Дяволски устройства

20. Живот сред вълните на океана

— Пенироял, скъпи?

— Ммммм?

Беше сутрин в Павилиона и кметът и кметицата седяха в двата края на дългата маса в залата за закуска, предпазена от горещото слънце, благодарение на муселинови щори. Зад стола на кметицата се намираше нейният африкански роб, който махаше с ветрилото си от щраусови пера, заливаше я с хладен въздух и повдигаше страниците на вестника, който съпругът ѝ се опитваше да чете.

— Пенироял, на теб говоря.

Професорът въздъхна и остави вестника.

— Да, Бу-Бу, съкровище мое?

Общоизвестна истина е, че когато един изследовател измамник забогатее, трябва да си вземе съпруга и Пенироял намери такава в лицето на Бу-Бу Хекмондуайк. Преди петнадесет години, когато „Хищническо злато“ оглавяваше класациите с бестселъри на борда на всеки град в Ловния район, тя му се стори добър вариант. Семейството ѝ беше от старата аристокрация на Брайтън, но бяха бедни. Пенироял, от своя страна, беше обикновен авантюрист, затова пък богат. Бракът позволи на семейство Хекмондуайк да се замогне отново и осигури социалното влияние, от което професорът имаше нужда, за да бъде избран за кмет. Бу-Бу беше чудесна съпруга за един амбициозен човек. Тя беше много добра в неангажиращите разговори и аранжирането на цветя, организираше вечерни партита с прецизността на военен и беше експерт по всякакви празненства, галавечери и откриване на малки болници.

Въпреки всичко това Пенироял съжаляваше, че се е оженил. Бу-Бу беше толкова голяма, силна и пищна жена, че дори присъствието ѝ в една стая с него го изморяваше. Беше запалена певица аматьор и си падаше по оперите на Синята метална култура, които пееше по цели дни, без да уцели нито един верен тон, и обикновено приключваха със смъртта на всички герои. Когато Пенироял я ядосаше с въпроси относно цената на най-новата ѝ рокля или флиртуваше открито със съпругата на някой от съветниците по време на вечеря, Бу-Бу започваше да репетира гамите, докато прозорците не се разтресяха, или изваждаше грамофона си и пускаше на гостите всичките шестстотин версии на „Харпунова ария“ от „Диана, принцесата на китовете“.

— Искам да ме слушаш, когато ти говоря, Пенироял — каза тя и остави кроасана със заплашително движение.

— Разбира се, скъпа. Просто четях в „Палимпсест“ последните новини от войната. Чудесни са. Карат ме да се гордея, че съм мобилист.

— Пенироял!

— Да, скъпа моя?

— Както знаеш, отговарям за организацията на бала по повод Лунния фестивал — каза Бу-Бу — и нямаше как да не забележа, че си поканил Летящите порове.

Пенироял сви рамене, но като че ли го направи с цялото си тяло.

— Не съм убедена, че трябва да каним наемници, Нимрод.

— Поканих само лидерката им, Орла Туомбли — възрази професорът. — Навярно съм споменал, че ако желае, може да доведе някои от приятелите си. Не исках да се чувства самотна, разбираш… Тя е известна авиаторка. Бойната ѝ машина, „Бомба вомбат“, свали три дреднаути в Битката в Бенгалския залив.

Докато говореше, Пенироял си представи жената ас, която беше елегантна и прекрасна в своя розов кожен авиаторски костюм. Професорът винаги се гордееше с факта колко е популярен сред жените. В младостта си беше имал няколко страстни романса с екзотични и красиви дами (сещаше се за Минти Бапснак, Занзибарски Праскови и женския отбор по крокет на Тракшънград Смоленск). Надяваше се съвсем скоро да добави и Орла Туомбли към този списък.

— Красива е, нали? — попита с леден тон Бу-Бу.

Пенироял се помести неудобно в стола си.

— Не мога да кажа, че съм забелязал… — запелтечи той. Мразеше подобни сцени. Този неприятен и подозрителен поглед в очите на съпругата му беше точно онова, помисли си той, което можеше да откаже един мъж от закуската му. За щастие, от разпита го спаси една от домашните му робини, която отвори вратата на залата за закуска и обяви:

— Господин Пловъри е дошъл да ви види, Ваше обожание.

— Чудесно! — изрева Пенироял и стана радостен на крака да посрещне госта си. — Пловъри! Скъпи ми приятелю! Много се радвам, че те виждам!

Уолтър Пловъри, търговец на антики от една от по-бедните части на Лейнс, беше съветник на кмета по въпросите, свързани със Старата технология, и му беше помогнал да направи значителна сума пари, като тайно продаваше предмети от Брайтънския музей. Той беше дребен, нервен човечец, с лице, което приличаше на направено от тесто и забравено да бъде изпечено. Търговецът се стресна от темпераментното посрещане на Пенироял. Обикновено хората не се радваха да го видят… но пък хората не бяха подлагани на разпит от госпожа Пенироял за красиви авиаторки, когато посетителят влезе.

— Направих проучване относно онзи предмет, който Негово обожание ми показа — каза мъжът и се приближи до шефа си. Очите му се стрелнаха несигурно към Бу-Бу. — Помните ли, Ваше обожание? Предмета?

— О, няма нужда от потайност, Пловъри — каза му кметът. — Бу-Бу знае всичко. Нали така, моя малка обърната с главата надолу тортичке? Става въпрос за онази метална книга, която отмъкнах от стария Шкин миналата седмица. Помолих Пловъри да я погледне, за да разбера какво мисли…

Бу-Бу се усмихна едва, взе вестника и го отвори на страницата с клюките.

— Извинете ме, господин Пловъри. Приказките за Стара технология са ми толкова скучни…

Съветникът кимна, поклони ѝ се и се обърна отново към Пенироял.

— Предметът все още ли е при Вас?

— Намира се в сейфа в кабинета ми — отвърна кметът. — Защо? Мислиш ли, че може да струва нещо?

— Въ-ъ-ъзможно е — отвърна внимателно Пловъри.

— Изгубеното момиче, което я донесе, смяташе, че има нещо общо с подводниците.

Съветникът си позволи да се засмее леко.

— О, не, Ваше обожание. Тя определено не знае нищо за машинните езици на древните.

— Машинен език, а?

— Код, който е бил използван от предшествениците ни, за да комуникират с един от компютърните им мозъци. Не намирам пример точно за този език никъде в историческите анали, но въпреки това има сходства с някои оцелели фрагменти от американския военен код.

— Американски, а? — попита Пенироял и бързо добави: — Военен? Това може да ни изкара малко пари. Тази война продължава вече четиринайсет години. Хората са отчаяни. Научните отдели на големите бойни градове ще платят цяло състояние за някое супероръжие.

Лицето на Пловъри се зачерви значително, когато си представи своя процент от постъпленията.

— Желаете ли да уредя продажбата, Ваше обожание? Имам връзки в Свободните мобилни щати…

Пенироял поклати глава.

— Не, Пловъри, аз ще се заема. Няма смисъл да предприемаме каквото и да било преди Лунния фестивал. Ще прибера книгата обратно в сейфа си, докато не приключат празненствата и след това ще се свържа с няколко от моите контакти. Познавам една археоложка, очарователна млада жена на име Круус Морчард. Тя често се отбива в Брайтън през есента и винаги търси необичайни предмети Стара технология. Да, мисля, че мога да уредя продажба, без да те занимавам, Пловъри.

Кметът избута недоволния търговец на Стара технология и седна отново на масата, за да продължи със закуската си, но в този момент пред очите му се появи „Палимпсест“, който съпругата му беше натикала в лицето му. На първата страница от клюкарската секция имаше негова снимка в пълен размер как влиза в едно казино в Лейнс, под ръка с Орла Туомбли, която изглеждаше като богиня, по-ослепителна, отколкото Пенироял си спомняше.

— Е — избухна той, — не бих я нарекъл точно красива…

— Горката Бу-Бу! — каза Рен, която стоеше незабелязана на високия балкон над залата за закуска до новата си приятелка Синтия Туайт. Разговорът на Пенироял с Пловъри беше прекалено тих, за да го чуе, но за сметка на това беше чула всяка дума относно Орла Туомбли. — Не знам как се справя с…

— С кое? — попита невинно Синтия.

— Не чу ли? Бу-Бу смята, че съпругът ѝ има афера с Орла Туомбли!

— Какво означава афера? — попита момичето и се намръщи. — Някаква торта ли е?

Рен въздъхна. Синтия беше много сладка, много красива и много глупава. От няколко години беше домашна робиня в Павилиона и когато Рен пристигна, госпожа Пенироял я помоли да се сприятели с Рен и да ѝ обясни как стоят нещата в този дом. Рен се радваше на компанията, но имаше чувството, че вече разбира по-добре живота в Павилиона от Синтия.

— Бу-Бу смята, че Пенироял и госпожица Туомбли имат връзка — обясни търпеливо тя.

— О! — Момичето се шокира. — О, горката господарка! Как може мъж на неговата възраст да си пада по някакви грациозни авиаторки?!

— Мога да ти кажа някои неща за Пенироял, които са много по-лоши от това — прошепна Рен и млъкна, защото осъзна, че не бива да казва нищо на Синтия. Всички на Облак 9 смятаха, че е Изгубено момиче, което не знае нищо за Пенироял, освен написаното в глупавите му книги.

— Какви? — попита Синтия заинтригувана. — Какви неща?

— Ще ти кажа някой друг път — обеща Рен, защото знаеше, че Синтия ще забрави.

За да смени темата, попита:

— Кое е това момче зад стола на Бу-Бу? Онова с ветрилото? Онзи ден го видях край басейна. Винаги изглежда много тъжен.

— О, той също е от новопристигналите като теб — отвърна развълнувана Синтия. — Тук е само от няколко седмици. Казва се Тео Нгони и е бил авиатор на Зелена буря! Заловили са го в някаква голяма битка и Пенироял го купил за Бу-Бу като подарък за рождения ѝ ден. Толкова е модерно да имаш заловен мъхнат13 за роб, но мисля, че е много страшно. Имам предвид, че всички можем да бъдем убити в леглата си, нали?! Погледни го! Не ти ли изглежда зъл?

Рен огледа младежа. Въобще не ѝ изглеждаше зъл. Не беше по-голям от нея и едва ли беше достатъчно възрастен да участва в битки. Колко ли ужасно е било за него да го победят, да го откъснат от дома и изпратят тук, за да размахва ветрило на семейство Пенироял по цял ден! Не я учудваше, че изглежда толкова нещастен. Рен изпита съжаление към него и това скоро я накара да съжали и себе си. Също така ѝ напомни, че трябва да намери начин да избяга от това място.

Няколко дни Пенироял показваше специален интерес към Рен. Наричаше я „моята почитателка от дълбините на океана“ и ѝ зае последната си книга — една история за войната със Зелена буря. След това бързо я забрави и тя се превърна в поредната от многото робини на съпругата му.

Новият ѝ живот беше прост. Всеки ден ставаше в седем, закусваше и отиваше с другите момичета от домакинството в спалнята на госпожа Пенироял. Събуждаха я, помагаха ѝ да се облече и отделяха цял час да оформят прическата ѝ, която беше сложна, скъпа и висока около метър. Всяка сутрин, когато кметът отидеше в Кметството, съпругата му обичаше да кисне в басейна. Понякога през следобедите, когато Пенироял се връщаше подпийнал след ангажиментите, които наричаше „работни обеди“, Бу-Бу слизаше с лифта до Брайтън, за да посети или да открие разни неща, но никога не вземаше със себе си някоя от красивите си млади прислужници, а само две-три момчета роби, които да носят покупките ѝ.

Вечерята се сервираше в осем вечерта. Обикновено представляваше специално събитие с много гости. Рен и останалите момичета тичаха напред-назад с печен лебед, стекове от акула, моряшки пай и чудесни желирани десерти. След това трябваше да помогнат на госпожа Пенироял да се изкъпе и облече за лягане, преди на момичетата да им бъде позволено да си легнат в спалното помещение на приземния етаж.

Понякога работата беше трудна, но когато не обслужваше нуждите на кметицата, на Рен ѝ позволяваха да прави каквото си пожелае. През първите няколко седмици тя просто искаше да се скита из Павилиона и владенията му със Синтия Туайт.

Дворецът на Пенироял беше истинска съкровищница с чудеса. Рен обожаваше градините с техните покрити алеи и беседки, красивия лабиринт от храсти, гората от синьо-зелени кипариси и олтарите на древни богове. Понякога, когато Брайтън потеглеше на юг към по-топли води и по-златисто есенно слънце, тя заставаше до парапета в края на градините, поглеждаше към белия град под нея, към блестящия океан, кръжащите чайки, дирижаблите и развяващите се на вятъра знамена, и се чудеше дали си е струвало да бъде отвлечена и поробена само за да види тази красота.

Минаха седмици и майка ѝ и баща ѝ започваха да ѝ липсват все повече. Знаеше, че трябва да се махне от Облак 9. Но как? На дирижаблите не им беше позволено да кацат на въздушната платформа, така че единственият начин да си тръгне беше с лифта, а той се охраняваше строго от червената милиция на Брайтън. Дори да успееше да слезе долу, какво от това? Беше жигосана с печата на „Шкин Корпорейшън“ и ако се опиташе да се качи на някой външен дирижабъл, щяха да я заловят като роб беглец и веднага да я върнат на Шкин.

През цялото време Брайтън се отдалечаваше все повече от дома ѝ. Той се движеше на юг по дългата брегова ивица на Ловния район, докато прашни двуетажни самоходни градове го следваха по брега. Всички говореха за Лунния фестивал. Бу-Бу постоянно добавяше и махаше имена от списъка с гостите за бала на кмета, а готвачите в кухните на Павилиона работеха извънредно, за да приготвят торти във формата на луна и сладки във формата на полумесец. Изгряването на първата пълна луна на есента се смяташе за свещено събитие в едни от най-известните религии. На борда на Брайтън щяха да се проведат партита и процесии. По целия свят щяха да се запалят празнични огньове, както в самоходните, така и в статичните градове. Щеше да има дори една самотна клада на Мъртвия континент, тъй като Лунният фестивал в Анкъридж-във-Вайнленд беше най-голямото социално събитие в годината.

Рен си представи как приятелите ѝ събират плавеи и счупени мебели в ливадата зад града и може би се питат къде е тя и дали е в безопасност. Как ѝ се искаше да е при тях! Не можеше да повярва, че някога смяташе живота им за скучен и не разбираше защо толкова много спореше с мама. Всяка вечер, която прекарваше в леглото си в спалното помещение на робите, Рен се свиваше и шепнеше песните, които тя ѝ пееше като дете. Преструваше се, че скърцането на въжетата, свързващи Облак 9 с газовите му камери, е шепотът на вълните, които се блъскат в бреговете на Вайнленд.

Рен почти беше забравила Набиско Шкин и ако трябваше да бъдем честни, Набиско Шкин също почти беше забравил за нея. Понякога, в забързаното си ежедневие от срещи, поглеждаше нагоре към Облак 9 и си позволяваше да изпита за миг удоволствие от отмъщението, което готвеше на онова, коварно изиграло го момиче. Но плановете му за заробваща експедиция до Вайнленд бяха на много ранен етап, а сега имаше по-важни неща за вършене.

Днес например получи много интересна бележка от мъж на име Пловъри.

Шкин слезе до средното ниво на Пиперницата, излезе през една странична врата и закрачи бързо из лабиринта на Лейнс. Тесните улици, осветени само от слабата светлина на аргоновите глобуси и от слънчевите лъчи, които проникваха през отдушници и капандури в платформите отгоре, бяха обиталище на просяци, крадци и нехранимайковци, но Шкин беше достатъчно известен, за да върви по тях без телохранител. Дори най-глупавите от тези брайтънски нисши същества имаха доста добра представа какво ще се случи с всеки, дръзнал да докосне търговеца на роби. Хората се отдръпваха от пътя му и се обръщаха да го гледат, когато минеше покрай тях. Наперени авиатори бяха издърпвани от приятелите си, за да не му се пречкат. Невнимателни наркопласьори и леки момичета отстъпваха крачка назад, сякаш погледът му можеше да ги изгори. Само един нещастен и рошав просяк, който водеше куче на каишка, дръзна да изскимти:

— Ще ми дадете ли няколко делфина, сър? За да си купя храна?

— Изяж кучето — предложи му Шкин и си каза, че трябва да изпрати прочистващ отряд, след като Лунният фестивал свърши. Щеше да направи услуга на града си, като разкара тези отрепки от улиците, а те щяха да му осигурят добра печалба на есенните пазари.

Влезе в една тясна алея зад някаква будка за пържена риба и притисна кърпичка към носа си, за да се предпази от миризмата на урина и пържено. На прозорците на един мръсен магазин в края на алеята блестяха купища боклуци и Стара технология. „Пловъри“, това пишеше на избелялата табела над тях. Звънчето над вратата иззвъня, когато Шкин влезе вътре, и звукът накара антикваря да се появи от една задна стаичка.

— Искал си да ме видиш?

— О, да, сър, да… — Пловъри се поклони, целият засия и заизвива белите си тънки пръсти под формата на възли. Ядосан от решението на Пенироял да намери купувач за Тенекиената книга без негова помощ, антикварят реши да сподели наличната информация с друг богат мъж. Пловъри изпрати бележката си на Шкин само преди час и едновременно се впечатли и малко се стресна от експедитивността на търговеца на роби. Изнервен, той му разказа всичко, което беше научил.

— Военна, а? — учуди се Шкин, точно както се беше учудил и Пенироял преди няколко часа. — Древно оръжие?

— Просто код, сър — предупреди го Пловъри. — Но вероятно някой умен мъж, който разбира тези неща, може да поработи над кода отзад напред и да реконструира машината, за която е бил написан. Книгата сигурно е много ценна, сър. А и Пенироял ми каза, че я е взел от вас… „Измамих този палячо Шкин да ми я даде без пари“, това бяха точните му думи, сър, моля да ми простите… Е, помислих си, че може да се заинтересовате, сър.

— Вече направих необходимото да се отплатя на Негово обожание за този малък епизод — отвърна Шкин, раздразнен, че този негодник знае как Пенироял го е надхитрил. В същото време обаче беше заинтригуван от историята. — Направил си копие на книгата, нали?

— Не, сър. Пенироял не я изпуска от поглед. Намира се в сейфа му в Павилиона. Но ако разполагах с купувач, сър, може би щях да успея да я докопам. Аз съм чест посетител в Павилиона, сър.

Шкин повдигна вежда. Определено беше заинтересован, но не чак толкова, че да плати сумата, която Пловъри щеше да му поиска.

— Търгувам с роби, а не със Стара технология.

— Разбира се, сър. Ами ако се окаже, че книгата наистина е древно оръжие? Това може да наклони везните. Да сложи край на войната. А войната е много добра за бизнеса, сър, не е ли така?

Шкин помисли за момент. После кимна.

— Добре. Бездруго нещото ми принадлежи по право. „Който го намери, за него си е“, нали се сещаш? Не искам дори да си помислям, че Пенироял може да спечели от него. Предполагам, че знаеш комбинацията на сейфа му?

Пловъри отвърна:

— 22-09-957. Двадесет и втори септември, деветстотин петдесет и седма година от ерата на Движението. Това е рождената дата на Негово обожание.

Шкин се усмихна.

— Добре, Пловъри. Донеси ми Тенекиената книга.

21. Полетът на една чайка

Същия следобед, след като обядът вече беше приключил, а приготовленията за вечерята още не бяха започнали, Рен се разхождаше из градината до кухнята и в парка зад Павилиона, за да наблюдава как няколко Летящи пора излитат да патрулират. Поровете бяха превърнали една малко използвана част от градините зад Павилиона във временно летище. Рен вече познаваше повечето от странните машини и ги разпозна, когато излязоха от хангарите си — „Очертани бикини“, „Наперен гълъб“, „Суха бисквита“ и „Джей Ем Дабъл Ю Търнър Овърдрайв“. Наземните екипи ги наместваха в пружинени платнени катапулти и ги запращаха над края на палубата, докато авиаторите палеха двигателите си и се молеха крилете им да намерят опора във въздуха, преди да се забият в мръсното море от другата страна на кърмата на Брайтън.

Рен наблюдаваше от парапета в края на градината как един след друг поровете бързо се издигаха над покривите, след което правеха опасна въздушна акробатика и изпускаха туби със зелен и лилав пушек. Това беше спектакъл, на който винаги се наслаждаваше, но днес само я накара да изпита още по-голяма носталгия по дома. Искаше ѝ се да разкаже на татко за машините на Поровете.

Зад аеродрума се издигаше като гръб на кит голям хълм от мед, осеян с кипариси. Рен вече го беше забелязала още отдалеч, но така и не си направи труда да го огледа отблизо, защото смяташе, че е просто още една от абстрактните скулптури, които красяха ливадите на Облак 9, закупени от Пенироял, за да са доволни поддръжниците му в Квартала на артистите. Тъй като днес нямаше какво по-интересно да прави, тя се насочи натам. Колкото повече се приближаваше, си даваше сметка, че това всъщност е сграда с огромни извити врати в единия край и ветрилообразен метален паваж отвън. Медните извивки на стените и покрива бяха обсипани с декоративни шипове и караха сградата да изглежда като гигантска риба балон, показала се на повърхността над тревата. От едната страна се виеше спираловидно външно стълбище. Рен се заизкачва по него и надникна през един от високите прозорци.

В тъмната вътрешност се намираше небесна яхта, която беше толкова красива и лъскава, че дори тя, която не знаеше нищо за летателните апарати, можеше да прецени, че е изключително скъпа.

— Това е „Калугерица“ — съобщи ѝ един приятелски глас зад нея. Синтия беше застанала в началото на стълбището. — Търсих те навсякъде, Рен — добави тя. — Отивам в домашния олтар на господарите. Просто трябва да направя жертвоприношение на богинята на красотата. Много искам да отслабна преди Лунния фестивал. Ела с мен. Можеш да я помолиш да направи нещо за петната ти.

На Рен ѝ бяха по-интересни яхтите, отколкото петната. Тя се обърна отново към прозореца.

— „Калугерица“… На Пенироял ли принадлежи?

— Разбира се. — Синтия се качи до половината на стълбището. — Тя е „Тип IV Серапис Мууншадоу“, много е модерна. Но кметът почти не лети с нея вече. Поддържа я лъсната и винаги заредена с газ, но се използва само когато Бу-Бу ходи да пазарува в някой друг град.

— Пенироял няма ли да я използва в регатата по време на Лунния фестивал? — попита Рен.

— О, не, той има един стар дирижабъл на пристанището долу в Брайтън. Ще лети с него, а онази Орла Туомбли ще му бъде втори пилот. Тя ще води група исторически летателни апарати и ще има въздушна битка с истински ракети, точно както в книгите на професор Пенироял. Едва ли знаеш, но той е преживял най-невероятните приключения по Птичите пътища.

Рен отново погледна яхтата и се замисли за дирижабъла, който Пенироял беше откраднал от родителите ѝ преди толкова много години. Дали е възможно да се промъкне тук по средата на нощта, да отвори вратите на навеса за лодки и да отлети на борда на „Калугерица“? Това щеше да е идеалната и заслужена справедливост, нали?!

Рен се изпълни с частичка надежда, която започна да тупти вътре в нея. Това я ободри дори когато Синтия я хвана за ръка и я поведе към олтара на робите и прислугата зад кухните на Павилиона. Почти не чуваше веселите разговори на приятелките си, които обсъждаха гримове и прически. Във въображението си Рен вече пилотираше „Калугерица“ на запад и наближаваше Мъртвите хълмове, езерата на Вайнленд, които бяха блестящосини под нея, а родителите ѝ бързаха да дойдат да я поздравят, докато кацнеше в Анкъридж.

Единственият проблем беше, че Рен нямаше никаква представа как се пилотира „Тип IV Серапис Мууншадоу“. Или пък каквото и да е друго. Но познаваше човек, който можеше.

Бу-Бу Пенироял не обичаше нейните роби и робини да общуват помежду си. В обожаваните от нея опери младите хора, които се срещаха при трагични обстоятелства, се влюбваха едни в други и след това се хвърляха от разни неща (предимно от скали, но понякога от бойници, покриви или от ръбовете на вулкани). Бу-Бу беше свикнала със своите роби и не ѝ харесваше да си представя как скачат по двойки от ръба на Облак 9, затова реши да предотврати всякакви такива трагични любовни афери, като твърдо и непоколебимо забрани на момичетата и момчетата да говорят едни с други. Разбира се, младите хора си бяха млади хора и от време на време момичетата се влюбваха в други момичета, а момчетата в други момчета, но това никога не се случваше в оперите, така че Бу-Бу не беше забелязала. Останалите също постоянно отказваха да се подчинят на правилото ѝ и се опитваха да се промъкват в спалните на другите, което никак не се нравеше на господарката. Поне Тео Нгони не ѝ даваше поводи за притеснение. Той не говореше с никого.

Рен обаче беше твърдо решена да говори с него и такъв шанс ѝ се предостави няколко дни, след като откри навеса за лодки. Бу-Бу беше отишла в Брайтън, а Пенироял взе Рен и Синтия да му държат халата, докато киснеше в басейна. По някаква щастлива случайност Тео също беше край басейна и носеше на сребърен поднос резервните очила за плуване на кмета. Докато Пенироял дремеше върху надуваемия си дюшек, Рен се приближи до момчето роб и му прошепна:

— Здравей!

Младежът я погледна с крайчетата на очите си, но не каза нищо. Рен се зачуди какво да прави. Досега не се беше приближавала толкова до Тео. Той беше много красив. Въпреки че беше висока, Тео я надминаваше, което я караше да се чувства млада и глупава, докато стоеше до него.

— Аз съм Рен — каза тя.

Младежът отново погледна настрани към градините и синия океан, към далечния мираж на хоризонта, за който Рен разбра, че се нарича Африка. Може би домът му липсваше.

— Оттам ли идваш?

Тео Нгони поклати глава.

— Домът ми е в Загуа. Статичен град в планините, далеч на юг.

— О? — отвърна окуражително Рен и добави: — Красив ли е?

Тео не проговори повече. Решена да продължи разговора, тя настоя:

— Не знаех, че Зелена буря има бази в Африка. В книгата, която професор Пенироял ми зае, пише, че африканските статични градове не одобряват войната.

— Вярно е. — Момчето се обърна към нея, но погледът му беше студен. — Избягах от семейството си, за да пътувам към Шан Гуо и да се присъединя към юношеската аерофлота на Бурята. Смятах, че ще е славна постъпка, ако отида да се бия с варварските градове и ги залича от лицето на земята.

— Господи, да — съгласи се Рен. — Самата аз съм антимобилистка.

Тео се опули насреща ѝ.

— Смятах, че си Изгубено момиче. От онова място под водата.

— О, да, такава съм — отвърна бързо Рен, ядосана на себе си, че е забравила историята си. — Но Гримзби не се движи, не е мобилен град, така че това ме прави пълнокръвна мъхната. В много битки ли си участвал?

— Само в една — отвърна Тео и пак погледна настрани.

— Бил си заловен по време на първата си битка? О, това е лош късмет! — Рен се опита да звучи съчувствено, но бързо губеше търпение с това сърдито и навъсено момче. Може би всичко, което беше чула за Бурята и войниците ѝ, е било истина. Очевидно всички бяха фанатици с промити мозъци. Въпреки това Рен беше сигурна, че Тео също иска да се махне от Облак 9 и не мислеше, че ще я предаде на омразните мобилисти, затова реши да рискува и да му разкаже за плана си.

Първо се огледа и установи, че Пенироял е заспал. Другите роби също дремеха или си шепнеха в другия край на басейна. Синтия, която беше най-близо до тях, разглеждаше изключително съсредоточено току-що лакираните си нокти. Рен се приближи още по-близо до Тео и му прошепна:

— Знам как можем да избягаме.

Момчето не отговори нищо, но видимо застина, което момичето прие за добър знак.

— Знам откъде можем да вземем дирижабъл — продължи тя. — Синтия Туайт ми сподели, че си бил авиатор.

Тео почти се усмихна при тези думи.

— Синтия Туайт е глупачка, която нищо не разбира.

— Така е, но ако можеш да пилотираш дирижабъл…

— Не съм летял с дирижабли. Пилотирал съм тъмблъри.

— Тъмблъри? — учуди се Рен. — Какво представляват те? Приличат ли на дирижаблите? Имам предвид, че ако знаеш основното… — Тео отново се беше отнесъл, беше присвил очи и се взираше покрай нея към хоризонта. — О, я стига! — прошепна нетърпеливо Рен. — Да не би да ти харесва да си роб на Пенироял? Искаш ли да избягаш? Не желаеш ли да се върнеш при хората си от Зелена буря…

— Никога няма да се върна при Бурята! — отвърна рязко и гневно Тео, като едва не изпусна очилата за плуване на кмета, когато се обърна към нея. — Това е лъжа, тяхната велика война, „Светът, който ще направим отново зелен“, баща ми беше прав, всичко е една голяма лъжа!

— О — отвърна Рен. — Е, а не искаш ли да се прибереш вкъщи тогава? Сигурно копнееш да се върнеш в Загуа…

Тео отново се загледа в хоризонта, но не гледаше океана, небето или далечния бряг. Дори тук, на скъпата слънчева светлина на Облак 9, пред очите му все още беше онази отчаяна битка над Ръждива вода. Светлините от оръжията, ракетите и горящите дирижабли се отразяваше във водата долу, докато падаше. Една обречена подводница изпращаше сигнал за помощ през тресавищата, а екзалтираните гласове на другарите му пукаха в слушалките, те пееха песни като „Светът ще стане зелен отново!“ и „Смърт на пангерманската мобилна сган!“, докато се спускаха. Тео смяташе, че това ще са последните звуци, които ще чуе в живота си. Но ето че месеци по-късно и на половин свят разстояние, той все още беше жив. Боговете на войната го бяха пощадили, за да може да стои до този басейн и да говори с това глупаво, кльощаво бяло момиче, което се смяташе за много умно.

— Не мога да се прибера у дома — заяви момчето. — Не ме ли чу? Не се подчиних на баща си. Избягах. Не мога да се прибера у дома.

Рен сви рамене.

— Добре, разполагай се тогава — отвърна тя и се отдалечи, преди Пенироял да се събуди и да ги види, че си говорят. Смяташе да му покаже на този Тео Нгони! Щеше да открадне яхтата на кмета сама и да я пилотира до Вайнленд. В крайна сметка яхтата не беше нищо повече от един глупав дирижабъл! Колко трудно може да бъде?

Над Брайтън падна здрач. По променадите в края на трите нива бяха включени нанизи от цветни крушки. Светлините примигваха и се завъртаха над панаирите и кейовете. Във всяка кабина на въртящото се Фароско колело, монтирано близо до кърмата на града и служещо едновременно като атракция за туристите и фар, който да напътства летящите през нощта към Брайтън дирижабли, бяха включени мощни лампи.

Градът се носеше на изток. Съвсем скоро щеше да мине през тесния пролив, който разделяше Африка от Великия ловен район, и щеше да отплава гордо по Средно море. Бизнесмените в Брайтън се надяваха на изобилие от посетители, когато хвърлят котва за Лунния фестивал. Мълвата за кампанията срещу Изгубените момчета сигурно вече се беше разнесла из Птичите пътища и заловените охлюви, изложени в Аквариума на Брайтън, щяха да са полезен образователен елемент към атракциите по време на празненствата. Вече бяха започнали да пристигат туристи от някои от по-малките градчета, чиито светлини можеха да се видят на брега.

Балони кацаха и отлитаха, а вечерните сенки се събираха в кипарисовата гора на Облак 9. Цветните светлини от прожекторите караха Павилиона да свети в розово и златисто. Няколко дирижабли бяха отлетели от Брайтън и кръжаха около него за вечерна разходка на удоволствията. Увеличените гласове на пилотите едва се чуваха на Облак 9. Те показваха интересни места, но новите охранителни мерки не им позволяваха да се приближават прекалено много. Никой от туристите не забеляза, че един малък прозорец в един от куполите на Павилиона се отвори, нито пък птичката, която отлетя от него през мрежата от въжета, за да се присъедини към облака от чайки, които висяха като призраци над града.

Макар че беше бяла като чайка и летеше като чайка, птицата не беше чайка, поне не вече. Клюнът ѝ беше заменен от острие, а главата ѝ блестеше от слаби зелени светлини. Тя се издигна над кръжащите ята и отлетя в сгъстяващия се мрак.

Птицата продължи да лети неуморно, докато не я посрещнаха дните и нощите на изток. Прекоси разкъсания гръбнак на Италия и заобиколи изригващите вулкани в Азия Минор. Накрая кацна в аеробазата на Зелена буря в планинската верига Зиганастра, за да може командирката да прочете написаното на листа, скрит в кухина в гърдите на птицата. Тя изруга тихичко, когато видя за кого е адресирано кодираното съобщение, и повика своя, още сънен хирург-механик да презареди батериите на чайката.

Птицата продължи по пътя си, като полетя през мъглата от дим над Тресавищата с ръждива вода, където се водеха артилерийски дуели, наподобяващи гърмежа на есенни бури. Ескадрила от огромни самоходни градове пъплеха на изток в опит да отблъснат контраатака на Зелена буря. Цели сгради на долните им нива бяха превърнати в реактивни оръжия. Вагонетки превозваха големи и високо експлозивни снаряди от вътрешността на града, а оръдията ги изстрелваха в блатистите Безлюдни територии напред, за които се смяташе, че са пълни с преследвачи и мобилни ракетни единици. Брулена от преминаващите дирижабли и от струите на противовъздушните ракети, чайката се остави основното течение на града да я понесе за известно време на изток, след което се издигна над битката и размаха криле към белите планини, намиращи се на края на света.

