Дребен патрул

2

Казват, че французите обичат думата „малък“. Дори най-знаменитата им книга е „Петит принс“1, а в ресторантите най-скъпите им блюда са някакви „петит“ или „миньон“. Сигурно смятат, че хубавото не може да е много.

А у нас в Русия е съвсем различно. Малък — това пак е добре, звучи някак снизходително. Демек, не се пъхай тук: още си малък, като пораснеш…

Далеч по-лоша е думата „дребен“. Малкият може да порасне. Дори лилипутите се наричат по между си малки; иска им се да вярват, че техният ръст не е окончателен. А дребният — какъвто е бил, такъв и ще остане. Дори и да не е лилипут, а да е само малко под средния ръст. А може и да не е „под“, нали има случаи, когато някой е растял недостатъчно, а после изведнъж се е източил!

А и толкова ли е важен ръстът? Наполеон е бил нисък. Путин също не е висок. Актьорът Дани де Вито е дребосък, е, и какво? Ако се замислиш, почти всички велики хора са били ниски. Само Петър Първи…

— Заспа ли, Дребен?

Това е Надя, с нея седим заедно на занятията. Не се обиждам, защото всъщност тя е най-малката в групата. И по възраст — тя е само на седем години. И по ръст — по-ниска е от мен с цяла глава. Но след като всички ме наричат Дребен, и тя прави така.

— Ъхъ, — отговарям тихо аз. — Познавам тази тема.

— И аз.

Не споря, макар че Сивият молебен е сложно заклинание и не го учат на седемгодишна възраст. Надя, макар и малка, е много силна вълшебница. Много-много силна. Голям късмет е, че е Светла.

— Приготви се, — казва Надя.

— За какво?

— Сега ще дойде татко.

— Моят татко? — учудвам се аз. — Моят татко работи на строеж. Той е електротехник. Не знае за Различните, не вярва във вълшебства и дори не подозира, че уча в училището за магове към Нощния Патрул.

— Моят! Ще дойде и ще те вземе със себе си.

Поглеждам към Дмитрий Едуардович, който днес ни води занятията. Той е Различен трето ниво, което е доста високо. И чух, че именно предвиждането е най-силната му страна. Но сега Дмитрий Едуардович явно не подозира нищо.

И нищо чудно. Слабият маг няма да почувства силния… е, освен ако специално не започне да се вглежда в бъдещето.

Вратата се отваря, но не влиза Антон Городецки. Влиза Олга.

— Клас, стани. — Дмитрий Едуардович вежливо накланя глава. — Голяма чест е за нас, Велика!

Поглеждам към Надя и не мога да се стърпя:

— Твоят татко изглежда някак странно днес! — прошепвам аз.

— Може да се е маскирал като нея! — не се предава Надя. Но по очите й личи, че вече е признала грешката си.

Предвиждането е най-сложното нещо в магията. Никой маг не знае точно какво ще се случи. Той може само да предположи какво може да се случи — и с каква вероятност. Колкото по-силен е магът, толкова по-точно ще изчисли вариантите.

Най-вероятно таткото на Надя наистина е могъл да дойде. А на нея много й се е искало да го види. И затова е повярвала в онази вероятност, която повече й се е харесвала…

Всичко това минава през главата ми в онези секунди, през които Олга усмихнато шепне нещо на учителя, после оглежда класа… Изглежда, че наистина е дошла за някого, но още е решила за кого.

В нашият клас сме шестима. Най-възрастният е Лев, той е на четирийсет и е инженер. Е, тоест, някога е бил инженер. Казват, че от него ще стане боен маг. Той е добър чичко и дори когато ме нарича Дребен, това не звучи обидно. Просто децата му са мои връстници, а той ги нарича или дребни, или хаймани.

