Един ден, един живот

Четвърта глава

В събота сутринта, един ден след новината на Ана, жегата вече беше задушлива, когато спирах на паркинга пред „Крийксайд“. Както става в повечето южни градове, август забавя ритъма на живота в Ню Бърн. Хората шофират по-предпазливо, червеното на светофара сякаш се задържа по-дълго, а пешеходците влагат енергия само колкото да се придвижат напред, сякаш участват в състезание по бавно ходене.

Джейн и Ана вече бяха излезли. След като се прибра вътре предната вечер, съпругата ми седна на кухненската маса и започна да си нахвърля бележки относно нещата, които трябва да свърши. Не си правеше илюзии, че ще смогне с всичко, но бележките й се разпростряха на три страници — точно определени цели за всеки ден от предстоящата седмица.

Джейн винаги я е бивало с проектите. Независимо дали ставаше дума за мероприятие за набиране на средства за скаутите или за томбола в църквата, жена ми обикновено се нагърбваше доброволно. Понякога наистина й идваше нагорно — в крайна сметка имаше три деца, които я ангажираха с други неща — обаче никога не отказваше. Като си спомня колко се изтощаваше понякога, си наредих да се постарая през следващата седмица да гледам да освободя максимално времето й.

Вътрешният двор зад „Крийксайд“ беше очертан с ъгловати храсти и скупчени на групи азалии. След като минах през сградата — сигурен бях, че Ной не е в стаята си — поех по лъкатушещата чакълеста алея към езерото. Забелязах го и поклатих глава, понеже беше облечен с любимата си синя жилетка въпреки жегата. Само на Ной можеше да му бъде студено в ден като днешния.

Току-що беше нахранил лебеда и той все още описваше малки кръгове пред погледа му. Когато наближих, го чух да разговаря с него, но не разбрах точно какво му казваше. Лебедът явно му имаше пълно доверие. Веднъж Ной ми каза, че клякал в краката му, но никога не съм го виждал с очите си.

— Здравей, Ной — поздравих го.

С усилие обърна глава.

— Здравей, Уилсън — вдигна ръка той. — Благодаря, че се отби.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре, но можеше и да е по-зле.

Идвах често, но „Крийксайд“ понякога ме потискаше, понеже ми се струваше пълен с изоставени хора. Лекарите и медицинските сестри ни уверяваха, че Ной е щастливец, тъй като често има посетители, но мнозина от останалите по цял ден гледаха телевизия, за да се избавят от самотата на последните години от живота си. Ной продължава вечерно време да рецитира поезия пред обитателите на дома. Много обича произведенията на Уолт Уитман и на пейката до него видях „Стръкчета трева“. Рядко се разделя с книгата и макар че двамата с Джейн сме я чели някога, трябва да призная, че не разбирам защо тези стихове са натоварени с толкова смисъл за него.

Докато го наблюдавах, отново ме порази мисълта колко тъжно е да наблюдаваш как остарява човек като Ной. През по-голямата част от живота си не съм го възприемал така, но днес дишането му ми напомни на преминаването на въздух през стар акордеон. Лявата му ръка бе неподвижна в резултат на удара предишната пролет. Ной линееше и макар отдавна да знаех, че неизбежното ще се случи, явно вече и той го съзнаваше.

Наблюдаваше лебеда, а аз проследих погледа му и познах птицата по тъмното петно на гърдите. Приличаше на бенка или на родилно петно, на въглен в снега, на опит на природата да затъмни съвършенството. Понякога във водата имаше десетина лебеда, но само този никога не си отиваше. Виждал съм го да се носи по водата, когато зимно време температурата падаше и другите лебеди отлитаха далеч на юг. Веднъж Ной ми каза, че той никога не отлита, и обяснението му за този факт беше една от причините, поради които лекарите смятаха, че разсъдъкът му е помътен.

Седнах до него и му разказах какво се е случило предната вечер между Джейн и Ана. Когато приключих, Ной ме изгледа с хитра усмивка.

— И Джейн се учуди? — попита той.

— Защо не?

— Иска нещата да станат по определен начин, така ли?

— Да — отвърнах. Разказах му за плановете, които бе нахвърляла на кухненската маса, преди да споделя своята идея, нещо, което според мен Джейн беше пропуснала.

