Един изстрел

13

Емерсън прочете докладите на Белантонио. Забеляза, че Ричър се е обаждал на Хелън Родин. Това не го изненада. Двамата положително бяха разговаряли повече от веднъж. Адвокатите са за това — да си врат носа навсякъде, да пренаписват историята. В това нямаше нищо толкова шокиращо. После погледът му се спря на двата въпроса на Белантонио: Ричър левак ли е? Имал ли е на разположение кола?

Отговори: Вероятно и Вероятно. Все пак леваците не са чак такова изключение. Събери двайсет души от улицата и от тях поне четири-пет ще са леваци. Освен това поне в момента Ричър ползваше кола. В това нямаше никакво съмнение. Не беше в града, не си беше тръгнал с автобус. Затова или ползваше нечия кола, или имаше собствена.

И накрая Емерсън прочете последния лист. Джеймс Бар е бил в апартамента на Александра Дюпре. Я виж ти!

Според картите на Ан Яни кантората на Франклин се падаше точно в средата на една плетеница от малки улички в близост до градския център. Както и да го погледнеш, не беше особено приятно място за посещение. Строежи, задръствания, едва пълзящи коли. На Ричър не му оставаше голям избор, освен да се осланя на качеството на потъмнените стъкла, произвеждани от концерна „Форд“.

Той запали двигателя и вдигна гюрука над главата си.

Излезе полека от отбивката и тръгна на юг. След дванайсет минути отново мина покрай къщата на Джеб Оливър, в обратната посока, сви на запад по двулентовото шосе и после пак пое на юг по широкия четирилентов път към града.

Емерсън отново се зачете в доклада на Белантонио относно разпечатките от мобилния телефон. Значи Ричър се е обаждал на Хелън Родин. Двамата са имали вземане-даване. Следователно рано или късно той ще я потърси отново. Или тя него. Емерсън вдигна телефона. Набра номера на диспечера.

— Постави кола без отличителни знаци пред кантората на Хелън Родин — каза той. — Ако напусне сградата, да бъде проследена.

Ричър подмина познатия мотел. Както си караше, смъкнат ниско на седалката, погледна встрани. Никакви признаци на полицейско присъствие. Ако мотелът беше под наблюдение, това поне не се правеше натрапчиво. Подмина бръснарницата и магазина за оръжие. С наближаването на надлеза движението ставаше все по-натоварено и той намали скоростта. От един момент нататък колите вече пълзяха с човешки ход. На метър-два вдясно от лицето му минаваха пешеходци. На метър-два вляво се виждаха лицата на други шофьори. Четири платна, от които двете към центъра, се движеха едва-едва, а другите две бяха неподвижни.

Каза си, че трябва да се отдалечи от тротоара. Включи левия мигач и започна да се изнася към съседната лента. Шофьорът зад рамото му не се зарадва и раздразнено натисна клаксона. Не се хаби, посъветва го мислено Ричър. Навремето и аз бях припрян като теб. Ако ми се беше изпречил тогава, щях да те прегазя като нищо.

Лявата лента се движеше малко по-бързо. Ричър полека-лека задмина няколко коли вдясно. Вдигна поглед напред. На двайсетина метра пред него се виждаше патрулна кола. В дясната лента. Някъде в далечината светеше зелен светофар. Лявата лента се движеше, макар и бавно. Дясната едва пълзеше. Всяка кола, стигнала до кръстовището, спираше за момент на бялата линия, после даваше газ и преминаваше отсреща. Никой не искаше светофарът да го хване в ничията земя. Ричър вече беше през две коли от патрула. Отне газта, за да не я застигне. Шофьорът зад него го поздрави с гневен рев на клаксона. Ричър пропълзя още малко напред. Вече беше през една кола от полицаите.

Светофарът стана жълт.

Колата пред Ричър даде газ и пресече.

Светна червено.

Полицейският патрул закова на бялата линия. Ричър закова до него. Постави лакът на опората между седалките и вдигна длан до лицето си. Разпери пръсти и се загледа в светофара, сякаш го подканваше наум да се смени.

Хелън Родин слезе с асансьора два етажа по-надолу и се срещна с Ан Яни в приемната на Ен Би Си. Телевизионната компания плащаше на Франклин, затова беше редно и Яни да присъства на съвещанието. Двете слязоха заедно до гаража и се качиха в колата на Хелън. Излязоха по рампата на ярката слънчева светлина. Хелън погледна надясно и сви наляво, без да забележи сивия шевролет импала, който се отдели от бордюра на двайсетина метра зад нея.

Светофарът остана червен цяла вечност. Най-после, когато светна зелено, шофьорът зад Ричър натисна клаксона и полицаят се обърна. Ричър пусна спирачката, даде газ и изчезна от полезрението му. Зави наляво по продължението на лявата лента и чак в огледалото видя, че патрулната кола е завила надясно и веднага след завоя отново е попаднала в задръстване. Сред известно време левият завой го отведе до улицата, на която се намираше бакалията „При Марта“. Подобно на останалите улици наоколо, и тази беше задръстена от бавнодвижещи се коли. Както шофираше, той се надигна на седалката и бръкна в джоба на панталоните си. Прерови опипом монетите. Намери една от 25 цента. Влезе в мълчалив спор със себе си, през което време колата измина двайсетина метра. Трийсет. Четирийсет.

Ами да!

Той отби и спря мустанга на малкия паркинг пред бакалията. Остави двигателя да работи и отиде до телефонния автомат на стената. Пусна монетата в процепа и извади половинката от картичката на Емерсън. Този път набра номера на участъка.

— Какво обичате? — попита дежурният.

— Полицията ли е?

— Да, сър, заповядайте.

Ричър заговори тихо и припряно, накъсвайки нервно думите:

— Оня тип, на когото сте пуснали портрета… който се… ъъъ, издирва, нали така?

— Да, сър?

— Ами че той е тук, точно сега…

— Къде?

— В моето заведение. За бърза закуска. На шосето, което излиза на север от града. Онова, широкото, с четирите ленти. Седнал е на бара и обядва…

— Сигурен ли сте, че това е той?

— Много прилича на рисунката.

— Има ли кола?

— Голям червен додж пикап.

— Как се казвате, сър? — попита го дежурният.

