Дъщерята на пчеларя

Глава 10

Уолбридж, Англия, 1938 г.

За първи път Грейс плака за Руфъс в деня на неговия годеж през пролетта на 1938 г. И не беше за последно.

Тя не го бе виждала от онзи юли, преди пет години, когато я откара до къщата на пчеларя с лъскавото си алфа ромео. Макар че през следващите години все се оглеждаше за него от тайната си наблюдателна позиция точно под гората, тя така и не го видя, нито него, нито колата му. Дори да си беше идвал у дома, Грейс не разбра за това.

Естествено нямаше причина той да търси компанията й. Грейс вече беше млада жена, но от класова гледна точка бяха буквално от различни светове. И все пак тя копнееше за него. Пазеше спомена за лицето му в онзи ден, в открития автомобил, като снимка от пощенска картичка, която държеше до сърцето си, а най-прекрасното на спомените е, че не избеляват. Фотографиите може да се повредят, да избледнеят от слънцето, да потъмнеят и да се набръчкат, но спомените са винаги нови като в деня, когато са създадени. Тъмно-шоколадовите очи на Руфъс, които й се усмихваха с топлина, бяха така ярки, все едно е било вчера.

Тя бе споделила мечтите си с майка си, защото знаеше, че макар да не може да я види, тя е близо, слуша я с интерес и я обича безусловно. Понякога плачеше във възглавницата си, защото се страхуваше, че любовта й към Руфъс ще й попречи да се наслади някога на истинската любов. Тревожеше се, че никой няма да успее да вдъхне в нея тази опияняваща смес от щастие и копнеж, както стори Руфъс. Прие, че той не би могъл да я обича, но таеше тайно желание в сърцето си, съвсем мъничко, едва доловимо, че някак си, по магия, светът ще се промени и един ден Руфъс ще я обича така, както би обичал жена от неговия свят.

Но тогава чу, че той се жени, и всичките й мечти бяха разбити в един ужасен, опустошителен миг.

Беше неделя вечер в „Лисицата и гъската“. Грейс тъкмо беше навършила деветнайсет. Седеше в кръчмата с баща си, леля Мей, чичо Майкъл, Фреди и по-малката му сестра Джоузефин. Грейс не харесваше особено Джоузефин. Тя имаше доста остър език и щастието на другите я дразнеше толкова много, че ставаше груба. Фреди вече работеше на пълен работен ден в имението Уолбридж. Господин Гарнър още беше съвсем жив, така че мечтата на Фреди да управлява фермата засега не се бе осъществила. Грейс работеше четири следобеда в седмицата при един пенсиониран полковник, който живееше сам в голяма къща в края на града. Преподобният Дибън я бе препоръчал и старият полковник й плащаше добре само за да му почете, тъй като зрението му бързо отслабваше, а той обичаше книгите повече от всички друго на света. И така, Грейс, със сладкия си глас и добра дикция, беше идеалният компаньон, който носеше удоволствие и удовлетворение на благодарния старец.

Всички се чудеха защо Артър Хамблин така и не се ожени отново. Щеше да има не само другарка в живота, но и да освободи дъщеря си от отговорността да се грижи за него. Някои казваха, че той още скърби за жена си, други твърдяха, че не искал Грейс да има мащеха. Каквато и да беше причината, Грейс се грижеше за него като добра дъщеря. Тя переше и гладеше дрехите му, чистеше и подреждаше къщата, готвеше му и му правеше компания. Следобедите й с полковник Редуд бяха приятно разнообразие от домашните задължения. Те й осигуряваха възможност да се отдаде на любовта си към романите, защото любимите книги на полковника бяха най-великите любовни романи на всички времена. Докато тя му четеше Толстой, Дюма и Остин, историите за разбити сърца и копнеж подхранваха собствените й фантазии и тайната надежда, че също като героите и героините от книгите, тя и Руфъс може някак си, по някакъв чуден обрат на съдбата, също да бъдат заедно.

Но тогава Майкъл Валънтайн се върна от бара с три бири – за него, Фреди и Артър – и щастливата новина, току-що научена от кръчмаря.

– Лорд Мелвил си е намерил булка – обяви той радостно, докато сядаше.

– Прекрасно! – ахна Мей. – Коя е щастливата дама?

– Дъщерята на някакъв херцог. Не зная. – Майкъл сви рамене и отпи от бирата си.

Джоузефин издиша струя дим от алените си устни като дракон.

– Какъв ужас! – изсмя се тя. – Няма нищо прекрасно в един уреден брак, мамо. Тези хора са такива сухари. Предполагам, че сватбата ще е голяма скука. – Грейс ги гледаше как обсъждат новината сред облак дим и се чувстваше като призрак. Остана съвсем неподвижна, преглъщайки мъката си, за да не разбере никой, че тази вест й е разбила сърцето.

– Не си права, Джоузи – каза Артър. – Лорд Мелвил изобщо не е като баща си. Той е остроумен младеж, който обича забавленията, сякаш е излязъл от пиеса на Ноел Кауърд5 .

– Не казвам, че не е забавен, Артър. И със сигурност е хубавец. Просто смятам този очевиден избор на жена за досаден. – Начупените й устни се разтеглиха в тънка усмивка. – Щях да му се възхитя, ако беше взел сервитьорка или нещо такова. Бракът с дъщерята на херцог е адски предсказуем.

– И какво от това? – попита Фреди. – Той трябва да се ожени за жена от своята класа.

– Защо? За да може, когато маркизът умре и той наследи имението, тя да устройва градински партита така изискано като свекърва си. Е, за това си прав, предполагам; една сервитьорка не би знаела как да се държи като маркиза.

– Ти не би знаела как да се държиш като маркиза, Джоузи – засмя се Фреди и се обърна към Грейс, която седеше тихо и неподвижно до него, сякаш новината я беше вкаменила. – А ти какво мислиш за това, Грейс? – Въпросът му прозвуча по-скоро като предизвикателство.

– Аз нямам мнение. Все пак не ги познавам, така че... – Тя замълча, сви леко рамене и изсумтя, за да прикрие смущението си.

– Ето, Грейс е права – намеси се Джоузефин. – Защо всички толкова се вълнуват за тази сватба, след като всъщност не познават младоженците? Същата лудост е, когато се жени член на кралското семейство, но те поне са обществени фигури и всички ги знаем. Аз се възхищавам на краля, че абдикира, за да се ожени за онази непослушна Уолис. Ето, на това му се казва кураж! И лорд Мелвил трябваше да си намери някоя отракана разведена американка!

Фреди сръчка Грейс с лакът в ребрата.

– Помниш ли, че ти си падаше по Руфъс, както го наричаше тогава? – засмя се той подигравателно.

– Наричала си го Руфъс? – попита Майкъл и вдигна изненадано вежди. – Много фамилиарно.

– Наистина ли? Падала си си по него, Грейс? – присви очи Джоузефин. – Господи, не бих предположила!

– Не зная за какво говорите – отвърна Грейс и усети как лицето й пламва.

– Да, така беше. Той говори веднъж с нея след службата – каза им Фреди.

– А после доведе баба си у дома, за да я ужили пчела и да излекува артрита й – добави гордо Артър.

– Я виж ти! – изсмя се Майкъл.

– Старата маркиза във вашата малка къщичка? – попита Мей, впечатлена. – Защо не сте ни казали?

– Никога не беше идвала у нас. Това бе голяма чест – рече Артър.

– А що за човек беше? – попита Мей. – Виждала съм я само веднъж в църквата, и то отдалече.

– Беше глуха като пън – добави Артър доволно. – Трябваше да крещим, нали, Грейс?

– Не си ми казала – обърна се недоволно Фреди към нея.

Тя сви рамене.

– Не беше важно.

– На следващия ден тя изпрати шофьора си да вземе Грейс – продължи Артър, говореше на Мей, която го гледаше ококорена от изумление.

– Защо? Получи ли се? – попита Мей.

– Толкова беше доволна, че искаше ужилване и по другата ръка – каза Артър и всички зареваха от смях. – И така, моята Грейси се качи в бентлито, а лорд Мелвил я разведе из къщата и градината – моята градина. Мисля, че той много те хареса, Грейси – добави Артър, беше вече подпийнал.

– Ако те види сега, сигурно ще развали годежа си – добави Майкъл и кимна одобрително. Сега беше ред на Фреди да замълчи и да преглътне негодуванието си.

– Градината им е най-красивата в цяла Англия. Нали, Грейс? – каза Мей. – Баща ти е прекрасен градинар. Достатъчно е човек да погледне вашата градина, за да разбере що за магьосник е с цветята. Артър е роден за това! – Тя му се усмихна с обич.

– Да, така е – отвърна Грейс, борейки се със сълзите, които вече пареха в очите й.

– Е, той целуна ли те зад градинската стена? – попита Джоузефин, като погледна подразнена към една люспичка от червения лак на нокътя си.

– Разбира се, че не – възмути се Грейс. – Аз бях на четиринайсет.

– Това не би попречило на никого – каза Джоузефин.

– Да не си мислиш, че щеше да те целуне, ако беше на двайсет? – сопна се Фреди.

Грейс усети как потъва в тези подигравателни думи.

– Това е глупаво – отвърна тя унило, в опит да се задържи на повърхността.

– Може би щеше. Ти си красиво момиче, Грейс. Мъже като лорд Мелвил могат да имат която пожелаят. – Леденосивите очи на Джоузефин се взираха в нейните през панделката дим, която се виеше от цигарата пред устата й. – А ти щеше ли да му позволиш?

Грейс не хареса издевателския й тон и повтори:

– Аз бях на четиринайсет, Джоузи.

– О, аз щях да му позволя – обяви нехайно Джоузефин. – Мисля, че го бива в целувките. Има хубава уста. Жалко, че се похабява за някаква си фригидна щерка на херцог. Той никога няма да познае истинската страст.

– Откъде знаеш, че тази дама не е страстна, Джоузи? – попита майка й. – Ти не знаеш нищо за нея.

– Ами просто предполагам – отвърна Джоузи с дяволита усмивка. – Много по-забавно е да си циничен. За какво са аристократите, ако не за да се подиграваш с тях?

Когато всички излязоха от кръчмата в десет, Фреди дори не пожела „лека нощ“ на Грейс. Мей и Майкъл помахаха на нея и на баща й, когато те поеха с велосипедите по пътя, а Джоузефин хвана брат си под ръка и сведе към него глава, за да му каже някаква шега, която, щом идваше от нея, значи беше за чужда сметка.

Грейс въртеше яростно педалите, копнееше да остане сама с мъката си. Беше твърде късно, за да минат през гората, затова поеха по дългия обиколен път на светлината на фаровете. Тя кипеше от гняв заради грубостта на Фреди, който, след като й се подигра така гадно за Руфъс, спря да й обръща внимание до края на вечерта. Колкото и да го обичаше, той понякога беше прекалено жесток. Бореше се със сълзите.

Щом се озова в стаята си, тя се хвърли на леглото и заплака. Знаеше, че не е трябвало да се надява, че изобщо не е трябвало да мечтае. Надеждите и мечтите само създават нереални очаквания.

Артър реши, че дъщеря му е просто изморена, и седна в дневната. Нощите още бяха мразовити, затова той запали огън и се настани в креслото си, като четеше и пушеше лула, както всяка вечер. Нямаше представа, че дъщеря му си изплаква очите и съжалява, че няма майка, с която да сподели мъката си. Нямаше представа, че тя може да не е щастлива и доволна. Пепър дремеше в краката му. Той обърна страницата. Вече дори не помисли за лорд Мелвил и неговия годеж.

Докато следващата седмица не им донесоха покана. Пликът беше адресиран до господин Артър Хамблин, но на твърдата бяла картичка вътре след неговото име бе изписано и това на госпожица Грейс Хамблин – нещо необичайно, защото досега Артър беше канен в къщата винаги сам. Грейс обаче вече беше млада жена, затова я канеха като придружителка на баща си на мястото на госпожа Хамблин. Надяваха се да имат удоволствието от компанията им в събота, седми май, в четири следобед, на чай, за да отпразнуват годежа на граф Мелвил и лейди Джорджина Карлтън. Скоро Артър разбра, че всички, които работеха в имението, са поканени да се срещнат с дамата, която един ден щеше да стане новата маркиза Пензълуд.

Грейс прие поканата със смесица от въодушевление и ужас. Мисълта, че ще види Руфъс отново, я изпълваше с остър, болезнен копнеж и все пак знанието, че той ще е с жената, с която е избрал да прекара живота си, я пронизваше чак до сърцето й.

Фреди също беше поканен, но се преструваше, че не го е грижа и ще иде само от любезност. Мей се зае да помогне на Грейс да си намери подходяща рокля.

– Трябва да изглеждаш прекрасно – рече тя, докато я влачеше към единствения магазин в града, който продаваше дрехи, достатъчно изискани за подобен повод.

– Но аз нямам пари за нова рокля – възрази Грейс.

– С Майкъл ще ти я купим – настоя Мей. – Аз съм най-близкото до майка, което някога си имала, затова ще го направя с радост. За щастие летните рокли не са така скъпи като зимните.

Грейс изпробва няколко рокли и се спря на красива рокля на цветя в синьо и жълто, с копчета отпред и къси бухнали ръкави.

– Имам подходяща шапка за нея – каза Мей, като подръпваше тук-там роклята. Отстъпи назад и я погледна с възхищение. – Приличаш на истинска дама – рече тя развълнувана. – Жалко, че майка ти не може да те види. Щеше да е много горда, със сигурност. Все пак ти си имаш Артър и нямам търпение да видя физиономията му, когато осъзнае, че малкото му момиченце е пораснало.

– Роклята е красива, лельо Мей – каза Грейс, като се взираше в отражението си. Май беше права, с тази рокля изглеждаше изискана. Това я поободри. Вероятно когато той я види...

В деня на приема Мей цяла сутрин навива косата на Грейс и я прихвана на букла отстрани. Косата й беше гъста и лъскава и отне на Мей повече време от очакваното. След това тя нагласи шапката под кокетен ъгъл, а Джоузефин донесе козметичния си комплект и настоя да гримира Грейс лично. Грейс погледна оскубаните й вежди и яркото червило а ла Джоан Крофърд и потръпна. Никога не беше слагала грим и мисълта, че ще изглежда така жестока и изкуствена като Джоузефин я изпълни с ужас. Слава богу, Мей се намеси и се спряха само на розово червило и лек руж на скулите. Миглите й бяха оставени на мира, а сините сенки, които Джоузефин извади от комплекта, скоро се озоваха пак на мястото си.

Когато се върна от градината, за да се преоблече, Артър беше смаян от младата жена в коридора, която толкова много приличаше на покойната му съпруга. Той онемя от изумление, а в очите му засия смесица от гордост и мъка. Мей веднага се притече на помощ.

– Не е ли красива, Артър? – ахна тя. – Ще е хубавицата на приема, сигурна съм.

– Няма да има голяма конкуренция – рече кисело Джоузефин.

– О, не зная, ще се изненадаш колко добре изглеждат някои от дамите, когато се нагласят – сопна се Мей.

Артър успя да се усмихне леко и изграчи:

– Много си красива, Грейс.

– Ето, казах ли ти, че баща ти ще е много горд? И имаш причини да си горд, Артър, с Грейс до теб. – Тя се засмя. – Фреди ще ревнува, нали, Джоузи?

– Няма да ревнува от Артър, мамо.

– Но ще му се иска тя да е до него.

– Тогава можеше да я покани да иде с него, вместо да се цупи като срамежливо дете.

Мей отведе Артър настрани с многозначителна усмивка.

– Ще си прекараш много добре. Искам да ми разкажеш всичко. Всяка подробност. Няма да забравиш нищо, нали? Ще чакам с нетърпение.

– Ще оставя подробностите на Грейси – каза Артър. – Но ще ти разкажа всичко на сутринта.

Мей плесна с ръце.

– Е, сега ще ида да видя как се справя Фреди. – Тя взе чантата си, но на прага спря. – Ще се забавлявате, нали? – Усмихна се на Артър с някак тъжно изражение и Грейс разбра, че мисли за майка й, и съжали, че и тя не я е познавала така добре.

Джоузефин последва Мей навън, като подхвърли небрежно „приятно прекарване“ на излизане.

– Най-добре да ида да се издокарам, иначе ще те изложа Грейс – каза Артър и тръгна по стълбите. Грейс влезе в дневната и застана пред огледалото над камината. То беше потъмняло, а светлината бе слаба, но все пак видя достатъчно, за да се изненада от преобразяването си. Ако се съдеше по снимката на майка й, дори тя самата виждаше приликата. Взира се усилено и малко по малко се откъсна от отражението си и видя на негово място нежното лице на майка си, което я гледаше с обич. Сърцето на Грейс ускори ритъма си и по кожата й започна да избива пот. Тя се усмихна и майка й се усмихна в отговор. Сърцето й преливаше от обич към жената, която не познаваше, но винаги бе усещала толкова близка, и когато нейните очи блеснаха от влага, блеснаха и очите на майка й. Нямаше значение, че мислите, които се опитваше да сглоби, бяха твърде оплетени, защото майка й разбираше чувствата зад тях.

– Добре ли си, Грейси? – попита Артър от прага.

Привидението бързо изчезна, когато Грейс се откъсна от транса си и отново видя в огледалото своето лице.

– Ще ми се мама да беше тук – рече тя тихо.

– На мен също, Грейси – каза баща й. – Тя с удоволствие щеше да ти помогне да се приготвиш. Много обичаше хубавите дрехи.

– Аз като нея ли съм, татко?

Лицето му порозовя от удоволствие и той кимна.

– Много, много приличаш на нея.

– Понякога я усещам. Знам, че не ни е изоставила.

– Тя не би ни изоставила, Грейси. Сигурен съм в това. И днес, и всеки ден, тя ни наблюдава оттам, където е. Не бива да закъсняваме, нали?

– Не, не бива.

– Надявам се, че ще има торта „Виктория“.

– О, татко – засмя се Грейс. – Винаги мислиш за храна!

Артър и Грейс отидоха с велосипедите до Уолбридж Хол. Минаха напряко през гората и пристигнаха до къщата по задната алея. Имението се къпеше в слънчева светлина, а гостите вече се изливаха на моравата през портата в живия плет. Грейс разпозна повечето от тях, макар че някои от жените бяха почти неузнаваеми с красивите рокли и разкошните шапки. Хората се редяха на опашка, за да бъдат приети, и Грейс изви шия, за да види отвъд тълпата Руфъс, който стоеше до годеницата си и поздравяваше гостите. Всички искаха да се срещнат с неговата избраница, но Грейс не мислеше особено за нея. Откакто получиха поканата, мислеше единствено как ще види отново Руфъс. Сега, докато редът им наближаваше, пеперудите в стомаха й запърхаха по-силно. Тя усети и непознатото пробождане на ревността, щом зърна високата жена с бяла кожа и гъста руса коса, подстригана на модерна черта. Главата й се замая. Лейди Джорджина беше красавица и не само това, тя имаше осанката и елегантността на жена, родена в най-висшите ешелони на обществото – качества, които Грейс, колкото й да копнееше за тях, никога нямаше да притежава.

Артър заговори с двойката пред тях, но Грейс не го слушаше; тя не откъсваше очи от поразителната фигура на Руфъс, който се усмихваше любезно и изглеждаше искрено доволен да види всеки от гостите. Изобщо не се беше променил. Бръчиците, които годините бяха издълбали около очите и устата му, само подчертаваха хубостта му. Тя се зачуди дали още я помни и опита да се подготви за разочарованието, когато той не успее да си спомни името й.

Най-сетне дойде техният ред. Отначало Руфъс не я позна. Той стисна ръката на Артър, след това нейната и едва когато щеше да ги представи на лейди Джорджина, се извърна рязко, изражението му внезапно омекна и Руфъс, в когото се беше влюбила онзи ден пред църквата, й се усмихна топло.

– Господи, пораснала си, Грейс! – рече той. Поглъщаше с очи лицето й, сякаш осъзнаваше, че няма достатъчно време, за да му се наслади.

– Мъничко – отвърна тя с увереност, каквато не чувстваше.

Той се взира в нея твърде дълго, сякаш в плен на внезапна магия, и тя усети, че бузите й порозовяват и не знаеше накъде да гледа. Но не можеше да откъсне очи от него, сякаш и тя бе подвластна на същата магия.

– Скъпи, няма ли да ме представиш? – попита лейди Джорджина, която се усмихваше с очакване на Грейс.

– Разбира се, Джорджи. – Той се отърси от унеса си. – Това е дъщерята на Артър Хамблин, Грейс, която е много вещ пчелар.

– Наистина ли? – Лейди Джорджина подаде ръка. – Колко интересно. – Грейс усети как се свива под хладния поглед на тази жена. Стисна ръката й, слаба, студена и много мека. Алените й устни се извиха в любезна усмивка и тя кимна за миг, преди да извърне морскозелените си очи към двойката зад тях. Артър продължи напред и Грейс, смразена от елегантното пренебрежение на лейди Джорджина, бързо погледа към Руфъс, който още се взираше в нея с изумено изражение. Усмихна му се колебливо, после последва баща си по моравата. Сърцето й бумтеше толкова силно в гърдите, че тя се изплаши, че всички ще го чуят.

– Каква красавица! – възкликна Артър. – Ослепителна е! – Той не дочака отговора на Грейс, а продължи ентусиазирано, сякаш в плен на съвсем друга магия. – Тя е истинска дама, нали? Какво удоволствие е да се срещнеш с нея! Не мисля, че съм виждал по-ослепителна жена през целия си живот. Хубава двойка са. Трябва да запомним всяка подробност, за да разкажем утре на Мей. Иначе ще е разочарована.

Грейс го слушаше, ала мислите й бяха при Руфъс. Обърна се, но вместо неговото издължено лице видя луничавата физиономия на Фреди, който се взираше в нея със зле прикрито възхищение.

Глава 11

– Еха, изглеждаш различно – каза Фреди, но от изражението му Грейс разбра, че се опитва да й направи комплимент.

– Благодаря ти, Фреди – отвърна тя. Копнееше да зърне Руфъс над рамото му, но знаеше, че това ще вбеси Фреди. – И ти добре си се излъскал – добави.

– Не е ли невероятна годеницата на лорд Мелвил? – намеси се Артър, неспособен да откъсне очи от изящната лейди Джорджина.

– Невероятна класа – съгласи се Фреди. – Всъщност няма да излъжа, ако кажа, че не съм срещал по-красива жена през живота си. – И се изчерви, защото внезапно осъзна, че тези казани от злоба думи всъщност го издават.

Грейс дори не трепна.

– Вярно е, много е красива – рече тя. – Прилича на рядка орхидея. Много си подхождат.

– Е, може да е красива, но е студена – добави Фреди, после сниши глас: – Аз не бих искал да се оженя за нея.

– Предполагам, че и тя не би искала да се омъжи за теб – рече Артър, докато оглеждаше масите под стария кедър за торта „Виктория“. – Дали ще е невъзпитано, ако ида да погледна храната? – попита той.

Един иконом се приближи с поднос с напитки.

– О, какво имаме тук? – възкликна Артър и огледа подноса с екзотични на вид питиета.

– Шампанско, коктейл с джинджифилова бира, шери, пунш и сода – отвърна любезно икономът. – Ако предпочитате чай, госпожа Емерсън сервира под дървото.

– Мисля, че ще пийна коктейл – рече Артър и си взе един. – Грейс?

– Пуншът изглежда прекрасно – каза тя, посягайки към подноса. В този миг зърна Руфъс зад рамото на иконома. Той все още посрещаше и поздравяваше гостите с грейнало от удоволствие лице, сякаш наистина му беше приятно да стиска ръцете на верните си служители, които, също като армия от мравки, поддържаха огромното имение на баща му в ред. Ледената му годеница започваше да се топи на слънцето. Вече едва успяваше да изобрази усмивка и Грейс беше сигурна, че напряга гърлото си, за да потисне прозявка.

Внезапно Руфъс вдигна очи и със сепване срещна погледа на Грейс, сякаш тя излъчваше някакво странно магнитно привличане, на което той не можеше да устои. Стъписана, че я е хванал да го гледа, тя застина на мястото си, втренчена в него с широко отворени очи. За един кратък, вечен миг светът около нея сякаш замря.

Съществуваше единствено Руфъс с неговите тъмни, питащи очи, които си проправяха път към душата й, сякаш добре го познаваха.

После мигът отмина. Хората около нея дойдоха на фокус, а гласът на баща й проникна до съзнанието й.

– Грейси? – Кръвта се втурна към бузите й в прилив на смущение и с огромно усилие тя извърна поглед. – Добре ли си?

Грейс отпи от пунша.

– Ще идем ли да видим закуските? – предложи тя, едва овладявайки гласа си.

– И още как – рече той. – Фреди? Ще идем ли да видим какво се предлага? Обзалагам се, че ще има прекрасни сладкиши.

Тримата поеха по моравата към масите. Артър се засмя от удоволствие, щом видя тортите, кифличките и бисквитите, наредени в красиви порцеланови чинии. Тръгна покрай тях, клатейки глава от удивление и с пламнали от удоволствие бузи.

– Вижте само! – възкликна Фреди. – И ние сме първите.

– Все някой трябва да е пръв – каза Грейс. – Какво ще си вземеш?

– Торта с шоколад – отговори Фреди. – А ти?

– С кафе.

– Нека си ги поделим. Ти ще си вземеш от моята, а аз ще си взема малко от твоята.

Тя се засмя.

– Много си лаком, Фреди!

– Защо да се задоволяваш с една, ако можеш да вкусиш от две?

Щом ги видяха до масите, останалите скоро се присъединиха и тортите бяха обградени от нетърпеливи гости, които разговаряха и коментираха вкуснотиите и деликатната красота на бъдещата графиня Мелвил. Госпожа Емерсън, топчеста дама с огромни като балони гърди и широки колкото масата бедра, радостно говореше с всеки и подаваше чаши от фин порцелан с чай „Ърл Грей“. Артър я познаваше още от дете, защото беше израснал в Уолбридж, и се застоя при нея, за да разменят по някоя шега, докато той дояде тортата си и реши от кое друго сиропирано изкушение да опита.

Въздухът се насищаше с парфюм, докато слънцето сгорещяваше дамите. Грейс се размотаваше с Фреди и разговаряше с познатите си, от колегите на Фреди във фермата до мрачния господин Гарнър, когото Фреди се надяваше един ден да замести. Всички бяха тук. Градинари и лесовъди, прислужници и готвачи, икономи и лакеи. Грейс забеляза, че маркиз и маркиза Пензълуд също са сред множеството. Маркизата стоеше с две красиво облечени дами, които Грейс не познаваше. Те като че ли бяха много поласкани да говорят с нея и тя им кимаше с леко сведена глава, посвещавайки им цялото си внимание, като ги караше да се чувстват единствените хора на тази морава, с които би искала да разговаря. Маркизът се смееше сърдечно с полковник Редуд, когото Грейс не очакваше да види на приема, и с преподобния Дибън, който присъстваше на всеки прием. Тя сподели тортата си с Фреди, който се върна до масата за още едно парче от тортата с кафе. Завари там Артър да кръжи около тортата „Виктория“ и остана да поговори с него и госпожа Емерсън, която обичаше дръзките млади мъже като Фреди повече от тортите.

– Здравей, малка пчеличке – чу се глас зад Грейс. Тя се обърна и видя, че над нея се извисява Руфъс. Сърцето й изпърха стреснато и тя примигна от изненада. – Как са твоите мъхести приятелчета? Не жилят никого, надявам се? – попита той.

Грейс се усмихна изчервена.

– Не, вършат си работата тихо и кротко.

– Чудесно. – Той се взираше в чертите й, като че ли изненадан от видяното. – Сякаш не много отдавна беше още момиче. Виж се сега. Как лети времето...

– Да – отвърна тя, опита се да измисли нещо остроумно, но не можа, защото главата й се беше изпразнила от смущение. – Поздравления за годежа – каза, но си спомни, че вече го беше поздравила.

– Благодаря ти. А ти? – Очите му като че ли проникваха под кожата й. – Врече ли се на някого?

Тя се засмя и направи физиономия.

– Не, не, аз... – Погледна към масата, където баща й още разговаряше и унищожаваше парче от тортата „Виктория“. – Още съм с татко. Само двамата срещу целия свят. – Изражението й омекна, докато гледаше баща си. – Той хареса тортата.

– О, това е от компетентността на госпожа Емерсън. Невероятна готвачка. Ако живеех тук постоянно, щях да съм с нейните размери. – Той се засмя смутено. – Знам, че е ужасно грубо от моя страна, но когато бях малък, я наричах Тлъстачката.

Грейс вдигна ръка пред устата си.

– Това е ужасно.

– Да, наистина. Все пак аз много обичам старото момиче.

– Как е баба ти?

–Жива, колкото и да е изумително. Всяка година мама казва, че ще й е последната, и тя всяка година я опровергава. Ако има още една война, ще й предложа да се запише доброволка. Ще я сложим на предната линия, за да покаже това-онова на ония гадове.

