Дюна

Барон Харконен изхвръкна яростно от покоите си и се стрелна по коридора, като прекосяваше стремглаво сноповете светлина на късното следобедно слънце, които струяха през високите прозорци. Той подскачаше и се извиваше с поривисти движения в портативните суспенсори.

Профуча край личната си кухня, покрай библиотеката, покрай малката приемна и се втурна в стаята за прислугата, където времето за вечерен отдих бе вече настъпило.

Гвардейският капитан Якин Нифад се бе разположил върху един диван сред стаята — по блудкавата му физиономия се четеше унесът от въздействието на семута¤, а около него се носеше зловещият вой на семутската музика. Личната му свита бе насядала наблизо, за да изпълнява заповедите му.

— Нифад! — изрева баронът.

Мъжете наскачаха.

Нифад се изправи, изражението му бе спокойно от наркотика, ала прекомерната бледост издаваше страха му. Семутската музика бе секнала.

— Господарю — рече Нифад. Гласът му не трепереше единствено благодарение на наркотика.

Баронът огледа лицата около себе си и прочете по тях неистов страх. Той отново обърна поглед към Нифад и заговори с мазен глас:

— Откога си гвардейски капитан при мен, Нифад?

Нифад преглътна.

— От събитията на Аракис, господарю. Почти от две години.

— И всякога ли си предугаждал опасностите, които заплашват моята особа?

— Това винаги е било едничкото ми желание, господарю.

— Тогава къде е Фейд-Рота? — изрева баронът.

Нифад подскочи.

— Господарю?

— Значи според теб Фейд-Рота не представлява опасност, която заплашва моята особа, така ли? — Гласът отново бе станал мазен.

Нифад навлажни устни с език. Очите му се поизбистриха от унеса на семутата.

— Фейд-Рота е в отделението за роби, господарю.

— Пак при жените, а? — баронът потрепери от усилието да сподави гнева си.

— Ваше величество, може и да е…

— Замълчи!

Баронът пристъпи още една крачка напред и забеляза как мъжете се отдръпнаха, като оставиха празно място около Нифад, за да се разграничат от обекта на неговия гняв.

— Не ти ли заповядах по всяко време да знаеш с точност къде се намира на-баронът? — попита баронът и пристъпи още една крачка напред. — Не ти ли казах, че по всяко време си длъжен да знаеш какво точно говори на-баронът — и на кого? — Още една крачка. — Не ти ли казах, че трябва да ми докладваш, когато отиде в отделението на робините?

Нифад преглътна. По челото му изби пот. Баронът говореше вяло, с глас, почти лишен от чувство:

— Не ти ли казах всичко това?

Нифад кимна.

— А не ти ли казах, че си длъжен да проверяваш всички момчета-роби, които ми се изпращат, и че си длъжен да вършиш това сам… лично ти?

Нифад отново кимна.

— А случайно не си ли забелязал петното върху бедрото на момчето, изпратено ми тази вечер? — попита баронът. — Възможно ли е да не…

— Чичо!

Баронът се завъртя и впи очи в застаналия на вратата Фейд-Рота. Присъствието на племенника му тук, точно сега, забързаният вид, който младежът не успяваше да прикрие достатъчно добре — всичко това говореше много. Фейд-Рота разполагаше със собствена шпионска система, която се занимаваше с барона.

— В покоите ми има труп, който желая да бъде изнесен — заговори баронът, поставил ръка върху стреломета, скрит под дрехите, благодарен, че защитното му поле бе от най-добро качество.

Фейд-Рота погледна към двамината стражи, застанали до стената вдясно, и кимна. Двамата мъже се отделиха от стената, излязоха бързешком и се втурнаха по коридора към покоите на барона.

„Значи тези двамката, а?“ — помисли си баронът. — „Да, това младо чудовище ще има да учи още много какво е конспирация.“

— Предполагам, че като си напуснал отделението за роби, там всичко е било спокойно, Фейд — рече баронът.

— Играх на хеопс¤ с главния надзирател — каза Фейд и си помисли: „Откъде ли е дошъл провалът? Момчето, което изпратихме на чичо, очевидно е било убито. Но то бе най-подходящото за тази цел. Дори Хауът не би могъл да направи по-успешен избор. Момчето беше безупречно.“

— Значи си играл пирамиден шах? — запита баронът. — Колко изискано! И победи ли?

— Аз… ъъъ… да, чичо. — И Фейд-Рота се опита да скрие тревогата си.

Баронът щракна с пръсти.

— Нифад, желаеш ли да си възвърнеш моето благоволение?

— Ваше величество, какво съм сторил? — попита Нифад с разтреперан глас.

— Това сега не е важно — отвърна баронът. — Фейд е победил на шах главния надзирател. Чу ли това?

— Да… ваше величество!

— Искам да вземеш трима войника и да отидете при главния надзирател — започна баронът. — Удушете този надзирател. Щом свършите, ми донесете трупа, за да проверя дали сте изпълнили добре работата. Не можем да допуснем такива некадърни играчи да са на служба при нас.

Фейд-Рота пребледня и пристъпи крачка напред.

— Но, чичо, аз…

— По-късно, Фейд — рече баронът и махна с ръка. — По-късно.

Двамата войници от охраната, които бяха отишли до покоите на барона за трупа на момчето, минаха, залитайки, покрай вратата на стаята за прислугата, понесли провисналия помежду им труп, чиито ръце се влачеха по пода. Баронът ги проследи с очи, докато се скриха от погледа.

Нифад се приближи и застана до барона.

— Сега ли желаете да убия главния надзирател, господарю?

— Сега — отвърна баронът. — И като привършите, прибавете към списъка си и тези двамата, които току-що минаха. Не ми хареса начинът, по който носеха трупа. Такива работи трябва да се вършат сръчно. Искам да огледам и техните трупове.

Нифад заговори:

— Господарю, да не би нещо аз да съм…

— Изпълнявай онова, което ти заповяда господарят — прекъсна го Фейд-Рота. И си помисли: „Сега вече мога да се надявам да спася само собствената си кожа.“

„Отлично!“ — помисли си баронът. — „Той все пак знае как да намали загубите си.“ — И баронът се усмихна вътрешно, като си мислеше: „Освен това момъкът знае кое би ми допаднало най-много и кое най-вероятно ще възпре гнева ми да се излее върху него. Знае, че трябва да го запазя. Кого другиго имам, който би могъл да поеме юздите, щом някой ден се наложи да ги изпусна? Друг толкова способен нямам. Но той трябва още да се учи! И аз трябва да се опазя жив, докато той се учи.“

Нифад даде знак на войниците си да го последват и ги изведе през вратата.

— Би ли ме придружил до покоите ми, Фейд? — попита баронът.

— На ваше разположение съм — отвърна Фейд-Рота.

Той се поклони и си помисли: „Пропаднах!“

— Мини пред мен! — рече баронът и посочи към вратата.

Страхът на Фейд-Рота пролича само по лекото му колебание. „Напълно ли пропаднах?“ — питаше се той. — „Дали няма да ми забие някое отровно острие… бавно, през защитното поле? Дали няма в резерва някой друг наследник?“

„Нека изпита този миг на ужас“ — рече си мислено баронът, докато вървеше подир племенника си. — „Той ще ме наследи, но когато аз реша. Няма да му позволя да пропилее онова, което аз съм създал!“

Фейд-Рота се стараеше да не върви много бързо. Почувствува как по гърба му полазиха мравки, сякаш и тялото му се питаше кога ли ще бъде нанесен ударът. Мускулите му ту се свиваха, ту се отпускаха.

— Научи ли последната новина от Аракис? — попита баронът.

— Не, чичо.

Фейд-Рота си наложи да не поглежда назад. Той сви по коридора, който се отделяше от крилото на прислугата.

— Сред свободните се е появил нов пророк или някакъв си там религиозен наставник — рече баронът. — Наричат го Муад’Диб. Много смешно наистина. Това означава „Мишката“. Наредих на Рабан да ги остави свободно да изповядват религията си. Това ще им създаде занимание.

— Твърде интересно, чичо — отбеляза Фейд-Рота. Той тръгна по строго забранения коридор, който водеше към покоите на чичо му. — „Защо ли ми говори за религия? Дали в това не се крие някакъв таен намек за мен?“

— Да, нали? — каза баронът.

Те влязоха в покоите на барона и минаха през приемния салон към спалнята. Пред очите им изникнаха едва забележими следи от борба — изкривен суспенсорен глобус, съборена на пода възглавница, лента на видеофилм, размотана върху масичката до леглото.

— Умно замислен план — заговори баронът. Включи на максимални обороти защитното си поле и млъкна, като изгледа племенника си. — Но не и чак толкова умно. Кажи ми, Фейд, защо ти сам не ме премахна? Имал си достатъчно възможности.

Фейд-Рота намери суспенсорно кресло и мислено сви рамене, когато седна в него без покана.

„Сега трябва да бъда нагъл“ — помисли си той.

— Учил си ме да пазя собствените си ръце чисти — отвърна той.

— О, да! — каза баронът. — Когато се изправиш пред императора, трябва да можеш да кажеш честно, че не си извършил това деяние. Вещицата, която седи до императора, ще чуе думите ти и ще разбере дали са истина или лъжа. Така е. Наистина аз те предупредих за това.

— Защо досега не си си купил бин-джезъритка, чичо? — попита Фейд-Рота. — С една жрица на истината до себе си…

— Моите вкусове са ти известни! — сряза го баронът.

Фейд-Рота се вгледа внимателно в чичо си и каза:

— И все пак една бин-джезъритка би била ценна за…

— Нямам им доверие! — изръмжа баронът. — И престани да се опитваш да сменяш темата!

— Ваша воля, чичо! — рече смирено Фейд-Рота.

— Спомням си един двубой на арената преди няколко години — заговори баронът. — Тогава се създаде впечатлението, че някакъв роб бе изпратен, за да те убие. Така ли беше наистина?

— Беше толкова отдавна, чичо. В края на краищата аз…

— Моля без увъртания! — прекъсна го баронът и напрежението в гласа му издаваше обуздавания гняв.

Фейд-Рота изгледа чичо си, като си мислеше: „Явно отговорът му е известен, иначе не би питал.“

— Беше нагласена работа, чичо. Скроих я, за да злепоставя твоя главен надзирател на робите.

— Много умно — рече баронът. — И смело. Онзи гладиатор за малко не те надви, нали така?

— Да.

— Ако притежаваше изтънченост и проницателност, равни на смелостта ти, ти наистина нямаше да имаш цена. — Баронът рязко наклони глава наляво, после надясно. И както неведнъж му се бе случвало след онзи ужасен ден на Аракис, той се улови, че съжалява за загубата на своя ментат Пайтър. Пайтър бе човек с изтънчена сатанинска проницателност. Въпреки това дори и тя не бе го спасила. Баронът отново поклати глава. Понякога Фейд биваше загадъчен.

Фейд-Рота обходи с поглед спалнята и огледа следите от схватката, като недоумяваше как чичо му е успял да надвие роба, който така грижливо бяха подготвили.

— Как го надвих ли? — попита баронът. — Ааа, виж какво, Фейд, нека си запазя някои оръжия, за да мога да оцелея на стари години. По-добре да се възползуваме от случая и да сключим една сделка.

Фейд-Рота се вторачи в него. „Сделка! В такъв случай той със сигурност възнамерява да ме запази за свой наследник. Иначе защо ще е сделка? Човек сключва сделки с равни или с почти равни!“

— Каква сделка, чичо? — И Фейд-Рота се почувствува горд, че гласът му прозвуча спокойно и разумно, без да издава радостта, която го изпълваше.

Баронът също отбеляза самообладанието му. Той кимна.

— Ти си направен от качествен материал, Фейд. А аз не хабя напразно качествения материал. Ти обаче упорствуваш и отказваш да проумееш какво наистина представлявам за теб. Ти си твърдоглав. Не можеш да проумееш защо трябва да бъда опазен като човек, безкрайно ценен за теб. Това… — Той посочи към следите от битката в спалнята. — Това тук бе глупост. Аз не ценя глупостта.

„Мини на въпроса, стари глупако!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Ти ме мислиш за стар глупак — продължи баронът. — Ще се наложи да те разубедя.

— Спомена за някаква сделка.

— Ах, нетърпението на младостта! — възкликна баронът. — Е, добре, ето в какво се състои сделката: Ще преустановиш тези глупави покушения срещу живота ми. А пък аз, щом ти се окажеш готов за това, ще се оттегля от властта в твоя полза. Ще се оттегля на пост съветник, а теб ще оставя на трона.

— Нима ще се откажеш от властта, чичо?

— Ти продължаваш да ме смяташ за глупак — отвърна баронът — и тези думи са доказателство за това, нали така? Да не мислиш, че съм седнал тук да те моля! Отваряй си очите къде стъпваш, Фейд! Същият този стар глупак прозря номера със замаскираната игла, вкарана в бедрото на момчето. Точно там, където ще си сложа ръката, нали така? Най-малкият натиск и… боц! Отровна игличка в дланта на стария глупак! Ааа, Фейд!

Баронът поклати глава, като си мислеше: „А планът ти щеше и да успее, ако Хауът не беше ме предупредил. Е, нека момъкът повярва, че сам съм разкрил заговора. Това донякъде е така. Аз бях онзи, който на Аракис спаси Хауът от гибел. А този момък трябва да храни по-голямо уважение към моята неустрашимост.“

Фейд-Рота не проговори, като продължаваше да води вътрешна борба със себе си: „Дали е искрен? Наистина ли възнамерява да се оттегли? А защо не? Ако действувам по-внимателно, явно е, че един ден аз ще го наследя. Той няма ди живее вечно! Май беше глупаво да се опитвам да изнасилвам събитията.“

— Говориш за сделка — рече Фейд-Рота. — А с какви гаранции ще я обвържем?

— Как можем да си имаме доверие един-другиму? — попита баронът. — Е, добре, Фейд, що се отнася до теб — ще възложа на Туфир Хауът да следи всяка твоя стъпка. За такава работа аз имам доверие в способностите му на ментат. А колкото до мен — ще трябва да приемеш думите ми на доверие. Още повече че аз няма да живея вечно, нали така, Фейд? А може би сега ще започнеш и да проумяваш, че има неща, които аз знам, но които и ти си длъжен да знаеш.

— Аз ви давам гаранция, а вие какво ми давате насреща? — попита Фейд-Рота.

— Аз те оставям жив! — отвърна баронът.

Фейд-Рота отново се вгледа в чичо си. „Щял да възложи на Хауът да ме следи! Какво ли би казал, ако разбере, че онзи номер с гладиатора, който го лиши от главния му надзирател, го измисли Хауът? Сигурно ще твърди, че го лъжа, за да злепоставя Хауът. Не, добричкият Туфир е истински ментат и е предвидил подобен ход!“

— И така, какво ще кажеш? — попита баронът.

— Какво мога да кажа? Приемам, разбира се.

И Фейд-Рота си помисли: „Хауът! Използува крамолите помежду ни за свои цели… дали е така? Дали е преминал на страната на чичо ми, защото не потърсих от него съвет за замисленото покушение с този млад роб?“

— Нищо не казваш за това, че възлагам на Хауът да те следи — отбеляза баронът.

Гневът на Фейд-Рота пролича по потрепването на ноздрите му. Години наред името на Хауът бе служило в династия Харконен като сигнал за опасност… сега обаче то бе придобило нов, но не по-малко тревожен смисъл.

— Хауът е опасна играчка! — рече Фейд-Рота.

— Играчка! Не ставай глупак! Аз съзнавам какво имам в лицето на Хауът и как да си служа с него. Хауът е човек, който изпитва дълбоки чувства. Трябва да се страхуваш от онзи, който няма чувства. Докато дълбоките чувства… виж, тях можеш да подчиниш на своите потребности.

— Чичо, не ви разбирам.

— Да, очевидно!

Само лекото потрепване на клепачите издаваше вълната от негодувание, която премина през Фейд-Рота.

— А не разбираш и Хауът — продължи баронът.

„Както и ти!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Кого обвинява Хауът за сегашното си положение? — запита баронът. — Мене ли? Естествено. Но той бе оръдие на атреидите и години наред имаше надмощие над мен, докато не се намеси империята. Ето така вижда той нещата. Неговата ненавист към мен вече не е опасна. Той си мисли, че може да ме срази по всяко време. И като си вярва в това, самият той е вече сразен. Защото аз насочвам вниманието му там, накъдето ми е угодно — срещу империята.

Напрежението от това ново схващане набразди дълбоко челото на Фейд-Рота и изопна устните му.

— Срещу императора ли?

„Нека скъпият ми племенник опита вкуса на това“ — помисли си баронът. — „Нека си каже: «Император Фейд-Рота Харконен!» Нека се запита колко ще струва това! Сигурно струва колкото живота на един стар чичо, който може да осъществи тази мечта.“

Фейд-Рота бавно прекара език по устните си. „Дали е възможно да стане така, както казваше старият глупак? Нещата явно бяха по-дълбоки, отколкото изглеждаха.“

— А какво общо има Хауът с това? — попита Фейд-Рота.

— Той смята, че ни използува, за да си отмъсти на императора.

— А след като постигне целта си?

— Той не вижда по-далеч от своето отмъщение. Хауът е човек, който трябва да служи на другите, но той не осъзнава за себе си дори и това.

— Аз научих много от Хауът — призна си Фейд-Рота и почувствува колко правдиви бяха тези думи едва когато ги изрече. — Но колкото повече научавам, толкова повече се убеждавам, че ние трябва да го премахнем, и то по-скоро.

— Май не ти допада идеята, че ще те следи?

— Хауът следи всекиго.

— Но той може да те постави на трона. Хауът е хитър. Той е опасен и коварен. Но въпреки това аз няма да спра противоотровата му. И мечът е опасен, Фейд. Ние обаче държим ножницата на този меч. Отровата, която е пропила тялото му. Когато спрем противоотровата, смъртта ще го прибере в ножницата.

— Това донякъде напомня за арената — рече Фейд-Рота. — Маневри, в които са вписани още маневри, а в тях други маневри. Човек трябва да си отваря очите, за да види накъде накланя тялото си гладиаторът, накъде гледа, как държи меча.

Той кимна на себе си, долавяйки, че тези думи допадат на чичо му, но си мислеше: „Да! Също като на арената! Само че тук поразяващото острие е разумът!“

— Ето сега разбираш колко много съм ти нужен — рече баронът. — Аз все още мога да бъда полезен, Фейд.

„Един меч се върти добре, докато не се изтъпи дотолкова, че да не може да върши вече работа“ — рече си Фейд-Рота.

— Да, чичо — каза той.

— А сега — добави баронът — ще слезем двамата до отделението за роби. И аз ще те гледам как ти собственоръчно ще избиеш жените от крилото за удоволствия.

— Чичо!

— Ще докараме други жени, Фейд. Предупредил съм те, че спрямо мен не бива да допускаш безотговорни грешки.

Лицето на Фейд-Рота помрачня.

— Чичо, вие…

— Ще приемеш наказанието си и ще си извлечеш поука от него — рече баронът.

Фейд-Рота зърна злорадото пламъче в очите на чичо си.

„Аз ще трябва да запомня тази нощ“ — помисли си той. — „А като запомня нея, ще трябва да запомня и други нощи.“

— Ти няма да ми откажеш — рече баронът.

„Какво би могъл да сториш, ако взема че откажа, старче?“ — запита се Фейд-Рота. Той обаче знаеше, че може да измисли и още някое, вероятно по-коварно наказание, още по-жесток лост, който да го пречупи.

— Аз те познавам, Фейд — каза баронът. — Ти няма да ми откажеш.

„Добре“ — помисли си Фейд-Рота. — „Засега си ми още нужен. Разбирам това. Сделката е сключена. Но ти няма вечно да си ми нужен. И… един ден…“

„Седял съм срещу много предводители на Велики династии, но никога не съм виждал по-угоено и по-опасно прасе от това тук“ — рече си мислено Хауът.

— С мен можеш да разговаряш направо, Хауът — избоботи баронът. Той се отпусна назад в суспенсорното си кресло, потъналите в мазни гънки очички пронизваха Хауът.

Старият ментат сведе поглед към масата между него и барон Харконен, като отбеляза разкошните шарки по дървото. Дори и това имаше значение и трябваше да се вземе под внимание при съставяне на преценката за барона, така както и червените стени на тайната му съвещателна зала, и слабия нежен аромат на билка, който се носеше из въздуха, прикривайки по-тежката миризма на мускус.

— Предполагам, че не ме накара да изпратя онова предупреждение до Рабан по някаква случайна прищявка — рече баронът.

Загрубялото старческо лице на Хауът остана безизразно, без дори да издава и капчица от отвращението, което изпитваше.

— Подозирам много неща, господарю — каза той.

— Да. И така, искам да узная какво място заема Аракис в твоите подозрения, свързани със Салуса Секундус. Няма да е достатъчно да ми кажеш само, че императорът се тревожи за някаква си прилика между Аракис и неговата загадъчна планета-затвор. И така, аз изпратих набързо предупреждението до Рабан само защото куриерът трябваше да замине с онзи хайлайнер¤. Ти заяви, че и най-малкото закъснение е недопустимо. Много добре. Но сега ще трябва да ми дадеш обяснения.

„Какъв ужасен дърдорко!“ — помисли си Хауът. — „Не прилича на Лито, който можеше да ми каже нещо само като вдигнеше едната си вежда или като махнеше с ръка, нито пък на стария дук, който можеше да каже цяло едно изречение така, сякаш изричаше една-единствена дума. Този тук е дръвник! Премахването му ще бъде голяма услуга за човечеството.“

— Няма да си отидеш оттук, докато не ми дадеш пълни и изчерпателни обяснения — рече баронът.

— Толкова рядко споменавате за Салуса Секундус — каза Хауът.

— Това е наказателна колония — рече баронът. — На Салуса Секундус се изпраща най-страшната паплач от цялата галактика. Какво друго ни е потребно да знаем?

— Че условията на тази планета-затвор са по-непоносими, откъдето и да било другаде — отвърна Хауът. — Вие сте дочули, че смъртността сред новопристигналите затворници е по-висока от шестдесет процента. Дочули сте също, че там императорът си позволява да упражнява всякаква форма на насилие. Всичко това е стигнало до вас и въпреки това вие не си задавате въпроси?

— Императорът не допуска Великите династии да инспектират неговия затвор — изръмжа баронът. — Но, от друга страна, и той не е стъпвал в моите затвори.

— И всяко любопитство, свързано със Салуса Секундус, се… ъъъ… — Хауът допря костелив пръст до устните си — …се обезсърчава.

— Следователно той не се гордее с някои от нещата, които е принуден да върши там!

Бегла усмивка разтегли почернелите устни на Хауът. Когато погледна барона, очите му блестяха на светлината на сусненсорния глобус.

— И никога ли не сте се питали откъде императорът взема своите сардукари?

Баронът сви пълните си устни. От това изражението му стана като на нацупено бебе, а когато заговори, в гласа му се долови раздразнение:

— Ами той… вербува войници… освен това нали… има редовни набори на новобранци, а си осигурява от…

— Ха! — прекъсна го рязко Хауът. — Нали не смятате, че всички тези разкази, които чувате за подвизите на сардукарите, са само слухове? Това са достоверни разкази на малцината оцелели, които са се сражавали срещу сардукари.

— Сардукарите несъмнено са отлични бойци — рече баронът. — Но според мен моите легиони са…

— … са само група екскурзианти в сравнение с тях! — озъби се Хауът. — Може би смятате, че не ми е известно защо императорът се обърна против династията на атреидите?

— Тази област трябва да бъде недостъпна за твоите догадки¤ — предупреди го баронът.

„Възможно ли е дори и той да не знае какви са били подбудите на императора в случая с атреидите?“ — учуди се Хауът.

— Всяка област може да бъде достъпна за моите догадки, щом е полезна за работата, която сте ме наели да върша — отвърна Хауът. — Аз съм ментат. От един ментат не се крие нито информация, нито други сборни данни.

Цяла минута баронът не сваляше поглед от Хауът и накрая заговори:

— Кажи това, което имаш за казване, Хауът.

— Падишах-императорът се обърна против династията на атреидите, защото майсторите по бойни изкуства на дук Лито, Гърни Халик и Дънкан Айдахо бяха обучили малобройна войска, която в бойните изкуства не отстъпваше ни на йота на сардукарите. Някои от тези воини бяха дори по-добри. А дукът бе в състояние да увеличи числеността на войската и във всяко отношение да я направи силна колкото императорската.

Баронът премисли върху това, което му бяха разкрили, и каза:

— Какво общо има това с Аракис?

— Аракис може да ни достави безброй воини, преминали вече през най-жестоката школа за оцеляване.

Баронът поклати глава.

— Не е възможно да имаш предвид свободните!

— Точно тях имам предвид!

— Ха! Тогава защо трябваше да предупреждавам Рабан? След погрома на сардукарите и тиранията на Рабан там едва ли са останали повече от шепа свободни.

Без да продума, Хауът продължаваше да го гледа вторачено.

— Не повече от една шепа! — повтори баронът. — Само през миналата година Рабан изби шест хиляди свободни!

Хауът продължаваше да го гледа втренчено.

— А по-миналата година броят на избитите бе девет хиляди — продължи баронът. — Преди да си заминат, сардукарите сигурно също са очистили най-малко двадесет хиляди.

— Какви са загубите на Рабан в жива сила през последните две години? — попита Хауът.

Баронът потри брадичка.

— Ами, истина е, че той доста настойчиво вербуваше войници. Агентите му дават прекомерно разточителни обещания и…

— Да закръглим ли броя на вербуваните на тридесет хиляди? — попита Хауът.

— Това ми се струва малко попресилено! — отбеляза баронът.

— Точно обратното! — възрази Хауът. — Аз не по-зле от вас умея да чета между редовете докладите на Рабан. А и вие сигурно сте разбирали моите доклади, изпратени от нашите агенти.

— Аракис е отвратителна планета — рече баронът. — Загубите при кориолните бури¤ може…

— И на двама ни е известен броят на попълненията, наложени от бурите — рече Хауът.

— Ами ако наистина е загубил тридесет хиляди? — запита се баронът и кръвта нахлу в лицето му.

— По ваша сметка през последните две години той е убил петнадесет хиляди, а е загубил два пъти повече хора. Твърдите, че сардукарите са избили още двадесет хиляди. А аз съм виждал транспортните им декларации при завръщането им от Аракис. Ако са убили двадесет хиляди, то те са дали, кажи-речи, по петима убити за един. Защо не се вгледате в тези цифри, бароне, и не вникнете в значението им?

Баронът отговори с невъзмутимо пресметната интонация:

— Това е твое задължение, ментат. Какво означават тези цифри?

— Аз ви предадох обобщения доклад на Дънкан Айдахо за заслона, който той посети — рече Хауът. — Всичко съвпада. Ако свободните имат само двеста и петдесет такива общности, населението им би трябвало да възлиза на около пет милиона. По моя преценка те имат най-малко два пъти повече такива общности. Ето какво население сте пръснали по тази планета!

— Десет милиона?

Брадичката на барона се разтрепера от смайване.

— Най-малко.

Баронът сви пълните си устни. Без да мигат, лъскавите му очички се вторачиха в Хауът. „Дали изчислението на този ментат е вярно? Как е възможно никой да не заподозре такова нещо?“

— Ние дори не сме вникнали сериозно в данните за тяхната раждаемост и нарастване на населението — продължи Хауът. — Ние просто сме прочистили някои от по-хилавите им издънки, оставяйки силните да заякнат точно както на Салуса Секундус.

— Салуса Секундус! — излая баронът. — Какво общо има всичко това с планетата-затвор на императора?

— Човек, оцелял на Салуса Секундус, става по-издръжлив от другите хора — отвърна Хауът. — А ако към това се добави и най-доброто военно обучение…

— Глупости! Значи според теб бих могъл да вербувам войници сред свободните, след като са живели при потисничеството на моя племенник?

Хауът заговори с мазен глас:

— А вие не потискате ли някои от войските си?

— Ами… аз… но…

— Потисничеството е относително нещо — каза Хауът. — Материално вашите бойци са много по-добре, отколкото останалите хора, нали така? Те съзнават колко нерадостен ще бъде животът им, ако не са войници на барона, нали така?

Баронът се смълча, очите му шареха. „Какви бяха възможностите — дали Рабан неволно бе дал на династия Харконен нейното най-могъщо оръжие?“

След малко той заговори:

— Как можеш да си сигурен във верността на вербувани по този начин войници?

— Аз бих ги вербувал на малки групи, не по-големи от обикновен взвод — отвърна Хауът. — Бих ги изтръгнал от положението на потиснати и бих ги изолирал с военни инструктори, които да си разбират от работата — за предпочитане хора, които преди тях също са били в положение на потиснати. След това бих им внушил вдъхващото загадъчност убеждение, че тяхната планета е наистина таен учебен полигон, на който трябва да се обучават точно такива изключителни същества, каквито са те самите. И непрекъснато бих им показвал какво могат да припечелят такива изключителни същества: охолен живот, красиви жени, хубави жилища… всичко, което си пожелаят.

Баронът започна да кима с глава.

— Тъй както сардукарите живеят на своята планета.

— След време тези вербувани войници ще повярват, че съществуването на такава планета като Салуса Секундус е оправдано, тъй като тя е създала самите тях, елита. Дори и най-обикновеният войник от сардукарите води живот, в много отношения неотстъпващ на живота на който и да било член на велика династия.

— Каква идея! — прошепна баронът.

— Започвате да споделяте подозренията ми — рече Хауът.

— Къде ли е започнало всичко това? — попита баронът.

— Ах, да? — откъде ли произхожда династията Корино¤? Имало ли е хора на Салуса Секундус, преди императорът да е изпратил там първите си контингенти затворници? Дори дук Лито, братовчед по женска линия, така и не разбра това със сигурност. Подобни въпроси не получават насърчение.

Баронът се замисли с безжизнен поглед.

— Да, твърде ревностно пазена тайна. Те биха използували всякакви средства да…

— От друга страна, какво толкова има за криене? Че падишах-императорът има планета-затвор? Това го знае всеки. Че има…

— Граф Фенринг! — изтърси баронът.

Объркан, Хауът млъкна и изгледа навъсено барона.

— Какво граф Фенринг?

— Това се случи на рождения ден на племенника ми преди няколко години — започна баронът. — Този имперски самохвалко дойде като официален наблюдател и за да… ами, за да уреди една делова спогодба между императора и мен.

— И какво?

— Ами… аз… по време на един от разговорите ни, струва ми се, казах нещо за превръщането на Аракис в планета-затвор. Фенринг…

— Какво точно казахте? — прекъсна го Хауът.

— Какво точно ли? Това бе доста отдавна и…

— Господарю, ако искате най-пълноценно да се възползувате от възможностите ми, трябва да ми давате задоволителна информация. Този разговор не е ли бил записан?

Лицето на барона потъмня от гняв.

— Ти си нетърпим като Пайтър! Аз не обичам такива…

— Пайтър не е вече при вас, господарю — прекъсна го Хауът. — А като го споменахме, какво наистина се случи с Пайтър?

— Той започна да се държи прекалено свойски и прекалено нагло с мен — отговори баронът.

— Вие ме уверявахте, че не бихте похабили напразно някой полезен човек — рече Хауът. — А нима искате да ме похабите със заплахи и двусмислици? Говорехме за онова, което сте казали на граф Фенринг.

Баронът бавно си възвърна спокойния израз на лицето. „Когато му дойде времето — помисли си той, — аз ще си спомня поведението му към мен. Да. Ще си го спомня.“

— Почакай малко! — рече баронът и мислено се върна към срещата в приемната зала. Това му помогна да си представи ясно фунията на мълчанието, в която бяха застанали. — Казах нещо такова — заговори отново баронът. — „На императора му е известно, че убиването в определени граници винаги е било част от нашата дейност.“ Имах предвид нашите загуби в работна сила. После споменах нещо, че обмислям друго решение за аракийския въпрос, и казах, че за това решение ме е вдъхновила планетата-затвор на императора, за да му подражавам по-ревностно.

— Хиляди дяволи! — възкликна Хауът. — И какво каза Фенринг?

— Ами точно тогава започна да ме разпитва за теб.

Хауът се облегна назад и затвори очи в размисъл.

— Значи ето защо са започнали да се вглеждат в Аракис — рече той. — И така, бедата е сторена. — Той отвори очи. — Сега те вече сигурно имат шпиони по цялата планета. Две години!

— Но моето невинно предложение сигурно не…

— В очите на императора нищо не е невинно! Какви бяха инструкциите ви до Рабан?

— Просто че трябва да дресира Аракис да се страхува от нас.

Хауът поклати глава.

— Сега вие имате само две възможности, бароне. Можете да унищожите местните жители, да ги изтребите до крак или…

— Да унищожа такава работна сила?

— Нима искате тук да нахлуят императорът и онези Велики династии, които той все още може да убеди да го последват, за да изровят и остържат Гайъди Прайм като празна кратуна?

Баронът се вгледа в своя ментат и рече:

— Той не би дръзнал!

— Така ли мислите?

Устните на барона потрепераха.

— А каква е другата възможност?

— Да изоставите своя скъп племенник Рабан.

— Да изос… — Баронът млъкна и се втренчи в Хауът.

— Да не му изпращате повече войски и всякаква друга помощ. На посланията му отговаряйте само като му пишете, че сте научили колко жестоко управлява Аракис и че възнамерявате при първа възможност да предприемете поправителни мерки. А пък аз ще уредя някои от посланията ви да бъдат заловени от имперските шпиони.

— Но какво ще стане с подправката, с приходите, с…

— Ще изисквате своя баронски дял, но ще трябва да внимавате как ще отправяте своите искания. Изисквайте от Рабан определени суми. Можем да…

Баронът обърна ръце с дланите нагоре.

— Но как мога да съм сигурен, че онази невестулка, моят племенник, не е…

— Нашите агенти все още са на Аракис. Уведомете Рабан, че или ще осигурява вашия дял от подправката, или ще бъде сменен.

— Познавам племенника си — рече баронът. — Това само ще го накара да притисне още по-здраво населението.

— Разбира се, че така ще постъпи! — отсече Хауът. — Та вие не желаете Рабан да се откаже от потисничеството. Просто желаете да запазите ръцете си чисти. Нека вместо вас Рабан направи вашата Салуса Секундус. Дори няма да е необходимо да му изпращате затворници. Той има на разположение цялото население. Щом Рабан притиска хората си, за да осигури вашия дял от мелиндж, тогава няма да има причини императорът да заподозре нещо друго. Това е достатъчно основание планетата да се постави на изпитание. А вие, бароне, не бива да показвате нито с дума, нито с действие, че зад това се крият други някакви подбуди.

Баронът не успя да скрие лукавата нотка на възхита в гласа си:

— Е, Хауът, ама и ти си голям хитрец. Добре, а как ще се доберем до Аракис, за да се възползуваме от онова, което Рабан подготвя сега?

— Това вече е най-простата работа, бароне. Ако с всяка година увеличавате по малко своя дял, нещата там скоро ще стигнат до критична точка. Производството ще спадне. Можете да отстраните Рабан от власт и сам да я поемете… за да оправите бъркотията.

— Бива! — рече баронът. — Аз обаче може да се почувствувам отегчен от всичко това. Подготвям друг човек, който да поеме вместо мен управлението на Аракис.

Хауът се вгледа в затлъстялото кръгло лице насреща си. Старият боец-шпионин закима бавно с глава:

— Фейд-Рота — рече той. — Значи тази била причината за сегашното потисничество. И вие самият сте голям хитрец, бароне. Вероятно ще успеем да съчетаем тези два замисъла. Да. Вашият Фейд-Рота може да отиде на Аракис като техен спасител. Той може да спечели народа. Точно така.

Баронът се усмихна. А в същото време се запита: „А как ли се вписва всичко това в личните планове на Хауът?“

Като видя, че вече му е разрешено да се оттегли, Хауът стана и напусна стаята с червените стени. Докато крачеше, той се мъчеше да надвие тревожните неизвестни, които избуяваха във всяко пресмятане, свързано с Аракис. Този религиозен предводител, за когото Гърни Халик му беше загатнал от своето убежище при контрабандистите, този Муад’Диб.

„Може би не трябваше да съветвам барона да позволява тази религия да разцъфтява на воля, та било и сред населението на пана и грейбъна“ — рече си мислено той. — „Ала известно е, че тиранията води до разцвет на религията.“

И отново се замисли за докладите на Халик за бойната тактика на свободните. Тактиката напомняла за стила на самия Халик… и на Айдахо… и дори на Хауът. „Дали Айдахо е жив?“ — запита се той.

Но този въпрос беше безсмислен. Той дори не се питаше дали е възможно Пол да е оцелял. Баронът беше убеден, че всички атреиди са загинали. А той си призна, че неговото оръдие е била бин-джезъритската вещица. Това би могло да означава единствено гибел за всички, дори за собствения син на тази жена.

„Каква люта ненавист е трябвало да питае тя към атреидите“ — помисли си той. — „Нещо подобно на ненавистта, която аз тая към този барон. Дали моят удар ще се окаже толкова решителен и смъртоносен, колкото нейният?“

Пол Муад’Диб си припомни, че бе имало някакво ястие с тежък аромат на мелиндж. Той се вкопчи здраво в този спомен, защото той му служеше за опорна точка и защото от тази удобна позиция можеше да си каже, че всичко случило се непосредствено след това е било сън.

„Аз съм арена на събития“ — рече си мислено той. — „Аз съм жертва на несъвършеното вътрешно зрение, на родовото съзнание и неговото ужасно предназначение.“

И въпреки това не можеше да се отърси от страха, че някак си бе надхвърлил и себе си, че бе изгубил ориентацията си във времето, така че минало, бъдеще и настояще изцяло се бяха слели в едно и вече не можеха да се различат. Това бе някаква зрителна умора и Пол знаеше, че тя бе дошла от постоянната потребност да се запази видяното в бъдещето като своеобразна памет, която сама по себе си принадлежеше към миналото.

„Чани ми приготви това ястие“ — помисли си той.

Да, но Чани беше далече на юг — в недружелюбната пустиня с палещото слънце, скрита на безопасно място в един от неговите заслони-укрепления, с техния син Лито II.

А не предстоеше ли това да се случи?

„Не,“ успокои се той, „защото неговата сестра, Алая Необикновената, бе заминала за там заедно с майка им и с Чани на носилката на светата майка, прикрепена върху гърба на опитомен творец-вестител — пътешествие на юг на разстояние двадесет кречетала.“

Той се плашеше от мисълта да язди тези гигантски червеи, като се питаше. — „Или може би Алая все още не е родена?“

„Аз бях на рация¤“ — припомни си Пол. — „Извършихме този набег, за да извлечем водата на нашите покойници в Аракийн. И аз намерих в пепелта на погребалната клада останките на моя баща. Поставих черепа на баща си в светилище, в една скална могила на свободните, с изглед към прохода Харг.“

Или това още не се е случило?

„Моите рани са истински“ — рече си Пол. — „Белезите ми са истински. Светилището с черепа на баща ми е истинско.“

Все още като насън Пол си припомни, че Хара, жената на Джеймс, бе нахълтала веднъж при него, за да му каже, че в коридора на заслона е станал бой. Това се бе случило в стария заслон, преди жените и децата да бъдат изпратени далече на юг. Хара се бе изправила на входа към вътрешната стая — черните криле на косата й бяха привързани отзад с верижка, на която бяха нанизани водни жетони. Бе дръпнала завесите на стаята и му бе казала, че току-що Чани е убила някого.