— Тони Ладзери — отвърна той. Антъни Майкъл Ладзери, играл на втора база през 1935-а, отбелязал 273 точки в 118 мача. Извел отбора на второ място. Ричър си каза, че скоро ще трябва да смени позициите. „Янкис“ не можеха да се похвалят с достатъчно именити играчи на втора база, нито пък с достатъчно години, в които да не са били шампиони.

— Прието, сър — каза дежурният и затвори.

Ричър седна зад волана на мустанга и зачака. След малко се чуха първите сирени, които с мъка си пробиваха път през задръстванията на север.

Хелън Родин беше стигнала до средата на Втора улица, когато забеляза в огледалото си суматоха. Някакъв сив шевролет импала изхвръкна с шеметен обратен завой от лентата, в която се движеше, пресече лентите на насрещното движение и се понесе с пълна газ в обратна посока.

— Ама че идиот! — изруга тя.

Ан Яни се обърна и погледна назад.

— Това беше полицейска кола — каза тя. — Личи си по антените.

Ричър се добра до адреса на Франклин с десетина минути закъснение. Оказа се двуетажна сграда от червени тухли. На всички врати и прозорци бяха поставени железни капаци. На долния етаж се помещаваше нещо като производствен цех, изоставен на вид. Но горните прозорци имаха щори, зад които се виждаха светлини. Към втория етаж водеше външно стълбище. Върху вратата беше закована бяла пластмасова табелка с надпис: Разследвания Франклин. Отстрани на сградата имаше нещо като паркинг — тясна асфалтирана площадка, на която плътно една до друга можеха да се съберат шест коли. Зеленият сатурн на Хелън беше вече там, заедно с някаква синя хонда сивик и черен шевролет събърбън — толкова грамаден, че задницата му стърчеше половин метър над тротоара. Шевролетът беше на Франклин. Хондата — може би на Роузмари Бар.

Ричър подмина сградата, без да намали, и сви в първата пряка. Заобиколи цялото каре, но нищо нередно не привлече погледа му. Вкара мустанга в едно от свободните места, до сатурна на Хелън, заключи го и се изкачи тичешком по външната стълба. Влезе, без да чука. Отначало се озова в малко антренце с кухненски бокс от едната страна и врата от другата, която сигурно беше на тоалетна. В дъното имаше голяма стая, от която се чуваха гласове. Той пристъпи напред и видя Франклин, седнал зад бюрото си, Хелън Родин и Роузмари Бар, седнали на двата стола пред него, и Ан Яни, която гледаше през прозореца — сигурно колата си долу.

— Разбираш ли от медицинска терминология? — попита Хелън, като го видя.

— Каква например?

— Например, ПА — каза тя. — Писано е от лекар. Съкращение.

Ричър погледна първо нея, после Роузмари Бар.

— Сетих се — каза накрая той. — Това е диагнозата на Джеймс Бар, която са му поставили в болницата. Вероятно в лека форма.

— В начална фаза било — каза Роузмари. — Каквото и да е то.

— Как позна? — попита Хелън.

— Интуиция — каза Ричър.

— И какво е то?

— Не сега — каза Ричър. — Да караме подред. — Той се обърна към Франклин: — Кажи ми първо какво знаем за жертвите.

— Петима напълно случайни хора — каза Франклин. — Без каквато и да било връзка помежду си. Нищо забележително за когото и да било от тях. Във всеки случай не открих никаква връзка с Джеймс Бар. Мисля, че ти се оказа абсолютно прав — той не ги е убил по личен мотив.

— Напротив, оказах се абсолютно неправ. Изобщо не ги е убил Бар.

Григор Лински се дръпна назад в сянката на входа и набра номер от мобилния си телефон.

— Последвах интуицията си — каза той.

— А именно? — попита Зека.

— Казах си, че докато ченгетата висят пред кантората на онази адвокатка, военният няма как да й се обади. Независимо от това те двамата още имат вземане-даване. Затова си казах, че вероятно тя ще се опита да го потърси. Което и направи. Сега двамата са в кантората на частния детектив. Заедно със сестрата. И с онази жена от телевизионните новини.

— Другите с теб ли са?

— Обградили сме цялото каре — отвърна Лински. — От всички страни: изток, запад, север и юг.

— Стойте там и не мърдайте — нареди Зека. — Идвам веднага.

— Имаш ли обяснение за това, което току-що каза? — попита Хелън Родин.

— Доказателственият материал е железен — каза Франклин.

Ан Яни се усмихваше замислено, надушила сензацията.

Роузмари Бар гледаше втренчено пред себе си.

— Купили сте на брат си радио — обърна се към нея Ричър. — Много хубаво при това. За да си слуша мачове. Друго нещо да сте му купували?

— Какво например?

— Дрехи?

— Случвало се е.

— Панталони?

— Понякога.

— Какъв размер?

— Размер ли?

— Кой номер панталони носи брат ви?

— Трийсет и четири, осемдесет и шест сантиметра крачол.

— Именно — каза Ричър. — Той е сравнително едър човек.

— И с какво ни помага това? — попита Хелън.

— Ти разбираш ли от хазарт? — отвърна й с въпрос Ричър. — От игри като бинго, лотария, нелегални залагания, такива неща?

— Какво искаш да кажеш?

— Кое е най-трудното при тях?

— Да спечелиш — обади се Ан Яни.

Ричър се усмихна.

— За участниците със сигурност е това. Но от гледна точка на организаторите най-трудното е да се подберат наистина произволни числа. Защото истинската произволност е непостижима за човешкия мозък. В миналото организаторите на лотарии са прибягвали до страницата с обяви във вестника. Договаряли са се предварително да използват, да кажем, последните две цифри от първо до шесто число във втората колонка на втора страница от таблиците с борсовите курсове. Или първите две цифри от седмо до дванайсето, или последните две от тринайсето до осемнайсето число. Няма значение. По този начин са се приближавали до истинска произволност. В днешно време големите щатски лотарии използват сложни машини за определяне на числата. Но винаги може да се намери математик, който да докаже, че резултатите не са произволни в истинския смисъл на думата. Понеже машината се прави и програмира от човек.

— И с какво ни помага това? — повтори Хелън.

— Просто проследявам собствената си мисъл — отвърна Ричър. — Днес цял ден седях в колата на мис Яни, радвах се на слънцето и си мислих колко непосилно е да се постигне пълна произволност.

— Мисълта ти се рее в погрешна посока — обади се Франклин. — Джеймс Бар е убил петима души. Доказателствата са неоспорими.

