Дългият изгрев на Ена

1.

Планетата се приближаваше към тях с непроницаемата си тъмна маса. Светлината беше недостатъчна, за да се различи нещо на повърхността й от тази височина, пък и уредите на лодката, непригодни за работа в сгъстено пространство, почти не можеха да им помогнат. Когато височината намаля на десет хиляди метра, лодката попадна в плътна облачна пелена и близо два часа се носеше сред червеникавата мъгла.

— Да се спускаме ли по-ниско?

— Ще почакаме. Стори ми се, че облачността е разкъсана. Пък и трябва да дадем време на автоматиката да завърши анализите.

След още един час полет облаците се разпръснаха и под себе си те видяха океан. Оловносив, неподвижен, той се простираше до самия хоризонт и изглеждаше така мъртъв, както и целият този свят. Всички мълчаха. Последният неуспех вече с нищо не можеше да промени настроението им.

— Не познавам планета, която е съставена само от вода. Тук трябва да има континент или поне остров!

— Ами Лидос?

— Лидос е изключение. Единствената планета без суша, която открихме.

— Смятай, че това е втората — направи мрачна равносметка Фролов на безплодния им многочасов полет над океана. От напрежение очите им сълзяха, сякаш ги брулеше силен вятър. Полумракът им пречеше да съзрат подробностите, не виждаха дори вълни.

— Между другото, на Лидос съществува цивилизация, при това доста развита.

— Подводна ли? — попита Елсон.

Олег кимна.

— Рептилии. Ако там имаше суша, с течение на времето те щяха да излязат на повърхността.

— Няма да ни стане по-леко от това.

Фролов се извърна към илюминатора. Сега летяха съвсем ниско и за първи път съзряха вълни, къси плоски, които бягаха пред лодката. На сто метра вече нищо не можеше да се различи и затова, когато под тях се мярна някакво тъмно петно, изпъстрено със зеленикави точки, наподобяващи дупки от едра шарка, те не разбраха веднага какво са видели.

— Остров! Под нас има остров!

Ротанов направи остър завой, като се стараеше да не загуби това малко парче суша, и тогава отляво се появи цял архипелаг, който изчезваше като широка ивица далеч зад ниския хоризонт. Отначало Ротанов пое по бреговата линия, за да добие някаква представа за размерите на острова, но след минута насочи лодката надолу, към земята.

— Кацаме.

— Да бяхме завършили обиколката, а?

— Има време. Първо трябва да разберем може ли тук да се диша, може ли да се пие тази вода? Няма да издържим дълго време в скафандрите.

Избраха площадка близо до брега. Мястото беше равно, зеленикаво-виолетовите шубраци се бяха отдръпнали в криволичещ пояс, който се простираше на цял километър от водата. При последния завой преди кацането лодката прелетя досами нискораслите, сякаш сплескани, притиснати едно до друго дървета.

Когато спря свистенето на двигателите, Ротанов включи външните микрофони.

Планетата мълчеше. Никакъв звук, никакво шумолене. Само далечни електрически изпразвания от време на време проникваха със страшен тътен през репродукторите в тясната кабина на лодката. Някъде бушуваше буря.

— Ще излезем ли?

— Да. Време е. Дъждът ни отмина. Автоматите завършиха анализите.

Но те все се бавеха, все не се решаваха да отворят капака на кабината и да стъпят на планетата, от която вече нямаше път за връщане.

— Климатът е като в тропиците. Двадесет и седем градуса. Въздухът е годен за дишане, няма отровни газове, микроби също. Не планета, а градина.

— Да, забравили са само слънце да окачат.

Фролов сърдито щракна ключалката и капакът на кабината се отвори. Приеха съобщението на експрес-лабораторията като нещо естествено, сякаш не знаеха, че от многобройните възможности са изтеглили единствения печеливш билет, защото само на една от хиляди други планети се срещаха толкова благоприятни външни условия, като че ли специално подбрани за хора…

Четирима от групата слязоха на земята и застанаха един до друг, взирайки се в тъмните храсталаци, само Ротанов не бързаше, седеше в креслото и си мислеше, че подобни съвпадения са невъзможни, че зад всичко това се крие нещо друго… Той взе своята тежка раница с планетарния комплект и скочи след останалите на скърцащия пясък.

Застанаха в кръг около лодката, стиснали оръжието в ръце. Отстрани на някого можеше да се стори, че са заели кръгова отбрана срещу неизвестен противник. Така изискваше инструкцията, създаденият през годините навик. Когато посещаваха непозната планета, предпазливостта винаги се оказваше оправдана.

След първите минути на тишина сега ги порази какофонията от странни звуци, които идваха откъм храсталаците. Някакви животни надаваха дивашки крясъци „ку-ку“, което нямаше нищо общо с кукането на земната кукувица освен съчетанието от сходни звуци, а то правеше крясъците още по-зловещи.

Но най-много ги смая меката разсеяна светлина, която се излъчваше отвсякъде. От кабината на лодката не можеха да получат пълна представа за това явление и макар да знаеха, че тук цари вечен полумрак, едва сега, когато непосредствено бяха обгърнати от тази безкрайна сива нощ, разбраха какво е то. Имаха чувството, че планетата завинаги е спряла някъде между зазоряването и свечеряването.

От всички ъгълчета на небосвода струеше възрозова колеблива светлина и ако човек застанеше за няколко минути неподвижно, можеше да почувствува, че тази странна нощ не е лишена от своеобразно очарование. За да прогони сантименталното си чувство, Елсон запали мощен фенер и широкият му ослепителен лъч докосна синкавата стена от бодливи храсталаци. Никакво движение никакъв звук, всичко наоколо замря. Остана само светлинният сноп, чужд, предизвикателен. Стори им се, че тъмнината веднага се сгъсти около тях, промъкна се крадешком от всички страни и извън осветения конус се размърдаха хиляди невидими същества.

— Изключи го! — не издържа Олег.

— Трябва да свикнем с естественото осветление, без нужда не бива да хабим батериите — подкрепи го Ротанов. — Тук е достатъчно светло.

Няколко минути не виждаха нищо, но скоро очите им привикнаха с дрезгавината.

— Откъде идва тази светлина? Не забелязвам нито звезди, нито спътници на небето? — попита Фролов.

— Остатъчна е — обясни Елсон. — В едно затворено пространство тя не може да се разсее или да излезе извън него, всяко излъчване, в това число и топлинното, остава в гравитационния купол, тук е горещо, въпреки че звездата почти не грее.

Воят откъм храсталаците се поднови. Но те вече бяха посвикнали с него. Всички се бяха събрали в плътен кръг и както преди стискаха оръжието. Най-неочаквано Фролов отиде до лодката, вдигна капака на кабината и хвърли бластера си на седалката.

— Започнем ли да стреляме, дълго няма да издържим. Според мен нямаше смисъл да кацаме само за да стоим ей тъй, с пръст на предпазителя.

— Интересно какво ли ще направиш, ако изскочи някоя арктурска Кика. Знаеш ли какво се крие там в храсталаците?

— Той не е бил на Арктур и затова предпочита ролята на бифтек.

Всички се засмяха и това поразведри обстановката. Хората се раздвижиха, свалиха оръжието. Дубров подкрепи Фролов.

— Всъщност той е прав. Трябва да бъдем по-внимателни с оръжието.

— Ако тук има хора, трябва да ги търсим по крайбрежието. Морето е някъде тук. Съвсем близо.

— Още ли се надяваш? — учудено го попита Олег.

Ротанов вдигна рамене.

— Много добре знам какви странни форми понякога приемат животът и разумът включително. Фактът, че не сме видели градове и не сме засекли радиопредавания все още нищо не означава.

Предстоеше им да изминат около петстотин метра и да пресекат тясна ивица храсталаци. Шубраците им изглеждаха враждебни със своята неизвестност, а това, че лодката беше наблизо, им създаваше илюзията за защита.

— Да бяхме изчакали да съмне? — внимателно предложи Елсон. Но тозчас си спомни: — Ах да, тук няма зазоряване.

— Е, някакво развиделяване все пак има — възрази Ротанов. — Когато планетата обърне към Епсилон страната, на която сме ние, ще стане по-светло.

— От тази недогоряла свещ ли? — не повярва Фролов.

— Не само от нея. Гравитационните полета събират светлината към центъра, небето откъм Епсилон е значително по-светло.

Един след друг, във верига, те бавно крачеха към морето. Ротанов не запали фенера дори тогава, когато сред шубраците се откри широка пътечка, по която свободно можеха да се движат по двама. Само спря, дълго и внимателно опипва пясъка, сякаш проверяваше дали може да се върви по него.

— Какво откри там?

— Нищо освен този път. Странен е, нали? Не прилича на животинска пътека, няма следи, пък и не виждам счупени клончета, сякаш е прокаран специално за да се стига по-удобно до морето.

— Според мен грешиш. Такива просеки понякога се получават съвсем случайно, от честите ветрове например, които духат в една посока.

— Може и така да е. — Ротанов се изправи и изсипа пясъка от дланта си.

След около двеста метра храсталаците свършиха и те се озоваха на тясна плажна ивица. Дълго слушаха как шумоли прибоят, когато се втурва върху пясъка, после Елсон разочаровано каза:

— Дори шумът на вълните тук е необичаен, прибоят не кипи, не клокочи както на Земята, а съска. И все пак това море е красиво по своему.

Никой не възрази. Всички гледаха как над водата до самия хоризонт се сгъстява сребристата лека сутрешна мъгла; прииждайки към брега, вълните пламваха със синкава електрическа светлина, но това не бяха живите светлици, приличащи на звезди, каквито има само в земното море. Водата излъчваше някаква студена светлина. Фролов пръв направи крачка към прибоя и подложи обувката си на връхлитащата вълна. Водата изхлипа като жива, прехвърли крака му и се отдръпна.

— Махни се — помоли го Ротанов. — Държиш се като дете.

Знаеше от опит, че на чуждите планети най-враждебно и опасно се оказваше онова, което на пръв поглед изглеждаше безобидно. Сякаш за да потвърди неговите опасения, зад тях се разнесе странен тропот, все едно че множество млади кончета галопират към брега. Но не бяха коне… Водната повърхност на океана отразяваше добре светлината и те видяха странно животно, което изскочи от храсталаците. Дебелите като тръби крака или пипала се разклоняваха от издълженото му овално тяло отначало нагоре, а после, огъвайки се като широки дъги, опираха в земята. Бяха шест или осем, трудно можеха да се преброят, толкова бързо се мяркаха във въздуха тези гъвкави, без стави крака. Онова, което отначало им се стори малко туловище, скрито зад ритмично движещите се крака, се оказа глава, покрита с блестяща броня, на която святкаха четири очи. Когато забеляза хората животното забави своя бяг и след двадесетина крачки спря. Три бластера се вдигнаха като по команда. Никой не мърдаше. Изведнъж животното широко се разкрачи, обърна се с хълбок към тях и едва сега те забелязаха ездача… От удобното седло, привързано на гърба на животното, скочи строен и гъвкав младеж и без да бърза, тръгна към тях.

— Свалете оръжието — тихо нареди Ротанов. С всяка крачка на ездача изумлението им нарастваше все повече и повече. Отначало видяха само фигурата му, но вече можеха да разгледат бледото, леко издължено слабо лице с големи сиво-сини очи, дрехата, която приличаше на старинен извезан кафтан, и широкият бродиран пояс.

— Сигурно е хуманоид — тихо рече Олег. Ротанов веднага му възрази:

— Твърде много прилича на нас. Далечните му прадеди или са родени на Земята, или… — и не довърши, но Олег, който добре помнеше Хидра, разбра какво означаваше това „или“. Имитация, копие на човек, биоробот…

— „Онази, която крие лицето си“ ви приветствува с добре дошли, чужденци.

Гласът му, деформиран от киберлингвиста, като че ли идваше някъде отзад, от раниците, натъпкани с планетарна екипировка.

Никой не се помръдна, не промълви нито дума, твърде обикновено, по земному, прозвучаха тези думи, въпреки странното име на онази, която ги поздравяваше. Те знаеха, че когато в словесния фонд липсва подходяща дума, лингвистът подбира най-близкото по значение словосъчетание и затова името прозвуча така дълго. Очакваха продължение, но още не можеха да дойдат на себе си от странната среща… Да се промъкнат през бариерата на сгъстеното пространство, да паднат на дъното на гравитационната бездна, да се спуснат на планетата, където нямаше дори слънце, и изведнъж такава среща? Дори не се изненадаха от пристигането им, изпратиха им гид, паж, слуга… Какъв е той всъщност? Как беше разбрал, че са кацнали? Защо в поведението му не се забелязва нито страх, нито учудване? Лицето му е човешко, носът правилен, светлосините му очи ги гледаха спокойно и сериозно. Изглежда, че са ги чакали и Ротанов е бил прав, сякаш наистина беше предвидил, че всичко предшествуващо е било само някакво странно, специално подготвено за тях представление. Все още не можеха да повярват.

— Коя е „Онази, която крие лицето си“? Жрица? Или предводителка на вашето племе? — попита Ротанов.

Пратеникът се направи, че не е чул или не е разбрал въпроса. Киберлингвистът дълго и напевно превежда думите на чуждия, непознат език. Но дори от превода се чувствуваше, че в неговия богат речников фонд има нещо близко, познато. Езикът, който говореха тук, не им беше напълно чужд, както не им беше чужда тази дреха и лицето на младежа, само странното животно, на което пристигна пратеникът, застанало неподвижно встрани, им напомняше, че са попаднали в друг свят.

— „Онази, която крие лицето си“ ви кани да вземете участие в празника — рече пратеникът.

— Разбираш ли нещо? — прошепна Фролов зад гърба на Ротанов и той най-неочаквано и за себе си се усмихна.

— Можем ли веднага да разберем всичко? Нали чу, канят ни, ще отидем да видим какъв е този празник.

Явно удовлетворен от тази фраза, младежът се обърна и бавно, без да се оглежда, се отправи към своя чудовищен кон. Ротанов преметна бластера на гърба си и тръгна след него. Другите мълчаливо го последваха.

Пътечката скоро се раздвои и ги поведе встрани от лодката, покрай брега. Пратеникът яздеше бавно и Ротанов без особен труд се изравни с него.

Когато забеляза, че той се държи по-далеч от бързо мяркащите се крака на животното, младежът придърпа поводите и то тръгна още по-бавно.

— Това е „странник“. Безопасен е. Не бива да се страхувате от него.

— Не се боя от твоя кон. — Ротанов се приближи още повече, като се нагаждаше към ритмично мяркащите се над главата му широки и дебели крака на животното, покрити с дребни блестящи люспи. — Къде отиваме?

— На празника. Днес е денят на Дрона.

Както обикновено фразата, преведена от киберлингвиста, беше максимално кратка.

— Често ли ви посещават чужденци?

— Често. Някои пристигат откъм морето, а други, като вас, долитат на огнени колесници.

Ротанов не показа колко го порази този отговор. Ето каква е работата, ето защо толкова делнично мина срещата, излиза, че наистина са ги чакали. По-точно не тях, а някои, които много приличат на „онези, които долитат на огнени колесници“.

Ротанов постепенно изостана, изравни се с останалите и тихо каза:

— Не е изключено да са ни взели за други. Не задавайте излишни въпроси, докато не разберем как стоят нещата.

2.

Отдясно хоризонтът лека-полека се обагряше в тъмночервено, сякаш бушуваше далечен пожар. Останалата част на ниско прихлупеното небе, забулена с парцаливи облаци, както и преди изглеждаше сивкава.

Стана по-светло. Буренаците преминаха в ниски пухкави храсталаци, чиито клончета напомняха пера на диви птици. Сега нищо не закриваше хоризонта и пред тях изведнъж се ширна далечният простор, изпълнен с движещи се пламъчета. Върволиците синкави пламъчета се прегрупираха в движение и всички заедно поеха в същата посока, накъдето вървеше и малкият отряд. Пурпурният здрач в низината, където се мяркаха пламъчетата, започна да се разсейва и откри неясните очертания на ниски постройки. Групата спря.

— Почакайте тук — помоли пратеникът, направи няколко крачки и изчезна в шубраците.

— Странно място — рече Олег. — Долу сигурно има някакво малко селище. Най-вероятно стопанството им е натурално, забеляза ли как е обработена сбруята на този, ако мога така да се изразя, „кон“? Кожата сигурно не е щавена, ръчно производство.

— Прибързваш с изводите — обади се Ротанов. — Веднъж на Хидра вече срещнах нещо подобно… Там наред с външната, примитивна страна имаше и нещо друго, неразличимо на пръв поглед. Чувствувам, че и тук не всичко е толкова просто… Този Странник… Природата рядко създава такива животни. Прекалено е рационален и като че ли е сътворен за движение по пресечена местност. Идеално транспортно средство за превозване на хора и леки товари.

— Особено ако не бързаш много.

— Не знам с каква бързина може да се движи. Вероятно ездачът се приспособяваше към нашата скорост.

Те замълчаха, заслушани в истеричните крясъци „ку-ку“, загледани в движещите се по пътечката пламъчета. Отнякъде се носеше упойващият аромат на странни цветя.

— Тук може да бъде и хубаво, ако се свикне — тихо рече Елсон.

— Според мен ще имаме време за това — мрачно обеща Олег.

Отдолу, откъм селището, към тях идваше група хора. Най-отпред четирима слуги или пазачи носеха факли. Нямаше дим, а вместо червеникав пламък около плътно свитите на топка непознати листа танцуваха малки светлосинкави езичета. Светлината им не беше силна, но вероятно очите на местните жители бяха привикнали с полумрака и едва ли можеха да понасят силна светлина.

Факлоносците спряха и се отдръпнаха встрани. Напред излязоха старец с дреха, украсена с причудливи шарки, с огърлица от блестящи непрозрачни камъни, а до него — жена с изящна фигура, чието лице Ротанов не можа да разгледа, колкото и да се опитваше, пречеше му насочената към тях светлина на факлите, пък и тя като че ли криеше лицето си зад парче полупрозрачна тъкан. Чертите й бяха неясни, не можеше със сигурност да се каже млада ли е, или не. Роклята й беше бяла, без никакви накити, само на дясната й ръка блестеше тънка гривна, а в косите й, сякаш случайно, се бе вплело живо пламъче: може би светулка или фосфоресциращо камъче.

Мълчанието продължи минута-две, докато двете групи взаимно се проучваха. Ротанов си помисли, че в очите на тези хора те изглеждат доста смешни със защитните си скафандри, който сякаш бяха обвили телата им с блестяща сребриста ципа, с тежките раници на гърба, със странните оръжия в ръце. Сега сигурно ще ги попитат как са се озовали тук и кой знае как ще завърши разговорът. Те едва ли ще разберат, едва ли ще повярват на звездните пришълци. Но старецът ги попита за друго.

— Пътят не ви ли се стори труден? — Въпросът прозвуча някак комично в напрегнатата, изострена тишина.

— Леките пътеки не винаги водят до интересни места — неопределено отвърна Ротанов и старецът се усмихна.

— Хубав отговор. Надявам се, че след време, когато разберете къде сте дошли и по-добре се ориентирате в обстановката, пак ще поговорим.

— А вие не искате ли да ни помогнете в това? — Ротанов се канеше да направи крачка напред, но недвусмисленият жест на един от пазачите го накара да се откаже.

— Всеки сам изминава своята пътека. — После старецът се обърна към жената и я попита: — Тези хора наистина ли са долетели на огнена колесница?

Жената кимна.

— Е, щом е така, заведете ги на празника на Дрона.

Двама от факлоносците тръгнаха напред, за да показват пътя, Ротанов се обърна, но старецът и момичето вече бяха изчезнали в храсталаците.

— Колко странно говореше. Странно и сложно… не се учуди на нашето появяване — замислено рече Олег.

— Май и тебе започват да те обземат съмнения, това е хубаво, приятелю, защото истината е сестра на съмнението.

— Какво си се разфилософствувал?

— Стори ми се, че тук живеят само философи и поети, е, и красавици, разбира се. Защо пък не? Чудесна планета, аромат на цветя, тържествено шествие. Всичко е като в старинен театър.

— Какво имаш предвид?

— Само това, което казах. Нашата среща прилича на театрална постановка, само не мога да разбера кой е режисьорът. Може би този старец? Но защо тогава потърси потвърждение, че сме пристигнали, от жената, онази, която през цялото време мълчеше?

— И криеше лицето си… — допълни Елсон. — Помните ли какво рече пратеникът, който дойде да ни вземе: „«Онази, която крие лицето си» ви приветствува с добре дошли, чужденци.“

— Да. Заслужава си да се замислим над това.

Пътечката, която се виеше между ниските хълмове, започна да се изкачва стръмно нагоре. Вече вървяха повече от час. Придружителите им от време на време трябваше да спират и да изчакат уморените хора. Постройките и пламъчетата изчезнаха, пътечката сега криволичеше по дъното на някаква клисура. Най-после стените се раздалечиха и те се озоваха на широко равно плато, заобиколено от три страни с почти отвесни скали. В средата се извисяваше тъмна грамада, която смътно напомняше човешка фигура с триметрова височина. Вдясно от нея на малък подиум, покрит с нещо подобно на килим или кожа, седеше човек, който на пръв поглед изглеждаше необикновено дебел. Но при по-внимателно вглеждане можеше да се види, че не е толкова пълен, а е една планина от несъразмерно развити, почти грозни мускули. До него няколко души, облечени в широки безформени дрехи от кожа, хвърляха съчки в огньовете.

Изглежда, местните растения съдържаха голямо количество етерични масла, защото огньовете, както и факлите, горяха със синкав, прозрачен пламък, който почти не даваше светлина, сякаш не горяха съчки, а спирт. Над огньовете имаше казани, в която се вареше нещо. Пет-шест души, които стояха отделно, сегиз-тогиз надуваха големи спираловидни раковини, като извличаха от тях виещи, сърцераздирателни звуци.

Щом в осветеното от огньовете пространство се появиха хората с факлите, настъпи тишина, всички се обърнаха към пристигналите и втренчиха очи в тях. Придружителите ги поканиха да се приближат до подиума. Огромният тромав човек, подпрял се на рамото на един от слугите, с бързина, каквато трудно можеше да се очаква от него, скочи на крака, за да посрещне гостите.

— Чужденци! — извика радостно той, — Тъкмо чужденци ни липсваха на празника! Настанете ги на най-почетните места! — Той хвана Ротанов за лакътя, като определи безпогрешно кой е главният между тях, и без да му даде да се опомни, го повлече към площадката.

— Аз съм владетел на този народ и мога да ви уверя, че сте дошли в добро време. Ще има пир. Ще има юнашки игри и състезания. И още — борби със змии.

— И борби със змии ли? — попита Ротанов малко изненадан.

— Непременно, може ли един празник да мине без борби със змии?

— А змиите… истински ли са?

— Иска ли питане. Какви предпочитате? Има водни, летящи, с бронирани глави, отровни или просто съскащи, но с лошо око.

— Бих предпочел да минем без тях. Не съм специалист по змиите…

— Жалко! В тая работа е по-добре да бъдеш специалист. Квалифициран специалист.

Владетелят плесна с ръце, някой зад гърба им удари медния гонг и кънтящият, отразен от скалите звук се понесе надолу по теснината, натам, откъдето вдигаше врява приближаващата се тълпа и се мяркаха безброй много синкави пламъчета, които Ротанов забеляза още по пътя.

— Докато подготвяме първото изпитание, разкажете ми за далечните страни и за чудесиите, които сте виждали.

Странно чувство завладя Ротанов, кой знае защо, му се стори, че този огромен потен човек, увит в извезани кожи от неизвестни животни, с амулети от зъби на шията, всъщност съвсем не е толкова див, колкото изглеждаше. В очите му непрекъснато святкаха хитри огънчета. Пък и тяхната поява на празника май не беше случайна, сякаш всичко беше подготвено предварително, сякаш ги чакаха. Неизвестният режисьор продължаваше своята странна постановка. Ротанов се усмихна и заразказва на владетеля за мощния звездолет „Каравела“ за черната дупка, в която пропада целият този свят заедно с предстоящото празненство, за многобройните обитаеми светове, разположени на далечни звезди, и за Земната федерация, разселила се на много планети. Владетелят го слушаше внимателно, кимаше с глава и дъвчеше сочно парче месо, от което течаха едри капки мазнина.

— Далечни поселения — това е добре. И ние имаме поселения на далечните острови. Когато мангароидите родят малко плодове, ние ги докарваме от Карута, а в замяна им даваме излишъците от нашето сого. — Лицето му прие замислено изражение. — А какво е това звезди, чужденецо?

Ротанов му обясни.

— Искаш да кажеш, че светът не свършва оттатък небесната твърд, че има и други острови?

— И острови, и морета. Там живеят други народи, светят други слънца.

Владетелят се намръщи и остави в подноса недояденото парче месо.

— Не разказвай това на никого, чужденецо. Тук няма да те разберат. Ние имаме други закони, своя представа за света. Нашият е устроен просто. Небесното кълбо, в чиято вътрешност живеем, виси на сребърна верига и извън него не съществува нищо. Впрочем там живеят и боговете… Надявам се, че ти не си бог?

— Там не съм срещал богове, наистина тук-таме се срещат същества, които по своето могъщество приличат на богове.

Владетелят се направи, че не е чул последните думи, обърна се и повика един от пазачите, застанали зад тях. Онзи се наведе, изслуша някаква заповед, поклони се и мигновено изчезна. От тълпата излязоха напред брадати хора, облечени еднакво, с тежки бронзови щитове в ръце. Те поставиха щитовете на пясъка в кръг, плътно един до друг, като образуваха непробиваема метална ограда, която отдели центъра на площада заедно с подиума от зяпачите.

На Ротанов не му харесаха много тези странни приготовления и той затърси с поглед своите спътници. Там, където седяха, явно всичко бе спокойно. Той забеляза, че от врящия казан им поднасят някаква напитка и Елсон решително отказва да я опита.

Към подиума се приближи висок слаб човек, облечен в обикновена платнена дреха, препасана с колан, с обръсната до голо глава. По аскетичното му лице и гордия поглед, по това, че той не се поклони пред владетеля, Ротанов реши, че заема високо положени е в тукашното общество — може би беше жрец или представител на висшата аристокрация. Владетелят тръгна към него и двамата се отдалечиха към края на площада, като оставиха Ротанов сам. Възползувайки се от това, той незабелязано обърна гривната с транслатора за универсална връзка към огъня, край който седяха неговите спътници, и тихо попита:

— Фролов, чуваш ли ме?

— Да.

— Повикай лодката и я докарай по-близо, скоро може да ни потрябва.

— Вече опитах. Сигналите не стигат до нея. Няма връзка. Сигурно са изтощени батериите.

— Само това ни липсваше… Бъдете готови. Според мен тук замислят нещо. Дръжте включени транслаторите и по даден от мен сигнал всички заедно ще си пробием път към изхода, забранявам да се използува оръжие, каквото и да се случи.

— Ясно.

Ротанов не можеше да разбере защо е изчезнала връзката. Батериите? Едва ли всички наведнъж са се изтощили… Не е изключено да съществуват неизвестни за тях физически причини, структурата на пространството в непосредствена близост до черната дупка толкова силно е променена, че тук никой не познава законите за преминаване на радиовълните. Ротанов се безпокоеше от факта, че връзката е изчезнала именно сега. Добре, че поне транслаторите работят на близко разстояние и могат да разговарят помежду си.

Същевременно събитията на площада следваха едно след друго. В центъра на кръга, осветен от сините пламъци на огньовете, влязоха четирима воини. Ротанов бе учуден, че нямат никакво оръжие. Един от тях сложи между огньовете тежък пакет, разви го и веднага се отстрани, явно не искаше да докосва блесналата от пламъците на огньовете остро наточена стомана. Там имаше мечове с двойна ръкохватка, бойни секири, огромни боздугани с шипове и копия с широки назъбени остриета. Като забеляза, че Ротанов внимателно разглежда оръжията, владетелят каза:

— Воините от нашето племе не бива да докосват оръжие, което носи смърт. Затова се радваме толкова много на чужденците. На нашите юнашки игри само на тях е позволено в схватка с врага да се позабавляват с окървавената стомана.

Гонгът отново прокънтя.

Откъм горната част на теснината се чу тежък тропот. Воините избутаха тълпата и образуваха тесен коридор от средата на площада до клисурата. В полумрака Ротанов не виждаше добре какво става там, но някаква тъмна маса, ниска и подвижна като живак, се движеше покрай бронзовата стена от щитове към центъра на кръга.

— Има ли сред вас някой, който иска да премери сили с дрона?! — закрещя глашатаят от отсрещната страна и почти веднага, разбутвайки щитовете на воините, в центъра на кръга влезе широкоплещест, набит човек. Ротанов беше поразен от мускулите на владетеля, но този воин се оказа още по-масивен. Тълпата го приветствува с възторжени викове. Човекът се наведе, разпери леко ръцете си, в които нямаше никакво оръжие, и замръзна. Тълпата също замря, шумът стихна и сега ясно се чуваше тежкият тропот на препускащия по теснината звяр… Най-после Ротанов го видя. Животното бе по-ниско от носорог, но по-тежко и по-подвижно. Тъпата му муцуна завършваше с костна броня, която преминаваше зад гърба му и пречеше на дрона да обърне глава. Костните пластинки отпред преминаваха в четири остри израстъка — нещо средно между рога и бивни. Четирите чифта широко отворени злобни очи, доста раздалечени едно от друго, изглежда осигуряваха добър обзор на животното. Когато се намери в центъра на осветения кръг и забеляза застаналия на пътя му човек, то нададе нисък, дрезгав рев и тозчас се спусна към смелчагата. Всички мислеха, че човекът няма да избегне смъртта, но когато острите рога още миг и щяха да се забият в корема му, той направи едва забележимо, но точно и грациозно движение встрани и дронът не улучи целта. Тълпата възторжено изрева.

Както се беше засилило, животното връхлетя върху бронзовата ограда от щитове. Ударът беше толкова силен, че воините, които ги държаха, не можаха да запазят равновесие и в стената се образува пролука. Но звярът не беше склонен да бяга, макар че сега можеше да го направи. Той отстъпи назад, обърна се и отново се устреми към своя противник. Всичко се повтори, но сега, след като избегна сблъсъка, воинът успя да нанесе мълниеносен удар с изопнатата си ръка, който попадна точно между костните пластинки на главата на животното, където явно беше разположен някакъв нервен център. То изрева от болка и ярост. Щитовете пак изтрещяха и пак се разкъса живата стена. Във вдигналия се прахоляк няколко мига нищо не можеше да се забележи, а когато се разнесе, всички видяха дрона, понесъл се към своя мъчител… Щом стигна до човека той неочаквано се закова и рязко промени посоката си опитвайки се да изпревари движението на воина встрани. И това му се удаде, човекът не успя напълно да избегне удара и макар че се изплъзна от острите му бивни животното така заби бронираната си глава в него, че той падна, претърколи се и остана да лежи неподвижно. Дронът отново връхлетя върху щитовете и сега бавно се обръщаше, за да се разправи окончателно с противника си.

— Няма ли кой да му помогне? — попита Ротанов.

— Забранено е. Но нашите правила не важат за чужденците…

Ротанов разбра намека на владетеля. С рязко движение се освободи от раницата, която сковаваше движенията му, и грабна бластера.

— Твоята тояга е малко лекичка за този звяр. Избери си оръжие по свой вкус.

Но Ротанов не го чу и скочи долу. Тълпата му пречеше да се прицели. Лъчът на бластера беше доста широк и той се страхуваше да не засегне някой от зяпачите. Затова разбута воините и след миг се намери на арената. И точно навреме, защото звярът вече бе навел широката си едра муцуна, зъбите му докосваха земята и не беше трудно да се отгатне каква ще бъде съдбата на беззащитната жертва. Ротанов се озова между звяра и човека. Позицията му беше удобна, той вдигна бластера и натисна спусъка. Ала вместо синкавия плазмен който изпаряваше всичко по пътя си, бластерът изплю гъст червеникав пламък и се задави. Огненото кълбо попадна в хълбока на животното, опърли козината му и само го разяри, без да го нарани сериозно. То изрева и забравило за жертвата си, се хвърли срещу новия си противник. Ротанов натискаше спусъка, но втори изстрел не последва, бластерът се превърна в безвредна тояга, както го предупреждаваше владетелят.

Вдигайки облаци пясък, звярът се понесе право срещу него, вече ги разделяха не повече от три крачки и единственото, което му оставаше, бе да приложи тактиката, използувана от неговия предшественик. Най-важното бе да изчака и да се отдръпне в последния миг, за да не даде възможност на дрона да се обърне. Ето къде щяха да му бъдат полезни дългите часове, прекарани в гимнастическия салон. Ротанов отскочи и звярът префуча покрай него. Зрителите го възнаградиха с възторжени викове, но той нямаше намерение да играе ролята на гладиатор. Незабавно трябваше да предприеме нещо, докато не се бяха намесили останалите членове на екипажа, тогава в бъркотията някой сигурно ще пострада. Той беше сигурен в себе си, при това универсалният защитен костюм, който не свали от гърба си, откакто напуснаха кораба, притежаваше едно изключително свойство: при каквото и да е външно въздействие тъканта поддаваше само до определена, безопасна за човека граница, после се превръщаше в монолитна броня, непробиваема дори от снаряд. С него можеха да го натикат в земята, да го повалят, но нищо не бе в състояние да го нарани сериозно. Единственото, което сега го тревожеше, бе неочакваната засечка на бластера. Ако причината беше в батерията, защитният костюм без енергия щеше да се превърне в обикновен парцал и тогава не го очакваше нищо добро. Трябваше бързо да се махне от арената и същевременно да спаси живота на човека… Но как? Вече почти нямаше време. С периферното си зрение той забеляза, че Олег се вмъква в кръга като изблъскваше воините и размахваше бластера.

Дронът вече бе съвсем близо. Ротанов се наведе, за да вземе някакво оръжие от купчината. Боздуганът не беше подходящ, нямаше да му стигнат силите, за да зашемети звяра. Тежкият меч щеше да ограничава движенията му — няма да успее да отскочи. Копието не беше достатъчно здраво и едва ли можеше да спре тази грамада. Широкото острие на секирата не можеше да нарани това бронирано чудовище. Най-после се спря на едно не много широко острие от синкава блестяща стомана, продълговато, с удобна ръкохватка.

Олег си проправи път през оградата, като разблъска воините. Ротанов забеляза как се изтърколи встрани избит от него щит. Късно. Още един скок, не много сполучлив, с част от главата си звярът все пак го закачи и макар че не падна, остра болка прониза десния му хълбок, значи защитата не действуваше… Мина му през ума да включи аварийното захранване, но и за това нямаше време. Този път дронът се закова твърде бързо, а той бе загубил предишната си подвижност, десният му крак беше изтръпнал от удара, и в този миг Олег стреля. Изстрелът беше по-слаб от този на Ротанов, ала пламъкът попадна в главата на звяра и за известно време го заслепи. Животното изрева и се завъртя в кръг. Ето го удобният момент. Крачка, още една — кракът не го слушаше, — още едно движение и е почти до него. Сега трябва да изчака, дронът няма вечно да се върти. Ето го, спря и започна да души, избира накъде да скочи. Дори оттук се забелязваше бялото на обгорените му очи, следователно от тази страна той не виждаше. Едно последно усилие и Ротанов беше до него. Върху уродливата му, покрита с израстъци глава, добре се открояваше цепнатината между костните пластинки, в която се целеше воинът. Ротанов замахна, наведе се напред и вложи в удара тежестта на цялото си тяло, както правеше това във фехтовалната зала, за да достигне противника от по-далечна дистанция. Почти без съпротива острието потъна в цепнатината и в гърдите го плисна струя тъмна кръв. В същия миг страшен удар го отхвърли встрани…

3.