Ной се пресегна със здравата си ръка и ме потупа по крака, сякаш ми даваше одобрението си.

— Ами Ана? Тя как е?

— Добре е. Реакцията на Джейн изобщо не я изненада.

— А Кийт?

— Той също е добре. Поне съдейки по думите на Ана.

Ной кимна.

— Те са хубава млада двойка. И двамата имат добро сърце. Напомнят ми за нас с Ели.

Усмихнах се.

— Ще й предам думите ти. Ще й напълниш сърцето.

Поседяхме мълчаливо, докато Ной не посочи към водата.

— Знаеш ли, че лебедите остават със своя партньор до края на живота си? — попита той.

— Мислех, че само така се говори.

— Вярно е — настоя той. — Ели твърдеше, че това е едно от най-романтичните неща, които е чувала. Възприемаше го като доказателство, че любовта е най-могъщата сила на земята. Преди да се оженим, е била сгодена за друг. Знаеш го, нали?

Кимнах.

— Така си и мислех. Както и да е, дойде при мен, без да предупреди годеника си, а аз я заведох с едно кану на място, където се бяха събрали хиляди лебеди. Разказвал ли съм ти тази история?

Отново кимнах. Макар да не съм бил там, образът беше жив в паметта ми, както и в съзнанието на Джейн. Често ми разказваше тази история поразена.

— Никога повече не се върнаха — промърмори той. — В езерото винаги имаше по няколко, но онзи път вече не се повтори. — Той замълча, вглъбен в спомена. — Ели обаче въпреки това обичаше да ходи там. Обичаше да храни лебедите, които бяха там, и ми посочваше кои са двойките. Ето една, казваше, и още една. Не е ли прекрасно, че са заедно за цял живот? — Лицето на Ной се сбърчи от широката му усмивка. — Мисля, че така по свой начин ми напомняше да й остана верен.

— Според мен не е било нужно да се притеснява за това — отбелязах.

— Така ли? — попита той.

— Мисля, че двамата с Ели бяхте родени един за друг.

Той се усмихна замечтано:

— Да, така беше. Но се наложи доста да се потрудим. Преживявали сме и трудни моменти.

Вероятно имаше предвид болестта й. И много преди това — смъртта на едно от децата им. Имаше и други неща, но за тези му беше трудно да говори.

— Обаче изглеждаше толкова лесно — възпротивих се аз.

Ной поклати глава.

— Не беше. Невинаги. Пишех й толкова много писма не само за да й покажа колко много я обичам, но и да й напомня в какво сме се врекли.

Запитах се дали не се опитва да ми напомни за онзи път, когато ми намекна да направя нещо подобно за Джейн, но не го споменах. Вместо това повдигнах въпрос, който отдавна се канех да му задам:

— Трудно ли ви беше с Ели, след като децата се изнесоха?

Ной се позамисли, преди да отговори:

— Не знам дали беше трудно, но беше различно.

— Как така?

— Ами първо на първо, беше тихо. Съвсем тихо. Ели работеше в ателието си, а аз през повечето време се мотаех из къщи. Мисля, че тогава започнах да си говоря сам, за компания.

— Как реагира тя на отсъствието на децата?

— Като мен — отвърна. — Поне отначало. Децата дълго време бяха нашият живот, а привикването с такава промяна изисква време. Обаче щом свикна, според мен й стана приятно, че отново сме си само двамата.

— Колко време й отне?

— Не знам. Може би няколко седмици.

Усетих как раменете ми увисват. Няколко седмици ли?

Ной явно улови изражението ми, поизчака и се прокашля:

— Сега, като се замисля, май дори не беше чак толкова дълго. Струва ми се, че минаха само няколко дни, преди Ели да си стане както преди.

Само няколко дни? Дори не можех да измисля как да отговоря.

Той вдигна ръка към брадичката си.

— Всъщност, ако не ме лъже паметта — продължи Ной, — дори не бяха няколко дни. Дръпнахме един джитърбъг още на прага, веднага щом натоварихме багажа на Дейвид в колата. Но те уверявам, че първите няколко минути бяха много трудни. Понякога се чудя как изобщо успяхме да ги издържим.

