Дванадесетте стола

Глава XVСред океана от столове

Статистиката знае всичко.

Точно е пресметната орната земя в СССР, подразделена на чернозем, глинеста почва и льос. Всички граждани от двата пола са вписани в редовни дебели книги, така добре познати на Иполит Матвеевич Воробянинов — книги на гражданското отделение. Знае се колко и каква храна изяжда за година средният гражданин на републиката. Знае се колко водка, изпива средно тоя среден гражданин и са посочени приблизително изконсумираните при такива случаи мезета. Знае се колко ловци има в страната, колко балерини, колко револверни стругове, кучета от всички породи, велосипеди, паметници, момичета, фарове и шевни машини.

Колко много живот, изпълнен е жар, страсти и мисли, ви гледа от статистическите таблици!

Кой е този индивид с розовите бузи, който седи на масата със салфетка на гърдите и с апетит унищожава дигащото пара ястие? Около него лежат стада от миниатюрни волове. Тлъсти свини са се скупчили в ъгъла на таблицата. В специален статистически басейн се гмуркат безброй есетри, трески и шарани. По раменете, ръцете и главата на индивида са накацали кокошки. В перести облаци летят гъски, патици и пуйки. Под масата се крият два питомни заека. На хоризонта се издигат пирамиди и вавилонски кули от печен хляб. Млечна река мие малка крепост от сладко. Краставица, голяма колкото кулата в Пиза, се откроява на хоризонта. Отвъд крепостните насипи от сол и червен пипер маршируват повзводно бутилки с вино, ракия и всякакви други напитки. В ариергарда се влачи жалка група безалкохолни напитки: нестроеви газирани води, лимонади и соди в сифонови бутилки с предпазни мрежи.

Но кой е този розовобузест индивид — чревоугодник, пияница или лакомник? Гаргантюа, кралят на пиячите? Атлетът Фос? Легендарният войник Яшка Червената рубашка? Лукул9?

Не, не е Лукул. Това е Иван Иванович Сидоров или Сидор Сидорович Иванов; средният гражданин, който изяжда средно през живота си всички изброени на таблицата храни. Това е нормалният потребител на калории и витамини, скромен четиридесетгодишен ерген, служител в държавния магазин за галантерия и трикотаж.

Никъде не можеш да се скриеш от статистиката. Тя има точни сведения не само за броя на зъболекарите, колбасарите, на спринцовките, вратарите, кинорежисьорите, проститутките, сламените покриви, вдовиците, файтонджиите и камбаните, но знае дори колко статистици има в страната.

И само едно не знае статистиката.

Не знае колко стола има в СССР.

Столовете са твърде много.

Последното статистическо преброяване установи числеността на населението в съюзните републики на сто четиридесет и три милиона души. Ако се махнат деветдесет милиона селяни, предпочитащи вместо столове пейки, одри и пезули, а на Изток — изтъркани килими и черги, все пак ще останат петдесет милиона души, в домакинството на които столовете са предмети от първа необходимост. И ако се вземат под внимание възможните грешки при изчисленията и навикът на някои граждани в Съюза да седят на два стола, то, като съкратим за всеки случай два пъти общия брой, ще излезе, че в страната трябва да има не по-малко от двадесет и шест милиона и петстотин хиляди стола. За да бъдем по-близо до точния брой, ще се откажем още от шест милиона и петстотин хиляди стола. Останалите двадесет милиона стола ще бъдат минималният брой.

Сред тоя океан от столове, направени от орех, дъб, ясен, палисандър, махагон и карелска бреза, сред елови и чамови столове героите на романа трябва да намерят ореховия стол, изработка на Гамбс, с извити крачета, криещ в търбуха си, тапициран с английска дамаска, съкровищата на мадам Петухова.

Концесионерите, изтегнати на горните легла на вагона, още спяха, когато влакът предпазливо прекоси река Ока и вече се приближаваше към Москва с ускорен ход.

Глава XVIОбщежитието „Монах Бертолд Шварц“

Облегнати един на друг, Иполит Матвеевич и Остап стояха на отворения прозорец на третокласния вагон и внимателно гледаха кравите, които бавно се спускаха по насипа, младите борчета, дъсчените платформи за летовници.

Всички вицове бяха вече разказани. „Старгородска правда“ от вторник бе прочетена с обявленията и покрита с мазни петна. Всички пилета, яйца и маслини бяха изядени.

Оставаше най-уморителното време от пътя — последният час пред Москва.

Из редките горички и дъбрави изскачаха и се приближаваха към насипа весели вилички. Сред тях имаше дървени дворци, чиито стъклени веранди и прясно боядисани ламаринени покриви бляскаха на слънцето. Имаше и прости дървени къщи с малки квадратни прозорчета, същински капани за летовниците.

Докато пътниците разглеждаха с позата на познавачи хоризонта и изопачавайки запазилите се в паметта им спомени за битката при Калка, си разказваха миналото и настоящето на Москва, Иполит Матвеевич упорито се мъчеше да си представи мебелния музей. Той го виждаше като многокилометров коридор с наредени в шпалир покрай стените столове. Воробянинов си представи как минава бързо между тях.

— Не се знае още как ще се нареди с мебелния музей. Дали ще успеем? — питаше разтревожен той.

— Предводителю, време ви е да се лекувате с електричество! Не изпадайте в преждевременна истерика. Ако не можете да не преживявате, то поне преживявайте мълчаливо.

При стрелките влакът подскачаше. Семафорите го гледаха зинали. Линиите се увеличаваха. Чувствуваше се, че наближава голям железопътен възел. Тревата изчезна; замени я сгурията. Пищяха маневриращи локомотиви. Стрелочниците свиреха. Изведнъж грохотът се засили. Влакът се вмъкна в коридор между празни композиции, започна да трака като сметачна машина и да отброява вагоните.

Линиите се раздвояваха.

Влакът изскочи от коридора. Блесна слънце. Ниско, по самата земя, се разбягаха стрелочните фенери, приличащи на брадвички. Изви се пушек. Локомотивът, задъхан, изпусна белоснежни бакенбарди. При обръщателния кръг се чуваха викове. Работниците вкарваха един локомотив в депото, както се вкарва говедо в обор.

От внезапното спиране ставите на влака изпукаха. Всичко заскърца и на Иполит Матвеевич му се стори, че е попаднал в царството на зъбобола. Влакът спря до асфалтовия перон.

Москва. Рязанската гара — най-приветливата и най-новата от всички московски гари.

Нито една от останалите московски гари няма такива широки и високи помещения както Рязанската. Цялата Ярославска гара с нейните псевдоруски гребенчета и хералдически кокошки лесно може да се побере в големия бюфет-ресторант на Рязанската гара.

Московските гари са портите на града. Всеки ден през тях влизат и излизат тридесет хиляди пътници. През Александровската гара влиза в Москва чужденецът с гумени подметки, с голф и дебели вълнени чорапи. През Курската — в Москва се озовава кавказецът с кафяв овчи калпак с вентилационни дупчици и снажният волжанец с кълчищна брада. От Октомврийската изскача полуотговорен работник с чанта от прекрасна свинска кожа. Пристигнал е от Ленинград, за да уреди въпросите по координирането, съгласуването и конкретната връзка. Представителите на Киев и Одеса проникват в столицата през Брянската гара. Още от малката гара Тихонова обител киевчани започват презрително да се усмихват. Те много добре знаят, че Крешчатик е най-хубавата улица на земята. Одесчани мъкнат кошници и плоски кутии с пушена скумрия. Те също знаят коя е най-хубавата улица на земното кълбо. Но тя, разбира се, не е Крешчатик, а улица Ласал, бивша Дерибасовска. През Павелецката гара в Москва пристигат от Саратов, Аткарск, Тамбов, Ртишчев и Козлов. Най-малко хора идват в Москва през Савеловската гара. Това са обущари от Талдом, жители на град Дмитров, работници от Яхромските текстилни заводи или изпаднал в меланхолия летовник, който зиме и лете живее на гара Хлебниково. Оттук пътуването до Москва не е дълго. Най-голямото разстояние по тази линия е сто и трийсет верста. През Ярославската гара в столицата нахълтват хора, пристигнали от Владивосток, Хабаровск, Чита, от далечни и големи градове.

Ала най-странни пътници слизат на Рязанската гара. Това са узбеки с бели муселинени чалми и пъстри халати, червенобради таджики, тюркмени, хивинци и бухарци, над чиито републики сияе вечното слънце.

Концесионерите с мъка се провряха до изхода и се озоваха на Каланчевския площад. Вдясно се издигаха хералдическите кокошки на Ярославската гара. Точно срещу тях смътно се открояваше Октомврийската гара, боядисана с блажна боя в два цвята. Часовникът на тази гара показваше десет и пет. Часовникът на Ярославската гара сочеше точно десет. А като се взряха в тъмносиния, украсен със знаците на зодиака циферблат на Рязанската гара, пътниците забелязаха, че часовникът показва десет без пет.

— Много удобно за срещи! — забеляза Остап. — Винаги имаш десет минути на разположение.

Файтонджията издаде звук с устните си като при целувка. Минаха под моста и пред пътниците се откри величествената панорама на столичния град.

— Къде собствено отиваме? — попита Иполит Матвеевич.

— При добри хора — отвърна Остап, — в Москва ги има много. И всички ми са познати.

— И при тях ли ще отседнем?

— Там е общежитие. Ако не при един, то при друг място все ще се намери.

На Охотни ряд10 имаше паника. На всички страни с табли на главата бягаха като гъски амбулантни търговци без позволително. След тях лениво препускаше конен милиционер. Безпризорни седяха край котела с асфалт и с наслада вдишваха мириса на кипящата смола.

Излязоха на Арбатския площад, минаха по Пречистенския булевард и като завиха надясно, спряха на Сивцев Вражек.

— Каква е тая къща? — попита Иполит Матвеевич.

Остап погледна розовата къщичка с мансарда и отговори:

— Общежитие за студенти-химици „Монах Бертолд Шварц“.

— На името на монах?

— Е, пошегувах се, пошегувах се. На името на Семашко.

Като всяко най-обикновено студентско общежитие в Москва домът на студентите химици отдавна бе населен с хора, твърде далеч от химията. Студентите се бяха пръснали. Част от тях завършиха курса и отидоха по назначеният си, друга част бяха изключени за показан слаб успех. Тази част именно, увеличавайки се от година на година, образува в розовата къщичка нещо средно между другарско общежитие и феодално селище. Напразно новите студенти се опитваха да влязат в общежитието. Ексхимиците бяха необикновено изобретателни и отблъскваха всички атаки. Дигнаха ръце от този дом. Смятаха го за запустял и той изчезна от всички планове на МУНИ11 Все едно, че го нямаше. А той съществуваше и в него живееха хора.

Концесионерите се изкачиха по стълбата на втория етаж и свърнаха в съвсем тъмен коридор.

— Светлина и въздух — каза Остап.

Изведнъж в мрака, до самия лакът на Иполит Матвеевич някой засумтя.

— Не се плашете — обясни Остап, — не е в коридора. Зад стената е. Шперплатът, както се знае от физиката, е най-добрият проводник на звука. По-внимателно! Дръжте се за мене! Тук някъде трябва да има огнеупорен шкаф.

Викът, който тутакси издаде Воробянинов, ударил гърдите си в остър железен ръб, показа, че шкафът наистина бе някъде тук.

— Заболя ли ви? — осведоми се Остап. — Това е още нищо. Физическа болка. Затова пък колко душевни мъки са изживени тук — ужас ме хваща, като си спомня. Точно тука имаше скелет, собственост на студента Иванопуло. Купил го бе от Сухаревка, но се страхуваше да го държи в стаята си. Така че посетителите най-напред се удряха в железния шкаф, а след това върху тях се строполяваше скелетът. Бременните жени много негодуваха.

По вита стълба съдружниците се изкачиха на мансардата. Голямата таванска стая бе разделена с шперплат на дълги преградки, широки метър и половина. Стаичките приличаха на ученически кутии за моливи с тази разлика само, че вместо моливи и перодръжки тук имаше хора и примуси.

— Коля, в къщи ли си? — тихо запита Остап пред средната врата. В отговор и в петте ученически кутии се раздвижиха и загълчаха.

— В къщи — отговориха зад вратата.

— На тоя глупак пак му дойдоха рано-рано гости! — зашепна женски глас от крайната кутийка вляво.

— Не оставят човека да си поспи! — измърмори кутийка №2.

В третата кутийка радостно засъскаха:

— При Колка дойдоха от милицията. Заради вчерашното стъкло. В петата кутийка мълчаха. Там цвилеше примус и се чуваха целувки.

Остап бутна вратата с крак. Цялото шперплатово съоръжение се разклати и концесионерите се вмъкнаха в килийката на Колка. Картината, която се откри пред погледа на Остап, въпреки цялата си външна невинност, беше ужасна. В стаята имаше само един матрак на червени ивици, поставен върху четири тухли. Но не това обезпокои Остап. Мебелировката в стаята на Колка отдавна му бе позната. Не го учуди и Колка, седнал на матрака с обувки. Но до него седеше едно такова небесно създание, че Остап веднага помръкна. Такива момичета никога не са делови познати — прекалено сини им са очите и гладка шията. Това са любовници или, още по-лошо — съпруги, и то любими съпруги. И наистина Колка наричаше създанието Лиза, говореше и на „ти“ и й се плезеше.

Иполит Матвеевич свали касторената си шапка. Остап извика Коля в коридора и там те дълго си шепнаха.

— Прекрасно утро, госпожице — каза Иполит Матвеевич.

Синеоката госпожица се засмя и без каквато ида било връзка със забележката на Иполит Матвеевич започна да разказва какви глупаци живеят в съседната кутия.

— Нарочно палят примуса, за да не се чува как се целуват. Но вие разбирате, че това е глупаво. Ние всичко чуваме. Те наистина вече нищо не чуват от своя примус. Искате ли ей сегичка да ви покажа? Слушайте!

И жената на Коля, разбрала всички тайни ни примуса, викна високо:

— Звереви са глупци!

Зад стената се чуваше адското съскане на примуса и звучни целувки.

— Виждате ли? Нищо не чуват. Звереви са глупци, дръвници и психопати. Виждате ли!…

— Да — каза Иполит Матвеевич.

— А ние не употребяваме примус. Защо? Ходим да се храним във вегетарианската гостилница, макар аз да съм против вегетарианската храна. Но когато се оженихме с Коля, той мечтаеше как заедно ще ходим във вегетарианката. И ето че ходим. Аз много обичам месо. А там поднасят кюфтета от юфка. Само че, моля ви се, вие нищо не казвайте на Коля…

В този момент Коля и Остап се върнаха.

— Е, няма как, щом при тебе съвсем не е възможно да останем, ще отидем при Пантелей.

— Правилно, момчета — викна Коля. — Идете при Иванопуло. Той е наш момък.

— Идвайте ни на гости — каза жената на Коля, — много ще се радваме с моя мъж.

— Пак гости канят! — възмутиха се в крайната кутийка. — Като че ли малко гости им идват!

— А вие, глупци, дръвници и психопати, не е ваша работа! — каза жената на Коля, без да повишава глас.

— Чуваш ли, Иван Андреевич — завълнуваха се в крайната кутийка, — жена ти оскърбяват, а ти мълчиш.

Обадиха се невидимите коментатори и от другите кутийки. Словесната пукотевица се засилваше. Съдружниците слязоха долу, у Иванопуло.

Студентът го нямаше. Иполит Матвеевич драсна клечка кибрит. На вратата имаше бележка:

— Не е голяма беда — каза Остап, — аз зная къде е ключът.

Той пошари с ръка под огнеупорната каса, намери ключа и отвори вратата.

Стаята на студента Иванопуло имаше същите размери като стаята на Коля, само че бе ъглова. Едната й стена беше тухлена, с което студентът много се гордееше. Иполит Матвеевич забеляза с прискърбие, че студентът няма дори матрак.

— Чудесно ще се наредим — каза Остап, — прилична кубатура за Москва. Ако и тримата легнем на пода, дори ще остане малко място. А Пантелей е едно магаре! Интересно къде ли е дянал матрака?

Прозорецът гледаше към уличката. По нея се разхождаше милиционер. Насреща, в къщичка, построена в стила на готическа кула, се помещаваше легацията на малка държавица. Зад желязната ограда играеха на тенис. Бялата топчица летеше. Чуваха се кратки възгласи.

— Аут — каза Остап, — играта е от ниска класа. Но хайде да си починем.

Концесионерите постлаха вестници на пода. Иполит Матвеевич извади малката възглавничка, която носеше със себе си.

Остап се просна върху телеграмите и заспа. Иполит Матвеевич отдавна вече спеше.

Глава XVIIГраждани, уважавайте матраците!

— Лиза, хайде да вървим да обядваме!

— Не ми се яде. Вчера нали обядвах.

— Не мога да те разбера!

— Няма да дойда да ти ям фалшивия заек.

— Глупаво постъпваш.

— Не мога да се храня с вегетариански кренвирши.

— Днес ще ядеш пудинг с ябълки.

— Нещо не ми се ще.

— Говори по-тихо. Всичко се чува.

И младите съпрузи преминаха към драматичен шепот.

След две минути Коля разбра, за пръв път през тримесечния си съпружески живот, че любимата му жена обича много по-малко от него кренвирши от моркови, картофи и грах.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ кучешко месо пред диетичната храна? — изкрещя Коля, забравил в избухливостта си за подслушващите съседи.

— Но говори по-тихо! — изкрещя високо и Лиза. — А се държиш и лошо с мене. Да! Аз обичам месо! Понякога. Какво лошо има в това?

Слисан, Коля млъкна. Тоя обрат бе неочакван за него. Месото би объркало много, непоправимо, неговия бюджет. Крачейки нагоре-надолу покрай матрака, на който се бе свила на топка пламналата Лиза, младият съпруг правеше отчаяни изчисления.

Дори в най-добрите месеци копирането в чертожното бюро „Техносила“ донасяше на Коля Калачов не повече от четиридесет рубли. Наем той не плащаше. Запустялото общежитие нямаше домоуправител и там наемът бе абстрактно понятие. Десет рубли отиваха за курса на Лиза по кроене и шев, с права на строителен техникум. Обедът на двамата (едно първо — манастирски борш, и едно второ — фалшив заек или чисто и просто юфка), изяждан честно по половина във вегетарианската гостилница „Не кради“, изтръгваше от бюджета на съпрузите тринадесет рубли месечно. Останалите пари кой знае къде отиваха. Това най-много смущаваше Коля. „Къде отиват парите?“ — замисляше се той, докато чертаеше с райсфедера дълга и тънка линия по небесносинята копирна хартия. При тия условия да се премине към месна храна, означаваше пълен провал. Ето защо Коля пламенно заговори:

— Помисли си само, да ядеш труповете на убити животни! Людоедство под маската на култура! Всички болести идват от месото.

— Разбира се — каза с лека насмешка Лиза, — например ангината.

— Да, да, и ангината! А ти какво мислиш? Организмът, отслабнал от вечната употреба на месо, няма сили да се съпротивлява на инфекцията.

— Колко е глупаво всичко това!

— Не това е глупаво. Глупав е оня, който се стреми да натъпче стомаха си, без да се грижи за количеството на витамините…

Коля изведнъж млъкна. Пред вътрешния му поглед израстваше обемиста свинска пържола, която все повече и повече засенчваше фона от неапетитни и блудкави тестени ястия, каши, картофени безвкусици. Изглежда, че тя току-що бе изскочила от тигана. Още цвърчеше, бълболеше и издаваше пикантна миризма. Кокалът стърчеше от пържолата като пистолет за дуел.

— Но ти разбери най-сетне — закрещя Коля, — някаква си свинска пържола отнема на човека. Цяла седмица живот!

— Нека отнема! — каза Лиза. — Фалшивият заек отнема половин година. Вчера, когато изядохме пържените моркови, почувствувах, че умирам. Само че не исках да ти кажа.

— Защо пък не си искала да ми кажеш?

— Нямах сили. Страхувах се да не заплача.

— А сега не се ли страхуваш?

— Сега вече ми е все едно.

Лиза изхълца.

— И Лев Толстой не е ял месо — каза Коля с треперещ глас.

— Да-а — отвърна Лиза, хълцайки през сълзи, — графът е ял аспержи.

— Аспержите не са месо.

— А когато е писал „Война и мир“, той е ял месо! Ял е, ял, ял! И „Ана Каренина“ когато е писал, е лапал, лапал, лапал!

— Млъкни най-сетне!

— Лапал е, лапал, лапал!

— А когато е писал „Крайцерова соната“, също ли е лапал? — язвително запита Коля.

— „Крайцерова соната“ е малка. Да бе опитал да напише „Война и мир“, като се храни с вегетариански кренвирши!

— Какво току ми навираш тоя твой Толстой?

— Аз да ти навирам Толстой?! Аз? Аз да ви навирам Толстой?! Коля също премина на „ви“. В останалите кутийки не криеха ликуването си. Лиза бързо наместваше синята си плетена шапчица от тила към челото.

— Къде отиваш?

— Остави ме на мира. Имам си работа.

И Лиза избяга.

„Къде може да отиде?“ — помисли си Коля. Той се ослуша.

— Много свобода се даде на жената при съветската власт — каза някой в крайната кутийка отляво.

— Отиде да се дави! — решиха в третата кутийка.

Петата кутийка запали примуса и се зае с обичайните си целувки. Лиза тичаше развълнувана по улиците.

Беше часът от неделния ден, когато щастливците си превозват по Арбатска улица матраци от пазара.

Главни купувачи на пружинени матраци са младоженците и съветските граждани от средна ръка. Те ги превозват изправени и ги прегръщат с две ръце. И как няма да прегръщаш тая синя, с лъскави цветчета основа на своето щастие!

Граждани! Уважавайте пружинения матрак със сини цветчета! Та това е семейното огнище, алфата и омегата на мебелировката, общото и цялостното на домашния уют, любовната база, бащата на примуса! Как сладко се спи под демократичния звън на неговите пружини! Какви чудни сънища вижда човек, заспиващ върху неговата синя груба тъкан! На какво уважение се радва всеки собственик на матрак!

Човек, лишен от матрак, е за окайване. Той не съществува. Не плаща данъци, няма жена, познатите не му дават пари назаем „до първи“, шофьорите на таксита му подхвърлят оскърбления, момичетата му се подиграват: те не обичат идеалистите.

Човек, лишен от матрак, обикновено пише стихове:

Твори той, изправен край високата маса на телеграфната станция, и задържа деловите собственици на матраци, дошли да изпращат телеграми.

Матракът пречупва човешкия живот. В тапицировката и пружините му се крие някаква сила, притегателна и все още неизследвана. Хора и вещи се стичат на призивния звън на неговите пружини. Идва финансовият агент, дохождат и момичета. Те искат да се сприятелят с притежателите на матраци. Финансовият агент върши това с фискална цел, в полза на държавата, а момичетата — безкористно, подчинявайки се на законите на природата.

Разцъфва младостта. Събрал данъците, както пчелата събира пролетен прашец, финансовият агент с радостно жужене отлита за своя участъков кошер. А отдръпналите се момичета биват заменени от съпруга и примус „Ювел №1“.

Матракът е ненаситен. Той иска жертвоприношения. Нощем издава шум на падаща топка. Нужна му е етажерка. Нужна му е маса с модерни крака. Пружините му дрънчат — той иска завеси, пердета и кухненски съдове. Той тласка човека и му казва:

— Тръгвай! Купи корито и дъска за гладене!

— Срамувам се заради тебе, човече. Ти все още нямаш килим!

— Работи! Скоро ще ти донеса деца! Трябват ти пари за пелени и детска количка.

Матракът всичко помни и всичко върши посвоему.

Дори поетът не може да избегне общата участ. Ето той си носи от пазара матрак, като с ужас се притиска до мекия му търбух.

— Ще сломя упорството ти, поете! — казва матракът. — Сега вече няма да тичаш до телеграфа, за да пишеш стихове. И изобщо струва ли си да се пишат стихове? Постъпи на служба? И салдото винаги ще бъде в твоя полза. Помисли за жената и децата.

— Аз нямам жена! — крещи поетът и се отдръпва от пружинения учител.

— Ще имаш. Но не се обзалагам, че тя ще бъде най-красивото момиче на земята. Не зная дори дали ще бъде добра. Бъди готов за всичко. Ще ти се родят деца.

— Не обичам децата!

— Ще ги обикнеш!

— Вие ме плашите, гражданино матрак!

— Мълчи, глупако! Ти не знаеш още всичко! Ще вземеш и мебели на кредит от Мосдрев12.

Ще те убия, матрако!

— Паленце! Ако дръзнеш да сториш това, съседите ще съобщят в домоуправлението.

Така всеки неделен ден из улиците на Москва кръстосват щастливци под радостния звън на матраците.

Но не само с това, разбира се, е забележителен московският неделен ден. Неделята е ден на музеите.

В Москва има особена категория хора. Те нищо не разбират от живопис, не се интересуват от архитектура и не обичат античните паметници. Тая категория хора посещават музеите само защото те се намират в прекрасни сгради. Тия хора сноват из залените с ослепителна светлина зали, разглеждат със завист фреските по таваните, пипат с ръце това, което е забранено да се пипа, и току мърморят:

— Ех! Живеели са хората!

За тях няма значение, че стенописът е работа на французина Пюви дьо Шаван. За тях е важно да научат колко е струвало това на бившия собственик на сградата. Те се изкачват по стълбището с мраморни статуи по площадките и си представят колко лакеи са стояли тук, каква заплата и колко бакшиш е получавал всеки лакей. Върху камината има порцеланови украшения, но те не им обръщат внимание и решават, че камината е скъпа работа: твърде много дърва гълта. В трапезарията с дъбова облицовка те не забелязват изключително изкусната резба. Мъчи ги една мисъл: какво е ял тук бившият стопанин-търговец и колко би струвало това при сегашната скъпотия?

Във всеки музей могат да се намерят такива хора. Докато гражданите при груповите посещения бодро преминават от един шедьовър към друг, такъв човек стои сред залата и без да гледа нищо, мучи жално:

— Ех! Живеели са хората!

Лиза тичаше по улицата, преглъщайки сълзите си. Мислите я гонеха. Тя мислеше за своя беден, но щастлив живот.

„Ако имаше още маса и два стола, щеше да е съвсем хубаво. И примус в края на краищата трябва да си набави човек. Трябва по някакъв начин да се нареди.“

Тя тръгна по-бавно, тъй като внезапно си спомни за караницата с Коля. Пък и бе много гладна. Злобата към мъжа и се разпали в нея мигновено.

— Просто безобразие! — каза тя гласно. Още повече й се прияде.

— Добре де, добре! Сама знам какво трябва да правя.

И цяла пламнала, Лиза си купи от една продавачка сандвич с варен салам. Колкото и да бе гладна, видя й се неудобно да яде на улицата. Така или иначе, но тя все пак бе собственичка на матрак и умело се справяше с живота. Огледа се и влезе във входа на една двуетажна къща. И там с голямо наслаждение се зае със сандвича. Саламът беше великолепен. Група граждани влязоха във входа. Минавайки покрай изправената до стената Лиза, те я поглеждаха.

„Нека гледат!“ — реши озлобената Лиза.

Глава XVIIIМебелният музей

Лиза избърса с кърпичка устата си и изтърси трохите от блузката. Стана й по-весело. Тя стоеше пред табелка:

Да се върне в къщи, и бе неудобно. А нямаше при кого да отиде. В джоба й дрънчаха двадесет копейки. И Лиза реши да започне самостоятелния си живот с посещението на музея. Провери парите си и влезе във вестибюла.

Там тя веднага се натъкна на човека с овехтяла брада, който, впил мрачен поглед в малахитовата колона, цедеше през зъби:

— Богато са живеели хората!

Лиза погледна колоната с благоговение и се отправи за горния етаж.

Тя се повъртя десетина минути в малките квадратни стаи с толкова ниски тавани, че всеки влязъл тук човек изглеждаше гигант.