Небето стана студено, а земята се надигна. Чайката прелетя през високи зони от бяла тишина и региони, пълни с войници на Бурята, които караха планините да изглеждат като мравуняци. Най-накрая, в една снежна нощ, осветена от светлината на звездите, цяла седмица след като отлетя от Брайтън, кацна на перваза на прозорец в Нефритената пагода и почука с клюн по замръзналото стъкло.

Прозорецът се отвори. Фанг Преследвачката взе нежно чайката в стоманените си ръце и разтвори гърдите ѝ. Съобщението, което извади от тях, беше написано от някой, наричащ себе си Агент 28. Зелените ѝ очи светнаха малко по-ярко. Тя накъса съобщението на малки парчета и изпрати хора да повикат генерал Нага, командира на елитния ѝ аеролегион.

— Събери екип от щурмоваци — нареди му Фанг Преследвачката. — И подготви дирижабъла ми за битка. С настъпването на зората ще отлетим за Брайтън.

22. Убийство на Облак 9

Беше краят на октомври. Рен смяташе, че тревата във Вайнленд вече ще е побеляла и вкочанена от слана чак до средата на сутрините. Езерото щеше да е обвито в мъгла и вероятно първият сняг вече ще е паднал. Но тук в Средно море все още беше топло като средата на лятото и единствените облаци в небето бяха малки, бели и пухкави и приличаха по-скоро на украса.

Седмици наред Брайтън се придвижваше бавно покрай южните брегове на Ловния район. С наближаването на Лунния фестивал се насочи на юг към уговорената среща. Бу-Бу отиде с прислужниците си да наблюдава от наблюдателния балкон в края на Облак 9 как сушата се доближава.

— Гледайте, момичета, гледайте! — извика щастливо тя и посочи към бреговата линия с театрално размахване на ръката си. — Африка!

Рен, която стоеше с огромен слънчобран от едната страна на кметицата, се опита да изглежда впечатлена, но това се оказа доста трудна задача. Виждаше единствено редица от ниски червеникави скали, които се издигаха от една земя с цвят на бисквита, осеяна с няколко големи грозни планини, губещи се в мъглата. От разказите на баща си и госпожица Фрея знаеше, че Африка е едновременно родното място на човешкия род и негово убежище през вековете на мрак, последвали Шейсетминутната война. Но цивилизациите, които някога са процъфтявали по тези брегове, не бяха оставили никакви следи… или ако са го сторили, те отдавна бяха отмъкнати от гладните клошарски градчета.

Един от тези градове вероятно щеше да се появи съвсем скоро. Представляваше малко триетажно здание, разпростряло се върху широки и подобни на варели пясъчни колела, оставящо след себе си следа от червен прах, която приличаше на брулена от вятъра пелерина. Рен го огледа без никакъв интерес. Почувства се странно как само преди две седмици беше напуснала поста си по средата на приготвянето на прическата на госпожа Пенироял, за да отиде да гледа изумена едно малко градче, което се тътреше по брега. Оттогава видя толкова много градчета и дори малки градове, че вече ѝ се струваха нещо съвсем нормално и въобще не бяха приказните неща, които си представяше, докато живееше във Вайнленд.

А когато погледна отново, се почувства също толкова глупаво, както през онзи далечен първи ден, когато видя Брайтън през перископа на „Автолик“ и го сбърка с остров. Нещата, които си помисли, че са далечни планини, въобще не бяха далеч. Нито пък бяха планини. Това бяха такива големи самоходни градове, че когато ги погледна за първи път, мозъкът ѝ не успя да разбере какво виждаха очите ѝ. Те се тътреха към водата. През прахта и издигащите се изгорели газове, Рен успя да види, че всеки от тях разполага с девет етажа, изпълнени с комини и кули.

— Онзи вляво се казва Ком Омбо — каза кметицата на момичетата си. — Другият е Бенгази. Кметът Пенироял се договори да се види с тях тук, за да могат техните хора да вкусят от удоволствията на Брайтън по време на настоящия Лунен фестивал. Те, горките създания, се занимавали с лов на пясъчни градове в дълбоката пустиня, така че си представяте какви удоволствия ще бъдат за тях хубавата храна, доброто забавление и освежаващото къпане в Морския басейн.

Приближаващите градове напомняха на Рен за снимките, които беше виждала в намачкания си екземпляр на „Детски наръчник по градски дарвинизъм“ у дома в Анкъридж. След като се приближиха още повече, започна да намира много разлики. Тези градове бяха бронирани, а откритите сгради на ръба на всеки от етажите бяха покрити със стоманени плочи и мрежи против ракети. Макар земята около масивните им вериги да беше пълна с малки градчета, предградия и селца, тези градове не се опитваха да ги погълнат.

— Лунният фестивал е свещен празник — каза кметицата, когато Рен сподели наблюденията си. — Традицията повелява по това време никой град да не ловува и да не поглъща друг.

— О! — отвърна момичето и изпита разочарование, защото щеше да е много вълнуващо да наблюдава едно хубаво старомодно преследване между градове.

— Разбира се — продължи Бу-Бу, — с настоящата война и оскъдната плячка не всеки кмет спазва традицията в наши дни, но ако някой от тези градове се опита да изяде друг, госпожица Туомбли и приятелите ѝ ще ги накажат. Крайно време е тази аерококона да свърши малко полезна работа.

Точно навреме Летящите порове полетяха в небето към градовете, като се въртяха, преобръщаха и изстрелваха цветни ракети, за да демонстрират как ще се справят с всеки хищник, който заплашва да наруши традициите на Лунния фестивал. Един се отдели от групата и зад него се разнесе люляков дим, който изписа в небето ДОБРЕ ДОШЛИ В БРАЙТЪН. Когато тътенът на двигателите им се отдалечи, Рен чу дрънченето на тежки вериги в Брайтън. Градът пускаше котва.

— Имам усещането, че това ще е един чудесен Лунен фестивал! — каза весело госпожа Пенироял, а момичетата около нея охкаха, ахкаха и аплодираха дръзките авиатори. — А сега, елате. Искам всички да бъдете снимани с костюмите си за бала на кмета.

Кметицата се обърна към Павилиона. Рен погледна за последно извисяващите се градове и забърза след нея. Останалите момичета бяха прекалено заети да обсъждат утрешния бал и очарователните костюми, които домашните роби трябваше да носят. Докато слушаше развълнуваните им разговори, Рен започна да съжалява, че ще пропусне забавата. Налагаше се. Тази нощ, докато всички в имението спяха, смяташе да се промъкне в навеса за лодки и да открадне „Калугерица“. Докато изгрееше свещената луна, вече щеше да е много, много далеч от Брайтън.

Павилионът ехтеше и звънтеше от приготовленията за бала за Лунния фестивал. В балната зала под централния купол работеха художници и аранжори, репетираха музиканти, а електротехници покриваха тавана със стотици малки светлини. Сандъци с вино и кошове с храна идваха с лифта от Брайтън, а милицията вече тренираше в градините на Павилиона.

Всичко това струваше цяло състояние на Пенироял, който смяташе, че това изобщо не е честно. Жителите на Брайтън искаха от своя кмет да направи едно добро шоу за Лунния фестивал, но беше малко нагло, очаквайки да плаща за всичко от собствения си джоб. Затова не изпита дори капчица вина, когато покани Уолтър Пловъри на неофициалната вечеря, която беше организирал тази вечер. Между десерта и кафето, докато останалите гости обсъждаха плановете си за Лунния фестивал и последните скандали в Квартала на артистите, Пенироял заведе антикваря при едни от най-ценните антики в колекцията на Павилиона. Двамата мъже се лутаха из стая в стая и разглеждаха мозъци на преследвачи, решетки на наземни автомобили, части от електрически платки, които приличаха на красива бродерия, смачкани кутийки от напитки и костюми от древна броня. Правеха списък на някои, недотам ценни неща, които Пловъри смяташе, че могат да продадат за значителна сума на негови познати колекционери от Бенгази.

По време на кафето господин Пловъри сметна наум сумата, която щеше да изкара от комисионните на тези продажби и установи, че ще остане много доволен. Натъпкан с храната на кмета и очарован от проницателността и изискаността на другите гости, антикварят съжали, че е направил онази сделка с Шкин за Тенекиената книга. Но търговецът на роби му беше обещал много добра сума пари и Пловъри, чиято майка живееше в скъп старчески дом на Черна скала, се нуждаеше от всичките финанси, до които можеше да се докопа. След като вечерята приключи и другите гости шумно се насочиха обратно към лифта, той се върна и се скри в една от галериите на Павилиона.

Нощният въздух накара Рен да потрепери под нощницата си от сребърно ламе, когато излезе от входа за прислугата в студената градина. Чуваше океана долу, а вятърът вилнееше през такелажа. Някой пееше пиянска песен из улиците на Брайтън. Рен стисна торбата с храна, която беше откраднала от кухните, и хукна по влажната ливада към навеса за лодки и светлините на аеродрума на Летящите порове.

Вратите на навеса никога не се заключваха и макар да бяха много големи, не представляваше трудност да бъдат отворени. Те се плъзнаха върху добре смазаните си колела, когато Рен отпусна цялата си тежест върху тях. Лъскавият балон на „Калугерица“ блестеше в хангара, докато се промъкваше към гондолата. Тя се улови, че е затаила дъх да не я видят, което беше глупаво, защото наоколо нямаше никого. От грамофона на аеродрума горе се чуваше популярна песен. Рен посегна към вратата на гондолата и установи, че тя също не е заключена. Пропълзя вътре и използва малкото фенерче, което беше измъкнала от уредника на Павилиона, да разучи циферблата на хромираното контролно табло за управление, припомняйки си диаграмите в книгата „Практическо летене за забавление и печалба“ от библиотеката на Павилиона.

Газовите камери бяха пълни, точно както Синтия ѝ беше казала. Стрелката за горивото показваше, че няма такова, но Рен беше измислила начин да се справи и с това. Тя съблече нощницата си и я сложи зад контролното табло. Под нея все още носеше дневните си дрехи. Изрече бърза молитва към боговете на Вайнленд, след което излезе от дирижабъла и тръгна с бодра крачка през товарния плац пред навеса и дърветата към базата на Поровете.

В една от старите вили, присвоена от въздушните наемниците, Орла Туомбли и няколко от авиаторите ѝ играеха на карти. Те вдигнаха подозрителни погледи, когато Рен почука на вратата им.

— Кой е?

— Прилича ми на едно от момичетата на Бу-Бу.

Авиаторката лениво стана и отвори вратата.

— Какво?

— Донесох ви съобщение от госпожа Пенироял — каза Рен. Гласът ѝ за миг да я издаде, но Орла не забеляза. Самата тя изглеждаше притеснена. Може би си мислеше, че Бу-Бу е изпратила това момиче да я накара да спре да флиртува с кмета. Рен се почувства много по-уверена. — Госпожа Пенироял желае веднага да заредите с гориво „Калугерица“ — обясни тя. — Утре сутринта ще отлети за Бенгази. Много рано утре сутринта, за да може да сключи повече добри сделки на базара. Тя се питаше дали наземният ви екип ще свърши тази работа?

Орла Туомбли се намръщи.

— Защо да го прави? Нали хората на кмета отговарят за зареждането на старото корито?

— Да — отвърна Рен. — Негово обожание трябваше да ги накара този следобед, но забрави и те вече си тръгнаха. Така че ако нямате нищо против вашите хора да свършат това, госпожа Пенироял ще ви бъде много благодарна.

Авиаторката помисли за момент. Не ѝ се искаше да ядосва кметицата. Бу-Бу имаше влиятелни роднини, които можеха да накарат Пенироял да прекрати отношенията си с Летящите порове и да потърси услугите на други аеросили. Орла Туомбли беше сигурна, че Ангелите боклукчии и Летящия цирк на Ричард Д’Астардли отдавна се опитват да сключат договор с Брайтън.

Жената кимна и се обърна към хората си.

— Алджи? Джинджър? Чухте какво каза младата дама…

Навъсено, но послушно двамата авиатори оставиха картите и чашите си с какао и излязоха навън с Рен. През цялото време мрънкаха каква загуба на добро гориво е това и защо хората продължават да разчитат на дирижабли, след като по-тежките-от-въздуха бяха бъдещето. Рен ги следваше от разстояние и ги наблюдаваше, докато откачаха маркучите от големите цистерни зад временното им летище и ги свързваха с накрайниците в долната част на „Калугерица“.

— Ще са ѝ необходими поне десет минути — каза единият от мъжете и се обърна към Рен с приятелско намигане. — Няма смисъл да висиш на студа, хлапе.

Момичето му благодари и побягна обратно към Павилиона. Десет минути щяха да ѝ бъдат достатъчни, за да доведе Синтия.

Още от самото начало беше решила да не разкрива плана за бягство пред приятелката си. Синтия постоянно се кикотеше и не можеше да пази тайни и вероятно щеше да издаде всичко на госпожа Пенироял. Въпреки това Рен нямаше намерение да изостави приятелката си. Докато „Калугерица“ се зареждаше, смяташе да влезе в спалното помещение на момичетата, да я събуди възможно най-тихо и да я отведе в навеса. Дотогава яхтата трябваше да е готова за отплаване.

Господин Пловъри използва нов шперц, който хората на Шкин бяха взели от Изгубените момчета, за да отвори вратата на личния кабинет на кмета. Той се намираше в една от стаите в кулите с дълги прозорци, стигащи чак до високия сенчест таван. Щорите бяха отворени и лунната светлина осветяваше вътрешността на помещението, разкривайки пред антикваря бъркотията върху бюрото на Пенироял и картината на Уолмарт Стрейндж, зад която се намираше личният сейф на кмета.

Пловъри прекоси кабинета, усети някакво раздвижване отгоре на куполовидния таван и почувства, че го наблюдават. Паникьоса се. Ами ако Пенироял се беше докопал до една от онези многокраки камери и я използваше, за да пази сейфа си?

Пловъри почти се отказа и побягна, но мисълта за майка му го спря. С парите, които му беше обещал Шкин за Тенекиената книга, щеше да я премести в един от луксозните апартаменти на най-горния етаж в старческия дом, с изглед към парковете на кърмата на града. Наложи си да се успокои. Пенироял не беше чак толкова умен, че да настрои многокрака камера. А ако го беше направил, със сигурност щеше да се похвали на гостите си на вечерята.

Пловъри свали картината от стената и внимателно я подпря на стола на кмета. Кръглата вратичка на сейфа стоеше пред него. Той посегна към врътката за отваряне и я завъртя надясно, после наляво и накрая отново надясно. При предишните си посещения в Павилиона често беше виждал Пенироял да отваря сейфа и се досети каква е комбинацията, като слушаше внимателно броя на кликванията на врътката. Две-две-нула-девет-девет-пет-седем… Съвсем спокойно и внимателно той въведе цифрите и тежката вратичка се отвори.

Вътре в сейфа имаше малко кожено куфарче, а в него се намираше Тенекиената книга на Анкъридж. Пловъри я извади и я задържа пред очите си, изпълнен с възхищение, защото старите предмети бяха не само източник на прехрана, но и най-голямата му страст. Имаше нещо красиво във факта как човешките творения надживяват създателите си дълго след като те напуснат този свят.

Пловъри посегна да затвори сейфа и усети раздвижване зад себе си. Обърна се и…

Рен беше на половината път до спалното помещение, когато чу ужасен, разтърсващ писък. Тя също изписка и застина, след което се скри зад една близка статуя. Писъкът премина в хрип и замря. Ехото също утихна и Павилионът започна да се изпълва със звуци на отварящи се врати и крещящи хора. Запалиха светлините. Рен погледна през прозореца до нея и видя, че градините също са осветени. Големи охранителни прожектори обхождаха терена и охранители тичаха наоколо, стиснали в ръцете си полюшващи се фенери.

Това беше, помисли си момичето, няма да мога да избягам. И след това се засрами, че се самосъжалява, когато трябваше да се разтревожи за онзи, който беше изпищял толкова зловещо.

Рен излезе от скривалището си и побягна към спалното помещение. Не след дълго зави зад един ъгъл и се сблъска с Тео Нгони, който излизаше от един страничен коридор откъм кухните.

— О — извика момичето. — Какво търсиш тук?

— Чух някой да пищи… — отвърна той.

— Аз също…

— Цялата къща чу някой да пищи, мили мои. — Госпожа Пенироял вървеше с бодра крачка към тях във вълнената си нощница и приличаше на кораб с изпънати платна. Рен бързо се отдръпна от Тео и се зачуди дали ще бъдат наказани заради това, че говорят един с друг, но кметицата само ги изгледа мило и каза: — Струва ми се, че дойде от онази част на къщата, където е крилото на съпруга ми. Да проверим какво се е случило.

Рен и Тео последваха послушно господарката си, която се насочи към бакборда. Момичето си каза наум, че това е писък, от който трябва да бягаш, а не да отиваш към него, но госпожа Пенироял изглеждаше решена да открие източника на безпокойството. Вероятно се надяваше съпругът ѝ да се е залял с някоя бутилка вряла вода или да е паднал от балкона и не искаше да губи ценно време да злорадства.

Изкачиха витото стълбище зад балната зала и минаха покрай вратата, която водеше към друго малко стълбище за контролната зала на Облак 9, оттам надничаха обезпокоените физиономии на екипажа. В кабинета на кмета беше светло. С наближаването си чуха гласа му, който беше писклив, разтреперан и обезпокоен. Той казваше:

— Нарушителят все още може да е наоколо! — Роби и милиция се бяха скупчили пред отворената врата, но всички се дръпнаха уважително при появата на тяхната кметица.

Пенироял стоеше до бюрото си заедно с двама офицери от охраната. Той вдигна поглед, когато съпругата му и свитата ѝ влязоха.

— Бу-Бу! Не гледай…

Бу-Бу погледна и изстена. Рен също погледна и ѝ се прииска да не го беше правила. Тео като че ли не се разстрои от видяното, но все пак той беше участвал в битка и сигурно беше виждал подобни неща.

Уолтър Пловъри лежеше на пода под отворения сейф. В ръцете си стискаше Тенекиената книга на Анкъридж. От начина, по който книгата частично скриваше лицето му, Рен предположи, че се е опитвал да се предпази. Без успех. Нещо остро стърчеше от гърдите му и беше проникнало право в сърцето му. Мирисът на кръв напомни с невероятна сила на Рен за последната ѝ вечер в Анкъридж и смъртта на Гаргара и Пречка.

— Сигурно е използван нож — неуверено заяви един от офицерите на милицията. — Или пък копие…

— Копие? — изкрещя Пенироял. — В моя Павилион? В нощта преди бала за Лунния фестивал?

Двамата офицери си размениха смутени погледи. Като повечето от войниците на Брайтън, те се бяха записали в милицията главно заради униформите с прелестни алени цифри, розови кантове и много златисти пискюли. Не смятаха, че някога ще се натъкнат на мъртви тела и мистериозни нарушители и сега, изправени пред случилото се, те се чувстваха доста неспокойни.

— Как е влязъл? — попита един от тях.

— Няма следа от взлом — съгласи се втори.

— Предполагам, че е използвал резервния ключ под вазата отвън — каза Пенироял. — Винаги го държа там и на Пловъри този факт му е известен. Беше му известен…

Офицерите огледаха трупа в краката им и нервно опипаха с пръсти дръжките на декоративните си мечове.

— На мен ми се струва, че той се е опитал да ограби сейфа на Ваше обожание — заключи първият.

— Да. Какво е това, което държи в ръцете си? — попита вторият.

— Нищо! — Пенироял взе Тенекиената книга от мъртвия човек и я прибра обратно в сейфа, след което заключи вратичката му. — Нищо ценно. Както и да е, книгата не е тук и вие не сте я виждали…

Последва тътен от ботуши по стълбите и Орла Туомбли връхлетя в стаята с няколко от своите Летящи порове. Бяха извадили мечове и авиаторката насочи своя към Рен.

— Това е момичето!

— Какво? Ама че работа… — Пенироял се обърна към Рен.

— Тя дойде и накара хората ми да подготвят небесната ви яхта — обясни Орла Туомбли и направи заплашителна крачка към набелязаната жертва, сякаш смяташе, че ще е най-безопасно да задържи девойката на място. — Разказа ми някаква измислена история, че кметицата искала да заредим старото корито, за да отиде на пазар в Бенгази…

— Глупости и безсмислици! — извика развълнувано Пенироял. — Момичето е подготвяло бягството си! Веднъж крадец, винаги крадец, а?

О, богове!, помисли си Рен. Нямаше никаква представа, че внимателно обмисленият ѝ план може да се обърка толкова много. Какво ли щяха да ѝ направят? Дали щяха да я върнат обратно на Шкин и да си поискат парите…

Всички говореха развълнувано, но Пенироял успя да ги надвика:

— Навярно Пловъри я е вербувал да му помогне да ме ограбят, само че тя го е убила заради плячката! И няма никакво съмнение, че този мъхнат дявол ѝ е съучастник! — добави кметът и посочи Тео. — Добра работа, Орла, ангеле мой! Без твоя светкавичен ум, вече щяха да са на борда на „Калугерица“ с… ах… съдържанието на сейфа ми.

— Пълни глупости! — каза Бу-Бу с глас, който накара всички да млъкнат и да се обърнат нервно към нея. Кметицата се беше изпънала в цял ръст, лицето ѝ беше с цвета, характерен за кметиците, чули как съпрузите им се обръщат към привлекателни авиаторки с думите „ангеле мой“ пред самите тях. Тя прегърна Рен. — Казаното от Рен на госпожица Туомбли е самата истина. Аз я помолих да уреди зареждането на „Калугерица“. Аз планирах да отида на пазар в Бенгази утре, макар че вече не ми се ходи. Както и да е, Рен и Тео бяха с мен, когато горкият Пловъри изпищя, така че никой от тях двамата не е отговорен за това ужасно деяние.

Рен и Тео изгледаха господарката си. Бяха изумени, че е готова да излъже, за да ги защити.

— Но ако не са били те, тогава кой…? — учуди се Пенироял.

— Не е моя работа да разбирам — отвърна надменно Бу-Бу. — Връщам се в покоите си. Моля ви да търсите убиеца си тихо. Ела, Рен, ела, Тео. Утре ни чака тежък ден.

Кметицата се обърна и излезе от кабинета, като мина покрай авиаторите, на които току-що беше натрила носовете. Рен направи реверанс на Пенироял и побърза да настигне Тео и господарката си.

— Госпожо Пенироял — прошепна тя, когато слязоха по стълбите, — благодаря ви.

Бу-Бу като че ли не я чу.

— Каква неприятна работа! — отвърна тя. — Горкият човечец. Сигурна съм, че съпругът ми е виновен.

— Смятате, че кметът го е убил? — попита Тео. Като че ли самият той не вярваше, че това е възможно. Но Рен знаеше, че професор Пенироял е напълно способен да убие някого, ако ще има полза от това. Баща ѝ беше нагледен пример за това! Рен едва сега разбра как професорът е заблуждавал толкова дълго време всички в Анкъридж. Определено беше много добър актьор. Колко шокиран изглеждаше над тялото на Пловъри…

— Стара технология! — въздъхна Бу-Бу. — Винаги носи само неприятности. О, не казвам, че Пенироял е нанесъл фаталния удар, но предполагам, че е заложил някакъв гаден капан, който да пази сейфа му. Няма да се спре пред нищо, за да защити тази нелепа Тенекиена книга. Какво ѝ е толкова специалното? Знаеш ли, дете?

Рен поклати глава. Знаеше само, че Тенекиената книга е причинила още една смърт. Щеше ѝ се да не беше вземала проклетата книга от библиотеката на госпожица Фрея.

Стигнаха пред вратата на спалнята на Бу-Бу, където жената изгони охранителите и се обърна към Рен и Тео. Огледа и двамата с тъжна усмивка и взе ръката на момичето в своята.

— Мили мои деца — започна тя, — много съжалявам, че опитът ви да отлетите се провали. Знам, че точно това се опитваше да направиш, Рен. Искаше да заредиш яхтата на съпруга ми, за да можете двамата с Тео да отлетите заедно, нали?

— Аз… — запелтечи момчето.

— Тео няма нищо общо! — възпротиви се Рен. — Натъкнах се на него в коридора. Двамата дойдохме да видим какво става…

Госпожа Пенироял вдигна ръка, тъй като не искаше да ги слуша повече. Кметицата беше направила всичко възможно, за да предотврати подобни отношения, но след като вече се беше случило, ѝ се стори много вълнуващо и романтично.

— Не е нужно да криете истината от мен — отвърна тя и в очите ѝ се появиха сълзи. — Надявам се да не съм само ваша господарка, но и ваша приятелка. От мига, в който ви видях заедно, като видях как любовната ви среща е провалена от предсмъртния вик на онзи нещастен човечец, разбрах всичко. Как искам да позная такава изгаряща страст като вашата, вместо да съм омъжена за Пенироял, за да угодя на семейството си…

— Но…

— Ах, вашето е забранена любов! Напомняте ми за принц Осмироид и красивата робиня Мипси в прекрасната опера на Лембит Ориол „Стъпкани плевели“. Но трябва да бъдете търпеливи, скъпи мои. Какви надежди за щастие таите, ако избягате? Ще се превърнете в роби бегълци, без пукната пара и дом, преследвани на всеки ъгъл от ловци на глави. Не, трябва да останете тук и да се срещате тайно. След като вече знам колко много искате да си тръгнете, ще направя всичко по силите си да убедя Пенироял да ви освободи.

Рен се изчерви цялата. Как беше възможно някой да си помисли, че е влюбена точно в Тео Нгони, в него от всички хора на света? Тя го погледна и се подразни, като видя, че той също се е засрамил, сякаш идеята, че е влюбен в Рен, му се струваше нелепа.

— Търпение, влюбени гълъбчета — каза кметицата и целуна двамата по челата. След това се усмихна и отвори вратата на спалнята си. — О, между другото — измърмори тя, — нито дума на никого за горкия господин Пловъри. Няма да позволя това ужасно събитие да развали празненствата за Лунния фестивал…

23. Светло, по-светло, брайтънски светло!

Лунният фестивал! Още с изгряването на слънцето от града-сал се надигна голяма шумотевица. Актьорите и хората на изкуството, които обикновено не се събуждаха преди обяд, скочиха от леглата си при първите крясъци на чайките и се заеха с финалните щрихи на украсите и карнавалните шамандури, а собствениците на магазини отвориха капаците и дръпнаха щорите с приповдигнат дух и очаквания за невиждани продажби. Брайтън не беше религиозен град. Повечето от жителите му смятаха религията за приказка, дори за измама. За тях изгряването на първата пълна луна на есента, което в другите градове се смяташе за тържествена и свещена нощ, за тях означаваше само едно: беше време за парти!

В интерес на истината почти винаги беше време за парти на борда на Брайтън. Рен пристигна тук по време на Летния фестивал, който представляваше цели шест седмици празненства в чест на боговете на лятото. Той приключи с поредица от партита с фойерверки и модни паради. След него дойде Фестивалът на огромните шапки, Биеналето на кашкавалените скулптури, Фестивалът на неизнесените пиеси, Седмицата на Поскит и Денят за дразнене на мимовете (в който на брайтънци им беше позволено да си отмъстят на ятата досадни улични изпълнители). Въпреки всички тези празници Лунният фестивал заемаше специално място в сърцата и портфейлите на жителите на Брайтън, а нарастващият сбор от градове на брега обещаваше богата жътва от посетители. Дори главният редактор на „Палимпсест“, който принципно с удоволствие би публикувал слуховете, които стигнаха до него, за мистериозна смърт на Облак 9 през нощта, премести статията в една малка колонка на четвърта страница и запълни цялата първа страница с новини за Фестивала.

Разбира се, градът не беше нито бял, нито се носеше по лазурния океан, но така изглеждаше от наблюдателните платформи на Облак 9. Долу, на палубата, Брайтън не беше никак бял, покривите му бяха мръсни от фекалиите на чайките, улиците бяха пълни с лепкави и изхвърлени боклуци и се носеше сред помията от собствените си отпадъчни продукти и мръсотия. Времето обаче беше прекрасно. От брега навяваше приятен бриз, който брулеше летящите между Бенгази и Ком Омбо аеротаксита и разхлаждаше пътниците по обратния им път. Горещото слънце напичаше металните настилки и се разнасяха ужасни миризми от локвите с грес и повръщано, което гуляйджиите от предната вечер бяха оставили след себе си. С напредването на деня градът потъна малко повече във водата, натежал от тълпите посетители, които изпълваха улиците и изкуствените плажове, къпеха се в Морския басейн и пищяха весело. До следобед всички кошчета за боклук бяха претъпкани и чайките се бореха за изоставените парчета месо и сладкиши, прелитайки ниско над главите на дългите опашки под Фароското колело и пред входа на Брайтънския аквариум.

Том Натсуърти чакаше на опашката от празнуващи и наведе глава, когато поредната кряскаща чайка прелетя отгоре му. Големите птици го изнервяха, откакто се би с летящия преследвач на Зелена буря в Курника на мошениците. Само дето тези алчни чайки бяха най-малкият му проблем. Беше сигурен, че униформените служители на Аквариума ще разберат само с един поглед, че се е качил на борда на Брайтън едва преди час, през една дупка в корпуса на града, която „Ларва“ беше пробила. Очакваше всеки момент да го издърпат от опашката и да го обявят за нарушител и натрапник.

„Ларва“ беше настигнала Брайтън тази сутрин. Том се приближи бавно, защото се страхуваше да не задейства онази Стара технология, която градът използваше за залавянето на Изгубените момчета, но, изглежда, сензорите му бяха изключени след приключването на риболовната експедиция. Въпреки това двамата с Хестър почти не дишаха, когато магнитните скоби се захванаха за корпуса на Брайтън и започнаха шумно да го пробиват.

Том искаше да използват многокраки камери, за да потърсят Рен, но съпругата му не се съгласи.

— Ние не сме Изгубените момчета — напомни му тя. — Необходими са много качества, с които не разполагаме, за да направляваме едно от тези неща през канализацията на Брайтън. Възможно е да минат седмици, преди да намерим Рен. Ще отидем лично. Сигурна съм, че ще открием някакви следи от всички онези заловени охлюви.

Хестър беше права. Двамата напуснаха „Ларва“ и се озоваха на една пуста алея зад машинното отделение на Брайтън. Почти веднага попаднаха на един плакат, залепен върху тръба за изгорели газове. На него бяха изобразени охлюв и диви момчета, а над главите им пишеше: Пиратите паразити от Атлантика! Артефактите и пленниците от подводната бърлога на крадците, Гримзби, заловени от Брайтън през последната му експедиция, са изложени на показ в Аквариума на „Бърчил Скуеър“ 11-17.

— Пленници! — каза Том. — Рен сигурно е сред тях! Трябва да отидем там…

Хестър, която четеше много по-бавно от съпруга си, все още беше на средата на написаното.

— Какво е „Аквариум“?

— Място за риби. Един вид зоологическа градина или музей.

Хестър кимна.

— Музеите са по твоята част. Върви и огледай. Аз ще проверя аеропристанището. Може би там ще успея да науча нещо за Рен, а и имам намерение да ни намеря някакъв дирижабъл. Не ми се иска да се прибираме в онзи вонящ стар охлюв.

— Не трябва да се разделяме — каза Том.

— Само за малко — увери го съпругата му. — Така ще сме по-бързи. — Това беше просто извинение, разбира се. В интерес на истината времето, което прекара с Том под водата, я беше изнервило. Искаше да остане сама за малко, да подиша и да се разходи из града, без да се налага да го слуша как постоянно се тревожи за Рен. Хестър го целуна набързо и му каза: — Ще се видим след един час.

— В „Ларва“ ли?

Хестър поклати глава. Машинното отделение се оживи, тъй като се появи следващата смяна работници. Минувачите можеха да забележат, че се промъкват през тайната дупка, която бяха пробили. Тя посочи към друга реклама, наполовина скрита от постера на Аквариума, на някакво кафене на площад „Олд Стийн“, което се казваше „Розовото кафене“.

— Там…

За щастие, служителите на Аквариума гледаха само да си продават билетите и да обсъждат помежду си плановете за вечерта. Те не търсеха нарушители, но дори да го правеха, Том по нищо не се отличаваше от останалите посетители. Приличаше на младолик, чорлав и оплешивяващ мъж, навярно учен от средните нива на Ком Омбо, и ако дрехите му бяха намачкани, старомодни и миришеха на мухъл и солена вода, е, нямаше закон, който да забранява това. Момичето на касата едва го погледна, когато взе парите му и му направи знак да минава.

Том влезе в Аквариума, където отегчени риби плуваха в големи и тъмни цистерни. Тук толкова много миришеше на ръжда и солена вода, че си представи как отново е в Гримзби. Никой не обръщаше внимание на рибите, морските кончета или жалките морски лъвове. Всички се бяха насочили към централния коридор и следваха табелите в ярки цветове към изложението на пиратите паразити.

