Двойна беля

Дванадесета главаРазкрити тайни

— Бих искала да свикам семеен съвет — заявих по-късно същия ден, когато всички бяха вкъщи, строителите си бяха тръгнали и ние седяхме около масата след вечеря.

— Аз пък искам да гледам едно предаване по телевизията — обади се Адам.

— Само за пет минути — настоях. — Важно е.

— Виж я ти! — изсумтя Адам, но остана на мястото си.

Мама и татко добиха притеснен вид.

— Нали не вземаш наркотици, ангелче? О, боже… — подхвана мама.

— Не, мамо! Не вземам наркотици. Само на дванайсет съм!

— Напоследък децата започват отрано — вметна Адам.

— О, я млъквай! — рекох. — И не съм дете.

— Да не си се провалила на изпитите? — предположи татко.

— Оставете Ева да се доизкаже — намеси се Лилит, която също имаше разтревожен вид. — Явно има да ни казва нещо сериозно, а за твоя информация, тате, още не сме държали изпитите си.

Беше време да призная и втората си тайна на семейството си. Поех си дълбоко въздух и си спомних всичко казано от Херми и Селена.

— Добре. Аз… днес имах сеанс с госпожица Луна и… аз… такова. — Имаше само един начин да го направя. — А… А… ААААА. СТРАХ МЕ Е ОТ ТЪМНОТО!

Мама доста се стресна от този мой изблик.

— Не е нужно да крещиш, скъпа — рече.

— СТРАХ МЕ Е ОТ ТЪМНОТО! — повторих.

— Леле, със сигурност се друса — рече Адам. — Класически симптом — не може да контролира силата на гласа си.

— Грешиш, Адам. Не се друсам. Страхувам се от тъмното.

— И откога? Винаги са ти харесвали страшните сбирки… — учуди се той.

— И страшните филми… — добави Лилит.

— Мразя ги. Винаги съм ги мразела. Те ме плашат и ми причиняват кошмари.

— Страшни сбирки? Страшни филми? — повтори татко. — Как…

— Откога продължава това, скъпа? — прекъсна го мама.

— Някъде откакто станах на шест — отвърнах.

Адам изглеждаше шокиран.

— Сериозно? — попита той.

— Сериозно.

— Не, имам предвид — откога са тези страшни сбирки? — попита мама.

— О… — започнах. Лилит ме гледаше съсредоточено, а Адам — с безпокойство. — Ами аз… това е тайна…

Мама въздъхна и поклати глава.

— Ама и вие с вашите тайни. Не знам…

— Защо никога не си ни казвала, че се страхуваш от тъмното? — пожела да узнае татко.

Погледнах към Лилит.

— Не исках да ме изолират.

Мама стана, дойде при мен и ме прегърна.

— Мъничката ми. Да ни беше казала.

— Мислех, че всички вие ще ме сметнете за страхлива или глупава.

— Ами такава си — обади се Адам.

Лилит го срита по пищяла.

— Не оказваш особена помощ в момента.

Адам сви рамене.

— Може да е страхливка, но това не означава, че не ми пука. Не е нужно повече да идваш, щом не искаш.

— Точно от това се притеснявах — изтърсих. — Че няма да ме вземате с вас на страшните сбирки.

— Какво по-точно представляват тези страшни сбирки, за които говорите непрекъснато? — кипна татко. Адам и Лилит незабавно скръстиха ръце, сякаш по този начин искаха да възпрепятстват издаването на тайната ни.

— О, просто на тях си разказваме истории за духове и такива работи — измърмори сестра ми. — Не е нищо кой знае какво. — Тя стана и тръгна да излиза.

— Седни веднага на мястото си, госпожичке — нареди татко.

— Ама, тате…

— Никой няма да стане от масата, докато не разнищим тази история — заяви той. — Е, някой ще ми обясни ли какво става? — Той погледна строго Адам.

Брат ми сби рамене.

— Както каза Лилит — не е нищо особено, просто някои вечери се събираме, за да си разказваме страховити истории. Всички деца го правят.

— Не и на гробището — чух се да казвам.

— Какво? Какво гробище? — извиси глас мама.

— Ъъъ… онова, дето беше до предишната ни къща — обясних, след което се проклех. Нямах намерение да издрънкам всичко толкова бързо, но някак не успях да се сдържа. Сякаш този сеанс по-рано днес бе развързал езика ми и думите ми се лееха като вода през повреден бент. Херми и Селена бяха казали да дам шанс на семейството си да ме разберат, но май работите не вървяха толкова гладко, колкото се предполагаше.

Татко обърна поглед към Лилит.

— Е? — рече. — Ти няма ли да добавиш нещо към този разговор?

Лилит сведе поглед към масата.

— Ами може и да сме излизали един-два пъти навън, обаче…

— През нощта? — подхвърли мама.

Тя кимна, а мама ахна смаяно.

— А къде сме били ние с баща ви?

— В леглото — измърмори Лилит.

— О, боже мой! — възникна мама и погледна ужасено татко, който поклати глава. — Ами ако ви се беше случило нещо? Знаете ли какви хора се разхождат из улиците по нощите? Аз… аз…

— Мариса, успокой се — обади се баща ми, макар че той самият изобщо не изглеждаше спокоен. — Всички са тук, така че ме чуйте. Бъдете сигурни, че отсега нататък ще следим зорко какво се случва в тази къща. И извън нея. Забранявам страшните сбирки. Както и филмите на ужасите. Разчитах, че имате повече мозък в главите си, отколкото да се занимавате с разказване на страшни истории и да си изкарвате акъла един на друг.

— Беше забавно — измърмори Адам под носа си.

— Какво каза? — поиска да разбере татко.

— Нищо.

— Ева и Лилит, тази вечер ще спите в нашата спалня, защото утре рано започва ремонтът на стаите ви. Така че, Ева, няма от какво да се боиш. Ние ще сме до теб, а след това ще се опитаме заедно да разрешим проблема. Адам, вярвам, че си достатъчно голям, за да не постъпваш толкова глупаво занапред.

Адам и Лилит ме изгледаха свирепо. Изгледах ги и аз.

По-късно вечерта цялото семейство седнахме пред телевизора. Всички гледахме историческия канал. Даваха документален филм за някакъв древен крал. Беше супер досаден. На няколко пъти се опитах да уловя погледите на Адам или на Лилит, за да направя смешна физиономия или нещо такова, но те не ме поглеждаха. Седяха неподвижно, със стиснати устни. Предложих да направя горещ шоколад, но само мама и татко поискаха. По-късно изгасиха телевизора и ние се затътрихме към леглата си в гробна тишина.

Точно това ми се щеше да избегна — мислех си, докато си миех зъбите. — Издадох две тайни и веднага успях да разстроя всички, а Адам и Лилит вече ме мразят. Не мога да си представя каква ще е реакцията им, щом научат и последната ми тайна.