ГЛАВА 3

Мисис Фолиът влезе първа, последва я Поаро. Къщата бе строена с вкус и имаше чудесно разпределение. Мисис Фолиът мина през вратата вляво, водеща към изискана малка всекидневна, и продължи към обширния салон зад нея, пълен с гости, които в този момент като че говореха в един глас.

— Джордж — съобщи мисис Фолиът, — ето го и мосю Поаро, който бе така любезен да дойде и да ни помогне. Сър Джордж Стъбс.

Сър Джордж, който говореше на висок глас, се обърна към тях. Бе едър мъж с червендалесто лице и с брада, която не му отиваше. Придаваше му доста смущаващо изражение като на актьор, който още не е решил каква роля ще играе — дали на едър земевладелец или пък на грубоват плантатор от колониите. Но брадата му в никакъв случай не напомняше за флота въпреки твърденията на Майкъл Уейман. Сър Джордж се държеше свободно и говореше весело, ала очите му бяха малки и хитри, с особен пронизващ светлосин цвят.

Той сърдечно поздрави Поаро.

— Толкова се радваме, че вашата приятелка мисис Оливър ви убеди да дойдете — рече домакинът. — Чудесно хрумване от нейна страна. Вие ще бъдете голямата ни атракция — сър Джордж се огледа смутено. — Хати! — извика той, а после повтори малко по-силно: — Хати!

Лейди Стъбс се поклащаше в огромен люлеещ се стол на известно разстояние от останалите. Като че ли не обръщаше никакво внимание на това, което ставаше наоколо. Съзерцаваше усмихнато ръката си, отпусната на облегалката на стола. Обръщаше дланта си наляво и надясно, така че огромният изумруд върху тежкия пръстен на средния й пръст да поглъща светлината в зелените си глъбини.

Леко стресната, тя вдигна очи като дете и промълви:

— Приятно ми е.

Поаро наведе глава в поклон.

Сър Джордж продължи с представянето:

— Мисис Мастъртън.

Мисис Мастъртън бе доста величествена и напомняше с вида си чистокръвен булдог. Имаше издадена долна челюст и големи, тъжни и леко кръвясали очи.

Тя му кимна и продължи разговора с плътен глас, който отново накара Поаро да си помисли за плътния лай на булдог.

— Тоя глупав спор за сергията, където ще се сервира чай, трябва да бъде решен, Джим — настояваше мисис Мастъртън. — Все има начин. Не можем да допуснем цялото празненство да се провали, заради местническите ежби на разни идиотки.

— Ама разбира се — отвърна събеседникът й.

— Капитан Уорбъртън — продължи сър Джордж. Капитан Уорбъртън, който бе облечен в карирано спортно сако и имаше доста грубовато лице, показа ред бели зъби в донякъде вълча усмивка, а после продължи да разговаря.

— Не се тревожи, аз ще го уредя — каза той. — Ще отида при тях и ще ги вразумя. А къде ще бъде палатката на гадателката? При магнолията ли? Или в края на поляната, до рододендроните?

Сър Джордж продължаваше с представянето.

— Мистър и мисис Леги.

Един висок млад мъж, чието лице бе силно олющено от слънцето, кимна с любезна усмивка. Съпругата му, луничава червенокоса красавица, кимна приветливо, после се впусна в спор с мисис Мастъртън, а приятното й сопрано направи странен дует с плътния лай на събеседничката.

— Не до магнолията… до страничния вход…

— Някой иска да провали всичко… но ако има опашка…

— Доста по-хладно. Искам да кажа, слънцето огрява цялата къща.

— А хвърлянето на топка не трябва да е много близо до къщата… момчетата направо обезумяват, когато я мятат…

— А това — съобщи сър Джордж — е мис Бруис, която ръководи всички ни.

Мис Бруис седеше зад голям сребърен поднос с чай. Беше слаба оправна жена някъде над четирийсетте, държеше се мило.

— Приятно ми е, мосю Поаро — каза мис Бруис. — Дано сте пътували добре. Влаковете по това време на годината понякога са ужасно претъпкани. Дайте да ви сипя чай. Мляко? Захар?

— Съвсем малко мляко, мадмоазел, и четири бучки захар — вметна Поаро, докато тя му наливаше от чая. — Виждам, че всички сте много заети с подготовката.