Том тръгна с тях, опитвайки се да не изглежда прекалено развълнуван и не спираше да си напомня, че вероятно няма да открие Рен тук. Затътри се заедно с останалите посетители, като през цялото време надничаше към витрините с многокраки камери, а след това и към един охлюв на име „Бебе паяк“, който беше издигнат на подиум в средата на залата. Онзи, който го беше поставил там, беше избрал много драматичен ъгъл — четирите му задни крака бяха застопорени, а предният беше вдигнат във въздуха, сякаш всеки момент щеше да нападне посетителите. Семейства се снимаха пред него, а децата правеха страшни физиономии или плезеха езици на внушителната машина.

Зад охлюва имаше клетка, където Изгубени момчета седяха и гледаха преминаващите тълпи от посетители. От време на време някое от тях се блъскаше в решетките и изругаваше, което караше гостите да се отдръпват назад изплашени и развеселени, докато някой от едрите служители не ги сръгваше грубо с електрическата си палка. Том изпита съжаление към Изгубените момчета и облекчение, че Рен не е сред тях.

Наблизо една красива млада жена в ливрея на Аквариума обясняваше интересни факти на група деца. Том я изчака да приключи и отиде при нея.

— Извинете ме — започна той, — можете ли да ми кажете колко охлюва са били заловени?

Красивата млада жена наистина беше много красива. Усмивката ѝ едва не омая Том.

— Общо деветнадесет, сър — отвърна тя, — а три бяха унищожени в океана.

— Случайно някой от тях да се казва „Автолик“?

Усмивката се изпари от лицето на жената. Тя нервно запрелиства бележките си за изложбата. Никой досега не я беше питал за точно определен охлюв.

— Нека проверя… — измърмори тя. — Мисля, че… О, да! „Автолик“ беше един от първите охлюви, които заловихме още в западните води, далеч от бърлогата на паразитите. — Усмивката ѝ се завърна отново. — Вероятно е бил на обирджийска мисия, когато го заловихме…

— А екипажът?

Младата жена продължи да се усмихва, но в очите ѝ се четеше тревога. Тя беше започнала да се чуди дали Том не е някакъв хахо.

— Ще се наложи да попитате господин Шкин, сър. Господин Набиско Шкин. Всички пленници са собственост на „Шкин Корпорейшън“.

— Какво е „Шкин Корпорейшън“? — попита Хестър, на която един продавач на балони втора ръка на аеропристанището току-що ѝ каза същото.

— Роби — отвърна мъжът, изплю черна плюнка тютюнев сок на платформата в краката си и ѝ намигна. — Всички момчета и момичета, които заловиха, сега са роби и така им се пада, мен ако питате.

Робиня, помисли си Хестър, докато крачеше по изключително натоварените улици. Сенки на дирижабли и такситата балони се плъзгаха над нея, докато кацаха на аеропристанището, за да оставят още тълпи от кикотещи се туристи. Робиня. Хестър изблъска група от студенти лингвисти от пътя си. Как щеше да сподели това с Том? Как щеше да му каже, че обичната му дъщеря е натикана в някаква робска клетка или пък преживява какво ли не в ръцете на зли собственици…

За да станат нещата още по-лоши, Хестър разбра, че плановете ѝ да купят дирижабъл няма да се осъществят. Цените бяха станали космически, откакто за последно беше на борда на град, а златото, което беше взела от Гримзби, щеше да ѝ стигне само за резервен двигател от моргата за дирижабли.

Беше изхарчила част от него на една будка зад пристанището, откъдето си купи чифт черни очила да скрие липсващото си око и шапка от сребърни дискове, които малко или много прикриваха белега на челото ѝ. Купи си нов воал и черно палто, дълго до глезените, с много копчета, за да смени опърпаната си връхна дреха, която носеше в Анкъридж. Докато вървеше, настроението ѝ се оправи. Градът ѝ харесваше. Харесваха ѝ също така греещото слънце, тълпите от хора, дрънченето на монетните автомати и безвкусните фасади на хотелите. Харесваше ѝ да бъде сред хора, които не я познаваха и не знаеха какво се крие под воала ѝ. Харесваха ѝ красивите млади авиатори, които ѝ се усмихваха, когато минаваше покрай тях, а погледите им бяха привлечени от мистериозната жена с покрито лице и стройно гъвкаво тяло. И макар да не го признаваше дори пред себе си, животът без Рен ѝ харесваше. Почти се радваше, че дъщеря ѝ е отвлечена.

Хестър спря, за да разгледа една карта на улицата, и после прекоси тесен пешеходен мост над Морския басейн и се насочи към задната част на „Олд Стийн“. Нямаше и следа от Том на масите пред „Розовото кафене“. Смяташе да си вземе кафе, докато го чака, но след малко осъзна, че не може да си го позволи при тези брайтънски цени. Вместо това се разходи по дългата извивка на Стийн, като разглеждаше витрините на магазините, докато не се озова пред един, който я накара да застине на място.

Сградата, в миналото театър, беше занемарена. Една яркорозова табела над вратата гласеше: „Преживяванията на Нимрод Пенироял“. Няколко плаката обещаваха: „Преживейте приключенията на кмет Пенироял на пет континента и хиляда града! Образователно и забавно!“ На витрината имаше восъчна фигура на Пенироял, окован във вериги на пода на картонена тъмница. Главата му се повдигаше и снижаваше и гледаше ококорено сърповидното острие, което се клатеше над него напред-назад като махало.

Кмет Пенироял? Хестър често се питаше какво се беше случило с изследователя измамник, след като застреля Том и открадна „Джени Ханивър“. Предполагаше, че боговете са го наказали досега заради всичките му лъжи и измами. В крайна сметка разполагаха с шестнайсет години да измислят подходящо възмездие. Вместо това го бяха възнаградили. Пенироял беше жив. И знаеше какво е направила тя. Самата тя му сподели в опустошената кухня на семейство Аакиук, докато се приготвяше да убие Масгард и ловците му.

Хестър подаде една бронзова монета на човека на будката за билети и влезе вътре.

Изглежда, останалите посетители на Брайтън бяха намерили по-добри начини да се образоват и забавляват, тъй като атракцията „Преживяванията на Нимрод Пенироял“ беше почти празна. Вътре беше прашно и миришеше на музей. Имаше и още някаква друга миризма, дразнеща и неуместна, която беше още по-позната. Хестър тръгна между безинтересните артефакти в стъклени витрини и възстановката на бунище, на което професорът някога е организирал разкопки. На картини и восъчни диорами беше изобразен Пенироял, който се биеше с мечка, бягаше от аеропиратите и едва не беше принесен в жертва на култ от жени воини, почитащи Стара технология — все сцени от книгите бестселъри на професора, които бяха пълни измишльотини. Само една от картините привлече интереса на Хестър. На нея Пенироял държеше меч в ръката си и се биеше с орда от Ловци диваци, а до него стоеше красива млада жена, която умираше красиво. След цяла минута на взиране Хестър забеляза, че мъченичката носеше превръзка на окото и имаше малък белег на бузата.

— Богове! — изрече на глас тя. — Нима тази лигла трябва да съм аз?

Думите ѝ полетяха в празните и ехтящи помещения. След като заглъхнаха, Хестър чу стъпки и мъжът от будката надникна през вратата.

— Всичко наред ли е, госпожо? — попита той.

Хестър само кимна, защото беше прекалено гневна да отговори.

— Великолепна картина, а? — попита уредникът. Той беше приятелски настроен мъж на средна възраст, с няколко кичура пясъчноруса коса, внимателно сресани върху плешивото му теме. Той застана до Хестър и засия от гордост пред картината. — Вдъхновена е от финалната глава на „Хищническо злато“, в която Негово обожание се бие с Ловците от Аркангел.

— Кое е момичето? — попита Хестър.

— Не сте ли чели „Хищническо злато“? — попита изненадан уредникът. — Това е Хестър Шоу, авиаторката, която продава Анкъридж на Ловците. Тя изкупува греха си, бедното създание, като умира до Пенироял, съсечена от шефа на Ловците, мъж на име Пьотр Масгард.

Хестър бързо се обърна и се заизкачва по прашното метално стълбище към горния етаж на музея, като почти не виждаше витрините, покрай които минаваше. В главата ѝ препускаха объркани, ужасяващи мисли. Всичко свърши! Пенироял не просто знаеше какво е направила, а беше написал книга за това! Имаше картини! Дори да беше изопачил фактите, истината беше там, черно на бяло, на страниците на книгата му. Хестър Шоу беше продала Анкъридж на Ловците. Щом Том научеше…

Дали щеше да продължи да я обича, щом разбере каква е в действителност?

Хестър стигна върха на стълбището. Познатата миризма беше още по-силна тук и тя изведнъж си спомни какво представлява — смесица от авиаторско гориво и газ. Вдигна поглед.

Целият горен етаж представляваше едно-единствено помещение със стъклен покрив, а в центъра му, върху метални стълбове, беше разположен дирижабъл. Той беше стар и грозен и носеше името „Арктическо руло“, но Хестър познаваше много добре тази раздрънкана гондола и безброй пъти поправяните двигатели „Жьоне-Каро“. Беше живяла в тези тесни кабини цели две години и беше прелетяла над половината свят под този червен балон. Пред нея се намираше „Джени Ханивър“.

— Грозно старо корито, нали?

Хестър не усети кога уредникът я е последвал по стълбите, но човекът беше тук, стоеше зад нея и се усмихваше любезно.

— Хестър Шоу е завещала този дирижабъл на професор Пенироял в мига на смъртта си и той се е прибрал с него в Брайтън през полярни бури и ята от аеропирати.

До гондолата беше изграден дървен мост. Хестър слушаше с едно ухо уредника, когато се качи по стъпалата, надникна през прашните прозорци и си спомни истинската история на дирижабъла. Ето я каютата на кърмата с тясното легло, където спяха с Том. Ето го пилотското място, на което беше прекарала много дълги смени. Ето там, на продрания под на палубата, беше зачената Рен…

Хестър вдиша дълбоко.

— Мирише ми на дирижабъл, който е готов да отлети…

— Да, така е, госпожо. Да не би да сте авиаторка?

Хестър го погледна стреснато и се зачуди дали мъжът не се е досетил коя е. Не, той просто се държеше приятелски.

— Да — отвърна тя и след като видя, че уредникът иска да научи още, добави: — Аз съм капитан Валънтайн от „Фрея“.

— Ах! — каза мъжът доволен и кимна отново към „Джени“. — Тя ще води групата от исторически летателни апарати утре, госпожице Валънтайн.

Хестър докосна хладната долна част на един от двигателите и си представи как той оживява. Беше започнала да се възстановява от шока. В крайна сметка Том знаеше, че Пенироял е лъжец. Защо би повярвал на нещо, което старият мошеник е казал за нея? Тя се усмихна с кривата си усмивка под воала.

— Битката ще бъде впечатляваща — увери я уредникът и ѝ се усмихна. — Ще има възстановка на едно от най-отчаяните приключения на професор Пенироял — битката между „Арктическо руло“ и няколко стари влекачи, преправени като пиратски дирижабли. Ще има истински ракети и всичко останало…

Хестър огледа голямото помещение.

— Как ще го изкарате оттук?

— Хм? — отвърна уредникът. — А, покривът се отваря. Отваря се нагоре като хангар. Кметът ще излети с дирижабъла.

Хестър кимна и провери на джобния си часовник колко е часът. Беше забравила за срещата си с Том и вече закъсняваше с двадесет минути. Върна се обратно долу, последвана от бързащия уредник. В магазина за сувенири си взе екземпляр от „Хищническо злато“ и му хвърли няколко монети за него.

— Може би ще ви прозвуча малко дръзко, госпожице Валънтайн — каза мъжът, докато бъркаше в касата за рестото, — но се чудех дали няма да ме придружите на възстановката утре и вероятно на вечерята след нея?

За негова изненада, когато уредникът вдигна поглед, мистериозната авиаторка я нямаше и вратата на магазина тъкмо се затвори.

Хестър тръгна с бодра крачка през „Олд Стийн“ към кафенето, като по пътя натъпка книгата на Пенироял в джоба си. Глупавата и ласкава молба на уредника я накара да се почувства привлекателна и мистериозна отново, а от паниката, която изпита по-рано, нямаше и следа. Тя знаеше, че всичко ще бъде наред. Щеше да покаже книгата на Том и двамата щяха да се смеят на лъжите на Пенироял за нея. След това щеше да спаси Рен от робските ями, щяха да си върнат обратно „Джени Ханивър“ и да отлетят всички заедно.

Масите пред кафенето бяха пълни, но Том още го нямаше. Хестър се огледа раздразнена наоколо. Не беше присъщо за съпруга ѝ да закъснява. Нямаше търпение да му разкрие плановете си.

— Хестър? — попита едно от момичетата роби от кафенето, което я приближи със сгънат лист хартия в ръка. — Вие сте Хестър, нали? Джентълменът каза, че ще дойдете. Той ме помоли да ви дам това.

Листът представляваше рекламна листовка на Аквариума. На гърба ѝ Том беше написал с неговия красив почерк: „Мила ми Хет, ще се видим на «Ларва». Рен е била взета за робиня. Отивам на място, наречено Пиперницата, за да се опитам да я откупя…“

24. „Заупокойна вихрушка“

Аерофлотата се движеше изненадващо бързо откакто напусна Шан Гуо. Прекоси лъскавите тюркоазени води на Персийския залив и продължи на запад към хълмовете на Джабал Хамар. Четирите разрушителя летяха един след друг, а около тях въздухът пулсираше и се завихряше от двигателите на ескортиращите ги дирижабли изтребители — „Лисичи демони Мурасаки“ и „Вечерници на Жанг Чен“, които претърсваха небето за градски капери.

Енона Зироу летеше с флагманския дирижабъл „Заупокойна вихрушка“ на Фанг Преследвачката. Младата жена надничаше през един тесен отвор на бронираната гондола към далечната земя. Нищо не помръдваше там долу освен сенките на дирижаблите, но където и да погледнеше, виждаше дълбоките следи, оставени от веригите и колелата на преминаващите градове. Хълмовете бяха като надъвкани от миньорските градчета, които копаеха руда в скалите.

Енона се зарадва, когато разбра, че ще лети със своята господарка на тази мистериозна експедиция. Изолирани в небето, на борда на флагманския дирижабъл на Преследвачката, тя можеше да получи своя шанс да използва оръжието. Но светът, който видя по пътя — обезобразен и опустошен от градския дарвинизъм, я накара отново да се замисли дали наистина имаше право да го направи. Енона ненавиждаше войната, но също така мразеше самоходните градове. Дали с убийството на Фанг нямаше да им осигури победата? Ако Зелена буря се разпадне, цялата земя щеше да заприлича на руините под нея. Не искаше и това да тежи на съвестта ѝ.

— Все още си търсиш причини да не направиш онова, за което си тук, Енона — каза си тя с разочарования тон на майка си, с който ѝ говореше, когато беше дете и бягаше от училище. — Каква страхливка си!

Тя погледна напред към кафеникавата мъгла, знаеше, че отчасти се дължи на изгорелите газове на града. Някъде зад нея се намираше Средно море, което не беше далеч оттук. Опита се да потуши съмненията си. Наближаваше битка, а тогава обикновено настъпваха моменти на хаос и объркване, които щяха да ѝ позволят да отприщи устройството си срещу Фанг Преследвачката, без никой да разбере какво е направила.

Енона се извърна от тесния отвор и се качи горе в тътнещите коридори на балона. Наближи столовата на офицерите и чу гласовете на някои от другарите си, спря пред отворената врата, незабелязана, за да подслушва.

— Тя каза, че единствената ни цел е Брайтън! — заяви артилерийската офицерка, лейтенант Жао, като говореше тихо, за да не я чуе Фанг Преследвачката. — Защо Брайтън? Четох докладите на разузнаването. Брайтън не е нищо особено, просто курортен сал.

— Тя си има свои шпиони — отвърна навигатор Ченг и се вторачи в празната си чаша, сякаш можеше да разчете плановете на Преследвачката в чаените листа. — Разполага с агенти под дълбоко прикритие, които докладват единствено на нея.

— Така е, но защо ѝ е да изпраща някого на борда на Брайтън?

— Кой знае? Може би това място е важно с нещо.

— С какво? — Жао поклати глава. — В хълмовете под нас се спотайват тлъсти градове хищници. Защо да пазя ракетите си за Брайтън, след като мога да взривявам веригите на тези градове?

— Не сме ние хората, които могат да оспорват заповедите ѝ, Жао.

Последното изречение беше произнесено от втория по ранг в командването на тази експедиция — генерал Нага. Енона видя как младшите офицери застинаха и наведоха глави само като чуха гласа му. Нага беше със Зелена буря от основаването ѝ. Имаше една много известна негова снимка, на която беше млад и красив и развяваше знамето със светкавицата над останките на Тракшънград. Енона разполагаше с негов плакат в стаята си, когато беше момиче. Но Нага вече не беше млад, нито пък красив. Косата му беше посивяла, а издълженото му лице в цвят охра беше набраздено и белязано. Само на тридесет и пет, старец според стандартите на армията на Зелена буря, той беше изгубил ръката си в Зан-Сандански и способността да използва краката си в аерообсадата над Омск. Единствената причина все още да може да върви и да се бие беше Възкресителният корпус, който му направи метален екзоскелет.

— Тази мисия не ми харесва — призна си генералът и механичната му броня изстърга върху масата, когато се облегна на нея. — Брайтън не е заплаха за нас, а и чух, че е прекарал лятото в ловене на онези разбойници паразити в Северния Атлантик. Бях кадет в Курника на мошениците, когато нападнаха аеробазата ни там. Тези дяволи отнеха живота на добри мои приятели и се радвам, че Брайтън се е справил с тях. Но заповедите са си заповеди, а заповедите от Огненото цвете…

Генералът млъкна неочаквано, усетил присъствието на Енона на прага на вратата.

— Хирург-механик — каза грубо той и се обърна към нея. Механичната му ръка стисна дръжката на меча, а екзоскелетът му издрънча и изсъска, когато се поклони непохватно. Енона видя страха на лицата на младшите офицери зад него, когато я разпознаха. Знаеше какво си мислят. От колко време е там? Каква част от разговора ни чу? Ще каже ли на Преследвачката? Дори Нага се страхуваше от нея.

— Моля ви да ми простите — каза Енона, поклони се формално на генерала, а после и на офицерите на масата. Влезе в столовата, наля си чаша жасминов чай, макар изобщо да не искаше, и го изпи бързо в мълчание. Погледите на всички не се откъсваха от нейна милост. Хората се страхуваха от нея почти толкова, колкото и от Фанг Преследвачката и това ѝ допадна, защото доказваше, че не са заподозрели истинските ѝ мотиви.

Но някой на борда на „Заупокойна вихрушка“ я подозираше. Енона напусна столовата и се качи по стълбите до каютата си, която се намираше високо сред подсилените газови камери. През цялото време Шрайк я следеше неотлъчно и чакаше търпеливо да направи своя ход.

25. Пиперницата

Следобедът отстъпваше мястото си на вечерта, когато Том тръгна към Пиперницата. Вървеше по улици, където карнавалът течеше с пълна сила. Една процесия се движеше бавно по „Оушън Булевард“ — красиви момичета и момчета, облечени като русалки, лудуваха върху електрически платформи, имаше огромни танцуващи кукли на морските богове, хартиени фенери във формата на риби и извиващи се върху високи стълбове змии, както и облечени в женски дрехи мъже с големи пухкави шапки, които пръскаха с конфети от нисколетящи товарни балони. През пролуките между белите сгради Том успяваше да види океана. За пореден път двигателите на патрула от странни летателни апарати запищяха, докато прелитаха над покривите на сградите. Том запуши уши с ръце и се обърна, за да ги види как отминават. Щеше да се впечатли от тях, ако беше по-млад, но сега само му напомниха колко опасен е светът и колко много се е променил. Колкото повече виждаше от него, толкова повече копнееше да намери Рен и да се върне в мирния Вайнленд.

Том си запроправя път през тълпите. Беше се насочил към адреса, който момичето в Аквариума му даде. Знаеше, че Хестър щеше да му се скара по-късно, че е тръгнал без нея, но беше прекалено нетърпелив, за да я чака в „Розовото кафене“. Освен това продължаваше да си припомня какво направи на Гаргара и споменът го тревожеше. Нямаше представа как ще реагира, когато научи каква съдба е сполетяла Рен. Искаше да говори спокойно с този тип Шкин. Може би щеше да се окаже разумен човек, който ще върне Рен обратно на родителите ѝ, когато научи истината. Ако ли не, Том щеше да уреди откупуването ѝ. Във всеки случай нямаше да има нужда от насилие.

След като видя Пиперницата, го заля още по-голям оптимизъм. Повечето робски ями бяха мръсни места, забутани на най-неприятните нива на дивашки клошарски градчета, а не между елегантни бели кули. Том беше спрян пред стъклената врата и учтиво претърсен с детектор за метал от охранител в красива черна ливрея. След обиска човекът го пусна да влезе в чакалнята, тихо и обзаведено с вкус помещение като лоби на хотел. Имаше меки столове и твърди, металическозелени саксийни растения. На стената висеше табела, на която пишеше „Шкин Корпорейшън“, а под нея с по-малки букви: „Инвеститор в хората“. Единственият намек за типа на мястото бяха гневните и приглушени викове и дрънченето, които се носеха изпод килима от морска зостера.

— Съжалявам за шума — каза една добре облечена жена, която седеше зад черно бюро. — Това са онези мръсни Изгубени момчета. Бяха много кротки, когато ги доведохме на борда, но стават много дръзки и непослушни с всеки изминал ден. Както и да е. Есенните аукциони започват утре, така че скоро трябва да се отървем от тях.

— Значи все още не сте ги продали? — извика Том. — Толкова много се радвам. Търся дъщеря си. Рен Натсуърти. Тя беше с Изгубените момчета и мисля, че вероятно е била отвлечена по погрешка…

Жената имаше изрисувани с молив вежди, тънки като тел. Повдигна изненадано и двете.

— Един момент, моля — каза тя и се наведе над бюрото, за да прошепне нещо в интеркома от месинг и бакелит, който се стори много футуристичен на Том. Интеркомът прошепна своя отговор и след малко жената погледна посетителя, усмихна му се и съобщи: — Господин Шкин ще се срещне лично с вас. Можете да се качите.

Том тръгна към спираловидното стълбище, което водеше към тавана, но жената натисна един бутон на бюрото си и в стената се отвори една тясна врата. Том осъзна, че това е асансьор. Той не приличаше на големите публични асансьори, които помнеше от детството си в Лондон, а просто луксозна кутийка, облицована в седеф. Опита се да не изглежда прекалено изненадан и пристъпи вътре. Вратата се плъзна зад него. Усети как стомахът му се сви. Когато вратата се отвори отново в тих и луксозен кабинет, някакъв мъж стана иззад друго черно метално бюро, за да го посрещне.

— Господин Шкин? — попита Том, а вратата зад него се затвори и асансьорът се върна долу.

Набиско Шкин се поклони ниско и протегна облечената си в сива ръкавица ръка.

— Скъпи ми господин Натсуърти — каза любезно той. — Госпожица Уиймс ми съобщи, че се интересувате от една от нашите робини. Момичето на име Рен.

Том се ядоса, като чу, че Рен е наричана робиня толкова спокойно, но се овладя и се ръкува с Шкин.

— Рен е моя дъщеря — каза той. — Тя беше отвлечена от едно от Изгубените момчета. Дойдох да си я върна.

— Наистина? — учуди се Шкин, кимна и изгледа внимателно Том. — За съжаление, нямах никаква представа за миналото на момичето. Вече я продадох.

— Продадохте я? — извика Том. — Къде е тя? Все още ли е на борда на Брайтън?

— Трябва да проверя документацията си. Продадохме много роби през този месец…

Вратата на асансьора се отвори отново и кабинетът се изпълни с мъже — въоръжени охранители в черни ливреи. Изненаданият Том едва осъзна какво се случва, преди един от тях да стовари дръжката на палката си в тялото му. Двама други го хванаха, когато се сви, останал без дъх и давещ се.

Набиско Шкин се размърда из помещението и пусна платнените завеси на прозорците.

— Днес има много туристически дирижабли в небето — отбеляза дружелюбно той. — Не искаме някой щастлив турист да ни види, нали? — В помещението стана тъмно. Търговецът на роби се върна до бюрото си и заговори в интеркома: — Моника, изпрати момчето. Нека разберем дали този нещастник наистина е онзи, за когото се представя.

Пленниците на Том извиха ръцете му зад гърба и ги стиснаха здраво, макар че нямаше нужда да го правят, тъй като не беше в състояние да се изправи, камо ли да надвие четирима силни охранители. Усети как сърцето му потрепери и заби силно, а болката се разля по цялата му лява страна. Шкин се приближи, вдигна ръкава му с неохота и му махна брачната гривна.

— Това е мое! — изохка Том. — Върни ми го!

Търговецът хвърли гривната във въздуха и отново я хвана.

— Ти вече нямаш нищо — каза той. — Ти си собственост. Освен ако не разполагаш с документи, които да докажат, че си свободен човек. Но ако си онзи, за когото се представяш, значи нямаш. — Шкин вдигна гривната и я огледа внимателно. — ХШ и ТН — прочете на глас. — Колко трогателно…

Звънчето на асансьора иззвъня отново и още един от облечените в черно охранители на Шкин дойде в кабинета. Този беше едва момче, облечено като останалите в черна униформа и черна шапка с козирка със сребристото лого „Шкин“ отпред.

— Е, Рибна крокета? — попита търговецът на роби. — Разпознаваш ли нашия гост?

Момчето се вторачи в Том.

— Това е той, господин Шкин — отвърна то. — Видях го на екраните, когато бяхме в Анкъридж. Това е бащата на Рен.

— Откъде… — започна Том и изведнъж осъзна кое беше момчето. Рибна крокета. Това беше младежът, за когото говореше Чичо, новобранецът, отвлякъл Рен! Том знаеше, че трябва да му е ядосан, но не беше. Изпитваше гняв към Шкин, защото видя жигосаното лого върху тъничката ръка на момчето. Що за човек би направил това на едно дете? Що за град би позволил на такъв човек да забогатява и да преуспява? — Рибна крокета, моля те, кажи ми, Рен добре ли е? Беше ли ранена? Знаеш ли кой я купи?

Момчето се готвеше да отговори, но Шкин го изпревари:

— Не му отговаряй, момко. — Един от охранителите удари отново Том и извади въздуха от дробовете му. — Рибна крокета се научи да се подчинява — обясни Шкин. — Той е наясно, че ако не ми се подчини, ще го върна обратно в клетката с приятелчетата му, които ще го разкъсат на парчета заради това, че предаде Гримзби. — Търговецът разтвори жилетката на Том, вдигна ризата му и проследи с облечения си в сива ръкавица пръст белезите, оставени от аматьорската операция на Уиндолин Пай. На лицето му заигра нещо подобно на усмивка.

— Кметът на този град е много дразнещ човек, господин Натсуърти — каза Шкин. — Вярвам, че можеш да ми помогнеш да го изобличим като измамник и лъжец. Но първо дъщеря ти ще ми помогне да си върна нещо, което той открадна от мен. Кой знае, ако ми сътрудничиш, може да пусна двама ви да си вървите. — Търговецът се обърна към бюрото си, хвърли гривната във въздуха и отново я хвана. Наведе се над месинговия говорител на интеркома и каза: — Госпожице Уиймс, подгответе килия на средните нива за господин Натсуърти и изпратете бръмбар, който да ме заведе в „Олд Стийн“ в седем и половина. Мисля, че все пак трябва да присъствам на бала на Негово обожание.

Хестър надникна през предната врата на красивата малка кула, но не видя и следа от Том. Търси го на всяко място, за което се сети, като се надяваше, че може да се е върнал на „Ларва“, преди да се опита да говори с поробителите или пък да се появи отново в „Розовото кафене“. Сега отново се върна пред Пиперницата. Беше ядосана и леко изплашена. Нямаше съмнение, че Том е там и че нещо лошо му се е случило. Щорите на прозорците на един от горните етажи бяха спуснати и имаше цяла шайка облечени в черно охранители около рецепцията, които разговаряха с високомерната жена там. Хестър се зачуди дали да не нахлуе вътре и да се изправи срещу тях, но не искаше да попадне в същия капан като съпруга си.

Мъжът отвън я видя да наднича и се вторачи в нея, затова тя отмина бързо, сякаш беше просто любопитна туристка, и влезе в кафенето в другия край на площада, където пи ледено кафе през сламка и си даде малко време, за да помисли. Явно този тип Шкин беше решил да плени Том поради неизвестна за нея причина. Вероятно смяташе, че по някакъв начин е свързан с Изгубените момчета. Е, това не беше особено голям проблем. Хестър щеше да отиде там и да го спаси, точно както Том беше отишъл да спаси нея, когато беше затворничка в Курника на мошениците.

Но как да влезе в кулата? Охранителят на вратата вече я видя, а и с всичките тези тълпи около карнавала нямаше как просто да проникне вътре. О, горкият Том! Защо беше дошъл тук сам? Трябваше да е наясно, че няма как да се оправи сам с хора като Набиско Шкин.

Хестър плати леденото си кафе и попита сервитьора:

— Онова там ли е сградата на Шкин? Кулата? Изглежда ми прекалено малка, за да побере много роби.

— Разполага със скрити подземия — отвърна човекът и погледна доволен бакшиша, който Хестър му остави на масата. — Килиите и всичко останало са долу. Точно там държат онези ужасни пирати.

Хестър отново се сети за Курника на мошениците и как беше извела Том на безопасно място през бъркотията от нападението на Изгубените момчета. След това си тръгна от кафенето с бодра крачка и погледна надолу, за да се увери, че втъкнатият в колана ѝ пистолет не е развалил ръба на новото ѝ палто.

26. В очакване на луната

Докато слънцето потъваше червено и плътно в мъглата над Африка, а вятърът се усили, Брайтън започна да се полюшва приятно върху дългите, бели, насочили се към брега вълни. Необезпокоени от поклащащите се под краката им платформи, паради от деца маршируваха около „Оушън Булевард“ и размахваха ярки знамена и огромни хартиени фенери във формата на луни. Стотици самозвани артисти организираха частни наблюдения в къщите си.

— Предполагам, че това им ангажира вниманието — каза Нимрод Пенироял, проследявайки философски всичко от една от многото наблюдателни платформи на Облак 9. — Има толкова много третокласни художници и изпълнители в този град, че имаме нужда от добър фестивал всяка седмица или през седмица, за да придадем смисъл на глупавите им животи. — Купища мехури се извиха около него, запратени в нощното небе от една арт инсталация в Куинс Парк. Вятърът носеше карнавален шум, музика от китари, какофонично дрънчене по улиците на историческия Мюсли Белт и подранили фойерверки, които пращяха и гърмяха във всички краища на града.

Гостите бяха започнали да се събират на синьо-зелените вечерни ливади в градините на Павилиона, между сенките на гората от кипариси. Всички мъже бяха облечени в официални роби, а жените изглеждаха чудесно в балните си рокли в лунносребристо и среднощносиньо. Из всички алеи бяха окачени хартиени фенери, а между колоните на естрадата се появиха музиканти. Летящите порове също пристигнаха. Те изглеждаха страшно елегантни в обточените си с вълна авиаторски костюми и бели копринени шалове и говореха гръмко за „другари“, „бандити“ и „хвърлени в океана сандъци“. Орла Туомбли, чиято коса беше оформена с гел като извити назад криле, беше хванала Пенироял под ръката.

Преди танците бяха сервирани напитки и храна, а Рен беше една от сервиращите. Тя се чувстваше красива и открояваща се в своя костюм за Лунния фестивал — носеше торбести панталони и дълга туника, ушита от някакъв лек сребрист плат, който не можеше да назове, но гостите въобще не я забелязваха, те се интересуваха единствено от подносите, които носеше. Докато си проправяше път през увеличаващата се тълпа, все повече ръце посягаха към напитките и хапките, без да благодарят или да попитат може ли.

Рен нямаше нищо против. Все още беше изморена и неспокойна от събитията от изминалата вечер. През целия ден в Павилиона цареше странна атмосфера, постоянно идваха и си отиваха хора от милицията и мерките за сигурност бяха затегнати. Другите робини продължаваха да идват при Рен и да я питат наистина ли е видяла трупа и имало ли е толкова много кръв? За капак на всичко госпожа Пенироял ѝ се усмихваше заговорнически всеки път, когато я видеше, и постоянно намираше някакви извинения да я изпраща в помещенията, където беше Тео Нгони, или обратно, сякаш се надяваше един ден някой да напише опера за тях и да отреди сопрано партия, специално посветена на и изпълнена от Бу-Бу Пенироял, грижливата господарка, благодарение на която любовта им е станала възможна.

За съжаление, цялата тази доброта накара Рен да харесва все по-малко Бу-Бу, да имаш роби беше едно, но да уреждаш любовните им отношения — нещо съвсем различно. Имаше чувството, че кметицата иска да ги чифтоса като някакви пудели.

Затова се зарадва, че за момент е невидима и може необезпокоявано да гледа и да слуша. Накъдето и да погледне, виждаше някого, когото разпознаваше от страниците на „Палимпсест“. Тук бяха едни от най-известните художници на Брайтън като Робертсън Глуум и Ариане Арай. Тук беше и прелестната Давина Туисти, която триумфира със „Сърца“ на сцената на Малборо Тиътър. Онзи мъж с шапката приличаше на скулптора Гормлес, чиито нелепи творби задръстваха публичните пространства като огради от бодлива тел. Онова там не беше ли П. П. Белман, авторът на атеистични релефни книжки за съвременни бебета? Рен се зачуди как ли биха се почувствали всички, ако знаеха, че преди по-малко от двадесет и четири часа един мъж е убит точно тук, на Облак 9.

