Един наивник на средна възраст

ПЪРВА ГЛАВА

Винаги когато мисля за този черен генерал, първото, за което се сещам, е, че беше едър като планина и развит като атлет. С това съвсем не искам да кажа, че мисля непрекъснато за него, защото, ако седна да мисля за всеки такъв, животът ми трябва да протече изцяло в мислене. А понеже аз не съм професор в Харвард, от мене не се изисква да произвеждам мисли, които никога никому няма да потрябват, а да фабрикувам такива мисли, които могат да преминат в действия. И ако се случва понякога да си спомням за тоя тип, то не е за туй, че съм впечатлителен, а защото някои хора непрекъснато ме карат да се връщам към тези неща.

Така или иначе тоя черен генерал бе същинска грамада от едър кокал и набита мускулатура без нито грам тлъстина. И когато научих за внезапната му смърт, стори ми се за миг, че негърът-исполин се стоварва отгоре ми с цялата си тежест, и аз изпитвам същото приятно усещане, което и вие бихте изпитали, ако таванът на стаята се провали и ви затисне.

Смъртта на тоя тип бе възприета като нещо съвсем загадъчно, макар че според мене тя беше напълно естествена, не просто в смисъл че в края на краищата всички ще умрем, а понеже човек, който живее така, както живееше този тип, едва ли би могъл да разчита, че животът му ще продължи дълго. Защото сладките работи никога не траят дълго.

Лошото беше, че аз бях свързан с тоя черен генерал и дори в една или друга степен отговарях за него и следователно не можех да отмина съобщението за смъртта му в следобедния вестник по същия начин, по който отминавам информациите за годежа на госпожица Хикс с господин Игрек. Бях сигурен, че от мене ще искат подробни и изчерпателни обяснения, каквито естествено съвсем не бях в състояние да дам, тъй като в тая нещастна заран и в тоя нещастен час се намирах на около пет километра от злополуката и по-точно в собствената си квартира, и още по-точно в леглото.

Ако трябва да се огранича с това, което лично аз знам по случая, то би могло да се изрази с няколко реда. Генералът пристигна в дома ми тъкмо според уговорката: в два часа през нощта. Първото, от което се заинтересува, беше дали обещаната сума е вече на разположение. Отговорих утвърдително и се приготвих да мина към задачата. Запитах го, разбира се, най-първо за това-онова във връзка с обстановката в страната, а понеже генералът не бе от тия, които могат да изразят много нещо с малко думи, а беше бъбрив като бръснар, информацията ни отне повече от час. След това пристъпих към припомняне на задачата, нещо, което би могло да се свърши за няколко минути, тъй като бях му повтарял и цялата задача, и всяка подробност от нея десетки пъти. Но както вече казах, генералът беше атлет, сиреч силата му бе съсредоточена не толкова в главата, колкото в крайниците, така че се наложи наново да преговорим точка по точка целия урок, което отне също малко повече от час.

Останалото време до пет часа заранта премина в една съвсем идиотска работа: тоя тип се зае педантично да брои цялата донесена сума. Сто и петдесет хиляди долара в златни монети с лика на нейно величество английската кралица от едната страна и с конната фигура на свети Георги от другата — всичко туй грижливо подредено в стандартни фишеци и опаковано в здрав пакет. Това също беше нещо съвсем идиотско — да иска цялото си възнаграждение в злато, — но той още отначало беше казал, че иска именно злато и само злато и че плюе на нашите долари, като вероятно добавяше на ум, че плюе и на нас самите. И ето че тоя тип преряза с ножа си кабелчето, с което бе солидно овързан пакетът, разкъса тройния амбалаж, отвори първия фишек, преброи монетите в него и пристъпи към втория.

— Чуйте, драги — не можах да се стърпя. — Както виждате, всички фишеци са еднакви по форма и големина и следователно съдържат еднакъв брой монети от един и същ тип. Прочее, мисля, че ще ми откраднете по-малко време от съня, ако благоволите да броите не отделните монети, а целите фишеци.

— И така може… — съгласи се генералът. — Но все пак аз трябва да знам какво точно се намира във фишеците.

Въздъхнах мъченически, ала това не предизвика никакво съчувствие у черния.

— За един път ще рискувате да спите по-малко — забеляза той. — В края на краищата няма всяка нощ да получавам жълтици. Уверен съм дори, че това е първият и последен подобен случай в живота ми…

Той беше прав като Сократ, що се отнася до предчувствието, че няма да има друг подобен случай в живота си, тъй като подир половин час щеше да се превърне в грамада димящо месо. Но когато казваше, че това е пръв случай, лъжеше най-безсрамно, защото аз самият неведнъж вече му бях връчвал известни суми, макар и не във формата на жълтици и не в такъв размер.

Прочее генералът, спокойно разположен пред бюрото ми, започна да разкъсва фишеците един по един и да изсипва монетите в купчинка, която с течение на минутите ставаше все по-голяма и по-голяма, додето и последният фишек не се преля в нея. След това тоя маниак на жълтия метал отвори чантата си, представляваща всъщност малко алуминиево куфарче, извади от нея предвидливо приготвени найлонови пликчета и започна да опакова монетите.

— Дайте да ги насипем всички в чантата — предложих. — Това не са яйца да се строшат.

— Златото е деликатно като женската плът — възрази черният. — Не бива монетите да се ожулват една от друга.