— Да, наистина. В последния момент винаги се появяват разни дреболии, за които трябва да се погрижим. А хората в днешно време могат да те провалят по най-невероятен начин. И с навесите, и със сергиите, и с продуктите. Трябва непрекъснато да им напомняш. Половината сутрин прекарах на телефона.

— А какво стана с колчетата, Аманда? — обади се сър Джордж. — И с допълнителните стикове за голф?

— Всичко е уредено, сър Джордж. Мистър Бенсън от клуба за голф бе много любезен.

Тя подаде чая на Поаро.

— Желаете ли сандвич, мосю Поаро? Тези тук са с домати, а онези — с пастет. Но може би — реши мис Бруис, сетила се за четирите бучки захар, — ще предпочетете сметанената торта?

Поаро наистина предпочете сметанената торта и си отряза най-сладкото и сочно парче.

После, като крепеше внимателно чинийката, се отправи към домакинята и седна до нея. Тя все още се забавляваше с пръстена на ръката си, вдигна очи към Поаро и се усмихна радостно като дете.

— Вижте — рече му. — Нали е хубав?

Той я бе наблюдавал внимателно. На главата си бе сложила голяма сламена шапка като китайски кули, в ярък пурпурен цвят. От отражението, което шапката хвърляше, лицето й изглеждаше розово. Имаше екзотичен вид и с тежкия грим съвсем не приличаше на англичанка. Кожата й бе млечнобяла, с матов оттенък, устните й бяха начервени с ярко цикламено червило, а очите — силно гримирани. Изпод шапката се подаваше черната й права коса, обгръщаща главата й като кадифена шапчица. Лицето й бе красиво, но в него нямаше нищо английско. Тя бе творение на тропическото слънце, попаднало сякаш случайно в английския салон. Ала Поаро бе поразен най-вече от очите й. Погледът й бе като на дете, почти безучастен.

Въпросът си бе задала по доверителен, детински начин и Поаро й отговори така, както би отвърнал на дете.

— Много хубав пръстен — каза той. Жената изглеждаше доволна.

— Джордж ми го подари вчера — прошепна тя, понижавайки глас, като че ли споделяше тайна. — Дава ми какви ли не неща. Много е мил.

Поаро се загледа отново в пръстена и протегнатата върху облегалката на стола ръка. Ноктите й бяха много дълги и лакирани в червеникавокафяво.

Сети се за един цитат: „Те не шетат, нито пък предат…“

Наистина не можеше да си представи лейди Стъбс да шета или да преде. Но въпреки това едва ли би я описал като олицетворение на чистотата. Тя бе далеч по-изкуствено творение.

— Салонът ви е много красив, мадам — подхвърли Поаро, оглеждайки се одобрително.

— Сигурно — отвърна разсеяно домакинята. Вниманието й още бе привлечено от пръстена: с наведена встрани глава тя движеше ръката си и наблюдаваше зеленикавите отблясъци в глъбините на камъка. После прошепна доверително:

— Виждате ли? Той ми намига.

Изведнъж избухна в смях, а Поаро остана като попарен. Смехът й бе висок и необуздан.

— Хати! — провикна се от другия край на стаята сър Джордж.

Гласът му бе внимателен, но в него се усещаше скрито предупреждение. Лейди Стъбс спря да се смее. Поаро продължи, сякаш нищо не се е случило.

— Девъншир е много красиво графство. Не мислите ли?

— През деня е красиво — отвърна лейди Стъбс. — Когато не вали дъждът — тъжно додаде тя. — Но няма много барове.

— А, ясно. Обичате ли нощните заведения?

— Ами да — тутакси отговори лейди Стъбс.

— И защо обичате толкова много нощните заведения?

— В тях има музика и човек може да потанцува. А пък аз си слагам най-хубавите дрехи, гривни и пръстени. И всички други жени са с хубави дрехи и бижута, но моите са най-хубави.

Усмивката й изразяваше огромно задоволство. Поаро усети лек пристъп на съжаление.

— И всичко това ви е много приятно, така ли?

— Да. Обичам и казиното. Защо в Англия няма казина?

— И аз често съм се чудил — въздъхна Поаро. — Може би защото казиното не отговаря на английския Дух.

Тя го погледна неразбиращо. После се наведе леко към него.

— Веднъж в Монте Карло спечелих шейсет хиляди франка. Заложих на числото 72 и излезе то.

— Сигурно е било много вълнуващо, мадам.

— О, да. Джордж ми дава пари да играя, но обикновено ги губя.

Изглеждаше натъжена.

— Жалко.

