Другият вятър

4.„Делфин“

Много неща трябваше да се уредят преди кралят да може да напусне престолнината си; открит оставаше и въпросът кой трябва да замине с него на Роук. Ириан и Техану, разбира се, а Техану поиска майка й да е с нея. Оникс заяви, че Елша на всяка цена трябва да замине с тях, а също така и пелнийският чародей Сепел, защото Древното знание на Палн имало много общо с такива неща като прехода между живот и смърт. За капитан на „Делфин“ кралят избра Тосла, както бе правил и преди. В отсъствието на краля за държавните дела щеше да се грижи принц Сийг с отбран кръг от съветници — той също го бе правил и преди.

С което всичко бе уредено, или поне Лебанен мислеше така, докато Тенар не го посети два дни преди да отплават и не му каза:

— Ще говориш с драконите за война и мир, както и за още по-значими неща, казва Ириан, неща, засягащи равновесието на всичко в Землемория. Народът на Каргските земи би трябвало да чуе това обсъждане и да има глас в него.

— Ти ще си тяхната представителка.

— Не аз. Аз не съм поданичка на Върховния крал. Единственото лице тук, което може да представлява неговия народ, е дъщеря му.

Лебанен отстъпи крачка назад, извърна се и накрая проговори с глас, приглушен от усилието да удържи гнева си:

— Знаеш, че тя е съвсем непригодна за такова пътуване.

— Не знам такова нещо.

— Не е образована.

— Тя е умна, практична и смела. Съвсем наясно е какво изисква от нея положението й. Вярно, не е обучавана да властва, но пък какво ли може да научи, затворена в онази килия в Речната къща със слугините си и няколко придворни дами?

— Да говори езика ни, преди всичко!

— Тя го прави. Ако се наложи, ще й превеждам.

Лебанен помълча, след което заговори предпазливо:

— Разбирам грижата ти за нейния народ. Ще помисля какво мога да направя. Но принцесата няма място в това пътуване.

— Техану и Ириан твърдят, че тя трябва да дойде с нас. Майстор Оникс твърди, че също като Елша от Таон, нейното изпращане тук точно по това време не може да е случайно съвпадение.

Лебанен се отдръпна още крачка. Тонът му остана сковано търпелив и вежлив:

— Не мога да го позволя. Невежеството и неопитността й ще я превърнат в сериозно бреме. А и не мога да я излагам на риск. Отношенията с баща й…

— В своето „невежество“, както го наричаш, тя ни подсказа как да отговорим на въпросите на Гед. Държиш се с нея толкова непочтително, колкото собствения й баща. Говориш за нея като за някакво безмозъчно същество. — Лицето на Тенар беше пребледняло от гняв. — Щом се страхуваш да я изложиш на риск, помоли я тя самата да го поеме.

Отново настъпи мълчание. Лебанен заговори със същото вдървено спокойствие, без да я поглежда.

— Щом ти, Техану и Орм Ириан сте убедени, че тази жена трябва да дойде с нас на Роук, и Оникс също е съгласен, приемам преценката ви, макар да съм убеден, че е погрешна. Моля те, кажи й, че може да дойде, ако иска.

— Ти си този, който трябва да й го каже.

Той замълча. После излезе от стаята, без да отговори.

Мина покрай Тенар и макар да не я погледна в очите, я видя ясно. Изглеждаше стара и изцедена, ръцете й трепереха. Съжаляваше я, изпитваше срам от проявената грубост към нея, облекчение от това, че никой друг не бе видял сцената; но тези чувства бяха като бледи искри сред огромния мрак на гнева му към нея, към принцесата, към всички и всичко, които му налагаха това фалшиво задължение, този нелеп дълг. На излизане от стаята разкопча яката на ризата си, сякаш го задушаваше.

Дворцовият му иконом, муден и улегнал човек с прозвище Добриян, изглежда, не го очакваше да се върне толкова рано или точно през тази врата, защото подскочи и го зяпна стъписан. Лебанен го изгледа ледено и му каза:

— Съобщи на Върховната принцеса да се яви при мен следобед.

— Върховната принцеса?

— Да не би да са повече от една? Не знаеш ли, че дъщерята на Върховния крал ни е гостенка?

Слисан, Добриян заломоти извинения, но Лебанен го прекъсна:

— Ще отида лично в Речния дом.

И тръгна — гонен, дърпан за ръкава и най-сетне — удържан от усилията на иконома да го забави, колкото да се събере прилична свита, да се изведат коне от конюшните, да се съобщи на молителите, чакащи за аудиенция в Дългата зала, че тя ще се отложи за следобед, и прочие. Всичките му задължения, дългове, всички онези спънки и капани, всички ритуали и лицемерия на кралската му „власт“, които го дърпаха и теглеха надолу като в тресавище, докато го задушат.

Когато най-сетне доведоха коня му, той се метна на седлото толкова рязко, че животното улови настроението му, вдигна се на задните си крака и зарита. Конярите и слугите се дръпнаха уплашено назад и Лебанен изпита злобно задоволство, като видя разширяващия се пред него кръг. Подкара коня право към портата, без да дочака мъжете от свитата му да се качат по седлата. Поведе ги в бърз тръс през градските улици, доста пред тях, като съзнаваше затруднението на младия офицер, който уж трябваше да язди пред него и да вика: „Път, отворете път на краля!“, но беше изостанал и не смееше да рискува да го подмине.

Беше почти обед; по улиците и площадите на Хавнър беше горещо и почти пусто. Щом чуеха тропота на копитата, хората притичваха на праговете на къщи и дюкяни, познаваха краля си и го поздравяваха. Жени, насядали на прозорците, за да поклюкарстват, поглеждаха надолу и махаха, а една му хвърли цвете. Копитата на коня му закънтяха по тухлите на широк, окъпан от слънцето площад, съвсем пуст освен едно псе, което изкуцука на три крака, без да го е еня за царствената му особа. След площада кралят пое по тесния проход, водещ към настлания с камъни път покрай Серенен, а сетне тръгна по него, в сянката на върбите под старата градска стена към Речния дом.

Ездата донякъде промени настроението му. Горещината и прелестта на смълчания град, усещането за многолюдния живот зад стени и кепенци, усмивката на жената, която му хвърли цветето, дребнавото задоволство от това, че е изпреварил всякаквите там телохранители и помпозен антураж, и най-сетне ароматът и хладината на крайречната езда и сенчестият двор на къщата, в която беше познал толкова дни на покой и удоволствие, всичко това леко го отдалечи от гнева. Чувстваше се отчужден от себе си, вече не ядосан, а празен.

Първите конници от свитата му още навлизаха в двора, когато той скочи от седлото на коня под сянката. Влезе в къщата, цопна сред десетината слуги като камък в гладко езеро и предизвика вълни на хаос и паника.

— Съобщете на принцесата, че съм тук.

Лейди Опал от Стара Демесне на Илиен, главната придворна дама тук, се появи незабавно, поздрави го изящно, предложи му освежителни напитки, държа се така, сякаш посещението му не беше никаква изненада. Тази изисканост донякъде го успокои, а донякъде — ядоса. Това безкрайно притворство! Но какво искаше от лейди Опал — да зяпне като риба на сухо (като много младата придворна дама до нея), защото кралят най-сетне и най-неочаквано е дошъл да види принцесата ли?

— Жалко, че госпожа Тенар отсъства в момента — рече тя. — С нейна помощ много по-лесно се разговаря с принцесата. Но принцесата бележи значителен напредък в езика.

Лебанен беше забравил проблема с езика. Прие мълчаливо предложената му студена напитка. Лейди Опал поведе разговор за дребни неща с помощта на другите дами, без да изкопчи нещо от краля. Той започна да осъзнава, че вероятно се очаква да говори с принцесата в компанията на всички дами, както изискваше благоприличието. Каквото и да смяташе да й каже, станало бе невъзможно да каже каквото и да било. Тъкмо се канеше да стане и да се извини, когато на прага се появи някаква жена с глава и рамене, скрити под кръгъл воал, смъкна се на колене и каза:

— Моля? Крал? Принцеса? Моля!

— Принцесата ще ви приеме в покоите си, ваше величество — преведе лейди Опал. Махна с ръка на един от слугите, който го придружи нагоре по стълбището, по коридора, през някакво преддверие, през една голяма тъмна стая, която като че ли беше пълна до пръсване с жени с червени була, и го изведе на една тераса над реката. Там стоеше фигурата, която той помнеше: цилиндърът от червено и златно.

Булата й потръпваха от лекия речен ветрец като листа на върба. Цилиндърът сякаш се сви, скъси се. Оказваше му почит сигурно. Той й отвърна с поклон. Двамата се изправиха и замълчаха.

— Принцесо — заговори Лебанен и се стъписа, като чу собствения си глас. — Тук съм, за да ви помоля да дойдете с нас на остров Роук.

Тя не отвърна нищо. Той видя как червените була се разтвориха в овал, и ръцете й. Ръце с дълги пръсти, със златист тен — разтвориха булата и откриха лицето й, засенчено в червено. Не можа да го види ясно. Беше висока почти колкото него и очите й се взираха право в него.

— Моя приятелка Тенар — заговори тя — казва: крал да види крал, лице в лице. Аз казва: да.

Полуразбрал, Лебанен отново се поклони.

— Висока чест ми оказвате, милейди.

— Да — отвърна тя. — Оказва висока чест.

Той се поколеба. Този терен беше съвсем различен. Беше неин.

Стоеше пред него неподвижна, златните краища на булата й потръпваха, а очите й го гледаха, скрити в сянката.