„Това наистина се случи“ — рече си мислено Пол. — „Това бе действителност, а не рожба на разместванията във времето.“

Пол си припомни, че се бе втурнал навън и че бе намерил Чани, застанала под жълтите глобуси в коридора, облечена в блестяща, увита около тялото й дреха, с отметната назад качулка, а по лицето й на елф се четеше напрежение. Тя тъкмо прибираше в канията си кристалния нож. По коридора бързешком се отдалечаваше групичка хора, понесла някакъв товар.

И Пол си спомни, че си каза: „Винаги усещаш кога носят труп!“

Водните жетони на Чани, които тя носеше открито в заслона, нанизани на връвчица около шията, звъннаха, когато се обърна към него.

— Какво има, Чани? — попита той.

— Изпратих на онзи свят едного, който искаше да те предизвика на двубой, Усул.

— И ти ли го уби?

— Да. Но май трябваше да го оставя на Хара.

И Пол си припомни как при тези думи по лицата на заобиколилите ги хора бе преминало одобрение. Дори Хара се беше засмяла.

— Но той е дошъл да предизвика мен.

— Но нали ти самият ме обучаваше в чудноватото бойно изкуство, Усул.

— Разбира се! Но ти не биваше…

— Аз съм родена в пустинята, Усул. И умея да си служа с кристален нож.

Той сподави гнева си и се опита да говори разумно:

— Всичко това може да е истина, Чани, но…

— Аз не съм вече дете, което на светлината на суспенсорното фенерче лови скорпиони в заслона, Усул. Аз не си правя шегички.

Пол се втренчи в нея, изненадан от странната свирепост, прикрита зад нехайното й поведение.

— Той бе недостоен, Усул — продължи Чани. — Не бих нарушила твоето съзерцание заради такива като него.

Тя се приближи, като го гледаше с крайчето на очите си и сниши дотолкова глас, та да може да я чува само той:

— И освен това, любими, когато се разнесе мълвата, че мъжете, които те предизвикват на двубой, могат да се озоват срещу мен и да умрат от позорна смърт от ръката на жената на Муад’Диб, броят на желаещите да те предизвикват ще намалее.

„Да“ — рече си Пол, — „това със сигурност се случи. Това бе минало-истина.“ И броят на желаещите да опитат новия меч на Муад’Диб катастрофално спадна.

Някъде в света-извън-съня нещо леко се раздвижи — чу се крясък на нощна птица.

„Сънувам“ — успокояваше се Пол. — „Това е от ястието с подправката.“

И все пак в душата му се прокрадваше чувството, че е изоставен. Запита се дали е възможно неговият дух-ру¤ да се е промъкнал някак си в света, където според свободните той трябваше да се радва на истинското си съществуване, в света на алам ал мигал, света на образите, онова метафизическо царство без каквито и да било физически ограничения. И той изпита страх при мисълта за подобен свят, защото премахването на всички ограничения означава премахването на всички опорни точки. Той не можеше да се ориентира сред царството на един мит, нито пък да каже: „Аз съм аз, защото съм тук.“

Веднъж майка му бе казала: „Хората, поне някои от тях, се различават по това как мислят за теб.“

„Трябва да се събудя от този сън“ — рече си Пол. — „Защото това се бе случило“ — тези думи бяха изречени от майка му, лейди Джесика, която сега бе светата майка на свободните, тези думи бяха преминали през действителността.

Пол знаеше, че Джесика се боеше от религиозните взаимоотношения между него и свободните. Не й допадаше това, че хората както от заслоните, така и от грейбъна говореха за Пол като за някакво божество. И тя тръгваше да разпитва сред племената или разпращаше своите сайядини на разузнаване, като събираше отговорите им и умуваше над тях.

Беше му цитирала някаква бин-джезъритска поговорка: „Когато религията и политиката се возят в една и съща колесница, конниците смятат, че нищо не може да им се изпречи на пътя. Те започват да препускат стремглаво — все по-бързо и по-бързо, и по-бързо. От главата им изхвръква всякаква мисъл за препятствия и забравят, че когато човек препуска слепешком, той съзира пропастта едва когато е вече твърде късно.“

Пол си припомни, че седеше в покоите на майка си, във вътрешната стая, притулена от тъмни завеси, чиято лицева страна бе изпъстрена с гоблени от митологията на свободните. Седеше и я слушаше, отбелязвайки как тя непрекъснато го следи с поглед, дори когато очите й бяха сведени надолу. По овалното й лице и в ъгълчетата на устните се бяха врязали нови бръчици, но косата й все още имаше цвета на излъскан до блясък бронз. Раздалечените зелени очи обаче бяха изчезнали в синьото на наситения с мелиндж организъм.

— Свободните имат проста и удобна религия — рече той.

— Нищо свързано с религията не е просто — предупреди го тя.

Но като виждаше мрачното бъдеще, което продължаваше да ги заплашва, Пол почувствува, че го обзема гняв. Едва успя да каже само:

— Религията обединява нашите сили. Тя е нашето тайнство.

— Очевидно е, че тази атмосфера, това безразсъдство се създава от теб — обвини го тя. — Ти непрекъснато им втълпяваш идеите си.

— Самата ти си ме учила така — рече Пол.

Но тъкмо този ден Джесика преливаше от твърдения и доводи. Това бе денят на церемонията по кръщавката на малкия Лито. Пол бе подразбрал някои от причините за желанието й да се препира. Тя така и не успя да приеме връзката му с Чани — „прибързания брак на младостта“. Но Чани бе родила син на атреидите и се оказа, че Джесика не е в състояние да отхвърли детето и майката.

Най-сетне втренченият му поглед я пораздвижи и тя каза:

— Ти ме смяташ за майка чудовище.

— Нищо подобно.

— Виждам как ме гледаш, когато съм със сестра ти. Но ти не разбираш какво се случи с нея.

— Известно ми е защо Алая е по-различна — рече той. — Тя не беше още родена, беше още частица от теб, когато ти превърна Водата на живота. Тя…

— Нищо не ти е известно!

И Пол, оказал се внезапно неспособен да изрази онова, което знаеше от бъдещето, успя да каже единствено:

— Не те смятам за майка чудовище.

Тя забеляза страданието му и каза:

— Има нещо важно, синко.

— Да?

— Аз наистина обичам тази твоя Чани. Приемам я.

Пол си каза, че това бе нещо истинско. Това не беше несъвършеното видение, което се променяше от изкривяванията, причинени от раждането на самото време.

Тази увереност му даде нова опорна точка. Откъслечни епизоди от сигурна действителност започнаха да се потапят в унеса му и да проникват в съзнанието му. Изведнъж осъзна, че се намира в някакъв хайрег¤, лагер в пустинята. Чани бе опънала влагосъхраняващата им палатка върху най-ситния пясък, за да им е меко. Това би могло да означава само едно нещо — Чани бе някъде наблизо — Чани, неговата душа, Чани, неговата сихайя, чиста като извора на пустинята, Чани, завърнала се от далечния юг.

Ето сега той си припомни как тя му пееше някаква пустинна песен, преди да заспи.

И му беше изпяла и песента на пътника, която влюбените си пееха в пустинята — нейният ритъм бе като прегръдката на дюните, в които затъваха нозете:

Той бе дочул, че в друга палатка някой подрънква на балисет. И тогава си спомни за Гърни Халик. Подсети го познатият инструмент и той се замисли за Гърни, чието лице бе зърнал сред шайка от контрабандисти — Гърни обаче не го бе забелязал, а и не би трябвало да го забележи или да узнае за него, за да не би това да насочи непредпазливо харконите към сина на дук Лито, когото бяха убили.

Но стилът на свирача в нощта, характерният танц на пръстите по струните на балисета подсказаха отново на Пол, че това е истински музикант. Свиреше Чат, Бързият скок, капитанът на федейкините¤, предводителят на отряда, който охраняваше Муад’Диб.

„Намираме се в пустинята“ — припомни си Пол. — „Намираме се в централното плато, извън обсега на харконските патрули. Аз съм тук, защото трябва да обходя пустинята, да примамя творец-вестител и да се покатеря отгоре му с помощта на собствената си ловкост, за да стана истински свободен.“

И сега той усети пистолета маула в пояса си, както и кристалния нож. Почувствува тишината, която го обгръщаше.

Това бе онази особена тишина, която предхождаше утрото, когато нощните птици изчезваха, а дневните същества все още не бяха известили на своя враг, слънцето, че са вече будни.

— Ще трябва да препускаш из пустинята на дневна светлина, за да види и разбере Шай-хулуд, че не изпитваш никакъв страх — беше казал Стилгар. — Ето защо ще обърнем обратно времето си и тази нощ ще легнем да спим.

Пол тихичко приседна в постелята, като усещаше недобре прилепналия по тялото си влагосъхраняващ костюм, както и мрака в палатката. Движеше се съвсем тихо, но въпреки това Чани го чу.

Тя се обади като сянка от сумрака на палатката:

— Още не се е разсъмнало добре, любими.

— Сихайя — рече той, а в гласа му се прокрадна смях.

— Наричаш ме свой извор сред пустинята — каза тя, — но днес аз ще бъда твоят остен. Аз съм онази сайядина, която ще трябва да следи дали се съблюдават правилата на обреда.

Той се зае да пристяга катарамите на влагосъхраняващия си костюм.

— Веднъж ти ми цитира един пасаж от „Китаб-ал-ибар“ — рече той. — Ето какво ми каза: „Жената е твоето поле; върви тогава на полето си и го обработвай.“

— Аз съм майката на първородния ти син — съгласи се тя.

Той я видя в дрезгавината — повтаряше неговите движения и стягаше влагосъхраняващия си костюм за излизане в откритата пустиня.

— Трябва да си починеш колкото се може по-добре — рече тя.

Той долови обичта й към него и заговори, като я кореше нежно:

— Сайядината по Надзора не бива да предпазва или предупреждава кандидата.

Чани прекоси палатката, застана до него и докосна с длан страната му.

— Днес аз съм едновременно сайядина по Надзора и съпруга.

— Трябваше да натовариш с това задължение друга сайядина — рече й Пол.

— Очакването е винаги неприятно — каза тя. — Предпочитам да съм до теб.

Преди да дръпне покривалото над лицето си, той целуна дланта й, после се обърна и открехна херметическия отвор на палатката. Въздухът, който нахлу при тях, съдържаше хладна оскъдна влага, която щеше да донесе капчици роса на разсъмване. С него влезе и миризмата на предходна каша, кашата, която бяха открили в североизточна посока и която им подсказа, че тук наоколо трябва да има творец-вестител.

Пол се промъкна през херметическия отвор, стъпи на пясъка и се протегна, за да отърси съня от мускулите си. Бледа сребристозелена светлина обагри хоризонта на изток. В здрача палатките на хората от отряда приличаха на лъжливи дюни. Той забеляза раздвижване наляво — стражата — и разбра, че са го видели.

Те познаваха опасността, която го очакваше днес. Всеки свободен се бе сблъсквал с нея. Бяха му разрешили тези последни няколко мига уединение сега, за да може да се съсредоточи.

„Това трябва да стане днес“ — помисли си Пол.

Припомни си за мощта, която придоби въпреки погрома, за старите хора, които изпращаха при него синовете си, за да ги обучава в чудноватото бойно изкуство, старите хора, които сега го изслушваха на съветите и изпълняваха плановете му, за мъжете, които се завръщаха, за да му отправят най-драгоценна похвала за свободните: „Твоят план успя, Муад’Диб!“

При все това дори най-посредствените и най-незначителните воини на свободните можеха да вършат нещо, което той никога не бе вършил. И Пол разбираше, че предводителството му страда от този факт, че навсякъде знаеха за това различие между него и останалите свободни.

Той не бе яздил пясъчен червей.

О, той се беше качвал на гърба му заедно с другите по време на тренировъчни походи и набези, но все още не бе направил своето собствено пътуване. А докато го стореше, този свят щеше да бъде ограничен от умението на другите. Никой истински свободен не би допуснал такова нещо. Докато не извършеше сам това, дори необятната южна зона — районът, който се намираше на около двадесет кречетала отвъд платото — щеше да бъде недостъпна за него, освен ако не заповядаше да му донесат носилка и да язди като света майка или като болен или ранен.

Възвърна си паметта за борбата, която бе водил през нощта с вътрешното си зрение. И тук съзря странна зависимост — надмогнеше ли червея, властта му щеше да се заздрави, а надмогнеше ли вътрешното си око — това криеше своя собствена мяра за власт. Но зад тези две възможности се простираше неясният свят на Великия смут, където цялата вселена изглеждаше объркана.

Преследваха го различията при възприемането му на вселената — точността мереше сили с неточността. Той видя всичко това ir sito7.

И все пак, когато настоящето се зароди, когато се сблъска с трудностите на действителността, то поведе свой собствен самостоятелен живот и се движеше успоредно със своите собствени неуловими различия. Ужасното предназначение оставаше. Родовото съзнание оставаше. А над всичко това се задаваха легионите, кръвожадни и свирепи.

Чани излезе и отиде при него. Тя притискаше лакти до тялото си и го гледаше с крайчеца на окото си — по същия начин го гледаше и когато се мъчеше да отгатне настроението му.

— Разкажи ми отново за водите на своята родна планета, Усул — помоли тя.

Пол разбра, че се опитва да го разсее, да освободи разума му от напрежението преди смъртоносното изпитание. Разсъмваше и той забеляза, че някои от неговите федейкини вече прибират палатките.

— Предпочитам ти да ми разкажеш за заслона и за нашия син — отвърна той. — Нашият Лито все още ли е слабостта на майка ми?

— Както и на Алая — отвърна Чани. — И колко бързо расте! Ще стане голям мъж.

— Как е на юг? — попита той.

— Когато обяздиш твореца-вестител, сам ще видиш.

— Но аз бих искал първо да го видя с твоите очи.

— Разтърсващо самотно е — каза тя.

Той докосна с пръсти низонито¤ на челото й там, където то се подаваше изпод качулката на врагосъхраняващия костюм.

— Защо не ти се разказва за заслона?

— Вече ти разказах за него. Без мъжете заслонът е много самотно място. Той е място за труд. Работим в работилниците и в разсадниците. Трябва да се правят оръжия, да се поставят стълбове, за да предвиждаме времето, както и да събираме мелиндж за подкупи. Трябва да се засаждат дюните, за да растат и да се задържат на едно място. Трябва да произвеждаме тъкани и килими и да зареждаме енергийни капсули. Трябва да обучаваме децата, за да не се загуби никога силата на племето.

— Значи ли това, че в заслона няма нищо приятно? — попита той.

— Приятни са децата. Спазваме обичаите. Имаме достатъчно храна. Понякога някоя от нас може да дойде на север, за да се събере с мъжа си. Животът трябва да продължава.

— Сестра ми, Алая… хората приемат ли я вече?

Чани се обърна към него. Очите й го пронизаха на светлината на настъпващия ден.

— Това е въпрос, който ще трябва да обсъдим друг път, любими.

— Нека го обсъдим сега.

— Трябва да запазиш силите си за изпитанието — рече тя.

Пол долови колебанието в гласа й и разбра, че е засегнал чувствителна струна.

— Непознатото носи своите собствени тревоги — рече той.

След малко тя кимна и каза:

— Все още… съществуват недоразумения, породени от необикновеността на Алая. Жените се боят, защото все пак тя е дете, кажи-речи още бебе, а вече говори… за неща, които са известни само на възрастните. Те не проумяват… промяната, настъпила в утробата, след която Алая е станала… различна.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той. И си помисли: „Имах видения, в които над Алая бе надвиснала беда.“

Чани погледна към заревото на изгрева.

— Някои от жените се съюзиха, за да се оплачат на светата майка. Поискаха от нея да прогони демона, вселил се в дъщеря й. Те цитираха свещените книги: „Не допускайте сред нас да живее вещица!“

— А какво им отговори майка ми?

— Каза им какво гласи законът и ги отпрати засрамени. Ето какво им каза: „Ако Алая подбужда бедата, то грешката тогава е на предводителите, че не са успели да предвидят и предотвратят тази беда.“ И се помъчи да им обясни как промяната бе подействувала на Алая в утробата. Жените обаче се ядосаха, защото ги бяха засрамили. Тръгнаха си, роптаейки.

„Заради Алая ще стане някаква беда“ — помисли си Пол.

Вятърът, понесъл прозрачни песъчинки, погали лицето му там, където не бе закрито, и той усети благоуханието на предходна каша.

— Ел-Сайял¤, пясъчният дъжд, който довежда утрото — промълви Пол.

Пол обходи с поглед сивите пясъци на пустинния пейзаж, този безмилостен пейзаж и пясъците, потънали в собствените си очертания. Яростна светкавица разсече един тъмен ъгъл на юг — знак, че там някъде бурята струпва статичното си напрежение. Дълго след това се разнесе тътенът на гръмотевицата.

— Гласът, който разхубавява земята — обади се Чани.

Повечето от федейкините вече заизлизаха от палатките си. Караулите се завръщаха от постовете край бивака. Работата наоколо вървеше гладко, по установения от древни времена ред, който не се нуждаеше от заповеди.

„Давай колкото се може по-малко заповеди“ — беше казал баща му веднъж… много отдавна. — „Дадеш ли веднъж заповед на някои свой подчинен, после винаги ще трябва да го правиш.“

Свободните знаеха по инстинкт това правило. Вододелецът на отряда поде сутрешната песен, но сега прибави към нея и обредния зов за посвещението на нов пясъчен ездач¤.

— Светът е пепелище — пееше мъжът и ридаещият му глас се носеше над дюните. — Кой може да прогони ангела на смъртта? Онова, що Шай-хулуд е повелил — то трябва да стане.

Пол се заслуша и разпозна, че това бяха думите, с които започваше и предсмъртната песен на неговите федейкини — думите, които тези безстрашни воини изричаха, когато се хвърляха в битката.

„Дали днес тук няма да се издигне скално светилище, което да отбележи угасването на още една душа?“ — запита се Пол. — „Дали за в бъдеще свободните няма да спират тук, за да прибави всеки от тях по още един камък на могилата и да спомене Муад’Диб, загинал на това място?“

Знаеше, че това бе една от възможностите днес, вероятност по пътеките на бъдещето, които излизаха от този отрязък от време и пространство. Неясното видение го измъчваше. Колкото повече се съпротивляваше на ужасното си предназначение и се бореше срещу похода на легионите, толкова по-объркани ставаха епизодите, които виждаше в бъдещето. Цялото му бъдеще се превръщаше в някаква река, която се спускаше с грохот към бездната — към зловещия отрязък от време, отвъд който всичко чезнеше в мъгла и облаци.

— Стилгар се задава — рече Чани. — Трябва да застана по-далеч от теб, любими. Сега ще трябва да се превърна в сайядина по Надзора и да следя за съблюдаването на обреда, за да бъде отразен правдиво в Летописите. — Вдигна очи към него и сдържаността й отстъпи за миг, но тя веднага си възвърна самообладанието. — Когато всичко свърши, ще ти приготвя закуската със собствените си ръце — рече тя. И се обърна настрани.

Стилгар крачеше към него по ситния пясък и вдигаше малки облачета прах. Почернените му хлътнали очи упорито не сваляха неукротимия си поглед от Пол. Черната брада, която се подаваше над маската на влагосъхраняващия костюм, и очертанията на острите скули биха могли, въпреки движението си, да са изсечени от тукашните скали.

Стилгар носеше знамето на Пол — зелено-черното знаме с поставена във флагщока функционална тръбичка, което на тази планета се бе превърнало вече в легенда. Изпълнен донякъде с гордост от това, Пол си помисли: Не мога да направя и най-обикновеното нещо, без то да се превърне в легенда. Ще отбележат в Летописите как съм се разделил с Чани, как съм поздравил Стилгар — всяко движение, което ще направя днес. И да живея, и да умра — от всичко ще направят легенда. Не, не бива да умирам. Тогава всичко ще остане легенда и нищо няма да може да възпре легионите.

Стилгар заби флагщока в пясъка до Пол и отпусна ръце. Изцяло сините очи останаха все така вторачени и напрегнати. А Пол си помисли как и собствените му очи придобиват същата окраска от подправката.

— Отказват ни правото на свещеното поклонение! — изрече Стилгар с обредна тържественост. Пол отговори както го бе научила Чани:

— Кой може да откаже на един свободен правото да върви или язди накъдето пожелае?

— Аз съм наиб¤ — отговори Стилгар — и никога няма да ме пленят жив. Аз съм единият крак на смъртоносния триножник, които ще унищожи нашите врагове.

Обгърна ги мълчание.

Пол погледна към останалите свободни, разпръснали се по пясъка зад Стилгар, и забеляза как стоят неподвижно в тази минута за лична молитва. И си помисли, че тези свободни бяха народ, смисълът на чийто живот бе да убиват, цял един народ, който бе преживял всеки свой ден с ярост и болка, без нито веднъж да се замислят с какво биха могли да ги заменят — с изключение на мечтата, която им бе вдъхнал преди смъртта си Лайът-Кайнс.

— Къде е онзи бог, който ни преведе през пустошта и бездните? — попита Стилгар.

— Той е винаги с нас — отвърнаха хорово свободните.

Стилгар изправи рамене, пристъпи по-близо до Пол и сниши глас:

— А сега запомни какво ще ти кажа. Направи го просто и точно — без никакви ефектни номера. Ние, свободните, обяздваме твореца-вестител на дванадесетгодишна възраст. Ти си прехвърлил с шест години тази възраст, а и не си свикнал още от рождение с нашия живот. Няма нужда да смайваш никого с храбростта си. Ние знаем, че си храбър. Трябва само да повикаш твореца-вестител и да го обяздиш.

— Ще запомня! — рече Пол.

— Постарай се да го направиш както съм те учил. Няма да ти позволя да ме посрамиш.

Стилгар извади изпод робата си пластмасов прът, дълъг около метър. В единия край той бе заострен, а към другия бе завързано с пружина кречетало.

— Сам измайсторих това кречетало. Не е лошо. Вземи го.

Щом пое пръта, Пол усети затоплената гладка повърхност на пластмасата.

— Куките ти са у Шишакли — продължи Стилгар. — Ще ти ги даде, когато се изкачиш ей на онази дюна. — Той посочи надясно. — Извикай голям вестител, Усул. Покажи ни как стават тези неща!

Пол отбеляза тона на Стилгар — едновременно тържествен и приятелски загрижен.

В този миг сякаш с един скок слънцето се появи на хоризонта. Небето стана сребристосиво-синьо, което бе знак, че дори за Аракис денят щеше да бъде изключително горещ и сух.

— Настана времето на палещия ден — рече Стилгар и гласът му бе вече напълно тържествен. — Тръгвай, Усул, яхни вестителя и обходи пясъците като истински предводител.

Пол отдаде чест на зелено-черното знаме — той забеляза как бе увиснало знамето сега, след като утринният ветрец бе утихнал. Обърна се към дюната, посочена от Стилгар — мръсножълтеникавокафяв склон с ченгелообразно било. Повечето от воините от отряда вече се придвижваха в противоположна посока, като изкачваха другата дюна, която им бе дала завет за бивака.

На пътеката остана само един облечен в роба мъж: Шишакли, командир на взвод федейкини — в пролуката между качулката на влагосъхраняващия костюм и покривалото за лице се виждаха само дръпнатите му полегати очи.

Щом Пол се приближи, Шишакли му подаде две тънки колкото камшик пръчки. Бяха дълги по около метър и половина — в единия им край проблясваха куки от пластостомана, а в другия куките бяха по-груби, за да могат да се улавят по-здраво.

Пол взе и двете в лявата си ръка, така както го изискваше обичаят.

— Това са собствените ми куки — рече Шишакли с дрезгав глас. — Винаги са успявали.

Пол кимна, като запази необходимото мълчание, мина покрай мъжа и тръгна по склона на дюната. Стигна до билото и обърна поглед назад — видя воините от отряда с развети роби, накацали като орляк насекоми. Сега стоеше сам на пясъчния хребет и пред него бе единствено хоризонтът — замрял и безжизнен. Избраната от Стилгар дюна беше удобна — бе по-висока от другите и осигуряваше по-обширно зрително поле.

Пол се наведе и заби кречеталото дълбоко в наветрената страна на дюната, където пясъкът бе сбит и щеше да осигури най-добър резонанс за звука. После, докато преповтаряше уроците и най-съществените изисквания на изпитанието, което му предстоеше. Пол усети, че се колебае. Освободеше ли езичето, кречеталото щеше да започне да изпраща своите призиви. И тогава някой исполински червей — творец-вестител, щеше да ги чуе през пясъците и да дойде при него. Пол знаеше, че с помощта на тънките като камшик пръчки с куките щеше да успее да се покатери върху високия лъкатушещ гръб на червея. Защото, докато предният ръб на някой от пръстенните сегменти на червея се държи отворен с помощта на кука и открива достъп на стържещия пясък към по-чувствителните вътрешни тъкани, вестителят нямаше да се оттегли под повърхността на пустинята. Гигантското му тяло щеше да пълзи отгоре по пясъка, за да отдалечи колкото може повече отворения сегмент от повърхността на пустинята.

„Аз съм пясъчен ездач“ — рече си Пол.

Той погледна към куките в лявата си ръка и си помисли, че ще трябва само да премести тези куки по извивката на изполинската страна на туловището, за да накара вестителя да се придвижи напред или да завие, направлявайки го както си пожелае. Бе виждал как става това. При един краткотраен учебен поход му бяха помогнали да се изкатери върху червей. Плененият творец-вестител би могъл да се язди, докато не легне изтощен и неподвижен върху пясъка, и тогава трябва да се повика нов.

Пол знаеше, че ако преодолее това изпитание, щеше да получи правото да отиде далеч на юг, на разстояние двадесет кречетала, за да си почине и се възстанови — на юг, където сред новите оазиси и заслони бяха скрити от погрома жените и семействата.

Той вдигна глава и погледна на юг, припомни си, че при това изпитание не се знаеше колко голям ще е призоваваният от пустошта див червей и че онзи, който го призоваваше, участвуваше за пръв път в такова изпитание.

„Трябва да прецениш внимателно големината на приближаващия се вестител — му бе обяснил Стилгар. — Трябва да застанеш достатъчно близо, за да се изкачиш на гърба му, докато минава, но не и толкова близо, че да те погълне.“

Взел внезапно решение, Пол освободи езичето на кречеталото. То започна да се върти и призивът му прокънтя през пясъците — едно отмерено „трак… трак… трак…“

Той се изправи — заоглежда хоризонта, припомняйки си думите на Стилгар: „Огледай внимателно дирята на приближаването. Запомни, че червеят рядко идва при кречетало, без да направи ясна диря. Едновременно се ослушвай непрекъснато. Често човек може да го чуе, преди да го види.“

И предупредителните думи на Чани, прошепнати през нощта, когато страхът й за него бе надвил, сега изпълниха съзнанието му: „Заемеш ли позиция край пътеката на вестителя, трябва да останеш напълно неподвижен. Трябва да се превърнеш в ивица пясък. Да се скриеш под наметката си и да се преобразиш на мъничка дюна.“

Той бавно огледа хоризонта, като се ослушваше и диреше признаци, така както го бяха учили.

Далечното свистене, наподобяващо шепота на пясъците, се разнесе от югоизток. На фона на утринната светлина той съзря в далечината очертанието на дирята на червея и осъзна, че никога дотогава не бе нито виждал, нито чувал за червей с такива огромни размери. Изглежда бе дълъг около два километра, а пясъчната вълна от вирнатата му глава бе голяма колкото приближаваща се планина.

„Такова нещо не съм виждал ни насън, ни наяве“ — предупреди сам себе си Пол. Той побърза да пресече дирята на червея, за да заеме позиция, завладян изцяло от връхлитащите потребности на този миг.

Неканена мисъл споходи Джесика: „Пол сигурно всеки миг вече очаква да бъде подложен на изпитанието за пясъчен ездач. Те се опитват да скрият това от мен, но то е толкова явно.“

А и Чани замина по някаква тайнствена работа.

Джесика седеше в стаята си за отмора, възползувайки се от минута спокойствие между нощните курсове. Стаята беше приятна, но не просторна като онази, която бе имала на разположение в Сийч Табър, преди да избягат от погрома. Все пак подът в тази стая бе застлан с черги, имаше меки възглавници, ниска масичка за кафе, пъстроцветни завеси по стените и мека светлина от жълти суспенсорни глобуси. Въздухът в стаята бе просмукан от ясно доловимата, типична за заслона парлива миризма на козина, която Джесика вече започваше да свързва с мириса на безопасността.

И въпреки това тя много добре знаеше, че никога не ще успее да преодолее чувството, че се намира в чужда стая. То идваше от студенината, която чергите и завесите се опитваха да прикрият.

В стаята за отмора нахлу неясен шум от звънтене, думкане и плясъци. Джесика позна, че това е празненство по случай раждането на дете, сигурно бе родила Субая. Очакваха бебето през тези дни. Джесика знаеше, че много скоро щеше да види детето — синеоко бебче, донесено при светата майка за благословия. Знаеше и това, че дъщеря й Алая ще присъствува на празненството и ще й докладва.

Все още не бе станало време за нощната церемония на раздялата. Не биха започнали празненството, ако нямаше още достатъчно време до траурната церемония по случай набезите за роби до Поритрин, Бела Тегюз, Росак и Харменотеп.

Джесика въздъхна. Съзнаваше, че се старае да не мисли за сина си и за опасностите, с които щеше да се сблъска — вълчите ями и техните отровни шипове, нападенията на харконите (макар те да се бяха поразредили, откакто свободните започнаха да събират своите данъци от орнитоптери и нападатели с новите оръжия, които им даде Пол), както и естествените опасности от пустинята — червеите и жаждата и пясъчните вихри.

Хрумна й да поръча да й донесат кафе и заедно с тази идея в съзнанието й нахлу онази постоянна мисъл за парадокса в начина на живот при свободните: колко добре живееха те в тези пещерни заслони в сравнение с пионите¤ на грейбъна и същевременно колко по-малко мъки понасяха при всяка хажра¤ през пустинята в сравнение с онова, което търпяха робите на харконите.

През завесите се подаде тъмнокожа ръка, постави на масичката една чаша и се отдръпна. Разнесе се благоуханието на мелиндж-кафе.

„Почерпка от празненството по случай раждането на детето“ — помисли си Джесика.

Тя взе кафето и го изсърба, като се усмихваше сама на себе си. „В кое друго общество на нашата вселена“ — питаше се тя — „човек с моето обществено положение може да приеме предложена му неизвестно от кого напитка и без страх да я изпие на едри глътки? Сега, разбира се, аз бих могла да превърна всяка отрова, преди тя да успее да ми стори зло, но онзи, който ми донесе чашата, не знае това.“

Тя изпи до капчица горещото и вкусно съдържание на чашата и почувствува енергията и настроението, което й даде.

И се запита кое друго общество би се отнесло с такава почит към уединението и спокойствието й, че дарителят да я обезпокои само дотолкова, та да й остави своя дар, без той самият да й се натрапва. Този дар го бяха изпратили уважението и обичта — примесени с мъничко страх.

Още една особеност на случилото се натрапи в съзнанието й: беше си помислила за кафе и то се бе появило. Тя разбираше, че тук няма и следа от телепатия. Това се дължеше на тау¤, единството на общността от заслона, възнаграждението на неуловимата отрова на подправката, която присъствуваше неотменно в храната им. По-голямата част от народа не можеше и да се надява да получи просветлението, което бе й донесло зърното на подправката — те не бяха нито обучавани, нито подготвени за такова нещо. Умовете им отхвърляха онова, което не можеха да проумеят и обхванат. Но въпреки това те чувствуваха и реагираха понякога като цялостен организъм.

И изобщо не им минаваше мисълта за случайно съвпадение.

„Дали Пол е издържал вече изпитанието в пустинята?“ — запита се Джесика. — Той е способен, но нелепата случайност може да провали и най-способния.

Очакването.

„Виновно е отчаянието“ — помисли си тя. — „Човек може да чака толкова дълго. Само че тогава го надвива отчаянието от очакването.“

А през живота си бяха изпитали най-различии видове очакване.

„Тук сме повече от две години“ — рече си тя и поне още два пъти по толкова трябва да минат, преди да можем дори да мислим, че ще се опитаме да изтръгнем Аракис от ръцете на харконския управник Рабан Звяра.

— Света майко?

Гласът зад завесите принадлежеше на Хара, другата жена в домакинството на Пол.

— Да, Хара.

Завесите се разделиха и Хара се промъкна като сянка през тях. Носеше домашни сандали и червено-жълта, увита около тялото дреха, която откриваше ръцете й почти до раменете. Черната й коса бе разделена по средата и отметната назад като криле на насекомо, сресана гладко и прибрана плътно по главата. Открояващите се хищни черти бяха изопнати и строго навъсени.

Зад Хара влезе Алая, момиченце на около две годинки.

Джесика видя дъщеря си и както често й се случваше, бе завладяна от приликата й с Пол, когато той бе на същата възраст — същите сериозни широко отворени питащи очи, същата черна коса и същите строго очертани устни. Но имаше и някои малки различия и именно заради тях повечето от възрастните намираха поведението на Алая за обезпокояващо. Държането на детето, което едва бе проходило, бе толкова сдържано и разумно, че далеч изпреварваше годините му. Възрастните оставаха потресени, когато виждаха момиченцето да се смее на някоя тънка игра на думи между представители на двата пола, или пък се улавяха, че се заслушват в нейния полунеразбираем детски говор, все още неясен поради неоформеното меко небце, и откриваха в думите й лукави намеци, можещи да се основават единствено на преживявания, каквито едно двегодишно дете никога не би могло да има.

С ядна въздишка Хара потъна в една мека възглавница и погледна намръщено детето.

— Алая! — Джесика махна с ръка на дъщеря си.

Момиченцето пристъпи към една възглавница до майка си, седна върху нея и се вкопчи в ръката на Джесика. Съприкосновението на плътта им даде отново онази духовна близост, която съществуваше още отпреди раждането на Алая. Не ставаше въпрос за негласно споделяне на мисли — макар че понякога и това се случваше, ако се докоснеха, докато Джесика превръщаше отровата на подправката за някоя церемония. Това бе нещо по-силно, непосредствена мисъл за друга жива искрица, остро и мъчително нервно-симпатично усещане, което в емоционално отношение ги превръщаше в едно цяло.

С официален тон, който подобаваше за разговор с член на домакинството на сина й, Джесика рече:

— Как си, Хара? Как те заварва настъпващата нощ?

Със същата обичайна тържественост Хара й отвърна:

— Добре. Дано и теб също.

Думите й бяха почти беззвучни. Тя отново въздъхна.

Джесика долови у Алая някаква веселост.

— Тази ганима¤ на моя брат ми е сърдита — изрече Алая с полунеразбираемия си детски говор.

Джесика отбеляза думата, с която Алая нарече Хара — ганима. На езика на свободните тази дума означаваше: „нещо придобито в битка“, а с допълнително прибавения оттенък се разбираше, че това нещо вече не се използува по първоначалното му предназначение. Наконечник на копие, което сега се използува като украшение, да изпъва надолу завесите.

Хара изгледа намръщено детето.

— Не прави опити да ме оскърбяваш, дете. Аз си знам мястото.

— Какво си направила този път, Алая? — попита Джесика.

Вместо нея й отговори Хара:

— Не само че днес отказа да си играе с другите деца, но и се напъха там, където…

— Скрих се зад завесите и наблюдавах как се роди детето на Субая — рече Алая. — Момченце е. Плачеше, че се късаше. Какви дробове има само! Когато си поплака достатъчно…

— Тя излезе и го докосна — каза Хара — и бебето спря да плаче… А всеки знае, че ако се ражда в заслон, бебето на свободните трябва при раждането си да се наплаче веднъж завинаги, защото никога не бива да заплаква пак, за да не би да ни издаде по време на хажра.

— Но то плака достатъчно — рече Алая. — Исках просто да почувствувам неговата искрица, живота му. Само толкова. А когато и бебето ме почувствува, то не пожела да плаче повече.

— От това хората започнаха още повече да говорят — каза Хара.

— Здраво ли е момченцето на Субая? — попита Джесика. Тя забеляза, че нещо силно тревожи Хара, и се зачуди какво ли може да е то.

— Здраво, колкото всеки би искал да бъде — отвърна Хара. — Те разбират, че Алая не му е сторила никакво зло. Много-много не се разтревожиха, че го е пипнала. Момченцето веднага се успокои и му беше много хубаво. Става въпрос… — Хара сви рамене.

— Става въпрос за това, че дъщеря ми е необикновена, нали така? — попита Джесика. — За това, че говори за неща, които не са за годините й, и за неща, които никое дете на нейната възраст не би могло да знае — неща от миналото.

— Откъде би могла да знае как е изглеждало някакво дете на Бела Тегюз? — попита Хара.

— Но наистина има прилика! — намеси се Алая. — Момченцето на Субая прилича досущ на сина на Мита, роден преди Раздялата.

— Алая! — рече Джесика. — Внимавай.

— Но, майко, та аз съм виждала всичко това и то е истина и…

Джесика забеляза признаци на безпокойство по лицето на Хара и поклати глава. „Какво съм родила?“ — запита се тя. — „Дъщеря, която от рождение знае онова, което знам и аз… и дори повече: всичко показано й по коридорите на миналото от светите майки, които живеят сега у мен.“

— Но не е само до нещата, които говори — рече Хара. — А и до упражненията: начина, по който седи с поглед втренчен в някаква скала, като помръдва един-единствен мускул близо до носа си или пък мускул отгоре на пръста си, или…

— Това са упражнения от бин-джезъритското обучение — прекъсна я Джесика. — На теб ти е известно това, Хара. Би ли отрекла, че това й е предадено по наследство?

— Света майко, ти знаеш, че тези неща за мен нямат значение — каза Хара. — Аз говоря за хората и затова, че роптаят. Долавям опасност в техния ропот. Твърдят, че дъщеря ти е демон, че другите деца отказват да си играят с нея, че тя е…

— Тя толкова малко прилича на другите деца — прекъсна я Джесика. — Тя не е демон. Просто е…

— Разбира се, че не е!

Джесика се изненада от страстта в гласа на Хара и сведе поглед към Алая. Детето сякаш бе потънало в размисъл и от него се излъчваше някакво… изчакване. Джесика отново се обърна към Хара.

— Уважавам това, че ти си член на домакинството на моя син — рече тя. (Усети, че уловилата я за ръката Алая се размърда.) — С мен можеш да разговаряш свободно за всичко, което те тревожи.

— Няма да съм още дълго член на домакинството на твоя син — рече Хара. — Досега изчаквах за доброто на синовете си, заради специалното обучение, което получават като деца на Усул. Това, което им давам, не е малко, като се знае, че не деля постелята на сина ти.

Алая до нея отново се размърда, полусънена, топла.

— Въпреки това ти беше добра другарка на моя син — рече Джесика. И добави мислено, защото подобни мисли никога не я напускаха: „Другарка… но не и съпруга“. След това мислите на Джесика се насочиха право към сърцевината, към болката, породена от плъзналите приказки в заслона, че дружбата на нейния син с Чани се бе превърнала в нещо трайно, в женитба.

„Аз обичам Чани“ — помисли си Джесика, но отново си повтори, че може да се наложи любовта да отстъпи пред кралските потребности. За кралските женитби любовта не бе достатъчно основание.

— Мислиш ли, че не се досещам какво кроиш за сина си? — попита Хара.

— Какво искаш да кажеш? — рече Джесика.

— Твоят замисъл е да обединиш племената под властта на Муад’Диб — каза Хара.

— И какво лошо има в това?

— Виждам, че го грози опасност… и че Алая е част от тази опасност.

Алая се притисна по-плътно до майка си, отвори очи и заоглежда внимателно Хара.