Грейс се разтревожи.

– Наистина ли смяташ, че пак ще има война?

–Опасявам се, че Хитлер я иска. Той събира армия. Вече погълна Австрия и сега е хвърлил око на Судетите. Страхувам се, че войната е неизбежна.

– Но ние едва се възстановихме от предишната – възрази Грейс.

– Така е, но не мисля, че хората се учат от историята.

– Не говори така.

– Човешките същества наистина са много глупави, Грейс.

– Не чак толкова глупави, че да изпратят млади мъже към смъртта.

– Правили са го вече и ще го направят отново, и отново. Всичко е заради власт, а хората са готови на всичко за власт, дори да жертват синовете си.

Очите й потъмняха от тревога.

– Дори теб?

Лицето му омекна и в усмивката му се появи нещо много интимно.

– Би ли имала нещо против?

– Да, бих.

– Много си сладка, Грейс. Наистина, не мисля, че съм срещал по-сладка жена от теб.

Тя отново се изчерви.

– Нищо подобно. Щях да съм коравосърдечна, ако не ме беше грижа за младите мъже, които ще умрат.

– Това ще се случи, но ако Господ пожелае, няма да трае колкото Голямата война. Аз ще завърша дните си тук, в Уолбридж, като правя каквото баща ми е правил и неговият баща преди това. Итън, Оксфорд, Сандхърст; вече отметнах тези графи. Подобна приемственост наистина носи известно удовлетворение, но, между нас казано, монотонността ме ужасява. Всичко е твърде предвидимо. Аз искам в живота си да има неочаквани обрати и изненади, които не са предначертани още от раждането ми. Знаеш ли, по някакъв странен начин аз дори очаквам тази война. Тя поне ще прекъсне инерцията. – Въздъхна. – Все пак не бива да се оплаквам. Аз зная бъдещето си, много хора нямат лукса на подобна сигурност.

– Не мога да се сетя за нищо по-хубаво от живот в това красиво място.

– Ще ти омръзне, Грейс. Твърде голямо е,

– Но градините...

– Да, градините са специални. Пълни с пчели. – Усмихна се. – Артритът на баба се подобри за известно време, но после пак се влоши. Тя настояваше да те доведа, но аз отказвах. Знаех, че ще се разстроиш, ако станеш причина за смъртта на още едно от твоите любими създания.

– Щях да го направя заради нея. Горкичката, ръцете явно много я боляха.

– Приличат повече на щипки, отколкото на ръце. Изненадан съм, че не е излязла да те търси. – Той сви ръце като щипки и направи страховита физиономия.

Грейс се засмя.

– Много си лош, Руфъс!

– Ако знаеше, че си тук, щеше да те прати из лехите да търсиш пчели. Но тя не понася хората по принцип, затова такива приеми са истински кошмар за нея. Дори не съм сигурен, че ще дойде на сватбата.

Стомахът на Грейс се превъртя при споменаването на сватбата му.

– Тя кога е?

– Следващия май. След много време, но Джорджи иска да се оженим, когато зюмбюлите цъфтят, и аз не мога да й откажа това. Ще я отведа от дома й в къща в Лондон, където няма никакви зюмбюли.

– Прекрасно време за сватба.

– Така е. – Внезапно той сякаш се натъжи и сбърчи чело. – Понякога се чудя...

В този момент Артър и Фреди се присъединиха към тях. Артър явно си прекарваше повече от добре, но лицето на Фреди беше потъмняло от раздразнение и Грейс се зачуди кой ли го е обидил.

– Е, баща ти вече е тук и аз ще отида при гостите. – Руфъс погледна към Фреди и се усмихна. – Не е възпитано да оставиш дама сама. – Отдалечи се и веднага беше прехванат от госпожа Гарнър и две обилно напудрени нейни приятелки.

– Какво искаше той? – попита Фреди.

– Пита ме за пчелите – отвърна Грейс. – Напомни ми онзи път, когато доведе баба си у дома.

– Той те помни, Грейси – заяви гордо Артър.

– Не съвсем – отвърна тя. – Просто беше любезен.

– Предполагам, че са длъжни да обикалят и да разговарят с всички – каза Фреди. – Но е прав, не биваше да те оставям сама. Така не е могъл да говори с някой друг.

– Ако лорд Мелвил не искаше да говори с мен, можеше просто да ме представи на някого – рече Грейс и направи нещо съвсем нетипично за нея – отдалечи се от тях. Просто им обърна гръб и се смеси с тълпата. Как смееше Фреди постоянно да я кара да се чувства незначителна и неадекватна? Разговорът с Руфъс й беше донесъл прилив на увереност. Щом той можеше да е така мил с нея, значи и Фреди можеше. Тя нямаше нужда от злобни забележки, особено от човек, когото познаваше цял живот.

Докато вървеше из тълпата, изпита някакъв триумф. Не се обърна, но знаеше, че малкият й жест на непокорство е изненадал Фреди толкова, колкото и нея самата. За миг се притесни с кого ще разговаря – не искаше да се натъкне на лейди Джорджина, но точно тогава видя грейналото от удоволствие лице на полковник Редуд.

Когато стана време да си тръгват, Грейс беше погълната от ужасно усещане за поражение. Руфъс щеше да се ожени. Тя сигурно никога нямаше да го види отново. Той бе казал, че ще остарее тук, в Уолбридж, но не беше споменал, че възнамерява да живее тук сега. Каза й, че ще живее в Лондон, и тя предположи, че ще остане там, докато баща му почине и му остави имението в наследство. Може би щяха да минат години, преди да го види отново. Много години. Тя усети как отчаянието се надига в гърдите й и свива гърлото й. Ако беше сама, щеше да се отдаде на сълзите, но сега трябваше да се усмихва.

Лорд Мелвил и лейди Джорджина стояха до портата и изпращаха гостите. Този път нямаше опашка и някои само помахваха и им благодаряха на излизане. Но Грейс отново се озова пред Руфъс заедно с Фреди и баща си. Този път Руфъс не позволи на очите си да се застоят на нея. Сбогува се любезно, а лейди Джорджина изрази възхищението си от вкусния й мед.

– Ще се погрижа госпожа Емерсън да изпрати една кутия от него в Лондон – каза тя, докато стискаше ръката на Грейс със своята студена и тънка ръка.

– Пожелавам ви много щастливи години заедно – каза Артър, вече леко замаян и с развързан от коктейлите език. – Очаквам с нетърпение завръщането ви в Уолбридж.

– Аз също – отвърна изискано лейди Джорджина. – Но вие продължавайте да ни изпращате мед. Ще е прекрасно да имаме късче от Уолбридж Хол в Едгъртън Плейс. – Грейс преглътна отчаянието си и мина през портата. Мъката я заливаше като вълна, когато забърза към колелото си, облегнато на стената на къщата. Не се сбогува с Фреди, не искаше да чака и баща си. Завъртя силно педалите към дома, по лицето й се стичаха сълзи, които размазваха грима й, а новопридобитата увереност вече беше в развалини.

Когато Артър стигна до къщата, я откри да плаче до кошерите.

– Грейси? – забърза той към нея. – Какво има?

– Просто съм ужасно нещастна – отвърна тя.

– Нещастна? Защо? – Той се взираше изумен в зачервеното й лице.

Тя щеше да избълва истината, но нещо я възпря. Човек като Артър Хамблин никога не би разбрал любовта й към лорд Мелвил. За него любовта между хора от различни класи беше невъобразима и глупава. Достатъчно бяха обсъждали романите на Джейн Остин, за да го знае.

– Фреди беше толкова груб – рече тя.

Лицето на Артър омекна и той кимна. С тази ситуация можеше да се справи.

– Той е груб, защото те харесва.

Грейс се взираше в него, беше изненадана.

– Харесва ме? – повтори тя.

– Нима не виждаш? Е, аз виждам. Мей също. – Засмя се. – Всъщност мисля, че всички го виждат, освен теб.

– Тогава защо е толкова ужасен?

– Защото ревнува.

– От кого?

– От лорд Мелвил, разбира се.

– Защо ще ревнува от Руфъс?

– Защото мисли, че ти го харесваш. – Преди Грейс да успее да възрази, той продължи: – Но, разбира се, аз знам, че не е така. Той е джентълмен и възпитаните момичета като теб се възхищават на джентълмените и ги уважават, но Фреди е млад и ревнува от всеки мъж, който припари до теб.

– Сигурен ли си?

– Знам повече, отколкото предполагаш. Фреди винаги ти е бил като брат, но ти вече се превърна в красива млада жена и той се бори с чувствата си. Той е мъж, гледа те с очите на мъж и всичко това много го обърква. Разбира се, няма да е толкова объркващо, ако му дадеш малко надежди.

– Надежди?

– Той е подходящ за теб, Грейси – каза баща й сериозно. – Един ден, когато господин Гарнър се пенсионира, Фреди ще управлява фермата. Той е природно интелигентен и разбира земята, има нюх на земеделец. Освен това всички го харесват. Той е добър момък. Ще направиш много добре, ако се омъжиш за човек като Фреди, който ще може да се грижи за теб – и така няма да се налага да напускаш Уолбридж.

– И теб – каза тя, дарявайки го с лека усмивка.

– Е, не искам да ме напуснеш, Грейс, но ти един ден ще го направиш. Това е естествено. Ще се омъжиш и ще си тръгнеш, а аз ще остана сам.

– Защо никога не се ожени отново, татко? Ти си хубав мъж, добър и забавен; всяка жена би била късметлийка да те има. Освен това не си стар.

Той сви рамене и извърна поглед.

– Не исках да заменям майка ти с друга – отговори и сложи ръка върху капака на кошера.

– Не беше заради мен, нали?

– Не, ти щеше да си добре с някоя мила жена, която да се грижи за теб.

– Харесва ми да съм с теб, да сме само двамата. Ние сме отбор.

Той се усмихна.

– Добър отбор.

–Ако един ден се омъжа, да знаеш, че няма да ида далече. Просто не мога да съм далече от теб, татко.

– Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, Грейси. Но аз съм благодарен и на това.

Той я погали нежно.

– Ти си добро момиче. Не позволявай на Фреди да те разстройва. Той е просто незрял. Може би сега, когато си вече жена, ще успееш да го погледнеш с други очи. Животът е дълго и понякога трудно пътешествие. Ще е много мъдро, ако решиш да изминеш този път с човек, който те познава, разбира те и споделя същите ценности.

– Ами онази помитаща, всепоглъщаща любов, за която се пишат романи от векове? Не трябва ли да чакам нея?

– Страстта е нетрайна, Грейс. Виж Вронски и Ана Каренина. Тази страст е просто част от забранената любов.

– А Елизабет Бенет и Дарси? – настоя Грейс.

Баща й се усмихна.

– Колко ли скучен щеше да е животът им, ако се бяха оженили. Дарси няма и капка чувство за хумор. Та той не я заслужава. – После я погледна сериозно. – На теб ти трябва любов, разбира се, но стабилната, предана и постоянна любов на приятел. Мисля, че вероятно вече обичаш Фреди, но не го осъзнаваш. Просто търсиш далече, когато твоят човек е само на ръка разстояние.

– Никога не съм мислила за Фреди по този начин.

– Значи посях семето. Не е нужно да говорим повече за това. Никога не бих те принудил да се омъжиш за когото и да било, но мога да те напътствам. Е, да идем да пуснем кучето навън. Може да го поразходим из гората, ако искаш. То ще потича, а аз ще се поразтъпча след толкова торта. Ще ти разкажа и за книгата, която чета сега. Мисля, че ще ти хареса. Много мъдра и вдъхновяваща история.

Тази вечер, когато баща й се настани в креслото си и отвори книгата, мислите на Грейс се насочиха към Фреди. Тя определено не беше предполагала, че грубите му думи са породени от ревност. Никога не беше мислила за него като за ухажор. А още по-немислимо бе да го види като съпруг, но тази мисъл беше отрезвяваща. Само на това ли можеше да се надява? Спомни си думите на Руфъс за монотонността на предначертания живот и осъзна, че вече го разбира. За нея бе предначертано да се омъжи за Фреди. И да прекара целия си живот в Уолбридж. Децата им щяха да се родят и да отраснат тук, а тя щеше да свърши в малкото гробище, като всички живели същия уреден живот и отишли си преди нея. Това беше угнетяваща мисъл и колкото повече се застояваше на нея, толкова по-самотна се чувстваше. Но какъв избор имаше? Да живее с мечти за мъж, когото никога няма да притежава? С това бе свършено. Тя трябваше да изтрие Руфъс от сърцето си, иначе в него никога нямаше да има място за друг, а мисълта за живот без любов беше непоносима.

Поне, ако останеше в Уолбридж, можеше да го зърва от време на време. Животът им щеше да върви по паралелни пътища и някога, зад някой ъгъл или след някой хълм, тя щеше да го срещне и това все щеше да е нещо.

Глава 12

Грейс се опита да забрави Руфъс. Върна се към живота си – четеше на полковник Редуд, грижеше се за баща си, срещаше се с приятели в „Лисицата и гъската“ – и прогонваше някъде дълбоко кратките мигове с Руфъс на моравата. Установи, че ако се концентрира върху настоящето, умът й не се залутва из миналото. Когато не беше заета, наблюдаваше пчелите. Всеки път щом лицето на Руфъс изникнеше пред очите й, тя насочваше цялото си внимание върху малките създания, които толкова много обичаше. Наблюдаваше ги как работят из цветните лехи, как влизат и излизат от кошерите. Слушаше тихото им жужене и докато летните дни се скъсяваха все повече, а вечерите захладняваха, тя установи, че ако се посвети изцяло на работата си, се получава. Но се изискваше огромно усилие, а нощем, легнеше ли в леглото, където нямаше с какво да обуздава ума си, се предаваше. Беше твърде изморена и нещастна, за да се бори.

Фреди беше зает с прибирането на реколтата. Ставаше призори и прекарваше целия ден на нивите, събираше слама, жънеше пшеница и ечемик, връзваше ги на бали, за да съхнат на слънцето. Мей му правеше сандвичи, които да изяде под някоя сянка с останалите работници, и му приготвяше вечеря, когато той се връщаше по тъмно, с прашни дрехи, с омазано с пръст и пот лице, изтощен и копнеещ за сън. Грейс почти не го виждаше. Тя почти не виждаше и баща си, защото той беше зает в зеленчуковата градина и береше плодове и зеленчуци за големите приеми в имението. Тя пое грижата за пчелите и прекарваше часове в бараката. Миеше буркани, лепеше им нови етикети и се приготвяше за събирането на меда.

Щом извадеха меда в началото на септември, щяха да го отнесат с щайги в офиса на фермата. Грейс се чудеше дали лейди Джорджина наистина ще поиска да изпратят малко в Лондон и дали бурканите, които сега държеше в ръцете си, накрая щяха да се озоват в ръцете на Руфъс. Тази мисъл я свари неподготвена и успя да преодолее съпротивата й. Докато държеше стъкления буркан, почти усещаше топлината на пръстите му. Приготвяше внимателно всеки и го слагаше на лавицата в барачката с тиха молитва за Руфъс.

В края на лятото градът отпразнува фестивала на жътвата с църковна служба и Грейс се озова на пейката до Фреди. Той беше отслабнал и загорял от слънцето, кестенявата му коса бе изсветляла и падаше на челото му на гъсти кичури. Очите му сияеха по-сини на фона на кафеникавата кожа, а луничките се бяха умножили и пръснали по носа и бузите му. Усилената работа го беше превърнала в мъж и Грейс за първи път забеляза колко е хубав.

– Как си, Грейс? – попита я той тихо.

– Добре – отвърна тя. – Приготвям се за ваденето на меда и чета на полковник Редуд. – Забеляза, че и краката му са станали по-дълги и той като че ли вече заемаше повече място на пейката. Забеляза също и аромата му. – Какво си сложил? – попита тя и подуши, но усети смущението му и съжали за въпроса си.

– Пяна за бръснене – отвърна той, потърквайки смутено брадичката си.

Тя го погледна и забеляза руменината по бузите му.

– Хубаво мирише. – После се засмя на себе си, че му прави комплимент. Никога не беше казвала на Фреди, че мирише хубаво.

Очакваше да й се сопне или да я накара да се почувства глупаво с някоя неприятна бележка, но той не го направи. За нейна изненада й се усмихна с обич.

– Ти миришеш на лятна градина – каза той и се изчерви още повече.

– Наистина ли?

– Да, когато мисля за теб – изглеждаше смутен, – мисля за цветя.

Грейс се вгледа изумена в него.

– Много мило – рече тя, щеше й се да каже нещо по-възторжено, но не намираше думи.

В този миг маркиз и маркиза Пензълуд минаха царствено по пътечката, заедно с крехката и сякаш смалила се възрастна маркиза, и заеха местата си на първата редица. Всички притихнаха. Грейс не беше изненадана от отсъствието на Руфъс. Напоследък той изобщо не се появяваше в Уолбридж. Усети се, че оглежда лицата на придружителите на маркиза, защото той винаги вървеше с цял антураж от гости на имението, но Руфъс определено не беше сред тях. Все пак тя се изненада, че не усеща обичайното пробождане на разочарованието и лесно се разсея от коляното на Фреди, което нежно се притисна в нейното. Тя не отдръпна крак и усети странна, непозната топлина, която се разнесе през цялото й тяло и накара гръбнака й да изтръпне. Дори да бе усетил същото, Фреди с нищо не го показа, но Грейс забеляза, че всеки път, когато сядаха след изпяването на някой химн, коляното му се връщаше при нейното, и всеки път, щом усетеше този натиск, топлината между тях се засилваше.

След службата всички излязоха в църковния двор, за да поговорят. Фреди нямаше търпение да говори с нея.

– Ще дойдеш ли на реката този следобед? – попита той, като я гледаше с надежда. – Имам чувството, че не съм те виждал от месеци.

– Ти си този, който няма време за мен – отвърна тя.

– Знам, беше лудница.

Тя се усмихна, смутена от странната нова енергия, която вибрираше между тях.

– Ти работиш много усилено – каза тя и го огледа. Беше отслабнал. – Леля Мей не те ли храни?

– Никога не съм работил толкова през целия си живот, но ми харесва, Грейс. – Очите му сияеха от ентусиазъм. – Обичам да съм на полето. Обичам физическото предизвикателство. Това е най-хубавото нещо, което съм правил.

– Много се радвам, Фреди. Господин Гарнър наистина трябва да внимава.

– Така е. Един ден ще управлявам цялото имение.

– Сигурна съм. – Бузите й пламнаха от възхищение. За няколко месеца динамиката между тях се беше променила. Тя вече не се чувстваше по-възрастна от него. Той я беше настигнал и изпреварил, превръщайки се от момче в мъж с няколко гигантски скока.

– Ще дойдеш ли? – попита Фреди.

– Да, ще дойда – отвърна тя и усмивката, която отговорът й предизвика, й достави неочаквана тръпка на удоволствие.

Малко по-късно тя вървеше с баща си по прекия път към дома. Листата още не бяха пожълтели, но светлината бе по-мека, със златистия отблясък на ранната есен. Нивите бяха ожънати и орязаните стръкове сияеха на слънцето. Тя мислеше за Фреди и за часовете, които беше прекарал на тези ниви. От работата раменете му бяха заякнали, тялото му – потъмняло, и той бе придобил някаква жизненост, която й се струваше много привлекателна. Озърна се към баща си и си помисли, че него физическата работа само го изтощава. Изглеждаше изморен.

– Татко, за какво мислиш?

– О, за нищо – отговори той, откъсвайки се от унеса си.

– Аз пък си мислех колко красива е гората на тази светлина. Най обичам пролетта и ранната есен.

Той се усмихна и се огледа.

– Можем да сме благодарни за много неща. – Кимна. – Празникът на жътвата ни го напомня.

– Така е. Имаме всичко, от което се нуждаем.

– Щастливите хора не са непременно онези, които имат всичко, а хората, които умеят да се насладят на онова, което имат – рече той мъдро. – Ние се справяме добре, нали, Грейс?

– Повече от добре. Мен ме правят щастлива не нещата, които могат да се купят с пари, татко. Щастието идва, когато приемеш онова, което имаш. Ти ме научи на това.

– Много ми се иска да имаше майка – каза той, а лицето му отново стана сериозно. – Но Господ реши друго.

– Леля Мей ми беше като майка.

Изражението му омекна, той се извърна към слънцето и въздъхна.

– Тя винаги е била до теб. Не мисля, че щях да се справя без Мей. – Пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

– Тя беше и до теб, нали?

Той я погледна и се смръщи.

– Тя е добър приятел. Трудно е да отгледаш сам дъщеря. Баба ти и леля ти се опитаха да помогнат в началото и се справяха известно време, но искаха да командват, не само теб, ами и цялата къща, и мен заедно с нея! Затова ги отпратих. Ако Мей не се беше намесила, не знам дали щях да се справя.

– Щеше да се справиш чудесно, татко. Щяхме да се оправим някак.

– Исках повече от това за теб, Грейс. Мей е чудесен пример за теб. Тя е добра, внимателна, трудолюбива и забавна. Помня как си мислех, докато ти беше още малка, че ако станеш като Мей, и аз, и майка ти ще се гордеем с теб. Мей беше най-добрата приятелка на майка ти и знам, че тя би искала Мей да се грижи за теб и да бъде пример, който да следваш.

– И каква станах? – Тя се усмихна леко, но баща й прие въпроса сериозно.

– Гордея се с теб. Знам, че мога да говоря и от името на майка ти. Тя също се гордее, където и да е.

– Не е далече, струва ми се – каза Грейс.

– Тя винаги е с нас, Грейс. Никога не го забравяй. Не можем да я видим, но това не означава, че духът й не е с нас. Тялото е просто обвивка и тя вече не се нуждае от нея. Може да е навсякъде по всяко време, просто ей така.

– Би било прекрасно.

– Вярно е. Ние сме тук, за да се учим, Грейс. Да израстваме чрез обичта. Всичко опира до това. Не е никак сложно. А можеш да израснеш чрез себеотрицание, прошка и състрадание, чрез любовта. До това се свежда всичко. Да не се поставяш на първо място. Да се грижиш за другите, като пчелите.

Той я погледна и се усмихна.

– Смяташ ли, че пчелите са готови за ваденето на меда?

– Още събират храна, но вече захладнява, особено вечерите.

– Предлагам да започнем следващата седмица. – Ускори крачка. – Ще ги погледнем, когато се приберем. Но предполагам, че вече е време за вадене на меда.

– Всичко е готово. Приготвих бурканите.

– Ти си добро момиче, Грейси. Можеше да ми се падне непокорно или трудно дете, но ми се падна ти.

– На теб приличам, татко – засмя се тя.

– Вероятно вътрешно, да. Но външно си копие на майка си.

След обяда Грейс се върна с колелото до дома на Фреди. Сърцето й заби по-бързо, докато приближаваше къщата. И всичко това заради Фреди, помисли си и се засмя на абсурдния факт, че се притеснява така заради момче, което винаги й е било като брат. Но на улицата излезе много по-различен Фреди от младежа, който винаги бе очаквал с нетърпение появата й. Този Фреди я смущавате и я правеше свенлива. Погледът му беше по-тежък, поведението му – по-уверено, а усмивката беше изличила предишната подигравателна и недоволна физиономия, която тя така и не успя да проумее. Когато й предложи да отидат с велосипедите до реката, кожата й настръхна от очакване и вълнение. Дори не усети, че вече нямаше нужда да се концентрира, за да прогонва Руфъс от мислите си; защото те вече бяха завладени от Фреди.

Докато се спускаха по пътеката, виеща се покрай реката, Грейс се поотпусна. Фреди караше пред нея и се обръщаше да каже по нещо, докато велосипедите летяха над камъни и дървесни корени. Движеха се твърде бързо и тя му извика да намали. Той я подразни, че е бъзла, но тонът му и смехът му бяха изпълнени с обич и тя за първи път осъзна, че е станал мъж, а тя – жена. Внезапно той вече не беше просто Фреди.

Стигнаха до обичайното място и облегнаха велосипедите на дървото. Фреди развърза одеялото от багажника на колелото си и го постла на тревата.

– Ще плуваш ли? – попита тя.

– Може, ако ми стане горещо – отговори той.

– Помниш ли как се гмуркаше от онзи мост?

– Едва не се претрепах.

– Не, ти беше твърде добър. Плъзгаше се под повърхността като лебед.

Той се усмихна и седна до нея.

– Ти винаги си била прекрасна публика, Грейс.

– Е, винаги се впечатлявах – отвърна тя искрено и прегърна коленете си.

Фреди се изтегна назад и се опря на лакти.

– Бяха славни дни.

– Още са такива. Всъщност бих казала, че става дори по-хубаво – отвърна Грейс щастливо.

– Няма да стане по-хубаво, ако има война.

– Война ли? Няма да има война – рече тя, внезапно изплашена. – Никой не иска още една война.

– Не мисля, че ще имаме избор, Грейс.

– Не говори така. – Тя се вгледа във водата. – Да не говорим за тъжни неща. Забавлявай ме някак.

– Как? – засмя се той.

– Не зная. Иди се гмурни отново от онзи мост.

– Добре – каза той, готов за предизвикателството. – Каквото кажеш, Грейс.

Внезапно й се стори, че вижда баща си на другия бряг. Заслони очи срещу слънцето и ги присви.

– Татко?

Фреди проследи погледа й.

– Артър ли, къде?

Тя посочи.

– Ей там, на брега.

– Не виждам никого.

– Татко е.

Фреди се изсмя.

– Това са само сенки, привижда ти се.

Привидението изчезна.

– Сигурна съм, че беше той – каза тя тихо.

– Какво ще прави баща ти на брега на реката?

– Не зная.

– Привижда ти се.

– Или пък беше някой друг, шпионира ни. Какво мислиш, Фреди? Дали някой ни шпионира?

– Ти си луда. Там няма никого и никога не е имало. Сами сме.

– Надявам се. – Тя се засмя колебливо. – Много приличаше на него.

– Искаш ли да скоча от моста, или не?

– Да, искам. Но внимавай.

Той стана и се съблече по бельо. Тя напълно забрави, че е видяла баща си на отсрещния бряг, и се засмя притеснено, когато Фреди хвърли дрехите си и застана пред нея. От кръста на горе беше загорял от слънцето, едър и мускулест.

– Ти ще дойдеш ли? – попита я с усмивка.

– Не, много е студено. – Тя му махна да тръгва. – Върви! – Той се отдалечи сред дърветата и след миг се появи на моста. Погледна я, за да се увери, че не откъсва очи от него. Не осъзнаваше, че тя не може да откъсне очи от този невероятен нов Фреди, дори и да искаше.

Сърцето й внезапно се изпълни с паника, когато той се качи на балюстрадата на моста. Тя се премести и коленичи на одеялото, молеше се той да не направи някоя глупост и да не се нарани. Отдавна не беше скачал от този мост, а и сега беше по-едър и по-тежък.

Фреди вдигна ръце над главата си и пое дълбоко дъх.

– Готова ли си? – извика.

– Внимавай! – извика му Грейс. Когато той скочи, тя запуши устата си с ръка и ахна. Фреди се издигна много високо, после се спусна надолу като лястовица, с разперени като криле ръце, преди да ги събере отново и да се плъзне във водата точно под повърхността. След това изчезна, а водата се навълни нежно след него.

Грейс се приготви да ръкопляска, но той не излезе. Тя скочи на крака и разтревожена се вгледа в реката. Фреди още го нямаше. Сърцето й като че ли замря и страх се надигна, за да почерни щастието, което само преди минути го изпълваше до пръсване.

– Фреди! – изкрещя тя. И когато страхът вече я задавяше, Фреди се изправи само на няколко крачки от нея, усмихнат ликуващо.

Грейс избухна в сълзи.

– Идиот такъв! – изкрещя тя яростно. – Изплаши ме!

– Грейс, не исках да те плаша. – Фреди излезе от водата с разкаяна физиономия. После, преди тя да отговори, я прегърна и я целуна така страстно, че тя не знаеше дали да се ядоса, или да се радва. Устата му беше топла и влажна, изненадващо вълнуваща. Той се отдръпна за миг и се вгледаха един в друг, изненадани и малко изплашени. Грейс беше спряла да плаче. Вече бе спокойна и твърде смаяна, за да се сърди. Усети надигането на желанието и пристъпи напред едва доловимо, но достатъчно, за да окуражи Фреди. Той я прегърна през врата й и я целуна отново.

Да лежи в прегръдките на Фреди й се струваше най-естественото нещо на света. Бяха на одеялото, мокрото му тяло съхнеше бавно на слънцето до нейната лятна рокля. Фреди галеше с устни бузите й, брадичката и шията, а тя се смееше тихо на усещането, което караше тялото й да изтръпва чак до пръстите на краката. Това беше първата й целувка. Често си я беше представяла, но реалността далеч надмина очакванията й. Целувката събуди в нея непознати чувства и тя си спомни с нежност как Фреди беше казал, че когато мисли за нея, мисли за цветя.