— Ти самият си бил полицай — каза Ричър. — Излагал си се на опасности. Засади, престрелки, напрегнати ситуации, моменти на огромно напрежение. Какво е първото нещо, което правеше след това?

Франклин погледна неловко жените.

— Ходех до тоалетната — каза той.

— Правилно — съгласи се Ричър. — Аз също. Но Джеймс Бар не е отишъл. В доклада на Белантонио от дома на Бар пише, че навсякъде имало циментов прах: в гаража, в кухнята, в дневната, в спалнята, в мазето. Но не и в тоалетната. Значи той се е върнал вкъщи, взел си е душ и се е преоблякъл, но не се е изпикал? А и как е могъл да си вземе душ, като при него банята и тоалетната са заедно?

— Може да е спрял някъде по пътя за вкъщи.

— Бар изобщо не е ходил никъде.

— Бар е бил в гаража, Ричър! Има толкова доказателства!

— Няма доказателства, че Бар е бил там.

— Ти да не си се побъркал?

— Има доказателства, че ванът му е бил в гаража, че обувките, панталоните, шлиферът му са били там, също пушката и патроните му, че монетата му от двайсет и пет цента е била в брояча, но няма нито едно доказателство, че самият той е бил там.

— Някой се е представял за него? — намеси се Ан Яни.

— Да, с всички подробности. Като е карал колата му, носил е дрехите и обувките му, използвал е пушката му.

— Чисти фантасмагории — каза Франклин.

— Това, между другото, обяснява шлифера — продължи Ричър. — Широка, обемиста дреха, която да покрива всичко, освен джинсите. За какво иначе му е притрябвало да облича шлифер в такъв топъл ден?

— За кого говорите? — попита Роузмари.

— Гледайте сега — каза Ричър.

Той застана неподвижно, после направи голяма крачка напред.

— Моите панталони са с крачол деветдесет и четири сантиметра — каза той. — И пресякох новото крило на гаража с трийсет и пет крачки. Джеймс Бар има крачол осемдесет и шест сантиметра, което означава, че е трябвало да пресече същото помещение с четирийсет — четирийсет и две крачки. Но екипът на Белантонио е преброил цели четирийсет и осем крачки.

— Това е бил някой много нисък човек — каза Хелън.

— Чарли — каза Роузмари Бар.

— И аз така си помислих — каза Ричър. — Но после прескочих до Кентъки. Първоначално, понеже исках да потвърдя за себе си нещо друго. Бях си наумил, че Джеймс Бар едва ли е чак толкова добър стрелец. Бях направил оглед на мястото. Като позиция за стрелба гаражът не е никак лесен. Освен това преди четиринайсет години Бар може да е бил добър, но в никакъв случай не изключителен. А когато го видях в болницата, по дясното си рамо нямаше нищо. За да постигне такова ниво, човек трябва да тренира. А стрелец, който тренира редовно, има следи по рамото. Кожата загрубява, става като мазол. Той нямаше такива следи. Затова си казах, че човек като него, който и без това е бил среден, с времето може само да западне още повече. Особено ако не тренира. Има логика в това, нали? Може би в един момент вече би стигнал до състояние, при което петъчната стрелба да не е по силите му. Просто поради неспособност. Така си мислех. Затова отидох до Кентъки, за да проверя колко е западнал.

— Е, и? — попита Хелън.

— Открих, че се е развил — каза Ричър. — Не само не е западнал, напреднал е. И то много. Вижте сами — той извади мишената от джоба на ризата си и я разгъна на бюрото пред тях. — Това е последната от трийсет и две стрелби на стрелбището в Кентъки за последните три години. Като резултат далеч превъзхожда онова, което е показвал във войската навремето. Което е доста необичайно, не мислите ли? За три години е изстрелял всичко на всичко триста и двайсет патрона, а е толкова велик. Докато едно време изгърмяваше по две хиляди на седмица, а беше едва среден!

— Какво означава това?

— Всеки път Бар е ходил да стреля, неизменно придружен от Чарли. Собственикът на стрелбището е бивш национален шампион по стрелба, от морската пехота, много печен и страхотен педант. Води си архив на всички мишени, от първата до последната. Което означава, че всеки път, за всеки постигнат резултат Бар е имал поне двама свидетели.

— На негово място и аз бих искал да имам свидетели — обади се Франклин. — При такава стрелба…

— Не е възможно човек да се развие, ако не тренира — продължи Ричър. — Според мен истината е, че Бар е деградирал напълно. И не е могъл да го понесе. Снайперистите имат силно развито его и са в непрекъсната конкуренция помежду си. Бар е съзнавал, че запада все повече, но е искал да го прикрие.

Франклин погледна мишената.

— Не ми изглежда чак толкова западнал — подхвърли той.

— Това е фалшификация — каза Ричър. — Ако дадеш мишената на Белантонио, Белантонио ще ти го докаже.

— В какъв смисъл фалшификация?

— Обзалагам се, че дупките са направени с пистолет, вероятно деветмилиметров. От сантиметри разстояние. Ако Белантонио ги премери, ще установи, че са с около милиметър и една десета по-широки от дупка на .308-калибров куршум. А ако изследва хартията, ще открие по нея следи от барут. Предполагам, че вместо да стреля от 300 метра, Джеймс Бар е предпочел да се поразходи и да надупчи мишената с пистолета си.

— Малко като че ли си измисляш…

— Да кажем, правя метафизично допускане. Бар никога не е бил толкова добър. Може да се предполага, че с времето е западнал още повече. Ако е било малко, е щял криво-ляво да се примири. Но той не се е примирил, следователно може да се допусне, че е западнал много. Достатъчно, за да го е срам и от себе си. Може би в един момент вече не е бил в състояние изобщо да улучи хартията.

В стаята настана тишина.

— Това е теория, която се самодоказва — продължи Ричър. — Ако е бил принуден да фалшифицира резултатите си, значи вече не е могъл да стреля дори прилично. А ако не е могъл да стреля прилично, просто няма как да е извършителят на петъчните убийства.

— Това са само догадки — каза Франклин.

Ричър кимна.

— Бяха. Но вече не са. Знам го със сигурност. Аз самият изстрелях един патрон в Кентъки. Собственикът ме накара, нещо като тест за мъжество. Бях изпил няколко кафета и ушите ми бучаха от кофеина. Целият треперех. А сега знам, че Джеймс Бар сигурно се е чувствал много по-зле.

— Защо? — попита Роузмари.