Стените на стаята, в която лежеше Ротанов, бяха издигнати от дебели стебла на огромни местни треви. Те миришеха на слама. А може би ароматът на суха трева идваше от постелката. Дойде на себе си преди няколко минути и се чувствуваше спокоен и лек, както се случваше, когато беше взел дезин.

Без да бърза, сякаш това бе най-важното, Ротанов внимателно огледа помещението. Стените, подът, леките мебели — всичко беше изработено от тези кръгли стебла, нямаше нито една гладка повърхност. Очите му се премрежваха от дебелите тревни тръби, които сега изпълваха целия свят около него. Затвори очи и се замисли. Очевидно бе изминало доста време след като дронът го повали на арената. Той смътно си спомняше как му свалиха защитния костюм, пронизващата болка в нараненото тяло… Сега не усещаше нищо. И дори можеше да помръдне десния си крак, който пострада най-много. По всяка вероятност бе помогнала универсалната аптечка от корабната екипировка. А и още нещо — нечии ласкави ръце му сменяха превръзките, даваха му вода… Той помнеше ръцете, но не и лицето на човека, който се грижеше за него. Не чувствуваше мускулите си, сковани от дългото обездвижване. Той седна на леглото и се помъчи да се съсредоточи. Както и преди нищо не го болеше, но обзелата го слабост не му позволяваше да се изправи на крака. Зави му се свят опря се на стената, за да се повдигне, но в същия миг чу стъпки отвън и замря. Вратата изскърца, отвори се и в стаята влезе жена. Плътен, непроницаем воал скриваше лицето й. Сред тълпата преди двубоя той видя множество женски лица, помисли си, че местните жени съвсем не са грозни и лицата им поне бяха открити. Излиза, че не е задължително за всички да ходят с покрити ля

Щом забеляза, че е седнал на леглото, жената рязко спря, димящата течност от чашата в ръцете й се плисна на пода.

— Не се страхувай от мен, исках само да разбера…

— Защо трябва да се боя от теб?

— Коя си ти?

— Тук ме наричат „Онази, която крие лицето си“. Законите не ми разрешават да разговарям с чужденци. Сега ще извикам твоите другари.

— Почакай! Толкова много нещо имам да те питам!

Тя отрицателно поклати глава:

— Още не е дошло времето. Скоро ще научиш всичко.

Жената остави чашата на масата и бързо излезе. Нейният мелодичен и малко тъжен глас още звучеше в ушите му, когато вратата отново се отвори и в стаята влязоха и четиримата, целият му екипаж. Те така шумно изразиха радостта си, че го виждат здрав, така пресилено оживено и весело разправяха колко топло са ги посрещнали местните жители, че Ротанов заподозря нещо нередно.

— Стига. Хайде, казвайте какво е станало?

— Всъщност нищо особено. Цяла седмица те лекуваха с универсалния дезин, Елсон доста се поизпоти, докато съедини счупените ти кокали. Беше в безсъзнание, както обикновено преминава това лечение.

— Знам не по-зле от вас как лекуват с дезин. Случило ли се е нещо, докато съм бил в безсъзнание? Коя беше тази жена?

— Отношенията ни с бореите, както сами се наричат нашите домакини, са направо отлични.

— А какво стана с връзката, с екипировката? Изплюйте камъчето най-сетне, докога ще се правите на палячовци?

Фролов отмести Елсон и излезе напред.

— Общо взето нещата не вървят добре, капитане. Останахме без връзка и фактически се лишихме от всички съоръжения. Батериите са излезли от строя. Радиостанциите и оръжието не действуват. Защитата също. Не можем да си обясним как е станало това. Батериите са абсолютно здрави, но дори херметизираният авариен комплект не задържа енергия. Елсон си има теория за тая загадка, но тя няма да ни върне енергията. В действителност сме беззащитни…

— И при създалото се положение, както сам разбираш, бяхме принудени да направим някои отстъпки — прекъсна го Олег и по насмешливата усмивка, която едва сдържаше, Ротанов отново заподозря нещо нередно. — Бяхме принудени да сключим с нашите домакини известен договор…

— Какъв договор?

— Това племе има доста странни закони…

— Всеки народ си има свои закони, продължавай, не го усуквай.

— Ами след като победи дрона, ти стана нещо като местен герой и за да докажем своята лоялност, добрите си намерения към племето на бореите, трябваше да се съгласим за твоята сватба…

— За моята… какво?

— Най-важното е да не се вълнуваш, това е чисто символичен обряд, след което всички ние заедно с теб веднага ставаме членове на племето… Разбираш ли, в края на тържеството, което ти вече не можеше да видиш, царицата на празника те избра за свой годеник…

— Тъй… Чудесни новини… И естествено моето съгласие изобщо не ви е било нужно.

— Нали беше в безсъзнание…

— Ами да, разбира се, извинявай, забравих.

— Ето защо ние вместо теб дадохме съгласието си за този, подчертавам, чисто символичен обряд. Един час след сватбата булката ще изчезне, а ние завинаги ще станем членове на племето.

— Как така ще изчезне?

— Да си призная, не разбрах добре. Местният жрец говореше доста мъгляво за борби със змии, за отвличане — при тях всичко е забулено с мистика. Но това не е толкова съществено. Изяснихме най-важното: не си длъжен да живееш с тази жена, а по-късно можеш дори да се ожениш за друга, стига да поискаш.

— Виждам, че с всички сили сте се заели да уредите моя личен живот. И все пак къде ще се дене булката след сватбата?

— Не знам, не знам! Питай жреца. Той ще ти отговори, че ще я отвлекат.

— Тук всички булки ли отвличат, или моят случай е по-специален?

— Не, не всички. Само веднъж в годината, на празника на Дракона, на който ти благоволи да станеш герой, царицата на празника си избира годеник. Той не може да види дори лицето на своята годеница и един час след сватбата се разделя с нея завинаги. Естествено от този избор не можеш да се откажеш. Не е редно според местните обичаи. Ще бъде смъртно оскърбление и сметнахме, че най-добре за всички нас е да се съгласим от твое име.

— Е, добре. Да приемем, че е така. Най-после ми стана ясно. А какво друго научихте през изминалата седмица? Какви са тези бореи? Откъде са дошли на планетата? Как са останали живи след катастрофата? Има ли тук и други племена?

— Не е толкова лесно да получим информация. За тях ние сме чужденци. Държат се дружелюбно с нас, но винаги са нащрек. При това Рет, когото ти спаси на празника, има доста приятели и роднини и всички те са настроени враждебно към теб.

— Защо?

— Ами, първо, ако помогнеш на някой воин по време на двубой, означава да му нанесеш смъртна обида. Предпочитат да загинат, но да не приемат помощта, и второ, Рет вероятно не без основание е разчитал, че изборът на царицата на празника ще падне върху него, тъй че той два пъти е опозорен от теб и само чака удобен случай, за да си отмъсти.

— Само това ни липсваше…

— Все пак разбрахме това-онова. Племето на бореите не е единствено на планетата, на другите острови живеят други племена, които непрекъснато враждуват помежду си. Бореите не вземат участие в тези битки и въобще не признават войните. Странно е наистина как успяват да живеят в мир при такова обкръжение. Не е много ясно и как са се появили на планетата. Според нашите наблюдения тяхното общество не е могло да се развие до сегашното си равнище на тази планета. Племената тук са малобройни, твърде разединени и въпреки това познават металургията. Налага се изводът, че биосферата на планетата е еволюирала по свой собствен път, който няма нищо общо с хората, които я населяват. Да вземем например анатомията. След твоето лечение Елсон стана тук главен лекар. Боя се, че заради него местният жрец скоро ще загуби всичките си клиенти. Вярно е, че бореите боледуват рядко, но не е там работата. Елсон успя да вземе кръвни проби от тях и установи, че плазмата, съставът, както и всичко останало съответствуват на нашата кръв, открил е и резус-фактор… А в кръвта на тукашните животни изобщо липсват еритроцити, тя съдържа мед и е синя както при октоподите. Редица други вторични признаци показват, че бореите не са се родили на тази планета… Тук те също са чужденци, каквито сме и ние.

— Почакай. Не мога наведнъж да смеля толкова информация. Олег, я ми подай стимулатора. Колко време съм се търкалял в леглото?

— Пет дни, колкото трае лечението с дезин.

Ротанов глътна червената таблетка в безвкусна, леко сладникава обвивка. Минута-две лежа отпуснат, в очакване лекарството да му подействува. Скоро почувствува как по цялото му тяло се разля топла вълна, сладостта изчезна и го обзе странното усещане, че мислите му са прозрачни.

— Ето какво ще ви кажа, приятели. Не забравяйте, че ние сме специална група. И основната ни задача както и преди е да разберем най-важното: кой заплашва Земята нашите колонии и кораби. Кой и защо. Бореите вероятно нямат отношение към това. По-скоро са само косвено свързани с интересуващия ни въпрос. Но дружбата с тях може да ни е от полза както за получаването на информация, така и ако влезем в конфликт с други сили.

— Още ли държиш на своята теория, че тук съществува достатъчно развита цивилизация?

— Виждаш ли, Олег, едно изяснихме със сигурност. До Епсилон е само тази планета. Други няма. И ако не открием някакви съвсем непознати за нас форми на живот в самата черна дупка, тогава трябва тук да търсим онези, които нападнаха нашите колонии. Вие смятате, че бореите не са могли да се появят на острова. Това, разбира се, е вярно. Съществуват достатъчно доказателства за подобен извод, но защо да не предположим, че са дошли от континента?

— Нима тук има континент?

— Не успяхме да обиколим планетата. Голяма част от атмосферата беше закрита от облаци. Тук може да има всичко, дори и континент, едва сме започнали да трупаме информация. Възможно е да открием най-неочаквани неща. Ето защо е важно да запазим добрите отношения с бореите. Ако те споделят с нас своите знания, това ще опрости задачата ни.

Дните бяха изключително топли дори и за Ена, бореите така наричаха своята планета (а може би остров, думата „Ена“ по-скоро означаваше свят, населен с хора). През последните години климатът се беше променил, бе станал по-умерен и по-топъл. Това се обясняваше с постепенното натрупване на топлина в затвореното пространство на Епсилон. Сега той излъчваше само незначителна част от предишната си енергия, но все пак постепенното й натрупване се отразяваше върху общия топлинен баланс на системата. В бъдеще, когато ще се натрупа твърде много топлина, температурата на планетата щеше да се увеличи прекомерно, но засега преобладаваше мек субтропичен климат.

В резултат на изместването на излъчването на звездата в инфрачервената област се бе променил и цветът на растителността. Някога зелен, сега бе станал кадифеночерен и не отразяваше нито един лъч светлина. Голяма част от растителните видове бяха загинали, затова пък онези, които бяха оцелели и успели да се приспособят към новите условия, достигаха гигантски размери и много бързо изпълваха цялото свободно пространство на сушата.

Селището на бореите се гушеше в море от огромни черни треви. Върховете им понякога се издигаха високо над колибите и шумолящите им нежни листа образуваха над тях плътен непроницаем купол. По цели дни и нощи, които тук почти не се различаваха, Ротанов слушаше еднообразния шепот на листака, който напомняше шума на морски прибой.

Щом се почувствува по-добре, той започна често да напуска колибата, за да се запознае със селището. Навсякъде го следваха двама мълчаливи пазачи. Явно новата му роля на годеник изискваше специално внимание към неговата особа, тъй като останалите членове на екипажа се движеха свободно из селището и можеха да ходят където пожелаят. Отначало гледаше с неприязън телохранителите си, но скоро свикна с тях и престана да обръща внимание на тези мрачни хора които се сменяха на всеки шест часа и не искаха да отговорят на нито един негов въпрос… Впрочем сякаш беше наложено някакво табу и никой от селището не проявяваше желание да разговаря с него — щом се приближеше до някого, той веднага изчезваше; така се държаха всички освен жреца…

След като се нахрани — обедът му се състоеше от месо, обилно полято със сос от ароматни треви, — Ротанов излезе от колибата и тръгна да търси жреца.

Повечето мъже по това време бяха на лов или риболов, в селцето бяха останали само жени и деца. Когато се приближи до тях, те мигновено се разбягаха. С останалите членове на екипажа се държаха по друг начин и той доста се дразнеше от „специалното си положение“. Насред селището между две колиби съгледа странен дървен подиум. Вчера го нямаше. Отиде при него, за да разбере какво представлява. Подиумът се оказа огромна маса. Бяха махнали предните стени на двете колиби и масата сега се простираше от едната до другата колиба, като преграждаше цялата улица. Приготовленията за сватбата бяха приключили. Оставаха само два дни, а той и досега не знаеше какво означава обрядът „отвличане на булката“ и каква ще бъде неговата роля в тази история… От деня на пристигането не го напускаше чувството, че участвува в театрално представление. За това допринасяха многобройните условности и обряди, които съпровождаха всяка стъпка на бореите, може би съществуваше и някакъв друг фактор, който той не успя да открие. Ротанов мина покрай масата, надникна в колибата и видя жреца. Той единствен не се криеше от него и макар и неохотно, все пак беше любезен, докато Ротанов не почнеше да задава безконечните си въпроси. Жрецът вдигна глава. Набразденото му от бръчки и белези лице бе дълбоко замислено, почти тъжно.

Ротанов влезе и мълчаливо седна до него, като премести към себе си тежката гравирана чаша, но тя се оказа празна, както и онази, поставена пред жреца.

— Ще бъдат напълнени след два изгрева. В деня на твоята сватба.

— Защо не разрешаваш да поговоря с „Онази, която крие лицето си“? Нали ми е годеница?

— Законът е такъв. Ще приказвате след сватбата, ако остане време. Често пъти не се връщат от храма.

— Непрекъснато ме плашиш.

— Каква полза имам да те плаша? Нима не знам, че онези, които долитат на огнени колесници, от нищо не се страхуват? Но има неща, които никой не може да разбере: след раждането следва смърт, след сватбата — раздяла, човешкият живот тук е кратък.

— Да, ти си философ. Но що се отнася до неизбежността и предопределеността, до налагането на чужда воля, случвало ми се е да се сблъсквам с тях. Известно ли ти е какво е смелост? Ами приятелство?

Жрецът кимна.

— Странен разговор водим ние двамата. Да, знам какво е и смелост, и приятелство и затова се опитвам да си обясня какво чакате? Хората, които те пазят, не са толкова бдителни, а нощите са тъмни, никой не е докосвал вашата колесница. Защо не си отивате, нима нямате друга работа?

— Явно много пречим на някого тук. Може би на теб, жрецо? Мълчиш? Но ние няма да си тръгнем, преди да разберем защо отвличат булките. Какво става после с тях и защо е толкова кратък животът на бореите?

— След два изгрева е сватбата. — Жрецът се изправи. — Тогава ще научиш. Помисли добре върху това, което ти казах. — И вече с гръб към Ротанов той неочаквано изрече много тихо, в скоропоговорка: — Аз съм само слуга на богинята, не аз измислям законите, обикновеният човек не може да промени предопределеното, но вие, хората, летящи на огнени колесници, можете много. Аз ще ти покажа пътя.

След тези думи жрецът излезе. Останал сам, Ротанов дълго разглежда сложните орнаменти върху тежката кована чаша. Непознати чудовища се гонеха в безкраен бяг. Приятел ли им беше жрецът, или враг? И от кого се боеше? От кого можеше да се страхува, след като заемаше в племето толкова високо положение, че самият владетел влизаше в неговата колиба с нисък поклон? За какъв път намекваше жрецът? Само въпроси. Въпроси без отговори…

Странни нощи се спускаха над Ена. Изпълнени с розов здрач и с шепота на огромните кадифени листа. С ухаеща на билки тишина, нарушавана само от далечните крясъци на кукувиците. Ротанов лежеше в своята колиба с отворени очи и очакваше Олег. През деня двамата скришом се разбраха с условен знак и сега, щом пазачите пред вратата притъпят бдителността си, Олег щеше да дойде тук.

Беше се случило нещо. Нещо, което не можеше да се съобщи по селектора за връзка. Ротанов беше забранил нощните посещения, разрешаваше ги само при крайна необходимост, но сега на всяка цена трябваше да се срещне с Олег. Вдругиден бе сватбата и той чувствуваше че събитията непрекъснато ги изпреварват, че не са подготвени за тях… Най-после откъм пода на колибата се чу шум. Ротанов отмести рогозката. Капакът, който бяха направили специално за такива посещения, се вдигна и се появи Олег. Широкоплещестата му фигура можеше да се отгатне в мрака само по неясния силует. Дишаше тежко и още не можеше да си поеме дъх.

— Днес твоите пазачи са внимателни както никога досега. Трябваше да избягам от тях в горичката и цял час да заличавам следите си, после отново се върнах.

— Вдругиден е сватбата и охраната сигурно е получила заповед да удвои бдителността. В края на краищата там, където отвличат булката, никой не знае какво може да се случи с мъжа й.

— Все се шегуваш, а на мен не ми харесва тая комедия със сватбата. Твърде далеч отиде тази работа.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва, но щом сме дошли в чуждо село, ще играем по тяхната свирка.

Двамата замълчаха, ослушвайки се, но навън беше спокойно.

— Част от охраната още ме търси в горичката, а останалите няма да влязат в колибата, жрецът им каза, че е забранено.

— Знам. Какво се е случило. Защо ми направи знак?

— Жрецът ми даде ей това. Каза, че ти ще се досетиш. Не знам какво е имал предвид, прилича ми на някакъв план, но нищо не мога да разбера.

Олег му подаде шумолящ лист от рот. Бореите използуваха листата на това растение вместо хартия. Ако по него се прокара остър предмет, появява се бял сок който се откроява добре на черния фон, после листът се изсушава и написаното или рисунката се запазват дълго време. Ротанов го приближи до светещия плод от гинго. Студената жълтеникава светлина беше достатъчна, за да се забележи всяка завъртулка. Без съмнение беше план на някаква местност. Когато се вгледа, той позна клисурата, където се пребори с дрона. Стрелката сочеше към теснината, която водеше нагоре от това място. В самия му край бе поставена още една стрелка и малко кръстче. Жрецът обеща да му покаже пътя и сдържа обещанието си. Само че забрави да обясни накъде води той. Ротанов нави листа на руло.

— Аз ще се оправя с това нещо. А сега ме слушай внимателно. Трябва да се доберем до лодката. Сигурно я пазят, затова ще отидеш сам. Гледай да не се забъркаш в някоя каша. В краен случай използувай приспивателен газ. Ще преместиш лодката на по-безопасно място и по-близо до селището, за да ни е подръка. Докато я открият, ще мине известно време. Скоро може да ни потрябва. И още нещо… Опитай се да заредиш два-три комплекта батерии от генераторите. Елсон смята, че ще издържат пет-шест часа, което може да се окаже достатъчно, ако правилно разчетеш времето.

— Имаш предвид защитните костюми?

— Естествено не бластерите. Костюмите, връзката с лодката. И ние трябва да се подготвим за сватбата. А сега си върви, преди да се е върнала охраната от горичката.

Олег безшумно изчезна през отвора и той отново остана сам.

И тъй жрецът удържа на думата си… Планът… Какво ли го очакваше там? Засада? Капан? Провокация, целяща да се компрометира „младоженецът“ в навечерието на сватбата? Той лежеше на рогозката, заслушан в бледорозовата, мека като памук тишина на Ена. Ротанов не обичаше неопределените и неизвестни положения. Предпочиташе да ускорява събитията, да ги предизвиква, стига да имаше дори и малка възможност за това. И ето че сега се откриваше такава възможност. Той безшумно стана от тревистото си легло и предпазливо, крадешком се приближи до вратата. Нито едно стъбълце не прошумоля под краката му, като че ли в мрака на колибата се движеше само неговата сянка, толкова внимателно пристъпваше по пода. Щом се убеди, че пред колибата са само двамата пазачи и вниманието им е приковано към храсталаците, откъдето се чуваше пращене на клончета и стъпките на преследвачите, завръщащи се от неуспешната гонитба на Олег, Ротанов отиде до отвора. Колибата беше повдигната на греди. Между земята и пода имаше достатъчно място, за да се провре човек. Той се огледа и като безплътна сянка се мушна във високата трева зад колибата.

Ако се съдеше по тишината, която цареше в селото, не го бяха забелязали. Сега щяха да му помогнат добрата зрителна памет и дългите разходки наоколо, благодарение на които той можеше да си състави точна и подробна карта не само на селото, но и на близките околности. Сега лесно щеше да я допълни с плана, начертан от жреца.

Ротанов се измъкна от селцето и бавно се заизкачва по теснината, като внимаваше да не излиза от гъстите крайпътни храсталаци. Бледорозова мъгла забулваше целия хоризонт и не можеше да се ориентира накъде е изток и накъде — запад. Той заобиколи площадката, на която преди две седмици, спасявайки живота на неизвестния воин, се хвърли срещу разярения дрон, и навлезе в тясната клисура, в чийто край на плана имаше кръстче — неизвестната цел на неговото пътешествие. Отвсякъде го обграждаха отвесни скали. Шубраците оредяха и почти изчезнаха. Ставаше все по-трудно да се приближава скришом. Ала сега това не бе толкова важно, селото остана далеч назад. Мястото, отбелязано на плана, трябваше да е някъде тук, но той не виждаше нищо освен храсталаци и стръмни скали. Едва забележимата пътечка стигаше до камънака и свършваше там. Ротанов се спря в недоумение. Очакваше капан, засада, но не и измама. Имаше нещо съмнително в тая работа. Ами ако се е заблудил и е объркал теснината? Затвори очи. Паметта му като снимка освети белите линии на чертежа. Не, нямаше грешка, кръстчето бе именно тук, на тази стена. Той протегна ръка и я плъзна по грапавата повърхност на скалата и изведнъж по-надолу, там, където ниските гъсталаци скриваха камъните, напипа празнина.

Дупката се оказа тясна и неудобна, явно не бе съобразена с неговите размери. За щастие не му се наложи дълго да се провира през тази цепнатина, която водеше към неизвестното. След няколко метра проходът свърна встрани и пред него заблещука жълтеникава мъждива светлина.

Ротанов внимателно се приближи до отвора и надзърна във вътрешността на пещерата. Всъщност това не беше пещера. Гладките стени на просторното помещение говореха за неговия изкуствен произход. Насред изсечената в скалата стая имаше маса, зад която седеше някой. Ниският свод на прохода пречеше на Ротанов да вдигне глава и той не виждаше неговото лице. Затова пък добре виждаше масата. Върху нея бяха поставени дебели връзки листа от рот и някакви инструменти с неизвестно предназначение. Там имаше шлифовано кристално кълбо, стегнато в бронзови скоби, странен ритмично потракващ механизъм в прозрачен корпус, сфера с нанесени върху нея неразбираеми знаци. Ръцете на непознатия бързо се местеха, като нареждаха припряно върху масата дребни предмети, може би зарове за някаква игра или едри зърна от непознато растение. Човекът неочаквано се наведе и втренчено погледна към мястото, където беше той. Ротанов трепна, почти физически усети този поглед и едва сега позна жената, която седеше до масата. Чертите на лицето й се бяха врязали в паметта му, докато беше болен.

— Нима в твоята страна е прието гостът да лежи на прага?

— Не. Но пропуснаха да ми кажат, че тук ме чакат.

Ротанов скочи в пещерата и се огледа. Някъде отгоре нахлуваше прохладен въздух. Жълтите светещи плодове, окачени по стените, пръскаха мека равномерна светлина, тясно легло, покрито с кожа, огнище с комплект кухненски съдове — не липсваше като че ли нищо, за да преживее един човек продължително време тук. Но Ротанов не обичаше да се доверява на първото си впечатление. Съдовете бяха съвсем нови, още не бяха потъмнели, в огнището не се виждаха сажди, а кожата изглеждаше прекалено пухкава, прекалено гладка. Стилизация, която добре и старателно имитираше бронзовия век. Интересно как разбра, че е дошъл. Беше сигурен, че пропълзя последните няколко метра съвсем безшумно.

— Не ти ли харесва моето жилище?

— Защо, изглежда доста рационално.

Пред огнището имаше пейка, Ротанов я премести до масата и седна, без да чака покана.

— Това е само скривалище. За всеки случай. Не живея тук, за него знаем само аз и баща ми.

— Не си ли дъщеря на жреца?

— Той ми е баща, но аз не съм негова дъщеря.

— Какво искаш да кажеш?

— Смята ме за своя дъщеря. Но не е така.

— Значи те е осиновил?

— Не разбирам какво означава тази дума.

— Е, добре. Да оставим това… По-добре да поговорим за утрешната сватба. Не познавам местните закони и искам да бъда сигурен, че си дала доброволно съгласието си за този обряд. Кажи ми още какво означава това отвличане на булката?

— Наведнъж толкова въпроси… Не мога всичко да ти обясня, но утре сам ще разбереш много неща. В обичаите на бореите се крие дълбок смисъл, те са… Как да ти го обясня по-добре, та да го разбере твоят механичен слуга, който превежда думите ми на твоя език… Ти се изрази така за това помещение.

— Рационални ли?

— Да. Но не всички. Има закони и правила, които са съвсем неразбираеми за чужденеца. В деня, когато победи дрона, аз бях съвсем объркана. Като царица на празника бях длъжна да избера за свой годеник победителя, такъв е законът. Но победител трябваше да бъде Рет. Не го обичам. Той ме преследваше непрекъснато, докато най-после постигна своето. Нагласи всичко така, че за царица на празника да изберат мен… а онази, на която се падне този жребий, не живее дълго. Рет е син на вожда и има много роднини. Баща ми направи опит да им попречи, но нищо не излезе. Рет се заканваше, че ще стане така, ако не се съглася да се оженя за него, и както виждаш, удържа думата си. В последния си ден трябваше да се превърна в играчка на човека, когото ненавиждам. Но неочаквано се намеси ти. Това бе като дар на боговете, като съдба.

Очите й блестяха като огромни сини звезди и Ротанов почувствува странно вълнение. Като омагьосан ловеше всяка нейна дума, всеки звук на гласа й… До него изведнъж достигна смисълът на фразата: „Онази, на която се падне този жребий, не живее дълго…“

— Нощта е къса, разполагаме с малко време. Трябва да ти обясня как да се държиш в храма на Юстара. Ти не познаваш нашите обичаи и не си длъжен да се съгласяваш, никой няма да те упрекне.

— Да се съгласявам за какво?

— Не си длъжен да останеш с мен след сватбата. Много лесно е да откажеш. Когато жрецът разчупи наполовина свещения плод тана, хвърли своята половина в извора, щом поискаш, можеш да си избереш друго момиче. Онова, което ще ти харесва.

— Мога ли поне да науча името на годеницата си?

— Преди да стана жрица на богинята Юстара, ме наричаха Елна.

— Ами ако не откажа, Елна, тогава какво ще стане?

— Не се шегувай, Ротанов. Трябва да откажеш.

— Позволи ми да помисля поне до утре.

— Дори не подозираш колко е опасно, не знаеш какво те очаква в бъдеще. Това ще донесе нещастие преди всичко на теб.

Тя не би могла да намери по-убедителни думи, за да го накара да вземе окончателно решение.

4.

Разговорът завърши бързо. Прекалено бързо. През цялото време тя се боеше от нещо или очакваше някого. „Онази, която крие лицето си“… Не току-тъй го крие. Днес Ротанов най-после почувствува, че е съвсем близо до разгадаването на някаква важна тайна…

Щом се провря през тесния процеп, който съединяваше втория изход на пещерата с непознат за него ръкав на теснината, той спря и се ослуша. „Не се връщай по стария път, някой може да те причака, ще ти покажа друг изход“ — каза му тя и ето че сега стоеше сам на едва забележима пътечка. Пълзящите сумрачни сенки отново го заобиколиха отвсякъде. „Твърде дълъг е този изгрев“ — помисли си той. Или може би залез? По-скоро залез, нали този свят няма бъдеще. Всичко ще свърши в гравитационния колапс, а той означава смърт за всичко живо, за всичко, което съществува, дори за неживата материя… може би сегашното състояние на неустойчиво равновесие ще се задържи хиляди години, а може и само десет, невъзможно е да се предскаже, тъй като не са известни причините, които поддържат този спрян от някого космически взрив… За това са били нужни сили и енергия, за които човечеството днес не смее и да мечтае, не е шега работа да се спре гравитационният колапс на една звезда… Нима се е намерил ум способен да го осъществи? Или са свидетели на поредния природен феномен, който засега няма обяснение? Бронзов ли е този век? Да, възможно е, само че са твърде много абсурдните неща, противоречията. Днес се убеди окончателно в едно: „Онази, която крие лицето си“ не принадлежеше към племето на бореите. Доведената дъщеря на жреца се владееше прекрасно, тя добре се бе научила да скрива своите знания и мисли. Сигурно за бореите това беше достатъчно, но в едва забележимите нюанси на нейното поведение, в начина й на построяване на фразата той почувствува интелект, равен поне на неговия.

Коя беше тя? Трябваше незабавно да разузнае, да разбере има ли тук други страни и народи. Дори да изразходват целия запас от активно вещество на генераторите на лодката, дори без нея, като използуват местните средства за придвижване, налагаше се да извършат щателно разузнаване, защото повече не биваше да чакат. Елсон не можеше да прецени до каква степен е забавено времето в този абсурден свят и доколко се различава то от външното време. Не е изключено да са изтекли всички контролни срокове, възможно е Торсон отдавна да е върнал „Каравела“ в базата, да е вдигнал тревога и сега насам да бърза целият резервен флот на Федерацията. А те както и преди не са готови за решителни действия — само предположения… „Нищо — успокои се той, — утрешната сватба ще изясни много неща. Не напразно всички я чакат, чакат я и се страхуват. И ние ще видим от кого толкова се страхуват… Може би ще успеем да спечелим приятелството на бореите, пък и той никога няма да научи тайната на «Онази, която крие лицето си», ако не доведе обряда до край. Бореите може да се окажат добри водачи, те почти не познават загадките на своя странен свят, но сигурно добре познават местността. С тяхна помощ ще намерим онези, които управляват тази планета и въвеждат в нея безсмислени и жестоки закони.“ Ротанов слушаше обичайното шумолене на нощните храсталаци на Ена и крясъците на кукувиците, които от време на време разкъсваха тишината, когато му се стори, че долавя някакъв странен звук, сякаш под нечий невнимателен крак се бе търколил камък по склона… Всъщност камъкът може да се е търколил и от само себе си. Ротанов тръгна по пътеката, като внимаваше да не излиза на открито, заобикаляше голите места и по-дълго се задържаше в скалните теснини, изровени от буйните някога, а сега завинаги пресъхнали потоци. Само това липсваше, да го открият. Колко ли от свещените забрани на племето беше нарушил, откакто напусна колибата и се срещна с „Онази, която крие лицето си“?

Изведнъж Ротанов се закова на място. Слухът му долови нов звук, който бе едва различим и затова му се стори съвсем чужд сред останалия шум, изпълващ храсталаците. Далечен звън на струна? Не успя да разбере, защото миг по-късно се чу рязко свистене и нещо тежко се заби в дебелото стъбло пред него.

Ротанов тозчас се просна на земята и замря. Но вече нищо не смути обичайните звуци на нощните храсталаци и ако не беше предметът, който се вряза в ствола и сега леко трептеше над главата му, щеше да си помисли, че всичко е само плод на неговото въображение. Изчака доста, до последния разумен предел, тъй като знаеше, че от самообладанието, от това, кой пръв ще се разкрие, зависи изходът на предстоящия двубой. Той нямаше оръжие, но трябваше да се върне в колибата преди да се е събудило селото. Повече не можеше да чака.

Бавно и внимателно Ротанов се придвижи до ствола отново се спотаи. Пак нищо. Тогава с енергичен скок се прехвърли от другата страна, тъй че стволът сега, беше между него и неизвестния предмет. И отново нищо. Той бавно се изправи, като се притискаше плътно към мощното стъбло, чиято дебелина беше достатъчна, за да скрие двама души.

Сега предметът, заседнал в стъблото, се оказа на нивото на лицето му откъм противоположната страна, оставаше му само да протегне ръка…

Беше стоманена кама с два триъгълни върха и ръкохватка по средата. Специално направена за хвърляне, и то само с ръка. На края на ръкохватката забеляза скоба за тетива и си спомни за иззвънтяването на струната. Нещо подобно на арбалет, който изстрелва стоманени остриета. „Доста сложно оръжие за бронзовия век. Явно пречим на някого тук и едва ли това са бореите…“ Помисли си, че може да е Рет, отблъснатият годеник, когото той опозори на празника на дрона, но веднага отхвърли предположението, тъй като през тези дни успя добре да опознае характера на бореите, Рет не би го нападнал от засада, такава победа няма да му донесе нищо друго освен безчестие, пък и самото оръжие говореше против това. Неизвестният противник е смятал да го убие с един изстрел. Остана жив благодарение на предчувствието за опасност, създадено с годините, което го накара да се закове на място. Ротанов изпробва ръкохватката. Дланта му удобно легна върху ръбестата вдлъбнатина. Е, сега можеха да поговорят като равен с равен. Ротанов изчака още половин час, после бавно продължи към селото, повече никой не се опита да го спре.

Пазачите спокойно дремеха пред вратата и когато червеното петънце на Епсилон се показа над хоризонта той вече лежеше на рогозката, все едно че изобщо не бе напускал колибата през нощта.

Утрото на празника започна с тържествена и безсмислена процесия. Развеждаха Ротанов от маса на маса, от колиба на колиба. Главата му бе украсена с нещо средно между венец и шапка, оплетена от цветя и листа. Масите се огъваха от плодове, риба и месо. Планетата беше щедра и обилно даряваше бореите с плодовете на своята земя, без да иска в замяна големи усилия. Мекото и топло време, което почти не се променяше през деня и нощта, и липсата на силни въздушни течения в атмосферата внушаваха представа за някакво приспивно спокойствие, почти скука и ако не беше нощното му пътешествие, Ротанов би могъл да се поддаде на измамното впечатление. Тревога предизвика фактът, че през цялото време неговите другари бяха държани далеч от групата високопоставени гости на тържеството.

След десет часа непрекъснат рев на тръби, пиянски крясъци и неразбираеми тостове. Ротанов разбра, че празникът е към своя край. Вождът на племето произнесе заключително слово, изпълнено с тревожни намеци и не по-малко тревожни поздравления. Той спомена нещо за вековно възмездие, за разплата поради нарушаване на традициите, за забравени завети на прадедите, за това, че чужденците, пристигнали на огнени колесници, си позволяват твърде много в тяхната страна. Накрая каза, че няма дълго да чакат, разплатата е близка. И предложи да пият за щастието, което очаква всички тях в близко бъдеще, а Ротанов още днес. И докато с приветствени викове си подаваха един на друг поредната чаша с алкохол, Ротанов най-после успя да се промъкне до Дубров.

— Кримов не се върна, батерии няма. Дръж се. Щом започне обрядът, ще се опитаме да се промъкнем до храма на Юстара.

— И дума да не става. Сам ще се справя. Разберете какво става с лодката и къде е Олег.

Изблъскаха Дубров, към Ротанов приближаваше почетен ескорт от воини. Скоро щеше да се състои заключителната церемония, заради която той търпеливо понасяше целия този цирк.

Храмът на богинята Юстара се намираше на два километра от селото, в подножието на един планински хребет, който разкъсваше морето от черна трева. „Долината на шепнещите листа“ — така се наричаше това място. Ротанов често се възхищаваше на точните и своеобразно поетични тукашни наименования.

Тържествената процесия, предвождана от помощника на жреца, се изкачваше нагоре по стръмното дефиле. Дишаше се трудно, може би от височината или защото въздухът тук беше много влажен. Най-после на фона на сивото небе се очерта грамадна постройка. И колкото повече се приближаваха към нея, толкова повече поразяваше мрачното величие на този храм. Иззидани от огромни неодялани блокове сив камък, стените създаваха впечатление за нещо исполинско. Не съществуваха механизми, способни да влязат в тази теснина, а още по-малко да вдигнат тези тежки блокове на такава височина. И все пак стените на храма тържествено и величествено се извисяваха тук, врязали се здраво в земята на планетата.

