Двор от крила и разруха

Глава 51

Дори посред лято в илирианския планински лагер беше влажно. Хладовито. Имало и прекрасни дни, уверил ме бе Рис, като са намръщих, докато се ответрявахме, но май прохладното време се отразяваше по-добре на всяка армия. Горещините обтягаха нервите. Особено когато не можеше да се спи от жега. А като се имаше предвид колко свадливи бяха илирианците поначало… Имахме същински късмет, че небето беше облачно, а вятърът бе придружен от мъгли.

Ала дори благоприятното време не придаваше дружелюбен вид на лицата от приветствената група.

Разпознах само един измежду мускулестите илирианци в тежки брони, дошли да ни посрещнат. Лорд Девлон. Изражението му си беше все така насмешливо, но доста по-меко в сравнение с отявлената ненавист, изкривила чертите на неколцина от воините. И те като Азриел и Касиан имаха тъмни коси и лешникови или кафеникави очи. И кожа в наситени златистокафяви нюанси, в някои случаи осеяна с костенобели по-плитки или дълбоки белези.

Но за разлика от приятелите ми, илирианците пред нас носеха по един или два Сифона на ръцете си. Седемте, с които се окичваха Азриел и Касиан, изглеждаха почти вулгарно на техния фон.

Събраните елфи обаче се бяха вторачили единствено в Рис, сякаш илирианците от двете му страни бяха част от пейзажа. Ние с Мор останахме до Неста, която се беше преоблякла в удобна тъмносиня рокля и сега оглеждаше лагера, крилатите воини, огромното множество около нас…

Илейн почти оставаше скрита зад стена от телата ни. Познавайки назадничавото отношение на илирианците към която и да било елфа, бях предложила да се спотаим на заден план при първата среща, и то буквално. В легиона имаше само шепа жени воини… А сега не беше моментът да изпробваме илирианската толерантност. По-късно — ако спечелехме войната. Ако оцелеехме.

Девлон проговори пръв:

— Значи е истина. Стената е паднала.

— Временна спънка — рече бодро Рис.

Още носеше изискания си жакет и панталон от срещата с Великите господари. Незнайно защо ги беше предпочел пред илирианското бойно облекло. И крилата си.

Защото вече знаят, че съм тренирал с тях, че съм един от тях. Но трябва да си припомнят, че съм и техен Велик господар. И нямам намерение да им отпускам юздите.

Сякаш плъзна обвити в коприна нокти по съзнанието ми.

После се зае да раздава строги, студени указания за предстоящата офанзива на юг. Гласът на Великия господар — гласът на воин, който се бе сражавал в предишната война и нямаше намерение да губи тази. Касиан често се включваше със свои заповеди и разяснения.

А Азриел — Азриел просто ги наблюдаваше отвисоко. Преди няколко месеца бе отказал да дойде в лагера. Не му харесваше да се връща тук. Ненавиждаше тези хора, корените си.

Другите лагерни главатари често надничаха към сенкопоеца с ужас, гняв и отвращение. Той им отвръщаше само с гибелния си поглед.

Разговорът продължи дълго, а накрая Девлон надзърна отвъд Рис — към нас.

Намръщи се на Мор. Намръщи се и на мен, но малко по-сдържано… за негов късмет. Сетне забеляза Неста.

— Какво е това? — попита Девлон.

Неста просто продължи да се взира в него, стиснала ръбовете на сивата си пелерина върху гърдите си. Един от другите главатари направи някакъв знак за прогонване на злото.

— Това — отвърна със страховито тих глас Касиан — не ви влиза в работата.

— Вещица ли е?

Отворих уста, но Неста отговори с равен тон:

— Да.

И пред очите ми деветте възрастни, калени илириански военачалници потрепнаха уплашено.

— Да, понякога се държи така — обясни Касиан, — но иначе е Върховна елфа.

— Върховна е колкото ние сме Върховни — оспори Девлон.

Спусна се твърде тягостно мълчание. Дори Рис като че ли не знаеше какво да каже. При първата ни среща Девлон възропта, че двете с Амрен сме били „други“, като че усещаше подобни неща.

— Дръж я настрана от жените и децата ни — процеди той.

Стиснах свободната ръка на Неста в безмълвно предупреждение да си мълчи.

Мор изсумтя и илирианците се напрегнаха. После пристъпи от крак на крак, разкривайки Илейн зад себе си. Малката ми сестра просто мигаше опулено, оглеждайки лагера. Армията.

Като я съзря, Девлон изпръхтя. Илейн се загърна по-плътно в синята си пелерина, извръщайки очи от гигантските, мускулести воини и оживения военен лагер, ширнал се към хоризонта… Приличаше ми на роза в кално поле. Гъмжащо от препускащи коне.

— Не се бой от тях — каза й Неста изпод сключените си вежди.

Ако Илейн беше нежен цвят на фона на военния лагер, то Неста… тя беше прясно изкован меч, готов да пролее първа кръв.

Води ги в шатрата ни — каза ми безмълвно Рис. — Девлон сигурно ще изпадне в истерия, ако погледа още малко Неста.

Щедро бих платила да го видя.

Аз също.

Прикрих усмивката си.

— Да изпием по нещо топло — предложих на сестрите си и махнах на Мор да дойде с нас.

Запътихме се към най-голямата шатра в лагера, от чийто връх се вееше черно знаме, на което бяха извезани планина и три сребърни звезди. И воините, и всяка от елфите, трудещи се покрай огньовете, ни проследиха мълчаливо с погледи. Неста отвърна на всички им с презрително високомерие. Илейн беше забила очи в сухата, скалиста земя.

Шатрата беше обзаведена семпло, но луксозно: дебели килими застилаха ниската дървена платформа, изолираща шатрата от влажната земя; метални фенери с елфическа светлина мъждукаха покрай разпръснатите из помещението столове и канапета, покрити с плътни кожи. Масивно писалище с няколко стола заемаше едната половина от централното помещение. А зад завеса в дъното… вероятно ни чакаше леглото.

Мор се метна на най-близкото канапе.

— Добре дошли в илириански военен лагер, дами! Моля, сдържайте удивлението си!

Неста закрачи към писалището и разгърнатите върху него карти.

— Каква е разликата — попита, без да поглежда никоя от нас — между елфа и вещица?

— Вещиците трупат сила, надхвърляща вродения им запас — отговори с неочаквано сериозен тон Мор. — С помощта на заклинания и архаични талисмани овладяват повече магия, отколкото им е отредил Котелът. И я използват за каквото решат: добро или лошо.

Илейн изучаваше мълчаливо шатрата, кипвайки глава назад. Тежката й кестенявозлатиста коса се люшна зад гърба й и елфическата светлина затанцува сред копринените й кичури. Беше вдигнала само половината от нея, за да може останалата да скрива островърхите й уши, ако заклинанията случайно не сработеха в имението на Грейсън. Тези на Тамлин не бяха повлияли на Неста — нищо чудно Грейсън и баща му също да се окажеха неподатливи на подобни магии.

Илейн седна на стола до Мор и роклята й — розова като зората и по-изящна от онези, които обикновено носеше — се смачка под нея.

— Много ли… много ли от тези войници ще загинат?

Аз настръхнах, но Неста отвърна:

— Да.

Почти прочетох неизречените й думи: „Твоят другар може да загине и преди тях“.

— Когато си готова, Илейн, дай знак и ще те омагьосам — каза Мор.

— Ще боли ли? — попита Илейн.

— Не те боля, когато Тамлин омагьоса спомените ти — отбеляза Неста, подпирайки се на писалището.

Мор все пак й отговори:

— Не. Може само да гъделичка. Просто се дръж като човек.

— Аз и сега се държа така.

Илейн закърши тънките си пръсти.

— Да — обадих се аз, — но… опитай да не говориш за… виденията си. Поне докато сме там. — След което побързах да добавя: — Освен ако не е нещо, което не можеш да…

— Мога — увери ме тя, изправяйки кльощавите си рамене. — Ще се справя.

Мор се усмихна сдържано.

— Вдишай дълбоко.

Илейн й се подчини. Едва мигнах, и вече бе готово.

За секунда бяха изчезнали бледото сияние на безсмъртната й жизнеспособност, поизострените черти на лицето й, елфическите уши, свръхестествената грациозност. Образът й някак се посмекчи. Стана по-прозаичен — доколкото красота като тази на Илейн можеше да е прозаична. Дори косата й сякаш загуби блясъка си; златистото се превърна в месингово, кестенявото в сивкаво.

Илейн огледа ръцете си, завъртя ги.

— Чак сега осъзнавам… колко обикновено съм изглеждала.

— Пак си красива — увери я топло Мор.

Илейн й се поусмихна.

— Май войната обезсмисля подобни неща.

Мор се умълча за кратко.

— Вероятно. И все пак не й позволявай да ти ги отнема.

Усещах дланта на Илейн потна и студена до моята, докато Рис ни ответряваше към човешките земи, оставил Азриел и Неста на Мор. И макар лицето й да изглеждаше спокойно, когато се озовахме под жаркото слънце на същинското лято в простосмъртния свят, тя стискаше ръката ми така, както желязната халка стискаше пръста й.

Горещината сякаш тегнеше над имението пред нас. И в двете посоки не виждах друг вход, освен през каменната стражева кула.

А колосалната стена се издигаше пред нас, непоклатима като гигантски звяр, толкова висока, че трябваше да извия врат назад, за да зърна шиповете по върха й.

Стражите при масивните железни порти…

Рис пъхна ръце в джобовете си, вече обгърнал всички ни с щит. Мор и Азриел заеха отбранителни постове от двете ни страни.

Дванайсет стражи пред тази порта. Всичките въоръжени, със скрити под солидни шлемове лица независимо от жегата. Телата им, чак до ботушите, също бяха скрити под броня от тежки метални пластини.

Всеки от нас можеше да ги прати на оня свят без дори да замахне с ръка. А стената, която пазеха, портите, пред които стояха на пост… Едва ли и те биха издържали дълго.

Но… ако успеехме да защитим укреплението със заклинания, да разположим отряд от елфически воини… През отворените порти се забелязваха просторни земи — полета, ливади, гори, езеро… А отвъд тях… внушителна, солидна крепост от тъмнокафяв камък.

Неста имаше право. Това място приличаше на затвор. Господарят му се беше приготвил да преживее бурята вътре, царувайки в личния си дворец. Но наистина имаше място. Достатъчно място за много хора.

А някогашната претендентка за господарка на този затвор… Вирнала гордо глава, Илейн заяви на стражите, на десетината стрели, насочени към крехката й шия:

— Кажете на Грейсън, че годеницата му идва при него. Кажете му… кажете му, че Илейн Арчерън търси убежище.

Глава 52

Оставиха ни да чакаме пред портите, а един страж яхна коня си и препусна по дългия, прашен път към самата крепост. Втора защитна стена обгръщаше масивната сграда. С елфическото си зрение видяхме как и нейните порти се отварят, а след тях и още едни.

— Как изобщо сте се срещнали — попитах шепнешком Илейн, докато чакахме под сянката на великанските дъбове пред главната порта, — щом го държат заключен тук?

Тя не откъсваше поглед от далечната цитадела.

— На един бал. Организиран от баща му.

— Ходила съм и на по-забавни погребения — измърмори Неста.

Илейн я стрелна косо.

— Този дом от години се нуждае от женска ръка.

Никоя от нас не спомена, че едва ли точно тя щеше да му я осигури.

Азриел стоеше на няколко крачки от нас и сякаш се сливаше със сенките на исполинските дъбове. Мор и Рис обаче следяха всичко. Следяха всички стражи, чийто страх… соленият му, потен мирис стържеше по сетивата ми.

Но мъжете не помръдваха от местата си, насочили стрелите си с ясенови върхове към нас.

Минутите се заточиха. Накрая над най-далечните порти на крепостта се развя жълт флаг. Приготвихме се да прекрачим прага.

Един от стражите пред нас изръмжа:

— Той ще излезе да ви види.

Нямаше да ни допуснат в крепостта. За да не се натъкнем на отбранителните им съоръжения, ресурсите им.

Поканиха ни само в стражевата кула.

Но колкото и да се мъчехме да прикрием различното в нас… кучетата, вързани за вътрешните стени, заръмжаха. Толкова злобно, че стражите се принудиха да ги изведат.

Централното помещение на стражевата кула беше задушно и тясно — и отесня още повече, когато ние влязохме. И въпреки че предложих на Илейн да седне до закования прозорец, тя остана права начело на групата ни. Пред затворената желязна врата.

Знаех, че Рис подслушва разговорите на стражите отвън и пипалата от силата му само чакат да усетят дори най-малката промяна в интонацията им. Съмнявах се да е възможно камъкът и желязото на едно укрепление да се опрат на когото и да било от нас, камо ли, ако сме заедно… но… Фактът, че ни бяха затворили тук, някак ме притесняваше. Правеше тялото ми неспокойно, обливайки го в студена пот. Прекалено тясно беше, въздухът не ми достигаше…

Всичко е наред — успокои ме Рис. — Тези стени не могат да те удържат.

Кимнах, макар и да не беше проговорил на глас, мъчейки се да потуша чувството, че каменните стени и таванът ме притискат от всички страни.

Неста ме наблюдаваше внимателно. Затова й признах:

— Понякога… ми е трудно да стоя в тесни пространства.

Тя задържа погледа си върху мен. Сетне прошепна, нищо че всички около нас я чуваха.

— Вече не мога да влизам във вани. Налага ми се да използвам кофи.

Не знаех — не бях предполагала дори, че къпането, потапянето във вода…

Не се престраших да докосна ръката й, но казах:

— Като се приберем, ще ти пригодим нещо друго.

Можех да се закълна, че в очите й проблесна благодарност, че вероятно щеше да каже нещо, ако не се бяха появили конете.

— Двайсетина стражи — прошепна Азриел на Рис. След това надникна към Илейн. — И лорд Грейсън заедно с баща си, лорд Нолан.

Илейн притихна като кошута, когато по чакъла отвън захрущяха стъпки. Хванах погледа на Неста, прочетох разбирането в него и кимнах.

Опиташе ли някой да нарани Илейн… нямаше да ме е грижа какво бях обещала на сестра си. Щях да позволя на Неста да го разкъса на парчета. Тя наистина държеше пръстите си свити, сякаш от върховете им бяха изникнали невидими хищнически нокти.

Ала вратата се отвори със замах и…

Задъханият млад мъж изглеждаше толкова… човешки.

Красавец с кестенява коса и сини очи, но… човек. Беше висок и под леката му броня си личеше едрото му телосложение — същински идеал за простосмъртен рицар, който би грабнал някоя хубава девойка на коня си, отпрашвайки към залеза.

Толкова далечен от свирепата мощ на илирианците, от обиграната кръвожадност на Мор и Амрен. От моята собствена пагубна ярост — и тази на Неста.

От гърлото на Илейн се изтръгна тъничък звук, щом зърна Грейсън, който още се мъчеше да овладее дишането си, оглеждайки я от глава до пети. Той понечи да пристъпи напред…

Широка, осеяна с белези ръка сграбчи гърба на бронята му и го застопори на място.

Мъжът, възпрял младия лорд, влезе в тясната стаичка.

Висок и слаб, с орлов нос и сиви очи…

— Какво се случва тук?

Всички се взряхме в него изпод вежди.

Илейн трепереше.

— Сър, лорд Нолан…

Думите я предадоха и тя отново надникна към годеника си, който не сваляше искрените си сини очи от нея.

— Стената рухна — обяви Неста, заставайки до Илейн.

Грейсън премести погледа си към нея. И пребледня от смайване, забелязвайки ушите й, поразителната й красота… неземната сила, пърхаща край нея.

— Как… — продума младият лорд с гърлен, пресипнал глас.

— Отвлякоха ме — отвърна хладно Неста без капка страх в очите. — Армията, нахлуваща в земите ни, ме похити и ме преобрази против волята ми.

— Как? — повтори въпроса на сина си Нолан.

— С Котела. Оръжие, което дарява на притежателя си силата да… да върши подобни неща. Изпробваха я върху мен.

Неста им предложи сбития си, насечен разказ за кралиците, Хиберн и рухването на стената.

Когато приключи, лорд Нолан додаде само:

— Кои са спътниците ти?

Знаехме, че рискуваме. Да разкрием кои сме, при положение че имахме представа колко се бои от всякакви елфи, камо ли Велики господари…

И все пак сторих крачка напред.

— Казвам се Фейра Арчерън. Аз съм Велика господарка на Двора на Нощта. Това е Рисанд, моят… съпруг.

Не вярвах „другар“ да им е известно понятие.

Рис застана до мен. Няколко от стражите запристъпваха от крак на крак, шушукайки ужасено. Някои дори подскочиха, когато вдигна ръка, за да покаже зад себе си.

— Мориган, Третата в командването ни. И главатарят на шпионите ни — Азриел.

Лорд Нолан дори не пребледня. За разлика от сина му, който обаче запази самообладание.

— Илейн — пророни Грейсън. — Илейн… какво търсиш с тях?

— Тя ни е сестра — отвърна Неста, все още свила пръсти, сякаш удължени с невидими нокти. — И по време на войната ще е в най-голяма безопасност с нас.

Илейн прошепна:

— Грейсън, идваме със зов към теб… — Умолителен поглед към баща му. — И към двама ви… Отворете портите си за всички човеци, смогнали да стигнат дотук. За семействата, търсещи убежище. След рухването на стената… Мислим… те мислят, че няма достатъчно време за евакуация. Кралиците няма да изпратят помощ от континента. Но тук беззащитните може и да имат шанс да оцелеят.

Никой от двамата не й отвърна, макар че Грейсън сведе взор към годежната й халка. Сините му очи се премрежиха от болка.

— Бих ти повярвал — промълви тихо той, — ако не знаех, че всяка твоя дума е лъжа.

Илейн примигна.

— Аз… аз не…

— Да не би да си въобразяваше — обади се лорд Нолан и направи крачка към нас, а двете с Неста мигновено заехме отбранителни позиции до Илейн, — че можеш да дойдеш в моя дом и да ме заблудиш с елфическата си магия?

Рис заяви:

— Не ни интересува дали ни вярвате. Молим ви единствено да помогнете на онези, които не са в състояние да се защитят сами.

— И какво бихме спечелили от това? Вие какъв риск ще поемете?

— Разполагате с арсенал от ясенови оръжия — изтъкнах. — Смятам, че рискът за нас е очевиден.

— За сестра ви също — изплю Нолан към Илейн. — Не я отлъчвайте от групичката си.

— Всяко оръжие може да нарани простосмъртен — отбеляза безизразно Мор.

— Но тя не е простосмъртна, нали? — озъби се Нолан. — Не, от достоверен източник знам, че Илейн Арчерън първа е била преобразена в елф. И вече има син на Велик господар за другар.

— И кой точно ви уведоми? — вдигна вежда Рис и в очите му проблеснаха гняв и изненада.

Отвън се чуха стъпки.

И всички вкупом посегнахме към оръжията си, когато Юриан влезе в стражевата кула и отговори вместо лорда:

— Аз.

Глава 53

Юриан вдигна смуглите си ръце; нови мазоли осейваха дланите и пръстите му. Нови, защото през последните месеци му се беше наложило да обучава възкресеното си тяло да борави с оръжия.

— Прибрах се у дома — заяви той. — Спрете да ръмжите вече.

Илейн се разтрепери — или заради разкритието на истината, или заради спомените, които връхлетяха нея и Неста, когато Юриан се появи пред очите им. Той кимна на сестрите ми.

— Дами.

— Те не са дами — изсъска лорд Нолан.

— Татко — предупреди го Грейсън.

Нолан не му обърна внимание.

— Като дойде тук, Юриан ни обясни какво ви е сполетяло. За какво ламтят кралиците от континента.

— И какво е то? — попита Рис с измамлива благост.

— Могъщество. Младост — сви рамене Юриан. — Обичайните неща.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

Трябваше да го убием още сега, преди да ни е наранил повече; да го убием заради стрелата, с която прониза гърдите на Азриел, и заплахата му към Мириам и Дракон — навярно причината да изчезнат от лицето на земята, оставяйки ни да се бием сами в тази война…

— Кралиците са змии — заяви Юриан, облягайки се на някаква маса, прилепена до стената. — Заслужават да бъдат изклани заради предателството си. Почти никакви усилия не вложих, когато Хиберн ме изпрати да ги привлека към нашата кауза. Само една от тях беше достатъчно благородна да участва в играта; само тя усети, че са ни раздали лоша ръка, но трябва да я изиграем възможно най-добре. А когато ви помогна, другите научиха. И я предадоха на Атора.

Очите на Юриан светеха ярко, но не от лудостта в тях, осъзнах аз.

А заради бистрата му мисъл.

И като че ли светът се изплъзна изпод краката ми, когато добави:

— Кралят ме възкреси, за да ги привлека на негова страна, вярвайки, че съм загубил разсъдъка си през петте века, в които Амаранта ме държа затворен. И като се преродих, осъзнах, че съм попаднал сред някогашните си врагове, сред лица, които едно време бях набелязал за отмъщение. Озовах се от грешната страна на стената, застрашаваща да смаже човешките земи.

Юриан погледна надясно към Мор, чиято уста представляваше тясна линия.

— Ти ми беше приятелка — пророни той с осезаемо напрегнат глас. — Сражавахме се рамо до рамо в множество битки. А незабавно повярва, че съм им позволил да ме настроят срещу вас.

— Онова, което причини на Клития… беше същинска лудост. И тази лудост те погълна.

— С радост й го причиних — процеди Юриан. — С радост, защото само така можехме да спечелим някакво предимство във войната. Не ме интересуваше как ще се отрази на мен, как ще ме прекърши. Защото това бе начинът да се освободим. Имах петстотин години да разсъждавам по темата. В плен на врага. Петстотин години, Мор.

Произнесе името й като близък, като стар познат…

— Доста убедително изигра злодея, Юриан — измърка Рис.

Юриан извърна лице към него.

— А ти трябваше да погледнеш в съзнанието ми. Очаквах да видиш истината. Защо не го стори?

Рис не отговори дълго време. Накрая промълви тихо:

— Защото не исках да виждам нея.

Да вижда образа на Амаранта в спомените му.

— Намекваш — подхвана Мор, — че през цялото време си помагал на нас?

— Нима има по-добро място да кроиш планове за свършека на врага си, да опознаваш слабостите му от това да си до него?

Всички се умълчахме. Лорд Нолан ни наблюдаваше, а синът му… Грейсън и Илейн просто се взираха един в друг.

— Защо толкова маниакално издирваш Мириам и Дракон? — попита Мор.

— Това очаква светът от мен. Това очаква Хиберн. А ако ми се отплати, както сме се уговорили, ако ги открие… Легионът на Дракон е толкова могъщ, че може да обърне всяка битка. Точно заради това се съюзих с него във Войната. Не се и съмнявам, че през цялото време го е държал в готовност. Досега със сигурност е узнал какво се случва по тези земи. И че ги издирвам.

Предупреждение. Единствено така Юриан можеше да го предупреди — като изиграеше ролята на преследвача.

— Означава ли, че не искаш да убиеш Мириам и Дракон? — попитах го аз.

В очите му просветна неподправена искреност и той поклати глава веднъж.

— Не — отвърна дрезгаво. — Искам да ги помоля за прошка.

Надзърнах към Мор. Нейните очи плуваха в сълзи. Тя примигна гневно, за да ги прогони.

— Мириам и Дракон изчезнаха — обяви Рис. — Заедно с народа си.

— Тогава ги намерете — каза Юриан. Той посочи с брадичка към Азриел. — Изпрати сенкопоеца, изпрати когото решиш, но ги намерете.

Мълчание.

— Погледни в главата ми — подкани го Юриан. — Погледни и се увери.

— Защо точно сега… — попита Рис. — Защо тук?

Юриан остана взрян в него.

— Защото стената падна и най-сетне успях да дойда тук. За да предупредя човеците. Защото… — Той въздъхна тежко. — Защото веднага след края на срещата ви тази сутрин Тамлин изтича обратно при Хиберн. Право в лагера му в Двора на Пролетта, откъдето утре кралят ще атакува по суша Двора на Лятото.

Глава 54

Юриан не ми беше враг.

Умът ми не го побираше. Въпреки че и двамата с Рис надникнахме в неговия.

Аз не се задържах дълго.

Болката, чувството за вина, яростта, всичко, което бе видял и изтърпял…

Но Юриан казваше истината. Буквално разголи душата си пред нас.

Знаеше къде точно ще ни нападнат. Къде и кога, както и с колко голяма армия.

Азриел изчезна без дори да надзърне към когото и да било от нас. Отиде да предупреди Касиан и да мобилизира легиона.

Юриан заразказава на Мор:

— Не убиха шестата кралица. Васа. Тя от самото начало се досети какво мога да сторя. Поне така си мислеше. Предупреди ги. Каза им, че ако се преродя, не ги чака нищо хубаво и трябва да съберат армиите си, да атакуват заплахата, преди да се е разраснала. Ала Васа е твърде безразсъдна, твърде млада. Не изигра ролята си толкова предвидливо, колкото златната кралица Деметра. Не съзря копнежа в очите им, когато им споделих за силите на Котела. Не разбра, че в мига, в който започнах да плета мрежата от лъжи на Хиберн… ги превърнах в нейни врагове. Те не посмяха да я убият, защото наследницата на трона й е още по-самонадеяна. Затова намериха един древен магьосник отвъд стената, който обича да държи в плен млади жени. Той я прокле и я отвлече… Целият свят вярва, че през последните месеци Васа боледува.

— Знаем — отвърна Мор и никой от нас не дръзна да надникне към Илейн. — Научихме.

И въпреки че истината се разплиташе пред нас… никой не му призна, че Люсиен е тръгнал да я търси.

Но Илейн като че ли си спомни. Спомни си кой бе хукнал по следите на изчезналата кралица. И каза на Грейсън с каменно, горестно лице:

— Не исках да те мамя.

Баща му отговори вместо него:

— Трудно ми е да повярвам.

Грейсън преглътна.

— И какво? Смяташе, че можеш просто да се върнеш тук, да заживееш с мен в лъжа?

— Не. Да. Не знам… не знам какво исках…

— И си обвързана с някакъв… елф. Син на Велик господар.

По-скоро наследник на друг Велик господар, дощя ми се да го поправя.

— Казва се Люсиен.

Май за пръв път чувах името му от нейната уста.

— Не ме интересува как се казва. — Първите остри думи на Грейсън. — Ти си му другарка. Знаеш ли изобщо какво значи това?

— Не значи нищо — отвърна Илейн с пресекващ глас. — Не значи нищо. Не ме е грижа кой го е решил и защо…

— Принадлежиш на него.

— Аз не принадлежа на никого. Но сърцето ми принадлежи на теб.

Лицето на Грейсън се обтегна.

— Не го искам.

Болката в очите й беше толкова дълбока, че вероятно щеше да постъпи по-милостиво с нея, ако просто я беше ударил. Като видях как провисва лицето й…

Пристъпих по-близо до нея и я избутах зад себе си.

— Ето какво ще се случи. Ще приемете всички хора, които успеят да стигнат дотук. А ние ще защитим стените ви със заклинания.

— Не са ни нужни — процеди Нолан.

— Да ви демонстрирам ли — подех аз — колко грешите? Или ще ми повярвате, като казвам, че мога да превърна ето тази стена в купчина отломки само с една мисъл? Да не говорим за приятелите ми. Нека ви уверя, лорд Нолан, че определено са ви необходими и заклинанията, и помощта ни. Които ви предлагаме в замяна на убежище за всички хора в беда.

— Не желая тази измет в дома си.

— Ще допускате само богатите и влиятелните през портите си, така ли? — вдигна въпросително вежда Рис. — Не знам дали аристократите ще склонят да обработват земите ви, да ловят риба в езерото ви и да колят прасетата ви.

— Разполагаме с предостатъчно слуги.

Отново се случваше. Поредната свада с тесногръди, изпълнени с омраза сноби…

Юриан обаче каза на лордовете:

— Бих се рамо до рамо с вашия предшественик. И той би се срамувал от вас, ако заключите портите си за беззащитни хора. Направите ли го, все едно плюете на гроба му. Ползвам се с доверие пред Хиберн. Една дума от мен, и легионът му ще ви дойде на гости.

— Заплашваш да доведеш пред стените ни точно онзи враг, от когото уж искаш да ни защитиш?

Юриан сви рамене.

— Със същия успех бих могъл да убедя Хиберн да не ви закача. Има ми пълно доверие. Ако пуснете хората… ще сторя всичко по силите си да задържа армиите му настрана.

Той погледна Рис така, сякаш го предизвикваше да се усъмни в обещанието му.

Всички все още бяхме твърде смаяни, за да си придадем равнодушен вид.

Нолан обаче отвърна:

— Не твърдя, че имам голяма войска. Само немалък отряд войници. Ако казваш истината… — Той надникна към Грейсън. — Ще ги приемем. Всички, които стигнат до стените ни.

Запитах се дали всъщност по-възрастният лорд не бе по-податлив на преговори. Особено когато Грейсън нареди на Илейн:

— Свали халката!

Пръстите на Илейн се свиха в юмрук.

— Не.

Лошо. Май нещата помежду им щяха да се развият по най-неблагоприятния начин.

— Свали. Халката.

Този път лорд Нолан предупреди тихо сина си. Грейсън не го удостои с внимание. Илейн не помръдна.

— Свали халката!

Яростната му заповед отекна между каменните стени.

— Достатъчно! — нареди Рис с онова свое гибелно спокойствие. — Дамата ще задържи халката, ако я иска. Макар че никой от нас не би съжалил, ако реши да я изхвърли. Всяка елфа би предпочела злато или сребро пред желязо.

Грейсън впери кръвнишки поглед в Рисанд.

— Така ли започвате? Вие, елфите, идвате тук, за да превземете нашите жени?! Да не би вашите да не стават за оправяне?

— Мери си приказките, момче! — смъмри го баща му.

Илейн пребледня като платно от грубия му език.

Грейсън просто й заяви:

— Няма да се оженя за теб. Край на годежа ни. Ще приема всички хора от вашите земи. Но без теб. Никога повече.

По лицето на Илейн се затъркаляха сълзи и соленият им мирис изпълни помещението.

Неста направи крачка напред. И още една. И още една.

Докато не се озова пред Грейсън с неочаквана бързина.

И му зашлеви толкова силен шамар, че главата му се люшна настрани.

— Никога не си я заслужавал — процеди тя в обострилото се мълчание, а Грейсън се хвана за бузата и изруга, превивайки се надве. Неста обърна поглед към мен. Бяс, неприкрит и огнен, бушуваше в очите й. Но гласът й беше леденостуден, когато ми каза: — Предполагам, че нямаме повече работа тук.

Кимнах безмълвно. Горда като кралица, Неста хвана Илейн под ръка и я изведе от стражевата кула. Мор тръгна след тях, пазейки гърбовете им, когато навлязоха в полето от оръжия и ръмжащи кучета отвън.

Двамата лордове напуснаха без дори да се сбогуват с нас.

Като останахме насаме, Юриан каза:

— Предайте на сенкопоеца, че съжалявам за стрелата в гърдите му.

Рис поклати глава.

— Какъв е следващият ни ход? Едва ли си тръгнал само да предупреждаваш човеците за опасността.

Юриан се отблъсна от масата.

— Следващият ни ход, Рисанд, е да се върна в лагера на Хиберн и да изпадна в истерия, задето и този път не съм открил Мириам и Дракон. След това пак ще се поразходя до континента, за да посея семето на раздора в дворовете на кралиците. Да издам някои важни подробности за намеренията им. За това на чия страна са. И какво целят всъщност. Ще им отворя малко работа. Нека са твърде заети с вътрешните си конфликти, че да отплават насам. А след тази мисия… кой знае? Може би ще ви подкрепя на бойното поле.

Рис потри челото си с палец и показалец и няколко кичура от косата му се люшнаха напред, като сведе глава.

— Ако не бях надникнал в главата ти, нямаше да повярвам и на едничка твоя дума.

Юриан стовари длан върху касата на вратата.

— Кажи на Касиан да ги удари по левия фланг. Хиберн ще изпрати там необучените си благородници, за да трупат опит. Неизпитани в бой глезльовци. Ако покоси редиците му в този край, ще сплаши и калените войници. Атакувайте с пълна мощ, и то бързо; не им давайте време да се прегрупират и да свикат смелост. — Юриан ми се усмихна мрачно. — Така и не те поздравих, задето уби Дагдан и Брана. Добро изпълнение.

— Направих го заради Децата на благословените — отвърнах. — Не за слава.

— Знам — каза той и вирна вежди. — Защо според теб реших да ти се доверя?

Глава 55

— Прекалено стара съм за такива изненади — оплака се Мор, докато военната шатра стенеше под напора на виещия планински вятър до северната граница на Двора на Зимата.

Илирианските воини се приготвяха за сън. За да са свежи за утрешното нападение. Бяха летели цял ден, намирайки достатъчно затънтено място, където да скрием дори голяма армия като нашата. Поне до утре.

Предупредихме Таркуин, а до Хелион и Калиас изпратихме призив да се включат в боя, ако съумееха да ни достигнат навреме. Но час преди пукването на зората илирианският легион щеше да полети с всички сили към южното бойно поле. И с малко късмет да кацне преди началото на сражението. Тъкмо когато Кеир и командирите му ответрееха Мраконосците от Двора на Нощта.

Тогава касапницата щеше да започне. И от двете страни.

Ако Юриан казваше истината. Касиан се задави, когато му предадохме стратегическия съвет на някогашния ни враг. Реакцията му бе по-сдържана, както отбеляза Азриел, от неговата собствена първоначално.

Попитах Мор от единия край на наметнатото с дебела кожа канапе, което споделяхме в момента:

— Никога ли не ти е хрумвало, че Юриан може да е… от добрите?

Тя отпи от виното си и отпусна глава върху възглавниците, струпани пред заоблената част на облегалката. Сестрите ми бяха в друга шатра, по-малка, но също толкова комфортна. От двете й страни се намираха шатрите на Касиан и Азриел, а отпред — тази на Мор. Никой не можеше да стигне до тях без знанието на приятелите ми. Въпреки че в момента Мор ми гостуваше.

— Не знам — каза тя, загръщайки краката си с дебело вълнено одеяло. — Не бях толкова близка с Юриан, колкото с някои от другите, но… наистина се биехме заедно. Спасявахме се един друг. Просто предположих, че Амаранта го е прекършила.

— Някои части от него наистина се прекършени — потвърдих, изтръпвайки при мисълта за спомените и чувствата, които бях зърнала в съзнанието му.

Придърпах малко от одеялото й върху скута си.

— Всички сме прекършени — пророни Мор. — Всеки по свой собствен начин, и то на скрити за околните места.

Килнах въпросително глава, но тя попита:

— А Илейн… добре ли е?

— Не — отвърнах простичко.

Илейн не беше добре.

Плака тихо, докато я ответрявахме дотук. И през часовете след това, докато войниците пристигаха и градяха наново лагера. Не свали халката. Само лежеше на кревата в шатрата си, заровена в кожи и одеяла, и се взираше в нищото.

Дори мъничкият блясък в погледа й, мъничкият напредък… бяха изчезнали. Обмислях да се върна в онази крепост и да изпотроша всяка кост от тялото на Грейсън, но в крайна сметка устоях на изкушението — макар и само защото така бих дала право на Неста да освободи целия си гняв върху него. А смъртта в ръцете на Неста… Чудех се дали няма да измислят нова дума за „убийство“, когато приключеше с Грейсън.

Затова Илейн продължи да ридае тихо, а сълзите й бяха толкова неизчерпаеми, че започвах да се питам дали сърцето й не се бе пръснало. Заедно с последното й късче надежда, че Грейсън няма да престане да я обича, че въпреки всичко ще се ожени за нея и любовта им ще заглуши дори другарската връзка.

Единствената оцеляла нишка, свързваща я с някогашния й живот в човешките земи, се беше скъсала днес.

Баща ни, където и да се намираше той, беше последната ни връзка с онзи свят.

Мор разтълкува изражението ми и остави виното на малката дървена масичка до канапето.

— Трябва да поспим. Не знам защо изобщо пия.

— Днес… натъкнахме се на голяма изненада.

— Толкова е по-трудно — простена тя, хвърляйки другата част от одеялото в скута ми, за да стане, — когато врагове се превръщат в приятели. Е, и обратното. Какво не съм забелязала? Какво съм пропуснала или омаловажила? Подобни неща винаги ме карат да размишлявам повече относно мен самата, отколкото за виновника.

— Поредният подарък от войната?

Тя изсумтя и тръгна към изхода на шатрата.

— Не, от живота.

Почти не мигнах тази нощ.

Рис не се върна в шатрата — нито веднъж.

Станах от леглото, когато нощният мрак тъкмо започваше да посивява, и поех натам, накъдето ме дърпаше другарската връзка — както онзи ден В недрата на Планината.

Рис стоеше на една оголена скала, покрита тук-там с парчета лед, и съзерцаваше как звездите постепенно избледняват над още непробудилия се лагер.

Плъзнах безмълвно ръка около кръста му, а той помести крила, за да ме притисне до себе си.

— Много войници ще загинат днес — промълви тихо.

— Знам.

— Още не мога да свикна с това.

Могъщите черти на лицето му бяха някак изопнати, а зареяните му сред звездите очи — обточени в сребристо. Само тук, само сега щеше да разкрие скръбта си — тревогата и болката. В никакъв случай пред армията, пред враговете си.

Той въздъхна тежко.

— Готова ли си?

Щях да остана в задните редици заедно с Мор, за да усетя ритъма на битката. Устремът й, кошмарната й схема. Сестрите ми щяха да почакат тук, докато не сметнехме, че е безопасно да ги ответреем. Ако преди това всичко не отидеше по дяволите.

— Не — признах си. — Но нямам избор, освен да се приготвя.

Рис ме целуна по главата и продължихме мълчаливо да съзерцаваме гаснещите звезди.

— Благодарен съм — прошепна той след малко, докато лагерът протяжно се разбуждаше от първата сивкава светлина на зората, — че си до мен. Не знам дали някога съм ти казвал колко съм благодарен, че стоиш до мен.

Примигнах, за да потуша паренето в очите си, и хванах ръката му. Сложих я върху разтуптяното си сърце и го целунах за последно, докато звездите се изгубваха от небосвода, а армията под нас се приготвяше за битка.

Глава 56

Юриан се оказваше прав.

Бяхме надникнали в главата му и въпреки това се съмнявахме в него. Въпреки това се чудехме дали, докато пристигнем, Хиберн няма да е променил позицията си, или да ни е нападнал от друга страна.

Но открихме хибернската орда точно там, където ни изпрати Юриан.

И когато илирианската армия им налетя, докато нахлуваха в Двора на Лятото през границата с Пролетта… войниците на Хиберн определено изглеждаха смаяни.

Рис беше обгърнал силите ни с прикриващ щит — цялата ни армия. По слепоочията му се стичаше пот от напъна да укрива всички ни от зрението, слуха и обонянието на врага, докато летяхме километър след километър. Моите крила не бяха достатъчно мощни, затова Мор ответряваше двете ни, така че да не изоставаме от войската.

Всички пристигнахме вкупом. И когато Рис свали маскиращия щит, разкривайки озверелите илирианци, връхлитащи от небето в стегнати, симетрични редици, както и Мраконосците на Кеир, които ги атакуваха по земя, обвити в нощна тъмнина и въоръжени със стомана, проблясваща като звезди в черно небе… Не можех да сдържа доволството си от паниката, обзела пълчищата на Хиберн.

Но тя се простираше надалеч във всички посоки… Втурнала се да помете всяко нещо по пътя си.

— ЩИТОВЕ! — изрева Касиан на първата редица воини.

Един по един щитове в червено, синьо и зелено просветнаха около илирианците и оръжията им, застъпвайки се като люспите на риба. Като масивните метални щитове, които държаха в левите си ръце, прикрили телата им от глезен до рамо.

На земята безчет тъмни щитове изникнаха пред войската на Кеир.

Мор ни ответря до гористия хълм над полето, което Касиан бе избрал за сражението въз основа на докладите от Азриел. Тревистата шир се спускаше под наклон, който ни позволяваше да заемем висока позиция над вражеските сили; а точно зад тях се виеше тясна, плитка река. Успехът във всяка битка, беше ми обяснил Касиан по време на припряната закуска същата сутрин, често се дължал не на числеността на армията, а на добрия подбор на бойното поле.

Хибернската армия като че ли осъзна неизгодното си положение за секунди.

Илирианците обаче вече кацаха до войниците на Кеир. Касиан, Азриел и Рис се разпръснаха по фронтовата линия, всичките облечени в черните си илириански брони, въоръжени като останалите крилати воини; с щит в лявата ръка, илириански меч в дясната, бойни кинжали в ножници по телата им и шлемове.

Единствено шлемовете ги отличаваха от другите наоколо. За разлика от заоблените, каквито бяха тези на повечето илирианци, Рис, Азриел и Касиан носеха черни, чиито набузници бяха оформени като разперени гарванови крила. Остри като бръсначи гарванови крила стърчаха и точно над ушите им. Ефектът беше поразителен. Особено в комбинация с двата допълнителни меча, кръстосани на гърбовете им, бойните ръкавици, покриващи всеки сантиметър от ръцете им, и Сифоните, лъщящи по абаносовочерните брони на Касиан и Азриел.

Силата на Рис бушуваше около него в готовност да срази десния фланг, когато Касиан връхлетеше левия. Трябваше да я пести, в случай че пристигнеше кралят. Въоръжен с Котела.

Но тази армия, колкото и многобройна да беше… Като че ли кралят не я предвождаше. Нито Тамлин. Нито Юриан. Сякаш служеше само за предвестник на скорошното унищожение, ала толкова помитащ, че разрухата, която сееше… Можехме да я зърнем зад гърбовете на войниците; стълбовете дим багреха в черно безоблачното лятно небе.

В следващите часове с Мор не говорихме много.

Зловещото зрелище ме оставяше без думи, без способността за свързана реч. Благодарение на изненадата, която им спретнахме, или на чист късмет, от гибелфа нямаше и следа. Бях готова да прославям безкрайно Майката за това.

Дори всеки войник от лагера ни да беше сложил в закуската си от противоотровата на Нуан, тя нямаше да попречи на оръжията с потопени в гибелф върхове да разбият щитовете ни. Единствено щеше да възпре потискането на магията ни, ако се натъкнехме на онзи проклет прах… или ни пронижеше отровно оръжие. Изобщо имахме огромен шанс, че не използваха гибелф днес.

Защото, наблюдавайки касапницата, изтъняващата граница на владеенето на ситуацията… все повече се уверявах, че за мен нямаше място на фронтовата линия. Там, където всеки илирианец се сражаваше с мощта на меча си, със силата си и с доверието, което имаше в елфите от двете му страни. Дори воините на Кеир се биеха като един — покорни и целеустремени; вилнееха по бойното поле със сенки и стомана. Аз самата щях да се окажа пукнатина в непробиваемата им броня. А разгромът, който Касиан и илирианците му устройваха на хибернската армия…

Касиан удари левия фланг. Сифоните изстреляха кълба опустошителна сила, някои от които отскачаха от щитовете на врага, а други улучваха целта си и разкъсваха плът и кост.

Но местата, където магическите щитове на Хиберн успяваха да удържат на атаката… Рис, Азриел и Касиан щурмуваха със своите сили, изненадвайки вражеските войници беззащитни пред Сифоните и чистата илирианска стомана. Оцелелите след тази унищожителна вълна… падаха жертви на Мраконосците. На премереното им, хладнокръвно господство.

Полето се превърна в наквасена с кръв кална яма. Труповете сияеха под утринното слънце, отразявайки светлината му с броните си. Хибернската войска трескаво се бореше с илирианските редици, които ги тласкаха назад и все по-назад. Потъпкваха ги.

А когато левият фланг рухна, когато оцелелите благородници побягнаха… Останалите хибернски войници също бяха поносени от ужаса.

Един командир на кон не се предаде лесно. Не обърна назад към реката, за да спаси кожата си.

Касиан го набеляза, а когато изскочи от непробиваемата предна редица от щитове и мечове, войниците мигновено затвориха с тела образувалата се пролука. Мор стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Тъмният шлем и бронята на Касиан бяха оплискани с кал и кръв.

Той смени високия си щит с кръглия, закрепен за гърба му и изкован от същия черен метал.

И се втурна стремглаво.

Можех да се закълна, че дори Рис, намиращ в другия край на бойното поле, застина, гледайки как Касиан си пробива път през вражеските редици, устремен към хибернския командир. Който осъзна кой хвърчи към него и веднага затърси по-сериозно оръжие.

Касиан бе роден за всичко това — за бойното поле, за хаоса, за бруталността, за далновидната преценка на събитията.

Не спря набега си нито за секунда, сякаш знаеше позицията на всеки враг около себе си, сякаш дишаше заедно с ритъма на битката. Дори свали щита на Сифоните си, за да е максимално близо, за да почувства ударите на стрелите, забиващи се в абаносовочерния му щит. Замахнеше ли с него към някой войник, другата му ръка вече посичаше с меча следващия противник.

За пръв път виждах такава умелост, такава прецизност. Като че танцуваше.

Явно бях изразила удивлението си на глас, защото Мор отвърна:

— За него битката е точно това. Симфония.

Приятелката ми не откъсваше очи от смъртоносния танц на Касиан.

Трима войници имаха смелостта или неблагоразумието да го нападнат. Касиан ги умъртви с четири движения.

— Свещена Майко! — пророних.

Чак сега проумявах кой ме беше обучавал. Защо елфите трепереха, чувайки името му.

Защо илирианските воини от знатни родове му завиждаха толкова, че го искаха мъртъв.

Накрая Касиан се озова лице в лице с конника.

Вражеският командир беше намерил едно паднало копие. И замери с него Касиан.

Сърцето ми прескочи, докато гледах светкавичния полет на копието.

Но Касиан сви колене, прибра крила, извъртя щита си…

И посрещна копието с него. Можех да се закълна, че чух сблъсъка на метал в метал. Касиан обаче само отсече дръжката му с меча си и продължи да бяга, прибирайки за част от секундата и меча, и щита на гърба си.

