Дзур

1. Сухо червено

След като Марио си отиде, можех да се съсредоточа върху виното. Ще отрека, че съм някакъв експерт по вината, но ми хареса. Беше сухо, разбира се, защото сладките вина са за десерт, но имаше всички онези оттенъци, които ми напомняха за тревисти хълмове с овощни градини, лек ветрец и разни такива поетични неща. Понеже знаех какво е следващото блюдо, виното ме отпускаше, опитваше се да ми каже, че устата ми е в безопасност и че не би трябвало да се притеснявам. Гадно, коварно вино. Не знам какво мислеше Телнан за него. Нищо не беше казал за момента, а и не ми беше до разговор.

Казал бях на Марио, че може да ме намери в Дзур планина. Замислих се за това. Имах ли други възможности? Дядо ми не беше вече в града, а и бездруго не можех да отседна при него, след като целият Джерег бе по петите ми. За Черен замък бях прав. А от идеята да почукам на вратата на Коути и да попитам: „Нещо против да спя на дивана няколко седмици?“ направо настръхвах. Не, Дзур планина беше единственият ми избор.

Дзур планина.

Домът на Сетра Лавоуд, Магьосницата, Тъмната дама. Не знам, винаги сме се разбирали съвсем добре; сигурно нямаше да има нищо против. А и Телнан не бе реагирал, когато го подхвърлих. Най-малкото там щях да съм в безопасност, докато измисля какво да правя.

Щях да направя това, което правех винаги: да разбера какво става, да съставя план и да го осъществя. Никакъв проблем.

Гадно вино. Коварно.

Станах от масата с чувство на задоволство. Нещо повече, чувствах се заситен така, както може да те накара да се почувстваш само едно изключително ядене, в което всички елементи се съчетават и всяко ястие само по себе си е произведение на изкуството. Както подхвърлих на Лойош, ако ми видеха сметката сега, поне бях успял да се наям като хората за последно. Много добро последно ядене. Лойош отбеляза, че толкова по-добре, защото в момента съм бил толкова бавен, че нямало да мога да се спася и от бебе, нападащо ме с детска количка. По нанагорнище. Посъветвах го да млъкне.

Освен това Телнан бе до мен, за да ме защити, стига да не беше в същото състояние.

Пратих Лойош и Роуца навън, за да се уверя, че не ме дебнат детски колички. Нямаше такива, тъй че, след като се сбогувах сърдечно с няколко души от персонала и след като платих сметката, на Телнан включително, излязохме.

Тц. Никой не се опитваше да ме убие.

Огледах се. Беше късно следобед и светът бе тих и кротък.

— В Дзур планина ли отиваш? — попита Телнан.

Кимнах.

— А аз да…?

— Да, ако обичаш.

Свалих верижката от врата си (дълга история), пъхнах я в малката кутийка, която нося точно за тази цел, и кимнах на дзура. Той кимна в отговор и последва лек гъдел в основата на гръбначния стълб, придружен от странното усещане, което те спохожда винаги, когато за едно мигване светът около теб вече изглежда съвсем различно. Леко се олюлях, щом студът порази кожата ми и миризмата на вечнозелени дървета изпълни ноздрите ми. Дзур планина се простираше около мен. Допреди няколко години нямаше да мога да понеса тази магия, без да съсипя всичко, което току-що бях погълнал във „Валабар“. Но сега… нищо, освен леко залитане и потръпване. Нахлузих верижката около врата си и след като камъкът легна на кожата ми и запулсира в ритъм със сърцето ми, се поотпуснах. Безопасно.

Относително безопасно.

Сравнително безопасно.

По-безопасно.

„Никой няма наоколо, шефе“.

„Окей. Благодаря, Лойош. Телнан не дойде с нас, нали?“

„Мисля, че не. Ъъ, знам, че сме в безопасност, шефе, но хайде все пак да влезем вътре“.

