Дяволско желание

Петнадесета глава

Чуковете на болката блъскаха в главата на Елизия и не й позволяваха да задържи проблясъците на съзнание, които отново и отново се губеха в бесен световъртеж. Почти копнееше да се отпусне обратно в черния покой на безсъзнанието. Тя простена тихичко и се опита да седне, но болката се заби като кинжал в мозъка й и тя отново рухна на пода на пещерата.

Отвори бавно очи и се огледа. Стените се завъртяха пред очите й. Светлината на факлите, закрепени в процепите на стените, трепкаше като измамен самодивски огън. В далечината се долавяше грохотът на морето, вълните се разбиваха край отвора на пещерата.

Елизия се размърда с огромно усилие, седна и облегна гръб на някакво буре. Постепенно погледът й се избистри и светът около нея престана да се върти, подът застана на мястото си. С трепереща ръка тя опипа болезнената подутина на тила си — косата й бе сплъстена от кръв. Болката отново я връхлетя. Елизия затвори очи и се опита да диша дълбоко, но от това пак й прилоша. Цялото тяло я болеше. Погледна костюма си за езда — той беше разкъсан, кален и окървавен. Стана й смешно, като си спомни колко грижливо го бе четкала и кърпила, след като я раниха. Този път нямаше да може да го поправи.

Елизия потръпна от ужас при вида на тясната стръмна стълба, която се виеше нагоре и изчезваше в мрака към желязната врата. По тези стъпала се бе изтърколила значи… И все още дишаше. Спомни си жестокия удар по главата и зейналата дупка, в която политна. Но мракът милостиво я бе обгърнал, преди да усети страшната болка от падането на каменния под.

Какво бе станало с мисис Блекмор? Жената на ескуайъра стоеше до нея… Елизия се озърна. Мисис Блекмор не беше тук. Дано само не са я убили! Не, ескуайърът надали би заповядал да убият собствената му жена.

Кой я удари? Защо я примамиха в тази пещера, пълна с контрабанден товар? Знае ли Йън за тези хора? И какво ли искаха от нея?!

Елизия се изправи, като се подпираше на стената. Отново й се зави свят. Трябва някак да се измъкне! Те сигурно смятат, че ще умре тук от раните си и ще дойдат само за да изнесат трупа…

Нямаше представа колко време е била в безсъзнание. Тялото й бе вкочанено от ледения каменен под. Тя се приближи с мъчителни усилия до основата на стълбата и изведнъж замря: вратата горе се отвори и някой заслиза по стъпалата с горяща факла в ръка.

— О, значи още сте жива? — запита груб женски глас. — Изненадвате ме! Наистина трудно било да ви премахне човек! Имате седем живота като котките.

Мисис Блекмор слизаше предпазливо по опасните стъпала, хлъзгави от влагата.

Елизия я гледаше смаяна. Тази нежна и тиха жена се приближаваше с пистолет в ръка, вперила в нея изпълнените си с неприязън очи. От цялата й фигура лъхаше злоба, каквато Елизия никога досега не бе долавяла у нея.

Лицето на мисис Блекмор бе изкривено от омраза. Тя насочи пистолета си към Елизия.

— Какво означава това, мисис Блекмор? — Елизия се отправи храбро към жената, без да издава страха, който я разтърсваше.

— Милейди ще ме извини, че не се изразих ясно. Моля за прошка! Благородната маркиза!… — Мисис Блекмор се изсмя ехидно и със задоволство огледа жалкия вид на Елизия. — В момента май не изглеждате чак толкова изискано, милейди! Нали, момчета? — обърна се тя грубо към мъжете, които бяха застанали мълчаливо зад нея — едри, широкоплещести, с огромни ръчища. Елизия не бе забелязала кога са слезли по стъпалата. Навели застрашително глави, те гледаха изпод вежди уплашената жена без капчица състрадание. Елизия си спомни за мъжете, които бяха пребили Йън. „Те не се церемонят много-много“ — бе казал брат й, и сега тя можеше със собствените си очи да се увери колко са ужасни.

