Двоен гьовеч

10. юли. 2000. Чѐрвенска обител.

Драги ни Първи частен редакторе,

още по-драги ни К.,

ЗДРАВЕЙТЕ!

Доста дълго сте живели с мисълта, че сте се отървали от мене — животът е много по-суров и ето ме пак! Досадник с претенции, че е натрупал купчина писмена, които някой уж трябвало да прочете… И защо пък, с какво е виновен този К.К., та да се напъва — да ги чете и Той! Отговорът е: щото е Грешен! Интифоса навремето този Велимир, даде му благосклонността си, място във вестника и самочувствието, че може безнаказано да хаби белите листи.

Ох, драги К., много помпозно затънах в увода си… карам направо — защо те безпокоя:

Моля те за мнение — да си сверя часовника. Ако лично нямаш време, дай на някое циганче два лева — да свърши тази черна работа — ще оправиме после борча.

Отдавна чувствах смътно някакъв дълг, да разкажа някои неща — по Велимировски. Какъвто съм си бъбрив, се оказа, че е много това, което искам да спо-деля. Посъбраха се листи, а още не съм стигнл до Важните неща, от Времето и Професията. С много хора съм общувал, хора различни според сегашните етикети и тенекии вързани по опашките им, но — Хора!

Събрал съм предварителни бележки в доста па-пки и измъквам по нещо да го разработвам. На пръв поглед — хаотично и без определен ред.

Моля те, кажи ми: има ли нещо в това което ти пращам; щото червеят на съмнението чопли нон-стоп. В моето усамотение не мога достатъчно да се дистанцирам и преценя. Виждам, че поетичните места и сносна проза грозно се преливат в документалистика; има и много регионални стойности, които стесняват адреса, а ми се иска да ги има. Нали, като чопли, човек не знае — какво ще разчопли… дано да не ме ругаеш много (наум) за времето което ти губя; само ми намекни и — никога няма да ти досаждам повече.

Посрещнах двехилядната — със скован гръбнак и купища инжекции. Добре, че получих американска помощ — компютър, та ме заглавичква.

Твой графоман: Велимир.

12. септември. 2000. София.

Здравей, приятелю, Велимире,

Извини ме, че се забавих толкова дълго с това писмо, но имах лични и роднински проблеми, надявам се, че това не е проличало във вестника. Освен това се извинявам, че ти пиша на компютър, с принтер, който няколко месеца категорично отказва да пише буквата „А“ в началото и края на реда и така добива качеството, наречено от Илф и Петров — турски акцент.

Вестникът прекарва трудни моменти, които също ме доведоха до голямо изтощение и оглупяване. Още веднъж се убеждавам, че когато в една работа става дума за пари, няма милост. Става дума както за напусналите двама сътрудници, да са живи и здрави, така и в много по-голяма степен за все по-тежката ни борба с разпространителите на вестниците — от които не можем да си съберем парите от продажбите и които от селски даскали станаха собствеци на офиси на Граф Игнатиев, говорят по джиесеми и карат мерцедеси.

Това е накратко положението. Ще добавя само, че през останалото време ми се налагаше да пиша не това, което искам, а това, което трябва.

Но стига оправдания…

Какво мога да кажа за твоята книга Разчоплени сантименти. Преди всичко, че това е една много по-лична книга от предишната. Трудно е да гледам на нея като редактор, щото разбирам, че освен другото — има за теб и терапевтична стойност, т.е. — попълва известната на всеки ни — нужда да огледа живота си, да го опоетизира, да го разкаже на някого. Това се вижда и в посвещението, което си й сложил.

Прочетох книгата с удоволствието, че във всеки ред чувам твоя глас. Все повече започвам да ценя в текстовете онази лична нота, на която свири авторът и която го различава от другите. Например: Майлс Дейвис. Разбира се, в това има и известно коварство. Личността се пренася на листа с всичките си особености: бъбривост, слодкодумство, стремеж да обхване необятното, неповторим слог, интересни възгледи и прочие.

Пак повтарям, книгата е много лична и не бих се месил в нея. Всичко зависи от твоето чувство за мярка. Все пак, без да съм твърдо убеден, някои допълнения започват да излизат от нея и да се приготвят за някоя друга книга: „Скици на разни скици“, представянето на предишната книга, няколко текста, които са разкази и като, че ли излизат от общия мек — и защо да крием, елегантен тон на книгата.

Толкова ми позволява чувството за мярка. Останалота си го решавай ти, вече си голям!

Накрая искам да те уверя писмено, че с най-голямо удоволствие ще посетя феодалното ти имение, но работя като куче и постъпките ми не зависят от мен. Рано или късно това събитие ще стане радостен факт!

Пожелавам много здраве на теб и жена ти и — равновесие, равновесие, равновесие!

Твой К.К.

28. септември. 2000. Чѐрвенска обител

Предраги ни Енчо (Мутафов),

Двадесет и четири часа след телефонната Ни комуникация, както е по закон, изпълнявам заканата си и изпращам Четивото, което вярвам, ще ти стане Настолно, т.е. ще си стои на стола, между другите чакащи на опашката в приемната ти.

Писмено потвърждаваме:

Не щеме ний богатства, не щеме ний… от Вас!

Не щеме и ходатайства за печат!