Баща й беше прав: вероятно винаги бе обичала Фреди, но не го е осъзнавала. Беше така заета да гледа през рамото му, че не го забелязваше, докато едно лято във фермата не го превърна в мъж, който привлече вниманието й.

Лежаха и се целуваха сякаш с часове. Опиянени от аромата и допира на кожата на другия, те се целуваха и се докосваха с неутолима жажда. Но накрая денят си отиде и сенките се издължиха, а въздухът захладня. Фреди стана и се облече.

– Не ме плаши повече така – каза Грейс, докато го гледаше как закопчава ризата си.

– Радвам се, че го направих – отвърна той. – Иначе може би нямаше да събера кураж да те целуна. Искам да те целуна още от петнайсетгодишен – призна той.

– Наистина ли? От толкова отдавна?

– Ти винаги си била моето момиче, Грейс. Винаги. – Седна до нея и отметна косата от лицето й. Очите му бяха помътнели от вълнение. – Обичам те, откакто се помня. Страхувах се, че никога няма да отвърнеш на любовта ми.

– До днес не съзнавах, че те обичам.

Той засия от щастие.

– Значи ме обичаш?

Тя се усмихна смутено.

– Да, Фреди. Обичам те. Ти си различен. Вече не си момче.

– И ти вече не си момиче.

– Сега игрите ни станаха много по-вълнуващи – засмя се тя.

– Да поиграем още малко тогава. Не съм готов да те изпратя до вас.

– Ще ме изпратиш, Фреди?

– Ти вече си моята любима. Няма да те оставя да се прибираш сама. Вече ще се грижа за теб. – Тя се усмихна с удоволствие и легна, за да я целуне отново. – Ти си моята любима, Грейс – повтори той. – Харесва ми как звучи, харесва ми и „обичам те“. Изричал съм го само наум.

– На мен?

– На теб.

– Не знаех.

– Вече знаеш. – Той я целуна. – Обичам те. – Целуна я отново. – Обичам те. – И продължи да я целува...

Глава 13

Беше почти мръкнало, когато Грейс и Фреди поеха с велосипедите към къщата на пчеларя. Караха един до друг, смееха се и разговаряха весело, като успяваха дори да се държат за ръце. Лъкатушеха и се клатушкаха, а когато Грейс едва не падна, Фреди я задържа, като хвана кормилото и върна колелото й на пътя. Между тях вече нямаше прегради, вече нищо не пречеше на близостта им. Те бяха признали любовта си и заради това вечерта изглеждаше още по-красива.

Стигнаха до къщата. Прозорците тъмнееха. Грейс облегна велосипеда си на стената и влезе в градината.

– Татко!

Но не получи отговор. Не виждаше никакво движение около кошерите.

– Къде ли е? – попита тя Фреди, който вървеше по тревата зад нея. След миг се появи Пепър. Размахваше опашка, щастлив да ги види. Грейс се наведе да го погали зад ушите.

– Къде е стопанинът ти? – попита тя, но кучето я гледаше с големите си лъскави очи, в които се четеше единствено желание да бъде погалено.

– Да проверим вътре – предложи Фреди. Влязоха в къщата и включиха осветлението. Грейс веднага усети, че баща й не е там. Беше твърде тихо и пусто, като в гробница. Започна да се тревожи. Ако беше отишъл някъде, щеше да й остави бележка. Определено нямаше да позволи на Пепър да броди свободно из градината.

– О, Фреди, притеснявам се – рече тя.

– Недей. Вероятно е в кръчмата.

– Щеше да ми остави бележка и да затвори кучето в кухнята.

– Може да е тръгнал да те търси.

– Може би – отвърна тя, малко успокоена. – Сигурно е у вас.

– Да идем да проверим. Не знам за теб, но след толкова целувки огладнях.

– Вие, момчетата, винаги мислите за ядене. – Засмя се тя въпреки тревогата си.

Той я прегърна.

– Как бих могъл да мисля за ядене, когато съм с теб? – Целуна я по носа. – Некавалерско е.

Но нещо свиваше стомаха й.

– Да огледаме пак градината. – Отдръпна се от Фреди и забърза навън.

Вървеше около цветните лехи и чувстваше нещо странно, което не успяваше да определи. Пепър започна да души тревата и тръгна към кошерите. Инстинктът й подсказа да го последва. Сърцето й натежа от страх, докато гледаше как кучето изчезва сред гъсталака. И тогава видя два крака да стърчат изпод един храст. Не можеше да сбърка обувките и чорапите.

– Татко! – изкрещя тя и хукна към баща си, който лежеше неподвижен на земята. Фреди се озова до нея след миг. Грейс извика и се хвърли върху гърдите на Артър, но в тях не се усещаше пулс. Не се чуваше нищо. Само празна, неподвижна обвивка.

– Мъртъв е! – извика тя ужасена. – Мъртъв е!

Фреди коленичи до нея и опипа шията на Артър за пулс. После приближи буза до носа и устата му, за да усети дъх. Нямаше. Не се чуваше нищо, само тишината на смъртта.

– О, скъпа Грейс, толкова съжалявам – рече той. Грейс беше удавена от прилива на мъката, който я повали настрани в прегръдките на Фреди. Тя се вкопчи отчаяно в него и той не можеше да стори друго, освен да я прегръща силно и да чака мъката да проправи пътя си през нея.

Грейс се държеше за Фреди с всички сили. Стискаше здраво очи и позволяваше на ужасното усещане за самота да я погълне. Баща й беше всичко за нея: баща, майка, брат, сестра, приятел. Не знаеше как ще продължи да живее без него. Като изгубен в морето кораб, тя бе останала без рул и платна и вече не знаеше в коя посока е домът й.

– Той беше на речния бряг, Фреди – прошепна тя. – Дойде да се сбогува.

– Какво ще правим? – попита тя накрая.

– Ти остани тук, докато доведа помощ.

– Как е умрял? Защо...?

– Не зная, скъпа. Само лекар може да ти каже.

Очите й отново се изпълниха със сълзи, а брадичката й затрепери.

– Само него имах – изхлипа тя.

Фреди хвана здраво лицето й и я погледна в очите.

– Не, Грейс. Имаш мен. Винаги ще ме имаш.

Когато тя се поуспокои, той тръгна с колелото да доведе помощ. Обеща й да бърза колкото може, а тя гледа дълго след него, защото се страхуваше да остане сама. После се обърна отново към баща си – не можеше да повярва, че й е отнет така внезапно, без никакво предупреждение. Дори нямаше шанс да се сбогува. Тази мисъл я разплака отново. Хвана ръката му и я притисна към бузата си, тихо проклинайки Бог, че й отнема единствения родител, който някога бе имала.

Остана на тревата, тънката й жилетка не успяваше да спре вечерния хлад и студът като че ли се излъчваше от костите й. Шпаньолът на баща й се сви до тялото му и се вгледа примирено в нея.

– Вече си мой – рече тя. Кучето въздъхна тежко, сякаш казваше, че явно няма друг избор. Тя се озърна към кошерите, после пак към баща си. Нямаше никакви следи от ужилвания по кожата му. Не го бяха убили пчелите. Огледа лицето му. Изражението му беше спокойно, сякаш просто спеше. Ако не държеше ледената му ръка, щеше да очаква той да се събуди всеки миг и да попита за какво е цялата тази суматоха. Тя си спомни колко изморен й се стори на връщане от църквата сутринта. Вече не изглеждаше нито изморен, нито стар. Кожата му беше прозрачна, а бръчките около очите и устата му се бяха отпуснали. Дълбоките бразди по челото също се бяха изличили и той отново приличаше на момче. Както и да беше умрял, не беше страдал. Грейс беше сигурна в това. Вероятно просто бе посегнал и бе хванал ръката на майка й.

Фреди се върна с родителите си и с викария, всички натъпкани в малкия остин на преподобния Дибън. Когато видя Артър, Мей изстена и се разплака. Помогна на Грейс да стане от тревата и я прегърна силно.

– Измръзнала си, скъпа. Веднага да влезем вътре. Ще се простудиш до смърт тук. – Тя говореше успокояващо майчински, категорично и знаещо, и Грейс я остави да я отведе в кухнята и да я настани на един стол.

– Сигурно е получил сърдечен удар – каза Мей, докато се суетеше наоколо, вадеше чаши от шкафовете и пълнеше чайника с вода. Тя познаваше добре кухнята. Топлото й присъствие изпълни стаята, сгря студените кости на Грейс и прогони отчаянието, както слънце разсейва мъглата.

Мъжете внесоха Артър в къщата и го положиха на леглото му със скръстени на гърдите ръце. Мей запали свещ, а преподобният Дибън каза молитва. Всички сведоха глави. Грейс плачеше тихо, докато гледаше баща си, който никога вече нямаше да се събуди.

После се събраха в малката кухня и изпиха чая на Мей.

– Ще уредя линейка да откара баща ти утре – каза Майкъл. – Не се тревожи, Грейс, ние ще се погрижим за всичко, няма за какво да се безпокоиш.

– Защо не дойдеш тази нощ у нас, скъпа? – предложи Мей. – Не мисля, че трябва да оставаш тук сама.

– Не съм сама – отвърна Грейс.

Мей се усмихна със съчувствие.

– Знам какво имаш предвид, скъпа.

– Не мога да оставя татко – възрази Грейс.

Майкъл улови погледа на жена си.

– Той ще е добре тук. Не се тревожи. За теб се безпокоим сега.

– Аз ще остана – предложи Фреди. – Ще спя на дивана. Ако Грейс иска да е тук с Артър, тогава и аз ще остана с нея, за да й правя компания.

Тази идея се хареса на Мей, макар че преподобният Дибън сви устни.

– Баща ти сега е при Бог, Грейс – рече той.

– Няма да го оставя тук сам. Няма да понеса мисълта, че...

Мей я потупа по ръката.

– Не се разстройвай, скъпа. Щом искаш да останеш, значи ще останеш. Фреди ще ти прави компания.

Грейс се усмихна на Фреди.

– Благодаря ти – каза тя, а очите им бяха изпълнени с обич, която никой друг не можеше да види.

Преди да си тръгне, Майкъл запали огъня в дневната, а Мей извади одеяло от шкафа на стълбищната площадка и го постели на дивана за Фреди. Отиде до хладилника, сложи на масата хляб, сирене и шунка за вечеря и пъхна няколко картофа във фурната.

– Ще се справим, мамо – каза Фреди, докато я гледаше развеселен.

– Просто искам да се уверя, че ще хапнете, особено Грейс. Ще се погрижиш да яде, нали?

– Ще се погрижа.

– Ти си добро момче, щом оставаш да се грижиш за нея.

– Аз съм щастливо момче. – Майка му нямаше представа колко щастливо.

Мей сложи съдчетата със сол и пипер на масата, после се изправи с тъжно изражение.

– Колко ужасно. Горката Грейс никога не е имала майка, а сега загуби и баща си. Толкова е несправедливо.

– Тя има нас, мамо – каза Фреди.

Мей кимна.

– Има нас. Наистина. Ние ще се грижим за нея. – После добави по-тихо: – Тя не може да остане тук сама.

– Не говори така.

Мей сви устни и не каза нищо повече по въпроса.

– Ние ще тръгваме. Надявам се, че вие ще сте добре.

– Вече не сме деца, мамо.

– Зная, но аз винаги ще бъда твоя майка. – Трябваше да се изправи на пръсти, за да го целуне по бузата. – Бъди добро момче – каза тя и излезе от кухнята.

Фреди откри Грейс в креслото на баща й. Златното сияние от огъня подскачаше по лицето й, което беше бледо въпреки светлината.

Когато го видя, тя откъсна очи от пламъците, усмихна се и каза тихо:

– Благодаря ти, Фреди. – Той седна на дивана, а тя отиде да се свие до него и облегна глава на рамото му.

– Вече сме сами – каза той, прегърна я и я целуна по главата.

– С Пепър – добави тя.

– Да, с Пепър. – И двамата погледнаха кучето, което спеше кротко пред огъня.

– Трябва да изживяваме пълноценно всеки ден, Фреди – каза твърдо Грейс. – Не се знае кога ще си отидем. В един миг татко е в градината и плеви, а в следващия вече го няма. Странно как един човек ми беше отнет точно когато ми бе даден друг.

– Хубаво го каза. За Артър ще е по-лесно да си иде, като знае, че не си сама.

– Ще трябва да си намеря истинска работа, Фреди. Ще трябва да...

– Тихо, не мисли за това сега. Разстроена си. Когато изпратим Артър, ще обсъдим бъдещето ти. Ще се разстроиш още повече, ако мислиш за това в сегашното си състояние.

Тя въздъхна и пак се отпусна. Знаеше, че Фреди ще й помогне с трудните решения. Вече не се чувстваше съвсем сама.

– Този следобед беше толкова забавно – каза му тя. – Ще ми се татко да можеше да ни види заедно. Знаеш ли, той много те обичаше, Фреди. Каза, че не бих могла да избера по-добър мъж от теб. Много те ценеше.

– И аз го ценях. – Фреди се засмя. – И го уважавам още повече заради мъдростта му. Той е бил прав, разбира се. Не би могла да имаш по-добър мъж от мен.

– Фреди?

– Да?

– Още ли си гладен?

– Да.

Тя се изправи и му се усмихна.

– Да започваме ли първата си вечеря заедно?

Той я хвана за ръка.

– Това е първата ни среща. – Усмихна й се нежно и тя го погледна с обич. Пламъците танцуваха в очите й, той я прегърна през врата и я целуна по устните. Тогава Грейс осъзна, че е възможно да си щастлив насред огромно нещастие.

Вечеряха в кухнята, Грейс запали свещ и я сложи в центъра на масата. Пиха джинджифилова бира и се нахвърлиха на вечерята, приготвена от Мей. Говориха много за Артър. Грейс споделяше спомените си, а когато се разплакваше, Фреди хващаше ръката й. Но и се смяха въпреки трагедията, или тъкмо заради нея, Грейс усети как сърцето й прелива от любов към Фреди.

Минаваше полунощ, когато решиха да си легнат. Фреди дълго я целува на прага на стаята й. Тя не искаше да си ляга сама и го остави да я целува, докато накрая умората я принуди да се разделят. Когато се събличаше и се приготвяше за лягане, го чуваше долу. Успокояващ шум, но и странен, защото беше свикнала с навиците на баща си и с неговите бавни, познати стъпки. Легна под завивките и си представи Фреди на дивана. Надяваше се, че му е достатъчно топло с одеялото и гаснещия огън. Напрегна слух, за да долови движенията му, но чу единствено равномерното тиктакане на големия часовник в коридора. След малко къщата притихна, сякаш и тя беше потънала в сън.

Грейс затвори очи, опитваше се да не мисли за баща си в другия край на коридора. Опитваше се да не мисли за бъдещето си без него. Опитваше се да не мисли за всичко, което й липсваше. Де да можеше да не мисли за нищо – но умът й се луташе нещастно в мрака, докато изтощеното й тяло чакаше утехата на съня.

Изглежда накрая все пак беше заспала, защото се събуди от ярка светлина, която изпълваше стаята. Отвори очи и с изумление видя, че баща й стои в края на леглото, обграден от бяла светлина, като мъгла. Изглеждаше по-млад и по-красив и й се усмихваше с радост, сякаш искаше да я увери, че е щастлив. Тя примигна, сигурна, че сънува, но той остана там, излъчвайки дълбока и могъща обич. Сърцето й заби трескаво, но дълбоко в себе си тя знаеше, че ако се изплаши, той ще изчезне, че страхът някак ще й попречи да го вижда. Затова остана напълно неподвижна, с широко отворени очи и сърце и попиваше жадно обичта му. Той постепенно започна да избледнява, може би заради умората й. Тя копнееше да го задържи, но след миг стаята отново се изпълни само с мрак и тя пак беше погълната от самота, като се питаше дали не си е въобразила всичко от мъка.

Стана от леглото и слезе тихо по стълбите. Въглените още сияеха в огнището, а Фреди спеше под одеялото. Грейс застана на прага, не знаеше какво да стори. Не искаше да бъде сама, но не беше редно да спи с Фреди. И все пак не го усещаше нередно. Познаваше го цял живот. До този следобед той й беше като брат. Тя започна да гризе ноктите си, стъпалата й изстиваха. Накрая си пое дълбоко дъх, легна под одеялото и се сгуши до него. Той се събуди, но само за миг, след малко отново дишаше дълбоко, а на Грейс й беше топло и уютно до него. Тя затвори очи и усети как в нея се разлива успокояващо усещане за сигурност.

На сутринта се събуди преди Фреди. Лежеше притисната до него, едната му ръка бе отпусната на кръста й, а другата – под главата й. Тя копнееше да остане така, но знаеше, че Мей може да се появи рано, затова се измъкна неохотно, като внимаваше да не го събуди. Той се размърда, но не отвори очи. Тя тръгна тихо по дъските, смръщвайки се при всяко проскърцване.

Качи се в спалнята си и отвори завесите. Слънцето грееше ярко, сякаш не беше разбрало за смъртта на баща й. Грейс облече рокля, прибра си косата с фиби и си сложи малко руж, за да прикрие ужасната си бледност. Освободи Пепър от кухнята и той изтича по коридора, за да го пуснат в градината. Шумното резе събуди Фреди, който седна сепнат, без да осъзнава къде се намира. Кестенявата му коса стърчеше на туфички, а бузите му бяха поруменели и като че ли тъмносините му очи сияеха по-ярко.

– Тук ли спа снощи, или съм сънувал? – попита той, прокарвайки пръсти през косата си.

– Сънувал си – отвърна тя.

Той наклони глава настрани и се усмихна.

– Не, не съм.

Внезапно на прага се появи Мей. Носеше кошница с кифлички, а дъщеря й Джоузефин вървеше на няколко крачки зад нея.

– Донесохме ви закуска – каза Мей забързано. – Скъпа, изглеждаш много бледа. Фреди, погрижи ли се Грейс да хапне нещо снощи?

– Тя яде доста, мамо – отвърна той сънливо и протегна ръката, която беше изтръпнала под главата на Грейс.

– Добре съм – намеси се Грейс.

– Горкичката, Грейс – обади се Джоузефин. – Какъв ужасен шок! Не мога да понеса мисълта, че ще останеш в тази къща сам– самичка без Артър. Просто кошмарно. – Тя мина покрай майка си и Грейс и тръгна по коридора. – Изглежда съвсем пусто сега, нали?

– Донесох ви малко кифлички – каза Мей. – Съвсем пресни са, изпекох ги призори. Не можах да заспя. – Тя влезе след дъщеря си в малкия коридор. – Линейката ще дойде тази сутрин да откара Артър. Майкъл им се обади веднага щом можа. Вие двамата обаче трябва да хапнете. Не можете да направите нищо на празен стомах. Грейс, ела с нас. – Мей и Джоузефин я поведоха към кухнята.

Грейс ги последва и се зае да направи чай. Струваше й се, че леля Мей крие мъката си зад маската на деловитост. Беше си сложила грим, но червилото и сенките на очите не успяваха да скрият следите от пролетите през нощта сълзи. Джоузефин отново беше с аленото червило а ла Джоан Крофърд и изглеждаше по-сияйна отвсякога, без съмнение развълнувана от участието си в тази драма. Грейс приготви масата за закуската и даде на Пепър сутрешната му бисквита. Фреди също влезе в кухнята, беше се облякъл и навлажнил косата си. Лицето му бе поруменяло от студената вода.

– Е, сядайте и хапвайте – нареди Мей. Фреди улови погледа на Грейс и споделиха тревогата си, без да изрекат и дума. Мей се държеше много странно, дори за жена, която току-що е изгубила скъп приятел. Джоузефин запали цигара и започна да изследва лака на ноктите си. Фреди и Грейс ядоха от кифличките и изпиха чая си. Мей изобщо не седна. Въртеше се из стаята и се преструваше на заета.

– Мамо, трябва да й кажеш – рече Джоузефин, като тръсна пепелта от цигарата си в пепелника, който майка й беше поставила пред нея. – Суетенето ти ме подлудява.

– Какво да ми каже? – Грейс погледна питащо Мей.

Мей издърпа един стол, седна до масата и рече твърдо:

– Трябва да дойдеш да живееш при нас.

– Ще бъдем едно голямо щастливо семейство – каза Джоузефин. – Ще споделяме моята стая, докато не изритаме Фреди. – Ухили се предизвикателно на брат си, а той се престори, че не я е чул.

Грейс се взираше смаяна в Мей.

– Защо не мога да остана тук?

– Не можеш да останеш тук сама! – намеси се Джоузефин. — Страшно е да живееш сама в стара къща.

– Изобщо не е страшно. Това е моят дом. Аз искам да живея тук. Вече не съм дете.

– Опасявам се, че господин Гарнър няма да ти позволи. – Мей я погледна и сви устни от яд към стария Гарнър. – Тази къща вървеше с работата на баща ти. Той вече не работи в имението и те няма да ти позволят да останеш.

– Такива са хората – рече Джоузефин с въздишка. – Ако беше мъж, не биха и помислили да те изритат оттук.

Грейс пребледня още повече.

– Но кой ще се грижи за пчелите?

– Не зная, скъпа. Това си е техен проблем – рече Мей.

– Струва ми се, че пчелите са най-малкият ти проблем – намеси се Джоузефин.

– Някой ще трябва да се грижи за тях, нали? – ахна Грейс. – Тази седмица щяхме да събираме меда. – Тя преглътна сълзите си.

– Ще намерят нов пчелар – рече Мей.

– Но аз знам за пчелите повече от всеки друг. – Гласът на Грейс изтъня до шепот и очите й се изпълниха със сълзи. – Те не могат да ме изхвърлят от собствения ми дом. Татко още дори не е погребан. Няма да си тръгна.

– Майкъл говори с господин Гарнър тази сутрин. Няма да прибързват, разбира се, но не можеш да останеш тук вечно. Накрая ще се наложи да си намериш друго жилище. Не се тревожи, с Майкъл ще се погрижим за всичко.

– Дотогава може да живееш с нас – рече радостно Джоузефин.

– Благодаря ви за предложението, но оставам тук. Това е моят дом. – Грейс извърна трескавите си очи към Фреди. – Не могат да ме прогонят от дома ми! Моля те, не им позволявай.

Лицето на Фреди беше пламнало от възмущение.

– Ще ида да говоря с него – рече той и стана от масата.

– Какво можеш да сториш ти, Фреди? – попита Джоузефин и изсумтя скептично. – Кой ще ти обърне внимание?

– И не си приключил със закуската! – възкликна Мей.

Той си погледна часовника.

– Нямам време за закуска. Трябва да свърша нещо. – Усмихна се на Грейс, очите му светеха от решителност. – Всъщност трябва да свърша две неща. Най-важното е да те спася, Грейс. Не се тревожи, господин Гарнър няма да разбере какво го е сполетяло.

– О, Фреди, да не направиш някоя глупост! – каза Грейс, кършейки ръце.

– Няма да е глупост, Грейс. Ще е най-хубавото нещо, което съм правил през живота си.

Трите жени го гледаха как излиза и се чудеха как би могъл да промени решението на господин Гарнър. Но Фреди знаеше как. Можеше да стори само едно и когато се качи на колелото си и пое по пътеката, осъзна с преливащо от радост сърце, че никога не е бил по-сигурен в нещо.

Глава 14

Погребението на Артър Хамблин беше много скромно. Проведе се кратка следобедна служба в местната църква, на която преподобният Дибън каканижеше така монотонно, че дори Грейс започна да се разсейва. Мей бършеше очи и си духаше носа, а Джоузефин я утешаваше шумно, без да я е грижа, че привлича вниманието към себе си. Църквата беше пълна с приятели и колеги на Артър и за Грейс беше утеха да види, че баща й е бил обичан от толкова много хора. Дори господин Гарнър благоволи да се появи и да поднесе съболезнованията си, а майката и сестрата на Артър дойдоха с влака от Корнуол, но след първоначалните любезности Грейс не знаеше за какво да говори с тях. Тя седеше между Фреди и Майкъл и се бореше с изкушението да хване ръката на Фреди. Той отново притисна коляно в нейното и само те разбраха значението на този жест.

Артър беше погребан в църковния двор, до съпругата си, а Грейс остави сред цветята на гроба му буркан с мед и копие от „Песента на пчелите“ от Ръдиард Киплинг, която баща й толкова обичаше. Надгробният камък още не беше готов, но Майкъл бе уредил временна дървена плоча, докато издялат мраморната. На нея се четяха само името на Артър и годините на раждането и смъртта му. Грейс се взираше в цифрите и си мислеше колко мимолетен е животът, изписан така. Студените цифри, издялани в дървото, не разказваха нищо за сърдечността на човека, за обичта, която беше дал и получил, за ценния му принос в техния малък свят. Внезапно й се стори невероятно важно, че хората го помнеха, защото без спомените Артър щеше да изчезне напълно, а за нея това беше непоносимо. Огледа лицата на хората, които познаваше цял живот, и почувства обич към всеки от тях, защото в умовете им просветваха малки частици от съществуването на баща й и по някакъв странен начин Грейс разбра, че докато те сияят, Артър ще е жив.

Тя усещаше силното присъствие на Фреди до себе си. Сега той беше като скала, заслоняваща я от ветровете. Докато той бе с нея, тя щеше да е в безопасност – и нямаше да е сама. Размърда се на пейката и леко притисна ръката си в неговата. Топлината на кожата му струеше през сакото, а успокоителната вибрация, която се излъчваше от него, я обгърна като наметало. Не й трябваше да го поглежда, за да знае какво си мисли, защото усещаше любовта му съвсем осезаемо.

След погребението всички отидоха в „Лисицата и гъската“ на питие. Господин Гарнър беше уредил имението да покрие разходите и скоро кръчмата се изпълни с хора, които се изливаха и в градината зад нея. Слънцето беше ярко и топло, а реката отразяваше сиянието му макар че с всеки изминал ден то потъваше все по-ниско в небето и хвърляше все по-дълги сенки по тревата. По земята се виждаха сухи кафяви листа, които политаха с хладния вятър, носещ есен в дъха си.

Грейс говореше с всички, благодарна за съчувствените думи и за спомените, които споделяха с нея. Вдигнеше ли очи, те някак все спираха на Фреди, който я наблюдаваше от другия край на градината. Щом погледите им се срещаха, тя усещаше тръпка на удоволствие и успокояващото усещане, че някой се грижи за нея. Копнееше да идат на речния бряг само двамата, искаше й се да върне някак времето назад до следобеда, когато животът й се струваше спокоен и идиличен като тревиста горска поляна.

– Лорд и лейди Пензълуд изпращат съболезнованията си – докуцука при нея господин Гарнър. Той беше намусен едър човек с къс врат и малки, лукави очички.

– Благодаря – отвърна Грейс. Отново си помисли за къщата и как господин Гарнър беше казал на Майкъл, че тя трябва да се изнесе оттам. Зачака с тревога той да го спомене и сега.

– Баща ви беше ценен човек за имението. .Много ще ни липсва. Усърдни и лоялни хора трудно се намират.

– Благодаря ви – каза тя отново.

– Фреди твърди, че сте добър пчелар. Предполагам, че баща ви ви е научил на всичко, което знае?

– Така е, господин .Гарнър. – Тя едва смееше да си поеме дъх. Нима щеше да й позволи да остане? – През лятото той беше много зает в градините на имението, затова аз се грижех за пчелите. Няма нещо, което да не знам за тях.

– Уолбридж Хол винаги е имал пчелар. От цели четиристотин години, госпожице Грейс. Маркизата много държи пчелите да са добре. Предполагам, че мога да разчитам на вас за това.

Сърцето й се изпълни с щастие.

– Със сигурност, господин Гарнър. Няма да ви разочаровам.

Малките му очички се стрелнаха към Фреди, който ги наблюдаваше, макар да се преструваше, че слуша баща си и полковник Редуд.

– Господин Валънтайн е добър човек – рече Гарнър.

– Да, така е – съгласи се Грейс.

– Има вроден усет за земята. Виждам голямо бъдеще за него в Уолбридж Хол, госпожице Грейс. – Отпи от бирата си. – Той ме изненада. Миналата година не ми се струваше толкова обещаващ, но се превърна в прекрасен, амбициозен млад мъж. Можете да се гордеете с него.

– Толкова се радвам – отвърна тя, но се питаше защо го казва на нея, а не на майката на Фреди.

– Е, предлагам ви утре сутрин да дойдете в офиса ми, за да обсъдим подробностите по вашето назначение.

– Благодаря ви, господин Гарнър.

– Не благодарете на мен, госпожице Грейс, а на господин Валънтайн. Той ми спести грижите да търся нов пчелар. Също като усърдните и верни работници, пчелари се намират много трудно.

Той се отдалечи с куцукане, а Грейс помаха през тълпата на Фреди. Неколцина я задържаха, за да изкажат съболезнованията си, но накрая тя се добра до него и го отведе на по-спокойно място до стената.