Срещна Синтия и я попита тихичко:

— Има ли някакви новини?

— Новини? — повтори момичето, сияещо и безмозъчно като слънце.

— Относно господин Пловъри? Намериха ли извършителя?

— О! — Златистите къдрици на Синтия се разлюляха, когато поклати глава. — Не. А и госпожа Пенироял казва, че не бива да говорим за това. Но какво се случва между теб и Тео?

— Нищо. Бу-Бу просто си въобразява.

— Изчерви се, Рен! Знаех си, че го харесваш! Видях те да говориш с него онзи ден край басейна, помниш ли?

Рен остави приятелката си да се кикоти и отново се гмурна в тълпата с въпросите „Желаете ли питие, сър? Ордьовър за вас, мадам?“. В същото време събираше празните чаши и долавяше фрагменти от празнословните разговори.

— Вижте какво е облякла Ла Туисти!

— Просто е задължително да се запознаеш с Глуум, той е толкова забавен!

— Прочете ли последната творба на Белман? Брилянтна е! Едно от най-добрите литературни произведения на нашето време е написано за деца под петгодишна…

Здрачът се сгъсти. Давина Туисти убеждаваше някакви свои приятели и почитатели да се спуснат на приключение в ненормално сложния лабиринт на Облак 9. Бандата свиреше „Златни ехота“ и „Лунна песничка за лека нощ“. Съвсем скоро щеше да изгрее луната и всички щяха да гледат фойерверките, преди да се оттеглят към Павилиона за танци и още храна. Вече изтощената Рен спря в една тиха част на градините до края на платформата. Беше приятно най-накрая да остане сама. Погледна над океана към бронираните градове и се замисли колко меланхолично изглеждаха, свити сред дюните като храмове на изчезнала раса.

Една ръка се прокрадна по рамото ѝ като сив копринен паяк. Тя се обърна и срещна безизразното лице на Набиско Шкин.

— Наслаждаваш се на гледката ли, скъпа? — попита той. — Надявам се никой от останалите гости на Негово обожание да не те е видял, че се шляеш тук. „Шкин Корпорейшън“ има репутацията на доставчик само на най-трудолюбивите роби.

Рен се отдръпна от него и се опита да се върне в светлината и смеха на партито, но търговецът ѝ препречи пътя. Какво искаше от нея? Вероятно я е дебнел през оживените градини и чакал подходящия момент, за да остане насаме с нея. Тя почувства студ и страх. Вдигна празния поднос и го задържа пред себе си като щит, но Шкин само се засмя. Смехът му не ѝ хареса. Повече ѝ допадаше, когато мълчи и я гледа с леден поглед.

— Защо ми е да те наранявам, дете? — попита той. — Просто искам да свършиш една работа за мен, една проста малка работа. Знаеш ли къде новият ти господар държи личния си сейф?

Рен кимна.

— Добро момиче. — Шкин ѝ подаде квадратно парче хартия с написан номер върху него. — Това е комбинацията. Искам да ми донесеш Тенекиената книга. Вчера изпратих свой приятел за нея, но чух, че е станала злополука.

Рен свали подноса и се замисли за господин Пловъри.

— Не се прави на невинна! — каза ѝ търговецът. — Крала си я и преди. Младият Рибна крокета ми разказа всичко.

— Няма да го направя! — отвърна Рен. — Не можеш да ме накараш!

— Горкият ти баща — каза Шкин, прибра листчето в един вътрешен джоб на вечерната си роба в цвят графит и едва доловимо сви рамене. — Колко жалко, след като е изминал целия този път, за да те спаси!

Рен не можеше да осмисли чутото. Не и преди търговецът да бръкне в друг джоб и да извади гривна, която остави на подноса пред нея. На светлината от фенерите, окачени на близките дървета, Рен разпозна брачната гривна на тате. Познаваше я много добре, тази верижка от червено злато с преплетените инициали ХШ и ТН. Но какво търсеше гривната на Облак 9?

— Това е някакъв номер! — каза тя. — Рибна крокета ти я е описал и ти си направил точно копие…

— Не мислиш ли, че е по-вероятно скъпият ти баща да е дошъл в Брайтън, за да те прибере у дома? — попита търговецът. — Той е гост на „Шкин Корпорейшън“. Ако се провалиш в поставената ти задача, баща ти ще умре. Бавно и мъчително. Така че бъди добро момиче и изприпкай в кабинета на Пенироял.

Градините изведнъж станаха изключително тихи. Някои от гостите организираха група, която да потърси изгубената в лабиринта Давина Туисти. Останалите им казаха да млъкват. Луната щеше да изгрее всеки момент. Мисълта, че татко е толкова близо, накара Рен да се разплаче. Как е дошъл тук? Как го е открил Шкин? Къде е мама? Тя посегна към гривната, но сръчните ръце на търговеца я отмъкнаха и на нейно място се появи листче с цифри.

— Направи ми тази малка услуга — изрече той с мек тон — и двамата отново ще бъдете заедно. Ще ви изпратя обратно във Вайнленд с един от моите дирижабли.

Рен не повярва на обещанието му, но повярва на останалото. Тате беше пленник на Шкин. И ако не направи онова, което търговецът искаше от нея, щяха да го убият. За съжаление, всичко беше по нейна вина. Ако не беше откраднала онази книга, той все още щеше да е в безопасност в Анкъридж. Така че ако повторното открадване на книгата беше единственият начин да го предпази от зла участ, щеше да изпълни задачата.

— Защо аз? — попита Рен. — Сигурно познаваш всякакви хора, които са много по-добри в проникването на сейфове от мен…

— Трябва да си вярваш малко повече — отвърна Шкин. — Доколкото чух, си умела крадла. Освен това, ако те заловят, престъплението няма да бъде свързано с мен. Ти си тази, която донесе Тенекиената книга тук, така че Пенироял ще повярва, че просто си се опитвала да си я върнеш.

Рен взе листчето. Мракът се сгъстяваше все повече и повече, докато останалите роби се движеха между дърветата и чистеха фенерите от нагара, но бялото парче хартия в ръката ѝ сякаш блестеше със собствена светлина.

— Добре — каза тя със снижен до шепот глас. После остави подноса и попита: — Какво представлява? Трябва да знам. Каква е тази Тенекиена книга и защо всички я искат?

— Не ти влиза в работата — отвърна Шкин и погледна над нея към хоризонта. — Мога да изкарам добра печалба от нея. Каква друга причина ми е необходима? А сега върви, имаш работа за вършене.

Рен тръгна, притичвайки между дърветата, докато свещената луна се показа над хоризонта. За няколко секунди Брайтън беше благословен с идеална тишина, тъй като според старата традиция, ако си пожелаеш нещо при изгрева на луната в тази свещена нощ, лично богинята на луната ще го изпълни. Гостите на Пенироял бяха прекалено изтънчени, за да вярват на подобни небивалици, разбира се, но въпреки това наведоха глави, някои свиха рамене и се усмихнаха, за да покажат, че гледат иронично на всичко това, но все пак бяха разчувствани, тъй като си спомниха магическите Лунни фестивали от детството си. Техните желания бяха любов, щастие и още повече богатства, докато хората на изкуството долу в Брайтън се молеха за слава, актьорите за дълга поредица от успешни пиеси, а още по-долу робите копнееха за свобода. В следващия миг тишината беше нарушена от фойерверк, после от втори, трети и така докато се стигна до изобилие от ракети, взривове, дрънчащи гонгове, камбанки и кухненски тигани, които бяха толкова шумни, че самата лунна богиня можеше да ги чуе, докато се разхождаше из порцелановите си градини.

Дори флотата на Зелена буря да не е прихванала все още сигнала на маяка на Брайтън, щеше да го открие по фойерверките, които изригваха в небето от курортния сал. Бойните дирижабли въртяха щурвали, за да се насочат право в целта си, а екипажите им подготвяха ракетните установки, артилерийските оръдия, тъмблъровите бомби и рапторите. Ескортиращите ги изтребители се стрелваха напред.

В търбуха на „Заупокойна вихрушка“ Шрайк реши да провери Енона Зироу и я откри в каютата ѝ, където изпробваше някакъв стоманен шлем, който я караше да изглежда още по-млада и не толкова храбра колкото преди. Малодушието ѝ го озадачаваше. Беше сигурен, че ще опита да нападне Фанг Преследвачката, преди флотата да стигне целта си. Дали не се е отказала от плана си? Възможно. Той сканира каютата ѝ няколко пъти, но не откри никаква следа от оръжие.

Завиха сирени. Стълбите и коридорите на флагманския дирижабъл се изпълниха с изплашени живородени и безстрастни бойни преследвачи, които бързаха към постовете си. Шрайк си проправи път към предната част на гондолата и намери господарката си там. Тя не обръщаше внимание на екипажа, а беше втренчила поглед в огромната луна.

— ЗАЩО СМЕ ТУК? — попита той.

Бронзовата маска на смъртта на Фанг Преследвачката се обърна към него. Тя все още не беше разкрила пред никого причината за тази експедиция и Шрайк подозираше, че ако някой от живородените, дори Нага, я попиташе толкова пряко, щеше да му изтръгне гръкляна с ноктите си за проявеното нахалство. Преследвачката обаче само го изгледа и прошепна:

— Кажи ми, господин Шрайк, помниш ли предишния си живот? Живота си като живороден?

— НЕ ПОМНЯ ДОРИ ЖИВОТА СИ КАТО ПРЕСЛЕДВАЧ — отвърна той. (Макар че един спомен изникна, докато изричаше тези думи; младо момиче с окървавено лице, което лежеше върху купчина кафява трева и стари коркови плувки. Шрайк побърза да го изгони като човек, опитващ се да изгаси пламък.) — НЕ ПОМНЯ НИЩО ПРЕДИ ДОКТОР ЗИРОУ ДА МЕ СЪБУДИ НА ЧЕРНИЯ ОСТРОВ.

Фанг се извърна и отново погледна през прозореца, но Шрайк виждаше отражението на лицето ѝ и странния, подобен на блатен газ блясък в зелените ѝ очи.

— Веднъж си спомних нещо — каза тя. — Или почти си спомних. Срещнах един млад мъж в Курника на мошениците. Том. Когато го видях, почувствах, че го познавам. Той беше много красив. Много мил. Явно Ана Фанг го е харесвала. Аз не съм Ана Фанг, но когато го погледнах, усетих… о, всякакви интересни чувства.

— НИЕ СМЕ МЪРТВИ — каза Шрайк, който беше започнал да се чувства неудобно. — НЕ ИЗПИТВАМЕ НИКАКВИ ЧУВСТВА. НЕ ПОМНИМ. СЪЗДАДЕНИ СМЕ ДА УБИВАМЕ. КАКВА ПОЛЗА МОЖЕМ ДА ИМАМЕ ОТ СПОМЕНИТЕ?

— Знае ли някой защо са били създадени първите от нашия вид през Черните векове? — попита Преследвачката. — Спомените ми ни доведоха тук, господин Шрайк. Разпитах за този Том. Искам да науча повече за него и вероятно да изпитам отново онези странни емоции. Разбрах, че той и спътниците му са свързани с един леден град на име Анкъридж, затова изпратих хора до голямата библиотека на Тиенджинг, за да намерят книги за този град. Донесоха ми само една — „История на Анкъридж“ на Уърмуолд. В нея не пишеше нищо за Том, но научих за Тенекиената книга и предположих какво съдържа.

— КАКВО Е ТЕНЕКИЕНАТА КНИГА? — попита Шрайк.

— Тенекиената книга ли? — Преследвачката го изгледа закачливо, с наклонена на една страна глава и пръст на устните си. — Тук сме точно заради нея, господин Шрайк.

Хестър също чакаше появата на луната. Тя се настани на една от променадите на долния етаж и преглеждаше своя екземпляр на „Хищническо злато“. Онова, което намери вътре в книгата, я развесели. Пенироял беше заровил истината под толкова много лъжи, че никой никога нямаше да успее да я изрови.

След като луната изгря и шумните тълпи изпълниха палубите на Брайтън, за да гледат фойерверките, тя си проправи път през тази приливна вълна и се озова в квартал с усойни робски спални помещения и квартири, наречени „Дефилето на къртицата“. Когато стигна до подножието на кулата на Шкин, улиците около нея бяха опустели, ако се изключеха чайките, които, прогонени от обиталищата си заради врявата на променадите, се скитаха като бели фантоми из плетениците от греди над главите на хората.

Хестър проучи Пиперницата по-рано и беше решила откъде да влезе. В задната част на кърмата, заобиколена от кошчета за боклук и големи виещи се тръби, се намираше малка задна врата от ръждясал метал и нитове, подобно на люк на подводница. Над вратата имаше лъскава месингова охранителна камера, която следеше кой влиза и излиза, но не се забелязваха никакви други защити. Пиперницата беше проектирана да пречи на хората да излизат, а не да влизат.

Хестър се приближи внимателно до вратата, като гледаше да се придържа към сенките. Сърцето ѝ биеше като лудо. Представи си как кръвта ѝ тече бързо из вените и артериите ѝ я изпълва с хладната сила на баща ѝ. Усещаше, че Рен и Том са много близо и съвсем скоро тримата ще бъдат отново заедно и пак ще са щастливи. Тя се усмихна на себе си зад воала, извади своя Шаденфройде от вътрешността на палтото си, изчака следващия залп от фойерверки и стреля по камерата, която изхвърча от поставката си.

Хестър имаше време колкото да прибере пистолета, преди вратата да се отвори и един мъж да излезе през нея. Той застана с ръце на кръста и се загледа в димящата останка от камерата.

— Честит Лунен фестивал! — провикна се Хестър.

Мъжът се обърна и се изненада, като видя жена с воал да върви към него. Изненада се още повече, когато тя заби ножа си между ребрата му. Той умря много бързо. Хестър скри тялото му в сенките зад кошчетата за боклук, влезе през вратата и я затвори внимателно след себе си. Озова се в някакъв коридор. От една малка стая на охраната долитаха гласове и светлина. Тя надникна вътре и видя още трима мъже. Единият от тях натискаше ядосано бутоните под някакъв кръгъл екран, на който нямаше картина. Другите двама се бяха отпуснали отегчени в неудобни офис столове, с напитки в ръце и желание да са със съпругите и децата си на празненството.

Хестър застреля първо този до екрана и уби останалите, когато станаха на крака и посегнаха към оръжията си. Постоя известно време мълчаливо в сенките, очаквайки някой да дойде. Не се появи никой. Тази вечер по улиците навън имаше толкова много ракети и фойерверки, че няколкото допълнителни изстрела в Пиперницата нямаше да направят впечатление на никого. Хестър презареди своя Шаденфройде и с гордост отчете, че ръцете ѝ въобще не треперят.

За нейно щастие, „Шкин Корпорейшън“ беше много добре организирана. На стената в стаята на охранителите имаше план на мястото. Хестър го запамети, след което, мълчалива и уверена в себе си, тръгна към робските ями. Двама мъже стояха на пост пред двойка тежки врати. Единият се спусна към нея с нещо подобно на електрическа пръчка за добитък, но тя се отдръпна и заби ножа си в гърба му, след което преряза гърлото на другия, който се опита да задейства алармата. На колана на втория имаше връзка с ключове и не ѝ отне много време, за да намери този, който ѝ трябваше.

Робските кошари бяха изпълнени с лекото дишане и ограничените движения на създанията в клетките. След като очите ѝ привикнаха с мрака, Хестър различи клетките около стените и лицата, които надничаха от тях.

— Том? — провикна се тя.

Навсякъде около нея хората се размърдаха и зашепнаха. Някои от затворниците в близките до вратата клетки видяха мъртвите охранители отвън и съобщиха на съседите си.

— Коя си ти? — провикна се глас от един от кафезите.

— Кой си ти? — попита от своя страна Хестър.

— Казвам се Крил.

— Изгубено момче? — Тя тръгна по посока на гласа. След малко вече беше достатъчно близо, за да види очите му, блеснали на слабата светлина от отворената врата. Той гледаше ключовете, които Хестър държеше в ръката си като гладно куче шепа храна. Тя поклати връзката пред него, за да му подейства като стимул да отговори на въпроса ѝ: — Рен тук ли е? Рен Натсуърти?

— Онова Сухо момиче, което беше на „Автолик“? Кой пита?

— Дамата с ключовете — отвърна Хестър.

Главата на Крил се раздвижи в мрака, той кимна.

— Известно време беше в клетка до моята, но я отведоха.

— Защо?

— Не знам. Рибна крокета я последва скоро след това. — (Крил млъкна, за да се изплюе, сякаш искаше да изчисти това име от устата си. От другите клетки се разнесоха гневни и отвратени възгласи. Явно Рибна крокета не беше особено популярен.) — Хората на Шкин ни казаха, че е станал негов агент и е предал Гримзби. Сега се разхожда в униформа и се прави на войник. Не знам какво се е случило с момичето. Предполагам, че е била продадена.

— Какво стана с баща ѝ, Том? Той беше похитен днес.

— Не съм чувал нищо за такъв човек. Тук няма Сухи, госпожо. Само Изгубени момчета.

— Възможно ли е да се намира в килиите на средното ниво?

— Да — Крил се размърда. Всички останали пленници в другите клетки около него също се размърдаха, за да слушат разговора им. Приличаха на изплашени животни. Онези, които бяха достатъчно близо до Хестър, така и не свалиха очи от ключовете. — Там горе има още надзиратели. Ще имаш нужда от нещо, което да ги разсее.

— Имаш ли някаква идея? — попита тя. Крил се ухили и Хестър направи същото зад воала си, защото точно такъв беше планът ѝ. Тя хвърли ключовете в клетката на момчето. — Дръж се прилично — каза му Хестър и побягна към стълбите. Ясно чуваше как Крил търси правилния ключ и изпробва всеки един в ключалката на клетката си. Гласовете на Изгубените момчета се надигнаха като приливна вълна в опит да го накарат да побърза.

27. Несигурният сейф

Кметът Пенироял беше накарал хората си да декорират балната зала на Павилиона специално за Лунния фестивал. Предната стена беше заменена от дълга редица френски прозорци, които се отваряха към палубата отвън и позволяваха на светлината от свещената луна да влиза вътре. От всяка колона и корниз около дансинга висяха гирлянди и красиви дипли сребрист плат, в който се отразяваше светлината от Млечния път от малки крушки върху мастиленосиния таван. Подиумът, върху който свиреше малък оркестър, беше осветен от прожектори. Стените бяха покрити с безценни художествени творби — антични шедьоври на Стрейндж и Ниас висяха редом до сополени картини на Хувър Дейли, майстора на Кихавичния експресионизъм.

Зад главната зала имаше шестоъгълни стаи, които предлагаха най-различни забавления за гостите. В една от тях се намираше реплика на „замък за подскачане“ — странно надуваемо укрепление, за което Пенироял твърдеше, че било ключова част от военното дело на древните, но също така можеше да се използва като трамплин. В друга работеше прожектор, който излъчваше копия на копията на някои фрагменти от филм, оцелял от времето преди Шейсетминутната война. Рицари в доспехи яздеха през горяща гора, а сенките им се сливаха с дима; летящи машини излитаха в тропическа зора; малък скитник вървеше по прашен път; наземни коли се преследваха като някакви миниатюрни градове; някакъв мъж висеше от счупен часовник над огромно статично селище, а след малко се появиха в близък кадър замечтаните лица на екранни богини.

Рен се появи от градината, устремена да изпълни възложената ѝ от Шкин мисия. Тя не обърна внимание на нищо от това. Мина като хала през филмовата зала и се насочи към спираловидното стълбище, което щеше да я отведе до кабинета на Пенироял. По пътя се сблъска с Тео, който идваше от другата посока, стиснал своето ветрило от щраусови пера. Беше облечен в торбести сребристи панталони и комплект сребристи ангелски криле.

— Здрасти — поздрави го Рен. — За какво са ти тези криле?

Тео сви рамене и крилете му плеснаха.

— Всички момчета са облечени така. Идея на Бу-Бу. Ужасни са, нали?

— И унизителни — съгласи се момичето, макар тайничко да смяташе, че изглежда очарователно с тях.

— Виж — започна момчето, — тази идея, която е влязла в главата на Бу-Бу за нас…

— Всичко е наред — отвърна Рен. — Аз също не те харесвам.

— Добре.

— Добре. — Въпреки това се радваше, че е с него и не искаше да се разделят. Помисли колко по-лесно щеше да е, ако проникнеше в кабинета на Пенироял със съучастник. Особено със съучастник като Тео, който е участвал в битка и вероятно беше десет пъти по-смел от нея.

— Виж — започна Рен, — трябва да свърша нещо…

— Нов опит за бягство?

— Не. Трябва да взема нещо от сейфа на Пенироял.

— Какво? След онова, което се случи с антикваря? — Тео се опули насреща ѝ в очакване да му признае, че се е пошегувала. След като не го направи, той каза: — Отиваш за онази книга, нали? За онази метална книга?

— Тенекиената книга на Анкъридж — отвърна Рен. — Шкин изпрати Пловъри за нея, но сега Пловъри е мъртъв и той изпрати мен.

— Защо? — попита Тео. — Защо е толкова важна?

Момичето сви рамене.

— Знам само, че всички я искат… Мисля, че има нещо общо с подводници, но… — Тя млъкна обезпокоена. Може би не биваше да му разкрива това. Все пак той беше от Зелена буря или поне някога е бил от тях. Въпреки това се радваше, че сподели с него. Докосна го по ръката. — Той държи баща ми в Пиперницата и ако не направя каквото поиска от мен… Нямам представа какво ще му стори. Ще ми помогнеш ли?

Разбира се, че знаеше какво ще стори Шкин на баща ѝ, но не искаше да го изрича на глас. Радваше се, че сподели на Тео.

— Баща ти? — учуди се момчето. — Не знаех, че Изгубените момичета имат бащи…

— Аз не съм Изгубено момиче — отвърна Рен. — По-скоро съм заблудено. Казах на Пенироял, че съм от Гримзби, защото… О, Тео, прекалено е сложно за обяснение. Просто трябва да спася баща си!

Момичето виждаше, че я разбира. Изражението му беше изплашено и сериозно.

— Ако сейфът е защитен с капани… — започна той.

— Затова искам да стоиш на пост. Моля те, Тео. Не ми се иска да ходя сама.

— Трябва да съм в балната зала. Заповед на Бу-Бу.

— Бу-Бу си прекарва чудесно. Няма да забележи, ако отсъстваме за пет минути.

Момчето помисли малко и кимна.

— Добре. Добре.

Той стисна ветрилото като брадва и последва Рен нагоре по стълбите. Минаха през вратата и се озоваха в украсен с антики коридор. Шумът от партито заглъхна, когато вратата се затвори зад тях, след което отново се усили, щом веднага завиха вляво. Промъкнаха се покрай стълбището за контролната зала и чуха слабите гласове на екипажа долу. Нямаше други звуци. Всички останали бяха в балната зала или в кухните. Тази част от Павилиона беше безлюдна.

Стигнаха края на коридора и спряха пред вратата на кабинета на Пенироял.

— Ами ако е сменил комбинацията на сейфа след снощи? — прошепна Тео. — Ами ако е сменил ключалката на вратата?

Рен не беше помислила за тези неща. Надяваше се Пенироял да не е предприел подобни промени. Пръстите ѝ бързо намериха резервния ключ, който все още беше скрит във вазата. Първоначално не влезе в ключалката, но това беше заради треперещите ѝ ръце. След няколко секунди мърморене и повторни опити, ключалката изщрака и вратата се отвори.

Кабинетът изглеждаше тих и спокоен. Картината на Уолмарт Стрейндж отново беше поставена на мястото си на стената. Рен отиде до нея и внимателно я свали, после я остави на бюрото. Тео влезе в кабинета, безшумно затвори вратата и едва не събори с ветрилото си една статуя от пиедестала ѝ.

— Защо не остави това глупаво нещо отвън? — изсъска момичето.

— Защото някой може да го види.

Рен се обърна към сейфа.

— Готов ли си? — попита го тя.

Тео не изглеждаше готов.

— Мислиш ли, че има някакъв капан в сейфа? — попита той.

Рен поклати глава.

— Сейфът беше отворен миналата вечер, нали ти казах, и не видях никакви капани в него. — Въпреки това застана на една страна, преди да посегне към шайбата. — Господин Пловъри го беше отворил и извадил книгата. След това някой го е спипал. А сега млъквай. — Момичето се намръщи в опит да си спомни комбинацията. 2209957…

Шайбата щракна и механизмът на сейфа изстърга. Тео се обърна бавно и се огледа за скрити опасности. Нямаше много места, на които можеха да се поставят капани в това малко помещение. Предметите на бюрото изглеждаха достатъчно безопасни — тефтер, няколко химикала и снимка на Бу-Бу в дебела черна рамка. На отсрещната стена имаше картотека, над която беше окачена картина, а над нея архитектурни украшения, висок сенчест купол на тавана и…

Дали очите му не го подвеждаха, или нещо там се движеше?

— Рен… — каза той.

Момичето отвори вратичката на сейфа. Бръкна вътре и извади очукано черно куфарче.

— Взех я.

— Рен! — Тео я бутна и тя залитна настрани. Докато падаше, изтърва куфарчето и ѝ се стори, че нещо бяло мина покрай нея. Едно острие удари отворената вратичка на сейфа, при това толкова силно, че от удара изскочиха искри. Каквото и да беше това чудо, то остърга метала, завъртя се и се насочи към нея. Паднала на пода, Рен забеляза опърпани криле, извит стоманен клюн и светещи зелени очи. В следващия миг Тео удари нещото с ветрилото си и го запрати силно в стената. Чу се звук от счупване. Пляскащото създание падна на пода и продължи да размахва криле и малките си крачета с нокти, приличащи на грозд от остриета. Тео отново го удари с ветрилото си. Рен изхленчи, заопипва повърхността на бюрото, намери снимката на Бу-Бу и я стовари силно върху главата на хвъркатото.

Тео ѝ помогна да стане.

— Добре ли си? — попита я разтреперан той.

— Така мисля. Ти?

— Да.

Двамата мълчаха известно време. Ръцете на Тео все още бяха около Рен, а лицето ѝ беше притиснато в рамото му. То беше приятно, топло, миришеше на хубаво и момичето нямаше нищо против да остане така за дълго време, но се насили да се отдръпне от него. Разтърси силно глава да я прочисти от всякакви разсейващи я мисли, опитващи се да се настанят там. На лунната светлина хвърчеше перушина.

— Какво беше това? — попита Рен и нервно побутна подобното на птица мъртво създание с крак.

— Раптор — отвърна Тео. — Възкресена птица. Мислех си, че само Бурята ги използва. Вероятно е бил настроен да бди над сейфа.

— Откъде, мислиш, старият Пенироял се е сдобил с него? — зачуди се момичето.

Тео поклати глава, видимо объркан и обезпокоен.

— Може да не е на Пенироял.

— Това е глупаво — отвърна Рен. — Кой друг би искал да пази сейфа му? — Тя вдигна черното куфарче и го отвори. Тенекиената книга проблесна едва доловимо на светлината от фойерверките отвън. Изглеждаше все така безинтересна. Не беше за вярване, че причини толкова много неприятности. Рен погледна Тео и му каза: — Ти върви. Аз ще прикрия следите ни и след това ще намеря Шкин.

Момчето се беше вторачило в Тенекиената книга.

— Ще ти помогна — отвърна накрая.

— Не — Рен му беше изключително благодарна, но не искаше да го бави повече, отколкото беше необходимо. Ако ги откриеха и накажеха Тео, защото ѝ е помогнал, никога нямаше да си го прости. — Връщай се долу — нареди му тя. — Ще дойда след една-две минути. Ще те намеря по-късно.

Младежът понечи да се възпротиви отново, но после като че ли осъзна логиката в думите ѝ. Кимна, изгледа я замислен за момент, след което вдигна опърпаното си ветрило и излезе. Рен се зае за работа. Внимателно взе мъртвата птица и я навря в едно от чекмеджетата заедно с всичката паднала перушина, която успя да намери. Създанието беше оставило петно от масло, кръв или нещо друго върху пода на кабинета, но тя не можеше да направи нищо по въпроса. Извади Тенекиената книга от куфарчето и я замени със счупената снимка на Бу-Бу, която беше със сходни размери и тегло.

От коридора се чу някакъв звук, някой изкрещя нещо. Рен застина и се ослуша. Крещенето звучеше гневно и изплашено, но не успя да различи думите и след малко спря.

— Тео? — попита Рен на глас.

Кабинетът внезапно потрепери, сякаш някакви гигантски ръце бяха хванали Павилиона за раменете и го разтърсваха. Слабите звуци от балната зала утихнаха, разговорите секнаха и оркестърът спря да свири. Рен си представи как музикантите вдигат обезпокоени погледи от партитурите си. След миг хората се разсмяха и музиката и разговорите продължиха, като бързо достигнаха шумното си ниво отпреди малко, сякаш някой беше усилил звука на записани парти ефекти.

— Това е просто турбулентност — каза си Рен. Или може би имаше някакъв проблем с двигателите. Сега като се замисли, крясъците, които чу, вероятно бяха дошли от малкото стълбище на контролната зала. Успокоена, тя отново се зае за работа. Върна куфарчето обратно в сейфа и го затвори, след което окачи Уолмарт Стрейндж отново на мястото му. Вдигна дългата си туника и затъкна Тенекиената книга в ластика на панталоните си. Там щеше да е на безопасно място, помисли си Рен, но допирът на метала в голия ѝ гръб беше студен, а подвързията от тел я драскаше.

Тя излезе в коридора и заключи вратата, след което върна ключа на тайното му място.

— Тео? — изсъска тихо. Не получи отговор. Разбира се, че нямаше да получи, приятелят ѝ навярно вече беше в балната зала и в безопасност.

Рен забеляза някакво движение с периферното си зрение. Вратата към стълбището на контролната зала беше отворена и се полюшваше на пантите си при всяко леко помръдване на сградата. Тя застана на място и се загледа в нея. Със сигурност беше затворена, когато минаха с Тео преди няколко минути. Дали някой от мъжете в контролната зала не е чул как нахлуват в кабинета на Пенироял и е дошъл тук да провери какво става?

Шумът от балната зала изведнъж се усили и отново заглъхна. Някой мина през вратата в далечния край на коридора. Рен чу да се приближават забързани стъпки по полирания под. На стената след завоя на коридора се появи сянка. Паникьосана, Рен тръгна назад към кабинета на Пенироял, но нямаше време да намери отново ключа, затова се шмугна в контролната зала и затвори вратата след себе си.

Озова се в тъмна малка кабина, където метални стълби се извиваха в спирала надолу в пода. Рен знаеше, че продължават още надолу през палубата под пода и сигурно стигат до малкия стъклен мехур, който видя от лифта в деня, когато Шкин я доведе на Облак 9. Тя притисна ухо до вратата и чу как стъпките в коридора я подминават.

Тъкмо щеше да въздъхне, когато един глас отдолу се провикна:

— Кой е там?

Гласът звучеше изплашен и бегло познат.

— Тео? — попита Рен. Почувства се объркана и това леко я замая. Какво правеше Тео тук долу в контролната зала, пълна с хора на Пенироял? Дали не беше на страната на професора през цялото време? Дали не е отишъл да им каже за робинята, която току-що е ограбила господаря им?

— Рен — провикна се гласът, — нещо се е случило. Не знам какво да правя…

Тео звучеше изплашено. Рен реши да му се довери и тръгна по спираловидното стълбище. Тенекиената книга я бодеше в кръста на всяка крачка. Мина още един вход на приземния етаж и след това се спусна през една шахта от боядисан в бяло метал, цялата в нитове, която водеше надолу към палубата. Тео гледаше нагоре от основата на стълбището. Той се дръпна настрани, за да ѝ направи място да мине покрай него и да влезе в контролната зала. През стъклените стени Рен виждаше под себе си целия Брайтън, с неговите празнични светлини за Лунния фестивал. Навсякъде избухваха фойерверки и обливаха контролните табла с розова и кехлибарена светлина. Това вероятно беше най-хубавата гледка на Облак 9, но тя беше помрачена от хората от екипажа, отпуснати по местата си… мъртви. От врата на единия все още се подаваше нож — обикновен нож за рязане на месо от кухните на Павилиона с герба на Пенироял на дръжката.

— О, Куърк! — изписка Рен и съжали, че е изяде толкова много ордьоври. Наведе се да повърне и в главата ѝ веднага нахлуха най-различни мисли. И никоя от тях не беше приятна. Тео не дойде ли точно откъм кухните, когато се натъкна на него миналата вечер? А сега се намираше в помещение, пълно с мъже, убити с кухненски нож. А тя стоеше тук сама с него.

— Всичко е наред — увери я момчето и Рен изписка отново, когато той плахо я докосна по рамото. Той не разбра, че е изплашена от него. Тя се отдръпна назад. — Искам да кажа, че не е наред. Виж. — Тео дръпна един от големите месингови лостове на контролното табло. — Счупен е. Всички са счупени. И тук…

На главното контролно табло имаше голям червен лост, затворен в стъклена кутия и заобиколен от удивителни знаци и предупреждения, че трябва да се използва само при спешен случай. Така или иначе, някой го е използвал, като преди това е счупил стъклото, за да стигне до него.