Това бяха стаи, мебелирани в стил ампир от времето на Павел I, от махагон и карелска бреза — със строги, странни и войнствени мебели. Два квадратни шкафа, чиито стъклени вратички бяха пресечени с кръстосани копия, стояха срещу писалищната маса. Масата бе необятна. Да се седне край нея, бе равносилно да седнеш на Театралния площад, при което Болшой театър с колонадата и четирите бронзови грамадни коня, откарващи Аполон на премиерата на „Червения мак“, биха изглеждали върху масата като мастилница. Така поне се струваше на Лиза, хранена с моркови като някой заек. По ъглите имаше кресла с високи облегала, които най-отгоре бяха извити като рога на овен. Слънцето играеше по тапицировката на креслата в прасковен цвят.

В такова кресло човек с удоволствие би седнал веднага, но сядането бе забранено.

Лиза мислено си представи как би изглеждало креслото в безценния стил павловски ампир до нейния матрак на червени ивици. Нямаше да е лошо. Тя прочете окачената на стената табелка с научно и идеологично обоснование на стила ампир от времето на Павел 1 и натъжена, че те с Коля нямат стая в този дворец, се озова в някакъв коридор.

Вляво от самия под се подаваха ниски полукръгли прозорци. През тях, под краката си, Лиза видя огромна бяла зала с колони, с прозорци от двете страни. В залата също имаше мебели и сновяха посетители. Лиза се спря. Никога досега тя не бе виждала още зала под краката си.

Захласната и онемяла от възторг, Лиза дълго гледа надолу. Изведнъж забеляза, че там, от креслата към бюрото, минават нейните днешни познати — Бендер и неговият спътник, представителният старец с бръснатата глава.

— Чудесно! — каза Лиза. — Няма да ми бъде така скучно.

Тя много се зарадва, изтича долу и веднага се обърка. Попадна в червена гостна, където имаше около четиридесет предмета. Бяха орехови мебели с извити крачета. От гостната нямаше изход. Трябваше да изтича обратно през кръглата стая с горно осветление, която беше мебелирана сякаш само с пъстри възглавнички.

Лиза тичаше покрай брокатени кресла от Италианското възраждане, покрай холандски шкафове, покрай голям готически креват с балдахин на черни вити колони. На това легло човек би изглеждал не по-голям от орех.

Най-сетне тя чу глъчката на групата посетители; те слушаха невнимателно ръководителя си, който порицаваше империалистическите замисли на Екатерина 11 във връзка със слабостта на покойната императрица към мебелите стил Людвик XVI.

Това бе именно голямата зала с колони, с прозорци от двете страни. Лиза отиде на другия край, където познатият й другар Бендер говореше нещо разпалено на своя спътник с обръснатата глава.

Когато се приближи, тя чу звучен глас:

— Мебели в стил шик-модерн. Но май че не са тия, които ни интересуват…

Да, но тук безспорно има и други зали. Трябва да разгледаме последователно всичко.

— Здравейте — каза Лиза.

Двамата се обърнаха и в същия миг се намръщиха.

— Здравейте, другарю Бендер. Много се радвам, че ви намерих. Така сама ми е скучно. Нека да разглеждаме всички заедно.

Концесионерите се спогледаха. Иполит Матвеевич се престори на весел, макар да му бе неприятно, че Лиза може да ги забави и им попречи във важната работа — търсенето на брилянтовия стол.

— Ние сме типични провинциалисти — каза Бендер нетърпеливо, — но как вие, московчанката, сте попаднали тука?

— Съвсем случайно. Скарах се с Коля.

— Я виж ти! — забеляза Иполит Матвеевич.

— Хайде да излезем от тази зала — рече Остап.

— Но аз още не съм я разгледала. Тя е толкова хубавичка.

— Започва! — пошепна Остап на ухото на Иполит Матвеевич; после се обърна към Лиза и добави: — Тук няма какво да се гледа. Упадъчен стил. Епохата на Керенски.

— Казваха ми, че тук някъде имало мебели, работа на майстор Гамбс — обади се Иполит Матвеевич, — нека да отидем там.

Лиза се съгласи, хвана Воробянинов под ръка (той й се струваше чудно мил представител на науката) и тръгна към изхода. Въпреки цялата сериозност на положението и настъпилия решителен момент в търсенето на съкровищата Бендер, който вървеше след девойката, весело се подсмиваше. Разсмиваше го предводителят на команчите в ролята на кавалер.

Лиза страшно много пречеше на концесионерите. Докато те само с един поглед определяха, че търсените мебели не са в съответната зала и неволно се повличаха към следващата, Лиза се застояваше дълго във всеки кът. Тя прочиташе на глас всички печатни критични бележки за мебелите, правеше остри забележки по адрес на посетителите и дълго се спираше пред всеки експонат. Неволно и без да си дава сметка за това, тя приспособяваше видените мебели за своята стаичка и нуждите си. Готическият креват не й хареса никак. Той бе твърде голям. Дори да получеше Коля по някакво чудо стая от осем квадратни метра, то и тогава средновековното легло не би се поместило в стаята. Но все пак Лиза дълго обикаля кревата и измерва с малките си крачки истинската му площ. Беше й много весело. Тя не забелязваше киселите физиономии на своите спътници, чиито рицарски характери не им позволяваха да хукнат презглава към стаята на майстор Гамбс.

— Ще потърпим — прошепна Остап, — мебелите няма да избягат; а вие, предводителю, не се притискайте о момичето. Ревнувам.

Воробянинов самодоволно се усмихна.

Залите се нижеха бавно. Нямаха край. Мебелите от александровската епоха бяха представени с многобройни комплекти. Сравнително малките размери на тия мебели доведоха Лиза във възторг.

— Гледайте, гледайте! — наивно крещеше тя, като хващаше Воробянинов за ръкава. — Виждате ли това бюро? Колко би подхождало за нашата стая! Нали?

— Разкошни мебели! — раздразнено каза Остап. — Само че упадъчни.

— Тук вече бях — каза Лиза, влизайки в червената гостна, — мисля, че не си струва да се спираме.

За нейно учудване равнодушните към мебелите спътници застинаха на вратата като часовои.

— Защо се спряхте? Да вървим. Уморих се вече.

— Почакайте — каза Иполит Матвеевич, като се освобождаваше от ръката й, — една минутка.

Голямата стая бе претъпкана с мебели. Гамбсовски столове бяха наредени покрай стената и около масата. Диванът в ъгъла също бе ограден със столове. Техните извити крачета и удобни облегала бяха вълнуващо познати на Иполит Матвеевич. Остап го гледаше изпитателно. Иполит Матвеевич пламна.

— Вие сте уморена, госпожице — обърна се той към Лиза, — поседнете ей тука и си починете, а ние с него ще пообиколим още малко. Тази зала ми се струва интересна.

Накараха Лиза да седне.

Концесионерите се отдръпнаха до прозореца.

— Те ли са? — запита Остап.

— Май че са те. Трябва да ги разгледам по-внимателно.

— Всички столове ли са тук?

— Сега ще ги преброя. Почакайте, почакайте…

Воробянинов започна да мести поглед от стол на стол.

— Но чакайте — каза той най-сетне, — столовете са двадесет. Не може да бъде. Трябва да са всичко десет.

— Но вие се вгледайте хубавичко. Може да не са същите столове. Тръгнаха между столовете.

— Е? — припираше Остап.

— Облегалата сякаш не са като на моите.

— Значи, не са те?

— Не са.

— Напразно май съм тръгнал с вас.

Иполит Матвеевич бе напълно сломен.

— Добре — рече Остап, — заседанието продължава. Столът не е игла. Ще се намери. Дайте тук ордерите. Ще трябва да се влезе в неприятен контакт с администрацията на музея. Седнете до момичето и чакайте. Веднага ще се върна.

— Защо сте така натъжен? — запита го Лиза. — Навярно се уморихте?

Иполит Матвеевич гледаше да се отърве с мълчание.

— Глава ли ви боли?

— Да, малко. Грижи, знаете. Липсата на женски ласки се отразява върху живота.

Отначало Лиза се учуди, а след това, като погледна своя събеседник с бръсната глава, наистина го съжали. Очите на Воробянинов бяха очи на страдалец. Пенснето не можеше да скрие ясно очерталите се торбички. Резкият преход от спокойния живот на деловодител в околийско гражданско отделение към неудобния и изпълнен с грижи живот на човек, тръгнал на лов за брилянти, и авантюрист не можеше да не остави своя отпечатък. Иполит Матвеевич бе отслабнал много и черният му дроб се обаждаше. Под строгия надзор на Бендер Иполит Матвеевич губеше физиономията си и бързо се разтапяше под влиянието на могъщия интелект на сина на турския поданик. Сега, останал за минутка насаме с очарователната гражданка Калачова, му се прищя да й разкаже за всички горчивини и тревоги, но не посмя да стори това.

— Да — каза той, като гледаше с нежност събеседничката си, — такива работи. Но как живеете вие, Елизавета…

— Петровна. А вас как ви казват? Воробянинов назова името и презимето си.

„Приказка за голямата любов“ — помисли си Иполит Матвеевич, като се вглеждаше в простодушното личице на Лиза. Старият предводител на дворянството почувствува такова силно, непреодолимо желание за женска ласка, чиято липса се отразява така тежко върху живота, че тутакси грабна ръчичката на Лиза в своите набръчкани ръце и започна пламенно да й говори за Париж. Поиска му се да е богат, щедър и обаятелен. Искаше му се да бъде привлекателен и в отделно сепаре, под звуците на оркестри, да пие шампанско с красавицата от дамския оркестър. За какво можеше да говори с това момиче, което абсолютно нищо не знаеше нито за шампанското, нито за дамските оркестри и което поради природата си не можеше дори да схване цялата прелест на този жанр? А как му се искаше да бъде привлекателен! И Иполит Матвеевич се мъчеше да прелъсти Лиза с разказите си за Париж.

— Вие научен работник ли сте? — запита Лиза.

— Да, до известна степен — отвърна Иполит Матвеевич, съзнавайки, че от момента на запознаването си с Бендер отново е придобил несвойственото му през последните години нахалство.

— Простете за нескромността, но на колко сте години?

— За науката, която представлявам в момента, това няма значение. Лиза бе покорена от този бърз и на място отговор.

— Но все пак? Тридесет? Четиридесет? Петдесет?

— Почти. Тридесет и осем.

— Охо! Изглеждате значително по-млад.

Иполит Матвеевич се почувствува щастлив.

— Кога ще ми доставите удоволствие да ви видя отново? — запита той с глух глас.

Лиза се засрами много. Почна да се върти в креслото и се натъжи.

— Къде се губи другарят Бендер? — запита тя с тъничко гласче.

— Е, кога? — попита Воробянинов нетърпеливо. — Кога и къде ще се видим?

— Ами не зная. Когато искате.

— Днес може ли?

— Днес?

— Моля ви.

— Е, добре. Нека да е днес. Наминете към нас.

— Не, нека се видим някъде навън. Времето сега е прекрасно. Знаете ли стиховете:

— От Жаров ли са тези стихове?

— М-м да… Струва ми се. Та, значи, днес? Къде?

— Колко сте чуден! Където искате. Искате ли при огнеупорния шкаф? Знаете ли го? Когато се здрачи…

Иполит Матвеевич едва успя да целуне ръката на Лиза, което направи много тържествено, на три пъти, и Остап се върна. Той беше много сериозен.

— Извинете, мадмоазел — каза той бързо, — но ние с моя приятел не можем да ви придружим. Излезе малка, но твърде важна работица. Трябва веднага да отидем на едно място.

Иполит Матвеевич не можа да си поеме дъх.

— Довиждане, Елизавета Петровна — каза той бързешком, — извинявайте, извинявайте, извинявайте, но ние страшно бързаме.

И съдружниците изтичаха, като оставиха смаяната Лиза в стаята, натъпкана с мебели, изработка на майстор Гамбс.

— Ако не бях аз — започна Остап, когато слизаха по стълбището, — нищо нямаше да излезе. Вие трябва да ми се кланяте! Поклонете ми се, метани ми правете, не се страхувайте, главата ви няма да се откъсне! Слушайте! Вашите мебели нямат музейно значение. Мястото им не е в музея, а в казармата на изправителния батальон. Доволен ли сте от тази ситуация?

— Какво издевателство! — възкликна Воробянинов, който бе започнал да се освобождава от игото на могъщия интелект на сина на турския поданик.

— Мълчание — отвърна студено Остап, — вие не знаете какво става. Ако сега не вземем нашите мебели — свършено е. Никога няма да ги видим. Току-що имах в канцеларията тежичък разговор със завеждащия тази историческа смет.

— Е, и какво? — закрещя Иполит Матвеевич. — Какво ви каза завеждащият?

— Каза всичко, каквото трябва. Не се вълнувайте. „Кажете — помолих го аз, — как да се обясни, че изпратените ви по ордер мебели от Старгород не са в наличност?“ Запитах, разбира се, любезно, по приятелски. „Какви мебели? — пита той. — При мене в музея такива факти не се наблюдават!“ Тутакси му пъхнах ордера под носа. Зарови се в книжата. Търси половин час и най-сетне се връща. Е, как мислите вие? Къде са мебелите?

— Изчезнали? — изписка Воробянинов.

— Представете си, не. Представете си, че в тази неразбория те са оцелели. Както вече ви казах, те нямат музейна ценност. Струпали ги в склада и едва вчера, забележете, вчера, след седем години (седем години са стояли в склада!), били изпратени за публична разпродажба. Публичен търг в Главнаука13. И ако не са ги купили вчера или днес сутринта, те са наши! Доволен ли сте?

— Бързо! — изкрещя Иполит Матвеевич.

— Файтонджия! — провикна се Остап.

Качиха се, без да се пазарят.

— Правете ми метани, правете ми метани! Не се бойте, хофмаршале! Вино, жени и карти ни са осигурени. Тогава ще си уредим и сметката за синята жилетка.

В пасажа на Петровка, където се помещаваше залата за публични търгове, концесионерите се втурнаха буйни като жребци.

Още в първото помещение те видяха това, което толкова дълго търсеха. Десетте стола на Иполит Матвеевич стояха на извитите си крачета наредени, покрай стената. Дори тапицировката им не беше нито потъмняла, нито избеляла, нито пък протъркана. Столовете бяха нови и чисти, сякаш току-що излезли изпод надзора на старателната Клавдия Ивановна.

— Те ли са? — запита Остап.

— Господи, господи — повтаряше Иполит Матвеевич, — те са, те са. Същите. Този път няма никакво съмнение.

— За всеки случай да проверим — каза Остап, като се мъчеше да запази спокойствие.

Той се приближи до продавача:

— Моля, тия столове не са ли от Мебелния музей?

— Тези ли? Тези — да.

— А продават ли се?

— Продават се.

— Цена?

— Цената още не е определена. Продаваме ги на търг.

— Аха. Днес ли?

— Не. Днес търгът вече свърши. Утре от пет часа.

— А сега не се ли продават?

— Не. Утре от пет часа.

Невъзможно бе да се откъснат от столовете току-така, изведнъж.

— Позволете ни — прошепна Иполит Матвеевич — да ги разгледаме. Може ли?

Концесионерите дълго разглеждаха столовете, сядаха по тях, гледаха за приличие и други вещи. Воробянинов сумтеше и току побутваше Остап с лакът.

— Благодарете ми! — шепнеше Остап. — Правете ми метани, предводителю!

Иполит Матвеевич бе готов не само да прави метани на Остап, но дори да целува подметките на малиновочервените му чепици.

— Утре — мълвеше той, — утре, утре, утре.

Искаше му се да запее.

Глава XIXБалотиране по европейски

Докато приятелите водеха културно-просветен живот, посещаваха музеи и се навъртаха около момичетата, в Старгород, на улица Плеханов, двойната вдовица Грицацуева, жена пълна и немощна, се съвещаваше и съзаклятничеше със своите съседки. Всички вкупом разглеждаха оставената от Бендер бележка и дори я гледаха срещу светлината. Но на нея нямаше водни знаци, а дори и да имаше, тайнствените драскулки на великолепния Остап едва ли биха станали по-ясни.

Минаха три дни. Хоризонтът си оставаше чист. Нито Бендер, нито Цедката за чай, ни кухата гривничка, нито столът се връщаха. Всички тия одушевени и неодушевени предмети бяха изчезнали по най-мистериозен начин.

Тогава вдовицата взе радикални мерки. Отиде в администрацията на „Старгородская правда“ и там набързо й скалъпиха обявлението:

— Ваш син ли е? — осведомиха се със съчувствие в администрацията.

— Мъж ми е! — отвърна мъченицата и скри лице в кърпичката си.

— Ах, мъж!

— Законен. Защо?

— Нищо. Не би било зле да се обърнете и към милицията.

Вдовицата се изплаши. Тя се страхуваше от милицията. Изпроводена от недоумяващите погледи, вдовицата си отиде.

Трикратно прозвуча призивът от страниците на вестник „Старгородская правда“. Но великата страна мълчеше. Не се и. Никой не се яви да получи приличното възнаграждение. Съседките продължаваха да сплетничат.

С всеки изминат ден челото на вдовицата ставаше все по-мрачно. И странно нещо: мъжът се мярна като ракета, отмъкна в черното небе хубавия стол и семейната цедка, но вдовицата все още го обичаше. Кой може да разбере сърцето на жената, особено на вдовицата?

В Старгород вече свикнаха с трамвая и се качваха в него без страх. Кондукторите викаха с бодри гласове: „Места няма!“ и всичко си вървеше така, сякаш трамваят бе прокаран в града още по времето на Владимир Червеното Слънчице. Инвалидите от всички категории, жените с деца и Виктор Михайлович Полесов се качваха в трамвая от предната платформа. На поканата: „Билети моля!“ — Полесов важно отвръщаше: „Карта“ — и си оставаше до ватмана. Карта той нямаше и не можеше да има.

Пребиваването на Воробянинов и на великия комбинатор остави в града дълбока следа.

Заговорниците ревностно пазеха поверената им тайна. Мълчеше дори Виктор Михайлович, когото винаги нещо го глождеше да разкаже вълнуващите го тайни още на първия срещнат. Ала като си представеше широките плещи на Остап, Полесов се въздържаше. Олекваше му на душата само когато си поговореше с гледачката.

— Ами вие как мислите, Елена Станиславовна — казваше й той, — с какво да си обясним изчезването на нашите ръководители?

Това също така много интересуваше Елена Станиславовна, но тя нямаше никакви сведения.

— А не мислите ли, Елена Станиславовна — продължаваше неуморният шлосер, — че те сега изпълняват някаква специална задача?

Гледачката беше убедена, че е именно така. На същото мнение бе, изглежда, и папагалът с червените гащички. Той гледаше Полесов със своето кръгло умно око, сякаш му казваше: „Дай ми семчици и аз веднага всичко ще ти разкажа. Виктор, ти ще станеш губернатор. Ще ти бъдат подчинени всички шлосери. А вратарят от жилищен дом №5, тоя самозабравил се простак, вратар ще си остане!“

— А не мислите ли, Елена Станиславовна, че ние трябва да продължим работата? Така или иначе, но не бива да седим със скръстени ръце!

Гледачката се съгласи и забеляза:

— Ама Иполит Матвеевич е герой!

— Герой е, Елена Станиславовна! Няма никакво съмнение. Ами смелият офицер с него? Делови човек! Не зная вие как мислите, Елена Станиславовна, но работата не може да остане така. В никакъв случай не може.

И Полесов започна да действува. Той посещаваше редовно всички членове на тайния съюз „Меча и ралото“, като особено много досаждаше на предпазливия собственик на одеския артел „Московски кравайчета“, гражданина Кислярски. Щом видеше Полесов, Кислярски помръкваше. А заговореше ли се, че трябва да се действува, страхливият производител на гевреци изпадаше в лудост.

В края на седмицата всички се събраха у Елена Станиславовна, в стаята с папагала. Полесов кипеше.

— Ти, Виктор, много-много не дрънкай. — казваше му разсъдливият Дядев, — какво току се шляеш по цели дни из града?

— Трябва да се действува! — крещеше Полесов.

— Че трябва да се действува — трябва, но да се крещи, е съвсем излишно. Аз, господа, ето как си представям всичко. Щом веднъж Иполит Матвеевич е казал — значи, работата е свята. И вероятно няма да чакаме дълго. Как ще стане всичко това, не е необходимо ние да знаем: за тази работа си има военни. А ние сме от гражданската част — представители на градската интелигенция и на търговското съсловие. Какво е важното за нас? Да бъдем готови. Ние имаме ли нещо? Център имаме ли? Нямаме. Кой ще стане кмет на града? Такъв нямаме. А това, господа, е най-главното. Англичаните, господа, май няма повече да се церемонят с болшевиките. Това за нас е първият признак. Всичко ще се промени, господа, и то твърде бързо. Уверявам ви.

— В това ние не се съмняваме — каза важно Чарушников.

— И много добре, че не се съмнявате. Какво е вашето мнение, господин Кислярски? И вашето, млади хора?

С целия си вид Никеша и Владя изразиха увереност в бързата промяна. А Кислярски, разбрал от думите на шефа на търговската фирма „Бързоопак“, че не ще се наложи да взема непосредствено участие във въоръжените стълкновения, се съгласи зарадван.

— Какво трябва да правим сега? — нетърпеливо запита Виктор Михайлович.

— Ще чакате — каза Дядев, — вземете пример от спътника на господин Воробянинов. Каква ловкост! Каква предпазливост! Вие забелязахте ли колко бързо обърна той работата за помощ на безпризорните? Така трябва да действуваме и ние. Ние само помагаме на децата. И така, господа, да набележим кандидатурите!

— Предлагаме за предводител на дворянството Иполит Матвеевич Воробянинов! — възкликнаха младите хора Никеша и Владя.

Чарушников се изкашля снизходително.

— Ама че го казахте и вие! Той най-малко министър ще бъде. А може и по-нагоре да го издигнем — диктатор!

— Какво приказвате, господа — обади се Дядев, — предводител е нещо съвсем незначително! За губернатор трябва да помислим, а не за предводител. Нека почнем с губернатор. Аз мисля…

— Господин Дядев! — възторжено извика Полесов. — Та кой друг може да поеме кормилото на цялата губерния?

— Много съм поласкан от доверието… — започна Дядев, но в същия миг го прекъсна почервенелият Чарушников.

— Този въпрос, господа — каза той с пресилване в гласа, — би трябвало да се поизясни.

Той се стараеше да не гледа Дядев.

Собственикът на „Бързоопак“ разглеждаше с високомерие ботушите си, по които се бяха полепили дървени стърготини.

— Не възразявам — промълви той, — нека балотираме. Тайно или явно гласуване?

— По съветски не ни трябва — обидено каза Чарушников, — да гласуваме честно, по европейски — тайно.

Гласуваха с листчета. За Дядев бяха подадени четири бележки. За Чарушников — две. Някой се беше въздържал. По лицето на Кислярски се виждаше, че е той. Не му се искаше да разваля отношенията си е бъдещия губернатор, който и да беше той.

Когато треперещият от вълнение Полесов оповести резултатите от честното европейско балотиране, в стаята настъпи тягостно мълчание. Всеки избягваше да гледа Чарушников. Провалилият се кандидат за губернатор седеше като опозорен.

Елена Станиславовна го съжаляваше. Тя бе гласувала за него.

Другия глас ловкият в изборните работи Чарушников бе подал сам за себе си. Добрата Елена Станиславовна тутакси каза:

— А за кмет предлагам все пак да бъде избран мосю Чарушников.

— Защо все пак? — обади се великодушният губернатор. — Не все пак, а именно него и никого другиго. Обществената дейност на господин Чарушников ни е много добре известна.

— Съгласни, съгласни! — завикаха всички.

— Да смятаме ли избрания за утвърден?

Опозореният Чарушников се оживи и дори запротестира:

— Не, не, господа, моля да се гласува. За кмет дори по е необходимо да се гласува, отколкото за губернатор. Щом вие, господа, искате да ми окажете доверие, то моля, много ви моля, гласувайте!

В празната захарница се изсипаха листчета.

— Шест гласа „за“ — каза Полесов — и един въздържал се.

— Поздравявам ви, господин кмете! — каза Кислярски, по чието лице бе изписано, че и този път пак той се е въздържал. — Поздравявам ви!

Чарушников цъфна.

— Остава да се освежим, ваше превъзходителство — каза той на Дядев. — Полесов, я изтичай в „Октябрь“. Пари имаш ли?

Полесов направи тайнствен жест с ръка и изчезна. Временно преустановиха изборите и ги продължиха по време на вечерята.

За окръжен училищен инспектор набелязаха бившия директор на дворянската гимназия, сега букинист, Распопов. Много го хвалеха. Само Владя, изпил вече три чаши водка, тутакси запротестира:

— Не бива да го избираме. На матурата ми писа двойка по логика. Всички се нахвърлиха върху Владя.

— В такъв решителен момент — викнаха му — не бива да се мисли за собственото благо! Помислете за отечеството.

Така бързо проагитираха Владя, че и той самият гласува за своя мъчител. За Распопов гласуваха всички при един въздържал се.

За поста председател на борсовия комитет предложиха Кислярски. Той не възрази, но за всеки случай при гласуването се въздържа.

Прехвърляйки през паметта си роднини и познати, избраха: полицейски началник, управител на Палатата за проби на благородни метали, акцизен, данъчен и фабричен инспектор; попълниха ваканциите за окръжен прокурор, председател, секретар и членове на съда; набелязаха председатели на земската и търговска управа, попечителство за децата и най-сетне управа на еснафското сдружение. Елена Станиславовна бе избрана за попечителка на дружествата „Капка мляко“ и „Бялото цвете“. Поради младостта им Никеша и Владя бяха назначени като чиновници за специални поръчения при губернатора.

— Из-звинете! — извика неочаквано Чарушников. — На губернатора цели два чиновника! А на мене?

— На кмета — каза кротко губернаторът — по щат не се полагат чиновници за специални поръчения.

— Е, добре, тогава секретар.

Дядев се съгласи. Поокопити се и Елена Станиславовна.

— Не може ли — започна тя плахо, — при мене има един млад човек, много мил и възпитан момък. Син на мадам Черкесова… Много, много мил, много способен… Сега е безработен. Записан е в трудови резерви. Дори карта има. Бяха му обещали да го настанят тия дни в съюза… Не може ли да го вземете при себе си? Майка му ще бъде много благодарна.

— Вярвам, че ще може да се нареди — каза снизходително Чарушников, — как гледате вие на това, господа? Добре. Изобщо мисля, че ще се нагласи.

— Е, какво — обади се Дядев, — май че, общо взето… всичко е в ред, а? Всичко почти, нали?

— Ами аз? — прозвуча ненадейно креслив, възбуден глас.

Всички се обърнаха. В ъгъла до папагала стоеше съвсем разстроеният Полесов. Сълзи напираха през черните мигли на Виктор Михайлович. Всички много се засрамиха. Гостите изведнъж се сетиха, че пият водката на Полесов и че той изобщо е един от главните организатори на старгородския клон на „Меча и ралото“.

Елена Станиславовна се хвана за главата и изплашено възкликна.

— Виктор Михайлович! — завайкаха се всички. — Гълъбче! Мили! Как не ви е срам! Защо сте се скрили там в ъгъла? Веднага елате тук!

Полесов се приближи. Той страдаше. Не очакваше от своите другари по линията на „Меча и ралото“ такова жестокосърдечие. Елена Станиславовна не изтрая.

— Господа — започна тя, — това е ужасно! Как можахте да забравите скъпия на всички ни Виктор Михайлович?

Тя стана и целуна шлосера-аристократ по изцапаното му със сажди чело.

Господа, а нима не може Виктор Михайлович да бъде достоен окръжен, училищен инспектор или началник на полицията?

— Е, Виктор Михайлович? — попита губернаторът. — Искате ли да бъдете училищен инспектор?

— Но, разбира се, той ще бъде прекрасен, хуманен инспектор! — обади се кметът, който лапаше гъби и се мръщеше.