Макар да го каза със сериозно изражение, долових палавата искра в очите му.

— Джитърбъг ли?

— Вид танц.

— Знам какво е.

— Навремето беше доста популярен.

— Било е доста отдавна.

— Моля? Вече не танцуват ли джитърбъг?

— Минала работа, Ной.

Той ме смушка лекичко:

— Ама се хвана, нали?

— Малко — признах.

— Хвана се я! — смигна ми той.

Постоя мълчаливо, явно доволен от себе си. Съзнаваше обаче, че не е отговорил на въпроса ми, размърда се на пейката и въздъхна.

— Беше трудно и на двама ни, Уилсън. Когато дойде време да заминат, те вече не ни бяха само деца, бяха се превърнали в наши приятели. Чувствахме се самотни и известно време просто не знаехме как да се държим един с друг.

— Никога не си споменавал за това.

— Никога не си ме питал. Много ми липсваха, но според мен на Ели й липсваха повече. Беше художничка, но преди всичко бе майка и след като децата заминаха, вече не беше сигурна точно какво представлява. Поне за известно време.

Опитах да си го представя, но не успях. Не бях виждал Ели такава, дори не си представях, че е възможно да бъде такава.

— Защо се случва така? — попитах.

Вместо да ми отговори, Ной ме изгледа мълчаливо.

— Разказвал ли съм ти за Гюс? — попита най-сетне. — Който ме посещаваше, докато ремонтирах къщата?

Кимнах. Знаех, че Гюс е роднина на Харви, чернокожия пастор, когото виждах понякога, когато наобикалях къщата на Ной.

— Е, старият Гюс си падаше по дългите истории, колкото по-забавни, толкова по-добре. Понякога седяхме на верандата нощем и си съчинявахме дълги истории, за да се разсмиваме. През годините се появиха някои доста интересни, но знаеш ли коя ми беше любимата? Най-дългата история на Гюс? Преди да ти я разкажа, трябва да знаеш, че той беше женен за съпругата си вече петдесет години и двамата имаха осем деца. Бяха преживели заедно почти всичко. Както и да е, разказвахме си истории цяла нощ и накрая той рече: „Знам още една“. Пое си дълбоко дъх и с най-сериозното си изражение ме погледна в очите и каза: „Ной, аз разбирам жените“. — Ной се изкиска, все едно чуваше историята за пръв път. После продължи: — Работата е там, че няма мъж на тази земя, който може да изрече тези думи и искрено да им вярва. Просто не е възможно, така че няма смисъл човек да опитва. Което не означава, че не си способен да обичаш жените. И не означава, че трябва да престанеш да се стараеш да им показваш колко са важни за теб.

Докато размишлявах над думите му, наблюдавах как лебедът изпърха с криле в езерото и се понамести. През изминалата година Ной разговаряше с мен за Джейн по този начин. Нито веднъж не ме посъветва нещо конкретно, нито веднъж не ми каза какво да правя. И същевременно непрестанно усещаше колко се нуждая от подкрепа.

— Според мен Джейн иска повече да приличам на теб — казах.

Ной се усмихна на думите ми.

— Справяш се добре, Уилсън, справяш се добре.

Когато се прибрах у дома, къщата беше притихнала — чуваше се само тиктакането на стенния часовник и бученето на климатика. Оставих ключовете си върху бюрото в дневната и заоглеждах лавиците от двете страни на камината. Бяха пълни със семейни снимки, правени през годините: ние петимата по джинси и сини ризи отпреди две лета, друга снимка на брега близо до форт Мейкън, когато децата бяха в гимназията, и още една като още по-малки. Имаше и снимки, правени от Джейн: Ана на абитуриентския си бал, Лесли с костюма си на мажоретка, Джоузеф с кучето ни Санди, което за всеобща печал почина преди няколко години. Имаше и още снимки, на някои от тях децата бяха съвсем малки, и макар фотографиите да не бяха подредени хронологично, показваха как семейството се е разраснало и се е променило през годините.

По средата на лавиците точно над камината имаше черно-бяла снимка на двама ни с Джейн в деня на сватбата ни. Ели ни беше щракнала на стълбите на съда. Личи художническото й око — Джейн винаги е била красива, но обективът на апарата е снизходителен дори към мен в онзи ден. Надявах се винаги, когато съм до нея, да изглеждам така.