— Мене ако питат, все още си изглежда екстра — каза по-ниският от двамата, захили се противно и ръгна с лакът другаря си.

— Нещо като че ли сте изненадана? — запита мисис Блекмор подигравателно.

— Да, изненадана съм, мадам. С вашия талант сте направо за сцената. Много лесно се справяте с различните си роли — отвърна Елизия дръзко.

— Приемам това като комплимент — засмя се жената. — А и би трябвало да съм добра. Петнадесет години съм била актриса, преди да се омъжа за ескуайъра. О, тогава бях наистина добра! Тази роля сега не ми доставя особено удоволствие, обаче е средство към целта.

— И каква е тя?

— Да заблудя вас, глупаците, за да ме подценявате. Кой би се усъмнил, че невзрачната мисис Блекмор управлява най-грандиозното предприятие за контрабанда в Англия? Никой не си дава труда да помисли за мене. Веселят се и танцуват, ядат и пият в къщата ми, забавляват се и дори не ме забелязват. Толкова са захласнати от любезностите на ескуайъра. Слепи идиоти! Нищо не ги интересува, стига стомасите им да са пълни и да има забавления. Нямат повече мозък от стадо овце!

— Значи вие ръководите канала за контрабанда? А ескуайърът? И той ли е само комедиант? — запита Елизия.

— О, не! Той си е напълно истински. Гледа си малкото имение на север и не го бива за контрабандист. А ни трябваха пари… Но той прави каквото му кажа. Добре знае, че аз съм тази, която има ум в главата. Аз пък се грижа той да има достатъчно коняк, пури и лакеи около себе си! — Гласът на жената преливаше от просташко самодоволство. — Виж, в моите планове няма място за него…

— И какви са вашите планове?

— Хм, мисля, че имате пълното право да ги научите. — Мисис Блекмор направи драматична пауза, за да предизвика още по-голям интерес. — Вие ще продължите да играете главна роля в тях!

— Аз ли? — ококори се Елизия.

— Да, вие! Вие сте централната фигура в моя план. Всъщност вие сте по-скоро пречка. Пречка, която ще бъде отстранена в най-скоро време. За нещастие първият ми опит не успя. Едва ли сте повярвали, че някой ви рани случайно по време на лов… — Явно споменът за онзи изстрел й доставяше огромно удоволствие. Желанието й да се похвали с делата си бе твърде голямо, а дълго сдържаната и прикривана жестокост сега я караше да направи всичко колкото се може по-мъчително за жертвата си.

— Вие?! Вие сте накарали да стрелят по мене? Наредили сте да ме убият? — Елизия почувства, че й се завива свят. Ледената буца на страха натежа в стомаха й.

— Да, планът беше отлично изпипан, само че онзи идиот ви рани, вместо да ви убие. Сега вече ще ви очистя без много церемонии. Просто нямам друг избор. Действително няма време! Зная, че сега не е най-подходящият момент, при всичките тези гости, а и новата пратка, която пристигна днес следобед. Голям късмет имахме с тази мъгла! Така всичко ще стане много по-бързо. Страхотен удар! Никога не съм получавала толкова много пари за една пратка. Затова трябва лично да се погрижа. Ескуайърът е вече на брега, но не мога да му се доверя, той няма да успее да държи всичко под око. Впрочем вие давате ли си сметка колко трудности ми създадохте? — сопна се неочаквано мисис Блекмор и изгледа Елизия неприязнено. — Наистина трябва да ми се извините! Да си блъскам главата как да се отърва от вас при всичките ми ангажименти, които изискват цялото ми внимание! Само като си помисля колко скъпоценно време пропилях да се занимавам с вашето премахване…

Елизия я гледаше слисана. Тази жена беше луда! Стоеше там и говореше най-спокойно за нейната смърт, като очакваше отгоре на това и да се възхищават от грандиозните й планове!… Няма ли съвест? Не изпитва ли разкаяние? Просто била раздразнена от допълнителното натоварване…

— Колко невъзпитано от моя страна, мадам! — отвърна Елизия язвително с надеждата да спечели време. Тя сви ръце в юмруци, за да прикрие ужасното си безпокойство. Няма да изпадне в паника пред тези типове, няма да им достави това удоволствие! — Но изпитвам силно любопитство и ви моля да бъдете така добра да просветлите ума ми. Защо желаете смъртта ми? Никога с нищо не съм ви навредила.

