се увери, че свещите все още горят, след което тръгна надолу по пътеката. Всичко, което Джерард различаваше, бе просто силует на фона на светлината от свещите и все пак безпогрешно разпозна фигурата на Одила най-вече по походката и решително изправената й глава.

Тя седна на неговата пейка и се приплъзна по-близо. На свой ред и той се помести така, че да се приближи до нея. Бяха единствените посетители в храма, ала независимо от това започнаха да говорят съвсем тихо:

— Просто за твое сведение държа да знаеш, че ме проследиха — каза той.

Одила го погледна разтревожено. Под светлината на свещите лицето й изглеждаше съвсем пребледняло. В пълен контраст очите й приличаха на езера от сенки. Тя протегна ръка, потърси неговата и я стисна здраво. Джерард изумено си даде сметка едновременно за факта, че бе потърсила топлината на докосването му, както и от това, че самата тя бе студена като лед и силно разтреперана.

— Одила, какво има? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Разбрах всичко за твоя приятел чародей — произнесе тя с приглушен глас, сякаш й бе трудно да си поеме дъх. — От Галдар.

Тя разтърси глава и изправи рамене. После се обърна към него и го погледна в очите.

— Каква глупачка съм била само, Джерард! Каква глупачка!

— Тогава ставаме двама — потупа я неловко по ръката той.

Чувстваше как жената войн трепери. Изглежда, не бе чула и дума от казаното от него. Когато отново заговори, думите й почти не се разбираха.

— Дойдох тук с надеждата да открия бог, който да ме поведе, да се погрижи за мен, да ми даде утеха. Вместо това открих… — Замълча нерешително и добави съвсем внезапно: — Палин е мъртъв, Джерард.

— Не съм изненадан — отвърна с въздишка рицарят. — Не изглеждаше никак добре.

— Не, Джерард! — Тя отново разтърси глава. — Когато си го видял, вече е бил мъртъв.

— Не беше мъртъв — възрази той. — Седеше на леглото си. След това го видях да става и да излиза от килията.

— Аз пък ти казвам, че е бил мъртъв — повтори настоятелно тя. — Не те обвинявам, че не ми вярваш. Аз самата също не можех да повярвам. Но… Когато Галдар ме заведе при него…

Той я изгледа с подозрение.

— Да не си пияна?

— Иска ми се да бях! — отговори с внезапна разпаленост тя. — Но едва ли на света има достатъчно джуджешка ракия, която да ме накара забравя онова, което видях. По-трезва от всякога съм. Кълна ти се, Джерард.

Той се вгледа по-внимателно в нея. Очите й гледаха остро, гласът й бе несигурен, но думите й — съвсем смислени.

— Вярвам ти — произнесе бавно рицарят, — но продължавам да не разбирам. Как е възможно Палин да е бил мъртъв, след като го видях да седи, да става и да ходи?

— Палин и другият чародей са изгубили живота си още при Кулата на Върховното чародейство. Галдар го е видял с очите си. Разправи ми цялата история. Чак когато Палин умрял, Галдар и Мина открили, че кендерът, когото търсели, е в Кулата. Започнали да го търсят, но така и не успели да го открият. След това Единият бог наказал Мина, задето изпуснала кендера. Мина решила, че чародеите ще й бъдат от полза в търсенето му и… тогава тя… ги възвърнала обратно към живот.

— Дори да го е направила, не ми се сториха особено радостни от факта — произнесе Джерард, мислейки за отсъстващите погледи на магьосниците.

— Има причина да е така — отговори с глух глас Одила. — Защото тя им върнала обратно живота, но не и душите. Единият бог е запазил душите им в робство. Сега двамата не разполагат със собствена воля, не могат да мислят, не могат да сторят каквото и да било. Сега са просто марионетки, а Единият бог дърпа конците им. Галдар твърди, че ако заловят кендера, чародеите ще им кажат как се работи с устройството, което той има в себе си.

— И ти му повярва?

— Вярвам, че той знае истината. Отидох да видя приятеля ти, Джерард. Тялото му живее, но животът отдавна го е напуснал. Двамата магьосници са просто трупове. Ходещи трупове. Вече не разполагат със свободна воля. Мина им казва какво да правят. Нима не ти се стори странен начинът, по който двамата си стояха там и не говореха?

— Те са чародеи — опита да се извини Джерард.

Сега наистина се питаше как така още тогава не си е дал сметка, че има нещо нередно. Само при мисълта за стореното на магьосниците усети, че му се повдига.

Одила навлажни устни.

— Има и друго. — Беше снижила гласа си до такава степен, че сега едва ли не издишаше думите. Джерард трябваше да напрегне слуха си до крайност, за да не изпусне нещо. — Галдар ми каза, че Единият бог е останал толкова доволен от резултата, че е наредил на Мина да използва мъртвите по време на битка. Не просто душите им, Джерард. Наредил й е да възвръща живота на труповете.