— Ами Распо-опов? — проточи засегнатият Виктор Михайлович. — Нали вие вече назначихте Распопов?

— Да, всъщност къде да турим Распопов?

— Пожарен командир, а?…

— Пожарен командир! — тутакси се завълнува Виктор Михайлович.

Пред него в миг изникнаха пожарни коли, замятаха се огнени езици; той чу тръби и удари от барабани; засвяткаха секири, зашариха факли, земята се разтвори и черни дракони го понесоха към пожара, обхванал градския театър.

— Пожарен командир ли? Аз искам да бъда пожарен командир!

— Е, чудесно! Поздравявам ви. От този момент вие сте пожарен командир.

— За процъфтяването на пожарната команда! — каза иронично председателят на борсовия комитет.

Всички се нахвърлиха върху Кислярски:

— Вие винаги сте били ляв! Знаем ви!

— Господа, какъв ляв съм аз?

— Знаем, знаем!…

— Ляв!

— Всички евреи са леви.

— Но, за бога, господа, не разбирам тези шеги.

— Ляв, ляв, не крийте!

— Нощем ви се присънва Милюков!

— Кадет! Кадет сте вие!

— Кадетите продадоха Финландия — изведнъж измуча Чарушников, — пари от японците вземаха! С млади момчета мърсуваха.

Кислярски не можа да понесе потока от неоснователни обвинения. Бледен, с искрящи малки очички, председателят на борсовия комитет се вкопчи за облегалото на стола и каза със звънтящ глас:

— Винаги съм бил октябрист и такъв ще си остана.

Започнаха да се осведомяват кой на коя партия съчувствува.

— Преди всичко, господа, демокрацията — каза Чарушников. — Нашето градско самоуправление трябва да бъде демократично. Но без кадетчета. Доста бели ни направиха те през седемнадесета година!

— Надявам се, че между нас няма от така наречените социалдемократи? — ехидно се заинтересува губернаторът.

По-леви от октябристите, представлявани на заседанието от Кислярски, нямаше. Чарушников се обяви за „център“. В крайния десен фланг стоеше пожарният командир. Той бе толкова десен, че дори не знаеше към коя партия принадлежи.

Заговориха за война.

— Ако не днес, то утре — каза Дядев.

— Ще има война, ще има.

— Съветвам ви да се запасите с това-онова, докато не е късно.

— Така ли мислите? — разтревожи се Кислярски.

— А вие как смятате? Мислите ли, че през време на войната ще може да си набавите нещо? Брашното веднага ще изчезне от пазара! Сребърните монетки — вдън земя ще потънат. Ще се появят хартийки всякакви, пощенски марки, които ще вървят наравно, и какви ли не още работи.

— Войната е въпрос вече решен.

— Вие правете, както си знаете — каза Дядев, — но аз ще хвърля всичките си свободни средства за предмети от първа необходимост.

— Ами вашата манифактура?

— Манифактурата си е манифактура, а брашното и захарта са си отделна работа. Съветвам ви и вие да направите така. Настоятелно ви съветвам.

Полесов се усмихна.

— Как ще воюват болшевиките? С какво? С какво ще воюват? Със стари пушки ли? Ами въздушният флот? Един виден комунист ми казваше, че те имали — е, как мислите, колко аероплана?

— Около двеста парчета!

— Двеста? Не двеста, а тридесет и два! А Франция има осемдесет хиляди бойни самолета.

Разотидоха се след полунощ.

— Да-а… Болшевиките ни докараха до безизходно положение.

Губернаторът тръгна да изпраща кмета. Двамата вървяха прекалено бавно.

— Губернатор! — говореше Чарушников. — Какъв губернатор си ти, когато не си генерал?

— Ще бъда цивилен генерал, а ти завиждаш ли ми, а? Когато поискам, ще те хвърля в затвора. Има да седи-иш там.

— В затвора не можеш да ме хвърлиш. Аз съм избран, гласувано ми е доверие.

— За един избран двама неизбрани дават.

— Мо-оля, не позволявам такива шеги с мене! — изведнъж изкрещя гръмогласно Чарушников.

— Защо крещиш, глупако? — запита го губернаторът. — В милицията ли искаш да спиш?

— В милицията няма да спя — отвърна кметът, — аз съм съветски служител…

На небето искреше звезда. Нощта беше вълшебна. По Втора Съветска спорът между губернатора и кмета продължаваше.

Глава XXОт Севиля до Гренада

Извинете, ами къде е отец Фьодор? Къде е остриганият свещеник от църквата „Флор и Лавър“? Той май се канеше да отиде на улица Виноградна №34, при гражданина Брунс? Къде е този иманяр в образа на ангел и заклет враг на Иполит Матвеевич Воробянинов, който пък в момента дежуреше в тъмния коридор край огнеупорния шкаф?

Изчезна отец Фьодор. Понесоха го мътните. Казват, че го видели на гара Попасна, по донецката железопътна линия. Тичал по перона с пълен чайник гореща вода…

Полакоми се отец Фьодор. Прищя му се богатство. Понесе се из Русия за гарнитурата на генералшата Попова, от която, да си признаем, и помен няма.

Носи се отецът по Русия. Само писмо след писмо на жена си пише.

Любовта изсушава човека. Бикът мучи от страст. Петелът не може да си намери място. Предводителят на дворянството губи апетит.

След като Остави Остап и студента Иванопуло в кръчмата, Иполит Матвеевич се промъкна в розовата къщичка и зае позиция край огнеупорния шкаф. Той чуваше грохота на заминаващите за Кастилия влакове и плясъка на отплуващите параходи.

Сърцето се мяташе като махало. В ушите му тиктакаше.

Из коридора витаеше тревога. Нищо не можеше да сгрее мраза на огнеупорния шкаф.

В кутийките стенеха грамофони. Чуваше се пчелното жужене на примусите.

С една дума, Иполит Матвеевич беше влюбен до полуда в Лиза Калачова.

Много хора минаваха по коридора покрай Иполит Матвеевич, но от тях лъхаше на тютюн или водка, на аптека или вкисната супа. В мрака на коридора хората можеха да бъдат разпознати само по дъха, който издаваха, или по стъпките. Лиза не минаваше. Иполит Матвеевич беше сигурен в това. Тя не пушеше, не пиеше водка и не носеше ботуши, подковани с железа. Не можеше да мирише на йод или риба. Тя би издавала само най-нежен лъх на оризова кашица или вкусно приготвено сено, с което госпожа Нордман-Северова толкова дълго беше хранила известния художник Иля Репин.

Но ето че се чуха леки, несигурни стъпки. Някой вървеше по коридора, като се блъскаше в неговите еластични стени и нежно гугукаше.

— Вие ли сте, Елизавета Петровна? — запита Иполит Матвеевич с ефирно гласче.

Отзоваха се басово:

— Кажете ми, моля ви се, къде живеят тук Пфеферкорнови? В тая тъмница нищо не може да се види.

Иполит Матвеевич млъкна изплашен. Търсачът на Пфеферкорнови почака в недоумение отговор и като не получи такъв, запълзя по-нататък.

Лиза дойде чак към девет часа. Те излязоха на улицата под карамелено-зеленото вечерно небе.

— Къде ще се разхождаме? — попита Лиза.

Иполит Матвеевич погледна бялото й лъчезарно лице и вместо да каже направо: „Аз съм тук, Инезилия, под прозореца“, започна дълго и скучно да й говори, че отдавна не е идвал в Москва и че Париж е далеч по-хубав от Белокаменната, която, както и да я въртят, си остава безсистемно планирано голямо село.

— Помня Москва, Елизавета Петровна, не такава. Сега във всичко се чувствува стиснатост. А в наше време ние не жалехме парите. „Веднъж се сал живей…“ — има такава песенчица.

Минаха по целия Пречистенски булевард и излязоха на Крайбрежна, при храма на Христа-Спасителя.

Отвъд Москворецкия мост се влачеха тъмносиви лисичи опашки. Електрическите централи на Могес14 димяха като ескадра. Трамваите се търкаляха по мостовете. По реката плуваха лодки. Тъжно ридаеше хармоника.

Хванала Иполит Матвеевич за ръка, Лиза му разказа всичките си огорчения — за скарването с мъжа си, за трудния живот сред подслушващите съседи — бивши химици — и за еднообразието на вегетарианската храна.

Иполит Матвеевич слушаше и съобразяваше. Демони се пробуждаха в него. Във въображението му се рисуваше прекрасна вечеря. И той дойде до заключението, че такова момиче трябва да се слиса с нещо.

— Да отидем на театър — предложи Иполит Матвеевич.

— По-добре на кино — каза Лиза, — киното е по-евтино.

— О! Какво значение имат тук парите! Такава нощ — и изведнъж някакви си пари!

Развилнелите се демони, без да се пазарят, качиха двойката във файтон и я откараха в кино „Арс“. Иполит Матвеевич бе великолепен. Взе от най-скъпите билети. Но те не изтраяха до края на представлението. Лиза, привикнала да седи на евтините места, по-близо до екрана, виждаше зле от скъпия тридесет и четвърти ред.

В джоба на Иполит Матвеевич бе скътана половината от сумата, която концесионерите получиха от старгородските заговорници. Това бяха много пари за отвикналия от разкош Воробянинов. Сега, развълнуван от възможността за леснодостъпна любов, той се канеше да смае Лиза с щедро пилеене. Смяташе се великолепно подготвен за това. С гордост си спомни как лесно бе покорил нявга сърцето на прекрасната Елена Боур. Навикът да пилее пари леко и с жест му бе присъщ. В Старгород той се славеше със своето възпитание и с умението си да води разговор с всяка дама. Стори му се смешно да изразходва цялото си старорежимно лустро за покоряване на малкото съветско момиче, което още нищо не знаеше и нищо не бе виждало.

След кратки увещания Иполит Матвеевич закара Лиза в „Прага“, образцов ресторант на МСПО — „най-доброто място в Москва“, както му бе казал Бендер.

„Прага“ смая Лиза с премногото си огледала, светлина и саксии с цветя. За Лиза това бе простимо: никога досега тя не бе посещавала големи образцово-показни ресторанти. Но огледалната зала съвсем неочаквано смая и Иполит Матвеевич. Той бе изостанал, бе забравил ресторантските порядки. Сега наистина се срамуваше от баронските си ботуши с квадратни бомбета, старомодните конфекция панталони и бледожълтата жилетка, обсипана със сребристи звезди.

И двамата се смутиха и замръзнаха пред погледите на пъстрата публика.

— Да минем там, в ъгъла — предложи Воробянинов, макар край самата естрада, където оркестърът стържеше поредното потпури от „Баядерка“, да имаше свободни маси.

Чувствувайки, че всички я гледат, Лиза бързо се съгласи. Светският лъв и покорител на жените Воробянинов смутено я последва. Изтърканите панталони на светския лъв висяха на отслабналите му задни части като торбичка. Покорителят на женските сърца се прегърби и за да надвие смущението си, започна да си бърше пенснето.

Никой не дойде на масата им. Иполит Матвеевич не очакваше това. И вместо да разговаря галантно със своята дама, той мълчеше, топеше се, почукваше плахо с пепелницата по масата и току покашляше. Лиза поглеждаше любопитно настрани, мълчанието ставаше неестествено. Но Иполит Матвеевич не можеше да промълви нито думичка. Бе забравил, че в такива случаи говореше именно той.

— Моля! — извикваше той на профучаващите покрай тях работници от Обществено хранене.

— Момент! — крещяха келнерите и подминаваха.

Най-сетне листът бе донесен. Иполит Матвеевич се задълбочи в него с чувство на облекчение.

— Я гледай — промърмори той, — телешки котлети — две рубли и двайсет и пет копейки, филе — две и двайсет и пет, водка — пет рубли.

— За пет рубли голямо шише — каза келнерът, който се озърташе нетърпеливо.

„Какво става с мене? — ужаси се Иполит Матвеевич. — Почвам да ставам смешен.“

— Моля — обърна се той към Лиза със закъсняла вежливост, — желаете ли да изберете нещо? Какво ще ядете?

Лиза се засрами. Тя виждаше как келнерът гледа отвисоко нейния компаньон и разбираше, че той върши нещо нередно.

— Никак не ми се яде — каза тя с треперещ глас. — Или пък вижте какво… Кажете, другарю, нямате ли нещо вегетарианско?

Келнерът започна да тъпче на едно място като кон.

— Вегетариански яденета не готвим. Само омлет с шунка.

— Тогава вижте какво — каза Иполит Матвеевич, решил се най-сетне, — донесете ни кренвирши. Ще хапнете кренвирши, нали, Елизавета Петровна?

— Да.

— Та, значи — кренвирши. От тия по рубла и двайсет и пет копейки. И бутилка водка.

— В шишенце ще бъде.

— Тогава голямо шише.

Работникът от Обществено хранене погледна съчувствено безпомощната Лиза.

— Какво ще вземете към водката? Пресен хайвер? Сьомга? Пирожки с месце?

В Иполит Матвеевич продължаваше да бушува книговодителят от Отдела за гражданско състояние.

— Няма нужда — каза той троснато. — Колко струват при вас киселите краставички? Е, добре, донесете две.

Келнерът изчезна и на масата отново настъпи мълчание. Първа заговори Лиза:

— Никога не съм идвала тук. Много е приятно.

— Да-а-а — проточи глас Иполит Матвеевич, който пресмяташе стойността на поръчката.

„Нищо — мислеше си той, — ще пийна водка и ще се поразвеселя. А то наистина е някак неудобно.“

Но и след като изпи водката и изяде киселите краставички, не само че не се развесели, но се навъси още повече. Лиза не пиеше. Натегнатото положение продължаваше. А на всичко отгоре към масата се приближи цветопродавач, който загледа любезно Лиза и й предложи цветя.

Иполит Матвеевич се престори, че не забелязва мустакатия цветопродавач, но той не си отиваше. Съвсем невъзможно бе да се говорят в негово присъствие любезности.

Навреме то избави концертната програма. На естрадата излезе пълничък мъж с жакет и лачени обуща.

— Ето че отново се виждаме — обърна се той непринудено към публиката. — Следващият номер от нашата концертна програма ще бъде изпълнен от световната изпълнителка на руски народни песни, добре познатата в Мариина горичка Варвара Ивановна Годлевска. Варвара Ивановна! Моля!

Иполит Матвеевич пиеше водка и мълчеше. Тъй като Лиза не пиеше и през всичкото време току припираше да си ходят, трябваше да се бърза, за да бъде изпразнено цялото шише.

Когато след певицата, известна в Мариина горичка, на сцената излезе куплетист с рипсена кадифена толстовка и запя:

Иполит Матвеевич беше вече порядъчно пиян и заедно с всички посетители на показния ресторант, които той само преди половин час смяташе за грубияни и алчни съветски бандити, запляска в такт ръце и почна да приглася:

Той час по час скачаше и без да се извинява, отиваше в тоалетната. От съседните маси вече го наричаха чичко и го канеха на чаша бира. Но той не отиваше. Изведнъж бе станал надменен и мнителен. Лиза скочи решително от масата:

— Тръгвам си. А вие останете. Сама ще си отида.

— Не, как така?! Аз съм дворянин и не мога да допусна това! Сеньор! Сметката! Проста-аци!…

Иполит Матвеевич дълго разглежда сметката, като се олюляваше на стола.

— Девет рубли и двадесет копейки? — мърмореше той. — Може би ще трябва да ви дам и ключа от жилището, където държа парите си?

Свърши се с това, че изведоха Иполит Матвееич навън, като го държаха внимателно под ръце. Лиза не можеше да избяга, защото номерчето от гардероба бе у великосветския лъв.

Още на първата пресечка Иполит Матвеевич цял се облегна върху Лиза и започна да я хваща с ръце. Лиза мълчаливо се отдръпваше.

— Моля ви се! — казваше тя. — Моля ви се! Моля ви се!

— Да отидем на хотел! — увещаваше я Воробянинов.

Лиза със сила се изтръгна и без да му мисли, удари покорителя на женските сърца с юмруче по носа. Пенснето със златната дъгичка тутакси се изхлузи, попадна под квадратното бомбе на баронските ботуши и с хрущене се натроши на парченца.

Задавена от сълзи, Лиза хукна по улица Серебряна към къщи.

Ослепелият Иполит Матвеевич заситни в противоположната страна, като крещеше:

— Дръжте крадеца!

След това той дълго плака и все още хълцайки, купи от една старица всичките й гевреци заедно с кошницата. Излезе на Смоленския пазар, пуст и тъмен, и дълго се разхожда там нагоре-надолу, като разхвърляше гевреците, също както сеячът хвърля семената. При това крещеше дисхармонично:

По-нататък Иполит Матвеевич се сприятели с един файтонджия, разкри му цялата си душа и заплетено му разказа за брилянтите.

— Весел господин! — възкликна файтонджията.

Иполит Матвеевич наистина се развесели. Неговото веселие явно е било осъдително, защото към единадесет часа на другия ден той се събуди в милиционерския участък. От двестате рубли, с които така компрометиращо бе започнал нощта на насладите и удоволствията, у него бяха останали само дванадесет.

Струваше му се, че умира. Гръбнакът го болеше, обаждаше се черният му дроб, а освен това чувствуваше, като че ли на главата му са надянали оловен котел. Но най-страшното бе, че никак не помнеше къде и как е могъл да пропилее толкова много пари. По пътя за в къщи трябваше да се отбие при оптик, за да постави на пенснето нови стъкла.

Остап дълго и с учудване разглежда изтерзаната фигура на Иполит Матвеевич, но не каза нищо. Той бе студен и готов за борба.

Глава XXIЕкзекуцията

Разпродажбата започваше в пет часа. Гражданите можеха да разгледат вещите от четири. Приятелите дойдоха в три и цял час разглеждаха машиностроителната изложба, която се помещаваше в съседното здание.

— Както изглежда — каза Остап, — още утре ще можем, при добра воля, да купим това локомотивче. Жалко само, че цената не е обявена. Приятно е все пак да си има човек собствен локомотив.

Иполит Матвеевич се терзаеше. Само столовете можеха да го утешат.

Той се откъсна от тях едва в оня момент, когато на подиума се качи аукционистът с карирани панталони стил столетие и с брада, която падаше върху толстоевката му от руски коверкот.

Концесионерите седнаха на четвъртия ред вдясно. Иполит Матвеевич започна силно да се вълнува. Струваше му се, че столовете ще се продават веднага. Но те бяха четиридесет и трети номер, а най-напред се разпродаваха различни глупави и ненужни неща: непълни комплекти сервизи от двореца, сосиера, сребърен поднос, пейзаж от художника Петунин, бисерна чантичка, съвсем нова цицка за примус, бюстче на Наполеон, памучни сутиени, гоблен „Ловец стреля по диви патици“ и други дреболии.

Трябваше да се търпи и чака. Но бе мъчително да се чака: всички столове бяха налице; целта бе близка, само да протегнеш ръка и ще я хванеш.

„А каква ли бъркотия би настанала — помисли си Остап, като разглеждаше публиката, — ако научеха какво съкровище ще се продава днес под формата на тия столове.“

— Статуетка, изобразяваща правосъдието! — обяви аукционистът. — Бронзова. Напълно запазена. Пет рубли. Кой дава повече? Шест и половина, вдясно, накрая — седем. Осем рубли от първия ред, средата. Втори път, осем рубли, средата. Трети път, първият ред, средата.

Към гражданина от първия ред веднага се понесе девойка с квитанция за получаване на сумата.

Следваха удари на чукчето. Продаваха се пепелници от двореца, французко стъкло, порцеланова пудриера.

Времето минаваше мъчително бавно.

— Бронзово бюстче на Александър III. Може да служи за преспапие. За друго май вече не го бива. Продава се за предложената цена.

Сред публиката се изсмяха.

— Купете го, предводителю — злъчно се обади Остап, — вие, струва ми се, го обичате.

Иполит Матвеевич мълчеше и не откъсваше поглед от столовете.

— Няма ли желаещи? Снема се от публична продажба бронзовото бюстче на Александър III. Статуйка, изобразяваща правосъдието. Струва ми се, че подхожда към току-що купената. Василий, покажете на публиката „Правосъдието“. Пет рубли. Кой дава повече?

От средата на първия ред се чу сумтене. Види се, гражданинът искаше да има „Правосъдието“ в пълен състав.

— Пет рубли бронзово „Правосъдие“!

— Шест! — отривисто каза гражданинът.

— Шест рубли в средата. Седем. Девет рубли в края вдясно.

— Девет и половина — каза тихо любителят на „Правосъдието“ с вдигната ръка.

— И половина, в средата. Втори път, и половина, в средата. Трети път, и половина.

Чукчето удари. Към гражданина от първия ред се спусна госпожицата.

Той плати и се потътри към другата стая, за да си получи бронзовото изделие.

— Десет стола от двореца! — викна внезапно продавачът.

— Защо пък от двореца? — тихо ахна Иполит Матвеевич.

Остап се разсърди:

— Вървете по дяволите! Слушайте и не се месете!

— Десет стола от двореца. Орехови. От епохата на Александър II. Напълно запазени. Работа на мебелната работилница на Гамбс. Василий, поставете един стол под рефлектора.

Василий така грубо повлече стола, че Иполит Матвеевич подскочи.

— Седете мирно, идиот такъв, откъде ми се довлякохте на главата! — изсъска Остап. — Сядайте, ви казвам!

Долната челюст на Иполит Матвеевич затрепери. Остап се изправи. Очите му заблестяха.

— Десет орехови стола — осемдесет рубли.

Залата се оживи. Продаваха се вещи, необходими за домакинството. Една след друга се повдигаха ръце. Остап бе спокоен.

— Защо не наддавате? — нахвърли се върху него Воробянинов.

— Махай се оттук! — процеди през зъби Остап.

— Сто и двадесет рубли, отзад. Сто тридесет и пет, също там. Сто и четиридесет.

Остап спокойно се обърна гърбом към катедрата и наблюдаваше подигравателно своите конкуренти.

Търгът бе в разгара си. Свободни места в залата вече нямаше. Точно зад Остап една дама, след като размени няколко думи с мъжа си, се полакоми за столовете („Чудесни полукресла! Дивна изработка! Саня! От двореца, моля ти се!“) и вдигна ръка.

— Сто четиридесет и пет, петия ред вдясно. Веднъж.

Залата притихна. Прекалено скъпо.

— Сто четиридесет и пет. Втори път.

Остап разглеждаше равнодушно гипсовия корниз. Иполит Матвеевич седеше с наведена глава и потрепваше.

— Сто четиридесет и пет. Трети път.

Но преди още черното лъскаво чукче да е ударило шперплатовата катедра, Остап се обърна, вдигна ръка и тихо каза:

— Двеста.

Всички глави се обърнаха към концесионерите. Фуражки, кепета, каскети и шапки се раздвижиха. Аукционистът вдигна безстрастното си лице и погледна Остап.

— Двеста, веднъж — изрече той, — двеста, четвъртия ред вдясно, втори път. Няма ли повече желаещи да наддават? Двеста рубли, дворцова орехова гарнитура от десет парчета. Двеста рубли — трети път, четвъртия ред вдясно.

Ръката с чукчето увисна над катедрата.

— Майчице мила! — викна гръмогласно Иполит Матвеевич.

Поруменял, но спокоен, Остап се усмихваше. Чукчето падна и издаде божествен звук.

Продадено — обяви аукционистът. — Госпожице! Четвъртият ред вдясно.

— Е, председателю, ефектно, нали? + запита Остап. — Интересно е да се знае какво бихте правили вие без технически ръководител?

Иполит Матвеевич въздъхна облекчено. Към тях тичешком се приближи госпожицата.

— Вие купихте столовете, нали?

— Ние! — възкликна дълго сдържалият се Иполит Матвеевич. — Ние, ние. Кога можем да ги вземем?

— Ами когато искате! И сега може!

Мотивът „Ходете, цял живот бродете“ бясно се заблъска в главата на Иполит Матвеевич. „Наши са столовете, наши, наши, наши!“ Целият му организъм крещеше това. „Наши!“ — крещеше черният му дроб. „Наши!“ — потвърждаваше апендиксът.

Той така се зарадва, че усети пулс и в най-неочаквани места по тялото си. Всичко вибрираше, разклащаше се и пращеше под напора на нечуваното щастие. Вече се виждаше влак, приближаващ към Сен Готар. На откритата платформа на последния вагон стоеше Иполит Матвеевич Воробянинов с бели панталони и пура в уста. Еделвайси леко се сипеха върху главата му, отново разкрасена с прошарените му, лъскави като алуминий коси. Той летеше към Едем.

— Защо двеста и трийсет, а не двеста? — чу Иполит Матвеевич. Питаше Остап, който въртеше в ръка квитанцията.

— Включват се и петнайсет процента комисионна — отвърна госпожицата.

— Е, няма как! Дръжте!

Остап извади портфейла си, отброи двеста рубли и се обърна към главния директор на предприятието:

— Додайте трийсет рубли, драги, но по-бързо: не виждате ли — госпожичката чака. Хайде де!

Иполит Матвеевич не направи ни най-малък жест да извади пари.

— Хайде де! Какво ме гледате като войник въшка? Да не сте се побъркали от щастие?

— Нямам пари — измърмори най-сетне Иполит Матвеевич.

— Кой няма? — запита Остап много тихо.

— Аз.

— А двестате рубли?!

— Ам-м-ми… з-загубих ги.

Остап погледна Воробянинов и тутакси схвана защо лицето му бе така посърнало, страните — позеленели и очите — с подпухнали торбички.

— Дайте парите! — прошепна той с ненавист. — Стар негодник!

— Е, ще платите ли? — запита госпожицата.

— Една минутка! — обърна се към нея Остап с очарователна усмивка. — Малко затруднение.

Имаше още малка надежда. Можеше да я склони да почака за парите.

Точно тогава окопитилият се Иполит Матвеевич се намеси в разговора, като пръскаше слюнки наляво и надясно.

— Моля ви се! — завика той. — Защо пък и комисионна. Ние нищо не знаем за такова нещо! Трябва да предупреждавате. Отказвам да платя тези тридесет рубли.

— Добре — каза госпожицата кротко, — ей сега ще уредя всичко. Тя взе разписката, отиде при аукциониста и му каза няколко думи. Той веднага стана. Брадата му лъщеше под светлината на силните електрически лампи.

— Според правилата на търга — звънко обяви той — лицето, което отказва да заплати цялата сума за купения от него предмет, трябва да напусне залата. Продажбата на столовете се отменя.

Смаяните приятели не се помръдваха.

— Моля ви! — каза аукционистът.

Ефектът бе поразителен. Сред публиката злобно се смееха. Но въпреки всичко Остап не ставаше. Такива удари той не бе понасял отдавна.

— Мо-оля ви!

Аукционистът подканяше с глас, който не допускаше възражения.

Смехът в залата се усили.

И те излязоха. Малцина са излизали от тръжната зала така огорчени. Пръв вървеше Воробянинов. Превил правите си кокалести рамене, с окъсяло сако и смешни баронски ботуши, той вървеше като жерав и чувствуваше зад гърба си топлия, приятелски поглед на великия комбинатор.

Концесионерите се спряха в стаята, съседна на тръжната зала. Сега те можеха да наблюдават тържището само през стъклената врата. Пътят им за там бе вече преграден. Остап приятелски мълчеше.

— Възмутителни порядки — плахо запротестира Иполит Матвеевич — истинско безобразие! В милицията трябва да се оплачем от тях.

Остап мълчеше.

— Не, наистина дявол знае какво става! — продължаваше да се горещи Воробянинов. — По три кожи смъкват от трудещите се. Ей богу!… За някакви си десет вехти стола двеста и тридесет рубли! Просто да полудееш…

— Да — тъпо се обади Остап.

— Нали? — поде Воробянинов. — Човек просто може да полудее!

— Може.

Остап се долепи до Воробянинов, озърна се настрани и нанесе на предводителя къс, силен и незабележим за чуждото око удар в хълбока.