– Благодаря ти, Фреди! – възкликна Грейс. – Иска ми се да те прегърна, но не мога.

– Е, вече официално си пчелар – усмихна се той тържествуващо.

– Да, на деветнайсет години съм, а ще отговарям за кошерите и мога да остана в къщата. Твърде хубаво е, за да е истина, и то благодарение на теб.

– Нямаше да му позволя да те изхвърли от дома ти, Грейс.

– Татко щеше да се гордее с теб.

– Ти го заслужаваш. Не мога да кажа, че си падам по малките буболечки, но те те правят щастлива.

Тя се засмя.

– О, Фреди, вече си голям. Сигурно не се плашиш от ужилване.

– Не бъди толкова сигурна. Още съм травмиран.

– Престани!

Той се усмихна и луничките се разляха по бузите му.

– Единственото хубаво нещо в пчелите е медът. Не мога да кажа, че не си падам по него.

– Ще ти отделя един буркан следващата седмица. Специално за теб.

Той като че ли се притесни и огледа крадешком градината.

– Ще дойдеш ли при реката, когато това приключи?

– Защо шепнеш?

– Имам изненада за теб и не искам никой да научи, особено Джоузефин. Ако разбере, че ще ходим там, ще иска и тя да дойде. Опасявам се, че сега ще се залепи за теб. Иска да е главната опечалена и ще държи да се осведомява за всичко. Бясна е, че няма да дойдеш да живееш при нас.

– Не разбирам защо. Никога не съм смятала, че ме харесва.

– Просто ти завижда.

– Е, няма причини да ми завижда.

Фреди се вгледа в нея с обич.

– Тя има много причини да ти завижда. – После забеляза, че полковникът се приближава бавно към тях. – Чакай ме в пет – прошепна. – Нито минута по-късно!

В пет без десет тя вече беше на колелото си, следвана от Пепър. Щом пое по пътеката през гората вляво от реката, кучето изчезна в храсталаците и единствената следа от него беше един фазан, който излетя паникьосан в гъсталака. Грейс мислеше за Фреди, който я чакаше на брега, където толкова пъти се бяха срещали. С приближаването й вълнението нарастваше. Скоро в пролуката между дърветата видя, че той подрежда пикник. Беше донесъл одеяло, бутилка вино и две чаши.

Фреди й помаха енергично, а тя забрави за сянката на мъката, която постоянно заплашваше да угаси всяко удоволствие, и му помаха в отговор. Полянката изглеждаше откъсната от трагедията на смъртта на Артър, сякаш бе магическо място, където нещастието изчезваше. За Грейс беше облекчение да се освободи от мъката си.

Фреди й помогна да слезе от колелото и го облегна на дървото до неговото. После я прегърна и я целуна страстно.

– Цял ден искам да го направя! – възкликна той. Грейс затвори очи и позволи на любовта му да я обгърне в топло одеяло от сигурност. Когато той най-сетне се отдръпна, тя се засмя.

– Татко все казваше, че за да прогониш лошите мисли, трябва да се концентрираш върху мига. С теб ми е лесно да го направя. Когато съм с теб, Фреди, не искам да бъда никъде другаде. И не мисля за нищо друго.

Лицето му засия от удоволствие.

– Копнеех за теб цял ден. Кажи ми честно, наистина ли спа при мен на дивана онази нощ?

Тя се усмихна срамежливо.

– Не исках да съм сама.

– И аз така си помислих. Добре, че не беше там, когато мама и Джоузефин се появиха.

– Беше на косъм!

– Ще ми се да не го бях проспал.

– Ти заспиваш бързо – каза тя. – Вероятно това е хубаво.

– Жалко е.

– Май няма да имаме шанс да го направим отново.

Той се усмихна, после я поведе към одеялото за пикник.

– Нека ти налея чаша вино.

– Вино? – Тя взе бутилката. – Много тържествено.

– Да, вино и пикник. Мама го приготви за нас, затова недей да хвалиш мен. – Той отвори кутията, за да покаже сандвичите и тортата.

– Казал си й, че ще се измъкнем тук?

– Не се тревожи. Тя е много дискретна. Приготви специален пикник и обеща да не казва на Джоузефин.

Фреди й наля чаша вино и тя отхапа от един сандвич с пиле. Беше прекрасен. Нямаше представа, че е толкова гладна. Чукнаха чашите си и Грейс отпи от леко топлия совиньон. Тя се наслади на изискания вкус и усети приятно изтръпване в стомаха си.

Пепър се върна от гората силно запъхтян, с провиснал от устата език, и веднага хукна към реката, за да нагази в спокойната студена вода. Фреди говореше както винаги, но изглеждаше малко напрегнат. Движенията му бяха по-резки, а ръцете му трепереха, докато й подаваше неща от кошницата. Грейс се запита защо ли е толкова нервен. Е, поне виното щеше да го успокои. След като хапнаха от тортата и се насладиха на още една чаша от виното, Фреди като че ли наистина се поотпусна, но бузите му розовееха и все още я поглеждаше със странно, почти срамежливо изражение. Тогава тя си спомни, че бе споменал за изненада, почувства нервно жужене в стомаха и нейните ръце също затрепериха, когато отпиваше от чашата си.

Докато напрежението между тях нарастваше, слънцето започна да се спуска и да хвърля дълги сенки по тревата, но тяхното местенце си оставаше топло и златно, защото последната светлина отказваше да си отиде. Накрая Фреди стана, тръгна към велосипедите до дървото и се върна с букет яркорозови рози.

– За теб са – рече той, седна до нея и ги положи в ръцете й.

– Фреди, красиви са! – ахна Грейс и ги притисна до носа си. – Това ли е изненадата?

– Не. Това е. – Той извади нещо от джоба на ризата си. Разтвори длан и разкри пръстен от сплетена слама. Беше прекрасен.

– Какво е това? – попита изумена Грейс. – Ти ли го направи?

– Аз – каза Фреди и ръцете му отново затрепериха. Вдигна го на дланта си, хвана ръката й и застана на колене пред нея.

– О, Фреди! – прошепна тя, сълзите замъгляваха зрението й.

Той каза тържествено:

– Красива Грейс Хамблин, ще се омъжиш ли за мен, Фреди Валънтайн, твоя най-стар и най-предан приятел? – И плъзна импровизираната халка на безименния пръст на лявата й ръка.

– О, Фреди, да, ще се омъжа за теб – засмя се тя и го прегърна. – Да, ще се омъжа.

Фреди вече трепереше колкото нея. Притискаха се един в друг от изумление и радост.

– Ти каза ,,Дa“! – възкликна той и я стисна.

– Ти да не мислеше, че ще откажа?

– Не бях сигурен.

– Писано ни е да бъдем заедно, Фреди. Винаги сме били заедно, нали?

Той се засмя.

– Да, така е. Надявам се да остареем заедно. – Целуна я нежно и тя се запита защо й бе отнело толкова време да го забележи, когато винаги е бил до нея и е чакал търпеливо.

– Пръстенът е прекрасен! – каза тя и вдигна ръка.

– Нямах време да ти купя истински.

– Този е по-съвършен от всеки истински, защото си го направил сам.

– Ще ти купя истински веднага щом мога да си го позволя. Искам да ти взема нещо специално.

– Това е специално! Как би могло нещо купено да е по-специално от това?

Фреди се засмя.

– Обичам те, Грейс. Хубаво е, че мога да го кажа. Обичам те! – извика към дърветата.

– Нямам търпение да кажа на леля Мей!

– Тя ще е много доволна. Сега ще си й истинска дъщеря.

Грейс го погледна сериозно.

– Ще дойдеш да живееш при мен в къщата, когато се оженим, нали?

– Разбира се.

Тя притвори очи, докато си спомняше странния разговор с господин Гарнър на погребението.

– Казал си на Стария Дървен крак, че ще ми предложиш брак, нали?

Фреди се изчерви гузно.

– Да, Грейс. Само така щеше да ти позволи да останеш в къщата.

– Но не се жениш за мен само от добро сърце, нали?

– Скъпа моя Грейс – смръщи се Фреди, – обичам те от години. За мен никога не е имало друга освен теб. Не те помолих да се омъжиш за мен от добро сърце. Помолих те, защото искам да прекарам живота си с теб и само с теб. Можех да изчакам, докато скърбиш за баща си, но когато господин Гарнър заплаши да те изхвърли от дома ти, се наложи да действам бързо. Всичко стана внезапно, но както трябва. – Усмихна се дяволито. – Хареса ми да спиш до мен на дивана. Искам пак да лежиш до мен. Защо да чакам? – Сега и тя се изчерви. Той прибра косата й зад ухото. – Много ще се грижа за теб, Грейс.

– Зная – отвърна тя тихо и сведе смутено очи.

Малко по-късно, докато се връщаха с велосипедите към града, сърцата им бяха изпълнени с непознато дотогава вълнение. Изтичаха в къщата на Фреди и съобщиха новината. Леля Мей се разплака. Чичо Майкъл се зачерви от удоволствие, потупа сърдечно сина си по гърба и награби Грейс в мечешка прегръдка. Джоузефин беше толкова изненадана, че прегърна Грейс, залепи лепкавите си устни на бузата й и остави алено петно.

– Сватба! О, колко вълнуващо! А аз какво ще облека?

Грейс остана за вечеря и всички започнаха да планират сватбата. Мей се опита да я убеди да пренощува при тях, но тя твърдо отказа, като пак настоя, че се чувства добре в дома си. Всъщност сега беше по-щастлива там отвсякога, защото всяко ъгълче на къщата отекваше със спомени за баща й. Денят беше толкова натоварен, че едва бе имала време да помисли. Когато се прибереше в стаята си, щеше да се върне към прекрасните моменти и да се опита да не скърби за загубата си.

По-късно, след като чичо Майкъл я откара у дома, тя легна в леглото с Пепър, сгушен в краката й. Започна да си играе със сламения пръстен и да мисли за Фреди. Не можеше да повярва, че ще се омъжи. Усмихваше се в тишината на тъмната стая и мислеше за сватбата. Леля Мей щеше да й помогне с роклята, а тя щеше да си набере букет от градината. Всичко беше много вълнуващо, докато не помисли как ще тръгне към олтара. Кой щеше да я придружи? Тогава захлипа тихо във възглавницата си.

На следващата сутрин се събуди от барабаненето на дъжд по прозорците. Стана, за да не се разплаче в леглото заради пустотата, която отново усещаше. Колкото по-скоро започнеше деня си, толкова по-добре щеше да се чувства. Не погледна надолу по коридора, докато вървеше към банята, и се опита да не задържа поглед върху бръснача и сапуна за бръснене на баща й. На долния етаж пусна Пепър в градината и сложи чайника на котлона. После седна сама до кухненската маса, взирайки се в стените, които сега, когато баща й го нямаше, изглеждаха много по-големи. Копнееше за Фреди, за познатия звук от друго човешко същество в къщата. Копнееше за компания, за да прогони самотата.

Внезапно на вратата се почука. Грейс предположи, че леля Мей отново й носи закуска. Но когато отвори, видя намусения Къмингс с шофьорската шапка. Държеше твърд бял плик.

– Това е за вас, госпожице Грейс – рече той тържествено. Тя погледна над рамото му към сияещото черно бентли и се запита как не е чула пристигането му. Пепър деловито душеше колелата му. Грейс се надяваше, че Къмингс няма да се обърне и да види как кучето вдига крак до едната гума.

– Благодаря ви – отвърна тя. Той кимна рязко и си тръгна. Грейс извика кучето, после влезе в коридора и затвори вратата. Прокара пръсти по името си, което бе изписано с черно мастило и четлив, доста завъртян почерк. Сърцето й започна да бие силно, когато видя герба на семейство Пензълуд – лъв и дракон, отпечатани със златно на гърба на плика. Отвори го и извади писмото. Веднага забеляза златната буква „Р“. Седна на един стол и започна да чете.

Скъпа Грейс,

С огромно съжаление чук тъжната новина за скъпия ти баща. Сигурно си съсипана. Артър беше много добър човек, високоуважаван и обичан от всички, които работеха с него в Уолбридж, и от многото приятели, които имаха щастието да го познават. Надявам се, че се справяш, Грейс, и търсиш утеха в онези очарователни малки пчелички, които толкова обичаш. Сигурно е тежко да останеш сама в къщата, но разбрах от господин Гарнър, че ще поемеш грижите за пчелите. Това ме изпълва с радост, защото би било непоносимо да изгубим не само баща ти, но и вашите пчели.

Ако мога да сторя нещо, моля те, уведоми ме. Сега ще прекарвам много повече време в Уолбридж, защото постъпих в танковия полк в Бовингтън и ще живея у дома. Татко вече остарява и няма търпение да ме научи на всичко, за да мога един ден, след кончината му, да поема имението (и да се справям добре, та да не трябва горкият старец да се обръща в гроба си!). Надявам се да те видя, и то усмихната, а не тъжна. Твоята мъка ще отмине, Грейс, и ще ти останат хубавите спомени от твоя прекрасен баща. Или поне така казва баба, а тя би трябвало да знае.

С най-сърдечни пожелания, Руфъс

Грейс го прочете отново, този път по-бавно. Усещаше как вложеното от него чувство се излъчва от хартията като топъл, познат огън, а сърцето й се свива и се плъзга отново в стария модел. Но жълтият пръстен привлече погледа й и тя вдигна ръка, да го погледа. Това беше истинско; Руфъс не беше. Тя затвори писмото и го прибра в плика. После се качи на горния етаж, издърпа чекмеджето на нощното си шкафче, прибра плика в него и го затръшна. После отвори прозореца на спалнята си и се наведе навън, за да вдиша влажния въздух. Фреди беше нейното бъдеще. Фреди беше мъжът, когото наистина обичаше. Руфъс беше само фантазия. Детинска фантазия, а тя вече беше голяма. Пое дълбоко и доволно дъх.

Точно в този миг една земна пчела се приближи с бръмчене от пълзящите рози по стената до прозореца й и кацна на жълтата й жилетка. Грейс се вгледа в дебелото мъхесто телце, което тромаво се катереше по преждата. После я взе леко и протегна ръка навън. Все още валеше и това сякаш не се харесваше на малката пчеличка. Накрая тя все пак полетя и смайващо за толкова топчесто създание, се понесе нагоре с невероятно тънките си крилца, докато не изчезна в мъглата.

Глава 15

Остров Теканасет, Масачузетс, 1973 г.

След имението на Голямата най-внушителният частен дом на острова принадлежеше на Бил и Евелин Дърлакър. Той представляваше сияеща бяла къща от трупи, построена през деветнайсети век, с покрив от сиви плочи, високи прозорци и веранда, която опасваше почти цялата южна стена и имаше покрити с пълзящи рози колони. Къщата беше обзаведена от прочут дизайнер, долетял от Ню Йорк, който така се беше увлякъл с морската тема, че стаите приличаха по-скоро на корабни каюти: сияещ дървен под, синьо-бели карирани тапицерии, събрани от стари кораби мебели. Лавиците за книги пращяха от лъскави томове, купени на едро, а масичките за кафе бяха отрупани с огромни книги за изкуство и история, избрани повече заради външния им вид, отколкото заради съдържанието, което не представляваше интерес за Бил и Евелин. По всяка стена висяха картини, предимно на кораби, а всяка маса бе украсена със скъпи дреболийки по избор на дизайнера. Всъщност, когато къщата беше завършена, в нея нямаше почти нищо познато на Евелин, но тя бе доволна, защото изглеждаше „нагласена“ – пази боже някой да си помисли, че е толкова обикновена, та да я обзавежда сама.

Градините не бяха кой знае какво, докато Грейс Валънтайн не ги преобрази преди двайсет години. Евелин й каза категорично, че ги иска „великолепни“, а не „старомодни“, затова Грейс раздели терена на три отделни градини. В едната сложи каменен фонтан в центъра, около него засади чемшир и рози в геометрични фигури и така създаде най-великолепната розова градина на острова. Втората беше типично английска, с бордюр от ярки разноцветни хортензии, за които всички завиждаха, а в третата засади овошки около тенискорта и черешовите цветове напролет приличаха на сняг.

Сега Евелин, Бел, Сали и Блайт оставиха тенис ракетите и корта на Бил и неговата силноконкурентна мъжка четворка. Бил рядко благоволяваше да играе със съпругата си, защото не смяташе, че жените са достойно предизвикателство, а направеше ли го, Евелин се оплакваше от снизходителния начин, по който й подаваше топката, и обикновено мачът свършваше още в началото, когато тя излиташе вбесена от корта. Сега той пристъпи на безупречно окосената трева, облечен с ослепително бял тенис екип, и отвори нова кутия топки „Шлаценгер“.

– Да идем да пийнем нещо на терасата – предложи Евелин, като поведе дамите по пътеката към къщата. Бел се възхищаваше на градините, но Евелин не забелязваше ярките цветове и малките пчели, които жужаха около тях, защото беше твърде заета да решава с коя рокля да се появи на вечерята.

– Мисля, че имаш една от най-красивите градини на Теканасет – каза Бел, защото знаеше, че Евелин ще се зарадва единствено на комплимент, който съдържа превъзходна степен.

– Е, казах на Грейс, че искам Версай, а не Малкия Трианон – отвърна тя с леко изсумтяване. – Мисля, че схвана.

– Определено е схванала – намеси се Сали. – Трябва да отбележа, че изглежда великолепно.

– Опасявам се, че през август растенията малко избуяват – каза Бел. – Поне моите растат безконтролно и аз просто вдигам ръце и се предавам пред природата.

– Не и тук – рече Евелин. – Старият Том Робинсън и синът му Джулиан плевят като дервиши. Нали знаеш, че Том е почти на седемдесет?

– Именно кислородът от растенията го поддържа млад – каза Бел.

– Тогава ние трябва да сложим повечко растения в къщите си – предположи Евелин.

– Или пък да поплевим малко – добави Блайт.

– Би ли посмяла, Блайт? – попита Бел.

– О, готова съм душата си да продам за вечна младост – засмя се тя.

Седнаха на терасата. Евелин кръстоса загорелите си крака. Бялата поличка едва покриваше кльощавите й бедра. Беше с тенис обувки и къси бели чорапки с малки розови топчета отзад. Почти не се бе изпотила с леката бяла тениска и светлорозовите ленти на ръцете й бяха сухи. За Евелин беше много важно да е „нагласена“ при всякакви обстоятелства. Вероятно много съжаляваше, че са я видели по нощница на плажа в три сутринта.

– Чухте ли, че рок групата на Джо се е разпаднала? – попита Евелин тъкмо когато се появи иконом с фрак, за да налее напитките. Трите жени го огледаха изумени. Бедният човек, сигурно завираше в тази униформа.

– Е, нека ви кажа тогава. Джаспър, онзи, с когото Трикси върти любов, трябвало да се върне в Англия, защото брат му загинал в автомобилна катастрофа.

– Да, чух за това – рече тъжно Бел. – Горкото момче. Каква ужасна трагедия.

– Разбрах, че няма да се връща. Явно се налага да управлява огромно имение – добави Блайт.

– Кой да предположи, че е от такова семейство! – рече Сали, докато палеше цигара.

– О, сигурна съм, че ако го познавахме по-добре, щяхме да забележим, че е от сой. Луси наистина каза, че имал безупречни маниери – рече Евелин.

Бел гледаше иконома, който се прибираше в къщата.

– Кой е той? – изсъска тя на Евелин.

Евелин се усмихна самодоволно.

– Моят нов иконом. Казва се Хендерсън и е работил за английското кралско семейство.

– Какво означава това? – попита Блайт.

– Ами, че е работил за кралското семейство.

Бел взе цигара от пакета, който Сали й подаде.

– Къде го намери?

– В една прекрасна агенция в Ню Йорк – отговори Евелин. – Когато ме опознае малко повече, ще го разпитам за клюки.

– О, да ги кажеш после – рече развълнувано Сали и блъвна облак дим.

– Винаги можеш да разчиташ на мен – каза Елизабет. Вдигна коктейла към алените си устни и се увери, че не е оставила петно на чашата.

– Е, значи с кариерата им е свършено? – попита Бел. – Горките момчета, какво разочарование.

В гласа на Евелин нямаше такова съчувствие.

– Луси ми каза, че Трикси очаквала да иде при него в Англия. Е, какви са шансовете за това според вас? А? – Изсумтя леко. – Предполагам, че ще остарее, докато го чака да я направи почтена жена. Трикси е от момичетата, с които мъжете се забавляват, а не се женят за тях.

– Съгласна съм – заприглася Сали. Всъщност нямаше случай, в който да не е съгласна с Евелин. – Мъжете се женят за добри момичета, не за непослушните.

– Горката Трикси – въздъхна Бел. – Сигурно сърцето й е разбито.

– Още по-разбито сега, когато знае, че той притежава огромно имение. Мислиш ли, че има и титла? – попита Блайт. – Все пак именията не вървят ли с титли?

– Най-вероятно – рече Евелин. – Ще питам Хендерсън. Той трябва да знае такива неща. – Погледна маникюра си. – Момчето щеше да направи по-добре, ако се беше влюбил в Луси. От нея ще излезе много добра съпруга.

– О, да, така е – изгука Сали. – Ти я възпита като добро момиче.

Трикси чакаше. Тя вярваше, че Джаспър накрая ще я повика, и мъката от раздялата им бе заменена от сляп оптимизъм за бъдещето. Той й пишеше писма от Англия, които пътуваха цяла седмица. Тя беше впечатлена от коравите бели пликове с герба с лъв и дракон и бе смаяна от хартията, на която се кипреше едно сияещо червено „ДЖ“. Почеркът на Джаспър беше завъртян, но съдържанието на писмата – депресиращо. Той пишеше за отчаянието на майка си, за скандалите на сестрите си и за трудностите, които срещал, докато се опитвал да поеме задълженията на брат си, защото нямал представа как се управлява имение. Пишеше и за високите очаквания, които всички имат към него, и за страха си, че ще ги разочарова.

Трикси започна да се тревожи. Ако се съдеше по герба на плика и хартията и по факта, че имението се предаваше на мъжки наследник, излизаше, че Дънклиф бяха много важно и богато семейство. Докато Джаспър се съмняваше, че ще може да управлява имението, Трикси се съмняваше, че ще е подходяща за такова семейство. Той й беше казал, че майка му няма да я одобри, и тя вече знаеше защо. Трикси не беше от богат род. Баща й беше фермер, майка й градинарка, а тя самата – сервитьорка. Увереността й се спихваше като балон на сутринта след парти. Джаспър беше длъжен да се ожени за жена от своята класа. Дори той бе казал, че животът в Англия няма да й допадне. Сега започна да се чуди дали не е бил прав.

Макар оптимизмът й за бъдещето да угасваше, увереността й в любовта им си оставаше силна. Копнееше за физическото му присъствие с такава сила, че цялото тяло я болеше. Пишеше му емоционални писма, но не споделяше съмненията си. Джаспър винаги завършваше своите с параграф, в който казваше колко много я обича, колко му липсва и как копнее пак да се съберат. Тя препрочиташе тези редове, целуваше името му и гонеше страховете си с надеждата, че накрая всичко ще се нареди.

Четири седмици след заминаването си Джаспър се обади по телефона. Грейс извика нагоре по стълбите, а Фреди излезе от кабинета си, за да разбере каква е тази суматоха.

– Джаспър е! – възкликна Грейс. – Обажда се от Англия!

Трикси се спусна по стълбите и влетя в кухнята, където майка й държеше слушалката и изглеждаше не по-малко изненадана от нея.

– Ало? – каза тя.

След малко забавяне гласът на Джаспър прозвуча тихо по пращящата линия.

– Трикси. Исках само да чуя гласа ти.

– О, Джаспър, звучиш толкова далече!

– Аз съм далече.

– Липсваш ми!

– И ти ми липсваш. Нямаш представа колко много. Искам ми се да съм в навеса на Джо и да те прегръщам.

– Аз също — въздъхна тя в слушалката. — Вече стана ли по-леко?

– Малко. Започнах да се уча. Слава богу, заобиколен съм с много свестни хора, които си разбират от работата. Мама ме подлудява обаче.

– Как те подлудява?

Той се поколеба.

– Просто прави живота ми много труден.

– Каза ли й за нас?

– Разбира се, че й казах.

Настъпи дълга пауза. Трикси долавяше тревогата му по линията.

– Не можеш да очакваш да хареса човек, когото не познава, и вероятно не е много доволна, че съм американка. Каза ли й, че родителите ми са англичани?

Той въздъхна.

– Всичко ще е наред. Не се тревожи. Обожавам писмата ти.

– О, и аз твоите. Ти ли сложи лъвчето на гърба на плика?

Той се засмя.

– Не, лъвът и драконът са фамилният ни герб, Трикси.

– Какво са?

– Това ще бъде и твоят семеен герб, когато се оженим.

– О, добре, значи и аз ще имам елегантни пликове за писма с буквичката Б?

– Да, Беатрикс, ще имаш.

– Толкова се вълнувам. Моля те, повикай ме скоро. Ще полудея без теб.

– Зная. Само още малко. Ще продължиш да ми пишеш, нали?

– И още как.

– Постоянно мисля за теб, Трикси.

– И аз мисля за теб. – Гърлото й се сви от вълнение. – Обичам те, Джаспър.

– И аз те обичам. Никога не го забравяй.

– Няма.

– Целувам те цялата.

Тя се засмя през сълзи.

– И всяка целувка е скъпоценна.

Грейс седеше в люлката и надаваше ухо, за да дочуе разговора на дъщеря си. Малкото, което долови, й се стори обнадеждаващо. След новината, че Руфъс е мъртъв, тя не можеше да спи. Прекарваше нощите си тук, на люлката, взираше се в океана и си спомняше. Никога не се чувстваше сама. Винаги усещаше тихото присъствие на невидимия си компаньон. Някак си в мрака го усещаше по-силно, по-близо, и нещо в присъствието му я успокояваше.

Ако Трикси се омъжеше за Джаспър, щеше да се наложи да се върне в Уолбридж и да се изправи пред миналото си. Трябваше да посети отново малката къща, мястото, където умря баща й, реката, където Фреди й предложи брак, църквата, в която се ожениха – и след това щеше да се наложи да разнищи отново всичко случило се после.

След като Трикси затвори телефона, Грейс се върна вътре.

– Той каза, че трябва да почакам още малко – рече Трикси.

– О, скъпа, сигурна съм, че няма да е дълго – каза Грейс.

– Имам чувството, че майка му е много труден човек, но съм сигурна, че ще ме хареса, когато ме опознае.

– Разбира се – каза Грейс, спомняйки си с тръпка на ужас леденокрасивата лейди Джорджина. Не очакваше да е станала по-малко страховита сега, след повече от трийсет години.

– Всичко ще е наред – каза Трикси щастливо. – Джаспър ме обича. Все пак се обади чак от Англия само за да чуе гласа ми.

– Не се съмнявам, че те обича, скъпа. Бедният, трябва да се справи със смъртта на близък и с внезапната промяна в плановете си. Животът му наистина се преобърна.

– Но аз ще ида при него и всичко пак ще се нареди.

– Сигурна съм.

– Не бъди така тъжна, мамо. Аз не се съмнявам, че всичко ще се нареди, не се съмнявай и ти. – Трикси прегърна майка си. – Ще стана госпожа Джаспър Дънклиф. Как ти звучи?

– Различно – отговори Грейс, като се бореше с порива да й каже истината. Но ако го направеше, трябваше да признае откъде знае. Ако признаеше откъде знае, Трикси щеше да се чуди защо родителите й не са споменали за съвпадението. Ако тя наистина се омъжеше за Джаспър, те трябваше да й кажат, че също идват от Уолбридж, и да се надяват, че Трикси ще го приеме. А Грейс трябваше да й каже за Руфъс.

Тя усещаше, че дъщеря й трепери от вълнение. Защо Джаспър не й бе казал? Нима си мислеше, че Трикси ще го обича по-малко, ако разбере, че е маркиз Пензълуд? Или в сърцето си знаеше, че мъж с такова потекло никога не би могъл да се ожени за момиче като Трикси.

Дните минаваха и се скъсяваха с идването на есента. Грейс извади меда от кошерите. Трикси работеше усилено в „Капитан Джак“. Август гъмжеше от туристи и хората от големите градове наводниха града за лятната си почивка. Трикси работеше дълги часове и сервираше на капризните клиенти с непоклатима усмивка. Нямаше много време да тъгува за Джаспър, но когато всички си заминаха, островът остана леко посърнал след тях, като град след карнавал. Появиха се и първите жълти листа. Вятърът стана мразовит и влажен, а Трикси почувства първото пробождане на съмнението.

Отначало Грейс не го усети, защото Трикси работеше или излизаше със Сузи, но когато септември премина в октомври и Джаспър още не я беше повикал, тя забеляза, че дъщеря й става някак затворена и нетипично за нея, търси усамотение. Седеше с часове на плажа, взираше се в морето, пушеше цигари или бродеше по брега като самотна птица и търсеше красиви камъчета. Тя спря да излиза със Сузи и си лягаше рано, скриваше се под завивката и спеше чак до обед в събота. Грейс се опитваше да я окуражава, но дори тя забеляза, че писмата на Джаспър стават все по-редки и по-кратки, а писмата на Трикси ставаха все по-чести и отчаяни.