Странното беше обаче, че по лавиците нямаше никакви други снимки на двама ни с Джейн. В албумите има десетки снимки, правени от децата, но нито една не е поставена в рамка. През годините Джейн неведнъж предлагаше да си направим още един портрет, но увлечен от работата и ежедневието, така и не обърнах достатъчно внимание на желанието й. Сега понякога се питам как така не намерихме време, какво вещае този факт за бъдещето ни и дори дали изобщо има значение.

Разговорът ми е Ной ме хвърли в размисъл за годините, откакто децата бяха напуснали дома. Можел ли съм да бъда по-добър съпруг? Безспорно да. Но като се обърна назад, според мен през годините след заминаването на Лесли за колежа бях разочаровал Джейн истински — ако пълната липса на вярно усещане може да се опише така. Сега си спомням, че тя ми се струваше мълчалива и дори малко мрачна по онова време, че се взираше невиждащо през стъклената врата или подреждаше апатично стари кутии с детски вещи. Само че през онази година бях изключително натоварен в кантората — старият Омбри получи инфаркт, бе принуден драстично да намали обема на работата си и прехвърли делата на повечето си клиенти на мен. Вследствие на двойното натоварване, на огромното нарастване на деловите ми ангажименти и организационните неуредици заради болестта на Омбри често се оказвах изтощен и угрижен.

Когато Джейн внезапно реши да преобзаведе къщата, го приех като добър знак, че се захваща с нещо ново. Реших, че работата ще отвлече вниманието й от отсъствието на децата. Така на мястото на тапицираните дивани се появиха кожени фотьойли от черешово дърво, лампи от усукан месинг. В трапезарията залепиха нови тапети, а масата се сдоби с достатъчно столове, за да побира децата ни и техните бъдещи съпрузи. Макар Джейн да се справи прекрасно, признавам, че нерядко се смайвах от сметките по кредитната карта, които започнаха да пристигат, но знаех, че е по-разумно да не коментирам.

След като тя приключи обаче, и двамата започнахме да забелязваме новопоявилото се неловко усещане в брака ни, което не беше свързано с празното гнездо, а с това в каква двойка се бяхме превърнали. Но нито един от двама ни не повдигна въпроса. Сякаш смятахме, че изречем ли думите на глас, те ще добият трайност, а какво щеше да стане тогава…

Трябва да добавя, че тъкмо поради тази причина не отидохме и на брачен консултант. Наречете ме старомоден, но винаги ми е било неловко да обсъждам проблемите ни с други хора, а Джейн се чувстваше по същия начин. Освен това знаех какво ще ни каже терапевтът — не заминаването на децата е причината за проблема, нито пък увеличеното свободно време на Джейн. Те бяха просто катализатори, които по-остро поставяха съществуващите проблеми на фокус.

Но как бяхме стигнали дотук?

Не ми е лесно да го кажа, но допускам, че истинският проблем беше едно невинно недоглеждане — по-скоро мое, ако трябва да съм напълно откровен. Освен че нерядко поставях кариерата си над нуждите на семейството си, винаги съм приемал стабилността на брака ни за гарантирана. Според нас връзката ни нямаше сериозни проблеми, но Бог ми е свидетел, не съм от мъжете, които като Ной се стараят да впечатляват съпругите си с разни дреболии. Когато се замислях за тези неща — не беше често, признавам, решавах, че Джейн знае що за човек съм и това би трябвало да е достатъчно.

Разбрах обаче, че любовта е нещо повече от три думи, изречени преди лягане. Любовта се подхранва от действия, от всеотдайността ни към онова, което правим един за друг всекидневно.

Когато размишлявах над цялостната картина сега, единствената ми мисъл беше, че след трийсет години на немарливост любовта ми бе заприличала на лъжа и най-накрая беше настъпил часът да си платя. Бяхме женени само на хартия. Не се бяхме любили от почти половин година, а няколкото целувки, които си бяхме разменили, нямаха почти никакъв смисъл и за двама ни. Вътрешно умирах, болеше ме заради всичко, което бяхме изгубили, и докато се взирах в сватбената ни снимка, се ненавиждах, задето бях допуснал това да се случи.