Проядените от времето обрасли с мъх блокове лъхаха на дълбока древност. „Твърде много противоречия — помисли си Ротанов, — натурално стопанство, бронзов век и изведнъж стоманени остриета, самострели, а сега и този храм, който вероятно не е построен от човешки ръце. Но тогава от кого? Прекалено много са загадките, прекалено много са тайните на тази планета. А досега сме научили толкова малко… Почти нищо съществено. Нищо, заради което си заслужаваше да се хвърлим безразсъдно в гравитационната бездна. Къде са онези, които насочват черните кораби към Земята? Къде са истинските господари на планетата? Ами ако съм сгрешил, ако планетата няма нищо общо нито с балоните антипространство, нито с нападението върху земните колонии и враговете ни трябва да се търсят на съвсем друго място? Ако тук нарочно е поставена хитра и заплетена примамка, ако е лъжлив ход на противника, за да ни отклони и да спечели време… В едно обаче съм съвсем сигурен: някой много е искал да кацнем на Ена, на някого това му е било необходимо. И още нещо: на някого страшно пречехме тук.“

Ротанов напипа под дрехата си дългото острие на камата, която изтръгна от стъблото в нощната гора. Острието беше студено и вдъхваше сигурност. „Е, не е бластер, но и аз не съм обикновен ловец, освен ако дивечът не си е разменил ролята с онези, които са замислили това мистично представление.“ Ротанов отстрани придружителите и решително се насочи към огромната врата на храма. Щом стигна до нея, тя тежко, със стържещ звук се повдигна, като откри мрачен и тъмен вход, от който лъхаше студ. Без да се двоуми, той влезе вътре.

За негово учудване в храма беше достатъчно светло. Светлината идваше отгоре, от тесните процепи на тавана и от универсалните тук светилници — плодовете гинго. Той направи няколко крачки, после спря и дори не се обърна, когато вратата с грохот падна зад него. Ротанов нямаше намерение да издава на неизвестните си противници какво чувство е предизвикала у него затворилата се зад гърба му каменна врата. И макар привидно да остана сам, той не се съмняваше, че го наблюдават много очи.

Храмът беше примитивен, величествен и потискащ. Никакви прегради не разделяха вътрешното пространство на огромната конусовидна кула, чиято форма не можа да определи отвън. Губещият се в мрака свод се крепеше на грубо из дялани от камък стени. В средата на храма, на стотина метра от входа се извисяваше статуя на жена. Позата й внушаваше безизходна тъга, човешка мъка. Мрачен храм, твърде мрачен за сватба. Ротанов се приближи до статуята. Лицето й бе забулено от едва забележимо покривало. Какво означаваше този повтарящ се символ — жена без образ? Може би безлика съдба? Или техните богове са толкова жестоки, че предпочитат да крият лицата си? Но тогава защо и една жена е принудена да крие лицето си? Не разполагаше с време, за да разбере всичко това, пък и не беше нужно. Има неща, които не са предназначени за чужденци, и принадлежат само на този народ и на това място. Отдалечи се от статуята и едва сега забеляза в подножието й малък каменен басейн, в който се плискаше вода. „Сигурно е свещеният извор“ — мина му през ума. Мислите му бяха прекъснати от някакъв глас, който се разнесе високо откъм купола на храма. Отразен и усилен от стените, той кънтеше като че ли отвсякъде.

— Чужденецо, ти, който пожела да вземеш за жена „Онази, която крие лицето си“, чисти ли са твоите намерения? Не таиш ли в себе си коварство и злина, които умело прикриваш? Защо дойде тук?

— Твърде много въпроси. Ще отговоря само на последния. Дойдох, за да защитя „Онази, която крие лицето си“.

— Достоен отговор… — Чак сега Ротанов позна по тази категорична мрачна интонация гласа на жреца. — Приближи се и да се изпълни предопределеното…

Тъжен, продължителен звук, който не бе лишен от мелодичност, се разнесе под сводовете на храма — нещо средно между гонг и стон… Ротанов отиде до извора. Беше решил да не се оглежда, не се обърна и сега, макар че ясно различи шум от стъпки зад гърба си и трепна едва когато в лявата му ръка легна малка, хладна женска длан. Две или три фигури, загърнати от глава до пети в тъмни покривала, застанаха зад тях. Приближи се и жрецът в оранжев плащ, с неизменната си огърлица от прозрачни камъни. Той даде знак и отново се разнесе ридаещият звън на гонга. Ръцете на статуята, притиснати досега в скръбен жест към гърдите, изведнъж се разпериха и се протегнаха към Ротанов. Върху разтворените й длани, направени от неоцветено дърво, се виждаше непознат златист плод. „Сигурно е свещеният плод тана“ — помисли си той. Застанал неподвижно, с присвити очи, той гледаше ослепителножълтия плод, който като че ли беше единственото живо и ярко петно в този мъртъв храм, в безжизнените дървени ръце на статуята, Може би сам трябваше да направи онова, което в края на краищата стори жрецът, който пристъпи към статуята, мълчаливо взе плода от дланите й, разчупи го над извора и Ротанов видя, че няколко капки сок, червени като кръв, паднаха във водата. После подаде едната половина от плода на Ротанов, а другата на жената.

След като взе своята част, Ротанов се обърна към „Онази, която крие лицето си“. Днес черният й воал толкова плътно покриваше главата й, че той не можеше да зърне дори очите й. Фигурата й, някак скована, му заприлича на статуята на богинята. Гласът под купола на храма попита:

— Съгласен ли си ти, чужденецо, победил дрона, да съединиш своята съдба със съдбата на жената, която стои до теб?

Стори му се, че в думите се крие някаква клопка, но отговори без колебание:

— Съгласен съм.

— Тогава хапни от свещения плод тана.

Ротанов поклати отрицателно глава, обърна се към „Онази, която крие лицето си“ и ясно произнесе:

— Нека тя първа да направи това. В моята страна жената има същото право на избор, каквото има и мъжът.

Тишината, която се възцари в храма, издаде объркването на онези, които режисираха това представление. Най-после гласът под купола рече:

— Добре, чужденецо. Богинята удовлетворява молбата ти. Нека „Онази, която крие лицето си“ първа извърши обряда.

Без да промени позата си, все така сковано, сякаш наистина бе статуя, тя повдигна воала си, доближи до устните си плода тана, отхапа от него и тъмна като кръв струйка сок потече по дрехата й. После бързо спусна покривалото, пристъпи към статуята и постави в протегнатите й ръце остатъка от плода.

Но и този миг бе достатъчен, за да познае „Онази, която крие лицето си“. Съмненията му отпаднаха. Сега знаеше какво да прави по-нататък.

— Чужденецо, твой ред е! — разнесе се гласът под купола.

Без да откъсва поглед от черното покривало, Ротанов поднесе плода към устата си. И в този миг чу сподавен, неясен шепот:

— Не прави това, моля те! Все едно, няма да ми помогнеш, само ще погубиш себе си. Хвърли плода в извора.

Плодът беше тръпчив, възгорчив на вкус. Гърлото му беше пресъхнало и той преглътна ароматния гъст сок, после пристъпи към статуята и остави в дланите й остатъка от плода. Гонгът удари за последен път, светлините угаснаха.

Служителите на храма се наведоха в почтителен поклон пред Ротанов и той разбра, че обрядът е завършил.

Поканиха ги да отидат в страничен коридор. Без да пуска малката студена длан, за да не загуби жената в този полумрак, той тръгна след един от служителите. Пред тях се изпречи тясна каменна стълба. Изкачването продължи дълго. Вероятно вече се намираха до купола на храма, на някой от неговите горни етажи, разположени над покрива. Стълбата завършваше с тясна врата, почти процеп. Ротанов с мъка се провря през него подир „Онази, която крие лицето си“. Служителите на храма останаха отвън. Щом Ротанов прекрачи прага, каменните блокове се размърдаха зад гърба му и плътно прилепнаха един към друг, като затвориха здраво изхода.

Двамата се озоваха в тясно помещение във формата на цилиндър около седем метра в диаметър със съвсем гладки, издигащи се нагоре стени. Подът, застлан с пухкави кожи, беше отрупан с блюда, пълни с плодове и месни ястия. Виждаха се кани със сок и с домашна бира. Мъждивата светлина на плодовете гинго изтръгваше от мрака странната, почти нереална картина, която ги заобикаляше. Прозорци нямаше, само тесни колкото длан процепи свързваха с външния свят тяхното ново жилище. Или може би затвор? Ротанов усети, че ръката на неговата спътница потреперва. Той я погали, едва докосвайки косите й, както галят малки деца, за да ги успокоят. Двамата не бяха разменили нито дума от мига, в който чу нейния сподавен шепот до свещения извор.

— Интересно, колко време ще стоим тук? — попита той, като се огледа.

— Съвсем малко, до среднощната заря.

Ръката й отново трепна и той не посмя да я попита какво ще се случи след това. Според местното време дотогава оставаха не повече от два часа. Ротанов внимателно пусна ръката й, приближи се до един от процепите, повдигна се на пръсти и погледна навън. Пред погледа му се ширна целият остров. Ако не беше полумракът, сигурно щеше да види и крайбрежието.

— Най-много се боях, че няма да ме послушаш. Помолих те да не си правиш шеги с бъдещето, което не познаваш.

— Помня. Затова предоставих правото на избор първо на теб. Нали и ти можеше да откажеш.

Тя поклати глава отрицателно.

— Моят избор бе предопределен от съдбата.

— И въпреки това можеше да откажеш, нали можеше? Кажи, можеше ли?

Той забеляза как потрепериха раменете й

— Тогава тук вместо мен щеше да стои друга жена. Не трябваше да правиш това, Ротанов.

Въпреки черния воал, въпреки че както и преди не виждаше лицето й, той усети нейното вълнение. Гласът й прозвуча някак глухо и раменете й отново леко потрепериха. Заслужаваше си да рискува. Заслужаваше си да направи всичко, дори само заради едно: да разбере от какво толкова се страхува.

Ротанов бавно и внимателно обиколи в кръг малкото помещение. Мъчеше се да не пропусне и най-малката подробност. Тъжно място. Приличаше на крепост. Само че обсаждащите не могат да се доберат дотук. Той отново се приближи до процепа и остана смаян от дебелината на стените. Не по-малко от два метра. Вероятно те и отвън бяха иззидани от същите грубо издялани блокове, само че тук имаше мазилка… Това неочаквано откритие го заинтересува. Защо долу в храма нямаше мазилка, а тук имаше? Опита се да разчопли стената с парче от керамичен съд, което се търкаляше на пода. Оказа се твърда. Острият ръб на парчето не остави върху нея дори драскотина. Дали не беше цимент? Във всеки случай нещо не по-малко твърдо… Някой нарочно е направил гладки тези стени, и то само отвътре.

Колкото по-внимателно оглеждаше помещението, толкова по-малко му харесваше то. Не се забелязваше нито една пролука, трябваше да се наведе, за да открие мястото, където плътно се бяха съединили блоковете, закрили процепа.

— Оттук не може да се излезе, но не е толкова просто и да се влезе. Всъщност как смятат да те отвлекат?

— Да не говорим за това. И да не мислим. Все едно нищо не можеш да направиш. Малко време ни остава, стрували си да го пилеем за безсмислени въпроси! Оттук никой никога не се е връщал. И с нас ще стане така.

Ротанов за първи път почувствува колко е сигурна, че положението им е безизходно. И това не беше страх, не беше и женска боязън пред неизвестната опасност. В гласа й се долавяше спокойна увереност и безнадеждна мъка. И той неволно се възхити от нейната твърдост, която й помагаше да не падне духом.

— Можеш да хапнеш или да пийнеш нещо. Плодовете са много вкусни. Ето този глед например е необикновено ароматен, опитай.

Ротанов отрицателно поклати глава. Устата му гореше, откакто вкуси сока на свещената тана. Сигурно съдържаше някакви възбудителни наркотични вещества. Чувствуваше, че леко му се вие свят и някаква топла вълна се разлива по цялото му тяло. Това състояние му беше познато, обикновено настъпваше след вземане на стимулатори, и той знаеше, че ще може да се контролира, колкото и силна да беше дозата в сока.

— В твоята родина, когато мъжете си избират жена, също ли има обряд, който скрепва този избор?

— При нас избирането винаги е взаимно. А колкото до обряда… Какво пък, и това може да се нарече обряд. Ние се разписваме в една голяма красива книга.

— А ти разписвал ли си се вече там?

— Не. Не ми се е случвало досега.

— Значи аз съм първата ти жена?

Ротанов разбра, че е време да изяснят отношенията помежду си и всяко нещо да застане на мястото си. Но се бавеше, страхуваше се да започне, защото знаеше, че неговото обяснение по-скоро ще я наскърби, а не можеше да постъпи другояче.

— Та аз не успях да те опозная, не успях дори както трябва да видя лицето ти. Ние не избираме толкова прибързано. В моята страна мъжът и жената отначало се запознават, дълго време дружат, понякога това приятелство прераства в нещо по-голямо и едва когато се уверят, че…

Той замълча, почувствувал, че постепенно затъва в блатото на безсмислените обяснения, че казаното вече не може да се върне назад. Тя дълго мълча. И изведнъж заговори сякаш за друго.

— Искаш ли да научиш защо съществува обичаят, който ми забранява да си откривам лицето?

Той кимна.

— Споменавала съм ти, че в обичаите на бореите има много рационални неща. А този обичай помага на мъжа, когато остане сам, да не си спомня лицето на жената, която го е избрала. Та срещата да не остави следа в живота му и да няма кого да си представя. За да си спомня за нея през целия си живот, при всичките си следващи запознанства, „които могат да прераснат в нещо по-голямо“, като за „Онази, която няма лице“, която няма дори право на неговите спомени.

Ротанов изпитваше мъчителен срам и не намираше думи да й възрази. Неочаквано тя бавно свали сребърния обръч и черния воал, който закриваше лицето й. Косите й, подобно на водопад, се пръснаха по раменете, откривайки високото чело, може би малко по-високо от нормалното, леко вирнатия й нос, май обсипан с лунички, макар че не беше сигурен в това, и огромните й сини очи…

Хиляди години го отделяха от тази индивидуална, особена красота. Смесване на расите, смесване на стиловете и в резултат — тази неизбежна унификация отначало на дрехите, а после и на еталоните за женска красота. Не, тя не му изглеждаше красива, но тогава защо като омагьосан не можеше да откъсне поглед от лицето й, сякаш беше надникнал в кристално чист извор, бе видял в него образа на русалка и сега, без да се откъсва, пиеше ненаситно от бистрата студена вода. А тя не сведе очи, гледаше го сурово, строго, сякаш нито за миг не се е съмнявала нито в себе си, нито в това, какво впечатление ще му направи, сякаш знаеше предварително, че наказанието за неговата прекалена и неуместна гордост ще бъде действено и жестоко.

В долните помещения на храма зарида гонгът. Звукът му, плътен и кънтящ, изскочи навън и се понесе някъде надолу, към долината. За миг му се стори, че планинското ехо го върна и той падна върху тях някъде отгоре като едва доловима, сдържана въздишка, изтръгнала се сякаш от самото небе.

— Трябва да направим нещо, за да се измъкнем оттук. Покорството не е най-добрият начин да се противопоставяш на съдбата.

Тя отрицателно поклати глава.

— Оттук никой не се е връщал, но ти все още можеш да се откажеш. Още не е късно, да извикам ли жреца?

— Извикай го! Нека само да отворят вратата. Ще излезем двамата от това място. — Тя отново поклати глава.

— Има ли пазачи на стълбата? Те не могат да ни попречат.

— Знам. Но тогава ще доведат някоя друга тук. А жребият се падна на мен. Според теб може ли да се постъпи така?

— Не, така не бива да се постъпва! Добре. Ще останем тук и ще разберем как ще завърши това отвличане!

И тогава някъде отгоре отново се разнесе мощен и страшен тътен, сякаш кънтеше и стенеше планината. Ротанов вдигна поглед и едва сега забеляза, че кулата няма покрив. Над главата му сивееше част от небето, очертано от равния кръг на стените, които почти се сливаха с него. Но сега, преди зазоряване, небето разсветля и той съгледа нещо, което не бе видял по-рано. Видимата повърхност на кръглите стени беше насечена от дълбоки бразди, все едно че някой я бе драл с гигантски нокти. А звукът, който идваше отгоре покрай тези изподраскани стени, ставаше все по-страшен и преминаваше във вибриращ вой, на който, леко разлюлени, отговориха дебелите крепостни стени на храма.

5.

След като получи задачата от Ротанов, Олег реши да намери някой, който да му покаже пътя. Селцето на бореите се намираше на няколко часа път от крайбрежието, където кацна лодката, но в чужда страна е по-добре да не пътешествуваш сам. Трябваше му човек, на когото можеше да се довери. Ротанов го помоли да запази в тайна експедицията до лодката и вероятно имаше сериозни причини за това. След дълги размишления Олег реши да поговори с Ларт, далечен роднина на стопанина на колибата, в която го бяха настанили. Между двамата се бяха установили почти приятелски отношения. Ларт допадаше на Олег, защото не беше приказлив и имаше открита душа, а с тези качества обикновено са надарени силните хора, които с лекота преодоляват трудностите. Освен всички негови достойнства Ларт бе смятан и за един от най-добрите ловци на племето и сигурно отлично познаваше местата наоколо, както и обичаите на племената, които живееха наблизо.

Ларт посрещна Олег като стар приятел, настани го на най-хубавото място и помежду им се завърза спокоен разговор за времето, за предстоящия лов и за други незначителни неща. Бореите не обичаха излишната прибързаност нито в работата, нито в сериозните разговори. Най-после Олег реши, че етикетът е спазен, и премина към въпроса, за който беше дошъл.

— Ходил ли си някога до южното крайбрежие?

— Разбира се. Преди сто нощи поставих там капани за курлани. Пълно е с дивеч. Някога често ловувахме на юг.

— А би ли ме съпроводил до мястото, където оставихме нашата огнена лодка?

Олег реши да не скрива от Ларт целта на пътуването. Смяташе, че щом кани един човек за такава работа, трябва да му се довери напълно. Ларт размишлява минута-две. После отговори, като гледаше встрани. Личеше си, че му е неприятно да разговаря за това.

— Сега там е чужда територия. И не е позволено да ходим на южното крайбрежие без разрешението на роите.

Олег не знаеше кои са роите, в дадения случай това не го интересуваше много, но допълнителната пречка го разтревожи и той се опита да разбере как стоят нещата.

— Един борей ни посрещна, щом се приземихме, нима е искал разрешение от роите?

— През последните сто нощи бореите не са ходили до крайбрежието.

— Но нима човекът, който ни изпрати до селото, не беше борей? Той ни поздрави от името на „Онази, която крие лицето си“.

— Така наричат богинята на Юстара и нейните жрици, тя е почитана от различни племена на нашия остров. Човекът, който ви доведе, не беше борей, а рой.

— Добре, нека да е рой. Та ние няма да ловуваме на тяхна територия. Щом той може да дойде свободно в селото, защо и ние да не направим същото? — продължи да държи на своето Олег.

— Роите нямат свой дом и ходят навсякъде, където пожелаят. Те не се нуждаят от дом.

— Нямат къщи, но имат своя земя, тъй ли? Не те разбирам.

— Земята по крайбрежието беше наша, но роите казаха, че им трябва. Вече не бива да отиваме там без разрешение.

— Е, щом е необходимо, да поискаме разрешение от тях.

— С роите могат да разговарят само жрецът и вождът.

Ставаше все по-сложно; Олег и без това беше нарушил указанията на Ротанов, като посвети Ларт в своите планове. Сега на всяка цена трябваше да намери начин да доведе работата докрай, да склони Ларт да минат без жреца и вожда.

Двамата седяха до огнището и пиеха от пръстени чаши нещо подобно на лещена чорба. Олег вече добре се оправяше в местните обичаи, тази чаша му даваше правото да пита стопанина за всичко, което го интересува, и да разчита, че ще получи точен и изчерпателен отговор, тъй като такава чорба предлагаха само на онзи, когото смятаха за приятел. А Олег стана приятел на Ларт откакто го научи по особен начин да закалява остриетата на своите копия, единственото оръжие, позволено по време на лов. Не беше разрешено копията да се внасят на територията на селището. По въпроса за оръжието бореите имаха цял кодекс от сложни правила, понякога доста противоречиви и объркани. Създаваше се впечатлението, че част от тях са наложени на племето отвън. Може би от роите?

Олег чувствуваше, че разговорът за роите не е особено приятен на ловеца. Въпреки че положението му на приятел на този дом му даваше големи права, той не биваше да злоупотребява с тях. Все пак се осмели да попита направо:

— Ларт, а какво представляват роите, защо си длъжен да им се подчиняваш?

Той му отговори веднага, макар че Олег забеляза как се напрегнаха мускулите на големите му ръце, което говореше, че е ядосан или развълнуван.

— Роите притежават необикновена сила. Те могат да се разпореждат със съдбата.

— Да се разпореждат с какво? — не повярва на ушите си Олег.

— Ако някой не се подчини на рой, може да си счупи крака при лов или да изгори колибата му, може да се разболее или да срещне опасен звяр извън ловната зона, може и да му се строши копието.

— С други думи, заклинанието рано или късно се сбъдва… Добре измислено…

— Не си прав. Роите не са магьосници. Но могат да превърнат хубавия ден в лош и тогава на човек не му върви. С роите не бива да се караш. Те идват и си отиват когато поискат. Виждаме ги рядко, понякога веднъж-дваж през целия си живот.

— Искат ли нещо от твоето племе? Плащате ли им данък?

— Какво е това данък?

— Давате ли им продукти, оръжие?

— Роите не се нуждаят от такива неща. Те не ловуват, дивечът сам идва при тях, когато им трябва. Дървото, от което рой откъсне плод, винаги ражда най-хубавите, най-зрелите плодове. Ако някой рой поиска да утоли жаждата си, ще намери извор на две крачки от себе си. Роите нямат врагове. Всеки звяр, всеки ловец, дори воините от племето дари, които не се страхуват от никого, винаги правят път на роите. В нашия свят съществува само един остров, над който роите нямат власт. Но защо е така, не знам. Хората от нашето племе не ходят в чужди земи, стигат ни и нашите.

— Нима не разменяте стоки с други племена?

— Защо? Всичко си имаме.

— А не ти ли се иска да половуваш по нови места, да видиш нови хора? — не се предаваше Олег.

Ларт дълго мълча.

— Ти ми разказа за своя свят. Той е устроен другояче. Тук човек не живее дълго. Ние нямаме време за чужди земи.

Ларт помръкна и Олег изведнъж си спомни, че всички членове на племето бореи бяха все млади хора, сред тях почти нямаше старци, като изключим жреца и вожда… Помисли си, че сигурно има сериозна причина, за да умират хората млади в тази страна на непрекъснато изобилие, където едва ли не на всяка крачка целогодишно зреят годни за ядене плодове. Помисли си и друго: че не е много тактично да разпитва Ларт, има неща, за които е трудно да се говори пред чужденци. Но ще мине време и те няма да бъдат чужди тук. За да стане това, трябва да се съобразяват с тукашните обичаи и нрави, дори и да не им е приятно. Олег бавно се изправи, сбогува се със стопанина и тръгна към вратата. Ларт го спря, когато прекрачваше прага.

— Непременно ли трябва да отидеш до земята на роите?

— Там остана моята лодка. Вие я наричате „огнена колесница“.

— А в нея има ли копия?

— Копия ли?

— Копия с остри наконечници, каквито ме научи да правя, дълги и много здрави копия, които могат да стигнат до небето.

Олег се опита да скрие колко го смая въпросът на Ларт.

— Да, в моята лодка има такива копия. За какво ти трябват?

Добродушното лице на Ларт помръкна. Върху широкото му открито чело се появиха бръчки, той отметна назад дългите кичури коса, които падаха на раменете му изпод бронзовия обръч. Вероятно съжаляваше, че е подхванал този разговор.

— Трябва ми не обикновено копие, а такова, с което мога да убия стрик.

— Какво е това стрик?

— Ти почти нищо не знаеш за нашата земя. Със стрика плашат децата. Родителите ми умряха млади… — Ларт млъкна и се обърна.

— И виновен за това беше стрикът, тъй ли?

Ларт кимна, без да се обръща.

— Мисля, че в моята лодка ще се намери копие, способно да убие всеки стрик.

— Тогава ще дойда с теб.

— А какво ще правим с роите?

— Първо идват роите, после долита стрикът. Те винаги са заедно. Досега никой не е успял да убие стрик. Самите рои не са толкова страшни, но заедно със стрика са непобедими. Сигурен ли си, че копието ти е толкова яко?

Олег съжали, че е започнал този разговор. Той помнеше правилата, които забраняваха използуването на земно оръжие на чужди планети с разумен живот. Правила, продиктувани не от каприза на някой кабинетен чиновник, а от дългия и не чак толкова безоблачен опит, придобит при общуването на хората с Други светове. И тук, след като унищожат този загадъчен стрик, на острова може да избухне война, така вече стана на Гарта, където свирепите хищници, нападнали колонистите, бяха смятани от местното племе за свещени животни, принадлежащи на някакво неизвестно божество. Малко познаваха тази планета и твърде голяма беше вероятността да направят погрешна, неточна стъпка. Той не искаше да лъже Ларт, а не знаеше как да му обясни колко е сложно създалото се положение. И все пак трябваше да се опита, нямаше друг изход.

— Не знам дали ще ме разбереш, приятелю, но ние също имаме свои закони и те ни забраняват да използуваме в чужда страна нашето оръжие, онова, което ти наричаш „яко копие“. Може би по-късно, когато ви опознаем по-добре, ние ще можем да помогнем на твоя народ, но сега ти трябва да ни помогнеш.

— Ларт не търси отплата за своята помощ! Но ми обещай да вземеш своето най-яко копие. Ще ти покажа стрик, а ти сам ще решиш какво да направиш.

Това условие бе приемливо за Олег и двамата повече не засегнаха тази тема. Не се приготвяха дълго. На другата сутрин те се срещнаха при завоя на реката, отвъд която започваха владенията на роите.

Мрачен и мълчалив, Ларт отблъсна от брега повален от бурята ствол и след като се увери, че ще издържи двама души, направи знак на Олег да го последва. На отсрещния бряг, в който сега опря дървото, направлявано от уверената ръка на Ларт, не се чуваше никакъв шум. Близо минута той стоя неподвижно, ослушвайки се, после внимателно се мушна в храсталаците, като подкани Олег да тръгне след него. Ларт го водеше по нов, по-пряк път, но въпреки това той скоро позна извивката на реката, която запомни при кацането. Заобикаляха ги познатите храсталаци, от които изскочи „странникът“ с паяковите крака. Ларт удвои вниманието си. Движенията му станаха бавни и плавни. Непрекъснато се ослушваше. Но никакъв звук не нарушаваше тишината. Дори крясъците на кукувиците, които долитаха откъм противоположния бряг, достигаха дотук приглушено. Сърцето на Олег заби по-бързо, когато разтвори клоните и видя поляната, насред която стоеше лодката. Бледи сребристи отблясъци играеха по бордовете й. Пясъкът беше засипал старите следи, а нови не се виждаха. Стори му се, че през цялото време нито едно живо същество не се е приближавало до лодката. Олег знаеше, че другояче не можеше и да бъде. Защитното поле, което се включваше автоматично след всяко тяхно излизане, нямаше да допусне на поляната чужд човек. На откритото място, което ги отделяше от лодката, нищо не ги заплашваше, но Ларт замръзна на мястото си, като изнесе напред късото си копие. Свикнал да се доверява на интуицията на своя приятел, Олег последва примера му. Секундите летяха в пълна тишина, без да се случи нещо, но ето че най-сетне Ларт се размърда и прошепна само с устни:

— Там има рои…

Сякаш в потвърждение на това отдясно на поляната изскочиха трима души и се спряха на тридесет-четиридесет метра от храсталаците, които скриваха Олег и ловеца. Сега те им преграждаха пътя към лодката и макар че ръцете им не държаха оръжие, а в небрежните им пози не се долавяше нищо застрашително, тревогата на Ларт се предаде и на Олег. Твърде изненадваща беше появата на непознатите. Облеклото и на тримата бе съвсем скромно: къси платнени ризи, стегнати в кръста с колани и украсени с нещо подобно на орнаменти или символични рисунки. На краката си носеха сандали от нещавена кожа, сигурно удобни и леки. Онзи, който стоеше встрани от другите, държеше в ръце странни дървени тръбички, които влизаха една в друга и наподобяваха тояга или копие без наконечник. Ако се съдеше по начина, по който се бяха разположили, и по насмешливите им погледи, насочени към гъсталаците, роите наистина знаеха за тяхното присъствие. Олег се изправи и каза на Ларт:

— Каквото и да се случи, не мърдай оттук. Чакай ме.

Без да обръща внимание на протестите на Ларт, той разтвори храсталаците и стъпи на поляната. Роите не помръднаха, дори не се обърнаха, само онзи, който стоеше на пътечката, водеща към лодката, като гледаше встрани, рече:

— Насам е забранено, чужденецо.

— Лодката е наша. И ще идваме тук винаги, когато имаме нужда от това — спокойно отвърна Олег и без да бърза, продължи по пътечката. Но едно малко камъче, кръгло и хлъзгаво, се оказа точно на мястото, където щеше да стъпи. Кракът му се подгъна и съвсем неочаквано Олег се просна на земята.

— При роите не се идва без разрешение, знае го всеки дивак.

Ето каква била работата… Олег седна, вдигна камъчето и с точно и изненадващо движение го запрати напред. Камъчето улучи в слънчевото сплитане застаналия на пътеката човек и той се преви от болка.

— Това е за дивака. Не е учтиво така да се посрещат гости.

Олег се изправи и изтръска пясъка от дрехите си. Сега другите двама рои застанаха на пътеката и му преградиха пътя към лодката. На Олег никак не му харесваха дървените тръби, застрашително насочени към него, ами ако бяха някакво непознато оръжие, и той вече се канеше да ги избие от ръцете им, когато роят, когото така болезнено удари, изведнъж вдигна ръка, за да предотврати намерението му.

— Стойте. Нека първо да покаже пътя към небесната лодка.

— Добре — усмихна се Олег, — това е съвсем лесно. Вървете след мен.

Олег знаеше, че защитното поле се настройва индивидуално и няма да допусне страничен човек до лодката, тъй че не рискуваше нищо. Но за всеки случай се обърна и след като се увери, че Ларт не се е показал от храстите, доволно се усмихна. Този човек му харесваше все повече и повече. Въпреки гордостта си и вродената си независимост, той прекрасно разбираше колко важно е да си дисциплиниран в сложна обстановка и ако по пътя дотук Олег се подчиняваше безпрекословно на всички негови указания, то сега, когато бяха близо до лодката, Ларт на свой ред безусловно изпълни неговото нареждане — и без съмнение щеше да стои в гъсталаците дотогава, докато не се върнеше Олег.

Останалото беше съвсем просто. Олег свободно премина през защитното поле, сякаш не съществуваше никаква преграда, а тримата рои, които вървяха непосредствено след него, отскочиха назад, отхвърлени от осезаема и еластична стена. В същия миг онзи, с дървените тръбички, вдигна една от тях и на границата на защитното поле, на мястото, където допреди малко беше гърбът на Олег, лумна пламък. Не напразно се страхуваше от тези тръбички. Когато се приближи до лодката, люкът се отвори, а на границата на защитното поле изригна още един пламък. Ако се съди по мощността, оръжието наподобяваше реактивна пушка… биваше си ги тия дървени пръчици, примитивното оръжие на древните народи. Едно е ясно — не са толкова прости тези рои, както биха искали да изглеждат. Сигурно някъде имаха производствена база, такива тръбички не растат по дърветата, я.

Щом люкът се затвори и Олег се обърна към пулта, погледът му бе привлечен от разходомера на горивото. Беше останало съвсем малко активно вещество, много по-малко, отколкото след кацането… В условията на тази планета защитното поле поглъщаше толкова енергия, че акумулаторите работеха на границата на възможностите си, още две седмици такъв режим и в тях изобщо няма да остане нищо. Олег седна в креслото на пилота и се замисли. Батериите ще се изтощят след няколко часа, не действуват индивидуалната защита, оръжието, предавателите. Енергията сякаш потъва вдън земя. Планетата я изсмукваше като помпа. Незабавно трябваше да предприеме нещо. Но какво? Можеше да програмира защитата така, че да се включва само при подаден от датчиците сигнал за опасност. Не е толкова сигурно, като при постоянното поле, затова пък ще имат защитни ресурси почти за месец напред. Само да намери тук активно вещество, което да замени горивото… Но откъде да го вземе? По принцип преобразувателите на лодката можеха да използуват и обикновена вода за водороден синтез, но водата на тази планета се оказа особена, в нея липсваше деутерий — изотопът на тежкия водород, — а без него нямаше да започне реакция. Подходящи бяха и тежките уранови елементи, но за да ги намери, трябваше да направи специални геоложки проучвания, пък и за сондирането отново ще е необходима енергия — получаваше се затворен кръг.

Един месец не беше малък срок, но ако през това време не измислят нещо, ще трябва да се разделят с лодката. И тя ще попадне в чужди ръце, не току-тъй дежурят роите тук. Олег си спомни колко безпомощен се почувствува на арената, когато дронът се нахвърли върху Ротанов, а неговият бластер вместо плазма изплю безобиден пламък. Ако се вярва на разказите на Ларт, тук има зверове по-страшни и от дрона. Пък и въобще, ако не използуват оръжие срещу хора, а разполагат само със сигурна защита, те щяха да се чувствуват много по-спокойни на чуждата планета и щяха да накарат роите да се съобразяват с тях. Трябваше да измисли нещо още сега. Тъй като, щом излезе от лодката, роите няма да му останат длъжни… Спомни си синкавия пламък, изригнал зад гърба му, и настръхна — разбира се, защитата на скафандъра ще действува час-два с току-що заредената батерия, но къде е гаранцията, че за това време ще успеят да се избавят от роите? Ами ако ги последват в селото? А ще трябва да помогне и на Ротанов, не току-тъй го прати до лодката. Мозъкът му трескаво работеше, той упорито търсеше изход, замисляше и отхвърляше различни варианти — навсякъде опираше до енергията. Механизмите на планетарния комплекс, изобщо всички земни механизми работеха с малките, но с изключително висок капацитет мезонни батерии и щом останеха без тях, ставаха безпомощни… Но някога, преди да се появят тези батерии, на Земята е съществувала добра техника и оръжие… „Стоп, заслужава си да се помисли по това.“ Разбра, че най-после му е хрумнала наистина ценна мисъл. Щом засича съвременното оръжие, ще трябва да се направи нещо по-просто, което ще действува ефикасно в условията на тази необикновена планета. При това правилата за извънземни контакти позволяваха в случай на необходимост да се използуват оръжие и снаряжение, които не се различават съществено от известните на местната цивилизация. Ако успее да измисли такова оръжие, ще изпълни и молбата на Ларт… Роите използуват реактивни пушки, значи за тук ще са подходящи взривни химически вещества. Дребна работа, трябва да определи състава, да изчисли скоростта на отделяне на газовете по време на взрива и да направи оръжие, годно да действува на такава основа. Докато работят механизмите на лодката, няма да е трудно да свърши всичко необходимо, по-сложно ще бъде с изчисленията, в паметта на малкия мозък, управляващ лодката, едва ли ще се намерят нужните данни. Ще се наложи да си припомни всичко, което е учил в училище. Олег включи екрана, направи предварителни изчисления и сега в общи линии знаеше какво му е потребно. Все пак няма да мине без експеримент, следователно трябва да зададе предварителна задача на планетарния производствен комплекс. Ще са му необходими чертеж и общ принцип на действие, изходни данни. Всичко останало е работа на изчислителния център… Докато има енергия, той е господар на положението. И тъй, какво му е нужно? На първо място, химическо вещество, което да отделя при нагряване или удар достатъчно количество газ. Но той не биваше да изтича с голяма скорост, защото цевта нямаше да издържи. Може би някакво нитридно съединение… Олег неколкократно набира на пулта различни комбинации и конверторът послушно произвеждаше малки дози от веществата, после ги изпробваше в затворена камера, измерваше налягането и подаваше нова задача. След два часа напрегната работа отново бе открит пироксилиновият барут, с основание забравен на Земята. След това се зае да изчисли състава на стоманата и дебелината на цевта. Цифрите от предварителните изчисления бяха записани на чертежа. Най-сетне в общи линии Олег разбра какво се е получило — нещо средно между старинна барутна карабина и реактивна пушка. Оръжие с миниатюрни размери, но годно да убие всяко животно. Трябваше да увеличи масата на куршума и калибъра на оръжието. Затова пък цевта излезе къса и ако постави сгъваем приклад, карабината можеше да се носи на колана… Оставаше мерника и за него Олег не пожали време. Бластерите изхвърляха широк лъч и не бе задължително да се грижиш за точността на попадението, тъй че те не притежаваха снайперски навици. Изхождайки от тези съображения, той монтира на края на цевта мощна съвременна оптика с коригиращо устройство. Олег постави чертежите и окончателните изчисления в машината и се замисли. Роите разполагаха с реактивно оръжие, бореите — с примитивни копия, които всъщност бяха забранени. Островът не бе голям и с реактивното си оръжие роите без много труд можеха да защитят селищата на бореите от опасните животни. Ала бореите, кой знае защо, умираха млади, докато роите май не се тревожеха много от това.