Рицарят я погледна потресено.

— Няма значение, че Мина смята да нападне Санкшън със смешно малка армия — продължи неумолимо Одила. — Никой от войниците й никога не ще изгуби живота си. Дори това да се случи, Мина просто ще ги върне към живот и ще ги отпрати обратно във вихъра на битката…

— Одила — каза бързо той, — трябва веднага да се махнем от тук. И двамата. Не искаш да оставаш повече, нали? — попита, почувствал внезапна несигурност.

— Не — отвърна натъртено тя. — Не и след като научих всичко това. Съжалявам, че въобще подирих този Един бог…

— Защо го направи наистина? — поиска да узнае той.

Тя поклати глава.

— Не би ме разбрал.

— Може пък да успея. Защо веднага реши така?

— Ти си толкова… независим. Не се нуждаеш от никого и от нищо. Познаваш се толкова добре. Знаеш кой си.

— Царевичко — произнесе той, припомняйки й подигравателния прякор, който му беше измислила. Надяваше се поне да я накара да се усмихне, но тя сякаш не го чуваше. Разговорите на тема чувства му бяха толкова чужди. — Търся отговори — каза, изпълнен с неудобство, — точно като теб. Като всички останали. Нали сама казваше, че за да получаваме отговори, трябва да задаваме въпроси. — Посочи към вратата, към стълбите пред храма, където всекидневно се събираха богомолците. — Точно това се случва с половината от хората там. Като прегладнели кучета. Изпитват такава нужда да вярват в нещо, че приемат първия залък, който им подхвърлят, без да мислят, че в него може да има отрова.

— Аз също го приех — въздъхна тя. — Исках единствено това, което твърдят, че сме имали в старите дни. Беше прав, когато каза, че се надявам Единият бог да оправи кашата в живота ми. Исках някой да оправи нещата вместо мен. Да отнеме от мен самотата и страха… — Тя заекна, засрамена от факта, че е споделила твърде много.

— Не мисля, че дори старите богове биха ти помогнали, поне доколкото ги познавам от разказите на по-възрастните — поклати глава Джерард. — Паладин със сигурност не е разрешил всички проблеми на Хума. Със сигурност обаче го е натоварил с допълнителни.

— Стига да повярваш, че Хума сам е избрал пътя си — каза тихо Одила. — И че Паладин го е надарил със силата да го стори. — Тя замълча и добави, вече в пълно отчаяние: — Не можем да сторим нищо срещу този бог, Джерард. Виждала съм ума му! Видях чудовищната мощ, която обладава. Как е възможно да спрем подобно могъщество?

Тя прикри лицето си с ръце.

— Допуснах толкова ужасни грешки. Накарах те да се изложиш на опасност. Зная истинската причина, която те е накарала да останеш в Солантас, така че не се опитвай да ме лъжеш. Можеше да си тръгнеш още преди дни. И трябва да го сториш. Тук си, защото се тревожиш за мен.

— Вече е без значение, понеже сега и двамата си тръгваме — произнесе твърдо Джерард. — Утре Мина и Галдар ще бъдат заети с цялата подготовка по заминаването и никой няма да забележи отсъствието ни.

— Искам да се махна от тук — каза сериозно Одила. Тя скочи на крака. — Да тръгнем още сега. Не искам да прекарам и минута повече в това ужасно място. Всички отдавна са заспали. Никому няма да липсвам. Ще се върнем в квартирата ти…

— Ще се наложи да излезем от храма поотделно, защото ме следят. Първо ти. Аз ще наблюдавам.

Одила импулсивно протегна ръка и здраво стисна неговата.

— Оценявам всичко, което стори за мен, Джерард. Ти си истински и верен приятел.

— Побързай — каза той. — Аз ще пазя.

Тя стисна ръката му за последно и се насочи към вратите на храма, които дори в този късен час си оставаха отключени. Богомолците на Единия бог бяха добре дошли по всяко време на денонощието. Одила нетърпеливо блъсна крилата на вратите и те се отвориха на добре смазаните си панти, без да издадат какъвто и да е звук. Джерард също се канеше да я последва, когато долови съвсем лек звук откъм олтара. Той бързо погледна натам, ала не успя да забележи нищо. Пламъчетата на свещите продължаваха да горят стабилно и непотрепващо. Никой не бе влизал. И все пак беше сигурен, че е чул нещо. Все още гледаше към олтара, когато до слуха му достигна сподавеният вик на Одила.