Земята бе покрита с тънка пелена сняг, тъй че оставих стъпки, водещи към вратата. Приятелят ми Мороулан има врати, които се отварят, щом пристъпиш към тях. Много впечатляващо. Как е с вратите на Сетра, така и не мога да разбера: понякога се отварят, понякога човек трябва да почука, а понякога трябва да търси, за да ги намери. Веднъж чаках навън като идиот цял час и половина. Канех се да направя забележка на Сетра по този повод, но някак си така и не успях.

Този път вратата не се отвори, но пък не беше и заключена. Влязох. Бил съм тук достатъчно често, за да си въобразя, че мога да се оправя вътре, без да се изгубя, но не достатъчно, за да мога наистина да го направя. Лойош, за щастие, има по-добра памет за такива неща и след няколко чупки, извивки и язвителни подмятания от негова страна се озовахме в една от дневните на Сетра. Тази, в която за първи път се срещнах с нея, всъщност. Боядисано в тъмни цветове тясно помещение, забележително голо, с удобни столове, разположени под странни ъгли, сякаш Сетра предпочита гостите й да не се гледат пряко един друг. На влизане чух нещо, което прозвуча като тичащи боси крака, и почти ми се стори, че долових смътен кикот, но не се замислих много. Това беше Дзур планина, където може да се случи какво ли не, и човек може да си увреди мозъка, докато се опитва да си обясни малките загадки, да не говорим за големите. Избрах си стол и се настаних в него е въздишка.

Слугата на Сетра, Туко, се появи, хвърли ми поглед с изражение, попадащо някъде между пълно презрение и незаинтересованост, и рече:

— Ще желаете ли нещо, лорд Талтош?

— Не — отвърнах. Първо, имах чувството, че няма да мога нито да ям, нито да се движа повече, докато съм жив. И второ, не исках нищо повече да се смесва с онова, което все още усещах на езика си. — Само да ми кажеш дали Сетра е тъдява.

— Ще се появи скоро — изсумтя той.

И изситни от стаята, без да издава с нещо, че изобщо го интересувам. Винаги върви леко изгърбен и има тик в дясното рамо, а и пръстите му треперят. Понякога се чудя дали всичко това не е просто преструвка — дали старият кучи син не е всъщност абсолютно здрав. Не съм забелязвал никакви признаци за това, но се чудя понякога, сериозно. Притворих очи и изкарах известно време в блажен унес: припомнях си всичко, което току-що бяха направили във „Валабар“ за мен.

Чух стъпките на Сетра, но не отворих очи. Достатъчно добре знам как изглежда, тъй че единственият въпрос щеше да е за изражението й, а ако предположех, че е някъде между сардонична насмешка и умерена изненада, вероятно и него щях да съм улучил.

— Здравей, Влад. Не очаквах да те видя отново тук толкова скоро.

— Надявам се, че не е проблем — отвърнах.

— Ни най-малко. Как беше във „Валабар“?

— По-добре просто не можеше да бъде.

— И си взел добри решения?

— Лесни решения, до едно.

— Разбирам, че си решил да ме удостоиш с присъствието си, докато отдъхваш?

— Не точно. — Поколебах се, не знаех какво точно искам да кажа. Отворих очи. Сетра беше пред мен, приличаше си на Сетра. За изражението също се оказах прав. — Пратила си ми защита.

— Да. Надявам се, че не си се обидил.

— Достатъчно добре ме познаваш.

Тя кимна.

— Вярвам, че е бил добра компания за обяда.

— Интересна, определено.

— Сериозно?

— Благородниците дзур са по-сложни, отколкото си мислех.

— Влад, всеки…

— Да, знам. Но все пак.

— За какво си говорихте?

— За много неща. За храната, първо. Но също… Сетра, ти познаваш дзурите.

— Донякъде.

— Това, което не схващам, е… Не знам колко много труд отива във всичко това.