— Наблюдавала съм ви, когато сте двете заедно — продължи Хара. — Виждала съм как се докосвате. А Алая е като моя собствена плът и кръв, защото тя е сестра на един човек, който ми е брат. Наглеждала съм я и съм я пазела още от времето, когато беше малко бебе, още от времето на нашата рация, когато избягахме тук. Забелязала съм у нея много неща.

Джесика кимна, усещайки как безпокойството у седналата до нея Алая започва да нараства.

— Знаеш какво искам да кажа — продължи Хара. — Това как тя още от самото начало разбираше какво й говорим. Кога е имало друго бебе, което от такава ранна възраст да познава водния режим? На кое друго бебе първите думи към дойката му са били „Обичам те, Хара!“?

Хара вторачи поглед в Алая.

— Защо мислиш, че търпя обидите й? Защото знам, че в тях няма никакво зломислие.

Алая вдигна поглед към майка си.

— Да, света майко, аз притежавам способността да разсъждавам — продължи Хара. — Можех да стана и сайядина. Каквото знам, наистина го знам.

— Хара… — Джесика сви рамене. — Не знам какво да кажа. — И тя се изненада на себе си, защото това наистина бе така.

Алая се изопна и изправи рамене. Джесика усети, че изчакването, което се излъчваше от нея, вече бе изчезнало. Сега тя излъчваше решителност, примесена с тъга.

— Ние допуснахме грешка — заговори Алая. — Хара сега ни е необходима.

— Това се случи по време на церемонията на зърното — рече Хара, когато ти, света майко, превърна Водата на живота и когато Алая, все още неродена, спеше у теб.

„Хара да ни е необходима?“ — запита се мислено Джесика.

— А кой друг би могъл да разкаже на хората и да ги накара да започнат да ме разбират? — попита Алая.

— Какво ще я помолиш да направи? — попита Джесика.

— Тя вече знае какво — отвърна Алая.

— Ще им разкажа истината — каза Хара. Изведнъж лицето й с маслинена кожа, надиплена от нерадостни бръчки, се състари и натъжи — в острите черти се съзираше някаква магическа сила. — Ще им разкажа, че Алая само се преструва, че е малко момиче, че тя никога не е била малко момиченце.

Алая поклати глава. По страните й се затъркаляха сълзи и Джесика почувствува толкова силно вълната страдание, която се надигна от дъщеря й, сякаш това бе нейно усещане.

— Знам, че съм урод — прошепна Алая. Събрала в себе си приказките на възрастните, тази дума, която се отрони от устата на детето, прозвуча като горчиво потвърждение.

— Ти не си урод! — отсече Хара. — Кой смее да казва, че си урод?

Джесика отново се възхити на непреклонната нотка на закрила в гласа на Хара. И тогава тя разбра, че Алая бе преценила правилно. Хара наистина им беше необходима. Племето щеше да разбере Хара — както думите, така и чувствата й, защото бе очевидно, че тя обича Алая така, сякаш бе нейно собствено дете.

— Кой казва това? — повтори Хара.

— Никой.

Алая си послужи с крайчето на дрехата на Джесика, за да си избърше сълзите от лицето. Тя изглади с ръка робата там, където я беше намокрила, и отново я смачка.

— Тогава не го казвай! — заповяда Хара.

— Добре, Хара.

— А сега — рече Хара — можеш да ми разкажеш кое как е било, за да мога аз да го предам на останалите. Кажи ми какво точно ти се случи?

Алая преглътна и вдигна очи към майка си.

Джесика кимна.

— Един ден се събудих — започна Алая. — Все едно че се събудих от сън, само че изобщо не можех да си спомня да съм заспивала. Намирах се в някакво топло, тъмно място. И бях уплашена.

Като слушаше полуразбираемия детски говор на дъщеря си, Джесика си спомни за деня в голямата пещера.

— И тъй като бях изплашена — продължи Алая, — аз се опитах да избягам, но нямаше накъде да бягам. И тогава видях една искрица… но „видях“ не е точната дума. Искрицата беше там, заедно с мен, и аз усетих чувствата на тази искрица… тя ме утешаваше, успокояваше ме, като по този начин ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Това беше майка ми.

Хара потри очи и се усмихна насърчително на Алая. Въпреки това обаче в очите на свободната се съзираше нетърпение и напрегнатост, като че ли и те самите искаха да чуят думите на Алая.

И Джесика си помисли: „Какво знаем всъщност за начина, по който разсъждава един такъв човек… изхождайки от своя единствен по рода си жизнен опит и възпитание, и произход?“

— И чак когато се почувствувах приласкана и успокоена — продължи Алая, — при нас се появи още една искрица… и всичко стана толкова неочаквано. Другата искрица беше старата света майка. Тя… предаваше на моята майка чужди съдби… всичко, с подробности… и аз бях там, при тях, и виждах всичко… абсолютно всичко. И когато това свърши… аз се бях сляла в едно с тях и с всички останали… само че после ми бе необходимо доста време, докато успея да открия отново себе си. Толкова много бяха другите.

— Наистина беше жестоко — обади се Джесика. — Нито едно същество не бива да идва за пръв път в съзнание по този начин. Цяло чудо е, че ти успя да понесеш всичко, което ти се случи.

— Какво друго можех да направя! — рече Алая. — Нямах представа как мога да го отхвърля или как да скрия някъде съзнанието си… или да го изключа… всичко се случи просто… всичко…

— Изобщо нямахме представа — промълви Хара. — Когато дадохме на майка ти да превърне Водата, ние и не подозирахме за твоето съществуване в утробата й.

— Не тъжи, Хара — рече Алая. — Не бива да се самосъжалявам. В края на краищата все пак имаме основание да сме доволни: Аз съм света майка. Племето има две све…

Тя млъкна, наклони глава и се заслуша. Хара се понадигна от възглавницата, приклекна и се вгледа в Алая, но после отмести поглед към лицето на Джесика.

— Не предполагаше ли? — попита Джесика.

— Шшшт! — прошепна Алая.

И тогава през завесите, които ги отделяха от коридорите на заслона, до тях достигна отмерено хорово пеене. То се усили, като вече носеше и разбираеми думи: „Я! Я! Яаун! Му зайн уала! Я! Я! Яуан! Му зайн уала!“

Пеещите отминаха и гласовете им прокънтяха навътре по коридора. Пеенето бавно замря.

Когато гласовете утихнаха достатъчно, Джесика със скръбен тон започна ритуала:

— На Бела Тегюз е било април.

— Близките ми седяха във вътрешния си двор — заговори Хара, — на въздух, къпан от влагата, която се надигаше от пръските на фонтана. Наблизо растеше портокалово дърво с кръгли тъмнооранжеви плодове. Имаше кошница с праскови и сребърни чаши с либан¤, както и всякакви вкусни неща за ядене. В градините и в стадата ни царуваше мир… мир царуваше по цялата земя.

— Животът бе изпълнен с благоденствие, докато един ден не се появиха нападателите — обади се Алая.

— Кръвта потече студена сред писъците на приятелите — рече Джесика. И почувствува как спомените от миналото на всяка памет, която живееше у нея, запрепускаха през съзнанието й.

— Ла, ла, ла — плачеха жените! — добави Хара.

— Нападателите влязоха през градинката във вътрешния двор и се втурнаха към нас с извадени ножове, от които капеше кръвта на отнетия живот на нашите мъже — каза Джесика.

Около трите, както и във всички жилища на заслона, се спусна тишина — тишина, за да си спомнят и запазят все така незасваща своята скръб.

След малко Хара промълви обредния завършек на церемонията, като придаде на думите си такава злост, с каквато Джесика никога не беше чувала да бъдат изричани:

— Никога няма да простим и никога няма да забравим!

Сред тишината за размисъл, която последва думите й, те дочуха ропота на хора и шумоленето на полите на множество роби. Джесика усети, че някой стои отвън пред завесите, които закриваха стаята й.

— Света майко?

Женски глас, който Джесика разпозна: гласът на Тартар, една от съпругите на Стилгар.

— Какво има, Тартар?

— Задава се беда, света майко.

Джесика почувствува как я присви сърцето от внезапния страх за Пол, който я прониза.

— Пол… — ахна тя.

Тартар отмести завесите и влезе в стаята. Преди те отново да се съберат, Джесика съзря в преддверието тълпа хора. Тя вдигна поглед към Тартар, — дребничка, смугла жена в черна роба на червени фигури — изцяло сините очи се вторачиха упорито в Джесика, а ноздрите на малкото носле се разшириха и откриха белезите от запушалки за нос.

— Какво има? — попита Джесика.

— Получи се известие от пустинята — отвърна Тартар. — Усул ще се срещне с творец-вестител за своето изпитание… което е днес. Младежите говорят, че той със сигурност ще успее и че до мръкване ще е станал пясъчен ездач. Младежите се събират за рация. Ще потеглят на север и там ще се срещнат с Усул. Казват, че тогава ще нададат бойния вик. Казват, че ще принудят Усул да предизвика на двубой Стилгар, за да поеме командуването на племената.

„Събирането на води, засаждането на дюните, бавното, но сигурно променяне на света им — това вече не им е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Сега, когато ние с Пол ги обучихме, малките набези, сигурните набези вече не ги задоволяват. Те усещат своята сила. Искат да се бият.“

Тартар пристъпи от крак на крак и се окашля. „Ние познаваме необходимостта от предпазливото изчакване“ — помисли си Джесика — „и в това се крие същността на нашето безсилие. Защото ние познаваме и вредата, която проточилото се твърде дълго изчакване може да ни причини. Ако изчакването се проточи дълго, ние губим своята решителност.“

— Младежите казват, че ако Усул не предизвика Стилгар на двубой, тогава сам ще трябва да се брани — продължи Тартар.

Тя сведе поглед.

— Ето каква била работата — промълви Джесика. И си помисли: „Да, аз видях бедата да приближава. Видя я и Стилгар.“

Тартар отново се окашля.

— Дори и брат ми Шоаб говори така — каза тя. — Те няма да дадат на Усул право на избор.

„Значи бедата е вече дошла“ — помисли си Джесика. — „И Пол ще трябва сам да се справя с нея. Светата майка няма право да се намесва в смяната на вождовете.“

Алая се освободи от ръката на майка си и каза:

— Ще отида с Тартар и ще послушам какво си говорят младежите. Все пак може да има някакъв изход.

Джесика срещна погледа на Тартар, но заговори на Алая:

— Тогава иди. И ми докладвай колкото можеш по-скоро.

— Ние не искаме това да става, света майко — рече Тартар.

— И ние не го искаме — съгласи се Джесика. — Племето се нуждае от цялата си сила. — Тя погледна към Хара. — Ще отидеш ли с тях?

Хара отговори на неизречената част от въпроса:

— Тартар няма да позволи нещо лошо да сполети Алая. Тя знае, че ние двете скоро ще бъдем съпруги на един и същи човек. Ние с Тартар разговаряхме вече за това. — Хара отправи поглед към Тартар, а после отново към Джесика. — И сме постигнали споразумение.

Тартар протегна ръка на Алая и каза:

— Трябва да побързаме. Младежите се канят да тръгват.

Те бързешком минаха през завесите — детската ръка се бе мушнала в ръката на дребната женица, но като че ли водеше детето.

— Ако Пол Муад’Диб убие Стилгар, няма да е от полза за племето — обади се Хара. — Винаги досега този е бил начинът един вожд да бъде сменен от друг, но времената не са същите.

— Те са други и за теб — каза Джесика.

— Да не би да подозираш, че аз се съмнявам в изхода на този двубой — рече Хара. — Не е възможно Усул да не победи.

— Точно това имах предвид — каза Джесика.

— И си мислиш, че моите лични чувства пречат на преценката ми? — рече Хара. Тя поклати глава, водните жетони на шията й звъннаха. — Колко грешиш! Сигурно смяташ също, че съжалявам, дето не съм избраницата на Усул и че завиждам на Чани?

— Човек прави своя собствен избор както може — отговори Джесика.

— Аз съжалявам Чани — рече Хара.

Джесика се изопна.

— Какво искаш да кажеш?

— Известно ми е какво мислиш за нея — отвърна Хара. — Мислиш си, че тя не е достойна съпруга за твоя син.

Джесика се отдръпна и се отпусна на възглавницата си. Сви рамене.

— Може би.

— Може и да си права — продължи Хара. — Но ако е така, можеш да се сдобиеш с неочакван съюзник — самата Чани. Тя е готова на всичко, което ще е от полза за Муад’Диб.

Джесика преглътна някаква буца, появила се ненадейно в гърлото й.

— Чани ми е много скъпа — рече тя. — Тя не би могла да…

— Чергите в тази стая са доста замърсени — прекъсна я Хара. Тя обходи с очи пода, като избягваше погледа на Джесика. — Оттук непрекъснато минават толкова много хора. Наистина трябва да ги даваш по-често на почистване.

Пол стоеше на пясъка, близо до дирята на приближаването, в очакване на гигантския червей. „Не бива да чакам като нетърпелив и неспокоен контрабандист“ — припомни си мислено той. — „Трябва да се превърна в частица от пустинята.“

До пристигането на червея, който изпълваше утрото със свистенето от движението си, вече оставаха броени минути. Огромните зъби в кръглата бездна на отворената му паст се бяха разперили като исполинско цвете. Мирисът на подправка, който се носеше от нея, изпълваше въздуха.

Влагосъхраняващият костюм на Пол се въртеше свободно около тялото му и само в някакво далечно кътче на мислите си той се сещаше за запушалките за нос и маската за дишане. Уроците на Стилгар и часовете на ревностно очакване върху пясъка засенчваха всичко останало.

— На какво разстояние от радиуса на вестителя трябва да застанеш при едрозърнест пясък? — беше го попитал Стилгар.

И той бе отговорил правилно:

— На половин метър за всеки метър от диаметъра на твореца-вестител.

— Защо?

— За да избегна въртопа, образуван при преминаването му, и въпреки това да имам време да вляза в дирята на приближаването и да се покатеря на гърба му.

— Ти си яздил малките вестители, онези, които отглеждаме за зърното на Водата на живота — бе рекъл Стилгар. — Но този, който ще призовеш за изпитанието си, ще бъде див вестител, старец от пустинята. Трябва да изпитваш и съответното уважение към такъв творец-вестител.

Гръмкото тракане на кречеталото вече се сля със свистенето на приближаващия се червей. Пол дишаше дълбоко, като усещаше дори през филтрите си горчивия мирис на пясъка. Дивият вестител, старецът от пустинята, се извиси почти над него. От издигащите се изпод могилата предни сегменти се понесе пясъчна вълна, която едва не го събори.

„Излез на повърхността, прекрасно чудовище!“ — помисли си той. — „Излез! Чуй как те зова! Излез! Излез!“

Вълната разклати нозете му. Надигналият се от повърхността пясък го засипа. Той се закрепи прав — в неговия свят господствуваше движението на тази забулена в пясъчен облак криволичеща стена, тази канара от сегменти, в която ясно личаха очертанията на пръстените.

Пол вдигна куките, прицели се добре и ги запрати. Усети, че се забиха, и изопна въжето. Подскочи и с извито назад тяло в противовес на закачилите се куки заби нозе в тази стена. Ето това бе решаващият миг на изпитанието: ако бе забил куките правилно в главния ръб на пръстенния сегмент и той се отвореше, червеят нямаше да се зарови под повърхността и да го смаже.

Червеят забави ход. Стигна до кречеталото и го накара да замлъкне. Малко по малко започна да се измъква на повърхността, като издигаше колкото е възможно по-нависоко тези досадни куки, далеч от пясъка, който заплашваше вътрешната подплата на пръстенния сегмент.

Пол се озова на гърба на червея — застанал прав, той го яздеше. Тържествуваше също като император, който прави преглед на своята империя. Потисна внезапно породилото се у него желание да се разлудува, да обърне посоката на движение, да изтъкне своето надмощие над това същество.

Изведнъж проумя защо Стилгар го бе предупредил веднъж за наглите младежи, които танцуваха и си играеха с тези чудовища, като правеха стойки върху гърбовете им, сваляха и двете куки и отново ги забиваха, преди червеят да успее да ги хвърли от гърба си.

Пол остави едната кука, където си беше, но откачи другата и я заби по-ниско в ръба на сегмента. Когато се убеди, че е добре забита, той свали надолу и първата и по този начин ги преместваше все по-надолу. Червеят продължаваше да пълзи и както пълзеше, направи завой около участъка с дребния пясък, където чакаха останалите.

Пол ги видя да се приближават и да се изкатерват нагоре с помощта на куките си, като избягваха обаче чувствителните ръбове на пръстените и така, докато не се изкачиха най-отгоре. Сетне, застанали в тройна редица зад гърба на Пол, закрепили се здраво с куките си, и те започнаха да яздят червея.

Стилгар се приближи през редиците, провери разположението на куките на Пол и погледна усмихнатото му лице.

— Успя, а? — рече Стилгар, като повиши глас, за да надвие свистенето на червея. — Нали това си мислиш? Че успя? — Той изпъчи гърди. — А сега ще ти кажа, че ти свърши тази работа доста немарливо. Ние имаме дванадесетгодишни момчета, които я вършат по-добре. Вляво от мястото, където чакаше, имаше гърмящи пясъци. Нямаше да можеш да отстъпиш в тази посока, ако червеят се насочеше срещу теб.

Усмивката изчезна от лицето на Пол.

— Аз ги забелязах.

— Тогава защо не даде знак на някой от нас да заеме резервна позиция и да те прикрива? Това е нещо, което би могъл да направиш дори по време на самото изпитание.

Пол преглътна с лице обърнато срещу вятъра.

— Сега си мислиш, че не постъпвам добре, като ти го казвам — продължи Стилгар. — Това е мой дълг. Давам си сметка колко си необходим за отряда. Ако беше затънал в гърмящите пясъци, вестителят щеше да се насочи към теб.

Въпреки надигналия се в гърдите му гняв Пол разбираше, че Стилгар говори истината. Беше му потребна цяла една минута, за да използува всичко научено от майка си, за да успее да възвърне спокойствието си.

— Моля за извинение — рече той. — Няма да се повтори.

— В трудно положение винаги си осигурявай помощник, някой, който да поеме червея, щом ти не можеш — продължи Стилгар. — Запомни, че ние действуваме заедно. И тогава сме уверени. Действуваме заедно, приемаш ли?

— Приемам! — съгласи се Пол.

— А сега — рече Стилгар и гласът му прозвуча сурово — покажи ми, че умееш да маневрираш с един вестител. В коя посока ще завием?

Пол погледна надолу към люспестата повърхност на пръстена, върху който бяха застанали, отбеляза естеството и големината на люспите и това, че се уголемяваха надясно, а се смаляваха наляво. Беше му известно, че за всеки червей е типично да се движи по-често с едната си страна нагоре. С остаряването на вестителя това типично придвижване с едната страна отгоре се превръща почти в навик. Люспите по долната страна стават по-големи, по-тежки и по-гладки. При по-едрия червей горните люспи могат да се познаят само по големината.

Като премести куките си, Пол се придвижи наляво. Той махна на младежите в края на редиците да отворят сегменти и от двете страни на червея, за да не се отклонява от курса. Когато се приготви за завоя. Пол махна на двама кормчии да излязат от редиците и да заемат предна позиция.

— Ач¤, хай-ююю! — нададе той традиционния вик. Кормчията вляво отвори най-близкия сегмент.

Творецът-вестител описа величествен кръг, за да предпази отворения си пръстен. Описа пълен кръг и когато отново пое курс на юг, Пол изкрещя:

— Гейрат!¤

Кормчията откачи куката си. Червеят проточи снага в курс право напред.

— Много добре, Пол Муад’Диб! — рече Стилгар. — С още много практика може и да станеш добър пясъчен ездач!

Пол се намръщи, като си помисли: „А не обяздих ли аз пръв червея?“

Зад гърба му внезапно се разнесе смях. Отрядът започна да пее, да скандира гръмогласно и многократно повтаряното му име литна към небето:

— Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!

Далеч назад по гърба на червея Пол дочу ударите на подканвачите, които бъхтеха по опашните сегменти. Червеят започна да набира скорост. Полите на робите им заплющяха на вятъра. Свистенето от прехода се усили.

Пол обърна поглед назад, огледа воините от отряда и откри сред тях лицето на Чани. Той гледаше в нея, докато говореше на Стилгар:

— Значи вече съм пясъчен ездач, а, Стил?

— Най-сетне! От днес си вече пясъчен ездач!

— Тогава имам право да избера накъде ще пътуваме?

— Точно така.

— И вече съм свободен, роден днес, тук, при Хабания Ридж. До днес не съм живял истински живот. До днес съм бил дете.

— Е, не чак дете — рече Стилгар. Той пристегна края на качулката си там, където я брулеше вятърът.

— Да, но досега имаше някаква преграда, която бе препречила моя свят, и днес тази преграда е съборена.

— Вече няма преграда.

— Ще поема на юг, Стилгар — преход от двадесет кречетала. Ще видя земята, която създаваме, тази земя, която съм виждал само с очите на другите.

„И ще видя сина и семейството си“ — помисли си той. — „Нуждая се от време да осмисля бъдещето, което в моята памет е вече минало. Голямата бъркотия се задава и ако аз не съм там, откъдето мога да я оправя, ще настъпи хаос.“

— Воините горят от нетърпение да нападнат с теб харконските помийни ями — рече Стилгар. — Вонящите им дупки са на разстояние само едно кречетало.

— Федейкините са участвували в набег с мен — отвърна Пол. — И пак ще участвуват в други набези, докато не остане нито един харкон, който да диша въздуха на Аракийн.

Стилгар се вгледа внимателно в него и Пол разбра, че вождът виждаше този миг през спомена за това как сам се бе издигнал до командването на Сийч Табър и до предводителството на Съвета на Вождовете сега, когато Лайът-Кайнс не беше между живите.

„Получил е донесения за вълненията сред младите“ — рече си мислено Пол.

— Желаеш ли да бъде свикан сбор на вождовете? — попита Стилгар.

Очите на някои от младежите в отряда заблестяха. Те яздеха, заели небрежна стойка, и наблюдаваха. Пол забеляза тревогата в погледа на Чани и това, как местеше очи ту към Стилгар, който й беше чичо, ту към Пол Муад’Диб, който бе нейният другар.

— Не можеш да отгатнеш какво искам — каза Пол. И си помисли: „Не мога да отстъпя. Трябва да запазя властта си над тези хора.“

— Днес ти ще командуваш пътуването из пустинята — рече Стилгар. Тонът му бе официално сдържан. — Как ще използуваш тази си власт?

„Нужно ни е време, за да отдъхнем, време за спокоен размисъл“ — рече си Пол.

— Ще тръгнем на юг! — рече Пол.

— Дори ако ти кажа, че още утре ще поемем обратно на север?

— Ще тръгнем на юг! — повтори Пол.

Честолюбието на Стилгар беше уязвено. Той прибра плътно полите на робата си.

— Сбор ще има! — каза той. — Ще разпратя съобщенията.

„Той смята, че ще го предизвикам на двубой“ — помисли си Пол. — „И е сигурен, че няма да ме победи.“

Пол обърна лице на юг, като усещаше вятъра по откритите си страни и мислеше за потребностите, които налагаха това му решение.

„Те не знаят истинското положение на нещата“ — помисли.

А сам Пол знаеше, че не може да позволи да бъде отклонен от ничие съображение. Той трябваше да остане на централната пътека на бурята на времето, която съзираше в бъдещето. Щеше да настъпи миг, в който да е възможно всичко да се разплете, но само ако той се намира там, откъдето би могъл да разсече главния възел.

„Няма да го предизвикам на двубой, ако това може да се избегне или ако се намери друг някакъв начин да се предотврати маршът на легионите.“

— За вечерното ядене и молитва ще стануваме в Пещерата на птиците под Хабания Ридж — рече Стилгар. С помощта на една кука той запази равновесие от люлеенето на вестителя и посочи с ръка напред, към една ниска скална бариера, която се издигаше от пустинята.

Пол огледа канарата и огромните жилки в скалата, които я пресичаха като вълни. Ни зеленинка, ни цвят смекчаваха този строг хоризонт. Отвъд него се простираше пътят към южната пустиня — път, който можеха да изминат за не по-малко от десет дни и нощи, колкото и упорито да пришпорваха червеите.

Двадесет кречетала.

Пътят водеше далеч отвъд обсега на харконските патрули. Знаеше точно кое как ще стане. Сънищата му го бяха показали. И един ден в цвета на далечния хоризонт щеше да настъпи промяна, толкова незначителна, та дори щеше да му се стори, че под въздействието на надеждите му се привижда — и тогава щеше да изникне новият заслон.

— Моето решение задоволява ли Муад’Диб? — попита Стилгар.

В гласа му се прокрадна едва доловим сарказъм, ала ушите на свободните наоколо, наострени за всеки тон в писъка на птицата или в кресливото съобщение на циелаго, усетиха сарказма и впериха очи в Пол, за да видят как ще реагира.

— Стилгар е чул клетвата за вярност, която положих пред него, когато произвеждахме в чин федейкините — заговори Пол. — Хората от моята охрана знаят, че тогава аз говорих искрено. А Стилгар съмнява ли се в това?

В гласа на Пол прозвуча неподправена болка. Стилгар я долови и сведе поглед.

— В Усул, другаря от моя заслон, в него аз никога не мога да се усъмня — отвърна Стилгар. — Но ти си Пол Муад’Диб, атреидският дук, а си още и Лизан-ал-Гаиб, гласът от външния свят. Тези другите двама аз дори не познавам.

Пол се извърна настрани, за да може да наблюдава как Хабания Ридж изниква сред пустинята. Вестителят под нозете им все още не показваше признаци на умора и се поддаваше на управление. Можеше да ги превози на два пъти по-дълго разстояние от всеки друг червей, срещан до този момент от свободните. Пол знаеше това. Дори и в приказките за деца нямаше червей, който би могъл да се сравнява с този старец от пустинята. Той разбираше, че този творец-вестител щеше да стане герой на нова легенда.

Нечия ръка го сграбчи за рамото.

Пол се извърна и погледна нагоре, чак към лицето — мрачните очи на Стилгар проблясваха между филтровата маска и качулката на влагосъхраняващия костюм.

— Онзи, който бе вожд на Сийч Табър преди мен — започна Стилгар, — бе мой приятел. Заедно деляхме опасностите. Много пъти съм спасявал живота му… както и той моя.

— Аз съм твой приятел, Стилгар — рече Пол.

— Никой не се съмнява в това — отвърна Стилгар. Той отдръпна ръката си и потрепера. — Така повеляват обичаите.

Пол разбра, че Стилгар бе прекалено много погълнат от обичаите на свободните, за да допусне възможността за някакъв друг изход. Един вожд при тях поемаше юздите от изстиналите ръце на предшественика си или убиваше най-силния от племето, ако се случеше вождът да е умрял в пустинята. Стилгар се бе издигнал до наиб именно по този начин.

— Трябва да оставим червея там, където пясъчният слой е по-дебел — рече Пол.

— Да — съгласи се Стилгар. — Оттук бихме могли да стигнем и пеша до пещерата.

— Яздихме го достатъчно дълго — ще се зарие в пясъка и ще се посърди някой и друг ден — каза Пол…

— Днес ти командуваш пътуването в пустинята — рече Стилгар. — Кажи кога ще… — Той млъкна и се загледа в небето на изток.

Пол се извърна. От синьото на подправката, забулило очите му, небето изглеждаше тъмно, наситено лазурносиньо, на фона на което рязко изпъкваха далечни, отмерено пробляскващи огнени дири.

Орнитоптер!

— Някакъв малък топтер — рече Стилгар.

— Може да е топтер-скаут — каза Пол. — Допускаш ли да са ни видели?

— От такова разстояние виждат само червей, който се движи по повърхността — отвърна Стилгар. Той махна с лявата си ръка. — Слизай долу! Разпръсквай се по пясъка!

Воините от отряда започнаха да се смъкват от гърба на червея, спускаха се отстрани, скачаха и се сливаха с пясъка, скрили се под своите наметала. Пол отбеляза къде скочи Чани. След малко останаха само двамата със Стилгар.

— Пръв се качих, последен ще сляза — рече Пол.

Стилгар кимна, спусна се отстрани по куките си и скочи на пясъка. Пол изчака, докато вестителят се отдалечи на безопасно разстояние от осеяния с хора участък, и тогава откачи куките си. Сега настъпваше решаващият момент при червей, който още не е напълно изтощен.

Освободен от подкарвачите и куките, огромният вестител започна да се зарива в пясъка. С лека стъпка Пол се затича назад по широкия му гръб, изчака удобна възможност и скочи долу. С падането се втурна да бяга, хвърли се към гладката страна на една дюна така, както го бяха обучавали, и се скри под пясъчния водопад, който обсипа робата му. А сега, изчакването…

Пол лекичко се обърна и разкри изпод една гънка на робата си малко късче небе. Представи си как и останалите на свой ред правят същото.

Дочу плясъка на крилете на топтера, преди да го види. Чу се кашлянето на двигателите и машината прелетя над главата му, като описа широка дъга към хребета. Пол забеляза, че топтерът няма отличителни знаци. Скри се от погледа отвъд Хабания Ридж. Над пустинята се разнесе крясък на птица. Още един. Пол се отърси от пясъка и се изкачи на гребена на дюната. Останалите фигури образуваха редица, проточила се в обратна посока на хребета. Сред тях разпозна Чани и Стилгар.

Събраха се всички и започнаха прехода, като се плъзгаха по пясъка с неравномерна стъпка, която не би повикала твореца-вестител. Стилгар крачеше редом с Пол откъм подветрената страна на гребена на една дюна.

— Това бе топтер на контрабандистите — рече Стилгар.

— На такъв приличаше — добави Пол. — Само че този район е твърде навътре в пустинята, за да има контрабандисти.

— И те си имат неприятности с патрулите — отбеляза Стилгар.

— Щом навлизат толкова навътре, може да отидат и още по-далеч — рече Пол.

— Така е.

— Няма да им е от полза да видят онова, което ще видят, щом дръзват да навлизат толкова навътре на юг. А контрабандистите търгуват с информация.

— Сигурно търсят подправка, не мислиш ли така? — попита Стилгар.

— Тогава някъде наблизо трябва да го чакат комбайн¤ и транспортьор¤ — отвърна Пол. — Ние имаме мелиндж. Нека я поставим за стръв в ивица пясък и да заловим няколко контрабандисти. Трябва да им покажем, че това са наши земи, а и воините ни трябва да се упражняват с новите си оръжия.

— Ето сега говори Усул — каза Стилгар. — Усул говори като свободен.

„Но Усул трябва да отстъпва пред решения, които служат на едно ужасно предназначение“ — помисли си Пол.

А бурята се надигаше.

Комбайнът на контрабандистите с пренасящия го транспортьор и обръча от бръмчащи орнитоптери прелетяха над едно възвишение като рояк пчели, следващи царицата си. Пред рояка се простираше един от ниските скални хребети, които се издигаха сред пустинята като миниатюрни подобия на Защитната стена. Неотдавнашната буря бе помела и най-малката песъчинка по склоновете на хребета.

Гърни Халик се приведе напред в наблюдателната кабинка на комбайна, нагласи маслените лещи на бинокъла си и се зае внимателно да оглежда пейзажа. Отвъд хребета се виждаше тъмна ивица, която можеше да се окаже находище на мелиндж, и той даде съответния сигнал на един кръжащ наоколо орнитоптер, за да отиде и провери.

Топтерът махна с крила, за да потвърди, че е получил сигнала. Отдели се от ятото, стрелна се надолу към потъмнелия пясък и обиколи в кръг участъка със спуснати близо до повърхността детектори.

Почти веднага след това той се гмурна със свити криле и закръжи, с което съобщи на чакащия комбайн, че е намерена подправка.

Гърни прибра бинокъла в калъфа, убеден, че и другите са видели сигнала. Това място му харесваше. Хребетът осигуряваше известна защита. Намираха се доста навътре в пустинята, място твърде необичайно за засада… и все пак… Гърни сигнализира на единия от екипажите да направи няколко обиколки над хребета, но не на голяма височина, за да не ги засече отдалеч някой харконски детектор.

Съмняваше се обаче, че харконските патрули биха се осмелили да навлязат толкова навътре на юг. Това все пак бе територия на свободните.

Гърни провери оръжието си, проклинайки съдбата, която правеше безполезни защитните полета тук. Всяко нещо, което можеше да повика червей, трябваше обезателно да се избягва. Потри белега от мастилена лоза по долната си челюст, изучи с поглед обстановката и реши, че ще е по-безопасно, ако кацне и поведе през хребета един разузнавателен отряд. Да се тръгне пешком на оглед си оставаше най-сигурното средство. Човек трудно можеше да е прекалено внимателен, когато свободните и харконите се бяха вкопчили едни в други.

Тук повече го тревожеха свободните. Не им се свидеше да им продават всичката си подправка, щом бяха в състояние да си я платят, но ставаха същински дяволи, ако пристъпеха там, където им бе забранено да ходят. А напоследък така дяволски бяха захитрели.

Хитростта и ловкостта, които тези туземци проявяваха в боя, дразнеше Гърни Халик. Те показваха прекалено голяма изисканост в бойното изкуство, най-доброто, което някога бе срещал, а той бе обучаван от най-изкусните бойци във вселената и по-късно се бе калил в битките, където само неколцината най-доблестни бяха оцелявали.

Гърни отново обходи с поглед околността, като се питаше защо се чувствува така неспокоен. Може би за това бе виновен червеят, който видяха… но той мина от другата страна на хребета.

Една глава изникна в кабинката до Гърни — командирът на комбайна — едноок стар пират с буйна брада, със сините очи и млечнобелите зъби на човек, в чиято храна изобилствува мелиндж.

— Изглежда богато находище, сър — рече той. — Да кацаме ли?

— Спусни се в края на онзи хребет — нареди Гърни. — Аз ще сляза с войниците си. От онова място можете сами да стигнете до подправката. А ние ще огледаме онази канара.

— Слушам.

— В случай на беда — продължи Гърни — спасете комбайна. Ние ще излетим с топтерите.

Командирът на комбайна отдаде чест.

— Слушам, сър.

Той изчезна през люка.

Гърни отново огледа внимателно хоризонта. Трябваше да допусне възможността, че тук наоколо има свободни и че той нарушава границите им. Свободните го тревожеха със своята издръжливост и поведение, което не можеше да се предвиди. Много неща, свързани с този му занаят, го безпокояха, но отплатата бе пребогата. Безпокоеше го и обстоятелството, че не може да изпрати наблюдатели¤ на по-голяма височина. А към безпокойството му се прибави и необходимостта да се спазва радиомълчание.

Комбайнът направи завой и започна да се снижава. Той леко се плъзна по сухия сипей в подножието на хребета. Гъсеничните вериги докоснаха пясъка.

Гърни отвори купола на наблюдателната кабинка и се освободи от предпазните колани. В мига, в който комбайнът кацна, той вече бе навън, затвори с трясък капака на кабинката зад гърба си и мина лазешком по предпазителя на гъсеничната верига, за да скочи върху пясъка отвъд защитната мрежа. Петимата войници от личната му охрана излязоха едновременно с него, като изскочиха от люка на носа. Други войници откачиха скобите на транспортьора. Той се издигна нагоре освободен и започна да лети ниско отгоре им в кръг.

Огромният комбайн потегли незабавно и се отдалечи от хребета по посока на тъмната пясъчна ивица с подправката.

Един топтер пикира наблизо, намали скоростта си и кацна. Последва го друг и още един. Те попълниха взвода на Гърни, после се издигнаха и започнаха да се реят над главите им.

Гърни опипа мускулите си под влагосъхраняващия костюм и се протегна. Нарочно не постави филтровата си маска, като по този начин губеше влага заради една по-належаща потребност — да не намалява силата на гласа си, ако се наложеше да дава заповеди. Той започна да се катери по скалите, като проверяваше терена: под нозете им — камъчета и едър пясък, из въздуха — аромат на подправка.

„Подходяща площадка за спомагателна база“ — помисли си Гърни. — „Може би ще е разумно да заровя тук малко припаси.“

Обърна се назад и видя как, докато го следваха, войниците му се разгръщаха. Добри войници бяха, дори и новите, които още не бе имал време да подложи на проверка. Наистина добри войници. Не бе нужно всеки път да им нарежда какво да правят. Никой не носеше защитен пояс. Сред тях нямаше страхливци, които да използуват защита навътре в пустинята, където някой червей можеше да усети защитното поле и да дойде да им ограби намерената подправка.

От това леко възвишение сред скалите Гърни виждаше ивицата с подправката на разстояние от около половин километър, както и комбайна, който, кажи-речи, бе вече до нея. Вдигна поглед към наблюдателите, като отбеляза височината на полета — не беше много голяма. Той кимна и се обърна, за да продължи да изкачва хребета.

В този миг скалният масив сякаш избухна.

Дванадесет гърмящи огнени дири литнаха нагоре към кръжащите наблюдатели и транспортьора. Откъм комбайна се разнесе трясък от разкъсан метал, а скалите около Гърни, загъмжаха от биещи се мъже с прихлупени качулки.

Гърни успя да си помиси: „Кълна се в рогата на Великата майка! Ракети! Те се осмеляват да използуват ракети!“

После се озова лице с лице срещу привел се ниско мъж с качулка, който държеше в готовност кристалния си нож. Горе в скалите отстрани дебнеха още двамина. Виждаше само очите на боеца пред себе си, които проблясваха между качулката и покривалото за лице на жълтокафявото пустинно наметало, но стойката и лекотата на движенията предупреждаваха, че насреща си има опитен боец. Очите бяха изцяло сини, като на свободните от най-дълбоката пустиня.

Без да сваля очи от ножа на другия, Гърни плъзна ръка към собствения си нож. Щом се осмеляваха да използуват ракети, те сигурно разполагаха и с други взривометни оръжия. Моментът изискваше изключителна предпазливост. Той можеше да отгатне само по звука, че вече най-малко четири-пет от неговите наблюдатели са свалени. Зад гърба му се чуваше сумтенето на сражаващите се воини.

Очите на застаналия срещу Гърни боец проследиха движението на ръката му към ножа и после се впиха в неговите.

— Остави ножа в канията, Гърни Халик! — рече мъжът.

Гърни се поколеба. Макар и да минаваше през филтъра на влагосъхраняващия костюм, този глас му се стори странно познат.

— Знаеш името ми? — запита той.

— Щом си с мен, нямаш нужда от нож, Гърни — отвърна мъжът. — Той изпъчи гърди и пъхна обратно кристалния нож в канията под робата си. — Заповядай на хората си да прекратят безсмислената съпротива.

Мъжът отметна назад качулката си и дръпна настрани филтъра.

Потресен от това, което видя, Гърни се вцепени.

Първоначално му хрумна мисълта, че пред него стои призракът на дук Лито Атреидски. Просветлението настъпи бавно.

— Пол! — прошепна той. — Наистина ли си ти, Пол?

— Нямаш ли вяра на собствените си очи? — попита Пол.

— Казаха, че си загинал — отвърна рязко Гърни. Той пристъпи половин крачка напред.

— Нареди на хората си да се предадат — заповяда Пол. Той махна с ръка към подножието на хребета.

Гърни се обърна неохотно, защото трябваше да свали поглед от Пол. Видя, че боят се водеше само на няколко места. Мъжете от пустинята като че ли бяха навсякъде. Комбайнът лежеше притихнал, а на покрива му бяха накацали свободни. Над главите им не кръжаха вече никакви топтери.

— Прекратете боя! — изрева Гърни. Той си пое дълбоко въздух и присви длани вместо мегафон. — Говори Гърни Халик! Прекратете боя!

Бавно и внимателно биещите се мъже се разделиха. Към него се обърнаха питащи очи.