Канех се да попитам защо бе това, но той вече беше грабнал друго паднало копие.

И го запращаше с такава енергия, извираща от цялото му тяло, с такова движение, абсолютно съвършено, че несъмнено един ден щях да го нарисувам.

Когато копието полетя, като че ли и двете армии застинаха на място.

Дори от подобно разстояние острието му попадна право в целта. Прониза гърдите на командира с такава сила, че го повали от коня му.

Когато тялото му се стовари на земята, Касиан вече беше над него.

Мечът му се издигна и спусна, отразявайки слънчевата светлина.

Касиан бе избрал правилната мишена. Защото Хиберн би отбой. Войската буквално се обърна и побягна към реката.

А на отсрещния й бряг ги посрещна армията на Таркуин — точно където Касиан я бе изпратил.

В капан между илирианците и Мраконосците откъм гърбовете им и двехилядната войска на Таркуин отвъд тясното речно корито…

Последвалото клане беше още по-тежко за гледане.

— Всичко приключи — каза Мор.

Слънцето напичаше и горещината нарастваше с всяка изминала минута.

— Не е нужно да гледаш повече — добави тя.

Защото някои от хибернските войници се предаваха. Свличаха се на колене.

Тъй като се намираха на територията на Таркуин, Рис му предостави решението за съдбата на пленниците.

Дори от разстояние разпознах бронята на Таркуин — по-богато украсена от тази на Рисанд, но също толкова всяваща страх. По металната й повърхност бяха изобразени рибни перки и люспи, а небесносинята му пелерина се влачеше в калта зад него, докато прекрачваше труповете, за да стигне до няколкостотинте оцелели военнопленници.

Таркуин впери поглед в коленичилите врагове. Шлемът скриваше лицето му.

Рис, Касиан и Азриел наблюдаваха случващото се, докато разговаряха с Кеир и илирианските капитани. Не виждах много крила сред телата, осейващи бойното поле. Майката бе милостива.

Но явно само тя, защото Таркуин направи жест с ръка и част от хибернските войници закрещяха за милост. Обещанията им да се отблагодарят с информация проехтяха дори до нас.

Таркуин посочи неколцина от тях и войниците му ги завлякоха нанякъде. За разпит. Който едва ли щеше да протече особено приятно.

Останалите обаче…

Таркуин протегна ръка към тях.

Отне ми малко време да се досетя защо хибернските войници се мятаха по земята и дращеха гърлата си, а някои дори се мъчеха да избягат, пълзейки. Тогава един от тях се строполи и светлината озари лицето му. И даже отдалеч съзирах, че от устата му извира вода.

От устите на всички извираше вода, защото Таркуин ги давеше на сушата.

Не видях Рис и останалите часове след това — другарят ми беше заповядал илирианският военен лагер да се премести от границата с Двора на Зимата до бойното поле. Ето защо двете с Мор се ответряхме безброй пъти от лагер на лагер, помагайки в преселението. Сестрите ми пренесохме накрая, след като Рисанд превърна повечето трупове в черен прах. Кръвта и калта не изчезнаха, но лагерът имаше прекалено удобно разположение, за да се откажем от него — или да губим време в търсене на ново.

Гледката като че ли не тревожеше Илейн. Май дори не й направи впечатление, че я ответряхме. Просто се вмъкна в обятията на Мор, а оттам — в същата шатра като предишната, изградена в новия лагер.

Неста обаче… Още с пристигането си я уверих, че всички са невредими. Но когато я доведохме на бойното поле… голямата ми сестра се вторачи в окървавената, разкаляна земя; във войниците от двата двора, които събираха оръжията на мъртвите врагове.

Чу как илирианците си разказват шепнешком един на друг за подвига на Касиан, как покосявал войниците като житни класове, как се биел като Еналиус — техния най-древен бог воин и най-почитан илирианец.

Явно от доста време не бяха виждали Касиан в битка. Чак в този момент осъзнавах, че по време на Войната е бил млад, а сега… Гледаха го така, както Великите господари гледаха Рис, след като им разкри на какво е способен. Един от тях, но някак различен.

Неста продължи да наблюдава и да слуша приказките на воините, докато изграждаха новия ни лагер покрай нас.

Не попита какво се бе случило с труповете, преди да я ответреем дотук. Не обърна никакво внимание на лагера, който Кеир и Мраконосците строяха до нашия — на войниците с абаносовочерните брони, които се подсмихваха на нея, на мен, на илирианците. Не. Само се увери, че Илейн дреме в шатрата си, а сетне предложи да помогне с рязането на плат за превръзки.

Точно с това бяхме заети край следобедния огън, когато Рис и Касиан ни доближиха, все още облечени в броните си. Азриел го нямаше с тях.

Рис приседна с глух металически звук на дънера, върху който седях аз, и ме целуна безмълвно по слепоочието. Миришеше на метал, кръв и пот.

Шлемът му издрънча на земята в краката ни. Притихнала, аз му подадох кана с вода и понечих да взема чаша, но той просто надигна каната и пи направо от нея. Водата се разплиска от ръба й, изтрополявайки по черния метал върху бедрата му, а когато накрая я остави, ми се стори толкова… уморен. В очите му се четеше пълно изтощение.

Неста беше скочила на крака и сега се взираше в Касиан, в шлема, който бе пъхнал под мишницата си, в окървавените оръжия, надничащи иззад раменете му. Тъмната му, потна коса висеше покрай лицето му, опръскано с кал дори на местата, където го бе скривал шлемът.

Погледът й обходи седемте му Сифона, поугаснали до смътночервено сияние. После сестра ми пророни:

— Ранен си.

Рис завъртя глава към него.

Касиан я наблюдаваше с мрачно лице и стъклени очи.

— Добре съм.

Дори думите му звучаха омаломощено.

Тя посегна към ръката му — тази, в която носеше щита си.

Касиан като че ли се поколеба, но накрая й я подаде, почуквайки с пръст Сифона върху дланта си. Бронята се поотдръпна нагоре по предмишницата му, разкривайки…

— Знаеш колко е глупаво да не се погрижиш за такава травма — нахока го леко уплашено Рис.

— Имах си друга работа — отвърна Касиан, без да откъсва очи от Неста, която оглеждаше подутата му китка.

Как беше открила контузията през бронята му… Явно бе доловила следа от нея в погледа му, в стойката му.

Не подозирах, че бе изучавала илирианския генерал толкова щателно, че да съумее да разпознае издайническите знаци на тялото му.

— Пък и до сутринта ще е наред — додаде Касиан, предизвиквайки Рис да го опровергае.

Въпреки това бледите пръсти на Неста продължиха да опипват златистокафявата му кожа и той изсъска през зъби.

— Как да я оправя? — попита тя.

Сутринта беше прибрала косата си в свободен кок и през часовете, докато подготвяхме и разнасяхме необходимото за лечителите, от горещината и влажността тънки, усукани кичурчета се бяха измъкнали и сега стърчаха около слепоочията и тила й. Бузите й руменееха от жарките лъчи на слънцето, а ръцете под навитите й ръкави бяха опръскани с кал.

Касиан се настани бавно на дънера, където сестра ми бе седяла допреди малко, и простена тихо, сякаш дори това движение му костваше много усилия.

— Ледът обикновено помага, но ако дори просто я превържем, ще я обездвижим достатъчно, че навехнатото да се възстанови от само себе си…

Тя бръкна в кошницата с превръзки, която беше подготвила, и взе каната от земята.

От умора можех единствено да гледам как измива китката и дланта му с нежните си пръсти, чудейки се дали самата тя не владееше лечебна магия. Касиан също изглеждаше твърде изтощен, за да говори, докато Неста превързваше китката му, и отвръщаше едва-едва с пъшкане, като го питаше дали е достатъчно стегнато, или твърде хлабаво, дали му помага изобщо. Но през цялото време я наблюдаваше — не отлепяше очи от лицето й, от сбърчените й вежди и стиснати от съсредоточеност устни.

А когато сестра ми приключи с превръзката, когато китката му беше старателно омотана в бяло и Неста понечи да се отдръпне, Касиан сграбчи пръстите й със здравата си ръка.

— Благодаря ти — промълви сипкаво.

Тя не изтръгна ръката си от неговата.

Не отвори уста за обичайния язвителен отговор.

Просто впери поглед в него, в широките му рамене, още по-масивни в красивата му черна броня, в жилестата му, бронзова шия, в крилата му. И накрая в лешниковите му очи, все така приковани в лицето й.

Касиан погали с палец опаката страна на ръката й.

Неста най-сетне отвори уста и аз се приготвих за острия й език…

— Ранен ли си?

Чувайки гласа на Мор, Касиан отдръпна ръката си и обърна ленива усмивка към нея.

— Нищо страшно, недей да плачеш.

Неста измести поглед от лицето му към собствената си, вече празна ръка. Пръстите й бяха все така свити, сякаш дланта му още лежеше под тях. Касиан не надзърна към нея, когато тя стана и грабна каната, измърморвайки тихо, че отивала да донесе още вода от шатрата.

Двамата с Мор се впуснаха в обичайните си закачки, шегувайки се за току-що приключилата битка, както и за онези, които им предстояха.

Неста дълго време не излезе от шатрата.

С Мор и Неста помагахме на лечителите до посред нощ.

Денят беше дълъг за всички ни, да, но войниците… Те се бяха сражавали часове наред. Ако съдех по стегнатата челюст на Мор, докато се грижеше за ранените Мраконосци и илирианци, бойните им разкази й натежаваха — не заради самите истории за слава и кръв, а защото не се беше била рамо до рамо с тях.

Но като си спомних Мраконосците и илирианците на бойното поле… се зачудих къде би воювала тя. Кого би командвала, чии заповеди би изпълнявала. Със сигурност не и на Кеир, но… Още размишлявах по въпроса, когато най-сетне се пъхнах между топлите чаршафи на леглото ни и се сгуших до Рис.

Той веднага преметна ръка през кръста ми и ме придърпа по-близо до себе си.

— Миришеш на кръв — прошепна в сумрака.

— Съжалявам — отвърнах.

Бях измила ръцете си чак до лактите, преди да си легна, но да си взема вана… Едва бях успяла да прекося лагера, за да се прибера.

Той плъзна ръка надолу по бедрото ми.

— Сигурно си капнала от умора.

— А ти трябваше вече да си заспал — смъмрих го и се наместих по-близо до него, потапяйки се в топлината и аромата му.

— Не мога — призна ми той, долепил устни до слепоочието ми.

— Защо?

Ръката му пропълзя нагоре по гърба ми и аз извих тяло към протяжните му, лениви милувки.

— Обикновено ми трябва малко време да дойда на себе си след битка.

От сражението бяха минали часове. Устните на Рис се спуснаха от слепоочието ми надолу по челюстта ми.

И независимо от тежестта на умората, когато погали с уста брадичката ми и гризна нежно долната ми устна… разбрах какво иска.

Рис вдиша рязко, щом провлачих ръка надолу по очертанията на мускулестия му корем, дивейки се на меката му кожа, на силното му тяло, и мигом долепи лека като перце целувка върху устните ми.

— Ако си прекалено уморена… — подхвана той, но застина напълно, когато пръстите ми продължиха похода си надолу, подминавайки изваяните мускули на корема му.

Отвърнах му с целувка. И още една. Докато езикът му не погали затворените ми устни и аз ги разтворих за него.

Единението ни беше отривисто и бурно, а преди краят да разтърси и двама ни, вече впивах нокти в гърба му, галейки пламенно крилата му.

Дълги минути след това краката ми останаха върху раменете му, докато гърдите му се издигаха и спадаха до моите, сякаш в отзвук от движенията на телата ни.

Накрая Рис се отдръпна и свали нежно краката ми от раменете си. Целуна вътрешните страни на двете ми колена и ги отпусна около тялото си, коленичейки пред мен.

Татуировките по коленете му бяха почти скрити от намачканите чаршафи, изображенията — разтегнати заради позата му. Въпреки това проследих с пръсти върховете на планините, трите звезди, изрисувани с мастило над тях, докато Рис стоеше коленичил между краката ми, вперил поглед в мен.

— Мислех за теб всяка една секунда на онова бойно поле — промълви тихо. — Това ми даваше цел и посока, сили да се справя.

Отново погалих татуировките по коленете му.

— Радвам се. Струва ми се, че… че част от мен беше с теб в боя. — Надникнах към бронята му, почистена и окачена върху една стойка до малкия гардероб. Крилатият му шлем блестеше като тлееща звезда в мрака. — Днешната битка… Почувствах я някак различна от онази в Адриата. — Рис само ме слушаше, впил търпеливи очи в мен. — В Адриата не можах… — Думите ми убягваха. — Хаосът в Адриата незнайно защо ми се стори по-лесен. Не искам да кажа точно лесен, ами…

— Знам какво искаш да кажеш.

Въздъхнах и се надигнах, заставайки колене до колене и лице в лице с него.

— Съвършено неуспешно се опитвам да обясня, че битките в Адриата и Веларис… В такива мога да се хвърля. Има кого да защитавам, а и това безредие някак… Способна съм, на драго сърце бих участвала в подобни битки. Но това, което видях днес, този тип война… — Преглътнах сухо. — Ще се срамуваш ли от мен, ако ти призная, че не знам дали съм готова за такъв бой?

Да се изправя лице в лице с врага, да замахвам с меча, да пронизвам, докато не забравя кое е горе и кое — долу, докато калта и кръвта не размият границата между приятел и неприятел, докато не се науча да разчитам толкова на воините до мен, колкото и на собствените ми умения. А близостта, какофонията, немислимите мащаби на касапницата…

Той хвана лицето ми между дланите си и ме целуна веднъж.

— Никога. Нищо не би ме накарало да се срамувам от теб. Най-вече това. — Той задържа устни до моите, споделяйки дъха ми. — Днешната битка наистина беше различна от тези в Адриата и Веларис. Ако бяхме имали повече време да те обучим на работа с войската, щеше смело да се сражаваш в бойните редици, да тежиш на мястото си. Но само ако го искаше. А засега, в тези първи сблъсъци… Аз определено не бих желал да те пратя в онази кланица. — Той ме целуна отново. — С теб сме едно цяло. — Изрече до устните ми. — Ако някога поискаш да ме придружиш в боя, за мен ще е чест.

Отдръпнах глава от ръцете му и сбърчих вежди.

— Сега определено се чувствам като страхливка.

Той погали бузата ми с палец.

— Никой никога не би си помислил такова нещо за теб, Фейра. Не и след всичко, което си сторила. — Той се умълча за миг. — Войната е грозна, мръсна и безмилостна. Но войниците на бойното поле са само част от нея. Не подценявай влиянието си върху тях; какво значи да виждат как се грижиш за ранените, как участваш в срещите и съвещанията.

Замислих се върху думите му, проследявайки с пръсти илирианските татуировки по гърдите и раменете му.

И дали заради приятната възбуда след единението ни, или заради спомена за днешната битка… незнайно защо, но му повярвах.

Армията на Таркуин не се сля с нашата както тази на Кеир, а устрои лагера си в съседство. Азриел извеждаше отряд след отряд разузнавачи, за да издирват остатъка от хибернската армия, да проучат следващия им ход. Но непразно.

Питах се дали Тамлин е с тях, дали бе изпял пред Хиберн всичко, обсъждано на срещата с Великите господари. За дрязгите между дворовете ни. Но не смеех да задам въпроса на никого.

И все пак се осмелих да попитам Неста дали усеща силата на Котела да се разбужда. За щастие, тя ме увери, че не долавяла нищо странно. Въпреки това… Знаех, че Рис често се свързва с Амрен във Веларис, интересувайки се дали е открила нещо ново в Книгата.

Но дори тя да намереше друг начин да обезвредим Котела… трябваше да разберем къде Хиберн укрива остатъка от армията си. Не за да я нападнем — не и сами. А за да призовем някого, който да довърши започнатото.

Но чак когато научехме къде кралят е разположил войската си — къде е необходимо да изпратя Бриаксис. Не биваше Хиберн да узнава предварително за тайното ни оръжие, защото можеше да промени плановете си. Затова едва когато цялата му армия се устремеше към нас… Едва тогава щях да призова Бриаксис.

През първите три дни след битката войските лекуваха ранените си и почиваха. На четвъртия Касиан се втурна да им възлага да вършат всякаква черна работа, за да предотврати изстъпленията от бездействие и недоволство. Първата му заповед беше да изкопаят окоп около целия лагер.

На петия ден, когато окопът беше наполовина готов… Азриел влетя задъхан в шатрата ни.

Хиберн бе смогнал да заобиколи лагера ни, изпращайки войска по границата между Дворовете на Есента и Лятото. Към тази с Двора на Зимата.

Не проумявахме защо. Азриел също не беше успял да разбере. Намираха се на половин ден полет от нас. Сенкопоецът вече беше изпратил предупреждение на Калиас и Вивиан.

Рис, Таркуин и останалите обсъждаха с часове вариантите за действие. Ако зарежехме стратегическата си позиция до границата, нищо чудно да се окажеше, че играем по свирката на Хиберн. Но пък и допуснехме ли вражеската армия да продължи на север, кой знае докъде щеше да стигне. При всички случаи не биваше да разделяме армията си — не разполагахме с достатъчно войници.

Накрая на Вариан му хрумна нещо.

Принцът освободи всички капитани и генерали — Кеир и Девлон излязоха от шатрата с яростна крачка, възмутени от заповедта. Освободи всички, но без сестра си, Таркуин и моето семейство.

— Потегляме на север. И оставаме там.

Рис вдигна вежда. Касиан се намръщи.

Вариан обаче посочи с пръст разгърнатата карта върху масата, около която се бяхме скупчили.

— Ще сътворим магическа заблуда; много убедителна. Ако някой мине оттук, ще види, чуе и подуши голяма армия. Но ще приложим заклинания, които ще му попречат да я доближи. Така шпионите на Хиберн ще му докладват, че още сме тук, че сме решили да останем.

— Докато ние всъщност се придвижваме на север под прикриващ щит — рече Касиан, потривайки челюстта си. — Може и да се получи. — Сетне се ухили на Вариан. — Ако някога ти писне от цялото това слънце, ела да си поиграем във Веларис.

Принцът свъси чело, но в очите му просветна нещо.

Таркуин попита Рис:

— Способен ли си на подобна магия?

Рис кимна и ми намигна.

— Да, с помощ от другарката ми.

Всички обърнаха погледи към мен, а аз само се молех да съм отпочинала достатъчно.

Същата вечер прималях почти безсилна, докато двамата с Рис изпълнявахме задачата си. Следвах инструкциите му, запаметявайки лица и други подробности, призовавайки хамелеонската магия да ги извае от въздуха, да им вдъхне собствен живот.

Все едно нанасях тънък магически слой върху всички в лагера, който щеше да се отдели, когато напуснехме — да се отдели и да се превърне в нова, самостоятелна съвкупност от ходещи, говорещи войници. Докато ние вървяхме по петите на хибернската армия, скрити от щита на Рис.

И се получи. Кресеида, опитна магьосница, се зае лично с войниците от Двора на Лятото. Няколко часа по-късно двете се срещнахме задъхани и потни. Кресеида ми подаде мях с вода и аз кимнах признателно. Тя самата не беше обучен воин като брат си, но имаше своята важна роля в армията — войниците видимо се уповаваха на нея и напътствията й.

Войската ни напусна лагера, много по-голяма от тази, която бе долетяла дотук. Войниците от Двора на Лятото и легионът на Кеир не можеха да летят, но Таркуин използва докрай запасите си от сила и ги ответря заедно с нас. Докато настигнехме врага, щеше да е напълно изчерпан, но той ни увери, че и бездруго воювал по-успешно с меч в ръка.

Натъкнахме се на хибернската армия в северния край на величествената гора, простираща се по източната граница на Двора на Лятото.

Азриел беше разучил терена пред нас, описвайки го подробно на Касиан. Беше късен следобед и хибернската войска се приготвяше за наближаващата нощ.

Касиан умишлено бе позволил на нашата да отпочине, съзнавайки, че след дългия поход войниците на Хиберн ще са изтощени и с размътени глави. Поредното правило на войната, беше ми обяснил той. Изборът на подходящия момент за битка можеше да се окаже също толкова ключов, колкото избора на място.

От изток прииждаха дъждовни облаци, а и слънцето се снижаваше все повече към дърветата зад нас — исполински кленове и дъбове, ето защо решихме да кацнем. Рис свали прикриващия ни щит.

Искаше да се разчуе, хибернските войници да се разприказват, недоумявайки кой ги дебне отвсякъде. Кой ги изтребва.

Но те вече знаеха.

И този път наблюдавах от лагера, от широкото било на един хълм, спускащ се към тревистата долчинка, където хибернци бяха възнамерявали да пренощуват. Илейн се свря в шатрата си веднага щом илирианските воини й я издигнаха. Неста първа отиде до ръба, за да гледа битката, развихрила се под нас. После Мор застана до нея, а накрая и аз.

Тътенът на сражението и дрънченето на метал като че ли не плашеха голямата ми сестра, впила поглед във фигурата с черна броня, която водеше редиците и от време на време заповядваше гръмко на войниците да атакуват или да удържат някой фланг.

Хиберн се беше подготвил добре за тази битка. А грохналата армия, дошла тук да пренощува, се оказваше чиста заблуда… също като нашата.

Войниците на Кеир започнаха да падат първи; сенките им сякаш се изпаряваха във въздуха, докато предните им редици поддаваха на вражеския натиск.

Мор следеше клането с каменно лице. Несъмнено се надяваше баща й да е сред нарастващата купчина мъртъвци. Само че Кеир успя да прегрупира Мраконосците, да закрепи предната редица, макар и чак след като Касиан му изрева да го стори. А от другата страна на полето…

Рис и Таркуин дотолкова бяха изтощили силите си, че воюваха с мечове. А от краля, Юриан и Тамлин отново нямаше и следа.

Мор подскачаше от крак на крак, надничайки често към мен. Кръвопролитието и жестокостта явно опияняваха нещо у нея. Долавях, че не й се искаше да стои тук с мен.

Но това… това преследване на армии, тази борба за преднина…

Така нямаше да постигнем нищо. Не за дълго.

Небесата се отвориха и стълкновението се превърна в кална сеч. Сифоните проблясваха, войници загиваха. Хиберн сееше от собствената си магия върху нашата войска, а и стрелите, потопени в гибелф, засвистяха по бойното поле заедно с цели облаци от отровата, които, за радост, не издържаха дълго в проливния дъжд. И не повлияваха на войниците ни — ни най-малко, — благодарение на противоотровата на Нуан. Те избягваха умело стрелите, спираха ги с щитовете си или направо разсичаха дръжките им в полет, оставяйки каменните им остриета да се сипят безвредно от небето.

Касиан, Азриел и Рис продължаваха да се бият, да убиват. Таркуин и Вариан прегрупираха воините си така, че да подпомогнат рухващите редици на Кеир.

Но твърде късно.

Дори от разстояние, дори през дъждовната завеса съзряхме съвсем отчетливо как тъмната редица от Мраконосци поддава под яростната атака на хибернската кавалерия.

— Проклятие! — изсъска Мор и стисна ръката ми толкова силно, че сигурно остави синина. Топлият летен дъжд не спираше да кваси дрехите ни, косите ни. — Проклятие.

Хибернските конници се изляха, подобно на буйна вода през скъсана дига, разсичайки Мраконосците надве. Ревът на Касиан проехтя чак до билото на хълма, после генералът се втурна през дъжд от стрели и копия, въпреки че Сифоните му почти угасваха и го бранеха едва-едва. Можех да се закълна, че Рис му заповяда да спре, но Касиан се приземи точно в центъра на вражеските сили, разкъсали редиците ни, и отприщи цялата си мощ.

Неста си пое рязка, свистяща глътка въздух.

Хиберн все повече и повече разпръскваше армията ни. Рис запрати силата си по единия фланг на врага в опит да го отблъсне назад. Но беше изцеден до капка от снощи. Вместо стотици, камшиците от сенки повалиха десетки.

— Подновете редиците — процеди Мор, пускайки ръката ми, за да закрачи нервно, докато дъждът шуртеше по лицето й. — Подновете проклетите редици!

Касиан се мъчеше. Азриел се хвърли в мелето, просто облак от сенки с аура от синя светлина, и си запроправя път към мястото, където Касиан се биеше напълно обграден от врагове.

— Свещена Майко! — промълви Неста.

Не от възхищение. Не — гласът й бе пропит от същински ужас.

Моят също, когато я уверих:

— Ще успеят.

Поне се молех да е така.

Макар че тази битка… тя беше само един от ходовете, които Хиберн ни беше приготвил.

Просто дребна част от арсенала му, а вече ни изтласкваше назад, назад и все по-назад…

В центъра на бойното поле, като лумващ въглен избухна червена светлина. Войниците в периметъра й загинаха.

Но все повече хибернски войници обграждаха Касиан. Дори Азриел не смогваше да се докопа до него. Коремът ми се преобръщаше отново и отново.

Хиберн явно беше крил някъде по-голямата част от войската си. И разузнавачите ни не я бяха намерили. Дори под командването на Азриел. А Илейн… било то наяве, или насън, не бе споходена от пророческо видение за толкова могъща армия.

Не разбирах много от война, от битки. Но имах чувството, че кърпим пробойни в потъваща лодка.

Докато подгизвахме до кости под дъжда, докато Мор крачеше трескаво и ругаеше грозната картина, докато телата се трупаха на камари и от нашата страна, а бойните ни редици поддаваха все повече и повече… осъзнах какво трябваше да предприема, щом не можех да се бия редом с воините ни.

Кого трябваше да изнамеря, за да попитам за местонахождението на същинската хибернска армия.

Сюриелите.

Глава 57

— В никакъв случай — отсече Мор, когато я издърпах на няколко метра от Неста. — В никакъв случай. — Повтори със заглушен от шумотевицата на битката и дъжда глас.

Кимнах рязко към долината под нас.

— Върви да се биеш при тях. Тук само си губиш времето. Нужна си им. — Самата истина. — Касиан и Аз имат нужда от теб, за да изтласкат предните редици.

Сифоните на Касиан действително започваха да мъждукат.

— Рис ще ме убие, ако ви зарежа тук.

— Нищо подобно няма да стори и много добре го знаеш. Обградил е лагера с предпазни заклинания, а и както ти показах, не съм беззащитна.

Не й бръщолевех точно лъжи, но… Сюриелът можеше и да не се появи, ако Мор дойдеше с мен. А кажех ли й къде отивам, за нищо на света нямаше да ме пусне сама.

Не можехме да си позволим лукса да чакаме информация от Юриан. За каквото и да било. Налагаше се да предприема нещо — веднага.

— Върви да се биеш. Накарай тези хибернски копелета да пропищят.

Неста откъсна очи от касапницата едва колкото да добави:

— Помогни им.

Защото Касиан отново си беше набелязал хибернски командир. С надеждата пак да сплаши войниците.

Мор сбърчи вежди и подскочи, заставайки почти на пръсти.

— Добре, но… бъдете нащрек. И двете.

Отговорих й с нахакан поглед и тя се спусна към шатрата си. Когато излезе, закопчавайки няколко ножници по бронята си, ми отдаде чест и се ответря към бойното поле… Изникна до Азриел точно когато някакъв вражески войник го връхлиташе откъм гърба.

Мор прониза гърлото му, преди да е отвърнал на удара.

Сетне си запроправя път към Касиан и разкъсаната фронтова линия отвъд него. Мократа й златиста коса просветваше като слънчев лъч сред калта и тъмните брони.

Войниците закрещяха. И нададоха още повече глас, когато Азриел зае позиция до нея с грейнали сини Сифони. Двамата опитаха заедно да си осигурят излаз към Касиан…

Но изминаха едва три метра, преди врагът наново да ги обкръжи. Преди напорът на околните тела да погребе дори косите на Мор сред калта и дъжда.

Неста долепи ръка до голата си, мокра шия. Касиан пак се устреми към хибернския капитан — сега обаче по-бавно.

Веднага. Трябваше веднага да направя нещо. Обърнах се и сторих само крачка, преди сестра ми да попита със сбърчено чело:

— Тръгваш ли си?

— Бързо ще се върна — беше едничкият ми отговор.

Не смеех да си помисля колко ли от армията ни щеше да е оцеляла, когато се завърнех.

Щом се отдалечих, Неста отново впери взор в битката. И с обливана от дъжда коса продължи неуморното си бдение над генерала, воюващ в долината под нас.

Необходимо бе да намеря сюриела.

Въпреки че Илейн не съзираше цялата хибернска армия, си струваше да опитам.

В шатрата й беше сумрачно и почти тихо, а грохотът от сечта бе далечен и почти като насън.

Малката ми сестра лежеше в леглото си будна, впила поглед в платнения покрив.

— Помогни ми да открия нещо — заповядах й, ръсейки дъждовна вода навсякъде, и разгърнах картата върху бедрата й.

Не особено деликатен подход, но поне тонът ми я провокира да се надигне. И да запримига срещу картата на Притиан.

— Нарича се сюриел и има цяла раса от такива. Ето… ето как изглежда — казах и посегнах да хвана ръката й, за да й покажа. Но се поколебах. — Може ли да ти покажа?

Кафявите очи на сестра ми бяха премрежени.

— Ще вмъкна образа му в съзнанието ти — поясних, — за да знаеш какво е онова, което издирваме.

— Не знам как да го търся — промълви Илейн.

— Пробвай поне.

Трябваше да помоля Амрен да обучи и нея.

Илейн закова погледа си в мен, после в картата, а накрая кимна.

Съзнанието й не беше защитено с щитове, с каквито и да било прегради. Портите към него… Те бяха от масивно желязо, обрасло в увивни цветя — поне такива си ги представях. Цветовете им бяха притворени и дремещите им пъпки се криеха сред плетеница от листа и тръни.

Прекрачих прага им, навлизайки в преддверието на съзнанието й, и поставих образа на сюриела там, опитвайки да му придам безобидност — да го обгърна с истината, че колкото и страховито да изглеждаше, не ме беше наранил.

Въпреки това Илейн изтръпна, когато напуснах съзнанието й.

— Защо?

— Може да ми отговори на някои важни въпроси. Спешно.

В противен случай нямаше да ни остане армия, с която да преборим хибернската, дори след като го откриех.

Илейн пак надникна към картата. Сетне и към мен. И накрая затвори очи.

Те се размърдаха изпод клепачите й, чиято кожа беше толкова фина и прозирна, че сините венички под нея приличаха на малки реки.

— Рее се… — прошепна тя. — Рее се по света като… като диханието на западния вятър.

— Накъде?

Тя вдигна ръка и показалецът й закръжи над картата, над дворовете.

Накрая кацна бавно.

— Натам — промълви сестра ми. — Движи се натам. В този момент.

Погледнах къде бе спрял пръстът й и кръвта се изцеди от лицето ми.

Средните земи.

Сюриелът се придвижваше към онази древна гора в Средните земи. Само на километри южно от…

От Горската тъкачка.

Ответрях се на пет скока разстояние. Едва дишах, останала почти без сили заради магическата заблуда от предишния ден, от пламъка, който бях призовала, за да се изсуша, и ответряването от бойното поле право в сърцето на древната гора.

Въздухът беше толкова тежък и задушлив, колкото предния път, а гората — все така потънала в мъх, обгърнал чворестите брези и сивите камъни, надничащи изпод шумата. Пак ме посрещна и същата тишина.

Докато се ослушвах и издирвах съществото с откъслеците от магията си, ми хрумна, че май наистина трябваше да доведа Мор със себе си.

Поех бавно със стъпки, заглушени от мъха. Обострих до краен предел слуха си, зрението си. Колко далечна, колко нищожна ми се струваше оттук битката на юг.

Преглътнах и звукът отекна в ушите ми.

В тази гора дебнеха и други твари освен Тъкачката. А тя самата… Стрига — така я бе нарекъл Резбарят. Сестра му Стрига. А брат им… ужасяващо същество, избрало друга част на света.

Извадих илирианския си меч и металът изсвистя в гъстия въздух.

Древен, сипкав глас попита зад гърба ми:

— Идваш да ме убиеш или пак да молиш за помощ, Фейра Арчерън?

Глава 58

Обърнах се, ала не прибирах меча в ножницата на гърба ми.

Сюриелът стоеше на няколко крачки от мен, загърнат не в пелерината, която му бях дала преди месеци, а в друга — по-плътна, по-тъмна, вече оръфана и съдрана. Сякаш вятърът, с който се носеше, я бе изпокъсал с невидимите си нокти.

Едва преди броени месеци ми беше казал, че Рис е мой другар. А ми се струваше, че е било преди цяла вечност.

Възголемите му зъби издрънчаха глухо.

— За трети път се срещаме вече. Трети път ме намираш. Днес с помощта на онази треперлива кошута. Така неочаквано изплуваха на пътя ми сърнените й очи.

— Прости ми за своеволието — отвърнах с възможно най-уравновесения си глас, — но е спешно.

— Искаш да узнаеш къде Хиберн крие армията си…

— Да. И други неща. Но да започнем с това.

Противна, ужасяваща усмивка.

— Дори аз не я виждам.

Коремът ми се стегна.

— Виждаш всичко, но не и това?

Сюриелът килна глава и този негов жест ми напомни, че разговарям с хищник. Сега обаче не го държеше настрани никаква примка.

— Крие я с магия, по-стара от мен самия.

— Котелът.

Още една чудовищна усмивка.

— Да. Онова могъщо, пъклено нещо. Оня казан, пълен със смърт и живот. — Сюриелът потръпна от нещо като доволство. — Но ти вече имаш някого, който може да намери Хиберн.

— Илейн твърди, че не вижда армията. Вероятно заради магията.

— Тогава я открий с помощта на другата.

— Неста. С Неста можем да проследим Котела…

— Сходството събира. Кралят на Хиберн не ходи никъде без Котела. Затова, където е Котелът, там ще се натъкнете на краля и армията му. Накарай красивата крадла да го намери.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Как?

Съществото наклони глава, като че слушаше нещо.

— Ако още не го умее… нека костите говорят вместо нея.

— Гадателство… Казваш, че трябва да гадае на кости?

— Да. — Призрачен вятър развя съдраната му роба. — Кости и камъни.

Преглътнах отново.

— Защо с Котела не се случи нищо, когато събрах двете части на Книгата и изрекох заклинанието, което се предполагаше, че ще унищожи силата му?

— Защото не издържа достатъчно дълго.

— Но той щеше да ме убие.

— Да не вярваше, че можеш да овладееш силата му, без да си платиш?

Сърцето ми прескочи.

— Трябва да… умра, за да го спра?

— Колко драматично е човешкото сърце. Но да. Да, заклинанието е щяло да изцеди живота ти.

— Има ли… има ли друго обезвреждащо заклинание, което да използвам вместо него?

— Дори да има, пак ще ти се наложи да отидеш право до Котела, за да го приложиш. А Хиберн няма да повтори грешката си.

Преглътнах сухо.

— Ако съумеем да обезоръжим Котела… ще е достатъчно ли, за да спрем Хиберн?

— Зависи от съюзниците ви. Дали ще оцелеят в неизбежната битка след това.

— Резбарят би ли променил нещо?

И Бриаксис.

Сюриелът нямаше клепачи. Но мътните му очи просветнаха от изненада.

— Не мога да видя същество като него. Той не е… от този свят. Нишката му не е втъкана в него. — Сюриелът стисна криви устни. — Толкова искаш да спасиш Притиан, че би рискувала да го освободиш?

— Да. — Откриех ли армията, веднага щях да изпратя Бриаксис срещу нея. А що се отнасяше до Резбаря… — Той искаше… подарък в замяна. Оуроборос.

От гърлото на съществото се изтръгна тъничък звук — на радост или ужас, не можах да преценя.

— Огледалото на Началата и Свършеците.

— Да, но… Не мога да го взема.

— Боиш се да погледнеш в него. Да зърнеш онова, което се крие вътре.

— То ще… ще отнеме ли разсъдъка ми? Ще ме прекърши ли?

Едва се удържах да не потреперя, когато забулените му очи, посадени върху уродливото му лице с липсващи устни, се впиха в мен.

— Само ти решаваш кое ще те прекърши, Унищожителке на проклятия. Само ти. — Не точно отговор. Определено не ми стигаше, за да поема риска. Сюриелът наново се заслуша в призрачния си вятър. — Предай на среброоката пратеница да търси отговора на втората и предпоследната страница на Книгата. Двете заедно ще й разкрият ключа.

— Ключ към какво?

Измършавелите пръсти на сюриела, набраздени от толкова костици, че приличаха на крайници на ракообразно, затракаха един в друг, когато ги преплете.

— Ключът към онова, което ви е потребно, за да спрете Хи…

Отне ми секунда да разбера какво се случва.

Да разпозная дървения връх, пронизал гърлото на сюриела, подобно на острието на ясенова стрела. Да проумея, че нещото, което изпръска лицето ми и разля по езика ми вкус на гробищна пръст, бе черна кръв.

Че притъпените звуци, достигнали до ушите ми, преди съществото да смогне да изкрещи… бяха още стрели.

Сюриелът се свлече на колене и от устата му се разнесе гъргорене.

Онзи ден в гората се бе страхувал от нагите. Знаеше, че би могъл да бъде убит.

Спуснах се към него, хващайки един от ножовете си с лявата ръка. Вдигнах меча в дясната.

Наблизо изсвистя друга стрела и аз се скрих зад едно чворесто дърво.

Сюриелът нададе вой. Подплашените птици излетяха в небето и ушите ми забучаха…

Тромавото, хрипливо дишане на съществото изпълни гората. Докато напевен женски глас не попита:

— Защо говори с теб, Фейра, а с мен не благоволява?

Познавах този глас. Смехът, стаен зад думите.

Ианта.

Ианта беше тук. С двама хибернски войници зад гърба си.

Глава 59

Огледах се наоколо, скрита зад дървото. Бях изтощена, но… можех да се ответрея. И просто да изчезна. Ясеновите стрели в сюриела обаче…

Срещнах погледа му, докато кървеше, проснат безпомощно върху мъха.

Същите ясенови стрели бяха пронизали Рис. Но така, че само да го ранят.

Тези бяха изстреляни, за да убиват.

Устата с възголеми зъби оформи една безмълвна дума. Бягай.

— На краля на Хиберн му отне дни да ме вкара в релси след твоята намеса — измърка Ианта с приближаващ се глас. — Все още не мога да използвам ръката си напълно.

Не отвърнах. Трябваше да се ответрея.

От шията на сюриела шуртеше черна кръв, а върхът на стрелата стърчеше почти цинично от дебелата му кожа. Не можех да го изцеря, не и с толкова ясен в плътта му. Не и докато не го извадех.

— Тамлин ми е разказвал как си заловила този тук — продължи Ианта, пристъпвайки към мен все повече и повече. — Затова усвоих твоите методи. Той обаче не ми казва нищичко. И все пак, понеже ти си търсила услугите му толкова много пъти, пелерината, която аз му дадох… — Долавях усмивката в гласа й. — Най-обикновена проследяваща магия, подарък от краля. Задейства се в твое присъствие. В случай че отново го навестиш.

Бягай! повтори беззвучно сюриелът. От съсухрената му уста бликаше кръв.

А в очите му се четеше болка. Истинска болка — като присъщата за всяко простосмъртно същество. Ако Ианта го отведеше жив при Хиберн… Сюриелът знаеше, че е възможно. Веднъж вече ме беше умолявал да го освободя… Но сега бе готов да стане пленник. Само и само да ми даде шанс да избягам.

Мътните му очи се присвиха от агония, но и сякаш в отговор на мислите ми. Да — уверяваше ме с поглед. — Върви.

— Кралят вдигна щитове в съзнанието ми — не спираше да дърдори Ианта, — за да не ми навредиш отново, като те открия.

Надникнах иззад дървото и я забелязах в единия край на горската полянка, където наблюдаваше смръщено проснатия сюриел. Носеше обичайната си светла роба и синия камък върху качулката си. И водеше единствено двама стражи. След всичко, което се бе разиграло… не преставаше да ме подценява.

Скрих се зад дървото, преди да ме е съзряла. И отново срещнах погледа на сюриела.

Позволих му да прочете всяка от емоциите, които напълно се избистриха в съзнанието ми.

Той кимна. Или поне опита.

А аз му се усмихнах за сбогом. И излязох на полянката.

— Трябваше да ти прережа гърлото онази нощ в шатрата — заявих на жрицата.

Един от стражите изпрати стрела към мен.

Спрях я със стена от твърд въздух, която изчезна миг по-късно. Силите ми почти бяха изцедени. И ако щитът ми понесеше още един удар от ясенова стрела…

Лицето на Ианта се стегна.

— Съветвам те да преосмислиш тона си. Все пак аз ще съм най-голямата ти защитница в Хиберн.

— Май първо ще се наложи да ме заловиш — отвърнах студено.

И побягнах.

Можех да се закълна, че древната гора ми отвори път.

Че бе прочела последните ми мисли, насочени към сюриела, и ме пропускаше през себе си.

Но не и тях.

Влях сетните остатъци от силата си в краката си, за да не се превият коленете ми, докато препусках измежду дърветата, прескачайки камъни и поточета, заобикаляйки обгърнати в мъх скали.

Въпреки това стражите — и Ианта — не ме изпускаха от очи, колкото и да ругаеха по дънерите, които сякаш изскачаха на пътя им, по камънаците, поддаващи под краката им. Но само още малко трябваше да ги надбягвам.

Едва още няколко километра. Да ги отдалеча от сюриела, да му дам време да се измъкне.

И да ги накарам да си платят за стореното. До последна капка кръв.

Освободих сетивата си и им позволих да ме водят. Гората свърши останалото.

Може би тя ме очакваше. Може би точно тя бе наредила на дърветата да се отместват от пътя ми.

Хибернските стражи ме настигаха. Краката ми летяха под мен, скорострелни като на сърна.

Започнах да разпознавам дърветата, камъните. Ето там бях стояла с Рис — бях флиртувала с него. Там пък, на онзи клон, другарят ми се беше разположил да ме чака.

Нещо разпори въздуха зад мен — стрела.

Кривнах вляво и почти се забих в някакво дърво. Стрелата изсвистя далеч от мен.

Напред светлината се променяше — ставаше по-ярка. Полянката.

Изпуснах въздишка на облекчение, която се постарах да чуят.

Изхвърчах от гората и коленете ми изпукаха, когато се завтекох през камънака към колибата с покрив от коса.

— Помощ! — провикнах се, така че да доловят и това.

Дървената врата беше открехната. Светът се забавяше и избистряше с всяка моя стъпка, с всеки удар на сърцето ми.

Прескочих прага и влетях в колибата на Тъкачката.

Глава 60

Като прекрачих прага, стиснах дръжката на вратата и забих пети в пода, насочвайки малкото си останала енергия към ръцете си. Вратата в никакъв случай не биваше да се затваря. Да ме заключва вътре.

Невидими ръце я забутаха, но аз стиснах зъби и опрях крак в стената, долавяйки как желязото се впива в дланите ми.

Стаята зад мен тънеше в мрак.

— Крадличке — изпя меден глас от тъмнината.

— Нали съзнаваш — изчурулика отвън Ианта, забавяйки крачка, — че ще трябва да убием обитателите на колибата заедно с теб. Колко егоистично от твоя страна, Фейра.

Макар и задъхана от умора, смогнах да удържа вратата отворена, като внимавах да не ме видят от другата й страна.

— Срещала си се с близнака ми — изсъска приглушено Тъкачката. В гласа й се четеше леко удивление. — Подушвам го по теб.

Отвън Ианта и стражите се приближаваха. Все повече и повече.

Усетих как някъде в дъното на стаята Стрига се раздвижи. Усетих как става. И пристъпва към мен.

— Какво си ти? — прошепна Тъкачката.

— Фейра, понякога си много наивна — оплака се Ианта. Точно отпред. Виждах малко от светлата й роба през пролуката между вратата и прага. — Да не си въобразяваш, че можеш да ни устроиш засада в тази къщурка? Зърнах щита ти. Останала си без капчица сила. И не смятам, че онзи трик със сиянието ще ти е от помощ.

Тъкачката закрачи бавно към мен и роклята й зашумоля в мрака.

— Кого ми водиш, малка вълчице? Кого си ми довела?

Ианта и двамата й стражи прекрачиха прага. И направиха по още една стъпка през отворената врата. Не ме забелязаха в сенките зад нея.

— Вечеря — отговорих на Тъкачката и с ловко завъртане изскочих навън.

Пускайки дръжката.

Когато вратата се затръшна с такава мощ, че цялата колиба се разтърси, съзрях кълбото елфическа светлина, което Ианта вдигна, за да освети стаята.

Видях ужасяващото лице на Тъкачката, как устата й с проядени зъби широко се разтваря от доволство и злокобен глад. Древна богиня на смъртта, ламтяща за живот. И красивата жрица пред нея.

Вече препусках към гората, когато стражите и Ианта закрещяха.

Безкрайните им писъци ме преследваха поне километър. Щом стигнах до мястото, където бяха повалили сюриела, вече не ги чувах.

Мършавите гърди на проснатото същество се надигаха и спадаха на откъслечни интервали, дишаше твърде пресекливо.

Умираше.

Строполих се на колене до него, потъвайки в окървавения мъх.

— Нека ти помогна. Мога да те изцеря.

Също както бях помогнала на Рисанд. Щях да извадя стрелите и да му дам от кръвта си.

Посегнах към първата, когато суха, кокалеста ръка сграбчи немощно китката ми.

— Магията ти… — програчи сюриелът. — Едва е останала. Не я… пилей по мен.

— Мога да те спася.

Съществото стисна по-здраво китката ми.

— Вече съм мъртъв.

— Какво… какво да направя?

Думите ми прозвучаха някак излиняло, крехко.

— Остани… — промълви той. — Остани с мен… до края.

Поех ръката му.

— Съжалявам.

Само това ми хрумваше да кажа. Аз бях виновна — аз го бях довела тук.

— Знаех — процеди съществото, доловило мислите ми. — Знаех, че ме следите.

— Тогава защо дойде?

— Ти… имаш добро сърце. Пребори се със страха си. Имаш… добро сърце — повтори.

Заплаках.