После е Фирюза. Тя е тиха и се бои от всичко. Тя е на трийсет, пристигнала е от Таджикистан с мъжа си и е работила по строежите. А вкъщи, при мъжа й, останала още една жена, по-млада и по-красива… Накратко, получила се някаква противна история, заради която Фирюза се опитала да се отрови. Провървяло й е, че дежурният лекар в болницата е бил Светъл и че е почувствал в умиращата жена способности на Различен. Той няма право да спасява с магия обикновените хора. А Фирюза, след като тя е Различна — може. И я спасил, макар че тя все пак ходи с такива очи, сякаш вече е умряла.

Стас и Сашка — те сигурно са двайсетгодишни. Те са приятели; много шумни момчета. Дмитрий Едуардович веднъж каза за тях: „Новото поколение Светли понякога е много трудно да се различи от старото поколение Тъмни…“. Виж, те ме наричат Дребен така, че звучи обидно.

Макар че Стас веднъж обясни, че това не е насмешка, а необходим етап от инициацията на подрастващите в суровия, почти военен колектив…

— Ти ли си Витя Мелков? — пита Олга, гледайки към мен.

— Да.

Изобщо не ме е страх. Разбира се, при нас много рядко идват Велики. Но Олга е симпатична лелка. Жалко, че е толкова стара. Някой ми беше казал, че е на триста години, а друг — че е още по-стара.

— Трябва да поговорим за нещо, Витя. — Олга ме гледа някак твърде оценяващо. — Дмитрий Едуардович е готов да те освободи от занятия. Съгласен ли си?

Не, разбира се, че това не е училище. Не е скучно като ботаниката или геометрията. Но кой нормален човек няма да поиска да се отърве от занятията?

— Разбира се!

— Лельо Оля, а защо не аз… — внезапно изпищява Надя. Все пак тя наистина е още съвсем малка!

„Леля Оля“ уж не престава да се усмихва, но я гледа така, че Надя млъква.

— Леля Оля идва у вас на гости да пие чай. Тук няма никаква леля Оля.

Така че аз излизам от класа като победител. Надя гледа след мен със завист, а Стас и Сашка — с учудване. Лев ми намига. Само Фирюза продължава да гледа в нищото.

Учебните занятия се провеждат на първия етаж. Тук дори понякога пускат хора. На втория етаж можем да се качим, и там няма нищо секретно. Само в компютърния център и в архива не дават да се влиза без разрешение. А на третия етаж учениците нямат право да се качват.

— Бил ли си тук? — пита Олга. Тя само кимна на охраната — никой не понечи да ни проверява.

— Не, — казвам аз.

На третия етаж е красиво и интересно. По целия коридор има окачени стари агитационни плакати, покрити със стъкло. На единия — двама млади Светли магове си говорят безгрижно на улицата. В краката им се търка бяла котка със злобни зелени очи. Надписът на плаката гласи: „Дрънкалото е находка за шпионина! Черната твар може да се крие в бяла кожа!“. На другият — симпатична вълшебница, приличаща на Олга, и Светъл маг стоят до граничен стълб с надпис „СССР“. От другата страна на границата им се зъбят кльощав вампир, дебел вълк-върколак, а някакъв мъж в смокинг размахва купа с гадна черна течност. Надписът на плаката съобщава: „Нашият Граничен Патрул отблъсква тъмните сили“2. Висят и няколко пожълтели броя от стар вестник със заглавие „За прогресивната магия!“, но нямам време да ги разгледам, защото продължаваме по коридора, все по-навътре. Изглежда — към най-големия началник. Чувал съм, че кабинетът на Борис Игнатиевич, директора на нашия Патрул, е в дъното на коридора. Супер! Ще има какво да разказвам!

Ние наистина стигаме до вратата с надпис „Директор“. До прозореца, облегнат на перваза, стои таткото на Надя и говори по мобилния. Когато се приближаваме, той подхвърля към нас:

— Оля, аз ей сега…

— Вече го доведох, Антоне.

Аха. Значи Надя не е сгрешила, наистина е трябвало да дойде баща й.