— Това са приятели! — провикна се Гърни.

— Хубави приятели! — извика в отговор някой. — Половината от хората ни са избити.

— Станала е грешка — рече Гърни. — Не го слагайте в сметката!

Той се обърна към Пол и се загледа в изцяло сините очи на младежа.

По устните на Пол пробяга усмивка, но в изражението му имаше някаква строгост, която напомни на Гърни за стария дук, дядото на Пол. После той забеляза у Пол жилавата якост, каквато никога дотогава не бе виждана у нито един атреид — обветрена кожа, присвити очи и изпитателен поглед, който сякаш претегляше всичко, което му се изпречи.

— Казаха, че си загинал — повтори Гърни.

— И това май се оказа най-добрата закрила, щом ги е накарала да повярват — рече Пол.

Гърни прозря, че едва ли щеше да получи друго извинение за това, че е бил изоставен на собствената си съдба и че е бил принуден да повярва, че младият дук — неговият приятел, е бил загинал. После се запита дали е останало нещо от момчето, което бе познавал и обучавал в бойно майсторство.

Пол пристъпи крачка към Гърни и усети, че очите го засмъдяха.

— Гърни…

Сякаш всичко стана от само себе си и ето че сега те се прегръщаха и се тупаха един-другиго по гърбовете, усещайки твърдата плът, вдъхваща увереност.

— Ах ти, пале такова! Ах ти, пале такова! — повтаряше непрекъснато Гърни.

А Пол пригласяше:

— Гърни, приятелю! Гърни, приятелю!

След малко и двамата отстъпиха назад и се вгледаха в другия. Гърни си пое дълбоко въздух.

— Ето защо свободните са помъдрели толкова във военната тактика. Трябваше да се досетя. Те непрекъснато правят неща, които все едно аз съм замислил. Ако само знаех… — Той поклати глава. — Да ми беше изпратил само една думица, момко. Нищо не би ме възпряло. Щях да дойда тичешком и…

Прекъсна го погледът на Пол… суровият, преценяващ поглед.

Гърни въздъхна.

— Да, разбира се, щеше да има и такива, които да питат къде ли се е запътил тичешком Гърни Халик, а други нямаше да се задоволят само с въпроси. Щяха да тръгнат на лов за отговори.

Пол кимна и погледна застаналите около него в очакване свободни — забеляза любопитно-преценяващите погледи на федейкините. Отмести очи от охраната си и отново ги насочи към Гърни. Това, че беше намерил бившия си учител по фехтовка, го беше въодушевило.

Съзря в това благоприятна поличба, знак, че се бе изправил по пътеката на бъдещето там, където всичко вървеше добре.

„С Гърни от едната си страна…“

Пол плъзна поглед надолу по хребета, покрай федейкините и заразглежда групата на контрабандистите, които бяха дошли с Халик.

— На чия страна са войниците ти? — попита той.

— Всички са контрабандисти — отвърна Гърни — и са на страната на печалбата.

— В нашето начинание няма достатъчно печалби. — каза Пол и улови едва забележимия сигнал, който Гърни му направи с пръстите на дясната си ръка — стария таен език на ръцете от тяхното минало. В групата на контрабандистите имаше хора, на които не можеше да се разчита.

Пол подръпна устните си, за да покаже, че е разбрал, и вдигна поглед към воините си, застанали на пост по скалите. Видя, че и Стилгар е там. Споменът за нерешения между него и Стилгар въпрос охлади част от въодушевлението му.

— Стилгар — рече той, — това е Гърни Халик, за когото си ме чувал да говоря. Това е бащиният ми майстор по бойни изкуства, един от моите учители по фехтовка, стар приятел. На него може да се разчита за всяко начинание.

— Разбирам — отвърна Стилгар. — Ти си неговият дук.

Пол се вгледа в мрачното лице отгоре, като се питаше какви ли бяха причините, подтикнали Стилгар да отговори именно така. „Неговият дук.“ В гласа на Стилгар се прокрадна особена, едва доловима нотка, сякаш той искаше да каже нещо друго. А това не беше в характера на Стилгар — вожд на свободните, човек, който винаги говореше онова, което му е на душата.

„Моят дук“ — възкликна мислено Гърни. Той изгледа още веднъж Пол. — „Да, със смъртта на Лито титлата се пада на Пол.“

Войната, която свободните водеха на Аракис, започна да придобива нови измерения в мислите на Гърни. „Моят дук!“ Едно замряло кътче вътре в него започна да оживява. Само част от съзнанието му се съсредоточи върху заповедта на Пол групата на контрабандистите да се разоръжи, докато не бъдат разпитани.

Мислите на Гърни се върнаха към заповедта, когато чу, че някои от хората му негодуват. Тръсна глава и се извърна.

— Вие глухи ли сте? — излая той. — Това е законният дук на Аракис. Изпълнявайте заповедите му!

Роптаейки, контрабандистите се подчиниха. Пол застана до Гърни и заговори тихо:

— Не очаквах от теб да се напъхаш в този капан, Гърни.

— Вече напълно се опомних — каза Гърни. — Бас хващам, че онзи участък с подправката не е нищо друго освен обикновен пясък — стръв, която да ни подмами.

— И това е бас, който ще спечелиш — рече Пол. Той погледна към мъжете, които хвърляха оръжието си.

— Сред твоите хора има ли още от воините на баща ми?

— Нито един. Съвсем оредяхме. Има няколко сред независимите търговци. Повечето дадоха всичките си печалби, за да се махнат от тази планета.

— Но ти остана.

— Останах.

— Сигурно защото Рабан е тук — каза Пол.

— Реших, че не ми е останало нищо друго освен отмъщението — отвърна Гърни.

Откъм върха на хребета се разнесе странно накъсан вик. Гърни вдигна поглед и видя, че един свободен размахва кърпата си.

— Приближава се червей — рече Пол. Той отиде до ръба на една скала, следван от Гърни, и се взря на югозапад. Някъде по средата на равнината се виждаше изровената от червея могила — забулена в прах следа, която вървеше направо през дюните с курс към хребета.

— Доста е голям — каза Пол.

Откъм комбайна долу се разнесе някакво бръмчене. Той се обърна като гигантски бръмбар върху гъсеничните си вериги и тромаво пое към скалите.

— Колко лошо, че не успяхме да спасим транспортьора — добави Пол.

Гърни се втренчи в него, после погледна назад към струйките дим и отломките, разпръснати сред пустинята там, където транспортьорът и орнитоптерите бяха свалени от ракетите на свободните. Изпита внезапна остра болка за загиналите воини… неговите воини… и каза:

— Баща ти щеше да е по-загрижен за хората, които не е успял да спаси.

Пол му хвърли строг поглед и сведе очи. След малко заговори:

— Те бяха твои приятели, Гърни. Разбирам. За нас обаче те бяха само нарушители на границите ни и можеха да видят неща, които не са за виждане. Трябва да разбереш това.

— Разбирам го много добре — отвърна Гърни. — А сега съм любопитен да видя онова, което не е за виждане.

Пол вдигна очи и видя старата и добре позната хищна усмивка на Гърни, както и набръчкания белег от мастилена лоза по долната му челюст.

Гърни кимна надолу, към пустинята. Свободните си шетаха спокойно във всички посоки. Учуди се, че видимо никой от тях не се тревожеше от приближаването на червея.

Откъм откритите дюни на мелинджовото находище-примамка се разнесе някакво тракане — гръмко тактуване, което те долавяха сякаш с нозете си. Гърни видя, че някои от свободните се разпръсват по пясъка и застават по пътя на червея.

Червеят връхлетя като огромна пясъчна риба, която надигна повърхността — пръстените му се вълнуваха и извиваха. След миг Гърни видя от своя наблюдателен пост как се обяздва червей — храбрият скок на първите мъже с куките, завоят на червея, това, как цяла тълпа мъже се покатериха отстрани по люспестата, блестяща извивка на огромното туловище.

— Ето това е едно от нещата, които не трябваше да виждаш — рече Пол.

— Носят се различни истории и слухове — каза Гърни. — Но на такова нещо трудно може да се повярва, без да се види. — Той поклати глава. — Вие използувате като ездитно животно съществото, от което всички хора на Аракис се боят.

— Ти чу, когато баща ми говореше за пустинна мощ — рече Пол. — Ето това е тя. Лицето на тази планета е наше. Никаква буря, никое животно или препятствие не могат да ни спрат.

„Да ни спрат!“ — помисли си Гърни. — „Той има предвид свободните. Говори за себе си, сякаш е един от тях.“ Гърни отново се вгледа в изцяло сините от подправката очи на Пол. Той знаеше, че неговите собствени очи имат подобен оттенък, но контрабандистите можеха да си доставят храна и от други планети, а и сред тях самите се забелязваха едва доловими оттенъци на този цвят, които говореха за различна кастова принадлежност. Кажеше ли се за някого, че го е „хванала здраво мелинджовата боя“, това означаваше, че е станал едва ли не туземец. И в тази приказка винаги се влагаше недоверие.

— По-рано в тези ширини не яздехме твореца-вестител на дневна светлина — заговори Пол. — Но на Рабан са му останали вече толкова малко орнитоптери, та той едва ли ще ги излага на опасност да търсят няколко точици сред пустинята. — Той погледна към Гърни. — Появата на вашия топтер тук бе за нас като удар.

„За нас… за нас…“

Гърни разтърси глава, за да прокуди подобни мисли.

— Едва ли бяхме за вас такъв удар, какъвто вие се оказахте за нас.

— Какво се говори за Рабан в синка и селата? — попита Пол.

— Говори се, че така са укрепили селищата в грейбъна, че вие изобщо не сте в състояние да им сторите никакво зло. Казват, че само щели да си седят вътре в укрепленията, докато вие се изтощавате с безсмислени нападения.

— С една дума — рече Пол, — станали са тромави.

— Докато вие можете да отидете където си поискате — каза Гърни.

— Това е тактика, която съм научил от теб — рече Пол. — Те загубиха инициативата, което означава, че са загубили войната.

Гърни се усмихна с вяла, разбираща усмивка.

— Нашият враг се намира точно там, където аз искам да бъде — продължи Пол. Той погледна към Гърни. — Е, Гърни, ще постъпиш ли на служба при мен, за да доведем докрай тази кампания?

— Да постъпя на служба ли? — Гърни втренчи поглед в него. — Господарю, та аз никога не съм напускал службата си при теб! Ти си този, който ме изостави… като позволи да те мисля за загинал. И оставен на течението, аз разчистих, доколкото можах, сметките си в очакване на онзи миг, в който ще мога да продам живота си на достойна цена — срещу смъртта на Рабан.

Пол замълча неловко.

Към тях по скалите се изкачваше някаква жена — очите й, които проблясваха между качулката на влагосъхраняващия костюм и покривалото за лицето, се стрелкаха ту към Пол, ту към неговия другар. Тя спря пред Пол. Гърни забеляза собственическото й отношение, видя я как застана плътно до Пол.

— Чани — заговори Пол, — това е Гърни Халик. Чувала си ме да говоря за него.

Тя погледна Халик, после отново Пол.

— Чувала съм.

— Накъде отидоха хората с вестителя? — запита Пол.

— Само го отклониха, за да ни дадат време да спасим съоръженията.

— Добре тогава… — Пол млъкна и подуши въздуха.

— Задава се буря — рече Чани.

Над главите им, откъм върха на хребета, се провикна нечий глас:

— Хей, вие там… идва буря!

Гърни забеляза раздвижване сред свободните — напрежение и припряност. Онова, което червеят не бе успял да предизвика, го постигна страхът от бурята. Комбайнът тромаво се придвижи до сипея под тях и сред скалите се отвори някакъв проход… после скалите се затвориха така плътно, че Гърни не успя да зърне прохода.

— Много ли такива скривалища имате? — попита той.

— Много пъти по много — отговори Пол и погледна Чани. — Намери Корба. Предай му, че Гърни ме е предупредил, че сред контрабандистите има хора, на които не трябва да се вярва.

Тя погледна най-напред Гърни, после отново Пол, кимна и заслиза надолу по скалите, подскачайки пъргаво като газела.

— Тя е твоята жена — рече Гърни.

— Майката на първородния ми син — каза Пол. — Сред атреидите има още един Лито.

При тази новина Гърни само ококори очи. С взискателен поглед Пол следеше действията около себе си. По южния небосклон вече преобладаваше ръждивокафявият цвят. Вихрите и поривите на вятъра го засипваха с пясък.

— Пристегни си костюма! — рече Пол. И сам пристегна маската и качулката около лицето си.

Гърни се подчини, благодарен, че отново диша с филтър.

Пол заговори с глас, приглушен от филтъра:

— На кого от групата ти не бива да се вярва, Гърни?

— На някои от новите попълнения — отвърна Гърни. — Те са инопланетяни… — Той се подвоуми, учудвайки се внезапно на себе си. „Инопланетяни.“ Думата така лесно се бе отронила от езика му.

— Да? — рече Пол.

— Не приличат на жадните за богатства типове, които обикновено попадат при нас — продължи Гърни. — Тези са по-издръжливи.

— Харконски шпиони ли са? — попита Пол.

— Според мен, господарю, не приличат на харкони. Подозирам че са хора на имперската разузнавателна служба. Нещо у тях навежда на мисълта за Салуса Секундус.

Пол му хвърли остър поглед.

— Сардукари?

Гърни сви рамене.

— Може и да са, но не им личи.

Пол кимна, като си мислеше с каква лекота Гърнн отново бе заел мястото си на атреидски васал… само че с известна сдържаност… и разлика. Аракис бе променил и него.

Двамина свободни със спуснати ниско качулки изникнаха сред чакъла долу и започнаха да се катерят към тях. Единият бе преметнал през рамо обемист вързоп.

— Къде са хората ми сега? — попита Гърни.

— На сигурно място долу под нас — отвърна Пол. — Тук имаме пещера — Пещерата на птиците. След бурята ще решим какво да правим с тях.

Нечий глас отгоре се провикна:

— Муад’Диб!

Пол се обърна на повика и видя, че свободните от охраната сочат надолу към пещерата. Той даде знак, че е разбрал.

Гърни го разглеждаше с променено изражение.

— Ти ли си Муад’Диб? — попита той. — Ти ли са „волята-на-пустинята“?

— Това е името ми на свободен — отвърна Пол.

Гърни се извърна настрани, усети някакво мрачно предчувствие. Половината от хората му лежаха убити на пясъка, а другите бяха пленени. Не беше го грижа за новите попълнения, но сред останалите имаше свестни хора, приятели, хора, за които се чувствуваше отговорен.

„След бурята ще решим какво да правим с тях!“ Ето какво бе казал Пол, ето какво бе казал Муад’Диб. И Гърни си припомни историите, разказвани за Муад’Диб, Лизан-ал-Гаиб — как одрал кожата на един харконски офицер, за да я опъне на тъпана си, и как е заобиколен от кръвожадни федейкини, които се хвърлят в бой с песни на уста.

Муад’Диб!

Двамата свободни се изкатериха и пъргаво скочиха на един ръб срещу Муад’Диб. Смуглоликият заговори:

— Всичко е наред, Муад’Диб! А сега най-добре да слезем долу.

Гърни отбеляза тона на свободния — полузаповеден, полуумоляващ. Това бе мъжът, наричан Стилгар, друг герой от новите легенди на свободните.

Пол погледна към вързопа, който другият свободен носеше, и попита:

— Какво има в този вързоп, Корба?

— Намерихме го в комбайна — отговори Стилгар. — Носеше инициалите на този твой приятел и в него има балисет. Много пъти съм чувал да разправяш как достойно се е справял Гърни Халик с балисета.

Гърни огледа мъжа, който говореше — видя края на черната му брада над маската на влагосъхраняващия костюм, ястребовия поглед и изящния нос.

— Имаш другар, който умее да разсъждава, господарю — каза Гърни. — Благодаря, Стилгар.

Стилгар даде знак на спътника си да предаде вързопа на Гърни и рече:

— Благодари на дука, твоя господар. Неговата закрила ти осигури достъп сред нас.

Гърни пое вързопа, смутен от суровите нотки в този разговор. У човека насреща се усещаше нещо предизвикателно. Той се запита дали не е възможно този свободен да изпитва ревност. Дошъл някой си Гърни Халик, който познавал Пол още отпреди идването му на Аракис и се оказва, че с Пол го свързва другарство, до което Стилгар никога не можеше да получи достъп.

— Бих искал двамата да станете приятели — рече Пол.

— Стилгар, свободния, е известно име — заговори Гърни. — За мен ще бъде чест да имам за свой приятел всеки унищожител на харкони.

— Ще стиснеш ли ръката на моя приятел Гърни Халик, Стилгар? — попита Пол.

Стилгар бавно протегна ръка и стисна твърдата мазолеста длан на майстора на сабята.

— Малцина са онези, които не са чували името на Гърни Халик — рече той и пусна ръката му. После се обърна към Пол: — Бурята връхлита неудържимо.

— Тръгваме — рече Пол.

Стилгар се обърна и ги поведе надолу през скалите, по криволичеща пътека сред мрачна цепнатина, която ги отведе до ниския вход на някаква пещера. Воините побързаха да поставят уплътнението зад гърба им. Суспенсорните глобуси осветяваха широко помещение с куполовиден таван, с издигната от едната страна площадка и коридор, който водеше навътре.

Следван плътно от Гърни, Пол се изкачи на площадката и тръгна по коридора. Останалите се отклониха по друг коридор, който се намираше точно срещу входа. Пол мина през едно преддверие, а оттам в стая с тъмни виненочервени драперии по стените.

— Тук можем да се усамотим за малко. Останалите ще уважат моето…

Откъм външното помещение се разнесе тревожен удар на гонг, който бе последван от крясъци и звън на оръжие. Пол се обърна, втурна се към преддверието и оттам навън, към ръба на издадената над помещението площадка. Гърни го следваше неотклонно с изваден меч.

Долу, в средата на площадката, се бяха скупчили биещи се мъже. Пол постоя така за миг, преценявайки положението, като отделяше робите на свободните и техните пустинни наметала от дрехите на онези, с които се биеха. С помощта на усета да открива и най-неуловимите нишки, който майка му бе развила у него, той долови едно важно обстоятелство — свободните се сражаваха срещу хора, облечени в роби на контрабандисти, но тези контрабандисти се бяха скупчили в тройки и щом ги притиснеха, отстъпваха в триъгълник.

Този стил на ръкопашен бой бе характерен за имперските сардукари.

Един федейкин сред тълпата съзря Пол и бойният му вик прокънтя из помещението:

— Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!

Но и още един поглед бе засякъл Пол. Към него се стрелна черен нож. Пол избягна удара, чу как ножът издрънча о камъка зад гърба му и като погледна към Гърни, разбра, че той го е избил.

Сега триъгълните групички бяха принудени да отстъпят.

Гърни вдигна ножа към очите на Пол и посочи към тънката жълта ивичка с имперския цвят, гривата на златния лъв и многобройните очи по дръжката.

Несъмнено сардукари!

Пол пристъпи до самия край на площадката. Бяха останали само трима от сардукарите. Из помещението се валяха в безпорядък кървави купчини от сардукари и свободни.

— Спрете! — изкрещя Пол. — Дук Пол Атреидски ви заповядва да спрете!

Сражаващите се сепнаха и се подвоумиха.

— Хей, сардукари! — извика Пол на оцелялата групичка. — По чия заповед застрашавате властта на един законен дук? — И тъй като воините му започваха да се скупчват около сардукарите, той побърза да добави: — Спрете, казах!

Един от притиснатата в ъгъла тройка изпъчи гърди:

— Кой тук твърди, че сме сардукари? — попита.

Пол взе ножа от Гърни и го вдигна високо.

— Ето това тук доказва, че сте сардукари.

— Кой тогава твърди, че си законен дук? — попита мъжът.

Пол посочи към федейкините.

— Тези хора твърдят, че съм законен дук. Лично вашият собствен император даде Аракис на Атреидската династия. Атреидската династия съм аз.

Сардукарът млъкна, но не го свърташе на едно място.

Пол се вгледа в този човек — висок, с блудкава физиономия и белезникав белег, който пресичаше цялата половина на лявата му страна. Поведението му издаваше гняв и стъписване, но той бе запазил своето високомерие, без което един сардукар оставаше като разсъблечен и с което, макар и разголен, можеше да се яви като напълно облечен.

Пол хвърли поглед към един от своите лейтенанти и запита:

— Корба, как стана така, че тези хора се оказаха въоръжени?

— Задържали са у себе си ножове, скрити в хитро измислени джобове под влагосъхраняващите си костюми — отвърна лейтенантът.

Пол разгледа внимателно убитите и ранените и после отново погледна към лейтенанта. Думите бяха излишни. Лейтенантът сведе очи.

— Къде е Чани? — попита Пол и със затаен дъх зачака отговора.

— Стилгар я измъкна оттук. — Той кимна към другия коридор и се загледа в убитите и ранените. — Държа отговорен себе си за тази грешка, Муад’Диб.

— Колко сардукари имаше в групата, Гърни? — попита Пол.

— Десет.

Пол скочи леко долу, прекоси помещението и застана в обсега на ударите на сардукара, с когото бе разговарял.

По лицата на федейкините се изписа напрежение. Не им харесваше, че Пол се излага на такава опасност. Те бяха дали тържествен обет да го предпазват именно от това, тъй като свободните искаха да съхранят мъдростта на Муад’Диб.

Без да се обръща, Пол заговори на своя лейтенант:

— Какви са нашите загуби?

— Четирима ранени и двама убити, Муад’Диб.

Пол долови раздвижване сред сардукарите. Чани и Стилгар бяха застанали в началото на другия коридор, без да свалят поглед от чуждоземното бяло в очите на сардукаря, който бе разговарял с Пол.

— Хей ти, как се казваш? — попита Пол.

Мъжът се изопна и завъртя поглед наляво, после надясно.

— Не се опитвай да увърташ. За мен е ясно, че имате заповед да намерите и унищожите Муад’Диб. Сигурен съм, че не друг, а точно вие сте предложили да се търси мелиндж толкова навътре в пустинята.

Въздишката на Гърни зад гърба му предизвика бегла усмивка по устните на Пол.

Кръв нахлу в лицето на сардукара.

— Онова, което виждате пред себе си е нещо повече от Муад’Диб — продължи Пол. — Седмина от вашите са убити срещу двама наши. Трима за един. Никак не е зле за сражение срещу сардукари, е?

Мъжът пристъпи на пръсти, но се отдръпна назад, тъй като федейкините се втурнаха към него.

— Попитах те как се казваш — повтори Пол и реши коварно да му приложи гласа: — Кажи ми как се казваш!

— Капитан Аръмшъм, имперски сардукар! — рязко отговори мъжът. Челюстта му увисна. Той засрамено погледна Пол. Високомерието, с което бе презрял тази пещера, като бърлога на варвари, се изпари.

— Е, капитан Аръмшъм — рече Пол, — харконите биха заплатили прескъпо, за да научат това, което вече знаете. А императорът — какво ли не би дал той, за да узнае, че въпреки предателството му има оцелял жив атреид.

Капитанът погледна наляво и надясно към двамината воини, които му бяха останали. Пол едва ли не четеше мислите, които кръжаха из главата му. Сардукарите никога не се предаваха, но императорът трябваше да узнае за тази нова заплаха.

Като продължи да използува гласа. Пол изрече:

— Предай се, капитане!

Сардукарът от лявата страна на капитана скочи ненадейно към Пол, но срещна с гърди светкавичния удар на ножа на собствения си капитан. Със стърчащ от гърдите му нож той се строполи като дрипа.

Капитанът се изпречи пред единствения останал му другар.

— Тук аз решавам кое е най-полезно за негово височество! — рече той. — Ясно ли е?

Раменете на другия сардукар се изопнаха.

— Хвърли оръжието си! — заповяда капитанът.

Сардукарът се подчини.

Капитанът отново обърна поглед към Муад’Диб.

— Заради теб убих приятел — рече той. — Нека завинаги запомним това.

— Вие сте мои пленници — му каза Пол. — Сами се предадохте. Без значение е дали ще живеете, или ще умрете. — Той даде знак на стражата да отведе двамата сардукари и кимна на лейтенанта, който беше претърсил пленниците.

Стражата се приближи и бързешком отведе сардукарите.

Пол се наведе към лейтенанта.

— Муад’Диб — започна лейтенантът, — аз те подведох и…

— Подведох те аз, Корба — прекъсна го Пол. — Трябваше да те предупредя какво да търсиш. Запомни това за в бъдеще, когато претърсваш сардукари. Запомни също, че всеки от тях има по един или два изкуствени нокътя на краката си, от които, заедно с други укрити по тялото им неща, може да се направи сносен предавател. Имат и най-малко по един изкуствен зъб. Носят намотки от шигърова жица¤ в косата си — толкова тънка, че човек едва ли може да я открие, но същевременно достатъчно яка, за да удуши някого и при това да му отреже главата. Трябва да ги огледаш най-внимателно, да ги изследваш с най-различни видове лъчи и да отрежеш всеки кичур косми по тялото им. И когато свършиш, трябва да си сигурен, че не си открил всичко.

Той вдигна поглед към Гърни, който се бе приближил, за да слуша.

— Тогава най-добре да ги убием — каза лейтенантът.

Пол поклати глава, като не сваляше поглед от Гърни.

— Не. Искам да избягат.

Гърни го погледна стреснато.

— Господарю… — пое си той дъх.

— Моля?

— Твоят лейтенант е прав. Убий незабавно тези пленници. Унищожи всички следи от тях! Ти посрами един имперски сардукар! Когато императорът узнае за това, той няма да има миг покой, докато не те изпече на бавен огън.

— Едва ли императорът може да има такава власт над мен — каза Пол. Той говореше бавно, сдържано. Докато бе гледал пред себе си този сардукар, у него бе станала някаква промяна. В главата му се бяха струпали куп решения. — Гърни — заговори той. — Навъртат ли се около Рабан много хора от Сдружението?

Гърчи се изопна и присви очи.

— От този въпрос нищо не…

— Да или не? — излая Пол.

— Аракис гъмжи от агенти на Сдружението. Те купуват мелиндж, сякаш тя е най-скъпоценното нещо в цялата вселена. Защо мислиш рискувахме да дойдем толкова навътре в…

— Подправката е наистина най-скъпоценното нещо в цялата вселена — прекъсна го Пол. — За тях обаче. — Той погледна към Стилгар и Чани, които сега прекосяваха помещението и идваха към него. — И с нея се разпореждаме ние, Гърни.

— Харконите се разпореждат с нея! — възрази Гърни.

— Онези, които могат да унищожат дадено нещо, нямат власт над него — отвърна Пол. Той даде знак, че не желае да чува повече забележки от Гърни, и кимна на Стилгар, който заедно с Чани застана пред него.

Пол взе в лявата си ръка ножа на сардукара и го подаде на Стилгар.

— Ти живееш за доброто на племето — заговори. — Би ли могъл да източиш кръвта на живота ми с този нож?

— За доброто на племето! — изръмжа Стилгар.

— Тогава използувай ножа — каза Пол.

— На двубой ли ме предизвикваш? — попита Стилгар.

— Ако те предизвиквах — отвърна Пол, — шах да застана тук без оръжие и да се оставя да ме убиеш.

Стилгар рязко си пое въздух.

— Усул! — рече Чани и погледна към Гърни, после отново към Пол.

Докато Стилгар продължаваше да премисля думите му. Пол заговори:

— Ти си Стилгар, борец. Но когато сардукарите започнаха да се бият тук, ти не застана начело на битката. Първата ти мисъл бе да запазиш Чани.

— Тя ми е племенница — каза Стилгар. — Ако съществува някакво съмнение, че твоите федейкини са се справили както трябва с тази сган…

— Защо помисли най-напред за Чани? — попита Пол.

— Не е точно така!

— Наистина ли?

— Заради теб! — призна си Стилгар.

— А мислиш ли, че би могъл да вдигнеш ръка срещу мен? — попита Пол.

Стилгар се разтрепери.

— Така повелява обичаят — промълви той.

— Обичаят повелява също да се убиват непознати пришълци, намерени в пустинята, и да се взема водата им като дар от Шай-хулуд — продължи Пол. — И въпреки това една нощ ти запази живота на двама чужденци — на майка ми и моя.

И тъй като Стилгар не каза нищо, а все така трепереше и гледаше към него. Пол продължи:

— Обичаите се менят, Стил. Сам ти ги промени.

Стилгар се вгледа в жълтата емблема върху ножа, който държеше.

— Когато стана дук в Аракийн с Чани до мен, смяташ ли, че ще разполагам с време да се занимавам с всяка подробност от управлението на Сийч Табър? — попита Пол. — Ти занимаваш ли се с вътрешните въпроси на всяко едно семейство?

Стилгар не откъсваше очи от ножа.

— Мислиш ли, че мога да пожелая да отрежа дясната си ръка? — попита Пол.

Стилгар бавно насочи поглед към него.

— Кажи де! — рече Пол. — Мислиш ли, че искам да лиша себе си и племето от твоята мъдрост и сила?

Стилгар отговори приглушено:

— Аз мога да убия онзи младеж от моето племе, чието име ми е известно, щом това е волята на Шай-хулуд. Но не мога да сторя зло на Лизан-ал-Гаиб. Ти знаеше това, когато ми даде този нож.

— Знаех го — съгласи се Пол.

Стилгар отвори длан. Ножът издрънча по каменния под.

— Обичаите се менят — каза той.

— Чани — рече Пол, — иди при майка ми и я изпрати тук, за да ни посъветва, ако се наложи да…

— Но нали каза, че ще тръгнем на юг! — възрази тя.

— Допуснах грешка — отвърна той. — Харконите не са на юг. Войната не е на юг.

Тя си пое дълбоко въздух, като прие нещата така, както една жена от пустинята приема всички потребности, свързани с този живот, осеян със смърт.

— Ще предадеш на майка ми съобщение, предназначено единствено за нейните уши — продължи Пол. — Предай й, че Стилгар ме признава за дук на Аракис и че трябва да се намери начин младите хора да приемат миролюбиво тази новина.

Чани погледна към Стилгар.

— Прави каквото ти казва — озъби се Стилгар. — И на двама ни е известно, че той щеше да ме надвие… а аз нямаше да мога и ръка да вдигна срещу него… за доброто на племето.

— Ще се върна с майка ти — каза Чани.

— Изпрати я сама — каза Пол. — Интуицията на Стилгар е била вярна. Аз съм по-силен, когато ти си в безопасност. Ще останеш в заслона.

Тя понечи да възрази, но преглътна думите.

— Сихайя! — назова я Пол с най-съкровеното име. После се извърна надясно и срещна втренчения поглед на Гърни.

Откакто Пол бе споменал за майка си, за Гърни Халик разговорът между Пол и Стилгар бе протекъл като в мъгла.

— Майка ти! — рече Гърни.

— Айдахо ни спаси в онази нощ на нападението — отвърна Пол, разстроен от раздялата с Чани. — Тъкмо сега ние…

— А Дънкан Айдахо, господарю? — попита Гърни.

— Той загина, подарявайки ни няколко минути, за да избягаме.

„Вещицата е жива!“ — помисли си Гърни. — „Онази, на която се заклех да отмъстя, е жива! А очевидно дук Пол дори не подозира що за чудовище го е родило! Злосторницата! Да предаде собствения му баща на харконите!“

Пол се затича и скочи на площадката. Обърна се назад, видя, че убитите и ранените са вече изнесени, и с тъга си помисли, че към легендата за Муад’Диб щеше да се прибави нова глава. „Аз дори не извадих ножа си, но за този ден ще се говори, че съм убил със собствената си ръка най-малко двадесет сардукари.“

Стилгар и Гърни последваха Пол. Гърни дори не усещаше земята под нозете си. Яростта бе изтласкала от мислите му пещерата и нейните суспенсорни глобуси.

„Значи вещицата е жива“ — рече си мислено той. — „Жива, докато онези, които предаде, са вече изтлели в самотните си гробове. Трябва да сторя тъй, че Пол да не узнае истината за нея, преди да съм я убил.“

Тълпата, събрала се в сборната зала на пещерата, излъчваше онова стадно чувство, което Джесика бе усетила в деня, в който Пол уби Джеймис. В гласовете се долавяше негодувание и напрегнатост. Като набъбнали възли сред множество се събираха отделни групички свободни.

Когато излезе от покоите на Пол и се появи на площадката, Джесика напъха под робата си някакъв метален куриерски цилиндър. Чувствуваше се отпочинала след продължителното пътуване на юг, но все още я беше яд, че Пол не им разрешава да използуват пленените орнитоптери.

— Все още не владеем въздушното пространство — бе казал той. — А и не бива да ставаме зависими от гориво, доставяно от други планети. Както горивото, така и самолетите трябва да се запазят за деня, когато ще е потребно върховно усилие.

Пол стоеше с група младежи близо до площадката. Мъждивата светлина на суспенсорните глобуси придаваше на сцената някаква призрачност. Приличаше на жива картина, към която обаче трябваше да се прибавят и миризмите на заслона, шепотът и шумът от тътрещи се нозе.

Тя се вгледа в сина си, като се чудеше защо той все още не показва своята изненада — Гърни Халик. Мисълта за Гърни я развълнува със спомените за едно по-ведро минало — за дни, прекарани сред любов и красота с бащата на Пол.

В другия край на площадката Стилгар стоеше в очакване сред групичка от свои приближени. Стойката и мълчанието му говореха за наранено честолюбие.

„Не бива да губим този човек“ — помисли си Джесика. Планът на Пол трябва да успее. Всичко друго би било истинска трагедия.

Тя прекоси площадката, мина покрай Стилгар, без да го погледне и слезе сред тълпата. Сториха й път, когато се отправи към Пол. А откъдето минеше, настъпваше мълчание.

Тя схващаше смисъла на това мълчание — недоизречените въпроси на хората и благоговението пред светата майка.

Когато се приближи до Пол, младите хора се отдръпнаха настрани и за миг я слиса по-различното уважение, което му оказваха. „Всички по-нискостоящи от теб ламтят за мястото ти“ — гласеше бин-джезъритската аксиома. Ала тя изобщо не откри по лицата им ламтеж за власт. По-скоро ги държеше на разстояние религиозната възбуда свързана с предводителството на Пол. И тя си припомни друга бин-джезъритска поговорка: „Пророците винаги умират от насилствена смърт.“

Пол я погледна.

— Време е! — рече тя и му подаде куриерския цилиндър.

Единият от другарите на Пол, по-смел от останалите, хвърли поглед към Стилгар и каза:

— Ще го предизвикаш ли на двубой, Муад’Диб? Сега му е времето. Ще те вземат за страхливец, ако не…

— Кой дръзва да ме нарича страхливец? — попита Пол. Ръката му се стрелна към канията с кристалния нож.

Сред групичката настъпи гневно мълчание, което плъзна и сред тълпата. Щом момъкът се отдръпна от него, Пол рече:

— Предстои ни работа. — Сетне се извърна, проправи си път към площадката, качи се с лек подскок и застана с лице към хората.

— Хайде, какво чакаш? — провикна се някой.

Ропот и сподавен говор последваха този вик. Пол изчака шумът да утихне. Тишината настъпи бавно — тук-там все някой продължаваше да тътри нозе или да кашля. Когато пещерата утихна, Пол вирна брадичка и заговори с глас, който проникна и в най-отдалеченото кътче:

— Дотегна ви чакането — започна той.

Отново изчака да утихнат виковете, предизвикани от думите му.

„Наистина им е дотегнало чакането“ — рече си мислено. Той вдигна високо куриерския цилиндър, като си мислеше за съдържанието му. Джесика му бе показала съобщението и бе обяснила как е било взето от харконския куриер.

Съдържанието му бе категорично: Бяха оставили Рабан да се справя със собствените си сили тук, на Аракис! Той не можеше да поиска нито помощ, нито подкрепления!

Пол отново извиси глас:

— Според вас вече е време да предизвикам на двубой Стилгар и да поема предводителството на отредите! — Преди да успеят да отговорят, върху тях се стовари гневният глас на Пол: — За толкова ли глупав смятате Лизан-ал-Гаиб?

Настъпи смразяваща тишина.

„Той посяга към религиозния плащ“ — помисли си Джесика. — „Трябва да успее!“

— Така повелява обичаят! — провикна се някой. Пол заговори сдържано, като опипваше подводните течения на настроението им.

— Обичаите се менят.

От един ъгъл на пещерата се надигна гневен глас:

— Ние сме тези, които ще кажем какво трябва да се променя!

Тук-там през тълпата преминаха одобрителни възгласи.

— Ваша воля — рече Пол.

И слухът на Джесика засече едва доловимите модулации, тъй като той използуваше възможностите на гласа, на който тя го бе обучавала.

— Така е, вие ще кажете — съгласи се той. — Но първо ще чуете онова, което ще кажа аз.

Стилгар се приближи до площадката — изражението на брадясалото му лице бе невъзмутимо.

— Това също е повеля на обичая — заговори той. — Гласът на всеки свободен може да бъде чут от Съвета. Пол Муад’Диб е свободен.

— Най-важно от всичко е доброто на племето, нали така? — попита Пол.

Със същия равен глас на наранено честолюбие Стилгар отвърна:

— Към него са насочени усилията ни.

— Много добре — рече Пол. — Тогава кой заповядва на военния отряд на нашето племе и кой заповядва на всички племена и отряди посредством военните инструктори, които ние обучихме в чудноватото бойно изкуство?

Пол изчака, като рееше поглед над главите на стълпилите се хора. Отговор не последва.

След малко заговори отново:

— Стилгар ли заповядва на всички тях? Самият той отрича да е така. Аз ли им заповядвам? Дори Стилгар понякога изпълнява моите нареждания, а мъдреците — най-умните сред умните — се вслушват в думите ми и ме почитат в Съвета.

Сред тълпата цареше мъртва тишина.

— И така — продължи Пол. — Майка ми ли им заповядва? — Той посочи надолу към Джесика, която се открояваше в своите черни обредни одежди. — Стилгар, както и всички други предводители на отреди търсят нейния съвет за почти всяко по-значително начинание. Това ви е известно. Но светата майка ли прави преходи из пустинята и предвожда рациите срещу харконите?

Челата, които Пол съзираше, се смръщиха, но гневният ропот сред тълпата не утихваше.

„Избрал е твърде опасен път“ — помисли си Джесика, но си спомни за цилиндъра със съобщението и онова, което се казваше в него. И тя прозря намерението на Пол: да проникне до самите дълбини на тяхното колебание и да се възползува от него, а останалото щеше да дойде после от само себе си.

— Никой не признава предводителство без двубой и сражение, така ли е? — попита Пол.

— Така повелява обичаят! — изкрещя някой.

— А каква е нашата цел? — попита Пол. — Да свалим от власт Рабан, харконския звяр, и да превърнем нашата планета в свят, където сред изобилие от вода да можем да създаваме щастливо нашите семейства — това ли е нашата цел?

— Неумолимите задачи изискват неумолими обичаи — провикна се друг.

— А ще строшите ли ножа си преди битката? — попита Пол. — Ще спомена нещо само като факт, не като самохвалство или предизвикателство: Тук, сред вас, няма човек, включително и Стилгар, който може да ми устои в единоборство. Стилгар сам си го признава. Значи той е убеден в това, както и всички вие.

Сред тълпата отново се понесе гневен ропот.

— Мнозина от вас са заставали срещу мен на тренировъчната площадка — продължи Пол. — И добре знаете, че това не е празно самохвалство. Споменавам този факт, защото е известен на всички ни, и аз ще съм глупак, ако сам не го разбирам. Аз съм започнал обучението си в бойното изкуство много по-рано от вас, а по-непреклонни учители от моите вие даже и не сте срещали. Как иначе според вас щях да победя Джеймис, и то на възраст, на която вашите момчета все още си играят на война?

