Дългата вахта

2

Джони рязко се изправи. Беше задрямал — ръката му не бе пуснала ремъка, но той потрепера само при мисълта, че би могло да се случи.

Може би трябваше да свали скалъпения механизъм от бойната глава и да разчита на това, че няма да посмеят да го изкарат навън? Но подготвяйки измяната, Тауърс си бе сложил главата в торбата — той можеше и да рискува. Ако направеше това при свалено приспособление, Джони щеше да умре, а Тауърс да се добере до бойните глави. Не, той не трябваше да допуска това — нямаше да позволи само заради малко сън неговото момиченце да расте при военна диктатура.

Той чу пиукането на гайгеровия брояч и си спомни, че бе сменил обхвата. Сигурно радиоактивността в помещението се увеличаваше, вероятно от разбитите „мозъчни“ вериги — те също бяха облъчени — бяха живели твърде продължително в близост с плутония. Той извади плаката си.

Тъмното петно напредваше към червената линия.

Той я прибра и каза:

— Момче, или намери изход, или ще започнеш да светиш като циферблат на часовник. — Това беше метафора — облъчената животинска тъкан не свети — тя просто загива, бавно.

Телевизионният екран светна. Появи се физиономията на Тауърс.

— Дейлкуист? Искам да поговоря с вас.

— Изчезвай!

— Да допуснем, че вие наистина ни създадете главоболия.

— Какви главоболия, по дяволите — та аз ви спрях!

— За момента. Уреждам да получа нови бойни глави…

— Лъжец.

— … но вие ни бавите. Имам предложение.

— Не ме интересува.

— Почакайте. Когато всичко свърши, аз ще бъда шеф на световното правителство. Ако ми съдействувате, дори и сега, ще ви направя ръководител на администрацията.

Джони му обясни какво да прави с предложението си.

— Не ставайте глупак! — каза Тауърс. — Какво ще спечелите, като умрете?

Джони изсумтя.

— Тауърс, каква първокласна гадина сте вие. Споменахте за моето семейство. Бих предпочел да ги видя мъртви, отколкото да живеят под властта на такъв жалък Наполеон като вас. А сега се махайте — трябва да се отдам на размисъл.

Тауърс изключи.

Джони отново си извади плаката. Тя като че ли не беше потъмняла повече, но убедително му напомни, че времето изтича. Беше гладен и жаден — а и не можеше да стои вечно буден. За да дойде кораб от Земята, бяха необходими четири дни — по-рано не можеше да очаква спасението. А нямаше да издържи четири дни — преминеше ли тъмното петно червената линия, той ставаше „пътник“.

Единствената му възможност беше да повреди бойните глави така, че да не могат да се поправят и да се измъкне навън — преди плаката съвсем да потъмнее.

Той се замисли как да стори това, после се залови за работа. Закачи тежест на ремъка и я завърза с въже. Ако Тауърс взривеше вратата, той се надяваше да задействува приспособлението, преди да умре.

Съществуваше прост, макар и нелек начин да повреди бойните глави, така че да не е във възможностите на Лунната база да ги поправи. В сърцевината на всяка бойна глава се намираха две полукълба от плутоний — повърхностите им бяха гладко полирани, за да се получи идеален контакт при допира им едно до друго. Най-малката грапавина би попречила на верижната реакция, от която зависи атомната експлозия.

Джони започна да разглобява една от бомбите.

Трябваше да отвие четири гайки, после да счупи стъклената обвивка на вътрешната част. С изключение на тази операция, разглобяването на бойната глава се оказа лесно. Най-сетне пред него лежаха двете блестящи, с гладка огледална повърхност полукълба.

Удар с чука — и едното не беше вече гладко полирано. Още един удар и второто се натроши като стъкло.

Часове по-късно, уморен до смърт, той се върна при бойната глава с приспособлението. Като полагаше усилия да се успокои, той изключително предпазливо свали приспособлението. След малко и нейните сребристи полукълба бяха обезвредени. В помещението вече нямаше използваема бойна глава — само целият му под бе осеян с огромно богатство от най-ценния, най-отровния и най-смъртоносния химически елемент в познатия свят.

Джони погледна смъртоносните отпадъци.