Джерард се извърна мълниеносно с ръка върху дръжката на меча. Очакваше, че Одила се е натъкнала на някой от стражите. Вместо това видя, че жената войн стои съвсем сама на прага на вратите.

— Какво има? — Не смееше да отиде до нея. Човекът, който го следеше, вероятно все още бе отвън. — Просто излез през проклетата врата.

Одила се обърна и се взря в него. Лицето й грееше толкова ярко в тъмнината, че без да иска, му напомни за призрачните лица на мъртвите.

Тя проговори с остър шепот, който прозвуча съвсем ясно в тишината:

— Не мога да изляза!

Джерард изруга изпод нос. Без да изпуска от ръка дръжката на меча си, той се промъкна покрай стената с надеждата да остане незабелязан. Когато достигна вратата, й хвърли строг поглед.

— Какво имаш предвид? Защо не искаш да излезеш? — попита раздразнено. — Рискувах главата си, за да дойда до тук и проклет да съм, ако си тръгна без теб. Дори и да се наложи да те нося…

— Не казах, че не искам да изляза! — произнесе задъхано тя. — А че не мога!

Направи крачка към вратата с протегнати напред ръце. Сетне още една и още една. Колкото повече се приближаваше до прага, толкова по-затруднени ставаха движенията й, сякаш бе нагазила в река и се опитваше да крачи срещу течението. Най-сетне се принуди да спре и поклати глава.

— Аз… не мога! — извика задавено.

Джерард я гледаше неразбиращо. Очевидно полагаше усилия да излезе, поне това оставаше извън всякакво съмнение. Просто нещо й пречеше да го стори.

Очите му се преместиха върху медальона на шията й. Той го посочи.

— Медальонът! Свали го!

Одила вдигна ръка към украшението и почти веднага отдръпна пръстите си с изкривено от болка лице.

Джерард сграбчи медальона с намерението да го откъсне от шията й.

Внезапна мълния го отхвърли обратно назад. Ръката му гореше и пулсираше от непоносима болка. Двамата се взираха безпомощно един в друг.

— Не разбирам… — започна тя.

— И все пак — обади се нечий глас — отговорът е самата простота.

Рицарят бързо посегна към меча си и се обърна към вратата, където стоеше Мина.

— Искам да си тръгна — каза Одила, като с огромно усилие на волята успяваше да поддържа твърдостта в гласа си. — Трябва да ме пуснеш. Не можеш да ме държиш против волята ми.

— Не аз те задържам, Одила — отвърна Мина.

Жената рицар отново направи опит да излезе през вратата. Челюстите й бяха здраво стиснати и всеки мускул в тялото й бе напрегнат до крайност.

— Лъжеш! — извика тя. — Направила си ми някакво ужасно заклинание!

— Аз не съм магьосница — каза Мина и разпери ръце. — Знаеш го. Също така знаеш и какво всъщност те обвързва с това място.

Одила яростно разтърси глава в знак на пълно отрицание.

— Твоята вяра — продължи Мина.

Жената войн я изгледа объркано.

— Аз не…

— Напротив. Ти вярваш в Единия бог. Сама го каза. „Виждала съм ума му! Видях чудовищната мощ, която обладава.“ Ти положи вярата си в краката му, Одила. В замяна Единия бог изисква от теб да му служиш.

— Вярата не бива да превръща никого в затворник — намеси се разгневено Джерард.

Мина обърна кехлибарените си очи към него и рицарят поразено видя в дълбините им замръзналите образи на хиляди и хиляди хора. Имаше натрапчивото усещане, че ако продължи да се взира в тези очи, ще види в тях и собственото си отражение.

— Опиши ми предания служител — каза тя. — Или нека го наречем предан рицар. Някой, който е верен на своя Орден.

Какво трябва да стори такъв човек, за да заслужи това определение?

Джерард замълча упорито, макар това да нямаше никакво значение, защото Мина отговори сама на въпроса си. Гласът й бе трескав, а в очите й грееше вътрешна светлина:

— Преданият служител изпълнява задълженията към своя господар, без да задава въпроси. В замяна господарят му се грижи за него, облича го и го защитава. Ако служителят прояви нелоялност, ако не може да му се има доверие, господарят му го наказва. Също като предания рицар, който е положил клетва за вярност пред своя владетел. Ако се провали или надигне срещу авторитета му, какво ще последва? Наказание, задето е нарушил клетвата си. Даже соламнийците биха наказали такъв рицар, нали, сър Джерард?

„Тя е преданият служител — осъзна Джерард. — Тя е преданият рицар. А това я прави опасна. Може би най-опасното същество, живяло някога по лицето на Крин.“

В аргументите й имаше пропуск. Знаеше го някъде дълбоко в себе си и все пак не можеше да открие защо. Не и докато се взираше в тези кехлибарени очи.