— Ти също — отвърнах, позволявайки на сълзите ми да се стичат по окървавената му, съдрана роба. — Благодаря ти. За това, че ми помогна. Когато никой друг не го стори.

Върху устата му, лишена от устни, изплува ефимерна усмивка.

— Фейра Арчерън. — Измъчена глътка въздух. — Казах ти… да останеш с Великия господар. И ти ме послуша.

Предупреждението му при първата ни среща.

— Говорил си… говорил си за Рис.

През цялото това време. През цялото време…

— Остани с него… и всичко ще се нареди.

— Да. Останах. И всичко наистина се нареди.

— Не, още не е. Остани с него.

— Добре.

Завинаги.

Гърдите на сюриеда се надигнаха — сетне спаднаха.

— Дори не знам името ти — прошепнах.

Сюриел — това беше титла, название за расата му.

Пак неизменната вяла усмивка.

— Има ли значение, Унищожителке на проклятия?

— Да.

Очите му притъмняха, но вместо да ми отговори, каза единствено:

— Върви сега. По-зли… по-зли твари идат. Кръвта… тя ги привлича.

Стиснах мършавата му ръка с изстиваща суха кожа.

— Ще поостана още малко.

Убила бях достатъчно животни, за да знам кога едно тяло наближаваше смъртта. Щеше да го повлече съвсем скоро, само след няколко глътки въздух.

— Фейра Арчерън — повтори сюриелът, вперил очи в разлистените корони на дърветата, в небето отвъд тях. Той вдиша болезнено. — Една молба.

Приведох се към него.

— Каквото кажеш.

Поредната гъргореща глътка въздух.

— Остави този свят… едно по-добро място от вида, в който го завари.

И когато гърдите му се надигнаха за сетен път, когато дъхът напусна тялото му за последно, проумях защо сюриелът ми се притичваше на помощ отново и отново. Не само от добрина… а защото в него живееше мечтател.

И сърцето на един мечтател спря да бие в гърдите на чудовището.

Внезапното му мълчание отекна в моето.

Отпуснах глава върху гърдите му, върху притихналия купол от кости и заридах.

Продължих да ридая, докато не долових нечия силна ръка върху рамото си.

Мирисът й, допирът й не ми бяха познати. Но разпознах гласа, когато Хелион рече приглушено:

— Хайде, Фейра. Тук е опасно. Ела.

Вдигнах глава. Той ме наблюдаваше с мрачно лице и пребледняла кафеникава кожа.

— Не мога да го зарежа тук — отвърнах, упорито вкопчила се в ръката на сюриела.

Не ме интересуваше как ме бе намерил Хелион. И защо.

Той стрелна очи към мъртвото същество и стисна устни.

— Аз ще се погрижа за него.

Щеше да го изгори — със силата на слънцето.

Позволих му да ме изправи на крака. Да протегне ръка към трупа…

— Почакай.

Хелион се подчини.

— Дай ми пелерината си. Моля те.

Той свъси недоумяващо вежди, но развърза пурпурната пелерина, окачена на раменете му.

Без да му обяснявам, покрих тялото на сюриела с изящния плат — безкрайно превъзхождащ отвратителните дрипи, които му беше дала Ианта. Подпъхнах нежно пелерината на Великия господар под широките му рамене, под кокалестите му ръце.

— Благодаря ти — прошепнах за последно на сюриела и отстъпих назад.

Пламъците на Хелион лумнаха в чисто, ослепително бяло.

И изпепелиха сюриела само за миг.

— Хайде — подкани ме отново Хелион и ми подаде ръка. — Да те върнем в лагера.

Грижовният му глас пропука сърцето ми. И ме подтикна да поема ръката му.

Докато топлата светлина на Великия господар ни ответряваше надалеч, можех да се закълна, че видях как призрачен вятър разнася купчинката прах.

Глава 61

Хелион ме ответря до военния ни лагер. Право в шатрата на Рис.

Другарят ми беше пребледнял. Омърлян и окървавен от глава до пети.

Отворих уста — не знаех дали, за да попитам как е завършила битката, или за да му разкажа какво се бе случило с мен.

Рис обаче просто ме придърпа в обятията си.

И когато ме обгърна с уханието си, с топлината и закрилата си… отново заридах.

Нямах представа кой друг беше в шатрата. Кой бе оцелял в сражението. Но всички си тръгнаха.

А другарят ми ме залюля нежно в прегръдката си, докато плачех безутешно.

Разказа ми какво бе станало чак когато сълзите ми пресъхнаха. Когато изми черната кръв на сюриела от ръцете и лицето ми.

Секунда по-късно излетях от шатрата, препускайки през калта, заобикаляйки морни, грохнали войници. Рис ме последва, но не продума нищо, когато нахълтах през входа на друга шатра и обходих с поглед вътрешността й.

Мор и Азриел стояха пред едно легло, следейки всяко движение на лечителката, седнала до него.

И разперила сияещи ръце над Касиан.

В този миг проумях — проумях за какво мълчание ми бе говорил веднъж самият той.

Точно това мълчание си проправи път в главата ми, като зърнах калното му, изкривено от болка лице, белязано почти от несвяст; като чух мъчителното му, хрипливо дишане.

Като видях разреза, лъкатушещ от пъпа му чак до дъното на гръдната му кост. Разпорената плът. Кръвта — макар и само малка струйка от нея.

Олюлях се на краката си и Рис ме прихвана под лактите.

Лечителката, свъсила съсредоточено вежди, дори не погледна към мен. Под светещите й ръце ръбовете на дълбоката рана бавно се приближаваха един към друг.

Но щом изглеждаше толкова страшна дори сега…

— Как? — пророних дрезгаво.

Преди малко Рис ми беше казал три неща:

Бяхме надвили врага — едва. Отново бяха оставили съдбата на оцелелите в ръцете на Таркуин. И Касиан бе пострадал тежко.

— Ти къде беше? — попита ме Мор.

Беше подгизнала, обляна в кръв и кал. Азриел също. За щастие, поне по тях не се виждаха други травми, освен дребни драскотини.

Поклатих глава. Докато Рис ме държеше в обятията си допреди няколко минути, го бях допуснала в съзнанието си. Показах му всичко — обясних му за Ианта, сюриела и Тъкачката. Какво ми беше казало съществото. Очите на Рис помътняха за миг и осъзнах, че Амрен вече пътуваше насам с Книгата. За да помогне на Неста да намери Котела… или поне да опита. Оставих на него да обясни на Мор.

Разбрал бе, че ме няма, чак след края на битката, когато осъзнал, че Мор участва в боя. И че вече не съм в лагера.

Тъкмо достигал шатрата на Илейн, когато Хелион изпратил вест, че ме е открил с помощта на дарбата си да долавя подобни неща. И че щял да ме върне в лагера. Смътен, сбит разказ.

— Той ще… да не би да…

Нямах сили да довърша. Думите ми се бяха превърнали в толкова чужди и далечни като звездите.

— Не — отвърна лечителката, без да ме удостои с поглед. — Но ще го боли няколко дни.

И наистина — двата края на раната вече се докосваха, плътта започваше да се прибира.

Горчива жлъчка се надигаше в гърлото ми от кървавата гледка…

— Как? — попитах отново.

— Не ни изчака — рече с равен тон Мор. — Спусна се сам да прегрупира войниците от предната редица. Един от вражеските командири го нападна. Касиан не отстъпи. Докато Аз го настигне, вече го бяха повалили.

Азриел непримиримо бе впил очи в затварящата се рана с каменно изражение на лице.

— Ти къде беше? — повтори въпроса си Мор.

— Ако ще се биете — обади се рязко лечителката, — излезте. Не помагате на пациента ми.

Никоя от нас не помръдна.

Рис погали ръката ми.

— Както винаги си свободна да ходиш където пожелаеш, когато пожелаеш. Но Мор май се опитва да каже… че е хубаво следващия път поне да оставиш бележка.

Говореше небрежно, но от погледа му надничаше паника. Не онзи покровителствен страх, на който бе робувал Тамлин, а… искрен ужас, породен от това, че не е знаел къде съм, дали нямам нужда от помощ. Точно както аз самата щях да се чудя къде е и дали му е необходима помощ, ако той беше изчезнал, когато врагът ни обкръжи.

— Съжалявам — промълвих.

На него, на приятелите ни.

Мор дори не се обърна към мен.

— Няма за какво да съжаляваш — каза Рис и постави длан върху бузата ми. — Решила си да вземеш нещата в свои ръце и благодарение на това си ни подсигурила ценна информация. Но… — Той погали с палец скулата ми. — Дотук имаме късмет. Все някак изпреварваме ходовете на Хиберн, съумяваме да се измъкнем от лапите му. Въпреки че днешната битка… не беше толкова успешна. И циникът в мен започва да се пита дали късметът ни няма да се поизчерпи. А предпочитам подобно нещо да не се случва именно с теб.

Сигурно всички ме смятаха за млада и безразсъдна.

Не — отсече Рис по връзката ни и осъзнах, че не съм вдигнала щитовете си. — Повярвай ми, ако знаеше дори за половината от дивотиите на Касиан и Мор, даже нямаше и да си го помислиш. Просто… Другия път ми остави бележка. Или ми кажи.

Щеше ли да ме пуснеш?

Не те пускам където и да било. — Той пое лицето ми в длани и Мор и Азриел извърнаха погледи. — Ти си отделна личност, сама взимаш решенията за себе си. Но с теб сме другари. Аз съм твой, ти си моя. Не контролираме действията си един на друг, но… Вероятно щях да настоявам да дойда с теб. Главно заради собственото ми спокойствие, за да знам, че си в безопасност.

Беше зает.

Устните му се изкривиха в бърза усмивка.

Ако забележех, че си непоклатимо убедена да идеш в Средните земи, веднага щях да се освободя.

Зачаках да ме нахока, че не съм проявила търпение, за цялостната ми постъпка, но… той просто килна глава.

— Чудя се дали Тъкачката ти е простила след този подарък — сподели на глас мислите си Рис.

Дори лечителната подскочи, щом чу името й.

По гръбнака ми пробяга студена тръпка.

— Не искам да узнавам.

Рис се засмя гърлено.

— Тогава да не й ходим повече на гости.

Ала шеговитостта светкавично се изпари от лицето му, когато погледна към Касиан. Към вече запечатаната рана.

Не си виновна за сюриела.

Въздъхнах, а клепачите на Касиан запърхаха.

Знам.

Вече бях прибавила смъртта му към разрастващия се списък с неща, за които скоро щях да накарам Хиберн да си плати.

Минутите се заточиха и всички се потопихме в мълчание. Не попитах къде е Неста. Мор се държеше така, като че ме нямаше. А Рис…

Когато Касиан най-сетне отвори очи и простена от болка, другарят ми седна в долния край на леглото му.

— Ето това ти се пада — смъмри го лечителката, събирайки нещата си, — щом скачаш пред мечове. — После сбърчи чело. — Тази вечер и утре си почивай. Не съм толкова наивна да настоявам и за трети ден почивка, но се постарай в близко време да не се хвърляш пред остри оръжия.

Касиан само запримига зашеметено, а тя се поклони на двама ни с Рис и излезе от шатрата.

— Колко точно е зле? — попита сипкаво генералът.

— Колко е зле раната ти — поде кротко Рис, — или колко зле ни сритаха задниците днес?

Касиан примигна отново. Бавно. Сякаш успокоителното, което лечителката му беше дала, още го държеше.

— В отговор на втория въпрос — продължи Рис, а Мор и Азриел отстъпиха крачка-две, доловили изострения му тон, — успяхме някак. Легионът на Кеир пое тежък удар, но… победихме. В отговор на първия въпрос… — Рис оголи зъби. — Повече никога не върши такива глупости.

От предупреждението, от гнева в гласа му очите на Касиан се поизбистриха и той се помъчи да се надигне в леглото. Но изсъска от болка, свеждайки смръщен поглед към червената, все още прясна рана, минаваща през гърдите му.

— Червата ти висяха, глупаво копеле такова! — изръмжа му Рис. — Аз ги държеше.

И наистина, по ръцете на сенкопоеца имаше засъхнала кръв — кръвта на Касиан. А лицето му беше сковано от леден гняв.

— Аз съм войник — заяви хладнокръвно Касиан. — Работата ми го изисква.

— Дадох ти заповед да изчакаш! — нахока го Рис. — Ти я пренебрегна.

Надникнах към Мор, към Азриел в безмълвен въпрос дали не бе редно да напуснем. Но те бяха твърде заети да гледат Рис и Касиан, за да ме забележат.

— Предната редица поддаваше — настоя Касиан. — Заповедта ти не струваше.

Рис опря ръце от двете страни на краката му и процеди в лицето му:

— Аз съм твой Велик господар. Нямаш право да отхвърляш мои заповеди само защото не са ти харесали.

Този път Касиан седна в леглото и изруга от болка.

— Не ми излизай с номера за ранга, понеже си ядосан…

— С проклетите си спектакли на бойното поле едва не умря. — Макар че изплю думите с ярост, в очите му пак прозираше паника. В гласа му. — Не съм ядосан. Бесен съм.

— Явно на теб ти е позволено да се вбесяваш, когато опитаме да те предпазим, а на нас не ни е позволено да се вбесяваме заради твоите откачени саможертви?!

Рис просто продължи да се взира в него. Касиан не му оставаше длъжен.

— Можеше да умреш — процеди сурово Рис.

— Ти също.

Поредното мълчание, а след него гневът промени посоката си.

Рис пророни тихо:

— Дори след Хиберн… трудно го понасям.

Да гледа как някой от нас страда.

Като чух гласа му, като зърнах как Касиан се привежда напред и го хваща за рамото, изтръпвайки от болка…

Излязох от шатрата. Дадох им шанс да си поговорят. Азриел и Мор тръгнаха след мен.

Примижах срещу воднистата светлина — последната преди настъпването на същинския мрак. Когато зрението ми се приспособи… Видях Неста пред най-близката шатра с празна кофа, положена между краката й. Косата й висеше на кичури от опръсканата й с кал глава. Щом забеляза, че излизаме, вдигна мрачно лице към нас…

— Добре е. Изцерен и буден — побързах да я успокоя.

Раменете на Неста се поотпуснаха от облекчение.

Спестяваше ми усилията да я издирвам, за да я попитам дали може да открие Котела. Най-добре беше да го сторя веднага, докато бяхме насаме. И най-вече, преди да е пристигнала Амрен.

Мор обаче каза студено:

— Не трябва ли да напълниш кофата?

Неста се скова. Стрелна презрително Мор. А тя от своя страна дори не трепна под погледа й.

След миг сестра ми взе кофата и зажвака през калта, вече оплискана до пищялите.

Като се обърнах, Азриел крачеше към шатрата на командирите, а Мор…

Мор ме гледаше с върлуваща ярост в очите.

— Не благоволи да ни каже, че си тръгнала нанякъде.

Ето откъде идваше гневът.

— Неста може да е всякаква, но несъмнено е предана.

Мор не се усмихна. Само процеди:

— Ти ме излъга.

Сетне закрачи бясно към шатрата си, а след такъв коментар… нямаше как да не я последвам.

По-голямата част от шатрата й бе заета от легло и малко писалище, отрупано с оръжия и карти.

— Не съм те излъгала — оспорих горчиво укора й. — Просто… не ти споделих какво съм намислила.

Тя се опули насреща ми.

— Подтикна ме да те оставя, увери ме, че ще си в безопасност в лагера.

— Съжалявам — отвърнах.

— Съжаляваш? Съжаляваш?

Тя разпери ръце и по пода се поръси засъхнала кал.

Аз недоумявах какво да правя с моите ръце, как да я погледна в очите. И преди я бях виждала ядосана, но никога… никога на мен. Никога не бях имала приятелка, с която да се карам, която да е достатъчно загрижена за мен.

— Отлично знам какво ще ми кажеш сега, знам всички оправдания да не ме вземеш със себе си — озъби ми се Мор. — Но никое от тези неща не ти дава право да ме лъжеш. Ако ми беше обяснила, щях да те пусна. Ако само ми се беше доверила. А може би щях да ти избия от главата това идиотско хрумване, което едва не те погуби. Враговете ни те издирват. Искаш да те докопат и да те използват. Да те наранят. Дотук си видяла само малка част от силата на Хиберн, от извращенията им. А за да те подчини на волята си, кралят е готов на всичко.

Не знаех какво друго да кажа… освен:

— Нуждаехме се от тази информация.

— Спор няма. Но наясно ли си какво ми беше да погледна Рис в очите и да му обявя, че нямам представа къде си? Да осъзная, че си изчезнала и по всяка вероятност си ме изиграла, за да успееш в начинанието си? — Тя потри мръсното си лице, размазвайки още повече калта и кръвта. — Мислех те за по-умна. Не вярвах, че си способна на подобно нещо.

Думите й прогориха като с огнен камшик зрението ми, гръбнака ми.

— Нямам намерение да те слушам повече.

Обърнах се да изляза, но Мор скочи и ме сграбчи за ръката.

— О, напротив, ще ме изслушаш. Рис може и да прощава лесно, но и пред нас ще отговаряш. Ти си моята Велика господарка. Как да разбираме това, че ни нямаш доверие да ти помогнем? Да уважим желанието ти, ако искаш да сториш нещо сама? Вместо това ни лъжеш.

— Искаш ли да си поприказваме за лъгането? — Дори не знаех какво излиза от устата ми. Прищя ми се да бях убила Ианта собственоръчно, колкото да се отърва от гнева, гърчещ се в костите ми. — Например за това, че лъжеш себе си и всички нас всеки ден?

Тя застина, но не отпусна хватката си върху ръката ми.

— Не знаеш какво бръщолевиш.

— Защо толкова време отблъскваш Азриел, Мор? Защо покани Хелион в леглото си? Очевидно не ти е донесло удоволствие; видях изражението ти на следващия ден. Така че, преди да обявиш мен за лъжкиня, защо не погледнеш себе си…

— Достатъчно.

— Така ли? Не ти харесва да те притискат? Да подлагат на критика личните ти решения? Е, нито пък на мен.

Мор пусна ръката ми.

— Излизай.

— Хубаво.

Изстрелях се от шатрата, без да се обърна назад. Питах се дали чува как думка сърцето ми, докато крачех яростно през калния лагер.

Направих само двайсетина стъпки, преди Амрен да се изпречи на пътя ми с вързоп в ръце.

— Винаги, когато ме зарежете у дома, все някой се оказва изкормен.

Глава 62

Нямах сили да се усмихна на Амрен. Едва държах брадичката си вдигната.

Тя надникна зад мен, сякаш проследяваше дирята ми от шатрата на Мор, подушваше спора ни.

— Внимавай — предупреди ме Амрен, когато двете тръгнахме заедно към моята шатра. — Не я притискай. Има някои истини, пред които дори Мориган не се е изправила.

Жаркият ми гняв бързо преминаваше в нещо студено, горчиво и тежко.

— Всички се караме от време на време, момиче — додаде Амрен. — Вие, двечките, трябва да поохладите страстите. Утре си поприказвайте пак.

— Хубаво.

Амрен ме стрелна косо и косата й се люшна пред лицето й. Но за щастие, тъкмо стигахме до шатрата.

Рис и Азриел настаняваха внимателно Касиан на един стол пред отрупаното с карти и листове бюро. Лицето на генерала още сивееше, но някой му беше намерил чиста риза и го бе поизмил от кръвта. Като съзрях колко немощно увисна в стола си… се досетих, че явно бе настоял да присъства. А като видях как Рис разроши закачливо косата му, заобикаляйки бюрото… разбрах, че и тази рана е била закърпена.

Когато влязох в шатрата с не съвсем смирена походка, другарят ми вирна въпросително вежда. Аз поклатих глава.

Ще ти разкажа по-късно.

Утешителна милувка с нокти по най-вътрешната ми преграда.

Амрен остави Книгата на бюрото с глухо тупване, което отекна в земята под краката ни.

— Втората и предпоследната страница — подхванах, мъчейки се да сдържа отвращението си, когато силата на Книгата плъзна като пипала из шатрата. — Сюриелът каза, че там бил скрит отговорът, който търсиш. Ключът към обезвреждането на Котела.

Предполагах, че Рис е разказал на Амрен за случилото се и е наредил да извикат Неста, защото сестра ми влетя в шатрата миг по-късно.

— Носиш ли ги? — Рис се обърна към Амрен, докато Неста вървеше безмълвно към масата.

Все така изкаляна почти до коленете, сестра ми спря от другата страна на бюрото спрямо мястото на Касиан. Плъзна очи по него. Лицето й не разкриваше нищо, но ръцете й… можех да се закълна, че потрепериха леко, преди да ги стисне в юмруци и да се извърне към Амрен. Касиан я погледа още секунда, преди и той да извие глава към Амрен. Колко ли дълго Неста бе наблюдавала битката от онзи хълм? Дали беше видяла как го пронизват?

Амрен бръкна в джоба на оловносивата си пелерина и хвърли кесийка от черно кадифе на бюрото. Съдържанието й изтрака при сблъсъка с дървото.

— Кости и камъни.

Зървайки кесийката, Неста килна глава.

Сестра ти дойде веднага щом й обясних какво е нужно — каза Рис. — Допускам, че приключението на Касиан я е убедило да не ни напада точно днес.

Или пък да нападне някой друг междувременно.

Неста взе кесийката.

— Значи, необходимо е само да разпилея тези неща по масата като някой уличен шарлатанин и те ще ми помогнат да намеря Котела?

Амрен се засмя тихо.

— Горе-долу е така.

Под ноктите на Неста имаше кал, но май не й правеше впечатление. Сестра ми просто развърза малката кадифена торбичка и изсипа съдържанието й. Три камъчета и четири кокалчета. Костиците бяха кафяви и лъснали от старост, а камъчетата — бели като луната и гладки като стъкло, всяко белязано с фина, изящно изписана буква от незнайна азбука.

— Камъчетата са три, колкото лицата на Майката — обясни Амрен, когато Неста свъси неразбиращо вежди. — А костиците са четири… заради една или друга измишльотина на шарлатаните, която не си е струвало да запомня.

Неста изсумтя. Рис потвърди мнението й. Тогава сестра ми попита:

— И какво… просто да ги поразтърся в шепи и да ги хвърля ли? Как да ги разчета после?

— Ще измислим начин — отговори Касиан с дрезгав, уморен глас. — Но като ги вземеш в ръце, си мисли за Котела.

— Недей просто да мислиш за него — поправи го Амрен. — Трябва да изпратиш съзнанието си към него. Да откриеш връзката помежду ви.

Дори аз застинах от думите й. А Неста, вече хванала камъчетата и костиците… Още не смееше да затвори очи.

— А… да я… да я докосвам ли?

— Не — предупреди я Амрен. — Просто се приближи до нея. Намери я, но не я закачай.

Неста остана все така неподвижна. Беше ми споделила, че и до момента не смее да влезе във ваната. Защото спомените, които й носеше…

— Тук нищо не може да те нарани — увери я Касиан. След което си пое въздух, простена тихо и се изправи на крака. Азриел се помъчи да го спре, но той го избута и тръгна към сестра ми. Като спря до нея, опря ръка на бюрото. — Нищо не може да те нарани. — Повтори.

Неста гледаше именно него, когато най-сетне затвори очи. Наклоних глава и новият ъгъл ми позволи да видя онова, което първоначално ми бе убягнало.

Неста стоеше пред картата, стиснала юмрук с камъчета и костици над нея. Касиан беше до нея, преметнал свободната си ръка през кръста й.

Фактът, че му позволяваше подобен допир… удивяваше ме колкото опръсканата с кал ръка, която бе протегнала напред. Съсредоточеното й изражение.

Очите й се движеха под клепачите, сякаш обхождаха света.

— Не виждам нищо.

— Навлез по-надълбоко — подкани я Амрен. — Намери нишката помежду ви.

Тя се напрегна, но Касиан пристъпи по-плътно до нея и сестра ми се отпусна отново.

Изтече минута. И още една.

Някакво мускулче потрепна по челото на Неста. Ръката й подскочи.

Дъхът й се учести и засвистя пронизително през зъбите й.

— Неста — обади се Касиан.

— Тихо — смъмри го Амрен.

Тъничък звук се изтръгна от гърлото на сестра ми — уплашен стон.

— Къде е, момиче?! — насърчи я Амрен. — Отвори ръка. Покажи ни.

Пръстите на Неста стиснаха още по-здраво и кокалчетата й побеляха като камъните в шепата й.

Навлизаше твърде надълбоко, каквото и да правеше…

Спуснах се към нея. Не физически, а със съзнанието си.

Ако портите в ума на Илейн бяха като от спяща градина, то тези в ума на Неста… Те бяха като портите на древна крепост — с остри, злокобни върхове. Точно на каквито си представях, че някога са набивали хора.

Ала зееха отворени. И отвъд тях…

Мрак.

Мрак, какъвто не бях виждала дори с Рисанд.

Неста.

Пристъпих в съзнанието й.

И образите ме завръхлитаха един след друг.

Армия, ширнала се чак до хоризонта. Оръжията, омразата, гигантската заплаха.

Съзрях как кралят стои над някаква карта във военната си шатра, обграден от Юриан и няколко командири. Котелът бе зад тях… в центъра на помещението.

Зърнах и Неста.

И тя беше в шатрата. Наблюдаваше краля, Котела.

Замръзнала на място.

Скована от страх.

— Неста.

Като че ли не ме чуваше, вторачила взор в тях.

Хванах я за ръката.

— Намери го. Виждам го… виждам къде е.

Лицето на Неста бледнееше, останало без кръв. Но поне обърна поглед към мен.

— Фейра.

Изцъклените й от потрес очи грейнаха от изненада.

— Да се връщаме — прошепнах й.

Тя кимна и се насочихме към изхода на шатрата. Но тогава го усетихме — и двете.

Не бе кралят, нито някой от съзаклятниците му. Нито пък Юриан, вглъбен в смъртоносната си измама. Усетихме Котела. Сякаш огромен спящ звяр отвори едното си око, доловил присъствието ни.

Почувствах как се разбужда, готов да връхлети върху Неста. Сграбчих ръката на сестра си и побягнах.

— Отвори си юмрука — наредих й, докато препускахме към железните порти на съзнанието й. — Отвори го веднага!

Тя просто продължи да тича задъхано, а чудовищната сила зад нас се надигаше все повече и повече като черна вълна.

— Отвори си юмрука или ще ни последва тук. Сега, Неста!

Чух думите, изскачайки от съзнанието й — чух ги, защото ги бях изкрещяла в шатрата.

Неста простена и пръстите й се разтвориха широко, разпилявайки камъчетата и костиците по картата.

Тя се олюля на краката си и Касиан я задържа с ръка около кръста. Движението го накара да изсъска от болка.

— Какво, по дяволите…

— Вижте — пророни Амрен.

Никоя ръка не можеше да го постигне — освен онази, надарена с магия.

Камъчетата и костиците образуваха идеален, плътен кръг около една точка от картата.

Двете с Неста пребледняхме. И двете се бяхме натъкнали на гигантските мащаби на армията. Докато Хиберн ни бе тласкал на север, докато беше губил времето ни с последните две битки…

Събирал бе цялото си войнство по западната граница с човешките земи.

На по-малко от двеста километра от дома на семейството ни.

Рис извика Таркуин и Хелион, за да ги запознае с откритието ни.

Вражеската армия превъзхождаше многократно числеността дори на трите ни обединени армии. Показах на Рисанд какво бях видяла, а той го разкри на останалите.

— Калиас ще пристигне скоро — отбеляза Хелион, прокарвайки ръце през ониксовата си коса.

— Ще трябва да доведе четирийсет хиляди войници — изтъкна Касиан. — А се съмнявам да има дори наполовина толкова.

Рис дълго време се взира в кръга от камъчета и кости върху картата. Усещах огнения му гняв — не само към Хиберн, но и към него самия, задето не се бе досетил, че кралят си играе с нас и нарочно ни води насам.

Спечелили си бяхме преимущество в последните две битки, а Хиберн си бе спечелил преимущество във войната.

Знаеше какво го чака в Средните земи.

И ни беше принудил да се съберем тук, точно на това място, за да ни изтласка на север с чудовищната си армия. Пълно опустошение от юг, заради което трябваше или да се разположим в Средните земи, или да разцепим силите си, за да избегнем опасния гъсталак и смъртоносните му обитатели.

А атакувахме ли… Все едно си търсехме смъртта.

Не бяхме толкова глупави, че да градим плановете си около Юриан, независимо от истинската му позиция във войната. Най-сигурно беше да печелим време, докато пристигнеха съюзниците ни. Калиас. Тесан.

Тамлин беше избрал страна. Но дори да беше заложил на Притиан, тепърва се налагаше да свиква войска в Двора на Пролетта, след като бях унищожила вярата на поданиците му в него.

А Мириам и Дракон…

Нямаме достатъчно време — обясни ми Рис. — Да ги издирваме и да водим армията им тук. Нищо чудно, докато се върнем, Хиберн вече да е изтребил нашата.

Оставаше ни Резбарят, ако, естествено, дръзнех да му занеса онова, което искаше. Не го споменах, не предложих.

Първо трябваше да се уверя, че е възможно, че няма да припадна от умора.

— Да починем — въздъхна Таркуин. — Ще говорим утре призори. Решенията, взети след дълъг ден, никога не са с благополучен край.

Хелион се съгласи и напусна. Трудно ми беше да не се взирам в него, да не сравнявам чертите му с тези на Люсиен. Имаха еднакви носове — смайващо еднакви. Как беше възможно толкова време никой да не бе изтъквал този факт?

Но май това беше най-малката ми грижа. Таркуин погледна свъсено картата и обяви:

— Ще намерим начин да се преборим.

Рис кимна, а Касиан кривна устни на една страна. Беше се върнал на стола си за разговора и сега държеше чаша с някаква лечебна отвара, която Азриел му беше донесъл.

Таркуин се обърна да си върви, но в този момент чифт широки рамене заприщиха входа на шатрата…

Вариан. Принцът дори не надникна към Великия си господар, насочвайки очи право към Амрен, която беше заела челното място на масата. Като че бе усетил появата й… или някой му беше докладвал. И той се беше спуснал насам.

Амрен вдигна поглед от Книгата. Червените й устни се извиха в свенлива усмивка.

По кафявата кожа на Вариан, по сребърната му броня, по късата му бяла коса още имаше кръв и мръсотия. Но като че ли не го интересуваше, защото просто закрачи към Амрен.

И никой от нас не продума, когато принцът падна на колене пред стола й, взе смаяното й лице в широките си ръце и я целуна силно.

Глава 63

Никой от нас не издържа дълго след вечеря.

Амрен и Вариан дори не си направиха труда да се присъединят.

Не. Тя просто обви кръста му с крака пред очите ни, а той стана, вдигайки я с ловко движение. Не можех да си обясня как Вариан смогна да изведе и двама им от шатрата, докато продължаваше да я целува. Амрен пък прокарваше ръце през косата му и издаваше звуци, които обезпокоително много наподобяваха мъркане.

Докато всички ги изпращахме със стъписани погледи, Рис се изсмя гърлено.

— Явно Вариан е решил така да се отблагодари на Амрен, задето ни изпрати в Адриата.

Таркуин настръхна.

— Ще се редуваме кой от нас ще се занимава с тях в почивните дни.

Касиан се изкикоти дрезгаво и надникна към Неста, все така бледа и смълчана. Онова, което беше видяла, което аз бях видяла в съзнанието й…

Размерите на вражеската армия…

— Храна или легло? — попита я той и най-откровено се почудих дали въобще го изричаше като покана.

Хрумна ми да изтъкна, че далеч не е в състояние за второто.

Неста отвърна само:

— Легло.

И в нейния изтощен отговор определено нямаше покана.

С Рис успяхме да хапнем, обсъждайки тихичко видяното. Умората тегнеше над всяка моя глътка въздух и едва доядох печеното си овнешко месо, преди да пропълзя в леглото и да припадна върху одеялата. Рис ме събуди само за да свали ботушите и жакета ми.

На сутринта. Щяхме да измислим решение на сутринта. Щях да говоря с Амрен как най-сетне да призовем Бриаксис, за да ни помогне с унищожението на онази армия.

Може би нещо ни убягваше. Някой друг начин за спасение, освен обезвреждащото заклинание.

Сънищата ми бяха като избуяла градина; свирепи трънаци раздираха кожата ми, докато се препъвах през нея.

Сънувах сюриела, усмихнат и кървящ. Сънувах как Тъкачката разкъсва Ианта, докато жрицата още пищи. Сънувах лорд Грейсън — толкова смъртен и млад; стоеше в единия край на лагера и привикваше Илейн с ръка. Казваше й, че е дошъл за нея. Да я прибере у дома. Както и че е намерил начин да й върне предишния облик — отново да я преобрази в човек.

Сънувах тъмния Котел, дремещ в шатрата на краля… Как се разбужда, докато, невидими за околните, с Неста го наблюдаваме.

Как отвръща на погледите ни. Разпознава ни.

Усещах как ме пронизва с очи дори в сънищата ми. Как плъзва древно, черно пипало към мен…

Подскочих в леглото.

Голото тяло на Рис обгръщаше моето, а лицето му беше смекчено от съня. Заслушах се в черния мрак на шатрата.

Навън пращяха огньове. Войниците на пост си шушукаха сънливо. Вятърът въздишаше по платнените стени на шатрите, брулейки знамената по върховете им.

Напрегнах слуха си още повече и плъзнах поглед през тъмнината.

Кожата на ръцете ми настръхна.

— Рис.

Той се събуди мигновено и се надигна в леглото.

— Какво има?

— Нещо… — Ослушвах се толкова съсредоточено, че ушите ми изтръпваха от напъна. — Нещо е дошло през нощта. Нещо не е наред.

Той стана, нахлузи панталона и колана с ножовете си. Все така заслушана, и аз последвах примера му. Разтрепераните ми пръсти закопчаха непохватно катарамите.

— Сънувах нещо — прошепнах в мрака. — Сънувах Котела… че пак ни наблюдава.

— Проклятие!

Думата напусна гърлото му като остра въздишка.

— Май сме отворили някаква врата — пророних, натиквайки крака в ботушите си. — Май… май…

Без да довърша изречението си, полетях към изхода на шатрата и Рис ме последва. Неста. Трябваше да намеря Неста…

Златистокестенява коса проблесна на светлината от огньовете, сестра ми вече препускаше към мен, облечена все още по нощница.

— И ти си го чула — промълви тя.

Чула — не бях чула нищо, но усещах…

Дребната фигура на Амрен се стрелна иззад една шатра. Беше нахлузила мъжка риза — тази на Вариан. Стигаше й чак до коленете, а собственикът й крачеше след Амрен, гол до кръста като Рис и също толкова недоумяващ.

Босите крака на Амрен бяха оваляни в кал и трева.

— Силата му е тук. Чувствам как се прокрадва наоколо. Оглежда.

— Котелът — свъси вежди Вариан. — Но… събудил ли се е?

— Бръкнахме твърде надълбоко — отвърна Амрен. — Вече не само ние знаем неговото местоположение, но и той нашето.

Неста вдигна ръка.

— Слушайте.

И тогава наистина го чух.

Примамлива песен, сбор от ноти, изпети от глас, едновременно мъжки и женски, млад и стар, плашещ и обаятелен…

— Не чувам нищо — обади се Рис.

— Ти не си възкресен — озъби му се Амрен.

За разлика от нас. От нас трите…

Котелът наново запя прелъстителната си песен.

Дори костите ми настръхнаха от страх.

— Какво иска?

Долових как се отдръпва, как се оттегля в нощта.

Азриел изникна от една сянка.

— Какво е това? — процеди той.

Вдигнах вежди.

— Чуваш ли го?

Сенкопоецът поклати глава.

— Не. Но сенките, вятърът… Укриха се.

Котелът пак поде песента.

Отдалечаваше се.

— Май си тръгва — прошепнах.

Касиан се запрепъва към нас с ръка на гърдите. Мор го следваше по петите. Двете дори не се погледнахме, докато Рис им обясняваше. Докато всички стояхме заедно в сърцето на нощта…

Котелът изпя един прощален акорд и замлъкна.

Неземното присъствие, тежестта му… изчезнаха.

Амрен въздъхна.

— Хиберн и преди знаеше къде се намираме. Котелът вероятно е пожелал да погледне сам за себе си. След като нарушихме съня му.

Потрих лицето си.

— Дано не го видим повече.

Вариан килна глава.

— Значи, вие трите… понеже той ви е възкресил, сте способни да го чувате? Да го усещате?

— Явно да — отвърна Амрен, видимо готова да го издърпа обратно в шатрата им, за да довършат онова, което несъмнено още правеха, когато всички ние изскочихме от леглата си.

Азриел обаче попита тихо:

— Ами Илейн?

Нещо студено пропълзя през тялото ми. Неста само впери очи в Азриел. А когато най-накрая ги откъсна…

Сестра ми препусна през калта.

Босите й крака оплискаха и мен, докато хвърчахме заедно към шатрата на Илейн.

— Илейн…

Неста отмести крилата на входа.

И спря толкова внезапно, че се блъснах в нея. Шатрата… шатрата беше празна.

Неста влетя вътре, вдигайки одеяла и възглавници, но сестра ни сякаш беше потънала вдън земя.

— Илейн!

Завъртях се обратно към лагера и заоглеждах близките шатри. С един поглед предадох на Рис какво бяхме намерили в тази на Илейн. В ръката му се появи илириански меч и в следващия миг другарят ми се ответря нанякъде.

Азриел ме подмина, влизайки безцеремонно в шатрата, където Неста му изръмжа предупредително. Той напълно я пренебрегна, сви крила плътно до гърба си, за да се събере в тясното помещение, и коленичи пред кревата, плъзвайки белязана ръка по измачканите завивки.

— Още са топли.

Отвън Касиан раздаваше заповеди на разбуждащите се войници.

— Котелът — пророних. — Котелът се отдалечаваше, като че отиваше някъде…

Неста вече препускаше към мястото, откъдето бе долетял гласът му. Откъдето Котелът бе примамил Илейн.

Знаех как.

Бях го сънувала.

Грейсън, застанал в единия край на лагера, въоръжен с обещания за любов и изцерение.

Тъкмо достигахме горичката, до която лагерувахме, когато Рис се материализира от нощта, прибрал меча в ножницата на гърба си. Носеше нещо в ръцете си. Никаква емоция не се четеше по преднамереното му, непроницаемо изражение.

Неста издаде звук, наподобяващ вопъл, и в същия миг осъзнах какво бе открил в началото на гъсталака. Какво бе захвърлил Котелът, забързан обратно към хибернския военен лагер. Или нарочно изпуснал като подигравателен подарък.

Тъмносинята пелерина на Илейн, все още затоплена от тялото й.

Глава 64

Неста седеше в моята шатра, положила глава в дланите си. Нито продумваше, нито помръдваше. Сякаш се беше свила навътре в себе си, мъчейки се да запази самообладание — така поне изглеждаше. А аз така се чувствах.

Илейн — пленница на хибернската армия.

Неста беше откраднала нещо жизненоважно от Котела. А в онези моменти, в които тя го издирваше по наша молба… Котелът бе научил какво е жизненоважно за нея.

И й го бе отмъкнал като отплата.

— Ще си я върнем — изграчи Касиан, седнал върху заоблената странична облегалка на канапето в другия край на малкото общо помещение, откъдето я наблюдаваше внимателно.

Рис, Амрен и Мор щяха да се срещнат с другите Велики господари, за да ги уведомят за случилото се. Да проверят дали те не знаят нещо. Дали не могат да ни помогнат.

Неста свали ръце и вдигна глава. Очите й бяха зачервени, устните й — стиснати.

— Не, няма. — Тя посочи картата върху масата. — Видях онази армия. Размерите й, воините в нея. Видях всичко и никой от вас не е способен да се промъкне до сърцевината й. Дори ти. — Додаде тя, когато Касиан отново отвори уста. — Особено ранен.

А като се замислех какво можеше да причини Хиберн на Илейн, какво й причиняваше вече…

Сякаш в отговор на някакъв безмълвен диалог Азриел се обади от сенките до входа на шатрата:

— Аз ще я доведа.

Неста плъзна поглед към сенкопоеца. Лешниковите очи на Азриел сияеха в златисто сред сенките.

— И ще умреш — отсече Неста.

Азриел просто повтори с блеснал от ярост поглед:

— Ще я доведа.

С помощта на сенките можеше и да съумее да се прокрадне сред армията. Но като че ли забравяше предпазните заклинания и древната магия на краля и Котела…

За миг в съзнанието ми просветна споменът за боите, които Илейн ми беше купила със спестените си пари. Червеното, жълтото и синьото, с които бях изрисувала скрина в колибата ни. От години не бях докосвала четката, тъй като не исках да харча пари за себе си… ето защо Илейн ги беше похарчила вместо мен.

Станах. И срещнах разлютения поглед на Азриел.

— Идвам с теб — обявих.

Той само кимна.

— Няма да успеете да се промъкнете достатъчно навътре в лагера — предупреди ни Касиан.

— Ще вляза, и то без никой да ме спре.

Приятелите ми сбърчиха вежди насреща ми, а аз се преобразих. Не покрих лицето си с магическа маска, а направо измених чертите му.

— Мамка му! — процеди Касиан, щом приключих.

Неста се изправи.

— Може вече да знаят, че е мъртва.

Ала в този момент се бях сдобила с лицето на Ианта, с косата й. Трикът изцеди почти напълно и бездруго изчерпаната ми магия. Опитах ли още нещо… вероятно нямаше да ми остане достатъчно дори за да задържа чертите й върху лицето си. Но имаше и други начини да постигна необходимото.

— Трябва ми един от Сифоните ти — казах на Азриел. Синьото беше малко по-наситено, но посред нощ… едва ли щяха да забележат разликата.

Той протегна отворена ръка към мен. В дланта й се появи плосък син камък и той ми го подхвърли. Стиснах го в юмрук и силата му запулсира във вените ми, подобно на чудновато сърце.

Сетне надзърнах към Касиан.

— Къде е ковачът?

Ковачът на военния лагер не ми зададе никакви въпроси, когато му подадох сребърните свещници от шатрата ми и Сифона на Азриел. Когато го помолих да ми изработи диадема. Час по-скоро.

На простосмъртен ковач поръчката ми можеше да му отнеме доста време, даже дни. Но елфическите…

През това време Азриел отиде до жрицата на лагера и поиска една от робите й. Не беше точно същата като на Ианта, но задоволително сходна. Никой не дръзваше да се взира прекалено втренчено във Върховна жрица. Да я разпитва.

Тъкмо поставях диадемата върху качулката си, когато Рис влезе тихо в шатрата ни. Азриел точеше Изповедника с безпощадна съсредоточеност, а Касиан подготвяше оръжията, които щях да скрия под робата си, в ножниците на илирианския си боен костюм.

— Ще долови силата ти — заявих на Рис, преди да е продумал.

— Знам — отговори дрезгаво той.

И тогава разбрах нещо — другите Велики господари не можеха да ни помогнат.

Ръцете ми затрепериха. Съзнавах шансовете си. Съзнавах какво ме чака във вражеския лагер. Съзряла го бях в съзнанието на Неста още преди часове.

Рис скъси разстоянието помежду ни и стисна ръцете ми. Впери поглед в мен, не в лицето на Ианта, сякаш виждаше душата ми изпод чуждия облик.

— Лагерът е обграден с предпазни заклинания. Не можеш да се ответрееш вътре. Ще се наложи да влезеш пеша. И да излезеш по същия начин. После ще можеш да се ответрееш дотук.

Кимнах.

Той ме целуна леко по челото.

— Ианта предаде сестрите ти — рече той с рязък, непоколебим глас. — Съвсем удачно е да я използваш, за да си върнеш Илейн.

Рис обхвана лицето ми с длани и приближи носа си до моя.

— Не се разсейвай. Не се бави. Ти си воин, а воините знаят как да подбират битките си.

Кимнах до лицето му.

Той изръмжа.

— Взеха нещо наше. А ние не прощаваме подобни престъпления.

Силата му забушува покрай мен, обгърна ме.

— Не се страхувай — пророни Рис. — Не се колебай. Не се предавай. Влез, вземи я и се върни при нас.

Кимнах отново, без да откъсвам очи от неговите.

— Не забравяй, че си вълчица. И никой не може да те натика в клетка.

Той ме целуна по челото още веднъж и кръвта ми закипя, нададе стръвен вълчи вой.

Заех се да закопчавам оръжията, които Касиан беше подредил в спретнати редици по масата, а Рис ми помогна с каишките и катарамите, разполагайки ги така, че да не се открояват под робата. Не можех да вместя единствено илирианския меч, нямаше как да го скрия на леснодостъпно място. Касиан ми даде някакъв кинжал вместо него.

— Вкарваш нея, изкарваш и двете, сенкопоецо — нареди Рис на Азриел, когато се изправих до него, привиквайки с тежестта на оръжията по себе си и широката роба над тях. — Не ме е грижа колко ще е потребно да избиеш за целта. Само ги изведи и двете.

Азриел кимна с мрачно, сериозно изражение.

— Разчитай на мен, Велики господарю.

Тържествени думи, тържествени звания.

Хванах белязаната ръка на Азриел, чувствайки напора на Сифона му върху качулката на робата ми. Двамата погледнахме към Рис, после към Касиан и Неста — и към Мор, която се появи задъхана на входа на шатрата. Очите й попаднаха върху мен, след това и върху сенкопоеца, и лумнаха от изумление и страх…

Но в следващия миг вече ни нямаше.

Тъмният вятър на Азриел бе различен от този на Рис. По-студен. По-режещ. Разсичаше света като острие, като копие, устремено към вражеския лагер.

Нощта още господстваше над небето, а до зората оставаха около два часа, когато Азриел ни приземи в гъста гора на билото на един хълм, откъдето се виждаше периферията на внушителния лагер.

Кралят използваше същите заклинания, с които Рис бе защитил Веларис и собствените ни сили. Заклинания, които го скриваха от нежелани погледи и отпращаха случайни минувачи.

Благодарение на насоките от Неста се приземихме отвъд периметъра им. Попаднахме на място с идеален изглед към войнишкия град, ширнал се под нощното небе.