— Здравей, Витя, — Антон ме поглежда и някак много бързо извръща очи. — Извадихме те от занятия, защото…

— Имате задание за мен.

— Предвиди ли го? — поинтересува се Олга.

— Не, просто се досетих, — честно отвръщам аз. — Иначе защо ще ме викат при директора? За лош успех ли?

Стоя на масата, сякаш съм момченце, което ще декламира стихове на възрастните. Дори само от това можеш да се изчервиш.

На всичко отгоре — само по шорти!

А мен замислено ме гледат Антон, Олга и Борис Игнатиевич.

— Не, все пак е твърде едър, — каза Борис Игнатиевич. — На колко години си, Витя?

— На четиринайсет, — казвам аз. Не се стъписвам от директора. Че кой се стъписва от картинка в учебника или от статуя в музея? Та Хесер си е жива история?

— Кхм, — прокашля се Борис Игнатиевич. — Да, ти си… ъ-ъ-ъ…

— Дребен, — подсказвам аз. — Водиха ме на доктор. Уж всичко ми е наред. Просто ще бъда по-нисък. — И неизвестно защо добавям: — Като Наполеон.

Борис Игнатиевич поклаща глава.

— Не бива като Наполеон. Нещастен човек беше той…

— Но затова пък — толкова галантен, — мърмори Олга. — Витя, вдигни ръце…

Аз послушно изпълнявам. Олга още веднъж измерва раменете ми със сантиметър.

— За малко. Ти си слабичко момче, но…

— Да го направим по-просто. — Антон се приближава до прозореца и взима лежащия на пода пластмасов обръч. Връща се, вдига го над главата ми. Аз чакам — това вече го правиха.

Ох, не!

Антон измърморва нещо — и обръчът в ръцете му изтънява, стича се надолу, затваряйки ме в тънка полупрозрачна тръба. Усещането не е от приятните, почти не мога да се движа.

— Борис Игнатиевич, помогнете…

Хващат тръбата от двете страни и я поставят на пода. Аз разпервам лакти и колене, за да се удържа.

— Витя, ще можеш ли да изпълзиш?

Аз мълчаливо пълзя по тръбата. Не е кой знае колко трудно…

— Не-не, експериментът не е чист, — отбелязва Олга. — Всъщност тръбата върви под лек наклон.

Антон вдига тръбата от своята страна. Да пълзиш нагоре е по-трудно, но ако се подпреш с гърба… а после плътно притиснеш длани към стените…

— Трябва да облечем момчето в тениска с грапава тъкан, — предлага Олга. — О, не! По-добре да му зашием ивици от шкурка! И още — ръкавици и цвички. Или маратонки? Има едни такива модерни маратонки, специално за каране на скейтборд…

— Не, не ми харесва, — мрачно казва Борис Игнатиевич. — Твърде е опасно, за да изпращаме там дете.

— Ама нямаме по-дребни сътрудници! — с искрено съжаление казва Антон. — Проверих — всички лилипути, които са станали Различни, първо са подавали молба за увеличаване на ръста. Ако искате, намалете мен с магия!

— Не може, ще усетят, — рязко отвръща Олга.

Най-накрая изпълзявам. Антон протяга ръка и ми помага да стана. Зад гърба ми тръбата отново се превръща в обръч.

— Аз съм дребен, но не съм малък, — заявявам аз. — Колко трябва да се пропълзи?

Олга и Борис Игнатиевич се споглеждат.

— Хесер, той ще се справи, — казва Олга. — Упорито момче е, веднага го разбрах.

Антон се разхожда из кабинета и разказва:

— Тази ситуация се среща доста често, Витя. Понякога Светлите искат да се разкрият на хората. Понякога — Тъмните. Причините са най-различни… но ние не можем да допуснем това. В никакъв случай. Разбираш ли защо?

— Учили сме го, — отвръщам аз. — Паника. „Лов на вещици“. Обикновените хора ще развият комплекс за непълноценност. Твърде много причини.