— Тенар, Техану и Орм Ириан са убедени, че ще е добре, ако Принцесата на Каргските земи замине с нас на остров Роук. Затова ви моля да дойдете с нас.

— Да дойде.

— На остров Роук.

— На кораб — каза тя и изведнъж тихо изстена. После промълви: — Ще дойде. Аз идва.

Не знаеше какво да отвърне. Каза само:

— Благодаря ви, милейди.

Тя кимна. Само веднъж. Като равен на равен.

Той се поклони. Остави я, както го бяха учили да напуска баща си, принца, при официални случаи в двора на Енлад, без да обръща гръб, а пристъпвайки заднешком.

Тя стоеше с лице към него, разтворила булата пред себе си, докато той не стигна до прага. Тогава пусна ръцете си, булата се затвориха и той я чу как ахна и издиша тежко, като след действие, изискващо неимоверно усилие на волята и на което едва е издържала.

Храбра, беше я нарекла Тенар. Не го разбираше, но съзнаваше, че е бил свидетел на голяма храброст. Целият гняв, който го беше изпълнил, който го беше довел тук, изчезна. Не беше изцеден, нито се чувстваше задушен, чувстваше се като озовал се пред някоя скала, на някое високо място, с чист въздух. Като пред истина.

Мина през стаята, пълна с мърморещи, лъхащи на ухания забулени жени, които се отдръпваха пред него в сумрака. Слезе по стълбището и поговори с лейди Опал, каза добра дума на зяпналата дванайсетгодишна придворна дама. Поприказва учтиво с мъжете от свитата си на двора. Качи се кротко на седлото на сивия си кон и подкара умислено към двореца на Махарион.

Елша прие с фатално примирение вестта, че трябва да отплава обратно за Роук. Будният му живот напоследък се бе изпълнил с толкова странности, че изглеждаше по-съновен от сънищата му, и той не изпитваше особено желание да задава въпроси или да възразява. Щом беше орисан да се скита от остров на остров, така да бъде; съзнаваше, че едва ли тепърва ще се върне в родния си край. Поне щеше да пътува с Тенар и Техану, двете жени, с които сърцето му се отпускаше. Пък и магьосникът Оникс бе проявил доброта към него.

Елша беше свенлив човек, а Оникс — дълбоко сдържан, а и различията в знанията и в положението им разширяваха пропастта между тях; но Оникс на няколко пъти го бе навестил, просто за да поговори с него като с човек, споделящ същото изкуство, и показваше уважение към мнението на Елша — нещо, което озадачаваше скромната му душа. Но Елша не можа да сдържи доверието, което изпитваше към него; и когато часът на тръгването наближи, зададе на Оникс въпроса, който го безпокоеше.

— За котето — промълви той смутено. — Не мисля, че е редно да го взимам. Да го държа толкова дълго затворено. За толкова младо създание е неестествено. Пък и се чудя какво ли ще стане с него…

Оникс не попита какво има предвид. Попита го само:

— Котаракът още ли ти помага да стоиш настрана от каменната стена?

— Да. Често.

Оникс се замисли.

— Ще ти трябва някаква защита, докато стигнем на Роук. Мислех за… Говорил ли си с магьосника Сепел?

— Човекът от Палн? — промълви Елша, леко притеснен.

Палн, най-големият остров западно от Хавнър, имаше славата на загадъчно място. Пелнийците говореха хардийски с особен акцент и използваха много свои думи. В древни времена владетелите им бяха отказали да се подчинят на кралете на Енлад и Хавнър. Магьосниците им не ходеха на Роук, за да се обучават. Широко разпространено беше мнението, че Пелнийското знание, опиращо се на Древните сили на Земята, е опасно, ако не и злокобно. Преди много време Сивият маг на Палн бе опустошил острова си, призовавайки душите на мъртвите, за да съветват него и владетелите му, и тази история бе част от обучението на всеки владетел: „Живите не бива да взимат съвети от мъртвите“. Помнеха се много двубои между човек от Роук и човек от Палн; в един такъв двубой преди две столетия обитателите на Палн и Семел бяха нападнати от мор, след който половината от градовете и селските им земи бяха останали пусти. А преди петнадесет години, когато магьосникът Коб беше приложил Пелнийското знание, за да премине между живота и смъртта, Върховният маг Ястреб бе изразходвал всичката си сила, за да го победи и да поправи злото, което бе причинил.

Елша, както почти всички в кралския двор и в Кралския съвет, беше избягвал близостта на магьосника Сепел.

— Помолих краля да го вземе с нас до Роук — каза Оникс.

Елша примига.

— За тези неща те знаят много повече от нас — каза Оникс. — Повечето от изкуството ни на Призоваване произлиза от Пелнийското знание. Торион беше майстор в него… Сегашният Призовник на Роук, Бранд от Венуей, не би използвал нито една частица от занаята си, извлечена от тяхното знание. Прилагано погрешно, то е носило само щети. Но може би ние просто го използваме погрешно от невежество. То възхожда от много стари времена; може би съществува някакво знание, което сме изгубили. Сепел е мъдър човек и маг. Смятам, че трябва да дойде с нас. И смятам също, че може да ти помогне, стига да му се довериш.

— Щом има вашето доверие — отвърна Елша, — има и моето.

Обикновено сдържаният Оникс се усмихна сухо.

— В тази работа твоята преценка е точно толкова добра, колкото и моята, Елша. Ако не и по-добра. Дано я използваш. Но хайде да те заведа при него.

Тръгнаха заедно през града. Жилището на Сепел се намираше в старата част, близо до корабостроителницата, оттатък Лодкарската улица. Там имаше малка колония пелнийски заселници, дошли да работят в кралската корабостроителница, защото бяха прочути корабостроители. Къщите тук бяха старинни, струпани близо една до друга, с мостовете от покрив на покрив, добавящи на Голямото пристанище на Хавнър втора, въздушна паяжина от улици високо над тези с каменната настилка.

Стаите на Сепел, на третия кат, бяха тъмни, затворени и душни от горещината в разгара на лятото. Той ги отведе по още едно стръмно стълбище на самия покрив. Беше свързан с мост от двете страни със съседните покриви, така че на него си имаше истинско кръстовище, с оживено движение. Стрехите бяха снабдени с ниски парапети, а ветрецът от залива разхлаждаше въздуха. Там седнаха на малки платнени черги в ъгъла, частта на Сепел от покрива, и той им поднесе хладен, леко горчив чай.

Беше нисък петдесетинагодишен човек, закръглен, с малки ръце и крака, с буйно къдрава къса коса и нещо рядко за мъжете на Архипелага — брада, късо подстригана, покриваща мургавите му бузи и челюстта. Държеше се вежливо. Говореше с отсечен, леко напевен акцент, тихо.

Говореха двамата с Оникс, а Елша мълчеше и ги слушаше. Умът му се отнасяше, щом заговореха за непознати му хора и неща. Гледаше покривите и стрехите, цветните градини по покривите и сводестите, изящно изваяни мостове, гледаше на север към планината Онн, грамаден бледосив купол над хълмовете, обвити в лятна мъгла. Съвзе се от унеса си, когато чу пелнийският чародей да казва:

— Вероятно дори Великият маг не е успял напълно да изцери раната, нанесена на света.

„Раната на света“ — помисли Елша. Взря се в Сепел по-напрегнато и Сепел го изгледа. Въпреки цялата мекота на лицето му очите му бяха пронизващи.

— Навярно раната е останала отворена не само заради желанието да се живее вечно — каза Сепел, — а и заради желанието на мъртвите да умрат.

Елша чу отново странни слова и усети, че ги съзнава, без да ги разбира. Сепел отново го изгледа, сякаш очакваше реакцията му.

Елша си замълча, а също и Оникс. Накрая Сепел рече:

— Когато застанете на онзи синор, майстор Елша, за какво ви молят?

— Искат свобода — едва чуто промълви Елша.

— Свобода — промърмори Оникс.

Замълчаха отново. По покривната улица притичаха две момиченца и едно момче, смееха се и викаха: „Ти гониш!“ — онази стара и безкрайна детска игра на гоненка из лабиринта на градските улици, канали, стълбища и мостове.

— Може би поначало си е било лоша сделка — каза Сепел и след като Оникс го погледна въпросително, добави: — Верв надан.

Елша разбра, че словата са от Древната реч, но не знаеше какво значат.

Погледна Оникс, чието лице бе станало гробовно. Оникс промълви само:

— Е, дано се доберем поне до истината, и то скоро.

— На хълма, където е истината — каза Сепел.

— Радвам се, че ще си с нас там. Между другото, Елша тук го тегли към онзи синор нощ след нощ и търси малко отдих. Казах му, че може би знаеш някой начин да му помогнеш.

— А ти ще приемеш ли да те докосне магьосничеството на Палн? — обърна се Сепел към Елша. Тонът му беше леко насмешлив. Но очите му грееха, твърди като гагат.

Устните на Елша бяха пресъхнали.

— Майсторе — проговори той. — На моя остров казваме, че удавникът не пита колко струва въжето. Ако можете да ме опазите от онова място макар и за една нощ, ще имате сърдечните ми благодарности, колкото и нищожна отплата да е това за такъв дар.

Оникс го погледна с лека, насмешлива, не укорителна усмивка.

Сепел изобщо не се усмихна.

— Благодарностите са рядкост в моя занаят. Заради тях съм готов да направя доста. Мисля, че мога да ви помогна, майстор Елша. Но съм длъжен да ви предупредя, че въжето е скъпо.

Елша сведе глава.

— Стигате до синора насън, а не по своя воля, нали?

— Така поне вярвам.