Лагерните огньове бяха многобройни като звездите. Незнайни зверове се зъбеха и ръмжаха, изпъвайки веригите си. Не се мяркаше краят на страховитата армия, опасла земята така, сякаш смучеше жизнените й сили.

Азриел безмълвно се сля с мрака, докато не се превърна просто в моя сянка.

Позагладих с длани светлата роба на жрицата, нагласих диадемата върху главата си и се запромъквах надолу по склона.

Към сърцето на хибернската армия.

Глава 65

Първото изпитание щеше да е най-опасно, но пък щеше да ни подсигури най-важната информация.

Трябваше да мина през стражите в началото на лагера, където щях да науча дали са разбрали за смъртта на Ианта. И с какво влияние се ползваше Върховната жрица тук.

Изражението ми напомняше онази красива, блажена маска, която тя винаги носеше залепена на лицето си. Вдигнах подобаващо глава и завъртях пръстена си от Рис, сложен на другата ми ръка, но обърнат надолу. Позволих на сребърните гривни, които Азриел бе взел от лагерната жрица, да задрънчат шумно върху китките ми, както беше правила тя — досущ като котка със звънче на каишката.

Домашен любимец — Ианта навярно бе просто домашен любимец на краля.

Не виждах Азриел, но го усещах, сякаш Сифонът, представящ се за бижуто на Ианта, ни свързваше. Той се стрелкаше от сянка на сянка, ту пред мен, ту зад мен.

Когато Ианта изникна с напета походка от мрака, шестимата стражи от двете страни на входа я измериха с неприкрита омраза. Укротих сърцето си и се превърнах в нея — кокетна и престорено свенлива, суетна и хищна, благочестива и изкусителна.

Не ме спряха, докато минавах между тях, озовавайки се на дългата алея, прорязваща необятния лагер. Не ме изгледаха объркано, нито като че очакваха нещо от мен.

Въпреки това не посмях да отпусна рамене, да въздъхна от облекчение. Закрачих по широкия път, обточен с палатки и ковачници, огньове и… и неща, към които не дръзвах да надникна дори когато странни звуци ме връхлитаха откъм тях.

На фона на това място Дворът на Кошмарите приличаше на човешка гостна, пълна с целомъдрени девойки с бродерии в ръце.

А някъде из тази преизподня… Илейн. Дали Котелът я беше предал на краля? Или още се намираше в някой междинен свят, пленница в мрачното измерение на Котела?

Видяла бях шатрата на краля в съзнанието на Неста. Но там не ми се стори толкова отдалечена, колкото сега; издигаше се като титаничен, бодлив звяр в центъра на лагера. Проникването в нея щеше да е осеяно с нови препятствия.

Ако изобщо стигнехме дотам, без да ни заловят.

Късният нощен час беше преимуществото ни. Будните войници или се бяха отдали на потресаващи деяния, или дежуреха, нетърпеливи да дойде и техният ред. Останалите спяха.

С всяка нахакана стъпка към сърцето на лагера, придружена от дрънченето на цял куп бижута, се чудех как е възможно Хиберн да се нуждае от почивка.

Незнайно защо бях решила, че не им е потребна, че хибернските воини са митични същества с неизчерпаема сила и гняв.

Но очевидно и те се уморяваха. Хранеха се. Спяха.

Навярно не толкова дълбоко и дълго, колкото човеците, но все пак до съмване имаше цели два часа, така че късметът бе с нас. След като слънцето прогонеше сенките обаче… След като осветеше някои от пробойните в дегизировката ми…

Трудно ми бе да оглеждам палатките и шатрите по пътя ни, да слушам звуците на лагера, докато в същото време се преструвах на някого, който напълно беше свикнал с тях. Не знаех дали Ианта изобщо има шатра тук, дали й е позволено да доближава краля по свое желание.

Съмнявах се — едва ли беше възможно просто да влезем в личната му шатра и да открием Илейн.

Колосален огън тлееше и пукаше в близост до центъра на лагера, а гуляйджийската шумотевица ни пресрещна много по-рано, преди да го видим с очите си.

Само за част от секундата осъзнах, че повечето войници всъщност не спяха.

Бяха се струпали тук.

И празнуваха.

Едни танцуваха във вещерски кръгове около огъня и разкривените им силуети приличаха на пъклени сенки, вихрещи се в нощния мрак. Други лочеха бира от гигантски дъбови бурета, които мигновено разпознах — идваха право от запасите на Тамлин. Трети се гърчеха едни върху други, а четвърти само ги зяпаха.

Но сред смеха, песните, музиката и грохота на големия огън… Писъци.

Някаква сянка стисна рамото ми, напомняйки ми да не бягам.

Ианта не би избягала, не би се смутила.

Писъкът отекна наново и устата ми пресъхна.

Не можех да го понеса, да го допусна, да зърна какво й причиняват…

Ръката на Азриел, само че изтъкана от сенки, прихвана моята, придърпвайки ме по-близо. Невидимото му тяло излъчваше ярост.

Тръгнахме, кръжейки бавно около вакханалията, и пред очите ни се разкриха още по-ужасяващи картини. Крясъците…

Не идваха от Илейн.

Не Илейн висеше от рамката до импровизиран гранитен подиум.

Беше момиче от Децата на благословените, младо и стройно…

Коремът ми се сви на топка, заплашвайки да изскочи през гърлото ми. До него бяха окачени още две. Ако съдех по прегърбените им стойки, по раните върху голите им тела…

Клер. Бяха ги измъчвали също като Клер. И също като нея ги бяха запокитили тук да гният, да ги накълват гарваните призори.

Пищящото момиче бе издържало най-дълго.

Не можех. Не можех… не можех да го зарежа тук…

Но застоях ли се, щяха да забележат. А провокирах ли вниманието им…

Имах ли сили да живея с тази мисъл? Вече бях убила двама невинни, за да спася Тамлин и народа му. Изоставех ли момичето тук, за да спася сестра си, все едно го убивах собственоръчно…

Не го познавах. Дори не го познавах…

— Кралят те търсеше — провлачи твърд мъжки глас.

Завъртях се и видях Юриан да излиза измежду две палатки, закопчавайки ножницата си. Надникнах към подиума. И сякаш невидима ръка разсея пушека…

Върху гранита седеше кралят на Хиберн. Беше се разположил в стола си, подпрял глава на юмрук, откъдето наблюдаваше гуляя, разврата, изтезанията със смътно наслаждение на лице. Сервилната тълпа от време на време вдигаше тост в негова чест или му се кланяше.

Накарах гласа си да омекне, вливайки му онази противна мелодичност.

— Имах работа със сестрите ми.

Юриан се вторачи изпитателно в мен, в Сифона на главата ми.

Усетих мига, в който ме разпозна. Кафявите му очи проблеснаха — едва.

— Къде е тя? — пророних.

Той се усмихна самонадеяно. Не на мен, а заради околните.

— От седмици копнееш по мен — измърка. — Дръж се подобаващо.

Гърлото ми се стегна. Въпреки това сложих ръка на предмишницата му и пристъпих към него, пърхайки с мигли.

Той изсумтя насмешливо.

— Не ми се вярва така да си спечелила сърцето му.

Сдържах раздразнението си.

— Къде е?

— В безопасност. Невредима.

От последната дума гърдите ми хлътнаха.

— Но не за дълго — побърза да добави Юриан. — Появата й пред Котела го учуди. Затвори я на сигурно място и дойде тук да помисли какво да прави с нея. И как да отмъсти на теб.

Плъзнах ръка нагоре по ръката му и я отпуснах върху сърцето му.

— Къде. Е. Тя.

Той се приведе към мен като за целувка и доближи устни до ухото ми.

— Имаше ли благоразумието да я убиеш, преди да вземеш кожата й?

Вкопчих ръце в жакета му.

— Получи си заслуженото.

Долових усмивката му до ухото си.

— Сестра ти е в неговата шатра. Окована със стомана и една малка магийка от любимата му книга.

По дяволите! По дяволите! Съжалих, че не бях взела със себе си Хелион, който можеше да разтури почти всяка…

Юриан хвана брадичката ми между палеца и показалеца си.

— Ела в шатрата ми, Ианта. Покажи ми на какво е способна сладката ти уста.

С мъка устоях да не се отдръпна, но позволих на Юриан да постави ръка на кръста ми. Той се изкикоти.

— Май си носиш стомана. Значи, нямаш нужда от моята.

Усмихнах му се приветливо.

— Ами момичето на рамката?

Очите му притъмняха.

— Имало е много преди нея и още много ще минат оттам.

— Не мога да я оставя така — процедих през зъби.

Юриан ме поведе през лабиринта от палатки към вътрешния кръг.

— Сестра ти… или тя. Няма как да измъкнеш две момичета оттук.

— Доведи ми я и ще намеря начин.

— Кажи, че искаш да се помолиш на Котела, преди да се оттеглим — прошепна ми той.

Примигнах, проумявайки, че наблизо имаше стражи, а зад тях се издигаше огромната шатра с цвят на кост. Стиснах ръце пред себе си и казах на Юриан:

— Преди да се… оттеглим, бих искала да се помоля на великия Котел. Да му благодаря за днешната щедрост.

Юриан се смръщи — разгорещен мъж, чиято плячка отлагаше най-хубавото.

— Побързай — настоя, кимвайки към стражите от двете страни на входа.

Хванах погледа, който им хвърли — типично мъжки. Войниците ме пуснаха с пошли усмивки на лица.

И понеже бях Ианта… отвърнах и на двама им със знойна усмивка, сякаш си ги набелязвах за завоевание, различно от онова, заради което те самите идваха в Притиан.

Този отдясно ми се ухили с готовност.

„По-късно — казах му с очи. — Като приключа с човека.“

Той понагласи колана си, докато минавах покрай него, влизайки в шатрата.

Вътре беше тъмно — и студено. Като небето преди зазоряване.

Нямаше метални мангали, нито купи с елфическа светлина. А в центъра на просторното помещение… дебнеше черна сила, поглъщаща и малкото светлина. Котелът.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Юриан прошепна в ухото ми:

— Имаш пет минути да я изведеш. Води я към западния край на лагера, където скалите провисват над реката. Ще те чакам там.

Примигнах в отговор.

Усмивката на Юриан бе като бяла резка в мрака.

— Ако чуете писъци, не се стряскайте. — Така щеше да отклони вниманието на войниците. Той се подсмихна към сенките. — Дано можеш да носиш трима, сенкопоецо.

Азриел не потвърди присъствието си, нито пък, че го е чул.

Юриан пак впери очи в мен.

— Запази един кинжал за собственото си сърце. Ако те заловят жива, кралят ще… — Той поклати глава. — Не им позволявай да те заловят жива.

Сетне изчезна.

Секунда по-късно Азриел излезе от гъстите сенки в ъгъла на шатрата. Кимна с брадичка към завесите в дъното. Аз започнах да напявам една от множеството молитви на Ианта, благозвучна реч, която хиляди път бях слушала в Двора на Пролетта.

Докато я изпълнявах, хукнах след Азриел по килимите, заобикаляйки маси и други мебели.

Той дръпна завесата…

Илейн беше по нощница. Устата й беше запушена, китките — оковани в стомана с виолетово сияние. Като ни съзря — Азриел и мен, тя изцъкли очи…

Върнах собствения си облик и долепих показалец до устните си, а Азриел коленичи пред нея. През цялото време не прекъсвах молебствието си, умолявайки Котела за плодовита утроба, и така нататък, и така нататък…

Азриел отпуши внимателно устата й.

— Ранена ли си?

Тя поклати глава, без да откъсва облещени очи от него, сякаш още не можеше да повярва, че го вижда.

— Дойдохте да ме спасите.

Сенкопоецът кимна.

— Побързайте — прошепнах и продължих с молитвата.

Имахме време едва до края й.

Сифоните на Азриел проблеснаха и онзи върху главата ми се нагря.

Но магията му не постигна нищо, когато се сблъска с оковите. Нищо.

От молебствието оставаха още няколко стиха.

Китките и глезените й бяха оковани. Нямаше как да избяга, ако не я освободяхме.

Протегнах ръка към нея и затърсих в съзнанието си нишката към силата на Хелион, с която да уязвя магията на краля. Но моята собствена беше изчерпана, намираше се в окаяно положение…

— Нямаме време — подкани ни Азриел. — Той идва.

Отвън долетяха писъци и викове.

Азриел вдигна Илейн на ръце, премятайки окованите й китки около врата си.

— Дръж се здраво — нареди й. — И не издавай нито звук.

Бесен лай раздра нощта. Съблякох робата и прибрах Сифона на Азриел в джоба си, хващайки двата ножа.

— Отзад ли ще минем?

Той кимна.

— Бъди готова да бягаш.

Сърцето ми запрепуска. Погледът на Илейн прескочи няколко пъти между двама ни, но тя дори не потрепна. Не се сви от страх.

— Бягай и не спирай за нищо на света — нареди ми сенкопоецът. — Към западния край на лагера, към скалата.

— Ако Юриан се забави с момичето…

— Вие тръгвате. Аз ще го взема.

Въздъхнах и се приготвих.

Лаят и ръмженето се усилиха — приближаваха се.

— Сега! — изсъска Азриел и се втурнахме.

Сифоните му лумнаха и платнената задна стена на шатрата се стопи. Изхвърчахме през дупката, преди близките стражи да ни забележат.

Всъщност така и не ни видяха. Само се взираха в дупката.

Азриел ни бе превърнал в невидими, обвил ни беше в сенки.

Препуснахме измежду палатките, летейки през тревата и калта.

— Побързай — прошепна ми той. — Сенките няма да издържат дълго.

Защото на изток, зад нас… слънцето започваше да изгрява.

Оглушителен вой прониза гаснещата нощ. Осъзнали бяха какво сме сторили… че сме се промъкнали тук. И макар да не ни виждаха, хрътките на Хиберн ни надушваха.

— По-бързо — пришпори ме Азриел.

Земята зад нас затрепери. Не дръзнах да погледна.

Наближихме стойка с оръжия. Аз прибрах ножовете си в движение и грабнах лък с колчан стрели. Ясенови стрели.

Преметнах ги през рамо и стрелите изтракаха една в друга. Заредих една в лъка.

Азриел свърна рязко вдясно зад някаква палатка.

Преди и аз да се скрия зад нея… се обърнах и стрелях.

Към най-близкото куче — всъщност не беше куче, дадох си сметка, докато стрелата летеше към главата му.

По-скоро приличаше на нещо, сродно на нагите — чудовищна, люспеста твар, препускаща на четири крака; озъбеното му змийско лице беше пълно с резци, способни да строшат и кокал…

Стрелата прониза гърлото му.

Съществото се сгромоляса и аз се шмугнах зад палатката, следвайки Азриел към все още тъмнеещия западен хоризонт.

Заредих нова стрела в лъка.

Преследваха ни още три звяра. И ни настигаха с всяка гибелна стъпка…

Усещах ги около нас — хибернски командири препускаха редом с хрътките, защото те самите още не ни виждаха. Макар че стрелата ми им беше издала разстоянието, на което се намирахме. Но ако кучетата ни настигнеха… командирите щяха да се появят. Да ни убият или да ни завлекат нанякъде.

Ред след ред палатки полека се пробуждаха от врявата в центъра на лагера.

Сякаш вълна пробяга през въздуха и ме подтикна да вдигна очи. Дъжд от ясенови стрели почерни зората, толкова много, че несъмнено преследвачите ни ги бяха изстреляли в сляп опит да улучат когото и да било…

Синият щит на Азриел потрепери от ударите, но удържа. Сенките ни обаче потръпнаха и се разсеяха.

Хрътките ни настигаха — две се отцепиха от глутницата, отклонявайки се в едната посока. За да ни тласнат в другата досущ като стадо.

Към скалата в края на лагера. Много, много висока скала, под която бушуваше безпощадна река.

А на ръба й, загърнато в тъмна пелерина…

Момичето.

Юриан го беше оставил, за да го вземем. А той самият къде беше отишъл… нямах представа.

Иззад гърбовете ни, изпълвайки въздуха сякаш с магия… кралят проговори:

— Колко храбри крадци — провлачи гласът му отвсякъде и отникъде. — Чудя се как да ви накажа?!

Бях сигурна, че заклинанията действат само до ръба на скалата. Ръмженето на кучетата го потвърди; като че разбираха, че плячката им ще се измъкне след стотина метра. Ако успеехме да скочим достатъчно надалеч, за да се спасим от тях.

— Погрижи се за нея, Азриел — помолих задъхано сенкопоеца. — Аз ще поема другото момиче.

— Всички ще…

— Това е заповед.

Пътят ни към скалния ръб и свободата отвъд него беше чист…

— Трябва да…

Думите ми секнаха.

Усетих удара преди болката. Прогарящ, огнен спазъм, който превзе рамото ми. Ясенова стрела…

Краката ми се подкосиха, оплискани от кръв, и се стоварих върху скалистата земя с такава сила, че костите ми простенаха. Азриел изруга, но Илейн се загърчи в ръцете му и…

Хрътките изникнаха след секунда.

Стрелях по едната и рамото ми изпищя в агония. Звярът се сгромоляса, освобождавайки зрителното ми поле.

Кралят вървеше спокойно сред редиците от палатки, сякаш сигурен в залавянето ни. В едната си ръка носеше лък. Онзи, чиято стрела стърчеше от рамото ми.

— Доскучава ми от изтезания — продължи да размишлява с усилен глас той. — Поне от традиционните. — Всяка негова стъпка беше бавна, премерена. — О, как ще бесува Рисанд. Каква паника ще го обземе. Другарката му най-сетне е решила да ме навести.

Преди да предупредя Азриел, че трябва да побърза, другите две кучета ме връхлетяха.

Едното скочи право към мен. Вдигнах лъка си, за да посрещна с него челюстите му.

Звярът го прекърши надве и изплю дървото. Посегнах за един от ножовете си, но тогава и второто куче ме нападна…

Грохотен рев ме оглуши, карайки главата ми да забучи. И едната хрътка изхвърча от мен.

Познавах този рев, познавах…

Звяр със златиста козина и извити рога помете кучетата.

— Тамлин — пророних, но зелените му очи се присвиха.

„Бягай“, казваше ми сякаш.

Ето кой бе тичал до нас. Мъчейки се да ни намери.

Хрътките го нападнаха и той ги заразкъсва със зъби, нокти и рога. Кралят спря на място и макар да беше надалеч, съвсем ясно съзрях стъписаното му изражение.

Веднага. Трябваше да избягам веднага…

Изправих се на разтреперани крака и измъкнах стрелата от рамото си с приглушен писък. Бяха минали само няколко секунди, но Азриел се появи до мен…

Той ме хвана за яката и мрежа от синя светлина полепна по рамото ми. Притисна раната ми, за да не кърви, осигурявайки ми нещо като временна превръзка, докато стигнем до лечител…

— Трябва да излетиш — рече задъхано сенкопоецът.

Наближаваха ни още шест кучета. Тамлин продължаваше да се бори с първите две — и засега удържаше фронта.

— Налага се да полетим — повтори Азриел, извръщайки поглед към краля, който отново тръгна към нас с подигравателно лежерна крачка. — Ще успееш ли?

Момичето още стоеше на ръба на скалата. Гледаше ни с изцъклени очи, докато вятърът брулеше черната му коса.

Никога не бях излитала със засилка. Та аз едва смогвах да се задържа в небето…

Дори Азриел да вземеше момичето в свободната си ръка…

Не си позволих да обмислям този вариант. Можех да полетя. Само колкото да се отдалечим от скалата и периметъра на заклинанието. А оттам щях да ни ответрея.

Тамлин нададе болезнен вой, последван от още един оглушителен рев. И останалите кучета го бяха стигнали. Той обаче продължаваше да се бие със същата ярост, не отстъпваше нито със сантиметър…

Призовах крилата си. Тежестта им веднага ме затегли към земята… Дори с превръзката от Сифона, остра болка проряза обтегнатите ми мускули.

Задишах през стиснати зъби, а Азриел се спусна напред, разпервайки крила. На изпъкналия скален ръб нямаше достатъчно място, за да отлетим заедно. Погълнах с очи всяко негово движение, размаха на крилата му, ъгъла на тялото му.

— Хвани се за него! — нареди Илейн на облещеното човешко момиче, когато Азриел полетя с тътен към нея.

Момичето приличаше на кошута, която всеки момент щеше да бъде повалена от вълк.

И не протегна ръце, щом я наближиха.

Илейн й изкрещя:

— Ако искаш да живееш, хвани се веднага!

Момичето пусна пелерината си и отвори широко ръце.

Черната му коса се развя зад Азриел, заплитайки се в крилата му, и сенкопоецът го издигна почти насила в небето. Но докато препусках, видях как белите ръце на Илейн стисват девойката през врата, вкопчвайки се здраво в нея.

Точно навреме.

Една от хрътките се изскубна от Тамлин с мощен скок. Аз се приведох в готовност да посрещна атаката й.

Ала тя не се устреми към мен. Препусна към скалния ръб и скочи…

Ревът на Азриел отекна в бездната, когато звярът се блъсна в него, раздирайки с безжалостни нокти гръбнака му, крилата му…

Момичето изпищя, но Илейн не остана безучастна. Докато Азриел се бореше да ги задържи във въздуха, сестра ми заби яростен ритник в лицето на хрътката. В окото й. И още един. И още един.

Съществото изрева, а Илейн наново го изрита с босия си, кален крак. Този път ударът беше точен.

С болезнен лай кучето откачи нокти от Азриел — и полетя в пропастта.

Толкова бързо. Всичко се случи толкова бързо. И толкова кръв шурна от гърба му, от крилата му…

Азриел съумя да се задържи във въздуха. Синя светлина обгърна раните му. Спря кръвта, укрепи крилата му. Все още препусках към ръба на скалата, когато той завъртя пребледняло от болка лице към мен, стиснал здраво двете момичета.

И съзря какво ме гони. Каква част от скалата ми оставаше да пробягам. За пръв път, откакто го познавах, прочетох ужас в очите му.

Разперих крила и вятърът отлепи краката ми от скалата, но само след миг пак се забиха в нея. Залитнах, ала продължих да бягам, да размахвам крила с пищящ от болка гръб…

Още една хрътка се изтръгна от лапите на Тамлин. И се стрелна по тясната издадена скала, дращейки камъка с нокти. Можех да се закълна, че чух кикота на краля зад нея.

— По-бързо! — изрева Азриел. Раните му прокървяваха с всеки размах на крилата му. Виждах зората през дупките по ципата им. — Издигай се!

Грохотните стъпки на кучето по петите ми отекнаха в камъка.

Краят на скалата се приближаваше заплашително. А отвъд него — пропаст. И знаех, че звярът ще скочи след мен. Кралят със сигурност му беше заповядал да ме залови по един или друг начин, дори тялото ми да се озовеше разбито в реката далеч, далеч под нас. От тази височина щях да се размажа като яйце, пуснато от върха на кула.

А всичко, което оцелееше от мен, кралят щеше да задържи живо и будно — също както бе сторил с Юриан.

— Дръж крилата във въздуха!

Разпънах ги докрай. От ръба ме разделяха трийсетина стъпки.

— Вдигай краката!

Двайсет стъпки. Слънцето се показа иззад източния хоризонт, позлатявайки окървавената броня на Азриел.

Кралят изстреля още една стрела — две. Едната полетя към мен, а втората към открития гръб на Илейн. Азриел отклони и двете със синия си щит. Не надникнах да проверя дали защитата на Сифоните обхващаше и Тамлин.

Десет стъпки. Размахах крила, макар и мускулите ми да пищяха от болка, макар раната ми да кървеше дори през магическата превръзка. Размахах ги и призовах порива на вятъра под краката си; въздухът изпълни жилавата им мембрана, а костите и сухожилията им се напрегнаха почти до пръсване.

Краката ми се издигнаха от земята. И отново думнаха върху нея. Размахах още по-отривисто крила, мъчейки се да излетя с вятъра. А звярът ме настигаше неумолимо.

Пет стъпки. Знаех — знаех, че която и сила да бе породила у мен желанието да летя… Някак бе предусещала точно този миг. Всичко — всичко беше заради този миг.

И когато от ръба на скалата ме деляха едва три стъпки… Топъл вятър, целунат от люляк и свежа трева, лумна изпод мен. Пролетен вятър. Тласна ме нагоре, изпълни крилата ми.

Краката ми се издигнаха. И продължиха да се издигат. Още и още.

— Завий!

Извъртях тялото си встрани и крилата ми направиха широк вираж. Изгряващата зора, бездната под мен, небето — всичко се люшна и завъртя, преди отново да се изправя.

Надникнах назад тъкмо навреме, за да забележа как кучето с облик на нага изтраква с челюсти на мястото, където преди секунда бяха петите ми. И полита надолу, надолу, надолу към клисурата, към далечната река.

Кралят стреля за пореден път. Върхът на стрелата му беше покрит с лъскава аметистова магия. Щитът на Азриел я удържа — едва. Не знаех с какво е подсилил върха й Хиберн, но Азриел изпухтя от болка.

Въпреки това намери сили да изръмжи:

— Лети!

И аз свърнах в обратната посока, докато гърбът ми трепереше от напъна да задържи тялото ми изправено. Азриел също зави и момичето простена от ужас, когато сенкопоецът пропадна около метър в небето, преди отново да се издигне и да полети до мен.

Кралят изкрещя някаква заповед и цял залп стрели се издигна дъгообразно от лагера, обсипвайки ни отвисоко.

Щитът на Азриел се огъна, но удържа и на тази атака. Аз не преставах да размахвам крила, въпреки че гърбът ми агонизираше.

Притиснах с ръка раната си и в този миг усетих тежестта на заклинанията. Мъчеха се да ме спрат, да възпрат Азриел, който се носеше свирепо с крила срещу тях, пръскайки кръв…

Изстрелях лъч от бялата светлина на Хелион. Горящ, прогарящ, разтапящ.

В стената от заклинания зейна дупка. Широка само колкото да се проврем през нея.

Прелетяхме непоколебимо през отвора и веднага надникнах задъхано през рамо. Само веднъж.

Тамлин беше обкръжен от хрътките. Кървящ, останал без дъх, все още в облика на рогат звяр.

Кралят беше спрял на десетина метра и гледаше със стихийна ярост дупката, която бях пробила в заклинанията му. Тамлин се възползва докрай от невниманието му.

Без да погледне към нас, хукна към ръба на скалата.

И скочи надалеч. По-надалеч, отколкото бе възможно за всеки звяр или елф. Вятърът, който ми беше изпратил преди малко, сега носеше и него самия право към дупката в стената от заклинания.

Мина през нея и се ответря, без нито веднъж да надзърне към мен. Стиснах ръката на Азриел и ние също изчезнахме.

Силата на Азриел се изчерпа в началото на лагера ни.

Момичето, независимо от изгарянията и раните от бичуване по луннобялата му кожа, можеше да върви.

Сивкавата светлина на зората вече се разливаше над света, а утринната мъгла се виеше около глезените ни, когато закрачихме през лагера. Азриел, притиснал Илейн към гърдите си, ръсеше кръв по целия път — нищожно количество в сравнение с потоците, които щяха да бликат от раните му без помощта на магическите превръзки. Имаше незабавна нужда от лечител.

Аз също. Притиснах с ръка дупката в рамото си, за да намаля кървенето. Момичето дори ми предложи да я превърже с жалките остатъци от дрехите си.

Нямах сили да му обясня, че съм елф и са ме простреляли с ясенова стрела. Трябваше да ме види лечител, преди треските да зараснат в плътта ми. Затова просто го попитах как се казва.

— Бриар — отвърна то с прегракнал от крещене глас. Казваше се Бриар.

Калта, която жвакаше под краката му, опръсквайки голите му пищяли, като че ли не го притесняваше. Беше вперило очи в палатките, във войниците, подаващи се сънено от тях. Един от тях съзря Азриел и изкрещя някой от лечителите да изтича до шатрата на шпионския главатар.

Рис се ответря на пътя ни още преди да прекосим първата редица от палатки. Погледът му се спря първо върху крилата на Азриел, а сетне и върху раненото ми рамо, върху бледото ми лице. Върху Илейн, накрая и върху Бриар.

— Не можех да я оставя — обясних, изненадана от дрезгавината в собствения си глас.

Чуха се забързани стъпки и Неста заобиколи една палатка, спирайки рязко в калта.

Като видя Илейн, все още в обятията на Азриел, от гърлото й се изтръгна стон. За пръв път чувах подобен звук от нея.

Не е ранена, пророних в онази стая от съзнанието й. Защото думите… бяха ми непосилни.

Неста отново побягна. Протегнах ръце към Рисанд, който крачеше към нас с изопнато от тревога лице…

Но Неста ме стигна първа.

Сподавих вика си на болка, когато обви с ръце врата ми и ме прегърна толкова силно, че ме остави без дъх.

Цялото й тяло се тресеше, а тя ридаеше и повтаряше отново и отново:

— Благодаря ти.

Рис се спусна към Азриел. Пое сестра ми от него и нежно я изчака да стъпи на земята. Олюлявайки се на краката си, Азриел програчи:

— Хелион ще трябва да свали оковите й.

Но Илейн като че ли не ги забелязваше — малката ми сестра просто се надигна на пръсти и целуна сенкопоеца по бузата. После дойде при двете ни с Неста, която се откъсна от мен, за да огледа чистото лице на Илейн, бистрите й очи.

— Трябва да те заведем при Тесан — каза Рис на Азриел. — Веднага.

Преди да успея да се обърна към сестрите си, Илейн преметна ръце през врата ми. Дори не усетих кога съм заплакала, чувствайки силната й като стомана прегръдка.

Не помнех лечителя, който ме беше закърпил, нито как Рис ме бе изкъпал. Как му бях разказала за случилото се с Юриан и Тамлин. Помня само, че Неста кръжеше около Илейн, докато Хелион сваляше оковите й, проклинайки работата на краля, дори да се възхищаваше на качеството й.

Помня и как легнах на мечата кожа, след като всичко приключи. Как Илейн сгуши тъничкото си тяло до моето, внимавайки да не засегне превързаното ми рамо. Не съзнавах колко ми е било студено, докато топлината й не се просмука в мен.

Само миг по-късно друго топло тяло се долепи до лявата страна на моето. Мирисът на Неста ме обгърна — мирис на огън, стомана и непоклатима воля.

В далечината чух как Рис извежда останалите от шатрата ни, за да проверят състоянието на Азриел, вече поверен на Тесан.

Нямах представа колко дълго със сестрите ми бяхме лежали заедно, също както едно време бяхме споделяли онова резбовано легло в порутената ни колиба. Тогава, толкова отдавна, се ритахме и гърчехме, борехме се за пространство, за въздух.

Но тази сутрин, докато слънцето се издигаше над света, трите се бяхме вкопчили силно една в друга. И не се пуснахме.

Глава 66

Калиас и армията му дойдоха по пладне.

Шумотевицата стигна до мечата кожа на пода, върху която лежахме със сестрите ми, и ме разбуди. Заедно с нея една мисъл прокънтя в мен.

Тамлин.

Постъпката му щеше да прикрие предателството на Юриан. Вече знаех със сигурност, че Тамлин не се бе върнал при Хиберн след срещата на Великите господари, за да ни предаде, а за да шпионира.

Макар че след снощната му изява… едва ли щеше да му се отдаде възможност отново да доближи Хиберн. Не и след като кралят беше зърнал всичко с очите си.

Недоумявах как да възприема постъпката му.

Беше ме спасил, разбулвайки измамата си. Но къде се беше ответрял? Не бяхме чули нищо за войската на Двора на Пролетта.

А вятърът, който ми изпрати… За пръв път го виждах да използва подобна сила.

Спомних си за Нефелската философия. Само че слабостта, превърнала се в сила, не бяха крилата ми, полетът ми… А Тамлин. Ако той не се беше намесил… Не ми се мислеше.

Илейн и Неста още дремеха на мечата кожа, когато се измъкнах внимателно от преплетените им крайници. Измих лицето си в медното легенче до леглото ми. Бегъл поглед в огледалото над него ми доказа, че съм преживявала далеч по-добри дни. Седмици. Месеци.

Разгърнах предпазливо деколтето на бялата си риза и се взрях свъсено в превързаната рана на рамото ми. Завъртайки ставата си, изтръпнах от болка, но ми стана чудно колко бързо се бе затворила. Гърбът ми обаче…

Мощна агония го обгръщаше на талази и остри бодежи. Коремът ми също. Заради мускулите, които бях напрегнала до краен предел, за да полетя. Пак се смръщих на отражението си, сетне сплетох косата си и наметнах жакета си, съскайки от болка при движението. След още ден-два вероятно щеше да се разсее дотолкова, че да мога да боравя с меч. Може би.

Молех се Азриел да е в по-добра форма. Ако самият Тесан го лекуваше — и ако имахме късмет, — навярно беше.

Нямах представа как сенкопоецът смогна да остане във въздуха, да запази самообладание през онези минути в небето. Не си позволих да се замислям как, кога и защо се бе научил така умело да владее болката си.

Помолих приглушено първата лагерна матрона, която срещнах, да намери някаква храна за сестрите ми. Илейн вероятно умираше от глад, пък и Неста едва ли беше хапнала нещо през часовете, в които ни нямаше.

Крилатата матрона само попита дали аз имам нужда от нещо, а като я уверих, че не ми трябва нищо, тя изцъка с език и заяви, че ще изпрати храна и на мен.

Не се осмелих да я помоля да предостави и обичайната закуска на Амрен. Въпреки че несъмнено щеше да й е потребна след снощните… занимания с Вариан. Освен ако той…

Реших да не размишлявам повече върху това и просто тръгнах към шатрата й. Открили бяхме армията на Хиберн. А след като я съзрях с очите си снощи… трябваше да помогна с каквото можех на Амрен за разгадаването на заклинанието, към което я беше насочил сюриелът. Бях готова на всичко, за да спрем Котела. А изберяхме ли последното си бойно поле… тогава, чак тогава щях да призова Бриаксис.

Почти достигах шатрата й, отвръщайки с мрачна усмивка на кимванията и предпазливите погледи на илирианските воини, когато забелязах раздвижването в единия край на лагера. Едва след няколко стъпки в тази посока вече виждах тънката разграничителна линия от трева и кал — границата с лагера на Двора на Зимата, вече напълно изграден.

Армията на Калиас още ответряваше насам провизии и воини — Върховни елфи със снежнобели коси като неговата или с черни като нощта; едни от тях бяха със светла кожа, други — с наситенокафява. Нисшите елфи… водеше повече такива в сравнение с всички останали дворове, ако изключехме илирианците. С усилие сдържах удивлението си, застинала в началото на новия им лагер.

Покрай мен сновяха същества с дълги крайници, оживели ледени късове, достатъчно високи, за да окачват сребристосините знамена по върховете на шатрите. Минаваха и фургони, теглени от яки елени и едри бели мечки в богато украсени брони; някои от впрегатните животни се озъртаха наоколо с толкова будни погледи, че нямаше да се учудя, ако ми проговореха. Бели лисици шареха покрай краката им, пренасяйки мънички свитъци — навярно послания — в джобове по малките си избродирани жилетки.

Нашата армия от илирианци беше страховита, обикновена, без излишни украшения и водена единствено от военното командване. Тази на Калиас — или по-скоро армията, която Вивиан бе ръководила през управлението на Амаранта — беше разнообразна, красива съвкупност от всевъзможни воини. В нея цареше ред, но в същото време кипеше от енергия. Всеки си имаше своя цел и всеки изглеждаше нетърпелив да я изпълни подобаващо, доблестно.

Забелязах Мор да крачи редом с Вивиан и поразяващо красива млада елфа, която несъмнено й беше или близначка, или просто сестра. Вивиан се усмихваше широко, а Мор по изключение имаше вид на по-смирена отвсякога; но като се завъртя…

Вирнах учудено вежди. Човешкото момиче — Бриар — вървеше с тях. Прихванала бе Вивиан под ръка и макар лицето й още да носеше синините от изтезанията… се усмихваше свенливо на дамите от Двора на Зимата.

Вивиан поведе Бриар нанякъде, дърдорейки ведро, а Мор и другата елфа спряха и ги загледаха. Мор каза нещо на непознатата и тя се засмя — е, съвсем леко.

Сдържаната усмивка се изпари бързо от лицето й главно защото един минаващ наблизо Върховен елф воин й се ухили с някакъв хаплив коментар и продължи по пътя си. Мор наблюдаваше внимателно изражението й и мигом отклони очи, когато елфата отново се обърна към нея, плесна я по рамото и закрачи след предполагаемата си сестра и Бриар.

Спомних си за конфликта ни веднага щом Мор втренчи поглед в мен. Спомних си неизречените думи, както и онези, които май трябваше да оставя неизречени. Мор преметна косата си през рамо и се запъти право към мен.

Реших първа да проговоря.

— Предала си им Бриар?

Поехме двете заедно към нашия лагер.

— Аз ми описа в какво състояние сте я намерили. Не ми се вярваше обкръжението от надъхани за бой илирианци да й подейства особено успокояващо.

— И смяташ, че сред армията на Зимата е по-добре?

— Те си имат пухкави животни.

Изсумтях, клатейки глава. Гигантските мечки наистина бяха пухкави, ала и с остри зъби и нокти.

Мор ме стрелна косо.

— Постъпила си много смело, като си я спасила.

— Всеки би го сторил.

— Напротив — възрази тя, намествайки тесния си илириански жакет. — Не съм сигурна дали… дали аз самата бих опитала да я спася. Дали рискът би ми се видял оправдан. В немалко подобни случаи конците са се оплитали толкова жестоко, че…

Тя поклати глава, а аз преглътнах.

— Как е Азриел?

— Жив. Гърбът му се оправя. Но Тесан не е лекувал много илириански крила досега, затова процесът е… бавен. Явно лечението на перегринските е различно. Рис заповяда да извикат Маджа. — Лечителката от Веларис. — Ще пристигне или по-късно днес, или утре.

— Но той… ще лети отново, нали?

— Като се има предвид колко по-зле бяха крилата на Касиан, по-вероятно да. Но… едва ли в битка. Не и скоро.

Коремът ми се сви.

— Това няма да му хареса.

— На никого от нас не му харесва.

Да излезем на бойното поле без Азриел…

Мор явно прочете мислите ми и каза:

— По-добре ранен, отколкото мъртъв. — Тя прокара ръка през златистата си коса. — Всичко можеше да се обърка толкова лесно миналата нощ. А като видях как двамата с Аз изчезвате… ме споходи една ужасяваща мисъл… че може повече никога да не ви видя. Да не получа шанс да оправя нещата помежду ни.

— Казах някои неща, които не исках…

— И за двете ни важи.

Тя ме поведе към гората, до която се разполагаха и двата лагера, и това ми подсказа, че се кани да ми сподели нещо, което никой друг не биваше да чува. Нещо, заради което си струваше да поотложа срещата си с Амрен.

Мор се облегна на един великански дъб и затупа с крак по земята.

— Край на лъжите помежду ни.

Пронизващо чувство за вина натежа в корема ми.

— Да — съгласих се. — Съжалявам, че те подведох. Просто… допуснах грешка. Извинявай.

Мор потри лицето си.

— Но беше права за мен. Позна, че… — Ръката й се разтрепери и тя я свали. Задъвка долната си устна и преглътна. Очите й, лъснали от страх и болка, най-сетне срещнаха моите. И промълви с пресекващ глас: — Не обичам Азриел.

Останах съвършено неподвижна. Притихнала.

— Не, и това не е вярно. Аз… обичам го. Като мой брат. И понякога се питам дали не е нещо… повече, но… не го обичам по начина, по който той ме обича.

Последните думи напуснаха устата й като пресеклив шепот.

— Обичала ли си го някога? По онзи начин?

— Не. — Тя обви тялото си с ръце. — Не. Не съм… Разбери, че… — За пръв път я виждах толкова неуверена в собствените си думи. Тя затвори очи, впивайки пръсти в кожата си. — Не мога да го обичам по онзи начин.

— Защо?

— Защото предпочитам жени.

За част от секундата тежко мълчание се разстла над ума ми.

— Но… ти спиш с елфи. Преспа с Хелион…

И на следващия ден изглеждаше ужасно. Измъчена и твърде незадоволена.

Не само заради Азриел, но и… защото това не беше нещото, което желаеше.

— Мога да изпитвам удоволствие. И с двата пола. — Ръцете й трепереха толкова неудържимо, че обгърна тялото си още по-плътно. — Но още от дете знам, че предпочитам да съм с някоя елфа, че ме привличат повече от мъжките, че имам по-дълбока връзка с тях, с душите им. В Изсечения град обаче… Там ги е грижа единствено за продължаването на рода, за сключването на съюзи чрез брак. Затова някой като мен… Ако се обвържех с когото аз изберях, нямаше да имаме потомство. Кръвта на баща ми щеше да изчезне заедно с мен. Знаех, че… че за нищо на света не мога да им кажа. Никога. Там обругават такива като нас. Смятат ни за егоисти, задето не полагаме усилие да продължим рода. Затова не споделих на никого. И тогава… тогава баща ми ме сгоди за Ерис, и… Плашеше ме не само идеята за брак точно с него. Знаех, че съм способна да надживея жестокостта му, студения му нрав. Бях… и съм по-силна от него. Но мисълта… мисълта, че ще ме заплодят като расова кобила, ще ме принудят да отдам най-съкровената част от себе си…

Устата й затрепери и аз посегнах към ръката й, която бе обвила около себе си. Стиснах я нежно и по пламналото й лице се зарониха сълзи.

— Преспах с Касиан, защото съзнавах, че и за него няма да значи нищо. Знаех, че само така ще имам късмет да се освободя. Ако бях казала на родителите си, че предпочитам своя собствен пол… Ти познаваш баща ми. Двамата с Берон щяха да ме вържат на брачното легло за Ерис. Буквално. Но ако бях покварена… е, тогава имах шанс за свобода. Виждах как ме гледа Азриел… знаех какво изпитва към мен. И ако бях избрала него… — Тя поклати глава. — Нямаше да е справедливо. Затова преспах с Касиан, а Азриел реши, че не го смятам за достоен, и тогава всичко отиде по дяволите, и… — Пръстите й стиснаха моите. — След като Азриел ме намери с онази бележка, закована в утробата ми… Опитах да му обясня. Но той побърза да ми признае какво чувства към мен и… Паникьосах се и за да го спра, за да не ми каже, че ме обича, просто се обърнах и си тръгнах, и… и след това нямах сили да му обясня. Нито на него, нито на другите.

Тя въздъхна пресекливо.

— Спя с мъже отчасти защото ми харесва, но… и за да не събуждам подозренията на околните.

— Рис не би го интересувало. Едва ли някой от Веларис би се възмутил.

Тя кимна.

— Веларис е… убежище за такива като мен. Онази кръчма… собственичката й Рита е като мен. Много от нас ходят там, без никой да разбере истината.

Нищо чудно, че почти живееше в онази пивница.

— Но тази част от мен… — Мор избърса сълзите си със свободната си ръка. — Тя остана на заден план, когато семейството ми се отрече от мен. Когато ме нарекоха курва и боклук. Когато ме нараниха така. Защото тези неща… те не бяха част от мен. Не бяха истина и не… не ме определяха. Не успяха да ме прекършат, защото… защото така и не достигнаха най-съкровеното местенце у мен. Дори не подозираха. И аз продължих да го крия… Крия го, защото… — Тя вдигна глава към небето. — Защото живея в страх, че семейството ми ще научи… и ще ме опозорят, ще ме наранят заради едничкото нещо, останало напълно мое. Тази едничка истина. Няма да им го позволя… няма да допусна да я унищожат. Дори да пробват. Затова и рядко… Чак по време на Войната намерих първата си любовница.

Тя се умълча за дълго, опитвайки да прогони сълзите си.

— Нефел и нейната любовница — вече съпруга — ми дадоха смелост да го направя. Толкова им завиждах. Не лично на тях, а заради… заради онова, което имаха. Откритата им връзка. Защото живееха сред народ, където това не беше грях. Но по време на Войната, когато прекосявах целия свят… Не виждах никого от дома ми с месеци. И за пръв път беше безопасно. Една от човешките кралици…

Приятелите, за които бе говорила с такъв плам, които бе опознала толкова отблизо.

— Казваше се Андромаха. И беше…прелестна. Добродушна. И я обичах… толкова я обичах.

Човешка жена. Очите ми запариха.

— Но тя беше простосмъртна. И в качеството си на кралица трябваше да продължи рода, особено в толкова смутно време. Затова си тръгнах, прибрах се у дома след последната битка. И когато осъзнах каква грешка съм допуснала, че не ме е грижа дори да ми оставаха едва шейсет години с нея… Издигнаха стената на същия ден.

От гърдите й се изтръгна тъничък стон.

— И не можех… не ми беше позволено да минавам от другата й страна. Помъчих се. Три години наред опитвах отново и отново. Но докато намеря дупка, през която да се промъкна… Тя се беше омъжила. Дори имаше дъщеричка. И чакаше втора. Не стъпих в двореца й. Не понечих да я видя. Просто се обърнах и си отидох у дома.

— Много съжалявам — пророних с несигурен глас.

— Андромаха роди пет деца. И почина в дълбока старост, спокойна… в собственото си легло. Зърнах духа й наново… в златната царица. Нейна потомка.

Мор притвори очи и въздъхна през разтреперани устни.

— Известно време скърбях. И докато беше жива, и след смъртта й. Няколко десетилетия не споделях леглото си с никого — и от двата пола. Но тогава… един ден се събудих с желание за… не знам за какво точно. За нещо, което бе противоположното на нея. Затова си намирах и жени, и мъже. Имах няколко любовници през последните векове, но всяка една елфа сред тях неизменно пазех в тайна. И май потайността им тежеше, вероятно затова винаги слагаха край. Никога не можех… да разкрия истината. Не допусках да ни виждат заедно. А що се отнася до мъжките елфи… връзките ми с тях никога не се задълбочаваха. Макар и от време на време да копнеех за… сещаш се. — Тя се засмя приглушено и аз й отвърнах със същото. — Но с никого от тях… не беше като с Андромаха. Не го чувствам същото тук.

Тя сложи ръка върху сърцето си.