— Да. Не се отчайвай обаче. Това обърква почти всички, които не са дзур. Мислят, че благородникът дзур желае само възбудата или търси възможността за славна смърт при невъзможен риск. Но си прав: по-сложно е.

— А можеш ли да поразнищиш сложностите?

— Защо този интерес?

— Не знам. Твоят приятел, или по-точно ученик, Телнан — заинтригува ме.

Тя извади от джоба си една от загадъчните си усмивки и си я сложи.

— Тъй че щом не е възбудата или възможността за славна смърт, какво е? — попитах.

— Зависи от личността. Някои обичат праведното чувство, че си в нищожно малцинство.

— Мда. Точно тези са, дето искам да им шибна по един шамар.

— А някои просто искат да правят това, което е правилно.

— Много хора искат да правят правилното, Сетра. Аз пък се опитвам да не им позволявам да ми досаждат прекадено.

— Благородниците дзур няма да досаждат с правилното, освен ако всички други не са против него.

— Хмм. Изненадан съм, че не видях поне един-двама от тях да защитят източняците по време на размириците преди няколко години.

— Всъщност не беше невъзможно. Какво му е толкова смешното?

— Идеята, че герой дзур защитава текла. На империята нямаше да й хареса, на гвардията нямаше да й хареса, на дома Дзур нямаше да се хареса и на текла нямаше да се хареса.

— Да — каза Сетра. — Точно затова би могло да се случи.

Поразмислих над това, а после попитах:

— Е, как се оправят всички останали с последствията от суматохата?

— Кои по-точно?

— Мороулан.

— Жив и здрав е, върнал се е в Черен замък.

— Как понесе новината?

— За лейди Тилдра ли? Не добре, Влад.

Кимнах и отново докоснах дръжката. И отново усетих нещо — присъствие, което бе едновременно утешително и далечно.

— А Алийра?

— С Мороулан е.

Покашлях се, после попитах:

— А императрицата?

Сетра се намръщи.

— Какво императрицата?

— Просто се чудех дали не иска да ми даде някое херцогство за героичната ми…

— Не си се върнал заради това, Влад.

— Всъщност си права. Възникна нещо.

— Тъй ли? Какво?

— Не съм сигурен дали мога да ти обясня.

— Северозападната реч — тоест езикът, на който общуваме в момента — е тромава и негодна да предаде точно всички нюанси на емоция и фамилна връзка, както например сериола, но все пак е в състояние да изрази тънките отлики и с времето човек обикновено се научава да предаде смисъла на намерението си.

Отне ми известно време, докато осъзная, че ми връща провокацията. Предполагам, че храната бе позабавила малко мисълта ми. Най-сетне отвърнах:

— Проблемът на джерег и личен проблем.

Предвид дълголетието й все по някое време бе научила цената на мълчанието. Мисля, че аз също, но тя беше по-добра от мен.

Най-сетне казах:

— Коути. Южна Адриланка.

— Аха. Да. С това, което ми казват моите източници в джерег, мисля, че мога да го сглобя.

Въздържах се от коментар какви биха могли да са „източниците й“. Тя ме попита:

— Как чу за това?

— От Марио.

Тя повдигна вежда.

— Разбирам.

Естествено, трябваше да е направила същата връзка като мен: от Марио до Алийра, до Ноуратар и до Коути. Но не намери причина да го спомене. Вместо това попита:

— Какво ще правиш?

— Бих те помолил за съвет, само дето не мисля, че ще ми го дадеш, а и вероятно съм прекалено твърдоглав, за да го приема, дори ако ми го дадеше.

— Прав си и за двете. Свързал ли си се с някои от хората си?

— Сетра, вие сте хората ми сега. Ти, Мороулан и Алийра. И Кийра, разбира се.

За миг Сетра Лавоуд ми се стори малко смутена. Не се случва всеки ден.

— Трябва да имаш някои връзки в Джерег, които все още са готови да говорят с теб.

— Тези, на които мога да се доверя, са същите, на които не бих им го причинил.