— Мъдро. — Сепел го погледна одобрително. — Кой от нас знае със сигурност каква е волята му? Но щом отивате там насън, ще ви избавя от този сън… за известно време. И на определена цена, както казах.

Елша го погледна питащо.

— Вашата сила.

Отначало Елша не го разбра. После проговори:

— Моята дарба, искате да кажете? Изкуството ми?

Сепел кимна.

— Та аз съм само един кърпач — промълви след малко Елша. — Силата, от която ще се откажа, не е кой знае каква.

Оникс понечи да възрази, но погледна Елша и си замълча.

— Тя е препитанието ви — каза Сепел.

— Някога беше целият ми живот. Но това свърши.

— Може би дарбата ви ще се върне, след като онова, което трябва да стане, стане. Не мога да ви го обещая. Ще се опитам само да възстановя онова, което мога, от това, което ще ви взема. Но всички ние вече вървим в нощната тъма, по земя, която не познаваме. Когато дойде денят, може да разберем къде сме, а може и да не разберем. Е, ако ви опазя от вашия сън срещу тази цена, ще ми благодарите ли?

— Да — отвърна Елша. — Какво е малкото добро от дарбата ми срещу огромното зло, което мога да причиня в невежеството си? Ако ме освободите от страха, в който живея сега, страха, че мога да причиня това зло, ще съм ви благодарен до края на живота си.

Сепел вдиша дълбоко.

— Много пъти съм слушал, че арфите на Таон свирят вярно. — Погледна Оникс. — И Роук няма възражения? — Попита го със същия насмешлив тон.

Оникс поклати глава, но лицето му изглеждаше много мрачно.

— Тогава ще идем до пещерата при Орън. Още тази вечер, ако искате.

— Защо там? — попита Оникс.

— Защото не аз, а Земята ще помогне на Елша. Орън е свято място, пълно е със сила. Въпреки че хората на Хавнър са го забравили и я използват само за да я замърсяват.

Оникс успя да размени няколко думи насаме с Елша, докато слизаха по стълбите след Сепел.

— Не си длъжен да приемаш това, Елша. Смятах, че вярвам на Сепел, но вече не знам.

— Аз му вярвам — отвърна Елша.

Разбираше съмненията на Оникс, но това, което каза, го мислеше сериозно — че е готов на всичко, за да се освободи от страха, че може да направи нещо ужасно. Всеки път, когато се окажеше привлечен в съня си към онази стена от камъни, чувстваше, че нещо се опитва чрез него да влезе в живия свят, че ще го направи, стига той да послуша мъртвите, които го зоват, а всеки път той ги чуваше, ставаше все по-слаб и му беше все по-трудно да устои на зова им.

Тримата дълго вървяха по градските улици в зноя на късния следобед. Излязоха в околностите южно от града, при стръмните скалисти хълмове покрай залива, бедна местност за този богат остров: заблатените низини между хълмистите ридове, малко орна земя по скалистите склонове. Градската крепостна стена тук беше много стара, построена с огромни, нескрепени с хоросан камъни, взети от хълмовете. Отвъд нея нямаше предградия, а и фермите бяха малко.

Крачеха по черен път, който се виеше по първия хълм и след това продължи по билото му, на изток към по-високите хълмове. Горе, откъдето се виждаше целият град, проснал се в златиста мъгла на север, вляво от тях пътят се превърна в лабиринт от тесни пътечки. Продължиха право напред и стигнаха до една огромна пукнатина в земята, черна пропаст, широка двайсет стъпки или повече, точно на пътя им.

Сякаш скалният гръбнак се бе прекършил от някакво потръпване на земята и не се беше изцерил. Слънчевата светлина от запад огряваше устието на пропастта и стръмните скали малко по-надолу, но под тях цареше пълен мрак.

В долината, на юг от хребета, имаше някаква кожарска работилница. Щавачите бяха носили тук боклука и го бяха хвърляли в пукнатината, без да ги е грижа, тъй че навсякъде беше осеяно с полуобработена кожа и вонеше на гнилоч и пикня. Но когато пристъпиха до ръба на пропастта, оттам ги лъхна друга миризма: хладен, рязък земен въздух, който накара Елша да се отдръпне.

— Скръбно ми е за това, скръбно! — високо извика магоьосникът на Палн и със странно изражение огледа боклуците, а после — покрива на щавачницата. Но след малко заговори на Елша с обичайната си кротост: — Това е пещерата, или цепнатината, наречена Орън, която познаваме от най-древните ни карти на Палн, наричат я още „Устните на Паор“. Говорила е на тукашните хора, когато за първи път дошли от запад. Преди много време. Хората са се променили. Но тя си е същата, като тогава. Тук можеш да смъкнеш бремето си, ако искаш това.

— Какво да направя? — попита Елша.

Сепел го отведе до южния край на огромния процеп, там, където той се стесняваше и събираше в тесни скални жлебове. Каза му да легне по очи, за да може да се взира надолу и надолу в непрогледния мрак.

— За земята се дръж — му каза. — Само това трябва да правиш. И да се раздвижи, дръж се за нея.

Елша легна и се вторачи между стените от камък. Усети как острите камъни се забиха в гърдите и бедрата му; чу, че Сепел зареди заклинание на висок глас с думи, които знаеше, че са на Езика на Сътворението; усети топлината на слънцето по раменете си и помириса вонята на леш от тепавичарницата. После от глъбините го лъхна резкият и кух дъх на пещерата, от което собственият му дъх секна и главата му се замая. Тъмнината пое нагоре към него. Земята под него се раздвижи, поклати се и се затресе, и той се впи в нея, вслушан в песента на високия глас, вдишвайки земния дъх. Тъмнината се надигна и го обгърна. Слънцето изчезна.

Когато се върна, слънцето се беше смъкнало ниско — червена топка над западните брегове на залива. Видя го. Видя и Сепел, седнал наблизо, уморен и окаян, черната му сянка — издължена над скалистата земя между дългите сенки на канарите.

— Събуди се най-после — промълви Оникс.

Елша осъзна, че лежи по гръб, положил глава на коленете на Оникс; един ръбест камък се беше забил в плешките му. Надигна се замаян и се извини.

Тръгнаха веднага щом почувстваха, че могат да вървят, защото трябваше да изминат доста мили, а беше ясно, че нито той, нито Сепел могат да крачат бързо. Когато отново излязоха на Лодкарската улица, се беше стъмнило съвсем. Сепел се сбогува с тях, като погледна питащо Елша — стояха под светлината от близката кръчма.

— Направих каквото ме помоли — каза му със същия окаян поглед.

— Благодаря ти — отвърна му Елша и подаде на магьосника дясната си ръка по обичая на хората от Енлад. Сепел леко я докосна. Така се разделиха.

Елша беше толкова уморен, че едва се държеше на крака. Резкият, странен въздух на пещерата още лепнеше на устата и гърлото му, от него се чувстваше олекнал, с празна глава, кух. Когато най-сетне стигнаха в двореца, Оникс поиска да го заведе до стаята му, но Елша го увери, че е добре и че му трябва само да си почине.

Влезе и Дръп заскача и замаха с опашка за поздрав.

— Ох, вече нямам нужда от теб — рече Елша и се наведе да погали гладкото сиво гръбче. В очите му избиха сълзи. Легна на леглото, а котаракът скочи, сви се на кълбо на рамото му и замърка.

А той заспа: черен и празен сън, без сънища, които да помни, без гласове, които да зоват името му, без хълм със суха трева, без смътна каменна стена, без нищо.

Вечерта преди да отплават на юг Тенар вървеше през дворцовите градини с натежало сърце и изпълнена с тревога. Не искаше да тръгва за Роук, Острова на мъдрите, Острова на Магьосниците. („Прокълнатите вещери“ — прошепна на каргски някакъв глас в ума й.) Какво да прави там? Каква полза щеше да има там от нея? Искаше й се да се върне на Гонт, при Гед. Да се върне в къщата си, при работата си, при скъпия си мъж.

Беше отчуждила Лебанен. Беше го загубила. Държеше се любезно, учтиво. Но не прощаваше.

„Колко се боят мъжете от жените!“ — мислеше тя, докато крачеше между късно разцъфтелите розови храсти. Не поотделно, а от жените, когато си говорят, когато действат заедно, когато се застъпват една за друга — тогава мъжете виждаха все заговори, козни, примки и капани.

И бяха прави, разбира се. Жените бяха склонни, като жени, да взимат страната на следващото поколение, не на сегашното; заплитаха връзките, в които мъжете виждаха вериги; връзките, които мъжете приемаха като окови. Двете със Сесеракх наистина бяха в съюз срещу него и бяха готови да го предадат, ако наистина се окажеше, че освен независим не е нищо друго. Ако се окажеше само въздух и огън, без земна тежест, без търпелива вода…

Но не толкова Лебанен я тревожеше, колкото Техану. Неземната, нейната Теру, крилатата душа, дошла да постои малко с нея и която, знаеше си, скоро щеше да я остави. От огън — към огън.

И Ириан, с която щеше да замине Техану. Какво общо можеше да има това ярко, огнено същество с някаква си стара къща, която трябва да се мете, с един старец, за когото да се грижиш? Как можеше Ириан да разбере такива неща? Какво я интересуваше нея, един дракон, че човек трябва да поеме дълга си, да се омъжи, да има деца, да носи хомота на смъртта?