— Любовниците ми от другия пол… те се превърнаха в начин да заблуждавам Азриел, за да не се чуди защо не му обръщам внимание. Защо не откликвам на неговото. Знаеш… знаеш колко е прекрасен. Различен. Но преспя ли с него, дори веднъж, само колкото да опитам, за да се уверя… Струва ми се, че след цялото това време ще го сметне за грандиозна развръзка, за щастлив завършек на всичко. А ако… ако след това му разкрия истината, сигурно ще е съкрушен. Не знам дали мога да му отдам цялото си сърце по този начин. В същото време… в същото време го обичам толкова, че искам да намери някого, който да го обича истински. Обичам и себе си достатъчно, че да не се примирявам, докато и аз не открия истинската любов. — Мор сви рамене. — Ако някога свикам смелост да разкрия тайната си… Моята дарба е истината, а цял живот живея в лъжа.

Отново впих пръсти в ръката й.

— Ще им кажеш, когато си готова. И аз ще съм до теб, каквото и да става. А дотогава… Ще пазя тайната ти. Няма да я разкрия на никого, дори на Рис.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Поклатих глава.

— Не, аз ти благодаря, че ми сподели. За мен е чест.

— Исках да ти кажа, осъзнах, че искам да ти кажа в мига, в който с Азриел се ответряхте към лагера на Хиберн. И мисълта, че можеше никога да не ти споделя… — Пръстите й стиснаха моите. — Заклех се пред Майката, че ако се приберете невредими, ще ти го разкрия.

— Май тя на драго сърце е изпълнила своята част от сделката — усмихнах се аз.

Мор избърса лицето си и по устните й изплува широка усмивка. Но посърна почти незабавно.

— Сигурно си отвратена от мен, задето така въртя Азриел… и Касиан.

Замислих се.

— Не. Не, не съм.

Толкова много неща ми се избистряха. Как Мор винаги извръщаше поглед от жарта в очите на Азриел. Как избягваше романтичната близост, но с радост го защитаваше, усетеше ли, че физическото му или емоционално състояние е застрашено.

Сенкопоецът я обичаше — това го знаех със сигурност. А Мор… колко сляпа съм била. Как не се бях досетила досега, че трябваше да си има дяволски добра причина пет века да не приеме онова, което Азриел й предлагаше толкова очевидно.

— Смяташ ли, че Азриел подозира нещо? — попитах я.

Тя изтръгна ръка от моята и закрачи нервно пред мен.

— Може би. Не знам. Прекалено е наблюдателен, за да е останал в неведение, но… май всеки път, като поканя друг елф в леглото си, го обърквам допълнително.

— Ами онова с Хелион… Защо?

— Той искаше да се разсее от собствените си неприятности, а аз… — Тя въздъхна. — Винаги когато Азриел разкрие чувствата си, както стори пред Ерис… Глупаво е, знам. Толкова е глупаво и жестоко, че постъпвам така, но… преспах с Хелион само за да напомня на Азриел… Богове, не мога дори да го изрека на глас! Звучи още по-зле, като го чувам от собствената си уста.

— Да му напомниш, че нямаш желание да бъдеш с него.

— Редно е да му кажа. Трябва да му кажа. Свещена Майко, най-вече след снощи. Но… — Тя заусуква гъстата си, златиста коса през рамо. — Всичко това продължава от толкова много време. Толкова много. Умирам от страх при възможността да му призная, че през последните петстотин години се е стремял към нещо непосилно. Кой знае как ще му се отрази… Ще ми се всичко да се запази постарому. Макар и… макар и да не мога да бъда себе си… животът е по-поносим така.

— Не смятам, че трябва да се примиряваш с поносим — промълвих. — Ала те разбирам. И пак ще ти кажа… когато решиш, че моментът е подходящ, било то утре, или след още петстотин години… аз ще съм до теб.

Тя примигна, за да изгони сълзите си. Обърнах се към лагера и по устните ми разцъфна лека усмивка.

— Какво? — попита Мор, идвайки до мен.

— Просто си мислех — подхванах с разширяваща се усмивка, — че когато се усетиш готова… страшно ще се забавлявам да ти стана сватовница.

Усмивката на Мор бе по-сияйна от целия Двор на Деня.

Амрен се беше усамотила в една шатра и не допускаше никого вътре. Нито мен, нито Вариан, нито Рисанд.

Опитах да вляза, естествено, мъчейки се да пробия заклинанията й, но дори магията на Хелион не съумя. А колкото и да настоявах, да я уговарях и молех, тя не отвръщаше. Каквото и да ми беше подхвърлил сюриелът за Книгата… явно Амрен го приемаше за по-важно дори от причината за посещението ми: да говоря с нея за освобождаването на Бриаксис. Вероятно можех да се справя и без нея, тъй като вече беше премахнала заклинанията, които го държаха в онази яма, но… присъствието й щеше да е… полезно. Поне за мен.

Сигурно размишлявах като страхливка, но перспективата да застана пред Бриаксис сама, да го вмъкна в малко по-осезаемо тяло и да го доведа тук, за да разгроми най-после хибернската армия… Амрен щеше да пожъне по-голям успех с преговорите, със заповедите.

Но понеже нямах намерение да разгласявам плановете си насред лагера… просто изругах гръмогласно и закрачих бясно към моята собствена шатра.

За да установя, че плановете ми и бездруго бяха обречени на провал. Защото дори да изпратех Бриаксис срещу армията на Хиберн… тя вече не се намираше на същото място.

Изправена до огромната работна маса, около която се бяха струпали Великите господари и командирите им, скръстих ръце, когато Хелион плъзна обезпокоително голям брой фигурки по долната половина на картата на Притиан.

— Разузнавачите ми ме уведомиха, че днес следобед Хиберн е вдигнал лагера.

Азриел кимна утвърдително, седнал на висок стол с плътно превързани крила и гръб и с лице, сивеещо от кръвозагуба.

— Моите шпиони твърдят същото.

Гласът му още дрезгавееше заради викането.

Хелион присви пламналите си кехлибарени очи.

— Да, но е сменил посоката. Първоначално възнамеряваше да придвижи армията си на север, да ни изтласка обратно натам. А сега е потеглил на изток.

Рис опря ръце на масата и гарвановочерната му коса се люшна напред, докато оглеждаше картата.

— Значи е тръгнал да прекосява острова. Но защо? По-лесно щеше да го заобиколи по вода. А едва ли е размислил за сблъсъка с нас. Дори вече да знае, че Тамлин му е враг.

Всички бяха приели новината с тих потрес, а някои и с облекчение. Въпреки че не разполагахме с новини дали Тамлин ще ни доведе скромната си армия. От Берон също не бяхме чували нищо.

Таркуин свъси вежди.

— Загубата на Тамлин като съюзник няма да се отрази особено на военната му мощ, но не е изключено да отива на среща с друг съюзник по източното крайбрежие… с армията на човешките кралици от континента.

Азриел поклати глава и изтръпна от движението, което вероятно разполови гърба му като с нож.

— Изпрати кралиците обратно по домовете им, където се намират и до ден-днешен. Дори не са мобилизирали войските си. Ще иска първо да поеме контрол върху тях, преди да стъпи на континента.

След като сразеше нас. А проваляхме ли се утре… оставаше ли изобщо някой друг, който да защити континента? Особено след като кралиците изпратеха човешките си воини под неговите знамена…

— Може би пак иска да го подгоним — предположи намръщено Калиас.

Вивиан стоеше до него, вперила очи в картата.

— Не е в стила му — обади се Мор. — Не би използвал същия метод, защото знае, че сме разкрили плана му да разпръсне силите ни. Сега ще пробва нещо различно.

Докато тя говореше, Кеир, обграден от двама мълчаливи капитани на Мраконосците, я оглеждаше преценяващо. Приготвих се за обичайната насмешлива физиономия, но той просто върна поглед към картата. Само по време на тези срещи приятелката ми благоволяваше да отчете ролята на баща си във войната — и въпреки това почти не го удостояваше с внимание.

По-добре от отявлена враждебност, но все пак Мор бе достатъчно разумна да не напада Кеир, при положение че още се нуждаехме от Мраконосците му. Най-вече, след като легионът му беше понесъл толкова тежки загуби при втората битка. Дори да се гневеше заради многобройните жертви, Кеир не казваше нищо, същото важеше и за войниците му, които не разговаряха с никого извън собствената си войска, освен ако не беше абсолютно належащо. Мълчанието като че ли беше за предпочитане. Инстинктът за самосъхранение на Кеир безотказно го подтикваше да държи езика зад зъбите си по време на стратегическите ни сбирки, както и да приема заповедите.

— Хиберн отлага сблъсъка — промърмори Хелион. — Защо обаче?

Надникнах към Неста, седнала заедно с Илейн до купите с елфическа светлина.

— Още не си е върнал липсващото парче от силата на Котела.

Рис килна глава, изучавайки първо картата, после и сестрите ми.

— Касиан. — Другарят ми посочи пълноводната река, лъкатушеща през Двора на Пролетта към вътрешността на острова. — Ако сега потеглехме на юг, право към човешките земи… би ли пресякъл реката, или би тръгнал на запад, за да я заобиколиш?

Касиан вирна вежда. Лицето му вече не бледнееше от болка — поне това ме радваше.

От отсрещната страна на масата лорд Девлон като че ли се канеше да изкаже мнението си. За разлика от Кеир илирианският военачалник най-спокойно даваше израз на презрението си към нас. Особено що се отнасяше до командирските решения на Касиан.

Но преди Девлон да се намеси, Касиан каза:

— Прекосяването на толкова широка река е опасно и би коствало много време. Дори да се ответряваме, ще е потребно да направим лодки или мостове, за да я пресечем. А толкова многочислена армия… Би било най-разумно да се отправим на запад, а сетне да продължим на юг…

С всяка следваща дума гласът му заглъхваше, а лицето му пребледняваше. Погледнах мястото, където се намираше армията на Хиберн сега — точно под величествената река. И къде се намирахме ние…

— Искал е да се изтощим, ответрявайки войските насам-натам — обади се Хелион, схванал идеята на Касиан. — В боеве. За да може в решаващия момент да нямаме сили да се ответреем отвъд реката. Ще трябва да вървим пеша и да поемем по дългия път, за да избегнем прекосяването.

Таркуин изруга.

— За да може той да се отправи на юг, спокоен, че сме на дни път от него. И да проникне в човешките земи, без да срещне съпротива.

— Можел е да го стори от самото начало — подхвърли Калиас, а моите колене започваха да треперят. — Защо сега?

Неста отговори от мястото си до съдовете с елфическа светлина.

— Защото със сестрите ми го унизихме.

Всички погледи се устремиха към нас.

Илейн долепи ръка до шията си. И пророни:

— Ще нападне човеците, ще ги избие само за да ни отмъсти?

— Убих жрицата му — процедих аз. — Ти открадна нещо от Котела му. — Обърнах се към Неста. — А ти… — Обходих с очи лицето на Илейн. — Това, че успяхме да те спасим, беше най-суровата обида.

Калиас изтъкна:

— Само безумец би впрегнал цялата си армия, за да отмъсти на три жени.

Хелион изсумтя.

— Забравяш, че някои от нас се биха във Войната. От личен опит знаем колко е умопомрачен. И че подобна постъпка е точно в негов стил.

Срещнах погледа на Рис.

Какво ще правим?

Той погали с палец опаката страна на ръката ми.

— Наясно е, че ще се втурнем след него.

— Бих казал, че залага твърде много на отношението ни към човеците — заяви Хелион.

Кеир изглеждаше готов да се съгласи с него, но в крайна сметка си замълча благоразумно.

Рис сви рамене.

— Ще изтълкува спасяването на Илейн като доказателство, че сестрите Арчерън имат влияние сред нас. Вярва, че те ще ни убедят да си занесем задниците на юг, и то по всяка вероятност към едно крайно неблагоприятно за нас бойно поле, на което да ни сразят…

— И какво, няма да го правим, така ли? — свъси вежди Таркуин.

— Естествено, че ще го направим — отговори Рис, изопна гръб и вдигна брадичка. — Ще ни превъзхождат числено, ще бъдем изтощени и едва ли ни чака щастлив завършек. Но това няма нищо общо с другарката ми или със сестрите й. Стената рухна. Няма я вече. Заражда се нов свят и трябва да решим как ще сложим край на стария, за да започнем отначало. Дали първата ни стъпка ще е да се примирим с изтребването на беззащитните. Дали сме такива. Не всеки от дворовете. А целият елфически народ. Ще обречем ли човеците да се борят сами?

— Тогава всички ще измрем заедно — каза Хелион.

— Така да бъде — рече Касиан и надзърна към Неста. — Ако умра, защитавайки онези, които се нуждаят от помощта ми, значи, не съм умрял напразно.

Лорд Девлон за пръв път кимна одобрително. Стана ми чудно дали Касиан бе забелязал, дали изобщо го беше грижа. Лицето му не разкриваше нищо… даже докато цялото му внимание бе съсредоточено в сестра ми.

— Същото важи и за мен — потвърди Таркуин.

Калиас погледна към Вивиан, която му се усмихваше тъжно. Разчетох съжалението в очите й заради загубеното време. Калиас се намеси:

— Ще трябва да потеглим до утре, ако искаме да предотвратим клането.

— По-скоро — усмихна се ослепително Хелион. — До няколко часа. — После посочи с брадичка към Рис. — Сигурно съзнаваш, че ще има човешки жертви, докато стигнем дотам.

— Не и ако сме достатъчно скорострелни — отбелязах аз, завъртайки раненото си рамо, което още чувствах сковано и болезнено, но поне се възстановяваше бързо.

Всички вдигнаха вежди.

— Още тази вечер ще се ответреем. Всички от нас, които са способни — поясних. — Право до най-застрашените човешки домове и градчета. И ще ответреем обратно колкото можем повече хора преди зазоряване.

— И къде ще ги разположим? — попита Хелион.

— Във Веларис.

— Прекалено е далеч — възрази Рис, оглеждайки картата пред нас. — Няма да имаме сили за толкова ответряване.

Таркуин потупа с показалец картата, сочейки собствените си земи.

— Водете ги в Адриата. Ще изпратя Кресеида там, за да ги посреща.

— Ще имаме необходимост от всичките си сили за боя с Хиберн — изтъкна премерено Калиас. — Ако я пилеем в ответряване на човеци…

— Това не е пилеене — отсякох аз. — Един живот може да промени света. Къде щяхте да сте всички вие сега, ако някой беше решил, че спасяването на моя живот е загуба на време? — Посочих Рис. — Ако той беше решил, че спасяването на живота ми В недрата на Планината ще е загуба на време?

Дори да защитим само двайсет, даже десет семейства… Няма да е било напразно. Нито за мен, нито за вас.

Вивиан плъзна към другаря си рязък, укорителен поглед и Калиас прояви съобразителността да измъкна някакво извинение.

В този момент Амрен се обади иззад гърбовете ни, появявайки се на входа на шатрата.

— Надявам се, че всички сте гласували да се изправите срещу Хиберн.

Рис вирна недоумяващо вежда.

— Да. Защо?

Амрен остави Книгата на масата с глухо тупване.

— Защото с битката ще отвлечем вниманието му. — Тя ми се усмихна мрачно. — А ние ще трябва да стигнем до Котела, момиче. Всичките.

Знаех, че не говори за Великите господари. По-скоро за нас четирите — възкресените от Котела. Аз, Амрен… и сестрите ми.

— Натъкнала си се на друг начин да го спреш ли? — попита Таркуин.

Амрен кимна с остра брадичка.

— Далеч по-добре. Намерих начин да възпра цялата му армия.

Глава 67

Трябваше да се доближим непосредствено до Котела. Заедно.

Когато го бях предприела сама, едва не ме уби. Но ако гибелната му мощ се разцепеше между други възкресени от него… Можехме да й устоим.

Смогнехме ли да го покорим, само с един замах щяхме да овладеем силата му и да надвием краля и армията му. Да ги заличим от лицето на земята.

Амрен беше намерила нужното заклинание. Точно там, където сюриелът я бе насочил в Книгата. Вместо да унищожим силата на Котела… щяхме да унищожим повелителя му. Заедно с цялата му войска.

Ала първо се налагаше да усмирим Котела. И то точно в навечерието на велика битка…

Щяхме да подемем изпълнението на мисията си чак когато касапницата се развихреше. Когато хаосът погълнеше цялото внимание на Хиберн. Освен ако не възнамеряваше да използва Котела на бойното поле.

А това беше твърде вероятно.

Нямаше начин отново да проникнем във военния им лагер, не и след избавянето на Илейн. Трябваше като начало да пристъпим в капана, който ни бе заложил. Да заемем неизгодната позиция на избрания от него терен, пристигайки грохнали от предходните битки, от дългия път и ответряването на колкото се можеше повече човешки семейства, изпречили се пред опустошителния му набег.

План, който наистина изпълнихме още същата нощ. Всички, които можехме да се ответряваме…

Двамата с Рисанд отидохме в родното ми село.

В домовете, в които като простосмъртна жена бях оставила злато.

Първоначално не ме разпознаха.

Но сетне проумяха кой стои пред тях.

Рис държеше в предпазлив, утешителен плен съзнанията им, докато аз обяснявах какво ми се бе случило, какво предстоеше. Какво се налагаше да направим.

Не разполагаха с време, за да вземат повече от най-необходимото. И всички трепереха, докато ги ответрявахме през света към топлината на тучната гора в покрайнините на Адриата, където Кресеида вече ги очакваше с храна и скромна армия от прислужници, с чиято помощ щяха да се настанят.

Второто семейство не ни повярва. Решиха, че кроим елфически номера. Рис опита да задържи съзнанията им, но паниката им беше твърде всепоглъщаща, а омразата им твърде яростна.

Искаха да останат.

След това Рис не им даде избор. Ответря цялото им семейство, колкото и да пищяха. Продължаваха да крещят истерично, когато ги спуснахме в гората, заобиколени от други човеци. Спътниците ни постоянно ответряваха в нея нови и нови семейства, които Кресеида вписваше и успокояваше.

И така… къща след къща. Семейство след семейство. Всички по пътя на Хиберн.

Цяла нощ. Всеки Велик господар от армията ни, всеки командир и благородник с дарбата да ответрява.

Докато дъхът ни не секна от умора. Докато насред лятната гора не се скупчи малко градче от уплашени простосмъртни. Докато дори Рис не се омаломощи докрай, едва съумявайки да се ответрее до шатрата ни.

Припадна още преди главата му да докосне възглавницата, разперил крила върху леглото.

Прекалено много беше вложил от силата си.

Погледах го как спи, броейки вдишванията и издишванията му.

Знаехме — всички знаехме, че няма да си тръгнем живи от бойното поле.

Може би подвигът ни щеше да вдъхнови други да се борят, но… Всички го съзнавахме. Другарят ми, семейството ми… щяха да се бият, да ни печелят време, залагайки живота си, докато със сестрите ми и Амрен се мъчехме да спрем Котела. Някои щяха да паднат сразени още преди да го достигнем.

И бяха готови да погинат за каузата. Дори да се бояха, никой не го показваше.

Отместих потната коса на Рис от челото му.

Усещах, че ще се раздаде докрай преди нас, че ще стори всичко, на което бе способен.

Потребността да се жертва, да брани другите беше толкова неотменима част от него, колкото и крайниците му. Но аз нямаше да му го позволя, не и без самата аз да опитам.

Амрен не беше споменала Бриаксис в разговора ни. Изглеждаше така, сякаш го бе забравила. Но утре ни чакаше битка. И ако Бриаксис можеше да спечели поне малко време на приятелите ми — на Рис, — докато ние издирвахме Котела… Ако можеше да им подсигури дори нищожен шанс да оцелеят… То същото важеше и за Резбаря.

Цената вече не ме интересуваше. Нито рискът. Не и докато гледах как другарят ми спи с посърнало от умора лице.

Беше жертвал достатъчно. И дори следващата ми стъпка да ме прекършеше, да ме тласнеше към лудостта, да ме разкъсаше на парчета… Утре, озовавайки се при Котела, Амрен щеше да се нуждае само от физическото ми присъствие, от тялото ми. Всичко останало… ако с него трябваше да се разделя, за да им помогна някак… с радост щях да се изложа на това изпитание. Да се изправя пред страховете си.

Ето защо свиках откъслеците от силата си и се ответрях на север.

Към Двора на Кошмарите.

Дълбоко в лоното на планината се виеше стълбище, водещо към едно-единствено място: стая до най-високия връх. Толкова знаех от проучванията си.

Когато се оказах в дъното на стълбището, вперила очи в непрогледния мрак, дъхът ми започна да излиза на бели облачета пред мен.

Хиляда стъпала. Толкова ме разделяха с Оуроборос. Огледалото на Началата и Свършеците.

Само ти решаваш кое ще те прекърши, Унищожителке на проклятия. Само ти.

Запалих кълбо елфическа светлина над главата си и поех нагоре.

Глава 68

Не бях очаквала сняг.

Нито лунна светлина.

Стаята явно се намираше под двореца от лунен камък. Процепи в грубата скала й осигуряваха излаз навън, приветствайки снежните навявания и лунните лъчи.

Стиснах зъби заради хапливия студ и вятъра, виещ през пролуките досущ като глутница вълци, бесуващи по планинския скат отвъд.

Снегът блещукаше по стените и пода, а поривите на вятъра го разнасяха по ботушите ми. Проникващите отвън лунни лъчи обагряха цялата стая в синкаво и сребристо и бяха толкова ярки, че отзовах кълбото елфическа светлина.

А там, опрян на далечната стена, с обгърната в сняг повърхност и бронзов обков…

Оуроборос.

Представляваше масивен диск, висок колкото мен. Повече дори. Металът около огледалото бе изкован във формата на голяма змия, погълнала опашката си.

Свършек и начало.

От другия край на стаята, а и заради всичкия сняг по повърхността му… не можех да зърна какво таи в себе си.

Вдъхнах си кураж да направя стъпка напред. И още една.

Самото огледало беше черно като нощта, но в същото време… съвършено ясно.

Видях се как го доближавам. Видях вдигнатата си ръка, бранеща лицето ми от вятъра и снега. Изпитото си, уморено изражение.

Спрях на около метър от него. Не смеех да го допра.

То ми показваше единствено самата мен.

Нищо друго.

Огледах го, чудейки се дали не трябва да натисна някъде, да го докосна с магията си. Но нямаше нищо друго, освен поглъщащата глава на змията, разтворила широко паст. По дългите й, остри зъби блещукаше скреж.

Потреперих от студа и разтрих раменете си. Отражението ми извърши същото.

— Ехо? — прошепнах.

Нищо.

Ръцете ми пареха от студ.

Отблизо повърхността на Оуроборос приличаше на спокойно сиво море. Сякаш спеше необезпокоявано.

Но в горния й край — движение.

Не — не беше в огледалото.

Зад мен.

Не бях сама в стаята.

Надолу по наслоената със сняг стена пълзеше гигантски звяр с наточени нокти, люспи, козина и хищнически зъби. Спускаше се бавно към пода. Към мен.

Опитах да контролирам дишането си. Не биваше да долавя нито полъх от страха ми, каквото и да представляваше това. Пазител на каменната стая, същество, промъкнало се през пролуките в стените…

Масивните му лапи, покрити със златисточерна козина, стъпиха почти безшумно на пода. Определено не беше създадено да ловува по планинските склонове. Не и с гребена от тъмни люспи по гръбнака му. А големите му, лъскави очи…

Нямах време да огледам добре синкавосивите му очи, защото звярът се хвърли срещу мен.

Изскочих на пътя му с въртеливо движение, стиснала единия илириански кинжал в премръзналата си ръка, и приклекнах, целейки се в сърцето му.

Ала острието не се заби в нищо. Само в снега, студа и вятъра.

Пред мен нямаше нищо. Както и зад мен.

В снега не се забелязваха следи от лапи.

Извърнах се към огледалото.

Точно на мястото, където бях стояла допреди миг… сега седеше звярът, метейки лениво снега с люспестата си опашка.

И ме наблюдаваше.

Не — не ме наблюдаваше.

Собственото ми отражение отвръщаше на погледа ми.

Онова, което се спотаяваше под кожата ми.

Ножът ми издрънча върху заснежения каменен под. И аз се взрях в огледалото.

Резбарят седеше до стената, когато влязох в килията му.

— Този път си без придружител?

Вперих поглед в него — в момчето. В сина ми.

Този път Резбарят се вцепени, замлъкна.

А накрая прошепна:

— Взела си го.

Надникнах към единия ъгъл на килията му. Оуроборос се материализира там, все така обгърнат в сняг и лед. Можех да го призовавам, където и когато си поисках.

— Как…

Думите още ми се струваха някак чужди и странни.

Тялото, в което се бях завърнала… и то ми беше странно.

Със сух като пергамент език пророних:

— Погледнах в него.

— Какво видя?

Резбарят се изправи.

Потънах малко по-надълбоко в тялото си, колкото да му се усмихна леко.

— Не е твоя работа.

Огледалото… то ми показа толкова много неща.

Нямах представа колко дълго се бях губила. Времето бе различно в света зад него.

Но дори броени часове можеха да се окажат твърде много…

Посочих към вратата.

— Донесох ти огледалото. А сега ти изпълни своята част от уговорката ни. Чака те битка.

Очите на Резбаря прескочиха няколко пъти между мен и огледалото. Накрая се ухили.

— С удоволствие.

Начинът, по който го изрече… Бях изцедена до последна капка, душата ми се беше родила отново и още трепереше, но намерих сили да попитам:

— Какво искаш да кажеш?

Резбарят просто изпъна дрехите си.

— Аз самият нямам потребност от онова нещо. — Той махна с ръка към огледалото. — Но ти имаше.

Примигнах бавно.

— Исках да проверя дали заслужаваш помощта ми — продължи Резбарят. — Малцина са онези, които поглеждат истинската си същност, без да избягат от нея, без тя да изпие здравия им разум. Това показва Оуроборос на дръзналите да надзърнат в него: какво представляват; всеки потресаващ, нечестив сантиметър от душите им. Някои не съзнават, че ужасът пред тях… са самите те. Дори докато страхът ги подлудява. Други пък поглеждат горделиво и рухват пред дребното, жалко същество, което откриват вътре. Ти обаче… Да, рядка перла. Не бих рискувал да напусна това място за нищо по-непристойно от това.

Гняв — жарък гняв започваше да изпълва празнотите, оставени от онова, което бях съзряла в огледалото.

— Искал си да провериш дали те заслужавам?

Дали онези невинни хора заслужаваха да им се помогне.

Той кимна.

— Точно така. И отговорът е „да“. Ето защо ще ти помогна.

Хрумна ми да затръшна вратата на килията в лицето му.

Но накрая просто подхвърлих:

— Добре тогава. — Отидох при него. И без капка страх сграбчих студената му ръка. — Да започваме.

Глава 69

Зората пукна, позлатявайки мъглите, стелещи се ниско над една от равнините в човешките земи.

Хиберн бе изпепелил всичко от Двора на Пролетта чак до територията, намираща се на няколко километра от морето.

Включително моето село.

Като минахме покрай него, видяхме само димящи въглени и руини.

А имението на баща ми… Една трета от къщата още се крепеше, но всичко друго бе рухнало. Прозорците бяха изпочупени, стените — пропукани почти до основите.

Градината на Илейн бе потъпкана и вече приличаше на кална яма. Величественият дъб в единия край на имота ни, под чиято сянка Неста обичаше да стои, съзерцавайки земите ни… беше изгорял до кух скелет.

Всички знаехме, че беше нападнал някогашния ми дом от лична злоба. Беше изтребил дори добитъка ни. Кучетата и конете бях ответряла предишната нощ заедно със слугите и техните семейства. Но богатствата ни, всичките ни притежания… Войската му ги беше плячкосала или унищожила.

Касиан ме увери, че щом Хиберн не се е застоял да довърши къщата ни, явно не е искал да губи преднина. Щеше на всяка цена да се възползва от преимуществото си — да избере най-удачното за него бойно поле. Не се и съмнявахме, че пустеещите села по пътя му разпалваха още повече яростта му. А толкова много градчета и села не бяхме достигнали навреме, колкото и да бързахме.

Лесно на теория, но на практика…с толкова голяма армия, съставена от войници с различно обучение и с множество водачи, всеки със своите заповеди…

Илирианците бяха сприхави, бунтуваха се дори под стриктното командване на лорд Девлон. Дразнеха се, че трябва да чакаме останалите, че не можем просто да отлетим напред и да пресрещнем Хиберн, да го спрем, преди да е избрал бойното поле.

Едва в рамките на три часа Касиан се нахвърли на двама капитани и изпрати негодуващите войници да теглят каруците и фургоните с провизии, отнемайки им честта да се движат в предните редици. Веднага щом другите видяха, че заканите му не са напразни… мърморенето секна.

Кеир и Мраконосците му също наблюдаваха Касиан и най-благоразумно държаха недоволството настрана от езиците и лицата си. За да останат в строя. Тъмните им брони се наслояваха с все повече и повече кал с всеки изминат километър.

По време на кратката обедна почивка, намирайки се на някакво голямо поле, с Неста влязохме в един от покритите фургони, за да облечем кожените си илириански доспехи. Когато излязохме, Неста дори закачи нож на хълбока си. Касиан бе настоял на това, макар и признавайки, че тъй като беше необучена, имаше по-голяма вероятност да нарани себе си, отколкото някой друг.

Илейн… Само като ни зърна в тесните кожени дрехи сред полюшващите се треви пред фургона, мигом почервеня. Вивиан й предложи бойно облекло от Двора на Зимата, което се оказа далеч по-скромно: кожени панталони, но комбинирани с дълга до бедрата синя туника с бяла пухена яка. В горещината щеше да й е непоносимо с това, но сестра ни все пак бе достатъчно благодарна да не се оплаква, когато отново се изнизахме от покрития фургон, където вече ни чакаха приятелите ни. Въпреки това отказа ножа, който Касиан й подаде.

Пребледня само като го съзря.

Азриел ни доближи с накуцване, избута Касиан встрани и й предложи друг вариант.

— Това е Изповедникът — каза й тихо. — Няма да го използвам днес. Затова бих искал да го носиш ти.

Крилата му бяха заздравели, макар че по цялото им протежение се спускаха дълги, тънки белези. Маджа го беше предупредила, че още не е достатъчно силен да лети.

Тазсутрешният му спор с Рис беше бърз и ожесточен: Азриел настояваше, че може да лети, да се бие наравно с останалите воини. Рис отказа. Касиан отказа. Азриел заплаши да излезе на бойното поле като сянка. Рис от своя страна кротко заяви, че ако дори дръзне, ще го върже за някое дърво.

А Азриел… Чак когато Мор влезе в шатрата и му се примоли — примоли му се със сълзи в очите, — сенкопоецът склони. Съгласи се да ни помага, разчитайки единствено на ушите и очите си.

Сега стоеше изправен сред въздишащите треви в илирианската си броня. И седемте му Сифона сияеха смътно…

Илейн огледа с удивление ножа с обсидианова дръжка в белязаната ръка на Азриел. Руните по тъмната ножница.

— Не ме е предавал нито веднъж — обясни сенкопоецът, докато тъмното острие поглъщаше пладнешкото слънце. — Някои твърдят, че е заради магията; затова винаги попадал в целта си. — Той взе нежно ръката й и притисна дръжката на легендарния нож към дланта й. — Ще ти служи вярно.

— Аз… не знам как да го използвам…

— Ще се постарая да не ти се налага — уверих я и тревата изскърца под ботушите ми, щом пристъпих към нея.

Илейн претегли думите ми… и бавно сключи пръсти около ножа.

Касиан зяпна смаяно Азриел и ми стана чудно колко ли пъти сенкопоецът бе отстъпвал на друг бойния си нож…

Никога — отговори ми Рис, който в този момент закопчаваше собствените си оръжия до фургона. — На никого не дава да докосне дори ножа му.

Илейн вдигна очи към Азриел и погледите им се срещнаха. Ръката му се задържа още малко върху дръжката на ножа.

Картината се открои в съзнанието ми: прелестната сърна сред разцъфналата, бликаща от живот пролет. Застанала пред Смъртта, над чиито рамене се виеха сенки и нощни страхове. Светлина и мрак се преливаха между двама им. А ножът — единствена точка на съприкосновение помежду им.

Нарисувай го, като се приберем.

Натрапник.

Надникнах през рамо към Рис, който наближаваше малкия ни кръг в ливадата. Лицето му бе по-изпито от обичайното, напрежението беше очертало бразди около устата му. В тази секунда осъзнах — нямаше да имаме последна нощ заедно. Снощи… снощи бе последната ни нощ. А я прекарахме в ответряване…

Не мисли така. Не влизай в битка с идеята, че няма да си тръгнеш жива.

Погледът му беше остър. Непреклонен.

Ставаше ми все по-трудно да дишам.

Тази почивка е последният път, в който всички сме заедно един до друг, разговаряме.

Защото заключителната отсечка от похода ни… Тя щеше да ни отведе право до бойното поле.

Рис вирна вежда.

Тогава искаш ли да се шмугнем във фургона за няколко минути? Малко е тесничко с всички оръжия и провизии, но все ще се справим.

Шегата му беше предназначена колкото за мен, толкова и за него самия. Хванах го за ръката, осъзнавайки, че останалите си приказваха тихо. Мор беше дошла в тъмна броня, Амрен… Амрен също бе в илириански кожени доспехи. Толкова мънички, че сигурно бяха изработени за дете.

Не й казвай, но е точно така.

Устните ми се кривнаха в лека усмивка. Рис впери очи във всички ни, скупчени тук, насред окъпаната в слънце поляна, събрани един до друг, без да ни е свиквал изрично. Нашето семейство — нашият двор. Дворът на Мечтите.

Всички се умълчахме.

Рис погледна всекиго в очите, дори сестрите ми, погалвайки с палец опаката страна на ръката ми.

— Вдъхновяващата реч ли искате, или малко скептичната?

— Истинската — рече Амрен.

Той изопна рамене, прибирайки елегантно крила зад себе си.

— Вярвам, че всичко се случва с причина. Решена от Майката, от Котела или от някаква предопределеност, не знам. И не ме е грижа. Но съм благодарен за нея, каквато и да е тя. Благодарен съм, задето доведе всички ви в живота ми. Ако не беше… можеше да се превърна в долно копеле като онова, срещу което ще се изправим днес. Ако не бях срещнал един бъдещ илириански воин — обърна се другарят ми към Касиан, — нямаше да позная същинските дълбини на силата, издръжливостта, честта и предаността. — Очите на Касиан просветнаха ярко. Рис се извърна към Азриел. — Ако не бях срещнал един сенкопоец, нямаше да разбера, че е важно семейството, което сам си създадеш, а не онова, в което си роден. Нямаше да знам какво е да се надяваш истински дори когато светът ти нашепва да потънеш в отчаяние.

Азриел кимна признателно.

Мор вече плачеше, когато Рис й каза:

— Ако не бях срещнал братовчедка си, никога нямаше да науча, че светлината вирее и в най-тъмните кътчета на ада, че добрината може да покълне дори в свят на жестокост.

Тя кимна, бършейки сълзите си.

Очаквах Амрен да го среже някак. Но тя просто чакаше думите му, отправени към нея.

Рис й се поклони.

— Ако не бях срещнал дребно чудовище, трупащо бижута по-ревностно от огнедишащ дракон… — Всички се засмяхме приглушено. Рис се поусмихна. — Собствената ми сила щеше да ме е погълнала отдавна.

Той стисна ръката ми и ме погледна.

— И ако не бях срещнал другарката си…

Гласът го предаде и очите му плувнаха в сребристо.

Затова пророни по връзката ни:

Щях да те чакам още петстотин години. Хиляда. И дори само толкова време да ни е отредено заедно… Чакането си е струвало.

Той избърса сълзите, рукнали по лицето ми.

— Вярвам, че всичко се случи точно както е трябвало… за да те намеря.

Той попи следващата ми сълза с целувка.

Сетне каза на сестрите ми:

— Не се познаваме от дълго. Но вярвам, че и вие попаднахте тук, в нашето семейство, с причина. И може би днес ще я узнаем.

Рис пак огледа всички и протегна ръка към Касиан, който я пое и подаде свободната си на Мор. Мор подаде другата си ръка на Азриел. Азриел — на Амрен. Амрен — на Неста. Неста — на Илейн. А Илейн — на мен. Докато всички не се озовахме свързани в един кръг, съюзени по волята на съдбата.

Рисанд продължи:

— Ще излезем на онова поле и ще се примирим със Смъртта чак когато дойде да ни извлече към Отвъдното. Ще се борим за живота, за оцеляване, за бъдещето ни. Но ако Съдбата, Котелът или Майката са решили да не си тръгнем от онова поле днес… — Той вдигна брадичка. — Най-голямата радост и чест в живота ми беше да ви познавам. Да ви наричам свое семейство. И съм безкрайно благодарен, че получих това време с вас.

— И ние сме благодарни, Рисанд — обади се смирено Амрен. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Той й се усмихна едва доловимо, а останалите се съгласиха мълчаливо с думите й.

Рис наново стисна ръката ми и каза:

— Тогава да се постараем Хиберн да проклина деня, в който ни е срещнал.

Подуших морето дълго преди да зърнем бойното поле. Кралят бе избрал добре мястото.

Обширна, тревиста равнина се простираше чак до брега. И Хиберн беше разположил армията си на около два километра навътре в сушата.

Бойните редици се стелеха като тъмно одеяло чак до източния хоризонт. Откъм гърба им се издигаше каменисто планинско подножие — част от войската се беше изкачила върху някои от по-предните хълмове. Дори равнината сякаш се възвишаваше на изток.

Застанах до Рисанд на широкото било с изглед към полето. Сестрите ми, Азриел и Амрен бяха недалеч зад нас. На мержелеещата се фронтова линия Хелион, величествен със златната си броня и брулена от вятъра червена пелерина, нареди на войската си да изчака командата му за атака. Войниците се подчиниха, заемайки уговорените позиции.

Множеството пред нас… само чакаше сигнала, готово за настъпление.

Нямаше нужда да броя, за да се убедя, че вражеското войнство ни превъзхожда числено.

Касиан се приземи от небето с каменно лице и тлеещи Сифони, прекосявайки плоското било с няколко крачки.

— Кучият му син е превзел всеки изгоден сантиметър. За да ги разгромим, ще трябва да ги изтласкаме към планината. Но той несъмнено го е предвидил. И вероятно ни е подготвил всевъзможни изненади.

В далечината хрътките, родственици на нагите, започнаха да ръмжат и да вият. От глад.

Рис само попита:

— Колко време имаме според теб?

Касиан сключи челюсти и надникна към сестрите ми. Неста го наблюдаваше непоколебимо, Илейн съзерцаваше армията от малкото ни възвишение с пребледняло от ужас лице.

— Имаме на своя страна петима Велики господари, а той е един-единствен. Вие ще можеше да ни браните известно време. Но може и да не е в наш интерес да изцеждате силите си по този начин. Сигурен съм, че и той има щитове… и Котелът. Досега старателно прикрива пълната си мощ. Този път обаче ще я разкрие.

— По всяка вероятност ще използва магии — обадих се, осъзнала, че именно той бе обучил Амаранта.

— Увери се, че Хелион е нащрек — предложи Азриел, докуцукал до Рис. — Тесан също.

— Не отговори на въпроса ми — обърна се Рис към Касиан.

Генералът претегли с поглед безкрайната хибернска армия, а после и нашата.

— Ако нещата потръгнат зле… ако разбият щитовете ни, създадат хаос и използват Котела… Няколко часа.

Затворих очи. През това време трябваше да прекося цялото бойно поле преди нашата армия, да открия Котела и да го спра.

— Сенките ми го издирват — увери ме Азриел, щом отворих очи, явно прочел изражението ми. И стисна челюсти. При други обстоятелства той лично щеше да се заеме да го издирва. Разпери крила и отново ги прибра, сякаш ги изпробваше. — Но предпазните заклинания около него са мощни, несъмнено кралят ги е подсилил допълнително, след като ти ги разби онази нощ в лагера им. Може да се наложи да тръгнеш пеша. Изчакай битката да загрубее.

Касиан сведе глава и каза на Амрен:

— Ти ще разбереш кога е настъпил моментът.

Тя кимна отривисто и скръсти ръце. Стана ми чудно дали се бе сбогувала с Вариан.

Касиан плесна Рис по рамото.

— По твоя команда вдигам илирианците в небето. След това чакаме сигнал за атака.

Рис кимна отнесено, все още взрян в необятната армия.

Касиан понечи да си тръгне, но надникна назад към Неста. Лицето й бе твърдо като гранит. Той отвори уста, ала сякаш реши да не казва нищо. Сестра ми също не продума и Касиан се изстреля в небето с яростен размах на крилата си. Неста го проследи с поглед, докато не се загуби в далечината.

— Можа да се бия на земята — каза Азриел на Рис.

— Не.

Категоричният му тон подсказваше, че няма смисъл да спори с него. Азриел като че ли се канеше да стори точно това, когато Амрен поклати предупредително глава и той отстъпи, макар и около пръстите му да се виеха сенки.

Всички мълчаливо наблюдавахме как армията ни се подрежда в спретнати, непробиваеми редици. Как илирианците излитат, образувайки огледални формации в небето, след като Рис бе изпратил безмълвната си команда на Касиан. Сифоните им просветнаха в различни цветове, а щитовете им, и магически, и вътрешни, се спуснаха. Воините под тях разтресоха земята с марша си към границата, деляща двете армии.

Рис ме предупреди по връзката:

Ако Хиберн отново докопа силата ми, ще усети, че се промъквам през бойното поле.

Разбрах какво се опитваше да каже.

Нужен си тук. Ако и двамата изчезнем, той ще надуши.

След кратка пауза Рис попита:

Страх ли те е?

А теб?

Виолетовите му очи се впиха в моите. Толкова оскъдно количество звезди блестяха в тях сега.

— Да — пророни на глас.

Не за мен самия. За всички вас.

Таркуин изрева някаква заповед далеч пред нас и обединената ни армия се закова на място, досущ като някой величествен звяр, спрял да се ослуша. Лято, Зима, Ден, Зора и Нощ — войската на всеки двор се открояваше ясно със собствения си цвят, със собствената си броня. С нисшите елфи, застанали рамо до рамо с Върховните, приказни и смъртоносни. Легион от Перегрините на Тесан зае позиция до илирианците в небето и златните им брони проблеснаха на слънцето, толкова различни от плътното черно на нашите.

От Берон и Ерис нямаше и следа, нищо не подсказваше, че Дворът на Есента ще ни подкрепи в боя. Нито пък Тамлин.

Но армията на Хиберн не нападаше. Воините му стърчаха като статуи — несъмнено за да ни стреснат със застиналия си вид.

— Започва се с магия — обясняваше Амрен на Неста. — И двете страни ще опитат да свалят предпазните щитове на врага.

И сякаш за да демонстрират, Великите господари отприщиха силите си — всички, с изключение на Рисанд. Моята магия се загърчи в отговор на техните.

Другарят ми пазеше силата си за мига, в който вражеските щитове паднеха. Не се и съмнявах, че Хиберн върши същото в другия край на равнината.

Щитовете и на двете страни примигнаха отслабено. Някои угаснаха напълно. Не много от тях, но достатъчно. Магия фучеше срещу магия, а земята трепереше, тревата между двете армии вехнеше и изгаряше.

— Бях забравила колко е тягостна тази част — измърмори Амрен.

Рис я стрелна косо. И закрачи към ръба на малката ни наблюдателница, като че усетил, че застоят скоро ще приключи. А щом щитът на вражеската армия рухнеше, щеше да й нанесе опустошителен удар. Титанична вълна от нощна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци от двете страни на тялото му.

Вляво от мен Сифоните на Азриел засияха в готовност да подкрепят удара на Рис. Сенкопоецът може и да не беше годен за битка, но поне щеше да участва със силата си оттук.

Застанах до Рис. И двата щита пред нас започваха да поддават.

— Така и не ти дадох сватбен подарък — заявих.

Той продължи да следи битката пред нас. Силата му тътнеше под краката ни, извирайки от притъмнялото сърце на света.

Скоро. Само след секунди. Сърцето ми галопираше, по челото ми избиваше пот — не само заради лятната горещина, задушаваща равнината.

— От много време обмислям какво да ти подаря… — допълних аз.

Бавно, съвсем бавно Рис плъзна очи към моите. Само че в тях вече зееше бездна от мощ, заприщила звездите.

Усмихнах му се, окъпана в могъществото му, и изпратих една картина в съзнанието му.

На гръбнака ми, вече татуиран от основата си до тила ми с четирите лунни фази. И малка звезда помежду им.

— Но признавам — отбелязах, когато очите му заискряха, — този сватбен подарък е и за двама ни.

Щитът на Хиберн рухна. Магията ми избухна, разсичайки света. Разсейвайки заблудата, която поддържах от часове.

Точно пред фронтовата ни линия изникна облак тъмнина, който се завихри.

— Свещена Майко! — промълви Азриел.

И в този миг мъжка фигура се появи до вихрушката от абаносов дим.

Двете армии сякаш застинаха от изумление.

— Взела си Оуроборос — прошепна Рис.

Пред Хиберн се възправиха Резбарят, когото снощи бях освободила в елфическо тяло, и Бриаксис, същинско живо гнездо от сенки. Разчитах на обета за служба от страна и на двама им, и то благодарение на простичката договорка, татуирана върху гръбнака ми.

— Да.

Той ме измери от глава до пети и попита тихо с вееща се от вятъра синкавочерна коса:

— Какво видя?

Хиберн закрачи напред-назад, трескаво премисляйки кой и какво стои пред тях. Резбарят бе избрал тялото на илириански войник в разцвета на силите. Бриаксис се спотаяваше в мрака, бушуващ около него — живото платно, върху което щеше да рисува кошмарите на жертвите си.

— Себе си — рекох накрая. — Видях себе си.

Това навярно беше единственото нещо, което никога нямаше да му покажа. Нито на когото и да било друг. Колко се уплаших, колко беснях и ридах. Как повърнах, как пищях срещу огледалото, как го драх с нокти. Как го блъсках с юмруци. Накрая се свих на кълбо от страх, разтреперана заради ужасите, жестокостта, себичността, които съзирах в онова чудовище — в себе си. Но продължих да гледам. Не извърнах очи.