— За какво служи това? — попита Рен, но вече знаеше, защото Брайтън изглеждаше по-малък, отколкото когато влезе в контролната зала, а и шумът от избухващите фойерверки ставаше все по-тих.

— Експлозивни лостове — обясни Тео. — Трябва да прекъснат въжетата в случай че Брайтън потъне или се случи нещо друго. Не усети ли поклащането? Рен, някой е взривил въжетата! В момента се носим свободно!

Момичето го погледна ужасено и благодарение на настъпилата тишина успя ясно да чуе шума от продължаващото горе парти. Вероятно двамата бяха единствените хора на Облак 9, които знаеха какво се случва.

— Тео, можеш да вземеш книгата — каза Рен.

— Какво?

Тя я извади от панталоните си и му я подаде. Ръцете ѝ трепереха, а отраженията от металната корица заиграха по обърканото ѝ лице.

— Рен — отвърна Тео, — нали не мислиш, че аз съм го направил? Дори да можех, защо бих го направил?

— Защото искаш книгата като всички останали — отвърна момичето. — Ти си агент на Зелена буря, нали? Знаех си, че има нещо странно в теб! Обзалагам се, че сам си се оставил да те заловят, за да можеш да влезеш в Павилиона и да шпионираш всички ни. Обзалагам се, че ти си оставил онази чайка да бди над сейфа и сега си освободил Облак 9, за да можеш да убиеш всички и да се измъкнеш с Тенекиената книга! Затова не искаше да ми помогнеш да откраднем „Калугерица“, нали? Защото си искал да избягаш ти с нея, след като се сдобиеш с книгата!

— Рен! — изкрещя Тео. — Не мислиш трезво! — Той я хвана, когато се опита да мине покрай него. Хвана ѝ ръцете и я погледна честно в очите. — Ако исках тази проклета Тенекиена книга, защо ти позволих ти да я откраднеш? Щях да оставя чайката да те убие още в кабинета на Пенироял и да я взема за себе си. Аз също мога да заявя, че ти си агентка на Зелена буря. Толкова много искаш книгата, а и също като мен беше хваната да се промъкваш наоколо, когато Пловъри беше убит. В един момент си Изгубено момиче, а в следващия не си… Ти може да си отговорна за това!

— Не съм! Не бих! — ахна от възмущение Рен.

— Е, нито пък аз — Тео я пусна. Тя се отдръпна назад, цялата трепереше и продължаваше да стиска Тенекиената книга. — Тъкмо се връщах в балната зала, когато чух някой да вика за помощ — продължи с обясненията момчето. — Отворих вратата и попитах дали всичко е наред. Не получих отговор, но ми се стори, че някой се размърда, затова слязох долу. Когато дойдох тук, всички бяха мъртви. Видях, че кабелите са прекъснати и смятах да вдигна аларма, но се опасявах, че още си горе и някой ще те хване. — Тео потрепери и прокара ръка през лицето си.

— Горе имаше някой — отвърна Рен, която си спомни стъпките и сянката. — Чух го да минава покрай вратата. Няма нищо друго на този коридор освен кабинета на Пенироял. Сигурно е търсил същото като нас. Тенекиената книга.

Тео се опули насреща ѝ.

— Има логика. Първо е слязъл тук и е направил това, но преди да се качи по стълбите до кабинета, ме е чул да слизам. Не е можел да рискува, като се опита да убие и мен, в случай че съм някой гост и липсата ми ще бъде забелязана, затова се е измъкнал през кухните, минал е през балната зала и се е качил в кабинета по този път… Но защо е оставил Облак 9 да се носи свободно? Защо просто не е взел книгата?

Рен се опита да повърне отново, но стомахът ѝ беше празен.

— Онзи почти ме видя! — изскимтя тя. — Ако не се бях скрила навреме, щеше да ме убие като тези мъже…

Тео посегна към нея, но спря, защото не беше сигурен дали иска да я докосва.

— Значи вече не мислиш, че аз съм го направил? — попита той.

Рен поклати глава и отиде при него, изпълнена с благодарност, за да скрие глава в гърдите му.

— Тео, съжалявам…

— Всичко е наред — отвърна нежно момчето, след което каза: — Що се отнася до миналата вечер, просто не можех да заспя. Отидох до олтара, за да кажа няколко молитви за майка ми, баща ми и сестрите ми. Тръгнах си от Загуа точно преди една година, на Лунния фестивал. Измъкнах се от къщата на родителите ми, докато всички празнуваха, и се качих на един товарен дирижабъл, който ме отведе в Шан Гуо. Там се присъединих към Зелена буря. Всички приготовления вчера ме накараха да се запитам как е семейството ми, дали родителите ми са ми простили, дали им липсвам…

— Сигурна съм, че отговорът на въпросите ти е „да“ — отвърна Рен. Тя се обърна, облегна се на прозореца и опря лице в хладното стъкло. — Такива са родителите. Те ни прощават и им липсваме, независимо какво сме направили. Вземи за пример тате, изминал е целия този път, за да ме намери…

Рен погледна към Брайтън и се натъжи за татко си. В небето полетяха фойерверки, изстреляни някъде от Монпелие, и избухнаха в ярки звезди в червено и златисто. Рен ги наблюдава как изгасват, подхванати от вятъра, и след това погледът ѝ беше привлечен от нещо друго. Тя обърна глава. Видя единствено океана и отразяващата се в него луна, която сякаш плуваше отгоре му. Но какво беше онова там? Онази дълга сянка, която се плъзгаше по гребените на вълните?

Пред очите ѝ се появи нещо огромно и неясно. Първо се показаха големи двигатели, последвани от отворени амбразури на бронирана гондола. Рен видя мъже с очила и подобни на черупки шлемове, застанали при картечни гнезда, които се подаваха от естакади, и високи перки, а на всяка от тях беше изрисувана назъбена зелена светкавица.

— Тео! — изпищя Рен.

На пет-шест метра от мястото, на което се намираха на Облак 9, мина огромен аероразрушител.

28. Въздушна атака

В килия някъде под красиво обзаведената рецепция на Пиперницата Том лежеше замаян и усещаше как лицето му се подува там, където биячите на Шкин са го удряли. Тревожеше се за Рен. В началото му беше достатъчно да научи, че още е жива. Нямаше значение какво щеше да се случи с него, стига дъщеря му да е добре. Но дали беше добре? Хората на Шкин му казаха, че е продадена не на кого да е, а на самия Пенироял! Пенироял не беше лош човек, просто беше егоист, при това безразсъден, безскрупулен и някога го застреля в сърцето. Болка отново прониза старата рана, докато лежеше в леглото и чакаше нещо да се случи. Гърдите също го боляха, макар да не беше сигурен дали болката е истинска, или просто тялото му си спомни куршума.

Том бързо изгуби представа за времето в това безлично помещение без прозорци, където кръгла аргонова тръба светеше от бежовия таван като ореол. Нямаше представа дали е ден, или нощ, когато вратата най-накрая се отвори.

— Донесох ви нещо за ядене, господин Натсуърти — каза един момчешки глас. — И това.

Том се претърколи на леглото си, седна и разтърка нараненото си лице. Момчето на име Рибна крокета беше застанало на вратата с поднос с купичка и канче. Зад него се виждаха няколко метра от някакъв мрачен бежов коридор. През главата на Том мина вялата мисъл за бягство, но гърдите го боляха твърде много. Той не откъсна поглед от Рибна крокета, който влезе вътре и остави подноса на пода.

— Смених си дежурството, за да мога да дойда да ви видя — призна си момчето. — Не беше никак трудно. Всички останали искат да почиват, защото е Лунният фестивал. Заради това е цялата тази врява и шумотевица.

Том се ослуша и успя да чуе фойерверки и гонгове, идващи от улиците.

— Съжалявам, че ви хванаха, господин Натсуърти — сподели Рибна крокета. — Рен беше много мила с мен. Затова предположих, че ще искате да видите това.

Момчето извади смачкана страница от вестник от джоба на униформата си и я задържа пред Том, за да може да я прочете. Вестникът беше „Палимпсест“. И там, на снимката под заглавието, коленичила пред група от други момичета около огромна жена с внушителна коса…

— Това е Рен, нали? — попита Рибна крокета. — Виждате ли? Помислих си, че ще искате да научите, че е добре. Казват, че животът на домашния роб на Облак 9 е хубав. Вижте, има си модерна рокля, нова прическа и всичко останало.

— Облак 9? Там ли се намира Рен? — Том си спомни реещото се, подобно на дворец чудо, което видя да се носи над града. Той се протегна напред и сложи ръка на рамото на момчето. — Рибна крокета, можеш ли да откриеш съпругата ми и да ѝ занесеш съобщение от мен? Ще ѝ кажеш ли къде е Рен?

— Онази с белега? — попита момчето и се дръпна назад. Изглеждаше изплашено и отвратено. — Тя не е тук, нали?

— В Брайтън е, да. Дойдохме заедно.

Лицето на Рибна крокета придоби странен цвят. Ръцете му се разтрепериха.

— Няма да припаря до нея — отвърна той. — Тя е зла, тази жена. Уби Гаргара и Пречка. Щеше да убие и мен, ако ме беше докопала. Затова отвлякох Рен. Не исках да го правя, но тя щеше да ме гръмне.

— Сигурен съм, че Хестър е направила само онова, което е трябвало да направи — заяви Том, но тонът му не беше особено убедителен, защото самият той не беше сигурен в правотата на думите си. — Признавам, че е трагедия, но…

— Тя е зла — настоя намусен Рибна крокета. — И вие сте лош като нея, макар да смятате, че не сте. Щом сте с нея, значи сте лош като нея.

— Въпреки това ми донесе вестника — отвърна Том. — Ти си добро момче, Рибна крокета. — Той се усмихна на Изгубеното момче, което го изгледа подозрително. Том го съжаляваше. Сигурно е било наранявано и предавано от толкова много хора, че се е привързало към първия възрастен, който му е показал малко нежност, макар този някой да е Набиско Шкин. Том искаше да го отведе от този отвратителен град в безопасния Вайнленд, където щеше да има шанс да води нормален живот като децата, които Фрея спаси от Гримзби.

Най-накрая попита момчето:

— Рибна крокета, можеш ли да ме изкараш оттук?

— Не ставайте смешен! — отвърна Изгубеното момче. — Господин Шкин ще ме убие.

— Господин Шкин никога няма да те намери. Ще те взема с мен, ако искаш. Ще намерим Рен и Хестър и ще си тръгнем заедно.

— Къде? Гримзби го няма. Тук имам добра работа. Къде да отида?

— Където и да е — отвърна Том. — Ще те оставим където пожелаеш. Или можем да те вземем в Анкъридж-във-Вайнленд, ще живееш с нас.

— Да живея с вас? — учуди се момчето. Очите му бяха ококорени и блестяха като лампата на тавана. — Какво? Като семейство ли?

— Само ако и ти го искаш — отвърна Том.

Рибна крокета преглътна звучно. Не му се нравеше идеята да отиде където и да било с Хестър. Тя заслужаваше да умре и един ден щеше да се погрижи за това, тъй като не беше забравил клетвата си. Но Том много му харесваше. Той изглеждаше мил, дори по-мил от господин Шкин. Рен също беше мила, макар да не успя да го спаси от капана на Брайтън. Определено щеше да му хареса да живее с Том и Рен.

— Добре — съгласи се момчето и погледна към вратата. Страхуваше се, че някой може да ги е чул. — Добре. Стига да обещаете…

От коридора се разнесе неприятен и силен електрически звънец, който стресна Том и Рибна крокета. Затръшнаха се врати и по металния под затропаха ботуши. Момчето грабна вестника от ръката на мъжа, излезе от килията и я заключи след себе си. Том стана на крака и отиде до малката решетка в горната част на вратата, за да надникне през нея, но не успя да види нищо. Звънецът звънеше и дрънчеше. От далечния край на коридора долитаха мъжки гласове и още ботуши затракаха по металния под. Чу се силен трясък, а после и още един. Някой изпищя.

— Рибна крокета! — провикна се Том. Последва нов трясък, доста по-близо този път и гласът на Хестър отвън в коридора:

— Том!

— Тук съм! Тук съм! — отвърна той и след миг покритото ѝ с воал лице се появи пред решетката му.

— Получих бележката ти — каза Хестър. Том се отдръпна от вратата и пистолетът ѝ проби дупки в ключалката. Тя я изрита.

— Къде е Рибна крокета? — попита той. — Нали не си го наранила? Момчето беше тук само преди минута! Носеше една снимка! Рен е на Облак 9!

Хестър си свали воала и бързо го целуна. Миришеше на дим, а милото ѝ грозно лице беше зачервено.

— Млъкни и бягай — каза му тя.

Том побягна, без да обръща внимание на предупредителните пробождания в гърдите си. Пред вратата на килията му коридорът се извиваше. Двама мъже лежаха мъртви в ъгъла. Никой от тях не беше Рибна крокета. Том прескочи обезпокоен телата и последва съпругата си по някакви стълби и покрай още трупове. Във въздуха имаше пушек. Някъде под тях се носеха викове и крясъци.

— Какво става? — попита той. — Какво се случва там долу?

Хестър се обърна към него и се ухили.

— Някой е пуснал Изгубените момчета. Безразсъдно, а? По-добре да минем по горния път.

Всички светлини изгаснаха едновременно. Том се блъсна в Хестър, която го хвана да не падне и много спокойно му каза:

— Не се тревожи.

За около пет неуверени удара на сърцето на Том настъпи мастилен мрак, след което светна приглушена червена светлина.

— Резервният генератор — обясни Хестър.

Съпругът ѝ я последва отново през поредица от изоставени кабинети, където кървавочервената светлина осветяваше месинговите дръжки на шкафовете и клавишите от слонова кост на пишещите машини. Зачуди се откъде съпругата му е намерила това ново палто и какво се е случило със старото. Все още се чудеше, когато се натъкнаха на няколко служители на „Шкин Корпорейшън“, които бягаха в другата посока.

— Залегни! — провикна се Хестър и събори Том на пода. — Вие не! — добави тя, когато охранителите също залегнаха.

Кабинетът се изпълни с дим, изстрели и ужасен шум. Не всички мъже имаха пистолети, но онези, които разполагаха с такива, стреляха напосоки. Куршумите се врязваха в стените, счупиха диспенсъра за вода и разкъсаха страници от календара на бюрото. Том се скри зад един шкаф и оттам видя как Хестър уби охранителите един по един. Той не беше с нея, когато съпругата му се е била с Ловците и винаги беше предполагал, че просто е била гневна и изплашена, но тя беше изключително спокойна. След като изпразни пистолета си, тя го хвърли и пречука последния от мъжете с пишеща машина, като звънчето за преместване на нов ред в устройството звънеше весело при всеки удар по главата му. Хестър вдигна оръжието си и започна да го зарежда с усмивка на лице. Том си помисли, че изглежда по-жива от всякога.

— Добре ли си? — попита го тя и му помогна да се изправи на крака.

Не беше, но трепереше прекалено много, за да ѝ го каже, затова просто я последва нагоре по още стълби и двамата се озоваха в спретнатата рецепция, където той разговаря с госпожица Уиймс. Сега столът ѝ беше празен, знакът на вратата гласеше ЗАТВОРЕНО, а охранителят не беше на поста си. Над покривите на сградите бумтяха и пращяха фойерверки и изпълваха пролуките в щорите с розови и смарагдови лъчи. Хестър стреля по ключалката на вратата и я отвори, но когато Том тръгна да минава през нея, чу изплашено дишане и хленч.

Той падна на колене и погледна под бюрото на госпожица Уиймс.

Оттам го гледаше бледото и изплашено лице на Рибна крокета.

— Всичко е наред, момчето ми! — каза Том, когато хлапето потъна още по-навътре в сенките. Махна на Хестър да стои настрана. — Това е Рибна крокета — каза ѝ той, като се обърна към нея.

— Остави го — нареди съпругата му.

— Не мога. Сам е и е изплашен, а и работи за Шкин. Ако другите Изгубени момчета го намерят, ще го разкъсат на парчета. Просто израз — добави неубедително, защото Рибна крокета простена ужасѐн.

— Всичко това е по негова вина — каза Хестър и застана до вратата, готова да продължи напред. — Остави го.

— Но той ми каза къде е Рен.

— Добре — отвърна гневно съпругата му. — Вече ти е казал. Значи нямаме нужда от него. Остави го.

— Не! — възпротиви се Том, много по-остро, отколкото искаше. Ръката му намери Рибна крокета под бюрото и го измъкна оттам. — Той идва с нас. Обещах му.

Хестър изгледа момчето, а момчето изгледа Хестър и за момент Том си помисли, че съпругата му ще го застреля на място, но от дълбините на Пиперницата се разнесе гръмовен вой на неподчинение и ярост, истински тътен от Изгубени момчета, тръгнали на поход. Хестър прибра пистолета си, мина през вратата и я задържа отворена за Том, който влачеше изплашеното и скимтящо дете. Излязоха от сградата и тръгнаха надолу по стълбите към площада. В стените на заобикалящите ги сгради се отразяваха силни и кънтящи гърмежи, а заслепяващи проблясъци осветиха небето. Фойерверките са много по-шумни от онези, които помня от детството си, помисли си Том и погледна нагоре, където видя застрашително изглеждащи бели дирижабли да се спускат над покривите на сградите на града и да пускат ракети от бронираните си гондоли върху него.

— Велики богове и богини! — изкрещя Хестър. — Точно от това имахме нужда!

— Какво става? — изскимтя Рибна крокета и стисна здраво Том. — Какво се случва?

Ескадрила от Лисичи демони се беше отделила от аерофлота на Зелена буря, за да неутрализира противовъздушните оръжия на Брайтън. Празненствата за Лунния фестивал предизвикаха всеобща паника, защото авиаторите сбъркаха фойерверките от Куинс Парк и Черна скала за задействали се противовъздушни оръжия и започнаха да ги обстрелват. Докато карнавалната процесия се виеше към „Оушън Булевард“ като обезглавена змия, „Заупокойна вихрушка“ се гмурна през дима над тях и се насочи към Облак 9. Отпред стояха като планини от стомана Ком Омбо и Бенгази, а в покрайнините им пъплеха по-малки градчета и предградия.

— Събрали са се цяла група! — провикна се весело генерал Нага като ловец, който току-що е открил лисицата. — Онзи големият изяде Палмира Статик преди няколко лета! — Механичната му броня изстърга и изсъска, когато се обърна към Фанг Преследвачката и вдигна едната си ръка в нервен поздрав. — Значи затова ни доведохте на запад, Ваше превъзходителство! Знаех си, че няма как да е заради този прояден от молците курортен сал! Моля за позволение да поведа атаката…

— Тихо — прошепна Фанг Преследвачката. Огньовете на Брайтън се отразяваха върху бронзовото ѝ лице. — Тази група не ме интересува. Другите дирижабли ще държат онези градски батареи и изтребители заети и ще се уверят, че брайтънци няма да се опитат да помогнат на кмета си. Нашата цел е летящият дворец. Пригответе екипите за абордаж.

Нага следваше безрезервно Преследвачката цели шестнайсет трудни години, но това беше прекалено за него. Докато подофицерите му се разбързаха да предадат заповедта на лидерката си и да се въоръжат с огнестрелни оръжия и бойни брони, той просто стоеше прав като поразен от гръм. След малко обаче се сети какво се случва с онези, които не се подчиняват на заповедите на Фанг Преследвачката, и побърза да го стори.

Рен и Тео побягнаха към другата страна на контролната зала точно навреме, за да видят как небето между Брайтън и брега се озари с ярки експлозии от противовъздушното оръдие на Бенгази. Проблесналата светлина се разля върху балоните на четири големи бойни дирижабъла и безброй изтребители.

— Въздушна атакуваща единица на Зелена буря — каза Тео.

— О, Куърк! — прошепна Рен и се замисли за баща си. — Мислиш ли, че ще потопят Брайтън? Татко е там долу! Тео, те ще го убият и всичко ще е по моя вина!

— Не са дошли заради Брайтън — отвърна момчето и я хвана за ръката. — Дошли са за книгата! Онзи, който е оставил чайката на пост и е убил онези мъже, вероятно е повикал тази ескадрила тук. След това ни е отрязал от града, за да бъдем взети на абордаж по-лесно.

Някъде отвън се разнесе стърженето на алармата, която предупреждаваше, че са подложени на въздушно нападение. Звукът беше като дращещи върху черна дъска нокти.

— Трябва да се махаме оттук — каза Рен.

— Как? — попита Тео.

— О, с „Калугерица“, разбира се. Не мисля, че някой е имал време да източи горивото от резервоарите ѝ след снощи.

Момчето поклати глава.

— Дори да успеем да стигнем до навеса за лодки, Бурята ще ни свали, преди да сме излетели от Облак 9.

— „Калугерица“ е яхта, не военен дирижабъл!

— Бурята не обръща внимание на подобни подробности.

— Не знаеш ли кодове, пароли и подобни? Не можеш ли да се свържеш с тях и да им кажеш, че си един от техните?

— Рен, аз не съм един от техните — отвърна Тео. — Вече не. Аз ги провалих. Ако ме заловят, ще ме убият и ще ме изпратят в Батмунк Цака.

Момичето нямаше представа какво означава това, но виждаше, че приятелят ѝ е изплашен, вероятно колкото нея. Контролната зала се разтресе, когато нещо се удари в палубата горе и покрай прозорците заваляха искри и горящи останки. Рен погледна Тео в очите и се опита да звучи смела:

— Виж, баща ми ме чака в Брайтън, а твоите родители те чакат в Загуа. Сигурна съм, че ще са доста разочаровани, ако просто останем тук и се оставим да бъдем убити. Хайде. Трябва поне да опитаме!

Все още хванати за ръце, двамата побягнаха нагоре по стълбите към входа на приземния етаж и към вратата, която вероятно убиецът беше оставил отворена. Тя ги отведе в коридора пред кухните. Наоколо нямаше никого. Над тях се чуваха писъци, викове и грохотът на напускащи балната зала хора. Експлозиите в небето разпръскваха груби диаманти от неприятна жълта светлина по пода под кухненските прозорци и проблясваха върху падналите тигани и подноси със захаросани плодове, изпуснати от бързащите да избягат роби.

Рен и Тео отидоха до най-близкия изход и излязоха в градините пред Павилиона. Цели тълпи от гости тичаха през ливадите като изплашени овце. Нямаше начин да се измъкнат от Облак 9, но всички искаха да се отдалечат колкото се може повече от Павилиона, защото смятаха, че Зелена буря ще го бомбардира. Все пак бяха богати и бяха свикнали да получават всичко, което си поискат. Дори лифта да го нямаше, там щеше да има някакъв дирижабъл, аеротакси или някой смел жител на Брайтън, който да организира спасителна мисия с аероколела и небесни яхти.

Тъй като не искаше да станат жертва на паникьосаната тълпа, Тео избута Рен в укритието на една от абстрактните статуи на Пенироял. Двамата приклекнаха и се загледаха в следите от изгорели газове в небето около Облак 9, които бяха като изплетени от копринена паяжина след летателните апарати на Летящите порове, които бръмчаха, преобръщаха се и се спускаха върху дирижаблите на Бурята. Сякаш всеки апарат имаше зрънце огън в себе си и Летящите порове търпеливо се опитваха да стигнат до него с помощта на поток от непрестанна стрелба. Когато успяваха, дирижабълът пламваше отвътре като фенер за Лунния фестивал, после се появяваха ослепителни светлинни петна, които обгръщаха балона, и най-накрая цялото чудо се превръщаше в зашеметяваща клада, хвърляща странни сенки в кипарисовите гори, докато вятърът носеше напред Облак 9.

Дирижаблите отвръщаха на удара, както и облаците от възкресени орли и кондори, които летяха с тях. Птиците се спускаха устремено към машините на Поровете и се заемаха с крилете, въжетата и незащитените пилоти. Докато те се опитваха да се защитят, ставаха лесни цели за ракетите и машинните оръдия на дирижаблите. Разкъсани криле се носеха, горивни резервоари избухваха и перки на двигатели се търкаляха по ливадите на Павилиона като парчета от експлодирали жалузи. Крилете на „Лоша прическа“ бяха разкъсани и горящите им останки се врязаха в станцията на лифта. „Група капитан Дрейк“ зави на една страна и се заби в „Борбено сиренце“ и двете машини катастрофираха в един разрушител на Зелена буря и паднаха заедно с него. Огромните огнени останки потънаха грациозно в океана.

Точно в края на градините кръжеше голям дирижабъл, който изчакваше изтребителите да довършат Поровете. От другата му страна Рен успя да види как горните етажи на Ком Омбо се извисяваха като брониран остров сред море от пушек. Един огромен дирижабъл висеше над града и изпращаше облаци от някакви въртящи и виещи се неща, които приличаха на сребърни шушулки, докато не удареха някоя крепост или картечно гнездо. Тогава избухваха в бели пламъци и навсякъде в нощта политаха парчета. Рен усещаше експлозиите в гърдите си като удари от някакъв огромен барабан.

— Тъмблъри — измърмори Тео.

— Кое, тези сребърни неща ли? — попита момичето. — Не, това са бомби. Можеш да ги разпознаеш по експлозиите, които причиняват. Каза ми, че си летял с тъмблъри.

Момчето кимна.

— Искаш да кажеш, че тези неща имат пилоти? Но те ще се взривят с тях!

Ново кимане.

— Тогава как…?

— Как така не съм мъртъв ли? — Тео поклати глава и не посмя да я погледне. — Причината е, че съм страхливец — отвърна той. — Просто съм страхливец, ето как.

„Заупокойна вихрушка“ пореше воалите от дим и пепел, които се издигаха над брега. Сред събраните там градчета и градове цареше паника, защото смятаха, че Зелена буря е дошла заради тях. Някои побягнаха в търсене на укритие в пустинята, други надуваха спасителни лодки и навлизаха в океана, трети се възползваха от объркването и се опитваха да изядат съседите си. Бенгази и Ком Омбо изстреляха облаци от изтребители, които бяха разкъсани от по-бързите и по-опасни Лисичи демони и от ятата птици преследвачи.

Някъде близо до кърмата на „Заупокойна вихрушка“ експлодира газова клетка и паякообразни преследвачи „Марк IV“ пъплеха по цялото протежение на балона ѝ и се опитваха да потушат пламъците. Направляващите перки бяха повредени. Френетични гласове се носеха от високоговорителните тръби и съобщаваха, че задната част на гондолата е унищожена.

Живородените на мостика бяха пребледнели и напрегнати. Шрайк забеляза на адската светлина от пламъците, която влизаше през прозорците, че лицата им блестят от пот. Енона Зироу плачеше от страх под стоманения си шлем. От радиото се носеха сигнали за помощ и доклади за нанесените щети от другите дирижабли: „Войната процъфтява във военния пик“ беше премазан между два дирижабъла и падаше, обвит в пламъци, а „Есенен дъжд от райските планини“ беше останал без рул и се носеше към фланга на Бенгази. На борда на един обречен корвет някой пищеше неистово, докато сигналът му не беше прекъснат.

Фанг Преследвачката не обръщаше внимание на никой от тях. Тя стоеше спокойно до кормчията и гледаше втренчено Облак 9, който се отдалечаваше бавно от града майка.

— Следвай онази сграда — нареди Преследвачката.

Дирижаблите, които нападнаха Брайтън, бързо смениха курса си, за да се заемат с други цели, но проблемите за курортния сал не бяха приключили. Машинното му отделение беше в пламъци и половината му гребни колела бяха счупени. Котвите бяха откъснати, когато атаката започна и сега градът се носеше без посока. От него се издигаха черен дим и шафранови пламъци, подхранвани от изтичащото гориво. Всеки, който можеше да поеме командването, беше мъртъв или на партито на кмета.

В цялото объркване никой не обърна внимание на задействаните в Пиперницата аларми, не и преди Изгубените момчета да преодолеят и последните охранители и да излязат навън, за да се присъединят към забавата. Робите на Брайтън видяха своя шанс и побързаха да се възползват от него, като изпъплиха от машинното, канализацията и вонящите филтри под басейна. Те се въоръжиха с гаечни ключове, гребла за басейни и чукчета за месо, след което плъзнаха из градските стълбища, за да плячкосват антикварни магазини и да палят художествени галерии. Добродушните актьори и художници на Брайтън, които бяха прекарали безброй вечерни партита в разговори за ужасния живот, който водят робите, и организираха обществени арт проекти, за да покажат, че споделят болката им, побягнаха да се спасяват и напуснаха града на борда на претъпкани дирижабли и моторници.

Случваха се толкова много неща, димът над осакатения Брайтън беше толкова гъст и никой не забеляза, че Облак 9 вече не е закачен за него.

29. Невзривилото се момче

Рен и Тео изчакаха битката да утихне. Седяха в сянката на голямата статуя с облегнати гърбове на плинта, върху който беше поставена. Няколко чаши с пунш бяха зарязани там по-рано вечерта и момичето изпи една. Колко дълго вече продължаваше този кошмар? Пет минути? Десет? Струваше ѝ се цял живот. Вече започваше да различава по-пискливото хленчене на машинните оръдия на Поровете от по-дрезгавото пелтечене на оръжията на Бурята. Ракетите бяха по-трудни за разграничаване, но веднага разбираше, когато някой тъмблър избухнеше, защото Тео се стряскаше, увесваше рамене и стискаше очи.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита го Рен. — За тези тъмблъри?

— Не.

— Може би трябва. Нямаме какво друго да правим.

Тео потръпна от далечния взрив на друг тъмблър, който падна в покрайнините на Ком Омбо. След това, с тих глас, който момичето едва чуваше, ѝ разказа за кратката си кариера като летяща бомба.

— Всичко започна в началото на Битката край Ръждива вода. Вражески предградия пробиха цялата ни предна линия и флотата се връщаше към западните граници на Шан Гуо. Никой от нас не очакваше да предприемем някакви действия. След това пристигна заповедта: Черният остров трябваше да бъде удържан още известно време, защото някакъв хирург-механик от Възкресителния корпус намерил ценен артефакт, който не бивало да попада в ръцете на градовете…

Тео все още ясно си спомняше онова неочаквано и неприятно разтърсване при кацането на товарния дирижабъл и паниката, която цареше навсякъде, докато се качваха в тъмблърите.

— Чакането беше най-лошо — каза той. — Бяхме завързани с коланите си и висяхме в гнездата на кея за тъмблъри с отворени под нас врати. Виждахме стрелящите долу оръжия. След това дойде заповедта: „Тъмблъри, напред!“ и ние отлетяхме.

Тъмблърите се освободиха от скобите и полетяха надолу и надолу, като се движеха между красивите и смъртоносни експлозии на вражеските ракети. Първите създадени тъмблъри бяха автоматични, снабдени с мозък на преследвач, но мозъците на преследвачи не можеха да се движат на зигзаг между опасностите, както един пилот човек, така че защо да хабят преследвачи, след като имаше млади мъже като Тео, готови да се пожертват за слава и в името на един нов свят, който щеше да бъде зелен?

— Целта беше град на име Джагстад Магдебург — продължи да разказва момчето. — Врязах се някъде в средните нива. Смятах, че съм се насочил към един брониран форт, но се оказа обикновен тънък пластмасов покрив на някаква ферма. Приземих се сред огромна купчина от бали сено. Предполагам, че благодарение на тях оцелях, макар да изпаднах в безсъзнание за една-две минути. Сеното не позволи на тъмблъра да се взриви. Трябва да експлодират автоматично, когато се ударят в целта, но има и ръчно задействане в случаи на провал като моя. След като дойдох в съзнание посегнах към него, но не можах… Не можах да се насиля да го използвам…

— Разбира се, че не си могъл — отвърна нежно Рен. — Пропуснал си целта си. Не си можел да взривиш работници. Цивилни. Щеше да извършиш убийство.

— Така е — съгласи се Тео. — Но не това ме спря. Просто не исках да умирам.

— Малко късно си се сетил, не мислиш ли?

Момчето сви рамене.

— Стоях там и плачех. След известно време дойдоха, обезвредиха тъмблъра ми и ме извадиха от него. Смятах, че ще ме убият. Нямаше да ги виня. Но не го сториха. През целия си живот слушам истории за жестокостта на варварите и как измъчват пленниците си. Вероятно някои наистина са такива, но тези се държаха с мен като един от синовете им. Храниха ме и ми обясниха колко много съжаляват, че трябва да ме продадат в робство. Не можеха да си позволят да държат пленници на Зелена буря на борда от страх да не се обединят и да се разбунтуват. Аз нямаше да го направя. Те ме накараха да осъзная колко много греши Бурята. Колко глупава е цялата тази война.

Тео погледна Рен.

— Затова се отказах от Бурята. И сега като ме заловят и разберат кой съм и какво съм направил, ще ме убият.

— Няма да го сторят! — увери го момичето. — Защото няма да им позволим да те заловят! Ще се измъкнем някак си…

Ревът на двигатели заглуши последните ѝ думи. Рен се изправи внимателно и огледа градините. Един огромен и очукан от битката бял дирижабъл си проправяше път през такелажа на Облак 9.

— Велики богове! — изуми се Тео, когато погледна над рамото на момичето. — Това е „Заупокойна вихрушка“! Това е нейният дирижабъл!

