По традиция, когато почувстват, че смъртта приближава, дзен-учителите написват стихотворение. Заредени с духа на Учителя, тези стихове са и обобщение на неговия живот, и прощален дар за учениците.
Някои съдържат укор:
Насам и натам, живот и смърт:
в хиляди селца, в милиони къщи.
Нима не виждаш смисъла?
Луна, изгряла във водата, цветя, разцъфнали в небето.
Други с облекчение казват сбогом след тежък живот:
Най-после недосегаем —
нито зависимост, нито обвързаност.
Колко е спокоен океанът,
извисен над пустотата.
Има и такива, които са като безразлично вдигане на рамене:
Животът е какъвто
го виждаме — смъртта също.
Прощални стихове?
Защо ли настоявате?
А други сякаш ликуват:
Петдесет и четири години
небето със звезди окичвах.
Сега се хвърлям право в него —
какъв страхотен потрес!