Имаха ли право да се намесват в този объркан баланс на силите, след като още не са разбрали кой какъв е? Може би ще имат време да се ориентират; оръжието лесно може да се пусне в ход, но много по-мъчно е да се премахне причиненото от него зло. А послушните механизми на долния етаж на лодката не преставаха да боботят, изпълнявайки поставената задача. Хората не биваше да станат пионки в нечия чужда игра, не затова Земята ги бе пратила тук. Но сега не трябваше да мисли по общите стратегически въпроси. От него се искаше нещо много по-просто — да се върне при Ротанов и да му помогне, ако успее. Пътят се оказа по-сложен, отколкото очакваше. Много време беше загубено. Защо ли им е лодката на роите? Поведението им никак не приличаше на обикновеното любопитство на невинни диваци… Скептицизмът, с който посрещна разказите на Ларт за свръхестествените възможности на роите, понамаля, след като под крака му попадна оня камък. Разбира се, в основата на умението им да се разпореждат със съдбата има обективни причини, но ако то е възможно по принцип и те наистина го владеят, няма лесно да се справи с роите и неговите барутни оръжия могат да се-окажат детска играчка… Е, това тепърва ще се разбере. Въпреки своето могъщество роите не бяха влизали в лодката. Там, където на една сила трябва да се противопостави друга, те се чувствуват неуверени, но могат ли да изхитруват и да нанесат удар от засада, нямат равни на себе си. Ларт не без основание му говореше за копия, които неочаквано се чупят, за замаскирани ями, изпречили се на пътя на някой ловец, когото роите искат да премахнат. Най-добре ще е да избегне сега контакта с роите, да излети с лодката и да я прехвърли на друго място, както искаше Ротанов. Ако горивото не беше на свършване, той щеше да постъпи точно така. Но в условията на Ена един полет, дори на късо разстояние, ще глътне и остатъка от активното вещество. Олег въздъхна и тръгна към люка, който водеше към машинния сектор. В края на автоматичната линия на формуващите агрегати, свързани с конвертора, който произвеждаше необходимите материали, мигаше зелена лампичка, сигнализирайки, че поръчката е изпълнена. Олег извади от приемника още горещото оръжие. То имаше неугледен вид и не беше много удобно. Затова пък по отношение на мощността и точността не можеше да има съмнение. Поръча двеста заряда и още четири карабини и излезе от лодката с твърдото намерение да провери оръжието.

Роите се въртяха наблизо и щом го забелязаха, веднага вдигнаха дървените си тръбички. Двата пламъка, избухнали на границата на защитното поле, ги накараха да се откажат от безполезната стрелба. Изглежда, не разбираха какво става и не можеха да си обяснят неуязвимостта на човека. Защитното поле имаше еднопосочно действие. Отвън то не пропускаше странични материални предмети, затова пък пътят навън беше открит. Олег реши да се възползува от това. Интересно, как ли ще се държат тези сигурни в своята безнаказаност надменни повелители на съдбата, ако сега си разменят ролите? Той бавно вдигна карабината и започна да се прицелва. Прикладът беше неудобен, затова пък оптиката надмина всичките му очаквания, той можеше да разгледа старателно оскубаната клиновидна брадичка на роя, чието лице сега изпълваше кръстчето на мерника. Олег свали дулото по-ниско, премести го малко надясно и плавно натисна спусъка. Тежкият куршум със свистене се заби в скалата на половин метър от роя. Каменните отломки и оловните искри го накараха да подскочи. Той с вик се спусна към храстите. Вторият изстрел откърти изпод краката му голяма буца земя. Роят се препъна в нея и уплашено се скри в някакъв процеп на скалата. Вторият рой вдигна своята тръбичка и стреля три пъти поред в Олег.

— Продължавай, продължавай… Свикнал си да стреляш по обезоръжени хора, а как ще ти хареса това?

Олег улови в кръстчето на окуляра края на дървената му тръбичка, оптиката му даваше възможност да изпрати куршума с точност до сантиметър. Увери се, че е така, след изстрела, когато разцепените на трески останки от оръжието се разпаднаха в ръцете на неговия противник. Още два-три изстрела и роите изчезнаха от поляната. Пътят беше свободен. Той се върна в лодката, взе боеприпасите, другите карабини, комплект батерии и вече се канеше да тръгва, когато си помисли, че случайностите на тази планета са прекалено много. Както и неочакваните и непредвидени положения. Ами ако обстоятелствата се стекат така, че в края на месеца никой от тях не успее да се върне тук! Не биваше да рискува. Олег отиде до пулта и набра на управляващия център програма, според която последните останки от енергия в акумулаторите да бъдат изразходвани за унищожаване на лодката. Сега поне щеше да е сигурен, че тя няма да попадне в чужди ръце. Олег метна на рамо тежката торба, зареди с нова батерия защитния си костюм и потегли.

Ларт го чакаше на същото място, където го остави. Явно битката, която се разигра до лодката, страшно го бе поразила. Ловецът беше по-мрачен от облак.

— Няма да ни се размине. Роите ще ни отмъстят.

Олег се усмихна.

— Сега имаме копия, каквито искаше. Вече няма да ни е страх от роите.

— Техните копия са по-яки. Те никога не прощават обидата.

Сякаш в потвърждение на думите му, огромното стъбло, покрай което минаваха, неочаквано се прекърши. Тежкият ствол с остри като бръснач ръбове се стовари върху гърба на Олег. Ако не беше защитният му костюм, щеше да умре на място. Ударът беше толкова силен, че костюмът, станал монолитен в момента на удара, потъна на няколко сантиметра в земята, а стъблото отлетя встрани.

— Не се шегуват — промърмори Олег. — Ако продължават така, наистина ще си изпатим. Но сигурно и те имат слабо място. Трябва да разберем откъде са дошли и какво представляват в действителност тайнствените им способности да измислят такива поразии.

— Цялата им сила идва от стрика. Когато долети стрик, умират много бореи, а роите стават непобедими. Ако твоето копие срази стрика, ние ще се справим с роите.

— В такъв случай да търсим твоя стрик.

— Не е нужно да го търсим. Той ще прелети покрай онази скала. Ако успеем да се доберем до върха и роите не ни убият по пътя, ти ще видиш стрика.

6.

Гигантското четиридесетметрово тяло на крилатия змей обви храма. Шестте чифта ципести кожести крила се събраха в уродлива издутина на гърба. Тежката ръбеста глава завършваше с тясна, издадена напред част, пълна с остри дълги зъби. Сега от нея непрекъснато се показваше и изчезваше раздвоен розов език, грапав и покрит с пяна. Змеят дишаше тежко. Летенето му беше отнело много сили и сега си почиваше, удобно разположил дългото си тяло между издатините на храма. Той долиташе тук години наред и всичко, което щеше да се случи след няколко минути, винаги се повтаряше до най-малките подробности. Пораждаха ли се някакви мисли в тази малка в сравнение с огромното му тяло глава? Или я владееше само желанието да се наплюска, да се наспи и да утоли жаждата си?

Така или иначе, змеят беше свикнал с повтарящия се ритуал. Беше стар, безнадеждно стар и затова го измъчваше умора и глад. Той се прозя, изтегна се и хилядите стави на многометровия му гръбначен стълб запращяха. Време беше да пристъпи към работа.

Ротанов не виждаше цялата картина от дъното на каменната чаша и не можеше да си представи размерите на чудовището. Вероятно затова главата, която се показа в кръглия отвор, не му направи особено впечатление. Сигурно очакваше нещо по-голямо. Триметровата паст, бълваща зловонен дъх, и грамадните като чинии празни мътни очи му се сториха твърде просто решение на въпроса. Не беше срещал такива чудовища на Земята на Брамов. Но не се смути, не загуби нито секунда. Шията на змея беше необикновено дебела и неповратлива. Чудовището не бързаше и на Ротанов му бяха достатъчни тези няколко мига. Той успя да изтласка жената, да се изплъзне от изтракалите до ръката му зъби, да извади ножа и да нанесе първия удар, преди главата да се отдръпне встрани и нагоре. Но не сполучи. Острието се плъзна по роговите люспи, без да докосне очите, само сряза езика на змея. Страшен рев огласи кулата. Ротанов си помисли, че ще му се спукат тъпанчетата и ще се срутят каменните зидове на храма.

Едва по този рев той почувствува и оцени цялата титанична сила на чудовището, което ги нападна. И почти веднага последва нова атака, сега вече насочена към самия Ротанов, много по-точна и по-стремителна от първата. И въпреки това той отново успя да се измъкне. Главата на змея със страшна сила се блъсна в стената. На всички страни полетяха камъни, стената се пропука, чудовището отново изрева и за миг загуби ориентация. Това беше добре дошло за Ротанов, той се озова до него и заби дълбоко ножа в устата на змея. Направи го почти инстинктивно, без да разчита на успех, искаше само да открие уязвимо място в бронираната от всички страни глава, която напомняше накрайник на гигантски таран. Ножът беше дълъг, сякаш неизвестният оръжеен майстор специално беше пресметнал дължината и здравината на тези синкави неогъваеми остриета. Змеят направи опит да затвори челюстите си и окончателно заклещи ножа, който му причини неочакваната болка. За известно време той беше лишен от възможността да използува най-силното си оръжие — острите половинметрови бивни и дългите редици от зъби, но и Ротанов остана без ножа си… Заслепено от болка, животното неистово ревеше. Ротанов се обърна към жената. Тя стоеше до стената, на съвсем друго място, не там, където я изблъска в началото на двубоя, изправена в цял ръст, скръстила ръце на гърдите си, гордо вдигнала глава. По лицето й не се забелязваше нито сянка от страх или тревога и той почувствува, че неестественото й спокойствие крие нещо важно.

Змеят издебна удобен момент и отново го нападна. Ротанов отскочи встрани, но този път не много сполучливо. Кракът му попадна в хлъзгавата каша от плодове.

Усети, че губи равновесие и в същия миг се намери на пода. Високо над него дебелата двуметрова шия на чудовището се скъси и изду. Щитът на неговата глава сега беше насочен право в гърдите му. Ротанов си помисли, че сега няма да се измъкне. И го прие със спокойствие и безразличие, сякаш се отнасяше за друг човек. Виждаше му се съвсем глупаво и нереално да умре под тази многотонна грамада от месо. А главата вече се бе устремила надолу. Безучастна досега, жената изведнъж пристъпи напред и вдигна ръка, все едно че искаше да закрие беззащитното му тяло. Устните й зашепнаха някакви непознати и странни думи. Главата на змея неочаквано се отдръпна, като че ли бе срещнала невидима преграда. Отмести се назад и изчезна.

Ротанов вече бе на крака. Няколко мига той гледа жената, мъчейки се да осмисли току-що видяното.

— Знам едно древно заклинание, понякога помага…

— Разбира се, че е заклинание… Как не се досетих веднага! Толкова е просто!

— Не ми ли вярваш?

— Ще повярвам в каквото искаш, стига да се отървем от змея.

Тя поклати отрицателно глава.

— Това е невъзможно. Няма да се отървем… Не биваше да го правя, но той искаше да те убие и ето че сега знае…

— Какво знае?

Тя не отговори. Ротанов се спусна към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси. По шума, който вдигаше горе чудовището, Ротанов се досети, че краткият отдих всеки момент ще свърши.

— Хайде, нямаме време! Кажи ми какво знае, по-бързо!

— Разбра, че не съм борейка. Те ме преследват от много години и сега няма да ме оставят на мира. Змеят… Той не е толкова страшен. Много по-страшен е остров Рин. Трябваше да ме послушаш и да останеш в храма. А сега…

Тя не довърши, защото отгоре върху тях връхлетя тежко, шумолящо кълбо от пипала. Ротанов се бори няколко минути. Но беше невъзможно да се противопостави на тези подвижни еластични въжета. Те се оплитаха около него, стягаха го, пречеха му да диша. Дебелите и силни, наподобяващи тялото на питон, необикновено гъвкави и подвижни пипала за две-три минути направиха онова, което не бе по силите на зъбатата паст. Ротанов почувствува, че не може да мръдне. Пипалата го стискаха като в менгеме, той се задушаваше и не виждаше почти нищо освен тези извиващи се, покрити със суха и гореща кожа, пъргави и жилави въжета.

Змеят разпери едно след друго шумолящите си крила, които напомняха платната на древен платноход, и излетя, като с мъка отлепи тежкото си тяло от стените на храма. После бавно започна да набира височина, отнасяйки със себе си Ротанов и жената, здраво омотани в пипалата.

Позицията, която избра Ларт, изглеждаше удобна и почти непристъпна. Единствената пътечка, която криволичеше между сипеите по стръмния склон на планината, прекъсваше тук. На върха имаше малка, плоска като чиния площадка, заградена от всички страни с канари и огромни морени. Олег залегна зад една издатина и се огледа. Никой не би могъл незабелязано да се изкачи до тях. Докато не свършат патроните, нямаше от какво да се страхуват. Скъпо ще им струва на роите тази битка.

Минаха два часа откакто върху Олег се стовари онзи ствол, роите ги подгониха през гората и ги притиснаха към скалите, за да им отрежат пътя от селището на бореите.

Реактивните снаряди се сипеха като презрели плодове от дървета. Нито веднъж не успяха да видят преследвачите си, толкова изкусно се криеха роите. Когато Олег разбра, че напрежението в батериите отново е започнало да пада, двамата с Ларт смениха позицията. И ето че сега се намираха върху скалата на стрика. Роите сигурно бяха обкръжили това самотно възвишение и нямаше да ги пуснат оттук. Може би щяха да издържат до залез слънце и ако имат късмет, вечерта ще направят опит да се измъкнат.

Олег насочи мерника покрай пътечката. Нищо не помръдваше, в синкавия окуляр на мерника проблясваха само неподвижните камъни. Роите са внимателни, няма да се катерят безогледно и да излагат скъпоценните си глави на куршумите. Те ще измислят нещо друго, някаква нова злина. „Роите не обичат честния двубой“ — каза Ларт, а той добре ги познаваше. Не мина и половин час, когато долу на пътечката се показа парламентьор, който размахваше черен лист от джута — при бореите това беше равнозначно на бяло знаме.

— Не му вярвай. Роите ще предложат мир, ще те наградят, ако се съгласиш да напуснеш тази скала.

— Нека поне да ги изслушаме.

— Опасно е. Убий го.

— Нима бореите убиват пратениците, когато идват с клонче от джута?

— Не. Но за тези, които са започнали война с роите, не съществуват закони.

— Значи не сме първите? Някой вече се е опитвал да се противопостави на роите?

— Сред бореите има смели воини. Те нарушиха забраните и не се завърнаха. Никой не разбра как са загинали. И ние няма да се върнем.

Олег спусна предпазителя на карабината и се ослуша. Шумът от стъпките на идващия по пътечката човек не достигаше до тях, чуваше се само свистенето на студения предутринен вятър.

— Ние също имаме свои правила. И няма да ги нарушим дори заради роите.

Олег разкопча раницата със скромните хранителни припаси, които взе от лодката, и извади няколко кутийки с шарени етикети. Консервирани сосове и плодово желе — май подхождаха за случая. После разгърна върху един камък лист амбалажна хартия и се зае да подрежда импровизираната трапеза, като добави и шепа ароматични плодове, откъснати по пътя.

— Какво правиш? Гладен ли си? — не издържа Ларт, който наблюдаваше с нарастващо изумление неговите приготовления.

— При нас е прието да посрещаме гостите си на трапеза.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Да не си намислил да гощаваш роя?! — Ларт се стъписа. — Той няма да приеме поканата ти, човече, а ако я приеме, тогава знай, че оня, който седне на една маса с рой, не може да се върне при племето си. За него има само един път — към остров Рин.

— Ние уважаваме чуждите закони и правила. Но сега това засяга единствено мен. Ти можеш да не ядеш. Никой не те принуждава.

Без да крие възмущението си, Ларт се отправи към далечния край на площадката. Чу се шум от свличаща се пръст и след малко роят се появи. Имаше важен и сериозен вид. Трите лъскави ленти, които украсяваха неговото наметало, говореха за високия ранг на пратеника. Олег тръгна срещу него.

— Лек ли беше пътят? — започна той с обичайното приветствие на бореите. Роят се усмихна.

— Виждам, че добре си научил нашите обичаи, чужденецо. Пътят не беше лек и аз не съм дошъл тук, за да водя празни разговори.

— Не бързай. Първо утоли глада си, щом пътят ти е бил труден, това ще помогне на нашия разговор.

— Роите познават силата на онези, които летят на огнени колесници, и затова ти предлагаме да се споразумеем при честни и почтени условия — рече роят, като окончателно отхвърли предложението на Олег да седнат на трапезата.

— Роите, които срещах преди, не искаха да разговарят.

— Те са обикновени воини. Беше им възложено да пазят лодката и те нямаха право да разговарят с теб. Затова сега съм дошъл аз.

— И какво ще ни предложат роите? — попита Олег и уж непринудено и случайно придърпа към себе си салфетката с храната.

Бореите смятаха, че ако някой от събеседниците по време на важни преговори отделя време за ядене, това говори за мирните му намерения, а на него много му се искаше възникналият конфликт с роите да завърши с примирие. За да се ориентират в обстановката на планетата, на тях им беше необходим мир с всички племена, които я населяваха. От друга страна, Олег разбираше колко неизгодно и дори опасно е да показва своята слабост. Прекалено откровеното желание за мир можеше да се изтълкува погрешно и затова, след като държа известно време плода в ръцете си, той го остави и зачака отговора на своя въпрос. Роят, който внимателно следеше всичките му действия и не пропускаше нито един негов жест, се намръщи.

— Онези, които летят на огнени колесници, често се намесват в работи, които не разбират, и това винаги завършва зле.

— За кого? — с невинен тон попита Олег.

— Преди всичко за тези, които се намесват, а също така и за бореите, на които искате да помогнете. — И роят хвърли многозначителен поглед към Ларт. — Намираш се на скалата на стрика и си дошъл с оръжие, нарушавайки всички наши закони. Човекът, който те е довел тук, ще заплати за тази своя постъпка с живота си. А за теб е най-добре да се върнеш в родината си. Никой няма да ти попречи. Пътят е свободен. Роите са готови да забравят нанесените обиди, ако си отидеш с мир.

— Не сме ви обидили чак толкова много. И преди да ти отговоря, искам да знам защо преследвате нашите приятели бореите?

— Ние не преследваме никого, само управляваме нашата страна. Не можеш да управляваш, ако не прилагаш строги мерки. Всеки народ си има свое определено място на Ена.

— И кой го определя?

— Искаш да знаеш прекалено много, чужденецо.

— И вас някой ви управлява, нали?

— А нима вие не се подчинявате на своята съдба?

Олег се усмихна.

— Не винаги. Понякога я променяме.

— Никой не може да се противопостави на неизбежното, а от две злини човек винаги избира по-малката. И вие сега ще трябва да напуснете тази скала.

Все така усмихнат, Олег взе един плод, отхапа от него и едва тогава каза:

— Няма да се махна оттук, преди да разбера какво представлява този стрик.

— В такъв случай и двамата ще загинете.

— Въпреки това ще останем тук.

Роят въздъхна и се изправи.

— Знаех си, че няма да мога да те убедя. Но на мен ми харесва вашата смелост и на сбогуване ще ви кажа: не роите, а други ви желаят злото.

И пратеникът бавно тръгна по пътечката. Скоро шумът от стъпките му затихна, погълнат от свистенето на студения вятър, който връхлетя върху върха от изток. Сякаш вятърът плачеше за нещо, развихряйки се над назъбените скали. Изминаха няколко минути в пълно мълчание.

— Всичко предсказано от роите се сбъдва — мрачно рече Ларт и сякаш в потвърждение на думите му скалата под краката им се разлюля. Проехтя мощен подземен тътен. Очертанията на околните скали се размазаха.Олег видя как от близката канара се откъснаха огромни късове скална маса и с грохот се изтърколиха надолу. Вторият подземен трус го повали на земята.

Ротанов не чувствуваше болка. Сякаш беше омотан в дебел гумен маркуч, гъвкав и еластичен, който плътно обвиваше тялото му и сковаваше движенията му, но не му причиняваше болка. След упорита борба успя да свие ръцете си в лактите и да ги приближи към тялото си. Опирайки се на колене и лакти, той поразхлаби захвата на пипалата, човек дори можеше да си помисли, че са омаломощени, но той знаеше, че не е така. В определен момент мускулите му се напрягаха и тогава пружината, усукала се около него, ставаше твърда като стомана. Но най-лошото бе, че се чувствуваше напълно безпомощен, дори не можеше да разбере какво се е случило с „Онази, която крие лицето си“. Повика я, но скоростта беше голяма и свистенето на вятъра заглуши гласа му. Той не се отказа от опитите да освободи поне главата си. Най-после успя да направи тесен отвор, през който можеше да вижда. В червеникавата утринна светлина той съгледа под себе си неясните очертания на гори и хълмове. Нямаше представа колко време е минало. Островът в тази посока вероятно се простираше много надалеч, във всеки случай море засега не се виждаше. Ротанов насочи поглед надолу. От тази височина местността под него имаше вид на грубо нахвърляно с бои платно и не му беше трудно да я преобразува наум в картографска схема. Сега змеят летеше бавно и на Ротанов му се стори, че започват да губят височина. Прорязаните от прави просеки храсталаци като че ли се приближаваха.

Някъде в далечината той забеляза висока, самотно стърчаща скала, която приличаше на каменен зъб, извисен към хоризонта. Змеят явно се насочваше към нея. Оттам долетя глух и странен тътен. Очертанията на скалата потрепериха и се размазаха. Като че ли някаква непозната чудовищна сила я разтърси от върха до основите. „Земетресение — досети се Ротанов, — долу има земетресение или изригва вулкан… Едва ли ще кацнем там…“ И наистина змеят отново бързо и тежко размаха криле, като се опитваше да си възвърне загубената височина. Успя да го направи, преди да стигне до скалата. Те прелетяха над върха й. Всичко стана толкова бързо, че Ротанов не успя да види нищо друго освен някакво лумнало за миг червеникаво пламъче. И почти веднага рязък гръм разсече въздуха. После още веднъж и още веднъж долу избухнаха пламъчета и тътнежите на втория и третия изстрел ги настигнаха горе в небето. Но преди да проехти третият изстрел, змеят така потрепери, сякаш нажежена игла прободе тялото му. Пипалата му конвулсивно се свиха и на Ротанов му се стори, че това е краят, толкова нетърпима беше болката от желязното менгеме, стегнало гърдите му. Това продължи само няколко секунди, змеят отново полетя плавно, ала сега размахваше крила по-често и не толкова ритмично както преди. Еластичните въжета, които стискаха тялото му, неочаквано се отпуснаха. Опирайки се на крака и лакти, той можеше да се придвижи напред дотолкова, че главата му се оказа съвсем свободна. Тази малка победа го окуражи, той се провря още няколко сантиметра и най-после успя да обърне глава и да се огледа за спътничката си. Но го чакаше разочарование. Живият пашкул на пипалата, който я скриваше, беше непроницаем.

Оттам не се долавяше никакво движение, никакъв звук. Нищо чудно последната конвулсивна хватка на змея да е била прекалено силна и „Онази, която крие лицето си“ вече да е мъртва. А може само да е загубила съзнание, но засега той не можеше да й помогне. Змеят вече летеше по-бързо. Ротанов се вгледа в еднообразната повърхност под него и разбра, че това е морето.

Мина час, а може би и повече. Той търпеливо зачака мига, когато чудовището ще загуби сили. Не се съмняваше, че изстрелите, проехтели от върха на скалата, са го наранили. Само дано се добере до някаква суша. Но змеят отпадаше много по-бързо, отколкото му се искаше на Ротанов. Водата все повече и повече се приближаваше, чудовището все по-нарядко и по-напрегнато размахваше над главата му ципестите си кожести крила. Вече не беше трудно да разхлаби пипалата. Ротанов освободи ръцете си и част от тялото му увисна в празното пространство. Няколко пъти опита да се вкопчи в някой от роговите израстъци по туловището на змея, и най-после успя. Израстъкът се оказа назъбен, грапав и не беше толкова трудно да се задържи на него. Отблъсквайки се с крака от слабо съпротивляващите се пипала, той бавно, сантиметър по сантиметър започна да се повдига нагоре и най-после, обхванал гигантската лапа, се намери седнал върху широката кожеста основа, от която излизаха пипалата на пръстите. Сега можеше да стигне до пашкула, който обвиваше момичето. След дълги усилия той най-после разтегли живата пружина и освободи главата му.

Поривистият свеж вятър донесе със себе си ситни водни пръски. Момичето отвори очи и погледна Ротанов.

— Къде сме?

— Ти си жива! Най-важното е, че си жива… Все още летим, но някой рани змея и май това няма да продължи дълго.

— Змеят е ранен? Не може да бъде. Той е неприкосновен за всички племена. При това го охраняват, освен ако някой от вашите…

— Изпратих приятеля си до лодката, но оръжието, с което стреляха, не беше от нашите. Далече ли е най-близката суша? Ако паднем в океана, няма да се измъкнем.

— До остров Рин змеят обикновено долита надвечер. Един ден път… Но днес той много бърза, чуваш ли колко често размахва крила? На нашата планета няма нищо по-страшно от остров Рин. Чака ни робство, ако стигнем дотам. Унизително, безправно робство, за което вие изобщо нямате представа. Нито историческите ви книги, нито видеокристалите могат да предадат преживяванията на онзи, който го е изпитал. И не се знае дали ще успеем нещо да променим.

— Почакай… Не разбирам… ти знаеш за нашите книги, за видеокристалите? Откъде?

— Аз знам много неща, Ротанов, и ти отдавна се досещаш, че не съм обикновена борейка. Някога бях господарка на тази планета и тогава тук нямаше робство. Но това е дълга история и сега не ти трябват тези безполезни сведения. Ако долетим, ще ти разкажа всичко.

— Нека да ти помогна да се измъкнеш, пипалата все повече и повече слабеят…

— Не бива. Ако змеят почувствува, че няма нищо в лапите си, може да се върне обратно. Пък и аз няма да имам сили да се държа горе.

Тя задълго замълча. Вятърът постепенно се усилваше. За щастие духаше в гърба им и ускоряваше полета. Непосредствено под тях вече играеха яростните гребени на разпенените вълни. Вятърът беше просмукан с влага като гъба и ако не беше плътната тъкан на скафандъра, Ротанов щеше да се намокри до кости. Кой знае колко зле се чувствува тя, помисли си Ротанов и се наведе, за я предпази поне малко от пръските. Но за негово учудване, тя се оказа съвсем суха. Водата не се задържаше по роклята й и се стичаше на едри блестящи капки, все едно че грубото платно беше импрегнирано. Дори на лицето й не забеляза капчици, само очите й блестяха в полумрака с невероятна синя светлина.

— Не съжаляваш ли, че се омъжи за мен? Аз съм един незначителен човек, не умея да ловувам, пък и не бях летял на змейове досега, не знам как да го правя. — Ротанов искаше да се пошегува, но от шегата не излезе нищо, а тя му отвърна с изненадваща сериозност:

— Дълго се колебах, повярвай ми. Не ми беше лесно да направя този избор, защото търсех не мъж, а човек, способен да сподели с мен отговорността за съдбата на многобройните хора на тази планета. И ти се оказа истински мъж. Когато срещнахте в космоса стария кораб, вие не се уплашихте от опасността, рискувахте живота си, решихте да се скачите с него и направихте всичко възможно, за да разберете какво се е случило с екипажа. А по-късно, вече тук, след двубоя с дрона се уверих, че съм намерила онези, които чаках толкова дълго, и че най-после е дошъл краят на моята страшна самота.

— Откъде знаеш за стария кораб? — Въпросът на Ротанов бе насочен към онова, което най-много го порази, сякаш останалото не беше от значение.

— Наблюдавах ви.

Едва сега той си спомни за снимката, която направиха на „Симанс“, и си обясни защо лицето й му се стори познато.

— Жалко, че не знаех по-рано.

— Защо?

— Щяхме да избегнем този безсмислен полет, ненужния риск.

— Но нали летим към Рин. За този остров няма друг път. И само там може да се реши съдбата на този свят. Тъй че нищо не си загубил, пък и ти все едно щеше да полетиш с мен. Ако имаме достатъчно смелост и сила, ако успеем да победим и твоите другари ни помогнат, нещата все още могат да се променят, не е късно… Но за това после, първо трябва да стигнем до острова, а змеят съвсем е загубил сили, ще бъде жалко, ако нашето пътешествие завърши така глупаво, не можех да предвидя и това…

Змеят падаше като огромен аеростат. Тромавото му тяло все още висеше във въздуха, поддържано от трескавите движения на нестройно пляскащите му криле, но опашката му вече докосваше гребените на вълните и след тях оставаше видима пенеста следа.

Ротанов огледа за последен път хоризонта и не видя нищо друго освен еднообразната сивкава повърхност на морето, надиплена от гребените на вълните. Някъде в далечината проблесна светкавица и на слабата й светлина той забеляза за част от секундата очертанията на скали, но в следващия миг ослепителна мълния озари цялото небе и от тези призрачни скали към океана се понесе огромно разклонено изпразване и той си помисли, че там вероятно има нисък буреносен облак.

Колко ли още ще се задържат над морето? Половин час или час. Глупаво е да загине така. Да преодолее това огромно разстояние, почти да се добере до разгадаването на тайната на Ена, да срещне тази жена, да спечели нейното доверие и след всичко това да се озове в студеното враждебно море без надежда, че ще стигне до брега… Наближаваше краят на полета. От водата ги отделяха само няколко метра. Всяка секунда чудовището можеше да се сгромоляса и да ги смаже с тежката си маса. Трябваше незабавно да скочат. От свистенето на вятъра и грохота на вълните нищо не мажеше да се чуе. Той се опита с жестове да й обясни какво да направи, но не му стана ясно дали го е разбрала. Тогава Ротанов решително отстрани оплелите я още живи, но вече почти безсилни въжета, прихвана я, притисна я до себе си и скочи, като се мъчеше да запази равновесие, за да не паднат странично във водата. И все пак не беше преценил точно височината. В полумрака сред бурните вълни лесно можеше да се сгреши. Ударът при падането се оказа по-силен, отколкото предполагаше, и за няколко мига го оглуши. И това беше достатъчно, за да потънат дълбоко. Ротанов се бореше отчаяно, но ръцете му бяха заети и той се издигаше мъчително нагоре. Пред очите му заиграха черни кръгове и когато най-после се измъкна на повърхността и си пое дъх, видя как на стотина метра от тях змеят с рев се сгромоляса във водата. Беше твърде величествен, за да се съпротивлява на вълните. Няколко минути главата му все още стърчеше над водата, заливана от вълните, но скоро двамата останаха сами върху повърхността на необятния враждебен океан.

7.

А на Земята по това време валяха непредвидени дъждове. Обширният циклон, премествайки се от екватора в северна посока, не се поддаваше на въздействието на метеоролозите. Времето бе като побесняло. През последните две години, откакто „Каравела“ се върна от неуспешната експедиция, в която загуби специалната група, циклоните следваха един подир друг, без да се интересуват от усилията на земната метеорологична служба. Планетата сякаш бе решила да докаже на своите самоуверени деца, че въпреки всичките им мощни технически играчки, в природата съществуват сили, неподвластни на тях.

Ракетопланът, който пътуваше по маршрута Земя — База, заобиколи Луната, после разтвори невидимите куполи на гравитационните парашути и започна бавно да се спуска. Слънцето блестеше в илюминаторите. Светофилтрите не можеха да се справят напълно с ослепителната му светлина. Примижала, Ана се опитваше да разгледа приближаващата се плоскост на лунния кратер. Базата не се виждаше. Основните й помещения, хангарите на звездните кораби, работилниците и жилищните сектори — всичко се намираше дълбоко под повърхността на Луната и само диспечерската кабина на стария космодрум се открояваше сред сивия фон от еднообразни скали.

Отвисоко кабината приличаше на гигантски планински кристал, естествена рожба на дивата лунна природа. Източните й стъклени стени, осветени от слънчевите лъчи, хвърляха стотици разноцветни отблясъци. Все едно че сред мъртвите черни кратери и сивите хребети сияеше скъпоценен камък.

— След пет минути ракетопланът ще кацне, моля затегнете коланите и вдигнете креслата…

Ана позакъсня да изпълни последната молба и тъмният защитен купол, подчинявайки се на командата на автомата, се спусна върху нея, като я откъсна от външния свят. На малкия екран пред лицето й пробягваха редове от последните новини:

„… Завърши строителството на флагманския кораб «Орфей». Ескадрата от сто и четиридесет кораба е готова да стартира към района на Черната планета. Черните кораби извършиха ново нападение върху външните бази на седма колония. Атаката е отбита. Унищожени са осем от десетте противотанкови кораба. От наша страна загуби няма. Днес Висшият съвет утвърди кандидатурата на Торсон за длъжността командир на ескадрата. Решено е ескадрата да стартира към Черната планета след един месец. Завърши и подборът на участниците. От двеста хиляди доброволци комисията избра осемстотин специалисти, които не се числят към корабните екипажи. Учените, инженерите и техниците, които влизат в тази специална група, ще образуват научното ядро на експедицията и ще осигуряват изпълнението на проекта за енергиен пробив в обвивката на Черната планета…“

Ана затвори очи и въздъхна тежко. Тя не влизаше в числото на тези щастливци, макар че направи всичко, което зависеше от нея. Комисията постави твърде високи изисквания към подготовката и физическото състояние на кандидатите, а тя получи тежко наследство от Хидра, много страдания, болести и мъка преживя в своя млад живот, на други биха стигнали и за два живота… Тя неволно завидя на младите загорели младежи и девойки, които се учеха в земните интернати и не познаваха жестоката хватка на чуждите планети. За тях е открит пътят, не за нея. Надяваше се, че ще вземат предвид нейния опит, но вероятно медицинското заключение е било толкова неблагоприятно, че й отказаха, и сега й оставаше една-единствена възможност. Командирът имаше право да включи в състава на експедицията десет души, без да се съобразява със заключението на комисията… Само че дали щеше да се съгласи? Как ще убеди Торсон по време на краткия разговор? Как да му предаде чувството си за безизходност, породено от безвъзвратната загуба на най-близкия й човек? Дали щеше да я разбере, дали щеше да се съгласи, че тя трябва да бъде там, че не може да не бъде… Ще пожелае ли изобщо да я изслуша, кой знае колко е зает в тези предстартови дни! Какво го интересуваше молбата на някаква непозната биоложка, бивша колонистка, летяла някога от Хидра на неговия кораб? Сигурно и лицето й беше забравил, минаха толкова години оттогава…

Корабът едва забележимо се залюля. Защитният капак с продължително свистене се отдръпна нагоре и се сгъна над главата й като едва забележима хармоника. През илюминатора се виждаше бетонната повърхност на плочата, която затваряше шлюза за акостиране. След няколко секунди над тях се мярна широката арка на входа и корабът здраво застана на подпорите за акостиране в хангара. Вече се намираха под повърхността на Луната, всичко наоколо бе залято от меката разсеяна светлина на луминофорното покритие… Вече можеха да излизат. Пътниците се надигнаха и нетърпеливо се отправиха към изхода. Само Ана все още седеше в креслото, сякаш чакаше някакво продължение, знак; може би се надяваше, че Торсон ще изпрати някого или поне ще й съобщи по информационната мрежа, че е получил радиограмата й. Но нищо такова не се случи и тя тъжно тръгна след останалите.