„Справя се добре с гласа“ — помисли си Джесика, — „но за тези хора това не е достатъчно. Те имат добра самозащита срещу гласово въздействие. Трябва да им въздействува и с логика.“

— И така — рече Пол — стигаме до това тук. — Той повдигна куриерския цилиндър и свали разпокъсания бандерол. — Това послание бе заловено от един харконски куриер. Достоверността му е извън всякакво съмнение. Адресирано е до Рабан. В него му се съобщава, че молбата му за нови войски се отхвърля, че добивът от подправката е много под определения дял и че ще трябва да изтръгне от недрата на Аракис още подправка, но с наличните си хора.

Стилгар застана до Пол.

— Колко от вас разбират какво означава това? — попита Пол. — Стилгар веднага го разбра.

— Зарязали са го! — провикна се някой.

Пол напъха посланието и цилиндъра в торбичката си. Сне от шията си изплетен от шигърова жица ширит и като свали от него един пръстен, вдигна този пръстен високо нагоре.

— Това бе дукският пръстен на моя баща — рече той. — Аз се заклех да не го нося, докато не съм готов да поведа войските си по цялата планета и да предява иск, че Аракис е мое законно дукско владение. — Той постави пръстена на пръста си и сви юмрук.

В пещерата настъпи дълбока тишина.

— Кой заповядва тук? — запита Пол. Той вдигна юмрук. — Аз заповядвам тук! Аз съм господарят на всеки квадратен сантиметър от Аракис! Тази планета е мое дукско владение независимо дали това се харесва на императора или не! Той отдаде Аракис във владение на моя баща и аз я наследявам от баща си!

Пол се надигна на пръсти и се отпусна на пети. Изучаваше с поглед тълпата, долавяйки настроението й.

„Почти успях“ — помисли си той.

— Тук сред вас има мъже, които ще заемат отговорни постове на Аракис, щом си възстановя тези имперски права, които по право ми принадлежат — продължи Пол. — Стилгар е един от тях. Не защото искам да му се докарвам сега! Не и от благодарност, въпреки че съм един от мнозината тук, които му дължат живота си. Не! Казвам го, защото е разсъдлив и силен. Защото командува отряда си според повелите на своя собствен ум, а не само по правилата. За глупав ли ме имате? Да не би да мислите, че ще си отрежа дясната ръка и ще я хвърля кървяща тук на пода, в тази пещера, само за да ви създам зрелище?

Пол обходи със строг поглед тълпата.

— Има ли измежду вас някой, който твърди, че аз не съм законният господар на Аракис? И трябва ли да доказвам това, като оставя без вожд всяко племе на свободните?

Застаналият до Пол Стилгар се размърда и го погледна въпросително.

— Мога ли да отнема част от нашата сила сега, когато се нуждаем най-много от нея? — попита Пол. — Аз съм вашият господар и ви заявявам, че е крайно време да престанем да избиваме най-добрите си воини, а да започнем да избиваме нашите истински врагове — харконите!

С едно неуловимо движение Стилгар извади кристалния си нож и го насочи над главите на стълпилите се хора.

— Да живее дук Пол Муад’Диб! — извика той. Оглушителен рев изпълни пещерата и ехото му прокънтя многократно. Хората шумно одобряваха и надаваха възгласи:

— Йа хайя чухада! Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб? Йа хайя чухада!

Джесика мислено си преведе: „Да живеят бойците на Муад’Диб!“

Сцената, както я бяха замислили помежду си тя, Пол и Стилгар, бе протекла точно по плана.

Глъчката постепенно утихна.

Когато отново настъпи тишина. Пол застана с лице към Стилгар и рече:

— Коленичи, Стилгар!

Стилгар падна на колене върху площадката.

— Дай ми кристалния си нож! — каза Пол.

Стилгар се подчини.

„Това вече не е по плана“ — помисли си Джесика.

— Повтаряй след мен, Стилгар — рече Пол и си припомни думите от церемонията при даването на власт така, както бе чул да ги изрича собственият му баща: — Аз, Стилгар, поемам този нож от ръцете на моя дук.

— Аз, Стилгар, поемам този нож от ръцете на моя дук — повтори Стилгар и пое млечнобялото острие от Пол.

— Където моят дук заповяда, там ще забия този нож — продължи Пол.

Стилгар повтори думите, произнасяйки ги бавно и тържествено.

Като си спомни откъде водеше началото си тази церемония, Джесика запремига, за да преглътне сълзите и разтърси глава. „Тези слова са ми познати“ — помисли си тя. — „Не биваше да допускам да ме развълнуват.“

— Посвещавам това острие на делото на моя дук и на смъртта на враговете му, докато кръвта тече в жилите ми — рече Пол.

Стилгар повтори думите след него.

— Целуни острието — заповяда Пол.

Стилгар се подчини, а след това, съгласно обичая на свободните, целуна ръката, която държеше острието. По знак на Пол той прибра в канията ножа и се изправи на крака.

През тълпата премина тих благоговеен шепот и Джесика дочу думите. „Предсказанието — бин-джезъритката ще покаже пътя, а светата майка ще го види.“ А от още по-далече долетя: „Тя ни го сочи чрез своя син!“

— Стилгар е вождът на това племе — рече Пол. — Нека по този въпрос никой не се заблуждава. Той командува с моя глас. Онова, което той ще ви каже, все едно че съм ви го казал аз.

„Умно замислено“ — рече си Джесика. — „Вождът на племето не бива да губи престиж сред онези, които ще трябва да му се подчиняват.“

Пол сниши глас и рече:

— Стилгар, искам тази нощ да бъдат разпратени вестоносци и циелаго, за да свикат Сбор на вождовете. Щом ги изпратиш, доведи Чат, Корба, Отейм и още двама лейтенанти по твой избор. Доведи ги в покоите ми за изготвяне на бойния план. Трябва да спечелим победа и да я покажем на вождовете, когато пристигнат.

Пол кимна на майка си да ги придружи, слезе от площадката начело на свитата и като си проправи път през тълпата, мина към коридора и приготвените жилищни помещения. Докато Пол вървеше през тълпата, към него се протягаха ръце, за да го докоснат. Зовяха го гласове:

— Моят нож ще се насочи натам, накъдето заповяда Стилгар, Пол Муад’Диб! Нека скоро влезем в бой, Пол Муад’Диб! Нека окъпем нашия свят в кръвта на харконите!

Долавяйки чувствата на тълпата. Джесика усещаше войнственото нетърпение на тези хора. Те бяха напълно готови за битките. „А ние ги водим към върха“ — помисли си тя.

Когато влязоха във вътрешната стая. Пол кимна на майка си да седне и каза:

— Почакай тук. — И изчезна зад завесите на страничния коридор.

След като Пол излезе, в стаята стана тихо — зад завесите бе толкова тихо, че дори и тихият шепот на въздушните помпи, които раздвижваха въздуха в заслона, не проникваше до мястото, където бе седнала.

„Отиде да доведе Гърни Халик“ — рече си тя. И се учуди на странната смесица от чувства, които изпита. Гърни и неговата музика бяха част от онези приятни времена на Каладън, преди да се преселят на Аракис. Имаше чувството, че на Каладън бе живял някой друг, не тя. За тези почти три години от идването им тук Джесика бе станала друг човек. Това, че трябваше да се изправи сега лице с лице срещу Гърни, я караше да преосмисля станалата с нея промяна.

Сервизът за кафе на Пол, гравираната сплав от сребро и жасмиум — наследство от Джеймис, бе нареден върху ниска масичка от дясната й страна. Тя се вгледа в него, като си мислеше колко ли много ръце се бяха докосвали до метала. Само допреди месец Чани бе сервирала с него на Пол.

„Какво ли друго би могла да прави за своя дук една жена от пустинята, освен да му сервира кафе?“ — запита се Джесика. — „Тя не му носи нито власт, нито го сродява със знатен род. Пол има само една голяма възможност — да се сроди с някоя могъща Велика династия, може би дори с императорското семейство. В края на краищата и в него има принцеси и всяка от тях е възпитаничка на «Бин Джезърит».“

Джесика си представи как ще замени суровия живот на Аракис с живот, изпълнен с власт и сигурност, който щеше да й бъде осигурен като майка на принц-консорт. Погледна към плътните завеси, които закриваха скалните стени на тази пещерна килия, като си мислеше как бе пристигнала дотук — бе яздила сред стадо червеи, окичени с носилки и товарни платформи, с натрупани върху тях необходими неща за предстоящите сражения.

„Докато Чани е жива, Пол няма да осъзнае своя дълг“ — помисли си Джесика. — „Тя го дари със син и това е достатъчно.“

Прониза я внезапен копнеж да види внука си, детето, което имаше толкова много от чертите на дядото, от Лито. Джесика долепи длани до страните си и прибягна до ритуалното дишане, което охлаждаше чувствата и проясняваше ума, после се наведе до кръста надолу за упражнението, което подготвяше тялото за потребностите на духа.

Изборът на Пол да използува Пещерата на птиците за свой команден пункт изобщо не биваше да се оспорва. Мястото беше безупречно. На север се простираше Уинд Пас — тясна клисура, която водеше до укрепено село, разположено в един синк, ограден с непристъпни скални стени. Това селище бе важно, в него живееха занаятчии и техници — беше център по поддръжката на цяла отбранителна област на харконите.

Отвъд завесите се чу кашляне. Джесика се изопна, пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Влез! — рече тя.

Завесите се отместиха и в стаята се втурна Гърни Халик. Тя успя само да зърне лицето му, което имаше странно изражение, и ето че той се оказа зад гърба й и като пъхна яката си ръка под брадичката, я изправи на крака.

— Гърни, глупако, какво правиш? — попита тя. После усети върха на ножа, опрян в гърба й. От върха на това острие я побиваха студени тръпки. В този миг тя осъзна, че Гърни има намерение да я убие. Защо ли? Не й идваше наум никаква причина, защото той не бе човек, който може да стане предател. Тя обаче не се съмняваше в намеренията му. И понеже разбираше това, умът й трескаво заработи. Насреща си нямаше човек, когото лесно може да надвие. Насреща си имаше убиец, който умееше да се предпазва от въздействието на гласа, който умееше да се пази от всяка военна хитрост и от различните коварства на смъртта и насилието. Насреща й стоеше оръдие, за чието обучение тя сама бе допринесла с някои съвети и предложения.

— И си помисли, че си се измъкнала, а, вещице? — озъби се Гърни.

Преди да успее да проумее въпроса или се опита да отговори, завесите се разделиха и влезе Пол.

— Ето го, май… — Пол млъкна, схващайки напрежението в стаята.

— Остани си на мястото, господарю — рече Гърни.

— Какво… — Пол тръсна глава.

Джесика понечи да заговори, но усети, че ръката притисна по-здраво гърлото й.

— Ще говориш само когато ти разреша, вещице — рече Гърни. — Искам да кажеш само едно нещо, за да може синът ти да го чуе и съм готов да забия мигновено този нож право в сърцето ти при първия опит за съпротива. Не смей да извисяваш глас. Няма да напрягаш и да движиш някои определени мускули. Действувай изключително предпазливо, за да спечелиш още няколко секунди живот. И те уверявам, че само толкова са ти останали да живееш.

Пол пристъпи крачка напред.

— Гърни, човече, какво си…

— Не мърдай от мястото си! — отсече Гърни. — Само още една стъпка и ще я пратя на оня свят.

Ръката на Пол се плъзна към канията на ножа му. Той наруши мъртвата тишина:

— Няма да е зле да обясниш поведението си, Гърни.

— Дал съм обет да убия предателя на твоя баща — рече Гърни. — Смяташ ли, че мога да забравя човека, който ме спаси от харконската яма за роби, дари ми свобода, живот и уважение и… ми дари приятелството си — нещо, което ценя най-много от всичко останало. И ето че сега държа на мушка неговия предател. Никой не може да ми попречи да…

— Колко дълбоко се заблуждаваш, Гърни — рече Пол.

А Джесика си помисли: „Ето какво било! Каква ирония.“

— Да се заблуждавам ли? — запита Гърни. — Нека чуем признанието от собствената й уста. И нека знае, че съм давал подкупи, че съм шпионирал и мамел, за да потвърдя това обвинение. Давал съм дори семута¤ на един гвардейски капитан, за да изтръгна от него нещичко от тази история.

Джесика почувствува, че ръката, притиснала гърлото й, леко се отхлаби, но преди да успее да заговори, Пол я изпревари:

— Предателят бе Юи. Твърдя това със сигурност, Гърни. Доказателството е изчерпателно и не може да бъде оспорвано. Предателят бе Юи. Не ме интересува как си стигнал до това си подозрение, защото то би могло да е само подозрение, но ако сториш зло на майка ми… — Пол извади кристалния нож от канията и го улови с две ръце — …ще ти източа кръвта.

— Юи бе лекар, у когото бе заложена имперската повеля — той можеше да служи дори в императорския двор — озъби се Гърни. — Той не можеше да стане предател.

— А пък аз знам един начин за разрушаване на имперската повеля — рече Пол.

— Доказателството! — настоя Гърни.

— Доказателството не е тук — каза Пол. — То е далеч на юг, в Сийч Табър, но ако…

— Това е измама — озъби се Гърни и ръката му отново притисна здраво гърлото на Джесика.

— Не е измама, Гърни — рече Пол и в гласа му прозвуча толкова непоносима тъга, че тя разкъса сърцето на Джесика.

— С очите си видах писмото, заловено от харконския агент — рече Гърни. — То сочеше право към…

— Аз също го видях — прекъсна го Пол. — Показа ми го баща ми в онази нощ, когато ми обясни, че това със сигурност е харконска хитрост, чиято цел е да го накара да се усъмни в жената, която обича.

— Ай! — възкликна Гърни. — Ти не се…

— Замълчи! — прекъсна го Пол и безизразният глас, изрекъл тези думи, прозвуча толкова повелително, колкото Джесика никога не бе чувала друг глас да звучи. „Той владее Великата власт!“ — помисли си тя. Ръката на Гърни, притиснала шията й, потрепера, върхът на ножа, опрян в гърба й, се отдръпна неуверено.

— Не си могъл — продължи Пол — да чуеш как майка ми ридаеше в онази нощ за загубата на своя дук. Не си виждал как очите й мятат пламъци, когато заговори за унищожаването на харконите.

„Значи е чувал“, помисли си тя. Задавиха я сълзи.

— Не си успял — продължи Пол — да запомниш уроците, които си научил в харконската яма за роби. Казваш, че се гордееш с приятелството на баща ми! Как не успя да схванеш разликата между харконите и атреидите, така че да подушиш една харконска хитрост по вонята, която остава полепнала по нея? Как не успя да научиш, че верността на атреидите се купува с обич, докато монетата на харконите е омразата? Как не успя да прозреш същността на това предателство?

— А Юи? — промълви Гърни.

— Доказателството, с което разполагаме, е собственоръчно написано писмо от Юи до нас, с което той признава предателството си — отговори Пол. — Заклевам се за това в обичта, която изпитвам към теб, обич, която ще продължа да изпитвам дори след като те поваля убит тук, на този под.

Докато слушаше сина си, Джесика се възхищаваше на дълбоката му мисъл и на вълнуващата проницателност на неговия ум.

— Баща ми имаше верен инстинкт за приятелите си — продължи Пол. — Той рядко даряваше своята обич, но никога не допускаше грешки. Неговата уязвимост се криеше в неразбирането на омразата. Смяташе, че никой, който мрази харконите, не би могъл да го предаде. — Пол погледна към майка си. — Тя знае това. Аз й предадох думите на баща ми, че той никога не се е съмнявал в нея.

Джесика почувствува, че губи самообладание, и прехапа долната си устна. Като виждаше колко надменно и сдържано е поведението на Пол, тя си даваше сметка какво му струват тези думи. Поиска й се да се втурне към него и да притисне главата му до гърдите си, както никога досега не бе го правила. Ала ръката, притиснала гърлото й, спря да трепери, върхът на ножа отново се опря в гърба й — неподвижен и остър.

— Един от най-страшните мигове в живота на едно момче — рече Пол — е, когато разбере, че родителите му са човешки същества, свързани с обич, каквато то никога не ще може да изпита. Това за него е загуба, миг на пробуждане, в който разбира, че светът го заобикаля отвсякъде и че всеки е сам в него. Този миг съдържа своя собствена истина, която човек не може да не приеме. С ушите си чух, когато моят баща говореше на майка ми. Тя не е предателят, Гърни.

Джесика си възвърна гласа и заговори:

— Пусни ме, Гърни. — В тези думи нямаше никаква по-особена заповед, нито хитрост, която да го измами, но ръката на Гърни се отпусна. Джесика отиде при Пол и застана до него, без да го докосва.

— Пол — рече тя, — във вселената съществуват и други мигове на пробуждане. Изведнъж прозрях как съм те използувала и огъвала, и манипулирала, за да те вкарам в пътя, избран от мен… път, който бях принудена да избера… ако това изобщо е някакво оправдание… заради обучението, което съм получила. — Тя преглътна мъчително и го погледна право в очите. — Пол… искам да направиш нещо заради мен — избери пътя на цветето. Вземи своето момиче от пустинята и се ожени за нея, ако такова е желанието ти. Ако се наложи, опълчи се срещу всички и всичко. Но сам избери пътя си. Аз…

Гласът й секна — прекъсна я тихият неясен говор зад гърба й.

„Гърни.“ Тя видя, че Пол гледаше втренчено някъде зад нея и се обърна.

Гърни продължавате да стои на същото място, но бе прибрал ножа си в канията, бе раздърпал робата на гърдите си и бе оголил лъскавата сивота на казионен влагосъхраняващ костюм — от онези, с които контрабандистите търгуваха из заслоните.

— Забий ножа си право тук, в гърдите ми — промълви Гърни. — Казах ти да ме убиеш, за да свърши всичко това. Аз очерних името си. Предадох моя собствен дук! Най-възвишеният…

— Замълчи! — рече Пол. — Загърни си робата и престани да се държиш като глупак! Стигат ми толкова глупости за един ден.

— Казах ти да ме убиеш! — разгневи се Гърни.

— Ти ме познаваш добре — рече Пол. — За толкова ли малоумен ме мислиш? Та нима трябва да премина през такива изпитания заради всеки човек, от когото имам нужда?

Гърни погледна към Джесика и заговори с напълно несвойствен за него отчаян и умолителен тон:

— Тогава вие, господарко, моля ви… убийте ме вие.

Джесика отиде при него и сложи ръце на раменете му.

— Гърни, защо настояваш атреидите да убиват онези, които обичат? — Тя лекичко издърпа разгърдената роба от пръстите му, загърна и пристегна плата върху гърдите му.

Гърни заговори на пресекулки:

— Но… аз…

— Ти бе убеден, че вършиш нещо заради Лито — каза тя. И аз те уважавам за това.

— Господарко — рече Гърни. Той оброни глава и стисна клепачи, за да препречи пътя на сълзите.

— Нека приемем това за недоразумение между стари приятели — рече тя и Пол долови утешителните нотки и желанието й да заглади случилото се. — Всичко свърши и можем да сме благодарни, че подобно недоразумение няма никога да се повтори между нас.

Гърни отвори окъпани във влага очи и сведе поглед към нея.

— Онзи Гърни Халик, когото познавах, бе човек, който боравеше еднакво умело и с меча, и с балисета — продължи Джесика. — Но на Гърни с балисета се възхищавах най-много. Не си ли спомня онзи Гърни Халик как с часове седях и се наслаждавах на музиката му, когато свиреше за мен? Имаш ли все още балисет, Гърни?

— Имам нов — отвърна Гърни. — Донесен е от Чусик¤, благозвучен инструмент. Свири като истински Варота¤, макар да няма никакъв подпис. Лично аз смятам, че е направен от някой ученик на Варота, който… — Той млъкна. — Какво мога да ви кажа, господарке? Седнали сме тук на празни приказки, а…

— Това не са празни приказки, Гърни — намеси се Пол. Той направи няколко крачки и застана до майка си, лице с лице срещу Гърни. — Не говорим празни приказки, а за нещо, което носи радост между приятели. Ще ми направиш голяма услуга, ако й посвириш сега. Бойните планове могат да почакат малко. Във всеки случай до утре няма да влизаме в бой.

— Ще… ще отида да си донеса балисета — каза Гърни. — В коридора е. — Той мина покрай тях и излезе през завесите.

Пол сложи ръка на рамото на майка си и откри, че тя трепери.

— Всичко свърши, майко — рече той.

Без да се обръща, тя го изгледа косо с крайчеца на окото си.

— Свърши ли?

— Разбира се, Гърни е…

— Гърни ли? О… да. — Тя сведе очи.

Завесите прошумяха, когато Гърни се завърна с балисета си. Той започна да го настройва, като избягваше погледите им. Драпериите върху стените поглъщаха кънтящите звуци и от това инструментът звучеше тихо и задушевно.

Пол заведе майка си до стената и я настани да седне на една възглавница с гръб към плътните драперии. Внезапно го порази колко състарена е тя, с тези наченки на сухите бръчки на пустинята по лицето и бръчиците, които излизаха от ъгълчетата на забулените в синьо очи.

„Уморена е“ — помисли си. — „Трябва да намерим начин да облекчим товара й.“

Гърни взе един акорд.

Пол го погледна и каза:

— Има… някои неща, които изискват личната ми намеса. Изчакайте ме тук.

Гърни кимна. Сякаш мислите му бяха много надалеч, сякаш за миг бе отлетял към ведрите небеса на Каладън, обещаващи дъжд, с бухлати облаци на хоризонта.

Пол насила се обърна и излизе през тежките завеси на страничния коридор. Чу как зад гърба му Гърни пое някаква мелодия и пътем се спря за миг, за да послуша приглушената музика.

От един ъгъл на коридора пред Пол изникна облечен в роба федейкин вестоносец. Мъжът бе отметнал назад качулката и бе разхлабил катарамите си така, че влагосъхраняващият му костюм не бе пристегнат около шията — доказателство, че току-що бе дошъл от откритата пустиня.

Пол му кимна да спре, пусна завесите и тръгна по коридора към него.

Федейкинът се поклони с длани, събрани за молитва, така както би поздравил една света майка или сайядина.

— Муад’Диб — рече той. — вождовете започнаха да пристигат за Сбора.

— Толкова скоро!

— Това са онези вождове, които Стилгар призова преди, когато се смяташе, че… — Той сви рамене.

— Разбирам. — Пол погледна назад, към стаята, откъдето се носеше слабият звън на балисет и си помисли за старата любима песен на майка му — странно съчетание на весела мелодия и тъжни думи. — Стилгар скоро ще дойде тук с останалите. Заведи ги в стаята при майка ми.

— Ще изчакам тук, Муад’Диб — каза вестоносецът.

— Да… добре, направи така.

Пол мина покрай федейкина и се отправи към онова място във вътрешността на пещерата, което го имаше във всички тези пещери — мястото, близо до басейна, в който се съхраняваше водата. На това място трябвате да има малък шай-хулуд, не по-дълъг от девет метра червей, чийто растеж бе спрян в капан на заобикалящите го водни канали. Творецът-вестител, излязъл от вектора на малкия творец-вестител, избягваше водата, тъй като тя бе отрова за него. А удавянето на твореца-вестител бе най-голямата тайна на свободните, защото при това действие се получаваше Водата на живота, крепяща тяхното единство — отровата, която можеше да бъде превърната само от света майка.

Бе взел това решение, когато се сблъска с напрежението от опасността, заплашила майка му. Нито една пътека от бъдещето, видяно някога от него, не му бе подсказала този миг на опасност от страна на Гърни Халик. Бъдещето — сивото, забулено в облаци бъдеще с предчувствието, което излъчваше, че цялата вселена се придвижва към безумство, висеше наоколо му като призрачен свят.

„Трябва да надникна в него“ — помисли си той. Организмът на Пол бавно си беше изградил известна търпимост към подправката, от което виденията от бъдещето бяха започнали да стават все по-малобройни и по-малобройни… все по-неясни и по-неясни. Изходът

от това затруднение му се струваше съвсем ясен.

„Ще удавя вестителя. Ето сега ще видим дали съм онзи Куизъц Хадерах, който може да издържи изпитанието, на което подлагат светите майки.“

Чани пристигна от басейн Хабания малко преди зазоряване — тя чу как топтерът, който я докара от юг, се отдалечи с бръмчене към скривалището си сред пустошта. Заобиколилите я войници от охраната вървяха на почетно разстояние, подредени ветрилообразно, като оглеждаха скалите за опасности и удовлетворяваха по този начин молбата на другарката на Муад’Диб, майката на първородния му син: да повърви малко сама.

„Защо ли ме повика Пол?“ — запита се тя. — „Преди ми беше казал, че ще трябва да остана на юг заедно с малкия Лито и Алая.“

Тя прибра полите на робата си и прескочи с лекота една скала, препречила пътя й, а оттам стъпи на пътечката, която само посветеният в порядките на живота в пустинята можеше да разпознае в мрака. Под нозете й се ронеха малки камъчета, но тя умело ги преодоляваше, без изобщо да се съобразява с изискванията за съблюдаване на тишина.

Изкачването й подействува ободряващо — то поразсея обзелите я страхове, породени от мълчаливото оттегляне на охраната и от обстоятелството, че за нея бе изпратен цял орнитоптер. Почувствува вътрешния трепет от предстоящата си среща с Пол Муад’Диб, нейния Усул. Името му може и да служеше за боен вик по цялата планета: „Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!“ Но тя познаваше друг човек, с различно име, бащата на нейния син, нежния влюбен.

Някакъв едър мъж изникна сред скалите отгоре и й даде знак да побърза. Тя ускори крачка. Утринните птици вече започваха да се обаждат и да се издигат в небето. На източния хоризонт бавно се разрастваше светла матова ивица.

Мъжът, застанал отгоре сред скалите, не беше от нейната охрана. „Отейм?“ — учуди се тя, като забеляза нещо познато във фигурата и движенията му. Тя го приближи и на светлината на настъпващото утро разпозна едрите сплеснати черти на лейтенанта — качулката му бе отметната, а филтърът за устата бе поставен хлабаво — така, както човек понякога рискува да отскочи за миг навън, в пустинята.

— Побързай! — просъска той и я поведе по тайната дълбока цепнатина към скритата пещера. — Скоро ще съмне — прошепна той, като отвори едно уплътнение. — Харконите отчаяно изпращат патрули над някои места в този район. Точно сега не можем да рискуваме да ни открият.

Те влязоха през тесния страничен вход в Пещерата на птиците. Светнаха суспенсорни глобуси. Отейм избърза пред нея и каза:

— Последвай ме! По-живо!

Те забързаха по коридора, минаха през още една влагоизолираща врата, по още един коридор и през някакви завеси влязоха в помещението, което бе служило за алков на сайядините в дните, когато пещерата бе използувана само за почивка през деня. Сега подът бе покрит с черги и възлавници. Тъкани завеси с червената фигура на ястреб скриваха скалните стени. В единия ъгъл имаше ниско сгъваемо писалище, отрупано цялото с книжа, от които се носеше аромата на подправка и издаваше от каква суровина бяха направени.

Сама в помещението, светата майка седеше точно срещу входа. Тя ги погледна с онази вътрешна напрегнатост, която караше непосветения да потрепери.

Ойтем събра длани за поздрав и рече:

— Доведох Чани. — Той се поклони и се оттегли през завесите.

А Джесика си помисли: „Как да съобщя на Чани?“

— Как е внукът ми? — попита тя.

„Значи ще си разменим обичайните поздрави“ — помисли си Чани и страховете й се възвърнаха. — „Къде ли е Муад’Диб? Защо не е тук да ме посрещне?“

— Здрав и щастлив, майко моя — отвърна Чани. — Оставих ги с Алая на грижите на Хара.

„Майко моя“ — помисли си Джесика. — „Да, тя има право да ме нарича така при размяна на официални поздрави. Дарила ми е внук.“

— Научих, че от Коану Сийч е изпратен в дар някакъв плат — рече Джесика.

— Прекрасен плат — каза Чани.

— Алая изпраща ли някаква вест?

— Никаква. Но откакто хората започнаха да я приемат, макар и необикновена, нещата в заслона тръгнаха по-гладко.

„Защо ли протака размяната на тези поздрави?“ — питаше се Чани. — „Било е много спешно, щом са изпратили орнитоптер да ме вземе. А сега губим време с тези официални любезности!“

— Трябва да ушием от новия плат дрешки за малкия Лито — рече Джесика.

— Както пожелаете, майко моя — отговори Чани. Тя сведе поглед. — Има ли новини за някакви сражения? — Помъчи се да запази лицето си безизразно, та Джесика да не се досети, че това всъщност е въпрос, зададен за Пол Муад’Диб.

— Нови победи — отвърна Джесика. — Рабан изпрати плахи официални предложения за примирие. Пратениците му бяха върнати с източена вода. Рабан дори е намалил налозите на населението в някои селища от синка. Но много е закъснял. Хората знаят, че го прави, защото се страхува от нас.

— Значи става така, както предрече Муад’Диб — каза Чани. Тя се вгледа в Джесика, като се стараеше да не издава страховете си. „Споменах името му, но тя не реагира. Човек не може да долови никакво чувство върху този гладък камък, който тя нарича лице… но е толкова сдържана. Защо ли е така скована? Какво ли се е случило с моя Усул?“

— Как искам сега да сме на юг — продължи Джесика. — Когато заминахме, оазисите бяха толкова красиви. Не копнееш ли за деня, когато цялата земя ще разцъфти така?

— Земята е красива, истина е — рече Чани. — Ала по нея има много скръб.

— Скръбта е цената на победата — отвърна Джесика.

„Дали не ме подготвя за скръб?“ — запита се Чани. И каза:

— Сега толкова много жени са без мъжете си. Направо ми завиждаха, когато узнаха, че ме викат на север.

— Аз те повиках — рече Джесика.

Чани усети как сърцето й заби като камбана. Прииска й се да долепи длани до ушите си, от страх да не чуе онова, което щяха да й кажат. Но въпреки това успя да каже с равен глас:

— Съобщението носеше подпис Муад’Диб.

— Аз го подписах така в присъствието на неговите лейтенанти — рече Джесика. — Бях принудена да прибегна до тази хитрина. — И си помисли: „Колко е храбра жената на моя Пол! Продължава да се държи изискано, дори когато страхът вече се кани да я обладае. Да. Може би именно тя ни трябва сега.“

В гласа на Чани се прокрадна само нещо като примирение със съдбата, когато заговори:

— А сега вече можеш да кажеш онова, което имаш да ми съобщиш.

— Повиках те тук, за да ми помогнеш да съживим Пол — рече Джесика. И си помисли: „Най-сетне! Казах й го по най-привилния начин. Да го съживим! Така само от една дума тя разбра, че Пол е жив, но и че има някаква опасност.“

На Чани й бе потребен само миг, за да се овладее и попита:

— Какво мога да направя? — Искаше й се да се хвърли към Джесика, да я разтърси и да изкрещи: „Заведи ме при него!“ Но изчака спокойно отговора.

— Подозирам — започна Джесика, — че харконите са успели да изпратят сред нас агент, който да отрови Пол. Това е единственото обяснение, което ми се струва правдоподобно. Твърде необикновена отрова. Изследвах с най-прецизни методи кръвта му, но не успях да я открия.

Както бе приклекнала, Чани се наведе напред.

— Отрова ли? Страда ли много? Мога ли да…

— Той е в безсъзнание — прекъсна я Джесика. — Признаците на живот у него са толкова слаби, че могат да се доловят само с най-чувствителна техника. Разтрепервам се само при мисълта какво можеше да стане, ако не бях го открила аз. Неопитното око би го взело за мъртъв.

— За да ме повикаш, сигурно не си се ръководела само от любезност — каза Чани. — Аз те познавам, света майко. Какво според теб мога да направя аз, а ти не можеш?

„Тя е смела, прелестна и, ъъъ, толкова схватлива“ — помисли си Джесика. — „От нея би станала отлична бин-джезъритка.“

— Чани, може да ти е трудно да повярваш, но аз наистина не знам защо изпратих да те доведат. Направих го по инстинкт… по чиста интуиция. Мисълта „Повикай Чани!“ ми хрумна съвсем неочаквано.

За пръв път Чани откри скръб в изражението на Джесика и нескрита болка, която променяше вътрешно напрегнатия й взор.

— Направих всичко, което е по силите ми — рече Джесика. — И това всичко… е толкова много повече от онова, което обикновено се има предвид под всичко, че ще ти е доста трудно да си го представиш. И въпреки това… не успях.

— Възможно ли е — запита Чани — предателят да е онзи негов стар другар Халик?

— Не, Гърни не! — отсече Джесика.

Тези думи съдържаха цял един разговор и Чани долови внимателното търсене, проучването… спомените за предишните неуспехи, които се съдържаха в този категоричен отказ.

Чани отново коленичи, изправи се и оглади с ръка робата си с цвят на пясък.

Джесика стана и се промъкна през завесите отляво.

Чани я последва и се озова в бившия склад, чиито скални стени сега бяха скрити под тежки драперии. Пол лежеше върху войнишка постеля до отсрещната стена. Спуснатият над него единичен суспенсорен глобус осветяваше лицето му. Бе завит до гърдите с черна роба, а ръцете му, открити, бяха изпънати плътно по тялото. Явно освен робата той нямаше други дрехи. Кожата му изглеждаше втвърдена, с цвят на восък. Липсваха всякакви видими движения.

Чани потисна желанието си да се втурне и да се хвърли отгоре му. Вместо това откри, че мислите й се устремяват към сина им — към Лито. И тя осъзна, че навремето и Джесика е изживяла точно такъв миг, когато нейният мъж е бил заплашван от смъртта, а тя е заставила ума си да мисли какво може да се направи, за да бъде спасен младият син. От това прозрение по-възрастната жена й стана отведнъж така близка, че Чани се присегна и улови ръката на Джесика, която в отговор стисна нейната до болка.

— Той е жив — каза Джесика. — Уверявам те, че е жив. Но нишката на живота му е така излиняла, че лесно може да остане и незабелязана. Някои от вождовете вече започват да роптаят, че у мен говори майката на Муад’Диб, а не светата майка, и че синът ми наистина е мъртъв, а аз не искам да предам водата му на племето.

— Откога е в това състояние? — попита Чани. Тя освободи ръката си от Джесика и пристъпи към средата на стаята.

— От три седмици — отговори Джесика. — Почти цяла седмица правех опити да го върна към живот. Имаше събрания, разисквания… разследвания. После изпратих да те доведат. Федейкините изпълняват заповедите ми, иначе не бих могла да протакам досега… — Тя навлажни устни с език, като наблюдаваше как Чани пристъпва към Пол.

Чани вече бе застанала над него, като се вглеждаше в меката брада на младежа, която ограждаше лицето му, и опипваше с поглед високото чело, орловият нос и затворените очи — черти така спокойни в тази застинала поза.

— Как приема храна? — попита Чани.

— Потребностите на организма му са толкова нищожни, че той изобщо не се нуждае от храна — отвърна Джесика.

— Колко души знаят за случилото се? — попита Чани.

— Само най-близките му съветници, няколко вождове, федейкините и, разбира се, онзи, който му е дал отровата.

— И никакви ли улики няма за отровителя?

— Няма, но не защото не бе проведено разследване — отвърна Джесика.

— Какво е мнението на федейкините? — попита Чани.

— Те вярват, че Пол е изпаднал в свещен транс и така събира всички свои сили преди решителните сражения. Това е мисъл, която аз им внуших.

Чани коленичи до постелята и се приведе ниско над лицето на Пол. Тя веднага подуши, че въздухът около него е някак си по-различен… но това бе само от подправката, вездесъщата подправка, с чийто аромат бе просмукано всичко в живота на един свободен. И все пак…

— Вие не сте закърмени с подправката като нас — рече Чани. — Изследва ли възможността организмът му да се е разбунтувал срещу прекомерната употреба на мелиндж в храната му?

— Всички изследвания за алергия са отрицателни — отговори Джесика.

Тя притвори очи не само за да не гледа тази сцена, но и защото внезапно осъзна колко е уморена. „Откога не съм спала?“ — запита се тя. — „Толкова отдавна.“

— Когато превърна Водата на живота — рече Чани, — ти направи това вътре в себе си, с помощта на вътрешния си усет. Сега използува ли този усет, за да изследваш кръвта му?

— Нормална кръв на свободен — отвърна Джесика. — Напълно приспособила се към тукашния начин на хранене и живот.

Докато разглеждаше внимателно лицето на Пол, Чани приседна на пети, отдавайки се отново на страховете си. Беше научила тази хитрост, докато бе наблюдавала светите майки. Времето можеше да се впрегне, за да послужи на разума. Човек трябваше само да съсредоточи цялото си внимание.

След малко Чани заговори:

— Тук има ли творец-вестител?

— Има няколко — отвърна с нотка на досада Джесика. — Напоследък изобщо не оставаме без вестители. Всяка победа изисква своето пиршество. Всяка церемония преди набег…

— Но Пол Муад’Диб е стоял настрана от тези церемонии — прекъсна я Чани.

Джесика кимна на себе си, като си припомни двойствените чувства на своя син към въздействието на подправката и прорицателските видения, които предизвикваше.

— Откъде знаеш това? — попита Джесика.

— Така се говори.

— Много неща се говорят — рече тъжно Джесика.

— Донеси ми от непревърнатата вода на твореца-вестител — рече Чани.

Джесика се изопна от заповедния тон в гласа й, после забеляза напрегнатото съсредоточаване у младата жена и рече:

— Ей сега. — Тя излезе през завесите, за да изпрати вододелец.

Чани седеше, втренчила поглед в Пол. „Ами ако се е опитал да го направи“ — помисли си тя. — „А това е нещо, което той би дръзнал да направи…“

Джесика коленичи до Чани, като протегна към нея най-обикновена кана. Наситеният мирис на отровата удари Чани в ноздрите. Тя потопи пръст в течността и доближи пръста си до носа на Пол.

Кожата по носната му кост леко се набръчка. Ноздрите бавно потрепнаха.

Джесика ахна.

Чани допря навлажнения си пръст до горната устна на Пол. Бавно, на пресекулки, той си пое дъх.

— Какво е това? — попита Джесика.

— Не говори! — отвърна Чани. — Трябва да превърнеш мъничко от свещената вода. Бързо!

Без да задава въпроси, защото разпозна тона на вътрешната убеденост, Джесика вдигна каната към устните си и отпи малка глътка.

Очите на Пол се отвориха. Той ги впери нагоре, към Чани.

— Не е необходимо да превръща Водата — заговори той. Гласът му бе слаб, но твърд.

Джесика откри, че организмът й започна машинално да превръща отровата в глътка вода в устата й. С леката възбуда, която тази церемония винаги предизвикваше, тя долови и искрицата живот, идваща от Пол — излъчване, което сетивата й уловиха.

И в този миг Джесика разбра.

— Ти си пил от свещената вода! — възкликна тя.

— Само една капка — рече Пол. — Една съвсем малка… капчица.

— Как си могъл да направиш такава глупост? — удиви се Джесика.

— Та той е твой син — намеси се Чани.

Джесика я прониза с поглед. Една необичайна, топла и пълна с разбиране усмивка се плъзна по устните на Пол.

— Чуй моята любима — рече той. — Вслушай се в думите й, майко. Тя знае.

— Онова, което правят другите, трябва да направи и той — рече Чани.

— Когато поех капката в устата си, когато я усетих и вдъхнах миризмата й, когато разбрах как ми въздействува, тогава осъзнах, че мога да извърша онова, което и ти направи — заговори той. — Вашите проктори¤ от „Бин Джезърит“ говорят за Куизъц Хадерах, но не могат даже и да си представят на колко много места едновременно бях аз. За тези няколко минути аз… — Той млъкна и изгледа объркано и намръщено Чани: — Чани? Как пристигна тук? Ти би трябвало да си… Защо си тук?