Тъпоноси прожектори, монтирани на двигателите, се въртяха насам-натам и с лекота взривяваха Летящите порове, които се приближаха. „Изскочили прашки“ и „Паячето Ици Бици с машината на жълти точки“ бяха унищожени от ракети и навсякъде над тълпите от изплашени хора на ливадите на Павилиона се разхвърчаха останки от балсово дърво и овъглено платно. Един орнитоптер на име „Това ли е всичко?“ пърхаше около „Заупокойна вихрушка“ като комар, който досажда на динозавър, но не можеше да пробие подсиления балон и само след няколко секунди едно ято от птици преследвачи го спипа и го направи на подпалки. „Проклета да си, гравитацийо!“ се спусна към гондолата на дирижабъла в отчаян опит да я повреди, но няколко ракети го удариха и той заора във фланга на един от външните балони на Облак 9. Павилионът се разтресе и пищящите гости на ливадата започнаха да пищят още по-силно, когато цялата палуба се наклони на една страна заради изтичане на газ.

Орла Туомбли със своя „Бомба вомбат“ и други оцелели Порове осъзнаха, че не могат да направят нищо повече, затова подвиха опашки и се ометоха.

Рен закри лице, за да се предпази от прахта и дима, когато „Заупокойна вихрушка“ завъртя двигателите си в позиция за кацане и се приземи на ливадите на Облак 9. Гостите на партито, които бяха напуснали по-рано Павилиона, тичаха покрай скривалището на Рен и Тео или пък стояха на място и размахваха направени от ризи и салфетки бели флагове. Войниците с червени палта се спуснаха на бегом през храсталака, хвърляха оръжията си и се опитваха да се отърват от модерната си униформа. От време на време измежду декоративните палми се обаждаше някоя картечница. От отворените люкове на гондолата на бойния дирижабъл слязоха бодливи бронирани фигури.

— Преследвачи! — зяпна Рен, която никога не беше виждала такива и в интерес на истината дори не вярваше, че съществуват, но начинът, по който бронираните създания се движеха, беше достатъчен, за да я убеди, че не са човешки същества и че определено не иска да се намира близо до тях. Тя побягна и се провикна към Тео да я последва.

— Хайде! Ще минем напряко през Павилиона към навеса за лодки!

Стълбищата на Павилиона бяха пусти. Рен и Тео бързо се качиха по тях, като по пътя си се спъваха в захвърлени празнични шапки и трупове. На слънчевата палуба, където Шкин я беше продал на Пенироял, Рен се подхлъзна на нещо и падна. Тенекиената книга, прибрана на кръста ѝ, одра гърба ѝ и се заби болезнено в дупето ѝ. Като че ли усети кръв в панталоните си, когато Тео ѝ помогна да стане. Рен се зачуди дали да не се отърве от книгата. Или да я даде на Зелена буря и да помоли за милост. Но Бурята не беше милостива, нали? Беше виждала брошури и плакати, откакто беше в Брайтън, както и заглавия в колонката за чуждестранни новини на „Палимпсест“ от рода на „Още мъхнати чудовища“ и „Новите злодеяния на Зелена буря“. Ако разберяха, че Тенекиената книга е у Рен…

Стигнаха до входа на балната зала и погледнаха назад към ливадите. Битката беше приключила и преследвачите събираха тълпите от гости.

— Чудя се дали Шкин е там сред тях? — попита момичето.

— Ами Бу-Бу? — учуди се Тео, когато продължиха напред. Прекосиха балната зала. Подът ѝ беше посипан със стъкла от лампите по стените и тавана, които хрущяха под краката им. — Ами Пенироял?

— О, той ще се оправи. Сигурна съм, че точно кметът ги е довел тук. Шкин каза, че търсел купувач за Тенекиената книга. Пенироял е човек, който прави точно такива неща, би продал собствения си град, за да изкара печалба…

Минаха през филмовата зала, където прожекторът продължаваше да работи. Благодарение на светлината му Рен успя да забележи раздвижване на спираловидното стълбище.

— Синтия! — провикна се Тео.

Робинята заслиза тичешком по стълбите. Празничният ѝ костюм проблясваше приятно на отразените от прожектора цветове. Рен нямаше представа какво търси тук. Вероятно се е изплашила и побягнала в грешна посока, когато всички са напуснали балната зала. Или пък госпожа Пенироял я беше изпратила, за да вземе нещо; момичето държеше лъскав предмет в едната си ръка.

— Синтия — каза Рен, — не се страхувай. Тръгваме си. Ще те вземем с нас. Нали, Тео?

— Къде е, Рен? — прекъсна я Синтия.

— Кое къде е?

— Тенекиената книга, разбира се. — Рен не познаваше това изражение на лицето на приятелката си, то беше хладно, непоколебимо и интелигентно, сякаш някой друг беше поел контрола над него. — Вече проверих сейфа на Пенироял — заяви тя. — Знам, че ти си я взела. Подозирах, че си намислила нещо още с идването ти на борда. За кого работиш? За Тракционщадсгезелшафт? Африканците?

— Не работя за никого — отвърна Рен.

— Но ти работиш, Синтия Туайт — каза Тео. — Работиш за Зелена буря, нали? Ти си убила Пловъри и останалите. Ти си отделила Облак 9 от Брайтън!

Момичето се разсмя.

— О-о, бързо схващаш, африканецо! — Тя направи лек реверанс. — Агент 28 от личната разузнавателна единица на Фанг Преследвачката. Много съм добра, нали? Горката глупава Синтия. Как всички ми се смеехте, ти, Бу-Бу и останалите. А през цялото време работех за друга господарка, за онази, която ще направи светът отново зелен. — Синтия протегна ръка към Рен. Лъскавият предмет в нея беше пистолет.

Рен сковано извади Тенекиената книга от ластика на панталоните под туниката си и я показа на Синтия. Другото момиче я грабна и отстъпи назад.

— Благодаря ти — каза тя със следа от старото ѝ очарование. — Фанг Преследвачката ще бъде много доволна.

— Изпратила те е тук, за да я намериш? — попита Рен объркана. — Но откъде е знаела…

Синтия засия.

— О, не. Тя смяташе, че още е в Анкъридж. Изпрати експедиция до мястото, където Пенироял каза, че градът е потънал, но там нямаше нищо. Затова бях внедрена на борда на Облак 9, за да го шпионирам, в случай че узнае какво се е случило в действителност с ледения град. Не можах да повярвам на късмета си, когато разбрах, че си донесла Тенекиената книга на борда на Брайтън! Веднага изпратих съобщение до Нефритена пагода и получих заповеди да я оставя в кабинета на Пенироял, докато не пристигне помощ. Книгата е много важна. Възможно е да се окаже, че тя е ключът към последната победа. Господарката ми не желае някой да я препише или да бъде изпратена по обичайните канали. Тя идва да я вземе лично. Онзи дирижабъл на ливадата е нейният. — Синтия погледна щастлива Тенекиената книга. — Господарката ще ме възнагради богато, когато ѝ дам книгата.

Стрелбата в градините беше секнала. Рен чуваше прииждащи от слънчевите палуби гласове, които крещяха заповеди на непознат за нея език. Тя пристъпи към Синтия, въпреки че се страхуваше от пистолета в ръката ѝ.

— Моля те — каза ѝ, — вече имаш Тенекиената книга. Не можеш ли да ни пуснеш? Ако Бурята залови Тео…

— Ще го убият, защото е страхливец — отвърна спокойно момичето. — Лично аз ще го направя, но съм сигурна, че господарката ми ще иска първо да ви разпита и да разбере какво знаете за книгата.

— Не знаем нищо за нея! — изкрещя Тео.

— Така твърдиш ти, африканецо. Може да си промениш мнението, когато двигателите за разпити заработят върху теб.

— Но, Синтия… — Рен поклати глава, все още изумена от предателството на приятелката си. — Предполагам, че Синтия не е истинското ти име, нали?

Другото момиче се изненада.

— Разбира се, че е. Защо да не е?

— Ами не е много шпионско — отвърна Рен.

— О? И какво му има?

— Нищо, нищо… Просто…

Един огромен куфар падна от галерията горе, удари Синтия по главата и се отвори на земята. От него се разхвърчаха златни монети, бижута и ценни на вид предмети от Стара технология.

— О… — изрече момичето, докато падаше. Пистолетът ѝ стреля и проби дупка в тавана, някъде над главата на Рен. Тео сграбчи спътницата си и я дръпна назад, защото се страхуваше, че още куфари може да паднат, но когато погледнаха нагоре, видяха единствено закръгленото и пребледняло лице на Нимрод Пенироял, който надничаше над парапета.

— Умря ли? — попита нервно той.

Рен се надвеси над Синтия. В косата на момичето имаше кръв и когато докосна врата ѝ, не напипа пулс, но нямаше представа дали го търси на правилното място.

— Мисля, че може да е мъртва — съобщи тя.

Пенироял забърза надолу по стълбите.

— Глупости, това беше само приятелско почукване по главата. Както и да е, тя е вражески агент, нали? Вероятно щеше да убие и двама ви, ако не се бях намесил светкавично. Тъкмо бях горе и събирах някои ценности, когато ви чух да си говорите. — Професорът се ухили, когато отскубна книгата от пръстите на Синтия. — Какъв късмет! Смятах, че съм я изгубил. А сега елате и ми помогнете да събера останалото.

Все още замаяните Рен и Тео се заеха да изпълнят заповедта. Пенироял, който вероятно се страхуваше, че ще се опитат да го оберат, вдигна пистолета на Синтия и го насочи към тях, докато събираха монети, статуетки и древни артефакти и ги тъпчеха в големия куфар. Накрая седнаха на капака му, за да могат да го затворят. Виковете отвън приближаваха. Войниците на Зелена буря бяха привлечени от изстрела и идваха в балната зала, за да проверят какво става.

— Там! — каза Пенироял. — Веднага, тръгваме към навеса за лодки. Ще ви кажа нещо: ако ми помогнете да пренеса това, ще ви взема с мен. Но трябва да побързаме!

— Не можеш просто да си тръгнеш — възпротиви се Рен, която вървеше след него по коридорите, а Тео с мъка носеше куфара зад тях. — Какво ще стане с хората ти?

— О, те ли? — отвърна небрежно професорът.

— Не искаш ли да намериш съпругата си? Вероятно вече е пленница…

— Да, горката Бу-Бу… — Пенироял отвори една врата и ги поведе през градините в задната част на Павилиона. — Ще ми липсва, разбира се. Голяма загуба, няма съмнение, но времето лекува всичко. Както и да е, не мога да рискувам себе си, за да се опитам да я спася. Трябва да се измъкна, дължа го на читателите си. Светът трябва да научи какво се е случило в Битката с Брайтън и героичната ми борба с Бурята…

Вървяха бързо през градините, като Пенироял беше начело, а Рен и Тео се редуваха да носят куфара. Войниците на Бурята още не бяха стигнали до тази част на Облак 9. Не се забелязваше никакво раздвижване сред гората от кипариси и украсените с пергола пътеки. От останките на аеродрума на Поровете се издигаше дим, но явно Зелена буря не смяташе навеса за лодки на Пенироял за интересна мишена, защото той продължаваше да си седи непокътнат сред дърветата, някак комичен и надут, на фона на проблясъците на огньовете, които се отразяваха в медните му рамки.

— Чувам двигатели — каза Тео, докато вървяха през дърветата към перона пред навеса за лодки. — Някой е отворил вратите…

— Велики всемогъщи Поскит! — изкрещя Пенироял.

„Калугерица“ стоеше пред отворената врата, а двигателите ѝ мъркаха, докато загряваха в подготовка за отлитане. Лампите в гондолата светеха и Рен видя Набиско Шкин зад контролното табло. Явно се беше отказал да я чака да му занесе Тенекиената книга и беше решил да ограничи загубите си, като си спаси кожата. Момичето се отдръпна назад изплашено, но Пенироял се спусна с всички сили към яхтата.

— Шкин! Аз съм! Старият ти приятел Пенироял!

Търговецът на роби се подаде от люка на лъскавата гондола на „Калугерица“ и стреля по професора два пъти с пистолет, който извади от робата си. Рен видя как един удивителен знак от кръв полита нагоре към лъчите светлина, идващи от яхтата. Пенироял направи грозно салто, стовари се върху купчина от въжета и застина.

— О, богове! — прошепна Рен. Пенироял се беше превърнал в неотлъчна част от живота ѝ заради всичките истории, които се разказваха за него в Анкъридж, и смяташе, че в действителност е безсмъртен.

Шкин слезе от гондолата и тръгна към тях с готов за стрелба пистолет.

— Взехте ли книгата ми? — попита той.

— Не — отвърна Тео, преди Рен да успее да отговори. — Бурята я взе.

— Тогава какво има в този куфар? — Момчето го отвори, за да може търговецът сам да види. Онзи се усмихна със студената си сива усмивка. — Е, и това е нещо, нали? Затвори куфара и ми го подай.

Тео изпълни нареждането. Хладните очи на Шкин се плъзнаха отново върху Рен.

— А сега какво? — попита тя. — Предполагам, че ще ни убиеш?

— О, богове, не! — Търговецът изглеждаше искрено изненадан. — Не съм убиец, дете. Аз съм бизнесмен. Какво ще постигна, ако те убия? Вярно е, много ме ядоса, но ми се струва, че нашите приятели от Зелена буря скоро ще пристигнат, за да те научат на добри обноски.

Рен се ослуша и чу груби гласове, които говореха на чужд език, да се носят от градината. Сред дърветата зад навеса за лодки се появиха светлини. Искаше ѝ се да попита Шкин за баща си, но той вече беше сложил куфара на Пенироял в „Калугерица“ и се качваше. Двигателите заръмжаха.

— Не! — изпищя Рен. Не можеше да повярва, че боговете ще позволят на този злодей да се измъкне ненаказан. Прихващащите скоби на „Калугерица“ обаче се освободиха и тя се изправи от пода на навеса, а двигателите ѝ заеха позиция за отлитане. — Не е честно! — закрещя момичето и после добави: — Книгата! Тя в нас! Тео те излъга! Вземи ни с теб и ще ти я дадем!

Шкин чу гласа ѝ, но не и думите. Той погледна към нея, усмихна ѝ се с леката си усмивка и отново се обърна към контролното табло. Яхтата тръгна по перона, мина между няколко дървета, които се отдръпнаха, за да ѝ направят път, и се издигна грациозно в небето.

— Не е честно! — повтори Рен. Беше ѝ писнало от Шкин, както ѝ беше писнало да се страхува. Сега разбра защо мама и татко не желаеха да говорят за приключенията си. Ако оцелееше, никога нямаше да иска дори да се сеща за тази вечер. — Защо излъга за книгата? — попита Тео тя. — Може би щеше да ни вземе с него, ако му я бяхме дали.

— Нямаше да го стори — отвърна момчето. — Както и да е, щом всички я искат толкова много, трябва да е нещо опасно. Не можем да позволим човек като Шкин да я докопа.

Рен подсмръкна.

— Никой не бива да я има — отвърна тя, отиде до проснатото тяло на Пенироял и предпазливо извади Тенекиената книга от разкъсаната му роба. Един от куршумите на Шкин беше направил голяма вдлъбнатина в корицата ѝ, но иначе изглеждаше непокътната. Само като я докосна и се отврати. Колко много неприятности беше причинила! Колко много смърт! — Ще я хвърля в океана — каза Рен и побягна през тлеещото и превърнато в кратери временно летище на Поровете към края на градините.

Погледна през парапета, но не видя океан. Облак 9 се носеше по-нависоко и по-бързо, отколкото предполагаше. Белите гребени на вълните, които се разбиваха в брега, се намираха на няколко километра разстояние на север, заедно със светлините и огньовете от другите градове, изпъкващи като перли на огърлица. Хълмовете на Африка се издигаха сковани под нея, осветени от лунната светлина.

Докато стоеше там и се взираше в тях, стиснала Тенекиената книга в две ръце, Рен чу тичащи крака зад гърба си и се обърна, за да посрещне фенерчетата и вдигнатите оръжия на цял отряд войници. Сред тях имаше и преследвачи, единият от които хвана Тео. Друг мъж, който почти приличаше на преследвач с ястребовото си лице, покритото с механизирана броня тяло и с меч в металната си ръка, пристъпи пред останалите и каза:

— Не мърдайте! Вие сте пленници на Зелена буря!

„Калугерица“ се шмугна през такелажа на Облак 9 и излезе в откритото небе. Набиско Шкин си позволи да се усмихне доволен с тънката си усмивка. Повечето от дирижаблите на Зелена буря бяха на километри от него, все още заети с Бенгази и Ком Омбо, а войниците в градините на Пенироял си имаха по-важни неща, за които да се тревожат от някакъв офейкал търговец на роби.

Той се намести в удобната седалка на яхтата и потупа куфара, който се намираше на палубата до него. Далеч напред виждаше светлините на малки градове, които светеха в пустинната нощ. Смяташе да кацне на един от тях, докато не се увери, че Бурята е приключила с Брайтън; след това щеше да отиде да види какви щети е претърпял бизнесът му. Без съмнение Пиперницата щеше да е ударена. Вероятно слугите и стоката му бяха мъртви. Но това не го тревожеше, тъй като бяха застраховани. Надяваше се момчето Рибна крокета все още да е живо. Но дори без него трябваше да успее да намери Анкъридж-във-Вайнленд и да напълни трюмовете на един или два робски дирижабъла…

Все още мечтаеше за Вайнленд, когато рапторите го откриха. Те бяха част от патрулиращо ято, изпратено да пази небесата около Облак 9. Шкин ги помисли за облак, когато го връхлетяха и скриха лунната светлина. След това забеляза как размахват криле и миг по-късно нападнаха „Калугерица“, като започнаха да удрят по стъклопластовите прозорци, да разкъсват защитната ѝ обвивка и дерат елегантния ѝ балон с нокти и клюнове. Откъснатите направляващи перки бяха понесени от вятъра. Витлата нарязаха десетки птици на скрап, но други десетки заеха местата им, докато двигателите на яхтата не се задавиха с перушина и месо. Шкин посегна към радиостанцията, отвори всички честоти и се развика:

— Отзовете атаката си! Аз съм честен бизнесмен! Напълно неутрален съм!

За съжаление, бойните дирижабли на Зелена буря, които прихванаха сигнала, не знаеха откъде идва той, а самите птици не разбираха какво говори. Те продължиха да разкъсват, съдират и чупят, като откъснаха балона от металния му скелет, докато Набиско Шкин, който ги гледаше измежду оголените ребра, не видя нищо повече от калейдоскопична картина от черни птичи форми, обикалящи с разперени криле на фона на свещената луна. Останките паднаха долу, птиците разкъсаха покрива на гондолата и влязоха вътре при него.

Набиско Шкин не беше човек, който показва емоциите си, но беше нападнат от много създания, а и пътят до долу беше дълъг. През цялото време пищеше.

30. Пленници на Бурята

Мъжът с механичната броня се казваше Нага. Рен чу хората му да го наричат така, когато взеха Тенекиената книга от нея и я поведоха обратно към Павилиона. Това беше страшно име, а и самият човек изглеждаше заплашително, докато крачеше наоколо в този съскащ и стържещ екзоскелет, но явно беше достатъчно цивилизован, защото каза на хората си да спрат, когато сръгаха Рен с оръжията си да върви по-бързо. Тя беше едновременно изненадана и облекчена, беше слушала истории, че Бурята застрелва пленниците си на място. Смяташе да попита Нага какво мисли да прави с нея, но не намери достатъчно смелост. Хвърли поглед на Тео с надеждата да ѝ обясни какво си говорят войниците на Зелена буря на техния странен език, но момчето вървеше с наведена глава и не я поглеждаше.

Качиха се по едно от външните стълбища на Павилиона, покрай градина със стени, където цяла тълпа от заловени роби и гости бяха пазени от екип преследвачи. Бу-Бу Пенироял също беше там и се опитваше да повдигне духа на хората, като им пееше вдъхновяващи песни, но според Рен не успяваше.

Първоначално смяташе, че двамата с Тео ги водят при тези пленници, но войниците не спряха там, минаха покрай басейна на Пенироял, чиято вода се беше изляла през наклонената палуба. Отвън пред прозорците на балната зала стоеше някакъв преследвач, много по-страшен от безмозъчните безлични зверове, които Рен видя до този момент. Този беше голям и лъскав, а бронираният му череп не продължаваше надолу, за да прикрие лицето му като при останалите, а го оставяше донякъде открито — мъртво, бяло лице, с една дълга цепка, която играеше ролята на уста. То помръдваше едва, докато изпиваше със зелените си очи момичето. Рен побърза да отмести поглед. Беше ужасена, че е привлякла вниманието на създанието. Нима смяташе да говори с нея? Да я нападне? Преследвачът само върна поздрава на Нага и отстъпи, като пусна другите машини и пленниците им в балната зала.

Някой отново беше включил осветлението. Санитари носеха Синтия на носилка. Рен чу как приятелката ѝ простена, когато мина покрай нея, и се зарадва да я види още жива, но бързо си спомни, че тя не ѝ е истинска приятелка и не знаеше дали трябва да се радва, или не.

На подиума, където трябваше да свирят музикантите, имаше група офицери. Нага отиде при тях и любезно ги поздрави, след което докладва. Най-високата от тях се обърна да погледне пленниците. Лицето ѝ представляваше бронзова маска на смъртта, пронизана от две светещи смарагдови очи.

— О! — пропищя Тео.

Рен веднага разбра, че това е Фанг Преследвачката. Коя друга можеше да бъде? От нея се излъчваше сила, която се носеше във въздуха като статично електричество. Косъмчетата по врата на Рен настръхнаха. Тео до нея трепереше, сякаш беше в присъствието на някаква богиня.

Нага каза още нещо и Преследвачката слезе от подиума. Очите ѝ светнаха още повече, когато мъжът извади Тенекиената книга някъде от бронята си. Тя я взе и разгледа написаните на корицата ѝ символи, след което въздъхна дълго и треперливо, а въздишката ѝ беше изпълнена с облекчение. Нага посочи Рен и Тео и попита нещо, но Фанг Преследвачката не обърна внимание на въпроса му. Тя седна с кръстосани крака върху останките, отвори Тенекиената книга и започна да чете.

— Сега какво? — измърмори Тео. — Смятах, че ще иска да ни разпита…

— Май и Нага си мислеше същото — отвърна Рен, но лидерката на Зелена буря беше забравила за тях. Войниците я гледаха и като че ли очакваха още заповеди, но тя беше погълната от новата си придобивка. Нага промърмори нещо на един от спътниците си. След малко една жена, млада и красива, в черна версия на белите униформи, които другите носеха, му заговори, поклони се, скочи от подиума и тръгна към тримата пленници.

— Вие, моля, дойдете с мен — каза на англиш тя.

Рен изпита облекчение. Тази жена не изглеждаше толкова сурова, колкото останалите от Зелена буря. Д-р Зироу, така пишеше на табелката на униформата ѝ под двойка драскулки, които според Рен гласяха същото на шангуонски. Тази жена изглеждаше прекалено млада, за да е докторка. Леко дръпнатите ѝ очи и широки скули напомняха на Рен за приятелите ѝ инуити в Анкъридж, а късата ѝ зелена коса подхождаше изненадващо добре на елфическото ѝ лице. В гласа ѝ обаче не се усещаше доброта. Тя взе оръжие от един от войниците и го насочи към двамата пленници.

— Навън, моля. Веднага!

Изпълниха нареждането ѝ. Жената ги изкара на слънчевата палуба. Рен вдигна глава и забеляза, че големият преследвач отново я гледа. Какво беше направила, че да привлече така интереса му? Тя бързо извърна поглед, но усещаше зелените му очи върху себе си.

Доктор Зироу направи знак с пистолета към пленниците, за да им покаже да прекосят слънчевата палуба и да тръгнат надолу по стълбите, като че ли да ги заведе при останалите в оградената със стени градина. Но в края на стълбището, на една тераса с формата на полумесец, достатъчно далеч от балната зала, тя изведнъж ги накара да спрат и ги попита на своя мек англиш с акцент:

— Какво взе Преследвачката от вас?

— Тенекиената книга — отвърна Рен. — Тенекиената книга на Анкъридж…

Доктор Зироу се намръщи, сякаш никога досега не беше чувала това име.

— Не дойдохте ли точно за нея тук? — попита Тео.

— Явно. Кой да знае? — Жената сви рамене, погледна обратно по посока на балната зала и снижи глас, сякаш се страхуваше, че господарката ѝ може да я чуе: — Нейно превъзходителство не смята за нужно да споделя с когото и да било причините за нападението над града ви. Каква е тази Тенекиена книга? Какво я прави толкова важна, че идва тук с бойните си дирижабли, за да я вземе?

— Синтия каза, че който притежава Тенекиената книга, може да спечели войната — обясни Рен.

Опитваше се да помогне, но доктор Зироу само се опули насреща ѝ. Дали лицето ѝ не изглеждаше толкова бледо заради лунната светлина? Очите ѝ бяха ококорени и гледаха през Рен към някакво ужасно видение, което предстоеше.

— Ай! — изпъшка тя. — Разбира се. Разбира се! Книгата вероятно е следа към някакво оръжие от Стара технология. Може би нещо като МЕДУЗА, достатъчно мощно, за да унищожи цели градове. И вие го дадохте на Фанг Преследвачката! Глупци!

— Не е честно! — възпротиви се Рен. — Вината не е наша…

Доктор Зироу се разсмя, но никак не ѝ беше забавно, в нейния смях се усещаше само страх.

— Сега всичко зависи от мен, нали? — попита тя. — От мен зависи да я спра!

Докторката се обърна и изтича нагоре по стълбите към балната зала, като по пътя захвърли пистолета си настрани.

31. Мигът на розата

Генерал Нага, все още гневен, че не му бе даден шанс да унищожи Бенгази и останалите градове, поведе своите ударни части да прочистят долните нива на Павилиона. Надяваше се да попаднат на спотайващо се гнездо от градски войници, с които да проведат един свестен бой. Няколко бойни преследвачи стояха на пост в балната зала, докато Фанг Преследвачката четеше. Металните страници на книгата светеха в меко зелено на светлината от очите ѝ, стоманените върхове на пръстите ѝ проследяваха древните драсканици и издаваха слаби стържещи звуци.

Шрайк стоеше до прозореца и наблюдаваше своята господарка, но всъщност не я виждаше. Вместо това се беше съсредоточил върху лицето в съзнанието си, лицето на младата пленничка, която Енона Зироу преди малко отведе. Той беше сигурен, или почти сигурен, че е виждал това лице и преди — тези морскосиви очи, издължената ѝ челюст и червената ѝ коса му бяха познати. Въпреки това, когато се опита да сравни лицето на момичето с другите лица в паметта си, не намери съвпадение.

Шрайк чу притичващи крака по слънчевата палуба. Обърна се и усети, че другите преследвачи в балната зала зад него също реагират и изваждат ноктите си. Но това беше доктор Зироу.

— Господин Шрайк!

Тя тръгна към него между телата на слънчевата палуба. Опитваше се да се усмихне, но усмивката ѝ се превърна само в гримаса. Преследвачът усети учестеното ѝ дишане, бързия ритъм на сърцето ѝ, острата и издайническа миризма на потта ѝ и разбра, че нещо е на път да се случи. Поради някаква причина Енона Зироу беше решила, че сега е точният момент да използва мистериозното си оръжие срещу Фанг Преследвачката.

Но къде е то? Ръцете ѝ бяха празни, а спретнатата ѝ черна униформа не разполагаше с достатъчно място, за да скрие нещо толкова мощно, че да нарани преследвач. Шрайк бързо смени спектъра на зрението си в напразен опит да намери някакво скрито оръжие или химична следа от експлозив.

— Господин Шрайк — повтори доктор Зироу, спря до него и го погледна в очите. — Има нещо важно, което трябва да ви кажа. — От порите на лицето ѝ бяха избили капчици пот. Шрайк се обърна и сканира балната зала. През цялото време се чудеше дали докторката не е донесла нещо със себе си от „Заупокойна вихрушка“. Провери слънчевата палуба и потърси скрити устройства зад статуите на перилата. Нищо. Нищо.

Някой докосна ръката му. Погледна надолу. Пръстите на доктор Зироу бяха върху бронирания му юмрук. Жената вече се усмихваше както трябва. Очите зад дебелите стъкла на очилата ѝ бяха пълни със сълзи.

— Мигът на розата и мигът на тиса са еднакво продължителни.

И Шрайк разбра.

Той се обърна и бързо се отдалечи от нея в балната зала. Не искаше да тръгва, не беше заповядал на краката си да вървят, но въпреки това те го направиха. Той беше оръжието на доктор Зироу и е бил през цялото време.

— СПРЕТЕ МЕ! — успя да извика той, когато наближи Фанг Преследвачката. Двама от бойните преследвачи изскочиха пред него, за да препречат пътя му. С два удара Шрайк ги обезвреди, откъсна им главите и остави слепите им и глупави тела да залитат наоколо и да сипят искри и течности. Но поне успя да предупреди Фанг за случващото се. Тя се обърна и стана на крака, за да го посрещне. Тенекиената книга проблесна в дългите ѝ ръце.

— Какво правиш, господин Шрайк?

Той не можеше да обясни. Беше затворник в собственото си тяло и нямаше контрол над неочакваните си, но добре обмислени действия. Ръцете му се вдигнаха сами, а китките му се извиха. От краищата на пръстите му се появиха лъскави остриета, които бяха по-дълги и по-тежки от старите му. Като пътник в танк Шрайк беше просто наблюдател в атаката си срещу Преследвачката.

Фанг извади собствените си нокти и се приготви да го посрещне. Те се сблъскаха един друг, а броните им застъргаха и от тях полетяха искри. Иззад бронзовата маска на смъртта на Преследвачката се разнесе свирепо съскане. Тенекиената книга падна, ръждясалата подвързия се скъса и металните страници се пръснаха по пода. Ето защо не успях да видя опасността, помисли си Шрайк и си спомни сръчните пръсти на Енона Зироу, които работеха с мозъка му през всички онези самотни нощи във Фабриката за преследвачи. Защо не успя да се сети какво прави с него? Търсеше оръжието ѝ навсякъде, но нито за миг не заподозря себе си. А през цялото време желанието да убие новата си господарка е било заложено в съзнанието му в очакване Енона Зироу да изрече думите, които ще събудят…

Чуваше я зад себе си как се катери през останките в балната зала и се провиква, сякаш да го окуражава:

— Мигът на розата и мигът на тиса…

Шрайк се освободи и стовари остриетата на дясната си ръка в гърдите на Фанг, от които се надигна струя от искри и лубриканти. Новите нокти бяха добри и по-здрави от тези на нормален преследвач. Фанг изсъска отново. Сивата ѝ роба беше станала на парцали, а бронята ѝ беше пукната и от нея течаха гъсти поточета от онова, което служеше за кръв. Енона Зироу беше зад нея и викаше:

— Не можеш да го нараниш! Съживих го, за да те убие и му дадох необходимите оръжия, за да го стори! Подсилена броня! Нокти от волфрамова сплав! Сила, за която ти можеш само да мечтаеш!

Раздразнена, Фанг Преследвачката се хвърли назад, удари доктор Зироу и я запрати на дансинга. Шрайк изтича и блъсна силно противничката си. Ударът я отдалечи от падналата жена и я запрати на слънчевата палуба под лунната светлина. Още няколко бойни преследвачи се опитаха да го спрат, но той изрита краката им и сряза с ноктите си съединенията на вратовете им. Очевидно именно вратовете бяха слабото място на преследвачите на Попджой — отрязаните им глави дрънчаха по пода като изтървани тигани, а зелените им очи потъмняваха. Шрайк избута лутащите се тела от пътя си. Едното от тях се оплете в парцаливите завеси, висящи от вътрешната страна на един от прозорците, и искрите, които струяха от врата му, възпламениха плата. Пламъците бързо подхванаха завесата и се разпространиха в балната зала. Светлината им се отрази в бронята на Фанг, докато лазеше по слънчевата палуба — единият ѝ крак се влачеше, а едната ѝ ръка се държеше само на сноп кабели. Цялата беше очукана и течеше като размазана буболечка.

Шрайк искаше да се откаже от тази битка. Искаше да се върне обратно в балната зала и да помогне на доктор Зироу. Но разбунтувалото се негово тяло имаше други намерения. Той тръгна към Фанг Преследвачката и когато тя се спусна към него, вече беше готов за нея. Хвана я за главата и промуши с остриетата на палците си очите ѝ — зелената светлина изгасна и той усети как ноктите му задират машината в черепа ѝ.

Фанг започна да съска, да пищи, изрита го и успя да разкъса бронята на тялото му. Тя също имаше нокти на пръстите на краката. Шрайк не беше предвидил това… и я изблъска силно в перилата на палубата. Каменната зидария се напука и парчета от колоната и архитрава14 експлодираха на лунната светлина. Фанг се прекатури заедно с тях. Шрайк, чиито нерви жужаха от свирепата радост на боен преследвач, скочи след нея.

А Рен? И Тео? Изоставени от похитителите си, те стояха и се гледаха втренчено един друг на терасата във формата на полумесец и не смееха да повярват, че са ги забравили. Бяха и прекалено уплашени от ужасните шумове, идващи отгоре, за да рискуват да побегнат. Около тях се посипаха парчета от перилата и Фанг Преследвачката и нападателят ѝ паднаха като опашати комети от палубата. Рен се притисна в Тео и наблюдаваше случващото се с ококорени очи. От векове никой не е ставал свидетел на схватка между двама преследвачи. Не и откакто Номадските империи на Севера изпратили своите немъртви армии да се бият едни срещу други в изгубените години, преди зората на Движението, когато хората били хора, а градовете си стояли на местата, където са създадени.