В щаба я информираха, че засега няма отговор на радиограмата й и командуващият не приема никого, ако не е повикан специално. Трябваше да чака. Ана очакваше такъв отговор и затова не остана със скръстени ръце на Земята. Тя се обърна към своя учител, члена на Съвета професор Грунски, и той съвсем определено обеща да я подкрепи. Тя не знаеше по какъв начин той ще направи това и дали ще му стигне времето, за да й съдействува пред Торсон. А оставаше малко време, много малко…

Чудно нещо е времето. На младини то лети стремително и изглежда безкрайно, в зрелите години постепенно и неусетно намалява скоростта си и едва тогава човек започва да забелязва колко малко е останало…

Торсон седеше зад бюрото, отрупано с перфокарти и автомати за пряка връзка с различните цехове и кораби, с централния информатор на Земята. Срещу него стояха петима от неговите най-близки помощници. В този момент, прекъсвайки се един друг, едновременно говореха двама. На бюрото мигаше с червена светлина екранът за пряка връзка със Съвета. Централният информатор най-после започна да предава на дисплея поисканите още вчера данни за върховите траектории при доближаване до Епсилон и Торсон за първи път усети каква непосилна и огромна работа е поел върху плещете си, чувствувайки, че се обърква, че вече не може да прецени кое е важно и кое второстепенно, че затъва в тази информационна лавина.

Защо всъщност прие поста ръководител на експедицията? Нали разбираше, че длъжността не е за него, че възможностите му са далеч по-скромни? Кое го накара да се съгласи? Съвсем ясно, до най-малките подробности си припомни деня, когато при него дойде човекът, който му върна далечните звездни трасета. По-късно те често спореха, неведнъж между тях възникваха неразрешими разногласия, двамата така и не се сприятелиха. Ала остана дългът. „Каравела“ се прибра на Земята, но част от хората й не се върнаха от Черната планета. Оттогава изминаха две години. И досега никой не знаеше живи ли са те, или не. За него не можеше да има друго решение. Той беше длъжен да се върне на Черната планета. А щом за тази цел е нужна ескадра от сто и четиридесет кораба, защо да не се върне като ръководител на тази ескадра.

Разбира се. Земята беше организирала тази голяма експедиция не само да изясни съдбата на групата на Ротанов. Трябваше да открият и кой отправя предизвикателство към земната цивилизация. Чии са неуловимите кораби, които все по-често и по-често атакуваха границите на Федерацията? Какви цели преследваха и защо не успяваха да установят контакт с тях, кой определяше техните маршрути, кой им поставяше задачите? Земята и досега се съмняваше, че има пред себе си разумен противник, или човечеството се бе натъкнало на някакви хитри и злобни и при това лишени от разум сили на природата? Ето каква задача бе поставена пред втората експедиция до Черната планета.

Спорещите до бюрото изведнъж млъкнаха и това върна Торсон към действителността; двамата го гледаха напрегнато, сякаш чакаха от него отговор или решение, но той дори не знаеше за какво става дума.

— Нали се разбрахме — рече неопределено той и млъкна. Никой не възрази. — Има ли други въпроси?

— Колосовски съобщава, че енергоприемниците не издържат на предвидената мощност.

— Линиите на енергопредаването трябва да имат троен резерв надеждност — твърдо каза Торсон. — Троен. А не проектен. Необходимо е да издържат тройно натоварване по време на полигонните изпитания…

— Та това означава по деветстотин гигавата на всеки канал! Невъзможно е дори теоретически!

— Значи са ни нужни друга теория и други линии. Не разбирате ли, че „Орфей“ ще увисне на тези линии като на въжета? Само една да откаже, и корабът няма да се справи с гравитацията на Черната планета. Накратко, необходима ни е тройна надеждност.

Торсон се изправи, и с това им даде да разберат, че за днес достатъчно са заседавали.

— Всички останали въпроси решете по ваша преценка. В края на краищата за какво е този щаб на експедицията? А за сигурността на енерголиниите ще отговаря лично Ланов. Ще проверя.

— Линиите ли — това не е моя работа. Та аз нося отговорност за цялото оборудване на експедицията!

Няколко секунди Торсон гледа в упор своя издокаран заместник, като едва сдържаше гнева си. Набръчканият му, сякаш ощавен врат почервеня, но когато заговори, с нищо не издаде яда си, само гласът му стана някак по-груб и по-дрезгав.

— А моя работа ли е да проверявам вашите ведомости по два пъти? И нека отсега да се разберем. За онези, които ще летят към Черната планета, такъв израз не бива да съществува. На всеки от вас мога да възложа каквато и да е работа и искам да съм сигурен, че ще бъде свършена добросъвестно. Още не е късно да се откажете, желаещи, както разбирате, има достатъчно.

Торсон излезе, без да се сбогува. Лошото настроение го преследваше от сутринта и го караше да казва на хората резки, понякога незаслужено обидни думи.

Не взе кара, тръгна пеш. Вървеше покрай каменните къщи по широкия централен булевард. Под кратера геолозите откриха огромни кухини и когато строяха базата, не икономисваха мястото. Повечето прозорци на къщите бяха закрити с непрозрачни екрани и макар че тук-таме през процепите проникваше светлина, те му изглеждаха като ослепели. Часовникът на таблото показваше четири часа сутринта земно време… Втората смяна още не бе застъпила, но хората вероятно вече си пиеха кафето. Стори му се, че във въздуха се носи лек възбуждащ аромат. И той си помисли, че човек ще отнесе на всяка звезда своите малки навици, които създават толкова уют в живота.

Голямата четвъртита сграда на Луна-парк беше ярко осветена, оттам долитаха смях и музика, прииска му се да влезе, но превъзмогна изкушението, тъй като знаеше, че с присъствието си ще попречи на веселието на събралите се там младежи. На улицата нямаше почти никого в този час между двете смени и Торсон крачеше, без да бърза, като с удоволствие вдишваше прохладния стерилен въздух, който леко миришеше на гума и пластмаса от регенераторите. Улицата постепенно се стесни, къщите пооредяха, а изкуственият небосвод със синкавото кълбо на Земята се наведе и като че ли се снижи. Вече се виждаше краят на булеварда — глухата стена от сивкав базалт сякаш бе срязала живото тяло на града и бе разделила и угасила небосвода след себе си. Тук някъде имаше асансьор. Едва сега Торсон почувствува колко му липсваше широкият, неограничен простор, без този екран над главата. Ръката му неволно напипа в джоба личния универсален ключ, който отключваше всяка врата в базата. Този асансьор съединяваше долните етажи на базата с диспечерската на стария, консервиран сега космодрум. Вече трета година космодрумът бездействуваше. Техническите съоръжения и навигационните уреди бяха страшно остарели, а апаратурата за управление се нуждаеше от модернизация. Базата засега се задоволяваше с двете резервни площадки. За подготовка на неговата експедиция бяха хвърлени всички сили и за космодрума не достигаше работна ръка. Това беше удобно за Торсон. Той не се нуждаеше от присъствието на дежурните диспечери. Искаше да остане съвсем сам.

За негово учудване специалният ключ не му потрябва — кабината на асансьора, който свързваше града с диспечерската, беше отключена. „Ама че немарливост“ — помисли си Торсон. „Явно хората не могат да повярват, че войната е сериозна, че противникът наистина съществува, че трябва да бъдат по-стегнати, по-внимателни. Скъпо ще ни струва това безгрижие. Трябва да попитам Логнев защо не са поставени постове на външните изходи. Впрочем кабината няма шлюзове и едва ли някой ще успее да пробие отвън ситаловата прозрачна обвивка…“ Малкият асансьор неохотно, скърцайки го понесе нагоре.

Когато Торсон влезе в диспечерската, го заслепи синкавата светлина на Земята, прекалено ярка за него след полутъмната кабина на асансьора. Няколко секунди почти нищо не виждаше освен планинския пръстен, също толкова светъл, колкото и останалата лунна повърхност, която не попадаше в сянка. Някои участъци от непрогледен мрак, който заменяше на Луната сянката, изтръгваха от планинския хребет отделни скали и ги скриваха под своето покривало.

В диспечерската беше сумрачно и тихо. Някакъв уред цъкаше едва чуто и на десния пулт блещукаше жълта лампичка. Постепенно от мрака изплуваха очертанията на предметите. Торсон пипнешком намери креслото.

Минаха няколко секунди преди да разбере, че в съседното кресло вляво от него има някой. Ръката му механично се насочи към пулта, за да потърси познатите ключове на корабното осветление, които липсваха тук. Преди да предприеме нещо, очите му окончателно привикнаха с полумрака и той най-после видя своя съсед. Беше жена… Не виждаше лицето й, но чуваше равномерното й дишане, видя косите й, разпилени по пулта. Тя спеше, заровила лице в свития си лакът.

— Какво правите тук? — неволно попита той. Жената се събуди веднага, мигновено, както се събуждат хора, които винаги са нащрек. С рязко движение тя отметна косите си назад и гласът й прозвуча в празното помещение звънко и ясно, сякаш не беше спала допреди секунда:

— Чакам един човек, а вие кой сте?

— Какъв човек? — още по-строго попита Торсон, като се ядосваше на себе си, че прекъсна съня й, но в същото време не можеше да се примири и с явното нарушение на устава. В диспечерската кабина бе забранено ла влизат странични хора. В края на краищата тя не бе място за срещи.

— Капитан Торсон.

— Аз съм Торсон.

Тя изхъмка недоверчиво, после протегна ръка и щракна някакъв ключ на пулта пред нея. Страничната таванска ламперия светна и сега двамата можеха да се видят. Жената му беше съвсем непозната, с прекалено строго, но красиво лице. Вероятно бе на около тридесет години. Тя веднага го позна, защото пребледня и явно се смути.

— Извинете… Казаха ми, че идвате тук и че това е единственият начин да ви срещна, в което, общо взето, не повярвах, но ето че дежуря вече трето денонощие. Нямах друг изход.

— Защо не дойдохте при мен по установения път, както прави всеки, на когото съм нужен? — измърмори Торсон.

— Опитайте някога да запишете приемен час при себе си под чуждо име, тогава ще разберете колко е лесно да се добере човек до вас.

— Не пускат ли?

Най-после се усмихна. Жената въздъхна.

— Меко казано. Сигурно в миналото е било по-лесно да получиш аудиенция при някой крал.

— Какво да се прави. Много хора искат да разговарят с мен и най-често за глупости. Не ми стига времето за всички. Затова имам заместници. Сума ти заместници!

— Не се обърнах към тях, защото ми трябвахте вие.

— Добре, слушам ви.

— С две думи: искам да бъда включена във вашата експедиция. — Явно се вълнуваше, говореше объркано, на пресекулки. — Страшно ми е нужно.

— Вярвам ви — неочаквано меко каза Торсон. — Иначе нямаше да чакате три денонощия. А сега не се вълнувайте и се опитайте по-ясно да изложите причините.

— Не ме ли помните? Впрочем толкова време мина… Преди десет години експедицията до Хидра, евакуирането на хората от земната колония, аз бях между колонистите, пътувах с вашия кораб. Преди вас на Хидра дойде Ротанов… Та той…

— Каква специалност имате?

— Космобиолог. Имам опит в лечението на болни след контакта им с антипространството… Бях сред колонистите на Дзета.

— Обърнахте ли се към комисията?

— Да.

— Отказаха ли ви?

— Не знам истинската причина, но вероятно не съм добре със здравето, след Хидра няма нищо чудно в това. — Той замълча задълго и Ана смутено попита: — Необходими ли са ви още някакви данни?

— Не, онова, което ми казахте, е достатъчно. — Торсон не знаеше какво да й отговори.

Не можеше просто ей тъй да й подари едно от своите резервни места и да се лиши от някой необходим специалист. Пък и не му се искаше да отменя решението на комисията. Ако се беше обърнала по-рано към него, преди да получи официалния отказ, въпросът щеше да се реши по-лесно. От друга страна, разбираше, че тя е дошла при него не от младежки стремеж към романтика и от празен каприз. Тук се криеше нещо сериозно. Много сериозно. Ротанов, Ротанов… Да допуснем, че няма да летя аз, а Ротанов, щете ли да я вземе той със себе си?

— Защо не чакате на Земята, както чакат всички?

— Много дълго чаках като всички, години наред, защото експедицията може изобщо да не се върне. Но и в този случай трябва да разбера какво става там… Защото освен този последен шанс да го видя, не ми остава нищо друго, дори надежда…

Торсон се питаше защо хората не могат да живеят по-просто. Защо не се задоволяват с онова, което е по силите им. Веднъж се опита и почти успя да започне нов живот така, както учат древните философи — сред тишина и смирение. Но после се появи един човек, когото наричаха Ротанов, и той отново му върна звездите… И ето че сега той имате правото да решава съдбата на други хора. Вече почти знаеше какво ще бъде неговото решение, когато тя заговори:

— На Земята може да чака само онзи, който знае какво чака. Човекът, когото търся, няма да дойде при мен дори и да се върне на Земята. Той гради въздушни замъци, преследва химери. Само че замъците му, кой знае защо, понякога се оказват по-здрави и от каменните, а химерите… Още живее с тях… Трябва да го срещна някъде по пътя, както някога. Само така може да стане нещо, случайно, неочаквано. Нямам какво повече да чакам…

— Не сте много смирена…

— Смирена ли? Племето, което ме възпита, не бе от кротките. Спомнете си Хидра… Там смирените не оцеляваха. Възпитаваха ме да бъда горда и само затова чаках толкова дълго. Сега вече нищо не може да ме спре.

— Кажете ми, но честно, как бихте постъпили, ако ви откажа?

— Тогава ще се промъкна на някой от корабите нелегално. Познавам единадесет начина.

— На вашите години знаех петнадесет. Оставете молбата си в щаба. Всъщност не, не я оставяйте. Дайте ми я още сега. Така е по-сигурно. Има решение стартът да се ускори. Тъй че върнете се на Земята, довършете си работата и се сбогувайте задълго. Това ще бъде трудна експедиция. Може би най-трудната от всички, в които съм участвувал…

8.

След четвъртия изстрел карабината направи засечка. Олег забеляза вдигналото се нагоре малко облаче прах на това място на пътеката, където се заби последният куршум. Почти веднага до него се разнесе глух взрив. Костюмът действуваше, батерията беше заредена и само това го спаси. Но от експлозията главата му се размъти. Линията на пътечката заплува и се изкриви, земята се размърда, разлюля се. Той видя и изскочилия Ларт, върху когото се нахвърлиха изведнъж десетина рои. Мяркаха се копия, но цялата тази картина Олег възприемаше неясно, като насън. Последното, което си припомни, преди да рухне под тежестта на връхлетелите върху него нападатели, беше мисълта, че и трите изстрела попаднаха в целта и раздробиха вътрешностите на летящото чудовище, което Ларт толкова ненавиждаше и от което се страхуваше. Змеят се сгърчи във въздуха, хаотично размаха криле. „Няма да отиде далеч сега този ваш стрик“ — помисли си той и загуби съзнание.

Свести се на разсъмване от студения морски вятър и целият настръхна. Защитният костюм вече не беше на него. Той поотвори залепналите си клепачи и видя, че е на палубата на някаква примитивна гемия. Грубите въжета, които стягаха цялото му тяло, му причиняваха силна болка. Омотани около него няколко пъти, те здраво го приковаваха към мачтата и не му позволяваха да мръдне. Само изпокъсаното бельо прикриваше израненото му тяло. Нямаше я и раницата с планетарния комплект. „Лоша работа — унило си помисли Олег, — много лоша.“

Палубата беше направена от тревисти стъбла и изглеждаше слаба, пък и самата гемия не внушаваше сигурност. Порази го и липсата на екипаж, само на носа се виждаше самотна фигура на човек. А наоколо чак до хоризонта се простираше безбрежен враждебен океан. Нямаше къде да избяга, пък и беше безсмислено. Измъчваше го жажда, лявото му рамо, ранено по време на схватката, бе стекло и силно го смъдеше. Стиснал зъби, без да обръща внимание на болката, Олег напрегна всичките си мускули, като се мъчеше да скъса или поне да разхлаби въжетата. Нищо не излезе, но неочаквано зад него някой изстена. Доколкото бе възможно, той обърна глава и видя, че от другата страна на мачтата с гръб към него беше завързан Ларт. „Добре, че сме заедно.“ Веднага му стана по-леко, дори болката му понамаля. „Двамата ще измислим нещо, ще издебнем момента и тогава тази гемия ще се насочи натам, където ние искаме. А накъде всъщност?“ — тозчас запита той и разбра, че без карти и навигационни уреди те ще бъдат съвсем безпомощни в непознатото море. „Интересно дали Ларт умее да плува? Май казваше, че никога не е напускал своя остров. Значи ще трябва да дочакаме края на пътешествието.“ А то завърши по-бързо, отколкото очакваше.

На следващия ден надвечер на хоризонта се появи голям остров. Над него вероятно бушуваше силна буря, защото водопад от мълнии падаше от скалистите му върхове в морето. Олег никога не беше виждал такава буря, в нея имаше нещо неестествено, зловещо. Към тях се приближи роят, единственият моряк на този плавателен съд. Мълчаливо, както правеше всичко, той подаде на всеки от пленниците по чаша зеленикав растителен сок. Жаждата му беше толкова нетърпима, че Олег, без да се замисля, пресуши своята чаша на един дъх. И тутакси предателска отмаляваща топлина се разля по цялото му тяло. Няколко минути той все още се опитваше да се бори, после омекналото му тяло безсилно увисна на въжетата. Роят вдигна една раковина, обърна се към брега и даде сигнал. В тътнещия водопад от мълнии се образува цепнатина. Направлявана от уверена ръка, гемията изчезна в бушуващата зад него огнена завеса.

Един човек стоеше в редицата от еднакви, приличащи си като две капки вода хора, обръснати и разсъблечени, странно безлични, странно равнодушни, странно покорни. Човекът не знаеше кой е. Не знаеше и защо е тук и само смътно си спомняше, че в тази редица има някой, когото познава, който му е нужен. Той се напрягаше да си спомни, опитваше се да открие познатото лице, но всички бяха като огледално отражение един на друг. Застаналите пред него по команда, един след друг, на равни интервали от време изчезваха в отварящата се врата. Тогава цялата редица се придвижваше напред и вратата се придвижваше срещу човека. Той разбираше, че трябва да открие познатото лице, преди да го погълне тази страшна врата. Кой знае защо, това му се струваше много важно. Важно, но защо? Важно, но за кого? Той не знаеше, но с всяка направена крачка, с всяка секунда в мълчаливия строй в мозъка му възникваха все повече въпроси и мисли. Мислите не бяха равностойни. Едни извикваха в главата му представа за нежна ласкава топлина и усмивка на лицето, други неизвестно защо пораждаха болка. Мислеше си колко е хубаво да си стои така тихо и мирно като останалите. Да не си напряга мозъка за нищо, нищо да не иска и по лицето му се появяваше усмивка. Когато се опитваше да си спомни как се е намерил тук, остра болка пронизваше главата му от челото до тила. Тогава той раздроби тази проста мисъл на още по-прости. На още по-елементарни. Ето той влиза. Вратата се затваря. Но по-рано стоеше на съвсем друго място. Можеше и да си го представи: нисък сводест таван. Хубав, здрав таван от бетон. Дълга металическа маса, ремъци, които приковаваха тялото му към нея… Бодване… Отново бодване… остро бръмчене в ушите… и вече нямаше име… А преди имаше… Но сега не бива да мисли за това, защото измамната болка се връща с нова сила. Той непрекъснато я викаше и я усмиряваше, като по този начин изучаваше характера й, намираше слабите й места, учеше се да се бори и да мисли въпреки забраната… Разполагаше с много малко време, твърде неравни изглеждаха силите и затова той започна да търси в редицата от еднообразни физиономии лицето на приятеля… Търсеше го и не го намираше. А до вратата оставаха само четири крачки. Четири минути. И тогава, заставяйки се изтърпи всичко до край, той преодоля болезнения праг и включи затвореното за външно въздействие подсъзнание. Някога умееше да го прави, някога го бяха учили как да го прави. Не помнеше кой и къде, пък и това не бе най-важното, важен бе резултатът. Някъде дълбоко в паметта, в подсъзнанието му се пазеше неговото име… Олег се олюля, едва не загуби съзнание, за малко не падна, но все пак се задържа и замря с неподвижно лице. Сега си спомни всичко и беше готов да продължи своя тежък път. Болката, победена от проясненото съзнание и волята, притисната в ъгъла, вече не властвуваше над него.

Олег изтри от мозъка си чуждото въздействие, чуждите заповеди и чуждата воля. И отново стана човек. „Преди всичко Ларт. Трябва да го намеря.“ Но Ларт го нямаше. Олег стоеше последен в редицата. Значи Ларт бе влязъл преди него и той ще трябва да се срещне лице с лице, без помощта на приятеля с онези, които го чакаха там. Вратата се отвори и Олег прекрачи прага. Малка стая, голи стени и маса по средата. Само след миг разбра, че не е маса. По-точно, не е само маса. Четири крака, широка повърхност с хартиени рола и картони, всичко това го имаше, но освен него се виждаше и човешко лице. Главата беше огромна и безобразна. Тя втренчи в Олег немигащите си очи и прехапа устни, после две малки ръце, започващи някъде от врата, които не забеляза отначало, зашариха по масата. Намериха някакъв картон, вдигнаха го и главата започна да го разглежда. Сетне с тъничък, смешно писклив гласец каза:

— Име, фамилия, длъжност! Отговаряй веднага и бързо!

— Длъжност нямам, името си не помня! — без да се замисля отговори Олег. Не искаше засега да издава, че си е възвърнал паметта.

— Правилно. Длъжност ще получиш по-късно. Задавам следващия въпрос: кой е най-големият враг на нашия силно обичан остров?

— Не знам! — ясно рече Олег и веднага разбра, че този път сгреши.

— Не знаеш? — Масата се развълнува, повърхността й леко се нагъна, огромното чело се навъси, а ръчичките нервно затършуваха в книжата. — Какво правят ония от нормативния отдел! При мен постъпва абсолютно неподготвен материал! Ще трябва да те изпратя за допълнителна обработка!

Олег разбра, че няма какво да губи. Пред него стоеше робот. Обикновен биологичен робот от доста примитивен клас. Само дето се държеше малко странно за робот, съвсем по човешки се учуди… Роботите не умеят да се учудват. Все пак подобно тясно специализирано същество механизъм не може да има голям интелект. И той реши да се възползува от този факт и от още нещо: роботът сигурно имаше определена програма за работа. Трябва да го постави натясно, да го накара да излезе от релсите и да го принуди да вземе нестандартно решение. Като минимум това ще му даде допълнително време, а после ще действува според обстоятелствата.

— Не подлежа на обработка! — с все същия бюрократично уставен тон рече Олег.

— Не подлежиш на обработка? Това пък защо? — искрено се изненада роботът и неговото учудване подсили убеждението му, че е на прав път.

— Тайна. Но на теб, единствено на теб мога да се доверя.

Олег понечи да се приближи до робота, но той веднага отскочи.

— Хайде, хайде! Спазвай дистанцията! Няма да позволя никакви фокуси!

— Само исках на теб, лично на теб… — Олег се огледа: — Наоколо има врагове, разбираш ли, тайната не бива да се разгласява!

— На острова няма врагове! Можеш да говориш. Имам добър слух!

— Работата е там, скъпи приятелю, че аз съм Човек. А човекът не подлежи на обработка.

— Човек, човек, човек… — замърмори роботът, дебелите му уродливи устни се изкривиха в нещо средно между усмивка и гримаса на недоумение. Един от краката на масата трепна и неочаквано, странно извивайки се, почеса главата. Ако положението му не беше толкова трагично, този забавен у род щеше да го разсмее. Малките ръчички припряно прехвърляха картоните на масата, сякаш търсеха отговора между тях. Явно не го намери, защото роботът най-сетне попита:

— Какво е това „човек“?

— Същество, което притежава свобода на волята и разума. Знаеш ли кой те е създал?

— Разбира се. Великият Есхин. Най-висшето щастие е да изпълниш волята на Есхин. Тебе трябва да те поправят, скъпи „човече“, да те дообработят, за да разбереш висшата истина и най-после да познаеш в какво се крие щастието на всяко живо същество.

— И в какво се крие?

— В изпълнението на божествената воля на Есхин, само неговите планове…

Олег престана да го слуша. Нямаше време да вниква в смисъла на тези налудничави проповеди. „Явно с тоя няма да се разбера. Махнали са му всички ограничители а маниакалната програма, заложена в него, изисква безпрекословно подчинение, намерил съм с кого да споря на философски теми, за него ми е необходим прост и сигурен ключ, каквито са правилата, натъпкани в неговата дяволска програма. Интересно има ли тук охрана? Или този подвижен бюфет сам се справя с жертвите си? Вероятно има нещо, най-малкото оръжие, при това е нащрек и стига да използувам сила… Но как да я използувам, като не зная разположението на нервните му центрове… Сигурно има прекъсвач на програмата. Може би словесен, някаква кодова дума, но трябва да се знае.“ Фролов умееше да разговаря с тези твари. А Олег никога не беше обичал биороботите.

— Есхин е човек, нали? — почти изкрещя той в широкото лице на робота, следвайки внезапно родилия се в съзнанието му план.

— Есхин е Есхин.

— Есхин е човек. И аз съм човек. Двамата с твоя господар сме от едно племе. Е, можеш ли да изпратиш на обработка Есхин?

Олег забеляза как затрепериха краката на робота и тъжното му лице се покри с предателска бледност.

— Какво говориш, човече! Есхин е велик! Само уважение…

— Престани със своето уважение! Представи си, че аз и той сме от едно племе, какво ще стане с теб, ако сега сгрешиш, как постъпват тук с роботите, нарушили основните правила на програмата?

— Нямам данни, че Есхин е човек! Никъде няма такива данни! — отчаяно извика роботът.

— А може би имаш данни, че Есхин не е човек? — зададе Олег най-коварния си въпрос, като се надяваше, че този орех от логиката да древните ще се окаже костелив за зъбите на робота. Имаше всички основания да продължи тоя идиотски разговор, поне за да спечели време, С всяка изминала секунда чувствуваше как неговият трениран организъм се справя с отровата, вкарана в кръвта му. Мисълта му ставаше по-ясна. Стоманеният обръч на болката, която притискаше слепоочията му, се разхлабваше. Бавно, внимателно той напрегна мускулите си, въздъхна дълбоко и задържа въздуха. Защо да не опита… Помещението имаше две врати, през едната влезе и не искаше да се връща обратно, там имаше силна охрана, оставаше му само един път — напред. Олег преодоля за един миг четирите крачки, които го отделяха от вратата, отвори я и изчезна, преди роботът да разбере какво е станало. През захлопнатата врата долетя отчаяният му вик.

— Есхин е човек! Есхин може да бъде човек, защото няма данни, които да опровергават това! Сега знам — великият Есхин е човек!

— Край, това ще му държи влага дълго време — измърмори Олег, като тичаше по дългия ярко осветен коридор. Явно по този път постъпваше обработеният и преминал през контрола „материал“. Вече не беше необходимо да се охраняват тези нещастници. За първи път през днешния ден той почувствува как у него се надига задушаваща вълна от гняв и разбра, че окончателно се е възстановил.

— Ще ви дам аз „великия Есхин…“!

Дължината на коридора беше около петдесет метра. Първата му работа бе да обърка преследвачите и да намери някакво оръжие. Още една врата… Добре, че няма ключалки — тук не са нужни, онзи, който извървява този път, едва ли ще се справи с ключалките.

Просторна правоъгълна зала. Четири тесни коридора, разделени от ниски преградни стени, които не стигаха до тавана. А между тях малки клетки, в които се виждаха неподвижни, подобни на мумии фигури. Роботи? Скафандри? Изведнъж разбра какво представляваха… Някъде тук сред тези лишени от воля приспани кукли трябва да бъде Ларт… Олег спря и се вгледа в еднаквите, приличащи си лица… Залата беше много голяма, щете да загуби много време, за да го издири, пък и сега едва ли би могъл да му помогне, дори и да го намери… Трябва да се добере да онзи, който управлява този паноптикум, до онзи, който си е позволил да превръща живите хора в марионетки. Ларт ще го разбере… На негово място и той би постъпил така. Ето значи къде изчезват по-възрастните опитни ловци на племето…

Той чу зад вратата трополене на тежки обуща. Преследвачите бяха съвсем близо. Ако се съдеше по звука, това бяха облечени в тежки скафандри роботи от външната охрана. Струваше му се, че по коридора се носи стадо слонове, и Олег разбра, че няма да успее да прекоси залата и да стигне до отсрещната врата — роботите сигурно бяха въоръжени. Достатъчен бе един изстрел, а те не грешат… Незабавно трябваше да измисли нещо, имаше на разположение две-три секунди. Погледна сивите си дрипи, заменили дрехите му, и изведнъж се сети какво да направи… Веднага откри празна килия, която може би е била предназначена за него…

Не беше толкова трудно да се вмъкне в каменния четириъгълник, да замре, да накара тялото си да се вцепени. Много по-мъчително му се видя очакването. Целият кипеше от гняв. Искаха да превърнат и него, звездния летец, земния човек, участвувал в десетки трудни експедиции в кукла, да го лишат от памет, от воля. „Тепърва ще разберете от мен какво означава да си човек.“ Стъпките все повече се приближаваха, през присвитите си клепачи той видя как охраната се раздели. Роботите са четири, четири са и коридорите. „Значи оттук ще мине само един…“ Олег с мъка се сдържа да не се хвърли с голи ръце върху бронираната грамада. Но само затаи дъх. Сля се със стената, стана неотличим от стотиците неподвижни фигури, натъпкани в каменните килии. Роботът префуча покрай него. Вратата се блъсна, тропотът заглъхна. Охраната премина през залата, но всички ли я напуснаха? Или са оставили засада? Не биваше да подценява противника. Не са толкова глупави роботите. Вече имаше случай да се запознае с тях, когато корабът спря на брега. Първата схватка завърши с пълното му поражение. Домъкнаха го зашеметен и безпомощен на операционната маса, сложиха му някаква инжекция — но повече нямаше да им позволи това.

Внимателно и плавно, като се стараеше да не вдига шум, той надникна от нишата си. „Тъй си и знаех. Един робот е застанал до вратата.“ Дори не се криеше. Беше вторачил към коридора безличната си тъпа мутра. Защитните козирки на шлема на скафандъра му мъждиво проблясваха. Той държеше електронния разрядник надолу с цевта, но Олег вече знаеше каква е реакцията на тези механизми и не се съмняваше, че ако се покаже, ще загине на място… Мощността на изстрела можеше да се регулира и Олег бе почти сигурен, че няма да го убият, но от това не му стана по-леко… Какво да прави? През вратата не можеше да се измъкне. Да се върне назад? Безсмислено е, оттатък е онзи робот и сега едва ли е сам… Или пък да изчака? Пазачът няма да стои вечно там… Търпението на роботите едва ли е по-малко от неговото и в края на краищата ще се издаде. Когато преследвачите не го намерят, най-вероятно е да не махнат поста… Първоначалното му неразположение попремина, сега го втресе и той се почувствува страшно уморен. Все пак инжекциите сигурно са му оказали известно въздействие и не се знаеше докога щяха да му стигнат силите. Налагаше се веднага да направи нещо… И Олег се огледа още веднъж, без да пропуска и най-малките подробности. Виждаше само част от тавана, пода и отсрещната килия, в която стоеше някаква неподвижна вкочанена фигура. „По някакъв начин ги изваждат от това състояние и им подават команди и тук трябва да има поне линия за връзка…“ Обърна се и видя зад гърба си медни контактни клеми. „Тъй си и знаех — ето я линията…“ Целият изтръпна от мисълта, че сега можеше да стои тук неподвижно, напълно безучастен към всичко, а тези контакти щяха да докосват откритата му кожа… Изведнъж чу изщракване и между клемите бързо премина синя искра. Фигурата на стоящия срещу него човек робот трепна, изпъна се и бавно запълзя нагоре. Вероятно подовете на клетките бяха същевременно и плочи на асансьори, които сега бавно се издигаха към тавана, където вече се бяха отворили квадратни люкове.

Ето го изходът! Но кабината му оставаше неподвижна. Бавно и безшумно вляво и вдясно от него клетките оживяваха една по една, като отнасяха със себе си своето съдържание в някакъв по-горен етаж. „Тревога, тревога по целия остров — нуждаят се от подкрепление и този склад за роботи е получил нареждане да съживи своето съдържание, ето откъде идваше електрическият ток, ето защо не се вдигна неговата кабина! Контактите не бяха свързани с човешко тяло…“ Можеше да потърси някакъв метален предмет и за затвори веригата, но Олег не искаше да рискува. Съпротивлението трябваше да бъде напълно определено и той добре разбираше какво точно… В края на краищата не беше толкова страшно — токът щеше да премине само през ръката му, без да засегне жизненоважните органи. Нямаше време за умуване. Кабините от двете му страни почти стигнаха до тавана, по-късно неговият асансьор може въобще да не потегли. Стиснал зъби, той хвана с лявата си ръка оголените клеми. Ударът беше рязък, ала слаб — все пак ръката му изтръпна за известно време, но сега това беше без значение, защото кабината му бързо се издигна нагоре, догонвайки останалите.

9.

Водата беше топла. Високите плоски вълни непрекъснато подхвърляха Ротанов на няколко метра нагоре и тогава той виждаше пред себе си някакъв тъмен облак, който се стелеше по повърхността на морето. Клонести мълнии летяха от него на всички страни. Трябваше му някакъв ориентир и тъй като нямаше нищо, той се мъчеше да плува по посока на облака. Впрочем те почти не се движеха. С едната си ръка той подкрепяше останалата без сили девойка, а другата бе почти отмаляла от умора. Въпреки това облакът постепенно нарастваше и се приближаваше. Може би вятърът го тласкаше към тях, или течението ги носеше напред срещу бурята. Чак сега Ротанов забеляза странна особеност: очертанията на облака не се променяха. Когато почти стигнаха до него. Ротанов извика, че това може би е остров. Тя кимна в знак на съгласие.

— Не разбирам откъде идват тогава тези мълнии?

— Не са мълнии, а електрическите оръдия на остров Рин.

Стори му се, че не е чул добре. Съвсем неправдоподобен изглеждаше целият този фойерверк от яростни електрически изпразвания, насочени срещу бушуващото пусто море.

Ротанов вече не се съмняваше — пред тях наистина имаше земя и течението ги носеше право към зоната на изпразванията. Кипящата от нестихващите удари на мълниите ивица вода вече беше съвсем близо. Девойката му извика нещо, но непрекъснатият тътен заглуши гласа й. Изведнъж се възцари странна, невероятна тишина. След грохота на гръмотевиците, плисъкът на вълните и свистенето на вятъра му се струваха като шепот.