Фреди беше притеснен, но примирен. Не каза: „Казах ли ти?“, защото нямаше нужда. Грейс знаеше не по-зле от него, че решимостта на Джаспър отслабва. Той нямаше да повика Трикси. Щеше да постави дълга пред щастието, както правеха хората като него. Грейс си помисли за Руфъс. Защо изобщо бе решила, че Джаспър може да е различен? Сърцето я болеше за дъщеря й. Ако имаше вълшебна пръчица, щеше да даде на Трикси живота с Джаспър, за който тя копнееше. Би направила всичко за щастието на дъщеря си. Би се върнала в Уолбридж, ако трябваше, и би бродила сред спомените си, макар че всяка крачка щеше да е болезнена. Но тя нямаше вълшебна пръчица, само ужасна неизвестност – чак до началото на ноември, когато Трикси получи последното писмо от Джаспър.

Тя беше твърде разстроена, за да го прочете на глас. Подаде го на майка си и изтича на верандата да плаче в люлката. Фреди погледна над рамото на Грейс и прочете думите, които отдавна очакваше да види.

Скъпа моя Трикси,

Това е най-трудното писмо, което някога съм писал. През последните няколко месеца положението стана много тежко. Борих се до безкрай с майка си и упорито се опитвах да направя щастието ни възможно, но се опасявам, че изгубих битката. Не мога да те доведа тук, любов моя, като знам колко нещастна ще бъдеш. Не мога да ти позволя да жертваш живота си заради мен. Аз се отказах от пеенето и прибрах китарата си, защото само като я гледам, се натъжавам. Обичам те с цялото си сърце и ценя спомените от нашите скъпоценни седмици на Теканасет. Никога няма да те забравя. Но, моля те, ти ме забрави. Заслужаваш нещо по-добро.

С вечна любов,

Джаспър

– Точно както очаквах – изстена Фреди. – Как ми се искаше да греша!

– Как смее? – възкликна Грейс. – Замина и й разби сърцето точно както ти предрече. – Обърна се към него. – О, Фреди, можех ли да направя нещо, за да предотвратя това?

– Тя е упорито момиче, Грейс, знаеш го. Аз се опитах да я предупредя, но тя не искаше да чуе.

– Какво ще прави сега?

– Ще прави каквото правим всички, когато сме разочаровани, съсипани или с разбито сърце. Продължаваме напред. – Стисна зъби и се смръщи. – Изправяме се, изтупваме се от прахта и се опитваме да продължим. Ще иде в колеж и ще го преодолее – и вероятно никога вече няма да чуем имената Дънклиф, Мелвил или Пензълуд.

Грейс усети как лицето й пламва и каза:

– Ще ида да говоря с нея.

Седна до плачещата Трикси и я прегърна.

– Съжалявам – рече тихо.

– Трябваше да послушам татко. Той знаеше. Защо не го послушах?

– Защото беше влюбена – отговори Грейс.

– Мразя го!

– Не, недей. Би трябвало да го мразиш, но недей.

– Ти не разбираш, мамо. Не си го преживяла. Винаги си обичала само татко. Не знаеш какво е. Мразя го с цялото си сърце. Не искам вече нито да чувам за него, нито да го видя. – Трикси зарови лице в пуловера на майка си, а Грейс се усмихна тъжно, защото въпреки ужасното страдание, сърцето й беше изпълнено с любов; това е красотата на любовта.

Глава 16

Има много начини да разбиеш едно сърце, защото там, където има любов, съществува вероятността за болка. Трикси беше получила директно попадение в сърцето, но сърцето на Евелин Дърлакър щеше да бъде разбито по друг начин. Докато Грейс се грижеше нещастието на дъщеря й да не стане храна за клюкарите, голф клубът „Краб Коув“ бе пометен от новината, че Луси Дърлакър е избягала с един от другите двама членове на групата. И то не с онзи, с когото се предполагаше, че се вижда, а с Бен, за когото се предполагаше, че излиза със Сузи Редфорд.

Голямата твърдеше, че го е очаквала.

– Изпитвам известно съчувствие към Евелин; трябва да си много коравосърдечен, за да не й съчувстваш, но смятам, че тази глупачка си го докара сама на главата. Ако не се нахвърляше като някакъв свиреп стар лешояд върху нещастните и наранените, може би нямаше да си навлече това бедствие. Каквото посееш, това ще пожънеш. Има много истина в тези думи. – Голямата и Грейс седяха в салона за чай на голф клуба и макар че повечето хора говореха тихо, Грейс усещаше, че всички обсъждат Евелин и Бил.

– Да, мисля, че тя се хранеше с нещастието на другите – рече Грейс.

– Определено. Но все пак дъщеря им избяга и Бил и Евелин нямат представа къде е. Момичето е оставило бележка, но не казва къде отива. Ето, не иска да я открият и със сигурност не иска да се върне.

– Горката Сузи – въздъхна Грейс. – Двете с Трикси много си изпатиха, нали?

Голямата направи физиономия.

– О, Сузи ще се оправи; тя е много вятърничава, но Трикси... за нея ми е най-мъчно.

– Тя е отчаяна и сърцето ми се свива, като я гледам такава.

– Що за простак! Да й обещае брак, а после да я зареже така. – Лицето на Голямата доби сурово изражение. – Ако му бях майка...

– Опасявам се, че именно майка му попречи на този брак – намеси се Грейс.

– Нима? И защо ще го прави?

Грейс остави чашата с чай на масата.

– Защото те са много богато семейство и негов дълг е да се ожени за жена от тяхната класа.

– Как му е името?

– Пензълуд. По-големият брат на лорд Джаспър Дънклиф почина, без да остави наследник, затова титлата преминава на брат му. Сега Джаспър е маркиз Пензълуд. – Грейс сведе поглед към чая си.

– О, знам ги – каза бавно Голямата, присвивайки очи.

– Така ли? – изненада се Грейс.

– Разбира се. Баща ми познаваше маркиз Пензълуд. Как му беше името? Беше много странно.

– Олдрич?

– Точно така. Олдрич Пензълуд. Знаеш ли, че той имаше къща тук, в Теканасет? Идваше за лятото с прекрасно ексцентричната си съпруга Арабела и децата. Помня ги, три-четири красиви деца. Едното беше много непослушно. Страхотно малко момченце на име Руфъс. Да, Руфъс, вече си спомням. Беше прекрасен.

– Джаспър е син на Руфъс – каза Грейс. – Какво съвпадение, че са идвали тук през лятото.

– Съвпадение ли? Не мисля. Със сигурност Джаспър затова е дошъл именно тук.

Грейс се почувства като ужилена. Защо не се беше сетила за това?

– А защо спряха да идват? – попита тя.

– Сигурно заради войната. Не зная. След нея не дойдоха повече и изгубихме връзка. Баща ми много обичаше Олдрич. И двамата бяха запалени по голфа и ако си спомням правилно, Олдрич обичаше лодките. Колекционираше ги, големи скъпи яхти, а после ги изпращаше в Англия. Правеше и макети. Мъчно ми беше за Арабела. Предполагам, че не й е обръщал много внимание. – Сви рамене. – Но пък сигурно е била доста студена в спалнята и това го е накарало да търси утеха в лодките си. Тя май не се усмихваше често, но в него имаше живец. – Тя извика сервитьора и поръча две парчета пай с червени боровинки.

Умът на Грейс се опитваше да смели факта, че Руфъс е бил на Теканасет. Тя си спомни времето, когато влезе в Уолбридж Хол и зърна кабинета на баща му – изпълнен с модели на кораби и картини с морски сцени. Осъзна, че вероятно ги е купил тук.

– Знаеш ли, сигурна съм, че имам снимки на Олдрич. Баща ми беше запален фотограф и мама пазеше много ревностно фотографиите му – продължи Голямата, но Грейс не я слушаше. Дали беше съвпадение, че Фреди бе избрал да се преместят точно тук?

– Грейс, за какво мислиш? – попита Голямата, взирайки се в нея с присвити очи.

Грейс примигна и се изчерви.

– О, за нищо. Просто Трикси не знае, че Джаспър има титла – рече тя.

– Защо не знае? Защо му е да крие?

– Мисля, че през цялото време е съзнавал, че няма да може да се ожени за нея.

– Тогава защо я подложи на тази агония?

– Защото искаше да се ожени за нея и докато беше тук, му се струваше възможно. Щом се е прибрал и се изправил пред майка си, която вероятно би била страховита свекърва, е осъзнал, че няма да се получи.

– Виж, аз съм старомодна, но дните на уредените бракове със сигурност отминаха, нали?

– Права си, отминаха, но аристокрацията все още държи на дълга. Джаспър ще трябва да си намери партньорка, която ще му помага да управлява имението. Ще трябва да дава величествени приеми за местните величия, да урежда благотворителни събития в балната си зала, летни градински партита и обеди, за да събира пари за църквата. Тя ще трябва да общува с кралското семейство в „Роял Аскът“ и да си бъбри с графини и херцогини по време на сезона в Лондон. Можеш ли да си представиш Трикси да води такъв живот? Тя ненавижда официалностите и дълга. – Грейс усети как унива, гласът на Руфъс долетя през десетилетията. – Единствените жени, които са способни на това, са жените отгледани за това – добави тя, но сякаш той го изрече чрез нея.

– Тогава Трикси се е отървала – рече твърдо Голямата.

– Да, така е, но в момента тя си мисли, че никога няма да обича отново.

– Ще обича, а ако не, ще свърши като мен. А аз не се справям чак толкова зле.

Грейс й се усмихна с обич.

– А ти била ли си близо до брак?

– О, да. – Очите на Голямата заблестяха и тя отчупи крайчето на пая с вилицата си. – Имах много обожатели.

– Но никой не беше достатъчно добър?

– Никой не беше като татко. – Тя пъхна парченцето в устата си и задъвка ентусиазирано. – Всички бяха жалки пред него. Той беше толкова велик човек, че ги караше да изглеждат неподходящи. Но не съжалявам. Татко беше божи дар за мен и не минава ден, без да ми липсва.

Грейс си помисли за своя баща и почувства пробождането на носталгия.

– И моят баща ми липсва. Мислиш ли, че някога ще пораснем достатъчно, за да ги прежалим?

– Никога! – отвърна уверено Голямата. – Те са нашата първа любов, а в моя случай – единствената, макар че бедничкият татко все се опитваше да ме омъжи. С мама искаха внуци. Бяха отчаяни, аз не отстъпвах и на йота. – Тя потупа ръката на Грейс и се засмя. – Стига сме говорили за мен. Трикси ще се влюби отново и един ден ще погледне към миналото и ще благодари на бог, че не се е омъжила за Джаспър, защото иначе е нямало да намери щастието с някой по-добър. Човек трябва да гледа философски на нещата.

– Трикси изобщо не гледа философски. Със Сузи искат да отидат в Ню Йорк. Фреди държи тя да учи в колеж, но тя не иска. Иска животът й да започне веднага.

– Предполагам, че е време да си проправи свой път в света.

– Трикси иска да работи за „Вог“. Ако има късмет да получи работата, ще започне от дъното, ще прави чай, но ще се труди усилено и ако е достатъчно умна, може накрая да постигне каквото иска.

– А то е?

– Редактор, вероятно, но може би по-скоро да пише за мода и да види малко свят.

Стоманените очи на Голямата проблеснаха.

– Наистина ли иска да работи в модния бизнес?

– Да, тя е умно момиче и пише добре.

– Тогава нека видим какво мога да сторя за нея. Познавам хора, които ще са й от полза.

– Благодаря ти, Голяма. Би било прекрасно.

– Моля те, нищо работа. Нали приятелите са за това.

Когато Грейс се върна у дома, вече се мръкваше. Извика Трикси, но къщата беше тиха, чуваше се само пъхтенето на кучетата. Грейс си погледна часовника. Имаше достатъчно време да ги изведе на разходка преди залез. Те въртяха опашки и подскачаха по пясъка. Вятърът беше силен и Грейс се уви плътно в палтото си. Мислеше за Евелин и сърцето я болеше за нея, защото знаеше какво е да страдаш. Колкото и да не я харесваше, не би пожелала такава мъка на никого.

Докато вървеше по пясъка, си спомни за Руфъс. Когато напусна Англия след войната, бе приела, че го оставя зад гърба си. Всяко кътче на Уолбридж пазеше спомена за него и тя знаеше, че докато е там, няма да се освободи. Но сега осъзна, че сянката му е достигнала до Теканасет. Вероятно и той беше вървял по този плаж. Със сигурност бе ходил в голф клуба „Краб Коув“. Колко странно, че през всички тези години, в които се чувстваше далеч от него, всъщност беше вървяла по стъпките му.

Фактът, че семейството му някога е имало къща тук, обясняваше защо Джаспър беше дошъл на острова с групата си. Може би родителите на Руфъс са познавали Джо Хорнби и са дали на Джаспър адреса му. Грейс се чудеше как и кога е починал Руфъс. В ума й той още беше младият мъж, в когото се беше влюбила. Не можеше да си го представи стар. Със сигурност не можеше да си го представи и мъртъв. От тази мисъл й стана студено и тя сведе глава, докато крачеше срещу вятъра.

Вече се стъмваше. Едва виждаше кучетата. Обърна се и тръгна с гръб срещу вятъра, така беше много по-лесно. Мислеше за новите тревожни разкрития, докато кучетата подскачаха по дюните. Щом стигна до дома си, Фреди й помаха от верандата и тя ускори крачка с надеждата, че всичко с Трикси е наред. Напоследък беше толкова унила. Не можеше да види изражението на Фреди, но когато приближи, забеляза през стъклената врата още някой в кухнята.

Хукна по градинската пътека, следвана от кучетата, и Фреди отвори вратата пред нея. Вътре, с гръб към плота, стоеше Евелин Дърлакър. Грейс беше изумена. През всички тези години, откакто живееше на Сънсет Слип, Евелин никога не беше влизала в дома й.

– Здравей, Грейс – рече Евелин и се усмихна напрегнато.

Грейс погледна безупречната й фризура, съвършено нанесеното червило, лака на ноктите, перлите и финия кашмирен костюм в бледосиво, и не се сети какво друго да стори, освен да се усмихне в отговор.

– Здравей, Евелин. Каква изненада.

– Знам, отдавна трябваше да дойда. Фреди беше така добър да ми налее питие. Сигурно сте чули за Луси. Предполагам, че целият остров говори само за това. Никога не съм имала по-голяма нужда от питие.

– Да идем ли в дневната? Тук не е много удобно.

– Не, тук е добре – отвърна тя, но Грейс все пак я поведе към дневната. Евелин беше от жените, които не се чувстваха на място в кухните, особено в своята.

Грейс имаше усет за градини, но не и за обзавеждане. Дневната без съмнение беше най-уютната в цял Теканасет, но не беше нищо особено и въпреки маниакалната склонност на Фреди към реда, тя бе приятно разхвърляна. Фреди изсумтя от раздразнение и изчезна в кабинета си, където всичко си беше на мястото. Но това бе стаята на Грейс, пълна с растения в саксии, декоративни пчелички и книги, които преливаха от лавиците върху всяка свободна повърхност заедно с вестници, списания и градински дизайни, нарисувани на хвърчащи листове.

Евелин премести купчина скици от дивана и седна. Грейс се настани в креслото, а кучетата се разположиха на чергата пред празната камина.

– Каква прекрасна стая – каза Евелин, като я огледа.

Грейс знаеше, че го казва от любезност. Беше виждала изисканата й дневна.

– Благодаря ти – отвърна все пак. Не смяташе да се извинява за хаоса.

– Харесвам пчелите. Колекционираш ли ги?

Грейс докосна златната пчеличка, която винаги носеше на десния си ревер.

– Винаги съм обичала пчелите – отвърна тихо.

– Е, ти си прекрасен пчелар. Твоят мед е най-хубавият на острова. – Евелин въздъхна и като че ли се смути. – Сигурно се чудиш защо съм тук.

– Предполагам, че е свързано с Луси. Може би се надяваш да ти помогна някак да я откриеш?

– Господи, не – каза Евелин. – Няма да я търся, щом тя не иска да бъде намерена. – Изсмя се безрадостно и погледна маникюра си. – Трябва да спра да я контролирам. Бил казва така и съм сигурна, че е прав. Щом иска да бяга с музикант, нейна си работа. Така казва и Бил. Нека върви, бяха точните му думи. А аз трябва да я пусна.

– О, Евелин, съжалявам – рече Грейс. Гласът й бе изпълнен със състрадание.

Очите на Евелин заблестяха от сълзи.

– Аз съжалявам. Звучиш толкова съчувствено. – Отпи от виното.

– Можеш да сториш всичко по силите си. Но Луси вече е голяма. Можем да ги напътстваме, но накрая те ще направят каквото са решили.

– Как е Трикси? Добре ли е?

– Добре е, благодаря – отвърна предпазливо Грейс. Не искаше Евелин да разнася из целия остров колко нещастна е дъщеря й.

Евелин въздъхна и раменете й увиснаха.

– Може да не се смяташ за късметлийка, но си такава. Ти не изгуби Трикси.

– Аз бих я пуснала, ако щеше да е щастлива – каза Грейс. – Всеки иска това за децата си, не мислиш ли?

– Разбира се — съгласи се бързо Евелин. — Проблемът е там, че аз си мислех, че знам какво я прави щастлива. Оказва се, че съм нямала представа. Но какво ще стане сега с нея? Не знам нищо за този младеж, освен че е англичанин и свири на китара и пиано. Луси остави бележка, в която казва, че е влюбена и не бива да се тревожим за нея. Не пише къде отива. Не е взела много неща, само един куфар. He знам как ще се прехранва. Бил е готов да й помогне. Може би ще се свърже с нас, когато свършат малкото пари, които е взела. – Сви безпомощно рамене и подсмъркна. – Поне се надявам.

– Как мога да ти помогна, Евелин? – попита Грейс, чудеше се кога ще й каже защо е дошла.

– Много ми помагаш само като ме слушаш, Грейс.

– Бих искала да направя повече. Пита ли Джо къде са отишли?

– Да, но той казва, че вече няма нищо общо с тях. Мисля, че Джаспър е плащал за услугите му, затова повече не го е грижа. Вече са сами.

– Тя взела ли е паспорта си?

– Не.

– Значи не смята да се върне в Англия с него?

– Не мисля. – Евелин се усмихна тъжно. – Знаеш ли, на онова парти през лятото, когато слязох на плажа по нощница и открих Луси с онзи другия... Как му беше името?

– Джордж.

– Да, с него. Джордж. Те пушеха канабис и правеха какво ли не, а аз просто си изпуснах нервите. Вероятно си чула. Причерня ми. Не помислих за Луси. Мислех само за себе си и как всички ще говорят, че Луси е тръгнала по лош път. Ясно им показах, че не ги одобрявам. – Тя извади бяла памучна кърпичка от ръкава си и си издуха носа. – Извини ме – рече любезно. – Не им дадох шанс. Глупаво, наистина, като се има предвид, че Джаспър очевидно беше от много добро семейство. Искам да кажа, че има имение, така че вероятно е добре възпитан, нали?

Грейс не искаше да коментира потеклото на Джаспър.

– Той беше много мило момче – рече тя безизразно.

– Е, знам, че времената се променят, но аз съм старомодно момиче и възпитах Луси като дама. Страхувам се, че тя... – Евелин не можеше дори да изрече думите. Стегна се, изсумтя и рече задавено: – Че тя се опозори.

На Грейс й идваше да се разсмее, но успя да запази спокойно изражение.

– Сега сме хиляда деветстотин седемдесет и трета, Евелин, не хиляда осемстотин седемдесет и трета. Никой няма да реши, че Луси се е опозорила, защото е забегнала за малко. Мисля, че е добре човек да експериментира. Навремето ние бяхме прекалено ограничавани.

– Наистина ли смяташ така?

– Да, наистина. Надявам се, че няма да й разбият сърцето. Младите сърца са много крехки.

– Тя разби моето – каза Евелин и попи внимателно очите си, за да не размаже грима. Изглеждаше толкова нещастна, че Грейс отиде да седне до нея на дивана.

Потупа я със съчувствие по костеливото рамо.

– Недей така. Знаеш ли какво си мисля?

– Не, какво си мислиш?

– Ако я приемеш каквато е и наистина й покажеш, че искаш само да е щастлива, мисля, че тя ще се върне.

– Наистина ли?

– Разбира се. Тя избяга, защото ти си толкова строга и тя знае, че това е единственият начин да бъде с мъжа, когото обича.

Евелин преглътна.

– Мисля, че си права.

– Всичко ще е наред.

Евелин се усмихна вяло.

– Надявам се.

– Е, защо дойде при мен? – попита пак Грейс.

Евелин като че ли се смути.

– Съжалявам, че не бяхме приятелки, Грейс – отвърна напрегнато. – Имаме толкова общи неща. Моята Луси и твоята Трикси... – Замълча. – С онези английски момчета. И двете страдахме като майки. Исках само да поговоря с теб. Не мога да говоря с моите приятелки.

– Защо?

– О, просто с тях не мога да съм така искрена. На теб мога да кажа всичко това. Ти разбираш. Те няма да разберат.

– Мисля, че трябва да им дадеш възможност да ти докажат обратното. Бел е много добра жена.

– Но аз бях толкова... е, знаеш. Не бях много мила по отношение на онези момчета.

– Тогава им кажи, че си сгрешила. Нали това е приятелството, да си честен с другия и да споделяш както проблемите си, така и победите. Не можеш да се сближиш с някого, ако не се разкриеш поне малко пред него. Мисля, че те ще проявят голямо разбиране. Никой не би имал против човек да признае, че е сбъркал.

Грейс усети как Евелин се изпълва с признателност.

– О, благодаря ти, Грейс. Толкова си добра.

– Сигурна съм, че всичко ще се нареди.

– Надявам се да се нареди и за Трикси. Надявам се, че ще си намери добър мъж.

– Сигурна съм.

Евелин пъхна кърпичката в ръкава си и си пое дълбоко дъх.

– Ти си добра жена, Грейс. Този остров е пълен с объркани хора, но за теб винаги съм била сигурна.

– Какво искаше? – попита Фреди, когато Евелин си тръгна.

Грейс се смръщи.

– Мисля, че дойде да се извини, по свой си начин, задето осъждаше онези момчета.

– И какво ти каза?

– Говореше за Луси.

– Да не смята, че можеш да я откриеш?

– Не, просто искаше да поговори с човек, който ще я разбере. Каза, че не можела да говори с приятелките си.

– Разбира се, че не може да говори с приятелките си. Твърде горда е. Но ти си страничен човек, Грейс. Пред теб няма нужда да пази приличие.

– В такъв случай съм поласкана.

– Изглежда изплашена.

– Мисля, че се учи на състрадание.

Той се изсмя цинично.

– Учи се, че колкото по-високо летиш, толкова по-тежко ще паднеш.

Грейс искаше да го попита как е решил да дойдат в Теканасет след войната, но това беше толкова отдавна, че беше глупаво да повдига темата. Това нямаше да промени нищо; поне тя така смяташе.

Той вдигна вежди.

– Да?

– Нищо – отвърна Грейс.

– Изглеждаш, сякаш искаш да ме попиташ нещо.

Тя поклати глава.

– Не, просто мислех за Евелин. Много се изненадах да я видя. Мисля, че винаги ме е смятала за по-нисша от нея.

– Е, не си – отвърна Фреди. – Това е Америка, слава богу. Евелин Дърлакър е проста госпожа Дърлакър, като теб. – И отново влезе в кабинета си.

Но Грейс не можеше да спре да мисли за миналото. Ако лорд Пензълуд им бе помогнал да се заселят в Америка, защо Фреди не й беше казал? Какво криеше? Тя си наля чаша вино и се върна в дневната. Работеше по градински дизайн за млада двойка, които тъкмо бяха купили имот на Халциън Стрийт. Седна на дивана и взе скицата. След като решеше какво ще създаде, тя щеше да направи истински план, който да представи на клиентите. Но когато се вгледа в хартията, виждаше единствено градините на Уолбридж Хол. Остави скицата и отпи от виното. После сви крака под себе си и облегна глава на възглавницата. Затвореше ли очи, миналото винаги беше там – точно под клепачите й.

Глава 17

Мей предложи на Грейс да приберат вещите на баща й преди сватбата.

– Този дом скоро ще стане твой и на Фреди. Не би искала единствената друга спалня да е претъпкана с вещите на Артър. – Усмихна й се знаещо. – Все пак не след дълго ще трябва да се грижите и за деца. – Грейс се усмихна и очите й се изпълниха с нежност при мисълта за деца. – С Фреди ще имате прекрасни бебета – ахна Мей. – Аз ще стана баба. Господи, кой е предполагал, че ще остарея толкова!

В завещанието си Артър оставяше всичко на Грейс. За щастие той, не обичаше да трупа вещи. Поддържаше спалнята си чиста и подредена и всичко важно беше прибрано в скрина до леглото му.

Мей и Грейс се хванаха на работа една събота в края на ноември. Дъждът барабанеше по прозорците и слънцето не успяваше да пробие през гъстия облак, който висеше като овесена каша над върховете на дърветата.

Грейс направи чай. Беше толкова притеснена, че ще подрежда вещите на любимия си баща, че не беше спала цяла нощ. Пепър хъркаше шумно в края на леглото й и това много я успокояваше, докато бе сама в къщата, но колкото и да копнееше баща й да се появи, както в нощта на смъртта му, не виждаше друго, освен обичайните сенки по стените. Сега се чувстваше зле от умора и емоционално нестабилна.

– Ела – каза Мей, като тръгна с чая си нагоре. – Пепър ще ни прави компания, нали, Пепър? Само си помисли, Грейс, след по-малко от месец ще си госпожа Валънтайн. Госпожа Фреди Валънтайн. Не мога да повярвам, че моето момче ще си има съпруга. – Тя продължаваше да дърдори и Грейс знаеше, че се опитва да я ободри. Стигнаха до стаята на Артър и Мей внимателно отвори вратата. Познатата миризма на баща й обгърна Грейс в саван от спомени и тя усети как мъката се надига на огромна вълна от стомаха й, но отпи от горещия чай и преглътна с усилие, за да я преодолее.

Мей запали осветлението и огледа стаята.

– Бил е много подреден, нали?

– Да – рече Грейс. – Няма да ни отнеме много време. Той нямаше много вещи.

Мей седна на леглото и погледна черно-бялата фотография на родителите й.

– Майка ти беше хубавица. Също като теб.

– Чудя се дали са заедно сега, в рая.

– Разбира се, че са – рече Мей и взе снимката. – Мисля, че трябва да я запазиш. Безценна е. – Подаде я на Грейс, която се вгледа безутешно в нея. — Е, ще започнем с дрехите му. Какво искаш да направя с тях?

Грейс се поколеба.

– Не зная. Ти какво мислиш? Дали чичо Майкъл ще иска да носи нещо? Татко имаше една-две хубави блузи.

– Да видим. Каквото не искаме да задържим, ще раздадем.

Щом подредиха дрехите, насочиха вниманието си към скрина. Грейс отвори горното чекмедже и извади от него орехова кутия. Вътре имаше копринен шал, малка кадифена кутийка, бележник и обикновен бял плик с името й. Тя внимателно остави кутията и отвори плика. Вътре имаше писмо.

Скъпа моя Грейс,

Колкото и да ни харесва да си мислим, че ще живеем вечно, ние сме смъртни и все някога ще се наложи да те напусна. Затова ти пиша сега, макар това да ме изпълва с мъка.

Оставям всичко на теб, Грейси. Приятно ми е да си представям как ще се грижиш за книгите ми. Те, както знаеш, са най-ценното ми притежание, освен съдържанието на тази кутия и кошерите. Единствено ти си ми по-скъпа от тях.

Както знаеш, аз много обичах майка ти. Тя нямаше време да натрупа много вещи през живота си, а аз запазих тези. Пиша ти това писмо само за всеки случай, защото се надявам да доживея да ти ги дам лично. Надявам се да те видя омъжена за добър човек, който ще се грижи за теб. Надявам се един ден да се радвам на внуци, но само Бог знае кога ще ми дойде времето, затова не приемам нищо за даденост. Изглежда зловещо да ти пиша това, когато съм в стаята си, а ти в градината при пчелите. Но човек трябва да бъде практичен.

Ако се случи най-лошото и умра, преди да си се омъжила, съзнавам, че вече няма да имаш покрив над главата си. Чичо ти Майкъл и леля ти Мей ще се погрижат за теб, затова те моля, не бъди твърде горда, за да поискаш помощта им. Не гледай толкова далеч, че да не виждаш това, което е под носа ти. Фреди е чудесен младеж. Мисля, че добротата е твърде подценявана в наши дни. Не разбирам много от романтика, но знам достатъчно за приятелството, уважението и любовта, за да съзнавам, че вие с Фреди притежавате необходимите качества за един щастлив брак. Не ти казвам какво да правиш, просто се опитвам да те насоча към правилното според мен решение. Ако съм мъртъв, ти няма да можеш да ми кажеш да си гледам работата!