— Защото страда от болестта на Паркинсон — отвърна Ричър. — ПА означава паралисис агитанс. Боя се, че брат ви се разболява. Целият се тресе, ръцете му треперят. А човек, страдащ от тази болест, не може да стреля с пушка. Според мен той не само не е извършителят на убийствата в петък, но и за нищо на света не би могъл да бъде.

Роузмари се умълча. Една добра и една лоша новина. Погледна през прозореца. Наведе очи към пода. Беше облечена като вдовица. С черна копринена блуза, черна права пола, черни чорапи, черни лачени обувки с нисък ток.

— Може би затова беше толкова раздразнителен през цялото време — каза тя. — Може да го е очаквал. Чувствал се е безпомощен, неспособен да се контролира. Собственото му тяло е започнало да му изневерява. Сигурна съм, че това го е вбесявало. И с право!

Тя вдигна глава и погледна Ричър в очите.

— Нали ви казах, че е невинен!

— Госпожо, извинявам ви се най-искрено — каза Ричър. — Вие се оказахте права. Брат ви наистина е станал нов човек. Удържал е обещанието си. Заслужава доверие и похвала. Ужасно съжалявам, че се разболява.

— Сега трябва да му помогнете. Обещахте ми.

— Аз му помагам. От понеделник насам не върша нищо друго.

— Ама че смахната история! — обади се Франклин.

— Напротив, всичко си е постарому — каза Ричър. — Някой се опитва да се скрие зад гърба на Джеймс Бар. Само дето не са го заставили да извърши нещо против волята си, а са направили инсценировка, за да го натопят. Това е единствената разлика.

— Но дали това е възможно? — попита Ан Яни.

— Защо да не е? Помислете само. Проследете всичко отначало. Възстановете си цялата история.

Ан Яни се замисли. Като отмяташе наум известните факти, тя си възстанови всичко час по час, стъпка по стъпка, в най-малки подробности:

— Убиецът се преоблича в дрехите на Бар, обува обувките му, като преди това вероятно е намерил монетата в някоя касичка или в джоба на панталоните. Пипа с ръкавици, за да не смесва пръстовите отпечатъци на Бар със своите. Вече е задигнал оранжевия конус от гаража, може би още предишния ден. Сега взима пушката му. Тя е заредена предварително, от самия Бар. Подкарва вана му към града. Оставя всички възможни веществени следи. Оплесква се с циментов прах. Връща се в къщата, прибира всичко на място и си тръгва. Бърза, дори не се отбива в тоалетната. И в един момент Бар се прибира отнякъде и се набутва в един капан, за който дори не подозира.

— И според мен точно така е станало — каза Ричър.

— Но къде ли е бил Бар по това време? — попита Хелън.

— Ами излязъл е някъде — каза Ричър.

— Твърде удобно съвпадение — обади се Франклин.

— Не мисля, че е съвпадение — каза Ричър. — По-скоро онези са уредили нещо, за да го разкарат. Той си спомня, че бил тръгнал за някъде. Освен това твърди, че е бил в добро настроение, оптимистично, сякаш е очаквал да се случи нещо хубаво. Мисля, че са му уредили среща с някого. Уж случайно запознанство, но с емоционални последици. Според мен в петък той е бил на любовна среща.

— С кого?

— Може би с червенокосата. Същата, която използваха срещу мен. Може преди това да са го подмамили с нея. В петък Бар се е бил издокарал като за среща. Според полицейския доклад портфейлът му е бил намерен в най-хубавия му панталон.

— Че кой тогава е извършил убийството? — попита Хелън.

— Някой с железни нерви — отвърна Ричър. — Някой с такова самообладание, че след това дори да не му се е пикаело.

— Това е само Чарли — каза Роузмари. — Няма кой друг да бъде. Той е един такъв, особен. Беше идвал много пъти у нас. Знаеше кое къде е. Кучето го познаваше.

— Освен това Бар е бил ужасно слаб стрелец — продължи Ричър. — Това е другата причина, поради която ходих до Кентъки. Исках да проверя една своя теория.

— А кой е бил добрият?

— Чарли — отвърна Ричър. — Неговите мишени също бяха подправени, но по различен начин. Уж попаденията му бяха напълно безразборни, но всъщност не бяха. Разпределението им по мишената не беше съвсем случайно. Той се е опитвал да прикрие колко е добър всъщност. Целил се е в привидно произволни точки на хартията, като всеки път ги е улучвал. От време на време му е доскучавало и за разнообразие е пускал и по един куршум във вътрешния кръг. Или пък си е избирал единия от ъглите и го е прострелвал. На една мишена бяха простреляни и четирите ъгъла. Истината е, че няма значение в какво се целиш, стига да го улучиш. Ние се целим във вътрешния кръг, защото така е прието. Но ако човек иска да тренира, може да се цели във всяка произволна част на мишената. Или дори извън мишената, в някое дърво например. Чарли е правил точно това. Той е невероятен стрелец и е тренирал усилено, като същевременно се е преструвал на безнадеждно слаб. Но, както вече казах, истинската произволност е непостижима за човешкия мозък. В произволността винаги прозира система.

— А защо му е било нужно да се преструва на слаб?

— За да си създаде алиби.

— И хората да си мислят, че не може да стреля?

Ричър кимна.

— Забелязал е, че собственикът на стрелбището класира всички използвани мишени. Чарли е завършен професионалист, който не оставя нищо на случайността.

— Кой е всъщност той? — попита Франклин.

— Истинското му име е Ченко и се движи с банда руснаци. Най-вероятно е ветеран от Червената армия. А те са много добри, открай време са си такива.

— И как ще се доберем до него?

— Чрез жертвите.

— Значи връщаме се там, откъдето тръгнахме. Жертвите ще ни отведат в задънена улица. Ще трябва да измислиш нещо по-добро.

— Шефът им се казва Зека.

— Що за име е това?

— Не е име, а дума, на руски. Жаргонна, от съветско време. Зек е съкратено от затворник в концлагер. Като онези в техния Гулаг, в Сибир.

— Тия лагери са отдавна минало.

— Което означава, че Зека е много стар човек. Стар, но жилав. Може би по-жилав, отколкото сме в състояние да си представим.