— Не сте ми навредили! — повтори мисис Блекмор яростно. — Вие накърнихте правата ми!

— Но това е абсурдно! Никога не съм взела нещо, което ви принадлежи…

— А това, че станахте лейди Тревейн, маркиза Сейнт Флауър? — вирна предизвикателно брадичка жената и залюля дулото на пистолета пред самото лице на Елизия.

Елизия кимна и се опита да възстанови разстоянието между себе си и пистолета.

— Вие ми откраднахте титлата!

Елизия зяпна. „Какво говори тази жена? Загубила си е ума!…“

— Луиза трябваше да е сега маркиза, а не вие! Тогава аз щях да държа в ръцете си и именията, и парите, и положението! Нямаше да съм само жена на един нищо и никакъв ескуайър. Ще ми платите за това! И тази ваша надменност! Но тук аристократичната кръв няма да ви помогне! Ще ми се молите като всички останали, на мене, Клара Блекмор, жалката актриса, над която разните префинени дамички се надсмиват, а мъжете им не могат да ме понасят. Ще скимтите за милост…

— Никога! — заяви Елизия високомерно и вирна брадичка. — След като не мога да ви попреча да ме убиете, поне ще запазя достойнството си и няма да се пазаря за живота си с такава долна жена като вас! — Тя й хвърли презрителен поглед и извърна глава.

Ръката на мисис Блекмор трепереше, но тя успя да запази хладнокръвие.

— Храбри думи, лейди Тревейн, наистина много храбри! Но се питам колко ли ще издържи това ваше достойнство, когато усетите дъха на смъртта в лицето си!

— Достойнството е нещо, което вие нито познавате, нито можете да разберете! То е твърде възвишено за вас — заяви Елизия надменно. Очите й святкаха като зелени пламъци. — И не си въобразявайте, че ще успеете, мисис Блекмор! Искате ли да ви предскажа нещо?

— Достатъчно! Играта ви не ми харесва, не съм глупачка. Ще ми предсказва! Пфу!

— О, би трябвало да ви интересува! Нали говорят, че съм вещица. — Елизия се засмя, като видя смаяния поглед на жената. — Да, виждам, че и вие мислите така, макар и не съвсем… Нека да ви предскажа бъдещето! Скъпа мисис Блекмор, вие ще бъдете разобличена, съдена и осъдена като предателка, каквато сте! И то много скоро! Няма да имате време да се порадвате нито на парите си, нито на властта, за която така алчно ламтите. Защото моята смърт няма да остане неотмъстена — Елизия говореше тихо, но всяка дума звучеше като проклятие.

Двамата великани зад мисис Блекмор запристъпваха нетърпеливо от крак на крак, загледани като омагьосани в червените отблясъци, трепкащи в косите на маркизата.

— Убийте я! — изписка мисис Блекмор и отстъпи уплашено, без да откъсва поглед от странните, издължени зелени очи. На това красиво лице нямаше и сянка от смъртен ужас. — Свършвайте по-бързо с нея! — нареди мисис Блекмор на своите слуги. — Чака ви много работа днес следобед! Сбогом, лейди Тревейн! — добави тя с усмивка и изчезна през отвора.

Елизия стоеше мълчаливо срещу двамата мъже, които я оглеждаха изпитателно. Явно се чудеха, дали ще се съпротивлява. Е, добре, тогава скоро ще разберат, че тя не е жалка страхливка! Щом трябва да умре, поне няма да е без борба!

Но те двамата си правеха други сметки. Защо трябва веднага да умре? Или поне нека мре като парцал, а не така надменна!

Елизия изтръпна, като разбра намеренията им. Видя похотливите им погледи, премлясващите дебели устни и ухилените муцуни с черни прогнили зъби.