Мина му се усмихна. Очевидно, след като не бе получила отговор, смяташе, че е спечелила. Тя обърна очи към Одила.

— Отречи вярата си в Единия бог — каза й тя — и ще бъдеш свободна да си тръгнеш.

— Знаеш, че не мога да го направя — отвърна Одила.

— В такъв случай преданата служителка на Единия бог трябва да остане тук и да изпълнява задълженията си към него. Върни се в стаята си, Одила. Стана късно. Нуждаеш се от почивка. Утре ни чакат големи дела и сериозна подготовка преди битката, която ще ни спечели Санкшън.

Одила сведе глава и понечи да се подчини.

— Одила! — рискува да извика Джерард.

Тя тръгна съвсем бавно и продължи, без да го погледне.

Мина дълго гледа след нея, додето жената войн най-сетне се скри, след което отново се обърна към него:

— Ще ви видим ли сред редиците си, докато пътуваме към Санкшън, сър Джерард? Или ви зоват други задължения? Ако е така, си свободен да си вървиш. Разполагаш с благословията ми, както и с тази на Единия бог.

„Тя знае! — повтаряше си той. — Знае, че съм шпионин, но не предприема нищо. Дори ми предлага възможност да си тръгна. Защо вместо това не заповяда да ме арестуват и измъчват? Убият?“ Внезапно му се прииска Мина да постъпи тъкмо по този начин. Дори това бе за предпочитане пред мисълта, пред ясното съзнание, че го използват, че му позволяват да смята, че действа по своя собствена воля, докато през цялото време, без значение къде се намира или какво върши, просто изпълнява волята на Единия бог.

— Ще дойда с вас — отвърна мрачно той и я подмина на път за вратата. Вече на стълбите на храма, той спря, взря се в тъмнината и обяви на висок глас: — Връщам се в стаята си. Гледай да не изоставаш.

Когато се върна в квартирата си, Джерард запали една свещ, отиде при писалището и остана загледан задълго в свитъка. Разгъна го и отдели частта, в която разясняваше плана си за нападение срещу армията на Мина. Сетне съсредоточено я накъса на съвсем малки парчета. После започна да гори парченцата едно по едно на пламъка на свещта.

15 Куцият и слепият

Армията на Мина напусна Солантас на следващия ден.

Естествено наложи се да остави част от войниците си в града, за да запази поне привидно впечатлението, че го владеят. Ако се съдеше по броя на жителите, излезли да я изпратят на тръгване, както и по радостните им възгласи и подаръците, които искаха да й дадат, последното не беше особено вярно. Даровете бяха толкова много, че ако Мина беше позволила да ги вземат с тях, лесно биха могли да препълнят каруцата, пренасяща кехлибарения саркофаг на Златна Луна. Вместо това водачката предложи на хората да дадат подаръците си на бедните и нуждаещите се в името на Единия бог. Жителите на Солантас я съпроводиха със сълзи и благословии на уста.

На Джерард също му се искаше да заплаче, само че поради съвсем друга причина. Беше прекарал изминалата нощ в мъчителни въпроси, дали да остане с Мрачните рицари, или да си тръгне. В крайна сметка бе решил да потегли заедно с тях към Санкшън. Повтаряше си, че го прави единствено заради Одила.

Тя също бе заедно с армията. В този момент седеше в каруцата заедно с трупа на Златна Луна — затворница в кехлибарения саркофаг, и двамата чародеи — затворници на собствената си плът. Загледан към жалките подобия на живи същества, към двата ходещи трупа, Джерард още веднъж се зачуди как още в самото начало не е прозрял истината в отсъстващия, изпразнен поглед на Палин. Докато каруцата с Одила го подминаваше, тя дори не вдигна очи към него.

За сметка на това Галдар не сваляше гибелния си взор от него. Рицарят отвърна на погледа му. Недоволството на минотавъра му носеше поне една мъничка радост. Самият факт, че яздеше редом с армията на Мина и това ядосваше така силно Галдар, го навеждаше на мисълта, че все пак е свършил нещо полезно.

Докато излизаше в галоп през вратите на града, за да заеме мястото си в ариергарда на армията — колкото може по-надалеч от Мина, конят му едва не стъпка двама просяци, които побързаха да отскочат встрани от копитата му.

— Съжалявам, господа — дръпна юздите Джерард. — Добре ли сте?

Единият от просяците бе мъж с посивяла коса и сива, прошарена брада. Лицето му бе покрито с бръчки и силно почерняло от слънцето. Очите му гледаха остро и имаха искрящо син цвят, подобен на току-що изкована стомана. И въпреки че ходеше с помощта на патерица, имаше вид на бивш войн. Последното впечатление се подсилваше от факта, че дрипите на гърба му силно напомняха за нещо като униформа — колкото и окъсани да бяха.