И когато спрях да треперя, вперих поглед във всичките си прегрешения. Гордостта, лицемерието, срама. Гневът, малодушието, болката.

Сетне започнах да виждам и други неща. По-важни, по-насъщни.

— И каквото видях… — пророних на Рис, а пред нас Резбарят вдигна ръка. — Май… май го обикнах. Простих му… и на себе си. Всичко простих.

Чак в онзи момент проумях какво бе искал да каже сюриелът. Злото щеше да ме прекърши единствено ако аз му позволях. Но и само аз можех да го погледна от упор, да го прегърна. Щом осъзнах това… Оуроборос стана мой.

Рис вдигна вежда, макар и по лицето му да се четеше благоговение.

— Обикнала си всичко? И доброто, и лошото?

Усмихнах се едва-едва.

— Особено лошото. — Двете фигури в далечината сякаш си поеха дъх: могъщо вдишване, от което тъмният облак на Бриаксис се сви, като че всеки миг щеше да избухне. Килнах глава към другаря си. — Дано имаме дълго, щастливо другарство, Рис.

— Май си ме изпреварила.

— За кое?

Рис ми намигна и посочи към Бриаксис и Резбаря. До тях се появи трета фигура.

Резбарят залитна крачка назад. Веднага я познах — стройното женско тяло, тъмната, буйна коса, отново разкрасеното лице…

Стрига — Горската тъкачка.

Ана върха на главата й… проблясваше светлосин камък.

Бижуто на Ианта. Кървав трофей. Тъкачката се подсмихна на близнака си, поклони му се театрално и се обърна към вражеската армия пред тях. Резбарят спря бавното си отстъпление, впи изпитателен поглед в сестра си, после върна очи към войската отпред.

— Не само ти умееш да се пазариш — провлачи Рис с дяволита усмивка.

Тъкачката. Рис беше накарал Тъкачката да се бие за нас…

— Но как?

Той изви шия, разкривайки малка, усукана татуировка зад ухото си.

— Изпратих Хелион да преговаря от мое име. Затова онзи ден, когато те намери, беше в Средните земи. За да й предложи да я освободи от заклинанието, което я държеше в онази колиба… в замяна на помощта й днес.

Примигнах срещу другаря си. После се ухилих с неприкрита свирепост.

— Хиберн май няма представа що за ад ще се изсипе на главите им днес.

— Хубаво нещо са семейните срещи — додаде Рисанд.

Сетне Тъкачката, Резбарят и Бриаксис отприщиха силите си срещу Хиберн.

Глава 70

— Успели сте — пророни смаяно Амрен, когато тримата безсмъртни запратиха магиите си срещу хибернските редици и ужасените крясъци започнаха.

Тела се строполяваха покосени пред тях; и само тела оставяха след себе си — някои просто съсухрени мумии, облечени в брони. Изцедени от Резбаря и Стрига. Други бягаха от онова, което виждаха в Бриаксис — лицето на най-дълбоките си страхове.

Рис още ми се усмихваше, когато протегна ръка към хибернската армия, мъчеща се да овладее неистовата паника.

И посочи с пръсти.

Обсидианова мощ изригна от върховете им.

Една огромна част от войската светкавично…

Превърна се в мъгла.

Червена мъгла и метални стружки.

Рис се задъха и в очите му изплува притаена лудост. Предвидливо насоченият му удар бе разсякъл армията надве.

Азриел удари след него — синя светлина се вряза в отслабения фланг. И раздели войската още повече.

Илирианците се впуснаха в атака. По сигнал на Рис.

Устремиха се към земята, а от хибернската армия излетя легион от същества като Атора. Скрити досега сред войската. Просветнаха Сифони, спускайки щитовете им, и илирианците заобстрелваха с гибелна точност крилатите врагове.

Аторският легион обаче бе подготвен за това. И когато отвърнаха със свой собствен залп от стрели… Ясенови стрели, но с острие от гибелф. Противоотровата на Нуан във вените на войниците ни не пазеше магията им — нито предлагаше защита от самия камък. Стрелите с гибелф пронизваха сифоновите щитове, сякаш бяха от масло. Кралят беше приспособил и подобрил арсенала си.

Част от илирианците загинаха веднага. Другите доловиха заплахата навреме и откачиха металните щитове от гърбовете си, издигайки ги пред себе си.

На земята войниците на Таркуин, Хелион и Калиас се втурнаха в атака. Хиберн пусна хрътките си — и други зверове.

И когато двете страни се устремиха една към друга… Рис наново удари със силата си, а Таркуин го последва с вълна от своята. Общата им мощ разцепи хибернските редици на още по-неравни групи.

През цялото това време Бриаксис… Бриаксис вилнееше като вихрушка от нокти, зъби, крила и мускули, вечно изменящи се в тъмния облак, който прегазваше едни, а други просто задушаваше. Нахлуеше ли в морето от крещящи войници, плисваше кръв. Някои като че ли умираха от чист страх.

Резбарят се биеше близо до Бриаксис, въоръжен единствено с костен ятаган. Размахваше го пред себе си, сякаш жънеше житна нива. И поваляше войниците само с по един удар. Дори елфическото му тяло не можеше да овладее смъртоносната му мощ, нито пък да я потисне.

Хибернската армия бягаше панически от него. От Тъкачката. Защото Стрига завещаваше съсухрени трупове след гърба си, вършеейки в ураган от черна коса и бели крайници.

За щастие, нашите войници препускаха неустрашимо към вражеските редици. Стиснах зъби, изпращайки гневна заповед по двойната ми връзка с Резбаря и Бриаксис, нареждайки им да плячкосват войници наред. Само хибернци и съюзниците им.

И двамата възроптаха срещу командата ми, но аз свиках всяко късче нощ, всяка искрица звездна светлина в себе си и им изръмжах да се подчинят.

Можех да се закълна, че някакво безбожно присъствие от друг свят изсумтя в отговор.

Ала близнаците се подчиниха. И не нападаха нашите войници, които най-сетне се сблъскаха с хибернските.

Кънтежът от този сблъсък… нямах думи да го опиша. Илейн запуши уши и раменете й хлътнаха от уплах.

Приятелите ми бяха там, долу. Мор се сражаваше до Вивиан и я държеше под око, както беше обещала на Калиас, докато той самият пръскаше наточени като бръснач късове лед. Касиан — дори не го виждах ясно отвъд яркия блясък на Сифоните му близо до фронтовата линия. Сияеха в пурпурно сред злокобните сенки на Мраконосците, с които воините на Кеир обвиваха хибернци във внезапна тъмнина… а после ги вдигаха също толкова неочаквано, заслепявайки вражеските войници с огнената слънчева светлина. И ги посичаха с мечовете си.

— Вече нещата започват да загрубяват — отбеляза Амрен, въпреки че редиците ни, особено тези на илирианците и Перегрините на Тесан, удържаха набега на врага.

— Рано е — отсече Рис. — Армията отвъд предните редици още не е влязла в боя. Цялото внимание на Хиберн трябва да е в него.

За целта се налагаше Рис да излезе на бойното поле.

Стомахът ми се сви на топка. Хибернската армия пое напред. Тъкачката, Резбарят и Бриаксис се врязваха надълбоко в морето от войници, но околните бързо попълваха отворените от тях дупки.

Хелион изрева на предните ни редици да не поддават. И двете страни изпращаха залпове от стрели в небето. Онези с върхове от гибелф почти винаги попадаха в целта си. Отново и отново. Сякаш кралят ги беше омагьосал неизменно да улучват.

— Всичко ще свърши още преди да слезем от хълма — озъби се Амрен.

— Рано е — изсъска й Рис.

От север проехтя рог.

И двете армии застинаха.

Рис ми прошепна само:

— Сега. Тръгвай сега!

Защото армията, която се заизлива откъм северния хоризонт…

Всъщност бяха три армии. Едната носеше тъмнооранжевия флаг на Берон.

Другата — тревистозеления на Двора на Пролетта.

А третата… тя се състоеше от простосмъртни мъже в железни брони. Флагът им беше кобалтовосин със скочил в атака язовец. Гербът на Грейсън.

В света зейна пробойна и от нея на хълма ни излезе Ерис, облечен от глава до пети в сребърна броня. От раменете му се ветрееше червена пелерина. Рис изръмжа предупредително, прекалено потънал в силата си, за да се владее.

Ерис постави ръка върху дръжката на изящния си меч и каза:

— Допуснахме, че може да ви е потребна помощ.

Малката армия на Тамлин, и тази на Берон, и на Грейсън…

И трите вече препускаха и се ответряваха към хибернските редици. А човешката армия бе предвождана от…

Юриан.

Но Берон… Берон беше дошъл.

Ерис усети изумлението ни и обясни:

— Тамлин накара баща ми да дойде. Довлече го насила. — Той се поусмихна. — Беше много приятна гледка.

Притичваха ни се на помощ, а Тамлин бе смогнал да събере войската, която така лекомислено бях унищожила…

— Тамлин чака заповеди — обяви Ерис. — Юриан също.

— Ами баща ти? — попита Рис със суров, гърлен глас.

— Ние ще се погрижим за нещо — отвърна загадъчно Ерис и посочи към армията на баща си.

Братята му се бяха устремили към фронтовата линия, ответрявайки се на скокове през тълпата. Подминаха предните редици и се озоваха при вражеските фургони, разпръснати сред хибернската войска.

Фургони, пълни с гибелф, осъзнах, когато запращяха, обгърнати в сини пламъци, а после се превърнаха в пепел, без да изпуснат нито струйка дим. Братята му продължиха да се ответряват до всички скрити боеприпаси, оставяйки следа от огън.

Унищожаваха запасите на Хиберн от смъртоносния гибелф. Изпепеляваха ги. Сякаш някой — Юриан или Тамлин — им беше казал къде точно да ги търсят.

Рис примигна — единственият външен израз на недоумението му. След това надзърна към мен, към Амрен и кимна.

Върви. Сега.

Докато кралят гледаше връхлитащата армия, преценяваше опасността и обмисляше как да овладее хаоса, който Берон и синовете му сееха със стратегическите си атаки; докато се питаше какво, по дяволите, търсеше Юриан тук и доколко добре бе опознал слабостите им. Колко от тях щеше да използва насреща им…

Амрен махна на сестрите ми да я последват, макар че Илейн издаде тих вопъл, виждайки герба на Грейсън.

— Веднага. Бързи и тихи като сенки.

Заслизахме надолу — в касапницата. Бриаксис и Резбарят не спираха да сеят смърт в тесни кръгове зад вражеските линии. А Тъкачката… Къде беше Тъкачката…

Да. Ето че тя мудно си проправяше път, вещаещ безпощадна гибел. Както Рис й бе наредил преди няколко секунди.

— Насам — привиках ги, без да откъсвам поглед от ужасяващия проход, който Стрига дълбаеше.

Илейн се тресеше, впила очи в човешката армия на някогашния си годеник. Неста наблюдаваше илирианските легиони, прелитащи над главите ни в неразрушими формации.

— Предполагам, че ще следваме дирята от трупове — подшушна ми Амрен. — Тъкачката откъде знае как да намери Котела?

Рис явно ни слушаше, макар и да се отдалечавахме от него, и пръстите му докоснаха моите в безмълвно сбогом. Аз просто казах на Амрен:

— Очевидно има извънредно добро обоняние.

Тя изсумтя и двете обградихме сестрите ми. С помощта на магията за невидимост — и сенките на Азриел, който ни следеше неотлъчно — се надявахме да заобиколим бойното поле откъм южната страна. Но минехме ли зад вражеските линии…

Когато наближихме ръба на билото, надникнах назад. Само веднъж. Към Рис, който вече обясняваше на Азриел и Ерис плана, който трябваше да предадат на Тамлин, Берон и Юриан. Братята на Ерис се върнаха невредими във войската на баща си, разпалили множество огньове сред тази на Хиберн. Не достатъчно, за да ги спрем, но поне вече нямаше да се безпокоим за гибелфа. Засега.

Рис плъзна поглед към мен. И въпреки сражението около нас, въпреки яростната сеч… За миг двамата се почувствахме сами в цялото поле.

Вдигнах щитовете в съзнанието си, за да поговоря с него. За едно последно сбогом, само дума…

Но Неста вдиша треперливо. Залитна и повлече Амрен със себе си на земята, когато тя се помъчи да я задържи на крака.

Рис изникна до нас още преди аз самата да проумея какво се случва. Котелът.

Хиберн събуждаше Котела.

Амрен се измъкна изпод Неста и се завъртя към бойното поле.

— Щитове…

Ерис се ответря — вероятно за да предупреди баща си.

Неста се надигна на лакти; косата й се бе измъкнала от плитката, а устните й бледнееха, останали без капка кръв. Тя повърна в тревата.

Рис изстреля магията си, извисявайки я в дъга над цялата ни армия. Дъхът започваше да стърже влажно в гърлото му…

Неста вкопчи пръсти в тревата, вдигна глава и насочи поглед към хоризонта.

Сякаш виждаше точно откъде кралят щеше да отприщи магията на Котела.

Силата на Рис се изливаше на големи талази, готова да посрещне удара. Сифоните на Азриел, запъхтян като другаря ми, проблеснаха и кобалтовосиният му щит обгърна този на Рисанд.

В същата секунда Неста запищя. Не от болка. Заповтаря едно име. Отново и отново.

— КАСИАН.

Амрен опита да я хване, но Неста изрева:

— КАСИАН!

Изправи се трескаво, сякаш щеше да излети в небето.

Тялото й се наклони и тя пак се свлече на земята със сухо давене.

Някаква фигура от илирианския легион се изстреля към нас с мощен размах, озарена от червени Сифони…

Неста простена, гърчейки се на земята.

Земята като че потръпна в отговор.

Не — не в отговор на нея. В ужас от нещото, което изригна откъм хибернската армия.

Чак сега разбирах защо кралят бе окупирал скалистото подножие на планината. Не за да ни принуди да атакуваме по стръмнината, в случай че успеехме да ги притиснем толкова. Беше избрал тази позиция специално заради Котела.

Защото именно от оголените скали изригна таранът от смъртоносна бяла светлина — право към нашата армия. Почти на нивото на илирианския легион, аторският се завтече към земята, за да се укрие. А крилатите ни воини останаха на пътя й.

Касиан почти ни достигаше, когато мълнията на Котела порази илирианците.

Видях го да крещи, ала не чух нищо. Могъществото на бялата сила…

Тя разкъса щита на Азриел. После и този на Рисанд. Накрая и всички, създадени от Сифоните.

Продъни ушите ми и обгори лицето ми.

А там, където преди миг бях съзряла хиляда воини…

Пепелта им се посипа по пехотинците ни.

Неста бе предусетила. Тя се вторачи смаяно в мен, а след това обърна ужасеното си, измъчено лице към небето, където Касиан размахваше крила на място, сякаш се двоумеше дали да полети към нас, или обратно към пръснатите илириански и перегрински формации. Неста беше доловила къде ще удари Котелът.

Точно където воюваше Касиан.

Ако не го беше повикала…

Рис я наблюдаваше, сякаш и той току-що го проумяваше, сякаш не знаеше дали да я охули заради чувството за вина, с което Касиан несъмнено щеше да живее до края на дните си, или да й благодари, задето го бе спасила.

Тялото на сестра ми за пореден път се скова и от гърлото й се изтръгна тих стон.

Почувствах как Рис пръсва силата си във всички посоки — беззвучен предупредителен сигнал.

Отривисто и другите Велики господари вдигнаха щитовете си в подкрепа на неговия.

Но Котелът не удари на същото място. Хиберн явно нямаше угризения да изпепели част от собствената си армия, само и само да обезвреди една от най-големите ни сили.

Касиан отново летеше с пълна мощ към нас, към Неста, просната на земята, когато светлината и пъклената горещина на Котела изригнаха за втори път.

Право към хибернската войска, където Резбарят бодро покосяваше вражеските войници, изцеждайки живота им с пориви на смъртоносния си вятър.

Неземен женски вопъл разцепи небето над хибернската армия. Сестринско предупреждение — и болка. Ала в следващия миг бялата светлина блъсна Резбаря.

Можех… можех да се закълна, че погледна към мен, когато силата на Котела го връхлетя; че се усмихна — и усмивката му не беше противна.

В определен момент Резбарят размахваше ятагана си, а в следващия просто изчезна.

Котелът го заличи с един удар.

Глава 71

Силата на Котела сякаш порази и слуха, и разсъдъка ми.

При вида на пустото, изпепелено парче земя, където допреди малко бе стоял Резбарят, внезапна ледена тръпка пробяга по гръбнака ми — може би за да заличи татуировката, стелеща се по него.

А сетне тишина — абсолютна тишина в някакво кътче от съзнанието ми, докато едната част от двойната връзка, с която бях контролирала подчинените си същества, просто се разсея в мрака на нищото. Изпари се напълно.

Зачудих се кой ли ще резбова неговата смърт в Затвора.

Дали той самият вече не я беше изобразил върху някоя от стените на килията си. Дали не бе държал да се увери, че заслужавам помощта му не за да се подиграе с мен, а защото бе искал краят му… да си струва резбоването.

И докато се взирах в онова унищожено парче от равнината, все още обсипвано от пепелта на илирианците… се запитах дали Резбарят бе успял. Дали беше съумял да стигне до мястото, за което проявяваше толкова голямо любопитство.

Изпратих безмълвна молитва за него, за всички войници, превърнали се в прах по вятъра… Помолих се Отвъдното да е такова, каквото винаги са се надявали да бъде.

Илирианците ме изтръгнаха от глухата тишина, огласяна единствено от звъна в ушите ми. Макар и армията ни да изпадаше в паника заради всепомитащата сила на Котела, оцелелите илирианци се прегрупираха в нови формации и се впуснаха в атака, вече напълно слели се с Перегрините на Тесан.

Простосмъртната армия на Юриан, съставена от войници на Грейсън и други… За моя изненада, тя не се скова от страх. И продължи храбрите си набези, въпреки че човеците погиваха един по един.

Ако Котелът нанесеше трети удар…

Неста беше заровила чело в тревата, когато Касиан кацна с такава мощ, че разтърси земята. Посягайки към нея, той попита задъхано:

— Какво става, какво…

— Пак утихна — пророни Неста и позволи на Касиан да я изправи до седнало положение.

Той заоглежда лицето й със съкрушено, гневно изражение. Дали знаеше? Дали се досещаше, че тя бе извикала името му, за да долети… за да го спаси?

Рис просто му нареди:

— Връщай се в строя! Войниците се нуждаят от теб.

Касиан оголи зъби.

— Какво, по дяволите, можем да сторим срещу онова нещо?

— Влизам в боя — обяви Азриел.

— Не — отсече Рис.

Но Азриел вече разперваше крила. Слънцето озари новите, дебели белези по ципата им.

— Окови ме за някое дърво, Рис — подкани го кротко Азриел. — Хайде. — Той се зае да проверява катарамите на ножниците си. — Ще го изтръгна от земята и ще отлетя с него на гърба си.

Рис впери взор в него, в крилата му. После го извърна към разбития илириански легион.

Ако изобщо имахме някакъв шанс за победа…

Неста не можеше да отиде никъде. Едва седеше. А Илейн… Амрен я крепеше, докато малката ми сестра повръщаше в тревата. Не от влиянието на Котела. От чист ужас.

Ако не обезвредяхме Котела, преди да възобнови силата си… Всичко щеше да приключи след още няколко удара. Срещнах погледа на Амрен.

Мога ли да го направя сама?

Тя присви очи.

Може би. — Кратка пауза. — Може би. В Книгата не се казва колко са нужни. Но ние двете… вероятно ще сме достатъчни.

Изправих се. И гледката към бойното поле ми се стори още по-потресаваща.

Хелион, Таркуин и Калиас се бореха да удържат фронта. Юриан, Тамлин и Берон още водеха сражение на северния фланг, а илирианците и Перегрините воюваха с аторския легион; Мраконосците на Кеир от своя страна вилнееха с поизбледнели сенки сред хаоса, но…

Не беше достатъчно. Гигантската армия на Хиберн… започваше да ни изтласква назад.

Да ни надвива.

Докато с Амрен прекосяхме обширното бойно поле… Какво ли щеше да е останало от армията ни?

Кой щеше да е останал?

Отново проехтя рог.

Този вече знаех, че не принадлежи на наш съюзник.

Също както знаех, че Хиберн не бе избрал бойното поле просто заради благоприятния му терен… но и заради подходящото му географско разположение.

Защото по морето, откъм западния хоризонт, откъм Хиберн… изникна цяла армада.

Множество кораби. Всичките гъмжащи от войници.

Хванах погледите, които си размениха Касиан, Азриел и Рис, съзирайки армията, прииждаща откъм гърба на нашата.

Не. Не друга армия. Остатъкът от хибернската армия.

Приклещваха ни.

Амрен изруга.

— Май е време за отстъпление, Рисанд. Преди да са акостирали.

Нямахме сили да се борим и с двете армии. Изнемогвахме дори срещу една.

Рис се обърна към мен.

Опитай да прекосиш бойното поле навреме. Да възпреш войската. Кралят. Но ако не смогнеш, когато всичко отиде по дяволите… когато не остане никой от нас…

Недей — примолих му се. — Не го изричай.

Искам да бягаш. Не ме интересува колко ще ти струва. Бягай. Избягай надалеч, за да подемеш борбата наново. Не поглеждай назад.

Поклатих глава.

Каза, че няма да се сбогуваме.

— Азриел — подхвана Рис тихо, дрезгаво, — поведи другите илирианци към северния фланг.

Вина — вина и страх се гърчеха в очите на другаря ми заради заповедта. Знаеше, че Азриел не се е съвзел напълно, но…

Сенкопоецът не му даде шанс да размисли. Не се сбогува с никого от нас. Просто изхвърча в небето и още незарасналите му крила го понесоха с всички сили към отслабения северен фланг.

Армадата се приближаваше неумолимо. Хибернците, усетили скорошното акостиране на подкреплението си, заликуваха и атаката им се превърна в още по-безмилостна. Дотолкова, че редиците на илирианците поддадоха. Азриел летеше към тях и Сифоните му оставяха диря от син пламък.

Рис се взря в него за момент и преглътна тежко, преди да заповяда:

— Касиан, поеми южния фланг.

Наистина идваше. Мигът, в който ги виждах за последно.

Но нямаше да избягам. Ако всичко отидеше по дяволите, щях да изцедя силите си докрай, само и само да залича краля и армията му от лицето на земята. Сега обаче…

Армадата на Хиберн се отправи директно към далечния бряг. Ако не тръгнех веднага, щях да се сблъскам с новата вълна войници. Тъкачката вече забавяше изтреблението, на което подлагаше източния фронт — множеството врагове възпрепятстваха гибелния й танц. Бриаксис продължаваше да разбива хибернските редици, завещавайки цели полета от мъртъвци след себе си. Но дори това не стигаше. Всичките ни планове… и те се оказваха нищожни.

Касиан се обърна към трима ни с Рис и Неста.

— Ще се видим от другата страна.

Знаех, че не говори за другата страна на бойното поле.

Крилата му заеха позиция за излитане.

И в тази секунда още един рог разсече света.

Дузина рогове се извисиха в съвършена, могъща хармония.

Рис застина.

Застина като статуя, вцепенен от величествения гръм на далечните рогове. Откъм изток — откъм морето.

Завъртя глава към мен, сграбчи ме през кръста и ме издигна в небето. Миг по-късно Касиан долетя до нас с Неста в ръце — сякаш и тя бе настояла да види.

И наистина… откъм източния хоризонт…

Не знаех накъде да погледна.

Към крилатите войници — десетки хиляди, — втурнали се право към нас високо над океана; към армадата, ширнала се под тях. По-голяма от тази на Хиберн. Много, много по-голяма.

Разбрах кои са в момента, в който покритите с бели пера крила на въздушните воини се проясниха пред очите ми.

Серафимите.

Легионът на Дракон.

А в корабите под тях — толкова много различни кораби, хиляди, от безчет народи — хората на Мириам. Но другите…

Откъм облаците се спусна Серафим с бронзова кожа и тъмни коси. Нотката на удивление в смеха на Рис ми подсказа кой лети към нас. Воинът кацна с широка усмивка на лице.

— Знаеш ли, можеше да ни поискаш подкрепление — провлачи елфът. Дракон. — Вместо да научаваме за цялата тази крамола от слухове и догадки. Но май пристигаме навреме.

— Ходихме да ви търсим, само че така и не ви намерихме — обясни Рис. В очите му проблясваха сълзи. — Това леко затрудни призива ми за подкрепление.

Дракон изсумтя.

— Да, досетихме се. Мириам отгатна защо толкова време не сте ни потърсили. — Удължените му бели зъби просветнаха почти ослепително на слънцето. — Преди три века имахме малко неприятности по една от границите ни и защитихме острова с магия. Затова всеки, който ни доближи, вижда само руини и просто си тръгва. — Той намигна на Рис. — Идея на Мириам. Заета от теб и града ти. — Дракон се понамръщи. — Но май излиза, че действа прекалено безотказно, щом отпраща и врагове, и приятели.

— Искаш да кажеш — поде тихо Рис, — че през цялото това време сте били на Кретея?

Дракон направи гримаса.

— Да. Докато… не чухме за Хиберн. Както и че Мириам отново трябва да се крие. — От Юриан. Лицето на принца се скова от ярост, но той плъзна изпитателен поглед към мен, към Неста и Касиан. — Да ви помогнем ли, или предпочитате да си приказваме тук?

Рис килна глава.

— На вашите услуги, принце. — Той надникна към армадата, устремена към хибернската войска. — Твои приятели?

Дракон кривна уста в усмивка.

— Твои приятели, бих казал. — Сърцето ми спря. — Има и от корабите на Мириам, тя ги предвожда, но повечето идват заради теб.

— Какво… — каза с остър и недотам въпросителен тон Неста.

Дракон посочи корабите.

— Срещнахме ги по пътя насам. Засякохме се на канала и решихме да слеем силите си. Затова и позакъсняхме, макар че им дадохме малко начален тласък.

Вятърът издуваше белите платна на корабите, тикайки ги все повече към вражеската армада.

Дракон потри челюстта си.

— Не знам как да ти предам накратко оплетената им история, но… — Той поклати глава. — Предвожда ги кралица на име Васа.

Разплаках се.

— Доколкото разбрах, я намерил…

— Люсиен — пророних.

— Кой? — свъси вежди Дракон. — О, елфът с металното око. Не. Той ги срещнал впоследствие и им казал накъде да тръгнат. И да побързат. Толкова са настоятелни притианците. Добре че поне ние вече се придвижвахме насам, за да проверим дали не се нуждаете от помощ.

— Но кой е открил Васа? — процеди със същия тон Неста.

Като че тя някак знаеше отговора.

Корабите на човеците ни доближаваха с всяка изминала секунда. Толкова много — толкова, толкова многобройни, плаващи под всевъзможни флагове, които вече започваха да се избистрят пред елфическото ми зрение.

— Нарича сам себе си Принц на търговците — обясни Дракон. — Разбрал що за предателки са простосмъртните кралици още преди месеци и оттогава гради независима човешка армия, с която да се опълчи на Хиберн. Успял да намери кралица Васа и заедно събрали тази войска. — Дракон сви рамене. — Каза ми, че трите му дъщери живеели тук. И години наред предавал доверието им. Но този път нямало да го позволи.

Корабите от предната линия на човешката армада се проясниха в далечината, както и златните букви по корпусите им.

— Кръстил е трите си лични кораба на тях — допълни с усмивка Дракон.

И ето че начело плаваха…

„Фейра“.

„Илейн“.

А онзи, който предвождаше атаката срещу Хиберн, летейки неустрашимо по вълните…

„Неста“.

С баща ми… с нашия баща на руля.

Глава 72

Вятърът отнесе сълзите, които Неста пророни, зървайки корабите на баща ни.

Виждайки кой точно бе избрал, за да влети в битката… заради дъщерята, мразела го толкова години, задето не се бори за нас, задето майка ни почина, заради нищетата, отчаянието и погубената младост.

Дракон попита сухо:

— Да разбирам ли, че се познавате?

Баща ни, от когото месеци наред не бяхме получили ни вест, ни кост.

От сестрите ми знаех, че бе тръгнал на среща по повод заплахата отвъд стената. Дали тогава вече беше станало ясно, че са ни предали собствените ни кралици? Дали не беше заминал на толкова тайна мисия, че не бе пожелал да рискува посланието до нас да попадне в грешните ръце?

За да ни помогне. На мен и на сестрите ми.

Рис каза на Дракон:

— Запознай се с Неста. А това е Фейра, другарката ми.

Никоя от нас не погледна принца. Вперили бяхме очи във флота на баща ни — в корабите, които бе кръстил на нас.

— А като заговорихме за Васа — продължи Рис, — успял ли е някой да премахне проклятието й?

Човешката и хибернската армада летяха стремглаво една към друга и съзнавах, че сблъсъкът им ще е смъртоносен. Хиберн издигна магическите си щитове. Серафимите вдигнаха своите.

— Виж сам — отвърна Дракон.

Нещо се стрелна между корабите на човеците и аз примигнах недоумяващо. Сетне се извиси над водата, бързо като светкавица. И се втурна към Хиберн. Червено, златисто, бяло — ярки като разтопен метал.

Можех да се закълна, че хибернският флот изпадна в паника, когато нещото се откъсна от човешката армада и се понесе към тях.

А щом разпери широко крила, сипейки по вълните след себе си искри и живи въглени, проумях какво — кой — се движеше скорострелно към вражеското войнство.

Огнена птица. Лумнала с жаркия, свиреп пламък на ковашкото огнище.

Васа — изчезналата кралица.

Рис избърса с устни сълзите, търкулнали се по лицето ми, когато забелязах как огнената кралица се врязва в хибернската армада. След нея изтляваха единствено обгорелите дървени коруби.

Простосмъртната армия зад баща ни се разгърна, за да поеме оцелелите вражески кораби.

Рис каза на Дракон:

— Изпрати легиона си на сушата.

Тънък лъч надежда — надежда за победа. Или поне за край на кръвопролитието.

Очите на Дракон се премрежиха по онзи начин, който ми подсказа, че дава заповеди на някого от разстояние. Чудех се дали Нефел и съпругата й бяха в този легион, дали не бяха вадили мечовете си за последно именно в онази далечна битка на морското дъно.

Явно и Рис се беше умислил за миналото, защото промълви на Дракон сред грохота от двете сражения:

— Юриан е тук.

Небрежната, нахакана осанка на принца изчезна. Леден гняв скова изражението му в нещо ужасяващо. А кафявите му очи… почерняха напълно.

— Бие се на наша страна.

Това като че ли не промени настроението му, но принцът кимна. После посочи към Касиан.

— Предполагам, че ти си Касиан. — Генералът сведе почтително брадичка. Вече съзирах сенките в очите му заради загубата на илирианците. — Легионът ми е твой. Командвай го така, както сметнеш за добре.

Касиан плъзна поглед по отслабващата ни войска, по северния фланг, който Азриел прегрупираше, и даде на Дракон няколко отривисти заповеди. Дракон размаха крилата си, чиято белота изпъкваше още повече на фона на медната му кожа, и каза на Рис:

— Мириам ти е бясна, между другото. Не си ни гостувал от триста петдесет и една години. Ако оцелеем, бъди готов да й се подмазваш.

Рис се изсмя дрезгаво.

— Предай на вещицата си, че същото важи и за нея.

Дракон се ухили и с могъщ размах на крилата си се изстреля в небето.

Рис и Касиан го изпратиха с поглед, а сетне отправиха очи към кървавото сражение между двете армади. Баща ни беше там — баща ни, когото не бях виждала да борави с оръжие през целия си живот…

Огнената птица сееше разруха по корабите. Буквално. Обливаше ги с горяща лава, запращайки стъписаните им екипажи на морското дъно.

— Сега — обърнах се към Рис. — С Амрен трябва да тръгнем сега.

Вече цареше пълен хаос. Във всяка посока се вихреше сражение… и с Амрен имахме шанс. Кралят вероятно щеше да е ангажиран.

Рис понечи да ме свали на земята, където ни чакаха Амрен и Илейн. Неста обаче го спря.

— Почакай.

Той се подчини.

Сестра ми се взираше в армадата, в кораба на баща ни.

— Използвайте ме като стръв.

Примигнах смаяно, а Касиан отсече:

— Не.

Неста не му обърна внимание.

— Кралят по всяка вероятност стои до Котела. Дори да стигнете до тях, ще се наложи първо да се преборите с него. Нека го примамя надалеч.

— Как? — попита приглушено Рис.

— Ще се възползвам от гнева му — прошепна Неста. — Той не знае колко от силата на Котела съм откраднала. И ако… ако се престоря, че ще я използвам… Кралят мигом ще дотърчи. За да ме убие.

— Наистина ще те убие — изръмжа Касиан.

Тя стисна лакътя му.

— Затова… затова ще ми е потребна помощта ти.

Да я предпази. Да заложи капан на Хиберн.

— Не — отказа Рис.

Неста изсумтя.

— На мен не си ми Велик господар. Мога да върша каквото си реша. А понеже би те усетил край мен… Ще трябва и ти да се отдалечиш.

Рис се извърна към Касиан.

— Няма да ти позволя да пропилееш живота си за това.

Склонна бях да се съглася.

Касиан погледна към разредения илириански отряд, воюващ смело под командването на Азриел.

— Аз държи положението под контрол.

— Казах не — озъби му се Рис.

За пръв път го чувах да говори така на Касиан, на когото и да било от тях.

Генералът заяви с уравновесен тон:

— Това е единствената ни възможност да отклоним вниманието му. Да го откъснем от Котела. — Той стисна по-здраво Неста. — Ти даде всичко, Рис. Прекара цели петдесет години в онзи пъкъл заради нас. — Никога не бе споменавал темата, не и в прав текст. — Да не смяташ, че не знам какво си преживял? Знам, Рис. Всички знаем. И знаем, че го направи, за да ни спасиш. — Касиан поклати глава и слънцето проблесна по тъмния му, крилат шлем. — Позволи ни да ти върнем жеста. Да ти се издължим.

— Няма за какво да ми се издължавате.

Гласът на Рис пресекна и сърцето ми се сви от болка.

Касиан му отвърна със същото вълнение.

— Така и не се отблагодарих на майка ти за добрината й. Нека го сторя сега. Нека ти спечеля малко време.

— Не мога да го позволя.

Чудех се дали някога в цялата история на Илирия бе провеждан такъв разговор.

— Можеш — рече кротко Касиан. — Можеш, Рис. — По устните му се разля ленива усмивка. — Отстъпи малко слава и на нас.

— Касиан…

Касиан обаче попита Неста:

— Ще се справиш ли?

Тя кимна.

— Амрен ми показа достатъчно. Наясно съм как да призовавам силата.

А ако двете с Амрен съумеехме да овладеем Котела… тяхната помощ…

Неста сведе очи към Илейн. Малката ни сестра наблюдаваше стълкновението в далечината. После погледна към мен и пророни тихо:

— Благодари на татко от мое име.

Тя обви плътно ръце около Касиан с блеснали сивкавосини очи и двамата изчезнаха.

Тялото на Рис се напрегна от усилието, което му костваше да не ги последва към горичката, намираща се далеч зад бойното поле.

— Възможно е да оцелее — изрекох тихо.

— Не — отвърна Рис, докато ме носеше към Амрен и Илейн. — Няма.

Помолих го да отведе Илейн в най-далечния край на лагера ни. А като се върна, другарят ми ме целуна и отлетя право към сърцето на битката — към най-ожесточеното сражение. Нямах сили да гледам, не исках да виждам къде ще кацне.

Когато с Амрен се озовахме сами, тя ми каза:

— Направи ни невидими и бягай. Не спирай за нищо на света и опитай да не убиваш. Не бива да оставяме следа.

Кимнах, проверявайки оръжията си. Серафимите вече кръжаха над главите ни с крила, ярки като озарен от слънцето сняг. Обгърнах двете ни с щит, който ни скриваше от взора на околните и заглушаваше звуците ни.

— Бързо! — повтори Амрен. В сребърните й очи сякаш бушуваха буреносни облаци. — И не поглеждай назад.

Послушах я.

Глава 73

Котелът бе загнезден в една издадена канара с изглед към бойното поле.

А Тъкачката беше свършила работата си добре. Ключовите стражи представляваха мокри, червени купчини от кости и плът. Знаех, че като я видех пак… ще е още по-ослепително красива.

Силата на Амрен проблясваше отново и отново, обезвреждайки предпазните заклинания, докато не достигнахме пътя, който Стрига ни проправяше през войската. Амрен беше готова за всички магии на краля. Дори гладна за тях. Разбиваше ги с дивашка усмивка на лице.

Но скалистото скривалище гъмжеше от хибернски командири, изпратили подчинените си да се бият вместо тях. Сякаш чакаха касапницата да отсее посредствените войници от истинските воини. Чувах настървените им закани — кой кого се канеше да убие собственоръчно от наша страна.

Хелион и Таркуин бяха сред най-желаните.

Тамлин се нареждаше трети. Тамлин — заради лицемерието му. И Юриан. О, колко щяха да страдат предателите!

Вариан. Азриел. Касиан. Калиас и Вивиан. Мор. Изричаха имената на приятелите ми като че бяха състезателни коне. Кой от тях щял да оцелее достатъчно дълго, че лично да се погрижат за него. Кой пък щял да довлече в командирския лагер красивата другарка на Двора на Зимата. Кой щял да види сметката на Мориган. Кой щял да закачи илириански крила на стената у дома си. Кръвта ми кипеше, а костите ми пулсираха. Надявах се Бриаксис да ги погълне до един, след като обаче първо ги накараше да се подмокрят от страх.

И все пак се осмелих да погледна назад. Само веднъж.

Мор и Вивиан нямаше да им паднат скоро в ръцете. Двете удържаха набега на голяма група хибернски воини заедно с белокосата елфа, която бях зърнала в лагера на Зимата, придружавани от отряд величествени мечки, разкъсващи враговете с мощните си, гигантски лапи.

Амрен изсъска предупредително и аз извърнах глава напред — започвахме да се изкачваме по най-притихналата страна на скалистия хълм. От Стрига нямаше и следа, макар че изтреблението, което сееше, спираше дотук, до подножието на канарата, върху която седеше Котелът. Вече усещах ужасяващото му присъствие — сякаш ме зовеше.

С Амрен се закатерихме бавно, ослушвайки се с всяка стъпка.

Битката продължаваше да се вихри зад нас. В небесата, на земята, в морето.

Като че ли… дори с помощта на Дракон и човешката армия… като че ли нещата не вървяха на добре.

Вкопчвах пръсти в назъбените сиви скали, напъвайки цялото си тяло, за да се набера. Амрен за разлика от мен се катереше с лекота. Ако Неста не примамеше краля скоро, щяхме да се озовем лице в лице с него.

Нещо помръдна в основата на скалата и очите ми отскочиха натам.

Застинах на място.

От земята, примижала и душеща въздуха наоколо, ни гледаше млада, тъмнокоса красавица.

Усмивка разцъфна по червените й… по окървавените й устни. Усмихваше се на мен. Разкривайки окъпани в кръв зъби.

Стрига. Беше ни изчакала тук.

Тъкачката плъзна снежнобялата си ръка по татуировката, изобразяваща полумесец върху другата й предмишница. Белегът за сделката с Рис. Сякаш ни напомняше — предупреждаваше ни.

Да побързаме.

Стрига се обърна към скалистата пътека, част от която виждахме от лявата си страна, и оплисканото с кръв бижу на Ианта проблесна върху главата й. Сетне закрачи право към стражите, които ние нарочно заобикаляхме. Някои от тях подскочиха уплашено. Тъкачката им се ухили — противна, ужасяваща усмивка — и им се нахвърли.

Отклоняваше вниманието на врага.

Амрен потрепери, но побързахме да се устремим нагоре. Стражите бяха ангажирани с нея и дори онези на пост по склоновете на хълма хукнаха към стълкновението.

Трябваше да се катерим по-бързо — нямахме много време. Долавях как Котелът набира мощ…

Не. Не Котелът.

Тази сила… идваше иззад нас.

Неста.

— Добро момиче — прошушна под носа си Амрен.

После ме сграбчи за задната част на жакета и ме бутна по лице върху камъните, притискайки главата ми надолу.

В следващия миг нечии ботуши заскриптяха лежерно по тясната пътека. Познавах ритъма на стъпките му. Още преследваха сънищата ми.

Кралят на Хиберн мина точно покрай нас. Съсредоточен върху Стрига, върху далечния грохот от силата на Неста.

Тъкачката поспря, забелязвайки кой се задава по пътя. Усмихна се и по брадичката й се стече струйка кръв.

— Колко си красива само — промълви изкусително кралят. — Превъзходна си, древна богиньо.

Тя отметна тъмната си коса през финото си рамо.

— Поклони се, кралю. Някога така се правеше.

Кралят на Хиберн отиде безстрашно до нея. Усмихна се на сантиметри от изящното й лице.

А след това със светкавично движение го хвана в едрите си ръце и преди Стрига да осъзнае какво се случва, прекърши врата й.

Вероятно би оцеляла дори след това. Тъкачката беше богиня на смъртта — нейното съществувание не следваше законите на нашето. Така че вероятно би оцеляла дори след като гръбнакът й изпращя зловещо. Ако кралят не бе хвърлил тялото й на двете чудовищни хрътки, ръмжащи стръвно в подножието на хълма.

Те заразкъсваха безжизнената Тъкачка неумолимо.

Дори Амрен простена отвратено.

А кралят извърна поглед на север. Към Неста.

Онази сила — нейната сила — изригна отново. Зовеше го, също както Котелът зовеше мен от върха.

Кралят надникна към морето — към битката, кипяща там.

И можех да се закълна, че по лицето му изплува усмивка, когато се ответря.

— Сега е моментът — прошепна Амрен.

Не бях в състояние да помръдна. Касиан и Неста — даже Рис не вярваше, че ще оцелеят.

— Нека не е било напразно — озъби ми се Амрен и в очите й проблесна неподправена скръб.

Знаеше какво предстои. На каква цена ни бяха спечелили време.

Преглътнах отчаянието си, страха си и препуснах нагоре по хълма — към щръкналата канара.

Където Котелът седеше незащитен. И ни очакваше.

Книгата се появи в малките ръце на Амрен. Котелът беше висок почти колкото нея. Грамадна черна яма от омраза и мощ.

Можех да го спра. Сега. Да възпра армията и краля, преди да е убил Неста и Касиан. Амрен отвори Книгата. И ме погледна подканящо.

— Сложи ръка на Котела! — нареди ми тихо.

Подчиних й се.

Необятната сила на Котела ме блъсна като вълна, способна да ме повлече към дъното като свирепата буря.

Едва се държах с единия крак в този свят, едва успявах да си спомня името си. Вкопчих се в образите и миналите събития, които Оуроборос ми показа и ме накара да прегърна като свои — и добрите, и лошите, и сивите.

Самата себе си, самата себе си, самата себе си…

Амрен остана взряна в мен за дълго. И не понечи да прочете нищо от Книгата. Не я сложи в ръцете ми. Просто затвори златните й страници и я подритна зад гърба си.

Амрен ме беше излъгала. Не бе възнамерявала да овладее краля и армията му с Котела и Книгата.

И аз бях скочила право в капана й.

Глава 74

Сграбчих с всички сили онова най-съкровено усещане за себе си, изправена пред черната паст на Котела.

Амрен каза само:

— Съжалявам, че те излъгах.

Не можех да отлепя ръката си от Котела. Не смогвах да отделя дори пръстите си. Той ме разкъсваше на парчета… бавно, старателно.

Изстрелях отчаяно магията си, сякаш беше спасителна верига, с която да се закотвя към този свят, за да не ме погълне всевечното, омразно нещо, мъчещо се да ме придърпа към черните си обятия.

Огън и вода, и светлина, и вятър, и лед, и нощ. Свиках ги всичките. И всичките ме предадоха.

Някаква нишка поддаде и съзнанието ми се плъзна още по-близо към протегнатите ръце на Котела.

Почувствах как ме докосва.

И изчезнах наполовина.

Едната ми половина остана безмълвно до Котела със залепена на черния му ръб длан…

А другата… отлетя нанякъде.

През света. Да търси нещо. Котелът пък издирваше онази сила, която толкова го беше доближила… и сега го примамваше.

Неста.

И Котелът се озърташе за сестра ми, подобно на краля.

Кръжеше над бойното поле досущ като насекомо над езерна повърхност.

Губехме. Жестоко. Серафими и илирианци падаха окървавени от небето. Азриел влачеше крила в кървавата кал, борейки се с меч срещу безкрайния наплив от врагове. В пехотинските ни редици вече зееха пробойни и Кеир, бълващ облаци от сенки, ревеше на Мраконосците да се връщат по позициите си.

Съзрях и Рисанд. Сред най-безмилостната сеч над поддаващите ни редици. Танцуваше окървавен красивия си боен танц.

В следващия миг отправи поглед напред и се преобрази.

Първо му пораснаха остри нокти, заменяйки пръстите на ръцете и краката му. После тъмни люспи или пера — не съумях да различа добре — обвиха краката, ръцете и гърдите му. Тялото му се разкриви; костите и мускулите му започнаха да се уголемяват, да се изменят.

Звярът, който Рис бе укривал досега и който не обичаше да освобождава.

Освен ако ножът не опреше до кокал.

Преди Котелът да ме отнесе, видях какво се случи с главата му, с лицето му.

Превърнаха се в нещо кошмарно. В тях не остана нищо елфическо, нито човешко. Превъплъти се в страшилище, което живееше под земята и излизаше единствено нощем, за да ловува и плячкосва. Лицето му… беше като това на съществата, издялани в камъка от Двора на Кошмарите. Съществата, чиито потресаващи образи съставляваха трона му. Явно символизираха не само могъществото му… но и скритата му природа. А с крилата…

Хибернските войници побягнаха от него.

Хелион видя какво се разиграва и също се втурна — но към Рис.

И на свой ред започна да се преобразява.