— Е, сега няма да вземеш да ядосваш стария Джак, нали? — проломоти прегракнало единият, като видя стиснатите й юмруци. — Край, хубавице, свършено е с тебе! И може малко да се позабавляваме, преди да те пратим на оня свят…

— А така! Знаех си, че ще се сетиш, Джак, стари друже! — премлясна другарят му и посегна към колана си.

— Чакай, чакай, приятелче! Аз съм по-напред — предупреди го Джак.

— Кой казва?

— Аз казвам! И най-добре е да ме послушаш, ако ти е мила кожата! — изръмжа Джак.

Елизия отстъпи крачка назад. Би било безумие да се надява, че тези двамата ще се избият, преди да я изнасилят. Ако имаше и най-малка вероятност да избяга!… Но мъжете бяха огромни и силни. Нямаше никакъв шанс. Не можеше и да ги подкупи. Какъв подкуп би могъл да ги поблазни толкова, че да рискуват бесилото? Ако я пуснат да избяга, самите те ще се изложат на опасност, ще ги обвинят в контрабанда, или по-лошо — в измяна, а може би и в убийство… Колкото и пари да им обещае, няма да рискуват…

Джак изведнъж се хвърли, сграбчи Елизия през кръста и я дръпна към себе си. Лицето й се притисна в рамото му, което вонеше отвратително на пот и мръсотия. Елизия почувства, че ще повърне. Мъжът дръпна роклята й, която и без друго бе вече скъсана, и разголи раменете й.

Причерня й. Хиляди чукове блъскаха в главата й, ръцете му притискаха наранените й ребра, призля й от болка. Идваше й сама да се хвърли в мрака на безсъзнанието, за да се освободи от този ужас, по-страшен и от смъртта.

— Чакай, чакай, хубавице! Защо така? Хайде де, брани се! — изфъфли великанът и вонящият му дъх я задуши, когато покри с устни цялата й уста.

Елизия се опита да се съпротивлява, но ръцете му бяха като железни обръчи, не можеше да помръдне. Той я вдигна от земята. Тя напразно се опитваше да го ритне с изящните си ботушки за езда.

Негодникът я хвана с големите си ръце и я хвърли на пода, стовари се върху нея, смаза я с тежестта си.

Силен гръм разкъса мъглата, забулила съзнанието на Елизия. Последва втори изстрел. Ехото се блъсна в степите на пещерата и настъпи тишина, дори и прибоят вече не се чуваше.

Мъжът върху Елизия издаде задавен стон и остана така, с отворени очи и уста. Тя вдигна бавно поглед и се взря в катраненочерните очи на мъжа, наведен над безжизненото тяло на нейния нападател. Пистолетът в ръката му още димеше.

Графът бързо коленичи и помогна на Елизия да се изправи на крака. Свали жакета си и го наметна на раменете й. Тя се олюляваше.

— Ето! Изпийте това! — каза французинът, извади плоско шише от джоба си и го поднесе до безкръвните й устни.

Силната миризма на бренди я накара да се закашля, но тя отпи голяма глътка. Почувства топлината да се разлива като огън по цялото й тяло. Престана да й се вие свят, краката й вече не се огъваха като подкосени. Пое дълбоко въздух и отново се взря в тъмните очи на французина, в които се четеше загриженост.

— Не зная как да ви благодаря, графе! — промълви бавно тя. — Дължа ви живота си.

— За мен е чест да ви служа! Но не вярвам, че щяха да ви убият. Разбира се, като жена с достойнство вие бихте предпочели смъртта.

— Лъжете се! Беше им заповядано да ме убият.

— Заповядано? Невъзможно! Но защо? Кой би могъл да иска смъртта ви? — Графът наистина недоумяваше. Той обходи е поглед пещерата с натрупаните край стените стоки. — Как се озовахте тук?

— Мисис Блекмор ме подмами с лъжа. Тя не е с всичкия си, луда е от жажда за власт… Нищо не може да я спре, щом си е поставила някаква цел… — Елизия видя съмнението, което се мярна по лицето на графа. „Възможно е той да работи с двамата Блекмор, но сигурно няма и понятие, че тя иска да ме убие“ — помисли си Елизия. Беше го доказал, като премахна наетите от мисис Блекмор убийци.