— На ти милиция! На ти скъпи столове за трудещите се от всички страни! На ти нощни разходки с момичета! На ти, побеляла брадо! На ти, дърти любовнико!

През цялото време на екзекуцията Иполит Матвеевич не гъкна.

Отстрани на случайния наблюдател можеше да се стори, че благовъзпитан син разговаря с баща си, само че бащата твърде възбудено си тресе главата.

— А сега — вън!

Остап застана гърбом към директора на предприятието и започна да наблюдава какво става в тръжната зала. След минута той се озърна.

Иполит Матвеевич все още стоеше зад него с изопнати по войнишки ръце.

— Ах, вие още ли сте тук, душа на обществото! Вън! Хайде…

— Дру-угарю Бендер — каза с умоляващ глас Воробянинов. — Другарю Бендер!

— Хайде! Хайде! И да не си се мяркал при Иванопуло! Ще те изгоня!

— Дру-угарю Бендер!

Остап не се обърна повече. В залата стана нещо, което така силно го заинтересува, че той пооткрехна вратата и започна да се ослушва.

— Всичко пропадна! — промърмори той.

— Какво пропадна? — угоднически запита Воробянинов.

— Продават столовете поотделно, ето какво. Може би искате да ги купите? Моля, няма да ви преча. Само че се съмнявам дали ще ви пуснат. Па и с пари, струва ми се, не сте пълен.

В този момент в тръжната зала ставаше следното: разбрал, че мъчно ще успее да измъкне от публиката изведнъж двеста рубли (доста голяма сума за дребната риба, която бе останала в залата), аукционистът реши да прибере тия двеста рубли на части. Отново започна наддаването за столовете, но вече поотделно.

— Четири стола от двореца. Орехови. Тапицирани. Работа на Гамбс. Тридесет рубли. Кой дава повече?

Цялата решителност и хладнокръвието на Остап бързо се възвърнаха.

— Ей, вие, любимецо на жените, стойте тук и никъде не мърдайте. След пет минути се връщам. А вие тук си отваряйте очите кой какво върши. Нито един стол да не излезе.

В главата на Бендер веднага назря план, единствено възможен при такива тежки обстоятелства, в каквито бяха изпаднали те.

Той изтича на Петровка, приближи се до най-близкия котел, където разтапяха асфалт, и влезе в делови разговор с безпризорните.

След пет минути, както бе обещал, той наистина се върна при Иполит Матвеевич. Безпризорните стояха готови край входа на тръжната зала.

— Продават ги, продават — зашепна Иполит Матвеевич, — четирите, и още два вече продадоха.

— Вие я наредихте така хубаво — каза Остап, — радвайте се сега! В ръцете ни беше всичко, разбирате ли — в ръцете ни! Можете ли да разберете това?

В залата се чуваше скърцащ глас, с какъвто природата дарява само аукционистите, крупиетата и джамджиите:

— И половина, вляво. Трети път. Още един стол от двореца. Орехов. Напълно запазен. И половина, в средата — първи път — и половина, в средата.

Три стола бяха продадени поотделно. Аукционистът обяви продажбата на последния стол. Ярост душеше Остап. Той отново се нахвърли върху Воробянинов. Оскърбителните му упреци бяха пълни с горчивина. Кой знае докъде би стигнал Остап в своите сатирични упражнения, ако не бе го прекъснал бързо приближилият се мъж с костюм от кафяв лодзински15 плат. Той размахваше месестите си ръце, навеждаше се, притичваше и подскачаше, сякаш играеше тенис:

— Кажете, моля ви се — обърна се той бързо към Остап, — тук ли е тръжната зала? Да? Тръжната зала? И тук наистина ли се продават вещи? Чудесно!

Непознатият отскочи и тутакси лицето му бе озарено от множество усмивки.

— Значи, тук действително продават вещи? И наистина могат евтино да се купят, така ли? Висока класа! Много, много! Ах!…

Като клатеше въздебеличките си бедра, непознатият се втурна покрай слисаните концесионери в залата и така бързо купи последния стол, че Воробянинов можа само да изкряка. После с разписка в ръка той изтича да получи стола.

— Моля ви се, столът може ли веднага да се вземе? Чудесно!… Ах!… Ах!…

Непрекъснато блеейки и без да се спре нито за миг през цялото време, непознатият качи стола на един файтон и замина. След него хукна безпризорен.

Един след друг новите собственици на столовете се разотидоха, всеки пое своя път. След тях летяха малолетните агенти на Остап. Тръгна си и той. Иполит Матвеевич плахо вървеше по петите му. Днешният ден му се струваше сън. Всичко стана много бързо и далеч не така, както се очакваше.

На Сивцев Вражек рояли, мандолини и хармоники празнуваха пролетта. Прозорците бяха разтворени. По первазите им имаше саксии с цветя. Дебел мъж с открити космати гърди и по тиранти стоеше до един прозорец и пееше страстно. Покрай стената бавно се промъкваше котарак. В павилионите за продажба на продукти горяха газени лампички.

Край розовата къщичка се разхождаше Коля. Когато видя Остап, който вървеше отпред, той вежливо го поздрави и се приближи до Воробянинов. Иполит Матвеевич сърдечно го приветствува. Коля обаче не искаше да губи време.

— Добър вечер — каза рязко той и не можейки повече да се сдържа, удари Иполит Матвеевич по ухото.

Едновременно с това Коля изрече твърде вулгарна, по мнението на наблюдаващия тази сцена Остап, фраза.

— Така ще бъде с всеки — каза Коля с детско гласче, — който си позволи да посегне…

На какво именно да посегне, Коля не доизрече. Той се повдигна на пръсти и като затвори очи, плесна Воробянинов по бузата.

Иполит Матвеевич вдигна ръка, но не посмя дори да гъкне.

— Правилно — пригласяше на ударите Остап, — а сега по врата. Два пъти. Няма що. Понякога се налага яйцата да учат самозабравилата се кокошка… Още един път… Така. Не се стеснявайте. По главата повече не го удряйте. Там е най-слабото му място.

Ако старгородските съзаклятници можеха да видят отнякъде титана на мисълта и бащата на руската демокрация в този критичен за него момент, тайният съюз „Меча и ралото“ сигурно би прекратил своето съществуване.

— Струва ми се, че е достатъчно — каза Коля, като криеше ръката си в джоба.

— Още един път — молеше Остап.

— Е, да върви по дяволите! Друг път ще знае!

Коля си отиде. Остап се качи в стаята на Иванопуло и погледна оттам на улицата. Иполит Матвеевич стоеше на отсрещната страна, опрян на желязната ограда на посолството.

— Гражданино Михелсон! — викна Остап. — Конрад Карлович! Влезте вътре! Разрешавам!

Иполит Матвеевич влезе в стаята вече поокопитен.

— Нечувано нахалство! — каза той гневно. — Едва се сдържах.

— Ай-ай-ай — посъчувствува му Остап, — каква младеж се е навъдила! Ужасна младеж! Преследва чуждите жени! Пилее чужди пари… Пълен упадък. Но кажете ми, моля ви се, боли ли наистина, когато удрят човека по главата?

— Ще го извикам на дуел!

— Чудесно! Мога да ви препоръчам мой много добър познат. Знае кодекса за дуелите наизуст и има на разположение две метли, напълно пригодни за борба не на живот, а на смърт. За секунданти можете да вземете Иванопуло и съседа отдясно. Той е бивш почетен гражданин на град Кологрив и досега се кичи с тази титла. А можете да устроите дуел със сатъри за кълцане на месо — по-елегантно е. Всяко нараняване е безусловно смъртоносно. Сразеният противник механически се превръща на кюфте. Това харесва ли ви, предводителю?

В този момент откъм улицата се чу изсвирване и Остап отиде да получава агентурни сведения от безпризорните.

Безпризорните се бяха справили отлично с възложената им задача. Четири стола бяха попаднали в театър „Колумб“. Безпризорният подробно разказа как са карали тия столове с количка, как са ги разтоварили и са ги вкарали в сградата през входа за артистите. Местоположението на театъра беше добре известно на Остап.

Два стола били откарани с файтон от някаква си, по думите на друг млад разузнавач, „елегантна голтачка“. Както изглежда, малчуганът не се отличаваше с големи способности. Уличката, в която бяха откарали столовете — Варсонофиевска, — той знаеше; помнеше дори, че номерът на апартамента е седемнадесети, но съвсем не можеше да си спомни номера на сградата.

— Много бързо тичах — каза безпризорният, изхвръкна ми из главата.

— Няма да получиш пари — отсече работодателят.

— Чи-и-чко!… Но аз ще те заведа.

— Добре! Остани. Ще отидем заедно.

Оказа се, че блеещият гражданин живее на улица Садовая-Спаска. Остап записа точния адрес в бележника си.

Осмият стол бе отишъл в Дома на народите. Малчуганът, който преследваше този стол, излезе много ловък. Преодолявайки пречките под формата на комендатура и многобройни пропуски, той прониква в сградата и се убеждава, че столът е купен от домакина на редакцията на „Станок“.

Двама от малчуганите още ги нямаше. Те дотичаха почти едновременно, запъхтени и уморени.

— Улица Казармена, край Чистие Пруди.

— Номер?

— Девет. И апартаментът е девет. В съседство живеят татари. В двора. Аз сам му отнесох стола. Пеша вървяхме.

Последният бързоходец донесе печални известия. Отначало всичко било добре, но после тръгнало зле. Купувачът влязъл със стола в магазията на Октомврийската гара и просто било невъзможно да се промъкне човек при него — край вратата стояли стрелци от ОВО НКПС.

— Навярно е заминал — завърши своя доклад безпризорният.

Това обстоятелство разтревожи много Остап. След като възнагради безпризорните по царски — по рубла на бързоходец, с изключение на вестителя от улица Варсонофиевска, който бе забравил номера на сградата (нему бе заповядано да се яви на другия ден по-раничко), техническият директор се върна в къщи и без да отговаря на въпросите на посрамилия се председател на ръководството, се зае да крои нови планове.

— Още нищо не е загубено. Адресите са налице. А за да се добере човек до столовете, съществуват много стари, изпитани методи: 1) обикновено познанство, 2) любовна интрига, 3) запознаване чрез взлом, 4) обмяна и 5) пари. Последното средство е най-сигурното. Но парите са малко.

Остап погледна подигравателно Иполит Матвеевич. Обикновената свежест на мисълта и душевното равновесие на великия комбинатор се възвърнаха. Пари, разбира се, могат да се намерят. В резерва бяха: картината „Болшевики пишат писмо на Чембърлейн“, цедката за чай и пълната възможност да продължава кариерата на многоженец.

Тревожеше го само мисълта за десетия стол. Следа естествено имаше, но каква следа! — неопределена и мъглява.

— Е, какво пък — изрече високо Остап. — Човек може да се залови при такива шансове. Играя девет срещу един. Заседанието продължава! Чувате ли? Вие! Съдебни заседателю!

Глава XXIIЛюдоедката Елочка

Речникът на Уилям Шекспир според изчисленията на изследователите съдържа 12 000 думи. Речникът на негъра от людоедското племе мумбо-юмбо има само 300 думи.

Елочка Шчукина си служеше с лекота и свободно и с тридесет.

Ето думите, фразите и междуметията, грижливо подбрани от нея от целия велик, богат и могъщ руски език:

1. Нахалничите.

2. Хо-хо! (В зависимост от обстоятелствата изразява: ирония, учудване, възторг, ненавист, радост, презрение и задоволство)

3. Знаменито.

4. Мрачен (По отношение на всичко. Например: „мрачният Петя дойде“, „мрачно време“, „мрачен случай“, „мрачен котарак“ и т.н.)

5. Мрак.

6. Ужас (Ужасен. Например при среща с добра позната: „Ужасна среща“.)

7. Хлапак (Към всички познати мъже, независимо от възрастта и общественото им положение)

8. Не ме учете как да живея.

9. Като дете („Бия го като дете“ — при игра на карти. „Срязах го като дете“ — види се, при разговор с отговорен наемател.)

10. Кр-р-расота!

11. Дебел и красив (Употребява се като характеристика за неодушевени и одушевени предмети)

12. Да отидем с файтон (Казва се на мъжа)

13. Да отидем с таксѐ (На познат от мъжки пол)

14. Целият ви гръб е бял (Шега)

15. Ама че го рече

16. Уля (Ласкателно окончание на имена. Например: Мишуля, Зинуля)

17. Охо! (Ирония, учудване, възторг, ненавист, радост, презрение и задоволство.)

Останалите твърде незначителен брой думи служеха като свързващо звено между Елочка и продавачите в универсалните магазини.

Ако разгледате снимките на Елочка Шчукина, окачени над леглото на нейния мъж, инженер Ернест Павлович Шчукин (едната — анфас, другата — в профил), лесно ще забележите високото и изпъкнало красиво чело, големите влажни очи, най-сладкото в Московска губерния носле и брадичката с мъничка, нарисувана с туш бенка.

Ръстът на Елочка пленяваше мъжете. Тя беше мъничка и дори най-хилавите мъже, изправени до нея, изглеждаха едри и снажни.

Що се отнася до особените белези, тя нямаше такива. Елочка не се и нуждаеше от тях. Тя бе красива.

Двестате рубли, които мъжът й получаваше всеки месец от завода „Електрополилей“, бяха оскърбление за Елочка. Те съвсем не можеха да подпомогнат онази грандиозна борба, която тя водеше вече четири години, откак зае общественото положение на домакиня — жена на Шчукин. Борбата се водеше с пълно напрежение на силите. Тя поглъщаше всички доходи. Ернест Павлович работеше извънредно вечер в къщи, отказа се от домашна прислуга, сам палеше примуса, изхвърляше сметта и дори пържеше кюфтета.

Но всичко бе напусто. С всяка измината година опасният враг все повече разрушаваше домакинството. Преди четири години Елочка забеляза, че има съперница отвъд океана. Нещастието я сполетя онази радостна вечер, когато тя пробваше една твърде фина крепдешинена блузка. В този тоалет тя изглеждаше почти като богиня.

— Хо-хо! — възкликна тя, изразяваща с този канибалски вик изумително сложните чувства, които я бяха обзели.

По-просто тези чувства можеха да се изразят със следните думи: „Щом ме видят такава, мъжете ще се развълнуват. Ще започнат да треперят. Накрай света ще отидат заради мене, захласнати от любов. Но аз ще бъда непристъпна. Нима те ме заслужават? Аз съм най-красивата. Такава елегантна блузка няма никой на земното кълбо.“

Но думите й бяха само тридесет. И Елочка избра от тях най-изразителната — „хо-хо“.

В такъв сюблимен момент при нея дойде Фимка Собак. Тя донесе със себе си студеното дихание на януари и френски моден журнал. Елочка се спря още на първата страница. Блестящата фотография изобразяваше дъщерята на американския милиардер Вандербилд във вечерна рокля. Тук имаше кожи и пера, коприна и бисери, необикновено широко отворено деколте и главозамайваща прическа. Това реши всичко.

— Охо! — каза си Елочка.

Това значеше: „Или аз, или тя.“

Утрото на следващия ден завари Елочка при фризьора. Тук тя загуби прекрасната си черна коса — боядиса я червеникава. След това успя да изкачи още едно стъпало по стълбата, която я приближаваше до блестящия рай, където се разхождат дъщерите на милиардерите, недостойни дори да вържат връзките на обувките на домакинята Шчукина. Със заем от работнически фонд беше купена кучешка кожа, имитация лутър. Тя бе употребена за гарнитура на вечерния тоалет.

Мистър Шчукин, който отдавна мечтаеше да си купи нова чертожна дъска, се поомърлуши.

Роклята, гарнирана с кучешката кожа, нанесе на високомерната дъщеря на Вандербилд първия сполучлив удар. След това на надутата американка бяха нанесени три удара поред. Елочка си набави от придворния кожухар на Фимочка Собак чинчилово наметало (руски заек, убит в Тулска губерния), сдоби се с гълъбова шапка от аржентински филц и преправи новото сако на мъжа си в моден дамски жакет. Милиардершата позалитна, но нейният любвеобилен татко Вандербилд, види се, я подкрепи.

Новият брой на модния журнал показа проклетата съперница в четири различни образа: 1) със сребърни лисици, 2) е брилянтена диадема, 3) в авиаторски костюм (високи ботушки, много фина зелена куртка и ръкавици, широките краища на които бяха инкрустирани с изумруди от средна големина) и 4) в бален тоалет (каскади от скъпоценности и малко коприна).

Елочка обяви мобилизация. Татко Шчукин взе заем от взаимоспомагателната каса. Повече от тридесет рубли не му отпуснаха. Новото мощно усилие подкопа из корен домакинството. Трябваше да се води борба във всички области на живота. Наскоро бяха получени снимки на мис Вандербилд в нейния нов замък във Флорида. Наложи се и Елочка да се обзаведе с нови мебели. Тя купи при разпродажба два тапицирани стола. (Изгодна покупка! Не биваше да се изпусне!) Без да пита мъжа си, Елочка взе от отделените за храна пари. До петнадесети оставаха десет дена и четири рубли.

Елочка мина тържествено със столовете по малката уличка Варсонофиевска. Мъжа й го нямаше в къщи. Но той скоро се яви, мъкнейки тежка чанта.

— Мрачният мъж пристигна — отчетливо изрече Елочка.

Тя произнасяше всички думи отчетливо и те подскачаха бойко като грахови зърна.

— Здравей, Еленочка. Какво е това? Откъде са тия столове?

— Хо-хо!

— Не, наистина, откъде са?

— Кр-р-расота!

— Да, столовете са хубави.

— Зна-ме-ни-ти!

— Подарък от някого?

— Охо!

— Как?! Нима си ги купила? Но с какви пари? Да не би със средствата за храна? Хиляди пъти съм ти казвал…

— Ернестуля! Нахалничиш!

— Но как можеш да вършиш такива неща?! Няма да има просто какво да ядем!

— Ама че го рече!

— Но това е възмутително! Ти се простираш не според чергата си!

— Шегувате се!

— Да, да. Простирате се не според чергата си…

— Не ме учете как да живея!

— Не, нека поговорим сериозно. Получавам двеста рубли…

— Мрак!

— Рушвети не вземам, пари не крада и не умея да ги фалшифицирам…

— Ужасно!

Ернест Павлович млъкна.

— Виж какво — каза той най-сетне, — така не може да се живее.

— Хо-хо — каза Елочка, сядайки на един от новите столове.

— Трябва да се разделим.

— Ама че го рече!

— Характерите ни не си схождат. Аз…

— Ти си дебел и красив хлапак.

— Колко пъти съм те молил да не ме наричаш хлапак!

— Шегувате се!

— И откъде се взе у тебе тоя идиотски жаргон!

— Не ме учете как да живея!

— По дяволите! — викна инженерът.

— Нахалничите, Ернестуля.

— Нека се разделим с добро.

— Охо!

— Ти нищо не ще ми докажеш! Този спор…

— Ще те набия като дете.

— Не, това е непоносимо! Принуден съм да направя тая крачка и твоите доводи не могат да ме спрат. Отивам веднага за каруцар.

— Шегувате се!

— Мебелите ще делим по равно.

— Ужасно!

— Ти ще получаваш сто рубли месечно. Дори сто и двадесет. Стаята ще остане на тебе. Живей, както си искаш, но аз така не мога…

— Знаменито — изрече с презрение Елочка.

— Аз ще се пренеса у Иван Алексеевич.

— Охо!

— Той замина на почивка и ми остави за през лятото целия си апартамент. Ключът е у мен… Само няма мебели.

— Кра-расота!

След пет минути Ернест Павлович се върна с портиера.

— Гардероба няма да взема, той ти е нужен, но писалищната маса, бъди така добра… И ето тоя стол вземете — обърна се той към вратаря. — Аз ще взема един от тия два стола. Мисля, че имам право?!

Ернест Павлович завърза своите вещи в голям вързоп, уви ботушите си във вестник и се обърна към вратата.

— Целият ти гръб е бял — каза Елочка с грамофонен глас.

— Довиждане, Елена.

Той очакваше, че поне в този случай жена му ще се въздържи от обичайния си жаргон. Елочка също схвана важността на момента. Напрегна се и затърси подходящи за раздяла думи. Тя бързо ги намери.

— С таксе ли ще отидеш! Кр-расота!

Инженерът като лавина се спусна по стълбището.

Елочка прекара вечерта с Фимка Собак. Те обсъждаха необикновено важното събитие, което застрашаваше да обърне с главата надолу световната икономика.

— Изглежда, ще се носят дълги и широки дрехи — казваше Фима, която завираше като кокошка главата си в раменете.

— Мрак!

И Елочка погледна с респект Фима Собак. Мадмоазел Собак минаваше за културно момиче: нейният речник имаше около сто и осемдесет думи. Освен това тя знаеше една дума, която Елочка не можеше дори и да сънува. Това беше съдържателна дума: хомосексуализъм. Не, нямаше никакво съмнение, Фима Собак беше културно момиче.

Оживеният разговор продължи до късно след полунощ.

В десет часа сутринта великият комбинатор влезе в улица Варсонофиевска. Пред него тичаше вчерашният безпризорен. Той му посочи къщата:

— Да не лъжеш?

— Ех пък вие, чичко… Ей тука, в главния вход.

Бендер даде на момчето честно спечелената рубла.

— Трябва да додадете нещо — каза момчето, подражаващо на файтонджиите.

— От умряло магаре уши. Ще ги получиш от Пушкин. Довиждане, недоносче.

Остап почука на вратата, без да помисли под какъв предлог ще влезе. За разговори с дамички той предпочиташе вдъхновението.

— Охо? — попитаха зад вратата.

— По работа — отвърна Остап.

Вратата се отвори. Остап се вмъкна в стаята, която можеше да бъде мебелирана само от същество с въображение на кълвач. По стените висяха снимки на киноартисти, куклички и тамбовски гоблени. На този пъстър фон, от който се премрежваха очите, мъчно можеше да се забележи малката стопанка на стаята. Тя бе облечена с пеньоар, преправен от рубашката на Ернест Павлович и гарниран със странна кожа.

Остап веднага схвана как трябва да се държи в светско общество. Той затвори очи и отстъпи крачка назад.

— Прекрасна кожа! — възкликна той.

— Шегувате се! — рече нежно Елочка. — Това е мексикански заек.

— Не може да бъде. Излъгали са ви. Дали са ви много по-добра кожа. Това са шанхайски пантери. Да, да! Пантери! Познавам ги по нюанса. Виждате ли как кожата блести на слънцето!… Изумруд! Изумруд!

Елочка сама беше боядисала мексиканския заек със зелена боя и поради това похвалата на ранния посетител й бе особено приятна.

Не давайки на домакинята да се съвземе, великият комбинатор изтърси всичко, което бе слушал някога за кожите. След това заговориха за коприната и Остап обеща да подари на очарователната домакиня няколкостотин копринени пашкула, които му били уж донесени от председателя на ЦИК в Узбекистан.

— Вие сте момче на място — забеляза Елочка, стигнала до това заключение след първите минути на запознанството.

— Вас, разбира се, ви учуди това ранно посещение на непознат мъж, нали?

— Хо-хо!

— Но аз идвам при вас по една много деликатна работа.

— Шегувате се!

— Вие вчера бяхте на тържището и ми направихте необикновено впечатление.

— Нахалничите!

— Моля ви се! Непростимо е да нахалничи човек с една такава очарователна дама.

— Ужас!

Разговорът продължи в същата насока, която в известни случаи обаче дава прекрасни плодове. Но комплиментите на Остап ставаха все по-блудкави и по-кратки. Той бе забелязал, че втория стол го няма в стаята. Трябваше да надуши следите. Примесвайки своите въпроси с цветисти източни ласкателства, Остап научи за събитията, станали вчера в живота на Елочка.

„Открива се нова работа — помисли си той, — столовете плъзват като хлебарки.“

— Мило момиче — неочаквано каза Остап, — продайте ми този стол. Много ми харесва. Само вие с вашия женски усет сте могли да изберете такова художествено нещо. Продайте ми го, момиче, ще ви дам седем рубли.

— Нахалничите, малкия — отвърна лукаво Елочка.

— Хо-хо — втълпяваше Остап.

„С нея трябва да се действува другояче — реши той, — ще предложа замяна.“

— Знаете ли, сега в Европа и в най-приличните къщи на Филаделфия са възобновили старата мода — да се налива чай през цедка.

Необикновено ефектно и много елегантно.

Елочка наостри уши.

— Тия дни при мене идва познат дипломат от Виена и ми я донесе като подарък. Забавна работа.

— Трябва да е знаменито — заинтересува се Елочка.

— Охо! Хо-хо! Хайде да направим замяна. Вие ще ми дадете стола, а аз на вас — цедката. Искате ли?

И Остап измъкна от джоба си малката позлатена цедка.

Слънцето се търкаляше в цедката като яйце. По тавана рипаха зайчета. Неочаквано тъмният ъгъл на стаята се освети. Предметът направи на Елочка такова неотразимо впечатление, каквото прави старата консервна кутия на людоеда от племето мумбо-юмбо. В такива случаи людоедът крещи с цяло гърло. Елочка пък тихичко заохка:

— Хо-хо!

Без да й даде да се опомни, Остап остави цедката на масата, взе стола и след като научи от очарователната жена адреса на мъжа й, галантно се сбогува.

Глава XXIIIАвесалом Владимирович Изнуренков

За концесионерите настана усилно време. Остап поддържаше, че столовете трябва да се коват, додето са горещи. Иполит Матвеевич бе амнистиран, макар Остап от време на време да го подлагаше на разпит:

— И за какъв дявол съм се свързал с вас? Защо сте ми собствено? По-добре да бяхте се върнали в къщи, в отдела за гражданско състояние. Там ви чакат покойниците, новородените. Не измъчвайте младенците. Тръгвайте!

Но в душата си великият комбинатор се бе привързал към подивелия предводител. „Без него няма да е така весело“ — мислеше си Остап. И той попоглеждаше развеселен Воробянинов, по чиято глава вече бе поникнала сребриста тревица.

В плана за по-нататъшни действия на инициативата на Иполит Матвеевич бе отредено значително място. Още щом тихият Иванопуло излизаше, Бендер втълпяваше в главата на съдружника си най-късите пътища за търсене на съкровището:

Да се действува смело. Никой да не се разпитва. Повече цинизъм. Това се харесва на хората. Нищо да не се предприема чрез трети лица. Глупци вече няма. Никой няма заради вас да вади брилянти от чужд джоб. Но и без криминални престъпления. Трябва да тачим кодекса.

И въпреки това диренията протичаха без особен успех. Пречеха Наказателният кодекс и масата буржоазни предразсъдъци, вгнездили се в столичните жители. Те например не можеха да понасят нощни визити през прозореца. Трябваше да се работи само легално.

Същия ден, когато Остап посети Елочка Шчукина, в стаята на студента Иванопуло се появи мебел. Това беше столът, заменен срещу цедката за чай — третият поред трофей на експедицията. Отдавна бе минало времето, когато търсенето на брилянтите извикваше у съдружниците силни емоции, когато те разкъсваха столовете с нокти и прегризваха пружините им.

— Дори в столовете да няма нищо — казваше Остап, — смятайте, че ние сме спечелили най-малко десет хиляди. Всеки изтърбушен стол увеличава нашите шансове. Какво от това, че в стола на дамичката няма нищо? Не трябва заради това той да се чупи. Нека Иванопуло се обзаведе. За самите нас ще е по-приятно.

Същия ден концесионерите изхвръкнаха от розовата къщичка и се отправиха в разни посоки. На Иполит Матвеевич бе възложен блеещият непознат от улица Садовая-Спаска, бяха му дадени двадесет и пет рубли за разходи, заповядано му бе да не влиза в пивници и да не се връща без стол. Великият комбинатор пое мъжа на Елочка.

Иполит Матвеевич Пресече града с автобус №6. Подскачайки на коженото кресло и излитайки чак до лакирания таван на колата, той си мислеше само как да научи фамилното име на блеещия гражданин, под какъв предлог да влезе при него, какво да му каже с първата фраза и как да пристъпи към същността.