— А сега бързо в костюма и бегом навън, синко — рече си той гласно. — Чудя се какво ли ще каже Тауърс?

Той се запъти към таблото с инструментите с намерението да окачи чука. Като мина покрай гайгеровия брояч, той бясно запиука.

Плутоният трудно влияе на гайгеровия брояч, но вторичното облъчване от плутония му влияе. Джони погледна чука, после го доближи до уреда. Броячът запищя.

Джони бързо захвърли чука и се върна при костюма си.

Като минаваше покрай брояча, той отново запиука. Дейлкуист внезапно спря.

Доближи едната си ръка до брояча. Пиукането му прерасна в непрекъснат вой. Без да се помръдне, той пъхна ръка в джоба си и извади плаката за облъчване.

Тя бе наситено черна от единия до другия край.

Облъчването бързо стигна до костния мозък. Нищо не може да се направи — с жертвата е свършено. Неутроните на плутония се разсейват из тялото, йонизират тъканите, видоизменят атомите в радиоактивни изотопи, разрушават и убиват. Смъртоносната доза е нищожно малка — напълно достатъчна е една десета от зрънце трапезна сол — достатъчно малка доза, за да проникне и през най-малката пролука. По време на историческата програма „Манхатън“ незабавната ампутация се е смятала като единствено възможната мярка за първа помощ.

Всичко това беше известно на Джони, но то вече не го вълнуваше. Той седна на пода, за да изпуши една безценна цигара и да размишлява. Събитията от дългата му вахта препускаха из мислите му.

Той пусна облаче дим към гайгеровия брояч и като чу как гръмогласно запиука, тъжно се засмя. Сега вече и дъхът му бе „горещ“ — въглерод 14, предположи той, отделен от кръвообращението му като въглероден двуокис. Това нямаше значение.

Вече нямаше смисъл да се предава, нито пък би доставил това удоволствие на Тауърс — ще изкара вахтата си именно тук. Освен това като поддържа блъфа, че една от бойните глави е готова да избухне, той можеше да им попречи да заграбят суровината, от която се правят бойните глави. Това в крайна сметка можеше да се окаже важно.

Без изненада прие факта, че не се чувствуваше нещастен. Имаше някаква сладост в това да нямаш повече никакви грижи. Нищо не го болеше, нищо не го притесняваше, даже вече не беше и гладен. Физически все още се чувствуваше добре, а в душата му цареше покой. Той бе мъртъв, знаеше, че е мъртъв, и въпреки това все още имаше сили да върви, да диша, да вижда и да чувствува.

Дори не се чувствуваше самотен. Той не беше сам — с него имаше другари — полковник Боуи, твърде болен, за да се движи, но който настояваше да го пренесат отвъд линията, умиращият капитан на „Чесапийк“ с все още безсмъртно предизвикателство на устните си. Роджър Йънг, който се взираше в мрака. Те го заобиколиха в сумрачния хангар.

И, разбира се, тук беше и Едит. Нейното присъствие бе единственото, което той усещаше. На Джони му се прииска да може да види и лицето й по-ясно. Сърдита ли беше? Или горда и щастлива?

Горда, макар и нещастна — сега я виждаше по-добре и дори усещаше ръката й. Седеше съвсем неподвижно.

След малко цигарата му опари пръстите. Дръпна за последен път, духна към гайгеровия брояч и я загаси. Беше последната му цигара. Събра няколко угарки и си сви цигара с късче хартия, намерено в някакъв джоб. Запали я грижливо и се облегна назад в очакване Едит да се яви отново. Беше много щастлив.

Той седеше все така облегнат на бойната глава, угарките от скалъпените му цигари се въргаляха изстинали до него, когато говорителят отново се обади:

— Джони? Хей, Джони! Чуваш ли ме? Обажда се Кели. Всичко свърши. Пристигна „Лафайет“ и Тауърс си пръсна черепа. Джони? Отговори ми!

Когато отвориха външната врата, първият човек, който влезе, носеше пред себе си гайгеров брояч на края на дълъг прът. Той се спря на прага и припряно се измъкна заднишком.

— Хей, шефе! — извика той. — По-добре донесете някои съоръжения за манипулиране отвън — ъъ, а също и оловен ковчег.