— Интервалът е половин час. Докато натрупат енергия, трябва бързо да се промъкнем през защитната зона, може би ще имаме късмет…

Тя се мъчеше да му помага колкото можеше, но и двамата бяха останали почти без сили. На Ротанов му се стори, че се придвижват бързо напред. След известно време забеляза, че тъмнината пред тях се сгъсти и се превърна в коагулат, в горната част на който неясно се очертаваха планински върхове. Най-неочаквано отново блесна мълния. Широк плосък разряд освети небето и се заби зад тях. Водата заклокочи. Въпреки че от това място ги отделяха почти сто метра, Ротанов почувствува, че по краката му премина лек електрически ток. В трептящата светлина на мълнията ясно се забелязаха очертанията на брега. Вече се намираха в мъртвата зона и след половин час бяха на сушата. Заливчето, в което се озоваха, беше оградено от отвесни скали. Недалеч от линията на прибоя откриха малка, защитена от вятъра пещера, изровена в скалите от морските вълни. Тук беше топло и тихо.

В яката за защитния му костюм попадна вода и Ротанов имаше чувството, че цялото му тяло е покрито със солени компреси.

— Извинявай, трябва да се съблека и да излея водата.

Тя се усмихна.

— Какво от това, сега си ми мъж. Няма от какво да се срамуваш.

Той свали защитния си костюм. След като се увери, че тя все пак се е обърнала, съблече и изстиска и бельото си.

На гърдите му гореше тъмнорубинено огънче. Камъкът от диадемата на ренитката беше негов постоянен спътник. В трудни минути странната му жива светлина, пренесена от незнайни светове, го топлеше. Ето и сега той свали от врата си верижката и взе в дланта си трептящата алена искрица. Когато се облече, забеляза, че девойката не откъсва поглед от ръката му. На лицето й бе изписано вълнение, а устните й шепнеха някакви объркани думи: „Не може да бъде… Не може!“ Едва се владееше.

— Откъде го имаш, Ротанов? — И тя с трепереща ръка посочи камъка.

— Подарък. Нали ти казах, че нашите колесници летят до далечни звезди, на една от тях прекрасна принцеса ми подари този талисман.

— Престани да разговаряш с мен като с глупачка и остави шегите настрана. Сериозно те питам!

— Е, щом е сериозно, при една от експедициите срещнах ренитите. Така наричаха себе си тези пришълци от далечното минало, победили времето и жестоко наказани от него заради своето прекалено високо самочувствие. — Той нежно погали широките му светли страни и се усмихна, като си спомни лицето на ренитката, в чиято диадема някога блестеше този камък. — Наричаха я Велда. Тя ми го подари. От ренитите останаха само развалините на далечни планети и споменът…

— Знаеш ли поне какво представлява?

— Вече ти казах — талисман. Талисман, който носи щастие.

— Не е талисман, Ротанов, а ключ за Хронара.

— Ключ… — Изведнъж осъзна казаното от нея. — Ти знаеш какво е Хронар?!

— Как да не знам! Нали бях негова пазителка цели… Впрочем не е важно. Значи ти познаваш моя народ… Колко е странно. Понякога ми се струва, че времето има своя душа и разум. Не току-тъй много народи са му издигнали храмове. Понякога в бъдещето могат да се отгатнат кълновете на далечното минало. Кой можеше да си помисли, че точно ти познаваш ренитите? Че точно на теб ще направят този подарък?… Разкажи ми по-подробно за вашата експедиция — помоли го тя. — Как се случи? Кога?

И той й разправи за Реана, за своя скок през времето, за жената, която го наричаше кратко и напевно Ролано…

— Преди да долетя тук на Ена, посетих Реана още веднъж и не открих никого там. А в стаята, в която някога живях, на масата намерих този камък. Това е. Сега е твой ред, кажи ми всичко, което знаеш за Хронар.

— Много е дълга тази история, Ротанов. Дълга и тъжна.

— Веднъж вече имах възможност да изслушам една дълга и тъжна история, свързана с Хронара. Вероятно дълбоко в структурата на времето се крият неща, които човек няма право да променя.

Тя мълчеше, сякаш обмисляше чутото, а може би събираше смелост и Ротанов не я подканяше да бърза.

— Мисля, че се досещам за коя експедиция ми разказа. Нашата се проведе значително по-късно. Във всяка експедиция, за да се избегнат случайностите, необмислените постъпки и злоупотребите, винаги назначаваха жена. Може би защото жените имат по-изострено чувство за отговорност за всичко живо, а използуването на Хронара всякога е свързано с опасност за различните форми на живот. Без съгласието на пазителката никой не можеше да се възползува от Хронара. Той можеше да бъде включен само с такъв ключ, и то в присъствието на онази, чиито биотокове са закодирани в структурата на този кристал. Аз унищожих своя кристал. Нямах друг изход. — Тя замълча. Той също мълчеше, знаеше, че има минути, когато един нетактичен въпрос може да причини на човек силна болка.

Вълните една след друга се разбиваха в камъните. Струваше му се, че в техния ритъм се криеше същото това време, същото това огромно махало, отмерващо миналото и бъдещето, грешките и заблужденията, пътищата и пътечките, което независимо от всичко водеше напрел към бъдещето…

Най после тя продължи разказа си:

— Всеки кораб на ренитите имаше свой Хронар. Нашите летяха със скорост, близка до скоростта на светлината, и времето многократно се забавяше, докато траеше полетът. В далечните светове пристигахме в тяхното бъдеще, на нашата родна планета минаваха стотици, хиляди години и тогава на специално избрана планета включвахме Хронара.

— За да унищожите този свят в настоящето и да го върнете в далечното минало!

— Значи и това знаеш… Ние избирахме мъртва планета.

— Такива няма, не съществуват напълно мъртви планети! Никой не може да каже какви форми на живот ще се зародят на тях през следващите хилядолетия!

— Така е, прав си. Но в дадения случай ние избрахме планета, която в близко бъдеще беше заплашена от гибел. Нашите учени изчислиха, че Епсилон е застрашен от гравитационна смърт, заедно със звездата щеше да загине и Ена. Съгласих се да включим Хронара… Тогава още не знаехме, че областите с черните дупки влизат в допир с останалата Вселена. И че времето в тези райони е относително, понякога условно…

— Какво означава „условно“?

— Сега ще разбереш… Експедицията още не беше изпълнила своята основна задача… Нашите учени, пък и не само те — целият народ на ренитите не можеше да остане равнодушен по въпроса в чии ръце ще попадне наследството на ренитската цивилизация. Учените знаеха, че развитието на всеки народ има свое начало и край. Ренитите отиваха към своя залез, а на една от планетите в някакъв периферен ръкав на Галактиката разузнавачите, отлетели в далечното бъдеще, откриха зародиши на нов живот, които обещаваха да дадат занапред многобройни и разумни кълнове. Времето на нашата експедиция беше пресметнато така, че да можем да се уверим доколко са основателни надеждите ни. Но не това е най-важното. Ние веднага се убедихме, че животът на тази планета се развива така, както предполагахме, но пред нас стоеше още една, много по-важна задача. Искахме да помогнем в развитието на младата цивилизация… Да ускорим и облекчим нейния път напред, да се помъчим да изправим криволиците на историята. Да я изведем на вярна посока. Вероятността да допуснем грешка беше много голяма, изчисленията не можеха да ни дадат правилния отговор. Беше необходим социален експеримент.

На Ротанов му се стори, че не е чул добре:

— Социален експеримент? Какво искаш да кажеш?

— Избирахме няколко индивида от различни племена, поставяхме ги в изолирани парникови условия и върху тях проверявахме въздействието на различните фактори, както положителните, така и отрицателните.

— Хората ли наричахте „индивиди“? Върху тях ли проверявахте въздействието на отрицателните фактори?

— Не бързай, Ротанов, не е толкова просто. Все още не сме стигнали до понятието „мнимо време“. Представи си, че такъв експеримент се провежда на планета, която по-късно, след получаването на всички отговори, ще бъде върната назад, в миналото. Според теб какво ще стане с участниците в опита?

— Ами опитните зайчета по всяка вероятност ще загинат.

— Не, Ротанов, ще се върнат в своето първоначално състояние, тъй като нямат отношение към миналото на тази планета и времето, прекарано там, ще бъде мнимо за тях, с други думи, все едно че не е съществувало.

— А мъката, болката, загубата на близките и най-после обикновените човешки страдания, и те ли са били мними?

— Разбира се. В съзнанието на участниците в експеримента не остава дори и спомен от това.

— А тогава, когато провеждахте вашия „експеримент“ те нищо ли не чувствуваха, кукли, роботи ли бяха?!

— Нито една секунда време не трябваше да изчезне от техния действителен живот на родната планета. Щом включвахме Хронара, те се връщаха в същия онзи миг, в който бяха взети. И за тях експериментът не съществувате, разбираш ли, не съществуваше.

— Защо крещиш?

— Извинявай. Ти имаш странно гледище за нещата. За теб като че ли средствата са по-важни от целта. Ние искахме да създадем щастлив живот за целия свят, за всички народи, които го населяват.

— Чувал съм някъде нещо подобно, с малко по-различна формулировка: „Целта оправдава средствата.“ Наистина после се оказало, че е невъзможно да се изгради щастливо общество с мръсни ръце. И кой ви е дал правото да се намесвате в развитието на една чужда цивилизация? Ама че „богове“, носители на „по-добра съдба“. Да бяхте се погрижили за собствената си планета! Знаеш ли в какво се превърна в края на краищата вашата Хидра?

— Какво е това Хидра?

— Хората така наричаха вашата Лаола. До нас достигнаха чудовищни деформирани остатъци от научната ви дейност.

— Вината не е наша… Ние търсехме безсмъртие, победа над времето. Ще дойде оня момент, когато и вашата цивилизация ще се изправи пред същите проблеми. Съдиш ни прекалено строго.

— Може и да си права. Твърде много развалини остават след неуспешните експерименти, твърде много мъка носят те на хората.

— Успокой се, Ротанов. От нашия експеримент не излезе нищо. Във всеки случай нищо добро.

— Така значи? Интересно, какво ли наричаш „лошо“, щом всичко останало е било „добро“?

— Караш ме да съжалявам, че подехме този разговор. Лично аз нямаше да го започна, ако не бях видяла камъка върху дланта ти — той не се подарява на първия срещнат.

— Добре. Ще се постарая да не те прекъсвам. А всичко, което мисля, ще ти го кажа накрая. Сега по-важна е информацията, с която разполагаш, а не засегнатото ти самолюбие… В крайна сметка всички ние ще трябва да поправим грешките, направени на тази планета.

Тя дълго мълча и Ротанов не знаеше ще й стигне ли смелост да признае, че е прав. Но той не можеше да постъпи другояче, не можеше да премълчи онова, което мислеше, защото търсеше в нея приятеля, съюзника и искаше да се разграничи от онова, което те бяха направили на тази планета и на далечната Реана.

— А какво представлява остров Рин? И той ли е ваша рожба?

— Това е бившата ни база. Тук се намираше биологичната лаборатория, където се създаваха различните биороботи, необходими за нашите експерименти. Освен това тук беше инсталиран Хронар. Но когато го включихме, стана… Не знам дали ще успея да ти обясня… Много неща не бяха ясни и за самите нас. Вероятно в момента на включването мощният енергиен импулс премести времето в обратна посока, това се случва понякога близо до големи маси, предразположени към гравитационен колапс…

— С други думи, времето е започнало да избързва и системата вместо в миналото се е преместила в бъдещето?

— Да, но не с много. В обикновени условия подобно преместване в бъдещето лесно се компенсира, но тук то съвпадна с момента на гравитационната смърт на звездата. И тя заедно с планетата взе да пропада в черната дупка. Вече не можехме да контролираме процеса. По принцип колапсът трябва да бъде мигновен, но в този случай не стана така и си помислихме, че някой е „изключил“ времето в самата система, като е спрял всички процеси в състояние на неустойчиво равновесие. В създаденото положение не можехме нищо да променим със средствата, с които разполагахме. Дори Хронарът се държеше необичайно, той не се изключи напълно след прекратяването на цикъла. Част от енергията му продължаваше да се отклонява към звездата и ние бяхме принудени да монтираме специални енергийни инсталации за неговото захранване. Установилото се равновесие беше толкова неустойчиво, че не смеехме да предприемем каквото и да било, за да не предизвикаме катастрофа. Не биваше да пипаме нито един от механизмите, свързани с Хронар. Знаехме, че в системата на Центавър едновременно с нас работи друга наша експедиция. Повечето членове на групата излетяха с кораба към Центавър, за да търсят помощ. Но те не се върнаха и аз не знам какво е станало с тях. Тук, на Ена, останахме само трима; аз, като пазителка на Хронар, нямах право да напусна планетата. Чакахме близо година според местното биологично време. За този период извън границите на нашата затворена система вероятно са минали десетки, а може би стотици години, но никой не ни се притече на помощ. После се появи Езерото на забравата… И при много странни обстоятелства изчезна командорът Сленг, ръководителят на нашата експедиция.

— А какво е това езеро?

— Всъщност то не е никакво езеро. В него няма вода, а някаква неизвестна субстанция, проникнала в нашия свят от друга Вселена. Ти знаеш, че всяка черна дупка е врата към друг свят. Тукашната се оказа с две отворени врати. През тях в нашата Вселена прониква чуждият свят. Аз знам съвсем малко за това. Сленг изчезна веднага след като се появи „езерото“ и Есхин заграби властта. На острова започна борба между роботите, чиято програма остана непроменена, и онези, които Есхин успя да използува за своите планове. С роботите ставаше нещо странно, от време на време те не се поддаваха на контрол и действуваха самостоятелно… Във всеки случай аз загубих битката с Есхин. Той завладя Хронар и острова — наистина Есхин не би могъл да управлява Хронар без ключ и тогава аз унищожих своя. Успях да избягам и да се скрия при борсите, като се представих за дъщеря на жреца, не на този жрец… Сегашният се роди значително по-късно. Оттогава се смениха две поколения бореи и през цялото време аз останах „Онази, която крие лицето си“. Не знам търсил ли ме е Есхин, или не се е интересувал от моята съдба… Чрез станцията той покори цялата планета, зароби всички местни племена, за да ги използува за някакви свои, неизвестни за мен цели.

— Как успя да го направи?

— С помощта на биороботите. Есхин предпочита да не напуска острова, но той развъди цели стада от най-различни чудовища, опитоми ги, а после подчини роите и ги направи своеобразни надзиратели.

Сякаш в потвърждение на думите й над острова проехтя гръмотевица, която разтърси скалите. Ослепително сини мълнии изпълниха хоризонта.

— Не действува ли много разточително защитата на острова?

— Есхин я създаде значително по-късно, когато не разполагаше с всички наши технически средства. А и откакто се появи езерото, енергийният баланс на планетата се наруши. Очерта се остра липса на енергия, Ена започна да се изражда, да изчезва. Затова пък тук, на Рин, близо до езерото, се получи тъкмо обратното, създаде се излишък, на мен дори ми се струва, че Есхин е бил принуден да построи тези инсталации, за да се освобождава периодично от излишната енергия, изпълнила до краен предел складовете му, като я хвърля в морето. Ето защо толкова разточително работят електрическите оръдия на острова.

— Изглежда, че това са своеобразни излъчватели… Но ако е така…

Ротанов не довърши. Едва сдържайки вълнението си, той отвори раницата и извади мезонната батерия. Индикаторът на разреждането едва забележимо светеше на най-долното деление, което означаваше, че в изразходваната докрай батерия се е появило нищожно количество енергия. Той знаеше, че в определени условия, при силни електрични полета, батерията притежава способността да се самозарежда, и по всичко личеше, че тук след известно време защитата отново ще започне да действува. Сега беше важен всеки допълнителен час. Той се огледа. Както и преди вълните с грохот връхлитаха върху пясъка и обезсилени от тясното гърло на залива, обливаха брега с водопад от пръски. Точно зад гърба им се издигаха мрачни скали, чиито върхове се губеха в тъмното непрогледно небе. Непрекъснато ги заслепяваха отблясъци от мълнии и глухите тътнежи на гръмотевиците всеки път болезнено отекваха в ушите им.

Скалите изглеждаха равни и гладки, а заливът под тях — съвсем миниатюрен. Тук нямаше нито големи камъни, нито растителност, а само педя пясъчна плитчина досами подножието на скалите и недълбока пещера.

— Няма дори къде да се скрием, виждаме се като на длан, щом се зазори, ще ни открият.

— Отдавна са ни открили. На острова има чувствителни биологични детектори, освен това Есхин сигурно е проследил полета на змея.

— Къде е тогава?

— Защо да бърза? Ние сме в ръцете му. Може би му е интересно да ни гледа отнякъде.

— Мислиш, че ни наблюдава?

— Почти съм сигурна. Кажи, боиш ли се?

— Обикновено не ми остава време за това — измърмори Ротанов.

— Винаги съм мечтала за деня, когато отново ще стоя на брега на този проклет остров и до мен ще бъде такъв човек, какъвто си ти.

10.

Шумът се появи неочаквано, на границата на човешкия слух. Ротанов не му обърна внимание. Но звукът постепенно се усили и се превърна в натрапчиво бръмчене. Изведнъж в скалата пред тях се образува отвор. Монолитният гранит на това място се разпадна и се превърна в нажежен димящ пясък. Всичко утихна. Няколко минути изминаха в тишина и напрегнато очакване. Като че ли онзи, който прокара този проход през гранитната скала, не бързаше да се възползува от него.

Най-после някъде от дъното на тунела се чуха тежки стъпки. Ако се съдеше по звука, вървяха няколко души. Ротанов почувствува горещата длан на Елна, която стисна ръката му.

Отвътре излезе висок човек, загърнат в дълго тъмно наметало. Зад гърба му се виждаха фигурите на роботите от охраната с тъпите блестящи метални мутри. Непознатият изглеждаше много слаб, много висок и много стар. В дрезгавата разсеяна светлина добре се забелязваха чертите на лицето му. Широкото му чело беше покрито с изсушена от времето мъртвешка жълтеникава кожа. Очите му толкова дълбоко бяха хлътнали в очните кухини, че почти не се виждаха. Непознатият се сгуши и плътно се уви в наметалото си, сякаш му беше студено, макар че нагретият пясък излъчваше нетърпима душна топлина. Ротанов внимателно освободи ръката си, но преди да направи крачка, Елна му прошепна:

— Бъди предпазлив. Това е Есхин. Не му вярвай.

Ротанов кимна, тръгна напред и спря пред Есхин.

— Добре дошъл на остров Рин, чужденецо! Отдавна ви чакам.

Ротанов не беше решил как да се държи с този надменен човек, в чиято презрителна усмивка му се привиждаше нещо познато, вече видяно, а не можеше да си спомни точно какво.

— След трудния път трябва да си починете. Да вървим.

Есхин рязко се обърна и тръгна към тунела, сякаш не се съмняваше, че желанията му, които твърде много приличаха на заповед, ще бъдат безпрекословно изпълнени. Роботите се отдръпнаха встрани, за да открият прохода, но Ротанов не помръдна. Едва пред входа Есхин се извърна и като вдигна учудено вежди, попита:

— Какво има?

— Работата е там, че засега предпочитаме да останем тук.

— Струва ми се, че неправилно оценявате положението.

— И къде греша?

— В същността. Вие сте мой пленник. И не ви съветвам да злоупотребявате с търпението ми.

— Това вече е друго нещо — спокойно рече Ротанов. — Сега поне ми стана ясно. Но ще трябва да ме отведете оттук насила, разбира се, ако успеете.

И без друго бледото лице на Есхин побеля от ярост, Но той бързо се овладя и кимна на робота:

— Стол! — Роботът вдигна оръжието, което приличаше на ракетен пистолет, насочи го към купчина пясък и натисна спусъка. На мястото, където се заби невидимият лъч, се образува ниско завихряне, миг по късно то се уплътни и прие очертанията на удобно гранитно кресло, което съвсем точно повтаряше всички особености на мършавата фигура на господаря на острова. Есхин се отпусна тежко в него, после кимна към Ротанов: — И за този човек.

Без да чака покана, Ротанов се настани срещу Есхин. Няколко секунди продължи напрегнатото, потискащо мълчание. Получил макар и малка, но ако се вземе предвид положението им, не толкова дребна отстъпка, Ротанов реши да не прекалява и започна пръв, опитвайки се да успокои напрегнатата обстановка.

— Нека веднага да се уточним. Кой съм вероятно вече знаете. В дадения случай аз съм официален представител на Земната федерация. Но не ми е съвсем ясно кой сте вие.

Есхин презрително изхъмка:

— Оставете тия приказки, Ротанов, вие никого не представлявате. Вашият кораб отлетя, лодката не може да мръдне от мястото си, а що се отнася до екипажа… Той представлява шепа пръснати хора. Оставихме ви на спокойствие само защото не беше необходимо да ви изолираме.

— Щом е така, заслужава ли да губите скъпоценното си време за този разговор?

— Защо не? На нашия остров е доста скучно, защо да не поговоря с един новодошъл? Интересувахте се кого представлявам? Никого, само себе си. — Той дрезгаво се изсмя. — Нали е приятно да представляваш самия себе си?

— Не знам, никога не съм опитвал — сухо отвърна Ротанов.

Той не можеше да разбере какво иска от него Есхин. Защо му беше нужна тази среща, какво се криеше зад тази игра? Затова не бързаше, мъчеше се да получи колкото може повече информация. Натрупаните факти рано или късно се подреждаха в стройна система и се превръщаха в знание. В оръжие, което му помагаше успешно да излиза и от най-заплетените положения. И сега, докато гледаше Есхин, разположил се надменно в креслото, Ротанов си мислеше, че той повече си играе на могъщество, без да го притежава. Останки от техника, създадена не от него и сигурно порядъчно разнебитена вече, роботи и няколко диви племена, подчинени на роите и вероятно недоволни от своето положение. Не е чак толкова голяма неговата власт… Той едва ли има пръст в черните балони… Макар Елна да намекваше, че Есхин има някакво отношение към тайнственото езеро. Ето къде трябва да търси отговора. Необходимо е да се споразумее с него и на всяка цена да остане на острова, независимо като какъв… Веднъж да намери пътя към езерото, да научи повече, а тогава… Но Есхин не бива да разбере колко е важно сега за него това споразумение.

— Всъщност аз не бързам — продължи Есхин, като се усмихваше мрачно. — Разполагам с много време. Но вие колко ще издържите в този залив без вода и храна? Да предположим, че не се разберем и аз ви оставя на произвола на съдбата… От този остров никой не може да се измъкне. Помислете струва ли си да се караме.

— Може би не. Но ако наистина се стремите към споразумение с мен, ще трябва да ме приемете като равностоен партньор и да се опитате ясно и откровено да изложите същността на нещата. Какво искате от мен?

— Всъщност нищо. Нищо важно. Това е проста формалност или ако щете, предпазливост. В сегашното си положение вие не представлявате интерес за мен. Но съществува малък шанс, макар и едно на милион, че обстоятелствата ще се променят… Все едно, нито ще ме разберете, нито ще ми повярвате, докато сам не се убедите. Противникът трябва добре да се познава. И тъй, предлагам ви да дойдете с мен в централния пост на моя та база. Ще ви покажа това онова. И обърнете внимание, там не каня кого да е…

На Ротанов му направи впечатление, че Есхин демонстративно не забелязва присъствието на Елна. Нещо се криеше зад всичко това… И то много важно. Той повече не му възрази.

Вървяха по изсечения в скалата проход, Ротанов се вгледа в полираните до блясък стени и си помисли, че тук по всяка вероятност е бил използуван молекулярен резач. Или фотонен. Добра техника, много добра…

Коридорът скоро свърши и тримата влязоха в една зала, при вида на която Ротанов тихо подсвирна. Ако Есхин бе намислил да го смае, успя. След селищата на бореите, след храмовете и замъците на ренитите той очаквате да види тук нещо старинно, древно или поне някаква тяхна имитация. Но те се озоваха в един съвременен център за управление. На това място се събираха изпълнителната и командната апаратура, индикаторите и дисплеите, вълноводите и енерговодите… Вдлъбнатите огледала на огромните празни екрани запълваха почти всички стени. Предназначението на голяма част от уредите не бе съвсем ясно за Ротанов, но общо взето, всичко напомняше корабна кабина и не пораждаше чувството, че създателите й са същества с друг разум… Освен мебелите… Креслата, бюрата и работните шкафове бяха боядисани в еднакъв пепелявосив цвят и имаха странна форма.

Без да се бави, Есхин се приближи до централния пулт. Елна и Ротанов останаха до вратата и тя му прошепна:

— Някога оттук приемахме нашите кораби. Струва ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Странно е, че апаратурата все още работи…

Елна не криеше своята тъга и той добре я разбираше. През това време Есхин въртеше ръчките и превключвателите. Забоботиха скритите под пода мотори, перденцата на централния екран се дръпнаха встрани. Но мина много време, преди екранът да светне с мъждива жълтеникава светлина. Вероятно на Есхин му беше трудно да се справи с управлението, в края на краищата тук трябваше да работят поне двама-трима оператори. Пък и самите механизми, странно светещата пластмаса на екрана, жълтите петна, олющените кожуси на уредите — всичко говореше, че времето не бе пощадило това съвършено някога творение на чуждия инженерен гений.

Ротанов започна да губи търпение, помисли си, че Есхин няма да се справи с апаратурата, когато по екрана една след друга пробягаха тъмни ивици… Нещо не бе както трябва. Образът играеше, вълноводите капризничеха, изглежда датчиците на изображението бяха далеч оттук… Страшно беше да се помисли къде би следвало да се намират, ако това не е запис… Защото постепенно, независимо от смущенията, се появи очертанието на пашкул, на някакво тъмно яйце, което заемаше половината от екрана. От всички страни на това тъмно образувание пламтяха светлите точици на звезди.

На Ротанов беше достатъчно да хвърли само един поглед на екрана, за да познае това небе. Пред тях беше системата Ена и Епсилон, пашкулът на сгъстеното пространство и следователно датчиците се намираха извън купола и по някакъв необясним начин предаваха информация във вътрешността му. Есхин промърмори: „Не е същата страна. Ще трябва да обърна изображението!“ И започна да върти ръчките, които много напомняха кормило и явно нямаха нищо общо с първоначалната конструкция на кабината, а бяха прикачени допълнително, както се казва през куп за грош. Имаше четири такива кормила — по едно пред всяко операторско кресло. Есхин беше принуден непрекъснато да търчи между креслата и да завърта ту едно, ту друго кормило. По всяка вероятност не искаше да нарушава синхронната работа на външните системи и ако се съди по това, че звездите на екрана накрая трепнаха и отплуваха встрани, той най-после сполучи. В пълна тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Есхин, куполът на затвореното пространство бавно започна да се обръща на екрана. Изображението стана по-ясно, увеличи се и Ротанов едва се сдържа да не извика, защото отстрани, иззад черното яйце, изведнъж се появи блестяща огнена пирамида, чието острие бе насочено към обвивката на пашкула от сгъстено пространство.

Острието на пирамидата потъна дълбоко и там, във вътрешността на пашкула, краят му проблясваше с мътна оранжева светлина. Ротанов веднага се досети какво е това. Пирамидата се състоеше от отделни огнени точки, свързани помежду си с преплетени, нажежени до синьо нишки. Точките бяха много, твърде много, той не можеше да ги преброи, не смееше и да се надява, не искаше да произнесе на глас какво представляват те, сякаш се страхуваше да не подплаши, да не унищожи онова чувство на огромна радост, сила и увереност в себе си, което му вдъхваше тази пирамида, защото всяка точка представляваше кораб. Защото сините нишки бяха енерговоди, които предаваха в този миг от кораб на кораб цели реки от енергия, способни да изпепелят една планета, да пресушат море или да подпалят звезда! Защото острието на тази огнена пирамида потъваше все по-надълбоко във вътрешността на пашкула, като разливаше около себе си огнен водопад от енергия, който вече нищо не можеше да спре. Дори Есхин мълчеше, потресен и омагьосан от грандиозното зрелище.

— Скоро ще си пробият път, още малко им остава! — рече Ротанов, безсилен да сдържа повече своето тържество.

— Колкото по-дълбоко проникват, толкова повече нараства съпротивлението. Още не са навлезли в зоната на максимална плътност. Теоретично това е невъзможно. Но кой знае, при подобни мощности много физически закони се нарушават и материята реагира по друг начин… — Есхин бързо го погледна и продължи: — Страхувам се, че няма да ме разберете, Ротанов, вие сте още млад, много млад в сравнение с мен, и затова няма да ме разберете… Уморих се да чакам, уморих се да балансирам на ръба на пропастта. Вие не знаете много неща, а пък аз все още не съм готов да споделя с вас цялата информация. Достатъчно е това, че ще ви подаря цялата тази планета с всичките й проблеми в замяна на енергията на вашия флот. Ще ми трябват пет минути, за да заредя празните си акумулатори и тогава ще се сбогувам с вас и ще ви оставя на Ена. Защо мълчите? Мисля, че условията ще бъдат приемливи за вашия капитан. Все пак не искам толкова много…

— Не съм упълномощен да преговарям от името на командира на флотилията. В предложението ви има много неясноти. Ние не искаме да отмъщаваме или да наказваме когото и да било тук. Нямаме право на това. Но трябва да сме сигурни, че не се готвите да използувате помощта ни, за да причините зло на други същества. За какво ви е енергията? Какво се каните да правите с нея? Доколкото знам, вие не притежавате кораби. — Есхин мълчеше. — Мисля, че ще трябва да обясните всичко това, преди да бъде постигнато споразумение.

— Тъкмо за това сте ми необходим, за да не отговарям на някои въпроси. Когато разбере, че сте мой заложник, командирът на флотилията няма да бъде толкова придирчив, нали, Ротанов? Той ще се задоволи и с информацията, която ще му предложа, не е ли така? Това ще бъде една напълно солидна, добре подбрана информация и ще бъде приемлива за всеки доклад.

— Номерът ви едва ли ще мине. Тъй или иначе, ние ще научим истината, преди да вземем решение за сериозни действия. Нашите принципи…

— За принципите ще поговорим по-късно, когато вашият флот се промъкне през купола. А то не е толкова просто. Вече ви казах, шансът за пробив е съвсем малък. Нищожен…

— Тъй ли? — насмешливо попита Ротанов. — Едва ли щяхте да разговаряте с мен, ако не се страхувахте от ей това — и Ротанов посочи огнената пирамида, която се бе забила в черния купол на сгъстеното пространство. Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха внушителното зрелище.

— Бъдещето ще покаже кой от двамата е прав. — Есхин най-после откъсна очи от екрана. — И щом не успях да ви направя съмишленик, ще имам поне заложник. Като какъв предпочитате да останете? Като гост или като пленник?

— Все ми е едно. Няма да имам нищо против, ако в нашето споразумение бъде включена още една точка.

— Каква?

— Да освободите Елна.

— Отдавна не ме интересува. Да върви където иска.

Ротанов долови някаква странна тъга в думите му, а може би не толкова странна.

— Ще й предоставят транспортно средство и тя ще замине където пожелае.

Ротанов погледна Елна:

— Може ли да му се вярва?

— В случая, да. Когато му е изгодно, той умее да държи на думата си.

— При бореите ли ще се върнеш? Къде да те потърся?

— Аз ще те намеря когато му дойде времето. Не се безпокой за мен и бъди внимателен.

„Струваше ли си да бие толкова път до острова, за да я склони толкова лесно да се върне. Впрочем, ако целта й е била да ме докара тук, тогава ясно…“ Тревожните мисли нахлуваха в главата му и някъде дълбоко в съзнанието си той разбираше, че голяма роля сега играеха обидата и нараненото му мъжко самолюбие. Твърде леко се съгласи тя да се раздели с него, твърде леко…

Странни сънища се присънваха на Ротанов. Странни и неспокойни… Вечер, когато безсънието го притискаше като канара, той се хвърляше по очи на леглото в своята разкошна, прекалено просторна стая. Беше свободен да се движи в определени граници, можеше да се качва и да излиза на външната обзорна галерия на острова, разположена над пръстена от електрически батерии. Можеше да се разхожда и по всички етажи на средната галерия, необитавани от много години, и само надолу, към жилищните и работните помещения на базата, пътят за него беше затворен. Отначало смяташе, че и това е много, че Есхин му е предоставил твърде голяма свобода, но след няколко дни разбра, че противникът му добре е преценил всичко. Дните му минаваха в пълна самота. Сякаш времето бе спряло. Информацията за далечното минало на ренитската база би могла да заинтересува земните археолози. Но той не беше археолог, дейната му натура понасяше зле бездействието и изолацията. Освен роботите от охраната, не виждаше никого, нито едно живо същество, и нощем го измъчваше непреодолима тъга… Безсилен да се справи с нея, съсипан от безсънието, той изваждаше своя скъп червен камък и загледан в преливащите се дълбоко в него светлини, си спомняше за останалата извън пределите на времето, изчезнала в някакви неизвестни светове горда и смела жена, която го наричаше напевно и странно „Ролано“… Биотоковете й бяха записани в този камък, една съвсем малка частица от нейната същност. Той стискаше камъка, затваряше очи и се мъчеше да си я представи, но вместо нея ясно и обемно, сякаш бе разкъсал някаква завеса, веднъж видя лицето на друга жена — онази, която остана на далечната Хидра с племето на синглитите, толкова чуждо и странно, че хората така и не успяха да го възприемат. Вероятно затова непрекъснато виждаше между себе си и нея блестяща прозрачна преграда, стъклена стена, която не можеше да се разбие, да се разруши или да се счупи, въпреки привидната й крехкост. Стена, която им пречеше да се разберат, стена с друга, нечовешка същност… Ето че и от нея му остана само споменът, горчивият спомен… После пред него се появи лицето на „жена му“, жрицата на бореите. Със слабите си безпомощни ръце тя го защити от зейналата паст на чудовището. Сякаш тези образи живееха в червения камък. Сякаш той ги бе събирал нарочно, та по-късно да му поднесе в причудливо преплетени сънища най-същественото от собствената му памет. Във всички тези лица имаше нещо общо. Нещо дълбоко скрито, тайно, което той не можеше да разбере, и знаеше, че докато не го разбере, ще се скита вечно по прашните пътища на чуждите светове, по чуждите пътечки, без да на мери своята собствена, която води човека към толкова просто нещо, каквото е щастието. Към чувството за дом и близък човек. Но така е устроен животът, че на силните хора често се падат трудни пътища, които им носят успех, слава, уважение — всичко друго, но не и обикновено човешко щастие.

В живота на всеки човек има тъжни минути, когато целият свят му се вижда черен и простите истини му се струват безнадеждно объркани, очевидното — скрито, а истината — лъжа. В такива мигове той има нужда от приятел, но сега до него нямаше никого, само този камък… Отнякъде изплува още едно лице, което някога означавате много за него, но той не си го спомняше, отдавна и завинаги го беше забравил. И то толкова трайно, че дори сега, унасяйки се в сън, не можеше да се досети коя е тя, от кой далечен и незнаен свят е и устните му, кой знае защо, само нашепваха името на родната планета…

11.

Центърът на пирамидата упорито се отклоняваше. Нито един уред не можеше да улови това смазано пространство, обърнато едновременно около няколко оси. Лазерният лъч се изкривяваше, усукваше се като въже, бягаше встрани. Насочващите пеленги на локаторите изобщо не достигаха до предните кораби.

Връзката между летящите един до друг кораби от време на време прекъсваше. Към всичко това се прибавиха и разривите във времето. Понякога капитаните най-неочаквано получаваха още неиздадени заповеди, а друг път заповедите идваха със закъснение от няколко дни.

Единственият сигурен канал си оставаха енерговодите. Огнените реки с мощност стотици хиляди гигавата, които се лееха от корабите носачи към атакуващата десетка в центъра, прокарваха през деформираното пространство свой собствен, независим от него канал. И ако не беше това обстоятелство, флотът отдавна да е прекъснал пробива.