Аз говоря, но не откъсвам поглед от автомата, който Олга чисти. Движенията на ръцете й са точни, предпазливи. Автоматът е много красив. Това е „калуна“3. Оръжие на специалните части, със специални патрони. Дребни.

Олга казва тихо:

— Патроните са особени. Омагьосани. Това трябва да свърши работа… ако нещо тръгне не както трябва. Но ще минем и без стрелба… надявам се… Можеш ли да стреляш?

Аз свивам рамене.

— Стрелял съм малко в стрелбището. И с играчки.

— Играчките не се броят… — изсумтява Олга. — Ех, не можем да ти наложим заклинание… ще усетят…

— Те са десетима, — обяснява Антон. — Тъмни Различни. Не знам защо са решили да разкажат за нас на хората… но информаторът ни е убеден, че решението е взето. След шест часа те ще се срещнат на законсервирана станция на метрото с група хора: журналисти, фотографи, репортери. Ще покажат неща, които ще убедят всеки скептик…

— Ако знаете времето и мястото, — казвам аз, — тогава там трябва да отидат най-силните. Хесер, вие, и още някой… Не, не ме е страх, но нали Хесер би се справил?

— Ще се справи, разбира се, — кима Антон. — Само че докато престъплението не е извършено, той няма основания да спира Тъмните. А когато го извършат… не е сигурно, че ще успеем да ги задържим. Хесер, разбира се, е способен да се маскира така, че никой да не го усети…

— Но освен магическия усет, те имат електронни системи за охрана, — добавя Олга.

— Ако отидем през долните слоеве на Сумрака, това ще предизвика изменения в силата и те ще усетят опасността. Ако минем през реалния свят — ще сработи сигнализацията. — Антон разперва ръце. — И единственият вариант, който открихме, е вентилационната шахта. Метална тръба, която върви между основната, функционираща станция на метрото и законсервираната, която е наблизо. Много малък човек може да стигне по тръбата до стаята на дежурния по станция. Оттам — да излезе на платформата. И, заплашвайки ги с оръжие, да задържи всички — и хора, и Различни.

— Имаш добра способност за защита, — съобщава Олга. — Не можем да ти наложим заклинания — ще започнеш да „излъчваш“ и всеки опитен Тъмен ще почувства приближаването ти. Но ти ще издържиш и сам. Минута. Буквално една минута.

— В краен случай — стреляй, — инструктира ме Антон. — Не по хората, разбира се. По Тъмните. Стреляй в краката — така няма да ги убиеш, но ще ги задържиш.

— Всичко е пресметнато по минути, — уточнява Олга. — Ще потренираме още на макета, но ти трябва да пропълзиш по тръбата за девет минути. Веднага щом доведат журналистите при Тъмните, ти ще тръгнеш. Девет минути — това е напълно реално.

— Ще имаме ли връзка?

— Не. Ще сме близо до станцията — и ще я атакуваме точно след десет минути. До тогава ти трябва вече да държиш всички под прицел. След минута ще дойдем на помощ.

— Само не започвай да стреляш без нужда, — усмихва се Антон.

— Няма. Ама какви ги говорите! Чак е обидно…

— Умно момче. — Олга ме целува по темето. От нея се носи мирис на парфюм — сладък, горещ. — Това е всичко, напред към тренажора!

Аз въздишам и се отправям към тръбата. Тя е къса — само два метра. Но това е само отвън. Ако си вътре в нея, е далеч по-дълга…

— Сигурен ли си, че нямаш нужда от маратонки? — интересува се Олга.

— По-добре да съм по шорти и бос, — отвръщам аз. — Така е по-удобно, честна дума!

Когато вече съм в тръбата, чувам гласът на Антон:

— Искаш ли да се обадя на родителите ти? Или, още по-добре, да отида при тях?

— Няма нужда, — гледайки към далечния кръг светлина пред мен, отвръщам аз. — Татко ще се прибере късно, защото предават строежа. А мама днес е нощна смяна.