— Е, не е чак толкова жалко. Джордж е много богат. Хубаво е да си богат, нали?

— Много е хубаво — внимателно отговори Поаро.

— Ако не бях богата, сигурно щях да приличам на Аманда — тя насочи поглед към мис Бруис на масата с чая и я изгледа безстрастно. — Много е грозна, нали?

В този момент мис Бруис вдигна очи и погледна към мястото, където седяха. Лейди Стъбс не бе говорила високо. Поаро се запита, дали Аманда Бруис не е дочула нещо.

Отмести очи към капитан Уорбъртън. Той го гледаше иронично и весело.

Поаро побърза да смени темата.

— Имахте ли много грижи при подготовката на тържеството? — попита той.

Хати Стъбс завъртя глава.

— А, не, според мен е ужасно отегчително — ужасно глупаво. Нали има прислужници и градинари. Защо те да не направят всичко?

— О, мила моя! — чу се гласът на мисис Фолиът. Тя бе дошла и бе седнала на съседното канапе. — Така са те възпитали на вашия остров. Но животът в Англия вече не е такъв. И на мен ми се иска да е така — старата дама въздъхна. — В днешно време човек трябва да върши почти всичко сам.

Лейди Стъбс сви рамене.

— Според мен е глупаво. Какъв е смисълът да си богат, след като трябва да вършиш всичко сам?

— Някои смятат, че е забавно — с усмивка обясни мисис Фолиът. — Аз например. Не че всичко е забавно, но някои неща. Обичам градинарството и с желание участвам в подготовката на тържества като утрешното.

— Нещо като забава ли ще бъде? — с надежда попита лейди Стъбс.

— Като забава — с много, много хора.

— Като на прием при лейди Аскот ли? С големи шапки и всички са много елегантни.

— Е, не съвсем като при лейди Аскот — рече мисис Фолиът, после добави меко. — Но трябва да свикнеш да се забавляваш и с увеселенията в провинцията, Хати. Тази сутрин трябваше да ни помогнеш, вместо да лежиш в леглото и да станеш чак за чая.

— Болеше ме главата — нацупено отговори Хати.

После настроението й се промени и тя се усмихна предано на мисис Фолиът. — Но утре ще бъда добра. Ще правя каквото ми кажеш.

— Твърде мило от твоя страна, моето момиче.

— Ще облека новата си рокля. Донесоха ми я тая сутрин. Ела с мен горе да я видиш.

Мисис Фолиът се поколеба. Лейди Стъбс се изправи и рече настоятелно:

— Трябва да дойдеш. Моля те. Роклята е чудесна. Ела сега!

— Е, добре.

Мисис Фолиът се засмя насила и стана.

Докато дребната й фигура следваше през вратата високата Хати, Поаро зърна лицето й и остана доста изненадан от умората, която бе заменила усмивката. Възрастната жена сякаш се бе отпуснала, вече не бе нащрек и беше махнала маската за пред хората. Все пак сигурно имаше и още нещо. Възможно бе да страда от някаква болест, за която както много жени изобщо не споменава. Поаро си помисли, че тя не е жена, която би искала да предизвиква съчувствие или съжаление.

Капитан Уорбъртън се отпусна на стола, току-що освободен от Хати. Той също се загледа към вратата, през която двете жени бяха излезли преди малко, но когато заговори, нямаше предвид възрастната. Усмихна се леко и каза провлечено:

— Красиво създание, нали? — погледна с крайчеца на окото към сър Джордж, който излизаше през портала на терасата, следван от мисис Мастъртън и мисис Оливър. — Направо съсипва горкия сър Джордж. Нищо не й е достатъчно! Бижута, визони и какво ли още не. И досега не знам дали е разбрал, че нещо не й е наред. Сигурно смята, че няма значение. В крайна сметка богатите не търсят умни партньорки.

— От каква националност е тя? — попита с интерес Поаро.

— Винаги ми е приличала на южноамериканка. Но мисля, че е от Карибските острови. Дето произвеждат захар, ром и други такива неща. От някое старо тамошно семейство — креолка е, нямам предвид метисите. Според мен на тия острови всички се женят помежду си. Което пък води до затъпяване.

Към тях се приближи младата мисис Леги.

— Виж какво, Джим — започна тя, — трябва да ме подкрепиш. Тая сергия трябва да бъде където решихме — в далечния край на поляната, с гръб към рододендроните. Това е единственото възможно място.

— Мама Мастъртън не смята така.