Другият просяк бе сляп — очите му бяха превързани с черна платнена лента и ходеше, поставил ръка върху рамото на другаря си. Този пък имаше чисто бяла коса, която искреше под слънчевите лъчи. Изглеждаше значително по-млад от първия просяк и при звука от гласа на Джерард вдигна невиждащите си очи към рицаря.

— Да, сър — отвърна рязко по-възрастният просяк. — Просто се поизплашихме, това е всичко.

— Накъде е тръгнала тази армия? — попита вторият просяк.

— Санкшън — отговори Джерард. — Но приемете един съвет от мен, господа, дръжте се надалеч от храма на Единия бог. Наистина там могат да ви излекуват, но цената не си струва.

Рицарят им хвърли по няколко монети, обърна коня си и препусна надолу по пътя. Не след дълго гърбът му напълно се беше скрил сред огромния облак, вдигнат от придвижването на армията.



Гражданите на Солантас дълго гледаха подир Мина, даже и след като никой вече не можеше да види водачката. Сетне един по един започнаха да се прибират обратно в града, който вече им се струваше изпразнен и безинтересен без присъствието й.

— Мина се е насочила към Санкшън — каза слепият просяк.

— Това потвърждава информацията, която получихме предната нощ — каза куцият просяк. — Навсякъде едно и също. Мина иска Санкшън. Е, доволен ли си най-сетне?

— Да, Бръснач, доволен съм — повтори слепецът.

— Време беше — измърмори Бръснач. Той хвърли монетите, които му бе дал Джерард, в краката на слепия си спътник. — И стига вече с това просене! Никога през живота си не съм бил по-унижен.

— И все пак сам виждаш, че тази дегизировка ни позволява да влизаме навсякъде и да разговаряме с когото пожелаем — от обикновения крадец до благородника — опита се да го разубеди Огледало. — Никой си няма представа, че можем да сме нещо повече от онова, което изглеждаме. Въпросът сега е какво ще правим? Ще се изправим ли срещу Мина?

— И какво смяташ да й кажеш, сребърни? — Бръснач издигна подигравателно глас: — Къде, о, къде са красивите златни дракони? Къде, о, къде ли може да са те?

Огледало не отговори, недоволен от факта колко близо беше Бръснач до истината.

— Аз казвам да изчакаме — продължи Бръснач. — Ще говорим с нея в Санкшън.

— Да изчакаме, докато и Санкшън падне в ръцете на твоята царица, имаш предвид? — отбеляза хладно Огледало.

— А ти се опитваш да я спреш, така ли, сребърни? Съвсем сам и сляп? — изсумтя синият дракон.

— Ти пък се каниш да ме отведеш в Санкшън? Съвсем сам и сляп — отбеляза Огледало.

— Не се тревожи, няма да позволя да ти се случи нищо. Ские ти е казал далеч повече, отколкото признаваш. И със сигурност смятам да присъствам на разговора ти с Мина.

— В такъв случай ти предлагам да вдигнеш тези пари, защото ще ни трябват — сви рамене Огледало. — Външният ни вид ни послужи добре по пътя дотук. Смятам, че ще ни отведе и до Санкшън. Какъв по-добър повод да се срещнем с Мина от този, че двама болни просяци искат да получат благословията й?

Сребърният дракон нямаше как да види изражението на лицето на Бръснач, но лесно можеше да си го представи — упорито в началото, сетне намусено, докато постепенно осъзнава, че в думите на Огледало има доста истина.

Чу как спътникът му раздразнено взима монетите от паважа.

— Прекалено много се наслаждаваш на положението — отбеляза той.

— Прав си — отвърна Огледало. — Не си спомням откога не съм се забавлявал толкова.

16 Неочаквана среща

Като есенни листа, захвърлени от окото на урагана, кендерът и гномът най-сетне излязоха от вихъра и се изтърколиха на земята. Или по-скоро — кендерът се изтърколи подобно на парцалива разноцветна топка, докато гномът просто се строполи и остана неподвижен в продължение на няколко лишени от въздух и сърцебиене мига. Липсата на дишане освен това предполагаше и че писъците на гнома трябваше да престанат, което бе доста добре, като се вземеше предвид къде бяха попаднали.

Не че разбраха къде точно са още от самото начало. Всичко, което Тасълхоф знаеше, когато вдигна очи, бе къде не се намираха, което побираше в себе си всички места, посещавани от него до този момент. Стоеше — а Гатанко лежеше — в коридор, построен от чудовищни блокове черен, излъскан до блясък мрамор. Светлината идваше от окачените нарядко факли, чиито оранжеви отблясъци придаваха още по-зловещ вид на мястото. Пламъкът им не потрепваше, въздухът бе съвсем неподвижен и въпреки че все пак се виждаше нещичко, коридорът си оставаше доста мрачен, а сенките изглеждаха дори още по-плашещи.