— Смятах, че той е на нейна страна — оплака се Рен.

— Шшшт! — изсъска обезпокоен Тео, който се притесняваше, че думите ѝ ще привлекат вниманието на преследвачите към тях.

Само че те имаха други занимания. Фанг изрита Шрайк и го запрати назад, но нямаше достатъчно сила да се възползва от това си моментно преимущество, затова се огледа за път за бягство и се провикна за помощ. Лидерката на Зелена буря се хвана за перилата на терасата. Шрайк се съвзе и посегна грубо към гърба ѝ, но тя скочи в градините.

Преследвачът я последва. Той чу виковете на обезпокоени живородени зад себе си и когато погледна назад, видя Нага и хората му да бягат към счупения балкон, за да наблюдават. Шрайк не изпускаше следата от смазка и кръв, които ранената преследвачка оставяше след себе си. Първоначално му се стори, че се е насочила към „Заупокойна вихрушка“, но сега беше сляпа и вероятно другите ѝ сетива също бяха повредени. Шрайк следваше неприятната ѝ машинна миризма през гъстите зелени храсталаци на декоративния лабиринт и надолу по стръмния склон на парка. Фанг стигна до перилата в края и се обърна. Висящата ѝ ръка беше неизползваема, а другата почти не можеше да я движи. Ноктите ѝ се плъзгаха и стържеха като счупени ножици.

Изпълнен със съжаление, Шрайк каза:

— СЪЖАЛЯВАМ.

— Жената Зироу! — изсъска Фанг Преследвачката. — Тя е предателка, а ти си нейното създание. Трябваше да съм по-умна и да не се доверявам на живородена…

Шрайк я удари силно и размаза бронзовата маска на лицето ѝ. Главата ѝ се люшна назад на счупените вратни съединения, а лунната светлина освети лицето на мъртвата авиаторка. То беше изпито и сиво, черните ѝ устни разкриха маслиненокаменните ѝ зъби, счупените зелени лампички заемаха мястото на очите ѝ. Фанг вдигна осакатената си стоманена ръка, за да се прикрие, и добре познатото движение стресна Шрайк. Къде го беше виждал преди?

Фанг Преследвачката се отдръпна от него, изглеждаше пречупена и победена и погледна със слепи очи звездите.

— Виждаш ли я? — попита тя. — Онази ярката на изток? Това е ОДИН, последното от великите орбитални оръжия, които древните са изпратили в небето. То чака там горе и спи още от Шейсетминутната война. Много е мощно. Достатъчно мощно, за да унищожи безброй градове. И Тенекиената книга на Анкъридж съдържа кода, който да го пробуди. Помогни ми, господин Шрайк. Помогни ми да събудим ОДИН и да направим света отново зелен.

Шрайк отсече главата ѝ с три жестоки удара и дългият ѝ писък затихна, когато я отдели от врата.

Той хвърли тялото ѝ зад парапета, след това вдигна главата и падналата маска и ги запрати след него. Маската проблесна на лунната светлина и яростта и новата сила на Шрайк като че ли го напуснаха. В главата му се появиха смущения, докато тайните инстинкти, заложени му от доктор Зироу, се изключваха. Връхлетяха го спомени като летящи прилепи. Той вдигна ръце, за да се предпази от тях, но те продължиха да прииждат. Не бяха спокойните, тъжни човешки спомени, които изпълваха съзнанието му, докато умираше на Черен остров, а просто спомени за всяко ужасно нещо, което е направил, откакто стана преследвач — битките и убийствата, живородените бегълци, които убиваше за награда, онова момче просяк, чийто живот отне във Въздушен пристан единствено заради самото удоволствие от убийството. Защо беше сторил подобни неща? Защо тогава не изпита вината и срама, които изпитваше сега?

И в следващия миг в съзнанието му изникна обезобразено лице. То като че ли изплува от дълбоки води. Беше толкова ясно, че почти успя да се сети за името:

— Х… ХЕС…

— Ето го! — развикаха се гласове зад него. От храстите излязоха живородени войници. — Спрете го! Спрете преследвача в името на Зелена буря! — Водени от Нага с неговата дрънчаща броня живородените внимателно се приближиха. В ръцете си държаха огромни ръчни оръдия и парни автомати.

— Къде е тя? — попита Нага. — Какво направи с Фанг Преследвачката?

— ТЯ Е МЪРТВА — отвърна Шрайк. Почти не виждаше войниците, тъй като обезобразеното лице изпълваше съзнанието му. — ФАНГ ПРЕСЛЕДВАЧКАТА Е МЪРТВА. МЪРТВА Е ЗА ВТОРИ ПЪТ. АЗ Я УБИХ.

Нага каза още нещо, но Шрайк не го чу. Имаше чувството, че се разпада, че ръждясва и единственото, което го държи, е този спомен, това лице. Тя беше детето, което той спаси, единственото му добро дело.

— ХЕС… ХЕСТ…

Забравил за войниците, Шрайк побягна. Пресрещнаха го други преследвачи, но той ги изблъска от пътя си. По бронята му затанцуваха куршуми, но той почти не ги забелязваше. В очите му светнаха предупредителни светлини за повреди, но не ги отрази.

— ХЕСТЪР! — изрева Шрайк и градините го погълнаха.

32. Полетът на „Арктическо руло“

На „Оушън Булевард“, под капака от дим, върху наклонените платформи лежаха на купчини гирлянди и хартиени шапки — останките от уличните празненства, които секнаха с началото на въздушната атака.

Том, Хестър и Рибна крокета се придвижваха в сенките, опитвайки се да избегнат шайките грабители и разбунтували се роби, които се скитаха из опустошените безистени. Цели трупи пламъци танцуваха на сцената на открития театър и на всеки няколко минути платформите се разтърсваха. Една от цистерните с гориво на аеропристанището експлодира и останките заваляха върху покривите и в Морския басейн подобно на хиляди бели капчици. Пищните и разкъсани костюми на мъртвите участници в карнавала се вееха нежно на нощния вятър и ги караха да приличат на перушината на мъртви птици.

— На долните платформи все още се бунтуват — каза Том и се заслуша в шумовете, които ехтяха нагоре по стълбите. — Как ще успеем да стигнем до „Ларва“?

Хестър се засмя. Тя все още беше радостна и горда от начина, по който успя да освободи Том от затвора на Шкин и дори настойчивостта му да вземат Рибна крокета с тях не успя да развали доброто ѝ настроение.

— Забравих! — каза жената. — Можеш ли да повярваш? Заради цялото вълнение направо се изпари от главата ми. Том, вече не се нуждаем от „Ларва“. В крайна сметка не можем да летим до Облак 9 с охлюв, нали?

— Искаш да кажеш, че ни трябва дирижабъл? — попита съмнително съпругът ѝ. — Как ще се сдобием с такъв? Хората на Бурята са плъпнали по цялото пристанище от началото на битката и няма как да отидем там.

Хестър спря да върви и засия пред Том, а Рибна крокета се сви зад него.

— „Джени Ханивър“ е тук — каза тя. — В глупавия музей на Пенироял. Чака ни, Том. Ще го откраднем. Някога бяхме много добри в това.

Хестър обясни набързо подробностите и тримата забързаха към „Олд Стийн“. През дима долитаха викове и трошене на стъкла, а от време на време и изстрели. От уличните лампи висяха телата на дребни градски чиновници и обещаващи млади актьори. Хестър вървеше с готов за стрелба пистолет. Рибна крокета си спомни обещанието си да я убие. Щеше му се да разполага с куража да го стори, но тя го плашеше прекалено много. А и имаше нещо в начина, по който гледаше Том, някаква нежност, която го разколебаваше и го караше да смята, че не е съвсем зла и може да е приятно да живее със семейство Натсуърти. Срамежливо хвана ръката на Том.

— Наистина ли го мислеше онова, което каза? — попита момчето. — Че мога да дойда с вас? Наистина ли ще ме вземете във Вайнленд?

Том кимна и се опита да се усмихне окуражително.

— Първо обаче трябва да се отбием до Облак 9…

Но когато стигнаха до „Олд Стийн“, видя висящите около лифта отрязани въжета. Облак 9 го нямаше.

— О, Куърк! — изкрещя мъжът. — Къде е?

Дори не си беше помислял, че е възможно да го няма. Смяташе, че ще е повреден като останалата част от Брайтън, но ще е на мястото си, с Рен на борда, която чака да бъде спасена. Сега разбра колко глупав е бил. Онзи летящ дворец с неговия облак от балони вероятно е приличал на заспала патица за аероразрушителите на Бурята.

— Рен… — прошепна Том. Не можеше да повярва, че боговете я бяха приближили до него толкова, само за да му я отнемат под носа.

Хестър го хвана за ръката и я стисна силно.

— Хайде, Том. Ако успеем да се махнем от това бунище, ще имаме възможност да открием онова глупаво място. Или ще е паднало в океана, или ще се рее над него. Все пак го управлява Пенироял, нали помниш? Едва ли се е съпротивлявал особено много.

Хестър посочи към мръсната бяла фасада на „Преживяванията на Нимрод Пенироял“. На предната стена имаше няколко сериозни пукнатини, от които сградата се беше наклонила към паважа. Вратите бяха изкъртени от пантите си. Хестър поведе Рибна крокета и Том вътре и в същото време я споходи ужасното чувство, че е закъсняла твърде много, че някой друг отчаян беглец е дошъл преди нея и е откраднал „Джени“. Побягна по стълбите и за нейно щастие откри стария дирижабъл на мястото му. Стъкленият покрив се беше пръснал и посипал със стъкла пода и балона на летателния апарат, но иначе изглеждаше напълно непокътнат. Всъщност „Джени Ханивър“ беше добре почистен, откакто Хестър го видя за последно, и от едната му страна беше нарисувана цифрата 1, за да е готов за регатата. В ракетните му гнезда дори имаше няколко малки ракети.

Зад нея Том стигна до горната част на стълбите и застина.

— Хет — каза той. — О, Хет… — По лицето му потекоха сълзи и той се разсмя на себе си, докато ги бършеше. — Това е нашият дирижабъл!

— Прилича на купчина боклук! — заяви Рибна крокета и облече палтото, което беше свалил от една восъчна фигура долу.

— Рибна крокета, виж дали ще можеш да задействаш осветлението — каза Том и се качи в гондолата. Старият дирижабъл миришеше на музей. Той се наведе под висящите кабели и прокара ръце през контролните табла, които му бяха познати до болка. В помещението отвън светнаха лампи и светлината проникна през наскоро измитите прозорци.

— Спомняш ли си как се управлява? — попита го Хестър, която стоеше зад него. Говореше шепнешком, сякаш бяха в храм.

— О, да — прошепна в отговор Том. — Никога не се забравя… — Той посегна почтително и дръпна един лост. Една надуваема лодка падна от отделение в тавана и го събори. Той я сбута под масата с карти и дръпна друг лост. Този път „Джени“ се разтресе и размърда и музеят се изпълни с надигащия се тътен на двигателите „Жьоне-Каро“.

Отвън, с ръце върху ушите, Рибна крокета кашляше от изгорелите газове и викаше:

— Как ще го изкараш?

— Покривът се отваря — изкрещя в отговор Хестър и посочи нагоре.

Момчето поклати глава.

— Не мисля, че…

Том изгаси двигателите. Подаде се през люка на „Джени“ и погледна нагоре към тавана. С включено осветление беше лесно да види защо никой друг не си беше направил труда да дойде тук и да открадне дирижабъла. Едно голямо въже, което беше от няколкото свързващи Брайтън с Облак 9, се беше стоварило върху „Преживяванията на Нимрод Пенироял“, счупило стъклото над „Джени Ханивър“ и изкривило не особено стабилните подпори и греди на покрива.

— О, всемогъщи Куърк! — извика Том, който започна да си мисли, че неговият бог си играе игрички с него. Ако оцелее, щеше сериозно да се замисли за смяна на божеството.

Изтича обратно към палубата и Хестър.

— Покривът е смазан. Няма да успеем да изкараме „Джени“ през него!

— Някой идва! — провикна се Рибна крокета, който надничаше през един от прозорците на музея. — Цяла шайка. Обзалагам се, че са Изгубени момчета, дошли да видят каква е цялата тази врява!

Хестър погледна през прозорците на носа на „Джени“ към покрива.

— Предполагам, че можем да поместим тези останки, нали?

Том поклати глава.

— Това въже е по-дебело от двама ни. Хванати сме в капан!

— Не се тревожи — отвърна съпругата му. — Ще измислим нещо. — Тя затвори очи в опит да се концентрира, докато Рибна крокета притичваше от прозорец до прозорец и крещеше нещо за Изгубените момчета. Накрая жената отвори очи, погледна Том и му се ухили.

— Дойде ми нещо на ума — каза тя и се зае с различни бутони и лостове на прашните дълги контролни табла. „Джени Ханивър“ залитна и запрати Том назад. Заради шума от запалването на двигателите и освобождаването на скобите не успя веднага да разбере какво е направила Хестър. След това, когато ударната вълна от двойната експлозия счупи прозорците, а „Джени“ се издигна и пое напред, видя, че съпругата му е изпразнила ракетните гнезда в напуканата предна стена, като беше отворила достатъчно голяма дупка в нея, за да може малкият дирижабъл да мине.

— Забрави Рибна крокета! — изкрещя Том в опит да надвика продължителното стържене на един от двигателите в стената на музея.

— О, богове! — отговори Хестър.

— Върни се!

— Нямаме нужда от него, Том. Не Е Желан На Това Пътешествие.

Том се добра до отворения люк, протегна ръка и извика името на момчето. То тичаше към издигащата се гондола с протегнати длани и пребледняло и ужасено лице под импровизирана клоунска маска от посипалата се мазилка. Заради рева на двигателите и тъпото съскане от експлозията, която все още ехтеше в ушите му, Том не чу думите, но нямаше нужда.

— Върни се! — крещеше Рибна крокета. „Джени Ханивър“ се издигна през дим и прах и прелетя над „Олд Стийн“ и изумените и обърнати нагоре лица на Изгубените момчета и грабителите. Дирижабълът отново се върна в небето, където му беше мястото. — Не ме оставяй! Господин Натсуърти! Моля те! Върни се! Върни се! Върни се!

„Джени Ханивър“ летеше, но постоянно захождаше в една или друга посока, защото Том и Хестър се караха над контролните табла.

— О, Куърк! — изкрещя мъжът. — Трябва да се върнем! Не можем просто да го оставим там!

Хестър махна ръцете му от лостовете и го блъсна. Той падна върху масата с картите, и то тежко. Изкрещя от болка.

— Забрави го, Том! — изпищя съпругата му. — Не можем да му се доверим. А и нарече „Джени“ боклук! Истински късметлия е, че не го наръгах с ножа си!

— Но той е просто дете! Не можеш да го оставиш там! Какво ще се случи с него?

— На кого му пука? Той е Изгубено момче! Забрави ли какво стори на Рен?

Дирижабълът им се озова в ясни небеса, осветени от лунната светлина. Димът беше като мръсна снежна покривка на петнадесет метра под гондолата им, а на няколко километра от тях се подаваха горните части на Ком Омбо и Бенгази. Покрай тях прелитаха дирижабли, но те не показваха някакъв интерес към „Джени Ханивър“. Хестър сканира небето пред тях и далеч на юг засече разкъсаните балони на Облак 9. Насочи носа на дирижабъла натам, заключи управлението и коленичи до Том. Той я погледна със странно изражение на лицето и тя изведнъж осъзна, че съпругът ѝ се страхува от нея. Това я накара да се разсмее. Хвана лицето му и го целуна, като облиза солените сълзи, събрали се в ъгълчетата на устата му, но Том извърна глава. Хестър също се уплаши. Дали този път не стигна прекалено далеч?

— Съжалявам — каза тя, макар че не го мислеше. — Виж, Том, съжалявам. Направих грешка. Паникьосах се. Ще се върнем, ако искаш.

Съпругът ѝ се дръпна от нея и се изправи с мъка. Пред очите му все още беше странната усмивка на лицето ѝ, докато го извеждаше от Пиперницата.

— Ти се забавляваш — констатира той. — Нали? Забавляваше се, докато избиваше всички онези хора в сградата на Шкин…

— Те бяха поробители, Том — отвърна Хестър. — Бяха злодеи. Те продадоха Рен. Продадоха малкото ни момиченце. Светът ще е едно по-добро място без тях.

— Но…

Тя поклати глава и изкрещя раздразнена. Защо съпругът ѝ не разбираше?

— Виж, ние сме просто малки хора, нали? Винаги сме били такива. Малки дребни хорица, които се опитват да си живеят живота, но все по свирката на типове като Чичо, Шкин, Масгард, Пенироял и… и Валънтайн. Така че, да. Харесва ми да съм силна колкото тях. Харесва ми да им отвръщам и да уравновесявам везните.

Том не каза нищо. На светлината от контролните табла Хестър видя, че на главата му се е появила нова синина, там, където се удари в масата с картите.

— Горкият Том — каза тя и се наведе да я целуне, но съпругът ѝ отново се отдръпна и се загледа в скалите на циферблатите за горивото.

— Резервоарите са пълни само наполовина — каза той. — Знаеше го, когато излетяхме. Ако се върнем, може никога да не стигнем до Рен. Както и да е, онези роби сигурно вече са пипнали горкия Рибна крокета.

Хестър неловко сви рамене, но ѝ се искаше да ѝ позволи да го прегърне. Манията му по Изгубените момчета я ядосваше много. Защо Том постоянно се тревожеше за други хора? Въпреки раздразнението си реши да се контролира.

— Рибна крокета може да се грижи за себе си — увери го тя.

Том я погледна обнадежден. Искаше му се да ѝ повярва.

— Мислиш ли? Той е толкова млад…

— Трябва да е на около дванадесет. Вече живеех в Безлюдните територии на тази възраст и се справях доста добре. А и не разполагах с обучението му в Обирджийника. — Хестър докосна лицето на Том. — Ще открием Рен — обеща му тя. — След това ще намерим гориво, ще се върнем в Брайтън и ще вземем Рибна крокета, когато нещата се поуспокоят малко.

Хестър го прегърна и този път Том не се дръпна, макар да не отвърна на прегръдката ѝ. Тя го целуна и прокара пръсти през оредяващата му коса. Мразеше да се кара с него. Мразеше и Рибна крокета, че спореха толкова ожесточено заради него. Надяваше се Изгубените момчета вече да са си направили футболна топка от гнусната му главица.

33. Заминаващи

Тео и Рен не чакаха Бурята да ги залови отново. Те побягнаха през градините, когато смъртният вик на Фанг Преследвачката се разнесе между дърветата.

— Какво беше това? — попита момичето и спря стъписано от ужасния и самотен звук.

— Не знам — отвърна момчето. — Предполагам, че е нещо лошо.

Скриха се зад храстите, когато друг отряд на Зелена буря мина покрай тях. Шлемовете на войниците проблясваха с оранжева светлина. Рен погледна назад и видя, че Павилионът гори.

— Тео! Запалил се е!

— Знам — отвърна той. Беше застанал близо до нея, достатъчно близо, за да го види, че голите му гърди бяха настръхнали и че трепери леко на хладния вятър. Момчето изненадващо я прегърна. — Трябва да позволиш на Бурята да те отведе, Рен. Облак 9 пада. Като пленница ще оцелееш. Аз не мога да им позволя да ме отведат, но ти можеш. Струват ми се добри хора, този Нага и жената Зироу. Трябва да се върнеш.

— Ами ти? — попита момичето. — Не мога просто да те оставя тук.

— Ще се оправя — каза той, след което го повтори, за да прозвучи по-сигурен: — Ще се оправя. Това място бавно потъва. Ще се разбие в пустинята, след което ще се опитам да тръгна на юг. Там, в планинската верига Тибести, има статично селище, на юг от пясъчното море. Може би ще успея да стигна до него пеша.

— Не — отвърна Рен. Тя се отдръпна от приятеля си, защото докато я прегръщаше, умът ѝ спираше да работи и беше готова да се съгласи с всичко, което ѝ казваше, но дълбоко в себе си знаеше, че говори пълни глупости. Дори да оцелее, падането на Облак 9, прекосяването на пустинята пеша беше истинско самоубийство. — Оставам с теб — заяви тя. — Ще намерим начин да се махнем оттук и точка. Хайде. Връщаме се в аеродрума. Може би ще е останал някой летателен апарат, който все още става за летене…

Рен тръгна през задимените градини. Чувстваше се необяснимо обнадеждена и доволна от себе си, но когато отново стигнаха до летището, видя, че всичко е напълно разрушено. Хангарите и казармите на Поровете бяха изтърбушени и разпилени, а една от останалите на земята машини беше изцяло изпепелена. Но насред руините на беседката, където беше говорила с Орла Туомбли миналата вечер, намери две кожени туники с вълна, които висяха нелепо от една закачалка за дрехи, оставена насред останките. Това поне беше малка утеха. Хвърли едната на Тео, който побърза да остави сребристите си криле като прогонен от рая ангел, и я облече.

Рен се напъха в другата туника и се опита да измисли нов план.

— Добре — каза тя, — може би в крайна сметка ще се озовем в пустинята. Ще ни трябват храна и вода. Един компас също няма да ни е излишен…

Тео не я слушаше. Някакво раздвижване сред короните на дърветата от другата страна на останките беше привлякло вниманието му. Момчето направи знак на Рен да млъкне.

— О, богове! — прошепна тя. — Не отново Бурята!

Оказа се, че е само Нимрод Пенироял. Първият изстрел на Шкин беше уцелил Тенекиената книга в джоба на робата му и успя да му счупи няколко ребра. Вторият одраска слепоочието му и професорът беше изпаднал в безсъзнание. Едната страна на лицето му беше цялата в кръв. По някое време се съвзе и беше дошъл до аеродрума със същата идея като Рен и Тео — да намери начин за бягство от Облак 9. Той ги изгледа жално от храсталаците и прошепна:

— Помощ!

— Остави го — каза Тео, когато Рен тръгна към него.

— Не мога — отвърна момичето. Щеше ѝ се да може. След всичко, което беше направил, Пенироял не заслужаваше помощта ѝ. Но ако не му помогне, тогава щеше да е също толкова лоша като него. Тя коленичи до него и откъсна парче плат от долната част на туниката си, за да превърже главата му.

— Добро момиче — изхленчи професорът, докато Рен го увиваше. — Мисля, че си счупих крака при падането… Онзи дявол Шкин! Какъв звяр само! Той ме застреля! Застреля ме и отлетя!

— Е, вече знаеш как се е чувствал горкият Том Натсуърти — каза Рен. Кръвта попи в импровизираната ѝ превръзка веднага, щом я сложи. В този момент ѝ се прииска да е внимавала повече по време на уроците за оказване на първа помощ на госпожа Скейбиъс във Вайнленд.

— Онова беше коренно различно — отвърна Пенироял. — Беше… Велики Поскит! Откъде знаеш за Том Натсуърти?

— Аз съм негова дъщеря — отговори Рен. — Онова, което Шкин ти каза за мен, е истина. Том е мой баща. А Хестър ми е майка.

Пенироял издаде някакви гъргорещи звуци, а очите му се ококориха от ужас и болка. Той видя как Рен откъсна още една лента от дрехата си и се притесни, сякаш си мислеше, че ще го удуши с нея.

— Има ли човек на тази горяща палуба да се представя за този, който всъщност е? — попита немощно професорът и се отпусна в ръцете на Рен.

— Умря ли? — Тео застана зад момичето.

Тя поклати глава.

— Припадна, заради раната, може би. Трябва да му помогнем, Тео. Той ни спаси от Синтия.

— Да, но само за да се докопа до Тенекиената книга — напомни ѝ момчето. — Остави го. Може би Бурята ще го открие и ще го вземе с тях, когато си тръгне…

Прекъсна го вой на аеродвигатели на Вечерници и Лисичи демони, които започнаха да излитат от дърветата и да хвърлят дългите си сенки върху дима, докато си проправят път през такелажа на Облак 9. Бурята вече си тръгваше.

Енона Зироу беше извадена от сънищата си от вонята на горящи завеси. Главата я болеше и когато се опита да вдиша от острия дим, той заседна в гърлото ѝ, задави я и я накара да се обърне по гръб.

Над нея пламъците бяха погълнали красивия таван на балната зала и набръчкали на бели вълни. Доктор Зироу се изправи и потърси очилата си, но те бяха счупени, а пламъците продължаваха да бушуват около нея. Видя как разпръснатите страници на Тенекиената книга започват да почерняват.

Тя се спусна през люлеещата се завеса от огън и излезе на терасата. Всичко представляваше петно от дим, светлина от пламъци и бягащи хора. Смеси се с тях в търсене на стълбите, но генерал Нага ѝ препречи пътя. Енона се отдръпна от него, спъна се в един проснат преследвач и падна назад. Беше безпомощна мишена на пътя на бронирания мъж.

— Доктор Зироу? — каза той. — Тази… Тази атака… Твое дело ли беше?

Енона знаеше, че Нага ще я убие. Беше толкова изплашена, че страхът направо се сипеше от устата ѝ на малки и пронизителни звуци. Тя затвори очи и започна да си казва молитвата към бога на разрушения храм в Тиенджинг, защото макар да нямаше достатъчно време за богове, смяташе, че Той знае какво е да си изплашен, да страдаш и да умреш. И страхът я напусна. Енона отвори очи. От другата страна на дима се рееше луната, пълна и бяла, и жената си помисли, че това е най-красивото нещо, което някога е виждала.

Тя се усмихна на генерал Нага и му каза:

— Да. Аз бях. Аз инсталирах тайни инструкции в мозъка на преследвач Шрайк. Аз го накарах да я убие. Трябваше да бъде сторено.

Нага коленичи и хвана главата ѝ с големите си метални ръце. Мъжът се наведе напред и я целуна непохватно между веждите.

— Великолепно! — каза той и ѝ помогна да се изправи. — Великолепно! Накарала си преследвач да убие преследвач, а?

Генералът я отведе далеч от огъня, като минаха през зяпащи и осветени от пожарите групи изумени войници и авиатори, които стояха на ливадата, където стоеше „Заупокойна вихрушка“. Нага взе нечия пелерина и наметна треперещите рамене на докторката с нея.

— Нямаш представа от колко дълго очаквам този ден! — каза той. — О, Фанг беше добър лидер през първите няколко години, но войната се проточи и тя продължи да жертва хора и дирижабли, сякаш бяха просто пионки в някаква игра. Отдавна се опитвам да измисля начин… И ти го намери! Избави ни от нея! Твоят приятел, господин Шрайк, избяга някъде, между другото. Опасен ли е?

Енона поклати глава и си представи през какво преминава в момента преследвачът.

— Не мога да преценя. Потиснах някои от спомените му, за да освободя място за тайните си програми. Сега, след като изпълни дълга си, тези спомени отново ще започнат да изплуват. Ще е объркан… Вероятно ще полудее… Горкият господин Шрайк.

— Той е просто машина, докторе.

— Не, повече от това е. Трябва да наредиш на хората си да го потърсят.

Нага направи знак на двама постови да се дръпнат настрани и се качи по моста на „Заупокойна вихрушка“. Влязоха в гондолата и покани Енона да седне на един стол. Тя се чувстваше ужасно изморена. Собственото ѝ лице се взираше в нея от лъскавата броня на генерала, изцапана с кръв и пепел, и ѝ изглеждаше някак си голо без очилата. Нага я потупа по рамото и измърмори грубо:

— Спокойно, момиче, спокойно — сякаш се опитваше да успокои изплашено животно. Той беше войник, който не познава нежността. — Ти си една много смела млада жена.

— Не съм. Страхувах се. Толкова много се страхувах…

— Точно това е смелостта, мила моя. Да преодолееш страха. Ако не се страхуваш, не познаваш смелостта. — Той извади от вътрешността на бронята си манерка. — Ето, пийни си малко бренди, ще ти помогне да се съвземеш. Разбира се, няма да позволим на никого да разбере, че си отговорна за това. Поне официално трябва да скърбим за загубата на Фанг Преследвачката. Ще хвърлим вината върху гражданчетата. Това ще вдигне духа на войниците ни както нищо друго от началото на тази война! Ще започнем атаки на всички фронтове и ще отмъстим за смъртта на лидерката…

Енона се разкашля заради острия вкус на брендито и отдръпна манерката.

— Не! Войната трябва да приключи…

Нага се разсмя, не я беше разбрал правилно.

— Бурята все още може да печели битки и без металната вещица, която да ни казва какво да правим! Не се тревожи, доктор Зироу. Ще се справим по-добре без нея. Ще направим на пух и прах тези варварски градове! Когато заема мястото си на лидер, ще бъдеш възнаградена — дворци, пари, всяка работа, която пожелаеш…

Замаяна, Енона поклати глава. Докато гледаше бронирания мъж да крачи из претъпканата и повредена от битката гондола, осъзна, че е подценила Зелена буря. Те бяха създадени от войната и щяха да направят всичко възможно тя да продължи завинаги.

— Не — каза тя. — Не заради това я…

Генерал Нага я беше забравил за момент и даваше заповеди на подофицерите си.

— Разпратете съобщението по всички честоти — Фанг Преследвачката падна в битка. Нуждаем се от спокойствие и стабилност в този трагичен момент и така нататък, и така нататък. С цел да продължим славната борба срещу варварството на мобилистите, поемам върховното командване. Подгответе „Заупокойна вихрушка“ за отлитане. Искам да се върна в Тиенджинг, преди някой от другарите ни да се опита да узурпира властта.

— А затворниците, генерале?

Нага се поколеба, погледна доктор Зироу и каза:

— Няма да започна управлението си с клане. Качете ги на борда. Но моля ви, кажете на жената на Пенироял да спре да пее.

Преследвач Шрайк наблюдаваше от скривалището си зад храсталаците как войниците на Бурята се връщаха обратно на борда на „Заупокойна вихрушка“. Някой викаше по високоговорителите:

— Господин Шрайк! Господин Шрайк! Качете се на борда! Тръгваме си!

Преследвачът беше наясно, че доктор Зироу е наредила да го открият и изпитваше благодарност към хирурга-механик, но не се показа. Трябваше да остане на Облак 9. Момичето, което видя пред балната зала, не беше сред пленниците, които се качиха на аероразрушителя. Щом тя оставаше, Шрайк също щеше да остане. По някакъв начин, който все още не разбираше, това момиче беше свързано с Хестър. Вероятно като остане близо до нея, щеше отново да намери Хет.

34. Който го намери, за него си е

Рибна крокета лежеше в дюните зад брега. Схванат от студа и предателството той наблюдаваше как Брайтън запали очуканите си двигатели и пое напред, като се движеше килнат на една страна. Гласовете на ликуващите Изгубени момчета се носеха над водата и дима.

Рибна крокета едва успя да се спаси. Когато Изгубените момчета нападнаха музея, той побягна като заек от ловци, мина през задния вход и излезе на горящите улици навън.

— Господин Натсуърти, върни се, върни се… — викаше той, докато най-накрая не стигна до кърмата на града и на сляпо се хвърли от една наблюдателна платформа в търсене на безопасността на океана.

Плуването до брега го изтощи и прибоят едва не го удави. Сега, изморен и измръзнал, Рибна крокета трябваше да се размърда отново. Гладните пустинни градове минаваха наблизо през дюните, а свирепи земноводни предградия се бяха устремили към него, привлечени от разрушените дирижабли и летящите машини, които бяха осеяли целия бряг и приливът продължаваше да изхвърля. Момчето, което никога досега не беше доближавало самоходен град, не можеше да повярва колко високо се издигат колелата им над него в задимения въздух или как земята се тресе и помества, когато минат наблизо. Давеше се от изгорелите газове и от пясъка. Най-накрая стана на крака и избяга надалеч от градовете в пустинята.

Вече наистина беше Изгубено момче. Нямаше представа къде се намира или къде отива. Бягаше ли, бягаше, а часовете се нижеха един след друг, плъзгаше се по дюните и се спъваше по сухата земя от чакъл и голи камъни. Страхуваше се от мрака и от дълбоките сенки, които ставаха все по-тъмни, докато луната потъваше на западния хоризонт. Най-накрая, на брега на една пресъхнала река, Рибна крокета легна и сви влажните си колене към гърдите, за да се стопли, и захленчи на глас:

— Какво ще стане с горкия Рибна крокета?

Никой не му отговори и това го плашеше повече от всичко. Гаргара, Пречка и Рен го бяха предали, фалшивите майки и татковци го бяха измамили, господин Шкин го излъга, а Том Натсуърти го изостави, но въпреки това предпочиташе да е с всеки един от тях, само не и сам тук.

Луната проблесна върху нещо, което лежеше наблизо. Без да му мисли много, Рибна крокета, обучен да се оглежда за лъскави неща, се приближи до него.

От пясъка го гледаше лице. Той го вдигна. Беше доста очукано и направено от бронз. Имаше дупки за очите. Устните бяха леко изкривени в усмивка, която му се стори успокояваща. Беше красиво. Момчето го доближи до собственото си лице и надникна към отиващата си луна през дупките за очите. След това прибра маската в палтото си и продължи напред с новооткрита смелост, като се зачуди какви други съкровища криеше тази пустиня.