Зека беше уморен след усилието с багера. Но той бе свикнал с умората. Всъщност в течение на шейсет и три години от живота си не беше познавал друго чувство. Още от ранната есен на 1942 година, когато в родното му село бе дошъл офицер от Червената армия да набира войници за фронта. Селото му се намираше на хиляди километри от, където и да било, а въпросният офицер беше московчанин, какъвто по ония места не се бе мяркал преди. Енергичен, авторитетен, самонадеян. Нетърпящ възражения. Още с пристигането си той нареди: всички мъже между шестнайсет — и петдесетгодишна възраст да тръгнат незабавно с него.

По това време Зека беше на седемнайсет. Отначало офицерът го беше пропуснал, понеже тъкмо в момента се намираше в затвора. Заради това, че бил преспал с жената на някакъв по-възрастен съселянин, после го набил и оня се оплакал на властите. За да се отърве от военна служба, сега битият се бе оправдал с нанесения му побой, като при това бе подшушнал на офицера, че побойникът е в затвора. Въпросният офицер, твърдо решен да изпълни спуснатата му бройка, бе наредил Зека да бъде измъкнат от килията си и да се строи с останалите на селския площад. Зека се беше подчинил с радост. За него това беше неочакван шанс да си възвърне свободата. Беше си казал, че при първа възможност ще офейка.

Но това беше грешка.

Наборниците бяха натъпкани и заключени в каросерията на камион, оттам в товарен вагон за едно пътуване, което продължи пет седмици. По пътя им раздадоха униформи — шаячна куртка и панталон, шинел, чифт ботуши с вълнена подплата плюс книжка за заплатите. Но заплата — никаква. Нито оръжие. И никаква военна подготовка, ако не се смяташе краткият престой на някаква покрита със сняг гара, където запенен политкомисар тичаше напред-назад покрай заключените вагони и крещеше през огромен тенекиен рупор. Лекцията му се състоеше от едно-единствено изречение, повтаряно отново и отново, което Зека запомни за цял живот: Съдбата на света се решава при Сталинград, където всички вие отивате да се биете за Отечеството до последна капка кръв.

В края на петата седмица влакът ги стовари като добитък на западния бряг на Волга, където ги подкараха към конвой от няколко стари ферибота и речни корабчета. На по-малко от километър отвъд реката отсрещният бряг приличаше на сцена от ада. Цял един град — много по-голям от всичко, което Зека беше виждал до този момент — бе превърнат в димящи развалини. В реката падаха мини и вдигаха огромни фонтани водни пръски. Небето беше почерняло от самолети, които пикираха на големи ята, пускаха бомбите си и стреляха с картечници. Всичко наоколо беше осеяно с трупове и части от човешки тела. Ранени виеха и стенеха.

Зека бе качен заедно с неколкостотин други новобранци на увеселителна гемия с пъстра палубна тента. Бяха толкова много, така наблъскани един в друг, че не можеха да помръднат. Нито един на борда нямаше оръжие. Гемията навлезе с мъчително поклащане в леденото течение на реката и самолетите се скупчиха върху нея. За петнайсет минути, колкото им бе нужно, за да стигнат до отсрещния бряг, Зека бе покрит от глава до пети с лепкавата топла кръв на другарите си.

От гемията ги изблъскаха навън, върху дървен кей, строиха ги в редица и ги подкараха на бегом към града, покрай някаква обозна станция, където протече втората фаза от военната му подготовка: двама старшини раздаваха оръжието — единият заредени карабини, а другият резервни пълнители, като същевременно подвикваха в такт нещо, което прозвуча на Зека като някаква абсурдна епиграма, лозунг или може би химн на безумието:

Зека получи резервен пълнител, но не и пушка. Изблъскаха го нататък, като му креснаха да тича зад гърба на онзи пред него. Зави зад първия ъгъл. Мина покрай картечно гнездо на Червената армия. Отначало си помисли, че фронтовата линия е съвсем наблизо. Но после чу гласа на някакъв комисар с червено флагче в ръка, който му изрева през друг тенекиен рупор: никакво отстъпление! Ако направите и крачка назад, ще ви разстреляме! И така, Зека се затича слепешката напред и след поредния завой се изправи срещу градушка от немски куршуми. Спря се за миг, полуобърнат назад, и бе ударен на три места — в ръката и двата крака. Силата на куршумите го повали възнак, зад развалините на някаква тухлена стена, където само минути по-късно беше заринат под купища трупове.

Свести се четирийсет и осем часа по-късно в някаква полева болница, където за пръв път се изправи лице в лице със съветското военно правораздаване — сляпо, напъхано и безцеремонно. Съдбовният въпрос беше посоката, от която бяха дошли куршумите. Понеже в момента на раняването си се бе обърнал настрани, за военните лекари беше невъзможно да установят дали раните му са нанесени от картечниците на своите или от враговете на Родината. Поради сложността на казуса му бе спестена незабавната екзекуция, а вместо това беше изпратен в наказателен батальон. От този момент за него започна една борба за оцеляване, която продължаваше цели шейсет и три години.

И той още нямаше намерение да се отказва.

Зека набра номера на Григор Лински.

— Може да се предположи, че военният се е разприказвал — каза той. — Каквото е знаел, вече го знаят и останалите. Затова е време да се застраховаме.

— Доникъде не сме стигнали — каза Франклин. — Не е ли така? Емерсън няма да иска и да ни чуе, ако не му предложим нещо повече от това, с което разполагаме в момента.

— Значи трябва да се заловиш със списъка на жертвите — каза Ричър.

— Това може да отнеме цяла вечност. Става дума за пет дълги човешки живота.

— В такъв случай да караме подред.

— Страхотно, нямам думи! Тогава ми кажи откъде да започна.

Ричър кимна. Спомни си как Хелън Родин му беше описала дочутите изстрели. Най-напред един, кратка пауза, после още два. После отново пауза, малко по-дълга, но всъщност не повече от половин секунда, след което останалите три един след друг. Затвори очи. Представи си графиката от телефонната компания, която бе видял при Белантонио. Представи си своята собствена безмълвна имитация, с изпъната напред дясна ръка и насочен пръст: Дан, дан-дан, дан-дан-дан!

— Не от първия убит — каза накрая той. — Този изстрел е бил даден колкото за загряване на цевта. При него няма гаранция, че ще улучиш. Той е част от инсценировката. Не и от последните три. Те са групирани в гъста серия, един в басейна и още два за камуфлаж. Дотогава истинската работа вече е била свършена.

— Значи започвам от втория или третия. Или от двамата заедно.

Дан, дан-дан!

Ричар затвори очи.