— Е, тогава я разубеди. Той й се усмихна хитро.

— Мисис Мастъртън е моята шефка.

— Шеф ти е Уилфред Мастъртън. Той е депутат в парламента.

— Страх ме е да го кажа, но не той, а тя трябва да е в парламента. Тя играе мъжката роля. Бога ми, ако не е така.

Сър Джордж се върна от терасата.

— А, ето те и теб, Сали — възкликна той. — Трябваше ни. Да не мислиш, че всеки може да следи кой слага масло на кифлите, кой прави тортата и защо сергията със зеленчуци е там, където трябваше да бъде щандът с модни облекла! Къде е Ейми Фолиът? Тя ще се оправи с тия хора — може би е единствената, която ще излезе на глава с тях.

— Качи се горе с Хати.

— А, така ли?…

Сър Джордж се огледа донякъде безпомощно, а мис Бруис скочи от масата, където пишеше покани, и предложи:

— Аз ще я повикам, сър Джордж.

— Благодаря, Аманда. Мис Бруис излезе от стаята.

— Трябва да намеря още мрежа за оградата — измърмори сър Джордж.

— За празненството ли?

— Не, не. За да я опънат в гората, където е границата ни с Худаун Парк. Старата се е прокъсала и ония минават оттам.

— Кои ония?

— Хората, дето влизат в чужди имения! — възкликна сър Джордж.

Сали Леги весело подхвърли:

— Приличате ми на Бетси Тротуд по време на кампанията й срещу магаретата.

— Бетси Тротуд ли? Коя е пък тя? — попита простодушие сър Джордж.

— Дикенс.

— А, Дикенс! Чел съм навремето „Пикуик“. Книгата не беше лоша. Никак не беше лоша, бях изненадан. Но дайте сега сериозно, тия, дето минават напряко, станаха цяла напаст, откакто откриха онова щураво младежко общежитие. Сблъскваш се с тях на всяка крачка, носят най-невероятни ризи — тази сутрин едно момче беше навлякло риза с пълзящи костенурки и други твари, направо си помислих, че съм прекалил с пиенето. Половината не знаят английски, само ти плямпат неразбрано… — той започна да ги имитира: — „О, моля, да, можете кажете мене — това път за ферибот?“ Казвам им, че не е, крещя им и ги пращам назад, откъдето са дошли, а те само мигат, блещят се и не разбират нищо. А момичетата се кикотят. От всякакви националности са — италианци, югославяни, холандци, финландци, няма да се изненадам, ако има и ескимоси! И половината са сигурно комунисти — завърши мрачно той.

— Хайде, Джордж, не започвай пак с комунистите — рече мисис Леги. — Ще дойда и ще ти помогна да се оправиш с пощурелите жени — тя го изведе през портала за терасата и извика през рамо: — Хайде, Джим! Ела да се жертваш в името на едно велико дело.

— Добре, но искам да обясня на мосю Поаро за „Търсенето на убиеца“, нали той ще раздава наградите.

— Можеш да му обясниш и по-късно.

— Ще ви изчакам тук — любезно обеща Поаро.

В настъпилата тишина Алек Леги се протегна на стола и въздъхна.

— Жени! — обади се той. — Като рояк пчели са — извърна се и погледна през прозореца. — И за какво е всичко това? Заради някакво си глупаво градинско увеселение, за което никой не го е грижа.

— Ала явно има хора — отбеляза Поаро, — за които то не е без значение.

— Но защо хората нямат поне мъничко разум? Защо ли не могат да разсъждават? Помислете за хаоса, в който е изпаднал целият свят. Не разбират ли, че обитателите на земното кълбо се готвят да се самоубият?

Поаро правилно прецени, че не възнамерява да отговаря на подобен въпрос. Поклати глава със съмнение.

— Освен ако не направим нещо, преди да е станало твърде късно… — Алек Леги замълча. Върху лицето му се изписа гняв. — А, да. Знам какво си мислите. Че съм ядосан, изнервен и така нататък. Като проклетите доктори. Препоръчват почивка, промяна и морски въздух. Добре де, дойдохме със Сали тук и наехме вилата до воденицата за три месеца, а аз спазвам предписанията им. Лових риба, къпах се, правих дълги разходки и се пекох на слънце…

— Да, забелязах, че сте се пекли — учтиво вметна Поаро.