Колкото и да се напрягаше Тас, не успяваше да чуе дори най-малкия шепот. Кендерът помогна на гномчето да се изправи и му даде знак да не издава нито звук. Ако не друго, Тасълхоф можеше да се похвали, че е пътешествал през целия си живот, така че почти веднага му стана ясно, че коридорът, в който бяха попаднали, със сигурност е от онези коридори, в които човек би искал да бъде много, ама много по-тих от обичайното.

— Гоблини! — беше първата дума, която излетя със свистене от устата на Гатанко.

— Не, не гоблини — поправи го Тас с тон, който с всички сили се опитваше да успокои гнома. Ефектът обаче бързо бе нарушен от следващите му думи: — Но вероятно нещо още по-лошо.

— Какво искаш да кажеш? — изхриптя Гатанко и закърши ръце. — По-лошо от гоблини! Че кое може да е по-лошо от гоблините? И къде се намираме всъщност?

— Ами има доста по-лоши неща от гоблините — отвърна замислено кендерът. — Драконидите примерно. И драконите. И совомечките. Разказвал ли съм ти историята за чичо Трапспрингър и совомечката? Всичко започнало…

И всичко приключи, защото Гатанко сви малкото си юмруче и го заби в стомаха на Тасълхоф.

— Совомечки! На кой му пука за някакви си совомечки или за проклетите ти роднини? Мога да ти разкажа истории за моя братовчед Стронцийдеведесе, от които ще ти окапе косата. И зъбите. Защо ни доведе тук и къде изобщо е това тук?

— Не съм ни довеждал никъде — защити се раздразнено Тас, когато отново успя да проговори. Обикновено ставаше страшно раздразнителен, когато го удареха изненадващо в стомаха. — Устройството е виновно. И не знам къде е това „тук“. Аз… шшш, някой идва.

Когато си в тъмен и задушлив коридор, винаги е добра идея първи да забележиш, че някой приближава. Или поне на това го бе научил чичо Трапспрингър и Тасълхоф не можеше да отрече, че планът му се струваше добър. Ако не друго, поне ти позволяваше да изскочиш изневиделица и да изкараш акъла на приближаващия. Кендерът сграбчи Гатанко за яката на ризата и го повлече след себе си зад една черна мраморна колона.

По коридора крачеше самотна фигура, загърната в черна роба, което допълнително я сливаше с тъмнината и мрамора. Тасълхоф успя да я разгледа по-добре чак след като фигурата мина под една от факлите. И макар всъщност да се забелязваха само неясните очертания на непознатия, по странното усещане в стомаха си (навярно в резултат от удара на гнома) кендерът можеше да се закълне, че познава отнякъде приближаващия. Имаше нещо в провлачената походка и честото спиране, нещо в начина, по който непознатият се подпираше на жезъла си, и нещо в самия жезъл, който излъчваше съвсем лека бяла светлина.

— Рейстлин! — възкликна изненадано Тасълхоф.

Кендерът се накани да повтори името на магьосника на висок глас и едновременно с това да скочи напред и да прегърне много силно приятеля си, когото не беше виждал от дълго време и досега бе смятал по-скоро за мъртъв.

Нечия ръка го улови за рамото и един глас произнесе тихо:

— Не. Остави го на мира.

— Но той е мой приятел — обърна се към Гатанко Тас. — Разбира се, без да броим онзи път, когато уби един друг мой приятел, който между другото също беше гном.

Очите на Гатанко се разшириха от уплаха.

— Този твой приятел. Нали не практикува твърде често… ммм… тази работа с убиването на гноми?

По някакъв начин последните думи на спътника му успяха да се изплъзнат от вниманието на кендера, понеже тъкмо в този момент Тас се бе втренчил в Гатанко, отбелязвайки, че докато едната ръка на гномчето го е уловила за предната част на ризата, другата го държи за ръкава. Това се равняваше на общо две ръце и доколкото му бе известно, гномите имаха само толкова. Което пък значеше, че разполага с още една ръка, която твърдо го стискаше за рамото. Тасълхоф мълниеносно се озърна, за да види кой стои зад него, ала колоната, зад която се бяха скрили, хвърляше плътна сянка, в която не се виждаше нищо друго освен тъмнина.

Не пропусна да погледне и към рамото си — ала ръката, която го държеше, също не се виждаше. Беше там, понеже я усещаше, но не беше там, понеже не се виждаше.