— От третия — каза той. — При него убиецът е влязъл в ритъм. Първият изстрел е бил за загряване на цевта, после един за проверка на мерника, после веднага още един, за да се свърши работата. След това кратка пауза. Погледът му се е задържал за миг в мерника, колкото да се убеди, че жертвата е повалена. След което е изгърмял и останалите три.

— Коя е третата поред жертва? — попита Хелън.

— Жената — отвърна Франклин.

Лински се обади на Ченко, после на Владимир и накрая на Соколов. Обясни им задачата и им нареди да се съберат заедно. Кантората на Франклин нямаше заден изход. Само външното стълбище. Колата на обекта беше отвън, на паркинга. Детска игра.

— Я ми разправи за жената — каза Ричър.

Франклин прелисти бележките си. Пренареди ги по важност.

— Казва се Олийн Арчър — започна той. — Бяла, омъжена, без деца, трийсет и седем годишна, живеела е някъде в западните предградия.

— Работила е в сградата на Държавната автомобилна инспекция — продължи Ричър. — Ако наистина тя е била целта, Чарли е трябвало да знае с точност къде е и в колко излиза от работа.

Франклин кимна.

— Била е служителка на самата инспекция. От година и половина.

— С какво точно се е занимавала?

— Началник на администрацията. С канцеларска работа, с какво друго?

— Да не е нещо, свързано с работата й?

— Недоволен клиент? — каза Франклин. — Бавно обслужване? Лоша снимка на шофьорската книжка? Съмнявам се. Проверих в националната база данни. Няма нито един регистриран случай на служител от автомобилна инспекция, убит от клиент. Такива неща просто не се случват.

— Нещо в личния й живот тогава? — попита Хелън Родин.

— Нищо, което да ми направи впечатление — каза Франклин. — Най-обикновена жена. Но продължавам да ровя. Ще стигна още по-надълбоко. Все нещо отнякъде ще изскочи.

— Побързайте — каза Роузмари Бар. — Заради брат ми. Трябва да го отървем.

— За това ще ни трябва медицинска експертиза — обади се Ан Яни. — И то не от психиатър, а от обикновен лекар.

— Ен Би Си ще плати ли за това? — попита Хелън Родин.

— Ако има шанс да помогне, да.

— Трябва да помогне — каза Роузмари. — Защо да не помогне? Болестта на Паркинсон си е нещо реално, нали? Или я имаш, или я нямаш.

— Може да помогне на процеса — каза Ричър — като убедителен довод за невъзможността Джеймс Бар да е застрелял онези хора. С което да се изгради правдоподобна алтернативна хипотеза и да се насочи следствието в друга посока. Обикновено в такива случаи се прилага презумпцията за невинност.

— Правдоподобна хипотеза, презумпция за невинност… — повтори Франклин. — Големи приказки. Освен това да се осланяме на презумпцията за невинност е твърде рисковано. Най-добре би било да принудим Алекс Родин да оттегли изобщо обвиненията си. Което означава първо да убедим Емерсън.

— Аз лично не мога да разговарям нито с единия, нито с другия — каза Ричър.

— Но аз мога — каза Хелън.

— Аз също — добави Франклин.

— Ами че и аз мога! — обади се пак Ан Яни. — Всички можем, с изключение на теб.

— Можете, но дали ще искате? — попита Ричър.

— Защо да не искаме? — рече Хелън.

— Тази роля може да не ви допадне.

— Защо да не искаме? — повтори Хелън.

— Помисли само — каза Ричър. — Карай отзад напред. Това, че убиха Санди, а и онази история в бара с телевизорите в понеделник вечер — защо се случиха тези неща според теб?

— За да бъдеш натопен ти — отвърна Хелън. — За да ти попречат да повлияеш на делото.

— Именно — каза Ричър. — Два опита, една и съща цел, една и съща стратегия, един и същ извършител.

— Очевидно.

— А онази история в понеделник е започнала с проследяването ми от хотела. Санди, Джеб Оливър и останалите им приятелчета са обикаляли квартала с колата си или са изчаквали някъде наблизо, докато някой им се е обадил, за да им каже къде съм. Което значи, че аз съм бил проследен не само от, но и до хотела. Което е станало много по-рано същия ден.

— Това вече сме го минавали.

— Да, но откъде кукловодът е научил името ми? Как изобщо е разбрал, че съм в града? Откъде е знаел, че наоколо има човек, който може да му създаде потенциален проблем?

— Някой му е казал.

— Да, но кой? Кой е знаел това още рано в понеделник?

Хелън се замисли.

— Баща ми — каза тя. — Знаел е още от сутринта. Също и Емерсън, предполагам. Той е разбрал малко по-късно. С баща ми сигурно са се съветвали помежду си. Двамата веднага биха влезли във връзка, ако е имало опасност делото да дерайлира.

— Точно така — каза Ричър. — След което единият се е обадил на кукловода. Много преди обяд в понеделник.

Хелън мълчеше.

— Освен ако единият от двамата не е самият кукловод — добави Ричър.

— Зека е кукловодът. Ти сам го каза.

— Казах, че Зека е шеф на Чарли. Това е всичко. Изобщо не знам дали той е върхът на пирамидата, или има някой по-нагоре.

— Прав си — каза Хелън. — Но не ми харесва накъде се насочват мислите ти.

— Някой е влязъл във връзка с кукловода — продължи Ричър. — По това две мнения няма. И това е бил или баща ти, или Емерсън. Два часа след като съм слязъл от автобуса, се е знаело за мен. Така че единият от двамата е замесен, а другият така и така няма да ни помогне, защото смята случая за приключен и не иска усложнения.

Настана тишина.

— Трябва да се връщам на работа — каза Ан Яни.

Никой не й отговори.

— Ако има нещо, обадете ми се — добави тя.

Стаята беше притихнала. Ричър не каза нищо. Ан Яни стана и се приближи до него. Протегна ръка.

— Ключовете — каза тя.

Ричър бръкна в джоба си и й ги подаде.

— Благодаря — каза той. — Хубава кола.

Лински проследи с поглед мустанга, докато се отдалечаваше на север. Грохотът на двигателя се чуваше през две преки. После улицата утихна и Лински извади телефона си.

— Жената от телевизията си тръгна — каза той.

— Частният детектив ще остане на работа — каза Зека.

— Ами ако другите излязат заедно? — попита Лински.

— Дано да не стане така — каза Зека.

— А ако все пак си тръгнат заедно?