— Какво да им причиниш?

— Да ги поставя в неудобно положение, като ги помоля да ми помогнат.

— Дори с информация?

Изсумтях, после казах:

— Ще го обмисля. Къде намери дзура?

— Телнан ли? Ледоплам го намери.

— О.

— Или по-скоро Ледоплам намери оръжието му.

— Искам ли да знам?

— Да, но аз не искам да ти кажа.

— Ако ти го измъкна с изтезание?

— Не е толкова смешно, колкото си мислиш.

— Но изглежда възкресяваш рода Лавоуд?

— Бавно, да. Защо? Мислиш, че може да са полезни за твоя проблем?

Изсмях се късо. Лойош странно си замълча. Предполагам, че знаеше какво става по-добре от мен. Сетра също. Сигурно и собственикът на заложната къща на улица Таарна.

— Та как си ти, Сетра?

— Влад, живяла съм много, много дълго време, както и да предпочиташ да го измерваш — отвърна тя.

— Е, да.

— Научила съм се на търпение.

— Допускам.

— Мога да седя тук толкова дълго, колкото трябва, но не искаш ли все пак да ме попиташ за това, което ти е на ума?

Въздъхнах и помолих:

— Кажи ми за Коути.

— Ох…

— Защо, не знаеше ли какво ще те попитам?

— Трябваше да се сетя.

— Именно.

— Е, какво точно искаш да знаеш?

— За начало, как е тя със здравето?

Сетра се намръщи.

— Не се виждаме често. Добре е, доколкото знам.

— А кой се вижда с нея?

— Ноуратар.

— И никой друг?

— Поне от тези, които познавам.

— А кой се вижда с Ноуратар?

— Алийра.

— Окей. И предполагам, че ако ида да видя Алийра, няма начин да избегна Мороулан, нали?

— Искаш да избегнеш Мороулан?

Докоснах дръжката на Лейди Тилдра за обяснение. Щом го направих, усетих нещо като приятен бриз с намек за океана, лъхнал по лицето на душата ми. И да, знам колко глупаво звучи това. Добре, опитай се да изпиташ това усещане и да видим дали ще се справиш по-добре с описанието.

— Стига да искаш, ще попитам лейди Алийра дали е на разположение да ме посети.

— Ще съм ти благодарен.

Лицето й остана безизразно за около минута.

— Е? — попитах, след като ме погледна отново.

Тя кимна.

Около две минути по-късно Алийра се появи зареяна в стаята. Добре, пристъпваща или зареяна, или някакво съчетание между двете. Роклята й, сребриста с черна дантела около шията и раменете, се влачеше по пода, тъй че не можех да определя дали начинът й на придвижване представлява изящно ходене, или конвулсивна левитация. На устните й имаше усмивка. На хълбока й беше Пътедир. В ръцете й лежеше пухкава бяла котка.

Тя целуна Сетра по бузата, след което се обърна към мен.

— Здравей, Влад. Колко е хубаво, че те виждам. Колко отдавна беше? Четири, пет часа?

— Благодаря, че се отби, Алийра. Тя каза ли ти какво искам да те попитам?

— Не — отвърнаха двете в един глас.

Кимнах и казах:

— Трябва да намеря моята… Трябва да намеря Коути.

— Защо? — каза Алийра. Усмихваше се, но в гласа й се прокрадна малко студ.

— Джерегска неприятност. Не държиш да знаеш за нея. Сещаш се, честта на Дракона и прочие.

Тя пренебрегна сарказма ми и рече:

— Коути вече не е замесена с джерегите.

— Всъщност е. Това е бедата. Или може би й се налага да е замесена с тях, за да се предпази да не се замеси с тях — така може би е по-ясно.

Тя се намръщи.

— Влад…

„Почва се, шефе. Ръцете й щяха да са на кръста, ако не държеше тая тъпа котка“.

„Знам, знам“.