Скъпа моя, оставям ти тази кутия заедно с обичта ми и обичта на майка ти. Не забравяй, че винаги ще бъдем до теб.

С обич, татко

Грейс едва успя да дочете последните редове заради сълзите в очите си. Подаде писмото на Мей, после извади копринения шал от кутията и го вдигна към носа си, затвори очи и пое дъх. Беше сигурна, че усеща слаб аромат на рози. Мей сгъна писмото и го прибра в плика.

– Ела, нека ти го сложа – рече тихо, взе шала от ръцете й и го върза хлабаво на врата й. — Синьото, тюркоазеното и зеленото са твоите цветове, Грейс. Много ти отиват.

Грейс се изправи и се погледна в огледалото на стената.

– Красив е – рече тихо. – Ще го пазя като очите си.

След това отвори бележника. Страниците бяха изпълнени с рецепти, изписани с почерка на майка й. Тя го прелисти и възкликна:

– Господи, можеха да ми послужат още преди години. Щях да храня татко много по-добре. Виж, суфлета, пай с целувки и торти с мед.

– Фреди ще е щастлив човек – каза Мей.

– Татко щеше много да се радва, че с Фреди се женим, нали? Той това искаше. Наистина знаеше кое е най-доброто за мен. Фреди наистина беше точно под носа ми.

– Сигурно го е написал наскоро, не мислиш ли? – каза Мей. – Със сигурност тази година.

– Питам се защо? Не беше стар.

– Така е и беше в добро здраве. Но когато остаряваме, започваме да си даваме сметка, че сме смъртни.

– Ще ми се да беше тук сега и да види колко щастлива ме прави Фреди.

Мей я прегърна.

– И на мен ми се иска да беше тук – каза тя и Грейс усети мъката в сърцето й, когато тя опря за един дълъг миг глава в нейната.

– Ехо! – Беше Фреди, викаше от коридора на долния етаж. Пепър скочи от леглото и хукна да го посрещне. Чуха как Фреди говори на кучето и топуркането на лапите по каменния под.

– Горе сме – извика Мей.

След миг той стоеше на прага.

– Как върви? Добре ли си, Грейс?

Прочети това – каза тя и му подаде писмото.

Фреди го взе и го прочете бързо. Бузите му порозовяха малко, когато стигна до споменаването на името си.

– Сякаш е знаел, че ще умре.

– Не, не е така, Фреди – отвърна майка му. – Просто беше практичен човек, както сам казва.

– Е, какво има в кутията? – попита той.

Грейс му показа шала и бележника.

– Само това остана — рече тя, докато вадеше малката кадифена кутийка. Отвори я бавно и разкри два пръстена. Единият беше семпла златна халка, а другият имаше малко диамантче. – Пръстените на мама – ахна тя. – О, Фреди, виж!

– Какъв красив диамант! – възкликна Мей.

Грейс го плъзна на безименния пръст на лявата си ръка.

– Става ми, Фреди. Може ли това да е годежният ни пръстен? Какво ще кажеш?

– Щом искаш, нямам нищо против.

– Ти спестяваше за пръстен, Фреди; сега можеш да похарчиш парите за нещо друго – каза щастливо майка му. И тогава му хрумна. Знаеше точно за какво ще ги похарчи.

В деня преди сватбата заваля сняг. Големи пухкави снежинки се спускаха бавно от бялото небе, сякаш бог изпразваше възглавницата си и покриваше света с гъши пух. Грейс бързаше развълнувана към градината, а Пепър скачаше радостно по замръзналата земя. Днес беше последният й ден като Грейс Хамблин. Нямаше да съжалява, че се разделя с тази фамилия. Сватбата й щеше да е началото на нов живот с Фреди и тя гледаше към бъдещето с оптимизъм и надежда. Всички говореха за предстоящата война, но тя отказваше да позволи на тези мрачни мисли да нахлуят във вътрешния й покой. Баща й беше починал и тя бе оцеляла; ако имаше война, щеше да преживее и нея. С Фреди щяха да са заедно до края на живота си. Нищо нямаше да ги раздели. Тя беше уверена, че Бог й дължи поне това.

– Грейс! – извика Фреди, който приближаваше с велосипеда.

– Виж снега! – възкликна тя. – Не е ли великолепен?

– Ще имаме бяла сватба – каза той, докато облягаше колелото на стената. – Купих ти подарък.

– Подарък? Защо? Не биваше.

Той забърза към нея, носеше пакет от кафява хартия, вързан с канап.

– Мислех да ти купя пръстен, но тъй като ти имаш от майка си, реших да похарча парите за нещо друго.

– Но аз нямам нужда от нищо – засмя се тя.

– Може да нямаш нужда, но аз искам да имаш това. – Целуна я. – Искам да ти го купя още откакто бях на петнайсет. Да влезем вътре. Не бива снегът да го развали.

Щом се озоваха в кухнята, тя дръпна канапа.

– Какво може да е? О, Фреди, ти си невероятен. – Лицето му беше светнало от удоволствие, докато я гледаше как разопакова подаръка. Тя зърна нещо цветно и след малко извади яркочервена рокля. – О, господи, това е червена рокля! Откъде знаеш, че винаги съм искала червена рокля?

– Ти ми каза. Долу до реката. Не го забравих. Всъщност исках веднага да ти купя такава, но тогава нямах никакви пари.

– Красива е. Да я пробвам ли?

– Надявам се да ти стане. Мама ми каза размера ти и дамата в магазина също го знаеше.

– Не мога да си те представя в онзи магазин, Фреди – засмя се Грейс и хукна по стълбите. – Чакай там. Идвам след минутка.

Но Фреди беше твърде нетърпелив. Отвори вратата на стаята й точно когато тя закопчаваше копчетата на гърдите си. По изражението му разбра, че я намира за красива.

– Харесва ли ти? – попита тя, макар да знаеше отговора.

– Не, не ми харесва, обожавам я – отвърна той. – Но искам да разкопча всички тези копчета.

– Фреди, трябва да почакаш – рече тя, извръщайки се.

– Нямаш представа колко съм търпелив. – Обърна я към себе си и я прегърна. – Червеното е порочен цвят – каза той, очите му светеха от желание.

– Точно затова исках такава рокля. Исках да се чувствам порочна, за разнообразие.

– Грейс, не съм предполагал, че в теб има нещо порочно.

– Странно какво може да стори един цвят с едно момиче.

Той седна на леглото и я придърпа на коленете си.

– Това е моят подарък – каза той, плъзна ръка под роклята и прокара пръсти по чорапите й.

Тя избута ръката му и настоя:

– Фреди, трябва да почакаш.

– Тогава поне ме целуни. Подлудяваш ме.

Тази вечер Грейс остана сама в къщата. Мей се опита да я убеди да прекара последната нощ преди сватбата у тях, но Грейс отговори, че иска да прекара последната си нощ като Грейс Хамблин у дома. От утре до края на живота си тя щеше да споделя Къщата на пчеларя с Фреди.

Включи радиото в дневната. Плътният глас на Ела Фицджералд отекна из стаите и прогони донякъде самотата й. Грейс запали огън и загледа как Пепър се намества удобно пред него. Все още не беше свикнала с празното кресло на баща си. То изглеждаше по-голямо без него. Лулата и очилата за четене беше прибрала в ореховата кутия, заедно с други негови вещи, които искаше да запази. По-лесно й бе да приеме смъртта му, когато те не бяха пръснати из къщата.

Почете малко, но скоро осъзна, че просто се взира в думите, без да разбира значението им. Мислите й се носеха към градините на Уолбридж Хол и към Руфъс, с неговите проблясващи очи и заразителна усмивка. Остави книгата в скута си и съзнателно свали самоконтрола. Откакто реши да се омъжи за Фреди, почти не беше мислила за Руфъс. Успяваше да го прогони от мислите си, както затвори в чекмеджето писмото му и мечтите си. Но сега предстоящата сватба насочи вниманието й към мъжа, когото тайно обичаше още от четиринайсетгодишна. Нямаше никаква вероятност той да отвърне на чувствата й, но сега, когато живота й като неомъжена жена вече приключваше, тя усети неохота да угаси напълно надеждата.

Изключи радиото и отиде в стаята си. Отвори чекмеджето, където бе оставила писмото, което Руфъс й изпрати след смъртта на баща й. Седна на леглото и бавно го извади от плика. Прокара пръсти по релефното „Р“ и прочете думите му за последен път. Защото утре щеше да стане съпруга на Фреди. Утре щеше да обърне гръб на безнадеждните желания на Грейс Хамблин и да приеме бъдещето си като Грейс Валънтайн, без повече да поглежда назад.

Когато прибра писмото в чекмеджето, нещо на прага привлече вниманието й. Извърна се с чувство на вина, сякаш някой я беше хванал да чете писмото на Руфъс. Там нямаше никого и беше съвсем тихо, освен обичайното тиктакане на големия часовник. Тя излезе в коридора. Вратата към стаята на баща й беше отворена, макар да беше сигурна, че я е затворила. Тръгна с бумтящо сърце към нея и когато докосна дръжката, забеляза една от кърпичките му на килима в краката й. Колко странно. Беше сигурна, че я нямаше преди. Надникна през открехнатата врата, за да се увери, че никой не се е промъкнал, но спалнята беше празна и тиха. Взе кърпичката и погледна инициалите, които беше избродирала в ъгълчето преди години. А. X. X. Артър Хенри Хамблин. Вдигна я към носа си и потисна стон.

На сутринта Майкъл я взе с автомобила си и я закара през снега към тяхната къща, където Мей и Джоузефин я очакваха, за да й помогнат с обличането за сватбата. Носеше лош късмет да видиш булката на сватбения ден, затова Фреди беше станал рано и отиде да се види с приятели в „Лисицата и гъската“ за предсватбено питие. Майкъл отвори бутилка шери и наля в четири чаши. Мей включи грамофона и къщата се изпълни с музика, докато двете жени навиваха косата на Грейс, гримираха я и танцуваха развълнувани из стаята. В къщата се усещаше пролетно настроение въпреки дебелата снежна покривка отвън. Букети цветя пристигаха още от зори, защото всички обичаха Грейс, и въздухът ухаеше на сладкия им парфюм.

Преди няколко седмици Грейс и Мей бяха отишли с влака до Дорчестър и купиха рокля от универсалния магазин. Тя беше семпла, с цвят на слонова кост и украсена с перли. Отпразнуваха покупката си с обяд в хотел „Реджис“, преди да хванат следобедния влак за дома. Сега Грейс я облече, а Мей я закопча на гърба. Грейс застана пред голямото огледало и дори Джоузефин не се сети за някаква неприятна забележка.

– О, Грейс! – възкликна тя. – Много си красива.

– Да, така е – съгласи се Мей. – Артър щеше да е много горд. – Тя закопча и последното копче и се отдръпна, за да се възхити на момичето, което скоро щеше да й стане истинска дъщеря, като бършеше очи с носната си кърпичка.

Грейс се взираше в отражението си и за миг отново видя майка си в огледалото. Устните й бяха извити в лека усмивка, а очите блестяха от вълнение. Грейс забрави да диша, изражението на майка й излъчваше обич, която сякаш я обгръщаше с топла, успокояваща светлина.

– Не бъди толкова изненадана – каза Мей. – Ти си красиво момиче, Грейс.

– Фреди ще е най-изненаданият – намеси се Джоузефин. – Ще се чуди кое е това момиче, което върви по пътеката.

Мей веднага я скастри.

– Стига, Джоузи. Защо не идеш да провериш дали има още шампанско? Мисля, че Грейс има нужда да пийне малко, аз също.

Грейс неохотно се извърна от огледалото и образът на майка й изчезна така бързо, както се бе появил.

– Благодаря ти, лельо Мей. Не знам какво щях да правя без теб.

Мей се засмя.

– Баща ти все така казваше.

– Ще ми се да беше тук. – Стон изскочи внезапно от гърдите й. Мей я прегърна и двете потърсиха утеха една в друга, като усилено се опитваха да сдържат сълзите, за да не развалят грима си.

– Той е тук, не мислиш ли, Грейс? Нали така казва в писмото? „Винаги ще бъдем до теб“. А Артър разбираше от тези неща, нали? Той беше по-мъдър от нас. Вярвам, че е знаел за какво говори, и ти също трябва да му вярваш.

– Но ми се иска да можех да го видя. Да вярваш не е като да видиш.

– Знам, но само това ни остава. – Тя се отдръпна и погледна Грейс в очите. – Днес ти ще тръгнеш към олтара с Майкъл и знам, че моят Фреди ще се грижи за теб вместо баща ти и ще направи всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Вече трябва да мислиш за бъдещето. Вече си голяма и ще имаш свое семейство. Ти си чудесна и Фреди е най-щастливият мъж на света.

Накрая Майкъл обяви, че е време да тръгват за църквата. Джоузефин остана с майка си, за да може Грейс да пътува с колата. Точно когато се канеха да потеглят, черното бентли на маркиза измърка по тясната алея и им препречи пътя. Къмингс слезе, заобиколи до багажника и извади най-огромния букет цветя, който Грейс беше виждала.

– Добър ден, господин Валънтайн – рече той на Майкъл. – Това е за вас, госпожице Грейс.

Грейс веднага разбра, че са от Руфъс, и в гърлото й заседна буца. Майкъл прибра цветята вътре, а Къмингс й подаде бележка. Беше адресирана с отличителния почерк на Руфъс до Госпожица Грейс Хамблин. Тя извади с треперещи пръсти малката картичка. В горния й край видя вече познатото релефно „Р“, а отдолу той беше написал с черно мастило:

Скъпа Грейс,

Пожелавам ти цялото щастие на света в сватбения ти ден. Бъди благословена с много щастливи години на смях, радост и благословени жужащи пчелички.

Твой приятел, Руфъс

Беше така заета да препрочита бележката отново и отново, че забрави да благодари на Къмингс, а когато си спомни и вдигна очи, колата вече излизаше на заден ход от алеята. Руфъс би казал, че шофьорът е прекалено намусен, за да заслужава благодарност, и това донякъде я успокои. Тя се усмихна при спомена за изражението на Руфъс, когато реши да нарича Къмингс Лимон.

– Огромен букет, Грейс. От лорд и лейди Пензълуд ли са? – попита Майкъл.

Бузите на Грейс се зачервиха.

– Не, от лорд Мелвил. Навремето помогнах на баба му за артрита.

– О, да, така беше. Спомням си. Колко мило от негова страна да си спомни за теб днес.

– Пожелава на мен и на Фреди щастие – рече тя, докато плъзгаше картичката в плика.

– Оставих цветята в кухнята.

– Потопи ли ги във вода? – попита тя, изплашена, че ще увехнат.

– Напълних мивката. Там ще са добре, докато дойде време да ги вземеш у дома. Вече цялата къща ухае от тях. Сигурно идват чак от Лондон. Не можеш да намериш такива цветя посред зима в Дорсет! Предполагам, че са и доста скъпи.

– Той е много мил.

– Много. Е, качвай се в колата. Не бива да караме хората да чакат.

Когато влезе в църквата, хванала Майкъл под ръка, Грейс си помисли за баща си, после за Руфъс и накрая, когато наближи края на пътеката и видя нетърпеливото лице на Фреди да й се усмихва с възхищение и обич, тя си помисли за мъжа, на когото щеше да се врече, да обича и цени, докато смъртта ги раздели, и едно малко, едва доловимо гласче закрещя в главата й: „Бягай, бягай, истински си обичала само Руфъс“. Но вече беше до Фреди, Майкъл се отдръпна и тя вече повтаряше думите, без да ги осъзнава, защото можеше да мисли единствено за красивия букет пролетни цветя в кухнята на Мей и за внезапното осъзнаване, че може би Руфъс също мъничко я обича.

Докато Фреди плъзгаше златната халка на майка й на безименния й пръст, тя се върна със сепване в реалността. Очите й се изпълниха със сълзи при вида на пръстена, който баща й бе оставил за нея в ореховата кутия, и думите му отекнаха силно в главата й, заглушавайки гласчето, което й казваше да бяга: „Ти, разбира се, имаш нужда от любов, но стабилната, предана и постоянна любов на приятел.“ Тя вярваше на баща си. Знаеше, че той е разбирал нуждите й по-добре от всеки друг. Никога нямаше да бъде с Руфъс. Фреди щеше да я направи щастлива. Беше глупаво да иска повече. Вгледа се в очите му и видя стабилната, предана и постоянна любов, за която говореше баща й.

– Обявявам ви за съпруг и съпруга – каза щастливо преподобният Дибън. Фреди стисна окуражително ръката й между дланите си и тя усети как тялото й се отпуска, а устните се извиват в усмивка и въстават срещу сърцето й, което искаше да изплаче копнежа си към свода на църквата.

– Здравейте, госпожо Валънтайн – прошепна Фреди, индиговите му очи сияеха от радост и Грейс нямаше време да скърби за загубата на фамилията си или да мисли какво означава тя, защото той я поведе към дъното на църквата, за да се разпишат в регистъра. Тя прилежно написа името си, като приемаше поздравления от Мей и Майкъл някак сковано, сякаш беше под вода. После, под кънтящите звуци на органа, тръгна по пътечката, хванала Фреди под ръка – покрай хората, които познаваше още от дете и които щяха да я придружават по пътя чак до края на дните й – към бъдещето й като госпожа Фреди Валънтайн.

Знаеше, че е постъпила правилно, но онези цветя бяха озарили миниатюрното семе на надеждата, което лежеше скрито в дъното на сърцето й. Сега то се разпука и малкият зелен филиз надигна глава от мрака.

Глава 18

Тази нощ, най-сетне сами в Къщата на пчеларя, Фреди разкопча роклята й и я отнесе на леглото. Беше нежен и чувствен любовник и компенсираше липсата на опит с ентусиазъм. Малките гафове предизвикваха смях, а не смущение, защото се познаваха твърде добре, за да се срамуват. В прегръдките на Фреди Грейс премина от юношеството към зрелостта, без да съжалява за изгубената младост или за избора си на съпруг. Под неговите ласки тя забрави за Руфъс и се отдаде на силните нови усещания, които отваряха врата към цял непознат свят, за който дори не беше подозирала. Любенето я накара да се наслади на настоящето и тя го направи с благодарност.

Скоро влязоха в ритъма на семейния живот. Вместо да готви и да пере за баща си, тя готвеше и кърпеше за Фреди. Сега, Когато Артър го нямаше, тя се грижеше за градината. Не след дълго плевеше, садеше и прекопаваше точно като него. Той ужасно й липсваше, но като се грижеше за любимите му пчели и за градината тя се чувстваше свързана с него, защото ако беше жив, щеше да е тук, сред нещата, които най-много обичаше.

През пролетта на 1939 година Руфъс се ожени за лейди Джорджина в нейното фамилно имение Тенфолд в Хартфордшир, старата лейди Пензълуд получи фатален сърдечен удар в зеленчуковата градина, а армията на Хитлер нахлу в Чехословакия.

Всички говореха за война и „Лисицата и гъската“ кънтеше от гласовете на младите мъже, които се кълняха във вярност на краля и родината си с патриотична жар и глупава наивност. Сред тях беше и Фреди.

– Всички се записват доброволци – каза той на Грейс и майка си. – Дори твоят приятел Руфъс Мелвил ще се бие – добави към Грейс. Тя почувства в стомаха си студен и лепкав ужас и не знаеше дали е заради Руфъс, или заради Фреди. – Ще е вълнуващо. Ще се запиша в Доброволческата кавалерия на Дорсет – заяви той гордо. – Няма да позволим на германците да ни нападнат. Ще жертваме живота си за тучната земя на Англия.

Мей беше пребледняла, защото помнеше първата война и бащите и синовете, които смело заминаха на фронта, но така и не се завърнаха. Фреди обаче не знаеше нищо за войната – за него и другите млади мъже тя обещаваше приключения, вълнения и разнообразие от провинциалната монотонност на обикновения им живот. Артър никога не говореше за Великата война и от начина, по който извръщаше очи и стискаше устни, Грейс бе разбрала, че войната е нещо неизразимо. Тя хвана ръката на Фреди, но той беше така развълнуван и изпълнен с патриотичен плам, че почти не забеляза. Внезапно я обзе ужасен страх. Ако изгубеше Фреди, нямаше да й остане нищо.

Докато облаците на войната се събираха все по-черни на хоризонта, Грейс се опитваше да живее както преди, с радост и оптимизъм. И все пак удоволствието, което получаваше от дърветата и цветята, от птиците и пчелите, бе помрачено от меланхолия, защото войната застрашаваше всичко красиво. Чувстваше се уязвима и изплашена, и колкото и да опитваше да се фокусира върху настоящето, както баща й я беше учил, бъдещето нахлуваше като пипала на октопод, за да я завлече дълбоко в страха.

И тогава един следобед в началото на лятото Фреди се върна с велосипеда и извика през прозореца на кухнята.

– Грейс! Трябва да идеш в имението. Има рояк пчели и само ти знаеш как да се оправиш с тях. Лейди Джорджина е много изплашена. Трябва да побързаш. — Грейс свали престилката, върза си косата и затвори Пепър в кухнята. Фреди я чакаше с колелото й.

– Не са я ужилили, нали? – попита тя, докато се качваше на седалката.

– Не, но е паникьосана.

– Ще дойдеш ли с мен?

– Ще дойда с теб до къщата, после ще се върна във фермата.

– Да минем през гората, по-бързо е. – Поеха заедно. – Да не би вече да са дошли да живеят тук?

– Лорд Мелвил иска тя да е в провинцията, защото ще има война и в Лондон не е безопасно.

– Все още се надявам, че няма да се случи.

– Не се надявай, Грейс. Вече се случва и ще започне скоро. – Усмихна й се. – Може да се присъединиш към Орехчетата6 .

– Някой трябва да работи във фермата, докато вие си играете на войници. Аз ще поема твоята работа, а когато войната свърши, ще дадат на мен поста на господин Гарнър и ти ще съжаляваш, че си ходил да се биеш.

– Много бих искал да те видя на полето.

– Мисля, че всъщност ще ми хареса.

– Господин Гарнър смята да вземе добитък. Крави за мляко и прасета за шунка.

– Те вече имат пилета.

– И ти ще трябва да се грижиш за всички тях.

– С лейди Джорджина ще храним прасетата и ще доим кравите! – Тя се засмя от сърце. – Ха, това беше наистина смешно.

Когато пристигнаха в къщата, господин Суифт, пазачът, ги чакаше с новия главен градинар, господин Хийт. Господин Суифт познаваше добре Артър и се усмихна сърдечно на Грейс.

– О, Грейс, най-после. Нейно Височество се оттегли в къщата. – Той се засмя, защото беше мъдър и добър човек, също като Артър. – Ще си помисли човек, че немците са нападнали – рече по-тихо. – Страшна олелия за няма нищо, ако питаш мен.

– Най-добре елате зад къщата, госпожо Валънтайн – каза господин Хийт, местният му акцент се увиваше около гласните като меки катеричи опашки. – Има голям облак пчели. Черен облак. Лети из цялата градина. Страшна гледка. Знаете ли какво да правим с тях?

– Нека погледна и ще ви кажа – отвърна Грейс.

Фреди изчезна към фермата, а тя последва двамата мъже зад къщата. Градините изглеждаха великолепно. Едри цветя сияеха на слънцето, а листата на дърветата бяха ярко, фосфоресциращо зелени. Моравата бе наскоро окосена, котешки ушички и врабчови чревца растяха сред син здравец и бяло плюскавиче по насипа, който водеше към пасището. За миг тя забрави защо е дошла и забави крачка, за да се наслади на великолепието на градината, която някога беше царството на нейния баща.

Зад къщата имаше голяма тераса, където лейди Джорджина явно бе седяла само допреди минути, защото списанията й бяха пръснати по масата, до красив порцеланов чайник, деликатна чашка с чинийка и малка каничка с мляко, а по всички кресла и пейки бяха наредени възглавници. Музиката още кънтеше от грамофона в къщата, но игличката беше заседнала и мелодията се повтаряше отново и отново.

Облакът пчели още се носеше пред стената, където растеше изобилие от лилав повет и орлови нокти, които изпълваха въздуха с топлия си наситен парфюм. Грейс сложи ръце на кръста и се вгледа в едно място на стената, точно под прозорците на втория етаж. Както и очакваше, там имаше струпване на пчели с големината на топка за ръгби. За неопитното око би изглеждало, че те просто са се покатерили една върху друга в някакъв отчаян опит да проникнат между тухлите, но Грейс знаеше, че не е така.

– Те защитават царицата, опитват се да й намерят ново гнездо – каза тя на мъжете. – Тя е под това струпване.

– Лейди Пензълуд не би искала гнездо на стената си, Грейс – рече господин Суифт. – Ще трябва да се отървеш някак от тях.

– Лейди Мелвил няма да излезе, докато те не си идат – добави господин Хийт. – Тя много се страхува от пчели.

Господин Суифт свали шапката си и прокара потъмнелите си пръсти по сивата си вълниста коса.

– Те явно не възнамеряват да ходят никъде тази вечер. – Сложи си шапката. – Е, какво ще правиш, Грейс?

– Мога да направя две неща. Мога да започна да дрънча с нещо метално, за да заглуша звука на царицата, и те ще се разпръснат. Но мисля да се прибера у дома и ще се върна по залез със защитния си костюм. Дотогава те ще са оформили голяма топка от сънливи пчели и аз ще ги сваля от стената и ще ги сложа в кошница. Може да се опитам да направя нов кошер. Зависи какви пчели са. Скоро ще разберем.

Тя си спомни за една от поговорките на баща си: Рояк през май струва копа сено. Рояк през юни струва сребърна лъжица. Рояк през юли не струва нищо. В този случай роякът с радост щеше да се прибере в новия си дом.

– Добре, ще кажа на лейди Мелвил – рече господин Суифт.

– Тя няма да излезе пак този следобед – добави господин Хийт.

– Тогава кажете на прислужницата, че е напълно безопасно да излезе навън и да прибере посудата от чая. Те няма да ужилят никого. Твърде заети са с новото гнездо – каза Грейс. – Аз ще се прибера и ще се върна, когато започне да мръква.

Тя тръгна с господин Хийт към велосипеда си.

– Баща ви е бил много способен човек – каза той тържествено. – Много му се възхищавам.

– Благодаря ви, господин Хийт. Той обичаше това място.

– Личи си. Градините са добре поддържани.

– Сега аз съм градинарят у дома. Татко ме обучи добре, но все още имам много да уча.

– Ако имате желание да идвате тук понякога, с радост ще ви давам съвети. Сега, когато войната наближава, младите мъже ще заминат на фронта и ще ни трябват градинари. Ще съм много благодарен за помощта ви.

Лицето на Грейс засия.

– Много бих искала. Наистина ли?

– Наистина – отвърна той с усмивка. – Аз, господин Гарнър и господин Суифт ще сме единствените мъже тук, защото сме стари и не можем да се бием.

– Аз бих приела това за благословия.

– Бих се във Великата война, госпожо Валънтайн, и не бих искал да се бия в друга, но сърцето ми плаче за младите мъже, които не познават ужасите на войната, заслепени от патриотизъм и романтиката на приключенския си дух. Във войната няма нищо романтично.

– Опасявам се, че Фреди е един от тези млади мъже.

– Надявам се да има ангел пазител тогава.

– Аз също, господин Хийт.

Когато се качи на велосипеда си, мислите й отново се насочиха към Руфъс и се запита къде ли е. При мисълта, че и той ще иде на война, сърцето й се сви от страх. Не беше много отдавна, когато разговаряха на моравата. Той я нарече Малка пчеличка.

По-късно, когато се върна със защитния костюм и кепчето, Грейс забеляза алфа ромеото на Руфъс на алеята пред къщата и стомахът й се преобърна. Надяваше се някой да му каже, че тя е навън с пчелите, и той вероятно щеше да излезе да поговори с нея. При тази мисъл почти хукна към задната стена на къщата.

Още никой не беше прибрал списанията на лейди Джорджина и посудата от чая, но поне бяха спрели музиката. Вече се смрачаваше. Въздухът бе топъл и наситен с аромата на цветята от градината. Господин Хийт се ангажира да донесе стълба, но никой не искаше да я държи. Докато Руфъс не се появи като привидение и внезапно всичко друго изгуби значение. Пчелите, страхът на лейди Джорджина и войната.

– О, много си страховита с този костюм – каза той, като се изсмя тихо, а огънчето на цигарата му сияеше алено в сумрака.

– Това е пчеларският ми костюм – отговори Грейс. Сърцето й се разтуптя при вида му, толкова висок и елегантен с кадифеното вечерно сако и кадифените пантофи с избродирания герб с лъва и дракона.