Той се опита да се повдигне на лакти. Чани нежно го притисна надолу.

— Моля те, Усул — рече тя.

— Чувствувам се толкова слаб — каза той. Погледът му обходи стаята. — Откога съм тук?

— Три седмици, откакто си в кома, и то толкова дълбока, че искрицата живот сякаш бе угаснала в теб — отвърна Джесика.

— Но това бе… Та аз отпих от водата само преди миг и …

— Миг за теб, а за мен — три седмици страхове — каза Джесика.

— Наистина беше само една капка, но аз я превърнах — рече Пол. — Превърнах Водата на живота. — И преди Чани или Джесика да могат да го спрат, той потопи ръка в каната, която бяха оставили на пода, доближи капещата длан към устните си и изпи загребаната в нея течност.

— Пол! — изпищя Джесика.

Той сграбчи ръката й, отправи й една мъртвешка усмивка и тя почувствува как я завладява неговият вътрешен свят.

Връзката не беше толкова нежна, нито така взаимна или поглъщаща, каквато беше с Алая или със старата света майка в пещерата… но все пак беше връзка: цялостно духовно сливане. То я разтърси, омаломощи я и тя мислено се побоя, уплаши се от него.

Той каза гласно:

— Ти ми беше споменала за някакво място, където не можеш да влезеш? Покажи ми това място, срещу което светата майка не може да се изправи.

Ужасена от тази мисъл, тя поклати глава.

— Покажи ми го! — заповяда той.

— Не!

Но Джесика не можеше да му убегне. Принудена от страшната му сила, тя затвори очи и вътрешно се съсредоточи — към посоката-която-тънеше-в-мрак.

Съзнанието на Пол се рееше ту през нея, ту я заобикаляше, докато накрая се гмурна в мрака. Тя погледна ужасено това място, преди съзнанието й да се самоизключи от този кошмар. Неизвестно защо цялото й същество се разтрепера от онова, което видяха очите й — място, където свистеше вятър и блестяха искри, където се уголемяваха някакви светлинни пръстени, където носени от мрака и дошли от нищото вихри, обезобразени бели форми плуваха в редици над, под и около тези светлини.

Не след дълго тя отвори очи и видя Пол, който я гледаше втренчено. Той продължаваше да държи ръката й, но ужасната връзка бе изчезнала. Тя овладя възбудата си — Пол пусна ръката й. Джесика се почувствува така, сякаш й бяха отнели някаква патерица. Тя се олюля и щеше да падне, ако Чани не бе скочила да я подкрепи.

— Света майко! — възкликна Чани. — Какво ти става?

— Уморена съм — прошепна Джесика. — Толкова съм… уморена.

— Ела — рече Чани. — Седни тук. — Тя я настани да седне на една възглавница, облегната до стената.

Силните млади мишци бяха като благодат за Джесика. Тя се хвана здраво за Чани.

— Наистина ли е видял Водата на живота? — попита Чани. — Тя се освободи от прегръдката на Джесика.

— Да, наистина — прошепна Джесика. Съзнанието й продължаваше да се вълнува от общуването. Все едно че бе стъпила на твърда земя след седмици, прекарани в разбушувало се море. Усети вътре в себе си, че старата света майка и всички останали се събуждат и питат:

— Какво беше това? Какво се случи? Къде бе това място?

А сред всичко това си проправяше път прозрението, че нейният син е Куизъц Хадерах, онзи, който може да бъде едновременно на много места. Той бе осъществената мечта на „Бин Джезърит“. Това обаче не й носеше утеха.

— Какво се случи? — попита Чани.

Джесика поклати глава. Заговори Пол:

— У всекиго от нас има древна сила, която взема и древна сила, която дава. За един мъж е малко трудно да се изправи с лице срещу онова място вътре в него, където се намира силата, която взема. За него е обаче почти невъзможно да проникне до силата, която дава, без да се преобрази в нещо различно от човек. При жената положението е обратното.

Джесика вдигна очи и видя, че докато слушаше Пол, Чани не сваляше поглед от нея.

— Разбираш ли ме, майко? — попита Пол.

Тя едва успя да кимне.

— Тези неща в нас са толкова древни — продължи Пол, — че са заложени във всяка отделна клетка на нашия организъм. Ние сме оформени от тези сили. Човек може да си каже: „Да, ясно ми е как може да стане такова нещо.“ Но когато надзърне вътре в себе си и се сблъска с разголената сила на своя собствен живот, тогава разбира, че го заплашва опасност. Тогава човек разбира, че тази сила може да го смаже. Най-голямата опасност за онзи, който дава е силата, която взема. Най-голямата опасност за онзи, който взема, е силата, която дава. И е еднакво лесно човек да бъде смазан както при даването, така и при вземането.

— А ти, сине мой — попита Джесика, ти какъв си — даваш ли, или вземаш?

— Аз съм в самия център на равновесието — отговори той. — Не мога да дам, без да взема, и не мога да взема, без да… — Той млъкна и се извърна към стената от дясната си страна.

Чани усети по бузата си лек ветрец, обърна се и видя как завесите се затварят.

— Това бе Ойтем — рече Пол. — Подслушвал е.

Възприемайки тези думи, Чани бе осенена от прорицателската способност, която преследваше Пол, и тя видя нещо-което-предстоеше-да-стане като нещо-което-вече-се-е-случило. Ойтем щеше да се разприказва за чутото и видяното от него. Другите щяха да разтръбят разказа му, докато пламнеше пожарът. Пол Муад’Диб не е като останалите мъже, щяха да кажат те. Вече не може да има никакво съмнение. Той е мъж, но чрез Водата на живота може да прозре нещата, както би го сторила една света майка. Той наистина е Лизан-ал-Гаиб.

— Ти надзърна в бъдещето, Пол — рече Джесика. — Ще ни кажеш ли какво видя?

— Не в бъдещето — отговори той. — Видях настоящето, — Той с усилие се надигна и седна и когато Чани понечи да му помогне, той й махна с ръка да не се приближава. — Космосът над Аракис е пълен с кораби на Сдружението.

Увереността в гласа му накара Джесика да потрепери.

— Там е самият падишах-император — продължи Пол. Той вдигна очи към тавана на помещението. — С любимата си Жрица на истината¤ и с пет легиона сардукари. Там е и старият барон Харконен заедно с Туфир Хауът и седем кораба, претъпкани с всички редовни войници, които са успели да свикат под знамената. Всяка Велика династия е изпратила свои воини, които сега се намират в небето над нас и… чакат.

Чани разтърси глава, без да може да откъсне очи от Пол. Необикновеното му държане, безизразният глас, погледът му, който гледаше през нея — всичко това я изпълваше със страхопочитание.

Джесика се опита да преглътне с пресъхнало гърло и попита:

— Какво чакат?

Пол я погледна.

— Да получат от Сдружението разрешение за кацане. Всеки военен кораб, който кацне без предупреждение на Аракис, ще бъде унищожен от Сдружението.

— Нас ли защитава Сдружението? — попита Джесика.

— Да ни защитава ли! Всичко това става по вина на хората от Сдружението, които са разпространили всевъзможни приказки за това, какво вършим тук. Освен това до такава степен са намалили цените за превоз на войски, че дори и най-бедните династии сега са над главите ни в очакване да оплячкосат земите ни.

Джесика забеляза липсата на горчивина в гласа му и това я озадачи. Тя не се съмняваше в думите му — те притежаваха същата вътрешна сила, каквато бе забелязала у него в онази нощ, когато разкриваше пътеката на бъдещето, която щеше да ги отведе при свободните.

Пол си пое дълбоко въздух и рече:

— Майко, ще трябва да превърнеш за нашите нужди известно количество от Водата на живота. Трябва ни катализаторът. Чани, изпрати един отряд скаути да открият преходна каша. Ако поставим определено количество от Водата на живота върху преходната каша, знаете ли какво ще се получи?

Джесика претегли думите му и изведнъж прозря смисъла им.

— Пол! — ахна тя.

— Водата на смъртта — рече той. — Ще се получи верижна реакция. — Той посочи към пода. — Тя ще посее смърт сред малките вестители, ще унищожи вектора на кръговрата на живота, който включва подправката и творците-вестители. Без подправка и без червеи Аракис ще се превърне в истинска пустош.

Чани запуши с длан устата си, разтърсена до онемяване от сквернословията, които сипеше Пол.

— Онзи, който е в състояние да унищожи дадено нещо — той е неговият истински господар — рече Пол. — Ние можем да унищожим подправката.

— И какво възпира ръката на Сдружението? — попита шепнешком Джесика.

— Това, че ме търсят — отвърна Пол. — Представи си само! Най-добрите навигатори на Сдружението, мъже, които са в състояние да дълбаят упорито дори през времето, за да открият най-безопасния курс за най-бързите си хайлайнери¤, всички до един търсят мен… и не могат да ме открият. Как треперят само! Знаят добре, че аз държа тайната им ето тук! — И Пол протегна шепата си. — Без подправката те са слепци!

Гласът на Чани се възвърна.

— Ти каза, че виждаш настоящето!

Пол се облегна назад, като търсеше разпрострялото се настояще, чиито граници навлизаха в бъдещето и в миналото, и поддържаше с усилие вътрешната си напрегнатост, тъй като просветлението от подправката започваше да чезне.

— Върви и направи онова, което ти заповядах — рече той. — Бъдещето става еднакво заплетено както за Сдружението, така и за мен. Пътеките на видението се стесняват. Всичко се фокусира тук, където се намира подправката… където те не са се осмелявали да се намесват досега… защото да се намесят, би означавало да изгубят онова, което на всяка цена трябва да имат. Но сега те са отчаяни. Всички пътеки водят към мрака.

— Я погледни там! — прошепна Стилгар.

Пол бе залегнал до него в една цепнатина в скалата, на ръба на Защитната стена, и бе вперил очи в колектора на телескопа. Маслените лещи бяха взели на фокус един междузвезден лихтер, който се виждаше долу в басейна под тях на светлината на изгрева. Косите слънчеви лъчи огряваха високата му източна страна, докато по другата, останала в сянка страна, илюминаторите все още жълтееха от суспенсорните глобуси. Зад кораба се простираше град Аракийн — безжизнен и бляскав на светлината на северното слънце.

Пол обаче знаеше, че това благоговение у Стилгар се бе породило не от самия лихтер, а от конструкцията, в която той бе само централно звено. Гигантската метална шатра, висока десетина нива, се простираше в радиус от хиляда метра около базата на лихтера и бе изградена от сглобяеми метални плоскости — това бе временното жилище на петте легиона сардукари и на негово императорско височество падишах-императора Шедъм IV.

Гърни Халик се обади от мястото отляво на Пол, където бе приклекнал.

— Преброих десет нива в тази къщурка. Едва ли може да побере много сардукари.

— Пет легиона — каза Пол.

— Разсъмва се — прошепна Стилгар. — Не одобряваме това, дето непрекъснато се излагаш на опасност, Муад’Диб. Хайде да се прибираме.

— Тук съм в пълна безопасност — рече Пол.

— Този кораб монтира взривометни оръжия — отбеляза Гърни.

— Те са убедени, че използуваме защитни полета — рече Пол. — Дори и да са ни забелязали, пак не биха похабили и един изстрел за някакви си трима души.

Пол извади телескопа, за да огледа отсрещните стени на басейна, като забеляза грапавите скали и отвесните камъни с жлебовете, с които бяха обозначени гробовете на безбройните воини на баща му. Харконските укрепления и градчета отвъд защитените райони се намираха в ръцете на свободните или бяха откъснати от снабдителните си центрове, като стебълца, откършени от ствола на растение и оставени да изсъхнат. На неприятеля му бяха останали само този басейн и разположеният в него град.

— Ако ни забележат, може да опитат нападение с топтер — рече Стилгар.

— Нека опитат — каза Пол. — Ще се наложи да свалим някоя и друга машина… а и знаем, че се задава буря.

Сега той насочи телескопа към отдалечената страна на аракийския космодрум, към фрегатите на харконите, строени в редици, и забития на площадката до тях флагщок със знамето на компанията „ЕМОП“¤, което нежно се вееше. И се замисли за отчаянието, принудило Сдружението да позволи на тези две групи да кацнат, докато другите стояха горе, за резерва. Сдружението сега приличаше на човек, който, преди да опъне палатката си, опитва с пръста на крака си каква е температурата на пясъка.

— Има ли още нещо интересно за гледане тук? — попита Гърни. — Трябва да намерим укритие. Бурята наистина приближава.

Пол отново насочи поглед към гигантската шатра.

— Довели са дори и жените си — рече той. — И лакеи, и слуги. Ооо, драги ми императоре, колко си самоуверен!

— По тайната пътека се задават хора — рече Стилгар. — Може би се връщат Ойтем и Корба.

— Добре, Стил — каза Пол. — Тръгваме.

Но все пак огледа за последен път с телескопа всичко наоколо, обходи с поглед долината със строените кораби, блестящата метална шатра, смълчалия се град и фрегатите с харконските наемници. После пропълзя назад към един скален отломък. Мястото при телескопа се зае от дежурния федейкин.

Пол стигна до една плитка вдлъбнатина в Защитната стена — около три метра дълбока и широка тридесетина метра в диаметър — естествено скално образувание, което свободните бяха скрили под полупрозрачно маскировъчно покривало. Вдясно, около един отвор в стената бяха струпани уреди за свръзка. Вътре разгърнат отряд федейкини очакваше заповедта на Муад’Диб за нападение.

От входа на тунела, близо до апаратурата за свръзка, се показаха двама мъже и заговориха на застаналите там стражи.

Пол погледна Стилгар и кимна към тях.

— Приеми рапорта им, Стил.

Стилгар тръгна да изпълни заповедта. Пол се наведе с гръб към скалата, стегна мускули и се изопна. Видя как Стилгар върна отново двамината в тъмния отвор на скалата и си помисли за продължителното изкачване по този тесен, прокопан на ръка тунел, който стигаше до дъното на басейна. Стилгар се запъти към Пол.

— Толкова важно ли е било, че не са могли да изпратят циелаго със съобщение? — попита Пол.

— Пазят птиците си за битката — отвърна Стилгар. Той погледна към уредите за свръзка и после отново обърна поглед към Пол. — Не бива да използуваме тези уреди дори за предаване с насочени вълни. Муад’Диб. Могат да те открият, като пеленговат предаването.

— Много скоро ще си имат достатъчно много работа, за да ме търсят — рече Пол. — Какво докладваха хората?

— Нашите сардукарчета са били пуснати близо до Оулд Геп, почти до дъното на басейна, и вече са на път към своя господар. Ракетохвъргачките и другите взривометни оръжия са по местата си. Хората са разположени според твоите заповеди. Всичко върви по реда си.

Пол се обърна към отсрещната стена на плитката вдлъбнатина и огледа воините си на оскъдната светлина, пропускана от маскировъчното покривало. Имаше чувството, че времето пълзи като насекомо, което си пробива път през оголена скала.

— Ще се наложи нашите сардукари да повървят малко пеша, докато успеят да дадат сигнал на някой десантен катер — рече Пол. — Установено ли е наблюдение върху тях?

— Да — отвърна Стилгар.

Гърни Халик, който бе застанал до Пол, се окашля.

— Няма ли да е по-добре да се приберем на някое по-безопасно място?

— Няма такова място — рече Пол. — Метеорологичната справка все още ли е така благоприятна?

— Задава се невиждана буря — отговори Стилгар. — Не я ли усещаш, Муад’Диб?

— Наистина въздушните маси ми се виждат нестабилни — съгласи се Пол. — Аз обаче предпочитам сигурността на предвиждането на времето по стълбовете.

— До един час бурята ще бъде тук — рече Стилгар. Той кимна към дефилето, от което се виждаше гигантската шатра на императора и харконските фрегати. — Това е известно и на онези там. В небето няма нито един топтер. Всичко е спряно от движение и е здраво завързано. Получили са метеорологична справка от приятелите си в космоса.

— Да са предприемали някакви бойни полети? — попита Пол.

— Никакви, откакто кацнаха снощи — отговори Стилгар. — На тях им е известно, че ние се намираме тук. Струва ми се, че сега изчакват, за да изберат удобния за тях момент.

— Ние избираме удобния момент — отсече Пол.

Гърни вдигна поглед и се озъби:

— Ако те ни дадат такава възможност.

— Тази флотилия ще остане в космоса! — каза Пол.

Гърни поклати глава.

— Нямат друг избор — продължи Пол. — Ние можем да унищожим подправката. Сдружението няма да дръзне да поеме този риск.

— Отчаяните хора са най-опасни — отбеляза Гърни.

— А ние не сме ли отчаяни? — попита Стилгар.

Гърни го изгледа намръщено.

— Ти не си живял с мечтата на свободните — предупреди го Пол. — Стил си мисли сега за всичката онази вода, която сме дали за подкупи, както и за всичките тези години, през които са изчаквали Аракис да разцъфти. Той не е…

— Ъррр — озъби се Гърни.

— Защо е толкова мрачен? — попита Стилгар.

— Винаги е мрачен преди сражение — отвърна Пол. — Това е единствената проява на добро чувство за хумор, която Гърни си позволява.

По лицето на Гърни пропълзя бавно хищна усмивка, зъбите му се белнаха над предпазителя за брадичката на влагосъхраняващия костюм.

— Много се натъжавам само при мисълта за всички онези бедни харконски душички, които ще изпратим на онзи свят, без да са се изповядали и без да са получили опрощение на греховете си — рече той.

Стилгар се засмя.

— Говори като федейкин.

— Гърни е воин по рождение — каза Пол. И си помисли: „Нека се поразсеят с незначителни разговори, преди да премерим силите си с онези войски в басейна.“ — Той отмести поглед към дефилето в скалната стена и после отново го насочи към Гърни, като откри, че трубадурът-войн си бе възвърнал мрачното навъсено изражение.

— Грижата изсмуква силата — промърмори Пол. — Ти си ми казвал това, Гърни.

— Господарю — рече Гърни, — главната ми грижа сега е атомното оръжие. Ако го използувате, за да направим пробив в Защитната стена…

— Онези горе няма да използуват срещу нас атомно оръжие — прекъсна го Пол. — Няма да посмеят… и то по същата причина, че не могат да рискуват да унищожим находищата с подправката.

— Но забраната срещу…

— Забраната! — излая Пол. — Не забраната, а страхът възпира династиите да не използуват една срещу друга атомно оръжие. Във Великото споразумение това е формулирано достатъчно ясно: „Употребата на атомно оръжие срещу хора ще доведе до унищожаването на планетата.“ Ние ще стреляме срещу Защитната стена, не срещу хора.

— Отлично формулирана точка — обади се Гърни.

— Онези педанти горе биха се зарадвали на всякаква точка — рече Пол. — Но да не говорим повече за това.

Той се извърна, като му се прииска да бъде толкова уверен не само на думи. След малко заговори:

— А хората от града? Те заеха ли вече позиции?

— Да — измърмори Стилгар.

Пол го изгледа.

— Какво те безпокои?

— Винаги съм смятал, че на градските хора не може да се разчита изцяло — рече Стилгар.

— Навремето и аз бях градски човек — каза Пол.

Стилгар се изопна. Лицето му потъмня от нахлулата кръв.

— Муад’Диб знае, че не исках да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш, Стил. Но самоутвърждаването на един човек се състои не в онова, което той според теб ще извърши, а в онова, което наистина ще извърши. В жилите на тези градски хора тече кръвта на свободни. Те само още не са се научили как да се освободят от робството. Ние ще ги научим.

Стилгар кимна и заговори унило:

— Това са навици, създавани с години. На погребалното поле се научихме да презираме хората от градовете.

Пол се обърна към Гърни, който гледаше внимателно към Стилгар.

— Кажи, Гърни, защо сардукарите прогониха градското население от домовете им?

— Стара хитрост, господарю. Правеха си сметката да ни обременят с бежанци.

— От времето на успешните партизански войни изминаха много години и управниците са забравили как да се борят срещу тях — рече Пол. — Сардукарите наливат вода в нашата мелница. Те са отвлекли за своите забавления някои от градските жени и са украсили знамената си с главите на мъжете, които са им се противопоставили. И така са предизвикали епидемия от ненавист сред хора, които иначе биха погледнали на предстоящото сражение само като на някаква огромна неприятност… и като на възможност да бъдат сменени едни господари с други. Сардукарите работят в наша полза, Стилгар.

— Струва ми се, че хората от града наистина изгарят от желание да се бият — рече Стилгар.

— Тяхната омраза е скорошна и люта — каза Пол. — Ето защо ги използуваме като ударни войски.

— При тях ще бъде истинска касапница — обади се Гърни.

Стилгар кимна в знак на съгласие.

— Бяха предупредени за рисковете — каза Пол. — Те знаят добре, че всеки убит от тях сардукар ще означава един сардукар по-малко за нас. Разбирате ли, господа, те имат за какво да умрат. Откриха, че са народ. Те се пробуждат.

Мъжът, който наблюдаваше с телескопа, тихо възкликна. Пол отиде до цепнатината в скалата и попита:

— Какво става там?

— В онази метална шатра-чудовище — просъска наблюдателят — настъпи страшно оживление, Муад’Диб. Откъм Римуол Уест дойде надземна кола и все едно че в гнездото на скални яребици влезе ястреб.

— Пристигнали са нашите пленени сардукари — рече Пол.

— Сега са включили защитно поле около целия космодрум — продължи наблюдателят. — Виждам как въздухът трепти дори покрай складовата площадка, където съхраняват подправката.

— Вече знаят срещу кого точно се бият — рече Гърни. — Нека харконските зверове треперят и се боят сега, че все още има жив атреид!

Пол заговори на федейкина при телескопа:

— Наблюдавай флагщока на императорския кораб. Ако вдигнат моето знаме, тогава…

— Няма да го вдигнат — рече Гърни.

Пол забеляза озадачената и намръщена физиономия на Стилгар и каза:

— Ако императорът признае предявения от мен иск, той ще ми даде знак, като отново развее на Аракис знамето на атреидската династия. Тогава ще преминем към изпълнението на резервния план — ще се сражаваме само с харконите. Сардукарите ще стоят настрани и ще ни оставят сами да решим спора помежду си.

— Нямам опит с тези чуждоземни обичаи — обади се Стилгар. — Само съм чувал за тях, но ми се струва, че не е възможно да…

— Не е необходимо да имаш опит, за да разбереш как ще постъпят — прекъсна го Гърни.

— На високия кораб издигат ново знаме — обади се наблюдателят. — Знамето е жълто… с черно-червен кръг в средата.

— Това вече е неприята работа — рече Пол. — Знамето на компанията „ЕМОП“.

— Но същото знаме се вее и на останалите кораби — рече федейкинът-наблюдател.

— Не разбирам — каза Стилгар.

— Наистина неприятна работа — рече Гърни. — Ако бе издигнал атреидското знаме, щеше да му се наложи да се съобразява с нас. Наоколо има твърде много свидетели. Можеше да издигне на флагщока си и харконското знаме — това щеше да бъде категорична декларация. Но не — той издига дрипата на „ЕМОП“. И така съобщава на онези горе — Гърни посочи към космоса — къде са печалбите. И по този начин заявява, че не го интересува дали тук има или няма атреид.

— След колко време бурята ще връхлети Защитната стена? — попита Пол.

Стилгар отиде и се посъветва нещо с един от федейкините. Върна се след малко и каза:

— Много скоро, Муад’Диб. По-скоро, отколкото очаквахме. И наистина ще е невиждана досега буря… може би дори малко по-страшна, отколкото ти поиска.

— Това е моята буря — каза Пол и видя мълчаливото благоговение, изписано по лицата на федейкините, които го бяха чули. — И макар че ще разтърси целия свят, тя няма да е по-страшна, отколкото аз поисках. Точно върху Защитната стена ли ще връхлети?

— С минимално отклонение, което не е от значение — отговори Стилгар.

Откъм отвора на тунела, който водеше надолу към дъното на басейна, се зададе вестоносец.

— Патрулите на сардукарите и харконите се оттеглят, Муад’Диб — докладва той.

— Очакват, че бурята ще навее доста пясък в басейна, за да имат добра видимост — каза Стилгар. — Смятат, че и ние ще се окажем в същото положение.

— Предайте на артилеристите да вземат добър прицел, преди да намалее видимостта — нареди Пол. — Трябва да разбият предната част на всеки един от тези кораби веднага щом бурята разруши защитата им. — Той отиде до стената на вдлъбнатината, дръпна единия край на маскировъчното покривало и погледна нагоре. На фона на притъмнялото небе се виждаха лъкатушещите дири на вдигналите се вихрушки. Пол дръпна отново покривалото и каза: — Започни изпращането на войници долу, Стил.

— Ти няма ли да слезеш с нас! — запита Стилгар.

— Ще постоя още малко при федейкините — отвърна Пол.

Стилгар сви многозначително рамене към Гърни, отиде до отвора в скалната стена и се изгуби в сенките му.

— Гърни, оставям в твоите ръце спусъка, който ще направи пробива в Защитната стена — заговори Пол. — Ще се справиш ли с тази работа?

— Ще се справя.

Пол махна с ръка към един от лейтенантите-федейкини и каза:

— Отейм, започнете изтеглянето на контролните патрули от мястото на взривяването. Трябва да се изтеглят оттам, преди бурята да е връхлетяла.

Лейтенантът кимна рязко с глава и последва Стилгар.

Гърни се наведе към скалната цепнатина и заговори на мъжа при телескопа:

— Не изпускай от очи южната стена. Тя ще остане напълно незащитена, когато я вдигнем във въздуха. — После нареди. — Изпратете циелаго със сигнал за часа на започване.

— Няколко наземни коли се отправят към южната стена — обади се федейкинът при телескопа. — Някои от тях се опитват да стрелят със стреломети. Както нареди, нашите хора са включили защитните си полета. Колите спряха.

Сред внезапно настъпилата тишина Пол дочу как злите духове на вихрите се завъртяха над главите им — челото на бурята. През някакви пролуки в маскировъчното покривало във вдлъбнатината започна да се сипе пясък. Една вихрушка подбра покривалото и го помете.

Пол даде знак на федейкините да си намерят укритие и отиде при мъжете, застанали до апаратурата за свръзка, близо до входа на тунела. Гърни застана до него. Пол се надвеси над свързочниците. Единият от тях се обади:

— Не е буря като буря, а цяла хала, Муад’Диб.

Пол погледна нагоре към притъмнялото небе и каза:

— Гърни, изтегли наблюдателите от южната стена! — Наложи се да повтори заповедта, като изкрещя, за да надвие усилващия се грохот на бурята.

Гърни се обърна и тръгна да изпълни заповедта.

Пол пристегна филтъра за дишане и качулката на влагосъхраняващия си костюм.

Гърни се върна.

Пол го докосна по рамото и посочи към взривяващото устройство, монтирано във входа на тунела, зад гърба на свързочниците. Гърни влезе във входа на тунела, спря се до устройството, постави ръка на спусъка и впери поглед в Пол.

— Няма никакви съобщения — обади се свързочникът до Пол. — Много силни са смущенията.

Пол кимна, без да сваля очи от скалата, отчитаща времето. След малко погледна към Гърни, вдигна ръка и отново обърна поглед към скалата. Броячът запълзя по последната си обиколка.

— Огън! — изкрещя Пол и рязко спусна ръка. Гърни натисна спусъка на устройството. Сякаш измина цяла вечност, преди да усетят как земята под нозете им се развълнува и потрепера. Към грохота на бурята се прибави оглушителен трясък.

Дежурният по телескоп федейкин дойде при Пол, взел под ръка сгънатия уред.

— Защитната стена е пробита, Муад’Диб! — извика той. — Бурята ги връхлетя и нашите артилеристи вече ги обстрелват.

Пол се замисли за бурята, която вилнееше из басейна, и за статичния заряд, натрупан в тази пясъчна стена, която разрушаваше сега всяка защитна преграда в лагера на противника.

— Бурята! — изкрещя някой. — Трябва да се скрием, Муад’Диб!

Пол дойде на себе си, почувствувал как пясъчните иглички вече се забиват в непокритото му лице. „Поехме опасния път“ — рече си мислено той. Обгърна с ръка раменете на свързочника и каза:

— Остави тук тези уреди! В тунела има други. — Почувствува, че губи равновесие. Федейкините се скупчиха около него, за да му осигурят защита. Те се напъхаха в тунела, усещайки относителната тишина, и свърнаха към едно малко помещение със суспенсорни глобуси, от което се откриваше друг вход към тунела.

Тук седеше до своята апаратура друг свързочник.

— Има прекалено много смущения — рече той.

— Поставете уплътнителя на тунела! — извика Муад’Диб. Внезапно застаналите неподвижно пластове въздух показаха, че заповедта му е изпълнена. — Пътят към басейна все още ли е проходим? — попита той.

Един федейкин отиде да провери, върна се и каза:

— От експлозията се е срутила малка скала, но инженерите твърдят, че пътят е проходим. Разчистват с лазерони.

— Предай им да разчистват с ръце! — излая Муад’Диб. — Там долу има включени защитни полета!

— Те работят много внимателно, Муад’Диб — каза федейкинът, но тръгна да изпълни заповедта.

Дошлите отвън свързочници минаха покрай тях, нарамили уредите си.

— Казах на тези хора да оставят апаратурата си отвън, Муад’Диб — измърмори един от федейкините.

— Сега хората са по-важни от апаратурата — рече Пол. — Скоро ще имаме толкова уреди, колкото изобщо няма да са ни потребни.

Гърни Халик се приближи и като застана до него, каза:

— Чух, като казаха, че пътят надолу е проходим. В случай че харконите решат да ни платят със същата монета, тук ще се окажем много близо до повърхността, господарю.

— Няма да успеят да го направят — отвърна Пол. — Точно сега те осъзнават, че вече не разполагат със защитни полета и че не могат да се махнат от Аракис.

— Новият команден пункт е напълно готов, господарю — докладва Гърни.

— В командния пункт още нямат нужда от мен — рече Пол. — Нещата ще си вървят по плана и без мен. Ние трябва да изчакаме да…

— Приемам съобщение, Муад’Диб! — обади се свързочникът, застанал при уредите. Той поклати глава и долепи слушалката до ухото си. — Такива смущения! — Свързочникът започна да пише в бележника пред себе си, като клатеше глава… заслушваше се… пак пишеше… пак се заслушваше…

Пол застана до свързочника. Федейкинът отстъпи назад, като му стори място. Пол погледна записаното от федейкина и прочете: „Нападение срещу Сийч Табър… пленници… Алая… семействата на… убити и са… ю… синът на Муад’Диб…“

Свързочникът отново поклати глава.

Пол вдигна поглед и видя, че Гърни бе втренчил очи в него.

— Съобщението е неясно — рече Гърни. — Смущенията. Не знаеш дали…

— Синът ми е мъртъв — прекъсна го Пол и като изрече тези думи, разбра, че това е истина. — Синът ми е мъртъв… а Алая е пленница… заложница. — Почувствува се празен и безчувствен като черупката на мида. Всичко, до което се докоснеше, носеше смърт и скръб. И това бе като някаква зараза, която заплашваше да плъзне из вселената.

Той усещаше мъдростта на стареца, натрупания опит от живота на безброй други хора. Сякаш нещо вътре в него се хилеше и потриваше доволно ръце.

И Пол си помисли: „Колко малко знае вселената за природата на истинската жестокост!“

Със забит в земята поглед барон Харконен стоеше пред императорската зала за аудиенции, овалния селамлик¤, в гигантската шатра на падишах-императора. Баронът крадешком огледа залата с металните стени и нейните обитатели — нукери¤, пажове, стража, отряд дворцови сардукари, строени покрай стените, застанали „свободно“ под окървавените и дрипави пленени знамена, които бяха единствената украса в помещението.

Вдясно се разнесоха гласове, които прокънтяха по някакъв висок коридор:

— Сторете път! Сторете път за кралската особа!

Следван от своята свита, падишах-императорът Шедъм IV влезе в залата за аудиенции. Без да обръща внимание на барона, без привидно да обръща внимание на някого в залата, той изчака прав, докато му донесат трона.

На барона му беше ясно, че не може да пренебрегне кралската особа, и се вгледа в императора за някакъв знак или намек за целта на тази аудиенция. Императорът бе заел самоуверена поза — стройна и елегантна фигура в сива сардукарска униформа, извезана със сребро и злато. Изпитото му лице и суров поглед напомниха на барона за покойния дук Лито. Същата прилика с хищна птица. Само че косата на императора бе червеникава, не черна, и тази коса бе почти скрита под абаносово-черния шлем на бурсег с имперския златен лъв върху гребена му.

Пажовете донесоха трона. Той представляваше масивно кресло, издълбано от единичен къс полупрозрачен синьозеленикав хагалски¤ кварц, изпъстрен с огнено-оранжеви жилки. Поставиха го върху един подиум, на който императорът се покачи и се настани в трона.

Някаква старица, облечена в черна роба, с качулка, прихлупена чак до веждите, се отдели от императорската свита и зае позиция зад трона, като положи мършава ръка върху кварцовата облегалка. Лицето, което се мярна изпод качулката, бе като карикатура на вещица — изпити страни и хлътнали очи, въздълъг нос и кожа, осеяна с червеникави жилчици.

Щом я видя, баронът се овладя и престана да трепери. Присъствието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, императорската жрица на истината, издаваше важността на тази аудиенция. Баронът отмести поглед от нея и потърси с очи някакъв знак сред свитата. Видя двама агенти на Сдружението — единият висок и дебел, другия нисък и дебел — и двамата с кротки сиви очи. А сред лакеите беше една от дъщерите на императора — принцеса Ирулан, за която се говореше, че е посветена в най-съкровените тънкости на бин-джезъритското обучение, предопределена да стане света майка. Бе стройна, светлокоса, с красиво изваяно лице и зелени очи и погледът й ту го заобикаляше, ту го пронизваше.

— Драги ми бароне!

Императорът бе благоволил да го забележи. Гласът му бе баритонов и изключително властен. От нотките в този глас баронът разбра, че преди да започне, аудиенцията бе вече завършила.

Баронът се поклони ниско, пристъпи и застана на допустимото разстояние — десет крачки от подиума.

— Отзовах се на повикването ви, ваше височество.

— Повикване! — изкудкудяка старата вещица.

— Моля те, света майко! — сгълча я императорът, но се усмихна на смущението на барона и рече: — Най-напред ще ми кажете, бароне, къде изпратихте своя любимец Туфир Хауът.

Баронът погледна наляво, после надясно и мислено се изруга, че беше дошъл без охраната си, макар че хората му едва ли щяха да са от голяма полза срещу сардукарите. И все пак…

— И така? — започна императорът.

— Вече пет дни, откакто замина, ваше височество. — Баронът стрелна с очи двамата агенти от Сдружението и отново погледна към императора. — Трябваше да кацне в една база на контрабандистите и да се опита да проникне в лагера на онзи фанатик от свободните, онзи Муад’Диб.

— Забележително! — възкликна императорът.

Вещицата потупа с ръка, подобна на ястребов нокът, императора по рамото. Тя се приведе напред и зашепна нещо в ухото му.

Императорът кимна и каза:

— Пет дни, бароне. Кажете ми: защо не се тревожите за това негово отсъствие?

— Но аз наистина се тревожа, ваше височество!

Императорът не сваляше очи от него, изчакваше. Светата майка нададе кудкудякащ смях.

— Искам да кажа, ваше височество — продължи баронът, — че и бездруго Хауът само след още няколко часа ще умре. — И той обясни за импрегниращата отрова и необходимостта от противоотрова.

— Колко умно от ваша страна, бароне! — възкликна императорът. — А къде са вашите племенници Рабан и младият Фейд-Рота?

— Времето се влошава, ваше височество. Изпратих ги да огледат нашия периметър, за да не би свободните да нападнат под прикритието на пясъчната буря.

— Периметър! — каза императорът. Изстреля тази дума, сякаш тя се бе надиплила в устата му. — Бурята едва ли ще вилнее дълго в басейна, а тази сган от свободни няма да посмее да нападне, щом аз съм тук с пет легиона сардукари.

— Разбира се, ваше височество! — рече баронът. — Но не бива да се порицава една грешка, породена от предпазливост.

— Ааа! — рече императорът. — Порицание, така ли? Значи не бива да говоря колко време ми е отнела тази аракийска глупост? Нито за печалбите на компанията „ЕМОП“, които се стичат от тази миша дупка? Нито за задълженията си в двора и за държавните дела, чието изпълнение забавих и дори отложих заради тази глупост тук?

Баронът сведе поглед, уплашен от императорския гняв. Безпокоеше го несигурното му положение тук — сам и зависим от Великото споразумение и правилото диктум фамилия¤ на Великите династии. „Дали не е решил да ме премахне?“ — запита се баронът. — „Не би могъл! Не и сега, когато другите Велики династии чакат там горе и копнеят и за най-малкия повод да спечелят нещичко от тази бъркотия на Аракис.“

— Взехте ли заложници? — попита императорът.

— Безполезно е, ваше височество — отвърна баронът. — Тези смахнати свободни извършват погребална церемония за всеки пленник и се държат така, сякаш той вече е мъртъв.

— И така? — попита императорът.

И баронът зачака, като се озърташе наляво и надясно към металните стени на селамлика, и се замисли за чудовищната шатра от ветметал¤, която ги заобикаляше. Тя бе символ на такова несметно богатство, че изпълни със страхопочитание дори и него самия. „Води със себе си пажове“ — рече си мислено баронът, — „ненужни дворцови лакеи, жените си заедно с техните придружителки, фризьорки, моделиери, всичко… цялата орда паразити от императорския двор. И тук те всички раболепничат, лукаво заговорничат и «делят несгодите» с императора… и са тук, за да наблюдават как веднъж завинаги той ще сложи край на тази неприятна история, за да пишат епиграми за битките и да венцеславят ранените.“

— Навярно никога не сте се и постарали да вземете такива заложници, от които наистина да има полза — рече императорът.

„Той знае нещо“ — помисли си баронът. Страхът заседна като камък в стомаха му, макар че точно сега почти не можеше да понася мисълта за ядене. И все пак това усещане приличаше на глад и той на няколко пътя се размърда в портативните си суспенсори, като понечи да заповяда да му донесат храна. Но тук нямаше кой да се отзове на повикването му.

— Имате ли изобщо представа кой може да е този Муад’Диб? — попита императорът.

— Сигурно ще е някой от тяхната ума¤ — отговори баронът. — Фанатик от свободните, някакъв религиозен авантюрист. Такива редовно избуяват по периферията на цивилизацията. Това е известно на ваше височество.

Императорът погледна към своята жрица на истината и отново насочи навъсения си поглед към барона.

— И това ли е всичко, което знаете за този Муад’Диб?

— Някакъв смахнат тип — отговори баронът. — Но всички свободни са леко смахнати.

— Смахнат ли?

— Неговите воини крещят името му, когато се хвърлят в боя. Жените ни замерват със своите бебета и сами се нанизват на мечовете ни, за да разчистят пътека на мъжете си, които да ни нападнат. У тях няма никакво… никакво… приличие!

— Значи положението е толкова лошо! — измърмори императорът и подигравателните нотки в гласа му не убегнаха на барона. — Кажете ми, драги бароне, проучвали ли сте южните полярни райони на Аракис?

Баронът вдигна очи и се вгледа в императора, поразен от смяната на темата.

— Ами… как да ви кажа, ваше височество, целият този район е непригоден за живот, открит за бурите и червеите. В тези ширини дори няма и находища на подправка.