— Изчезваш за години, после изведнъж се появяваш, загубваш душата на наша приятелка, караш майка ми да се страхува за съществуването си, застрашаваш самата тъкан на сътворението, а сега искаш да забъркаш неприятност между жената, която заряза, и банда престъпници, от които е успяла да се изтръгне? Това ли чувам?

Е, предполагам, че всичко това отчасти беше вярно, от определена перспектива. От моя перспектива, разбира се, беше толкова погрешно, че не би могъл да го намериш точно на същата карта.

— Горе-долу да.

— Добре. Просто проверявах — каза Алийра. Погали котката. Лойош направи в главата ми някаква забележка, която не се оформи съвсем в думи.

— Означава ли това, че ще ми кажеш как да стигна до Коути? — попитах.

— Не.

Въздъхнах.

— Но ще я уведомя, че желаеш да говориш с нея — добави тя.

— Кога?

— Спешно ли е?

Понечих да отвърна нещо остроумно, отказах се и измърморих:

— Не съм сигурен. Стават едни неща и, добре, би могло да продължат вечно или да изгърмят само след час. Това е част от проблема: не знам достатъчно.

— Ясно — каза тя. — Ще се видя с нея и Ноуратар тази вечер и ще им го спомена. Но как може да стигне до теб, след като носиш това… това, дето го носиш?

Намекваше, естествено, за камъка Феникс, който висеше на верижката около шията ми.

— Ако Сетра няма нищо против, просто ще остана тук и тя може да уведоми Сетра.

Сетра кимна.

— Добре — каза Алийра. А след това: — Сетра, трябва да обсъдим някои неща.

Простенах тихо и двете ме погледнаха.

— Ако намеквате, че трябва да се разкарам, не съм сигурен дали мога.

Алийра отново се намръщи. После лицето й просветна и тя каза:

— О, „Валабар“. Как беше?

— Неописуемо добре.

— Трябва да хапна там някой ден.

Никога не беше…? Зяпнах я. Но пък може би лъжеше.

— Хайде, Алийра — подкани я Сетра. — Да поговорим.

Заговориха си, а аз дремнах — от онези дремки, когато всъщност не заспиваш съвсем, а просто си лежиш, натъпкан с храна и с глупава усмивка на лицето.

Мда, понякога обичам живота.

— Здравей, Влад — каза Коути. — Съжалявам, че те будя, но ми съобщиха, че желаеш да поговориш с мен.

— Не спях — отвърнах.

— Разбира се.

Изглеждаше добре. Беше понатрупала някое кило тук-там, но бяха приятни за окото кила. Носеше сива риза с дълга остра яка и скитнически панталони, които се стесняваха надолу по черните й островърхи ботуши. Носеше и кама с проста, увита с кожа дръжка, но никакви други оръжия, доколкото успях да зърна. А ме бива в зърването на оръжия.

— Нещо против да седна?

— Ъъ, не знаех, че ти трябва разрешението ми.

Лойош и Роуца потръпваха.

„Давай“.

„Сигурен ли си?“

„Да“.

Прелетя към протегнатата й ръка и потърка лицето си в нейното. Тя се усмихна и му каза „здрасти“. След малко Роуца кацна на рамото й. Тя ги почеса и им загука. Явно й бяха липсвали. Можех да се почувствам приятно и да се самосъжаля, ако исках.

— Чух за ръката ти — каза тя.

Погледнах я.

— От?

— Кийра.

Кимнах.

— Радвам се да чуя, че още поддържаш връзка с нея.

— Как се случи точно?

— С Кийра?

— С пръста ти — каза тя, без да се усмихне.

— Върнах се в Изтока на гости и забравих да си го прибера на връщане.

— Наистина ли си бил отново в Изтока?

— Да. Научих се да яздя кон, но недостатъчно, за да ми хареса.

Това ми спечели лека усмивка. После тя попита:

— Е, и какво те притеснява?

— Южна Адриланка.

— Чул си за това?