Самотна и безполезна, сред същества, обречени на висша, нечовешка съдба, Тенар изцяло се отдаде на мъката по дома. Мъка не само по Гонт. Защо да не е в съюз със Сесеракх, която можеше и да е принцеса така, както тя самата преди време беше жрица, но която нямаше да полети на огнени криле, защото бе дълбоко и изцяло земна жена? И говореше езика на Тенар! Беше я учила усърдно на хардийски, радваше се на бързината, с която се учеше, но едва сега разбираше, че истинската й радост е била от това, че може да поговори с нея на каргски, да чува и да изрича думи, съдържащи в себе си цялото й детство.

Щом пое по пътеката, водеща до езерцата с риба под върбите, видя Елша. С него имаше някакво момченце. Говореха си тихо и много сериозно. Винаги се радваше, когато видеше Елша. Жалеше го заради болката и страха, който го беше обзел, почиташе го за търпението, с които ги понасяше. Допадаше й откритото му, хубаво лице и езикът му й допадаше. Какво лошо в това да добавиш малко повечко изящество в обикновената реч? А и Гед му се бе доверил.

Спря се по-далечко, за да не прекъсне разговора им, и видя как с момчето клекнаха на пътеката и загледаха в храстите. След малко от един храст изскочи сивото коте на Елша. Не им обърна внимание, а застъпва през тревата внимателно, лапа подир лапа, свело ниско корем и със светнали очи — дебнеше някакво бръмбарче.

— Можеш да го оставяш навън по цяла нощ, ако искаш — каза Елша. — Тук не може нито да се загуби, нито да пострада. Много обича да е на открито. Тези големи градини за него са като целия Хавнър. Или можеш да го пускаш сутрин. А ако искаш, може да спи с теб.

— О, това би ми харесало — рече свенливо хлапето.

— Но тогава, нали, кутията му с пясък ще трябва да е в твоята стая. И паница с прясна вода, винаги да е пълна.

— И храна.

— Е, да. Веднъж на ден. Да не му даваш повече. Малко е лаком. Склонен е да мисли, че Сегой е сътворил островите само за да може Дръп да си пълни корема.

— Хваща ли риби в езерото? — Котаракът сега се беше приближил до едно от езерцата с шарани, седеше на тревата и се озърташе; бръмбарът беше отлетял.

— Обича да ги гледа.

— И аз — каза момчето. Станаха и тръгнаха към езерата.

Тенар ги гледаше затрогната. Някаква невинност имаше и у Елша, но невинност мъжка, не детинска. Щеше да е добре да си има деца. Щеше да им е добър баща.

Замисли се за своите деца, и за внучетата — макар че най-голямата на Ябълка, Пипин, възможно ли беше? Кога Пипин стана на дванайсет? Тази година или другата щяха да я именуват! О, време беше да се връща у дома. Време беше да навести Средна долина, да купи подарък за имения ден на внучка си и играчки за малките, да се погрижи палавият Спарк да не изпотроши пак крушите, да поседи и да си побъбри с милата си дъщеря, Ябълка… истинското име на Ябълка беше Хейохе, името, което й беше дал Оджиън… Мисълта за Оджиън винаги идваше с обич и копнеж. Видя камината на къщата в Ри Алби. Видя Гед, седнал там край камината. Видя го как извръща тъмното си лице, за да я попита. Отвърна му, високо, сред градините на Новия дворец на Хавнър, на стотици мили от онази камина:

— Веднага, щом мога!

На заранта, в яркото лятно утро, всички слязоха от двореца, за да се качат на борда на „Делфин“. Жителите на Хавнър превърнаха заминаването в празненство — изпълниха улиците и кейовете, запушиха каналите с малките си островърхи лодки, които наричаха „черупки“, осеяха големия залив с лодки и джонки, развели ярки знамена; знамена и флагове се вееха и на кулите на големите къщи, и на пилоните по мостовете, високо и ниско. Докато минаваше през тези ликуващи тълпи, Тенар си спомни за онзи толкова отдавнашен ден, когато двамата с Гед влязоха в Хавнър с Руната на мира, Пръстена на Елфаран. Този пръстен-гривна тогава бе на ръката й и тя я държеше високо, за да могат хората да я видят на слънчевата светлина, а те ликуваха и протягаха ръце, сякаш искаха да я прегърнат. Мисълта за това я накара да се усмихне. Усмихваше се, когато мина по мостика и се поклони на Лебанен.

Той я поздрави с традиционния поздрав на корабовладелеца:

— Госпожо Тенар, бъдете добре дошла на борда.

Тя му отвърна, трогната от незнаен импулс:

— Благодаря ти, сине на Елфаран.

Той я погледна за миг, стъписан от името. Ала веднага след нея пристъпи Техану и той повтори официалния поздрав:

— Господарке Техану, бъдете добре дошла на борда.

Тенар продължи към носа на кораба — помнеше едно удобно ъгълче до кабестана, където пътникът можеше да е настрана от усърдния труд на екипажа и в същото време да вижда всичко, което става по оживената палуба, както и извън кораба.

По главната улица, водеща към пристана, настъпи вълнение: идваше Върховната принцеса. Тенар със задоволство забеляза, че Лебанен, а може би икономът му, се бе погрижил идването на принцесата да е съпроводено с подобаваща пищност. Конен ескорт й отваряше път през тълпите, конете цвилеха и потрепваха изящно с копита. Високи червени пера, същите, каквито носеха на шлемовете си каргските воини, се вееха на покрива на затворената позлатена каляска, превела принцесата през целия град, и на главите на четирите сиви коня, които я теглеха. Музикантите край брега засвириха с тръби, тамбури и тамбурини. А хората, разбрали, че си имат принцеса, която могат да видят и поздравят, завикаха радушно и занапираха, колкото им позволяваха конниците и пешата охрана, зяпнали от възторг, и засипаха нестройни поздрави:

— Да живее кралицата на каргите! — викна някой, а друг: — Не е… — И други: — Виж ги, всички са в червено, красиви като рубини, ама коя от тях е тя? — А пък други: — Да живее принцесата!

Тенар видя как Сесеракх — забулена от глава до пети естествено, но не можеше да я сбърка на ръст и осанка — слезе от каляската и заплува през човешкото множество, самата тя като кораб, към платформата. Две от придружителките й, също забулени, но по-ниски, забързаха зад нея, последвани от лейди Опал от Илиен. Сърцето на Тенар се сви. Лебанен беше постановил в това пътуване да не участват слуги и придружители. Не беше разходка за забавление, строго бе заявил той, и тези, които се качат на борда, трябва да имат сериозно основание. Нима Сесеракх не беше разбрала това? Или до такава степен не можеше да се отдели от глупавите си сънароднички, че бе готова да се опълчи на краля? Това щеше да е възможно най-неприятното начало на пътешествието.

Но в подножието на стълбичката гънещият се на златни вълни червен цилиндър спря и се обърна. Протегна ръце и златните пръсти на златистите длани блеснаха на слънцето. Принцесата прегърна слугините си, явно се сбогуваше. Прегърна и лейди Опал, с присъщата за царствени и знатни особи публична тържественост. После лейди Опал подкара придружителките обратно към каляската, а принцесата отново се обърна към кораба.

Последва пауза. Тенар видя как безликият червено-златист стълб вдиша дълбоко. И се изправи още повече.

И продължи напред — бавно, защото ъгълът беше стръмен, ала с непоколебимо достойнство, пред което шумните тълпи се смълчаха и зяпнаха омаяни.

Стигна до палубата и застана там, с лице срещу краля.

— Върховна принцесо на Каргските земи, бъдете добре дошла на борда — обяви с кънтящ глас Лебанен.

При тези думи тълпата избухна:

— Ура за принцесата! Да живее кралицата! Добре стъпваш, Червеничката ни!

Лебанен каза нещо на принцесата, но при многото възгласи Тенар не можа да чуе какво. Червеният стълб се обърна към многолюдното множество на брега и се поклони, сковано, но с изящество.

Техану я беше очаквала близо до краля и сега пристъпи напред, проговори й, поведе я към задната каюта на кораба, и тежките, леко полюшващи се червено-златни була се скриха. Тълпата завика и зарева още по-гръмко:

— Върни се, принцесо! Къде е Червеничката ни? Къде е господарката ни? Къде ни е кралицата?

Тенар погледна към краля в другия край на кораба. Въпреки несретата и натежалото й сърце, в гърдите й се надигна неудържим смях. Помисли си: „Горкото момче, а сега какво ще правиш?“ Бяха я обикнали още при първата отворила им се възможност да я видят, въпреки че още не я бяха видели истински… О, Лебанен, всички сме в съюз срещу теб!

„Делфин“ беше кораб с прилични размери, устроен да вози един крал с известни удобства; но най-напред и преди всичко беше устроен да плава, понесен на крилете на вятъра, за да го отведе там, където потрябва, възможно най-бързо. Помещенията бяха тесни дори когато на борда му беше само екипажът с няколко офицери, краля и неколцина спътници. На това пътуване до Роук помещенията бяха претъпкани. Екипажът, разбира се, щеше да търпи обичайните несгоди и да спи във високата три стъпки бърлога на предния трюм; но офицерите трябваше да се сбутат в окаяния килер под мостика. Колкото до пътниците, четирите жени се настаниха в предназначената обикновено за краля каюта под тясната кърма, а каютата под нея, обикновено предназначена за корабовладелеца и още един-двама офицери, побра краля, двамата магьосници, заклинателя и Тосла. Според Тенар възможността теснотията и неудобствата да им развалят настроението беше безкрайна. Ала първата и най-неотвратима възможност беше на Принцесата да й прилошее.

Носеха се през Големия залив с възможно най-кроткия вятър, водата беше спокойна и корабът се плъзгаше като лебед по безветрено езеро; но Сесеракх се беше свила на койката си и отчаяно проплакваше всеки път, щом надникнеше през булата си и видеше през широките прозорци на кърмата гладката, огряна от слънцето вода, прорязана от тънката бяла диря на кораба.