– Разбира се, нали си пчелар.

– Тук има рояк.

– Да, Джорджи ми каза. – Той погледна към покрива. – Те май се канят да си лягат.

– Точно затова съм тук, за да ги отведа в новия им дом. Приготвих за тях кошер.

– Умница! И как ще го направиш?

– Като си сложа шапката, взема кепчето и буквално ги помета с него от стената. Ще паднат направо на топка.

– И как смяташ да ги отнесеш до кошера?

– Ще вървя пеша.

– Ще вървиш? В тъмното? – Той изви вежда.

– Още не е тъмно. Надявам се да стигна до дома, преди да мръкне.

Той се усмихна и зъбите блеснаха бели на лицето му, което изглеждаше кафяво заради спускащата се нощ.

– Но сега говориш с мен.

Тя се засмя нервно.

– Да, това може да ме забави малко.

– Е, щом се бавиш заради мен, мой дълг е да те откарам до дома.

– Но... – започна тя.

– Настоявам – прекъсна я рязко, после въздъхна изморено. – Готов съм на всичко, за да не се върна в салона. Мама и Джорджи водят разгорещен спор какво ще правят, когато започне войната. Ужасно е отегчително. Прасета или кози, овце или крави? И двете не могат да различат крава от коза, така че явно слепецът ще води слепец. Татко е в кабинета си и прави модел на кораб, а аз, е, не мога да стоя и да слушам двете гъски, нали? Не и без да си изгубя разсъдъка. Затова съм тук, на услугите на пчеларя, и съм много щастлив от този факт. Кажи ми как да ти помогна? Вероятно бих могъл да те забавя още малко с несръчността си. – Неговата тирада я остави безмълвна. Тя се взираше в него с изумление. – Знаеш, че ти трябва помощ. Дори само да държа стълбата, докато се покатериш на тази главозамайваща височина. – Той хвърли угарката на цигарата сред кукуряците.

– Да, стълбата – рече тя накрая. – Господи, звучиш отчаян.

– Такъв съм, Грейс. Ако баба беше жива, щях да потърся убежище при нея. Тя би ме разбрала.

– Съжалявам за баба ти.

– Аз също. Много съжалявам. Всеки ден ми липсва. Предполагам, че и баща ти ти липсва така.

– Да. Ходя на гроба му винаги когато мога.

Лицето му омекна и той я погледна напрегнато.

– Наистина ли?

– Да, той е в църковния двор.

– Колко си сладка, Грейс – рече той нежно.

– Ти не ходиш ли на гроба на баба си?

– Не съм ходил от погребението.

– Защо?

– Вероятно защото бях зает в Бовингтън. – Сведе поглед към краката си. – Не обичам църкви и гробища, Грейс. Това е истината. Смъртта ме ужасява. – Вдигна очи и й се усмихна тъжно. – Много ли съм лош, че не я посещавам?

– Разбира се, че не си. Тя и без това не е там.

– Така ли? Тогава къде е?

– С теб.

– Възхищавам се на увереността ти. Наистина се надявам да си права, Грейс.

– Убедена съм, че татко е с мен. Харесва ми да си мисля, че е в нашата градина или при кошерите. Сигурна съм, че е на местата, които обичаше най-много.

– Ти се омъжи – рече той внезапно.

– Да. Благодаря ти за цветята. Наистина много мило от твоя страна.

– Радвам се, че си ги приела. Достатъчно големи ли бяха?

– Огромни.

Той засия доволен.

– Добре.

– Благодаря и за писмото ти след смъртта на татко. Наистина, ти си много внимателен. Не мисля, че мога да ти отвърна със същото.

– Не искам нищо в замяна, Грейс.

– Е, така или иначе бе много мило от твоя страна. – Настъпи неловка пауза, но Грейс бързо я запълни: – Ти също си се оженил. Забравих да те поздравя. Колко съм глупава.

– Да, и двамата вече сме семейни.

Грейс беше сигурна, че усеща някаква тъга в думите му.

– Да, не е ли прекрасно – рече тя, засрамена, че гласът й прозвуча твърде безизразно.

Той я гледаше с топлина, сякаш наивността й го забавляваше.

– Е, казвай какво да правя. Сега съм твой помощник. Стълбата? Предполагам, че не мога да те спра да се покатериш по нея като катеричка.

– Да, стълбата. Трябва да се кача, за да стигна до пчелите.

– Тогава аз ще я държа, за да не се клати. Няма нищо по-лошо от клатеща се стълба, когато си на върха й. – Той се изсмя и се наведе да я вдигне от тревата. Щом я опря стабилно на стената на къщата, възможно най-близо до пчелите, без да ги смути, се обърна победоносно към Грейс. – Какво ще кажеш?

– Идеално.

– С кошницата ли ще се покатериш – или с кепчето, както го наричаш? Да го държа ли аз, докато стигнеш горе.

– Ще се справя, благодаря. – Тя се приближи и стъпи на първото стъпало. Руфъс беше точно до нея. Усещаше лимоновия аромат на одеколона му и тютюна в дъха му.

– Внимавай – рече той.

Грейс започна да се катери. Руфъс държеше стълбата и гледаше как тя се издига към топката от спящи пчели.

– Стигна ли вече? Не падай, не обещавам, че ще мога да те хвана, макар че ще направя всичко по силите си. – Когато стигна до пчелите, Грейс се закрепи стабилно, постави кошницата под пчелите и ловко ги събра от стената с другата ръка. Руфъс видя, че тя се пуска от стълбата, и притисна основата й с всички сили.

– Грейс, караш ме доста да се притеснявам тук долу. Какво му става на господин Хийт, по дяволите, да те остави да рискуваш живота си така? Бързо слизай долу. Настоявам. Не позволявам да стоиш там и минута повече.

Когато слезе от стълбата, Грейс се смееше така силно, че коремът я болеше.

– На какво се смееш? – попита той възмутено.

– На теб – отговори тя. – Все говориш ли говориш... – Пак се засмя.

– Е, притесни ме, какво толкова. — Гледаше как затваря капака на кошницата. – Всичките ли ги събра?

– Всичките. – Грейс си свали шапката. – Благодаря ви, лорд Мелвил.

– Руфъс. Господи, познаваме се достатъчно добре, за да се обръщаме един към друг на малко име. Казах ти да ме наричаш Руфъс преди шест години. Освен това аз не мога да те наричам госпожа Валънтайн. Това е абсурдно. Току-що ти спасих живота. – Усмихна й се. – Подиграваш ми се, Грейс.

– Трябва да се чуеш.

– Просто изразявам загриженост. Трябва да си благодарна.

– Аз съм, много съм благодарна. Ти ми разведри деня. – Той нямаше представа колко вярно е това. И двамата се засмяха.

– Ела, ще те откарам у дома.

– Няма ли да е по-добре да кажеш на някого къде отиваш?

– О, те ще пият шампанско и ще обсъждат крави още доста време. Освен това казах на Джонсън, че идвам да ти помогна с пчелите. – Той сложи ръка на кръста й и я поведе през градината.

– В нощта има нещо прекрасно съблазнително, не мислиш ли? – Той вдиша ентусиазирано. – Всички тези малки твари, които щъкат наоколо. Човек не знае колко очи го наблюдават от храстите. Лисици, язовци, зайци, фазани, мишки? Харесвам звездите и синьото кадифено небе. Събуждат усещане за опасност и романтика.

– И на мен ми харесват — съгласи се Грейс. – Повечето хора се страхуват от тъмното.

– Но не и ние с теб, Грейс. Обзалагам се, че обичаш ароматите и звуците, които се долавят само нощем. Джорджи спи на светната лампа в коридора. Много досадно, защото аз обичам да спя на изгасена лампа, с дръпнати завеси и отворени прозорци, за да усещам нощта в цялата й прелест. – Изсмя се тихо. – Може би с теб сме нощни създания. Умеем да ценим нощта.

– Тя наистина е много мистериозна – съгласи се Грейс, опиянена от дълбокия резонанс на гласа му. Беше мек и някак зърнест, като шоколадови бонбони.

– Ако не трябваше да се връщам за вечеря и ти не трябваше да се връщаш при Фреди, бих те поканил да седнем на някоя пейка, за да слушаме шумовете на градината.

– Много би ми харесало.

– Мога да се закълна, че е възможно да чуеш дъха на дърветата. В тъмното слухът ни е по-остър, защото очите ни не виждат и ушите трябва да работят по-усилено. Можеш да чуеш как градината диша, вдишва и издишва. Това е най-интересният звук на света.

– Наистина ли? Наистина ли можеш да чуеш как градината диша?

– Наистина, Грейс. Може би някоя нощ ще се окажем сами в този малък рай и ще ти покажа.

Те стигнаха до колата пред къщата и Руфъс постави внимателно кошницата на задната седалка.

– Надявам се, че няма да се събудят от рева на двигателя и да забръмчат из колата.

– Няма – отвърна Грейс. – Много са сънени, освен това капакът е плътно затворен. – Той отвори вратата на пътника и тя се качи. Отново вдиша с наслада аромата на кожа и полир, като почти не смееше да повярва, че е сама с Руфъс и че той й обеща да й покаже градината нощем.

– А какво ще правиш с пчелите, когато ги занесеш у дома? – попита той, докато сядаше до нея.

– Ще ги сложа в нов кошер.

– Специално ли го направи?

– Не, татко имаше няколко празни кошера, затова избрах един от тях. Надявам се, че ще им хареса и ще започнат да правят мед.

– И той ще се озове в буркани на масата ни за закуска, за препечените филийки и чая. – Въздъхна и се вгледа в пътя пред тях. – Надявам се Фреди да знае какъв късметлия е.

– Сигурна съм, че знае – отвърна тя и добави бързо: – И аз съм голяма късметлийка.

– Разбира се. Аз съм доволен, защото ти си съкровище, Грейс. Надявам се, нямаш нищо против, че ти го казвам. Не е много редно, знам, но мен не ме бива да пазя нещата. Ти си много специално момиче. Видях го още когато беше дете и това качество не е изчезнало, всъщност е разцъфнало. Ти се превърна в много специална жена и се надявам Фреди да го вижда, да го оценява и да го пази, защото ти заслужаваш да бъдеш ценена.

На Грейс й стана много горещо. Лицето й пламтеше, гърдите й бяха като пещ под защитния костюм.

– О, Фреди е много любящ – отвърна тя, искаше й се той да заговори за друго.

– Смутих те. Съжалявам – рече внезапно Руфъс. – Не биваше да предполагам, че Фреди не осъзнава достойнствата ти. Разбира се, че ги осъзнава. Трябва да е сляп, за да не ги вижда. Кажи ми, той ще ти помогне ли да сложиш пчелите в новия кошер, или ти ще се справиш сама?

– Ще се справя сама.

– Как, просто ще ги изсипеш вътре като чакъл?

– Да. – Тя се засмя на усмивката му. Руфъс винаги описваше много забавно нещата.

– Те ще са доста объркани, когато се събудят на сутринта.

– Предполагам, но ще свикнат с кошера много бързо. Стига царицата да е там, ще знаят какво точно да направят.

Руфъс спря пред къщата. Вътре светеше, но Фреди го нямаше, защото велосипедът му не беше на обичайното място. Грейс предположи, че е още в кръчмата, и бе облекчена, защото знаеше, че той ще ревнува, ако види Руфъс да я кара до дома.

– Ще изпратя Лимон с колелото ти утре.

– Не се тревожи, мога да намина да го взема.

– Защо? Ако щях да съм си у дома, щях да настоявам да дойдеш, за да можем да поговорим пак, но рано сутринта заминавам за Бовингтън.

Грейс усети как страх изпълва гърдите й. Помисли си за приближаващата война и неговото участие в нея. Искаше да му каже да се пази, но не му беше съпруга. Нямаше право да му казва нищо.

– Благодаря, че ме докара – рече накрая.

– Не, аз ти благодаря, че махна пчелите. Всички ще спим по-спокойно тази нощ, като знаем, че Джорджи е доволна. – Усмихна се тъжно и слезе от колата. Помогна й да отнесе кошницата до кошерите. – Бих искал да видя как ще го направиш, но се страхувам, че ще закъснея за вечеря.

– Вероятно можеш да кажеш на майка си и на лейди Джорджина, че ако се тревожат кой ще се грижи за животните, аз с радост ще им помогна.

– Ще им кажа – рече той твърдо. – Това ще сложи край на препирнята им.

Той се вгледа в нея дълго. Само мракът изпълваше пространството между тях, беше вълнуващо и мистериозно. Грейс забрави да диша. Тежестта на погледа му бе почти непоносима.

– Лека нощ, Малка пчеличке – каза той най-сетне.

– Лека нощ, Руфъс.

И внезапно той си отиде, а градината като че ли се смаляваше и изстиваше, докато отново не се изпълни единствено с тишина. Грейс си пое дълбоко дъх, за да се пребори с копнежа, който пълзеше и я поглъщаше в болезнената си и все по-затягаща се прегръдка. Тя беше омъжена. Не биваше да мисли за Руфъс по този начин; а камо ли да го обича. Но щом изсипа пчелите в кошера и затвори капака, остана съвсем неподвижна и се опита да чуе дъха на нощната градина.

Глава 19

Пчелите приеха новия си дом, както Грейс се надяваше. Тя ги наблюдаваше и си припомняше вечерта с Руфъс, повтаряше си разговора отново и отново, докато вече чуваше дълбокия тембър на гласа му, сякаш той бе точно до нея. Представяше си симпатичния начин, по който свиваше рамене, когато се смееше, смутеното изражение, което смекчава лицето с фини черти, и откриваше там изненадваща уязвимост, която не беше забелязала преди. В онзи миг до стълбата, когато се смяха заедно на тревогите му, той някак й стана равен. Вече не беше аристократ на пиедестал, а мъж, който незнайно защо го беше грижа за нея.

Вечерите, когато Фреди беше в кръчмата с баща си и приятелите си, тя започна да прави синя копринена торбичка с лавандула за Руфъс, за да спи по-добре. Много й се искаше да избродира „Р“ отпред, но се страхуваше, че Фреди може да я намери. Затова избродира малка пчеличка. Оправдаваше се пред себе си, че просто иска някак да му благодари за огромния букет, който й беше изпратил на сватбата. Нямаше причина да се чувства виновна. Тя не предаваше Фреди; тя просто правеше подарък за приятел.

След опиянението онази вечер Грейс се завърна към семейния живот и се опита да се концентрира върху съпруга си и задълженията си като съпруга. Прие предложението на господин Хийт за уроци по градинарство, но всеки път, щом отидеше в имението, колата на Руфъс я нямаше. Все се надяваше, че той ще се появи иззад ъгъла както във вечерта с пчелния рояк, но не стана така. Вместо това понякога виждаше лейди Джорджина на терасата заедно със свекърва й, лейди Пензълуд, и някакви добре облечени жени със светли шапки, които им гостуваха. Смехът им кънтеше над моравата, а Джонсън и другите слуги им носеха напитки и всякакви лакомства. Докато вървеше след господин Хийт с кафяв работен гащеризон и вързана с шал коса, Грейс беше невидима за дамите. Но веднъж, когато му помагаше при лехата с хортензиите близо до къщата, вдигна поглед и видя, че лейди Джорджина се взира в нея. Цигарата димеше в абаносово цигаре на сантиметри от алените й устни, а фината кожа между веждите й беше сбърчена. Грейс сведе поглед към алхемилата, но усещаше с гърба си погледа й, който сякаш прогаряше дрехите. Трескаво се питаше дали лейди Джорджина е имала нещо против, че съпругът й я е откарал с пчелите, или вероятно ги е дочула да разговарят, когато тя се качваше по стълбата? Докато превърташе възможностите, Грейс не чуваше какво й говори господин Хийт. Накрая старецът се обърна към нея и се усмихна.

– Какво ти се върти в главата, Грейс, защото си някъде много далеч?

Дойде юли и дните на Фреди се преляха в дълги вечери на полето, докато прибираше пшеницата и ечемика; връщаше се покрит с прах и вмирисан на пот. Никога не беше твърде изморен, за да попита как е минал денят й и да я изслуша, докато тя му сервираше вечеря в кухнята. Понякога, когато беше много топло, те взимаха чиниите си навън и се хранеха в градината, Фреди хващаше ръката й и си спомняха миналото. Той най-много обичаше да си припомня момента, в който я целуна за първи път до реката.

Светлината омекваше, а Грейс се питаше дали това ще е последното лято от живота, който познаваше. Войната вече беше сигурна. Фреди се бе записал в Доброволческата кавалерия на Дорсет, а госпожа Емерсън й каза, че Руфъс е последвал стъпките на баща си и се присъединил към танков батальон на Кралските драгуни. Мъжете вече не си играеха на войници, те бяха войници и мнозина щяха да жертват живота си в тази война, която беше съвсем истинска. Грейс се опитваше да не мисли за това, но когато отиваше да провери кошерите и чуваше само тихото чукане на кълвача, лекото чирикане на сините синигери и мелодичните песни на коса, сърцето й се изпълваше с тъга по всичко, което можеше да изгуби. От спокойната красота на градината тя с ужас гледаше към хоризонт на мрак и смърт. Войната наближаваше и като могъща буря щеше да помете всичко, което тя обичаше.

На трети септември Британия обяви война на Германия. Грейс стоеше до радиото с Фреди, Мей, Майкъл, Джоузефин и другите местни в „Лисицата и гъската“. Искаха да чуят новината заедно, в кръчмата, където щяха да намерят утеха и подкрепа от останалите. Грейс огледа зачервените лица и трескавите очи на младите мъже, които бяха изпаднали в патриотична треска и бяха изпълнени с възмущение от дързостта на Адолф Хитлер. Но за разлика от тях, тя не виждаше в това вълнуващо приключение. Виждаше само смърт и нещастието на онези, които като нея щяха да останат тук. Погледна към Мей и видя, че тя плаче.

Когато се сбогуваше с Фреди, Грейс го прегърна силно с надеждата, че с тази яростна прегръдка някак ще се реваншира за торбичката с лавандула и обичта си към Руфъс. Затвори очи, почувства как сълзите й се стичат по сакото му и мълчаливо се помоли на Бог да й прости и да опази скъпия й Фреди, чиято любов не заслужаваше. Фреди я целуна страстно, но очите му сияеха от вълнение, а нейните сълзи само засилиха решимостта му да се докаже на бойното поле и да се върне при нея като герой – герой, който не би се страхувал от ужилване на пчела.

Когато всички годни за война мъже заминаха, старият мистър Хийт и мистър Суифт единствени останаха да поддържат градината, а господин Гарнър вече нямаше работници. Сега Грейс и другите жени в Уолбридж трябваше да се погрижат за всичко. Маркиза Пензълуд, вече без съпруга и сина си, щеше да взима всички решения. Тя прие това с железния стоицизъм, с който беше прочута нейната класа, и започна да надъхва жените като истински полковник. Тя ги събра на моравата, където госпожа Емерсън сервира чай и сладкиши под дървото, както бе направила и на годежното парти на Руфъс и лейди Джорджина миналото лято, и ги призова да бъдат единни, защото войната трябва да се води на всички фронтове.

Беше топъл септемврийски ден, но над тревата се носеше хладен ветрец, който им напомни, че лятото и безгрижният живот вече са свършили. На петдесет години, лейди Пензълуд още беше привлекателна, с високи скули и пълни, изящно извити устни. Меката й коса и красивите кафяви очи не скриваха силата в челюстта и брадичката, и ако някой се съмняваше в способността й да управлява имението, то нейната решителност и деловитост бяха достатъчни, за да убедят всички поне в намерението й. Тя застана пред тях висока и елегантна, с пола и сако от светъл туид, кремава копринена блуза, закопчана до врата, и ниски кафяви обувки с връзки. Носеше семпла кафява шапка с поразително ветрило от фазанови пера от едната страна. Изглеждаше надеждна и достолепна. Тя ги караше да повярват, че са способни на всичко, дори да отблъснат немците, ако те дръзнеха да припарят в Уолбридж. Затова Грейс преглътна сълзите и реши да се концентрира върху завръщането на Фреди. Със сигурност войната скоро щеше да свърши и всичко щеше да си дойде на мястото.

Коледа дойде и отмина, а Грейс тревожно чакаше писмата на Фреди. Те не й казваха много за живота на фронта. Бяха изпълнени със спомени: за езерото, за фермата, за гората напролет и най-вече за любовта му към нея. Единствено беглото споменаване, че писмата й го спасявали от това да „потъне в самота и носталгия“ и че ги държал до сърцето си, за да ги чете отново и отново, й позволи да надникне в живота му там. Той пишеше, че мечтае за прости неща, и сега цени съвместния им живот още по-силно.

Той й липсваше. Но тя нямаше време да се отдаде на самотата си. Беше част от голяма и весела група жени – Женската земеделска армия, както ги нарече правителството, – които работеха във фермата и в зеленчуковите градини и осигуряваха производството на храна за фронта. Дойдоха да помагат и жени от Лондон. Сред тях имаше едно дръзко момиче от Боу, на име Руби, което живееше при Грейс. Първоначално Грейс не искаше никой да се настанява в стаята на баща й, но лейди Пензълуд поговори с нея и я убеди, че не е здравословно да държи тази стая като светилище.

– Сега сме във война, скъпа, и не е време за сантименталности – каза тя, а Грейс видя Руфъс в нейните тъмнокафяви очи и фини черти и веднага отстъпи.

Руби беше забавно момиче на деветнайсет, което търсеше приключения. С руси къдрици, сини като на кукла очи и порцеланова кожа, тя щеше да прилича на Златокоска, ако не беше аленото червило, което слагаше дори на нивата, и цигарата, която вечно стърчеше от ъгълчето на устата й като на някой хамалин. Грейс веднага я хареса, особено когато Руби, която си нямаше и понятие от селска работа, се смееше гръмогласно всеки път, щом изскубнеше бурен и установеше, че е морков или репичка. Седяха до късно, слушаха радио и клюкарстваха – клюки в имението имаше в изобилие.

Уолбридж Хол внезапно се изпълни с деца, изпратени от Лондон на сигурно място, с карирани пуловерчета и обувки с връзки. Грейс, чието основно задължение бе да помага на господин Хийт в зеленчуковата градина, носеше с щайги продукцията в кухните, където сядаше за малко на приказка и чаша чай с госпожа Емерсън. Тя й довери, че лейди Пензълуд много искала още деца, затова нарочно избрала още няколко братчета и сестричета и така евакуираните деца станали седем.

– Господи, тази къща е достатъчно голяма за двойно повече деца – изсумтя тя. Отпи от чая и продължи тихо: — Лейди Мелвил беше така ужасена от внезапната инвазия на мъниците, че се заключи в спалнята си за цели два дни. Не мисля, че обича децата. Представяш ли си? Да не обича деца. Проблемът й е, че е разглезена. Лейди Пензълуд обаче е готова да запретне ръкави и да се хване на работа заедно с нас. Знаеш ли, че дойде да помага за чая на децата вчера? Представяш ли си! Седна с тях и всички се смееха и разговаряха като едно голямо щастливо семейство. Тя сега е в стихията си. Тази война й даде нова воля за живот. Тя купи кравите за мляко. Тя поиска от господин Гарнър да й покаже как да ги дои. Представи си само? Маркиза Пензълуд да дои крава. Това никога нямаше да се случи преди войната. А лейди Мелвил... тя не би припарила до животните. Казва, че й смъдели очите от тях. Дори не иска да събере яйцата. Имаме яйца да направим омлети за цялото графство. Лейди Пензълуд започна отново да язди и да излиза с господин Суифт. Това е добър начин да огледа земята и да провери как вървят нещата. Много й се възхищавам. Но не се възхищавам особено на лейди Мелвил, макар че все пак плете чорапи за интендантството.

През лятото Фреди се прибра в отпуск, с кафява униформа с колан и фуражка. Не искаше да говори за войната. Искаше да люби жена си, да пие с приятели и близки в „Лисицата и гъската“ и да инспектира фермата с господин Гарнър. Грейс беше много щастлива да го види. Месеците на Западния фронт бяха направили кожата му по-тъмна, и бяха смъкнали всяка тлъстинка от костите му, но той все още си беше същият Фреди, дръзко чаровен и закачлив. Пушеше много и заедно с Руби изпълваха кухнята с мъгла за минути.

Грейс му приготвяше огромни ястия от готварската книга на майка си. Дажбите се отразяваха по-малко на хората в провинцията благодарение на зеленчуците и млечните продукти, които идваха от имението, и тя вадеше мед от кошерите вместо захар, така че Фреди се хранеше добре. Той поглъщаше огромни количества и когато се върна в батальона си в края на отпуската, лицето му се беше наляло, а бузите отново розовееха.

Грейс много се радваше на съпруга си и щом той си тръгна, тя потъна в така дълбока самота, че нито Мей, нито Руби успяха да я разведрят. Част от нея копнееше за дете, за да има кого да обича и за кого да се грижи, но мисълта да роди в такъв плашещ и несигурен свят я ужасяваше, затова месец след заминаването на Фреди посрещна със смесени чувства факта, че не е забременяла. Посвети се на пчелите и на зеленчуковата градина в имението, пишеше на Фреди дълги писма на хартия за въздушна поща с най-ситния почерк и се молеше за него, преди да си легне.

Отдавна беше завършила торбичката за лавандула за Руфъс, но не знаеше как да му я изпрати. Тя стоеше на нощното й шкафче до четките за коса и парфюма, и съхраняваше спомени и копнежи, от които Грейс знаеше, че трябва да се освободи. Но седмиците минаваха, а тя осъзна, че все по-често вади от чекмеджето писмото, което й бе написал след смъртта на баща й, и картичката, дошла с цветята в сватбения й ден. Безмълвно се молеше на Бог да го опази и със същите трескави молитви търсеше прошка за безразсъдното си глупаво сърце.

Тогава един ден в края на лятото Руфъс се прибра у дома.

Грейс буташе велосипеда си през гората след дълъг ден работа в градините на имението. Въздухът беше влажен и малки мушици висяха на облаци, уловени в сноп светлина от залязващото слънце, което изливаше лъчи през пролуките в листата. Грейс слушаше с удоволствие шумоленето на животни в храстите и отново си спомняше за нощното дихание, което Руфъс твърдеше, че долавя, когато мракът изостря слуха. Точно когато си помисли за него, той се появи пред нея. Вървеше по тясна, съседна на нейната пътечка.

Изненадата й беше така огромна, че я лиши от задръжки.

– Руфъс! – извика тя щастливо. – Прибрал си се!

Той се зарадва на ентусиазма й. Усмихна се широко и свали шапката си.

– Прибрах се. И много се радвам, че съм тук.

Грейс огледа капитанската му униформа. Той беше по-красив отвсякога и тя усети как адреналинът се излива във вените й.

– В отпуск ли си?

– Прехвърлиха ме в щаба на генерал Донкастър в Бовингтън – отвърна той.

– Това е прекрасно! – възкликна Грейс.

– Дойдох за кратко. Скоро ще замина пак. За Африка.

– О... – Очите й издадоха разочарованието й и той се усмихна топло, сякаш ясно видя горящата в нея любов и това го трогна.

– Но сега съм тук – добави тихо.

– Кога се върна?

– Този следобед.

– Изглеждаш добре.

– И се чувствам добре, макар че храната е лоша. Липсват ми пържолите и паят с бъбреци на госпожа Емерсън. Войната е приключение, но се опасявам, че ще е много, много дълго.

– Не говори така – изстена тя. – Не мисля, че ще го понеса.

– Тогава да не говорим за войната. Не е ли хубаво тук? – Въздъхна с наслада и огледа папратите и къпините, сякаш ги виждаше за първи път. – Остави си колелото, Грейс. Искам да ти покажа нещо.

Тя се поколеба за миг, внезапно осъзна, че е сама с него, и се притесни как би изглеждало това, ако някой ги види.

– Само за минутка – каза той, а изражението му беше така мило, че тя остави колелото да падне в тревата и го последва обратно по пътеката, по която беше дошъл, навътре в гората.

Папратите бяха високи до кръста, а пътеката толкова тясна, че трябваше да вървят един зад друг. Руфъс тръгна по едно възвишение и я изведе в част от гората, която тя познаваше добре, защото понякога идваше тук с господин Суифт, за да му помага с фазаните. Но после той се отклони от пътеката и пое право през храстите. Тя го последва мълчаливо, докато не стигнаха до малка полянка. В единия й край имаше дървена детска къщичка.

– Татко я построи за мен, когато бях малък – каза й Руфъс. – Смятах я за великолепна.

– Колко хубаво.

– Той обича да строи разни неща. Разбира се, щеше да е по-доволен, ако беше лодка. – Изсмя се тихо, привеждайки рамене. – Но ела да видиш какво открих току-що. – Хвана я за ръка и от допира му бузите й пламнаха. Тя знаеше, че трябва да се отдръпне, но й беше толкова хубаво така, че не го направи и опита да се убеди, че той просто се държи приятелски.