Не щеме задълбочени анализи! (по този повод си спомням, как Бачо Найден (Петков) се задържа за по-дълго от обикновено пред една картина в почивка-та на Жури за ОХИ и бай Дечко (Узунов) му рече, да не се застоява много, щото картината ще падне от изложбата. Сиреч, ако много я гледа, ще открие кусурите; и още по-сиреч — ако много се задълбочиш в четеното — може хептен да не ти хареса.

А щеме: Първо впечатление и Второ такова!

Има ли нещо?! Имам ли право да си въобразя-вам, че трябва да се чете от людете? Ще ли им е интересно? И други, откъснали се от сърцето Ви думи.

Уговорка: Още не е решена окончателно композицията; кое ще влезе и кое — не. В следващата книга, ако я има, ще са професионалните ми сантименти: дългия път до някакво съвършенство, колегите, срещите с интересни хора и т.н. Имам какво да кажа…

Стига съм те мъчил. Станал съм милозлив! Дерзай! И знай (олеле — мерена реч!), че чакам отзив. В тази изолация, която съм си самоналожил, много ми е важно — какво мисли Енчо Мутафов

Велимир Петров

20. ноември. 2000. София

Енчо Мутафов поздравява писателя и художника Велимир Петров, като на първо място поставя Писателя, тъй като той е на писалищната му маса — о-ле-ле, не писателя, горката ми маса! За книгата му става въпрос! А художникът — тоест картината му, виси с прекрасна сила, в прекрасната колекция Мутафова.

Искам да кажа, че писателят е по-актуалното явление, според зависи, както казвахме като страшни пичове, тоест в юношеството си. А няма как, защото и двамата сме белязани с двучекръчие, или с двузанаятие, или с двумайсторие — както по ти харесва.

Твоето дву — и прочие те кара да правиш еднакво добре картини и книги, а моето — да пиша еднакво добре за едното и другото.

До тука беше теоретико-философската страна на поздрава. Следва приложната. А тя се състои в следното:

Ръкописа прочетох внимателно, а при мене това значи — с молив и лист в ръка. Професионалният прочит не попречи на хедонистичния — да изпитам истинско удоволствие от четенто. (Ето, че машината ми изписа последната дума, както ги изговаряше бившият ни президентче Жельо Желев — четенто, завръщанто, отиванто).

Книгата ти е много добре, пускай да се печати, а после да се чете от народонаселението. Но тъй като държиш на моето мнение и конкретни бележки, те са следните:

МНЕНИЕТО: Художникът и писателят Велимир Петров се различават коренно един от друг. И двамата си вършат добре работата, но различно. Като се видим, ще изложа по-подробно разликата. Имам и интересна идея за публикация — представяне.

БЕЛЕЖКИ: (Предимно приложни, дребни.)

• Паузите между пасажите са много и накъс-ват текста. На доста места съм отбелязал с молив.

• Прекалено много многоточия — сякаш мисълта ти няма край, а написаното слово все пак — тряб-ва да я озапти. Почти по цялата книга съм надрас-кал кои многоточия според мен да отпаднат.

• Не е нужно да се отбелязва кое е печатано във вестника. Книгата пред твоя читател е написана като книга, а не като парчета, печатани тук итам.

• От „Скиците…“ да останат само тия — от личния ти живот, а не — измислените. Ти правиш все пак книга — „Разчоплени сантименти“.

• „Татков поменик“ — писан през октомври, да влезе към сюжетите относно детството — там ще стои много добре.

• Някои неща могат и да отпаднат, натежават повече, отколкото трябва — ти прецени сам.

• Скиците за „Бай Дечко“ ще бъде по-добре да отидат в следващата ти книга — за колегите; и то като нейно начало, като „Фа диез миньор“ — за една симфония.

• „О, сините очи на Нина!“ — може да се вмести преди последния епизод на книгата, за какъвто аз ти предлагам да бъде словото ти за премиерата. Намирам го за разкошно и за добър преход между тази и — да даде Бог — следващата книга от професионалния живот.

ПОСЛЕПИС: Тъй като във втората книга ще се разказва най-много за Енчо Мутафов — с по-интересни хора от него не си се срещал; можеш да измислиш един финален епизод, който да измести току-що препоръчания за финал и той да бъде връзката между втората и първата книга — това е лично мнение, колкото и да го намирам за прекалено обективно. Не си длъжен да се съобразиш с него, но — ако се вслушаш в един вътрешен глас, ако чуеш как говори съвесттати, ако нададеш ухо на таланта си, всички те, един през друг, едно през друго — ще те посъветват за същото.

Ако не го направиш, какво значи? — че нямаш: 1. вътрешен глас; 2. съвест; 3. талант.

Оставям сам да прецениш — имаш ли ги и ще подходиш ли към горното ми — по подобающ начин.

Други предложения, мнения, съвести, таланти и прочие — като се видим. С надежда съм да стане, да отделя време и да направя очна ставка как сигледаш имота, като под имот имам предвид: къща, дворове, животни, растения, вина, ракии, картини, книги. Ще ми е драго да се видим и с Милена, че сепозабравихме. Останалото е от Бога.

Към поздравите към Вас се присъединява иБра-тинова Венета, споделяща моята симпатия.

С обич: Енчо Мутафов.