— Мда.

— От Алийра, несъмнено.

— Косвено.

— Чакай да отгатна тогава. Каниш се да дойдеш в града и да ме спасиш, както някой дзур спасява безпомощна девица.

— Не точно това имах наум. — Всъщност до голяма степен бе точно това, проклета да е. — Да не би да твърдиш, че всичко е наред и нямаш нужда от никаква помощ?

— Каква точно помощ можеш да предложиш, Влад? И въпросът ми не е риторичен.

Нарече ме „Влад“. По-рано ме наричаше „Владимир“.

— Познавам разни хора. Някои от тях все още ще са готови да направят някои неща за мен.

— Например? Да те убият ли? Знаеш ли каква цена обявиха джерег за главата ти?

— Ъъ… не. Колко? — Странно, че така и не ми беше хрумвало да се заинтересувам за точната сума.

— Ами, не съм сигурна всъщност. Доста обаче.

— Предполагам. Но да, има някои хора, на които мога поне да задам въпроси. — И преди да успее да отвърне, казах: — Е, как са нещата с теб?

— Съвсем добре. А с теб?

Издадох някакъв неопределен звук. Тя кимна и попита:

— Брадавица ли ми е израснала?

— А?

— Непрекъснато ме поглеждаш и после извръщаш поглед.

— О.

Лойош се върна при мен. Коути почеса Роуца зад главата.

— В беда си — казах.

Тя кимна.

— Мога да помогна.

— Мразя това. Какво?

— Нищо. Просто си помислих, че се каниш да кажеш… все едно. Фактът е, че мога да помогна.

— Не те мразя, Влад.

— Добре. Значи ли това, че мога да се заема?

В този момент влезе Туко и ни попита искаме ли нещо. Двамата отвърнахме:

— Клава!

А Коути добави:

— Повече сметана за него, но без много мед… Знаеш как обичам моята.

Туко изпръхтя, все едно искаше да каже или че знае как я обичаме и двамата, или че ще си я получим каквато той я направи и ще сме доволни.

— Мразя, че се нуждая от помощта ти — каза тя.

Станах и закрачих напред-назад, защото по този начин мисля по-добре. А тя подметна:

— Какво има, притеснен ли си, или нещастен?

— Защото крача напред-назад?

— Защото си се изгърбил и влачиш крака. Това означава притеснен или нещастен.

— О. — Седнах отново. Но сигурно можеше да отгатва неща и по това как седя. — И двете, предполагам. Притеснен дали ще ми позволиш да ти помогна и нещастен, че не искаш да го направя.

— Не бих могла да те убедя да ми вземеш хонорар за услугата, нали?

Понечих да се изсмея, но спрях.

— Всъщност да. Мога да предложа цена.

Изгледа ме като човек, който ме познава много добре, и зачака.

— Малко информация — казах.

— И тя е?

— Кажи ми какво означаваше онзи поглед?

— Кой поглед?

— Когато споменах за Южна Адриланка.

Тя се намръщи.

— Откъде да знам как точно съм те погледнала?

— Приличаше на облекчение.

— Облекчение?

— Да. Сякаш те беше страх, че ще спомена за нещо друго.

— О.

Известно време мълчахме.

Туко донесе клавата. Веднъж, преди много време, бях попитал Сетра на каква възраст е той и тя отвърна: „По-млад е от мен“. Остави клавата и се обърна. Обадих се:

— Кажи ми, Туко, на каква възраст все пак е Сетра, точно?

— По-млада е от мен — отвърна той и се изниза отново. Трябваше да го предвидя.

Коути отпи и попита:

— Заплащането в аванс ли го искаш?

— Все едно.

Тя прехапа устна.

— А ако кажа, че е твърде много?

Свих рамене.

— Не знам. Тъй или иначе ще го направя.

— Да, очаквах, че ще кажеш точно това.

Лойош потърка главата си във врата ми.

Три отливания (нейни) и после каза:

— Добре. Давай.