— Тогава ги очистваш всичките.

— Има ли лекарство срещу паркинсон? — попита Роузмари Бар.

— Не — отвърна Ричър. — Нито лечение, нито профилактика. Но има начини развитието на болестта да се забави. Чрез медикаменти, психотерапия… И най-вече сън. Когато болният спи, симптомите изчезват напълно.

— Може би затова са му трябвали хапчетата. За да избяга от реалността.

— Не бива да се опитва да избяга напълно. Социалните контакти също помагат.

— Трябва да отида до болницата — каза Роузмари Бар.

— Разкажете му всичко — каза Ричър. — Обяснете му какво всъщност се е случило в петък.

Роузмари кимна. Стана, прекоси стаята и излезе. Минута по-късно Ричър чу колата й да се отдалечава по улицата.

Франклин отиде до кухненския бокс да направи кафе. Ричър и Хелън Родин останаха сами в кабинета. Ричър седна на стола, който бе ползвала Роузмари Бар. Хелън пристъпи до прозореца и погледна към улицата. Беше облечена точно като Роузмари Бар. С черна риза, черна пола и черни лачени обувки. Само дето това не й придаваше вдовишки вид. По нищо не приличаше на вдовица. По-скоро на манекенка от някое ревю в Ню Йорк или Париж. Обувките й бяха с високи токове, които подчертаваха извивката на дългите й загорели крака.

— Тези типове, за които стана дума, са руснаци — каза тя.

Ричър не отговори.

— А баща ми е американец.

— И се казва Алексей Алексеевич — добави Ричър.

— Семейството ни е тук отпреди Първата световна война. Няма никаква връзка. От къде на къде? Тези типове са някакви отрепки от съветско време.

— Баща ти с какво се занимаваше, преди да стане окръжен прокурор?

— Беше заместник окръжен прокурор.

— А преди това?

— Винаги е работил в системата.

— А сервизът му за кафе?

— Какъв сервиз за кафе?

— Баща ти използва скъпи порцеланови чаши и сребърен поднос. Едва ли са купени с пари на съдебния окръг.

— Е, и?

— А костюмите му?

— Какво общо имат костюмите му?

— В понеделник беше с костюм за хиляда долара. Не са много държавните служители, които могат да си позволят костюм за хиляда долара.

— Баща ми има вкус към скъпите неща.

— Да, но как си ги позволява?

— Не ми се говори за това.

— Един последен въпрос.

Хелън не каза нищо.

— Той опита ли се да ти окаже натиск да не поемаш случая?

Хелън мълчеше. Погледна наляво по улицата. После надясно. Обърна се.

— Каза, че ако загубя, може и да спечеля.

— Загрижил се е за кариерата ти, така ли?

— Така ми се стори. И още си го мисля. Баща ми е честен човек.

Ричър кимна.

— Шансът да се окажеш права е петдесет на петдесет.

В този момент Франклин се върна с кафето — репичка течност, приготвена от евтин пакет нес кафе с марката на супермаркета и налята в три прости керамични чаши с различна форма и големина, двете от които нащърбени. Освен чашите върху корковата табла имаше разтворен пакет със суха сметана, жълта кутия захар и една-единствена лъжичка. Той постави таблата върху бюрото, под вторачения поглед на Хелън Родин, като веществено потвърждение на теорията на Ричър: Ето, така се сервира кафе в кабинет.

— Дейвид Чапман е знаел името ти в понеделник — каза тя. — Първият адвокат на Джеймс Бар. Той още от събота е знаел за теб.

— Но не е могъл да знае, че съм пристигнал — отвърна Ричър. — Не допускам някой да му е казал.

— И аз знаех името ти — каза Франклин. — Значи трябва и мен да подозираш.

— Да, но ти си знаел истинската причина, поради която съм тук — възрази Ричър. — И можеше просто да ми пратиш призовка вместо платени биячи.

И тримата замълчаха. После Ричър каза:

— Не познах за Джеб Оливър. Не е бил наркопласьор. В хамбара му нямаше нищо, освен един стар пикап.

— Радвам се, че и ти понякога грешиш — обади се Хелън Родин.

— Джеб Оливър не е руснак — каза Франклин.

— Американски селянин до мозъка на костите си — потвърди Ричър.

— Значи тези типове работят и с американци. Това е, което се опитвам да докажа. Следователно може и Емерсън да е замесен. Не непременно окръжният прокурор.

— Петдесет на петдесет — повтори Ричър. — Засега никого не обвинявам.

— Ако изобщо се окажеш прав.

— Лошите много бързо ме атакуваха.

— На мен не ми се вярва, че Емерсън или окръжният прокурор са в дъното на тази история, а аз познавам добре и двамата.

— Можеш спокойно да го наричаш по име — обади се Хелън. — Казва се Алекс Родин.

— Не мисля, че е някой от тях — повтори Франклин.

— Връщам се на работа — каза Хелън.

— Ще ме вземеш ли? — попита Ричър. — Аз ще сляза под надлеза.

— Не — отвърна Хелън. — Нещо нямам желание.

Тя стана, взе си чантичката и си тръгна сама от кантората.

Ричър поседя известно време неподвижно, заслушан в звуците от улицата. Чу се запалване на двигател. Потегли кола. Той отпи от кафето си и каза:

— Май я засегнах.

Франклин кимна.

— И на мен така ми се струва.

— Тези типове имат човек в системата. Това поне е ясно, нали си съгласен? Спор няма. Следователно е редно да го обсъдим.

— На мен ми изглежда по-логично да е ченгето, отколкото окръжният прокурор.

— Едва ли — каза Ричър. — Едно ченге се занимава само със собствените си случаи. Докато прокурорът контролира всичко.

— Бих се радвал, ако се окаже прокурорът. Все пак и аз едно време бях ченге.

— Аз също — каза Ричър.

— Освен това мога да ти кажа, че Алекс Родин спира доста дела. Някои твърдят, че било от предпазливост, но може да е и от нещо друго.

— Трябва може би да анализираш какви дела спира.

— Като че ли си нямам достатъчно работа за днес…

Ричър кимна. Сложи чашата с кафето си на бюрото и стана.

— Започни с Олийн Арчър — каза той. — Жертвата. За момента тя ни е най-важна.

После пристъпи към прозореца и огледа улицата. Не видя нищо. Кимна на Франклин, излезе от кабинета, слезе на долния етаж и през входната врата се подаде на външното стълбище.