Когато слезе при Червените врати, той намери по написания му от Остап адрес дирената сграда и започна да обикаля наоколо. Не се решаваше да влезе. Това беше стар, мръсен московски хотел, превърнат в жилищен дом, натъпкан, ако се съди по изпокъртената мазилка на фасадата, от недобросъвестни наематели, които не си плащаха наема.

Иполит Матвеевич дълго стоя срещу входа, приближаваше се до него, научи наизуст написаната на ръка обява, заплашваща нехайните обитатели, и без да е измислил нещо, се качи на втория етаж. В коридора излизаха вратите на отделните стаи. Бавно, сякаш отиваше към черната дъска, за да докаже ненаучената от него теорема, Иполит Матвеевич се приближи до стая №41. На вратата бе прикачена с кабарче обърната надолу визитна картичка:

Съвсем занесен, Иполит Матвеевич забрави да почука, отвори вратата, направи три крачки като лунатик и се озова сред стаята.

— Извинете — каза той с глух глас, — мога ли да видя другаря Изнуренков?

Авесалом Владимирович не отговаряше. Воробянинов вдигна глава и едва сега забеляза, че в стаята няма никой.

По външния вид на стаята съвсем не можеха да се определят навиците на нейния обитател. Ясно бе само, че е ерген и че няма прислуга. На прозореца беше оставена хартийка с кожички от салам. Диванът до стената бе отрупан с вестници. От стените гледаха цветни снимки на котараци, котарачета и котенца. Сред стаята, до мръсните, обърнати настрани обуща стоеше ореховият стол. По всички предмети от мебелировката на стаята, включително и върху стола от старгородската къща, се мъдреха печати от червен восък. Но Иполит Матвеевич не обърна внимание на това. Той тутакси забрави за Наказателния кодекс, за наставленията на Остап и подскочи към стола.

В този момент вестниците върху дивана се размърдаха. Иполит Матвеевич се изплаши. Вестниците се плъзнаха и паднаха на пода. Изпод тях изскочи съвсем спокойно котенце. То погледна безстрастно Иполит Матвеевич и започна да се мие, като хващаше с лапичка ухото, бузичката и мустаците си.

— Пфу! — изрече Иполит Матвеевич.

И помъкна стола към вратата. Тя се разтвори сама. На прага се показа стопанинът на стаята — блеещият непознат. Той беше облечен с дълго палто, изпод което се виждаха лилави долни гащи. В ръката си държеше панталон.

За Авесалом Владимирович Изнуренков можеше да се каже, че втори човек като него няма в цялата република. Републиката го ценеше заради заслугите му. Той й беше много полезен. И въпреки всичко това оставаше неизвестен, макар в изкуството си да беше също такъв майстор, както Шаляпин — в пеенето, Горки — в литературата, Капабланка — в шахмата, Мелников — при бягането с кънки и както най-кафявият и с най-голям нос асириец, заемащ най-хубавото място на ъгъла на Тверска и булевард Камерхерски — в лъскането на обуща с жълта боя.

Шаляпин пееше. Горки пишеше голям роман. Капабланка се готвеше за мач с Альохин. Мелников чупеше рекорди. Асириецът докарваше чепиците на гражданите до огледален блясък. Авесалом Изнуренков остроумничеше.

Той никога не остроумничеше без цел, заради хубавата дума. Правеше това по поръка на хумористичните списания. На плещите си той изнасяше най-отговорните кампании, снабдяваше с теми за рисунки и фейлетони повечето от московските сатирични списания.

Великите хора остроумничат два пъти в живота си. Тези остроумия ги прославят и остават в историята. Изнуренков пускаше не по-малко от шестдесет първокласни остроумия на месец, които се повтаряха с усмивка от всички, и все пак си оставаше неизвестен. Ако с остроумието на Изнуренков се подписваше някоя рисунка, славата бе за сметка на художника. Над рисунката се поставяше името на художника. Името на Изнуренков то нямаше.

— Това е ужасно! — крещеше той. — Невъзможно е да се подпише човек. Под какво да се подпиша? Под двата реда ли?

И той продължаваше да се бори пламенно с враговете на обществото: с лошите кооператори, с прахосниците, с Чембърлейн, с бюрократите. С остротите си той жигосваше подлизурковците, домоуправителите, частниците, ръководителите, хулиганите, гражданите, тия, които не желаеха да намалят цените, и стопановедите, кръшкащи от режима за икономии.

След излизането на списанията от печат остроумията се казваха от цирковата арена, препечатваха се от вечерните вестници, без да се посочва източникът, и се поднасяха на публиката от естрадата от „авторите-куплетисти“.

Изнуренков съумяваше да остроумничи в ония области, където не би могло сякаш да се каже нищо смешно. От такава печална пустиня, като надутите надбавки върху себестойността, Изнуренков успяваше да измъдри стотина шедьоври на хумора. Хайне би бил безпомощен, ако му предложеха да каже нещо смешно и заедно с това обществено полезно във връзка с неправилните тарифни такси на пратките с малка бързина; Марк Твен би избягал от такава тема. Но Изнуренков оставаше на своя пост.

Той тичаше по редакционните стаи, блъскаше пепелници и плювалници и блееше. След десет минути темата биваше обработена, рисунката обмислена и заглавието натъкмено.

Когато видя в стаята си човека, който отнасяше подпечатания стол, Авесалом Владимирович замахна с току-що изгладените от шивача панталони, подскочи и заграчи:

— Вие сте си загубили ума! Протестирам! Нямате право! В края на краищата има закон! Макар той и да не е писан за глупците, но на вас може би ви е известно, че мебелите могат да стоят още две седмици! Ще се оплача на прокурора!… Ще заплатя най-сетне!

Иполит Матвеевич не мърдаше от мястото си, а Изнуренков свали палтото си и без да се отмести от вратата, навлече панталоните върху пълните си като на Чичиков крака. Изнуренков бе въздебеличък, но имаше слабо лице.

Воробянинов не се съмняваше, че тозчас ще го грабнат и замъкнат в милицията. Ето защо той бе много учуден, когато стопанинът на стаята, справил се с тоалета си, неочаквано се успокои.

— Но разберете най-сетне — започна домакинът с примирителен тон, — че аз не мога да се съглася с това.

На мястото на Изнуренков Иполит Матвеевич също в края на краищата не би могъл да се съгласи да му крадат сред бял ден столовете. Но той не знаеше какво да каже и поради това мълчеше.

— Не съм аз виновният. Виновен е Музпред. Да, съзнавам. Не бях платил цели осем месеца за наетото пиано, но нали не го продадох, макар да имах пълна възможност да направя това. Постъпих честно, а те по мошенически. Дигнаха инструмента, на всичко отгоре подадоха заявление в съда и описаха мебелите. На мене не бива нищо да ми се описва. Тия мебели са оръдие за производство. И столът — и той е оръдие за производство.

Иполит Матвеевич започна нещичко да долавя.

— Оставете стола! — изпищя неочаквано Авесалом Владимирович. — Чувате ли? Вие! Бюрократ такъв!

Иполит Матвеевич покорно остави стола и промърмори:

— Извинете, недоразумение, службата ми е такава.

Тогава Изнуренков страшно се развесели. Той се разтича из стаята и запя: „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги.“ Не знаеше какво да прави с ръцете си. Те просто летяха. Започна да връзва връзката си и я хвърли недовързана. После грабна вестник и без да прочете нито ред, го захвърли на пода.

— Та, значи, вие днес няма да вземете мебелите?… Много добре!… Ах! Ах!

Използувайки благоприятно стеклите се обстоятелства, Иполит Матвеевич тръгна към вратата.

— Почакайте! — викна изведнъж Изнуренков. — Виждали ли сте някога такъв котарак? Кажете, нали той наистина е необикновено рошав?

Котенцето се озова в треперещите ръце на Иполит Матвеевич.

— Висока класа!… — бърбореше Авесалом Владимирович и не знаеше какво да прави с излишъка от енергията си. — Ах!… Ах!…

Той се спусна към прозореца, плесна с ръце и се закланя често и ниско на двете момичета, които го гледаха от прозореца на отсрещната къща. Тъпчеше на едно място й щедро сипеше сладникави ах, ах.

— Момичета от Предградията! Прекрасен плод!… Висока класа!… Ах!… „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги…“

— И така аз си тръгвам, гражданино — каза някак глупаво директорът на концесията.

— Почакайте, почакайте! — започна да се вълнува изведнъж Изнуренков. — Една минутка!… Ах!… Ами котенцето? Нали наистина то е необикновено рошаво?… Почакайте!… Аз ей сегичка!…

Той се порови смутено из джобовете, изскочи от стаята, върна се, въздъхна, погледна през прозореца, отново изскочи и отново се върна.

— Извинете, душичке — обърна се той към Воробянинов, който през време на тия манипулации стоеше, опънал ръце по войнишки.

С тия думи той даде на предводителя половин рубла.

— Не, не, не отказвайте, моля. Всеки труд трябва да бъде заплатен.

— Крайно благодаря рече Иполит Матвеевич, възхищавайки се на ловкостта си.

— Благодаря ви, скъпи, благодаря ви, душичке!…

Вървейки по коридора, Иполит Матвеевич чуваше долитащите от стаята на Изнуренков блеене, пищене, пеене и страстни викове.

На улицата Воробянинов си спомни за Остап и потрепери от страх.

Ернест Павлович Шчукин обикаляше из празния апартамент, любезно отстъпен му за през лятото от неговия приятел, и не можеше да реши въпроса: да се окъпе ли, или да не се окъпе.

Тристайният апартамент се помещаваше под самия покрив на девететажна сграда. В него освен писалищната маса и Воробяниновия стол имаше още и едно стенно огледало. Нищо повече. Слънцето се отразяваше в огледалото и заслепяваше очите. Инженерът се облегна на бюрото, но тутакси скочи. Всичко беше нажежено.

„Ще отида да се изкъпя“ — реши той.

Съблече се, поразведри се, погледна се в огледалото и отиде в банята. Облъхна го прохлада. Влезе във ваната, обля се с вода от синята емайлирана кана и щедро се насапуниса. Целият се покри с парцали пяна и заприлича на Дядо Мраз.

— Ех, че приятно! — каза си Ернест Павлович.

Всичко бе много добре. Разхлади се. Жена му я нямаше. Занапред го очакваше пълна свобода. Инженерът приклекна и отвори крана, за да измие сапуна. Кранът захърка и започна бавно да бърбори нещо неприятно. Вода не течеше. Ернест Павлович пъхна плъзгавото си кутре в отвора на крана. Протече Тънка струйка — и толкоз. Ернест Павлович се навъси, излезе от ваната, като вдигна Най-напред единия си крак, след това другия, и се отправи към чешмата в кухнята. Но и там нищо не успя да издои.

Ернест Павлович зашляпа из стаите и се спря пред огледалото. Пяната му лютеше на очите, гърбът го сърбеше, парцали пяна падаха върху паркета. Ернест Павлович се ослуша да не би водата във ваната да е потекла и реши да повика портиера.

„Поне да донесе вода — каза си инженерът, като си търкаше очите, и чувствуваше, че почва бавно да кипва, — Иначе дявол знае какво ще правя.“

Той погледна през прозореца. На дъното на дворната шахта играеха деца.

— Портиер! — закрещя Ернест Павлович. — Портиер!

Никой не се обади.

Тогава Ернест Павлович си спомни, че портиерът живее при главния вход, под стълбището. Той стъпи върху студените плочи и придържайки вратата с ръка, се наведе надолу. На тоя етаж имаше само един апартамент и Ернест Павлович не се страхуваше, че могат да го видят в тази странна премяна от сапунена пяна.

— Портиер! — викна той надолу.

Думата изгърмя и шумно се търколи по стъпалата.

— Гу-гу! — отвърна стълбището.

— Портиер! Портиер!

— Гум-гум! Гум-гум!

Тогава, пристъпвайки неспокойно с босите си крака, инженерът се подхлъзна и за да запази равновесие, изпусна вратата. Медното езиче на американската секретна брава щракна и вратата се затвори. Стената затрепери. Неразбран още непоправимостта на случилото се, Ернест Павлович натисна дръжката. Вратата не се помръдна.

Слисан, инженерът дръпна дръжката още няколко пъти и се ослуша с разтуптяно сърце. Цареше здрачна църковна тишина. През разноцветните стъкла на високия прозорец едва се промъкваше светлина.

„Ама че се наредих!“ — помисли си Ернест Павлович.

— Виж я ти негодницата! — обърна се той към вратата.

Долу започнаха да тряскат и избухват като снаряди човешки гласове. После залая като високоговорител домашно куче.

По стълбището тикаха нагоре детска количка!

Ернест Павлович уплашено заситни по площадката.

— Човек може да полудее!

Стори му се, че всичко това е твърде нелепо, за да може наистина да се случи. Той отново се приближи до вратата и се ослуша. Чу някакви нови звуци. Отначало му се стори, че някой ходи из апартамента.

„Може би някой е влязъл през задния вход?“ — помисли си той, макар да знаеше, че вратата на задния вход беше затворена и в апартамента не можеше да влезе никой.

Еднообразният шум продължаваше. Инженерът затаи дъх. Тогава той разбра, че този шум идва от течащата вода. Явно, тя течеше от всички кранове в апартамента. Ернест Павлович едва не ревна.

Положението беше ужасно. В Москва, в центъра на града, на площадката на деветия етаж стоеше възрастен мустакат мъж с висше образование, абсолютно гол и покрит с шаваща още сапунена пяна. Нямаше къде да отиде. Той по-скоро би се съгласил да го хвърлят в затвора, отколкото да се покаже в такъв вид. Оставаше му едно — да загине. Пяната започваше да се спихва и пареше гърба му. По ръцете и лицето тя вече бе засъхнала, заприлича на кел и стягаше кожата като стипца след бръснене.

Така измина половин час. Инженерът се търкаше о варосаната стена, стенеше и на няколко пъти безуспешно се опита да строши вратата. Изпоцапа се и стана страшен.

Шчукин реши да слезе долу, при портиера, каквото и да му коства това.

„Не, друг изход няма, няма. Само да мога да се скрия при портиера!“

Задъхвайки се и като се прикриваше с ръка, както правят мъжете, когато влизат във водата, Ернест Павлович започна бавно да се промъква покрай перилата. Озова се на площадката между осмия и деветия етаж.

Фигурата му се освети от разноцветните ромбове и квадрати на прозорците. Той заприлича на Арлекин, който подслушва разговора между Коломбина и Палячо. Вече беше завил по стълбището, когато изведнъж бравата на вратата на долния апартамент изтрещя и от него излезе госпожица с балетно куфарче. Госпожицата не бе успяла да направи крачка, а Ернест Павлович вече се озова на своята площадка. Той почти оглуша от страшните удари на сърцето си.

Едва след половин час инженерът се поокопити и можа да предприеме нов опит. Този път той твърдо реши да се спусне стремително надолу и без да обръща внимание на нищо, да дотича до мечтаната стая на портиера.

Така и направи. Скачайки безшумно през четири стъпала, членът на бюрото на секцията на инженерите и техниците слизаше надолу и тихичко виеше. За момент той се спря на площадката на шестия етаж. Това го погуби. Отдолу някой се качваше.

— Невъзможно момче! — чу се женски глас, многократно подсилен от стълбищния репродуктор. — Колко пъти съм му казвала!

Подчинявайки се вече не на разума, а на инстинкта, както подгоненият от кучета котарак, Ернест Павлович излетя на деветия етаж.

Озовал се на своята изпоцапана от мокри следи площадка, той тихо заплака, като скубеше косите си и конвулсивно потреперваше. Горещите сълзи се врязаха в засъхналата пяна и прокараха през нея две криволичещи бразди.

— Господи! — простена инженерът. — Боже мой! Боже мой!

Живот нямаше. А при това Той съвсем ясно чу грохот от минаващ по улицата камион. Значи, някъде живееха!

Той направи още няколко пъти опити да слезе долу, но не можа — нервите му не издържаха. Бе попаднал в гробница.

— Измърсили като свине! — чу той старчески глас от долната площадка.

Инженерът изтича до стената и няколко пъти удари главата си в нея. Най-разумно би било, разбира се, да вика, докато дойде някой, и после да се предаде в плен на дошлия. Но Ернест Павлович бе загубил напълно способността да разсъждава и дишайки тежко, се въртеше по площадката.

Изход нямаше.

Глава XXIVКлубът на автомобилистите

В редакцията на големия ежедневник „Станок“, която се помещаваше на втория етаж на Дома на народите, бързо подготвяха материал за набор.

Подбираха от изостаналия материал (набран, но непоместен в миналия брой) бележки и статии, пресмятаха броя на редовете и започна всекидневният пазарлък за място.

На своите четири страници вестникът можеше да побере 4 400 реда. Тук трябваше да се помести всичко: телеграми, статии, хроника, писма на рабкорите, обявления, един фейлетон в стихове и два в проза, карикатури, снимки, специални рубрики: театър, спорт, шахмат, уводна и подуводна статия, съобщения на съветски партийни и професионални организации, печатащият сее продължение роман, художествени очерци из столичния живот, дребни случки, озаглавени „Ситнежи“, научно-популярни статии, радио и различен случаен материал. Всичко по различните отдели се набираше материал за около 10 000 реда. Поради това разпределянето на мястото по страниците обикновено се придружаваше с драматични сцени.

Пръв при отговорния секретар на редакцията изтича завеждащият шахматната рубрика маестро Судейкин. Той зададе вежлив, но пълен с тревога въпрос:

— Как? Днес няма ли да има шахмат?

— Не се побира — отвърна секретарят. — Подлистникът е голям. Триста реда.

— Но днес е събота. Читателят очаква неделната рубрика. Имам отговори на задачи, прекрасен етюд на Неунивако, имам най-сетне…

— Добре. Колко искате?

— Не по-малко от сто и петдесет.

— Добре. Щом има отговори на задачи, ще дадем шестдесет реда.

Маестрото се опита да измоли още тридесетина реда, поне за етюда на Неунивако (забележителната индийска партия Тартаковер—Боголюбов той държеше в себе си повече от месец), но го изместиха.

Дойде репортерът Персицки.

— Трябва ли да се дават впечатления от пленума? — запита той доста тихо.

— Разбира се! — викна Оекретарят. — Та нали завчера говорихме.

— Пленум има — каза Персицки още по-тихо — и две скици, но те не ми дават място.

— Как не дават? С кого говорихте? Те да не са полудели?

Секретарят хукна да се кара. След него, интригувайки, вървеше Персицки, а още по-назад тичаше сътрудникът от отдела за обявления.

— Имаме обявления за секарови капки16! — крещеше той с печален глас.

След него се тътреше домакинът, като мъкнеше със себе си купения от тържището тапициран стол за отговорния редактор.

— Капките във вторник. Днес поместваме наши приложения!

— Много ще спечелите с вашите безплатни обявления, а за капките парите са вече получени.

— Добре, ще изясним този въпрос с дежурния редактор. Дайте обявлението на Паша. В момента тя отива в дежурната.

Секретарят седна да чете уводната. Но веднага го откъснаха от това увлекателно занимание. Бе дошъл художникът.

— Аха — каза секретарят, — много добре. Има тема за карикатура във връзка с последните телеграми от Германия…

— Аз мисля така — започна художникът: — Стоманеният шлем и общото положение в Германия…

— Добре, комбинирайте някак, а после ще ми покажете.

Художникът отиде в своя отдел. Там той взе квадратче ватманска хартия и нахвърли с молив дръгливо куче. На главата на кучето той надяна германска каска с пика. След това се зае с надписите. Върху туловището на животното написа с печатни букви думата „Германия“, върху извитата опашка — „Данцигски коридор“, върху челюстта — „Мечти за реванш“, върху нашийника — „Плана Дауес“ и върху изплезения език — „Щреземан“. Пред кучето художникът постави Поанкаре да държи в ръка парче месо. Художникът бе намислил да постави надпис и върху месото, но парчето бе малко и надпис не можеше да се помести. Човек, по-несъобразителен от вестникарския карикатурист, би се объркал, но художникът, без да се замисля, нарисува към месото нещо подобно на привързана за гърлото на аптекарско шише рецепта и на нея написа с дребни букви: „Френски предложения за гарантиране безопасността“. За да не бъде объркан Поанкаре с някакъв друг държавен деец, художникът написа на корема му „Поанкаре“. Скицата бе готова.

На масата в художествения отдел имаше чужди списания, големи ножици, кутии с туш и бяла боя. По пода се валяха изрезки от снимки: нечие рамо, нечии крака и части от пейзаж.

Петима художници стържеха снимките с ножчета за бръснене „Жилет“ — правеха ги по-светли; придаваха на снимките релефност, като ги боядисваха с туш и бяла боя, а на обратната им страна слагаха надпис и размер: 3-3/4 квадрата, 2 колонки и така нататък — указания, необходими за цинкографията.

В стаята на отговорния редактор имаше чуждестранна делегация. Преводачът на редакцията гледаше говорещия чужденец в лицето и обръщайки се към редактора, казваше:

— Другарят Арно желае да знае…

Водеше се разговор за структурата на съветския вестник. Докато преводачът обясняваше на редактора какво желае да научи другарят Арно, самият Арно, с кадифени панталони на колоездач, и всички останали чужденци с любопитство наблюдаваха червената перодръжка с писец №86, която бе подпряна в ъгъла на стаята. Перото почти докосваше тавана, а перодръжката в широката си част бе дебела колкото туловището на човек със среден ръст. С тази перодръжка можеше да се пише: писецът беше истински, макар че по размери надминаваше голяма щука.

— Охо-хо! — смееха се чужденците. — Колосално!

Писецът бе подарен на редакцията от конгреса на рабкорите.

Седнал на Воробяниновия стол, редакторът се усмихваше и като обръщаше бързо глава ту към перодръжката, ту към гостите, весело обясняваше.

Виковете в секретариата продължаваха. Персицки бе донесъл статията на Семашко и секретарят бързо зачеркваше от макета на третата страница шахматната рубрика. Маестро Судейкин вече не се бореше за прелестния етюд на Неунивако. Той полагаше усилия да запази поне решенията на задачите. След борбата, по-напрегната от борбата му с Ласкер на сансебастианския турнир, маестрото си извоюва малко местенце за сметка на рубриката „Из залите на съда“.

Изпратиха статията на Семашко за набор. Секретарят отново се задълбочи в уводната. Той бе решил да я прочете на всяка цена, така, от чисто спортен интерес.

Когато стигна мястото: „… Обаче съдържанието на последния пакт е такова, че ако Обществото на народите го зарегистрира, ще трябва да се признае, че…“, към него се приближи „Из залите на съда“, мъж с дълга коса. Секретарят продължи да чете, като нарочно не гледаше към „Из залите на съда“ и правеше в уводната ненужни бележки.

„Из залите на съда“ мина от другата му страна и каза обидено:

— Не разбирам.

— Е-е — измърмори секретарят, като се стараеше да спечели време, — какво има?

— Въпросът е там, че в сряда не бе дадена рубриката „Из залите на съда“, в петък — също, в четвъртък поместихме от изостаналия от предишния брой материал само делото за издръжка, а в събота изхвърляме материала за процеса, за който отдавна пишат във всички вестници, а само ние…

— Къде пишат? — кресна секретарят. — Не съм чел.

— Утре навсякъде ще се появи, а ние пак ще закъснеем.

— Ами когато ви възложиха чубаровското дело, вие какво писахте? Един ред не получихме от вас. Зная аз, за чубаровците писахте във вечерния вестник.

— Откъде знаете?

— Зная. Казаха ми.

— В такъв случай зная кой ви е казал. Казал ви е Персицки, този Персицки, който пред очите на цяла Москва използува апарата на редакцията, за да праща материал в Ленинград.

— Паша! — каза секретарят тихо. — Извикайте Персицки.

„Из залите на съда“ седеше индиферентно на прозореца. Зад него се виждаше градината, в която се щураха птици и играчи на городки17. Спорът продължи дълго. Секретарят го прекрати изкусно: изхвърли шахмата и вместо него постави „Из залите на съда“. На Персицки бе направено предупреждение.

Бе най-усилното редакционно време — пет часът.

Над загрелите се пишещи машини се виеше тютюнев дим. Сътрудниците диктуваха с противни от бързането гласове. Старшата машинописка крещеше на негодниците, които незабелязано пробутваха свои материали не по установения ред.

В коридора се разхождаше поетът на редакцията. Той ухажваше машинописката, чиито непретенциозни бедра разпалваха поетичните му чувства. Отвеждаше я в края на коридора и до прозореца й шепнеше любовни думи, на които девойката отговаряше:

— Днес имам извънредна работа и съм много заета.

Това значеше, че тя обича друг.

Поетът се мотаеше в краката на всички и се обръщаше към всеки познат с поразително еднообразна молба:

— Услужете ми с десет копейки за трамвай!

За тази сума той се отби в отдела на рабкорите. След като поприказва край масите, където работеха „четците“, и опипа връзките кореспонденция, поетът възобнови опитите си. Четците, най-суровите хора в редакцията (станали такива по необходимост, понеже трябваше да четат всеки ден по сто писма, изписани от ръце, запознати повече със секирата, четката за боядисване или количката, отколкото с перодръжката), мълчаха.

Поетът ходи и в експедицията и най-сетне се прехвърли в администрацията. Но там той не само че не получи десет копейки, но дори бе нападнат от комсомолеца Авдотиев: на поета бе предложено да влезе в кръжока на автомобилистите. Влюбената душа на поета тутакси бе забулена от бензинови пари. Той направи две крачки встрани и като взе трета скорост, се изгуби от погледа.

Авдотиев съвсем не се обезкуражи. Той вярваше в тържеството на автомобилната идея. В секретариата той поведе борбата тихомълком. Именно това попречи на секретаря да дочете уводната статия.

— Слушай, Александър Йосифович. Прекъсни за малко, работата е сериозна — каза му Авдотиев, като сядаше на масата на секретаря. — Образувахме автомобилен клуб. Редакцията няма ли да ни даде назаем петстотин рубли за осем месеца?

— Можеш да не се съмняваш.

— Какво? Ти мислиш, че е вятър работа?

— Не мисля, а знам. Колко членове имате в кръжока?

— Вече твърде много.

Засега кръжокът се състоеше само от организатора, но Авдотиев не се разпростираше по този въпрос.

— За петстотин рубли ние ще купим от битпазар кола. Егоров вече се спря на една. Ремонтът, казва той, ще ни струва не повече от петстотин. Всичко хиляда. Затова именно мисля да запиша двадесет души — по петдесет от всеки. Много хубаво ще бъде. Ще се научим да караме кола. Егоров ще бъде шефът. И след три месеца — към август — всички ще можем да караме, има кола и всеки поред ще отиде, където си иска.

— Ами петстотин рубли за купуването?

— Ще отпусне взаимоспомагателната каса с лихва. Ще ги изплатим. Е, да те запиша ли?

Но секретарят бе вече оплешивял, много работеше, беше зависим от семейството и къщата, обичаше да си подрямва след обед на дивана и преди да заспи, да прочете „Правда“. Той помисли и отказа.

— Ти си дядка! — каза му Авдотиев.

Авдотиев обикаляше край всяка маса и повтаряше своите въодушевяващи речи. У старците, за каквито той смяташе всички сътрудници над двадесет години, неговите думи предизвикваха съмнителен ефект. Те с неудоволствие се отдръпваха, като наблягаха, че са вече приятели на децата и редовно плащат по двадесет копейки годишно за благородното дело в помощ на бедните малки. Всъщност те биха се съгласили да влязат в новия клуб, но…

— Какво „но“? — крещеше Авдотиев. — Ами ако днес автомобилът беше налице? А? Ами ако ви се поднесе син шестцилиндров „Пакард“ за петнайсет копейки годишно, а бензин и смазочни материали за сметка на правителството?!

— Хайде, да те няма! — казваха старците. — Сега е последното изпращане за набор, пречиш на работата!