— Но защо ще иска да ви убива?

— Изпречих се на пътя й. Крояла е свои планове за маркиза. Очаквала е да го ожени за Луиза, а за нещастие той избра мене.

— О, разбирам! Човек трябва да се пази от тази жена. При други обстоятелства… Е, да! — Той повдигна рамене. — При други обстоятелства никога не бих имал нещо общо с нея. Винаги е добре да познаваш врага си, тогава си въоръжен срещу него. А след като дори не подозираш опасността? Как можеш да се предпазиш от удар, който не очакваш? Тази жена е много опасна! — Графът изглеждаше истински разтревожен. — Не съм предполагал колко е коварна!

— Сега вече знаете що за човек е мисис Блекмор, графе.

Постепенно Елизия овладя мислите си. Графът явно не подозираше, че е разкрит и че тя знае за неговата мисия в Англия.

— Да, не мога да отрека това — каза той и погледна през рамо, сякаш очакваше някого. — Предполагам, че се учудвате защо съм тук. И сте права. Но вече знаете каква е тази жена. Контрабандистка! Тя трябва да уреди прехвърлянето ми във Франция и това е единственото, което ме свързва с нея — обясни графът със сериозно изражение. — Трябва да ми вярвате. Не съм бонапартист! Съвсем не! Аз съм роялист и съм на страната на онези, които воюват срещу тирани. Но трябва да се погрижа и за имотите си. Вярвате ми, нали? — В гласа му се долавяше толкова настойчива молба, като че ли наистина страшно държеше на нейното доверие.

Ако Елизия не знаеше истината, би повярвала на всяка негова дума, говореше толкова убедително! В края на краищата той беше опитен шпионин, умееше да хвърля прах в очите на хората, това беше едно от изискванията на професията му.

— О, моля ви! Нали ми вярвате! — настоя той умолително. — Трябва да ми вярвате… Не бива да разказвате какво сте видели… или поне не споменавайте за моята роля тук.

Изглежда толкова искрен, толкова разтревожен, толкова иска да я убеди. Тя се вцепени, като видя как пръстите му неспокойно опипват спусъка на пистолета, който стърчеше от джоба на панталона му. Не би желал да я убива, но ако тя проявеше недоверие, нямаше да има друг избор. Затова така напрегнато я уверяваше. Изглежда искаше да й даде някакъв шанс, за разлика от Блекмор. „Е, добре, графе! Така да бъде! — помисли си Елизия. — А после ще сложим край на тази игричка!“

— Разбира се, че ви вярвам, графе. — Тя не предполагаше, че облекчението му ще проличи толкова силно.

— Ще произнесете ли поне веднъж името ми? Моля ви, наречете ме Жан! — Той грабна ръката й и зацелува нежно драскотините по нея. След това отново хвърли нервен поглед към изхода на пещерата. Извади от джоба си часовник. — Всеки момент трябва да потегля! — каза той и я изгледа нерешително.

„Какво да правя?!“ — помисли трескаво Елизия. Този човек спаси живота й, но си оставаше шпионин. Сега ще напусне Англия заедно със секретните документи… Трябва да го спре! Няма съмнение, той служи лоялно на Франция, също така, както тя е длъжна да бъде лоялна към Англия… Само ако понечи да го спре, ще я убие, без да се замисли.

— Жалко е, наистина, че нашите пътища… се кръстосаха в такъв неподходящ момент и че познанството ни бе толкова кратко. Но тъй върви светът. Нищо не става така, както ни се иска! Ех, ако бяхте французойка! Но не било писано. Елате, ще ви изведа. За мене ще дойде една лодка… — Графът видя тъгата в очите на Елизия и добави: — По-добре е веднага да изчезнете оттук. Аз ще имам грижата за съпругата на ескуайъра. — Той хвана Елизия за рамото и я побутна към стръмните стъпала.

— Графе… Не мога да ви оставя да си идете… — подзе неопределено Елизия и вече посягаше към пистолета му, когато откъм входа на пещерата се чу шум. Графът застина неподвижно и се ослуша. Очите му гневно се свиха, като видя мисис Блекмор. Жената гледаше смаяно графа, Елизия и двете безжизнени тела. Лицето й ставаше все по-бяло и по-бяло, докато се превърна в една тебеширена бяла маска.