— И не сте ли получавали сведения от разузнавателните лихтери, че там се появяват ивици зеленина?

— Подобни сведения винаги са постъпвали. Някои от тях бяха проверени… доста отдавна. Бяха забелязани някакви растения. Загубихме много топтери. Проверката ни излезе доста скъпа, ваше височество. Това е район, в които хората не могат да оцеляват за дълго.

— И така — рече императорът. Той щракна с пръсти и отляво зад трона се отвори някаква врата. През нея влязоха двама сардукари — те водеха едно момиченце, което вероятно бе на четири години. То бе загърнато с черно наметало с отметната назад качулка, разкриваща катарамите на влагосъхраняващ костюм, които висяха свободно около шията му. Очите на момиченцето бяха сини, като у свободните, и се взираха от пухкавото кръгло личице. Видимо детето изобщо не се страхуваше, а нещо в погледа му накара барона да се почувствува неловко, без да може да обясни причината за това.

Дори старата бин-джезъритска жрица на истината се отдръпна назад, щом детето мина покрай нея, и направи заклинателен знак подире му. Старата вещица очевидно бе потресена от присъствието на това дете.

Императорът се окашля, преди да заговори, но детето го изпревари и се обади с тъничко гласче, на което се разбираше всичко, въпреки че все още се промъкваха следи от неясен детски говор.

— Ето го и него! — рече момиченцето и пристъпи напред към ръба на подиума. — Не представлява много весела гледка, нали — един изплашен старец, твърде грохнал, за да си носи собственото тегло без помощта на суспенсори.

Това изявление от устата на едно дете бе толкова поразяващо, че баронът зяпна в него, неспособен да пророни и дума въпреки гнева си. „Дали не е джудже?“ — запита се той.

— Драги ми бароне — рече императорът, — запознайте се със сестрата на Муад’Диб.

— Сес… — Баронът отмести поглед към императора. — Нищо не разбирам.

— И аз понякога допускам грешки, породени от предпазливост — каза императорът. — Беше ми докладвано, че във вашите непригодни за живот южни полярни райони са забелязани следи от човешка дейност.

— Но това е невъзможно! — възрази баронът. — Червеите… та там има пясък направо до…

— Изглежда, тези хора умеят да избягват червеите — прекъсна го императорът.

Детето седна на подиума близо до трона и започна да си люлее краката. От начина, по който преценяваше всичко около себе си, лъхаше изключителна увереност. Баронът прикова очи в люлеещите се крачета — виждаше как те надигат черната роба и как под нея се мяркат сандалите.

— За съжаление — продължи императорът — аз изпратих само пет десантни катера с малък боен отряд, който да вземе пленници за разпит. Едва успяхме да се измъкнем с трима пленника и един катер. Представяте ли си, бароне, моите сардукари бяха почти разбити от въоръжен отряд, съставен предимно от жени, деца и старци. Това дете командваше една от нападащите групи.

— Виждате ли, ваше височество! — възкликна баронът. — Виждате ли какви хора са те!

— Аз се оставих да ме заловят! — обади се детето. — Нямах никакво желание да застана пред брат ми и да му съобщя, че синът му е убит.

— Едва шепа от нашите хора успяха да се измъкнат — рече императорът. — Да се измъкнат! Чувате ли?

— И те нямаше да се измъкнат — каза детето, — ако не бяха пламъците.

— Моите сардукари използуваха реактивните горелки на борда на катера като огнепръскачки — рече императорът. — Отчаян ход, но единствен той им помогна да се измъкнат с тримата си пленника. Отбележете си това, драги ми бароне: сардукари, принудени от жени, деца и старци да отстъпят в безредие.

— Трябва да ги нападнем с всички налични сили — заговори с рязък глас баронът. — Трябва да изтребим до крак тези…

— Замълчете! — изръмжа императорът, като се изтегли напред и седна почти на ръба на трона си. — Престанете да оскърбявате моята интелигентност. Изправили сте се тук с глупашкия си наивен вид и …

— Ваше височество! — обади се старата жрица на истината.

Той й махна с ръка да замълчи.

— Твърдите, че не знаете нищо за дейността, която установихме, нито за боевите качества на тези изключителни хора! — Императорът почти се надигна от трона си. — За какъв ме вземате, бароне?

Баронът отстъпи две крачки назад, като си мислеше: „Виновен е Рабан. Той ми скрои всичко това. Рабан ми е…“

— И този съшит с бели конци спор с дук Лито! — просъска императорът и се отпусна назад в трона си. — Колко красиво и ловко го разрешихте, бароне!

— Ваше височество — започна умолително баронът, — какво се …

— Замълчете!

Старата бин-джезъритка сложи ръка на рамото на императора и се наведе ниско, за да му прошепне нещо в ухото.

Седналото върху подиума дете спря да си люлее краката и каза:

— Уплаши го още малко, Шедъм. Това не би трябвало да ме радва, но чувствувам как не мога да скрия удоволствието си.

— Замълчи, дете — рече императорът. Той се наведе напред, сложи длан на главата на момиченцето и изгледа барона.

— Възможно ли е, бароне? Дали може да сте наистина толкова глуповат, колкото смята моята жрица на истината? Наистина ли не можете да познаете това дете, дъщерята на вашия съюзник дук Лито Атреидски?

— Моят баща никога не му е бил съюзник! — отсече детето. — Баща ми е мъртъв, а този стар харконски звяр изобщо не ме е виждал досега.

Баронът се изпули втрещено. Когато си възвърна способността да говори, успя да изломоти само дрезгаво:

— Коя?

— Аз съм Алая, дъщерята на дук Лито и лейди Джесика, сестрата на дук Пол Муад’Диб — отговори детето. Тя се отблъсна с ръце от подиума и скочи на пода на залата за аудиенции. — Брат ми обеща да набучи главата ти на флагщока на своето бойно знаме и според мен сигурно ще го направи.

— Замълчи, дете — рече императорът и подпрял с длан брадичката си, се отпусна в трона си, като оглеждаше внимателно барона.

— Аз не се подчинявам на заповедите на императора — рече Алая. Тя се обърна, вдигна очи към светата майка и продължи: — Тя знае.

Императорът погледна към жрицата на истината.

— Какво иска да каже това дете?

— Това дете е чудовище! — отвърна старицата. — Неговата майка заслужава наказание, по-жестоко от всички познати на историята. Смърт! Ала тя не може да настъпи така бързо нито за това дете, нито за онази, която е дала живот на това изчадие! — Старицата посочи с пръст към Алая. — Излез от мислите ми!

— Телепатия ли? — прошепна императорът. Той отново погледна към Алая. — Велика майко!

— Вие не разбирате, ваше височество — каза старицата. — Това не е телепатия. Тя се е загнездила в мислите ми. Тя е като онези другите, които са живели преди мен, онези, които ми прехвърлиха своята памет. И не иска да излезе от съзнанието ми. Тя няма право да е там, но е!

— За кои други става въпрос? — попита императорът. — Що за глупости?

Старицата се изопна и отпусна протегнатата напред ръка.

— Много се разприказвах, но остава фактът, че това дете, което съвсем не е дете, трябва да бъде унищожено. Отдавна ни предупреждаваха, че може да се пръкне такова изчадие, и как да предотвратим раждането му, но една от нас ни предаде.

— Какви ги дрънкаш, старо? — рече Алая. — Нямаш и представа как се случи всичко, а въпреки това дърдориш като глупачка. — Алая затвори очи, пое дълбоко въздух и го задържа в дробовете си.

Старата майка изстена и потрепери.

Алая отвори очи.

— Ето така се случи — каза тя. — Космическа катастрофа… в която и ти изигра своята роля.

Светата майка простря и двете си ръце напред, като изтласкваше с длани въздуха към Алая.

— Какво става тук? — попита императорът. — Дете, ти наистина ли можеш да предаваш мислите си в съзнанието на друг човек?

— Нещата изобщо не стоят така — отвърна Алая. — Значи щом не съм родена като вас, не мога и да мисля като вас, така ли?

— Убийте я — промълви старицата и за опора впи пръсти в облегалката на трона. — Убийте я! — Хлътналите старчески очи мятаха искри към Алая.

— Замълчи! — рече императорът и се вгледа в Алая. — Дете, можеш ли да влезеш във връзка с брат си?

— Брат ми знае, че се намирам тук — отговори Алая.

— Можеш ли да му съобщиш да се предаде, ако иска в замяна да пощадя живота ти?

Усмивката, която му отправи Алая, беше самата невинност.

— Няма да направя това — рече тя. Баронът залитна напред и застана до Алая.

— Ваше височество — заговори той умолително. — Нищичко не съм знаел за…

— Ако ме прекъснете още веднъж, бароне — каза императорът — ще загубите способността си да прекъсвате когото и да било… и то завинаги. Той не отместваше очи от Алая, като я изучаваше внимателно изпод притворените си клепачи. — Няма да го направиш, така ли? А можеш ли да прочетеш какво си мисля да направя, в случай че не ми се подчиниш?

— Вече казах, че не мога да чета чужди мисли — отвърна тя, — но човек няма нужда от телепатични способности, за да отгатне намеренията ти.

Императорът се навъси.

— Дете, вашето дело е безнадеждно. Трябва само да прегрупирам войските си, за да превърна тази планета в…

— Не е толкова просто — прекъсна го Алая. Тя погледна към двамата агенти на Сдружението. — Попитай тях.

— Глупаво е човек да се противопоставя на желанията ми — рече императорът. — На мен не би трябвало да ми се отказва и най-дребната услуга.

— Брат ми вече идва насам — каза Алая. — Дори и един император може да трепери пред Муад’Диб, защото той притежава силата на праведния и небесата са благосклонни към него.

Императорът скочи на крака.

— Този цирк продължи достатъчно дълго. Аз ще победя твоя брат и тази планета и ще ги направя на пух…

Стените на залата запукаха и затрепераха. Зад трона, там, където гигантската шатра бе скачена с императорския кораб, неочаквано се посипа пясък. Внезапното настръхване на кожата показваше, че бяха включили защитата на доста обширна площ.

— Нали ти казах — рече Алая. — Ето че брат ми пристигна.

Допрял ръка до дясното си ухо, императорът застана пред трона си, където серво-предавателят докладваше за положението. Баронът се оттегли две крачки зад Алая. Сардукарите пъргаво заемаха позиции пред вратите.

— Ще се оттеглим в космоса и ще прегрупираме силите си — рече императорът. — Бароне, моите извинения. Тези безумци ни атакуват под прикритието на бурята. В такъв случай ще им покажем какво представлява императорският гняв. — Той посочи към Алая: — Предайте тялото й на бурята.

Докато той говореше, Алая отстъпваше назад, преструвайки се на ужасена.

— Нека бурята вземе онова, което успее да грабне — изпищя тя и полетя назад право в ръцете на барона.

— Улових я, ваше височество! — извика баронът. — Да й светя ли маслото сегаааа! — Той я захвърли на пода и улови лявата си ръка.

— Съжалявам, дядо! — каза Алая. — Ти се сблъска с атреидския гом джабър. — Тя се изправи на крака и от ръката й падна черна игла.

Баронът се олюля назад. Очите му се изблещиха, когато видяха червената раничка на лявата му длан.

— Ти… ти… — Той се олюля в суспенсорите — омекнала грамада плът, повдигната от суспенсорите на няколко инча от пода, с клюмнала глава и увиснала долна челюст.

— Тези хора са безумци! — озъби се императорът. — Бързо! Качвайте се на кораба! Ще очистим тази планета от всякакви…

От стената вляво на императора заизскачаха искри. После от нея се отдели ослепително кълбо, което, щом се докосна до металния под, започна да пука. Из селамлика се разнесе мирис от изгоряла инсталация.

— Защитата! — изкрещя един от сардукарските офицери. — Външната защита е разрушена! Те…

Думите му бяха погълнати от грохота на метал, тъй като корпусът на кораба, точно зад гърба на императора, потрепера и се разлюля.

— Разбиха предната част на кораба! — извика някой.

Из залата се стелеха облаци прах. Като се измъкна изпод прикритието си, Алая скочи на крака и се втурна към външната врата.

Императорът се завъртя и махна на хората си да влязат през един авариен вход, който се отвори в корпуса на кораба, точно зад трона. После даде знак с ръка на един сардукарски офицер, който се движеше стремително през облаците прах.

— Тук ще бъде нашата отбранителна позиция! — разпореди императорът.

Още един удар разтърси шатрата. В отдалечения край на залата се разтвориха с трясък двойните врати и през тях нахлуха облаци прах и далечни крясъци. От време на време на светлината се мяркаше дребна, облечена в черно фигурка — Алая, която тичаше насам-натам, за да намери нож и съгласно наученото при свободните да доубива ранените харкони и сардукари. С оръжия, приготвени за стрелба, дворцовите сардукари се хвърляха през зелено-жълтата мъгла към аварийния вход, като образуваха арка, за да прикрият отстъплението на императора.

— Пазете се, ваше височество! — извика един сардукарски офицер. — Скрийте се в кораба.

Императорът обаче сега стоеше сам на своя подиум, като сочеше към вратите. На това място се бе изкъртила около четиридесетметрова секция от шатрата и вратите на селамлика се отвориха за носещия се из въздуха пясък. Над външния свят бе увиснал огромен пясъчен облак, от който пукаха светкавици, а сред мъглявината се съзираха и искрите от късото съединение между защитните полета и заряда на бурята. В басейна кипеше битка — сражаваха се сардукари срещу мъже, облечени в роби, които сякаш излизаха от самата буря.

Тази гледка обаче бе само като рамка на онова, към което сочеше императорската десница.

От пясъчния облак се изсипаха лъскави силуети, огромни, извисили се нагоре сводове с гигантски кристални спици под тях, всеки от които придоби очертанията на зейналата паст на пясъчни червеи, подредени в цяла грамадна стена — по гърба на всеки от тях се бе покачил отряд на свободните, които идваха към полесражението. С развети от вятъра роби и сред свистенето на червеите те се врязаха в мелето на боя.

Свободните продължиха да напредват към гигантската шатра на императора, докато дворцовите сардукари за пръв път в своята история изпитаха страхопочитание при такава яростна атака, каквато умовете им се затрудняваха да приемат.

Но мъжете, които скачаха от гърбовете на червеите, бяха бойци и остриетата, заблестели на зловещата жълтеникава светлина, бяха нещо, с което сардукарите бяха добре обучени да се справят. Противниците се вкопчиха един в друг, докато един сардукар от охраната натика императора обратно в кораба, уплътни вратата след него и се приготви да умре пред тази врата като част от защитното поле на императора.

Сред относителната тишина вътре в кораба, която действуваше като шок, императорът се вгледа в широко отворените очи на хората от своята свита, забеляза най-голямата си дъщеря с алените петна на възбудата по страните си, старата жрица на истината, застанала като черна сянка с ниско прихлупената си качулка и най-накрая откри лицата, които търсеше — двамата агенти на Сдружението. Те носеха сивите, лишени от всякаква украса дрехи на космическото Сдружение, които сякаш хармонираха със спокойствието, което бяха успели да запазят въпреки кипящите наоколо им страсти.

По-високият от двамата обаче бе покрил с длан лявото си око. Докато императорът го наблюдаваше, някой блъсна лакътя на агента и отместилата се длан откри окото му. Агентът бе загубил едната от маскировъчните си контактни лещи и незащитеното око бе изцяло синьо, дотолкова наситено синьо, че изглеждаше почти черно.

По-ниският от двамата си проби път с лакти, застана на крачка от императора и каза:

— Нямаме представа как ще свърши всичко това.

А по-високият му другар, който отново бе закрил с длан окото си, добави със сдържан тон:

— Но това сигурно не знае и самият Муад’Диб.

Тези думи извадиха императора от неговия унес. Той с видимо усилие овладя презрението си, защото простодушният фокус на един навигатор от Сдружението не можеше да обхване основната възможност и да види непосредственото бъдеще там, долу, в басейна. Зачуди се дали тези двамата бяха дотолкова зависими от своята общност, че бяха изгубили способността си да служат с очите и разума си.

— Света майко! — рече императорът. — Трябва да съставим план.

Тя отметна качулката от лицето си и с немигащи очи срещна погледа му. В погледа, който си размениха, имаше пълно разбирателство. И за двамата бе ясно, че им остава само едно оръжие: предателството.

— Повикайте граф Фенринг от покоите му. — каза светата майка.

Падишах-императорът кимна и махна с ръка към един от адютантите си да изпълни заповедта.

В тази вечер на своята победа Пол Муад’Диб бе съпроводен от охраната си до аракийския правителствен замък, първата резиденция на атреидите при пристигането им на Дюн. Сградата си стоеше така, както я бе възстановил Рабан — всъщност не бе пострадала от сраженията, въпреки че градските хора я бяха ограбили. Някои от мебелите в голямата зала бяха катурнати или натрошени.

Пол влезе през главния вход, следван на крачка от Гърни Халик и Стилгар. Войниците от охраната се разположиха ветрилообразно из голямата зала, като се постараха да въведат ред и разчистят място за Муад’Диб. Един взвод започна да разследва дали наоколо нямаше поставен някакъв коварен капан.

— Спомням си деня, в който за пръв път дойдохме с баща ти тук — заговори Гърни. Той обходи с поглед гредите и високите прозорци. — И тогава не харесах този замък, а сега го харесвам още по-малко. Една от нашите пещери би била по-безопасна.

— Говори като истински свободен — обади се Стилгар и забеляза сдържаната усмивка, която тези негови думи предизвикаха по устните на Муад’Диб. — Ще преразгледаш ли решението си, Муад’Диб?

— Този замък е символ — отговори Пол. — В него е живял Рабан. Настаня ли се тук, аз ще утвърдя победата си, така че всеки да може да осъзнае това. Изпратете хора да огледат сградата. Нищо да не пипат. Само да проверят да няма останали харкони или някои от играчките им.

— Както заповядаш — рече Стилгар с глас, в който се долавяше явна неохота, и се обърна да изпълни заповедта.

Свързочниците внесоха забързани своята апаратура в залата и започнаха да се разполагат близо до масивната камина. Свободните от охраната, които бяха подсилили оцелелите федейкини, заеха позиции из залата. Сред тях се носеше тих ропот и се отправяха подозрителни погледи. Този замък, бе служил дълго време за дом на врага, за да могат те сега да приемат безгрижно присъствието си в него.

— Гърни, изпрати охрана да доведе майка ми и Чани — рече Пол. — Чани знае ли вече за нашия син?

— Изпратихме съобщение, господарю.

— Извадиха ли вече вестителите от басейна?

— Да, господарю. Бурята почти утихна.

— Какви са размерите на щетите от бурята? — попита Пол.

— Там, откъдето е минал главният коридор на бурята — през космодрума и складовите площадки в падината, — там щетите са значителни — отговори Гърни. — Каквито са от битката, такива са и от бурята.

— Предполагам, че няма щети, които да не можем да отстраним с пари — рече Пол.

— С изключение на човешките жертви, господарю — каза Гърни и в гласа му се прокрадна укор, сякаш казваше: „Кога е било един атреид да се безпокои първо за вещите, щом хората му са били изложени на риск?“

Пол обаче успяваше да съсредоточи своето внимание единствено върху вътрешното си око и пролуките в непроницаемата стена на времето, която продължаваше да препречва пътеката му. През всяка една от тези пролуки към коридорите на бъдещето се стичаха легионите.

Той въздъхна, прекоси залата и видя до стената един стол, който бе стоял навремето в трапезарията, и може би на него бе седял дори баща му. В тази минута обаче столът представляваше само вещ, в която можеше да остави умората си и да я скрие от хората. Пол седна, загърна полите на робата около краката си и разхлаби влагосъхраняващия костюм покрай врата.

— Императорът продължава да стои в разбития си кораб — рече Гърни.

— Засега го оставете там — каза Пол. — Откриха ли вече харконите?

— Все още търсят сред убитите.

— Какъв е отговорът от корабите горе? — Той вирна брадичка към тавана.

— Все още никакъв, господарю. Пол въздъхна, като се отпусна върху облегалката на стола. След малко заговори:

— Доведете ми пленен сардукар. Трябва да изпратим послание до нашия император. Време е да обсъдим условията.

— Слушам, господарю.

Гърни се извърна и даде знак с ръка на един от караулите федейкини, който зае позиция наблизо до Муад’Диб.

— Гърни — прошепна Пол, — откакто сме отново заедно, още не съм те чул да казваш подходящ за случая цитат. — Той се обърна и забеляза как Гърни преглътна и стисна мрачно зъби.

— Ваша воля, господарю — рече Гърни. Той се окашля и изрече с дрезгав глас: — „И победата в този ден се превърна в печал за всички хора, защото в същия този ден хората узнаха колко жалее кралят за моя син.“

Пол затвори очи, като се стараеше да изтласка скръбта от мислите си, да я накара да почака, така както навремето бе отложил за по-късно тъгата по баща си. Сега отдаде мислите си на натрупаните през този ден открития: размесените пътеки на бъдещето и скритото присъствие на Алая вътре в съзнанието му. От всички видения от бъдещето това бе най-необикновеното.

— Опълчих се срещу бъдещето, за да поставя думите си там, където единствен ти ще можеш да ги чуеш — бе казала Алая. — Дори и ти не можеш да постигнеш това, братко мой. Намирам тази игра за много забавна. И… о, да — убих нашия дядо, побъркания стар барон. Умря, без да страда.

Мълчание. Усетът му за време долови оттеглянето й.

— Муад’Диб.

Пол отвори очи и видя черната брада на Стилгар и тъмните очи, в които блестеше войнствен пламък.

— Открили са трупа на стария барон — рече Пол.

— Откъде знаеш? — прошепна слисано той. — Та ние току-що намерихме трупа сред онази огромна метална грамада, която императорът построи.

Пол отмина въпроса, щом видя, че Гърни се връща, придружен от двама свободни, които водеха пленен сардукар.

— Ето един от пленниците, господарю — рече Гърни. Той даде знак на стражата да задържи сардукара на пет крачки от Пол.

Направи му впечатление, че сардукарът го гледа изцъклено от изумление. Между носа и ъгъла на устните му имаше синина. Той бе представител на онази прослойка при сардукарите — светлокоси, с изваяни лица, — чийто външен вид, изглежда, съответствувате на висок ранг, въпреки че по окъсаната му униформа нямате никакви други отличителни знаци освен златните копчета с имперския гребен и разпрания на места ширит по панталоните.

— Според мен този трябва да е офицер, господарю — каза Гърни.

Пол кимна и рече:

— Аз съм дук Под Атреидски. Ясно ли ти е това, човече?

Сардукарът го гледаше втренчено, без да помръдне.

— Говори! — рече Пол. — Иначе твоят император може и да загине.

Сардукарът примигна и преглътна.

— Кой съм аз? — запита Пол.

— Вие сте дук Пол Атреидски — изхритя пленникът.

На Пол му се стори, че е твърде покорен, но нали сардукарите изобщо не бяха подготвени за събития като днешните. Даде си сметка, че те изобщо не познават нищо друго освен победа и само по себе си това беше слабост. Той отпъди тази мисъл, за да се спре на нея по-късно, във връзка със собствената си учебна програма.

— Имам едно послание, което трябва да отнесеш на императора — каза Пол, и подреди словата си по древната формула:

— Аз, дук на Велика династия и императорски родственик, се заклевам да спазвам Споразумението. Ако императорът и неговите войници сложат оръжие и дойдат при мен тук, аз ще охранявам техния живот така, както пазя своя собствен. — Пол вдигна високо лявата си ръка с дукския пръстен, за да може сардукарът да го види. — Заклевам се в този пръстен.

Сардукарът навлажни устните си с език и погледна към Гърни.

— Да — рече Пол. — кой друг освен един атреид може да разполага с верността на Гърни Халик?

— Ще занеса посланието — каза сардукарът.

— Заведете го до нашия преден команден пункт и го вкарайте в кораба.

— Слушам, господарю. — Гърни кимна на стражите да изпълнят заповедта и ги изведе навън. Пол отново се обърна към Стилгар.

— Чани и майка ти пристигнаха — съобщи Стилгар. — Чани помоли да я оставим за малко насаме с мъката й. Светата майка поиска да прескочи до оранжерията — нямам представа защо.

— Майка ми изгаря от копнеж по една планета, която може би никога повече няма да види — рече Пол. — Там водата пада от небесата и зеленината расте толкова гъста, че човек не може да мине през нея.

— Вода от небесата! — прошепна Стилгар.

В този миг Пол видя как Стилгар се преобрази от наиб на свободните в оръдие на Лизан-ал-Гаиб, в обвивка, изпълнена със страхопочитание и покорство. Това бе принизяване на човека и Пол долови в него призрачния повей на марша на легионите.

„Видях как един приятел се преобрази в поклонник на Лизан-Ал-Гаиб“, помисли си той.

В пристъп на самота, Пол се огледа из залата и забеляза колко чинно и парадно застанаха в негово присъствие стражите. Той долови едва забележимата високомерна надпревара помежду им — всеки се надяваше да бъде забелязан от Муад’Диб.

„Муад’Диб, от когото блика цялата благодат“ — рече си той и това бе най-тъжната мисъл през целия му живот. „Те чувствуват, че аз трябва да се възкача на престола“ — помисли си той. — „Но те няма как да разберат, че правя това, за да предотвратя похода на легионите.“

Стилгар се окашля и каза:

— Рабан също е мъртъв.

Пол кимна.

Стражите отдясно се отдръпнаха рязко и застанаха „мирно“, за да сторят път на Джесика. Тя носеше своята черна наметка и крачеше така, сякаш газеше из пясък, но Пол забеляза как този замък й възвърна нещичко от онова, което бе представлявала навремето тук — наложница на властвуващ дук. Във вида й имаше нещо от предишната й непреклонност.

Джесика се спря пред Пол и погледна към него. Забеляза умората му и това, че я прикриваше, но не изпита никакво състрадание. Сякаш бе загубила способността си да изпитва каквото и да било чувство към своя син.

Тя бе влязла в голямата зала, питайки се защо това помещение отказва да се впише точно в нейните спомени. Оставаше си някаква чужда зала, сякаш тя никога не бе вървяла из нея, никога не бе пристъпвала тук със своя любим Лито, никога не бе се изправяла тук срещу пияния Дънкан Айдахо — никога, никога, никога…

„Би трябвало да има специална, кодова дума, точно противоположна на адаб, търсещата памет“ — помисли си тя. — „Трябва да има такава дума, която да кара спомените сами да изчезват.“

— Къде е Алая? — попита тя.

— Отвън — върши това, което всяко добро дете на свободните трябва да прави при подобни обстоятелства — отвърна Пол, — доубива ранените неприятели и маркира труповете им за групите по извличането на водата.

— Пол!

— Трябва да разбереш, че тя върши това от състрадание — продължи той. — Не е ли странно, че разбираме погрешно тайния съюз между милосърдието и жестокостта?

Джесика се втренчи в сина си, потресена от дълбоката промяна у него. „Дали това не се дължи на смъртта на сина му?“ — запита се тя. И каза:

— Хората разказват чудновати неща за теб, Пол. Разправят, че притежаваш всички способности, описани в легендата, че нищо не може да се скрие от теб, че надникваш там, където другите не могат.

— Нима една бин-джезъритка не знае достатъчно за легендите? — попита той.

— Аз наистина имам дял в изграждането на твоята личност. — призна тя. — Но не бива да очакваш от мен да…

— Как би ти харесало да живееш милиони пъти? — попита Пол. — Вие разполагате с цял арсенал от легенди! Помисли си само за целия този натрупан опит, за мъдростта, която се съдържа в тях! Но мъдростта охлажда любовта, нали? И моделира по нов начин омразата. Как би могъл човек да каже кое е безмилостно, щом не е проникнал в дълбините на жестокостта и милосърдието? Трябва да се боиш от мен, майко. Аз съм Куизъц Хадерах.

Джесика се опита да преглътне с пресъхнало гърло, след малко заговори:

— Пред мен ти веднъж отрече, че си Куизъц Хадерах.

Пол поклати глава.

— Повече нищо не мога да отричам. — Той вдигна очи и ги вторачи в нейните. — Императорът и неговите приближени вече идват насам. Всеки миг ще съобщят за пристигането им. Застани до мен. Искам да ги виждам добре. Сред тях е и моята бъдеща невяста.

— Пол! — извика рязко Джесика. — Не прави грешката, която направи баща ти!

— Тя е принцеса — каза Пол. — Тя е моето разковниче към престола. И винаги ще бъде само това. Грешка ли? Смяташ, че щом така си ме възпитала, аз не съм в състояние да изпитвам потребност да отмъщавам.

— Дори и на невинните ли? — попита тя и си помисли: „Той не бива да прави грешката, която направих аз.“

— Вече няма невинни — каза Пол.

— Кажи го на Чани — рече Джесика и махна с ръка към коридора за задната част на резиденцията.

Чани влезе в голямата зала, като вървеше между двамата охраняващи я свободни, сякаш без да ги забелязва. Гуглата на наметалото, както и качулката на влагосъхраняващия й костюм бяха отметнати назад, а покривалото за лице бе прищипнато встрани. Вървеше с леко неуверена походка, прекоси залата и застана до Джесика.

Пол забеляза следи от сълзи по страните й. — „Тя отдава влага на мъртвеца.“ — Почувствува как го прониза горест, но като че ли бе способен да изпита това чувство само чрез присъствието на Чани.

— Той е мъртъв, любими — рече Чани. — Нашият син е мъртъв.

Като се стараеше всячески да запази самообладание, Пол се изправи на крака. Той протегна длан, докосна страната на Чани и усети незасъхналата влага от сълзите й.

— Никой не може да ни го замести — каза Пол. — Но ще имаме други синове. Това ти го обещава Усул.

Той бавно се отдръпна настрани и даде знак на Стилгар.

— Муад’Диб — каза Стилгар.

— Императорът и свитата му вече се задават от кораба — рече Пол. — Ще застана тук. Съберете пленниците в средата на залата. Ще ги държите на десет метра от мен, освен ако не ви наредя нещо друго.

— Както заповядаш, Муад’Диб.

Щом Стилгар се обърна, за да изпълни заповедта, Пол дочу благоговейния приглушен шепот на свободните от охраната: „Видяхте ли? Той знаеше! Никой не му е казал, но пак знаеше!“

Шумът от приближаването на свитата на императора вече се чуваше и неговите сардукари си затананикаха една от своите маршови песни, за да поддържат бодър духа си. На входа се разнесоха приглушени гласове и Гърни Халик мина покрай стражата, тръгна през залата, размени няколко думи със Стилгар и със странен блясък в очите застана до Пол.

„Дали ще загубя и Гърни?“ — запита се Пол. — „Така както загубих и Стилгар — да загубя приятел, за да спечеля оръдие за Лизан-ал-Гаиб.“

— Не носят взривометни оръжия — рече Гърни. — Лично аз ги проверих. — Той огледа залата и видя приготовленията на Пол. — С тях е Фейд-Рота Харконен, да го спрат ли на входа?

— Нека го пуснат.

— С тях има и някакви хора от сдружението, които искат специални привилегии и заплашват, че ще наложат ембарго на Аракис. Казах им, че ще ви предам това съобщение.

— Нека си заплашват.

— Пол! — просъска Джесика зад гърба им. — Та той говори за Сдружението!

— След малко ше им извадя зъбките — рече Пол. И тогава се замисли за Сдружението — силата, която толкова продължително се бе приспособявала, че се бе превърнала в паразит, неспособен да съществува независимо от живота, от който черпеше блага. Те никога не бяха дръзвали да грабнат меч… нямаше да го грабнат и сега. Сигурно хората от Сдружението са щели да завземат Аракис, когато са разбрали грешката на своите навигатори, привикнали вече към мисловно стимулиращия мелинджов наркотик. Биха могли да поправят това, да изживеят своя ден на слава и да умрат. Вместо това бяха съществували ден за ден с надеждата, че моретата, в които плават, може да донесат нов стопанин, когато старият умре.

Навигаторите на Сдружението, надарени с ограничена способност да виждат в бъдещето, бяха взели съдбоносно решение: да избират винаги чистия и безметежен курс, който води неотменно надолу, към застой.

„Нека видят отблизо сега новия си стопанин“ — помисли си Пол.

— С тях има и една бин-джзъритка — света майка, която твърди, че е приятелка на твоята майка — рече Гърни.

— Майка ми няма никакви приятелки от „Бин Джезърит“.

Гърни отново обходи с поглед голямата зала и после се наведе над ухото на Пол.

— С тях е и Туфир Хауът, господарю. Не ми се отдаде възможност да го видя насаме, но той използва нашия стар език на ръцете, за да ми каже, че е работил при харконите, защото е мислил, че си загинал. Каза, че трябва да го оставим сред свитата.

— И ти остави Туфир при тези…

— Той сам поиска… а аз си помислих, че така ще е най-добре. Ако… нещо се обърка — ще ни е под око, ако ли не — ще имаме наш човек в лагера на противника.

И тогава Пол се замисли за онова, което бе съзрял в бъдещето, свързано е този момент, за една линия на времето, по която Туфир носеше отровна игла, тъй като императорът му бе заповядал да я използува срещу „този нагъл дук“.

Стражите на входа се отдръпнаха настрани и с пиките си образуваха къс проход. Разнесе се тихо шумолене на дрехи и се чу хрущящият под нозете пясък, навят в резиденцията от бурята.

Падишах-император Шедъм IV влезе в залата начело на своята свита. Бе загубил шлема си на бурсег и сега червеникавата му коса падаше в безпорядък. Вътрешният ръб на левия ръкав на униформата му бе разпран. Не носеше нито защитен пояс, нито оръжия, но царствената му осанка го обвиваше като защитно поле и неотменно заставяше околните да се отдръпнат настрани.

Пика на свободен препречи пътя на императора и го спря там, където Пол бе наредил. Останалите — истинско гъмжило от цветове, суетене и настойчиви погледи — се струпаха зад гърба му.

Пол огледа внимателно групата, видя жени, които криеха следите от плача, и лакеи, дошли да се порадват на победата на сардукарите, които сега стояха със затъкнати от разгрома гърла. Пол видя блестящите като у птица очи на света майка Гайъс Хелън Мохайъм, които искряха изпод черната й качулка, а редом с нея — присвитите лукаво очички на Фейд-Рота Харконен.

„Тук има едно лице, което времето не ми е разкривало“ — помисли си Пол.

И привлечен от някакво раздвижване, той погледна зад Фейд-Рота и видя там някакво тясно като на невестулка лице, което никога дотогава не бе срещал — нито във времето, нито извън него. Стори му се, че това бе лице, което би трябвало да познава, и това чувство донесе със себе си сигнал за страх.

„Защо трябва да се страхувам от този човек?“ — запита се той.

Наведе се към майка си и прошепна:

— Кой е онзи човек от лявата страна на светата майка, онзи с физиономията на злодей?

Джесика погледна и разпозна лицето от досиетата на своя дук.

— Граф Фенринг — отговори тя. — Онзи, който е бил тук непосредствено преди нас. Генетичен евнух и… убиец.

„Момчето за поръчки на императора“ — помисли си Пол. И тази мисъл премина като трус през съзнанието му, защото той бе срещал императора безброй много пъти, разпръснати по пътеките на бъдещето, но граф Фенринг не беше се появил нито веднъж в тези видения от бъдещето.

И на Пол му хрумна, че той бе виждал своя труп по неизброимите ръбове на паяжината на времето, ала никога не бе виждал мига на собствената си смърт.

„Да не би да ми е било отказано да го виждам, само защото той е човекът, който ще ме убие?“ — запита се Пол.

Тази мисъл го изпълни с някакво лошо предчувствие. С мъка отклони погледа си от Фенринг, загледа се в оцелелите сардукарски войници и офицери и видя обидата и отчаянието, изписани по лицата им. Някои лица от свитата задържаха за миг погледа на Пол: сардукарски офицери, които преценяваха приготовленията в залата, като замисляха и продължаваха да кроят начин за превръщането на разгрома си в победа.

Най-накрая погледът на Пол се спря върху една стройна светлокоса и зеленоока жена, чието лице с патрицианска хубост бе класическо в своето високомерие, сухо от сълзи и недокоснато от разгрома. Пол я позна без ничия помощ: принцесата, бин-джезъритската възпитаница, образът, който виденията от бъдещето му бяха показвали нееднократно — Ирулан.

„Ето го моето разковниче“ — помисли си той.

После отново долови някакво раздвижване сред скупчилите се хора и от тях изникна Туфир Хауът, с неговото дълбоко набраздено лице, обагрени от сафо устни и прегърбени рамене.

— Ето го и Туфир Хауът! — възкликна Пол. — Оставете го да се движи свободно из залата, Гърни.

— Господарю! — възрази Гърни.

— Оставете го да се движи свободно — повтори Пол.

Гърни кимна.

Щом пиката на свободния се вдигна отпреде му и се спусна зад гърба му, Хауът закрета тромаво напред. Влажните очи, преценяващи и търсещи, се втренчиха в Пол.

Пол пристъпи крачка напред, долови напрежението и застана в очакване на някакво движение от страна на императора и неговата свита.

Погледът на Хауът се плъзна покрай Пол и старецът заговори:

— Лейди Джесика, едва днес разбрах колко съм грешил в мислите си по отношение на вас. Не бива да ми прощавате.

Пол изчака, но майка му не заговори.

— Туфир, стари друже. — рече Пол, — както виждаш, не съм седнал с гръб към вратата.

— Вселената е пълна с врати — каза Хауът.

— Приличам ли на баща си? — попита Пол.

— По-скоро на дядо си — изхриптя в отговор Хауът. — Имаш неговия замах и неговия блясък в очите.

— И все пак приличам повече на баща си — рече Пол, — И ти заявявам, Туфир, че като отплата за дългогодишната ти служба на нашата династия можеш да поискаш сега от мен каквото пожелаеш. Абсолютно всичко. Искаш ли живота ми, Туфир? Той е твой. — Пол пристъпи крачка напред, сложил ръце на хълбоци, и видя как пламъчето на просветлението заблестя по-силно в очите на Хауът.

„Той разбира, че знам за предателството“ — помисли си Пол.

И като настрои гласа си така, че само слухът на Хауът да улови неговия полушепот, Пол каза:

— Говоря ти честно, Туфир. Ако трябва да ме убиеш, не се колебай! Направи го!

— Исках само да застана още веднъж пред вас, господарю — заговори Хауът. И Пол едва сега забеляза какви усилия полага старецът, за да се задържи на нозете си. Пол протегна ръка, прихвана Хауът през раменете и почувствува под пръстите си спазмите на мускулите.

— Страдаш ли, стари друже? — попита Пол.

— Страдам, господарю — потвърди Хауът. — Но много повече се радвам. — Той лекичко се извъртя в прегръдката на Пол и протегна лявата си ръка към императора с дланта нагоре, като показа миниатюрната игла, скрита между пръстите му.

— Виждате ли това тук, ваше височество? — провикна се той. — Виждате ли иглата на вашия предател! Та нима си мислите, че аз, който съм отдал целия си живот в служба на атреидите, сега бих могъл да им предложа нещо по-незначително?

Пол потрепера, когато старецът се отпусна в ръцете му и усети смъртта в омекналото тяло. После нежно положи Хауът на пода, изправи се и даде знак на стражите да изнесат трупа.

Докато заповедта му се изпълняваше, в залата владееше тишина.

Лицето на императора сега изразяваше непоносимо очакване. Очите, които не познаваха що е страх, сега най-сетне го допуснаха в зениците си.

— Ваше височество — заговори Пол и забеляза как стройната принцеса трепна изненадано. Тези думи бяха произнесени с Гласа, създаден от „Бин-Джезърит“ и съдържаха всички нюанси на неуважение и презрение, които Пол бе успял да вложи.