След като реши, че всичко това е ужасно странно, Тас отново погледна към Рейстлин. И тъй като познаваше магьосника доста добре, бе принуден да признае, че съществуваха времена, в които Рейстлин не беше особено приятелски настроен към кендерите. А и оставаше фактът, че магьосникът беше убивал гноми. Или поне един от тях, задето бе поправил Устройството за пътуване във времето. Съвсем същото устройство, с което разполагаше, разбира се, и не съвсем същия гном, който стоеше до него. Сега, също като по онова време, Рейстлин носеше черна мантия, и макар Тас да намираше Гатанко за наистина досадна личност, никак не му се искаше гномчето да изгуби живота си. Ето защо кендерът реши засега да се въздържи от скока към Рейстлин, както и от огромната прегръдка, с която бе смятал да го поздрави.

Магът мина съвсем близо до тях. Слава на боговете, Гатанко бе запазил благословена тишина, най-вече поради бездиханния ужас, който го бе връхлетял. Естествено само отсъстващите богове знаеха какво героично усилие бе струвало на Тасълхоф да устои на желанието си да извика името на магьосника. Ръката на рамото му го стисна одобрително, което, колкото и да би се сторило странно някому, по никакъв начин не допринесе за доброто му настроение.

Рейстлин очевидно бе потънал дълбоко в мислите си, понеже бе свел глава и крачеше съвсем бавно. Магьосникът спря, задавен от кашлица — разкъсваща кашлица, която го принуди да се подпре на стената. Кашля, докато лицето му не придоби плашеща бледност. Скоро по устните му изби кръв. Тас следеше ставащото с безпокойство. И преди беше виждал тези пристъпи, но никога не му се бяха стрували чак толкова зле.

— Карамон обикновено му даваше отвара, когато ставаше така — каза кендерът и понечи да пристъпи напред.

Ръката не му позволи да помръдне.

Рейстлин вдигна глава. Златните му очи уловиха светлината на факлите. Магьосникът се огледа нагоре и надолу по коридора.

— Кой говори? — прошепна той. — Кой произнесе това име? Карамон? Попитах кой!

Пръстите на ръката вече пробиваха дупки в рамото на Тасълхоф. И без друго от подобна предпазливост нямаше нужда. Изражението на Рейстлин бе тъй странно и плашещо, че кендерът щеше да запази мълчание и без да го подканят.

— Никой — произнесе магьосникът, след като най-после накъсано успя да си поеме дъх. — Въобразявам си. — Той избърса потта от челото си с ръкав и се усмихна горчиво и подигравателно. — Може би се обажда чувството ми за вина. Карамон е мъртъв. Всички се удавиха в Кървавото море. Колко изненадани бяха само, когато използвах драконовата сфера и ги оставих на произвола на съдбата. Изумени, че не желая да споделя гибелта им на овци.

Най-сетне дошъл на себе си, Рейстлин се изправи и свали ръка от стената. Подпря се на жезъла, но не тръгна по коридора веднага. Навярно все още се чувстваше слаб.

— Все още виждам лицето на Карамон. Все още чувам противното му дърдорене. — Магьосникът издигна глас и заговори носово: — Но… Рейст… — Той изскърца със зъби, а по устните му плъзна противна усмивка. — И Танис, този самодоволен лицемер! Безчестната му любов към скъпата ми сестра го накара да предаде приятелите си и все пак имаше нахалството да обвини мен в липса на вяра! Виждам ги всичките — Златна Луна, Речен Вятър, Танис, брат ми — взират се в мен с големите, кравешки очи. — Той отново преправи гласа си: — Спаси поне брат си… — И пак поднови с горчив тон: — Да го спася от какво? От градинските джуджета? Амбициите му не могат да го отведат по-далеч от леглото на поредното му завоевание. През целия ми съзнателен живот съм го чувствал като окови на ръцете и краката си. Все едно да ме накарат да избягам от затвора, без да забравям веригите си…

Той продължи да крачи надолу по коридора.

— Знаеш ли, Гатанко — прошепна Тасълхоф, — казах, че е мой приятел, но признавам, че доста трябва да се потрудиш, за да харесаш Рейстлин. Понякога дори си мисля, че не си струва усилието. Говореше за Карамон и останалите, сякаш са се удавили в Кървавото море, но в действителност не стана така. Елфите ги спасиха. Знам го, понеже Карамон ми е разправял цялата история. И Рейстлин го знае, защото по-късно се срещна с тях. Но ако сега си мисли, че са се удавили, значи очевидно все още не знае, че не са, което пък значи, че сигурно се намираме някъде по времето когато си мисли, че са се удавили, но не се е срещал с тях. Което ни води до това — продължи със страхопочитание и вълнение Тас, — че току-що открих друга част от миналото.

Гатанко го изгледа подозрително и отстъпи няколко крачки.