На най-горното стъпало се спря и се протегна на топлото слънце. От дългото седене се беше схванал. Освен това необходимостта да се крие го потискаше. За момент му стана приятно да се покаже навън и да поседи малко неподвижно, без да прави нищо — високо на площадката, видим отвсякъде. Долу вляво на паркинга всички коли си бяха тръгнали, с изключение на черния шевролет събърбън. Улицата беше притихнала. Погледна надясно. По шосето в далечината имаше наченки на задръстване. Наляво движението беше по-рехаво. Той си каза, че ще заобиколи отляво. И по-отдалеч, защото полицейският участък сигурно се падаше някъде наблизо. След това щеше да завие на север. Там, сред лабиринта от тесни усукани улички, Ричър се чувстваше най-добре.

Той заслиза по стълбището. Когато стигна тротоара, чу човешка стъпка на четири-пет метра зад себе си. Една-единствена. Дори не стъпка — едва доловимо изстъргване на твърда тънка подметка върху варовиковия плочник. Сякаш някой бе направил крачка встрани изпод стрехата на сградата. Без да вдига много шум. Ако не се смяташе характерното храс-храс на зарядния механизъм на гладкоцевна пушка, тип „помпа“, който вкарва патрон в цевта.

И глас:

— Стой намясто.

С американски акцент. Не силен, но отчетлив. Някъде нагоре, от северните щати. Ричър се спря. Застана неподвижно, вперил поглед право пред себе си, в тухления калкан на някаква сграда.

Гласът каза:

— Крачка вдясно.

Ричър направи широка крачка вдясно, без да се обръща.

Гласът каза:

— А сега се обърни. Бавно.

Ричър се обърна бавно, разперил ръце встрани, далеч от тялото, с дланите нагоре. На четири-пет метра от себе си видя дребна мъжка фигура. Същият тип, когото бе зърнал предишната вечер в тъмното. Не по-висок от метър и шейсет, не повече от петдесет и пет килограма, с изпито бледо лице и късо подстригана коса, щръкнала във всички посоки. Ченко. Или по-скоро Чарли. В нетрепващата си дясна ръка стискаше прерязана пушка-помпа с пистолетна ръкохватка, а в лявата — нещо черно.

— Дръж! — каза Чарли.

Черното нещо проблесна и се превъртя във въздуха, описвайки плавна дъга. Подсъзнателно Ричър си помисли: Не е граната. Затова се пресегна и го улови. С две ръце. Беше обувка. Дамска, официална, лачена, с ниско токче. Още топла.

— Сега я хвърли обратно — каза Чарли. — Леко, като мен.

Ричър не реагира веднага. Чия ли беше тази обувка? Той я огледа в ръката си.

Ниско токче.

На Роузмари Бар?

— Хвърли я! — подкани го Чарли. — Полека.

Помисли и оцени обстановката. Беше невъоръжен.

Държеше обувка. Не камък, не желязо. Обувка. Лека и без аеродинамика. Не можеше да причини никому никаква вреда. Щеше да се премята тромаво във въздуха и Чарли щеше просто да я бръсне настрани с ръка.

— Хвърли я! — потрети Чарли.

Ричър не помръдна. Можеше лесно да откъсне тока и да го запрати по Чарли като оръжие. Не. Чарли щеше да го застреля още докато замахваше. Беше застанал на по-малко от пет метра, пушката не трепваше в ръката му, дулото й го гледаше право в очите. Беше едновременно достатъчно близо, за да го убие с първия изстрел, и достатъчно далеч, за да не може Ричър да го стигне с един скок.

— Последна възможност — каза Чарли.

Ричър му подхвърли леко обувката. С плавен замах, от долу на горе. Чарли я улови с една ръка във въздуха, сякаш сцената се повтори в забавен кадър отзад напред.

— Тя е на нещо като летен лагер — каза Чарли. — Така го приеми. Изпратена е да се запознае с нещата от живота. Да поразсъждава върху показанията си. Да си припомни как брат й е планирал всичко отдалеч, как в един момент се е издал пред нея какво възнамерява да прави. От нея ще излезе страхотен свидетел. Ще определи резултата от делото. Разбираш това, нали?

Ричър не отговори.

— Така че играта свърши — добави Чарли.

Ричър мълчеше.

— Две крачки назад — изкомандва Чарли.

Ричър отстъпи две крачки. С което се озова на ръба на бордюра. Чарли вече беше на шест метра от него. Държеше в ръка обувката и се усмихваше.

— Обърни се — каза той.

— Ще ме застреляш ли? — попита Ричър.

— Може би.

— По-добре ме застреляй.

— Защо?

— Защото ако не го направиш, ще те открия и ще съжаляваш, че не си го направил.

— Големи приказки.

— Не са приказки.

— Ами тогава по-добре да те застрелям.

— Най-добре.

— Обърни се — изкомандва Чарли.

Ричър се обърна.

— А сега не мърдай — каза Чарли.

Ричър застана неподвижен. С лице към улицата. Без да мърда, без да мига. Вперил поглед в асфалта пред себе си. Беше положен върху много стар паваж, от което повърхността беше нагърчена на равномерни ивици. Той започна да ги брои колкото да запълни последните секунди от живота си, като същевременно се напрягаше да долови някакъв звук зад себе си. Лекото прошумоляване на ръкави от вдигнати нагоре ръце. Едва чутото прещракване от обирането на мекия спусък. Дали Чарли наистина щеше да го застреля? Здравият разум казваше: не. Всяко убийство се разследва.

Но тези хора не се подчиняваха на здравия разум. Бяха луди. А освен това с петдесетпроцентна вероятност за тях работеше местно ченге. Или те за него.

Тишина. Ричър напрягаше слух да долови някакъв звук зад гърба си. Нищо. Измина цяла минута. После още една. И тогава на стотина метра някъде на изток се чу полицейска сирена.

— Не мърдай — каза зад гърба му Чарли.

Ричър не мърдаше. Изминаха още десет секунди. Двайсет. Трийсет. После две патрулни коли завиха едновременно в улицата. Едната откъм изток, другата откъм запад. И двете се приближаваха с голяма скорост. Двигателите ревяха, гумите свиреха по асфалта. Внезапният шум отекваше в тухлените фасади на къщите. Колите заковаха спирачки на метри от него. Вратите се отвориха. От тях се изсипаха полицаи. Ричър извърна глава. Чарли го нямаше.