Свързочниците успяваха посредством модулиране да мощността да предават по енергийните канали най-необходимата информация и само в едно бяха безсилни — да определят посоката на атака на флагманския кораб. Пред „Орфей“ нямаше енергоприемници. Вертикалата се изплъзваше, корабът непрекъснато биваше отнасян встрани. Беше нужен лъч с огромна мощност, способен да си пробие път в пространството. Торсон от време на време изпращаше залп с всички носови батареи и тогава стълб от виолетови пламъци, прав като древно копие, се понасяше пред „Орфей“ в непрогледната тъмнина на пресованото пространство.

Торсон седеше в адмиралската си кабина, която бе свързана с централната кабина с преки канали. На неговите канали постъпваше информация от всички кораби носачи. За съжаление тя непрекъснато се деформираше във времето и макар че в енергийните канали влиянието на разривите във времето не се отразяваше толкова силно, както на каналите за свръзка, и тук постепенно се натрупваха грешки и линиите на траекториите па стереоекрана, изведени от компютъра според постъпващите данни, непрекъснато се изкривяваха.

Стройната форма на пирамидата се рушеше. Енерговодите се разтягаха недопустимо и всеки момент можеха да се скъсат. Един от четирите канала вече бе прекъснат; ако излезеше от строя още един, „Орфей“ нямаше да издържи на повишената гравитация и откъснат от корабите носачи, щеше да попадне във вътрешността на гравитационния купол. Никои не можеше да предскаже къде ще ги отнесе завихрянето на сгъстеното пространство…

Вторият канал подаваше само седемдесет процента мощност. Положението ставаше критично. Торсон съкрати до минимум разстоянието между „Орфей“ и първата линия на корабите носачи, като се надяваше отново да улови енергията от прекъснатия канал. Но това не помогна. По-нататъшното сближаване в несигурното променливо пространство можеше да завърши с катастрофа. С резки скокове корабите му ту дръпваха напред, като се доближаваха опасно един до друг, ту се пръскаха в различни посоки. Торсон разбра, че постепенно губи контрол над „Орфей“, и извика при себе си главния енергетик.

— Кога ще завърши ремонтът на преобразувателите на втория канал? — В минути на сериозна опасност Торсон разговаряше с подчинените си внимателно, като се стараеше да разведри напрегнатата обстановка.

— Мощността е непостоянна. Ето къде е работата. Енергийните канали не са приспособени за предаване на информация. Филтрите в преобразувателите непрекъснато избиват.

— Сменете ги тогава!

— Вече на два пъти ги подменяхме и в четирите канала. Всички резерви свършиха. Трябва веднага да поискаме допълнителни комплекти решетки от корабите носачи!

— В тази обстановка? Откъде да ви намеря лодка, която ще може да се приближи до кораба в тази дяволска бъркотия?

— В такъв случай най-много след два часа ще прекъсне и третият канал.

Торсон се замисли.

— Добре, ще опитам. Нямаме друг изход. — И като превключи селектора на свързочниците, заповядва: — Предайте на „Н-15“ бързо да подготвят десет ракети с решетки и да ги изпратят една след друга от различни посоки към „Орфей“.

Той изключи и се облегна в креслото, съмнявайки се, че дори една от тези десет ракети ще стигне до целта.

След половин час на пулта заиграха зелени светлинки, което показваше, че флотът е открил разпръсната стрелба към своя флагман с товарни ракети. Автоматиката отказваше, пет последователно изстреляни ракети изчезнаха безследно, едва-що отделили се от корабите. Седмата и осмата се разбиха в борда на „Орфей“, като разпиляха в празното пространство своя безценен товар, и едва деветата най-после успя да се скачи с товарния хангар. Торсон още не бе оценил тази скъпо струваща победа, когато от „Н-17“ съобщиха, че на една от първите безследно изчезнали ракети е имало човек.

Нощта надничаше в илюминаторите на кораба. Непрогледната нощ на открития космос. „Н-17“ не участвуваше в щурма на сгъстеното пространство. Намираше се на най-горния ред на пирамидата, насочила острието си към затворената и невидима планета. Този кораб нямаше за задача да пробива. Не беше предвидено и да кацне в случай на успех, а трябваше да остане на външна орбита заедно с другите кораби носачи, които имаха задължението да зареждат с енергия групата за пробив, състояща се от тринадесет кораба. На „Н-17“ се намираха биолози, физици и математици — научният център на експедицията.

Ана не проумяваше какво може да прави един биолог в желязната кутия на кораба, лишен при това от възможността да кацне на планетата. Всъщност не можеше да разбере много неща. Защо Торсон е толкова предпазлив и бавен. Защо пробивът към планетата преминава неуспешно. Защо въпреки чудовищните мощности, изразходвани за пробива, те непрекъснато са изхвърляни навън. И най-после не можеше да си обясни защо изобщо дойде тук. В края на краищата Черната планета си оставаше за нея все така недостъпна, както и там, на Земята. Далечна, почти нереална.

Само изображението на флотилията от сто и четиридесет кораба върху екраните на централния информатор даваше някаква надежда, някакво усещане за пътуване, което още не е завършило. И за цел, но толкова далечна и нереална, колкото бе и преди. Но сега във всичко се прокрадваше и нотка на безизходност. Защото с всеки изминал ден, с всеки час тя все повече и повече се обезсърчаваше. Губеше вяра в успеха на експедицията и надежда, че някога ще зърне поне за миг лицето на човека, споменът за когото я накара да поеме по този далечен и труден път.

Заобикаляха я познатите стени на малката каюта, познатите вещи, познатите кристали с видеокнигите. Работният й стол до бюрото. Вече нямаше желание да седне в него. Дори работата, в която винаги намираше забрава и утеха, сега й се струваше безсмислена. Изтощена, Ана лежеше на тясна койка и се мъчеше да заспи. Не помагаха и усвоените още в детството правила за автогенна тренировка. Оставаше й едно последно средство. Тя протегна ръка към кутийка с червена ивица, която се намираше на масичката до главата й — нетринът щеше да й осигури дълъг и спокоен сън, забрава, пък и за известно време щеше да притъпи рефлексите и емоциите. Ненавиждаше това лекарство, но напоследък беше принудена все по-често да прибягва към него. Струваше й се, че отровното химическо съединение разрушава дори паметта й. И я превръща в равнодушна, безчувствена кукла… Тя хвърли кутийката, без да я отвори, и рязко се изправи. Имаше защо.

Само допреди миг работният стол, който се намираше пред очите й, беше празен, а сега в него седеше човек… Ана много добре знаеше, че не е заспивала. И никой не бе отварял вратата. Не бе сигнализирал и входният инфор. И въпреки това на стола седеше непознат човек, облечен в планетарен свръхзащитен скафандър. Инспекционна служба? Глупости! Кой ще се разхожда из кораба с такъв скафандър. По дяволите, само халюцинации й липсваха! Вероятно бе разстроена до краен предел и беше време да се обърне към психолог. По-добре нетрин или каквото и да е друго, само не това! Тя протегна ръка към кутийката, като наблюдаваше с периферното си зрение призрака. Отпуснал рамене, той се беше изтегнал в креслото. Изглеждаше уморен, зад тъмния светофилтър на шлема лицето му не се виждаше, а през опрените му на облегалките ръце едва забележимо прозираха стените на каютата. Тя вече не се съмняваше, че е най-обикновена халюцинация, оставаше й да вземе таблетката.

— Не бързайте, Ана, трябва да поговорим — рече призракът и без стеснение направи опит да си разтрие врата, впрочем през яката на скафандъра едва ли щеше да го направи.

— Махайте се, само говорещи призраци ми липсваха.

— Не съм призрак.

— Ами кой сте тогава?

— В миналото бях един от космонавтите, които преди вас посетиха тази планета. А сега, впрочем няма да ме разберете.

— Ах, в близкото минало бил космонавт… — Тя не криеше присмеха си, който отправяше по-скоро към самата себе си.

— Помните ли синглитите?

— Какво казахте?… — Тя за първи път загуби самообладание.

— Тогава няма да ви е трудно да ме разберете. Приемете ме за синглит ако щете, макар че това далеч не е така, но сега нямам време да ви обяснявам. По-важно е, че съм ваш приятел, че доскоро бях мислещо същество, макар и да принадлежах към друга звездна раса, която вие почти не познавате, но още по-важно е това, което ще ви съобщя. Затова ме изслушайте внимателно, без да ме прекъсвате. И не само трябва да ме изслушате, а и да повярвате, че онова, което ще ви кажа, е истина.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Защото от това зависят твърде много неща.

Тя бързо се овладя и сега седеше на кожата си изправена, втренчила в него леко разширените си зорки очи и в погледа й не се четеше нито уплаха, нито съмнение. Само безгранично учудване и любопитство.

— Слушам ви. — Ана остави кутийката с таблетките на масичката.

Човекът в скафандъра погледна часовника си. Нямаше време за дълги обяснения. Трябваше да я убеди веднага или всичко губеше смисъл.

— И тъй точно след четиридесет и две минути от флагманския кораб ще пристигне заповед да изпратите ваш резервен катер с ремонтно оборудване. Запомнете — катер номер пет, намира се в пети шлюз. Познавате ли разположението на долните помещения?

— Да, продължавайте.

— Та този катер няма да стигне до флагманския кораб… Благодарение на грубата ни намеса в природните закони на тази планета в далечното минало се образуваха пукнатини в пространствено-временния континиум. Главното сега е, че в заобикалящото вашите кораби пространство-време има пукнатини. В една от тях след четиридесет минути ще изчезне катер номер пет. В тази пукнатина времето тече в обратна посока и катерът ще се спусне на Ена в далечното минало. В момента, когато там току-що е пристигнала нашата експедиция. Ренитите, така наричат моя народ, ще открият този катер, а в него ще намерят детенце. Малко момиченце. Те ще го възпитат, ще го приемат в своето семейство, ще го направят ренитка… Това момиче ще играе важна роля в развитието на цялата цивилизация… То ще стане пазителка на Хронар, ще предотврати едно предателство и чудовищна грешка, после ще стане жрица на богинята Юстара в дивото племе на бореите, по-късно ще срещне човека, когото ще обикне… ще стане негова жена, ще му помогне да победи злото на тази планета и да поправи извършените грешки. Необикновен и прекрасен живот ще има тази жена. Но нищо не се дава даром. За това тя ще трябва да заплати със спомена за миналото, със своя предишен живот… Наистина не завинаги, може би ще дойде час, когато разривите във времето ще се затворят, свитото деформирано пространство ще се изправи и тогава тя може би ще си спомни каква е била на далечната планета Земя… Това ще зависи от нея и от човека, когото ще срещне и ще обикне на Ена… Тя е познавала този човек и преди, от съдбата си, от нейните най-важни, основни моменти никой не може да се отскубне и да избяга през времето…

— Кой е този човек? — с треперещ от вълнение глас попита Ана.

— Игор Ротанов.

Тя дълго мълча.

— А какво ще стане, ако не намерят никого в катера?

— Ще се промени съдбата на цялата цивилизация в тази част на космоса, както и самата действителност… Ако не намерят момиченцето, за първи път в историята на ренитската цивилизация за пазител на Хронар ще бъде избран мъж. В най-отговорния миг той ще вземе погрешно решение и тази планета ще бъде унищожена, а във вашата Вселена ще се образува дупка, която вече няма да може да се затвори, и всички сили на ватата цивилизация ще бъдат хвърлени в една безкрайна, безсмислена война, която няма да има нито край, нито победител.

— Откъде ви е известно това?

— Сега знам всичко. Миналото и бъдещето са едно цяло и са открити в света, където се намирам. Аз направих онова, което можах. Сега и вие знаете бъдещето. Съдбата на вашия свят, както и собствената ви съдба ще зависят от решението, което ще вземете през оставащите тридесет минути. Сбогом.

Креслото вече беше празно. Човекът веднага изчезна. Още миг Ана виждаше неясните му мъгливи контури, очертаващи фигурата в скафандър, и ето че сега го нямаше… Само часовникът на малкото табло до глава та й неумолимо отброяваше секундите.

Бяха й необходими петнадесетина минути, за да стигне до катера. Значи имаше още време, за да размисли, да прогони привидението. Какво беше това? Кой?! Същество от друг свят, силен враг? Ами ако думите му излязат верни, тогава какво?… И по това, как трепна сърцето й, тя вече знаеше, че му е повярвала и вече няма да се терзае. Такива решения човек трябва да взема веднага, без лицемерие, без жалост към себе си, та после да не се изяжда от мъка. Такива мигове човек има само веднъж в живота си. Само веднъж.

И внезапно друга страшна мисъл я накара да се вцепени: „Да загуби паметта си — та това фактически означава смърт… Смърт на собствената й личност, на всичко, което й принадлежи днес; онова, което й е скъпо, ще бъде унищожено от забравата, дори любовта. Там, при ренитите, ще бъде друга жена и кои знае какво ще стане с нея… Може ли той да надзърне толкова далеч в бъдещето, пък и дори да е така, какво я засягаше нея, Ана?“

А минутите се изнизваха, зелените цифри на циферблата се сменяха една след друга. Оставаха само тринадесет минути, вече не можеше да стигне до катера, не биваше да се самозалъгва, всичко това бе някакво бълнуване! Плод на болното й въображение! След тринадесет минути цифрите ще се мярнат за последен път — и край. Ще прозвучи командата за старт, корабните стени ще се разлюлеят от лекия тласък на изстреляния празен катер. И тя завинаги ще остане тук, в тази желязна кутия на кораба. Насаме с онова, което вече знаеше, насаме със своята съвест…

Изведнъж я озари една мисъл, която определи и постави всичко на мястото му: ако това е бълнуване, халюцинация, тогава няма да има стартова команда! Катерът ще остане в хангара. В товарния сектор има само автомати, дори не трябва да дава обяснения, и тя, без да рискува, след още петнадесет минути спокойно ще се върне в каютата си!

Тя летеше по коридора така, както бягаше някога на състезания, с всички сили, без остатък, сякаш гонеше собствената си сянка… Завой, още един. Асансьорът е горе! Няма да го чака! На втория етаж има друг? Надолу по стълбата. Някой е застанал на пътя й, енергетикът Сьомин, не бива да спира, не бива да се задържа. Той изкрещя нещо подире й — няма значение! Сега нищо не я интересуваше. Още един завой и ето я кабината на асансьора: „Девета товарна палуба“ — асансьорът потегли. Сърцето й сякаш се бе качило в гърлото и биеше лудо, а може би тракаше моторът над кабината на асансьора…

Плавен тласък. Вратата се отвори и тя се озова в товарния сектор. Върху апарелите бяха подредени продълговатите пурообразни тепа на товарните ракети, наполовина потънали в херметичните стартови шлюзове. Първа, втора, четвърта, следващата е петата… Но ето че завиха сирените, замига червената светлина. Как можа да забрави! Две минути за предстартова подготовка, сега ще бъдат блокирани всички входове, всички ракетни люкове! Беше закъсняла! И вече по инерция, без да намалява скоростта, се блъсна в корпуса с огромната бяла цифра пет. Дръпна ръкохватката на люка и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. За нейно учудване той се отвори. Когато влезе вътре, разбра какво е станало — ако в хангара има човек, блокиращите автомати не могат да се включат. Затова сега сирената зави с нова сила за последен път и спря. В полумрака тя пипнешком намери креслото на пилота и затегна коланите. Тези ракети не бяха предназначени за хора и само в случай на авария се използуваха като спасителни лодки, затова тук бе поставено и това кресло.

Кръвта неудържимо пулсираше в слепоочията й, а мислите течеха бавно и равнодушно, сякаш всичко, което ставаше, вече не я засягаше, сякаш ставаше дума за някакъв друг, съвсем чужд човек. В края на краищата сирената още нищо не означаваше, можеше да бъде съвпадение или да изпратят друга ракета! Но дълбоко в себе си тя вече чувствуваше, че не е съвпадение, че такива съвпадения не могат да се случат и че след няколко секунди автоматите ще изхвърлят в космоса точно тази ракета…

Току-що хрумналата мисъл не промени състоянието й… Докато бягаше из хангара, тя забави старта, не знаеше с колко, може би с минута. Но и тази минута можеше да се окаже фатална и ракетата да не попадне в пукнатината… Тогава какво? Къде ще се приземи? Може би никъде? И ще обикаля вечно в пространството? Или след половин час ще види разгневените и учудени лица на своите другари в хангара на флагмана? Какво ще каже тогава на Торсон? Как ще обясни постъпката си? Но вече нищо не можеше да я изведе от вцепенението. Всички страхове, опасения и сметки се плъзгаха покрай съзнанието й, а цялата тя се бе свила в малка изплашена топка и само секундите отекваха в главата й, отмервани от някакъв тайнствен метроном… „Това е глупост! Няма да има старт! Ракетата ще остане в хангара!“ В същия миг вакуумните помпи шумно поеха дъх и невидимата лапа на хидравличното бутало изтласка ракетата напред.

Точно след четири минути стартиралата към флагмана товарна лодка номер пет изчезна от всички екрани.

Есхин удържа на думата си. Кордът излетя към небето и Елна остана сама. Сега стоеше пред входа на своето тайно жилище в клисурата на племето бореи. Пещерата й се виждаше студена и чужда. Познатите вещи предизвикваха раздразнение у нея. Обхвана я странно безразличие. „Бях длъжна да го направя — успокояваше се тя, — така трябва да постъпва една пазителка на времето. Законите на астронавтите са неотменими… Изпълних желанието на своя командир, неговата заповед, така да се каже.“ Бедата беше там, че Есхин не бе неин командир, от момента когато заграби властта на планетата и наруши устава и закона на своята родина, откакто в неравна схватка беше убит и хвърлен в Езерото на забравата нейният заварен брат. „Какво пък — строго си рече тя, — в такъв случай ще смятам, че съм изпълнила молбата на Есхин, макар че сега не ми е командир. Дори да е сгрешил и да е извършил престъпление, той е човек от моето племе и аз трябваше да удържа на думата си — това е напълно естествено. В предстоящата битка с чужденците мой дълг е да бъда на страната на племето, което ме е отгледало, възпитало и ми е дало знания и почти неограничена мощ…“ Но къде е тази мощ? И къде е това племе? Само шепа хора, пръснати из далечните звездни системи, ето всичко, което бе останало от великата цивилизация…

Жестоката истина, сурова и безжалостна, изведнъж се изправи пред нея. Елна все още търсеше оправдание. Доводите й бяха сериозни. В края на краищата тя не бе извършила предателство. Беше ли виновна, че единият искаше непременно да разгадае тайната на Ена и затова трябваше да отиде на остров Рин, а другият я молеше с цената на всичко да доведе на остров Рин ръководителя на земната експедиция. Всеки от тях получи онова, което желаеше. Земният жител беше толкова наивен и доверчив… И имаше толкова добри ръце. Изведнъж почувствува нещо странно — някаква болка, неизпитвана преди, сладка и горчива едновременно. Не знаеше дори как да я назове… Само не можеше да сдържи сълзите си, сви се от тази болка, пипнешком намери пейката и се отпусна на нея. Седеше неподвижно и тихо, а по лицето й, без да усеща, една след друга се търкаляха едри сълзи. Онзи човек не й беше безразличен. „Но това не е възможно! — извика тя. — Той е чужденец, човек от друго племе!“ Думите й прозвучаха глухо и жално. Терзанията продължиха. „Нали знаех какво го очаква. Досещах се, че не заложник му е нужен на Есхин. Пътуване към Езерото на забравата — ето какво го чака Ротанов сега! Не, Есхин няма да посмее. В края на краищата Ротанов не е първобитен дивак — неговият мозък е способен да се съпротивлява на страничното въздействие, Есхин няма да посмее да рискува, с езерото шега не бива…“ Елна обикаляше из пещерата, не можеше да си намери място. И спомените, ярки като видения, я връхлитаха един след друг… Дървените ръце на богинята се отпускат надолу, откривайки свещения плод, и той й дава правото да избира, правото на решение… Ето — изхвърля я далеч от устата на змея и я заслонява с тялото си… А сега се бори с вълните, без да изпуска дори за миг безсилното й тяло, без да си поема дъх. И после там, на остров Рин, когато Есхин толкова лесно се съгласи да я освободи и тя замълча, приемайки това условие, той не каза нито дума, само я погледна. През целия си живот няма да забрави този поглед.

И без да запали светлината, механично, с вяли, от пуснати движения тя затършува по масата. Търсеше шлифованото стъклено кълбо, което така учуди Ротанов, когато за първи път дойде при нея. Стъкленото кълбо светна, изпълни се с мъгла. Тя се сгъсти в плътен сияещ облак, оформи се и ето че познатата хищна усмивка изкриви устните на човека, когото тя толкова мразеше и от когото толкова се страхуваше…

— Какво има? Разполагам с малко време.

— Есхин, трябва ми земният жител. Размислих. Върни ми го.

— А нещо друго не ти ли трябва? — Есхин задъвка устните си и на костеливото му лице сякаш някъде отвътре се появи ехидна усмивка. Като че ли надничаше в душата й и тя дори потръпна от отвращение, толкова беше противна неговата досетливост. — Уви, не мога да ти помогна. И на мен ми е нужен. При това аз не променям споразуменията.

— Ти не можеш да го дадеш на езерото, много е страшно. Върни ми го.

И почувствува колко неубедително прозвуча гласът й, колко явно се долавяха в него смущението и молбата. Този път Есхин дори не се усмихна.

— Това не е твоя работа. Аз ще реша какво да правя с него.

Обзе я гняв. Цялото й същество беше обхванато от непозната досега ярост, а в гласа й се прокраднаха метални нотки, несвойствени и непознати преди.

— Чуй ме, Есхин. Ако не го върнеш, ще те накарам да съжаляваш.

Няколко секунди той я гледаше мълчаливо.

— Явно съм избързал, не трябваше да те пускам от Рин. Но това все още може да се поправи.

Той тутакси се изключи и вълната от сдържана ярост й помогна да надвие отдавнашния страх от този човек. Сега поне знаеше какво да прави по-нататък. Дълбоко в паметта й години наред се съхраняваха неоползотворените знания на бившата астронавтка, пазителка на Хронар, жрицата на богинята Юстара. Тя бе научила много неща, за които не подозираше дори Есхин. Само на нея й бяха известни тайните пътища, които водеха към острова и към неговото сърце — Хронар.

И така, значи отново ще види Ротанов… И пред нея веднага с цялата си яснота застана въпросът: „Ами по-нататък?“ Какво ще му каже, какво ще направи? Имаше един-единствен начин да победи Есхин и да освободи Ротанов. Един-единствен съмнителен и рискован начин. Тя знаеше защо на Ротанов му е необходим остров Рин. Без нейна помощ той никога не би успял да осъществи замисленото. Той дори не криеше плановете си.

Ротанов искаше да спре, а после и да унищожи механизма, управляващ времето, който преди много години й беше наредено да пази. Старите закони и правила здраво се бяха запечатали в главата й, втълпявани още с първите крачки, с първите думи на родния език… Всъщност, роден ли й беше? Защо не можа да научи кои са родителите й? Защо скриха от нея тайната на раждането й? Но нима това бе важно сега? Не си ли припомняше всички малки обиди, онова, което можеше да я разколебае, да разруши привързаността й към родното племе, само за да се оправдае в собствените си очи? „Нито един чужденец не трябва да види Хронар, не трябва да знае за него. Това откритие не може да бъде използувано за интересите на други народи“ — така гласяха правилата, някои от които тя вече наруши, а останалите… При това не беше сигурна, че дори ако му принесе в дар всичко, което можеше да му даде, своята любов и потъпкания си дълг, ще успее дори на такава цена… Никой вече не можеше да предскаже до какво щеше да доведе спирането на Хронар, след като на планетата се появи Езерото на забравата.

Съмненията я изтощиха и тя отложи решаването на най-важния проблем за по-късно, като че ли това можеше да промени нещо… Главното е да го види отново и тази мисъл, която измести всичко останало, беше по-важна от всякакви разсъждения за висш дълг и отговорност. Тя не знаеше колко време ще продължи тази магия, не искаше нито да пресмята, нито да предвижда. Знаеше само, че вече лети към него, лети в този миг! Есхин не бе единственият, на когото бяха подвластни кордите, тя си имаше своя птица, за която никой не знаеше. Пазеше я, за да я използува в краен случай, който бе дошъл. Искаше да му се представи така, както изглеждат жените от неговата страна, но за съжаление не знаеше нищо за тях. И в края на краищата реши да се облече колкото може по-простичко, разпусна косите си и те се разпиляха като широка светла вълна. Силно развитият инстинкт ръководеше всяка нейна крачка, сякаш пред очите й стоеше образът на някаква жена от далечното минало. Тя не знаеше нищо за Ана, но несъзнателно й подражаваше. И като даде воля на внезапно обзелата я радост, тя полетя, за да се срещне с човека, когото беше виждала толкова малко и когото обичаше така, сякаш познаваше неговия дълъг живот и вярваше в обряда, извършен в храма на Юстара, сякаш двамата бяха от една кръв, от едно племе.

А в мига, когато взе решението и кордът се издигна във въздуха, на хиляди километра оттук, отвъд бариерата на сгъстеното пространство, товарният люк на един от корабите носачи се отвори и хидравличното бутало изхвърли малка ракета, а в нея, примряла от страх, от който вече се отърсваше, имаше друга жена… Но обръчът на разкъсаното време се съедини и странните картини, родени от пробуждащата й се памет, бързо преминаха в главата на онази, която сега летеше в небето на Ена към човека, който толкова дълго бе чакала.

Кордът събра крила и се стрелна надолу от огромната височина. Ушите й заглъхнаха, а плътният въздушен поток развяваше косите й, проникваше в дробовете й, пречеше й да диша. Елна затегна още по-здраво ремъците, които я прикрепяха към седлото на корда. Долу под нея се въртеше малкият като играчка остров Рин — миниатюрен пръстен от планини сред безбрежния океан. Наблюдателите веднага забелязаха непознатия корд и на височина два километра защитните батареи откриха огън. Тя знаеше, че батареите не са приспособени за атака от въздуха и защищават надеждно острова само откъм морето. Племената, обитаващи Ена, не разполагаха с летателни апарати и Есхин не се страхуваше от нападение отвън, през купола на сгъстеното пространство. Завладя я странна опияняваща радост въпреки опасността, въпреки страха, сякаш залповете на електрическите батареи бяха само фойерверк, възпламенен в нейна чест, сякаш отиваше на някакъв празник…

12.

Навярно няма нищо по-тъжно от безбрежно бурно море без платно, без педя земя. Докъдето стигаше погледът се простираше само оловносива, набраздена от вълните вода, която постепенно се губеше в мрака. Не се виждаше дори хоризонтът.

Ротанов стоеше сам на най-горната галерия. Отдавна изоставените помещения на последния етаж не се нуждаеха от охрана, оттук имаше само един изход — към морето.

Той долови веднага стъпките, но с нищо не издаде, че ги е чул. Някой крадешком се промъкваше зад гърба му. Не бяха стъпки на робот, но тук не идваше никой… Сигурно е Есхин. Човекът вече беше съвсем близо, Ротанов нямаше какво повече да чака и рязко се обърна.

Пред него стоеше Елна. Широко светло наметало загръщаше фигурата й, а новата прическа толкова променяше лицето й, че в първия миг не я позна и се учуди на своето вълнение:

— Ти? Откъде се взе? Как се озова тук?

Тя му отговори едва чуто, само с устни, без да откъсва очи от него, сякаш го виждаше за първи път:

— Някога бях господарка на този остров. Знам тайни, които не подозира дори Есхин… Но ти май не ми се радваш?

— Не знам — честно призна той, — беше толкова неочаквано.

Паметта никога не му бе изневерявала, а ето че сега той не можеше да каже защо лицето й му се видя така познато и същевременно толкова чуждо, сякаш бе срещнал някоя непозната… А тя, без да се усмихва, сериозно и изпитателно го гледаше в очите.

— Знаеш ли защо съм тук?

Той отрицателно поклати глава.

— Странно нещо се случи с мен. Когато се разделихме и Есхин ме пусна да си вървя, струваше ми се, че няма за какво да се безпокоя, че съм изпълнила своя дълг. Ти отиде там, където искаше… Аз също изпълних своите задължения, с една дума, оставаше ми да отлетя с чиста съвест оттук. Ала не стана така. Не трябваше да се връщам, не трябва и да споделям с теб онова, което се каня да ти открия. Но ето че… — И тя млъкна. Той не я подкани да продължи, защото чувствуваше, че в този миг с нищо не може да й помогне, единствено тя имаше право да реши какво да прави по-нататък. — Бореите казват: „Никой не може два пъти да мине по един мост, без да се върне.“ И аз не бива два пъти да вземам решение. Пък и нямаме време за умуване. Есхин знае, че съм тук. Чуваш ли свирките на охраната? След минута ще пристигнат. Да вървим.

— Но къде? Галерията има само един изход, а там са роботите.

— Да тръгваме. Ще ти покажа Хронар. Най-голямото постижение на нашата цивилизация и най-голямата й тайна.

— Имаш ли право да го сториш?

— А ти как смяташ?

— Може би трябва да отида сам?

— Там не може да влезе чужд човек. Да вървим, докато не съм размислила.

Вече съвсем близо откъм завоя се чу трополене на метални подметки. Роботите от охраната не губеха време. Тя измъкна от гънките на наметалото си малък предмет, който приличаше на джобна прахосмукачка, и натисна копчето. Не се случи нищо особено, приборът само проточено зави и тозчас спря. Елна го хвана за ръката и го бутна към стената. Ротанов все още не разбираше какво иска тя, но инстинктивно се облегна на стената и почувствува, че ръката му свободно влиза в някаква лепкава маса. Тя отново го побутна — хайде! Тогава той направи крачка към стената. И тя се отвори, пусна го и тутакси се затвори отново. Елна беше вече до него и двамата се намериха в съседното помещение. По всяка вероятност това бе стая за наблюдение и подслушване. В стените уродливо се бяха впили странни механични уши, проблясваха лещи, насочени към процепите… Сега тук нямаше никой. Елна отново вдигна своята „прахосмукачка“ — всъщност молекулярен дезинтегратор, който отслабваше за известно време връзките между молекулите на което и да е вещество.

— По-бързо преминавай, иначе може да останеш зазидан в стената.

И тя отново натисна копчето, приборът пак зави и те като насън преминаваха през стените от стая в стая, мяркаха се последователно зали, коридори и складове… В една от стаите Ротанов видя слисаните физиономии на пазачите. Коридор, още един. Много дебела стена накрая. Помисли си, че енергията в дезинтегратора няма да стигне, за да се промъкнат. Той вървеше след Елна и като напрегна всичките си сили, се хвърли напред. Стената отстъпи и двамата се озоваха в огромна зала. Беше почти празна, само в средата върху каменен постамент се виждаше огромен куб от сивкав метал. Към него от всички страни се насочваха десетки наклонени колони. По тяхното вибриране и вонящата топлина, която го лъхаше в лицето, по откъртената тук-таме термоизолация той се досети, че това са енерговоди, които всяка секунда изливат в студеното метално тяло на куба реки от енергия. Те се приближиха още повече и едва сега Ротанов оцени размерите на това съоръжение. Кубът беше висок колкото двуетажна къща. Върху матовите му, мъждиво проблясващи страни не се забелязваха пукнатини или драскотини.

— Хронарът, нали?

Елна кимна и се обърна. Ротанов искаше да заобиколи куба, но тя рязко го спря.

— Не бързай. Изключих част от защитата, но тук може да има блокове, които и аз не знам. За външни хора е забранено да се разхождат из тази зала. Не се отдалечавай от мен.

— Покажи ми пулта за управление.

Елна се усмихна.

— Нашите инженери за разлика от земните не обичаха сложните устройства. Ето го пред теб.

Тя натисна малко, почти незабележимо копче и на една от стените на куба се откри тясна ниша. Виждаха се само два бутона — червен и син, — две ръкохватки и непознати скали, а по средата малък отвор. Точно него искаше да види Ротанов. Сега той мислено сравни големината на отвора и на рубиновия камък. Съвпадаха както по размери, така и по форма. Това бе мястото за ключа. Ротанов разкопча яката си, извади камъка и внимателно отстрани обковката. Сега той лежеше в дланта му студен, абсолютно безцветен, сякаш никога преди това във вътрешността му не бяха трептели тайнствените светлинки. Ротанов го подхвърли в ръката си, все едно че се прощаваше с него, и го подаде на Елна.

— Защо ми го даваш?

— Не сме дошли тук, за да се любуваме на този куб. Опитай, може би ключът все пак ще проработи. Може би записаните някога биотокове не са се изменили.

— Ако кристалната решетка на камъка е непокътната, няма да има изменения и в записа.

— А какво ще стане, ако Хронар се включи с чужд ключ?

— Не знам, никой досега не е опитвал. Възможно е защитата да влезе в действие. Или Хронар да спре…

— Нека да опитаме.

— Но ако той наистина спре, представяш ли си какво ще стане?

— Мисля, че енергията, която е необходима за поддържането на звездата в полуколапсно състояние, е няколко пъти по-голяма от онова, което може да даде това устройство.

— Равновесието е неустойчиво. Един лек тласък или незначителна промяна на някой от факторите може да доведе до катастрофа.

— Кажи ми вярно ли е, че вашите учени са умеели да предвиждат бъдещето?

— Сред нас понякога се раждаха хора, надарени с особената дарба да проникват в информационното поле на бъдещето. Това е рядък природен феномен, но няма нищо общо с науката.

— Знаеш ли, струва ми се, че познавах такъв човек. Жената, която ми подари този ключ…

— Искаш да кажеш, че е можела да предвижда бъдещето… Че е искала ние…

— Елна, трябва да се помъчим да спрем Хронар. Неговата работа нарушава естествения ход на времето и противоречи на неизвестни за нас скрити природни закони, а това почти винаги води до нещастие. Ние сме длъжни да възстановим равновесието или поне да направим опит. Рано или късно грешките трябва да се поправят…

Известно време Елна го гледаше мълчаливо и той се досети какво става в душата й. Сигурно бе изпълнена с гняв и мъка, че той, чужденецът, искаше с няколко думи да заличи най-голямото постижение на нейния народ.

— Ще дойде време, когато и вие, хората, ще се сблъскате със същите проблеми, ще трябва да ги решавате и тогава…

— Ти естествено си права. Но аз съм сигурен, че не бива грубо да се намесваме в сложните закономерности на природата, ако не сме обмислили добре всички последствия… И после, защо разговаряш с мен така, все едно че още принадлежиш към ренитската цивилизация? Оттогава на родната ви планета изминаха хилядолетия, аз бях там, когато и последният ренит я напусна. Нима сега не принадлежиш към друго племе?

— Какво искаш да кажеш?! — Тя почти крещеше.

— Ти си човек, Елна, и си моя жена… — Той се опита да хване ръката й, но тя се отдръпна.

— Беше само игра. Обряд на един чужд и за двама ни народ…

— Обрядите имат онзи смисъл, който хората влагат в тях… Решавай, Елна. Не знам с колко минути разполагаме. Ето ти камъка. Единствено ти можеш да го поставиш в Хронар. Неговите защитни и изпълнителни механизми познават твоята ръка. Опитай. Разбира се, съществува риск, но той не е по-голям от риска, когато за първи път си включила тази машина… По-всяка вероятност деформираното разкъсано време ще се върне в своето нормално русло. В природата съществуват здрави сили и тя умее да лекува раните.

Сега й каза всичко, почти насила постави в топлата й свита длан ключа от Хронар и се извърна — не искаше да й пречи в тези секунди, когато трябваше да остане сама. И едва след като изскърцаха механизмите на пулта, той отново се обърна към нея. Двете ръкохватки сега бяха поставени на нула в крайно долно положение.