— Сигурен ли си, че не си срещал братовчед ми Стронцийдеведесе?

Тас тъкмо се канеше да отговори, че не е имал удоволствието, когато по коридора отекнаха стъпки. Определено не принадлежаха на магьосника обаче, който едва издаваше звук, освен когато кашляше или шумолеше с мантията си. Стъпките звучаха по-скоро гръмко и внушително и изпълваха коридора с ужасен шум.

Ръката, която стискаше рамото на кендера, го издърпа още по-навътре в сенките и отново го стисна, за да го предупреди да мълчи. Гномът, който в отсъствието на каквито и да е бутала или предавки очевидно най-сетне беше открил инстинкта си за самосъхранение, отдавна се бе притиснал към стената по такъв начин, че лесно биха могли да го объркат със скална рисунка.

Един мъж, който изглеждаше поне толкова внушителен и заплашителен, колкото звучаха стъпките му, изпълваше коридора с движение и живот. Беше висок и мускулест, носеше тежка, орнаментирана броня, която се изливаше по тялото му и явно бе единственото нещо, което в този момент го бавеше. В ръката си държеше рогатия шлем на Драконов повелител. На бедрото му подрънкваше чудовищен меч. Без съмнение знаеше съвсем точно накъде се е упътил, защото крачеше целенасочено и без да се оглежда наляво или надясно. Ето защо неминуемо се натъкна на Рейстлин, който от своя страна бе принуден да отстъпи към стената, за да не бъде прегазен.

Драконовият повелител забеляза магьосника, но му отдели единствено един кос поглед. Рейстлин се поклони. Мъжът продължи по пътя си. Магьосникът тъкмо се канеше също да продължи, когато той внезапно се закова и се обърна на пети към него:

— Маджере — протътна гласът му.

Рейстлин също спря и се обърна.

— Господарю Ариакас?

— Как ти се струва престоят в Нерака? Удобни ли са покоите ти?

— Да, милорд. Дори прекалено комфортни за нуждите ми — отговори магьосникът. Светлината от кристалната топка в края на жезъла му потрепна съвсем слабо. — Благодарен съм за проявения интерес.

— Сестра ти Китиара твърди, че трябва да се отнасяме добре с теб — каза рязко Ариакас. — Не пропускай да й благодариш за застъпничеството.

— Дължа много на сестра си — отвърна Рейстлин.

— На мен обаче дължиш повече — поправи го мрачно Ариакас.

— Така е наистина — съгласи се Рейстлин и отново се поклони.

Ариакас очевидно не остана доволен.

— Доста си уверен. Повечето мъже се присвиват и подмазват, когато им говоря. Има ли въобще нещо, което да може да те впечатли?

Трябва ли да бъда впечатлен, милорд? — осведоми се Рейстлин.

— Да, например от нашата Царица — кресна Ариакас и ръката му легна върху дръжката на меча. — Наясно ли си колко лесно може да падне главата от раменете ти в този момент заради подобна забележка?

— Нищо не ви спира да опитате, милорд — каза магьосникът. Той се поклони за трети път, дори още по-ниско. — Простете ми, сър, не исках думите ми да прозвучат по този начин. Разбира се, че съм впечатлен от вас. Намирам и великолепието на този град за впечатляващо. Но само защото съм впечатлен, не значи, че се страхувам. Не вярвам да се възхищавате от страхливци, нали, милорд?

— Не — отговори Ариакас. Той внимателно изгледа Рейстлин. — Така е, напълно си прав.

— Сигурен съм, че ще ви накарам да се възхитите от мен, милорд — добави Рейстлин.

Ариакас продължаваше да се взира в мага. Сетне напълно изненадващо Драконовият повелител избухна в гръмогласен смях. Звукът от смеха му бе оглушителен, затъркаля се надолу по коридора и едва не размаза гномчето на стената. Тасълхоф почувства леко замайване в главата, сякаш току-що го бяха праснали с доста голям камък. Рейстлин присви леко очи, но устоя на мястото си.

— Все още не изпитвам възхита от теб, магьоснико — отговори Ариакас, когато успя да се съвземе. — Но някой ден, Маджере, когато се докажеш в очите ми, това може и да стане.

След което се обърна и като продължаваше да се киска, закрачи по пътя си.

Когато стъпките му заглъхнаха и всичко отново потъна в тишина, Рейстлин каза:

— Някой ден, когато се докажа, милорд, не просто ще се възхищавате от мен. Но и ще се страхувате.

С това Рейстлин се обърна и се отдалечи, а Тасълхоф също се обърна, за да види кой го държи за рамото, само дето се преобърна още веднъж и още веднъж, и още веднъж, и продължи, без да може да спре…

Загрузка...