— Ще заподскача! — хленчеше тя на каргски.

— Изобщо няма да подскача — каза й Тенар. — Мисли с главата си, принцесо!

— Стомахът ми е, не е главата! — проплака Сесеракх.

— На никого не може да му прилошее в такава вода. Тебе просто те е страх.

— Майко — възрази Техану. — Не я кори. Ужасно е, когато ти прилошее.

— Не й е лошо! — Тенар беше абсолютно уверена в правотата на думите си. — Сесеракх, на теб не ти е лошо. Теб те е страх, че ще ти прилошее. Стегни се. Излез на палубата. Чистият въздух ще те оправи. Чист въздух и кураж.

— О, приятелко — промърмори Сесеракх на хардийски. — Дай ми кураж!

Тенар леко се стъписа.

— Трябва сама да го намериш, принцесо. — Съжали и добави: — Хайде, просто се опитай да излезеш на палубата. Техану, виж дали можеш да я убедиш. Помисли само колко ще страда, ако наистина ни хване буря!

Двете успяха някак да вдигнат Сесеракх на крака и да я облекат в цилиндъра от червени була, без който тя, разбира се, не можеше да се появи пред очите на мъже; полека-лека я изкараха от каютата, под сянката на страничната палуба, и трите насядаха върху гладките като кост безукорни дъски да погледат яркосинята морска шир.

Сесеракх отваряше от време на време булата пред лицето си, колкото да надникне право напред, но най-вече гледаше в скута си: поглеждаше плахо към водата, стискаше очи и отново ги свеждаше към скута си.

Тенар и Техану си побъбриха — сочеха минаващите кораби, птиците, островчетата.

— Красиво е. Забравила бях колко обичам да плавам! — каза Тенар.

— Харесва ми, когато забравя за водата — каза Техану. — Като полет е.

— Ех, вие, драконите — промълви Тенар. Изрече го леко, но думите тежаха. За първи път беше споменала за вида на осиновената си дъщеря. Усети как Техану извърна лице и я погледна с виждащото си око. Сърцето на Тенар заби силно. — Въздух и огън.

Техану си замълча. Но ръката й, нежната кафява ръка, не черният нокът, се протегна, хвана ръката на Тенар и я стисна.

— Не зная какво съм, майко — прошепна тя.

— Аз знам — каза Тенар. А сърцето й заби още по-силно отпреди.

— Не съм като Ириан — рече Техану. Опитваше се да я утеши, да я успокои, но в гласа й се долавяше копнеж, нетърпелива ревност, неутолимо желание.

— Почакай. Почакай и ще разбереш — отвърна майка й с мъка. — Ще разбереш какво да сториш… какво си… щом му дойде времето.

Говореха си толкова тихо, че принцесата не можеше да чуе какво си казват, дори да можеше да разбере. Забравили бяха за нея. Но тя долови името на Ириан, разтвори булата с тънките си длани и ги погледна; очите й светнаха под топлата червена сянка и тя попита:

— Ириан, тя е?

— Някъде напред… ей там… — Тенар махна към носа на кораба.

— Тя намира на себе кураж. Ха?

След малко Тенар отвърна:

— Няма нужда да го търси. Тя е безстрашна.

— Аха — тихо каза принцесата.

Ярките й очи пробягаха по дългата палуба към носа, където Ириан стоеше до Лебанен. Кралят сочеше напред с широк жест, говореше й нещо развълнувано. Засмя се и Ириан, висока колкото него, също се засмя.

— Открито лице — промълви Сесеракх на каргски. А сетне на хардийски — замислено и едва чуто: — Безстрашна.

Затвори булата си и остана да седи неподвижна и безлика.

Дългите брегове на Хавнър синееха зад тях. Планината Онн се рееше смътна високо на север. Черните базалтови стълбове на остров Омер се издигаха откъм десния борд на кораба, промъкващ се през проливите на Ебавнор към Вътрешното море. Слънцето грееше ярко, вятърът духаше свеж, беше поредният хубав ден. Всички жени седяха под платнения навес, вдигнат им от моряците до задната каюта. Жените носеха на един кораб късмет и затова се надпреварваха да им създадат колкото може повече дребни удобства. Тъй като магьосниците също можеха да донесат или късмет, или зло на един кораб, моряците и с тях се стараеха да се отнасят колкото може по-добре; техният навес беше изпънат на предната палуба, с хубава гледка по курса. Жените разполагаха с кадифени възглавнички, на които да седят (благодарение на доброто хрумване на краля или на иконома му); магьосниците седяха върху вързопи платно, което също вършеше работа.

Скоро Елша разбра, че с него се отнасят, и го смятат за един от магьосниците. Нищо не можеше да направи по въпроса, макар да се смущаваше да не би Оникс и Сепел да си помислят, че претендира за равенство с тях, а още повече се притесняваше заради това, че той вече дори не беше заклинател. Дарът му си беше отишъл. Вече не притежаваше никаква сила. Знаеше го толкова сигурно, колкото ако си бе изгубил зрението или ако ръката му се бе парализирала. Нямаше вече да може да оправи счупена кана, освен с лепило; а и с лепило щеше да я залепи лошо, защото никога не му се беше налагало.

А освен занаята беше изгубил и още нещо, нещо много по-голямо от занаята го беше напуснало. Загубата му го оставяше, също както го беше оставила смъртта на жена му, в пустота, в която не можеше да има никаква радост, никаква новост. Нищо повече не можеше да се случи. Нищо не можеше да се промени.

След като не беше разбирал тази по-значима страна от дарбата си преди да я изгуби, сега той се замисли върху нея, замисли се за естеството й. Беше като да знаеш по кой път да поемеш, реши накрая. Като да знаеш посоката към дома. Не нещо, което би могъл лесно да определиш или да говориш много за него, ала някаква връзка, от която зависи всичко останало. Без нея му беше пусто. Чувстваше се безполезен.

Но поне не беше и вреден. Сънищата му сега се рееха безсмислени. Не го водеха към онези мрачни земи, на хълма с мъртвата земя, при стената от камъни. Не го викаха гласове в тъмното.

Често си помисляше за Ястреба и съжаляваше, че не може да поговори с него: с Върховния маг, който бе изразходвал цялата си мощ и след като бе живял като най-великия сред великите, сега доживяваше живота си в бедност и лишен от почит. Все пак кралят жадуваше да му окаже почит; тъй че нищетата на Ястреба се дължеше на личния му избор. Навярно, реши Елша, богатствата и високият сан щяха да са срамни за човек, изгубил истинското си богатство: пътя си.

Оникс явно съжаляваше, че е тласнал Елша към тази замяна или сделка. Винаги се беше държал съвсем дружелюбно с него, но сега се отнасяше към него с някаква смесица от почит и угризение, докато отношението му към магьосника от Палн бе станало някак отчуждено. Самият Елша не изпитваше никакво негодувание към Сепел, нито съмнение в добрите му намерения. Древните сили си бяха Древните сили. Прилагането им винаги биваше съпроводено с риск. Сепел му беше казал какво ще трябва да плати и той го беше платил. Не беше съвсем разбрал колко висока ще се окаже цената, но това не бе по вина на Сепел. Беше си негова, затова че не бе оценил дарбата си според истинската й стойност.

И така, той седеше с двамата магьосници, мислеше за себе си като за фалшива монета, сравнена със златото им, но ги слушаше с цялото си внимание; те му вярваха и си говореха открито, а думите им бяха за него обучение, за каквото не бе посмявал и да мечтае като заклинател.

А докато си седяха под белия платнен навес, те си говореха за една сделка: много по-голяма сделка от онази, която той беше сключил, за да се отърве от сънищата си. Оникс многократно бе повторил словата на Древната реч, споменати от Сепел на покрива: верв надан. И докато си говореха, Елша постепенно започна да схваща, че тези думи означават нещо като избор, разделяне, създаване на две неща от едно. Далече, много далече назад във времето, преди кралете на Енлад, преди да се появи хардийското писмо, може би преди да се появи хардийският език, когато съществувал само Езикът на Сътворението, хората като че ли бяха направили някакъв избор, отказали се бяха като че ли от някаква могъща сила или притежание, за да се сдобият с друга.

Разговорът на магьосниците беше труден за следене, не толкова защото криеха нещо, а по-скоро защото самите те опипваха неща, изгубени в едно мъгливо минало, в безпаметни времена. Словата на Древната реч по необходимост идваха на езика им, а понякога Оникс заговаряше изцяло на този език. Но Сепел предпочиташе да му отвръща на хардийски. Сепел пестеше словата на Сътворението. Дори веднъж вдигна ръка да прекъсне Оникс и когато чародеят от Роук го погледна изненадано, той промълви: „Словата-заклинания действат“.

Учителят на Елша Ганет също беше наричал думите от Древната реч „слова-заклинания“. „Всяка от тях е дело на силата — твърдеше той. — Истинните думи създават истината.“ Скъперничеше Ганет откъм словата-заклинания, които знаеше, изговаряше ги само при нужда, а напишеше ли някоя руна, освен обикновените, с които пишеше на хардийски, я изтриваше още щом я довършеше. Повечето заклинатели бяха също толкова предпазливи, било за да опазят знанието за себе си, или защото хранеха голяма почит към Езика на Сътворението. Дори Сепел, макар да беше магьосник с много по-широки познания и разбиране за тези слова, предпочиташе да не ги използва в разговор, а да се придържа към обикновения език, който макар да допускаше лъжи и грешки, поне позволяваше увъртане и измъкване.