„Наистина е бин-джезъритка“ — помисли си Пол.

Императорът се окашля и рече:

— Вероятно моят уважаван родственик е убеден, че държи положението в свои ръце. Това е твърде далеч от истината. Вие нарушихте Споразумението, използувахте атомно оръжие срещу…

— Използувах атомно оръжие срещу естествена даденост от пустинята — прекъсна го Пол. Тя ми пречеше, а аз бързах да стигна до вас, ваше височество, за да ви поискам обяснение за някои ваши необичайни постъпки.

— Точно сега в космоса над Аракис е струпана армадата на Великите династии — продължи императорът. — Достатъчна е само една дума и те ще …

— О, да — каза Пол. — Почти бях забравил за тях. Той зашари с поглед из императорската свита, докато не откри лицата на двамата представители на Сдружението и се извърна към Гърни: — Това ли са агентите на Сдружението, Гърни, онези двама дебеланковци, облечени в сиво?

— Да, господарю.

— Вие двамата! — провикна се Пол и протегна ръка към тях. — Застанете встрани от групата и изпратете съобщения до тази флотилия незабавно да се махне от тук. След това ще помолите да ви дам разрешение за…

— Сдружението няма да изпълнява вашите заповеди! — излая по-високият. Двамата агенти си проправиха път до кръстосаните пики на стражата, която ги пропусна по даден от Пол знак. Те се отделиха от групата и по-високият, като насочи ръка към Пол, каза:

— Твърде вероятно е, вие самият да се окажете под ембарго, защото сте…

— Ако чуя само още една глупост от двама ви — прекъсна го Пол, — ще дам заповед да бъдат унищожени всички находища на мелиндж… завинаги.

— Вие луд ли сте? — попита по-високият представител на Сдружението. Той се отдръпна половин крачка назад.

— В такъв случай признавате ли, че имам власт да го направя? — попита Пол.

Агентът на Сдружението като че ли се загледа за миг нагоре към небето и отговори:

— Да, бихте могли, но не трябва да го правите.

— Ахаа! — възкликна доволно Пол. — И двамата сте навигатори на Сдружението, нали така?

— Да.

— Вие ще ослепите и себе си, а всички нас ще обречете на бавна смърт — обади се по-ниският от Двамата. — Имате ли изобщо някаква представа какво означава да бъде лишен човек от мелинджова напитка, щом веднъж вече е свикнал с нея?

— Окото, което търси напред най-безопасния курс, ще остане завинаги затворено — рече Пол. — Сдружението ще бъде парализирано. На своите изолирани планети хората ще се превърнат в малки изолирани общности. Знаете ли, бих могъл да направя това от чиста злоба… или просто от скука.

— Нека обсъдим този въпрос насаме — рече по-високият. — Сигурен съм, че ще съумеем да постигнем някакъв компромис, който е…

— Изпратете съобщението до вашите хора, които сега се намират над Аракис — каза Пол. — Нашият спор започва да ми става досаден. Ако тази флотилия там горе не се махне в най-скоро време, изобщо няма да стане нужда да разговаряме. — Той кимна към своите свързочници, застанали в ъгъла на залата. — Можете да използувате нашата апаратура.

— Първо трябва да обсъдим въпроса помежду си. — рече по-високият. — Не можем просто така да…

— Обсъдете го! — излая Пол. — Щом човек е в състояние да унищожи едно нещо, то той е неговият пълен господар. Вие се съгласихте, че е в моите възможности да го направя. Не сме се събрали тук, за да разискваме, да преговаряме или да правим компромиси. Или ще се подчинявате на моите заповеди, или ще изпитате преките последици от това си неподчинение!

— Той говори сериозно. — рече по-ниският от агентите на Сдружението. И Пол видя как ги обзема страх. Двамата бавно отидоха при апаратурата за свръзка.

— Дали ще се подчинят? — попита Гърни.

— Те виждат ограничен отрязък от бъдещето — отвърна Пол. — Пред себе си виждат само гола стена, която очертава последствията от едно неподчинение. Всеки навигатор от корабите на Сдружението там горе над нас може да види пред себе си само тази стена. Ще се подчинят.

Пол се обърна, за да погледне към императора, и каза:

— Навремето те са ви дали своята благословия, за да се възкачите на престола на баща си само защото сте ги уверили, че ще се погрижите притокът им на подправка да не секва. Вие ги подведохте, ваше височество. Знаете ли какви са последствията?

— Никой не ми е давал благословия…

— Я стига сте се правили на глупак! — изрева Пол. — Сдружението е като село край река… Хората му се нуждаят от водата, но могат да черпят от нея само толкова, колкото им е потребно. Те обаче не могат да заприщят с бент реката и да станат нейни господари, защото това ще привлече вниманието върху количеството, което вземат, а това може да доведе до евентуално унищожение. Притокът на мелиндж — ето това е тяхната река, но аз построих бент. И моят бент е такъв, че не може да бъде унищожен, без да бъде унищожена реката.

Императорът прекара пръсти през червеникавата си коса и се загледа в гърбовете на двамата представители на Сдружението.

— Дори вашата жрица на истината трепери — продължи Пол. — Има и други отрови, които светите майки могат да използуват за своите хитрости, но щом веднъж са използували мелинджовата напитка, другите вече не действуват.

Старицата загърна плътно около себе си безформените черни дрехи, проби си път сред тълпата и застана до кръстосаните пики.

— Света майко Гайъс Хелън Мохайъм — каза Пол. — Много време изтече от Каладън, нали?

Погледът й мина покрай него и се спря на майка му.

— Е, Джесика, виждам, че синът ти наистина е този, който може да бъде едновременно на много места. Заради това може да ти се прости дори уродливостта на дъщеря ти.

Пол потисна жестокия си разтърсващ гняв и изрече:

— Никога не сте имали правото или основанието да прощавате каквото и да било на майка ми.

Старицата кръстоса поглед с неговия.

— Защо не приложиш хитростите си на мен, стара вещице? — запита Пол. — Къде е твоят гом-джабър? Защо не се опиташ да надзърнеш там, където не смееш да погледнеш? Защото ще видиш мен как стоя насреща ти и те гледам!

Старицата не издържа на погледа му и сведе очи.

— Нямаш ли нищо за казване? — попита Пол.

— Аз приветствувах твоето идване в редовете на човешкия род. — промълви тя. — Не очерняй това ми дело.

Пол извиси глас:

— Погледнете я, приятели! Това е бин-джезъритската света майка, търпелива в своето изискващо търпение дело. Тя и нейните сестри успяха да изчакат деветдесет поколения, за да се съчетаят успешно гени и околна среда — и да се получи онзи човек, необходим за тяхната програма за размножаване. Погледнете я! Тя вече знае, че тези деветдесет поколения са създали този човек. Ето ме тук… но… аз… никога… няма… да… изпълня… нейната… заповед!

— Джесика! — изпищя старицата. — Накарай го да млъкне!

— Ти го накарай да млъкне! — отвърна Джесика.

Пол погледна старицата.

— За участието ти в цялата тази работа с радост бих наредил да те удушат — рече той. — Нямаше как да предотвратиш всичко това! — отсече той, а светата майка се вцепени от гняв. — Но мисля, че ще е по-добре да те накажа, като те оставя да изживееш годините си, но никога да не можеш да ме докоснеш или да ме подчиниш дори на едничка от потребностите на вашата програма.

— Какво си направила, Джесика? — запита старицата.

— Ще ти дам само една възможност — продължи Пол. — Ти видя част от потребностите на човешкия род, но видяното е твърде малко. Вие искате да направлявате размножаването на човешката раса и съгласно своя генерален план да разпръснете сред хората малцината свои избраници. Колко малко разбирате от…

— Не бива да говориш за тези неща! — просъска старицата.

— Замълчи! — изрева Пол. Думата сякаш се превърна в острие и под властта на Пол се огъна във въздуха помежду им.

Старицата се олюля и с пребледняло лице се строполи в ръцете на хората зад нея, зашеметена от ужасната сила, с която той бе разтърсил психиката й.

— Джесика — прошепна тя. — Джесика!

— Аз помня твоя гом джабър — рече Пол. — А ти запомни моя — помни, че мога да те убия само с една дума!

Свободните, застанали до стените на залата, си разменяха многозначителни погледи. Та нима легендата не казваше: „И думата му ще носи смърт, вечна за онези, които се противопоставят на неговата справедливост.“

Пол отмести поглед към стройната принцеса, която стоеше до баща си, императора. Без да сваля очи от нея, той рече:

— Ваше височество, и двамата знаем какъв е изходът от това наше затруднение.

Императорът погледна дъщеря си, после Пол.

— Как смееш, нещастнико! Авантюрист без династия, нищожество, дошло от…

— Вие вече признахте кой съм — прекъсна го Пол. — Императорски родственик. Вие ме нарекохте свой родственик, нека прекратим тази глупост.

— Аз съм твой господар! — извика императорът.

Пол погледна към агентите на Сдружението, застанали с лице към него до уредите за свръзка. Единият от тях кимна.

— Бих могъл да си послужа и със сила! — рече Пол.

— Няма да посмееш! — каза дрезгаво императорът.

Пол само го изгледа изпитателно. Принцесата докосна с ръка рамото на баща си.

— Татко — заговори тя с мекия си и като коприна галещ глас.

— Не се опитвай да ми прилагаш хитростите си! — сряза я императорът. После я изгледа. — Не е необходимо да правиш тази крачка, дъще. Ние имаме и други резерви, които…

— Но това е мъж, достоен да ви бъде син — рече тя.

Възвърнала самообладанието си, старата света майка си проби път към императора, наведе се съвсем близо до ухото му и зашепна.

— Светата майка ходатайствува в твоя полза — рече Джесика.

Пол не сваляше поглед от златокосата принцеса. Извърна се настрани и попита майка си:

— Това е Ирулан, най-голямата, нали така?

— Точно така.

Чани се приближи, застана от другата страна на Пол и рече:

— Искаш ли да си отида, Муад’Диб?

Той я погледна.

— Да си отидеш ли? Ти никога вече няма да се отделяш от мен.

— Вече нищо не ни свързва — каза Чани.

Пол сведе очи към нея, помълча малко и заговори:

— С мен разговаряй само искрено, сихайя моя.

Когато тя понечи да отговори, той я възпря, като долепи пръст до устните й.

— Онова, което ни свързва, никога не може да се развърже — рече той. — А сега наблюдавай всичките тези събития много внимателно, защото бих искал след това да видя тази зала с твоите мъдри очи.

Императорът и неговата жрица на истината продължаваха да водят шепнешком своя разгорещен спор.

Пол заговори на майка си:

— Тя му напомня, че част от тяхната уговорка е била да поставят на престола бин-джезъритка, а Ирулан е тази, която са подготвили.

— Такъв ли е бил планът им? — попита Джесика.

— Не е ли очевидно? — отвърна Пол.

— За мен поне е повече от очевидно! — сряза го Джесика. — Целта на моя въпрос бе да ти напомня, че не бива да се опитваш да ме учиш на неща, на които съм те обучавала аз.

Пол я погледна и долови надменната усмивка по устните й.

Гърни Халик се наведе между двамата и рече:

— Припомням ви, господарю, че сред тази сбирщина има един харкон. — Той кимна вляво към тъмнокосия Фейд-Рота, притиснат до кръстосаните пики. — Онзи там вляво, кривогледия. През живота си не съм виждал по-злобна физиономия. Навремето ми обещахте да…

— Благодаря, Гърни — прекъсна го Пол.

— Това е на-баронът… а сега, след смъртта на стареца… вече барон — продължи Гърни. — Но и той ми стига за всичко онова, което ми се е насъбрало…

— Можеш ли да го победиш, Гърни?

— Господарят се шегува!

— Спорът между императора и неговата вещица продължава вече прекалено дълго. Не мислиш ли така, майко?

Тя кимна.

— Да, наистина.

Пол заговори на императора:

— Ваше височество, има ли в свитата ви харкон?

Презрението на императора пролича по начина, по който се обърна, за да изгледа Пол.

— Надявам се, че моята свита се намира под закрилата на вашата дума на благородник — рече той.

— Въпросът ми бе чисто имформативен — каза Пол. — Бих искал да знам дали в свитата ви има официално включен харкон, или просто някакъв харкон се укрива от страх зад една фраза.

Императорът леко се усмихна.

— Всеки човек, приет в имперското общество, е член на моята свита.

— Вие имате думата ми на дук — рече Пол, — но Муад’Диб е друго нещо. — Той може да не признае вашето определение за състава на една свита. Моят приятел Гърни Халик има желание да убие един харкон. Ако той…

— Канли¤! — изкрещя Фейд-Рота. Той притисна гърди до кръстосаните пики. — Баща ти поиска това отмъщение, атреиде. Ще ме наричаш страхливец, когато ти самият се криеш при жените си, и ще ми предлагаш някакъв си лакей да се бие срещу мен!

Старата жрица на истината прошепна нещо в ухото на императора, но той я отблъсна и каза:

— Канли, така ли? Правилата за канли са твърде строги.

— Пол, прекрати тази глупост! — каза Джесика.@

— Господарю — заговори Гърни, — ти ми беше обещал, че един ден ще мога да си отмъстя…

— Ти вече си им отмъстил — рече Пол и почувствува как някаква жажда за зрелищност взема връх над чувствата му. Изхлузи през глава робата и гуглата си и като ги даде на Джесика заедно с пояса и кристалния нож, започна да разхлабва катарамите на влагосъхраняващия си костюм. Долови, че сега вселената изцяло се бе съсредоточила върху този миг.

— Не е необходимо да вършиш това — рече Джесика. — Има и по-лесни начини, Пол.

Пол се измъкна от влагосъхраняващия си костюм и извади кристалния нож от канията, която майка му държеше в ръце.

— Знам — каза той. — Отрова, наемен убиец, всички стари изпитани начини.

— Ти ми обеща харкон! — просъска Гърни и Пол забеляза как гневът разкриви лицето му и как белегът от мастилена лоза потъмня и се набръчка. — Ти ми дължиш това, господарю.

— Причинили ли са ти повече мъки, отколкото на мен? — попита Пол.

— Сестра ми! — изхриптя Гърни. — Годините, които прекарах в ямите за роби…

— Баща ми — прекъсна го Пол. — Добрите ми приятели и другари, Туфир Хауът и Дънкан Айдахо, дългите години, които прекарах като беглец — без ранг и без подкрепа… и още нещо: тук става въпрос за канли, а ние и двамата знаем добре кои правила са най-важните.

Раменете на Халик увиснаха.

— Господарю, нима тази свиня… та той е само едно животно, което, ако го побутнете с крак, ще трябва да хвърлите после обувката си, защото сте я омърсили. Наречете ме ако щете палач и ме оставете да се бия с него, но не предлагайте себе си на…

— Муад’Диб не бива да прави това нещо — обади се Чани.

Той се вгледа в нея и прочете в очите и страх.

— Ако Муад’Диб не бива да прави това, то дук Пол е длъжен да го направи! — отсече той.

— Това е харконски скот! — рече с дрезгав глас Гърни.

Пол се поколеба дали да не разкрие собственото си харконско потекло, но острият поглед, който му отправи Джесика, го възпря и той каза само:

— Но това създание има човешки вид, Гърни, и заслужава човешко презрение.

— Ако той толкова е… — започна Гърни.

— Моля те, дръпни се настрани — прекъсна го Пол. Вдигна кристалния си нож и лекичко избута Гърни настрани.

— Гърни! — извика Джесика. Тя докосна Гърни по рамото. — Науми ли си нещо, е като дядо си. Не го разсейвай! Това е единственото нещо, което можеш да направиш за него сега. И си помисли: „Велика майко! Каква ирония!“

Императорът оглеждаше внимателно Фейд-Рота. Той отбеляза широките рамене и твърдите му мускули. Обърна се, за да разгледа и Пол — жилав като конопено въже младеж, не толкова мършав, колкото местните жители на Аракийн, но с ребра, които се брояха, и гръден кош, който бе дотолкова хлътнал, че свиването и разпускането на мускулите изпъкваше ясно под кожата.

Джесика се приближи до Пол и настрои гласа си така, че единствен той да я чува:

— Запомни едно нещо, синко. Ако някое опасно лице се подготвя от бин-джезъритки, то понякога, в най-дълбоките гънки на съзнанието му, посредством древните приятно-болезнени методи на него му се внушава определена дума. Словосъчетанието, което най-често се използува, е Урошнор. Ако този тук е подготвян, както подозирам, от бин-джезъритки, достатъчно е да прошепнеш в ухото му тази дума, за да се отпуснат мускулите му и да…

— За този тук не желая никакви специални предимства — прекъсна я Пол. — Отдръпни се от пътя ми.

Гърни заговори на Джесика:

— Защо му е притрябвало да върши това? Да не би да възнамерява да се остави да го убият и така да стане мъченик? Нима този религиозен брътвеж на свободните е помрачил разума му?

Джесика зарови лице в шепите си, осъзнавайки, че не разбира докрай защо Пол взема този курс. Тя усещаше смърт в залата и разбираше, че промененият Пол е способен на такова нещо, за което говори Гърни. Всичките й способности се съсредоточиха върху необходимостта да защити сина си, но тя не бе в състояние да направи нищо.

— Наистина ли всичко идва от този религиозен брътвеж? — упорствуваше Гърни.

— Замълчи! — прошепна Джесика. — И се моли!

Внезапна усмивка пробягна по лицето на императора.

— Щом такова е желанието… на Фейд-Рота Харконен… от моята свита — заговори той, — аз свалям от него всякакви забрани и му давам свобода да избере своя собствена линия на поведение при тези обстоятелства. — Императорът махна с ръка към федейкините от охраната на Пол. — У някого от тази сбирщина трябва да са моят меч и пояс. Ако Фейд-Рота поиска, може да се бие с моя нож в ръка.

— Искам! — рече Фейд-Рота и Пол съзря въодушевлението, изписано по лицето на противника му.

„Той е прекалено самонадеян“ — помисли си Пол. — „А това е естествено предимство, което мога да приема.“

— Донесете ножа на императора — нареди Пол и изчака да изпълнят заповедта му. — Поставете го там, на пода. — Той посочи с крак мястото. — Разчистете императорската паплач до стената и нека харконът застане отделно от другите.

Шумолене на роби, шум от тътрене на нозе, приглушени команди и протести съпроводиха изпълнението на заповедта на Пол. Агентите на Сдружението останаха прави до апаратурата за свръзка. Те гледаха намръщено към Пол и очевидно се колебаеха.

„Свикнали са да виждат в бъдещето“ — помисли си Пол. — „А в този отрязък от време и пространство те са слепи… както и аз самият дори.“ — И той долови полъха на ветровете на времето и усети размирието, настъпващата буря, която се насочваше към този отрязък от времето. Сега даже и най-малките пукнатини вече се бяха затворили. Пол знаеше, че наблизо дебне още нероденият марш на легионите. Тук бе и родовото съзнание, в което навремето бе разпознал своето ужасно предназначение. Тук имаше достатъчно поле за действие за един Куизъц Хадерах или Лизан-ал-Гаиб или дори за неуверените програми за размножаване на „Бин Джезърит“.

Човешкият род бе почувствувал своето собствено несъвършенство, бе се почувствувал остарял и сега съзнаваше единствено необходимостта от размирие, при което гените щяха да се смесят и новите силни сплави да оцелеят. В този миг всички хора представляваха един-единствен безпаметен организъм, който изпитваше някаква притома, способна да преодолее всякаква бариера.

И Пол разбра колко напразни бяха неговите опити да промени и най-дребното нещо в тази картина. Той бе искал вътрешно да се противопостави на марша на легионите, но маршът щеше да се състои. Дори и без него легионите му щяха да се развилнеят извън пределите на Аракис. На тях им бе потребна единствено легендата, в която той се бе превърнал. Бе им показал дори как да добият надмощие над Сдружението, което се нуждаеше от подправката, за да продължи да съществува.

Обзе го чувство за поражение и през него съзря, че Фейд-Рота Харконен бе вече изхлузил окъсаната си униформа и бе останал само по един брониран боен набедреник.

„Това е връхната точка“ — помисли си Пол. — „Оттук ще се разгъне бъдещето, облаците ще се разнесат и ще дойде славата. Загина ли, тук ще кажат, че съм направил тази саможертва, за да може моят дух да ги води. Остана ли жив, ще кажат, че нищо не е в състояние да спре Муад’Диб.“

— Готов ли е атреидът? — провикна се Фейд-Рота, използувайки думите от древния ритуал на канли.

Пол реши да му отговори по обичая на свободните:

— И дано ножът ти се нащърби и натроши! — Той посочи към оставения на пода нож на императора, като с това искаше да каже, че Фейд-Рота трябва да се приближи и да го вземе.

Без да сваля погледа си от Пол, Фейд-Рота вдигна ножа от земята и го подхвърли върху дланта си, за да почувствува тежестта му. Възбудата му се разпали. Ето това бе двубой, за който си бе мечтал — мъж срещу мъж, умение срещу умение, без участието на никакви защитни полета. Виждаше как пред него се разтваря път към властта, защото императорът сигурно щеше да възнагради онзи, който убие метежния дук. Наградата може би щеше да бъде дори тази надменна негова дъщеря и участие в управлението на империята. А този селяндур дукът, този авантюрист от изостанала планета изобщо не можеше и да се мери с един харкон, обучен във всяка хитрина и всяка подлост от хилядите двубои на арената. И селяндурът нямаше как да знае, че този нож нямаше да е единственото оръжие, срещу което щеше да се изправи сега.

„Нека видим сега дали си неуязвим за отрова!“ — помисли си Фейд-Рота. Той вдигна за поздрав ножа на императора и каза:

— Посрещни смъртта си, глупако!

— Ще се бием ли, братовчеде? — попита Пол. И пристъпи дебнешком напред, вперил очи във вдигнатия насреща му нож, присвит, протегнал собствения си млечнобял кристален нож така, сякаш се бе срастнал с ръката му.

Противниците започнаха да се движат в кръг — босите им ходила стържеха по пода, а очите им напрегнато дебнеха да открият и най-малката пролука.

— Много красиво танцуваш! — обади се Фейд-Рота.

„Бъбрив е“ — помисли си Пол. — „Още една слабост. Сблъска ли се с мълчание, започва да се чувствува неловко.“

— Успя ли да се изповядаш? — попита Фейд-Рота.

Пол продължи да обикаля мълчаливо. Старата света майка, която наблюдаваше двубоя от скупчилата се свита на императора, почувствува, че трепери. Младият атреид бе призовал на двубой своя братовчед, харкона. Това би могло да означава единствено, че той знае за общото им потекло, нещо, което би разбрал без затруднение, тъй като той бе Куизъц Хадерах. Казаните думи обаче я принудиха да се съсредоточи върху единственото нещо, което в този миг бе от значение за нея. Всичко това можеше да се окаже пълна катастрофа за бин-джезъритската програма за човешкото размножаване.

Тя бе зърнала нещичко от онова, което Пол бе видял тук, а именно, че Фейд-Рота можеше да убива, но нямаше да победи. Друга една мисъл обаче почти я съкруши. Два крайни продукта от тази продължителна и скъпа програма се изправяха един срещу друг в двубой на живот и смърт, който можеше лесно да покоси и двамата. Ако загинеха и двамата, щяха да ги наследят само незаконната дъщеря на Фейд-Рота, която бе все още бебе и не представляваше никакъв по-определен фактор, и Алая, чудовището.

— Може би тук имате само езически обреди? — продължи Фейд-Рота. — Би ли искал императорската жрица на истината да подготви душата ти за нейното пътуване?

Пол се усмихна, смени посоката надясно и застана нащрек, като потисна черните си мисли заради потребността на настоящия момент.

Фейд-Рота подскочи, финтира с дясната и за миг прехвърли ножа в лявата си ръка.

Пол с лекота отклони удара, като забеляза колебанието в отмерения като за защитно поле удар на Фейд-Рота. И все пак замахът му не бе дотолкова пригоден към защитно поле, колкото Пол бе виждал у други борци, и той почувствува, че Фейд-Рота се бе сражавал и друг път срещу противници без защитни полета.

— Един атреид бяга ли, или стои и се бие? — попита Фейд-Рота.

Пол продължи да кръжи мълчаливо. Чу отново думите на Айдахо от отдавна миналите им тренировки на учебната площадка в Каладън: „Използувай първите секунди за проучване на противника. Така може да пропуснеш много възможности за бърза победа, но секундите за проучване са гаранция за успех. Не избързвай и бъди предпазлив!“

— Може би си мислиш, че този танц удължава живота ти с някоя и друга секунда — заговори отново Фейд-Рота. — Много добре. — Той застана на едно място и изпъчи гърди.

Пол бе видял достатъчно, за да си състави първоначална преценка. Фейд-Рота поведе наляво, като откри десния си хълбок, сякаш един брониран боен набедреник можеше да осигури защита на цялата му страна. Това бе поведение на човек, свикнал да се бие със защитно поле и с по един меч в двете ръце.

„Или…“ — поколеба се Пол — „…набедреникът има и друго някакво предназначение…“

Харконът изглеждаше прекалено самоуверен за двубой срещу човек, който в същия този ден бе предвождал победоносните боеве срещу сардукарските легиони.

Фейд-Рота забеляза колебанието и каза:

— Защо е нужно да се отлага неизбежното? Ти само ми пречиш да изпълня задълженията си към една топка нечистотии.

„Ако е свределна стреличка“ — помисли си Пол, — „тя е от коварните. Набедреникът никога няма да издаде присъствието й.“

— Защо не продумаш? — запита Фейд-Рота.

Пол отново закръжи предпазливо, като само си позволи да се усмихне сдържано на неловкостта, която се прокрадвате в гласа на Фейд-Рота, доказателство, че напрежението от мълчанието нараства.

— Усмихваш се, а? — попита Фейд-Рота. И скочи, преди да довърши изречението.

В очакване на забавения колеблив замах Пол едва успя да отклони удара на острието и почувствува как върхът закачи лявата му ръка над лакътя. Той заглуши внезапната болка и в съзнанието му нахлу прозрението, че предишното колебание е било само хитрост — отлично измислена преструвка. Тук насреща си имаше много по-способен противник, отколкото бе очаквал. Той щеше да си послужи с хитрости, в които се вписваха други, а в тях още хитрости.

— Вашият Туфир Хауът лично ме е учил на някои от тези умения — заговори Фейд-Рота. — Той ми нанесе първата рана при дуел. Жалко, че старият глупак не е жив да види този двубой.

А Пол си спомни, че Айдахо бе казал веднъж: „Очаквай само онова, което се случва по време на двубой. Така никога няма да те изненадат.“

Двамата противници, приведени и напрегнати, отново започнаха да кръжат един около друг.

Пол забеляза, че въодушевлението отново започна да обзема противника му и се зачуди за причината. Толкова ли много означаваше за него една драскотина? Освен ако върхът на острието не е бил потопен в отрова! Но това едва ли бе възможно! Неговите войници лично бяха прегледали оръжието и преди да го дадат на Фейд-Рота, го бяха проверили с детектора за отрова. Бяха твърде добре обучени, за да пропуснат такова очевидно нещо.

— Онази жена, с която разговаряше преди малко — продължи Фейд-Рота, — онази дребничката. Да не би да има някакво по-особсно значение за теб? Сигурно някоя любимка, а? А дали ще заслужи и моето по-особено внимание?

Пол не проговори, а само сондираше с вътрешния си усет, изследваше кръвта от раната и установи следи от приспивателно, оставени от императорския нож. Той трансформира собствената си обмяна на веществата, за да се избегне тази заплаха, и превърна молекулите на приспивателното, но усети, че го прониза съмнение. Бяха потопили върха на ножа в приспивателно. Приспивателно. Не нещо, което да бъде засечено от детектора за отрова, но все пак достатъчно силно, за да забави рефлекса на засегнатите мускули. Неговите врагове си имаха собствени планове, в които се вписваха други планове, и разполагаха с огромен запас от коварства. Фейд-Рота отново подскочи и замахна. Със застинала усмивка Пол финтира мудно, сякаш приспивателното му бе подействувало, и в последната секунда се извъртя, за да посрещне с върха на кристалния си нож стрелналата се надолу ръка. Фейд-Рота се присви, за да избегне удара, и се отдръпна, прехвърли ножа в лявата си ръка и само леко пребледнялата му брадичка издаваше парещата болка в ръката — там, където Пол го бе порязал.

„Нека изпита своя собствен миг на колебание“ — помисли си Пол. — „Нека помисли, че е отровен.“

— Предателство! — закрещя Фейд-Рота. — Той ме отрови! Усещам отровата в ръката си.

Пол отхвърли плаща на мълчанието и рече:

— Само малко киселина, за да противодействува на приспивателното върху острието на императора.

Фейд-Рота отвърна на високомерната усмивка на Пол, като вдигна в присмехулен поздрав ножа, стиснат в лявата ръка. Очите зад ножа искряха от гняв.

Пол прехвърли кристалния нож в лявата си ръка, за да се приготви да посрещне противника. Те отново закръжиха предпазливо.

Фейд-Рота започна да стеснява разстоянието помежду им, като се промъкваше навътре в кръга с високо вдигнат нож, а яростта му прозираше в изкривените очи и стиснатата челюст. Той финтира надясно и надолу и двамата се срещнаха гърди с гърди, с приклещени ножове в изопнатите ръце.

Като внимаваше с десния хълбок на Фейд-Рота, където подозираше, че се намира отровна стреличка. Пол принуди противника да направи завой надясно. Той едва не пропусна да забележи щръкналото изпод ръба на колана връхче на игличката. Предупреди го настъпилата лека отпуснатост в движенията на Фейд-Рота. Едва забележимото връхче премина на косъм от плътта на Пол.

„Стреличката е на левия хълбок! Коварство, в което се вписва коварство“ — напомни си мислено Пол. Тренираното му в бин-джезъритски подход тяло се приведе, за да издебне Фейд-Рота, но необходимостта да избегне микроскопичното връхче, което се подаваше едва-едва от хълбока на противника, отхвърли Пол настрани, достатъчно силно, за да не успее да се задържи, и той се озова проснат на пода, притиснат от Фейд-Рота.

— Видя я как се показва от хълбока ми, нали? — прошепна Фейд-Рота. — Твоята смърт, глупако. — И започна да се извива, като все повече и повече доближаваше отровната игличка. — Ще парализирам мускулите ти, а ножът ми ще те довърши. А за детекторите няма да остане и помен от отрова!

Пол се изопна, защото чу в съзнанието си сподавените писъци на загнездилите се в мозъчните му клетки предци, които настояваха да каже заветната дума, за да притъпи реакциите на Фейд-Рота и да се спаси.

— Няма да я кажа! — задъхано рече Пол.

Фейд-Рота зяпна към него и за частица от секундата се подвоуми. За Пол това бе достатъчно, за да открие слабата точка на един от бедрените мускули, за да наруши равновесието на противника и двамата размениха местата си. Сега Фейд-Рота се оказа притиснат към земята, като вдигаше нагоре десния си хълбок, без да може да се обърне, тъй като връхчето на игличката заплашваше да се забие в него.

Пол измъкна лявата си ръка благодарение на кръвта от раната, която намали триенето, и нанесе удара си под долната челюст на Фейд-Рота. Острието се заби докрай. Фейд-Рота потръпна и се отпусна назад, все още извит заради отровната игла. Като дишаше тежко, за да си възвърне самообладанието, Пол се отблъсна и се изправи на крака. С нож в ръка той се наведе над трупа, нарочно бавно вдигна очи и погледна императора.

— Ваше височество — рече той. — Свитата ви намаля с още един човек. Ще продължим ли да си разменяме преструвки и превземки? Или ще обсъдим какво трябва да се направи? Да ми дадете за съпруга дъщеря си и да разчистите на един атреид пътя към престола.

Императорът се обърна и изгледа граф Фенринг. Графът срещна погледа му — сивите и зелените очи се кръстосаха. В резултат на продължителното си общуване те можеха да се разбират само с един поглед.

„Убий заради мен този нагъл човек“ — казваше императорът. — „Атреидът е млад и силен, да, но той е уморен от продължителната схватка и във всеки случай няма да ти е достоен противник. Предизвикай го на дуел… още сега… знаеш как да го направиш. Убий го.“

Фенринг бавно помръдна глава и полека я завъртя, докато най-сетне се оказа с лице към Пол.

— Направи го! — просъска императорът.

Графът съсредоточи вниманието си върху Пол, като се вгледа в него с онова зрение, което неговата лейди Марго бе обучавала в бин-джезъритски подход, и забеляза тайнствеността и достойнството, които лъхаха от този млад атреид.

„Бих могъл да го убия“ — помисли си Фенринг и осъзна, че това е самата истина.

Някакво много дълбоко чувство възпря ръката на графа и той зърна за миг преимуществото, което имаше над Пол — умение да се прикрива, лукавство и мотиви, в които ничие око не можеше да надзърне.

Пол, който се досещаше за някои от тези чувства, подсказани му от разбушувалия се отрязък от време, разбра най-сетне защо никога дотогава не бе виждал Фенринг по пътеките на виденията си от бъдещето. Самият Фенринг бе един от онези, които-биха-могли-да-станат Куизъц Хадерах, но той бе евнух, бе осакатен поради някаква грешка в генетичната програма и неговите способности бяха намерили израз в лукавство и вътрешно уединение. Дълбоко състрадание към графа прониза Пол и за първи път той изпита нещо като братска обич.

Фенринг разгада чувствата на Пол и рече:

— Ваше височество, принуден съм да ви откажа.

Ярост обзе Шедъм IV. Той направи две крачки напред и удари гневно Фенринг по лицето.

По удареното място плъзна червенина. Графът погледна императора в очите и заговори напълно безизразно:

— Ние с вас винаги сме били приятели, ваше височество. Това, което правя сега за вас, е от приятелство. Ще забравя, че сте ме ударили.

Пол се окашля и каза:

— Ставаше дума за престола, ваше височество.

Императорът се объра и изгледа Пол…

— Засега аз седя на престола — излая той.

— Вие ще получите престол на Салуса Секундус — рече Пол.

— Аз сложих оръжие и дойдох тук при вас, разчитайки на вашата тържествена клетва! — изкрещя императорът. — Осмелявате се да заплашвате…

— В мое присъствие вашата особа е в безопасност — прекъсна го Пол. — Това е клетва на един атреид. Но Муад’Диб е онзи, който ви заточава на вашата планета-затвор. Не се страхувайте, ваше височество. Аз ще смекча суровостта на тази планета с всички средства, с които разполагам. Тя ще се превърне в планета-градина, пълна с най-приятни неща.

Когато скритият смисъл на тези думи проникна в съзнанието на императора, той се втренчи в Пол.

— Едва сега виждаме истинските мотиви — рече презрително той.

— Нима! — възкликна Пол.

— А какво ще стане с Аракис? — попита императорът. — Може би ще се превърне в друга планета-градина, пълна с приятни неща?

— Свободните имат думата на Муад’Диб — отвърна Пол. — Тук ще има течаща вода, сгрявана от слънцето, и зелени оазиси, пълни с най-прекрасни неща. Но ние трябва да помислим и за подправката. Следователно на Аракис винаги ще има пустиня… и свирепи ветрове, и изпитания, които каляват човека. Ние, свободните, имаме една поговорка: „Бог е създал Аракис, за да приучи праведния на твърдост.“ Човек не може да се опълчи срещу словото божие.

Старата жрица на истината, светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, разбираше по своему скрития смисъл в думите на Пол. Тя съзря похода на легионите и рече:

— Нямаш право да разпръснеш тези хора из вселената!

— Припомни си човеколюбието на сардукарите! — сряза я Пол.

— Нямаш право! — прошепна тя.

— Ти си жрица на истината — каза Пол. — Мери си думите. — Той погледна към принцесата, после отново към императора. — Най-добре ще е да свършим по-бързичко, ваше височество.

Императорът изгледа покрусено дъщеря си. Тя го докосна по лакътя и каза примирено:

— Нали за това са ме обучавали, татко.

Той си пое дълбоко въздух.

— Нищо не можеш да направиш — измърмори старата жрица на истината.

Императорът изпъчи гърди и се помъчи да покаже, че си е възвърнал достойнството.

— Кой ще преговаря от ваша страна, родственико? — попита той.

Пол се обърна, видя майка си, която с притворени очи стоеше до Чани сред отряд федейкини. Отиде при тях и се спря с очи, сведени към Чани.

— Разбирам причината — прошепна Чани. — Щом така се налага да стане… Усул.

Като долови напиращите в гласа й сълзи. Пол я погали по страната.

— Моята сихайя не бива никога да се бои за нищо — прошепна той. После отпусна ръка и се обърна с лице към майка си. — Ти ще преговаряш от мое име, майко, заедно с Чани. Тя е мъдра и има остър поглед. А и приказката, че никой не се пазари по-упорито от един свободен, е много права. Тя ще гледа с очите на своята любов към мен и с мисълта за нуждите на нашите неродени синове. Вслушвай се в нея.

Джесика долови хладната пресметливост в гласа на сина си, потисна вълнението си и попита:

— Какви са указанията ти?

— Всички акции на императора в „ЕМОП“ да бъдат зестрата на Ирулан — отговори той.

— Всички ли? — Тя бе потресена, почти онемя.

— Той трябва да бъде лишен от всичко. Аз ще поискам графска титла и директорство в „ЕМОП“ за Гърни Халик, както и да получи във владение Каладън. Ще бъдат осигурени титли и подобаващи за тях владения за всеки оцелял атреидски воин, без да се пренебрегне и последния пехотинец.

— А свободните? — запита Джесика.

— Свободните са мои — отвърна Пол. — Онова, което получат, ще им бъде дадено от Муад’Диб. То ще започне с назначаването на Стилгар за губернатор на Аракис, но това може да почака.

— А за мен? — попита Джесика.

— Има ли нещо, което желаеш?

— Може би Каладън — отговори тя, като гледаше Гърни. — Не съм сигурна обаче. Вече почти съм се превърнала в свободна… а и светата майка. Нужни са ми мир и спокойствие, за да размисля.

— Ще ги имаш! — рече Пол. — Както и всичко друго, което Гърни и аз можем да ти дадем.

Джесика кимна, почувствувала се внезапно стара и уморена. Тя погледна към Чани.

— А за кралската наложница?

— За мен никаква титла — прошепна Чани. — Нищо. Умолявам ви.

Пол потопи очи в нейните, като внезапно си спомни как бе застанала веднъж с малкия Лито в ръце, техния син, който бе загинал в тези жестоки събития.

— Заклевам ти се — прошепна той, — че няма да ти е нужна никаква титла. Онази жена там ще бъде моя съпруга, а ти само наложница, защото това е политически акт и още сега, тук, трябва да изковем мира и да спечелим Великите династии на Ландсрада. Трябва да спазим договореностите. Но въпреки това тази принцеса ще получи от мен единствено името ми. Нито дете ще има от мен, нито ласка, нито нежен поглед, нито капчица обич.

— Така говориш сега — рече Чани.

Погледът й прескочи залата и се спря на стройната принцеса.

— Толкова ли малко познаваш сина ми? — запита шепнешком Джесика. — Разгледай добре тази принцеса, виж колко е високомерна и самоуверена. Мълви се, че имала литературни наклонности. Нека се надяваме, че ще намира утеха в такива занимания, защото друго едва ли ще й бъде отредено. — От устните на Джесика се отрони тъжен смях. — Помисли върху това, Чани: принцесата ще носи името, но ще води живот по-лош и от този на наложница — никога няма да получи дори миг на нежност от мъжа, с когото е свързана. Докато ние, Чани, ние, така наричаните наложници — нас историята ще нарече съпруги.