— А, това ли? — Алек прокара ръка по обеленото си лице. — Това тук е последица от чудесното английско лято, което е толкова рядко. Но полза никаква. Не можеш да избягаш от истината, като просто й обърнеш гръб.

— Не, никога не можеш да избягаш от истината.

— А попаднеш ли в селска обстановка като тукашната, усещаш много по-остро нещата и невероятната апатия на хората в тая страна. Даже Сали, която е достатъчно интелигентна — и тя е същата. Защо да се тревожим? Така ми казва. Това ме вбесява! Защо да се тревожим?

— Питам ви само от любопитство, защо се тревожите?

— Господи, и вие ли?

— Не, това не е съвет. Просто искам да чуя отговора ви.

— Не разбирате ли, че някой трябва да направи нещо.

— И този някой сте вие, така ли?

— Не, не. Не лично аз. Човек не може да се занимава само със себе си в подобни времена.

— Защо не? Дори в „подобни времена“, както се изразихте, човекът си остава човек.

— А не бива! В трудно време, когато въпросът е на живот или на смърт, човек не може да мисли за собствените си дребни болки и грижи.

— Уверявам ви, напълно грешите. През последната война по време на едно жестоко въздушно нападение ме занимаваше не толкова мисълта за смъртта, колкото болката, която ми причиняваше мазолът на малкия пръст на крака ми. Тогава се изненадах, че е така. „Помисли — казах си аз, — смъртта може да настъпи всеки момент.“ Но още усещах болката от мазола — всъщност се чувствах обиден, че трябва да понасям и тази болка наред със страха от смъртта. Именно защото можех да загина, всеки малък личен проблем в живота ми придобиваше още по-голяма важност. Веднъж видях една жена, блъсната на улицата от кола — кракът й беше счупен, а тя се разплака, защото видяла, че на чорапа й има бримка.

— Което за сетен, път показва колко глупави са жените!

— Показва какви са хората. Именно благодарение на тази вглъбеност в личния живот вероятно е оцелял човешкият род.

Алек Леги се засмя презрително.

— Понякога си мисля — каза той, — че не е трябвало да оцелява.

— Това — настоя Поаро — е своеобразна форма на покорство. А покорството е ценно. Спомням си през войната във вашето метро имаше един лозунг: „Всичко зависи от теб!“ Според мен е бил измислен от някой прочут теолог, но внушението му бе опасно и нежелателно. Защото не е вярно. Не всичко зависи например от мисис Еди-коя си от село Еди-кое си. И ако тя си въобрази, че нещата стоят така, няма да е от полза за самата нея. Докато тя си мисли за ролята, отредена и в съдбините на света, бебето й може да се залее с вряла вода.

— Според мен сте доста старомоден в разбиранията си. Нека чуем какъв би бил вашият лозунг.

— Не ми трябва да си измислям лозунг. Тук, в Англия, имате един много стар, който ме задоволява напълно.

— И какво гласи той?

— „Вярвай в Бога и дръж барута си сух.“

— Добре, добре… — Алек Леги изглеждаше развеселен. — Съвсем неочакван отговор. Знаете ли какво бих искал да видя в тази страна?

— Несъмнено нещо насилствено и неприятно — усмихнат предположи Поаро.

Алек Леги остана сериозен.

— Бих искал да видя, че всички слабоумни са унищожени — и то веднага! Да не ги оставят да се размножават. Ако оставят едно единствено поколение интелигентни хора да се размножават — помислете само какъв ще е резултатът.

— Вероятно пациентите в психиатричните клиники рязко ще се увеличат — сухо отвърна Поаро. — Растението трябва да има и корени, и цветове, мистър Леги. Колкото големи и красиви да се цветовете, ако корените в земята бъдат унищожени, няма да има никакви цветове — после подхвърли закачливо: — Мислите ли, че лейди Стъбс е кандидатка за камерата на смъртта?

— Да, естествено. Полза никаква от жена като нея. Допринесла ли е тя някога с нещо за обществото? Имала ли е някога някаква друга мисъл в главата си, която да не е била свързана с дрехи, скъпи кожи или бижута? Питам ви, каква е ползата от нея?

— Ние двамата — рече учтиво Поаро — безспорно сме много по-интелигентни от лейди Стъбс. Но — поклати той тъжно глава — истината за съжаление е, че и двамата далеч не сме толкова декоративни.

— Декоративни ли… — ахна Алек, преизпълнен от гняв, но бе прекъснат от мисис Оливър и капитан Уорбъртън, които влизаха от терасата.

Загрузка...