Навярно това бе част от онзи голям избор, който хората бяха направили в древни времена: да се откажат от вроденото в Древната реч познание, което някога бяха споделяли с драконите. Дали не го бяха направили, чудеше се Елша, за да си имат свой език, език, подходящ за човешкия род, на който да могат да лъжат, да увъртат, да шикалкавят и да измислят разни чудеса, които никога не са били и нивга няма да бъдат?

Драконите не говореха на никакъв друг език освен на Древната реч. И в същото време винаги твърдяха, че драконите лъжат. Така ли беше, чудеше се той. След като словата-заклинания бяха истинни, как бе възможно дори един дракон да ги използва, за да лъже?

Сепел и Оникс бяха стигнали до една от дългите, спокойни, изпълнени с тих размисъл паузи в разговора си. Като забеляза, че Оникс всъщност е почти задрямал, Елша тихо попита пелнийския чародей:

— Вярно ли е, че драконите могат да казват неистина с истинните думи?

Пелниецът се усмихна.

— Това — както казваме на Палн — е същият въпрос, който Ат е задал на Орм преди хиляда години. „Може ли един дракон да лъже?“ — попитал магът. А Орм отвърнал: „Не“, след което го лъхнал и го изгорил на пепел… Но трябва ли да вярваме на тази история, след като единственият, който би могъл да я разкаже, е самият Орм?

„Безгранични са аргументите на магьосниците“, каза си Елша, но само наум.

Оникс определено беше заспал; беше опрял глава на дървената стена, отпуснал мрачното си лице.

Сепел заговори с още по-кротък глас отпреди.

— Елша, надявам се, че не съжаляваш за това, което направихме при Орън. Знам, нашият приятел смята, че не съм те предупредил ясно за последствията.

Елша отвърна без колебание:

— Доволен съм.

Сепел сведе тъмната си глава.

След малко Елша добави:

— Зная, че се стараем да поддържаме Равновесието. Но Земните сили си правят свои сметки.

— И тяхната справедливост е трудно разбираема за хората.

— Така е. Опитвам се само да разбера защо точно това, занаята ми имам предвид, трябваше да дам, за да се отърва от съня си. Какво общо може да има едното с другото?

Сепел дълго не отговори, а после вместо отговор го попита:

— Не стигна ли със занаята си до онази каменна стена?

— Съвсем не — убедено отвърна Елша. — И да исках, нямаше да имам повече сила да стигна дотам, отколкото да се опазя от това ходене.

— Как тогава стигна дотам?

— Жена ми ме повика и сърцето ми тръгна към нея.

Магьосникът помълча дълго.

— И други мъже са губили любимите си жени.

— Така каза и господарят Ястреб. И ми каза освен това: това е истина, но все пак връзката между хора, които се обичат истински, се доближава до онова, което трае вечно.

— През каменната стена не устоява никаква връзка.

Елша погледна смуглото, кротко, с проницателни очи лице на магьосника.

— Защо е така?

— Смъртта разкъсва всяка връзка.

— Тогава защо мъртвите не умират?

Сепел го изгледа изненадано.

— Простете — промълви Елша. — В невежеството си казах нещо глупаво. Имам предвид следното: смъртта прекъсва връзката на душата с тялото и тялото умира. Връща се в земята. Но духът трябва да отиде в онова тъмно място и да съхрани подобие на тялото, и да търпи там… колко? Вечно? Сред тамошния прах и тъмнина, без светлина, без любов, без никаква радост? Не мога да го понеса, като си помисля, че Лилия е там. Защо трябва да бъде там? Не може ли да е… — Гърлото му се стегна. — Да е свободна?

— Защото вятърът там не духа — отвърна Сепел. Изражението му бе станало много странно, гласът — хриплив. — Престанал е да духа, заради изкуството на един човек.

Продължи да се взира в Елша, но като че ли не го виждаше. Изражението му се промени. Той извърна поглед към красивата извивка на бялото предно платно, изпълнено с дъха на северозападния вятър, после погледна Елша през рамо.

— За това нещо знаеш толкова, колкото и аз, приятелю — промълви с почти обичайната си мекота. — Но го знаеш с тялото си, в кръвта си, в пулса на сърцето си. А аз зная само думи. Стари думи… Тъй че по-добре да стигнем все пак до Роук, където навярно мъдреците ще могат да ни кажат какво да направим. А ако те не могат, то може би ще ни кажат драконите. Или може би тъкмо ти ще ни посочиш пътя.

— Е, това ще е все едно слепецът да поведе зрящите към ръба на пропастта! — засмя се Елша.

— Да, само че ние вече сме на ръба на пропастта, със затворени очи — каза чародеят от Палн.

На Лебанен корабът му се струваше твърде малък, за да побере огромното безпокойство, което го изпълваше. Жените седяха под малкия си навес, а магьосниците — под своя, като накацали в редици гъски, но той само крачеше, обзет от нетърпение, по тясната палуба. Имаше чувството, че тъкмо нетърпението му, а не толкова вятърът тласка „Делфин“ толкова бързо на юг — но не достатъчно бързо. Искаше му се пътуването час по-скоро да приключи.

— Помните ли флота на път за Уотхорт? — каза Тосла, който дойде при него, докато той стоеше при кормчията и оглеждаше картата и откритото море напред. — Голяма гледка беше. Трийсет кораба в колона!

— Бих предпочел да плавахме към Уотхорт — отвърна Лебанен.

— Роук никога не ми е харесвал — съгласи се Тосла. — На двайсет мили от брега му не срещаш ни един приличен вятър или течение, само магьоснически фокуси. А и скалите на север от него никога не са на едно и също място. А и градът е пълен с измами и разни шарлатани, дето се превръщат в какво ли не. — Изплю се по посока на вятъра. — Бих предпочел отново да срещна стария Гор и неговите ловци на роби!

Лебанен кимна, но си замълча. Често тъкмо в това се състоеше удоволствието от компанията на Тосла: казваше точно това, което Лебанен изпитваше, и го казваше много по-добре от самия него.

— Кой беше оня, глухонемият — попита Тосла, — дето уби Сокола на стената?

— Егри. Пиратът, станал ловец на роби.

— Да, вярно. Обаче той ви позна, при Сора. Веднага тръгна към вас. Винаги съм се чудел как стана.

— Защото веднъж ме беше хванал за роб.

Не беше лесно да изненадаш Тосла, но този път морският вълк зяпна. Явно не можеше да го повярва, но не можеше и да го каже, тъй че просто нямаше какво да каже. Лебанен за миг се порадва на ефекта, след което го съжали.

— Когато Върховният маг ме взе да подирим Коб, най-напред заминахме на юг. Един човек в град Хорт ни предаде на ловците на роби. Удариха Върховния маг по главата, а аз побягнах — мислех, че така ще ги отвлека от него. Но се оказа, че преследват точно мен — продаваем бях. Събудих се окован в една галера, плаваща за Соул. Той ме освободи още преди да се мръкне. Железата изпадаха от нас като сухи листа. И каза на Егри, че повече няма да проговори, преди да открие дума, достойна да бъде изречена… Появи се на галерата като мълния над водата… Чак тогава разбрах какво представлява.

Тосла помълча умислен.

— И е смъкнал веригите на всички роби? А защо другите не са убили Егри?

— Сигурно са го откарали на Соул и са го продали — отвърна Лебанен.

Тосла отново се умисли.

— Затова значи толкова се постарахте да премахнете търговията с роби?

— Една от причините.

— Общо взето, не влияе добре на характера — отбеляза Тосла. Погледна картата на Вътрешното море, изпъната върху палубата вляво от кормчията. — Остров Уей. Откъдето е драконката.

— Забелязвам, че се държиш настрана от нея.

Тосла облиза устни, но не подсвирна — на борда на кораб беше все пак.

— Нали я знаете оная песен, дето ви я споменах, за Девицата от Белайло. Е, винаги съм мислил, че е само приказка. Докато не я видях.

— Няма да те изяде, Тосла.

— Щеше да е славна смърт — отвърна малко кисело морякът.

Кралят се засмя.

— Ама и вие не предизвиквайте късмета.

— Не бой се.

— Гледам ви, говорите си с нея леко и спокойно. Все едно да си бъбриш с вулкан, според мен… Но да ви кажа, не бих имал нищо против да видя малко повечко от оня подарък, дето ви го пратиха каргите. Ако съдя по стъпалцата, гледката ще си струва. Ама как да я изкара човек от тая шатра? Стъпалата са страхотни, ама и малко повече да можеше да види човек, глезенче нещо поне…

Лебанен усети, че се е намръщил, и се извърна настрана, за да не го забележи Тосла.

— На мене ако ми пратеше някой такъв подарък — рече Тосла, загледан над морето, — щях да го отворя.

Лебанен не можа да сдържи нетърпеливия си жест. Тосла го забеляза; бърз беше. Ухили се лукаво и не каза нищо повече.

Корабовладелецът излезе на палубата и Лебанен се заговори с него.

— Нещо притъмня напред.

Мъжът кимна.

— Гръмотевични шквалове на юг и на запад. През нощта ще навлезем в тях.

Следобеда морето стана по-набраздено, благата слънчева светлина придоби сивкав оттенък, вятърът задуха отривисто ту от едната страна, ту от другата. Тенар бе казала на Лебанен, че принцесата се бои от морето и морската болест, и той се озърна веднъж-дваж към кърмовата каюта — очакваше да види червената фигура между гъските, накацали в редица. Тенар и Техану се бяха прибрали, ала принцесата все още си беше там и до нея седеше Ириан. Говореха си разпалено. Какво изобщо можеше да си приказва една жена-дракон от Уей с жена от харем от Хур-ат-Хур? Що за общ език можеха да намерят? Въпросът му се стори толкова важен, че той закрачи към кърмата.