Руфъс се обърна и опря пръст в устните си. Любопитството й нарасна и тя забрави за ръката му. Той внимателно отвори с крак вратичката и й даде знак да погледне вътре. Грейс се наведе и най-сетне го пусна. В горния ъгъл на малката къщичка имаше птиче гнездо, пълно с малки пухкави пиленца, жълтите им човки зееха отворени в очакване на храна. Докато ги гледаше, притеснението й, че е сама с Руфъс, изчезна напълно заради трогателната сцена.

– Невероятно е да видиш пълно с пиленца гнездо в края на лятото! – прошепна тя, отдръпвайки се. – Късметлии сме, че ги видяхме така отблизо. Но как майката влита вътре?

– През прозореца. Не й трябва много място. Дойдох да видя къщичката и да вляза за миг в детството си. Да си почина в спомените. Сега животът е твърде сериозен за моя вкус. – Усмихна се тъжно и Грейс забеляза в очите му нещо мрачно, което не беше виждала преди. – Дойдох да избягам и тогава те чух как си тананикаш по пътеката.

– Тананиках ли си?

– Да, тананикаше.

– Не съм усетила.

– Реших, че ще ти хареса да видиш пиленцата. Казах си, че от всички, които познавам, Грейс Валънтайн е единствената, която истински ще им се зарадва.

– Те са прекрасни – отвърна тя, поласкана.

Той се вгледа в нея, нежността в очите му беше съвсем неприкрита.

– Не, ти си прекрасна – рече тихо. Грейс се втренчи в него, сепната от това неочаквано изявление. – Господ да ми е на помощ, Грейс, но те обичам: Не мога да го отричам и не мога да го потискам повече. Обичам те с цялото си сърце.

Изплашена, Грейс неволно ахна.

– Недей! – промълви, но дори тя чу немощта в гласа си и разбра, че той вижда, че отвръща на любовта му, която се прояви в розовината, избила по бузите й. Несмутен от слабия й протест, той се наведе и притисна нежно устни в нейните.

Отдръпна се и каза:

– Ако не ме обичаш, кажи го и няма да те целувам повече. Обещавам. Можем да се преструваме, че това не се е случило.

Грейс поклати бавно глава.

– Обичам те, Руфъс – каза тя бавно. Думите, изречени на глас, бяха като освободени от клетка гълъби и тя разбра, че вече не може да ги върне обратно. А когато той я прегърна, за да я целуне отново, тя осъзна и че не иска да ги връща.

Глава 20

Когато Руфъс я целуна, Грейс не помисли за Фреди. Сякаш той беше част от друг живот, от сън, и само този миг с Руфъс бе истински. Докато ръцете му я прегръщаха и между тях нямаше нищо друго, освен звука на забързаните им сърца, те бяха едно. Нямаше разлика в класата или в произхода, която да ги разделя. Те бяха просто двама души, чиято любов беше израствала бавно и сигурно от първия миг, в който се срещнаха на тревата пред църквата преди осем години. Грейс си бе представяла този момент хиляди пъти и в ума й той винаги й се струваше съвсем правилен. Сега тя знаеше, че въображението не я е излъгало. Те бяха две бродещи души, които най-сетне са се намерили.

– О, Грейс – въздъхна Руфъс, като отметна назад кичурите от лицето й. – Аз съм най-щастливият мъж на света, щом съм обичан от теб. Трябваше да те отведа към залеза преди много години и да те запазя за себе си.

– Обичам те от мига, в който сложих пчелата на ръката ти. Помниш ли?

Той се засмя.

– Скъпа моя Грейс, разбира се, че помня. Тогава ти беше още момиче. Знаех, че ще разцъфнеш в красива жена. Виж се сега, колко си хубава. Искам да ми разкажеш какво прави, докато ме нямаше. Искам да чуя всичко. До най-малката подробност. Искам да чуя за пчелите и за броколите! Искам да ги отнеса с мен, когато се върна в онази проклета война. – Той хвана ръцете й. – Но да не говорим за нея. Ела, повърви с мен. Познавам тази гора като дланта си и искам да й се насладя с теб някъде, където никой не може да ни открие. Тази малка къщичка на тази прекрасна полянка ще бъде нашето тайно местенце. Никой няма да ни открие тук. Тук ще можем да се преструваме, че Джорджи и Фреди не съществуват, че сме само ти и аз. – Целуна я по челото. – Моята малка пчеличка.

Както обикновено през деня Грейс работеше, а вечер, когато се прибираше у дома през гората, Руфъс се появяваше като един от галантните рицари на крал Артур, за да я вземе в прегръдките си и да я отведе във вълшебно кралство. Той беше сложил одеяла в дървената къщичка и те ги разстилаха на тревата, където лежаха преплетени един в друг, наслаждавайки се на кратките си мигове заедно. Той си играеше с дългите кичури на косата й, прибираше ги зад ушите й или ги усукваше на пръстите си, казваше й колко е красива и как го е спасила от скучния и безсмислен живот. Грейс му разказваше за пчелите и за Руби, за работата си в зеленчуковата градина и във фермата, и за клюките от имението. Той обичаше да слуша какво говори госпожа Емерсън за тях, но Грейс много внимаваше да не повтаря думите й за лейди Джорджина. По-добре беше изобщо да не говорят за половинките си.

Подобно на майка си, маркизата, Руфъс обожаваше евакуираните в имението деца. Грейс го слушаше как говори за тях и чувстваше лека тръпка някъде дълбоко в корема си, защото тя също усещаше все по-нарастващото желание да има деца. Как й се щеше да бяха от Руфъс, но това бе невъзможно. Лейди Джорджина щеше да му роди наследник, а Бог желаеше Грейс да носи детето на Фреди и нищо от любовта им нямаше да остане на този свят. Никой никога нямаше да разбере. Тя щеше да остане завинаги скрита и един ден ще умре с тях. Колко много й се искаше да се съхрани поне нещо от нея.

Тя даде на Руфъс торбичката с лавандула вечерта преди той да тръгне за Африка.

– Скъпа моя, колко мило от твоя страна. Винаги ще я пазя – каза той, притисна я към носа си и я помириса. – Много си ми умна. – После зарови лице в шията й и я целуна. – Ще ми се да можех да сложа този аромат в малка торбичка и да отнеса част от теб на фронта.

Тя се размърда на одеялото.

– Гъделичкаш ме.

Той изръмжа като мечка.

– А тук? – И прокара устни по ключицата й.

Тя се засмя неудържимо.

– Да, спри! Но всъщност не искаше да спира.

Той откачи презрамките на гащеризона и разкопча бавно седефените копчета на блузата й, докато не разкри белия памучен сутиен и гърдите й. Започна бавно да целува меката кожа между тях. Грейс спря да се смее. Той никога не я беше докосвал там. Без да каже и дума, той плъзна ръка под нея, за да разкопчае сутиена. Тя не направи опит да го спре. Въздухът около тях застина, гората внезапно притихна, сякаш съзнаваше, че този миг е свещен. Сега гърдите й бяха разголени и тя стаи дъх. Той отново я целуна по устата и започна да гали гърдите й, докато тя издаде тих стон. След това езикът му замени пръстите, а тя вдигна брадичка и затвори очи, почувства напрежението, което се събираше в сърцевината на корема й като бушуващ огън.

Знаеше, че няма да го види с месеци. Вероятно го виждаше дори за последно. Войната правеше бъдещето толкова несигурно, а настоящето – по-важно от всичко; вече нищо друго нямаше значение, защото само това имаха. В настоящето, докато сетивата й се изостряха заедно с копнежа, тя му позволи да я съблече. Той свали гащеризона, а тя съблече блузата и сутиена си. Тогава той пъхна пръсти в гащичките й, плъзна ги по краката й и ги захвърли на тревата. Докато лежеше гола на петнистата светлина, която се промъкваше между листата, тя позволи на очите на Руфъс да я поглъщат. Съпругът й единствен я беше виждал гола; сега лежеше уязвима и разсъблечена пред любовника си, който изследваше всяка извивка и вдлъбнатина с жадна наслада, а тя въздишаше и стенеше както никога досега.

След като се любиха, Руфъс бръкна в джоба на сакото си и извади пакет „Кемъл“. Запали една цигара и си дръпна.

– Ще отнеса спомена за този ден със себе си, за да заличава ужасите на войната – каза й той. – Сега те чувствам по-близка, Грейс. Взех те в прегръдките си и те направих моя.

– Кога ще се върнеш?

– Не зная.

– Ще мисля за теб всеки ден.

– Това ми харесва. Харесва ми да си мисля как си мислиш за мен. И аз имам нещо, което ще ти напомня за мен. – Пъхна ръка в друг джоб и извади червена кадифена кутийка. – Много се зарадвах, когато го намерих. Купих го в Лондон преди войната и оттогава го пазя. Тогава не беше подходящо да ти го дам.

– О, Руфъс, не бива.

– Разбира се, че не бива, но това не е спирало никого да прави каквото иска, а аз го исках много. Направо прогаряше дупка в джоба ми.

Тя натисна малката златна закопчалка и вдигна капака. Вътре блещукаше и искреше диамантена брошка с формата на пчела. Грейс ахна от удоволствие.

– О, красива е! – възкликна с възхищение. – Съвършена е. Не си представям нещо друго на света, което да е по-подходящо за мен. Сигурно е много скъпа, Руфъс. Притесняваш ме...

– Много си сладка, скъпа.

– Е, това са диаманти, нали?

– Разбира се, че са диаманти. Жълти и бели. Ти струваш много повече за мен от някакво си изрязано стъкло. Виждаш ли, още тогава те обичах, без да подозираш.

– И аз те обичах, без да подозираш – засмя се тя.

– Трябва винаги да я носиш.

– О, ще я нося.

– А ако Фреди пита?

– Ще измисля нещо.

– Може да кажеш, че баба ми ти я е завещала от благодарност, че облекчи артрита й.

– Много добра идея. Точно това ще кажа. Той няма да се усъмни.

– Всеки път, когато видя пчела, ще я купувам за теб, докато къщата ти се изпълни със символи на моята любов. Ще ти купя цяла колекция, толкова голяма, че никога няма да ме забравиш.

– Но аз и без това не искам да те забравя – възрази тя, чувстваше се лека като перце.

– И аз няма да те забравя никога. Знаеш го, нали, Грейс? Знаеш, че каквото и да се случи, никога няма да забравя моята Малка пчеличка. Ти винаги ще си единствената ми истинска любов.

В този миг чуха гласове навътре в гората и се спогледаха ужасени.

– Обличай се – прошепна той и хвърли цигарата в храстите. Бързо навлякоха дрехите си. Грейс беше пребледняла от страх. Пъхна червената кадифена кутийка в джоба на гащеризона си и върза косата си с шала. Гласовете като че ли не се приближаваха. Сега се дочу тих смях, носен от бриза, както и мъжки глас. Руфъс я хвана за ръка.

– Ела – прошепна той и тя поклати глава. – Всичко е наред, знам къде са. Но те не знаят къде сме ние. Довери ми се. — Поведе я бавно към гласовете. Грейс потрепваше всеки път, когато нещо изпращяваше под краката й. Искаше да му каже, че са безразсъдни. Ако ги откриеха, какво щяха да кажат? Но той държеше здраво ръката й и с решителна крачка си пробиваше тихо път през храстите. Накрая й каза да клекне и заедно се вгледаха между дърветата.

Това, което видяха, притесни Грейс повече от мисълта, че ще ги разкрият. Но Руфъс много се развесели.

– Господи! – възкликна той. – Кой би предположил? Мама и господин Суифт!

– Да вървим! – изсъска Грейс, ужасена от факта, че маркиза Пензълуд е притисната към едно дърво от пазача на дивеча. Беше чела тайно „Любовникът на лейди Чатърли“, след като Джоузефин й го зае, но не си бе представяла, че такива неща се случват наистина, определено не и на лейди Пензълуд.

– Виждаш ли? Всички го правят. Обзалагам се, че няма и една вярна съпруга в цялата страна. Предполагам, че мама не получава много удоволствие от татко. Горкият стар господин Суифт. Какъв се извъди! „Любовникът на лейди Пензълуд“ — изсмя се той, изричайки на глас мислите на Грейс.

– Не бива да ги гледаме. Невъзпитано е — прошепна Грейс, като се чудеше дали той включва и лейди Джорджина в обобщението си относно неверните съпруги.

– Добре. Хайде. Да се махаме оттук. – Той се изправи и тръгна спокойно по пътя, по който бяха дошли.

– Вдигаш много шум – прошепна разтревожена Грейс.

– О, те са твърде заети, за да забележат. – Пак се засмя и поклати глава. – Мама ми се издигна в очите! Какво момиче само!

– Не си ли разстроен?

– Защо да съм разстроен? Щях да съм ужасен лицемер, ако изневярата на мама ме разстройваше. Татко никога не е бил особено внимателен съпруг, дори в най-добрите времена. Всяка свободна минута строи корабчета, когато трябва да прави любов с жена си. Изобщо не я виня, че е потърсила нежност другаде. Само се изненадвам, че е господин Суифт. Предполагам, че всички мъже от нейната класа са заминали на война. – Той хвана ръката на Грейс и я вдигна към устните си. – Ти имаш вродено благородство, Грейс. Много графини не са никакви дами. А ти си благородна дама във всичко, освен по титла. Господи, ще ми се да можех да ти дам такава. Бих те направил графиня и ти щеше да си по-изискана и с по-благородна осанка от всички дами от аристокрацията. – Целуна я нежно. – Ти си моята дама, Грейс.

Внезапно мисълта за раздялата я завладя и тя се хвърли в прегръдките му.

– Ако можехме да си принадлежим – рече тя. – Ако можеше това да е възможно. Но сме обречени завинаги да живеем разделени. А сега ти си тръгваш и може да не те видя отново.

– Скъпа, трябва да имаш по-голямо доверие на старото момче – рече той и стисна ръката й. – Когато се върна, ще те притисна до някое дърво като господин Суифт.

Тя се засмя въпреки нещастието си.

– Много си порочен.

– Присмял се хърбел на щърбел.

Тя погледна блещукащите му очи.

– Наистина те обичам, Руфъс.

– Знам, че ме обичаш, и това ще ми дава сили до края на войната, когато пак ще се съберем тук, на нашето тайно място, където никой, освен мама и господин Суифт, няма да ни намери. – Очите му станаха сериозни, докато галеше контурите на лицето й. — Когато ти домъчнее за мен, докосни брошката, която ти дадох, и това ще изпрати телепатично послание право до сърцето ми.

– О, Руфъс, недей. Ще ме разплачеш.

Той се наведе да я целуне отново.

– Ако Бог ме опази, Грейс, ще се върна и ще се оженя за теб. Обещавам ти. Ще се разведа с Джорджи. А ти ще се разведеш с Фреди. Нищо на този свят не може да ни попречи да се съберем.

На следващия ден Руфъс замина, а Грейс се върна на работа и външно нищо не изглеждаше променено. Но вътрешно всичко се беше променило. Грейс осъзна, че притежава изненадващата способност да живее два различни живота. Външен живот, в който пишеше дълги писма на Фреди, оплакваше се пред Руби, Джоузефин и Мей колко той й липсва, и вътрешен, в който сърцето й копнееше за Руфъс. За свой срам установи, че притежава и изненадващата способност да лъже.

Руфъс й пишеше дълги писма от Африка, винаги адресирани до госпожица Бернадет Шорт, име, което бяха измислили, в случай че Фреди се върне в отпуск и попадне на някое писмо. Грейс можеше да каже, че Бернадет е момиче от Лондон, което за кратко е живяло при нея. Това беше идея на Руфъс, и то добра идея. Самото писмо започваше с „Моя скъпа малка Б7 “ и бе подписано „твой вечно верен Бродерик“, по името на един от предците му, което Грейс беше сметнала за особено забавно. Тя пазеше като очите си всяко писмо и ги криеше заедно с предишните две, които бе държала в чекмеджето на нощното шкафче, под разхлабена дъска под леглото. За разлика от Фреди, който никога не разказваше какво му се случва, Руфъс беше пълен с истории, поне пропуснатите от цензурата. Той като че ли искаше да се разтовари и Грейс бе поласкана, че пише така подробно за чувствата си и споделя с нея не само успехите, но и провалите си. Той беше много интелигентен и остроумен млад мъж и писмата му приличаха на къси разкази. Хората, които описваше, се превръщаха в герои, за които тя копнееше да чете още, и докато войната вилнееше, те се превръщаха и в герои, за които тя тъгуваше след трагичната им смърт. Той пишеше философски и остроумно, но едно изречение остана с нея в продължение на дни и я караше да плаче във възглавницата.

Шумът на войната е така силен, че унищожава всичко живо. Понякога имам чувството, че самата Земя спира да диша, защото, когато седя под звездите и не виждам нищо освен страховете си, се опитвам да я чуя как диша, как вдишва и издишва, вдишва и издишва, и не чувам нищо, само мъртвешка тишина и моето слабо сърце, което продължава да бие заради единствената ми истинска любов.

Тя излезе посред нощ, седна навън, увита в палто от овча кожа, и затвори очи. Отначало чуваше само страховито бучене в ушите си, но после, когато сърцето й забави ритъм и слухът й се изостри, започна да долавя тихото шумолене на малко животинче в храстите. Не отвори очи, но остави сетивата си да се настроят към тайния нощен живот в градината. Копнееше да чуе дишането, за което Руфъс говореше, и беше сигурна, че войната не е успяла все още да лиши нейната градина от живот.

Грейс с удоволствие установи, че госпожа Емерсън, източникът на всички клюки в имението, не е разбрала за аферата на лейди Пензълуд с господин Суифт. Готвачката не се държеше различно и с нея, което увери Грейс, че тя не подозира и за нейната афера с Руфъс. Единственият човек, когото Грейс на всяка цена се опитваше да избягва, бе лейди Джорджина. През повечето време съпругата на Руфъс не излизаше от нейната част на къщата. Предполагаше се, че докато маркизата обикаляше из фермата и градините, шегуваше се с жените, доеше кравите, събираше яйца от кокошките и яздеше с господин Суифт, намусената й снаха плете чорапи за войниците в малката си дневна на горния етаж. Госпожа Емерсън постоянно говореше за това, както и другите момичета, които разказваха истории за високопоставени дами от цялата страна, които обличат гащеризони и си цапат ръцете заедно с обикновените хора. Но лейди Джорджина имаше силен характер и желязна воля според госпожа Емерсън и дори лейди Пензълуд не можела да я накара да се засрами и да се размърда.

Тогава, един пролетен ден на 1942 г., лейди Джорджина потърси Грейс в градината. Изглеждаше напълно решена да говори с нея. Досега тайникът на Грейс под дъските в спалнята й съдържаше не само писмата на Руфъс, но и голям брой малки декоративни пчелички, които той успяваше да й изпраща. Сред тях имаше и порцеланова кутийка, табакера, сребърна пчеличка и златна висулка. Освен това беше започнал да рисува пчели и в писмата си, които я караха да се усмихва.

– Трябва да говоря с теб – каза лейди Джорджина с обичайната си надменност.

Сърцето на Грейс се качи в гърлото й.

– Да, милейди? – отвърна тя, като опитваше да открие следи от подозрение по лицето й. Но лейди Джорджина беше напълно безизразна.

– Трябва да изпратя колет с мед на лорд Мелвил.

– Аз доставих меда на госпожа Емерсън миналия септември. Трябва да е останало много в килера.

Лейди Джорджина като че ли се изчерви.

– Искам етикетите да са специално надписани – рече тя.

Грейс знаеше, че военнопленници, разквартирувани в близка ферма, рисуват на ръка етикети за бурканите с мед на Уолбридж.

– Мога да го уредя, ако желаете – рече тя. – Ще трябва да събера меда по-рано тази година. Мога да ви напълня няколко буркана, но не по-рано от май.

– Пчелите не правят ли мед по всяко време?

– Да, но той се събира само веднъж или два пъти годишно.

Лейди Джорджина се усмихна студено.

– Мислех, че човек може просто да си извади мед когато пожелае.

– На пчелите никак не би им харесало – рече Грейс. – Кажете какво искате да пише на етикетите и аз ще се погрижа.

– Искам специални за съпруга ми. Като подарък. Той внезапно разви голям интерес към пчелите.

Грейс знаеше, че ще се издаде, ако изглежда смутена, затова отвърна спокойно:

– Вероятно защото пчелите помогнаха за артрита на старата лейди Пензълуд.

Лейди Джорджина изви вежди.

– Имаше ли ефект?

– Да, мисля, че имаше. – Грейс забеляза как погледът й спира на брошката пчеличка, която тя винаги носеше отдясно на гърдите си.

Лейди Джорджина присви очи.

– Много красива брошка носиш.

– Благодаря ви.

– Кой ти я даде?

Грейс знаеше, че е нормално тя да допусне, че не я е купила сама, нито пък че баща й би могъл да й даде пари за подобна екстравагантна брошка.

– Старата лейди Пензълуд ми я даде като благодарност, че й помогнах за бодрите. Всъщност аз носех пчелите за ужилванията. – Поне старата дама беше мъртва и не можеше да отрече.

Лейди Джорджина изглеждаше изненадана.

– Колко щедро от нейна страна. Явно си я направила много щастлива, щом ти е дала такъв мил и значителен подарък.

– Винаги я нося – каза Грейс.

– Надявам се да не падне, докато работиш. Ще е жалко, ако я загубиш. Бих те посъветвала да я пазиш за най-красивите си рокли и сака.

– Тя е здраво закрепена – отвърна Грейс и я докосна с пръсти. Искаше да й се сопне, че надали нещо ще я накара да отлети, и почти се усмихна, защото това бе точно шега в стила на Руфъс.

– Как е твоят Фреди? – попита лейди Джорджина. – Често ли ти пише?

– Пише ми винаги когато може.

– Лорд Мелвил като че ли има доста свободно време, защото получавам твърде много писма. – Изсмя се нещастно и Грейс видя лъжата зад думите й.

Внезапно изпита съчувствие към нея.

– Моля се за края на тази безсмислена война – каза тя развълнувана. – Моля се съпрузите ни да се върнат и всичко да бъде както преди. Не мога да понасям да живея в страх от най-лошото и да се опитвам да се разсейвам с други неща, докато през цялото време се тревожа, че Фреди може да бъде ранен, изплашен или нещастен. – Тя се засмя горчиво. – Чувствам се толкова безполезна тук и неизвестността ме влудява.

Очите на лейди Джорджина омекнаха и за миг те станаха просто две жени, които се страхуваха за съпрузите си, и дистанцията на различното обществено положение внезапно беше преодоляна.

– Всички сме заедно в това – каза лейди Джорджина. – Ти с твоя Фреди, аз с Руфъс, Арабела с Олдрич, и толкова много други като нас, които се разкъсват от тревоги. Чудовищно е.

– Е, колко буркана бихте искали? – върна се отново на темата за меда Грейс. Не искаше да се сближава прекалено с жената на Руфъс. Лицето на лейди Джорджина отново стана студено и Грейс разбра, че това няма общо с нея, а със собственото й нещастие.

– Мисля да са шест. Предполагам, че единият може да се използва за превръзки на рани.

– Медът има антисептични свойства – каза Грейс.

– Какво прекрасно нещо е медът. Не са ли умни пчеличките? Завиждам ти за простия живот.

– Вашият много ли е сложен? – попита Грейс.

– О, да, представа нямаш. Но всичко е свързано с очакванията и предполагам, че ти с твоите пчели и малката ти градинка едва ли имаш много неоправдани очаквания. – Грейс не знаеше какво има предвид тя и се смръщи. – Искам етикетите да са красиви. Искам картинка на зюмбюли, за да му напомня за нашата сватба в Тенфолд, и да изпишат инициалите ни „Р“ и „Дж“, преплетени. Мислиш ли, че може да се направи?

– Със сигурност – отвърна Грейс, внезапно притеснена. Колкото и много да я обичаше Руфъс, животът му винаги щеше да бъде преплетен с този на лейди Джорджина, подобно на инициалите им на етикетите.

– Добре. Би ли ми ги донесла лично? Не искам да се объркат с другите за къщата. Госпожа Емерсън е много разпиляна.

– Ще го направя.

– Е, няма да те задържам повече. Сигурна съм, че имаш работа в градината. – Грейс я гледаше как се отдалечава и се питаше дали някакви подозрения бяха причината за този разговор, или лейди Джорджина наистина искаше само да изпрати буркани с мед на фронта. Ако имаше подозрения, Грейс се надяваше да ги е разсеяла.

Грейс наблюдаваше опустошителния ефект на войната върху хората около нея и все повече се страхуваше тя да не прекърши и нейния крехък дух. Госпожа Емерсън изгуби внук във Франция, а лейди Пензълуд изгуби племенник в Африка. Освен тях имаше безброй други жени, които получаваха писма, информиращи ги, че съпрузите и синовете им са убити, изчезнали по време на бойни действия или тежко ранени. Уолбридж скърбеше и траурът се проточи с месеци. Грейс прекарваше вечерите на колене до леглото си, молеше се за Руфъс и за Фреди, пазареше се с Господ, с надеждата, че изневярата й няма да Го накара да й отнеме Руфъс за наказание. Тя знаеше, че трябва да му обещае да сложи край на тази връзка, но не можеше да спази подобно обещание.

Пишеше писма на Фреди и на Руфъс на кухненската маса и ги изпращаше заедно. Понякога се чудеше как е възможно да обича двама мъже едновременно. Но има много начини да обичаш и любовта между братя и сестри, между родители и деца, между приятели, съпрузи и любовници беше съвсем различна, точно както седемте нюанса на дъгата, които все пак бяха част от една и съща цветна арка. Струваше й се естествено да казва и на двамата, че ги обича, и това беше истината.

И тогава, през есента на 1942 година, тя получи писмо, което я информираше, че Фреди е ранен по време на бойни действия в Северна Африка. Тя дори не бе разбрала, че той е в Африка. Почувства се странно при мисълта, че двамата мъже, които обичаше, се сражават на едно и също място. Фреди сега беше в стабилно състояние във военна болница и щеше да се прибере у дома при първа възможност. Грейс потърси утеха при семейството му, но никой от тях още не знаеше подробности. Тя бе благодарна, че е жив, но ужасена какви може да са раните му. Познаваше мъже, които се бяха върнали без крайници, жестоко обезобразени, психически съсипани. Будеше се посред нощ, след сън, в който не успяваше да го разпознае. Докато се взираше в окървавените му чудовищни черти, индиговите му очи се превръщаха в кафявите очи на Руфъс и тя изкрещяваше от ужас.

Молитвите й за Руфъс станаха по-настойчиви. Тревогата й нарастваше с изминаването на седмици без вест от него. Ако беше убит, ранен или изчезнал, как щеше да узнае? Докато чакаше завръщането на Фреди, тя чакаше и новини от любовника си. Но такива не идваха. Започна да търси начин да срещне лейди Джорджина или маркизата и си измисляше извинения, за да влезе в къщата. Но поведението им с нищо не я караше да мисли, че с Руфъс се е случило нещо ужасно. Пишеше му и го молеше за вести, като изливаше агонията си в още по-измъчени изречения.

Тогава се запита дали лейди Джорджина някак не е открила връзката им. Трескаво превъртя в главата си разговора с нея, опитвайки се да си спомни дали не се е издала неволно. Може би лейди Джорджина бе видяла брошката, преди той да й я подари? Може би я беше оставил на видно място? Дали жена му го беше заплашила да го напусне, ако той пак се свърже с нея? Тези възможности пърхаха из ума й като тесте карти, в което има само пики. Руфъс беше казал, че нищо няма да ги раздели, но всъщност много неща можеха да ги разделят.

Фреди си дойде след Коледа. Освен раната на лявата страна на лицето му и превръзката на окото, все още си изглеждаше като Фреди. Но не беше същият отвътре. Беше по-тъжен, изпълнен с горчивина и негодувание. Сякаш заедно с окото беше разкъсано и сърцето му. И най-лошото от всичко – беше станал мълчалив.

Взираше се в Грейс, сякаш тя бе виновна. Мей я успокояваше, че е естествено да излива болката си върху най-близките си, но Грейс се чудеше дали пък не се взира в душата й и вижда там Руфъс.

Тя копнееше да пита за Руфъс, но нямаше кого. Месеците минаваха и писмо не идваше. Вече беше спряла да му пише. След завръщането на Фреди това стана по-трудно. Но не спря да вярва, че Руфъс я обича, и когато Фреди отидеше в кръчмата, за да удави мъката си, тя отваряше тайника под леглото и давеше своята мъка в писмата му. Вероятно той знаеше, че Фреди се е прибрал у дома, и е решил, че не е безопасно да изпраща писма там, дори и да бяха адресирани до друг. Тя не можеше да стори нищо, освен да чака края на войната и завръщането на Руфъс. Докосваше брошката пчеличка толкова често, че се превърна в нервен тик, но Фреди, дори да забелязваше, никога не я попита откъде се е взела.