Ако Рис беше крилат кошмар, изваян от сенки и студена лунна светлина, то Хелион беше дневният му еквивалент.

Златни пера по тялото и крилата, наточени нокти на хищник…

Вкупом другарят ми и Великият господар на Деня връхлетяха хибернската армия.

Ала след секунда секнаха устрема си. Защото измежду смаяните войници към тях закрачи слаб, нисичък елф — несъмнено един от хибернските командири. Ръмженето на Рис разтърси земята. Но не той, а Хелион, обгърнат от бяла светлина, пристъпи напред, впивайки нокти надълбоко в калта.

Командирът дори не носеше меч. Само изтънчени сиви дрехи и някак бодро изражение на лицето си. Аметистово сияние се стелеше около него. Хелион изсъска на Рис — заповед.

Другарят ми кимна и от огромната му паст се стече струйка кръв. Сетне наново се хвърли в касапницата.

Оставяйки командира и Хелион Заклинателя да се борят един срещу друг. Магия срещу магия.

Войници и от двете страни си плюха на петите.

И тъкмо когато Хелион изстреля магически лъч към командира, Котелът пак ме отнесе нанякъде, не откривайки плячката си на това бойно поле.

Ела — напяваше сякаш силата на Неста. — Ела.

Котелът долови мириса й и ме повлече стремглаво напред.

Пристигнахме преди краля.

Котелът застина на място пред горската поляна. Като че се усука около себе си и се приготви за атака досущ като змия.

Неста и Касиан стояха по средата на поляната. Генералът държеше меча си в ръка, а очите на сестра ми горяха с онзи вътрешен, неземен огън.

— Приготви се — пророни тя. — Идва.

Мощта, която Неста сдържаше…

Можеше да убие краля на Хиберн.

Касиан само щеше да отвлича вниманието му, докато тя го удареше.

Времето се забави, изкриви се… Тъмната сила на краля полетя като копие към нас. Към поляната, където мен нито ме виждаха, нито ме чуваха, където не представлявах нищо повече от късче душа, носена на крилата на черен вятър.

Кралят на Хиберн се ответря точно пред тях.

Силата на Неста се нажежи, а после изчезна.

Касиан не помръдна. Не посмя.

Защото Хиберн държеше баща ни пред себе си, опрял меч в гърлото му.

Ето защо бе погледнал към морето. Знаеше, че Неста ще го удари със смъртоносната си сила в мига, в който се появеше, а единственият начин да я спре беше с…

Човешки щит. Заради който би се замислила дали да атакува.

Баща ни беше оплискан с кръв, по-слаб от последния път, когато го бяхме видели.

— Неста — промълви той, забелязал ушите й, елфическия й облик.

Могъществото, тлеещо в очите й.

Кралят се усмихна.

— Колко любящ баща. Довел е цяла армия, за да спаси дъщерите си.

Неста не отвърна. Касиан стрелкаше очи по поляната, преценявайки всяка възможност, всеки ъгъл.

Спаси го — примолих се на Котела. — Помогни му.

Котелът не ми отговори. Нямаше глас, нито съзнание — само някаква първична нужда да си върне отнетото.

Кралят на Хиберн килна глава, за да огледа брадясалото, загоряло от слънцето лице на баща ни.

— Толкова много неща са се променили, откакто си потеглил от дома. И трите ти дъщери вече се елфи. Едната дори се омъжи за доста добра партия.

Баща ми просто се взираше в Неста. Без да обръща внимание на чудовището зад себе си. А накрая каза:

— Обикнах те в момента, в който за пръв път те взех в обятията си. И толкова… толкова много съжалявам, Неста. Моята Неста. Толкова съжалявам за всичко.

— Моля те — Неста се извърна към краля. Само две думи, сурови и дрезгави. — Моля те.

— Ти какво ще ми дадеш в замяна, Неста Арчерън?

Тя отново впери очи в баща ни, който клатеше глава. Ръката на Касиан потрепна, вдигайки леко меча. Нагласяше го в удобна позиция за атака.

— Ще ми върнеш ли онова, което открадна?

— Да.

— Дори да се наложи да го издълбая с нож по теб?

Баща ни изръмжа:

— Да не си докоснал дъщеря ми с мръсните си ръце…

Чух изпращяването, преди да осъзная какво се случва.

Преди да установя под колко странен ъгъл стоеше главата на баща ни. Как светлината в очите му се смрази.

Неста не издаде нито звук. Даже не трепна, когато кралят на Хиберн прекърши врата на баща ни.

Аз запищях. Запищях и се замятах в хватката на Котела. Замолих го да спре — да го върне, да сложи край на това…

Тялото на баща ни се свлече на поляната и Неста го проследи с поглед.

И както кралят бе очаквал… силата й угасна.

Ала тази на Касиан остана.

Стрели от ослепително червено се устремиха към краля, а Неста светкавично бе обгърната от щит. Касиан се хвърли в атака.

И когато генералът връхлетя краля, който се изсмя, сякаш нямаше нищо против да си поиграят малко с мечовете… Аз вперих взор в баща си, проснат на земята. В отворените му, незрящи очи.

Касиан отблъсна краля от тялото на баща ни с меча и магията си. Нямаше да го удържи дълго. Само колкото Неста да избяга, ако си наумеше.

Колкото аз да довърша онова, заради което най-близките ми жертваха живота си. Но Котелът не ме пускаше.

Макар и да опитвах да се върна на онзи хълм, където Амрен ме бе предала, беше ме използвала за своя лична цел…

Неста коленичи пред баща ни с празно изражение. Погледна в отворените му очи.

И ги затвори нежно. С непоколебими като камък ръце.

Касиан изтласкваше краля все по-надълбоко в гората. Крясъците му отекваха над поляната.

Неста се наведе да целуне опръсканото с кръв чело на баща ни.

А щом вдигна глава…

Котелът забушува, загърчи се.

Защото очите на Неста, кожата й… излъчваха първична сила.

Тя надзърна към краля и Касиан. И тогава Касиан изрева от болка.

Мощта около нея потрепери. И Неста стана на крака.

Касиан изкрещя. Погледнах към него, извръщайки очи от баща си.

Приятелят ми лежеше на земята на около пет метра от нас. Крилата му бяха прекършени на места. И кървяха.

От едното му бедро стърчеше кост. Сифоните му мътнееха изчерпани до дъно.

Източил бе силата им още преди да дойде тук. Собствените си сили също.

Но все пак бе дошъл — заради нея. Заради нас.

Дишаше тежко и от носа му бликаше кръв. Опита да се надигне, но ръцете му поддадоха под него.

Кралят на Хиберн го доближи и протегна длан към него.

Гърбът на Касиан се изви в дъга и той наново изрева от болка. Някъде в тялото му изхрущя кост.

— Спри.

Кралят надникна през рамо. Неста крачеше към него. Касиан безгласно я умоляваше да бяга. От устата му шуртеше кръв по обгърнатата с мъх земя.

Неста огледа потрошеното му тяло, агонията в очите му и килна глава.

Движението не беше нито човешко, нито елфическо.

А съвършено животинско.

Хищническо.

Когато вдигна поглед към краля…

— Ще те убия — пророни тихо.

— Сериозно? — вирна вежда той. — Защото на мен ми хрумват много по-интересни неща, които можем да свършим заедно.

Не и отново. Нямах сили да го понеса отново. Да стоя безучастно, докато мой любим човек страдаше.

Неста сви пръсти в юмруци.

Кралят изсумтя. И настъпи безпощадно по-близкото крило на Касиан.

Пак изпращя кост. А крясъкът му…

Замятах се в хватката на Котела. Задращих с нокти.

Неста избухна.

Цялата й сила, цялата наведнъж…

Кралят се ответря от пътя й…

Мощта й превърна дърветата, пред които бе стоял, във въглени. Прелетя над бойното поле в ниска дъга и кацна сред хибернската армия, изпепелявайки стотици врагове, преди да усетят какво се случва.

Кралят се появи на десетина метра и се изсмя на димящото пепелище зад себе си.

— Великолепно! — възкликна. — Неовладяно, прибързано, но великолепно изпълнение.

Неста за пореден път сви пръсти в юмруци, сякаш свикваше силата си.

Само че я бе пропиляла наведнъж. Очите й пак станаха синкавосиви.

— Бягай — съумя да процеди Касиан. — Бягай.

— Тази сценка ми се струва позната — рече умислено кралят. — Този тук или пък другото копеле пълзеше към теб онзи съдбовен ден?

Касиан наистина пълзеше към нея, влачейки крака си и изпочупените си крила, оставяйки кървава диря по тревата и щръкналите корени на дърветата.

Неста се спусна към него и падна на колене.

Не за да го утеши.

А за да вземе илирианския му меч.

Той се помъчи да я спре, но тя се изправи. И вдигна меча към краля на Хиберн.

Не изрече нито дума. Нито помръдна.

Кралят се изкикоти и насочи собственото си оръжие.

— Да видим на какво са те научили илирианците.

Връхлетя я още преди сестра ми да смогне да извърти меча си към него.

Тя отскочи назад с изцъклени очи, закачайки меча му със своя. Кралят атакува отново, а Неста му се изплъзна и отстъпи още по-назад в гората.

Опитваше да го отдалечи от Касиан.

И успя да го отвлече с още няколко крачки, преди кралят да се отегчи.

Само с две движения й отне меча. С още едно я удари в лицето, толкова силно, че Неста се строполи.

Касиан изрева името й и пак поде пълзенето си към нея.

Кралят прибра меча в ножницата си и се извиси над нея, докато сестра ми се мъчеше да стане от земята.

— Е? С какво друго ще опиташ да ме надвиеш?

Неста се завъртя по гръб и протегна ръка.

Бяла, огнена сила бликна от дланта й и се заби в гърдите му.

Значи, това бе целила. Да го доближи до себе си. Да го накара да свали гарда си.

Мощта й го блъсна назад и той полетя през дърветата. Прекършвайки ги едно след друго.

Котелът като че ли се успокои. Беше изразходила и сетния остатък от силата си.

Неста скочи на крака с окървавена от удара на краля уста и се запрепъва през полянката, за да коленичи пред Касиан.

— Ставай — простена, дърпайки го за рамото. — Ставай.

Той опита, но не успя.

— Прекалено си тежък — продължи умолително сестра ми и все пак понечи да го вдигне, макар че пръстите й се пързаляха по окървавената му черна броня. — Не мога… той идва…

— Върви — програчи Касиан.

Силата й беше спряла да блъска краля в дърветата. Той вече крачеше към тях, изтупвайки трески и листа от жакета си. Не бързаше — знаеше, че Неста няма да си тръгне. И сякаш предвкусваше кървавото си отмъщение.

Сестра ми наново се втурна да вдигне Касиан, стискайки зъби. От гърлото му се изтръгна пресеклив вопъл.

— Бягай! — излая насреща й.

— Не мога — промълви тя с разтреперан глас. — Не мога.

Същото обяснение, което му беше дал и Рис.

Касиан изпъшка от болка, но разпери окървавени ръце, за да обгърне лицето й с длани.

— Не съжалявам за нищо друго в живота си, освен за това. — Гласът му се насичаше с всяка следваща дума. — За това, че нямахме достатъчно време; че нямах време с теб, Неста.

Сестра ми не го спря, когато той се понадигна и я целуна — съвсем леко. За толкова имаше сили.

После избърса сълзата, търкулнала се по лицето й, и пророни:

— Ще те намеря в отвъдното… в идния живот. И ще изживеем времето си заедно. Обещавам.

Кралят на Хиберн пристъпи на полянката. Около върховете на пръстите му се усукваше тъмна сила.

И дори Котелът като че ли застина от изненада — от изненада или от някакво… чувство, когато Неста погледна към краля, наближаващ с гибел, виеща се около ръцете му. А сетне сведе очи към Касиан.

И покри тялото му със своето.

Касиан замръзна, но след миг прокара ръка през гърба й.

Заедно. Щяха да си отидат заедно.

Предлагам ти сделка — заявих на Котела. — Предлагам ти душата си. Само ги спаси.

— Романтично — процеди кралят, — но не особено разумно.

Неста не помръдна от тялото на Касиан.

Кралят вдигна ръка. Чисто могъщество се вихреше като мрачна галактика в дланта му.

Знаех, че и двамата ще загинат едва за секунда.

Готова съм на всичко — продължих да умолявам Котела. — На всичко…

Ръката на краля започна да се спуска.

И спря. От гърлото му се изтръгна гъргорене.

За момент реших, че Котелът е отвърнал на молбите ми.

Но когато някакво черно острие се подаде от гърлото на краля, пръскайки кръв, осъзнах, че някой друг го бе сторил.

Илейн се промъкна от сянката зад него и забивайки Изповедника чак до дръжката в тила на краля, прошепна в ухото му:

— Да не си докоснал сестра ми.

Глава 75

Котелът сякаш замърка в присъствието на Илейн, а кралят на Хиберн се свлече на колене, дращейки острието, щръкнало през гърлото му. Илейн отстъпи крачка назад.

Докато се давеше в собствената си кръв, кралят впи смаян поглед в Неста. Голямата ми сестра скочи на крака.

И тръгна не към Илейн, а към него.

Тя хвана обсидиановата дръжка на Изповедника.

И бавно, като че се наслаждаваше на усилието… започна да върти острието. Не около оста му, а по-дълбоко във врата на краля.

Илейн се спусна към Касиан, който, макар и задъхан, се усмихваше мрачно, докато Неста въртеше и въртеше острието във врата на краля. Прерязваше плът, кост и сухожилия.

Преди решаващия тласък Неста погледна краля в лицето. Той още се мъчеше трескаво да избута острието от гърлото си.

И очите на сестра ми придобиха същото онова изражение, същия онзи блясък, който бях съзряла у тях, когато преди толкова много време го бе посочила с пръст, кълнейки се, че ще го убие. Сестра ми се позасмя, сякаш и тя си го спомняше.

После тласна острието, като че натикваше прът в огромно воденично колело.

Кралят облещи очи, а след миг главата му се търкулна от раменете.

— Неста — простена Касиан, пробвайки да се добере до нея.

Кръвта на краля плисна по кожените й доспехи, по лицето й.

На Неста обаче това не й пречеше. Тя просто се наведе, взе падналата глава и я вдигна. Вдигна я пред себе си и се вторачи в нея — в мъртвите очи на Хиберн, в зейналата му уста.

Не се усмихна. Само продължи да се взира и взира в трофея си.

Свирепо. Непоклатимо. Варварски.

— Неста — прошепна Илейн.

Неста примигна и сякаш проумя какво бе сторила, чия глава държеше.

Какво бяха извършили двете с Илейн.

Окървавените й ръце пуснаха главата на краля.

Чак когато тупна върху зеления мъх, Котелът явно също осъзна случилото се. Че Илейн… Илейн бе защитила крадлата. Илейн, на която бе дарил такива сили, на която толкова се бе възхитил, че беше пожелал да й даде нещо от себе си.

Ала нямаше да нарани Илейн дори в стремежа да си върне откраднатото.

Започна да се оттегля в минутата, в която Илейн забеляза трупа на баща ни на съседната полянка.

В минутата, в която изпищя.

Не.

Понечих да се спусна към тях, но Котелът беше твърде бърз. Твърде силен.

И ме повлече назад, назад, назад през бойното поле.

Като че ли никой не знаеше за смъртта на краля. А нашите армии…

Рис и другите Велики господари се бяха отдали напълно на чудовищата, живели скрити под кожите им; зарязваха след себе си полета от умиращи войници — разкъсани, изкормени, разсечени надве. А Хелион…

Великият господар на Деня беше окъпан в кръв, златистите му пера — обгорени и съдрани на места, но той продължаваше да се бори срещу хибернския командир, който си оставаше непокътнат. Със спокойно лице. Сякаш знаеше, че днес може да надвие Хелион Заклинателя.

Пак полетяхме в дъга през бойното поле. Към Бриаксис — и той още се биеше, подкрепяйки човешката армия на Грейсън. Като черен облак им проправяше път, бранеше ги. Бриаксис, олицетворението на страха, закриляше простосмъртни.

Минахме покрай Дракон и някаква чернокоса жена с кожа като тъмен мед. Двамата се бореха срещу…

Юриан. Воюваха с Юриан. Дракон имаше да урежда древни сметки с него — Мириам също.

Прехвърчахме толкова светкавично покрай тях, че не можах да чуя какво говореха, не можах да видя дали Юриан се съпротивляваше, или просто опитваше да отблъсне атаката им, докато им обясняваше нещо. Мор изскочи отнякъде — окървавена, с ранен крак — и им се разкрещя, но тяхната свада бе най-малкият ни проблем.

Защото армиите ни…

Хиберн ни надвиваше. Щяха да се справят дори без краля, дори без Котела. Пламът, който кралят бе разпалил в тях, вярата им, че са били онеправдани, забравени… Щяха да продължат да се бият независимо от всичко. Никакъв компромис не беше в състояние да ги усмири; само пълното възвръщане на онова, върху което още смятаха, че имат права, че заслужават.

Бяха твърде много. Толкова много. А нашите сили се изчерпваха.

Котелът подемаше и подемаше шеметния си полет, отдръпвайки се към черното си тяло.

Отнякъде проехтя болезнен рев — рев, който разпознах, дори излязъл от различно, чудовищно гърло.

Рис. Рис…

Грохваше, нуждаеше се от помощ…

Котелът се всмука обратно в себе си и аз отново се озовах на върха на онази канара.

Пред Амрен, която ме пляскаше по лицето и крещеше името ми.

— Глупаво момиче — изписка тя. — Не му се давай!

Рис беше ранен. Рис губеше битката…

Скочих обратно в тялото си. Ръката ми остана върху Котела. Като жива връзка. Но сега, когато и той се беше върнал в себе си… примигнах. Можех да примигна.

Амрен въздъхна.

— Какво, по дяволите…

— Кралят е мъртъв — процедих със студен, непознат глас. — Скоро и ти ще бъдеш.

Готова бях да я убия заради това, че ни беше предала поради непонятно каква лична причина…

— Знам — отвърна тихо Амрен. — И трябва да ми помогнеш.

Почти пуснах Котела от изненада, но тя поклати глава.

— Не прекъсвай връзката. Необходимо е да ми бъдеш… мост.

— Не разбирам.

— Сюриелът… дал ти е послание. За мен. Само за мен.

Сбърчих чело.

Амрен поясни:

— Отговорът в Книгата не беше заклинание за овладяване. Излъгах ви. Всъщност беше… заклинание за освобождаване. На мен самата.

— Какво?

Тя погледна към клането наоколо, воплите на умиращите ни обграждаха отвсякъде.

— Мислех, че за да овладееш Котела, ще имаш потребност от сестрите си, но след като се изправи пред Оуроборос… разбрах, че ще се справиш и сама. А после идва мой ред. Защото, когато ме освободиш от това тяло със силата на Котела, когато ме отприщиш, възвръщайки истинската ми форма… ще залича тази армия. До последния войник.

— Амрен…

Мъжки глас се обади умолително иззад гърбовете ни:

— Недей.

Вариан изникна по каменистата пътека — задъхан, оплискан с кръв.

Амрен се подсмихна.

— Същинска хрътка, хванала следа.

— Недей — повтори принцът.

— Освободи ме — нареди Амрен, без да го удостои с внимание. — Нека сложа край на всичко това.

Поклатих глава.

— Тогава… тогава няма да си вече ти. Сама каза, че няма дори да ни помниш.

Амрен се засмя едва-едва — на мен, на Вариан.

— От толкова много хилядолетия ги наблюдавам. Човеците. И в моя свят имаше човеци. Гледах ги как се обичат, как се мразят, как водят безсмислени войни и изковават безценния мир. Как градят живота си, градят светове. На мен… на мен не ми беше позволено да участвам. Не бях създадена така, не ми беше отредено. Ето защо просто ги наблюдавах. И когато дойдох тук… това беше първата ми себична постъпка. Дълго, дълго време си мислех, че е наказание, задето бях пренебрегнала заповедите на баща си, задето исках нещо друго. Смятах, че този свят е някакъв ад, в който ме бе заключил заради неподчинението ми.

Амрен преглътна.

— Но вече се замислям… чудя се дали баща ми не е знаел. Дали не бе забелязал как въздишам по любовта и омразата, по творенията им, дали не е отворил онази дупка в света не като наказание… а като дар. — Очите й лъщяха. — Защото наистина го изживях като дар. Времето тук, с вас. С всички вас. За мен беше истински дар.

— Амрен — прошушна Вариан и се свлече на колене. — Умолявам те…

— Кажи на Великия господар — рече приглушено тя — да оставя чаша и за мен.

Не бях сигурна дали в сърцето ми имаше място дори и за още една капчица скръб. Притиснах ръка към Котела и промълвих през сковано гърло:

— Добре.

Тя се обърна към Вариан с горчива усмивка върху червената си уста.

— Най-много наблюдавах човеците, които се обичаха. Не разбирах как се случва. Защо. — Тя спря на крачка от Котела. — Но вярвам, че с теб го разбрах. Може би и това е било дар. Последният.

Лицето на Вариан се изкриви от болка. Ала повече не понечи да я възпре.

Тя се извърна и към мен. И изрече думите в главата ми — заклинанието, което трябваше да си повтарям наум, да почувствам, да изпълня. Кимнах.

— Когато ме освободиш — додаде Амрен, — не бягайте. Ще привлечете вниманието ми.

Тя вдигна нетрепваща ръка към моята.

— Щастлива съм, че те познавах, Фейра.

Усмихнах й се и склоних глава.

— Аз също, Амрен. Аз също.

Амрен стисна китката ми. И се хвърли в Котела.

Борих се. Борих се с всяка глътка въздух да изрека заклинанието, затънала до лакът в тъмната вода на Котела, в която се беше гмурнала Амрен. Изговорих думите с езика си, със сърцето си, с кръвта и костите си. Изкрещях ги с пълно гърло.

Пръстите й пуснаха китката ми, изпарявайки се като роса под лъчите на утринното слънце.

Заклинанието докрай се изниза от мен и аз отскочих назад. Вариан ме хвана, преди да падна, и ме притисна здраво, докато и двамата се взирахме в чернотата на Котела, в кротката повърхност на водата му.

След малко принцът прошепна:

— Тя дали…

Започна от дълбините на земята под нас. Сякаш беше стигнала до ядрото й.

Позволих на Вариан да ме издърпа няколко стъпки назад и в следващия миг грохотната вълна се издигна с тътен през земята, устремена към нас, към Котела.

Имахме време само колкото да се втурнем зад най-близката скала, преди да ни връхлети.

Котелът се натроши на три парчета, разпуквайки се като разцъфнало цвете.

И тогава я видяхме.

Избухна от доскорошната си земна обвивка с ослепителна светлина. Светлина и огън.

Ревеше яростно — от триумф, гняв и болка.

И можех да се закълна, че зърнах величествени, горящи крила да се разгръщат широко, всяко перце — лумнал въглен; че мярнах корона от седефено сияние да кръжи над пламтящата й коса.

Тя… нещото в Амрен застина.

Погледна към нас, към бойното поле, където семейството ни, приятелите ни още воюваха.

Сякаш се опитваше да ни каже: „Помня ви“.

Сетне изчезна.

Разпери крила, огънят я обгърна и тя полетя като пламтяща стихия към хибернската армия.

Войниците се разбягаха.

Амрен ги нападна подобно на чук, даряващ ги с огън и жулел.

Стрелна се през тях, изпепелявайки всичко по пътя си, поглъщайки стръвно смъртта им. Някои загиваха само от гибелната й близост.

Чух рева на Рис, беше същият като нейния. Триумф, гняв, болка. И предупреждение. Войниците му да не бягат от нея.

Малко по малко Амрен изтребваше необятната хибернска армия. Малко по малко заличаваше покварата им, заплахата им. Страданието, което носеха със себе си.

Разби на парчета хибернския командир, готов да нанесе фаталния удар към Хелион. Разби го на парчета така, сякаш беше от стъкло. От него остана единствено пепел.

Но силата й — дори тя започваше да бледнее. Да гасне въглен по въглен.

Въпреки това Амрен се устреми към морето, където армията на баща ми и Васа се сражаваше ведно с народа на Мириам. Цели кораби с хибернски войници се превръщаха в статуи след полъха на крилата й.

Като че бе изсмукала живота им. Макар и собственият й да мъжделееше.

Когато достигна и последния кораб, най-последния кораб на вражеската армада, вече беше просто пламък, носен от вятъра.

А щом и този кораб замръзна сред морето…

Остана само светлина. Ярка, бистра светлина, танцуваща по вълните.

Глава 76

Сълзи се стичаха по окървавената кожа на Вариан, докато се взирахме в мястото, където преди миг бе изчезнала Амрен.

Под нас войските ни закрещяха победоносно, заликуваха.

На канарата обаче… цареше пълна тишина.

Най-накрая насочих поглед към строшените части на Котела.

Може би аз го бях сторила. Освобождавайки нея, бях освободила и Котела. Или пък Амрен с отприщената си мощ… може би дори нея не бе могъл да понесе.

— Трябва да вървим — казах на Вариан.

Другите щяха да ни търсят.

Трябваше да взема тялото на баща ни. Да го погреба. Да помогна на Касиан.

Да проверя кой още беше сред мъртвите — и кой сред живите.

Празна — чувствах се толкова изтощена и празна.

Съумях да стъпя на крака. И направих едва крачка, преди да го усетя.

Нещото в Котела. Или нищото.

Беше куха форма и материя, отсъствие и присъствие. И… изтичаше в света.

Осмелих се да го доближа. И сред останките от Котела видях…

Празнота. Но не точно празнота, а ново начало.

Не принадлежеше на това място тук. Нито където и да било.

Две ръце стиснаха лицето ми, завъртяха го, заопипваха го.

— Ранена ли си, добре ли си…

Лицето на Рис беше разбито — кърваво. Пръстите му още завършваха с нокти на хищник, кучешките му зъби все още бяха твърде удължени. Явно не бе напуснал докрай облика си на звяр.

— Ти… освободила си я…

Заекваше. Трепереше. Дори не знаех как стои на нозете си.

Недоумявах откъде да започна. Как да му обясня.

Затова просто го пуснах в съзнанието си и колкото и уморена да бях, му показах баща си. Неста и Касиан. Кралят. И Амрен.

Всичко.

Включително нещото зад нас. Дупката.

Рис ме придърпа в обятията си, ала за кратко.

— Имаме проблем — посочи зад нас Вариан.

Проследихме погледа му. Цепнатината в света, зейнала сред отломките от Котела… растеше.

Бяха ни предупредили, че Котелът не може да бъде унищожен. Защото самият ни свят се бе сраснал с него.

Унищожахме ли Котела… унищожавахме и себе си.

— Какво извърших? — пророних.

Спасила бях приятелите ни, обричайки целия ни свят.

Възкресен. Възкресен и Погубен.

Аз го бях разбила. Аз можех да го поправя.

Хукнах за Книгата и я запрелиствах трескаво.

Но по златните й страници бяха изсечени символи, които само едно същество на земята знаеше как да разчете, а него вече го нямаше. Запратих проклетото нещо в новородената празнота на Котела.

Книгата на Диханията изчезна и повече не се появи.

— Е, предполагам, че това е един от вариантите — отбеляза Рис.

Шегата ме провокира да се извърна към него, но лицето му бе каменно. Мрачно.

— Не знам какво да правя — прошушнах.

Той огледа черните останки.

— Амрен каза, че си мост. — Кимнах. — Тогава пак се превърни в такъв.

— Какво?

Рис ме стрелна, сякаш аз говорех небивалици, но поясни:

— Възкреси Котела. Изкови го наново.

— С каква сила?

— С моята.

— Ти си… ти си изцеден до последна капка, Рис. Аз също. С всички ни е така.

— Опитай поне. Угоди ми.

Примигнах насреща му и паниката ми позатихна. Да, да… с него, с другаря ми…

Размислих се за заклинанието от Амрен. Ако променях едно дребно нещо… Беше просто догадка. Но можеше и да се получи.

— По-добре е от нищо — въздъхнах.

— Така те искам.

В очите му пак просветна онази шеговитост.

Обграждаха ни полета от мъртъвци, виковете на ранените и покрусените, но… Бяхме спрели Хиберн. Бяхме спрели краля.

Може би и този път щеше да ни провърви.

Протегнах ръка към него — протегнах и съзнанието си.

Щитовете му бяха вдигнати още от битката, подобно на масивни крепостни стени. Погалих едната, но тя не потрепна. Рис ми се усмихна и ме целуна.

— Напомни ми никога да не ядосвам Неста.

Фактът, че изобщо можеше да се шегува… не, просто така се справяше със скръбта. Аз също. Защото опакото на смеха… Съкрушеното лице на Вариан, който ни наблюдаваше безмълвно, беше тази обратна страна. А нещото пред нас, последната ни мисия…

Ето защо смогнах да се засмея.

И продължавах да се усмихвам съвсем леко, когато пак долепих длан до едно от счупените парчета на Котела.

Беше истинска дупка. Без въздух. Без живот. Без светлина.

Беше всичко, пръкнало се в самото начало. Преди светът ни да се роди от него с мощен взрив.

Но не принадлежеше тук. Може би един ден, когато земята остарееше и погинеше, когато звездите изтлееха… може би тогава щяхме да се върнем на това място.

Но не днес. Не сега.

Беше едновременно съществувание и нищо.

А зад мен… Силата на Рис беше нишката, по която щях да се върна. Несекваща светкавица, изригваща от мен в това… място. Готова да възприеме всяка потребна форма.

Възкресен и Погубен.

От едно далечно кътче на паметта ми, на човешкото ми съзнание… ме споходи споменът за стенопис, който бях зърнала в Двора на Пролетта. Закътан в потънала в прах, неизползвана библиотека. Разказваше историята на Притиан.

И на един Котел. Този Котел.

Когато го обгърнеха женски ръце… Целият живот на вселената се изливаше от него.

Протегнах своите, изпълнена от силата на Рис.

Двамата бяхме едно. Въпрос и отговор.

Не се страхувах от нищо. Не и когато знаех, че е до мен.

Свих ръцете си в шепи, сякаш можех да побера в тях отломките от Котела. Целият всемир в дланите си.

И заизричах последното заклинание, което Амрен беше намерила. С гърлото, съзнанието и сърцето си. С думи, дъх и кръв.

Мощта на Рис бушуваше в мен, извираше от мен. Котелът се появи.

Светлина танцуваше по нащърбените му ръбове, където счупените парчета се бяха съединили. Ето къде трябваше да го споя със силата си. За да стане отново едно цяло.

Долепих длан до Котела. Сурова, свирепа мощ рукна от мен.

Отпуснах се назад в прегръдката на Рис, без да се боя от силата му.

А тя изригваше и изригваше от него… като прилив на нощ от пръсната дига.

Пролуките между трите парчета засъскаха и започнаха да се сливат.

Празнината запълзя обратно към вътрешността на Котела.

Още. Трябваше ни още сила.

Той ми я даде. Рис ми даде всичко, което имаше.

Аз бях носител, приемник, свръзка.

Обичам те, прошепна Рис в съзнанието ми.

Просто се отпуснах назад, наслаждавайки се на топлината му, дори и намирайки се на това несъществуващо място.

Силата заизвира стремглаво от тялото му. Усука се около Котела. Аз повтарях заклинанието отново и отново, и отново.

Първата пукнатина зарасна.

Сетне и втората.

Рис потрепери зад мен и вдиша хрипливо. Опитах да се обърна…

Обичам те, повтори той.

Третата, последната пукнатина започна да се споява.

Силата на Рис замъждука. Но не спря да се излива.

Подкрепих я с моята — искри и сняг, светлина и вода. Заедно вложихме всичко. До последна капчица.

Докато Котелът не се възправи цял пред нас. Докато нещото от вътрешността му… не остана затворено там.

Докато не долових как слънцето пак затопля лицето ми. И не видях Котела до себе си — под ръката ми.

Откопчих пръстите си от леденостудения му железен ръб. И вперих поглед в мастиленочерните му дълбини.

Нямаше пукнатини. Беше цял.

Въздъхнах пресекливо. Бяхме успели. Бяхме…

Обърнах се.

Отне ми малко време да проумея онова, на което се натъкнах.

Рис лежеше проснат върху скалата с разперени под тялото му крила.

Изглеждаше заспал.

Но като вдишах…

Нямаше го.

Онова нещо, което се надигаше с всяка моя глътка въздух и отекваше с всеки мой сърдечен удар.

Връзката помежду ни.

Нямаше я. Изчезнала беше.

Защото неговите гърди… не помръдваха.

И Рис бе мъртъв.

Глава 77

В главата ми цареше само тишина. Само тишина, докато не закрещях.

И не спрях да крещя, и крещя, и крещя.

Празнотата в гърдите ми, в душата ми, оставена от връзката, от угасналия живот…

Разтресох го, викайки името му, и тялото ми престана да бъде мое, превърна се просто в нещо, побрало мен и липсата на Рис, и не можех да секна воплите си…

Мор изникна отнякъде. И Азриел, едва стъпил на крака, преметнал ръка през кръста на Касиан, чието окървавено, немощно тяло бе осеяно със сини, мрежести превръзки от Сифона му. И двамата изглеждаха еднакво зле.

Говореха ми нещо, но аз чувах единствено онова последно „Обичам те“, което се оказваше не точно израз на нежност… а сбогуване.

Рис бе знаел. Знаел беше, че не му е останало нищо, а за да спрем Котела, че ще трябва да даде всичко. Ще му коства всичко. Беше задържал щитовете си вдигнати, за да не видя, защото нямаше да се съглася, щях да избера края на света пред тази… тази жертва и празнотата, ширнала се на неговото място, на нашето място…

Някой се мъчеше да ме откъсне от него, но аз издадох пронизителен звук — ръмжене или поредния крясък — и той ме пусна.

Не можех да живея с това, не можех да го понеса, не можех да дишам…

Ръце — нечии ръце обвиха гърлото му. Заопипваха го…

Скочих към тях, но някой ме възпря.

— Проверява дали не може да се стори нещо — обясни ми със суров глас Мор.

Тесан. Великият господар на Зората. На лечителите. Скочих пак към него — този път, за да го умолявам…

Той обаче поклати глава. Към Мор. Към другите.

Таркуин също беше наблизо. Хелион. Задъхани и ранени.

— Той… — пророни дрезгаво Хелион и притвори очи, клатейки глава. — Естествено, че го е направил. — Отвърна сам на себе си.

— Моля те — продължих аз, без да знам на кого говоря.

Дращех с нокти по бронята на Рис, сякаш се мъчех да достигна сърцето под нея.

Котелът… може би Котелът…

Не знаех заклинанията. Не знаех как да направя така, че след като го потопях вътре, той да излезе от тъмната вода…

Нечии ръце хванаха моите. Окъпани в кръв, покрити с рани, но нежни. Понечих да се изтръгна, но те ме задържаха здраво. Таркуин коленичи до мен и промълви:

— Съжалявам.

И тази едничка дума ме прекърши. Прекърши ме така, както не вярвах, че вече е възможно. Разкъса всяка нишка в мен.

„Остани с Великия господар. — Последното предупреждение на сюриела. — Остани… и всичко ще се нареди.“

Лъжа. Лъжа. Също като лъжите на Рис. Остани с Великия господар.

Остани.

Защото… да, отломките от връзката ни. Призрачен вятър ги разнасяше вътре в мен. Сграбчих ги — задърпах ги, като че очаквах да ми отговори.

Остани. Остани, остани, остани.

Вкопчих се в откъслеците, дращейки с нокти празнината, дебнеща отвъд тях.

Остани.

Вдигнах очи към Таркуин и оголих зъби. Погледнах Хелион. Тесан. Берон. Калиас и Вивиан, ридаеща тихо до съпруга си. И изръмжах:

— Върнете го!

Празни лица.

Изревах насреща им:

— ВЪРНЕТЕ ГО!

Нищо.

— Направихте го за мен — рекох задъхано. — Сега го направете и за него.

— Ти беше човек — обясни предпазливо Хелион. — Не е същото…

— Не ме е грижа. Направете го.

Когато никой не помръдна, свиках късчетата от силата си, готова да нахлуя в съзнанията им, да ги принудя, без да ме интересува какви закони и правила ще наруша. Само и само да…

Таркуин пристъпи напред. И бавно протегна ръка към мен.

— Заради всичко, което той даде от себе си — каза приглушено Великият господар на Лятото. — Днес и години наред преди това.

И когато зрънцето светлина засия в дланта му… заридах отново. То падна върху голото гърло на Рис и се просмука в кожата му, проблясвайки веднъж.

Хелион също стори крачка напред. И искрицата в неговата ръка просветна, преди да попие в кожата на Рис.

Сетне дойде Калиас. И Тесан.

Накрая остана само Берон.

Мор извади меча си и го опря в гърлото му. Той подскочи, уплашен от внезапното й движение.

— Нямам нищо против да завърша деня с още едно убийство — процеди тя.

Берон я стрелна кръвнишки, но отмести острието й с ръка, устремявайки се напред. И метна своето зрънце светлина върху Рис така, сякаш подхвърляше огризка на куче. Не че ме вълнуваше.

Не знаех заклинанието, силата, откъдето извираше. Но все пак бях Велика господарка.

Затова разтворих длан. И призовах искрата живот. Нищо не се случи.

Поех си успокоителна глътка въздух, опитвайки да си представя живителната светлинка.

— Кажете ми как — изсъсках, без да поглеждам никого.

Тесан се покашля и дойде до мен. Впусна се да ми обяснява за извора на силата и макар нищо да не ме интересуваше, го слушах вглъбено, докато…

Мъничка като слънчогледово семе, светлинката се появи върху дланта ми. Частица от мен — от живота ми.

Положих я нежно върху окървавеното гърло на Рис.

Тъкмо си давах сметка какво точно липсваше… когато той се появи.

Тамлин. Призован или от смъртта на друг Велик господар, или от някого от околните. Беше покрит с кал и кръв; новата му презгръдна ножница беше почти празна.

Той огледа Рис, проснат безжизнено пред мен, огледа всички ни — протегнатите ни длани.

По лицето му нямаше нито капка състрадание. Нито капка милост.

— Моля те — пророних аз.

Очите на Тамлин запрескачаха между двама ни с другаря ми. Изражението му не се промени.

— Моля те — простенах. — Готова съм… готова съм на всичко…

Думите ми пробудиха нещо у него. Не добрина. Не и някакво чувство.

Оброних глава върху гърдите на Рис и се заслушах, за да чуя сърцето му под бронята.

— Всичко — промълвих. — Всичко.

Стъпки захрущяха по скалистата земя. Очаквах, че нечии ръце пак ще опитат да ме откъснат от Рис, и вкопчих пръсти в бронята му.

Стъпките спряха зад мен и толкова време нищо не се случи, че обърнах глава назад.

Тамлин стърчеше над мен. И ме гледаше. В зелените му очи плуваше чувство, което не съумях да разгадая.

— Бъди щастлива, Фейра — изрече тихо.

И пусна последното зрънце светлина върху Рисанд.

Не бях видяла какво се разиграва при моето собствено възкресение.

Затова сега просто държах Рис. Тялото му, отломките от връзката ни.

Остани — умолявах го. — Остани.

Светлина засия отвъд затворените ми клепачи.

Остани.

И в тишината… започнах да му разказвам.

За първата нощ, когато го зърнах. Когато чух онзи глас да ме вика към планината. Когато не можах да устоя на неговия зов, а сега… сега се чудех дали той самият не ме бе призовал на Каланмаи. Дали неговият глас не ме водеше.

Разказах му как се влюбих в него — за всеки поглед, всяка бележка, всеки път, когато ме беше разсмивал. Разказах му за всичко, което бяхме постигнали заедно, колко много значеше за мен; и още колко много път ни чакаше. Колко много живот.

Отговори ми глух звук.

Отворих очи. Още един.

После гърдите му се издуха, надигайки главата ми.

Не смеех да помръдна, да си поема въздух…

Широка ръка погали гърба ми.

И Рис изграчи:

— Щом всички сме се събрали, положението или е много, много лошо, или много добро.

Касиан прихна в немощен смях.

Аз не бях способна да вдигна глава, не можех да сторя нищо друго, освен да го прегръщам силно, любувайки се на всеки удар на сърцето му, на всяка глътка въздух, на тътена на гласа му, когато Рис добави дрезгаво:

— За ваше сведение, дами и господа… Силата ми си е моята. Не съм ви ограбил.

— Май знаеш не само как да излезеш зрелищно на сцената — провлачи Хелион, — но и как да я напуснеш драматично.

— Ужасен си — смъмри го Вивиан. — Изобщо не е смешно…

Спрях да ги чувам. Рис седна и ме вдигна от гърдите си.

Отмести кичурите коса, полепнали по влажните ми бузи.

— „Остани с Великия господар“ — промълви.

Не бях повярвала, докато не погледнах лицето му. Обсипаните му със звезди очи.

Не си бях позволила да повярвам, че е нещо повече от някаква жестока заблуда…

— Истина е — увери ме той, целувайки челото ми. — И… има още една изненада.

Той посочи със зарасналата си ръка към Котела.

— Някой да извади клетата Амрен, преди да е настинала.

Вариан се завъртя към нас. Ала Мор вече препускаше към Котела и писъкът й, когато бръкна в него…

— Но как? — попитах.

Азриел и Вариан се спуснаха да помогнат на Мор и заедно издърпаха подгизнала фигура от тъмната вода.

Гърдите й се издигаха и спадаха, чертите й си бяха същите, но…

— Видях я там — обясни Рис. — Докато поправяхме Котела. Беше се запътила… накъдето отиваме всички след смъртта.

Амрен изплю вода и повърна върху скалата. Мор я потупа по гърба, шепнейки й успокоително.

— Затова й подадох ръка — продължи тихо Рис. — За да проверя дали не й се връща при нас.

А щом Амрен отвори очи и Вариан изпусна сподавен звук на облекчение и радост…

Разбрах — разбрах какво бе пожертвала, за да се върне. Върховна елфа — само това беше останало от нея.

В сребристите й очи вече не се виеше дим, нито огнени мъгли.

Излъчваха обикновен живот, без нито капка свръхестествена мощ.

Когато Амрен ми се усмихна… се почудих дали това не беше сетният й дар.

Дали… дали всичко не беше дар.

Глава 78

Сред необятното поле от трупове и ранени лежеше едно тяло, което исках да погреба.

След като Азриел се увери, че битката наистина е приключила, трите с Неста и Илейн се върнахме на онази горска поляна.

С огромно усилие оставих Рис да събере разпръснатите ни воиски, да отсее живите от мъртвите и да въдвори поне някакво подобие на ред.

Почти му се примолих да дойде с нас, за да не пускам ръката му, в която се бях вкопчила още от мига, когато чух красивия, здрав ритъм на сърцето му отново да отеква в тялото му.

Ала тази задача, това прощално бдение… дълбоко в себе си знаех, че е предназначено само за нас трите.

Затова пуснах ръката на Рис, целунах го веднъж, два пъти и го изпратих до военния лагер, за да помогна на Мор да отведе изнемощелия Касиан до най-близкия лечител.

Неста още ги наблюдаваше от единия край на гората, когато отидох при двете им с Илейн. Дали тя донякъде го бе изцерила в минутите, след като беше отсякла главата на краля? Или собствената му безсмъртна кръв и превръзките на Азриел го бяха възстановили поне дотолкова, че да успее да се изправи въпреки тежките рани в крилото и крака му? Не попитах сестра си, а и тя не задоволи любопитството ми; просто взе кофата с вода от окървавените ръце на Илейн и аз тръгнах след двете им през гората.

Трупът на краля на Хиберн още лежеше на поляната. Вече го кълвяха гарвани.

Неста го заплю, преди да продължи към баща ни. Гарваните се разхвърчаха лениво.

Крясъците и стоновете на ранените образуваха далечна стена от звуци — друг свят, откъснат от приятната шарена сянка на поляната. От прясната кръв по мъха и тревата, принадлежаща на Касиан, на краля, на Неста. Отблъснах медния й мирис.

Само баща ни не бе кървял по поляната. Кралят не му беше дал възможност. Затова и гарваните не го бяха нападнали, слава на Майката!

Илейн изми безмълвно лицето му. Среса косата и брадата му. Поизпъна дрехите му.

Намерила бе цветя отнякъде. Подреди ги около главата му, върху гърдите му.

И трите сведохме мълчаливо погледи към мъртвия ни баща.

— Обичам те — прошепна пресекливо Илейн.

Неста остана смълчана, а изражението на лицето й бе непроницаемо. В очите й витаеха сенки. Не й доверих какво бях видяла, позволих им да ми споделят онова, което те сметнеха за нужно.

— Да кажем ли някоя молитва? — попита Илейн.

Спомних си, че в човешкия свят нямахме подобни неща. Сестрите ми не знаеха молитви. Но в Притиан…

— Нека Майката те приеме в обятията си — промълвих, изговаряйки думи, които не бях чувала от онзи ден В недрата на Планината. — Нека портата се отвори широко за теб, нека онази безсмъртна земя на мляко и мед те изпълни с аромата си. — По върховете на пръстите ми затанцуваха пламъци. Само за толкова свиках сили. Само толкова ми беше останало. — Нека забравиш що е страх и болка. — С треперещи устни завърших: — Нека вечността те приюти.

С бледо лице, обляно в сълзи, Илейн върна едно паднало цвете с нежни бели листенца върху гърдите на баща ни, пристъпи до мен и кимна.

Лицето на Неста дори не потрепна, когато възпламених тялото на баща ни.

За броени секунди вятърът разнесе пепелта.

Дълго след това трите продължихме да се взираме в обгореното парче земя, докато слънцето се спускаше по небето.

Нечии стъпки зашумоляха по тревата зад нас.

Неста се завъртя, но…

Люсиен. Беше Люсиен.

Люсиен — изтощен, окървавен и задъхан. Сякаш бе тичал чак от брега.

Очите му се спряха върху Илейн и раменете му се поотпуснаха. Илейн обаче обгърна тялото си с ръце, без да помръдне от мястото си до мен.

— Ранена ли си? — попита я той, тръгвайки към нас.

Беше забелязал кръвта по ръцете й.

Като съзря отрязаната глава на Хиберн в другия край на поляната, се закова вцепенен. Неста още носеше кръвта му по себе си.