Когато стигна при тях, Ириан вдигна очи към него и се усмихна. Имаше силно, открито лице, широка усмивка; по свое желание беше останала боса, към облеклото си беше безгрижна, вятърът бе разрошил косите й. Общо взето приличаше на хубава, буйна, умна и неука млада селска жена, докато човек не видеше очите й. Бяха с цвета на светъл кехлибар и щом погледнеше Лебанен право в лицето, както направи сега, той не можеше да срещне погледа й. Сведе очи.

Беше дал ясно да се разбере, че на кораба няма да има никакви дворцови церемонии, никакви поклони и реверанси, никой нямаше да скача, щом той се приближи; но принцесата беше станала на крака. Стъпалата й бяха красиви, както беше забелязал Тосла — не малки, но изящно извити и силни. Погледна ги: двете нежни стъпала върху белите дъски на палубата. После вдигна нагоре очи и видя, че принцесата прави същото като последния път, когато се озова пред него: разтвори булата си, тъй че той, но никой друг, да може да види лицето й. Стъписа го строгата, почти трагична красота на това лице под червената сянка.

— Вси… всичко наред ли е, принцесо — заекна той, нещо, което му се случваше много рядко.

— Моя приятелка Тенар казва, диша вятър — отвърна му тя.

— Да — промълви той напосоки.

— Магьосниците ви не могат ли да направят нещо за нея, според вас? — попита Ириан, разгъна дългите си ръце и крака и също се изправи. И двете с принцесата бяха високи.

Лебанен се мъчеше да определи какъв цвят имат очите на принцесата, след като вече можеше да ги види. Реши, че са сини, но по-скоро като сини опали, съдържащи в себе си и други цветове, или може би беше заради светлината, прозираща през червените й була.

— За нея?

— Много й се иска да не хване морска болест. Прекарала е ужасно на идване от Каргските земи.

— Аз няма да страхува — каза принцесата. И го изгледа право в очите, сякаш го предизвикваше… за какво?

— Разбира се. Ще помоля Оникс. Сигурен съм, че ще измисли нещо. — Поклони се сдържано на двете и забърза да подири магьосника.

Оникс и Сепел си размениха няколко думи и после се допитаха до Елша. Едно заклинание против морска болест бе повече в областта на заклинатели, кърпачи и знахари, отколкото на учени и могъщи магове. Самият Елша в момента нищо не можеше да направи, разбира се, но може би ще си спомни някоя магийка…? Не помнеше, след като никога досега не беше тръгвал по море, преди да го сполети бедата. Сепел призна, че на него самия често му прилошавало в малки съдове или при бурно море. Оникс най-сетне отиде до задната каюта и помоли принцесата за извинение: самият той не притежавал нужното умение, за да й помогне, и нищо не можел да й предложи, освен — с много оправдателен тон — една муска или талисман, който един от моряците, като чул за несгодата й — моряците чуваха всичко — настоял да й предаде.

Ръката с дългите пръсти на принцесата се измъкна от червено-златните була. Магьосникът сложи в шепата й странен черно-бял предмет: изсъхнало водорасло, оплетено около гръдната кост на птица.

— Буревестник. Защото яздят бурята — промълви с посрамено лице Оникс.

Принцесата сведе невидимата си глава и промърмори благодарности на каргски. Фетишът изчезна под булата. Тя се оттегли в каютата, а Оникс се натъкна на застаналия наблизо Лебанен и му се извини. Корабът вече се люшкаше силно от резките пориви над развълнуваното море и той каза:

— Бих могъл, ваше величество, да кажа две-три думи на тия ветрове…

Лебанен много добре знаеше, че по отношение на въздействието над времето съществуваха две школи: старомодната, на Торбарите, които заповядваха на ветровете да служат на корабите им тъй, както овчарите нареждат на кучетата си да тичат тук или там, и по-новият възглед — отпреди не повече от няколко столетия — на Школата на Роук, според който магическият вятър трябва да се вдига само при сериозна нужда, но е най-добре да се оставят да духат ветровете на света. И знаеше, че Оникс е дълбок привърженик на възгледа на Роук.

— Сам прецени, Оникс — каза той. — Ако ти се стори, че ни чака наистина тежка нощ… Но ако са само няколко шквала…

Оникс вдигна очи към предната мачта, над която в помръкналото от облаците небе вече просветваха светложълти пламъци. На юг, в чернотата пред тях се носеше далечен тътен. Отзад последната дневна светлина се стелеше вяло и треперливо над вълните.

— Добре — отвърна той с печал и слезе в малката претъпкана каюта.

Лебанен остана почти през цялото време извън каютата и спа на палубата, доколкото изобщо можеше да спи. Тази нощ на „Делфин“ на никого не му беше до сън. Не се оказа единичен шквал, а поредица от яростни летни бури, кипнали откъм югозапад, и при страховитото вълнение на огряваното от мълниите море, гръмотевичните трясъци, които сякаш всеки момент щяха да разцепят кораба на трески, и бесните щормове, от които корабът се разтърсваше, клатеше и подскачаше лудешки над гребените на огромните вълни, нощта се оказа дълга и доста шумна.

Веднъж Оникс се посъветва отново с Лебанен: дали все пак да не каже някоя дума на вятъра? Лебанен погледна собственика на кораба, но той сви рамене. За екипажа се беше отворила много работа, но не бяха притеснени. Корабът не беше в беда. Колкото до жените, съобщиха им, че са се прибрали в каютата си и играят на зарове. Преди малко Ириан и принцесата се бяха показали на палубата, но скоро разбраха, че трудно могат да се задържат на крака, пък и пречеха на екипажа, затова се оттеглиха. Това, че играели на комар, го донесе малкият помощник-готвач, когото пратиха да ги попита искат ли нещо за ядене. Поискали бяха да им донесе каквото може.

Лебанен усети, че е обладан от същото напрегнато любопитство, каквото беше изпитал следобеда. Нямаше съмнение, че всички лампи в задната кабина светят, заради светлината, която струеше златиста над пяната, оставяна от кърмата. Към полунощ той слезе и почука.

Отвори му Ириан. След шемета и чернилката на бурята отвън светлината на лампите в каютата изглеждаше топла и сигурна, въпреки че люлеещите се лампи мятаха игриви сенки, и очите му се объркаха от шаренията от цветове, меките и пъстри цветове от дрехите на жените, тенът на кожите им, смугли, бели или златисти, косите им — черни, сиви или сламеноруси, очите им — тези на принцесата се вторачиха стъписано в него и тя припряно извади някаква кърпа, за да прикрие лицето си.

— О! Мислехме, че е малкият готвач! — каза със смях Ириан.

Техану го погледна и промълви със свенливия си, дружелюбен тон:

— Неприятност ли има?

И той се усети, че е застанал вдървен на прага и ги е зяпнал като някой безмълвен пратеник на съдбата.

— Не… няма нищо… Оправяте ли се? Съжалявам, че стана малко бурничко…

— Няма и за времето да те виним — каза Тенар. — Не можахме да заспим, затова двете с принцесата започнахме да учим другите на каргски хазарт.

Той забеляза петостенните костени пръчици, пръснати по масата.

— Залагаме на острови — каза Ириан. — Но двете с Техану губим. Каргите вече спечелиха Арк и Илиен.

Принцесата беше смъкнала кърпата; седеше с лице срещу Лебанен, стегната и изключително напрегната, като някой млад воин, излязъл срещу него за учебен двубой. В топлата каюта всички бяха с оголени до раменете ръце и боси, но нейният смут от това, че лицето й е открито, привлече вниманието му, както магнитът привлича игла.

— Съжалявам, че е толкова бурно — глупаво повтори той и затвори вратата. Докато се обръщаше, чу смеха им.

Качи се отново при кормчията. Загледан напред във ветровития дъждовен мрак, огряван за миг от нащърбените далечни мълнии, той продължаваше да вижда всичко в кърмовата каюта, черния водопад на косата на Техану, приятелски насмешливата усмивка на Тенар, пръчиците по масата, закръглените рамене на принцесата, меденоцветни като светлината на лампите, шията й в сянката на косата, въпреки че не помнеше да е поглеждал раменете и шията й, а само лицето, очите й, пълни с непокорство и с отчаяние. От какво се боеше това момиче? Нима си мислеше, че иска да я нарани?

Една-две звезди просветнаха високо на юг. Той слезе в претъпканата си каюта, пусна един хамак, защото наровете бяха заети, и поспа няколко часа. Събуди се преди съмване, по-неспокоен от всякога, и се качи на палубата.

Денят настъпи толкова ярък и спокоен, че сякаш не беше имало никаква буря. Лебанен застана на носа. Гледаше как първите лъчи се изсипват над водата и му дойде наум една много стара песен:

Беше откъс от някаква балада или люлчина песен от детството му. Повече не можеше да си спомни. Мелодията беше приятна. Запя я тихо и вятърът понесе думите от устните му.

Тенар се появи от каютата и като го видя, отиде при него.

— Добро утро, скъпи ми господарю — рече тя, а той я поздрави мило, с някакъв спомен, че й е бил сърдит, но без да знае заради какво, нито как би могъл да й се сърди.

— Вие каргите и Хавнър ли спечелихте снощи?

— Не, Хавнър можеш да си го задържиш. Легнахме си. Младите още се излежават. Ще видим ли Роук днес?

— Роук ли? О, не. Чак утре сутринта. Но докъм обед би трябвало да стигнем залива Туил. Стига да ни пуснат на острова.