Автомобилната идея гаснеше и почваше да дими. Най-сетне се намери пионер на новото предприятие. Персицки шумно се отдръпна от телефона, изслуша Авдотиев и рече:

— Ти не действуваш както трябва. Дай тука листа. Ще започнем отначало.

И Персицки заедно с Авдотиев започна ново обхождане.

— Ех ти, стари матрако — казваше Персицки на синеок младеж, — за това дори пари не трябва да се дават. Имаш ли облигации от заема двадесет и седма година? За колко? За петдесет? Толкова по-добре. Даваш тия облигации в нашия клуб. От облигациите се образува капитал. Към август ще успеем да реализираме всички облигации и ще си купим автомобил.

— Ами ако някоя от моите облигации спечели? — защищаваше се младежът.

— А колко искаш да спечелиш?

— Петдесет хиляди.

— За тия петдесет хиляди ще бъдат купени автомобили. Ако и аз спечеля — също. Ако и Авдотиев — също. С една дума, която и облигация да спечели, парите ще отидат за коли. Сега разбра ли? Чудак! Със собствена кола ще пътуваш по Военногрузинския път! Планини! Глупак!… А след тебе със собствени коли ще се возят „Из залите на съда“, хрониката, рубриката за произшествия и тази женичка, знаеш ли я, от киновести… Е? Е? Има да се увърташ около нея!…

Всеки притежател на облигации дълбоко в душата си не вярва във възможността да спечели. Затова той се отнася много ревниво към облигациите на своите съседи и познати. Страхува се повече, отколкото от огъня, че ще спечелят те, а той, вечният несретник, пак ще си остане на сухо. Поради това надеждите, че ще спечели съседът по редакция, неминуемо тласкаха собствениците на облигации в лоното на новия клуб. Смущаваше ги само опасението, че нито една облигация няма да спечели. Но това, кой знае защо, изглеждаше малко вероятно, а и автомобилният клуб нищо не губеше: една кола от битпазар бе гарантирана от образувалия се облигационен капитал.

За пет минути се набраха двадесет души. Когато делото бе увенчано с успех, дойде секретарят, чул за съблазнителните перспективи на автомобилния клуб.

— Какво ще кажете, момчета — рече той, — дали да се запиша и аз, а?

— Запиши се, дядка, защо не — отвърна Авдотиев, — само че не при нас. За съжаление ние вече имаме пълен комплект и приемането на нови членове е прекратено до хиляда деветстотин двадесет и девета година. Ти по-добре се запиши в съюза за закрила на децата. Евтино и спокойно. Двадесет копейки годишно и не е необходимо да се пътува.

Секретарят се повъртя малко, спомни си, че наистина е вече позастарял, въздъхна и тръгна да си дочете увлекателната уводна статия.

— Другарю — спря го в коридора красавец с черкезко лице, — можете ли да ми кажете къде е тук редакцията на вестник „Станок“?

Беше великият комбинатор.

Глава XXVРазговор с голия инженер

Появяването на Остап Бендер в редакцията бе предшествувано от редица твърде важни събития.

Като не завари Ернест Павлович през деня (апартаментът бе заключен и стопанинът по всяка вероятност бе на работа), великият комбинатор реши да намине по-късно към него, а дотогава да се поразходи из града. Измъчван от жажда за дейност, той кръстосваше улици, спираше се по площади, намигаше на милиционера, помагаше на дамите да се качват в автобуса и изобщо имаше такъв вид, сякаш цяла Москва с нейните паметници, трамваи, работнички от комбината за земеделски сечива, църквици, гари и афишни будки се бе събрала у него на тържествен прием. Той се движеше сред гостите, разговаряше любезно с тях и за всекиго намираше топла думичка. Приемът на толкова много посетители поизмори великия комбинатор. Освен това бе вече шест часът и трябваше да върви при инженер Шчукин.

Но съдбата бе отредила Остап да се забави около два часа, за да подпише малък акт, преди да се види с Ернест Павлович.

На Театралния площад великият комбинатор попадна под копитата на един кон. Плахото животно с бял косъм налетя върху му съвсем неочаквано и го блъсна с яката си гръд. Бендер падна, обливайки се в пот. Бе много горещо. Белият кон високо молеше за извинение. Остап живо скочи. Неговото мощно тяло не получи никакви наранявания. Затова именно бяха налице повече причини и възможности за скандал.

Човек не можеше да познае гостоприемния и любезен домакин на Москва. Клатушкайки се, той се приближи до смутения стар колар и го удари с юмрук по ватирания гръб. Старчето търпеливо понесе наказанието. Дотича милиционер.

— Искам да бъде съставен акт! — патетично закрещя Остап.

В гласа му се доловиха металически нотки на човек, оскърбен в най-светите си чувства. И изправен край стената на Малий театър, на същото място, където по-късно ще бъде издигнат паметник на великия руски драматург Островски, Остап подписа акта и даде малко интервю на дотичалия Персицки. Персицки Не се гнусеше от черна работа. Той внимателно залиса в бележника си името и презимето на потърпевшия и отлетя по-нататък.

Остап тръгна гордо. Като все още преживяваше връхлетяването на белия кон и изпитваше закъсняло съжаление, че не можа да набие хубаво каруцаря, той се изкачи на седмия етаж на Шчукиновата къща, вземайки по две стъпала наведнъж. Тук на главата му падна тежка капка. Той погледна нагоре. От горната площадка право в очите му плисна малко водопадче мръсна вода.

„За такова нещо муцуна се разбива“ — реши Остап.

Той хукна нагоре. Пред вратата на Шчукиновия апартамент, с гръб към него, седеше гол човек, покрит с бели лишеи. Той седеше направо на керамичните плочки, хванал с две ръце главата си, и се клатеше.

Голият бе плувнал във водата, която изтичаше от процепа под вратата на апартамента.

— О-о-о! — стенеше той. — О-о-о…

— Кажете, моля ви се, вие ли разливате тука вода? — запита Остап ядосано. — Място за къпане ли е тук? Вие сте полудял!

Голият погледна Остап и изхлипа.

— Слушайте, гражданино, вместо да плачете, не е ли по-добре да отидете на баня? Погледнете на какво сте заприличали? Същински пикадор!

— Ключът… — измуча инженерът.

— Какво ключът? — запита Остап.

— От ап-п-парта-амента.

— Където са Ви парите ли?

Голият човек хълцаше със смайваща бързина.

Нищо не можеше да смути Остап. Той започна да схваща каква е работата. И когато най-сетне разбра, едва не се прекатури през перилата от смях, който не можеше да надвие.

— Значи, вие не, можете да си влезете в апартамента? Но това е толкова лесно!

Като внимаваше да не докосне голия и се оцапа, Остап се приближи до вратата, пъхна в процепа на американската брава дългия жълт нокът на големия си пръст и предпазливо започна да го върти наляво и от горе на долу.

Вратата безшумно се отвори и голият с радостен рев се втурна в наводненото жилище.

Чешмите шуртяха. Водата в трапезарията бе образувала водовъртеж. В спалнята тя наподобяваше тихо езеро, по което спокойно, като лебеди, плуваха нощните пантофи. В ъгъла угарките се бяха събрали в дремещо рибе ято.

Воробяниновият стол бе в трапезарията, където течението на водата бе най-силно. Бели пенести вълнички се бяха образували край всеки един от неговите четири крачета. Столът леко потреперваше и, изглежда, се канеше незабавно да отплува от своя преследвач. Остап седна на него и подви крака. Съвзелият се Ернест Павлович с викове „Пардон! Пардон!“ затвори крановете, изми се и се изправи пред Бендер гол до кръста и със запретнати до коленете мокри панталони.

— Вие просто ме спасихте! — възбудено крещеше той. — Извинявайте, че няма да ви подам ръка, целият съм мокър. Знаете ли, едва не полудях.

— Явно, нататък е отивала работата.

— Намерих се в ужасно положение.

И Ернест Павлович, преживявайки отново страшното произшествие, ту навъсен, ту с нервен смях, разказа на великия комбинатор с подробности постигналото го нещастие.

— Ако не бяхте вие, щях да загина — завърши инженерът.

— Да — каза Остап, — с мене се случи нещо подобно. Дори малко по-лошо.

В момента инженерът толкова се интересуваше от всичко, отнасящо се до подобни случки, че дори захвърли кофата, с която изчерпваше водата, и заслуша напрегнато.

— Точно като вас — задочна Бендер, — само че бе през зимата и не в Москва, а в Миргород, по време на една от веселичките интермедии между Махно и Тютюник през деветнадесета година. Живеех у едно семейство. Върли малоруси! Типични собственици: едноетажна къщичка и маса различни вехтории. Трябва да ви обърна внимание, че по отношение на канализацията и другите удобства в Миргород има само помийни ями. И една нощ изскачам аз само по долни дрехи направо на снега: от простуда не се страхувах — по малка работа беше. Изскочих и машинално затворих вратата след себе си. Студ — двадесетина градуса! Чукам — не отварят. На едно място не бива да се стои: може да измръзне човек! Чукам и тичам, чукам и тичам — не отварят. И най-важното — в къщата никой от онези мръсници не спи. А нощта — страшна. Кучетата вият. Някъде стрелят. А аз тичам по преспите по долни гащи! Цял час чуках. Едва не пукнах. И защо, мислите, не отваряха? Богатството Си криеха, зашиваха керенки във възглавниците. Мислели, че обиск ще им правят. Едва не ги убих после.

Всичко това бе много познато на инженера.

— Да — рече Остап, — та, значи, вие сте инженер Шчукин?

— Аз съм. Само че, моля ви, никому не казвайте. Някак е неудобно, знаете…

— О, моля, моля! Антр-ну, тет-а-тет. Между четири очи, както казват французите. А аз идвам при вас по работа, другарю Шчукин.

— Крайно ще се радвам да ви услужа.

— Гран мерси. Работата е дребна. Вашата Съпруга ме помоли да намина към вас и да взема този стол. Казва, че й е нужен за комплект, а на вас смятала да изпрати креслото.

— Разбира се, моля ви се! — възкликна Ернест Павлович. — Много се радвам. Но защо да ви затруднявам? Мога сам да го занеса. Още днес.

— Не, няма защо! За мене това е дребна работа. Живея наблизо и няма да ме затрудни.

Инженерът се засуети и изпроводи великия комбинатор чак до вратата, чийто праг обаче се страхуваше да престъпи, макар че ключът бе вече сложен за сигурност в джоба на мокрите панталони.

На бившия студент Иванопуло беше подарен още един стол.

Тапицировката му наистина бе малко повредена, но все пак столът бе прекрасен и при това досущ като първия.

Неуспехът с този стол, четвърти поред, не тревожеше Остап. Той познаваше всички капризи на съдбата.

В стройната система на неговите умозаключения като грамадно тъмно петно се врязваше само столът, който бе изчезнал безследно в магазията на Октомврийската гара. Мислите за този стол бяха неприятни и навяваха тягостно съмнение.

Великият комбинатор се намираше в положението на играч на рулетка, залагащ изключително на номера, един от онази пасмина хора, които желаят да спечелят изведнъж тридесет и шест пъти повече от онова, което са заложили. Положението бе дори по-лошо: концесионерите играеха на такава рулетка, където зерото се падаше на единадесет номера от дванадесетте. А и дванадесетият номер излезе от полето на зрението, намираше се дявол знае къде и може би криеше в себе си чудесната печалба.

Веригата от тия тъжни размисли беше прекъсната от появяването на главния директор. Дори само видът му възбуди у Остап недобри чувства.

— Охо! — каза техническият ръководител. — Виждам, че имате успехи. Само не се шегувайте с мене. Защо сте оставили стола отвън? За да се позабавлявате с мене ли?

— Другарю Бендер — промърмори предводителят.

— Ах, защо си играете с нервите ми! Донесете го тука по-скоро, донесете го! Вие виждате, че новият стол, на който седя, увеличи ценността на вашата придобивка много пъти.

Остап наклони глава настрани и присви очи.

— Не мъчете детето — изрече басово той най-сетне, — къде е столът? Защо не сте го донесли?

Обърканият доклад на Иполит Матвеевич бе прекъсван с викове от място, с иронични ръкопляскания и коварни въпроси. Воробянинов завърши доклада си под единодушния смях на аудиторията.

— Ами моите инструкции? — запита Остап страшно. — Колко пъти съм ви казвал, че е грешно да се краде! Още тогава, в Старгород, когато искахте да оберете моята жена, мадам Грицацуева, още тогава разбрах, че вие имате дребнокриминални наклонности. Най-многото, до което могат да ви доведат тия наклонности — това е шест месеца обикновен затвор. За титана на мисълта и бащата на руската демокрация мащабът, изглежда, не е голям и — резултатите са налице. Столът, който е бил в ръцете ви, се е изплъзнал. Нещо повече, вие изпортихте добрия случай! Опитайте се сега да направите второ посещение. Тоя Авесалом главата ви ще откъсне. Имали сте щастие, че ви е помогнал идиотският случай, иначе щяхте да седите зад решетките и да чакате напразно да ви донеса нещо. Аз няма да ви нося нищо, имайте предвид това. Какво ме интересува Хекуба? В края на краищата вие не сте ми нито майка, нито сестра, нито любовница.

Осъзнал цялото си нищожество, Иполит Матвеевич стоеше с клюмнала глава.

— Ето какво, миличък, виждам колко е безцелна нашата съвместна работа. Във всеки случай за мене е абсурдно да работя с такъв слабокултурен съдружник като вас за четиридесет процента. Воленс-неволенс, аз трябва да поставя нови условия.

Иполит Матвеевич си пое дъх. До този момент той се стараеше да не диша.

— Да, стари ми приятелю, вие сте болен от организационно безсилие и от малокръвие. Съответно на това вашите дялове се намаляват. Откровено, искате ли двадесет процента?

Иполит Матвеевич поклати категорично глава.

— Защо не искате? Малко ли са ви?

— М-малко.

— Но това са тридесет хиляди рубли! Колко искате вие?

— Съгласен съм на четиридесет.

— Пладнешки обир! — каза Остап, като подражаваше на интонациите на предводителя по време на паметния пазарлък в стаята на вратаря в Старгород. — Тридесет ви са малко, а? Не ви ли трябва още и ключът от квартирата?!

— На вас ви трябва ключът от квартирата — измърмори Иполит Матвеевич.

— Вземайте двадесет, додето не е късно, иначе мога да се откажа. Възползувайте се от случая, че съм в добро настроение.

Воробянинов отдавна вече бе загубил оная самонадеяност, с която някога започна търсенето на брилянтите.

Ледът, който се пропука още в стаята на вратаря, ледът, който трещеше, пукаше се и се удряше о гранита на крайбрежния булевард, отдавна се бе съвсем разтрошил и стопил. Лед вече нямаше. Течеше широко разляла се вода, която лениво влачеше Иполит Матвеевич, мяташе го от една страна на друга и ту го удряше о някоя греда, ту го сблъскваше със столовете, ту го отнасяше далеч от тях. Иполит Матвеевич изпитваше неизразим страх. Всичко го плашеше. По тази река плаваха смет, петролни отпадъци, продънени курници, умряла риба, някаква ужасна шапка. Може би това бе шапката на отец Фьодор, патешката фуражка, отнесена от главата му от вятъра в Ростов? Кой знае! Краят на пътя не се виждаше. На брега не можеше да бъде изхвърлен, а да плува срещу течението бившият предводител на дворянството нямаше нито сили, нито желание.

Течението го носеше към откритото море на приключенията.

Глава XXVIДве визити

Подобно на разповито бебе, което не остава нито за секунда спокойно, а разтваря и стиска безсилните си юмручета, рита с крачета, върти главичката си, голяма колкото едра антоновска ябълка и с шапчица, и изпуска мехурчета из устата си, Авесалом Изнуренков се намираше в състояние на вечно безпокойство. Той постоянно движеше пълните си крачка, въртеше избръснатата си брадичка, ахкаше и охкаше и така жестикулираше с косматите си ръце, сякаш правеше гимнастика с ластик.

Той водеше много неспокоен живот, навсякъде се появяваше и нещо предлагаше, летеше по улицата като изплашена кокошка, говореше нещо бързо на глас, сякаш изчисляваше застраховката на покрита с ламарина тухлена постройка. Същността на неговия живот и на дейността му се заключаваше в това, че той органически не можеше да се съсредоточи върху каквато и да била работа, предмет или мисъл повече от една минута.

Ако остроумието не се харесваше и не извикваше спонтанен смях, Изнуренков не убеждаваше редактора както другите, че остроумието е добро и че за да бъде напълно оценено, то се нуждае само от малко размишления, а тутакси предлагаше ново.

— Което е лошо, то си е лошо — казваше той, — не ще и дума. В магазините Авесалом Владимирович създаваше такава галиматия, така бързо се появяваше и изчезваше пред очите на слисаните продавачи, така експанзивно купуваше кутия шоколадени бонбони, че касиерката очакваше да получи от него поне тридесет рубли. Но Изнуренков, подскачайки край касата като балерина и подръпвайки връзката си, сякаш го душеха, подхвърляше върху стъклената плочка смачкана трирублевка и като блееше благодарно, изчезваше.

Ако този човек можеше да се спре поне за два часа, биха станали най-неочаквани събития.

Може би Изнуренков би седнал на масата и би написал прекрасна повест, а може би и заявление до взаимоспомагателната каса, за да му се отпусне безвъзмезден заем, или пък нов параграф към закона за ползуване на жилищната площ, или книгата „Как да се обличаме и как да се държим в обществото“.

Но той не можеше да направи това. Бясно действуващите крака го отнасяха, моливът изхвръкваше като стрела от движещите се ръце, мислите отскачаха.

Изнуренков тичаше из стаята и печатите по мебелите се полюляваха като обици на танцуваща циганка. На стола бе седнала веселата девойка от предградието.

— Ах, ах — възклицаваше Авесалом Владимирович, — божествено! „Царицата с взор и глас пира разкошен оживява…“ Ах, ах! Висока класа!… Вие сте кралица Марго.

Кралицата от предградието нищо не разбираше от всичко това, но се смееше почтително.

— Но яжте шоколад, яжте, моля ви се! Ах, ах!… Очарователно!

Той току целуваше ръцете на кралицата, възхищаваше се от скромния й тоалет, пъхаше й котака и питаше угодливо:

— Прилича на папагал, нали? Лъв! Лъв! Истински лъв! Кажете, нали е необикновено пухкав?… Ами опашката! Опашката! Кажете, нали опашката е наистина голяма? Ах!

След това котакът избяга в ъгъла и Авесалом Владимирович притисна ръце към меката си бяла гръд и започна да се кланя някому през прозореца. Изведнъж в неговата буйна глава щракна някаква клапа и той започна предизвикателно да остроумничи по повод физическите и душевни качества на своята гостенка:

— Кажете, тази брошка наистина ли е от стъкло? Ах! Ах! Какъв блясък!… Вие ме ослепихте, честна дума!… А кажете ми, Париж наистина ли е голям град? Там наистина ли има Айфелова кула?… Ах! Ах!… Какви ръце!… Какъв нос!… Ах!

Той не прегръщаше момичето. За него беше достатъчно да му казва комплименти. И той не млъкваше. Потокът комплименти бе прекъснат от неочакваната поява на Остап.

Великият комбинатор въртеше в ръцете си някакво листче и строго попита:

— Тук ли живее Изнуренков? Вие ли сте?

Авесалом Владимирович тревожно се взираше в безизразното лице на посетителя. В неговите очи той се мъчеше да прочете какви именно претенции ще бъдат предявени сега: глоба ли за счупеното при разговор в трамвая стъкло, призовка от народния съд за неплатен наем или пък покана за абониране за списанието на слепите.

— На какво прилича това, другарю — каза грубо Бендер, — може ли така — да се изгони държавен разсилен!

— Какъв разсилен? — ужаси се Изнуренков.

— Вие си знаете какъв. Ей сега ще почна да изнасям мебелите. Моля, гражданко, освободете стола — рече строго Остап.

Гражданката, на която току-що четяха стихове от най-лиричните поети, стана от мястото си.

— Не! Седете си! — изкрещя Изнуренков, като закриваше стола с тялото си. — Те нямат право.

— Колкото до правата, по-добре да мълчите, гражданино. Трябва да бъдете съзнателен. Освободете мебелта! Законът трябва да се съблюдава!

Като каза това, Остап грабна стола и го разтърси във въздуха.

— Отнасям мебелта! — заяви решително Бендер.

— Не, няма да го изнасяте!

— Как няма да го изнеса — усмихна се Остап и вече излизаше със стола в коридора, — когато именно го изнасям.

Авесалом целуна ръка на кралицата и хукна с наведена глава подир строгия съдия. Той вече слизаше по стълбището.

— Казвам ви, че нямате право. По закон мебелите могат да стоят две седмици, а столът е само от три дни! Може би ще заплатя!

Изнуренков се виеше около Остап като пчела. В това положение двамата се озоваха на улицата. Авесалом Владимирович тича след стола чак до ъгъла. Тук той видя врабчета, които подскачаха около купчина тор. Погледна ги със светнали очи, заломоти, плесна ръце и заливайки се от смях, каза:

— Висока класа! Ах! Ах!… Каква промяна на темата!

Увлечен от разработката на темата, Изнуренков весело се обърна и с подскачане изтича към къщи. За стола той си спомни едва когато се прибра, понеже завари момичето от предградието изправено сред стаята.

Остап откара стола с файтон.

— Вземете пример — каза той на Иполит Матвеевич, — столът е взет с голи ръце. Без пари. Разбирате ли?

След разпарянето на стола Иполит Матвеевич оклюмна.

— Шансовете ни все повече се увеличават — каза Остап, а пари — ни копейка. Но ями кажете, покойната ви тъща не обичаше ли да се шегува?

— Какво значи това?

— Може би няма никакви брилянти?

Иполит Матвеевич така замаха с ръце, че сетренцето му се вдигна.

— В такъв случай всичко е прекрасно. Да се надяваме, че покъщнината на Иванопуло ще се увеличи само с още един стол.

— Другарю Бендер, днес във вестниците пише за вас — каза угоднически Иполит Матвеевич.

Остап се навъси.

Той не обичаше, когато печатът дигаше шум около името му.

— Какво дрънкате? В кой вестник?

Иполит Матвеевич разгърна тържествуващ „Станок“.

— Ето тук. В рубриката „Произшествия“.

Остап малко се успокои: беше го страх от бележките само в разобличителните рубрики: „Нашето жило“ и „Злоупотребителите — под съд!“

Наистина в рубриката „Произшествия“ бе напечатано с нонпарей:

— Каруцарят се отърва с лека уплаха, а не аз! — сърдито забеляза О. Бендер. — Идиоти! Пишат, пишат, а сами не знаят какво пишат. Ах! Това е „Станок“. Много, много ми е приятно. А знаете ли, Воробянинов, че може би са писали тая бележка, седнали на нашия стол? Забавна история!

Великият комбинатор се замисли.

Повод за визита на редакцията бе намерен.

След като се осведоми от секретаря, че всички стаи отдясно и отляво по целия коридор са заети от редакцията, Остап си даде най-наивен вид и започна да обхожда редакционните помещения: необходимо му бе да научи в коя стая се намира столът.

Той се вмъкна в профкомитета, където младите автомобилисти имаха заседание, но тъй като веднага забеляза, че стола го няма там, се прехвърли в съседното помещение. В администрацията се престори, че чака резолюциите; в отдела на рабкорите попита къде тук, съгласно обявата, се продава макулатура; в секретариата се заинтересува от условията за абониране, а в стаята на фейлетонистите запита къде приемат обявления за загубени документи.

Така той се добра до кабинета на отговорния редактор, който, седнал на концесионния стол, ревеше в телефонната слушалка.

На Остап му трябваше време, за да проучи внимателно терена.

— Другарю редактор, срещу мене е поместена истинска клевета — каза Бендер.

— Каква клевета? — запита редакторът.

Остап дълго разгръща броя на „Станок“. В това време той огледа вратата и забеляза на нея американската секретна брава. Ако се изрежеше парченце от стъклото на вратата, човек лесно би могъл да си пъхне ръката и да отвори бравата отвътре.

Редакторът прочете посочената от Остап бележка.

— Къде виждате тук клевета, другарю?

— Как къде? Ами това:

— Не разбирам.

Остап гледаше приветливо редактора и стола.

— Да се уплаша от някакъв си там каруцар! Опозорили сте ме пред целия свят — трябва да се даде опровержение.

— Почакайте, гражданино — започна редакторът, — никой не ви е опозорил и ние не даваме опровержение по такива дребни въпроси.

— Както желаете, но аз няма да оставя тази работа така — каза Остап, когато вече излизаше от кабинета.

Той беше видял всичко, което му бе нужно.

Глава XXVIIЗабележителната арестантска кошница

Старгородският клон на ефимерния съюз на „Меча и ралото“ се бе наредил заедно с юначагите от „Бързоопак“ в дълга опашка край брашнарския магазин на „Хлебопродукт“.

Минувачите се спираха.

— Къде е краят на опашката? — питаха гражданите.

Във всяка досадна опашка, образувала се пред някой магазин, винаги има един човек, чиято словоохотливост е толкова по-голяма, колкото по-далеч се намира той от вратата на магазина. А най-далеч тук беше Полесов.

— Доживяхме и това — казваше пожарният командир, — скоро ще преминем на кюспе. През деветнадесета година пак бе добре. В града има брашно за четири дни.

Гражданите засукаха недоверчиво мустаци, влизаха в спор с Полесов и се позоваваха на „Старгородская правда“.

Доказали на Полесов, като две и две четири, че в града има брашно, колкото искаш, и че няма защо да се създава паника, гражданите източваха до вкъщи, вземаха всички налични пари и се нареждаха на опашката за брашно.

След като закупиха всичкото брашно от магазина, юначагите от „Бързоопак“ преминаха към бакалницата и образуваха чайно-захарна опашка.

След три дни Старгород бе обхванат от продоволствена и стокова криза. Представителите на кооперацията и държавната търговия предложиха до пристигането на намиращите се по път продоволствени стоки да ограничат продажбата на продукти на лице по четиристотин грама захар и по два килограма брашно.

На другия ден бе намерена противоотрова.

Пръв на опашката за захар стоеше Алхен, зад него — жена му Сашхен, Паша Емилиевич, четиримата Яковлевичи и петнадесетте бабички от старопиталището със сивите си дочени премени. След като измъкна от магазина на Старгико осем килограма захар, Алхен поведе своята опашка към друга кооперация, като ругаеше по пътя Паша Емилиевич, който беше успял да излапа отпуснатата му дажба ситна захар. Паша изсипваше захарта на купчинка на дланта си и я изпращаше в широко отворената си уста. Алхен не подви крак цял ден. За да избегне фирата и разпиляването, той измъкна Паша Емилиевич от опашката и го определи да пренася купеното на частния пазар. Там Алхен свенливо препродаваше по частните дюкянчета набавените количества захар, брашно, чай и маркизет.

Полесов се нареждаше на опашките главно по принцип. Той нямаше пари и без това нищо не можеше да купи. Тичаше от опашка на опашка, ослушваше се в разговорите, правеше язвителни бележки, вдигаше многозначително вежди и пророкуваше. Като последица от неговите недомлъвки градът се изпълни със слухове, че уж от Меч и Урал пристигнала някаква си нелегална организация.

Губернаторът Дядев спечели за един ден десет хиляди. А колко изкара председателят на борсовия комитет Кислярски, дори жена му не знаеше.

Мисълта, че влиза в тайна организация, не даваше покой на Кислярски. Плъзналите из града слухове най-сетне го изплашиха. След като прекара една безсънна нощ, председателят на борсовия комитет реши, че само чистосърдечното признание може да му намали лежането в затвора.

— Слушай, Хенриета — каза той на жена си, — време е да пренесем манифактурата у шурея.

— Да не би да дойдат, а? — запита Хенриета Кислярска.

— Могат да дойдат. Щом в страната няма свобода на търговията, все един ден ще се влезе в затвора, нали?