— Ти?! — дрезгаво извика тя към Елизия. — Ти трябваше да си мъртва! Ти, с твоето проклето предсказание! — Мисис Блекмор се олюля и на устата й се появи пяна. Тя се спусна с нечленоразделни звуци към Елизия. Наистина приличаше на бясно куче.

Но графът застана пред Елизия и я защити с тялото си.

— Стойте! — изрева той и отблъсна закривените като на граблива птица пръсти, които посягаха към лицето на маркизата. — Вие сте луда! Застрашавате изпълнението на моята мисия! Ще препоръчам за в бъдеще да не търгуваме повече с вас!

— Проклет френски идиот! Няма да се измъкнеш жив оттук! — Жената се изсмя демонично. — Войниците са по петите ми! Предаден си! — Тя изпищя и извади пистолет от джоба си. Преди още графът да направи някакво движение, тя стреля. Той падна напред с изумено, невярващо лице. От гърдите му бликна кръв.

Елизия гледаше като хипнотизирана искрящите очи на мисис Блекмор.

— Сега и ти ще умреш! — заяви мисис Блекмор хладнокръвно и насочи дулото към главата на Елизия.

Елизия пое въздух. Няма спасение! Освен ако сама не предприеме нещо, веднага… А едва се държеше на краката си.

Събра сили. Да скочи и да избие пистолета от ръцете й… В отчаянието си тя бе готова да опита всичко, само да се спаси. Но едва ли щеше да успее.

Изведнъж екнаха бързи стъпки и гласове. Като че от всички посоки нахлуха хора. Обхваната от ужас, мисис Блекмор въртеше глава като обезумяла.

На входа на пещерата изникна Йън, грейнал в победоносна усмивка при вида на струпаните сандъци и бурета. Усмивката му се стопи като видя сестра си, раздърпана и цялата в кръв.

— Боже Господи! Елизия?! — изохка той, забравил за миг всяка предпазливост.

Елизия извика, за да го предупреди, но мисис Блекмор се обърна светкавично и стреля. Лицето на Йън се сгърчи от болка и той политна назад към стената. Елизия изпищя.

Пещерата се изпълни с войници, които гледаха слисано двете жени. Едната държеше в ръка димящ пистолет.

В този миг тайната врата над главите им се отвори. Войниците все така стъписано загледаха двамата богато облечени мъже, които се спуснаха по стъпалата, следвани от дребен посивял мъж, размахващ страховита къса пушка.

Мисис Блекмор изврещя като животно и се хвърли да бяга покрай войниците към изхода на пещерата. Елизия излезе от своето вцепенение и се спусна към Йън, коленичи до него, без да чува нищо от онова, което ставаше наоколо. Единствената й мисъл бе Йън.

Мисис Блекмор се спря на края на тунела и вдигна отново пистолета. Сега се целеше в беззащитния гръб на Елизия. Войниците не успяха да помръднат, но Алекс беше по-бърз. Грабна пистолета на мъртвия граф и стреля. Мисис Блекмор изписка, простреляната й ръка изпусна пистолета. Тя се хвана за рамото и се спусна да бяга, но се олюля, изгуби равновесие и политна, полетя в пропастта под скалите. Сърцераздирателен писък раздра настъпилата тишина.

Алекс хвърли отвратен пистолета и пристъпи към Елизия, коленичила до ранения младеж. Гледаше с ужас напоената й с кръв рокля. Протегна ръце към нея, за да я прегърне. До ушите му достигна гласът й. Но думите… Думите изцедиха и последната капчица кръв от лицето му.

— Йън, миличък Йън! Добре ли си! Моля те! Моля те! Не бива да умираш! Сега, след като те намерих отново!…

Елизия хълцаше и галеше с нежни, любещи пръсти лицето на момъка, без да забелязва околните. Не видя как протегнатите ръце се отпуснаха, как Алекс затвори очи и обърна гръб.