— Знаеш ли какво ще стане с нас, ако времето се върне в отправната си точка, в мига, когато за първи път бе включен Хронар? Ти ще се намериш на своята планета, у дома, и вече няма да си спомняш за мен. Пък и не ще има за кого да си спомняш. Целият ми живот е следствие на болното деформирано време. — Тя не му позволи да й отговори, само го погледна, сякаш за да се сбогува, разтвори пръстите си и пусна камъка в отвора.

Чу се глух, проточен звук, който приличаше на стон. Той се усили, издигна се нагоре, като отекна болезнено в ушите. По куба премина вълна от вибрации, после странното живо трептене се предаде на пода и стените. Като че ли някакъв вихър префуча през залата и направи неустойчиви, безплътни каменните стени и всичко наоколо. Но след минута звукът започна да отслабва, да преминава в по-ниски октави и някъде там се загуби, изчезна. Елна стоеше до пулта оглушена, притиснала слепоочията си с ръце.

Нещо едва доловимо се променяше в чертите й, изгладиха се тъжните гънки покрай устните. Изчезнаха бръчиците в ъгълчетата на очите й, леко просветляха косите й, по-прозрачни станаха очите й, а може би само така му се стори. Но защо това лице изведнъж му се видя до болка познато, скъпо? Защо странните картини от миналото засенчиха тази зала? Защо му се привижда онази девойка, седнала самотно край огъня в Синята гора? Ето тя с един замах запраща своята последна протонна граната в пълзящата смъртоносна гадост и го спасява… А сега я носи на ръце през Синята гора и устните му шепнат отдавна забравеното често срещано име Ана… Дали е видяла тази сцена? Дали си е спомнила това име? Кой знае. Не се помръдна от мястото си. Не се хвърли към него. Превъзмогна сама своята болка и се обърна. В машинната зала бе тихо, енерговодите не вибрираха, стрелката на единствения уред, който отбелязваше мощността на погълнатата енергия, беше неподвижна. Хронар беше спрял завинаги…

И тогава на грапавата каменна стена отсреща светна синкав овал и някъде от дълбочината изплува хищното остроносо лице на Есхин. Той злорадо се усмихваше.

— Експериментът беше доста опасен, какво ще кажеш, момиче? Но ти се справи блестящо. Четиридесет хиляди гигавата всекидневно. Хубав подарък! Ще ги насоча към дезинтеграторите, към планетарната защита. Отсега нататък нито един чужд кораб няма да припари в небето на Ена. Само ти беше способна да направиш това и само той можеше да те накара да го сториш! Отлично се справихте с отредените ви роли.

— Когато гравитацията отслабне и се изправи куполът на сгъстеното пространство, вече няма какво да спре нашия флот! — заплашително произнесе Ротанов, като неволно се наведе към осветения овал.

— Гравитацията няма да отслабне. Пространството няма да се отвори, защото времето или се променя мигновено, или не се променя никога! Вие спряхте Хронар, но планетата остана в същата точка на пространството и времето.

Есхин почти крещеше и в гласа му се долавяше такава злобна радост, че Ротанов вече не се съмняваше — всичките им усилия бяха отишли на вятъра. Почти веднага светлината угасна и двамата останаха сами.

— Може би спирането на Хронар няма да се отрази веднага и Есхин чисто и просто ни излъга, трябва да почакаме.

Елна отрицателно поклати глава.

— Есхин каза истината. Времето се променя веднага или изобщо не се променя. Видя ли напластената прах по стените? Ако времето се бе върнало в първоначалната си точка, когато беше включен Хронар, тази зала щеше да изглежда другояче. Но всичко си остана както преди… Не го очаквах. Мислех си, че това ще бъде краят и планетата за част от секундата ще пропадне в недрата на колапсиращата звезда. Такава развръзка бе най-вероятна, но ето че не стана. Странно… От мига, в който беше включен Хронар, нечия чужда воля непрекъснато се намесва в нашите действия. Не грубо, понякога почти незабележимо. Но силите, които направлява този неизвестен за нас разум, са толкова могъщи, че не можем дори да си представим мащаба на тяхното въздействие върху заобикалящия ни свят.

— И на мен през цялото време ми се струваше, че на тази планета действуват не стихийни природни сили, а нечия враждебна воля, И все си мислех, че е някой от бореите или Есхин. Може би Езерото на забравата има нещо общо с това?

— Най-вероятно то е само следствие, само част от онова, което е проникнало тук от съседната Вселена. Между другото този разум може и да не е враждебен, Просто е чужд на целия човешки свят. Чужд на нашата Вселена. И поради тази причина е неразбираем за нас.

— Няма да е зле да се запознаем с него.

— Може би ние сме само едни мравки за тях… Впрочем един от нашите направи опит. Наричаха го Лонг. Той тръгна към Езерото на забравата и не се върна… Никой не се връща оттам. Но с него се случи нещо странно. След като изчезна, го забелязаха няколко пъти. Не точно Лонг, а някакъв светещ силует, чуха и гласа му… Когато разбра, че хората се плашат от него, започна да се появява в скафандър със спуснат шлем. И то рядко, само когато назряваха събития, предвещаващи промяна в хода на времето. Казваха, че умеел да предвижда бъдещето. Не знам, само смътно си спомням, че веднъж разговарях с него след като бе тръгнал към езерото.

— Може би отговорът се крие в самото езеро. Що се отнася до Лонг, май и аз съм го срещал, но тогава не знаех онова, което знам сега, и ползата от нашия разговор беше много малка.

— Есхин вече е с развързани ръце. Ние не сме му нужни повече, направихме всичко, което очакваше от нас. Хронар спря. Вярно е, че докато съм в тази зала, той не може нищо да направи. Механизмите за защита познават само мен и ако някой се опита…

Той не я изслуша докрай, не прие плахия й опит да насочи разговора в друга насока.

— Ана, чуй…

— Как ме нарече?

— Извинявай, сбърках.

— Имам чувството, че това име… Като че ли някога ме наричаха така, но много отдавна, в някакво друго време, колко е странно…

Ротанов не я чуваше, погълнат от своите мисли.

— Елна, аз трябва да видя езерото. Струва ми се, че разполагаме с малко време, нещо се промени след като изключихме Хронар.

— Не допусках, че нещата ще свършат така? Че ти ще поискаш да идеш там! Това е невъзможно, не, няма да те пусна, чуваш ли?!

— Трябва да отида, Елна. Разбираш ли, че работата не е в Есхин и дори не в Хронар. Всичко е много по-сериозно. Някой заплашва границите на земната федерация и ни провокира… Предизвиква целия наш свят във всичките му времена, ренитското минало и нашето, човешко бъдеще… Аз трябва да разбера кой е той и какво иска от нас. Възможно е експериментите на ренитите по-късно да са помогнали на някого да надзърне в нашия свят. Може би още не е късно нещо да се промени, нещо да се поправи. Но най-важното е да открием какво е то. Така са устроени хората, трябва да се примириш.

— Няма да те пусна, няма! Оттам никой не се е връщал, чуваш ли, никой!

— Аз ще се върна. Обещавам ти. Познавах една земна девойка, която много прилича на теб. Живееше в един суров и жесток свят, не познаваше друг, но когато дойде нейният час, тя без колебание го предизвика. Сега ние сме длъжни да сторим същото; ако не успеем, ще дойдат други, рано или късно хората ще се справят със сполетялата ги злина. Но аз си спомням, че там, в кулата на храма, една жрица, която стана моя жена, не се съгласи да размени съдбата си и да отстъпи тежкия си жребий на някой друг. Тогава защо се опитваш да ме спреш? Дай ми твоя дезинтегратор. Колко енергия остана в него? Малко е. За двама ни няма да стигне. Не напускай залата. Чакай ме тук.

13.

Някакъв човек в свръхзащитен космически скафандър седеше срещу Есхин в дълбокото кресло. Позата му бе напрегната и неестествена, но Есхин знаеше, че на онзи му е все едно каква поза ще заеме. Сребристият светофилтър на шлема скриваше лицето на непознатия и най-трудно за Есхин бе да свикне с мисълта, че под шлема няма нищо. Физическата същност на събеседника му оставаше загадка за него, но той не се опитваше да я разгадае. И бе доволен, че посещенията на странния гост не бяха толкова чести и двамата почти винаги успяваха да стигнат до споразумение.

— А какво ще стане, ако Ротанов намери пътя към езерото?

— Мен ли ме питаш за това, Лонг? Ти умееш да предвиждаш бъдещето. Аз съм само един управител на този остров.

— Не се превземай, Есхин. — В гласа на Лонг се долавяше умора и горчивина. — Не всяко бъдеще може да се предскаже. Когато изгледите за по-нататъшно развитие са равни, се получават две разклоняващи се линии. И никой не знае по кой от двата пътя ще тръгне времето. Аз съм частица от скрития в езерото разум. Малка изолирана частица и нямам власт нито над неговата воля, нито над решенията му. Този разум е почти неразбираем за мен, твърде съществени са различията… Но не за това съм дошъл тук. Подозирам, че отново си започнал недостойна игра и си нарушил нашия договор. Защо е спрял Хронар?

— Откъде да знам! Аз веднага предложих да се отървем от земните жители. Трябваше да ги ликвидираме. Още щом се появиха.

— Ако ти падне, ти всичко ще унищожиш, но не ги познаваш. Те ще дойдат отново тук. Пък и те не са виновни, че никога не се вслушваш в моите предупреждения. Нима не ти казвах, че Хронар все някога ще спре, ако не прекратиш безумните си експерименти? Нима не те предупреждавах, че чуждата болка, чуждото нещастие рано или късно ще станат твои? Нима космосът може да се превръща в заплаха за човечеството?

— Не аз спрях Хронар! И не на мен той е нужен! Каква връзка има всичко това с мен? Защо ми задаваш тези въпроси?

— Ето ти дори не ме слушаш, дори не се опитваш да ме разбереш… А Хронар вече не работи. И в двата ръкава на бъдещето твоят остров чисто и просто го няма, теб също те няма, какво ще кажеш?

— Не ме интересува твоето бъдеще. То няма да дойде. Утрешният ден не може да настъпи, преди да свърши днешният. И аз знам какво трябва да направя, за да продължи безкрайно. Хронар е спрян, но заедно с него е спряно и времето. Нима самият ти не каза, че ако това се случи, времето ще забави още повече своя ход? Не е ли така? Всички ви надхитрих.

— Безумец, има ли нещо по-страшно от един ден, който никога не свършва? Но тебе те чака друга участ, чуваш ли стъпките? Чуваш ли трополенето зад вратата? Това е твоята съдба.

— Трополенето ли? Сменя се караулът. — Есхин стана, с тежки стъпки се приближи до стърчащия насред залата триножник със стъклено кълбо и натисна копчето в основата му. Кълбото се освети, после светлината се разсея и на екрана се появи картина на празния коридор. — Странно… Къде ли се е дянала охраната?

— Не я търси, повече няма да я видиш. Не мисли за глупости, остава ти съвсем малко време. Нима не съжаляваш, че така безсмислено пропиля живота си? Донесе ли ти щастие този странен подарък, който ти предпочете?

— Измамиха ме. Най-подло ме измамиха. Този злополучен остров и побъркани роботи, за такава ли власт ставаше дума? Това ли исках?

— Властта винаги си е власт. Голяма или малка, не е ли все едно! Ти изпита усещане, познато само на цезари и императори. Заповядваше и управляваше, разпореждаше се със съдбата на хората. Получи всичко, към което се стремеше!

— Измама! Чиста измама! Дори на този жалък остров аз нямах минута спокойствие! Непрекъснато си мислех, че тези каменни стени ще рухнат, че роботите рано или късно ще ме предадат, а онези, които превърнах а роби, ще поискат възмездие!

— Такава е цената. Платили са я всички тирани, всички, които са избрали този път.

Кабината спря и тълпа биороботи нахълта във външната галерия. Олег изостана, никой не му обръщаше внимание, никой не издаваше заповеди, всеки действуваше съобразно заложената в него програма.

Външната галерия представляваше ниска каменна козирка, която вероятно опасваше целия остров. Зад кея имаше корниз, на който през равни разстояния бяха поставени добре смазаните и поддържани съоръжения на енергийните излъчватели. От дългите им сдвоени антени, опънати напред и надолу, ту тук, ту там се откъсваха ослепителните сини искри на изпразванията и техният грохот разтърсваше скалите.

Роботите заеха своите места до оръдията и Олег разбра, че всички резервни, бездействуващи досега инсталации са открили стрелба. Островът беше опасан от непрекъснат огнен пръстен и водата долу сякаш кипеше. Не се забелязваше пряка цел. Но явно тревогата не беше обявена случайно и целта всеки момент щеше да се появи.

В далечината, преди завоя, се виждаше неподвижната фигура на пазача. Може би от това разстояние и той приемаше Олег за робот от охраната, но скъпоценните секунди се изнизваха неумолимо и Олег чувствуваше, че му остава все по-малко време да помисли, да огледа обстановката, да потърси изход. Дали да нападне робота с голи ръце? Геройски да загине пред очите на всички? Никой няма да го подкрепи, дори няма да го разберат. Пък и кой ли ще види тази безсмислена постъпка. „Нещо трябва да ви разбуди! Не може да няма някакво средство…“

И в този миг, когато беше близо до отчаянието, високо над пустия белезникав хоризонт на Ена се появи малка блестяща точка, чиито размери бързо нарастваха. По опашката от нажежени газове и по светещата леща, в която скоро се превърна точката, той разбра, че е лодка. Намерили са гориво… А може и да не са и летят насам с последните резерви, защото не са могли повече да чакат, защото точно така щеше да постъпи и той самият, ако беше на тяхно място… Олег сякаш ги видя всички изведнъж: Фролов, съсредоточен, намръщен, наведен над лостовете за управление, слабото нервно лице на Елсон, замисленото лице на Дубров, набраздено с дълбоки бръчки… Те се носеха към остров Рин с невиждана тук скорост. Но вече очакваха лодката. Дулата на оръдията се разтресоха, изхвърляйки напред безброй огнени стрели. И той веднага разбра, че защитното поле на лодката е изключено — тя направи остър завой над острова, като се стремеше да избяга от обстрелваната зона… Ако имаха енергия, Фролов нямаше да маневрира. Само едно попадение на тези тътнещи безспирни огнени водопади можеше да унищожи лодката. Изведнъж се сети какво да направи… Роботите, които насочваха оръдията към неговите другари, действуваха не по своя воля, те се подчиняваха на нечия заповед, която не можеха да не изпълнят. Трябваше да търси съвсем нов, необичаен за него път…

А през това време лодката се измъкна от поредната огнена каскада и се спусна отвесно надолу, досами океана, почти го докосна, после се изправи и отново се стрелна нагоре. И тогава Олег се приближи до едно от оръдията. Отмести с рамо пълнача, застана в общия строй, превърна се в един от онези, които насочваха към неговите другари тази летяща смърт, пое върху раменете си част от тяхната страшна работа. И след като го направи, разбра, че зад външното безразличие бият живи човешки сърца, тлее огън, неугасим и страшен. Тогава той се опита да им предаде своята мъка и отчаяние и усети, че е на прав път, вече знаеше какво да прави. Най-важното и най-трудното сега бе да не изпусне усещането за този общ вътрешен ритъм, да го раздвижи, да го засили, да го прокара през плътната пелена на забраната и болката, както веднъж вече направи със собственото си съзнание… Струваше му се, че ще му се пръсне сърцето от чудовищното, почти непосилно напрежение… Потта се лееше от него като град, той чувствуваше, че се задушава, съзнанието му бавно и неумолимо го напускаше… И тогава видя пред себе си живи и умни човешки очи. Някой застана в строя до него и пое върху себе си част от бремето, още някой се опитваше да помогне и ей там, малко по-нататък, срещна друг поглед, в който проблясваше мисъл, и после още един, и още един… Сякаш живи нишки се устремиха към него от всички страни и в същото време взеха да оредяват и да се отклоняват сеещите смърт мълнии, насочени към неговите другари. Огнената завеса се разкъса и в нея се появиха пролуки. Отначало едно-две, а след това почти едновременно замлъкнаха всички оръдия откъм север. И Фролов веднага се възползува от това, насочи лодката към образувалия се пробив и за броени секунди се озова отвъд линията на огъня. После избра малко равно място и кацна на няколко метра от Олег.

— Помниш ли нощта, когато Езерото на забравата за първи път дойде при нас?

— Нищо не си спомням. Нищичко! — Есхин се извърна, за да не гледа блестящата безлика маска, която заменяше лицето на неговия събеседник. През цялото време му се струваше, че там, под металния шлем, невидимо блестят живи човешки очи, и може би защото знаеше, че под него няма нищо, илюзията му беше още по-пълна.

— Тогава бяхме много млади, Есхин! Живите сокове на живота кипяха в нас и ти не издържа на изкушението… Някой от двама ни трябваше да стане жертва — ти избра мен и ето че сега аз съм тук, за да наблюдавам и анализирам последните ти мигове.

— Стига! Махай се! Останах без сили, вземи си обратно подаръците, само ме остави на мира!

— Не, ти се възползува напълно от тях. Удари часът на разплатата, чуваш ли виковете в коридора?

— Няма никой! Екранът е празен!

— Откъде идват тези крясъци тогава? Къде са твоите роботи от охраната, Есхин? Каква е тази тълпа от разгневени хора, която се появи в края на коридора, виждаш ли? Няма кой да им прегради пътя. Няма кой да те защити в тази минута. Сега си отивам, за да те оставя лице в лице с твоята съдба. Запомних очите ти. Вече сме квит, сега нищо не ми дължиш.

И когато вратата изпращя под натиска на нападателите, креслото срещу Есхин беше празно. Фигурата на човека в скафандъра стана прозрачна и миг преди да рухне вратата, изчезна.

14.

Ана не успя да възрази, не успя да направи каквото и да било, когато Ротанов премести ръчката на уреда на максимална мощност, насочи широкия край към краката си и натисна копчето. Подът се разцепи като здраво обтегната каучукова мембрана. Отгоре още се сипеха парчета от мазилката, още не бе изчезнала фосфоресциращата светлина там, където дезинтеграторът разкъса молекулните връзки, а той вече стоеше на краката си. Падането от триметровата височина леко го зашемети, затова пък вече беше на долния етаж. Няколко секунди не мръдна от мястото си, докато свикна с полумрака. Все още се страхуваше, че Ана ще хукне след него, ще намери начин да го догони, да го спре. Но наоколо беше тихо. Намираше се в огромно празно помещение, чиито стени и таван се губеха в дрезгавината, светлината едва-едва мъждукаше от прашните тавански панели. Въпреки това той разбра, че е попаднал в машинната зала. Тук някога се е добивала такава енергия, която е била в състояние да спира и да променя времето.

Залата, която се простираше на цели километри, имаше няколко етажа. Ротанов непрекъснато правеше опити да се спусне по-надолу, защото знаеше, че само на приземния етаж може да намери път към вътрешността на острова, към неговото сърце, което създаваше черните кораби… Езерото на забравата? Странно название, странно поетично, както всички имена, които произхождаха от бореите. Той си спомни обряда в храма на Юстара, спомни си и за Елна и се усмихна, сякаш видя във вътрешността на тази зала истински огън. Съществуваше ли изобщо път към това митично езеро? Той се луташе между неподвижните механизми вече втори час с надеждата да намери изход или поне отговор на съмненията си, но още повече се объркваше в лабиринта от загадки, в развалините от метал, в собствените си предположения. Най-накрая умората окончателно сломи волята му. Днешният ден беше много тежък, прекалено тежък дори за неговия здрав организъм. Беше жаден, наоколо имаше застояла, заразена от остатъчна радиация вода, и когато я гледаше, жаждата още повече го измъчваше. Тук-таме по стените гигантски охлюви излъчваха фосфоресцираща светлина, а на някои места светеха самите стени. Въпреки че дълги години не беше работила, залата все още криеше смъртна опасност. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук, но сега не можеше да намери обратния път. Купища от изкривен мъртъв метал и пластмаса се изпречваха пред него. Тук беше отровен дори въздухът, индикаторът отбелязваше наличие на неизвестни частици и сякаш желязно менгеме стягаше главата му и не му позволяваше да мисли, да действува.

Въпреки всичко Ротанов прекоси тази безкрайна зала, пълна с радиоактивен метал и тежки зловонни изпарения. Постепенно започнаха да се появяват и първите признаци на радиоактивно заразяване. Те бяха някак особени и настъпиха твърде бързо за една обикновена радиация. Жаждата му ставаше непоносима. Промени се и представата му за времето. И той беше принуден всяка минута да поглежда часовника си, за да не загуби чувството си за реалност. В замъгленото му съзнание се раждаха странни разкривени картини и звуци… Тик-так, тик-так… сякаш до ухото му тихо и упорито потракваше будилник. Той не го забеляза веднага. Може би защото повече приличаше на детска играчка, на механизирано пиленце и никак не подхождаше на обстановката на тази лишена от живот радиоактивна зала.

Такива играчки му купуваха, когато беше малък. Триъгълното телце, сплескано долу и широко горе, се поклащаше на тъничките си крачета, а огромните му очи, без да мигат, гледаха втренчено Ротанов и всеки път, когато пилето местеше крачета, се чуваше това „тик-так“.

— Здравей — каза то. — Какво правиш тук?

— Досега не съм срещал говорещи пилета.

— Не съм пиле.

— Какво си тогава?

— Робот информатор.

— Май искаш нещо от мен?

— Изпратиха ме да те намеря и информирам.

Роботът се обърна и важно направи няколко крачки насам-натам, сложил мъничките си тъпички ръчички отзад, също като университетски преподавател пред аудитория. И по това, че прие робота без никакво учудване, като нещо нормално, Ротанов разбра, че в главата му не всичко е наред. Вече усещаше радиацията почти физически, тя го задушаваше, пречеше му да диша, да мисли. Време беше да се махне оттук.

— Ще ми покажеш ли пътя?

— Къде искаш да отидеш?

— Търся Езерото на забравата. Знаеш ли как мога да стигна до него?

— Лошо място, но ако на всяка цена трябва…

— Придружавал ли си някого дотам?

— Да, мнозина. Понякога хората, превърнати в роботи, изпитват странна тъга и тогава поемат към езерото…

— Защо?

— То им дава енергия, в замяна прибира онези от тях, които искат да бъдат забравени. Оттам още никой не се е връщал. Това езеро е необикновено. То не убива, по-точно, убива, но не напълно… Ти няма да усещаш никаква воня, жажда или болка. Езерото ще ти даде спокойствие и няма да посегне на съзнанието ти.

— Добре, Покажи ми го.

Роботът заподскача пред него като малка сива топчица и при всяка негова крачка се чуваше нежното, успокояващо „тик-так“.

Не вървяха много, някакви си двадесетина минути, радиацията започна да отслабва, да отпуска стоманените си лапи…

Най-после роботът спря пред гранитна стена. Първата естествена каменна стена в този метален лабиринт. Навътре в една ниша се виждаше капакът на кръгъл люк със здрави стоманени ключалки, нещо подобно на кесон или преходен шлюз на кораб.

— Какво има оттатък? — с пресипнал глас попита Ротанов, но роботът не отговори, сякаш за да покаже, че въпросът е безсмислен. Той се приближи мълчаливо до люка, натисна няколко копчета и в същия миг невидимите механизми се задвижиха. Ключалките изскърцаха и капакът на люка бавно, призрачно се отмести назад и встрани, като откри дебелата си близо цял метър броня. Откъм кръглия проход го лъхна студ и влага. В плътната тъмнина нищо не се виждаше, Ротанов направи крачка напред и спря. Нещо го задържа. Подсъзнателно почувствува, че ако направи още една крачка, няма да се върне обратно. У него се пробуди придобитата с годините предпазливост, той се позабави, макар и да знаеше, че сега няма да отстъпи и ще направи тази последна крачка… Обърна се. Роботът беше изчезнал. Само допреди миг стоеше до люка, а вече го нямаше. Сякаш потъна в земята — придружителят беше изпълнил своята задача и по-нататък всичко зависеше от самия него.

Ротанов се върна в залата, намери част от дебела метална греда, яка и сигурна, с мъка я домъкна до люка, вклини я между отвора и капака и най-после пристъпи напред. Няколко секунди стоя неподвижно сред белезникавата мъгла, без нищо да вижда, притиснал гръб към грапавата студена повърхност на камъка. Постепенно очите му се адаптираха към разсеяната външна светлина и от всички страни бавно започнаха да изплуват някакви неясни контури. Той застана на тесния каменен корниз, само две-три крачки го отделяха от стръмната урва, впрочем не много дълбока — там долу, съвсем близо, тихо се плискаше тъмна вода… Всъщност не беше вода. Онова, което приличаше на тъмно водохранилище, затворено в обръч от възвишения, не беше езеро. Отдолу, откъм ширналия се застинал мрак полъхваше леден хлад. Повърхността, която разделяше двете среди, излъчваше слаба светлина и можеха да се забележат и най-малките подробности… Но какво виждаше? Онова долу не притежаваше плътна маса, не беше течност, но не бе и пара или мъгла. А нещо по-леко, по-ефимерно и от пара.

Той видя само, че повърхността под него се вълнува — не като вода, а другояче, по-леко. По-изящни бяха отделните струи, които бликаха от глъбините на този феномен, и всяко движение предизвикваше на границата на разделянето фойерверк от светлинни отблясъци. До слуха му приглушено достигаше странна вълна от звуци в такт с ефимерното движение на светлинните картини, които се мяркаха в мрака. В мелодията се преплитаха само две-три ноти, ту проточени и тъжни, ту пронизителни и груби като вой на вятър. Сякаш долу някакъв орган изпробваше силата си. Постепенно разпокъсаните движения на тъмната маса в урвата започнаха да се подреждат, да се построяват в странен хоровод. Тъмната бездна под светлинната пелена бавно се заобръща, набъбна и се надигна в средата, сякаш там се зараждаше гигантски въртоп. Изведнъж от центъра на образуванието към околните скали се стрелнаха начупените разклонения на електрически изпразвания и последвалият гръм, който прокънтя в каменната чаша, усилен и отразен от стените, оглуши Ротанов. Но това беше само началото. След минута черният стълб в средата на езерото започна да нараства, да се изтегля все по-нагоре и да се надува като огромен аеростат, всмуквайки намиращото се под него езеро. Най-необясними за Ротанов бяха мелодичните звуци, които съпровождаха раждането на кълбото. Те несъмнено съдържаха някакъв музикален рисунък, ритъм и съвсем не приличаха на случайна комбинация от звуци. И колкото повече растеше кълбото, толкова по-грандиозно и величествено ставаше зрелището. Сега диаметърът му бе почти двеста метра, а то продължаваше да се върти. Повърхността на езерото, следвайки такта на странната музика, едва забележимо вибрираше и заедно с нея като че ли вибрираха и околните скали. Кълбото вече беше съвсем близо до човека, отделяха ги само няколко метра.

Сега Ротанов разбра всичко. Той присъствуваше на раждането на черен балон, на един от онези, чиито нападения принудиха земните колонисти да напуснат Дзета. Впрочем дали беше нападение? И дали срещите в космоса, завършили трагично за много земни кораби, бяха атака?

Пред него се въртеше и клокочеше пъстър отвън, черен и студен отвътре огромен коагулат от чужд свят — „изхвърляне на антипространство“, „черна дупка“, „гравитационен колапс“. Ние обичаме да измисляме научни наименования на необяснимото, струва ни се, че като прикриваме с тази словесна обвивка особеностите на неизвестното, ще го направим по-разбираемо и по-просто. За черните дупки сега знае всеки ученик и си мисли, че ако сам не може да си обясни какво представляват те, мъдрите брадати дядовци, измислили наименованието, много добре схващат всичко и зад словесната безмислица, зад математическата главоблъсканица са скрили проста и ясна истина, известна само на посветените.

Ротанов, един от тези посветени, отдавна беше разбрал, че същността често се подменя с формата, която не съдържа дори капчица смисъл.

„Ето откъде стартират черните кораби!“ Сега знаеше поне това.

— Ние ще запушим ненаситното ти гърло, чуваш ли! — извика той на безликата тъмна повърхност и думите му потънаха в нея без отговор. Тогава той се наведе, взе един камък, замахна и го хвърли надолу към езерото. Не чу нито плясък, нито взрив. Камъкът просто беззвучно се стопи, пропадна, без да остави следа. Току-що го имаше, а ето че изчезна от този свят…

„Може би ние сме само едни мравки за тях“ — беше казала Елна. И като си спомни нейните думи, изведнъж го обзе гняв към безликото чудовище, което се раждаше пред очите му и което подготвяше в недрата си унищожението на човечеството.

Ротанов имаше още една батерия… Погледна индикатора на заряда. Беше се натрупала енергия, напълно достатъчна за онова, което беше намислил. Сигурно взривът ще бъде много силен и той няма да се измъкне оттук, защото никой не бе в състояние да предвиди какво ще последва след него. Щеше да остане без защитния си костюм, а без него не можеше да премине през залата, но въпреки това знаеше, че не ще позволи да се роди безнаказано още едно смъртоносно кълбо. „Индикаторът показва максимум, трябва да издърпам предпазителя, да счупя капака, после ще съединя контактите, ще изчакам разпределителният блок добре да се нагрее и ще я хвърля…“ Ръцете му вършеха механично необходимото и Ротанов се усмихна при мисълта, че сега ще накара езерото да го забележи… Трябваше така да запрати батерията, че да избухне някъде между двете среди; разбираше, че няма да има сили да я хвърли много надалеч и не ще успее да отскочи — взривната вълна тутакси ще го помете. Но си представи как неговите четири хиляди гигавата ще разкъсат на парчета обвивката на черния балон. Видя тази картина и вече не искаше да мисли за нищо друго.

Ротанов бързо се справи със задачата и без да спира, без да се колебае, замахна и запрати нагорещената батерия високо нагоре и встрани по допирателна към повърхността на балона. Тя се мярна във въздуха, почти докосна повърхността на кълбото и избухна на десетина метра от него. Странен беше този взрив. Нажежената блестяща плазма се пръсна, а сетне неочаквано забави стремителното си движение. Ротанов видя как огнените вихри, който се носеха към него, спират, променят формата си, завъртат се, като протуберанси излитат нагоре и се отклоняват встрани, сякаш нечия огромна невидима ръка закри застаналия на скалата човек. После кълбото сякаш измляска, изхвърли по посока на взрива черна непрозрачна капка и го угаси. След това повърхността на кълбото засия ослепително с цветовете на дъгата, то забави въртенето си, спря, полюшвайки се, и бавно се насочи към човека, сякаш искаше да го разгледа по-отблизо. Но основата му изведнъж се сви, дръпна го надолу към езерото и почти веднага кълбото взе да се изпълва с малинова светлина, като същевременно се слягаше и намаляваше обема си. Всичко се повтаряше в обратен ред, удебеляваше се основата на балона, повърхността на езерото се вълнуваше и се устремяваше към него, сякаш всмукваше изхвърлената миг преди това маса. Най-после балонът окончателно изчезна, изравни се и се сля с езерото. Не остана дори малка следа, която да напомня за неотдавнашното му раждане. И тогава езерото бавно, но все по-стремително започна да настъпва към брега, да повишава нивото си, като по този начин скъсяваше малкото разстояние, което го отделяше от застаналия на корниза човек. Ротанов долови някакъв шум. Отначало чу пронизително свистене, сякаш отгоре му връхлетя силен вятър. Това впечатление се засилваше от страшното налягане върху плещите и главата му, все едно че някой го превиваше надолу с все по-нарастваща сила. Като че ли езерото се бе разгневило от дръзкото поведение на човека и искаше да му отговори… Някъде в тъмните му недра се появиха тънки светещи линии.

В същото време свистенето премина в мелодична гама от звуци, тя привличаше вниманието на човека, парализираше волята му. Сигурно така са пели сирените в древногръцкото легендарно море. Ротанов направи крачка напред, после още една. Сега само няколко сантиметра го отделяха от урвата. Той стоеше и гледаше, без да помръдва, без да изпитва страх, защото си спомняше за ръката, която го предпази от взрива.

И тогава чу глас, тъжен и същевременно ласкав, сякаш с него разговаряше жена, и то така, както говорят с човек само веднъж в живота…

— Нима не се умори от борбата, от каменистите пътища?

— Не!

— Странно, повечето хора толкова много ценят спокойствието… Но аз мога да ти подаря и нещо друго, не само спокойствие. Моите възможности са неограничени във вашия свят, искаш ли власт? Знам, че твоето племе обича този опиум, искаш ли власт, каквато не е притежавал никой досега? Твоите сънародници ще се прекланят пред теб, ще обожествяват твоето име, ти еднолично ще управляваш и ще се разпореждаш със съдбата на милиарди, помисли…

— Мисля. Твърде тежка е разплатата. Мнозина от онези, които се стремяха към властта, които дадоха живота си за нея, страдаха жестоко в последния си час и си отидоха с горчивото и закъсняло съжаление за извършеното престъпление.

— За каква разплата говориш?

— За безцелно пропилените години и двуличния живот наоколо, за фалшивите усмивки и лицемерното покорство, за робското ласкателство и най-после за сетния час, когато бремето е непоносимо, когато съвестта ще те запита какво направи със себе си и с онези прекрасни мигове, които ти бяха подарени под топлото слънце? Къде са твоите приятели, човече? Къде са върховете, които си покорил, къде е жената, която си обичал? Какво ще отговоря? Нима властта не убива всичко, което изброих? Няма ли тя да иска непрекъснато да се принасят страшни жертви пред нейния олтар?

— Тогава ти предлагам несметно богатство, не искаш ли да имаш всички ценности на света?

— Предложението ти е закъсняло с цели хиляда години. Но и в далечното минало богатството е било само средство за получаване на същата тази власт, макар че най-често и то не е било достатъчно за нея. Алчността е заслепявала, карала е безумеца да се върти в затворен кръг, превръщала е човека във вечен роб на самия себе си. Тези времена отдавна са минали. Сега властта не може да се купи срещу всички съкровища на света. А онова малко, което е необходимо на човека, за да задоволи собствените си нужди, му го дават природата и обществото безплатно като слънчевата светлина и въздуха. Защо ми е твоето богатство?

— А не искаш ли младост, вечен живот?

— Човек ще се умори да живее вечно, а що се отнася до здраве и дълъг живот, всеки желае това. Но ти ще поискаш твърде висока цена за своя дар.

— Упорит си, човече, упорит и неразумен. — Гласът премина в проточено свистене и страшната тежест отново се стовари отгоре му. Върху многоцветната повърхност на езерото започнаха да се появяват странни картини. Той видя своето детство и младост, далечните светове, които беше покорил, образите на скъпи и близки хора, все едно че гледаше отражението на собствените си мисли. Сякаш езерото жадно улавяше всяка негова мисъл, опитвайки се да вникне в дълбоката същност на неговото поведение. Нещо тъжно се появи в мелодиите, промъкващи се през свистенето, тежестта вече не го притискаше толкова и Ротанов бавно, с мъка помръдна краката си, направи крачка назад, още една и още… Гърбът му опря в камъка. Той напипа отвора с ръка, наведе се и скочи през люка. Задъхан издърпа гредата и спусна резетата. Когато подпираше капака с гредата, отново чу гласа:

— Мога да разруша тези стени само за минутка. Чуваш ли ме, човече?

— Чувам. Защо се бавиш? Обещавам ти, че ако ме пуснеш сега, аз ще те унищожа.

— Ти вече стори всичко, което е нужно, ти спря Хронар. Аз само изчаквах тази среща, за да не направиш грешка, а сега си отивам завинаги. Светът, в който разумът е осъзнал своето предназначение, е свещен. Сбогом.

Останал без сили, Ротанов се облегна на стената, по лицето му се стичаха капчици пот. Дебелите каменни стени му пречеха да види как езерото започна да спада, да се свива и да отстъпва. И как от планетата бавно се откъсна невидимият черен ръкав, който я съединяваше с колапсиращата звезда, и намалявайки непрекъснато обема си, се отдалечи към Епсилон подобно на огромен октопод, всмукващ гигантското си пипало.