— Какво имаш предвид?

— Роук се пази от неканени гости.

— О! Гед ми разправяше за това. Бил на един кораб, опитвал се да се върне там, а те пратили срещу него вятър, Роукския вятър го нарече.

— Срещу него?

— Било е отдавна. — Усмихна се със задоволство на неверието му, на нежеланието му да допусне каквото и да било оскърбление спрямо Гед. — Докато бил още момче, объркано в тъмнината. Така ми каза.

— И като мъж все още се забъркваше в нея.

— Вече е престанал — отвърна мрачно Тенар.

— Да. Този път ние трябва да го направим. — Лицето му стана сериозно. — Жалко, че не знам в какво се забъркваме. Сигурен съм, че нещата се стичат към някакъв огромен риск или промяна — както предсказа Оджиън — както Гед е казал на Елша. И съм сигурен, че трябва да я посрещнем точно на Роук. Но извън това — никаква сигурност, нищо. Не знам пред какво ще се озовем. Когато с Гед слязохме в тъмната земя, знаехме кой е врагът ни. Когато поведох флота към Сора, знаех кое е злото, което искам да премахна. Но сега… драконите наши врагове ли са, или съюзници? Какво е сгрешено? Какво трябва да направим, или да развалим? Дали Повелителите на Роук ще могат да ни кажат? Или ще обърнат своя вятър против нас?

— Боейки се от…?

— Боейки се от дракона. Единствения, който познават. Или единствения, който не познават…

Лицето на Тенар също беше помръкнало, но постепенно се озари от усмивка.

— Каква торба с неприятности сме им помъкнали, наистина! Един заклинател с кошмари, магьосник от Палн, два дракона и две каргийки. Единствените свестни пътници на този кораб сте двамата с Оникс.

Лебанен не можа да се засмее.

— Да беше дошъл поне и той с нас.

Тенар сложи ръка върху неговата. Понечи да му каже нещо, но премълча.

Той стисна ръката й. Дълго стояха така, един до друг, загледани напред в игривото море.

— Принцесата има нещо, което иска да ти каже преди да стигнем Роук — каза Тенар. — Една история от Хур-ат-Хур. Там, в пустинята им, те помнят много неща. Мисля, че е по-старо от всичко, което съм чувала, освен може би историята за Жената от Кемай. Свързано е с драконите… Мисля, че ще е учтиво от твоя страна да я поканиш, за да не й се налага тя да те моли.

Той забеляза вниманието и предпазливостта в думите й и го обзе нетърпение, и го жегна срам. Загледа се далече на юг, към някаква галера сред морето, поела за Камери или за Уей — смътното, тънко проблясване на вдигнатите гребла. Каза:

— Разбира се. Някъде към обед?

— Благодаря ти.

Към обед изпрати един от младите моряци до кърмовата каюта да покани принцесата да се срещне с краля на предната палуба. Тя се появи веднага и тъй като корабът беше с дължина едва петдесетина стъпки, той можа да я проследи по целия път, докато стигне до него — кратък път, но за нея може би не толкова кратък. Защото сега към него се приближаваше не някакъв безформен цилиндър, а млада жена. Беше облечена в меки бели панталони, с дълга тъмночервена риза и носеше на главата си златна коронка, от която над лицето й се спускаше много тънко червено було. Морският вятър развя булото. Младият моряк я преведе през разните препятствия по тясната, претъпкана палуба. Тя стъпваше бавно и гордо. Беше боса. Всички очи на кораба се бяха приковали в нея.

Стигна до предната палуба и се закова на място.

Лебанен се поклони.

— Вашето присъствие е голяма чест за нас, принцесо.

Тя изпълни дълбок реверанс, с изправен гръб, и отвърна:

— Благодаря ви.

— Надявам се, че снощи не ви беше зле?

Тя хвана в шепа талисмана, който носеше на връвчица на шията си, малка кост, увита с черно, и му го показа.

— Керез акат акатарва ереви — каза. Той знаеше, че акат на каргски означава вълшебство и вълшебник.

Очи имаше навсякъде — по мостиците, по такелажа, очи, пронизващи като свредели.

— Елате напред, моля. Скоро ще можем да видим остров Роук — каза той, въпреки че бе почти невъзможно да зърнат бреговете на Роук преди съмване. С ръка под лакътя й, макар да не я докосна, той я поведе по стръмния отсек на палубата към носа, където между кабестана, тесния бушприт и десния парапет имаше малък триъгълник, на който — след като морякът се отдръпна с въжето, което оправяше — остана място колкото за двамата. Можеха да ги видят от целия кораб, но те можеха да обърнат гръб на това: толкова усамотение, на колкото царствените им особи можеха да се надяват.

След като завладяха малкото си убежище, принцесата се извърна към него и свали булото си. Беше се наканил да я попита какво може да направи за нея, но въпросът му се стори неподходящ и неуместен, така че не каза нищо.

Заговори тя.

— Господарю крал. В Хур-ат-Хур аз съм фейагат. На остров Роук ще бъда кралска дъщеря на Каргад. За да бъда това, не съм фейагат. Ако благоволите.

След малко той отвърна:

— Да. Да, принцесо. Това е… това е много добре.

— Благоволите ли?

— Много. Да. Благодаря ви, принцесо.

— Баррезу — отвърна му тя, приемайки царствено благодарността му. Изпълнената й с достойнство осанка го стъписа. Когато откри булото си първия път, лицето й беше пламнало; сега бе съвсем безцветно. Ала стоеше пред него права и неподвижна, събираше сили да му заговори отново.

— И тя. Също. Моя приятелка Тенар.

— Нашата приятелка Тенар — усмихна й се той.

— Наша приятелка Тенар. Тя казва аз да казва на крал Лебанен за Ведурнан.

Той повтори думата.

— Много много отдавна… каргски народ, магьосен народ, драконски народ, ха? Да?… Всичко народ едно, всичко говори едно… едно… О! Вулуа мекревт!

— Един език?

— Ха! Да! Един език! — В страстното си усилие да му говори на хардийски, да му каже каквото искаше да му каже, губеше самообладание; лицето и очите й светеха. — Но после дракон-народ казва: Хайде оставя, оставя всички неща. Лети!… Но хора, ние казва: Не, пази. Пази всички неща. Заселва!… И разделя се, ха? Дракон народ и ние хора? И прави Ведурнан. Тези да оставя — тези да остава. Да? Но и да пази всички неща, ние трябва оставя онзи език. Онзи език на дракон-народ.

— Древната реч?

— Да! И ние хора, ние оставя онзи Древна реч език, и пази всички неща. А дракон-народ оставя всички неща, пази онзи език. Сейнеха? Това е Ведурнан. — Красивите й, широки, дълги длани се раздвижиха красноречиво и тя се взря в лицето му с жадната надежда да я разбере. — Ние отива изток, изток, изток. Дракон-народ отива запад, запад, запад. Ние заселва, те лети. Някои дракон идва изток с нас, но не пази език, забравя, и забравя лети. Като каргски народ. Каргски народ говори каргски език, не дракон-език. Всички пази Ведурнан, изток, запад. Сейнеха? Но в…

Объркана, тя разпери ръце — на изток и на запад, а Лебанен каза:

— По средата?

— Ха, да! По средата! — Засмя се радостно, че е намерила думата. — По средата… вие! Чародейски народ! Да? Вие, среден народ, говори хардийски, но и, също, пази да говори Древна реч език. Вие го учи. Както аз учи хардийски, да? Учи говори. После, после… това лошото. Лошото нещо. После вие казва, на този чародейски език, на този Древна реч език, вие казва: Ние няма да умира. И така. И Ведурнан нарушен.

Очите й бяха като сини пламъци.

След малко попита:

— Сейнеха?

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Вие пази живот. Пази. Много дълго. Вие не оставя. Но да умре… — Разпери ръце в широк жест, сякаш искаше да хвърли нещо — във въздуха, през водата.

Той поклати съжалително глава.

— Аха — промълви тя. Помисли малко, но думите не й дойдоха. Сломена, отпусна ръце в кротък жест на примирение. — Трябва да научи повече думи.

— Принцесо, Повелителят на шарките на Роук, Повелителят на Вечната обител… — Взря се в нея, за да се увери, че го разбира, и започна отново: — На остров Роук има един човек, велик магьосник, който е карг. Можете да му кажете това, което казахте на мен… на своя език.

Тя го изслуша напрегнато и кимна. И отвърна:

— Приятелят на Ириан. От сърце говоря на този човек. — Лицето й засия при тази мисъл.

Това трогна Лебанен.

— Съжалявам, че бяхте самотна тук, принцесо.

Тя го погледна със сияещо лице, но не отвърна нищо.

— Надявам се, че с времето… след като понаучите езика…

— Аз бързо уча — отвърна тя. А той не разбра уверение ли беше, или предупреждение.

Гледаха се в очите.

Тя възвърна царствената си осанка и му проговори официално, като в началото:

— Благодаря, че слуша мен, крал Лебанен. — Сведе глава и заслони очи в официалния знак на почит, и отново направи дълбок реверанс, при което изрече някаква фраза на каргски.

— Моля ви — промълви той. — Преведете ми какво казахте.

Тя замълча, поколеба се, помисли и накрая отвърна:

— Ваши… ваши, аа… кралчета?… синове! Синове, ваши синове, позволете им да бъдат дракони и крале на дракони. Ха?

Усмихна се лъчезарно, спусна булото над лицето си, отстъпи четири крачки, обърна се и тръгна към кърмата, стройна и с уверени стъпки. А Лебанен стоеше, сякаш снощната мълния най-сетне го беше ударила.