Изведнъж вече имах нещо за вършене. Може би, с повече късмет, щеше да се наложи да убия някого. Веднага се почувствах по-добре.

— Да започнем с имената.

— Име — отвърна Коути. — Разполагам само с едно.

— Мадам Триеско.

Тя се вторачи в мен.

— Алийра не знаеше това.

— Казах, че информацията дойде от нея косвено. Моят източник…

— Кой?

— Има ли значение?

Тя продължи да ме гледа вторачено, по онзи неин начин… без да примижава, но с леко спуснати клепачи. Познавах този поглед.

— Добре. Има значение. Но бих предпочел да не казвам точно сега.

— Приятелката ти Кийра ли беше?

— Както казах, просто бих предпочел да не казвам.

След малко тя кимна отсечено.

— Добре. Да. Триеско.

— Какво знаеш за нея?

— Името — отвърна Коути.

— Знаеш ли, че е от Лявата ръка?

Тя сви рамене.

— Предположих, просто защото е „мадам“.

— Окей. В какво точно положение са операциите в Южна Адриланка?

Тя потръпна.

— Извън контрол.

— Имаш ли хора?

— Не, разпуснах ги. Опитах се да го закрия и…

— Да, чух. Може ли някои от тях да се върнат?

— Никой, който бих искала.

Познавах този тон. Дори и не помислих да споря.

— Окей. Ще проверя тук-там.

— Ако пострадаш, докато го правиш, ще ми е ужасно неприятно.

— И на мен.

— Не се шегувай с това.

— Знаеш ли, това е много по-трудна молба, отколкото просто да се справя с Лявата ръка на Джерег.

Ъгълчето на устата й потрепери леко.

„Една малка победа, Лойош“.

„Щом казваш, шефе“.

— Чувам разни истории — рече тя.

— За?

— За теб. За дженоините. За лейди Тилдра.

Почти неволно ръката ми забърса дръжката на дългата тънка кама на кръста ми. Да, все още си беше там.

— Вероятно са верни — отвърнах. — Повече или по-малко.

— Лейди Тилдра мъртва ли е?

— Не точно.

Тя се намръщи.

— Въвлякъл си се в битка с дженоини?

— По-скоро дребна свада, отколкото битка. Но да, отчасти е вярно.

— Как стана?

— И аз се чудя как точно. Поредица от случайности, предполагам. Тя отпи от клавата и ме удостои с бавния си замислен поглед.

— Не знам за какво да говоря с теб повече.

— О, не би трябвало да е толкова трудно. Кажи нещо за потиснатите източняци, за да мина в отбрана. Би трябвало да свърши работа.

Очите й се присвиха, но си замълча.

— Окей. Може би просто трябва да се заловя за тая работа. Това ще ти даде време да измислиш тема за разговор.

Отново не отвърна.

Станах. Дори сега, часове след дрямката, ми струваше доста усилие. Надявах се да не ме нападне никой — бавен бях.

„Ти винаги си…“

„Млъкни, Лойош“.

— Окей, Коути. Ще се обаждам.

— Непременно.

Напуснах стаята без церемонии или озъртане назад, главно защото не разчитах на себе си, че няма да изтърся нещо. След малко издирване намерих Туко.

— Ще бъдеш ли така добър да попиташ Сетра дали би ми направила един телепорт?

Не че точно ми се намръщи.

Имам една малка раница, с която пътувам и в която държа резервна риза, чорапи, бельо и две наметала, които сменям в зависимост от климата и други фактори. Разгънах сивото и го напълних с няколко нови оръжия, които Мороулан ми беше изровил предния ден. Навлякох го, уверих се, че виси добре, и вдишах дълбоко.

Сетра влезе и ми кимна. Смъкнах амулета и го прибрах.

— Късмет — каза ми тя.

Кимнах.

Миг по-късно вече стоях при източния край на Верижния мост, в Южна Адриланка.