— Добре съм — отвърна тихо Илейн. А като забеляза окървавените му, съдрани дрехи, засъхналата кръв по оръжията му, го попита: — А ти…

— Е, повече не искам да участвам в нито една битка до края живота си, но… иначе да, цял съм. — Бледа усмивка изви устните на Илейн. Люсиен видя обгорената трева зад нас и добави: — Чух за… случилото се. Моите съболезнования. Към трите ви.

Аз просто отидох до него и преметнах ръце през врата му, макар и не на моята прегръдка да се бе надявал.

— Благодаря ти, че се върна. Заради битката.

— Имам страхотна история за теб. — Той ме притисна към себе си. — И не се изненадвай, ако Васа те потърси веднага щом се погрижат за корабите. И слънцето залезе.

— Тя наистина ли…

— Да. Но баща ви беше много умел в преговорите… — Той прати тъжна усмивка към обгарялото парче земя. — Успя да убеди господаря на Васа да я пусне тук. Само временно, но все пак… по-добре от нищо. Иначе да, кралица нощем, огнена птица денем. — Той въздъхна. — Лошо проклятие.

— Човешките кралици са невредими — казах му аз.

Хрумна ми да ги заловя собственоръчно.

— Не за дълго. Не и ако зависи от Васа.

— Говориш като неин последовател.

Люсиен се изчерви и надникна към Илейн.

— Има кисел нрав и мръсна уста. — Той ме стрелна лукаво. — Двете ще си паснете.

Сръчках го в ребрата.

Люсиен наново погледна към почернялата трева и окървавеното му лице притъмня.

— Беше добър човек — прошушна той. — И ви обичаше много.

Кимнах, неспособна да изрека каквото и да било. Да помисля каквото и да било. Неста дори не мигна в знак, че го е чула. А Илейн просто обви по-плътно ръце около себе си и още няколко сълзи се търкулнаха по бузите й.

Реших да спестя на Люсиен мъчителната дилема дали да я докосне, или не, ето защо го хванах под ръка и го поведох нанякъде, позволявайки на сестрите ми да изберат дали да тръгнат с нас, или да постоят още малко край обгорената трева.

Илейн тръгна.

Неста остана.

Малката ми сестра закрачи до мен, надзъртайки плахо към Люсиен. Той забеляза това.

— Чух, че ти си нанесла ключовия удар — отбеляза приятелят ми.

Илейн зарея поглед към дърветата пред нас.

— Неста беше. Аз само го наръгах.

Той като че ли заумува как да й отвърне, но аз на свой ред го попитах:

— А сега накъде? С Васа ли?

Чудех се дали бе узнал за ролята на Тамлин, за помощта му. Само с бърз поглед се уверих, че знаеше. Някой, може би другарят ми, го беше уведомил.

Люсиен сви рамене.

— Като начало ще поостана тук. За да помогна. Сетне… — Пак се извърна към Илейн. — Кой знае?

Сръчках сестра си, която ме погледна недоумяващо и понечи да предложи:

— Би могъл да дойдеш във Веларис.

Той видя всичко, но кимна благородно.

— С удоволствие.

Докато вървяхме към лагера, Люсиен ни разказа за приключенията си — как издирвал Васа, как я открил с баща ни и цяла армия, устремена на запад. Как срещнали Мириам и Дракон, които също идвали да ни помогнат.

Още премислях историята му, когато влязох в шатрата си, за да сваля най-накрая кожените си доспехи, оставяйки двама им с Илейн да се поизмият някъде. И да си поприказват може би.

Но още от входа на шатрата ме посрещна неочакван звук — гласове. Единият беше на другаря ми.

Само след крачка установих, че нямаше скоро да се преоблека.

Защото на стола пред железния мангал седеше принц Дракон. Рис, все още непочистен от кръвта, се беше разположил върху купчината възглавници срещу него. А на една от възглавниците се бе настанила прелестна елфа с тъмна коса, спускаща се на буйни къдрици по гърба й, която вече ми се усмихваше.

Мириам.

Глава 79

Засмяното лице на Мириам имаше повече човешки, отколкото елфически черти. Но когато двамата с Дракон станаха да ме поздравят, си спомних, че тя е само наполовина елфа. Ушите й бяха леко заострени и все пак… някак си оставаше с преобладаващо човешки облик. Навярно заради широката усмивка, озаряваща кафявите й очи.

Мигновено я харесах. И нейните кожени доспехи бяха изцапани с кал, освен това бяха различен модел от илирианските, но видимо създадени от друг летящ народ, за да топлят в небето. Няколко пръски кръв червенееха по медената кожа на шията и ръцете й, ала тя като че ли не беше забелязала. Или не я интересуваше. Защото протегна длани към мен.

— Велика господарке — поздрави ме Мириам с акцент, мелодичен и плътен като на Дракон.

Поех ръцете й и с изненада открих, че са сухи и топли. Тя стисна силно пръстите ми, а аз съумях да кажа:

— Много съм слушала за теб. Благодаря ти, че дойде. — Хвърлих поглед на Рис, който ни наблюдаваше с вирнати вежди от купчината си възглавници. — За току-що възкресена от мъртвите — процедих стегнато, — изглеждаш учудващо спокойна.

Рис се подсмихна.

— Радвам се, че си възвръщаш обичайната духовитост, скъпа Фейра.

Дракон изсумтя и на свой ред хвана ръцете ми, стисвайки ги толкова силно като другарката си.

— Всъщност, милейди, пропуска да спомене, че не може да се изправи от старост.

Завъртях се към Рис.

— Да не би…

— Добре съм, добре съм — успокои ме той, махвайки с ръка, въпреки че простена леко. — Но ето, поне вече научи защо толкова време не съм гостувал на тези двамата. Ужасно груби са с мен.

Мириам се засмя и отново се настани на възглавниците.

— Другарят ти тъкмо ни разказваше твоята история, защото ти май вече си чула нашата.

Бях я чула, но когато принц Дракон се върна с елегантна крачка на стола си, а аз седнах на другия до него, впервайки взор в двамата ни гости, ми се прииска да узная всяка подробност. Някой ден — не утре, но… някой ден имах желание да чуя цялата им история. Сега обаче…

— Видях… видях, че се биете с Юриан. — Дракон веднага се напрегна, а Мириам премрежи поглед. — Той… мъртъв ли е?

— Не — отвърна лаконично Дракон.

— Мор — поясни мрачно Мириам — ни убеди да не… уреждаме сметките си.

Иначе вероятно щяха да го сторят. Ако съдех по изражението на Дракон, принцът не се беше отказал от кръвната си вражда. А изтезаният блясък в очите на Мириам ми подсказваше, че по време на битката им се бе случило много повече, отколкото признаваха. Въпреки това попитах:

— Къде е той?

Дракон сви рамене.

— Нямам представа под кой камък е пропълзял, след като му пощадихме живота.

Рис ми се усмихна едва-едва.

— При хората на лорд Грейсън е, грижи се за ранените.

Мириам се намеси деликатно:

— Юриан… приятел ли ти е?

— Не — отговорих. — Тоест, не смятам, че е. Но… казваше истината. И в действителност ми помогна. Много.

Никой от двамата дори не кимна. Само си размениха продължителни погледи и мълчаливи думи.

— Май зърнах Нефел по време на битката — подхвана Рис. — Има ли шанс да я видя за малко, или вече е прекалено голяма клечка, за да приказва с мен?

Смях — красив смях — танцуваше в очите му.

Изопнах гръб, засмивайки се.

— Нефел е тук?

Дракон вдигна тъмната си вежда.

— Познаваш ли я?

— Чувала съм за нея — обясних, надничайки към входа на шатрата, сякаш очаквах да се появи от там. — Аз… дълга история е.

— Имаме време — отвърна Мириам, а сетне добави: — Е… поне мъничко.

Защото ни чакаха много, много задачи. Включително…

Поклатих глава.

— По-късно — казах на Мириам и другаря й. Доказателството, че светът можеше да съществува и без стената, без Мирния договор. — Има нещо… — Предадох мисълта си по връзката ни с Рис и чак когато той кимна одобрително, продължих: — Островът ви още ли е таен?

Мириам и Дракон се спогледаха гузно.

— Най-искрено се извиняваме за това — пророни Мириам. — Явно магическата заблуда е подействала твърде добре, щом е отблъсквала дори приятелски настроени посетители. — Тя килна глава и красивите й букли се люшнаха от движението. — Щяхме да дойдем по-рано. Тръгнахме веднага щом научихме за бедата ви.

— Не — поклатих глава, мъчейки се да намеря правилните думи. — Не… не ви виня. Свещена Майко, та ние сме ви толкова задължени… — Въздъхнах. — Задължени сме ви. — Дракон и Мириам възразиха, но аз додадох: — Исках да кажа, че… ако опитаме да скрием някъде предмет с ужасяваща сила… Кретея удачно място ли е?

Двамата пак си размениха погледи — погледи между другари.

— Да — рече Дракон.

Мириам промълви:

— Говориш за Котела.

Кимнах. Бяхме го довлекли в лагера ни и сега го пазеха всички илирианци, способни да стоят на краката си. Никой от другите Велики господари не беше попитал още, но… Знаех, че ще възникне спор, че е възможно да подхванем вътрешна война заради правото над Котела.

— Налага се да изчезне — обясних тихо. — Завинаги. — Добавих. — Преди някой да е решил, че го иска за себе си.

Дракон и Мириам се замислиха, обсъдиха въпроса безмълвно, навярно по собствената си другарска връзка.

— Като потеглим — заяви Дракон накрая, — един от корабите ни може да се окаже малко по-тежък от другите.

Усмихнах се.

— Благодаря.

— И кога точно възнамерявате да си тръгнете? — свъси вежди Рис.

— Гониш ни толкова рано? — попита с лека усмивка Дракон.

— До няколко дни — намеси се сухо Мириам. — Веднага щом ранените са готови за път.

— Добре — отговорих аз.

Всички вкупом се взряха в мен. Аз преглътнах.

— Тоест… не че искам да си вървите… — В очите на Мириам проблесна хумор. Усмихнах се насреща й. — Радвам се, че сте тук. Защото ще свикам среща.

Само ден по-късно… Нямах представа как успяха да организират нещата толкова бързо. Просто им разясних какво съм наумила, какво трябва да направим и… Рис и Дракон се погрижиха за останалото.

Нямахме подходящ терен за срещата — в лагерите още цареше същински хаос. Ала се досетих за едно място, намиращо се на няколко километра от нас.

И докато слънцето залязваше, а полуразрушеното имение на семейството ми се пълнеше с Велики господари и принцове, генерали и командири, човеци и елфи… Все още не намирах думи да изразя удивлението си от това, че всички можехме да се съберем в огромната всекидневна — единствената запазена стая в някогашния ми дом — и да проведем подобна среща.

Спала бях цялата нощ дълбоко, непробудно… с Рис до себе си в леглото. Не го пуснах, докато зората не се просмука в шатрата ни. Чак тогава си припомнихме, че лагерите бяха пълни с кръв, ранени и мъртъвци. И че трябва да организираме среща между всичките ни армии, лагери и народи.

Отне ни цял ден, но в края му с Рис и останалите вече се намирахме в разрушеното фоайе на имението ни. Полилеят представляваше купчина изпотрошено стъкло върху пукнатия мраморен под зад нас.

Първо пристигнаха Великите господари, като най-отпред изникна Берон.

Той дори не надзърна към сина си… който всъщност не му беше син. Люсиен, застанал от едната ми страна, също не отчете появата му. Нито пък тази на Ерис, крачещ плътно зад баща си.

Ерис беше осеян със синини и позараснали рани, което ме наведе на мисълта, че сигурно е бил в ужасно състояние след края на вчерашната битка. От едната му буза чак до средата на шията се спускаше жестока резка. Като я видя, Мор изсумтя доволно — или пък от разочарование, задето раната не се бе оказала фатална.

Ерис продължи, сякаш не я беше чул, но поне не й отвърна с агресия. Вместо това кимна на Рис.

Безмълвно обещание: скоро. Скоро Ерис щеше да вземе онова, по което копнееше, и щеше да изиска услугата, която му дължахме.

Никой от нас не кимна в отговор.

Най-малкото Люсиен, безкомпромисно решен да не обръща никакво внимание на най-големия си брат.

Но докато Ерис минаваше покрай него… Можех да се закълна, че в беглия му поглед към Люсиен се таеше нещо като тъга — разкаяние.

Тамлин прекрачи прага секунди по-късно.

Вратът и рамото му бяха превързани. И на тази среща идваше сам.

Зачудих се дали знаеше, че нашата разрушена къща бе купена с парите, които той самият бе дал на баща ми. Благодарение на великодушието, което бе проявил към семейството ми.

Тамлин дори не погледна към мен.

Погледна към човека от лявата ми страна. Люсиен.

Люсиен пристъпи напред с гордо вдигната глава и металното му око забръмча приглушено. Сестрите ми вече бяха във всекидневната, готови да отведат гостите ни до отредените им места. Така внимателно подбрани.

Тамлин спря на няколко крачки от него. Никой от нас не продума. Единствено Люсиен отвори уста.

— Тамлин…

Но Тамлин вече бе впил очи в дрехите му. В илирианските му доспехи.

Все едно според него носеше традиционното черно на Двора на Нощта.

Едва се удържах да не обясня, че Люсиен нямаше никакви други дрехи, че не се беше облякъл така в знак на новото си поданичество…

Тамлин поклати глава с лумнали от омраза зелени очи и го отмина. Без да каже нито дума.

Погледнах към Люсиен точно навреме, за да видя чувството за вина, крушението в червеникавокафявото му око. Рис му беше разказал всичко за тайната помощ на Тамлин. За приноса му в склоняването на Берон. За това как ме беше спасил в лагера. Но Люсиен остана до мен, докато Тамлин се настаняваше във всекидневната вдясно от нас. И дори не надникна към приятеля си.

Не беше толкова глупав, че да моли за прошка.

Този разговор, този сблъсък щеше да се състои в друг момент. След дни, седмици или месеци.

После влязоха Дракон и Мириам заедно с група придружители, след които…

Подскочих, щом забелязах слабата, тъмнокоса елфа от дясната страна на Мириам. Крилата й бяха доста по-малки от тези на останалите Серафими.

Надзърнах към Азриел, стоящ от другата страна на Рис. Целият беше в превръзки, а крилата му — укрепени с шини след вчерашните му издевателства над тях. Сенкопоецът кимна утвърдително. Нефел.

Когато легендарната книжовница воин ме погледна, минавайки покрай мен, аз й се усмихнах. Тя ми отвърна със същото.

Калиас и Вивиан влязоха с елфата, която наистина се оказа нейна сестра. След тях се появиха Таркуин и Вариан, последвани от Тесан и видимо контузения му перегрински капитан, чиято ръка господарят държеше здраво.

Хелион пристигна последен от Великите господари. Не дръзнах да надникна през разрушената врата на всекидневната към Люсиен, който вече стоеше безмълвно до Илейн пред оцелелите прозорци.

Берон имаше благоразумието да не го закача. А Ерис само го държеше под око.

Хелион се движеше вкупом с няколко от капитаните и генералите си и макар да накуцваше, скалъпи мрачна усмивка.

— Не свиквайте с тази гледка — посъветва двама ни с Рис. — Едва ли ще напуснем къщата толкова обединени.

— Благодаря ти за насърчението — казах му сухо и той се изкикоти, влизайки във всекидневната.

Все повече и повече хора изпълваха стаята и скованите разговори все по-често и по-често се прекъсваха от смях и поздрави. Най-накрая Рис подкани семейството ни да отиде при останалите, а ние двамата решихме да чакаме.

И чакахме дълги, дълги минути.

Съзнавах, че пътят дотук щеше да им отнеме повече време, понеже не можеха да се ответряват и да се придвижват през света бързо като нас.

Тъкмо се канех да поведа Рис към всекидневната, за да започнем без тях, когато две мъжки фигури изпълниха входа, отвъд който вече цареше нощ.

Юриан. И Грейсън.

А зад тях… малка група от други човеци.

Преглътнах сухо. Сега започваше трудната част.

Грейсън явно бе готов да се върне и прясната порезна рана по бузата му се бърчеше от намръщеното му изражение, но Юриан го побутна да влезе. Той самият идваше с насинено ляво око. Зачудих се дали е от Мириам или Дракон. И бях склонна да заложа на Мириам.

Грейсън ни кимна доста сдържано. Юриан ми се подсмихна.

— Сложих ви в срещуположни краища на стаята — обявих му.

Както спрямо Мириам и Дракон, така и спрямо Илейн.

Никой от двамата не отвърна. Просто влязоха с горда походка в стаята, пълна с елфи.

Рис ме целуна по бузата и пое след тях. Оставаше единствено…

Както Люсиен ми беше обещал, след като се спусна мрак, Васа сама ме намери.

Последният гост — последният участник в срещата. Тя влетя във фоайето, задъхана и непоколебима, и спря на крачка от мен.

Червеникавозлатистата й коса беше разпусната; гъсти тъмни мигли и вежди обрамчваха най-поразително сините очи, които някога бях съзирала. Красотата й се допълваше от сияйна златистокафява кожа, обсипана с лунички. Беше едва с няколко години по-голяма от мен, но… излъчваше младост. Непокорство. Пламенна, необуздана жена въпреки проклятието си.

Васа ме попита с мелодичен акцент:

— Ти ли си Фейра, Унищожителната на проклятия?

— Да — отговорих, долавяйки, че Рис слуша скришом от съседната стая, където другите гости започваха да се умълчават.

В очакване да вляза.

Васа стисна плътните си устни.

— Моите съболезнования за баща ти. Беше велик човек.

Неста, която тъкмо излизаше от всекидневната, спря, чувайки думите й. И измери Васа с поглед.

Тя от своя страна я удостои със същото.

— Ти си Неста — обяви тя и се запитах как ли я бе описал баща ни, за да я разпознае веднага. — Моите съболезнования и към теб.

Неста продължи да я наблюдава с неизменното хладно безразличие.

— Чух, че си убила краля на Хиберн — добави Васа и пак огледа Неста със сбърчени вежди, търсейки следа от воина, нужен за това, скрит вероятно под синята й рокля. Когато сестра ми не отговори, Васа просто сви рамене и се извърна към мен. — Беше ми по-добър баща от моя собствен. Дължа му много и ще почитам паметта му до края на живота си.

Погледът, който Неста впиваше в кралицата, бе достатъчен да попари тревата отвъд разбитата входна врата. И далеч не омекна, когато Васа попита:

— Можеш ли да унищожиш моето проклятие, Фейра Арчерън?

— Затова ли така лесно си склонила да дойдеш?

Половинчата усмивка.

— Отчасти. Люсиен намекна, че имаш определени умения. Някои от другите Велики господари също.

Баща му например — истинският му баща. Хелион.

Тя продължи, преди да смогна да отговоря.

— Не ми остава много време. Трябва да се връщам при езерото. При него.

При магьосника, който я държеше на каишка.

— Кой е той? — поинтересувах се аз.

Васа поклати глава и макар че очите й притъмняха, махна с ръка, повтаряйки въпроса си:

— Можеш ли да унищожиш проклятието ми?

— Не знам… не знам как да разрушавам подобни заклинания — признах. Лицето й посърна. А аз побързах да допълня: — Но… ще пробваме.

Тя се замисли.

— Тъй като армиите ни трябва да се възстановят, няма как да си тръгна веднага. Може би това ще ми осигури… вратичка, както се изрази Люсиен, за да остана по-дълго. — Тя отново поклати глава. — Ще го обсъдим по-късно. — Заяви. — Както и заплахата от другите кралици.

Сърцето ми прескочи.

Свирепа усмивка изви устните на Васа.

— Ще опитат да се намесят — обясни ми тя. — Да повлияят на мирните преговори. Хиберн ги е изпратил у дома преди битката, но не се и съмнявам, че те са го подтикнали към това решение. За да не пропиляват войските си тук.

— За да ги използват другаде? — включи се Неста.

Васа отметна гладката си коса през рамо.

— Ще видим. А вие мислете как да ми помогнете.

Изчаках да се отправи към всекидневната, преди да вдигна вежди заради заповедта й. Или не знаеше, или не я беше грижа, че и аз съм кралица.

Неста се подсмихна.

— Освен да ти пожелая успех.

Намръщих се, потискайки тревогата, която вече се зараждаше в стомаха ми, и попитах:

— Къде тръгна? Срещата започва.

— Защо да присъствам?

— Ти си почетният гост. Все пак уби краля.

По лицето й пробягаха сенки.

— Е, и?

Примигнах насреща й.

— Освен това си наша пратеница. Редно е да присъстваш.

Неста надникна към стълбището и чак тогава забелязах, че държи нещо в юмрук.

Малка дървена фигурка. Не можех да определя на какво животно е, но мигом разпознах дървото. Изработката.

Беше една от миниатюрните фигурки, които баща ни дялаше от дърво през годините, когато… когато не вършеше нищо друго. Вперих очи в лицето й, преди да е забелязала, че я наблюдавам.

Неста попита:

— Според теб ще постигнем ли нещо с тази среща?

От съседната стая ни слушаха толкова много елфически уши, че не посмях да дам друг отговор, освен истината.

— Не знам. Но съм готова да опитам. — Протегнах ръка към сестра си. — Искам и ти да участваш. Да останеш с мен.

Тя погледна изпънатата ми напред ръка. За секунда допуснах, че ще си тръгне.

Но тя я пое в своята и влязохме заедно в стаята, пълна с човеци и елфи. Двете части на този свят. Всички части на този свят.

Върховни елфи от всички дворове. Мириам и Дракон с тяхната собствена свита. Човеци от множество земи.

Множеството обърна очи към нас, когато с Неста прекрачихме прага, отправяйки се към мястото, където Рис и другите ни чакаха, наредени с лице към пълната стая. Потиснах студената тръпка, полазила ме при вида на съсипаните мебели, съдраните тапети, провисналите завеси. Ала и това беше по-добре от нищо.

Навярно същото можеше да се каже и за света ни.

В стаята се спусна тишина. Усетих ръката на Рис върху кръста си; той ме побутна нежно и аз пристъпих напред. Вдигнах брадичка, плъзвайки поглед по лицата пред себе си. Усмихнах им се — човеци и елфи, събрани в мир.

Проговорих с ясен, уверен глас:

— Казвам се Фейра Арчерън. Някога бях човек; вече съм елф. Наричам и двата свята мой дом. И бих искала да обсъдим изменението на Мирния договор.

Глава 80

Светът не можеше да процъфтява разделен.

Първата ни среща продължи четири часа; мнозина бяха избухливи от умора, но… съумяхме да изградим някои същностни връзки. Да си разменим важни истории. Легенди, предавани и от двете страни на стената.

Разказах им своята история.

Цялата.

Разказах я пред съвършено непознати, пред приятелите си, пред Тамлин, изправен с каменно лице до далечната стена. Обясних за годините на нищета, за премеждията ми В недрата на Планината, за любовта, която бях намерила и изоставила, за любовта, която ме беше изцерила и избавила. Гласът ми не трепна нито за миг. Не пресекна нито веднъж. Почти всичко, видяно в Оуроборос — показах го и на тях, разказах им за него.

А щом приключих, Мириам и Дракон излязоха да разкажат своята история.

Още едно ярко доказателство, че простосмъртни и елфи можеха не само да си сътрудничат, да живеят съвместно, но и да постигнат много повече. Изслушах внимателно разказа им и позволих на сълзите си да се ронят свободно, стискайки здраво ръката на Рис.

Чухме още няколко истории. Противоположни на нашите. За враждебност и злодеяния. За непростима болка.

Но и това беше начало.

Чакаше ни много работа, тепърва щяхме да изковаваме доверието помежду си, но изграждането на нова стена…

Все още не се знаеше дали ще стигнем до единодушие по този въпрос. Много от нас бяха против. Много от човеците гледаха скептично на идеята, и то с право. А имаше и други елфически народи, с които сблъсъкът беше неминуем — народи, повярвали в обещанията на Хиберн. Подмамени от каузата му.

Великите господари спориха най-ожесточено по въпроса за изграждането на нова стена. И с всяка следваща дума, точно както бе предвидил Хелион, временното ни примирие се прокъсваше. И границите между дворовете се затвърждаваха.

Но поне всички останаха до края на съвещанието — до ранните часове на утрото, когато най-сетне решихме да продължим с преговорите някой друг ден. На друго място.

Потребно ни беше време. Време да се възстановим и да добием доверие един в друг.

Питах се дали пътят пред нас — пътят към истинския мир — нямаше да е най-трудният, най-дългият досега.

Гостите започнаха да се ответряват, да отлитат, да излизат, крачейки в нощния мрак, отново разделени на групички, дворове, войски. Гледах ги как се изнизват през отворената врата на имението, докато не се превърнаха просто в сенки сред тъмнината.

По-рано бях видяла Илейн да се взира през прозореца — наблюдаваше как Грейсън напуска с хората си, без дори да надникне към нея. Бе говорил сериозно онзи ден в крепостта. Не знаех дали бе забелязал, че Илейн още носеше годежния пръстен, че го изпраща с горестен поглед в нощта… Реших, че това си е работа на Люсиен — поне засега.

Въздъхнах, облягайки глава в напуканата каменна рамка на вратата. Масивната дървена врата беше разбита на трески, които още лежаха разпилени по мраморния под зад мен.

Долових мириса му, преди да чуя спокойните му стъпки.

— Накъде потегляш? — попитах, без даже да надзърна през рамо.

Юриан спря до мен и впи очи в мрака. Мириам и Дракон си бяха тръгнали бързо, тъй като се налагаше да се погрижат за ранените си войници и да натоварят тайно Котела в някой от корабите си, преди другите Велики господари да са се почудили къде е.

Юриан се опря на срещуположната рамка.

— Кралица Васа ми предложи място в двора си.

Васа още беше вътре и разговаряше оживено с Люсиен. Вероятно щом призори щеше да се превърне в онази огнена птица, искаше да се възползва от всяка минута от нощта. Люсиен, за моя изненада, я слушаше ухилен, с отпуснати рамене и килната на една страна глава.

— Ще приемеш ли?

Лицето на Юриан беше мрачно — уморено.

— Какъв ли двор може да има една прокълната кралица? Вързана е за онзи магьосник и рано или късно ще трябва да се върне при езерото му на континента. — Той поклати глава. — Жалко, че сестра ти обезглави така зрелищно краля. Обзалагам се, че той щеше да намери начин да разруши проклятието й.

— Жалко наистина — процедих.

Той се подсмихна.

— Според теб има ли шанс всички да заживеем в мир? — попитах, махвайки към отдалечаващите се силуети на човеците, запътили се към лагера си.

Юриан се замисли.

— Да — отвърна приглушено накрая. — Има.

Незнайно защо отговорът му ме успокои.

Продължавах да размишлявам върху думите на Юриан дори дни по-късно, когато разтуряха военния ни лагер. Когато се сбогувахме с всички и си обещавахме — едни по-искрено, други не съвсем — да се видим отново.

Когато с двора ми, със семейството ми, се ответряхме обратно във Веларис.

Слънчевите лъчи все така струяха през прозорците на градската къща. Ароматът на цитрус, море и пресен хляб все така изпълваше стаите.

А откъм улицата долиташе познатият детски смях.

Домът ни. Домът ни си беше същият — непокътнат.

Стиснах ръката на Рис толкова силно, че очаквах да се оплаче, но той просто стисна моята в отговор.

И макар всички да се бяхме изкъпали, връщайки се в дома си… се почувствахме някак мръсни. Сякаш кръвта не се беше отмила напълно.

Тогава осъзнах, че домът ни наистина си беше същият, но ние… навярно ние не бяхме.

Амрен проговори първа:

— Май вече ще трябва да ям истинска храна.

— Чудовищна жертва — пошегува се Касиан.

Тя го удостои с вулгарен жест, но присви очи — обикновени сребристи очи — срещу все още превързаните му крила. Сетне ги плъзна към Неста, която се беше хванала за парапета на стълбището, като че възнамеряваше веднага да се оттегли в стаята си.

Сестра ми почти не говореше, почти не се хранеше през последните дни. Не посети Касиан нито веднъж, докато генералът се съвземаше в леглото си. Още не ми бе продумала и дума за случилото се.

Амрен й каза:

— Учудвам се, че не взе главата на краля, за да я препарираш и да си я окачиш на стената.

Неста стрелна очи към нея.

Мор изцъка с език.

— Някои биха сметнали тази шега за крайно нетактична, Амрен.

— Спасих ви задниците. Имам право да приказвам каквото си желая.

И Амрен напусна къщата, тръгвайки по градските улици.

— Новата Амрен е по-сприхава и от старата — рече тихо Илейн.

Избухнах в смях. Останалите се присъединиха и дори малката ми сестра се усмихна — широко.

Единствено Неста остана мрачно вторачена в нищото.

Когато Котелът се беше строшил… знам ли, може би беше отнел силата й, секвайки връзката помежду им. А може би част от него продължаваше да живее някъде в сестра ми.

— Хайде! — подкани ни Мор и преметна ръката си през раменете на Азриел, а с другата прегърна предпазливо Касиан през кръста, повеждайки и двамата към всекидневната. — Имаме нужда от питие.

— Отваряме специалните бутилки — провикна се Касиан през рамо, куцукайки с недотам зарасналия си крак.

Рис му отвърна с престорено раболепен поклон.

— Поне ми оставете малко.

Сетне надникна към сестрите ми и ми намигна. Сенките на войната още сновяха по лицето му, но този жест… Аз обаче продължавах да треперя от ужас, че всичко това не е истина, че е просто трескав сън, роден от дълбините на Котела.

Истина е — измърка той в съзнанието ми. — Ще ти докажа по-късно. Ще ти доказвам часове наред.

Изсумтях, а той се оправда, че отивал да си намери храна, и закрачи лежерно по коридора, пъхнал ръце в джобовете си.

Със сестрите ми се оказахме сами във фоайето. Илейн продължаваше да се усмихва леко, а Неста не сваляше каменната маска от лицето си. Въздъхнах.

Люсиен остана в лагера да помага на ранените човешки войници, които още се нуждаеха от елфическо лечение, но обеща да дойде при нас след това. А Тамлин…

Не си разменихме и дума. Почти не го бях виждала, откакто ми пожела да бъда щастлива и ми върна другаря. Тръгна си от срещата, преди да му кажа каквото и да било.

Затова помолих Люсиен да му предаде една бележка, ако го видеше. А не се и съмнявах, че ще го стори. Обяснил ми беше, че трябва да се отбие на едно място, преди да дойде тук. Знаех за какво говори.

Посланието ми до Тамлин беше кратко. И предаваше всичко, което исках да му кажа.

Благодаря ти.

Надявам се и ти да намериш щастието.

Наистина се надявах. Не само защото бе помогнал на Рис. Дори за безсмъртния животът беше прекалено кратък, за да го пилеем в омраза. Да се поробваме с нея и да я разпръскваме по света.

Затова му желаех всичко най-добро, и то от все сърце. И се надявах един ден… да се изправи пред коварния страх в себе си, пред унищожителния гняв, който го дълбаеше отвътре.

— Е — казах на сестрите ми. — Оттук накъде?

Неста просто се обърна и заизкачва стълбите бавно, сковано. Щом влезе в стаята си, затвори вратата с отчетливо щракване.

— След това с татко… — прошепна Илейн, все още взирайки се в стълбището. — Не смятам, че Неста…

— Знам — пророних. — Май сестра ни ще трябва да преодолее… много неща.

Твърде много неща.

Илейн се извърна към мен.

— Да й помогнем ли?

Зачоплих крайчеца на плитката си.

— Да, но не днес. Нито утре. — Въздъхнах. — Когато… когато е готова.

Когато и ние се почувствахме готови.

Тя кимна и ми се усмихна. В очите й искреше плаха радост — живот. Надежда за бъдещето, ярка и трогателна.

Поведох я към всекидневната, където Касиан държеше във всяка ръка по една бутилка с кехлибарен на цвят алкохол; Азриел вече разтриваше слепоочията си, а Мор вадеше изящни кристални чаши от бюфета.

— Питаш оттук накъде? — замисли се Илейн, отговаряйки със закъснение на въпроса ми отпреди няколко минути. И отправи очи към прозорците с изглед към слънчевите улици на Веларис. Усмивката й се разшири, толкова сияйна, че освети дори сенките на Азриел в другия край на стаята. — Иска ми се да засадя градина. — Обяви тя. — След всичко това… струва ми се, че светът се нуждае от повече градини.

Гърлото ми беше прекалено стегнато, за да отвърна веднага, ето защо просто я целунах по бузата, преди да потвърдя:

— Да, май си права.

Глава 81 Рисанд

Дори от кухнята ги чувах всичките. Плисъкът от гърлото на най-старото ми шише алкохол, последван от дрънченето на също толкова древните ми кристални чаши.

И смеха. Дълбокият, гърлен тътен на Азриел. Мор очевидно бе казала нещо и собственото й остроумие подтикна и самата нея към веселяшки кикот.

Към тях се присъедини и трети смях — като бистър звън на сребърни камбани. По-красив от музиката, която свиреха по безбройните зали и театри на Веларис.

Стоях пред кухненския прозорец, вперил поглед в лятната градина, без да виждам разцъфналите цветя, които Илейн Арчерън бе засадила през последните седмици. Просто се взирах в нищото, заслушан в прекрасния смях. Смехът на другарката ми.

Звънливостта му, радостта в него ме накараха да потрия с длан гърдите си.

Разговорът им ехтеше по коридорите и сякаш отново навлизаха в старата рутина, а… Толкова лесно бе могло да се разделим с нея. С това място. Един с друг. И знаех, че смехът… смехът им се лееше и заради това. От непримиримост и благодарност.

— Идваш ли да изпиеш по едно с нас, или възнамеряваш да се вторачваш в цветята цял ден?

Гласът на Касиан прониза ведрото съзвучие.

Щом се обърнах, двамата с Азриел стояха до кухненската врата с питиета в ръце. Сенкопоецът носеше две чаши — пусна ми втората по синкав полъх.

Хванах студения, масивен кристал.

— Не е особено благоразумно да се прокрадвате така зад гърба на Великия си господар — заявих, отпивайки щедра глътка.

Алкохолът прогори гърлото ми и разля приятна топлина в стомаха ми.

— На тази възраст е добре да те държим нащрек — отвърна Касиан и също отпи. Сетне се облегна на касата на вратата. — Защо се криеш тук?

Азриел му стрелна предупредителен поглед, но аз изсумтях, отпивайки друга глътка.

— Ама вие наистина сте подкарали специалните ми бутилките зачакаха. Ала смехът на Фейра прозвуча отново, последван от този на Илейн и Мор. А когато вдигнах очи към братята си, видях разбирането, изписано по лицата им.

— Истина е — рече тихо Азриел.

Никой от двамата не се присмя на сълзите в очите ми. Отпих за пореден път, за да отпусна гърлото си, и тръгнах към тях.

— Предлагам да не предприемаме подобни неща поне още петстотин години — пророних леко дрезгаво и чукнах чаша в техните.

Азриел се позасмя, а Касиан вирна вежда.

— И какво ще вършим дотогава?

Освен договарянето на мир, справянето с кралиците, които несъмнено щяха да ни създават неприятности, възстановяването на пропукания ни свят…

Мор се провикна да им занесем плато с храна. „Впечатляващо. С повечко хляб.“

Усмихнах се. И усмивката ми се разшири, когато смехът на Фейра проехтя отново, когато го усетих по връзката ни, по-бляскав от целия Звездопад.

— Дотогава… — отвърнах на братята си, премятайки ръце през раменете им, за да ги поведа обратно към всекидневната. Отправих поглед напред към смеха, към светлината, към бъдещето, което Фейра ми беше показала, по-красиво от всичко, за което можех да си мечтая. За което си бях мечтал в онези далечни, самотни нощи, когато единствено звездите бяха моя компания. Една от мечтите още беше несбъдната. Но не за дълго. — Дотогава ще се наслаждаваме на всеки миг от живота си.

Глава 82 Фейра

Намерих Рисанд на покрива под ярките, ниско надвиснали звезди. Плочките под босите ми крака още излъчваха топлината от слънцето.

Седеше в един от малките железни столове без светлина, без бутилка алкохол — само той, звездите и градът.

Наместих се в скута му и той ме обви в прегръдката си.

Дълго мълчахме. За съвсем кратко бяхме останали насаме след битката, и то толкова уморени, че нямахме сили за друго, освен да заспим. Тази вечер обаче… Той плъзна ръка надолу по бедрото ми, оголено от набраната ми нощница.

Когато ме погледна, подскочи и се засмя до рамото ми.

— Трябваше да се досетя.

— Продавачките ми я дадоха без пари. Като благодарност, задето съм ги спасила от Хиберн. Май ще ми хареса да се боря със злодеи, щом така ще се сдобивам с безплатно бельо.

Носех въпросното бельо от червена дантела под червената нощница, толкова скандално прозирна, че го разкриваше в целия му разкош.

— Нека ти напомня, че си пълна с пари.

— Може да имам пари, но не е казано, че трябва да ги харча.

Той стисна коляното ми.

— Добре. Тук имаме нужда от пестелив човек. Аз самият от доста време пръскам злато наляво и надясно, понеже от Двора на Мечтите не пропускат шанс да се възползват от абсурдната ми щедрост.

Отвърнах му с дълбок, гърлен смях и отпуснах глава назад върху рамото му.

— Амрен още ли ти е Втора?

— Наша Втора.

— Все същото е.

Рис зарисува лениви кръгове по голата ми кожа на коляното ми, на бедрото ми.

— Ако иска поста, неин е.

— Въпреки че вече няма свръхсила?

— Сега е Върховна елфа. Сигурен съм, че ще открие някой скрит талант, с който да ни измъчва.

Засмях се отново, любувайки се на допира му, на топлото му тяло до моето.

— Чух те — пророни той. — Докато… бях другаде.

Започнах да се напрягам от ужаса, който все още не ми даваше да спя нощем, от който едва ли скоро щях да се съвзема.

— В онези минути… — подех, когато той замилва утешително бедрото ми. — Рис… повече никога не искам да се чувствам така.

— Вече знаеш как се чувствах аз В недрата на Планината.

Извих шия, за да го погледна в очите.

— Повече никога да не си ме излъгал. Не и за такова нещо.

— Но за други неща може?

Ощипах го по ръката толкова безпощадно, че той се засмя и перна моята.

— Нямаше да позволя само вие, дамите, да оберете лаврите. Все някой от силния пол трябваше да се увенчае с малко слава, за да не ни се перчите цяла вечност.

Пак го ощипах.

Но той преметна ръка през кръста ми и ме притисна към себе си, заравяйки нос в косата ми.

— Чух те дори от онзи свят. Гласът ти ме накара да погледна назад. Да се позадържа тук.

Преди да отиде на онова място, което веднъж бях опитала да опиша на Резбаря.

— Дойде ли време да прекрачим прага — промълвих, — ще го сторим заедно.

— Договорихме се — съгласи се той и ме целуна нежно.

— Да, договорихме се — прошепнах до устните му.

Кожата на лявата ми ръка настръхна. Сякаш топъл допир се плъзна по нея.

Когато сведох поглед, съзрях нова татуировка — същата като онази от едно време, с изключение на черната лента от уговорката ми с Бриаксис, която Рис беше вплел съвършено сред завъртулките и спиралите.

— Предишната ми липсваше — подхвърлих невинно.

И по неговата лява ръка се спускаше такава татуировка. Не чак до пръстите като моята, а от лакътя до китката.

— Имитатор — рекох свъсено. — На мен ми стои по-добре.

— Хммм. — Той провлачи ръка надолу по гръбнака ми, бодвайки го с пръст на две места. — Миличкият ни Бриаксис е изчезнал. Знаеш ли какво значи това?

— Че трябва да го заловя и да го върна в библиотеката?

— О, при всички случаи.

Завъртях се в скута му и обвих с ръце врата му.

— Ще дойдеш ли с мен? На това приключение. И на всички останали.

Рис се приведе напред и ме целуна.

— На всичките.

В отговор звездите сякаш лумнаха по-ярко и се спуснаха още по-ниско, за да ни гледат. Крилата му изшумоляха и той ни премести в стола, отдавайки се по-настойчиво на целувката си, докато не ме остави без дъх.

После се озовах във въздуха.

Рис ме грабна на ръце и ни изстреля високо в звездната нощ.

Градът се ширеше под нас като блещукащо отражение. От крайречните кафенета се разнасяше музика. Хората се смееха, вървейки ръка за ръка по улиците и мостовете над Сидра. Тъмни петна все още бележеха морето от светлинки — купчини отломки и срутени сгради, но дори някои от тях бяха озарени с мънички точици светлина. Свещи. Непреклонни и прелестни сред непрогледната нощ.

Точно от това щяхме да имаме потребност през идните дни — по дългия път напред. Към един нов свят. Свят, който щях да оставя по-добър, отколкото го бях намерила.

Засега обаче… в този миг, докато градът под нас и всичко заобикалящо ни ликуваше заради трудно спечеления мир… аз също ликувах. С всеки удар на сърцето си. С всички звуци, аромати и образи, запечатващи се в съзнанието ми, толкова многобройни, че щеше да ми отнеме цял живот — няколко живота — да ги нарисувам.

Рис се понесе по въздуха, изпрати мисъл в съзнанието ми и се усмихна широко, когато призовах собствените си крила.

Сетне ме пусна и аз отлетях плавно от прегръдката му, любувайки се на топлия вятър, милващ всеки сантиметър от тялото ми, поглъщайки жадно въздуха с ухание на сол и цитруси. Бяха ми необходими няколко размаха, за да почувствам крилата си, да вляза в неговия ритъм. След това намерих равновесие.

И полетях. Зареях се в небето.

Рис се изравни с мен и когато ми се усмихна отново, докато се носехме заедно сред звездите, сред светлините и морския бриз, когато пак ми разкри всички чудеса на Веларис, на Дъгата, блеснала като жива река от цветове под нас… Когато погали с крило моето просто защото можеше, защото искаше и защото имахме безчет нощи, в които да го правим, да съзерцаваме цялата вселена заедно…

Дар.

Всичко това беше безценен дар.

Благодарности

Макар и вече да имам девет книги зад себе си, не ми е по-лесно да изразявам с думи огромната си благодарност към хората, озаряващи и личния, и професионалния ми свят само с присъствието си.

На Джош: всеки миг с теб е същински дар. Преди много време, когато вдигнах поглед към звездите, си пожелах да изпратят някого като теб в живота ми. Наистина вярвам, че са ме чули, защото, споделяйки с теб това щуро приключение, изживявам сбъдната мечта. Обичам те неимоверно.

На Ани: благодаря ти за гушкането, дивотиите и непрестанното просене на още и още лакомства, заради което вечно съм нащрек. Ще те обичам завинаги, кутренце (каквото и да разправят, знам, че можеш да прочетеш тези редове).

На агентката ми Тамар, която се труди неуморно и е най-свирепата тигрица на земята: всичко това нямаше да е възможно без теб и ще съм ти признателна докрай. Огромно благодаря.

На Кат Ондър: работата с теб беше страхотна привилегия и радост. Благодаря ти, че си толкова съзидателен, грижовен и прозорлив редактор, както и за дългогодишното приятелство.

На гениалния екип от издателство „Блумсбъри“: Синди Лох, Кристина Гилбърт, Катлийн Фарар, Найджъл Нютън,

Ребека Макнали, Соня Палмисано, Ема Хопкин, Иън Ламб, Ема Брадшоу, Лизи Мейсън, Кортни Грифин, Ерика Бармаш, Емили Ритър, Грейс Уули, Ешани Агравал, Емили Клопфер, Алис Григ, Елис Бърнс, Джени Колинс, Бет Елър, Кери Джонсън, Кели де Грут, Ашли Постън, Луси Макей-Сим, Хали Баумстийн, Мелиса Кавоник, Даян Аронсън, Линда Минтън, Кристин Ма, Дона Марк, Джон Кендъл, Никълъс Чърч и целия екип по защита на авторските права в чужбина — благодаря ви за усърдната работа по реализирането на тези книги, както и за това, че сте най-добрият международен издателски колектив на света. На Джон Касир и екипа на Си Ей Ей: благодаря ви, че подкрепяте мен и книгите ми.

На Каси Хоумър, изключителната ми асистентка: благодаря ти за цялата помощ и за приказния работен дух!

На родителите ми: благодаря ви за вълшебните приказки и фолклора, за околосветските приключения и за почивните сутрини с гевречета и пушена сьомга от „Мърис“. На Линда и Денис: възпитали сте толкова удивителен син, че вечно ще съм ви признателна. На семейството ми: толкова съм щастлива, че имам всички вас в живота си.

На Рошани Чокши, Линет Нони и Дженифър Арментраут: благодаря ви, че сте толкова ярки пътеводни светлини и разкошни приятели — и за всичките безценни коментари по тази книга. На Рене Ахдие, Стеф Браун и Алис Фанчианг: обожавам ви.

Гигантско благодаря на Саша Абсберг, Вилма Гонзалес, Алекса Сантяго, Рейчъл Доминго, Джесика Рийгъл, Кели Грабовски, Дженифър Кели, Лаура Ашфърт и Дияна Уан за това, че са страхотни, прекрасни хора. На превъзходната Кейти Флъм: хиляди благодарности, задето отдели време да прочетеш тази книга, както и за ценните коментари. На Луис Анг: благодаря, благодаря, благодаря за цялата ти невероятна добрина, заразна жизнерадост и удивителна щедрост.

На Чарли Боуотър, който е не само брилянтен художник, но и великолепен човек: благодаря ти за творенията, които ме трогнаха и вдъхновиха, и за всичкия ти усърден, феноменален труд върху книгата за оцветяване. За мен е чест да работим заедно.

И накрая на вас, скъпи читатели: благодаря ви от дъното на душата си, че придружихте двете ни с Фейра в това приключение. Не мога да опиша с думи колко много значат за мен искрените ви писма, невероятните ви картини, прекрасната ви музика и страхотните ви костюми. Истински благословена съм с читатели като вас и нямам търпение да споделим заедно още от този свят в следващата ми книга!