— Значи, да ти приготвям вече бельо? Ох, тоя мой нещастен живот! Вечно да нося храна по затворите. А защо не станеш съветски служител? Ето на, шуреят ти е член на профсъюза и — не му е зле! Затова непременно трябва да бъдеш червен търговец!

Хенриета не знаеше, че съдбата бе отредила на нейния мъж поста председател на борсовия комитет. Затова тя бе спокойна.

— Може да не се върна довечера — каза Кислярски, — тогава утре ела ми донеси храна. Само, моля те, недей да ми носиш вареники. Никакво удоволствие не е да ядеш студени вареники!

— Не е ли по-добре да вземеш примуса?

— Кой ще ти разреши да държиш в килията примус! Дай ми кошницата.

Кислярски имаше специална арестантска кошница. Направена по поръчка, тя бе напълно универсална. Разгъната представляваше легло, полуразгъната — масичка; освен това тя служеше и за шкаф: в нея имаше рафтове, куки и чекмеджета. Жена му сложи в универсалната кошница студено ядене за вечеря и чисто бельо.

— Може да не ме изпращаш — каза сведущият съпруг. — Ако дойде Рубенс за пари, кажи му, че пари няма. Довиждане! Рубенс може да почака.

И Кислярски важно излезе на улицата, като стискаше дръжката на кошницата.

— Къде, гражданино Кислярски? — викна му Полесов.

Полесов стоеше до телеграфния стълб и с викове поощряваше пощенеца, който се изкачваше към изолаторите, като се вкопчваше с железните котки за стълба.

— Отивам да правя признания — отвърна Кислярски.

— За какво?

— За „Меча и ралото“.

Виктор Михайлович онемя. А Кислярски, изпъчил напред яйцеобразното си коремче, препасан с широк летен колан с пришито джобче за часовника, бавно тръгна към губернската прокуратура.

Виктор Михайлович запърха с криле и отлетя при Дядев.

— Кислярски е провокатор! — изкрещя пожарният командир. — Току-що отиде да ни издаде. Още се вижда.

— Как? С кошницата ли е? — ужаси се старгородският губернатор.

— С кошницата.

Дядев целуна жена си, викна й, че ако дойде Рубенс, пари да не му дава и презглава изтича на улицата. Виктор Михайлович се повъртя, закудкудяка като кокошка, снесла яйце, и хукна към Владя и Никеша.

През това време гражданинът Кислярски бавно се приближаваше към губернската прокуратура. По пътя той срещна Рубенс и дълго говори с него.

— А как ще стане за парите? — попита Рубенс.

— За парите ще отидете при жена ми.

— Но защо сте с кошницата? — подозрително запита Рубенс.

— Отивам на баня.

— Е, приятно къпане.

След това Кислярски се отби в сладкарницата на ССПО, бивша „Бонбон дьо Варсови“, гаврътна чаша кафе и изяде една баничка. Сега можеше да отиде да се разкае. Председателят на борсовия комитет влезе в чакалнята на губернската прокуратура. Там нямаше никой. Кислярски се приближи до вратата, на която бе написано: „Губернски прокурор“, и лекичко почука.

— Влез! — обади се добре познатият на Кислярски глас.

Кислярски влезе и се спря изумен. Яйцевидното му коремче в миг спадна и се набръчка като фурма. Това, което видя, бе съвсем неочаквано за него.

Писалищната маса, зад която седеше прокурорът, бе заобиколена от членовете на могъщата организация „Меча и ралото“. Съдейки по техните жестове и по жалните им гласове, те си признаваха всичко.

— Ето го най-главния октябрист! — възкликна Дядев.

— Първо — започна Кислярски, като остави кошницата на пода и тръгна към масата, — първо, аз не съм октябрист, второ, винаги съм съчувствувал на съветската власт и, трето, главният не съм аз, а другарят Чарушников, чийто адрес…

— Красноармейска! — викна Дядев.

— Номер три! — в хор се обадиха Владя и Никеша.

— В двора вляво — добави Виктор Михайлович, — мога да ви я посоча.

След двадесет минути доведоха Чарушников, който най-напред заяви, че никога в живота си не е виждал никого от присъствуващите в кабинета. След това, без да си поеме дъх, Чарушников направи донос срещу Елена Станиславовна.

Едва в килията, след като смени бельото и се излегна на разгънатата кошница, председателят на борсовия комитет се успокои и му олекна.

По време на кризата мадам Грицацуева-Бендер бе успяла да запаси с хранителни продукти и стоки своето магазинче поне за четири месеца. Успокоена, тя отново затъгува за своя млад съпруг, който се измъчваше на заседанията на Малкия Совнарком. Посещението й у гледачката не й донесе успокоение.

Разтревожена от изчезването на целия старгородски ареопаг, Елена Станиславовна хвърляше картите с възмутителна небрежност. Картите показваха ту края на света, ту увеличение на заплатата, ту среща с мъж в държавно учреждение и в присъствието на недоброжелател — поп пика.

А и самото гледане завърши някак странно. Дойдоха агенти — попове пики — и отведоха прорицателката в държавно учреждение, при прокурора.

Останала сама с папагала, объркана, вдовицата вече се канеше да си тръгва, когато папагалът изведнъж удари с човка по клетката и за първи път заговори с човешки глас.

— Доживяхме! — изрече той язвително, скри главата си под крилото и измъкна перце изпод мишницата.

Мадам Грицацуева-Бендер се втурна изплашена към вратата.

След нея се изля пламенна, несвързана реч. Древната птица бе така слисана от посещението на агентите и отвеждането на господарката й в държавно учреждение, че започна да изговаря с крясък всички познати й думи. Най-голямо място в нейния репертоар заемаше Виктор Михайлович Полесов.

— При тая оскъдица — възбудено каза птицата.

И като се обърна на пръчката с главата надолу, намигна на стъписаната край вратата вдовица, сякаш й казваше: „Е, как ви харесва това, вдовичке?“

— Майчице мила! — завайка се Грицацуева.

— В кой полк сте служили? — запита папагалът с гласа на Бендер.

— Кр-р-р-р-рах… Европа ще ни помогне.

След бягството на вдовицата папагалът оправи нагръдника си и изрече ония думи, които хората напразно се опитваха да изтръгнат от него в продължение на тридесет години:

— Папагалът е глупак!

Вдовицата тичаше по улицата и нареждаше на глас. А в къщи я очакваше някакво живо старче.

Бе Вартоломеич.

— Във връзка с обявлението — започна Вартоломеич — вече два часа ви чакам, госпожице.

Тежкото копито на предчувствието удари Грицацуева в сърцето.

— Ох! — изхлипа вдовицата. — Измъчи се душичката ми!

— Струва ми се, вас напусна гражданинът Бендер? Вие давали ли сте обявление?

Вдовицата се стовари върху чувалите с брашно.

— Какви слаби организми имате — сладникаво каза Вартоломеич.

— Първом ми се ще да си изясня въпроса за възнаграждението…

— Ох!… Всичко вземете! За нищо не ми е жал сега! — нареждаше чувствителната вдовица.

— Та ето какво. Зная къде се намира вашето синче О. Бендер. Какво ще бъде възнаграждението?

— Всичко вземете! — повтори вдовицата.

— Двадесет рубли! — каза сухо Вартоломеич.

Вдовицата стана от чувалите. Цялата бе оваляна в брашно. Напрашените й ресници мигаха бързо-бързо.

— Колко? — запита тя.

— Петнадесет рубли — намали цената Вартоломеич.

Той подушваше, че и три рубли мъчно би изтръгнал от нещастната жена.

Тъпчейки с крака чувалите, вдовицата се приближаваше до старчето, призоваваше за свидетели силите небесни и с тяхна помощ получи ниска цена.

— Е, няма какво, нека господ ви помага, да бъдат пет рубли. Само че за парите ще помоля предварително. Такова правило си имам.

Вартоломеич извади от бележника си две изрезки от вестник и като ги стискаше здраво, започна:

— Да започнем, моля, поред. Вие пишете, значи: „Моля… изчезна от къщи другарят Бендер… зелен костюм, жълти челици, синя жилетка…“ Така, нали? Това е вестник „Старгородская правда“, значи. А ето какво пишат за вашето синче в столичните вестници. Ето… „Под копитата на коня…“ Но вие, госпожо, не се опечалявайте, слушайте по-нататък… „Под копитата на коня…“ Но жив е, жив! Казвам ви, жив е! Бих ли взел пари за покойник? Та ето: „Под копитата на коня. Вчера на площад Свердлов попадна под копитата на коня на каруцар №8974 гражданинът О. Бендер. Пострадалият се отърва с лека уплаха…“ Та ето, предоставям ви тези документчета, но вие ми дайте предварително паричките. Такова ми е правилото.

Вдовицата с плач даде парите. Мъжът й, нейният мил мъж с жълти чепици е лежал на далечната московска земя и огнедишащият кон го е ударил с копитото по синята вълнена гръд.

Отзивчивата душа на Вартоломеич се задоволи с приличното възнаграждение. Той си отиде, след като обясни на вдовицата, че допълнителните следи на нейния мъж безусловно ще се намерят в редакцията на вестник „Станок“, където, разбира се, знаят всичко, каквото става по света.

Глава XXVIIIЯрката и тихоокеанското петле

Репортьорът Персицки усилено се готвеше за двестагодишния юбилей на великия математик Исак Нютон.

В разгара на работата влезе Стьопа от „Наука и жизнь“. Зад него се тътреше дебела гражданка.

— Слушайте, Персицки — започна Стьопа, — тази гражданка е дошла при вас по работа. Елате, гражданко, другарят ще ви обясни.

И Стьопа излезе, като се подсмиваше под мустак.

— Е? — запита Персицки. — Какво има да кажете?

Мадам Грицацуева (това бе тя) погледна репортьора с тъжни очи и мълчаливо му подаде хартийка.

— Тъй — рече Персицки — … под копитата на коня… отървал се с лека уплаха… Какво искате всъщност?

— Адреса — умолително промълви вдовицата, — не мога ли да науча адреса?

— Чий адрес?

— На О. Бендер.

— Откъде ще зная аз?

— Ами другарят каза, че вие знаете.

— Нищо не зная. Обърнете се към експедицията.

— А не може ли да си спомните, другарю? С жълти чепици.

— И аз съм с жълти чепици. В Москва още двеста хиляди души ходят с жълти чепици. Може би искате да научите адресите им? Тогава моля. Ще изоставя всичко друго и ще се заема с тази работа. След половин година вие ще знаете адресите на всички. Зает съм, гражданко.

Но вдовицата, почувствувала голямо уважение към Персицки, вървеше след него по коридора и като шумолеше с колосаната си фуста, повтаряше молбите си.

„Ах, това магаре Стьопа! — помисли си Персицки. — Но нищо, аз пък ще му пратя изобретателя на перпетуум-мобиле, та и той да се поизпоти малко.“

— Но какво мога да направя аз? — запита раздразнено Персицки, като се спря пред вдовицата. — Откъде мога да зная адреса на гражданина О. Бендер? Аз да не съм конят, който е налетял върху него? Или каруцарят, когото той удари по гърба пред мене?…

Вдовицата избоботи нещо неясно, от което можеше да се разбере само „другарю“ и „много ви моля“.

Работният ден в Дома на народите бе свършил. Канцеларията и коридорите опустяха. Някъде само се дописваше страница на пишеща машина.

— Извинете, мадам, виждате, че съм зает!

С тези думи Персицки се вмъкна в тоалетната. След като се помая там десет минути, той изскочи весел. Грицацуева търпеливо чакаше на ъгъла на двата коридора. Щом Персицки мина край нея, тя отново му заговори.

Репортьорът побесня.

— Вижте какво, стрино — каза той, — от мене да мине, ще ви кажа къде е вашият О. Бендер. Вървете направо по коридора, после завийте надясно и вървете пак направо. Там има врата. Потърсете Черепенников. Той знае.

И доволен от хрумването си, Персицки тъй бързо изчезна, че колосаната вдовичка не успя да получи допълнителни сведения.

Мадам Грицацуева пооправи полите си и тръгна по коридора.

Коридорите в Дома на народите бяха толкова дълги и тесни, че вървящите по тях неволно ускоряваха ход. За всеки срещнат можеше да се каже колко е изминал. Ако се движеше с едва ускорена крачка, това значеше, че току-що е тръгнал. Изминалите два или три коридора развиваха среден тръс. А понякога можеше да се види човек, тичащ, колкото му държат краката: той се намираше в стадия на петия коридор. Гражданинът пък, оставил зад гърба си осем коридора, лесно би могъл да съперничи в бързина на птиците, на коня за надбягване и на световния шампион — бегача Нурми.

След като сви надясно, мадам Грицацуева се затича. Паркетът пукаше.

Насреща й вървеше бързо мургав мъж със синя жилетка и малинови чепици. По лицето на Остап се виждаше, че посещението му в Дома на народите в такъв късен час е предизвикано от извънредните работи на концесията. Нямаше съмнение, че в плановете на техническия ръководител не влизаше среща с любимата.

Когато забеляза вдовичката, Бендер се обърна и без да се озърта, тръгна назад покрай стената.

— Другарю Бендер — закрещя вдовицата във възторг, — къде отивате?

Великият комбинатор ускори ход. Забърза и вдовицата.

— Спрете да ви кажа нещо — молеше тя.

Но думите й не стигаха до слуха на Остап, В ушите му вече свиреше и фучеше вятърът. Той летеше по четвъртия коридор, прескачаше перилата на вътрешните железни стълби. На любимата си той остави само ехото, което дълго й повтаряше шумът по стълбите.

— Е, слава богу! — мърмореше Остап под носа си, озовал се на петия етаж. — Намерила време за срещи. Кой ли е изпратил тука тази пламенна дамичка? Време е вече да бъде ликвидиран московският филиал на концесията, иначе, току-виж, довтасал при мене и хусарят-частник с мотора.

В това време мадам Грицацуева, разделена от Остап с три етажа, хиляда врати и дузина коридори, избърса с полите на фустата пламналото си лице и започна търсенето. Най-напред тя искаше по-скоро да намери мъжа си и да се обясни с него. В коридорите светнаха мъждиви лампи. Всички лампи, всички коридори и всички врати бяха еднакви. Вдовицата я достраша. Поиска й се да си върви.

Подчинявайки се на коридорната прогресия, тя се носеше с все по-ускорен темп. След половин час бе вече невъзможно да се спре. Вратите на президиумите, секретариатите, местните комитети, орготделите и редакциите с грохот отлетяваха от двете страни на обемистото й тяло. С коравите колосани поли на фустите си тя събаряше в движение плювалници, които с шум на търкалящи се тенджери падаха след нея. В ъглите на коридорите се образуваха вихрушки и водовъртежи. Отварящите се прозорчета тракаха. Изрисуваните по стените с шаблон едни и същи пръсти, показващи посоката, боцкаха бедната пътничка.

Най-сетне Грицацуева се озова на площадката на вътрешната стълба. Там бе тъмно, но вдовицата надви страха си, изтича надолу и дръпна стъклената врата. Вратата бе заключена. Вдовицата се втурна назад. Но вратата, през която току-що бе минала, също беше заключена от нечия старателна ръка.

В Москва обичат да заключват вратите.

Хиляди главни входове са залостени отвътре с греди и стотици хиляди граждани се промъкват в жилищата си през задните входове. Отдавна отмина осемнадесета година, отдавна загуби смисъл понятието „нападение на жилището“, отпадна охраната на жилищата, организирана от живущите в тях за по-голяма сигурност, разрешава се вече проблемът за уличното движение, строят се огромни електростанции, правят се грандиозни научни открития, но все още няма кой да посвети живота си на разрешаването проблема за затворените врати.

Кой ще е този човек, който ще разреши загадката на кината, театрите и цирковете?

За десет минути три хиляди души трябва да влязат в цирка през една-единствена, отворена само с едното си крило врата. Останалите десет врати, специално приспособени за пропускане на големи групи народ, са затворени. Може ли да ни каже някой защо са затворени? Може би за това, че преди двадесетина години от конюшнята на цирка било откраднато дресирано магаренце и оттогава в страха си дирекцията зазижда удобните входове и изходи. А може би някога течение е пронизало прославения цар на въздуха — акробата, и затворените врати са само отзвук от скандала, който той е вдигнал.

В театрите и кината пускат публиката на малки групи, за да се избегне уж задръстването. Но задръстването може да се избегне много лесно — стига само да се отворят съществуващите в изобилие изходи. Но вместо това администрацията действува, като употребява сила. Проверителите на входните билети, хванати за ръце, образуват жива бариера и по такъв начин държат публиката обсадена не по-малко от половин час. А вратите, заветните врати, затворени още при Павел I, си стоят затворени и до ден-днешен.

Петнадесет хиляди любители на футбола, възбудени от сърцатата игра на сборния тим на Москва, са принудени да се провират към трамвая през пролуката, която е толкова тясна, че един леко въоръжен войник би могъл да задържи тук четиридесет хиляди варвари, защитени от две крепостни кули.

Спортният стадион няма покрив, но има няколко врати. Отворена е само една вратичка. През нея може да се влезе само след като бъдат строшени останалите врати. След всяко голямо състезание тях ги строшават. Но в грижите за изпълнението на светата традиция всеки път те биват акуратно възстановявани й здраво залоствани.

И ако няма никаква възможност да се прикачи вратата (това става тогава, когато няма към какво да се прикачи), пускат се в ход скритите врати от всички видове:

1. Бариери,

2. Прегради,

3. Обърнати пейки,

4. Забранителни надписи,

5. Въжета.

Бариерите имат голямо приложение в учрежденията.

С тях се прегражда достъпът до нужния сътрудник.

Посетителят се разхожда като тигър край бариерата и се старае с жестове да обърне внимание върху себе си. Той не винаги успява да стори това. А може би посетителят носи полезно изобретение! Или пък чисто и просто иска да си плати данъка върху общия доход! Но бариерата е попречила — изобретението е останало неизвестно и данъкът — неплатен.

Преградата се прилага на улицата.

Поставят я през пролетта на шумната улица уж за да огради тротоара, който ще се поправя. И в един миг шумната улица опустява. Минувачите се промъкват към желаните места по други улици. Всеки ден им се налага да извървяват излишен километър, но лекокрилата надежда не ги напуска. Лятото си отива. Листата жълтеят. А преградата продължава да стои. Ремонт не е направен. И улицата е пуста.

С обърнати градински пейки преграждат входовете за московските паркове, които поради възмутителната небрежност на строителите не са снабдени със солидни врати.

За надписите би могло да се напише цяла книга, но засега това не влиза в плановете на авторите.

Тези надписи са два вида: преки и косвени.

Към преките могат да бъдат отнесени:

Такива надписи понякога се окачват на вратите на онези учреждения, които особено много се посещават от граждани.

Косвените надписи са най-пагубни. Те не забраняват влизането, но рядко ще се намери смелчага, който да рискува все пак да се възползува от правото си. Ето ги тези позорни надписи:

Там, където не може да се постави бариера или преграда, да се преобърнат пейки или да се окачи надпис — там се опъват въжета. Опъват ги по вдъхновение на най-неочаквани места. Ако са опънати на височина до гърдите на човека, работата се ограничава с лека уплаха и малко нервен смях. Опънатото пък на височината на глезените въже може да осакати човека.

По дяволите вратите! По дяволите опашките пред входовете на театрите! Разрешете да се влиза без доклад! Молим да махнете преградата, поставена от нехаен домоуправител пред разровения плочник! Махнете обърнатите пейки! Поставете ги на мястото! В градинката е приятно да се седи именно нощем. Въздухът е чист и ти хрумват умни мисли!

Седнала на стълбището край затворената стъклена врата в самия център на Дома на народите, мадам Грицацуева мислеше за вдовишката си съдба, от време на време позадрямваше и чакаше утрото.

От осветения коридор през стъклената врата върху вдовицата падаше абажурната жълтеникава светлина на електрическите лампи. Сивото утро проникваше през прозорците на стълбищната шахта.

Бе оня безмълвен час, когато утрото е още свежо и лазурно. В този час Грицацуева чу стъпки в коридора. Вдовицата скочи живо и се залепи на стъклото. В края на коридора се мярна синя жилетка. Малиновите чепици бяха посипани с мазилка. Лекомисленият син на турския поданик се приближаваше към стъклената врата, като изтърсваше прашинка от сакото си.

— Лалугерче! — викна вдовицата. — Лалу-у-у-герче!

Тя дишаше върху стъклото с неизразима нежност. Стъклото се замъгли и отрази всички цветове на дъгата. В тая замъгленост и в небесната дъга сияеха сини и пъстри призраци.

Остап не чуваше гукането на вдовицата. Той си почесваше гърба и загрижено клатеше глава. Още един миг и той щеше да изчезне зад завоя.

Като изстена „другарю Бендер!“, бедната съпруга забарабани по стъклото. Великият комбинатор се обърна.

— А! — възкликна той, като видя, че заключената врата го разделя от вдовицата. — И вие ли сте тук?

— Тук, тук — повтаряше радостно вдовицата.

— Прегърни ме, радост моя, толкова отдавна не сме се виждали — отправи покана техническият директор.

Вдовицата се замята. Подскачаше зад вратата като щиглец в кафез. Притихналите през нощта фусти отново зашумоляха. Остап разтвори обятия.

— Защо не идваш, ярчице моя? Твоето тихоокеанско петле е така уморено от заседанията на Малкия Совнарком.

Вдовицата бе лишена от фантазия.

— Лалугерче — повтори тя за пети път. — Отворете ми вратата, другарю Бендер.

— По-спокойно, момиче! Скромността краси жената. Какви са тези скокове?

Вдовицата страдаше.

— Но защо се измъчвате? — питаше Остап. — Кой ви пречи да живеете?

— Изостави ме, а и пита отгоре на това!

И вдовицата заплака…

— Изтрийте си очичките, гражданко. Всяка ваша сълзичка е молекула в космоса.

— А аз чаках, чаках, магазина си затворих… Тръгнах вас да търся, другарю Бендер…

— Е, и как се чувствувате сега на стълбището? Не духа ли?

Вдовицата почна бавно да кипва като голям манастирски самовар.

— Изменник! — изрече тя и цяла потрепери.

Остап имаше още малко свободно време. Той защрака с пръсти и като се поклащаше ритмично, тихичко запя:

— Да пукнеш дано! — пожела му вдовицата, когато той свърши танца. — Гривната открадна, подарък от мъжа ми. Ами стола защо задигна?

— Вие май преминавате към оскърбление? — забеляза Остап равнодушно.

— Открадна, открадна! — повтаряше вдовицата.

— Вижте какво, момиче: Остап Бендер никога нищо не е крал — хубавичко да запомните това.

— А цедката кой взе?

— Ах, цедката! От вашия неликвиден фонд? И това вие смятате за кражба? В такъв случай нашите възгледи за живота са диаметрално противоположни.

— Задигна я — продължаваше да кука вдовицата.

— Значи, ако млад, здрав човек вземе взаимообразно от една провинциална бабичка ненужната й, поради разклатеното й здраве, кухненска принадлежност, значи, той е крадец? Така ли да ви разбирам, моля?

— Крадец, крадец!

— В такъв случай ще трябва да се разделим. Съгласен съм на развод.

Вдовицата се хвърли върху вратата. Стъклата задрънчаха.

Остап разбра, че е време да се отдалечи.

— Няма време за прегръдки рече той, — сбогом, любима! Разминахме се, както се разминават кораби в морето.

— Милиция! — закрещя вдовицата.

Но Остап бе вече в края на коридора. Той се качи на прозореца, скочи тежко върху влажната след нощния дъжд земя и изчезна в блестящите физкултурни градини,

На виковете на вдовицата се притече събудилият се пазач. Той пусна затворничката, като я заплаши с глоба.

Глава XXIXАвторът на „Гаврилиадата“

Когато мадам Грицацуева напускаше негостоприемния лагер от канцеларии, към Дома на народите вече се стичаха служителите от най-скромни чинове: разсилни, деловодителки на изходящи и входящи дневници, телефонистки, млади помощник-счетоводители и здрави хлапета.

Между тях беше и Никифор Ляпис, твърде млад човек с прическа на овен и дързък поглед.

Невежите, твърдоглавците и новаците влизаха в Дома на народите през главния вход. Никифор Ляпис се смъкна в сградата през амбулаторията. В Дома на народите той бе вътрешен и знаеше най-късите пътища към оазисите, където под широколистната сянка на ведомствените списания бликат бистрите извори на хонорара.

Най-напред Никифор Ляпис отиде в бюфета. Никелираната каса запя и изхвърли три бележки. Никифор изяде чаша квасено във фурна мляко и баничка с крем, която приличаше на цветна лехичка. Всичко това той поля с чай. След това Ляпис започна бавно да обхожда владенията си.

Първото си посещение той направи в редакцията на месечното ловно списание „Герасим и Муму“. Другарят Наперников още не бе дошъл и Никифор Ляпис се запъти към „Хигроскопичен бюлетин“, седмичния рупор, посредством който фармацевтите общуваха с външния свят.

— Добро утро — каза Никифор. — Написах забележителни стихове.

— За какво? — запита завеждащият литературната страничка. — На каква тема? Нали знаете, Трубецкой, че нашето списание…

За по-точно определяне същността на „Хигроскопичен бюлетин“ завеждащият пошава с пръсти.

Трубецкой-Ляпис погледна белите си груби панталони, изпъна тялото си назад и каза напевно:

— „Балада за гангрената“.

— Това е интересно — забеляза хигроскопичната личност. — Отдавна е време да се популяризират идеите на профилактиката в достъпна форма.

Ляпис тутакси започна да декламира:

По-нататък със същия героичен четиристъпен ямб се разказваше за Гаврила, който поради невежеството си не отишъл навреме в аптеката и загинал, понеже не намазал раничката си с йод.

— Напредвате, Трубецкой — одобри редакторът, — но би било желателно още повече… Разбирате, нали?

Той размърда пръсти, но взе страшната балада, като обеща хонорара за вторник.

В списанието „Делниците на телеграфиста“ посрещнаха Ляпис гостоприемно.

— Добре че дойдохте, Трубецкой. Тъкмо ни трябват стихове. Само че — бит, бит, бит ни трябва. Никаква лирика. Чувате ли, Трубецкой? Нещо из живота на телеграфопощенци и същевременно… разбирате, нали?…

— Тъкмо вчера се бях замислил върху бита на телеграфопощенци. И цяла поема излезе. Озаглавих я „Последното писмо“. Ето…

Историята на Гаврила бе събрана в седемдесет и два реда. В края на поемата раздавачът Гаврила, макар и сразен от куршума на фашист, доставя писмото на адреса.

— Къде става това? — запитаха Ляпис.

Въпросът бе на място. В СССР няма фашисти, в чужбина няма Гавриловци, членове на Съюза на телеграфопощенци.

— Че защо? — каза Ляпис. — Действието става, разбира се, у нас, а фашистът е преоблечен.

— Знаете ли какво, Трубецкой, напишете ни по-добре за радиостанцията.

— А защо не искате раздавача?

— Нека поотлежи. Приемаме го условно.

Понатъжен, Никифор Ляпис-Трубецкой се върна отново в „Герасим и Муму“. Наперников вече седеше на своята писалищна маса. На Стената бе окачен увеличен портрет на Тургенев с пенсне, с високи ботуши и двуцевка през рамо. До Наперников стоеше конкурентът на Ляпис — стихоплетецът от предградието.

Започна старата песен за Гаврила, но вече с ловджийска насока. Творбата бе озаглавена „Молитвата на бракониера“.

— Чудесно! — каза добродушният Наперников. — Вие, Трубецкой, сте надминали в това стихотворение самия Ентих. Само че трябва да поправите тук-таме нещичко. Първо — изхвърлете напълно думата „молитва“.

— И заека — каза конкурентът.

— Защо пък заека? — учуди се Наперников.

— Защото сега не е сезон за лов на зайци.

— Чуйте, Трубецкой, променете и заека.