На няколко десетки метра от него зоркият му поглед забеляза движение на дъното на пресъхналата река. Нервен като животно, Рибна крокета се приближи. Една отрязана ръка пъплеше по чакъла. Изглеждаше като направена от метал. Придвижваше се като ранен паяк, като се издърпваше на пръстите си. От китката се подаваха кабели, механизми и нещо, което приличаше на кост. Момчето усети, че има някаква цел в движенията на тази ръка и реши да я последва.

Съвсем скоро подмина други, не толкова живи телесни части — откъснат метален крак, изкривен на погрешната страна и захвърлен върху някакъв камък, и нарязано и очукано тяло. Ръката пълзя върху тях известно време, след което продължи напред. Няколкостотин метра по-напред Рибна крокета намери другата ръка, която си проправяше път към един склон от чакъл и камъни, където растяха закърнели акации.

И точно там намери главата — скелетоподобно сиво лице, поставено в метален череп, заобиколено от кабели, маркучи и тръби. Изглеждаше мъртва, но когато Рибна крокета приклекна над нея, тя го усети. Стъклените очи бяха счупени, но паякообразният механизъм вътре продължаваше да настройва и да цъка в опит да го види. Мъртвата уста се раздвижи. Главата прошепна толкова тихо, че Рибна крокета едва я чу.

— Повредена съм.

— Само малко — съгласи се момчето. Изпитваше съжаление към тази бедна стара глава. — Как се казваш?

— Ана — отговори шепнешком главата, след което добави: — Не, не. Ана е мъртва. Аз съм Фанг Преследвачката. — Сякаш създанието имаше два гласа — единият груб и повелителен, а другият — колеблив и учуден. — Бяхме отвлечени от Аркангел — каза вторият глас. — На седемнадесет години съм и съм робиня от 4-ти тип в станциите за асимилиране на Стилтън Каел, но строя свой собствен дирижабъл и… — Първият глас изсъска и я прекъсна: — Не! Това беше много отдавна, по времето на Ана, а тя е мъртва. Сатя, мила? Това ти ли си? Толкова съм объркана…

— Казвам се Рибна крокета — представи се момчето, което също беше малко объркано.

— Мисля, че съм повредена — сподели главата. — Валънтайн ме измами… Мечът в сърцето ми… Толкова ми е студено… Толкова студено… Не. Да. Сега си спомням. Спомням си. Машината на жената Зироу… Генерал Нага само стоя отстрани и позволи всичко това да се случи… Бях предадена.

— Аз също — сподели Рибна крокета. Той видя изкривените свръзки около краищата на черепа, от който беше изтръгната бронзовата маска. Извади я от вътрешността на палтото си и я сложи обратно на мястото ѝ, доколкото това беше възможно.

— Моля те, помогни ми — прошепна главата и след малко добави: — Ти ще ме поправиш.

— Нямам представа как.

— Тя… Аз ще ти кажа.

Рибна крокета се огледа наоколо. Частите от тялото на Преследвачката пъплеха през пясъка към него. Тяхната цел беше главата. Гърчещите се пръсти му напомняха за многокраките камери, които поправяше за Гаргара.

— Може да успея — отвърна момчето. — Не тук. Ще имам нужда от инструменти и други неща. Ако съберем всичките ти части и намерим някой град…

— Направи го — заповяда главата. — След това ще пътувам на изток. Към Шан Гуо. Към дома ми в Ърдин Теж. Ще си отмъстя на живородените. Да, да…

— Ще дойда с теб — каза Рибна крокета, който не искаше отново да бъде изоставен. — Мога да ти помогна. Ще имаш нужда от мен.

— Знам тайните на Тенекиената книга — заяви главата, която шепнеше на самата себе си. — Кодовете са на сигурно място в паметта ми. Ще се върна в Ърдин Теж и ще събудя ОДИН.

Рибна крокета нямаше представа какво означава това, но се радваше, че има някой, който да му казва какво да прави, макар този някой да беше просто една глава. Той се изправи. В клоните на близките храсти плющеше скъсана сива роба. Рибна крокета я взе и я завърза в нещо подобно на чанта. След това, докато главата на Фанг Преследвачката си шепнеше за света, който отново щял да стане зелен, започна да събира разпилените части на тялото ѝ.

35. Изоставени в небето

На Облак 9 стана много тихо, след като Бурята си тръгна. Вятърът продължаваше да свисти през отпуснатите въжета, останалите здрави балони се блъскаха един друг и тътенът от срутващи се подове долиташе от вътрешността на Павилиона, но това не бяха човешки звуци и затова нямаха значение.

Тео и Рен отведоха припадналия Пенироял в гората от кипариси, която се намираше между навеса за лодки и декоративния лабиринт. В сърцето на гората имаше фонтан. Оставиха професора до него, като се опитаха да го наместят в удобна поза. След това Тео седна, отпусна глава върху ръцете си и също заспа. Това изненада Рен. Колкото и да беше изморена, знаеше, че е твърде изплашена и притеснена, за да заспи. Явно спътникът ѝ не се чувстваше по този начин. Той беше участвал в битка и преди и вероятно е свикнал с подобна несигурност.

— Бу-Бу, гълъбице моя, мога да обясня всичко! — измърмори Пенироял, размърда се и отвори едва очи. Видя, че Рен е до него и каза: — О, ти ли си?

— Заспивай — нареди му момичето.

— Не ме харесваш — каза сърдито професорът. — Виж, съжалявам за баща ти, наистина. Горкият млад Том. Не исках да го нараня. Стана случайно, кълна ти се.

Рен провери превръзката му.

— Не е само заради това — отвърна тя. — Също и онази твоя книга. Пълна е с лъжи! За госпожица Фрея, Анкъридж и относно сделката, която мама е сключила с Ловците…

— О, това е истина — отвърна Пенироял. — Признавам, че може да съм поукрасил малко фактите тук и там, за да е по-интересно повествованието, но Хестър Шоу наистина изпрати Аркангел след нас. Самата тя ми сподели това. „Аз съм тази, която изпрати Ловците тук — каза ми насаме. — Защото исках Том да бъде отново само мой. Той е моето хищническо злато.“ И няколко месеца по-късно, докато бях сред бежанци от Аркангел, се запознах с очарователна млада жена на име Джулиана. Била робиня в дома на онзи грубиян Пьотр Масгард. Тя ми каза, че станала свидетелка на сделката. Някаква авиаторка отишла при господаря ѝ и му разкрила местоположението на Анкъридж. Млада авиаторка, която била почти момиче все още, с обезобразено лице…

— Не ти вярвам — отвърна начумерено Рен, остави го сам и излезе в градините. Не можеше да е истина, Пенироял отново прибягваше до старите си номера и извърташе истината. Но защо толкова много държи на тази част от историята си, след като призна, че останалото е измислица?, зачуди се момичето. Е, може би, защото вярваше в нея. Може би мама наистина му е казала това, за да го изплаши. А що се отнася до робинята на Масгард, това, че е видяла господаря си да разговаря с някаква обезобразена авиаторка, не означаваше, че е била майка ѝ, все пак въздушната търговия е опасна работа, сигурно има много авиаторки с обезобразени лица…

Рен поклати глава и се опита да прогони обезпокоителните мисли. Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от глупавите истории на Пенироял. Облак 9 се люлееше под краката ѝ, а нощта беше изпълнена със стенанията на опънатите въжета. От наклонените ливади се издигаше дим, който скриваше разпръснатите тела и преобърнатите бюфетни маси. Рен събра малко разсипани ордьоври и се загледа в Павилиона, докато ги ядеше. Не ѝ беше лесно да приеме промяната, която красивата сграда беше претърпяла. Цялата беше измърсена и наклонена, а светлината, която се носеше от счупените ѝ прозорци, представляваше червеното сияние на разпространяващите се пламъци. Големият централен купол зееше като пръсната пърхутка. Балоните над него като че ли все още се държаха, но целите бяха почернели от дима, а някои от по-буйните пламъци подскачаха от покрива на крилото за гости на Пенироял и се доближаваха опасно много до тях.

Докато стоеше и гледаше всичко това, Рен осъзна, че някой е застанал до нея и я наблюдава.

— Тео? — попита тя и се обърна.

Но не беше приятелят ѝ.

Момичето се стресна, изгуби равновесие върху наклонената земя, падна и изхълца от страх. Преследвачът не помръдна, а само се стегна, когато градината се разлюля. Той се беше втренчил в Рен. Дали е възможно да гледа по различен начин с тези негови зелени лампи вместо очи? Светлината от огньовете се отразяваше върху очуканата му броня и изцапаните му нокти. Главата му потрепна. От раните му течаха масло и лубрикант.

— ТИ НЕ СИ НЕЯ — каза преследвачът.

— Не — съгласи се Рен с писклив глас като някакво малко мишле. Нямаше представа за кого говори ужасната машина, но не искаше да спори. Тя се затътри по дупе назад в опит да се отдалечи от него.

Преследвачът бавно се приближи до нея и отново спря. Рен като че ли чуваше странни механизми да бръмчат и тракат в бронирания му череп.

— ПРИЛИЧАШ НА НЕЯ — каза той. — НО НЕ СИ ТЯ.

— Да, знам, много хора ни бъркат — отвърна Рен и се зачуди с кого я бърка. Нямаше смисъл да бяга, каза си тя, но тялото ѝ и желанието ѝ да остане жива не искаха да я слушат. Тя се изправи, побягна, хлъзна се на мократа трева и полетя надолу по склона на градините.

— ВЪРНИ СЕ — замоли я Шрайк. — ПОМОГНИ МИ! ТРЯБВА ДА Я НАМЕРЯ! — Преследвачът хукна след нея, но се спря. Ако подгонеше момичето, само щеше да я изплаши повече, а вече беше отвратен от ужаса и ненавистта, които видя изписани на това странно, познато лице. Видя я как се изгуби насред дима. Централният купол на Павилиона се срина в балната зала в облак от искри зад него. Колела от останки се затъркаляха покрай него, за да се разбият във фонтана и саксиите или да паднат от края на палубата и да полетят надолу в пустинята.

Шрайк не им обърна внимание и въпросително наклони глава на една страна. Чувствителните му уши успяха да различат жуженето на аеродвигатели над царуващия шум.

Зяпнала в опит да си поеме въздух и с препускащо в гърдите ѝ сърце, Рен се върна обратно в гората от кипариси. Пенироял беше заспал или изпаднал в безсъзнание отново, но Тео стана на крака.

— Какво има, Рен?

— Преследвач! — съумя да отговори тя. — Зелена буря са оставили преследвач. Онова голямо грозно създание, което се би с другата…

Пенироял простена и се размърда. Тео дръпна нежно момичето настрани.

— Рен, ако този преследвач искаше да ни убие, вече щеше да ни е намерил, нали? Щеше да те последва и вече да е тук.

Момичето помисли по въпроса.

— Мисля, че беше повреден — отвърна тя.

— Значи това е причината.

— Според мен е полудял — продължи Рен, като си спомни странния начин, по който преследвачът ѝ говореше. Разкикоти се нервно. — Ако работата на другите преследвачи е да убиват хора, предполагам, че е добра идея да зарежат някого, който е полудял, на обречен остров. Може би просто е искал да си поговорим за времето. Или пък да ми ушие жилетка.

Тео се засмя.

— Както и да е — каза той, — всичко ще е наред. С бързината, с която губим газ, ще кацнем в пустинята след около половин час.

— Казваш го така, сякаш е нещо хубаво.

— Такова е — отвърна Тео. — Ела и виж.

Двамата прекосиха гората и стигнаха до края ѝ. Там само една къса и стръмна ливада ги делеше от ръба на палубата. Зад парапета се виждаше земята. Сянката на Облак 9 се плъзгаше по извити дюни и голи камънаци. Навсякъде около тях беше осеяно със светлини и призрачни облаци прах, които обозначаваха наближаването на малките градове и села, устремени към мястото, където смятаха, че ще падне Облак 9.

— Клошарски градове! — извика Рен. — Ще ни изядат!

— Ще изядат Облак 9 — отвърна Тео. — Не нас. Ще слезем в пустинята, преди градовете да пристигнат, и ще се качим на борда им като пътници, а не като плячка. Ще вземем злато, Стара технология или нещо друго от Павилиона, за да си платим пътуването. Ще се оправим.

Рен се успокои. Така са се събрали мама и татко, помисли си тя. Така хората се сплотяват, като преживяват подобни приключения заедно. Това е достатъчно силно, за да преодолее всичко друго като недоверие, грозота и подобни. Не че Тео беше грозен. Никак даже. Рен се обърна да го погледне. Лицата им бяха толкова близо, че върхът на носа ѝ докосна бузата му.

И в този момент, когато момичето осъзна, че ще се целунат и част от нея наистина го искаше, но друга част беше по-изплашена от целувката, отколкото от клошарските градчета, ливадата, също като палуба на лодка в бурно море, пропадна внезапно под краката им и тя полетя към Тео, а Тео към едно дърво.

— Богове! — оплака се Рен.

В короната от балони на Облак 9 ставаха лоши неща. Централната клетка се беше спукала от подскачащите от Павилиона пламъци и газта излизаше от нея под формата на синя огнена струя. Няколко от по-малките балони все още се държаха, но не бяха достатъчни, за да поддържат тежестта на Облак 9 за дълго. Палубата се наклони още повече и водата от фонтаните и басейните започна да се излива от ръба на малки бели водопади. Падаха останки, статуи, беседки, палми в саксии, градинско обзавеждане, палатки и музикални инструменти, всичко се сипеше като манна небесна върху дюните долу.

Мръсните градове на пустинята увеличиха скоростта си и започнаха да се бутат и да се карат в желанието си да стигнат първи на мястото на катастрофата.

„Джени Ханивър“ прелетя през дима и прахта в сянката на Облак 9. През прозорците на бакборда се виждаше как долната му част е наклонена и наподобяваше на огромна опустошена стена, осеяна с кратери от бомбите и изгорели останки. Хестър насочи прожектора натам и видя как няколко метални пътеки на поддръжката се срутиха, а след тях и една предупредителна табела, на която пишеше с печатни бели букви, високи три метра: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Лифтът се люлееше на откъснатите въжета, а от разбитата му кабина се развяваха окървавени бални рокли и вечерни роби.

— Закъсняхме — каза Хестър. — Няма да има оцелели там горе.

— Не говори така! — скастри я Том. Тонът му беше остър, защото все още беше изнервен от спора им. Не искаше повече да се карат, защото най-важното в момента беше намирането на Рен, но нещата между него и Хестър се бяха променили и не смяташе, че ще могат да се поправят. Суровото ѝ държание и спокойствието, с което заряза Рибна крокета, караха вътрешностите му да се свиват.

Разгневен, Том се зае с управлението на „Джени“, плъзна го над палубата и внимателно го прекара през такелажа. Изведнъж му се прииска с него да е Фрея, а не Хестър. Тя нямаше да изостави горкия Рибна крокета. Тя щеше да намери изход от кулата на Шкин, без да се налага да убива всички онези мъже. И нямаше да губи надежда за намирането на Рен толкова бързо.

— Помниш ли Лондон? — попита той. — Помниш ли нощта на МЕДУЗА, когато дойдох да те спася? Тогава положението също изглеждаше безнадеждно, но те намерих, нали? А сега двамата ще намерим Рен.

Облак 9 се разлюля като кадилница под тях. Хестър насочи прожектора към опустошените му градини.

Рен и Тео влачеха Пенироял между тях и вървяха настрани по стръмната повърхност на градините. Търсеха място, където да се прикрият, когато палубата падне долу.

— Добра работа! — каза им професорът, който дойде за кратко в съзнание. — Великолепни сте! Ще се погрижа и двамата да получите свободата си… — След тези думи той отново припадна, което го направи невероятно тежък. Оставиха го в градината и Рен седна до него. Земята беше на сто и петдесет метра под тях, вероятно и на по-малко. Момичето различи няколко хилави храсти, опитващи се да виреят насред дългите скали във формата на полумесеци, осеяли цялата пустиня, и прозорците и вратите на горния етаж на градче, което се движеше на големите си, подобни на варели колела в сянката на Облак 9. Въздухът беше изпълнен с песента на опънатия такелаж. Над металните пронизителни писъци започваше да се откроява друг шум. Рен вдигна поглед. През плетеницата от въжета, които се мятаха около градината, проникна лъч от прожектор и я замая. След малко се отмести, дълъг лъч светлина проследи безцелните пътеки в ливадите и иззад него се показа малък дирижабъл.

— Виж! — провикна се Рен.

— Клошари — изръмжа Тео. — Или аеропирати!

Хората от градчето долу като че ли бяха на същото мнение, тъй като една ракета полетя и се взриви в небето зад малкия дирижабъл. Той смени посоката за момент, но след малко отново се върна на стария си курс. Насочващите перки се движеха като перки на любопитна риба. Едно лице се появи на прозореца на гондолата. Насочващите перки отново се размърдаха, двигателите се завъртяха и дирижабълът кацна в металния двор. А той не беше чак толкова далеч от тях, та Рен да не може да разпознае хората, които слязоха от гондолата и тръгнаха към нея по скосената ливада.

В началото не можа да повярва. Струваше ѝ се толкова невероятно мама и тате да са тук, че затвори очи и се опита да накара болезнените халюцинации да изчезнат. Не може да са те, не може да са те, без значение какво казваха глупавите ѝ очи. Явно приключенията, които преживя, ѝ бяха дошли в повече и започваше да си въобразява разни неща.

В следващия миг един глас извика:

— Рен!

Нечии ръце я прегърнаха и я притиснаха силно и това беше баща ѝ. Той я прегръщаше, смееше се и повтаряше „Рен!“ отново и отново, докато сълзите му образуваха бели вадички през пепелта и прахта по изцапаното му лице.

36. Странни срещи

— Съжалявам — каза тя. — Толкова много съжалявам, постъпих изключително глупаво… — И след тези думи не можеше повече да говори, но не успя и да измисли какво повече да каже.

— Всичко е наред — продължаваше да повтаря баща ѝ. — Няма значение, сега си в безопасност, това е най-важното…

Татко отстъпи и мама дойде да я прегърне, силно, здраво, тя придърпа лицето ѝ в кокалестото си рамо и ѝ заговори в ухото:

— Добре ли си? Ранена ли си?

— Нищо ми няма — подсмръкна Рен.

Хестър се дръпна назад и хвана в ръце лицето на дъщеря си, изненадана от огромното количество любов, което изпитваше към нея. Плачеше от радост, а тя почти никога не плачеше. Тъй като не искаше Том и Рен да си мислят, че се е размекнала, се извърна на една страна и забеляза високото чернокожо момче зад дъщеря си.

— Мамо, татко — започна Рен, като се обърна и дръпна непознатия по-близо, — това е Тео Нгони. Той ми спаси живота.

— Спасихме се един друг — отвърна срамежливо момчето, което също плачеше, защото си представяше как неговите родители щяха да го посрещнат, ако някога се върне у дома в Загуа.

Хестър изгледа подозрително красивия млад авиатор, но Том се ръкува с него и каза:

— По-добре да се качваме на борда.

Той се обърна към очакващия ги дирижабъл и Тео тръгна с него, но когато Хестър се изправи, за да ги последва, Рен я спря.

— Не, почакай. Пенироял…

Том и Тео не я чуха, но майка ѝ — да.

Рен мина бързо през дърветата към фонтана. Пенироял, който се беше съвзел от шума на аеродвигатели, се опитваше да стане на крака. Той се ухили, като видя момичето, и изрече със слаб глас:

— Какво ти казах, а? Никога не се отчайвай! — В следващия миг разпозна фигурата, която се появи зад нея и добави: — О, велики Поскит!

Последния път, когато Хестър видя Пенироял, той бягаше в снега на Анкъридж. Беше в нощта, когато тя уби Ловците. За последен път говори с него малко след това, в опустошената кухня на къщата на господин и госпожа Аакиук, когато му сподели как Ловците са открили града.

Пенироял отстъпи назад. Лицето му беше бяло като сирене и приличаше на лице на мъртвец под засъхналите капки кръв. Хестър го спипа с две бързи крачки, събори го и извади ножа си, докато той се опитваше да се освободи от нея.

— Моля те! — захленчи професорът. — Пощади ме! Ще ти дам всичко!

— Млъквай — отвърна Хестър, разкри врата му за острието си и го наклони на една страна, за да не изпръска кръвта новото ѝ палто.

Рен я блъсна отстрани и я избута.

— Мамо, недей! — провикна се тя.

Хестър изръмжа гневно.

— Не се меси в това…

Но Рен не можеше да не се меси. Тя забеляза погледа в очите на майка си, когато видя Пенироял. В него не се четеше омраза, гняв или жажда за отмъщение, а страх. А защо мама би се страхувала от професора, освен ако онова, което той разправяше за нея, не беше истина? Хестър отново тръгна към жертвата си, но Рен застана пред нея и разпери ръце, за да защити Пенироял.

— Аз знам! — извика тя. — Знам какво си направила! Така че, ако искаш да го накараш да замълчи, закъсня! Ако искаш да го запазиш в тайна, ще се наложи да убиеш и мен.

— Да те убия? — Хестър сграбчи Рен за яката на туниката ѝ и я блъсна силно в едно дърво. — Ще ми се никога да не се беше раждала! — извика тя, обърна ножа и смени хватката си върху износената костна дръжка. Острието отрази светлината от огньовете. Отраженията се плъзнаха по ужасеното и дръзко лице на Рен и изведнъж то заприлича на Хестър на лицето на собствената ѝ полусестра, Катрин Валънтайн, която умря, за да я спаси от меча на баща им.

— Мамо? — изрече Рен с тих и шокиран глас.

Хестър свали ножа.

Том и Тео се появиха от дърветата и се плъзнаха по стръмната ливада.

— Какво става тук? — извика Тео, който беше първи. — Рен? Добре ли си?

— Тя се опитва да го убие! — Момичето беше паднало на колене. Плачеше толкова силно, че почти не можеха да разберат какво говори, но тя продължи да повтаря думите, докато не го сториха. — Тя иска да убие Пенироял!

Том погледна професора, който вдигна трепереща ръка.

— Том, скъпи приятелю, да не прибързваме…

Том не отговори известно време. Той добре помнеше какво е чувството да лежи по гръб в снега на Анкъридж с мисълта, че скоро ще умре. Все още усещаше дупката в гърдите си и вкуса на кръвта. Не можеше да забрави заглъхващия тътен на двигателите на „Джени“, докато Пенироял бягаше с него. За момент изпита жестокостта на Хестър и беше готов да вземе ножа, за да довърши лично стария подлец. Но чувството бързо отмина и той се протегна за ръката на съпругата си.

— Хет, погледни го. Той е стар и безпомощен и дворецът му е обгърнат от пламъци. Това не е ли достатъчно отмъщение? Хайде да го качим на борда на „Джени“, преди това място да е паднало.

— Не! — изкрещя Хестър. — Не помниш ли какво се случи последния път, в който го качихме на борда? Забрави ли какво ти стори? Едва не те уби! Не можеш просто да му простиш!

— Да, мога — отвърна непоколебимо Том. Коленичи до Пенироял и кимна на Тео да му помогне да го вдигнат. — Каква е алтернативата? Да го убием ли? Какво ще постигнем с това? Нищо няма да се промени…

— Напротив — заяви Рен, а тонът ѝ беше толкова странен, че Том вдигна глава, за да я погледне. Тя плачеше и хлипаше, а лицето ѝ беше цялото в сълзи и сополи. Момичето се сви изплашено, когато майка ѝ я погледна, и изкрещя: — Ако го убие, той няма да може да ти каже как е продала Анкъридж на Ловците.

Хестър извърна рязко глава, сякаш дъщеря ѝ я беше зашлевила.

— Лъжи! — отвърна тя и се опита да се засмее. — Пенироял ѝ е напълнил главата ѝ с лъжи!

— Не — каза Рен. — Не, това е истина. През годините всички ѝ бяха изключително благодарни, че ни е спасила от Ловците, а през цялото време тя е била човекът, довел ги при нас. Исках това да не е истина. Казвах си, че не е възможно. Но е.

Том погледна Хестър и зачака съпругата му да отрече.

— Направих го за теб — каза тя.

— Значи е истина?

Хестър отстъпи с крачка назад от него.

— Разбира се, че е истина! Къде мислиш, че отидох онази вечер, когато отлетях с „Джени“? Кацнах право в Аркангел и казах на Масгард къде ще открие Анкъридж. Трябваше да направя това или щях да те изгубя, а не можех… Не можех…! О, Том, за бога, това беше преди шестнайсет години, вече няма значение, нали? Нали? Оправих всичко, нали? Убих Масгард и хората му. И направих всичко заради теб…

Онзи Том Натсуърти, когото обичаше достатъчно, за да предаде цял град, не беше същият вече. Онзи Том беше смело, красиво и страстно момче, което може би щеше да ѝ прости, но този по-стар Том, този плах историк от Анкъридж, който стоеше и я зяпаше глуповато с отворена уста, с хленчещата му глупава дъщеря до него, никога нямаше да разбере какво е направила. И двамата нямаше да разберат. Тя не беше като тях. Беше глупачка да вярва, че може да живее в техния свят.

— През всичките тези години… — започна Хестър и хвърли ножа си. — През всичките тези години във Вайнленд. — Тя видя как ножът се заби в ливадата на Пенироял и завибрира. — През всичките тези години с вас двамата… Богове, беше ми толкова скучно!

Цялата трепереше. Това я накара да си спомни нощта на МЕДУЗА, когато за първи път се осмели да целуне Том. Тогава, в началото на всичко това, се тресеше неконтролируемо и сега отново се тресеше в края му. Хестър се обърна и тръгна бързо през опустошените градини. Забеляза нещо квадратно и ниско през една пролука в дима. Сметна го за сграда, но после разбра, че е някакъв глупав лабиринт. Е, щеше да свърши работа. Забърза към входа му.

— Хестър! — провикна се Том зад нея.

— Вървете! — Тя се обърна назад. Съпругът ѝ се тътреше след нея. Приличаше на френетичен силует на фона на пламъците от Павилиона. Рен го следваше заедно с африканския си приятел. — Вървете! — провикна се отново, като се обръщаше, без да спира, или вървеше назад за една-две крачки и сочеше „Джени Ханивър“. — Просто качете Рен на борда и вървете, преди Пенироял да е откраднал отново проклетото нещо…

Но Том се провикна отново:

— Хестър!

— Няма да дойда, Том — заяви тя. Плачеше. Димът я обгръщаше в прегръдките си, горящи парчета от балона летяха наоколо, а горещият вятър вдигаше полите на палтото ѝ като черни криле. Всичко това я караше да изглежда като някакъв ужасен ангел. — Върнете се във Вайнленд. Бъдете щастливи. Но не и с мен. Аз оставам тук.

— Хестър, не ставай глупава! Това място се разпада!

— Просто пада — отвърна тя. — Ще оцелея. Долу има градове — пустинни градчета и клошарски платформи. Точно като за мен са.

Том почти я настигна. Хестър видя сълзите на лицето му на светлината от горящите сгради. Много ѝ се искаше да отиде при него, да го целуне и да го прегърне, но знаеше, че никога вече няма да може да го докосне, защото стореното от нея винаги ще стои между тях.

— Обичам те! — каза тя, обърна се и побягна. Гмурна се в лабиринта, докато платформите се накланяха и издигаха под краката ѝ, а от устата ѝ излизаха полухлипания и полусмях. Чуваше как Том, все по-слабо и по-слабо, вика името ѝ. Балоните на Облак 9 над тях се подпалваха един след друг и изпълваха лабиринта със странни и гонещи се сенки. Хестър плачеше и се спъваше на всяка крачка, храстите драскаха лицето ѝ, докато вървеше слепешката през тях. Едва сега, когато стигна до сърцето на лабиринта, започна да осъзнава, че това изобщо не е добро място, където да бъде, и се нуждае от по-добро укритие от това, когато палубата падне. Нещо се спотайваше там, сякаш през цялото време я е чакало.

Хестър се спря и се плъзна по тревата. Чакащата фигура се изправи в цял ръст и се извиси над нея. Първоначално си помисли, че е направена от огън, но това бяха просто отраженията на горящите балони в очуканата лъскава броня. Мъртвото лице се разшири в усмивка. Хестър познаваше това лице, тя беше хвърлила пръст върху него преди осемнайсет години на Черния остров. Беше заровила стария преследвач надълбоко и беше наредила камъни върху гроба му. Явно само си е изгубила времето. Подушваше добре познатата му миризма — формалдехид и горещ метал.

— Хестър? — провикна се отдалеч Том, който беше някъде в градините и изгубен завинаги за съпругата си.

Шрайк протегна ужасните си ръце към нея и каза:

— ХЕСТЪР ШОУ!

Още един от балоните се спука с грохот и в небето изригна гейзер от светлина. Том се озова във въздуха за момент, когато палубата увисна. В следващия миг падна тежко в тревата, претърколи се и се спря в статуята на Поскит.

— Хестър! — провикна се отново той, докато се опитваше да стане, но гласът му го предаде, а след малко и сърцето реши да направи същото. Том стисна гърдите си, но това не му донесе облекчение. Падна на колене, по лице. Болката го прикова към ливадата. Припадна и когато се събуди, при него имаше някого.

— Хестър? — измърмори той.

— Татко… — Беше Рен. Ръцете ѝ бяха върху гърба и раменете му, а лицето ѝ го гледаше отгоре, изпълнено със страх и сълзи.

— Добре съм — каза Том и наистина беше, защото болката си беше отишла, макар че се чувстваше замаян и му се гадеше. — Случвало се е и преди… Нищо ми няма.

Опита се да стане, но приятелят на Рен, Тео, дойде и го вдигна без никакво усилие. Явно отново загуби съзнание, когато момчето го пренесе през градините, защото смяташе, че Хестър е с него, но когато се огледа, осъзна, че я няма. Бяха стигнали почти до отворения люк на „Джени“, а Пенироял надничаше към тях през прозореца на пилотската кабина. Всичко беше много объркващо, особено с постоянно люлеещата се и накланяща се градина. Единственото нещо, за което можеше да бъде сигурен, е Рен, която стискаше ръката му много силно и се опитваше да му се усмихне, въпреки че в същото време плачеше.

— Рен — каза Том, — не можем да тръгнем. Трябва да намерим майка ти…

Момичето поклати глава и помогна на Тео да качат баща ѝ на борда.

— Ще те отведем от това ужасно място, преди да е станало прекалено късно — каза тя.

Люкът се затвори и Тео отиде в пилотската кабина, за да помогне на Пенироял да включи двигателите. Рен коленичи до баща си и го прегърна по начина, по който я прегръщаше той като много малка, когато беше болна или изплашена.

— Ето, ето — шепнеше ѝ тогава той и сега тя също му прошепна „Ето, ето“, погали косата му и го целуна, докато не се успокои. Опита се да не мисли за мама и за нещата, които беше направила и изрекла, нито пък за треперещата светлина върху острието на ножа ѝ. Опита се да си напомни, че вече няма майка.

Колко много е остаряла!

Шрайк смяташе, че разбира живородените и нещата, които времето им причинява, но въпреки това се изуми като видя набръчканото и обрулено от годините лице на своето дете, посивялата суха коса, която някога беше красива и червена. Той посегна към нея, като предварително прибра ноктите си, и тя реагира като повечето живородени, когато преследването приключи и няма как да му избягат. Беззвучното скимтене и парливата миризма от изпразнени черва. Шрайк изпита болка, че тя се страхува от него. Той я придърпа към себе си с цялата нежност, на която беше способен, и ѝ каза:

— ТОЛКОВА МНОГО МИ ЛИПСВАШЕ.

Хестър, смазана в очуканата му броня, успя само да потрепери, да се разплаче и да чуе най-тъжния звук в живота си — отдалечаващия се грохот на двигателите „Жьоне-Каро“, докато „Джени Ханивър“ отлита без нея.

Облак 9 най-накрая падна на земята. Първо люлеещият се лифт се заби като рало в пясъка и послужи като котва за летящия дворец, след което единият край на палубата се закачи в скалите. Металните пътеки от долната част се разкъсаха и полетяха върху дюните, последвани от смазани летящи машини и изкоренени дървета. Едно метално въже се скъса и омекналият балон, който държеше, се освободи и полетя нагоре в облак от дим и прах. Цяла секция от Павилиона избухна и запрати във всички посоки антики и произведения на изкуството като шрапнели. Стълбища пропадаха, платформи се кривяха, басейни имплодираха. Облак 9 подскочи и се вряза във върха на гигантска дюна. Куполи в цвят на бонбони се забиха като купи в пустинята, последвани от алчни градчета. Останките се стовариха отново в земята. От тях бълваше огън и висяха кабели и балони. Облак 9 се разби, плъзна се по пясъка, завъртя се, продължи да се пързаля още известно време, разтресе се и най-накрая застина.

Настъпи миг на пълна тишина, нарушавана единствено от минералната въздишка на милиарди песъчинки вдигнат пясък, който елегантно продължаваше да пада. В тази тишина, преди клошарските градчета да дойдат да погълнат останките, преследвач Шрайк стана, взе Хестър на ръце и тръгна с нея през пустинята и мрака.

Благодарности

Цитатите от „Четири квартета“ от книгата „Избрани стихове“ на Т. С. Елиът са използвани с разрешението на „Фабер и Фабер“.