В преобразения вид поемата носеше заглавие „Урок за бракониера“, а зайците бяха заменени с бекаси. После се оказа, че през лятото бекаси също не се бият. В окончателна форма стиховете звучаха:

След като закуси в стола, Ляпис отново се зае за работа. Белите му панталони се мяркаха в мрака на коридорите. Той влизаше от редакция в редакция и продаваше многоликия Гаврила.

В „Кооперативна флейта“ Гаврила беше даден под название „Еолова флейта“.

Наивниците от дебелото списание „Гората, каквато е в действителност“ купиха от Ляпис малката поема „На края на гората“. Тя започваше така:

Последното занятие на Гаврила през тоя ден бе печенето на хляб. Намери му се място в редакцията на „Кифладжия“. Поемата носеше дългото и тъжно название: „За хляба, за качеството на продукцията и за любимата“ и се посвещаваше на тайнствената Хина Члек. Началото бе както преди епично:

След деликатна борба изхвърлиха посвещението.

Най-печалното бе, че никъде не дадоха пари на Ляпис. Едни обещаваха да му дадат във вторник, други — в четвъртък или петък — след две седмици. Трябваше да търси заем от лагера на враговете — там, където никога не печатаха негови произведения.

От петия етаж Ляпис се спусна на втория и влезе в секретариата на „Станок“. За негово нещастие той веднага се сблъска с усърдния Персицки.

— А! — възкликна Персицки. — Ляпсус!

— Слушайте — каза Никифор Ляпис, като снишаваше гласа си, — дайте три рубли. „Герасим и Муму“ ми дължат сума пари.

— Половин рубла ще ви дам. Почакайте. Ей сегичка ще дойда. И Персицки се върна, като доведе десетина сътрудници на „Станок“.

Завърза се разговор.

— Е, как върви търговията? — попита го Персицки.

— Написал съм забележителни стихове!

— За Гаврила ли? Нещо селско? „В зори Гаврила наш ореше, Гаврила плуга си ценеше“, а?

— Какъв ти Гаврила! То е несериозно нещо! — защищаваше се Ляпис. — Написал съм нещо за Кавказ.

— А били ли сте в Кавказ?

— Заминавам след две седмици.

— Ами не се ли страхувате, Ляпсус? Там има чакали!

— Това много ме плаши! Но в Кавказ те не са отровни!

След този отговор всички наостриха уши.

— Я кажете, Ляпсус — запита Персицки, — какви са според вас чакалите?

— Знам аз, оставете ме на мира!

— Кажете, кажете, щом знаете!

— Е, такива едни… като змии.

— Да, да, вие сте прав както винаги. Според вас седлото18 на дивата коза се поднася за ядене заедно със стремената.

— Никога не съм казвал такова нещо! — закрещя Трубецкой.

— Вие не сте казвали, а сте писали. Наперников ми каза, че сте се опитали да му пробутате такива стихчета в „Герасим и Муму“, уж из живота на ловците. Кажете искрено, Ляпсус, защо пишете за неща, които не сте виждали в живота и за които нямате никаква представа? Защо във вашето стихотворение „Кантон“ пеньоарът е бална рокля? Защо?

— Вие сте еснаф — отговори Ляпис високомерно.

— Защо в стихотворението „Надбягвания за наградата на Будьони“ вашият жокей затяга ремъка на конския хамут и след това сяда на капрата? Вие виждали ли сте някога ремък на хамут!

— Виждал съм.

— Кажете тогава какво представлява!

— Оставете ме на мира! Вие сте психопат.

— А капра виждали ли сте? На конни надбягвания ходили ли сте?

— Не е нужно да бъде човек навсякъде! — крещеше Ляпис. — Пушкин е писал турски стихове, а никога не е ходил в Турция.

— О, да, нали Ерзерум се намира в Тулска губерния.

Ляпис не разбра сарказъма. Той продължаваше разпалено:

— Пушкин е писал по материали. Той е прочел историята на Пугачовския бунт, а след това я написал. А на мене за конните надбягвания ми разказа Ентих.

След тая виртуозна защита Персицки повлече упорствуващия Ляпис в съседната стая. Зрителите ги последваха. Там на стената бе окачена голяма изрезка от вестник, оградена с траурна лента.

— Вие ли писахте този очерк в „Капитански мостик“?

— Аз.

— Това е май първият ви опит в прозата, нади? Поздравявам ви! „Вълните се прехвърляха през вълнолома и падаха надолу като стремителен крик…“ Няма що, направили сте приятелска услуга на „Капитански мостик“! „Мостик“ сега дълго няма да ви забрави, Ляпис!

— Но какво има?

— Това, че… Знаете ли вие що е крик?

— Разбира се, зная, оставете ме на мира…

— Как си представлявате вие крика? Опишете ни го със свои думи.

— Такъв… Пада, с една дума.

— Крикът пада. Забележете всички! Крикът стремително пада! Почакайте, Ляпсус, ей сега ще ви донеса половин рубла. Не го пускайте!

Но и този път половината рубла не бе дадена. Персицки домъкна от справочното бюро двадесет и първия том на Брокхаус — от Домиций до Евреинов. Между Домиций, крепост във великото херцогство Макленбург-Шверинск и Домел, река в Белгия и Холандия, бе намерена търсената дума.

— Слушайте! „Кран (нем. «Daumkraft») — една от машините за повдигане на големи тежести. Обикновеният прост кран, употребяван за повдигане на коли и тям подобни, се състои от подвижна зъбчата ос, която захваща зъбчатото колело, въртящо се с помощта на ръчка…“ И така нататък. И по-нататък: „Джон Диксън поставил през 1879 година на място обелиска, известен под названието «Иглата на Клеопатра», с помощта на четирима работници, действуващи с четири хидравлически К.“ И този уред според вас притежава способността да пада стремително? Следователно Брокхаус и Ефрон са мамили човечеството в продължение на петдесет години? Защо дращите, вместо да седнете да се учите? Отговорете!

— Трябват ми пари.

— Но вие никога нямате пари. Вечно обикаляте за половин рубла.

— Купих си мебели и си обърках бюджета.

— Много ли мебели купихте? За вашите драсканици ви плащат толкова, колкото струват — грошове!

— Хубави грошове! Знаете ли какъв стол си купих от една разпродажба…

— Във формата на змия?

— Не. Дворцов. Но ме сполетя нещастие. Снощи се връщам късно в къщи…

— От Хина Члек? — викнаха присъствуващите в един глас.

— Каква ти Хина!… От колко време аз вече не живея с Хина. Връщах се от диспута на Маяковски. Приближавам — прозорецът отворен. Веднага почувствувах, че нещо се е случило.

— Ай-ай-ай! — каза Персицки, като закриваше с ръце лицето си. — Предугаждам, другари, че на Ляпсус са му откраднали най-добрия шедьовър: „Гаврила служба си намери, Гаврила стана портиер.“

— Оставете ме да се доизкажа. Поразително хулиганство. В стаята ми се вмъкнали някакви негодници и разпрали целия стол. Ще може ли някой да ми заеме пет рубли за поправка?

— За поправката съчинете нов Гаврила. Аз дори мога да ви подскажа началото. Чакайте, чакайте… Ей сега… Ето: „Гаврила стол си купи от пазара, лош стол набави си Гаврила.“ По-бързо записвайте. Може да се продаде с печалба в редакцията на „Гласът на шкафа“… Ех вие, Трубецкой, Трубецкой!… Впрочем, Ляпсус, вие защо сте Трубецкой? Защо не си изберете по-хубав псевдоним? Например Долгорукий! Никифор Долгорукий! Или Никифор Валоа! Или още по-добре: гражданинът Никифор Сумароков Елстон? Ако ви се падне удобен случай да пробутате наведнъж три стихотворенийца в „Гермуму“, изходът от положението ви ще бъде блестящ. Едната безсмислица ще подпишете със Сумароков, другата макулатура — с Елстон, а третата — с Юсупов… Ех вие, драскач такъв!…

Глава XXXВ театър „Колумб“

Иполит Матвеевич от ден на ден ставаше все по-голям подлизурко. Когато гледаше Остап, очите му добиваха раболепен жандармски оттенък.

В стаята на Иванопуло бе толкова горещо, че изсъхналите Воробянинови столове пукаха като дърва в камина. Великият комбинатор си почиваше, подложил под главата си синята жилетка.

Иполит Матвеевич гледаше през прозореца. Там, по кривите улички, край малките московски градинки, минаваше господарска карета. В черния й лак последователно се отразяваха кланящите се минувачи: кавалергардът с медна глава, градските дами и пухкавите бели облачета. Тракайки с подкови по паважа, конете понесоха каретата край Иполит Матвеевич. Той се извърна разочарован.

Каретата носеше герб МКХ19; беше предназначена за превозване на смет и нейните дъсчени стени нищо не отразяваха.

На капрата седеше напет старец с разкошна побеляла брада. Ако Иполит Матвеевич знаеше, че коларят е не някой друг, а граф Алексей Буланов, известният хусар-отшелник, той сигурно би викнал старика, за да си поговорят за доброто старо време.

Граф Алексей Буланов бе много загрижен. Той шибаше конете и тъжно размишляваше за бюрократизма, разяждащ асенизационния подотдел, поради който вече половин година на графа не даваха полагащото му се според трудовия договор специално работно облекло.

— Чуйте — обади се изведнъж великият комбинатор, — как ви наричаха като дете?

— А защо ви е да знаете?

— Така! Не зная как да ви назовавам. Вече ми омръзнала ви наричам Воробянинов, а Иполит Матвеевич ми се вижда твърде противно. Та как ви наричаха? Ипа?

— Писанчо — отвърна Иполит Матвеевич с усмивка.

— Конгениално. Та ето що, Писанчо, вижте моля ви се, какво имам на гърба. Между плешките ме боли.

Остап смъкна през главата си ковбойката. Пред Писанчо Воробянинов се откри широк гръб на провинциален Антиной, очарователен гръб, но малко мръсничък.

— Охо — каза Иполит Матвеевич, — имате някаква червенина.

Между плешките на великия комбинатор лилавееха и преливаха в багрите на петролна дъга синини със странни очертания.

— Честна дума, цифрата осем! — възкликна Воробянинов. — За пръв път виждам такава синина.

— А друга цифра няма ли? — спокойно попита Остап.

— Като че ли буквата Р.

— Повече въпроси нямам. Всичко ми е ясно. Проклета перодръжка! Виждате ли, Писанчо, как страдам, на какви опасности се подлагам заради вашите столове. Тези аритметически знаци ми нанесе голямата самопадаща писалка с писец номер осемдесет и шест. И обърнете внимание, че проклетата писалка падна върху гърба ми в същата минута, когато пъхнах ръката си в разпрания редакторски стол. А вие нищо не можете да свършите както трябва. Кой оплеска работата със стола, а? За разпродажбата вече не говоря. Намерихте време за еротика! На вашата възраст това е просто вредно! Пазете си здравето!… Я вижте аз какво свърших! Мой актив е столът на вдовицата, двата стола на Шчукин. Столът от Изнуренков в края на краищата е също мой актив! В редакцията и при Ляпис аз ходих! И само един-единствен стол вие докарахте до победен край, и то с помощта на нашия свещен враг архиепископа.

Техническият директор крачеше безшумно с босите си крака из стаята и наставляваше послушния Писанчо.

Изчезналият в магазията на Октомврийската гара стол си оставаше, както и по-рано, тъмно петно върху бляскавия план на концесионните работи. Четирите стола в театър „Колумб“ бяха сигурна плячка. Но театърът заминаваше на турне по Волга с тиражния параход „Скрябин“ и днес представяше премиерата на „Женитба“ като последен спектакъл през сезона. Трябваше да се реши — дали да останат в Москва да търсят изчезналия в просторите на Каланчевския площад стол, или да тръгнат заедно с трупата на гастролно турне. Остап предпочиташе последното.

— А не може ли да се разделим? — запита Остап. — Аз ще тръгна с театъра, а вие останете и търсете стола на гарата.

Но Писанчо така изплашено замига с прошарените си ресници, че Остап не настоя повече.

— От два заека — каза той — винаги се избира по-тлъстият. Ще вървим заедно. Но разходите ще бъдат големи. Ще ни трябват пари. Останали са ми шестдесет рубли. Вие колко имате? Ах, аз пък забравих! На вашите години една пламенна любов струва скъпо! Постановявам: днес отиваме на премиерата на „Женитба“. Не забравяйте да облечете фрак. Ако столовете са още на мястото си и не са ги продали заради дълг към „Обществени осигуровки“, още утре заминаваме. Помнете, Воробянинов, настъпва последното действие на комедията „Съкровището на моята тъща“. Наближава финита ла комедия, Воробянинов! Не дишайте, стари ми приятелю! Равнение по рампата! О, младост! О, аромат на кулиси! Колко спомени! Колко интриги! Какъв талант показах аз на времето в ролята на Хамлет! С една дума, заседанието продължава!

За икономия тръгнаха за театъра пеша. Беше още съвсем светло, но уличните лампи вече пръскаха лимонена светлина. Пред очите на всички пролетта си отиваше. Прахът я гонеше от площадите, горещият вятър я изтикваше в малките улички. Там старите бабички приласкаваха красавицата и пиеха с нея чай в дворчетата край кръглите масички. Но животът на пролетта гаснеше — не я пускаха сред хората. А на нея толкова й се искаше да отиде при паметника на Пушкин, където вече се разхождаха млади хора с пъстри каскети, панталони кюнци, връзки „кучешка радост“ и обуща „джими“.

Момичета, наплескани с лилава пудра, сновяха между храма МСПО20 и кооперация „Комунар“ (между бившия „Филипов“ и бившия „Елисеев“). Те се караха високо. По този час минувачите забавяха крачка, но не само защото улица Тверска ставаше тясна. Московските коне не бяха по-добри от старгородските: те също така нарочно удряха копита по дървените павета. Колоездачите безшумно летяха от стадиона „Млади пионери“, от първото голямо междуградско състезание. Сладоледаджията тикаше своя зелен сандък, изпълнен с майски гръм, като плахо попоглеждаше милиционера: но милиционерът, зает със светофара, посредством който регулираше уличното движение, не бе опасен.

Двамата приятели вървяха сред цялата тая блъсканица. Съблазните изникваха на всяка крачка. Върху малки скари направо на улицата печаха карски и кавказки шишчета и филетчета. Горещият и лют дим се носеше към светлото небе. От пивниците, ресторантите и киното „Великият ням“ долиташе струнна музика. При трамвайната спирка се дереше високоговорител.

Трябваше да се бърза. Приятелите влязоха в шумното фоайе на театър „Колумб“.

Воробянинов се спусна към касата и прочете цените на местата.

— Все пак доста е скъпичко — каза той. — Шестнадесети ред — три рубли.

— Как не ги обичам тия еснафи, тия провинциални мухльовци! — забеляза Остап. — Къде се завирате? Не виждате ли, че това е каса?

— Ами къде? Нали без билети няма да ни пуснат!

— Писанчо, вие сте прост човек. Във всеки благоустроен театър има две гишета. Към гишето на касата се обръщат само влюбените и богатите наследници. Останалите граждани (те, както сам виждате, са преобладаващото мнозинство) се обръщат непосредствено към гишето на администратора.

И наистина пред гишето на касата стояха петима скромно облечени граждани. Възможно е да бяха богати наследници или влюбени; Затова пък при гишето на администратора цареше оживление. Там имаше пъстра опашка. Млади хора с модни сака и панталони, каквито провинциалистът може само да сънува, размахваха дръзко бележчици от познатите им режисьори, артисти, от редакции, от театралния костюмер, от районния началник на милицията и други лица, тясно свързани с театъра, като членове на съюза на теа- и кинокритиците, дружеството „Сълзите на бедните майки“, училищния съвет на „Ателието на цирковия експеримент“ и някакъв си „Фортинбрас при Умслопогас“. Около осем души стискаха бележки от Еспер Еклерович.

Остап се вряза в опашката, разблъска фортинбрасовците и като викаше: „Само за справка, не виждате ли, че не съм си събул дори галошите“, стигна до гишето и надзърна вътре.

Администраторът работеше като хамалин. Светла брилянтена пот оросяваше затлъстялото му лице. Телефонът го безпокоеше всяка минута и звънеше с упоритостта на трамвайна мотриса, провираща се през Смоленския пазар.

— По-бързо — викна той на Остап, — вашата бележка!

Две места — каза Остап тихо, — в партера.

— За кого?

— За мене!

— А кой сте вие, за да ви давам места?

— Все пак мисля, че ме знаете.

— Не мога да ви позная.

Но погледът на непознатия бе така чист, така светъл, че ръката на администратора сама определи за Остап две места на единадесетия ред.

— Всякакви се мъкнат — каза администраторът, като вдигаше рамене, — отде да ги знаеш кои са! Може би от Народния комисариат на просветата? Струва ми се, че съм го виждал там. Къде всъщност съм го виждал?

И като даваше машинално гратиси на щастливите теа- и кинокритици, умълчалият се Яков Менелаевич все още се мъчеше да си спомни къде е виждал тези чисти очи.

Когато бяха вече раздадени всички гратиси и във фоайето намалиха светлината, Яков Менелаевич си спомни: тия чисти очи, този уверен поглед той бе виждал в Таганския затвор през хиляда деветстотин двадесет и втора година, когато сам бе лежал там по една дребна работа.

От единадесетия ред, където седяха концесионерите, се чу смях. На Остап се хареса музикалното встъпление, изпълнено от оркестрантите на бутилки, на стъклениците на Есмарх, на саксофони и големи полкови барабани. Писна флейта и завесата, лъхайки хлад, се разтвори.

За учудване на Воробянинов, свикнал с класическата интерпретация на „Женитба“, Подкольосин липсваше на сцената. Като пошари с очи, Иполит Матвеевич видя висящи от тавана шперплатови правоъгълници, боядисани с основните багри на слънчевия спектър. Нямаше ги нито вратите, нито сините тюлени прозорци. Под разноцветните правоъгълници танцуваха дамички с големи шапки, изрязани от черен картон. Стенанията на бутилките призоваха на сцената Подкольосин, който, яхнал Степан, се вряза сред тълпата. Подкольосин бе облечен в мундир на камерхер. След като разгони дамичките с думи, каквито в пиесата няма, Той викна проглушително:

— Степа-ан!

И в същото време подскокна настрани и застина в неудобна поза. Стъклениците на Есмарх зазвънтяха.

— Степа-а-ан!! — повтори Подкольосин и пак подскочи.

Но тъй като Степан, облечен в кожа на пантера, беше също там и не се отзоваваше, Подкольосин запита трагично:

— Защо мълчиш като Обществото на народите?

— Изглежда, изплаших се от Чембърлейн — отвърна Степан, като почесваше кожата.

Чувствуваше се, че Степан ще измести Подкольосин и ще стане главното действуващо лице на осъвременената пиеса.

— А шивачът шие ли редингота?

Скок. Удар по стъклениците на Есмарх. Степан с усилие се изправи на ръце и в това положение отговори:

— Шие!

Оркестърът изсвири потпури от „Чио-чио-сан“. През цялото време Степан стоеше на ръце. Лицето му почервеня.

— Ами шивачът не пита ли защо му е на господаря такъв хубав плат? — запита Подкольосин.

Степан, който в това време вече се бе озовал сред оркестъра и прегръщаше диригента, отвърна:

— Не, не пита. Да не би да е депутат в английския парламент?

— А не пита ли шивачът дали господарят не иска да се жени?

— Шивачът пита, не иска ли, каза, господарят да си плаща алиментите.

След това светлината изгасна и публиката затропа с крака. Тя тропа дотогава, докато от сцената не се чу гласът на Подкольосин:

— Граждани! Не се вълнувайте! Светлината е изгасена нарочно, налага се от хода на действието. Това изисква и постановъчната част.

Публиката се покори. Лампите не бяха запалени до края на действието. Барабаните гърмяха сред пълния мрак. Премина с фенери Отред военни, облечени като хотелиерски портиери. После, види се, пристигна на камила Кочкарьов. Това можеше да се разбере от следния диалог:

— Уф, как ме изплаши! А на всичко отгоре и с камила дошъл!

— Ах, ти можа да видиш в тъмното?! А аз исках да ти поднеса сладка ка-мила21.

В антракта концесионерите прочетоха афиша:

— Харесва ли ви? — плахо запита Иполит Матвеевич.

— А на вас?

— Много е интересно, само че Степан е никак странен.

— А на мен не ми хареса — отсече Остап, — особено това, че мебелите им са от някакви си работилници на Вогопас. Дали не са пригодили нашите столове?

Тези опасения се оказаха напразни. В началото на второто действие и четирите стола бяха изнесени на сцената от негри с цилиндри.

Сцената на сватосването предизвика най-голям интерес сред зрителите. В момента, когато по опънатата през целия салон жица започна да се спуска Агафия Тихоновна, страшният оркестър на Х. Иванов вдигна такъв шум, че само от него Агафия Тихоновна трябваше да падне сред публиката. Ала Агафия се държеше прекрасно на сцената. Тя бе облечена с трико телесен цвят и с мъжко бомбе на главата. Балансирайки с помощта на зелен чадър с надпис „Искам Подкольосин“, тя пристъпваше по жицата и всички отдолу виждаха мръсните й ходила. От жицата тя скочи направо върху стола. Същевременно всички негри, Подкольосин, Кочкарьов с балетни крачки и сватята, облечена като железопътен кондуктор, направиха обратно салто. След това всички почиваха пет минути, през които светлината отново бе изгасена.

Кандидатите за женитба бяха много смешни, особено Пържени яйца. Вместо него изнасяха голям тиган с пържени яйца. Морякът носеше мачта с корабно платно.

Напразно търговецът Стариков крещеше, че патентът и уравнителният данък го душат. Той не се хареса на Агафия Тихоновна. Тя се омъжи за Степан. И двамата се заеха да излапат пържените яйца, които им поднесе превърналият се в лакей Подкольосин. Кочкарьов и Фьокла изпяха куплети за Чембърлейн и за алиментите, които британският Министър взема от Германия. На стъклениците на Есмарх бе изсвирена заупокойна. И завесата, лъхайки прохлада, падна.

— Доволен съм от представлението — каза Остап, — столовете са непокътнати. Но ние няма защо да се бавим. Ако Агафия Тихоновна скача всеки ден на тях, те няма да преживеят дълго.

Група млади хора с модни сака, като се блъскаха и смееха, анализираха в тънкост постановъчната част и звуковото оформяване.

— Хайде, Писанчо, време е да нанкате — каза Остап. — Утре заран трябва да се редим за билети. В седем часа вечерта театърът заминава с ускорения влак за Нижни. Така че вие вземете два билета трета класа до Нижни, Курската линия. Не е толкова страшно — ще поседим. Една нощ само.

На другия ден целият колектив на театър „Колумб“ седеше в бюфета на Курската гара. Взел мерки постановъчната част да тръгне със същия влак, Симбиевич-Синдиевич закусваше на една масичка. След като потопи мустаците си в бирата, той заразпитва тревожно монтьора:

— Дали няма да счупят хидравлическата преса по пътя?

— Голяма беля е тая преса — отвърна Мечников, — работи пет минути, а трябва да я мъкнем цяло лято.

— А с „прожектора на времената“ от пиесата „Прашецът на идеологията“ по-леко ли ти беше?

— Разбира се, че по-леко. Прожекторът беше голям, но не така трошлив.

На съседната масичка седеше Агафия Тихоновна, младичка девойка с твърди и блестящи като кегли крака. Край нея се суетеше звуковото оформяване — Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд.

— Вчера не пяхте в такт — оплакваше се Агафия Тихоновна, — ами че така аз мога да падна.

Звуковото оформяване зашумя:

— Какво да се прави! Две стъкленици се бяха счупили!

— Отде да се намери европейска стъкленица Есмарх? — крещеше Галкин.

— Я идете в Госмедторг. Не само стъкленица Есмарх, но и термометър не можете да купите! — подкрепи го Палкин.

— Вие и на термометри ли свирите? — ужаси се момичето.

— На термометри ние не свирим — обади се Залкинд, — но заради тия проклети стъкленици можеш направо да се разболееш тогава ще трябва да си мериш температурата.

Авторът на спектакъла и главният режисьор Ник. Сестрин се разхождаше с жена си по перона. Подкольосин и Кочкарьов бяха гаврътнали по три чаши и в надпревара ухажваха Жоржета Тирасполских.

Концесионерите, които бяха дошли два часа преди тръгването на влака, правеха вече пети кръг около градинката пред гарата.

На Иполит Матвеевич му се виеше свят. Гонитбата на столовете навлизаше в решителния стадий. Удължени сенки падаха върху напечения паваж. Прахът се лепеше по мокрите, потни лица. Пристигаха файтони. Миришеше на бензин. Таксита докарваха пътници. Към тях тичаха ермактимофеевичи, отнасяха куфарите и кръглите им металически плочки блестяха на слънцето. Музата на далечните пътувания хващаше хората за гушата.

— Хайде да вървим и ние — каза Остап.

Иполит Матвеевич покорно се съгласи. И в същия момент се намери лице срещу лице с майстора на ковчези Безенчук.

— Безенчук! — рече той крайно изненадан. — Какво правиш тук?

Безенчук сне шапка и замря от радост.

— Господин Воробянинов! — извика той. — Чест и почитание на скъпия гост!

— Е, как вървят работите?

— Зле — отвърна майсторът на ковчези.

— Защо така?

— Клиент търся, но той не идва.

— „Нимфа“ ли конкурира?

— Остави я! Че може ли тя да ме конкурира? Случаи няма. След вашата тъщичка само „Пиер и Константин“ изпъна краката.

— Какво говориш?! Наистина ли умря?

— Изпъна краката, Иполит Матвеевич. На поста си отиде. Бръснеше нашия аптекар Леополд и се гътна. Казват, разрив на вътрешността станал, а аз мисля, че покойникът се е надишал на лекарства от този аптекар и не е издържал.

— Ай-ай-ай — мотолевеше Иполит Матвеевич, — ай-ай-ай! Е, и ти го погреба, нали?

— Аз го погребах. Та кой друг? Че „Нимфа“, поразата да я порази, ресни слага ли?

— Победи, значи, а?

— Победих. Само че след това ме биха. За Малко да ми пръснат сърцето. Милицията ме спаси. Два дена лежах, със спирт се лекувах.

— Разтриваше ли се?

— На нас разтриването не ни помага.

— А какво те носи насам?

— Стока докарах.

— Каква стока?

— Моя стока. Кондукторът, мой познат, ми помогна да я прекарам безплатно в пощенския вагон. По приятелски.

Иполит Матвеевич едва сега забеляза, че малко встрани от Безенчук бяха наредени направо на земята ковчези. Едни с ресни, други — без. Иполит Матвеевич веднага позна един от тях. Това беше големият и прашен дъбов ковчег от витрината на Безенчук.

— Осем парчета — каза Безенчук самодоволно, — като излени. Един път ковчези.

— А кому е нужна твоята стока? Тука си имат майстори колкото щеш.

— Ами грибът?

— Какъв гриб?

— Епидемията. Прусис ми каза, че в Москва върлува гриб и просто нямало в какво да погребват хората. Всичкия материал отишъл. И ето аз реших да си оправя работите.

Остап, който изслуша целия този разговор с любопитство, се намеси:

— Слушай, байно, в Париж върлува грип.

— В Париж ли?

— Ами да. Тръгвай за Париж. Там пара ще натрупаш. Наистина, ще има малко затруднения с визата, но ти, байно, не скърби. Ако Бриан те обикне, ще заживееш добре: ще се наредиш като лейбмайстор на ковчези при Парижкия муниципалитет. А тук нашите майстори са бол-бол.

Безенчук уплашено се огледа. Действително по площада, въпреки уверенията на Прусис, не се търкаляха трупове, хората стъпваха бодро на краката си, някои от тях дори се смееха.

Влакът отдавна бе отнесъл и концесионерите, и театър „Колумб“, и другите пътници, а Безенчук все още стоеше замаян над своите ковчези. В припадащия здрач очите му горяха с жълт неугасим пламък.