Така че трябваше да изтърпя и тая процедура. Най-сетне, точно в пет и пет заранта, тоя тип си прибра куфарчето, сбогува се и ме освободи от присъствието си. Видях бегло през прозореца как се качва в смарагдово-зеления си форд и потегля.

И с това се изчерпват всичките ми преки сведения по случая. Останалото го научих от вестниците.

Това, останалото, също не е бог знае колко много и също може да се смести в няколко реда. Като се изключат всички тия най-невероятни догадки и митове, съчинени от местната сензационна преса, налице е в действителност само един-единствен безспорен факт: същата заран смарагдовозеленият форд бе открит обгорял и превърнат в развалини в дъното на каменистата урва, над която минава шосето, извеждащо към залива. Премазан и също обгорял бе открит и трупът на генерала там, където би трябвало да се намира — на волана. По силата на една загадка обаче златото не бе открито там, където би трябвало да се намира, и, направо казано, изобщо не бе открито. За щастие, никой освен мене не знаеше, че генералът е носел със себе си това, което действително носеше. И добре, че никой не знаеше, защото една чанта злато разпалва много повече въображението на хората, отколкото и най-кървавият инцидент.

И това е всичко. Поне от моя гледна точка. Защото някои акробатически умове побързаха тутакси да свържат смъртта на генерала с една друга злополука, произлязла по силата на някакво съвпадение същата заран и може би в почти същия час немного далеч от фаталната урва, а именно в самия залив. Една моторница по неизвестни причини експлодирва на шестотин метра от брега, като заедно с нея хвъркват във въздуха и двамата й пасажери. Впоследствие пасажерите, или по-точно остатъците от тях, бяха извлечени на брега, не това с нищо не помогна за разкриване на загадката.

Такива са фактите. Прочее, всеки непредубеден човек би могъл да проумее, че аз, който през цялото това време съм се намирал в леглото си, потънал в оня здрав ободряващ сън, с който обикновено спят само праведниците и хората от нашия занаят, не бих могъл да имам нищо общо с горните произшествия. Дори едно дете ще разбере това.

Само че моите шефове не са деца.

— Седнете! — промърморва Хубърт.

Ръката се протяга леко напред, но не за ръкостискане, а за да ми посочи стола, на който трябва да седна — една канцеларска табуретка до бюрото.

На гостите, към които е разположен, Хубърт винаги предлага креслата от кожената гарнитура в другия край на кабинета. А тия, които не са му приятни, ги инсталирва на тази табуретка. Тя е може би удобна за секретарката, когато бъде повикана да стенографира за две минути някое писмо или заповед. Но истинска мъка е да седиш с часове на това крехко и нестабилно столче, без да имаш възможност дори да се облегнеш, за да си почине гръбнакът ти. То се знае, Хубърт отлично разбира това и го използува, за да постави още в началото противника си в неизгодно положение.

Табуретката е само един от многото симптоми, че в момента съм третиран като противник или поне като чужд човек. Няма ставане от креслото, нито ръкостискане. Няма ги обичайните: „Как мина пътуването?“, „Как е Елен?“, „Ще вземете ли една цигара?“ И като си помисля само, че с тоя човек сме съвипускници от школата и сме били почти приятели…

Пълната и мека ръка на шефа посяга към миниатюрното магнитофонче, поставено на бюрото и не по-голямо от пакетче цигари. Палецът натиска малкия бутон и в стаята се разнася някаква приятна, гальовна мелодия, напомняща детска песничка.

— Вие разбирате, че ще се наложи да представите подробен писмен доклад — произнася сухо Хубърт. — Междувременно бих искал да чуя и устните ви обяснения.

Кимам покорно и разказвам ясно и пестеливо туй, което би могло да се разкаже във връзка с инцидента.

— Този човек беше най-силната ни карта в играта — признавам в заключение. — И смъртта му наистина е голям удар за нас.

— Нашият институт едва ли ще се разклати от подобен удар — забелязва шефът след късо мълчание. — Но боя се, че вашата кариера може да рухне.

При тия думи отново изпитвам усещането, че огромното туловище на черния се стоварва отгоре ми и ме затиска.

— Практиката на изкупителните жертви ми е известна — кимам с примирение. — И щом трябва аз да бъда тая изкупителна жертва…

— А! Вие на всичко отгоре се смятате и за жертва! — повишава тон Хубърт. — Трябва да ви кажа в такъв случай, че според мнението на някои хора, вие сте в случая не жертвата, а палачът!

Вдигам очи и го поглеждам като втрещен.

— Какво ме гледате? Не ви ли е минавало през ума, че вашата история може да се прецени и от по-друга гледна точка? — запитва с раздразнение шефът.

— Всяко нещо може да се прецени и от по-друга гледна точка — съгласявам се. — Но аз от доста време вече работя в института и мисля, че имам право на известно минимално доверие…

— Доверие в една посока и недоверие в друга, ако трябва да бъдем точни — поправя ме шефът. — Вероятно си спомняте, че още в Чили объркахте някои неща, макар да помогнахте в други. Изобщо съветвам ви да не се осланяте прекалено на репутацията си. Тя не е дотам безупречна, Томас.

Изпитвам непреодолимото желание да скоча, да се защитя, да припомня на тоя затлъстял от седене в кабинета бюрократ едни или други малки свои заслуги, постигнати понякога с риск за кожата. Само че това е най-лошото, което човек би могъл да направи в подобна минута. Навеждам очи и се отпускам в поза на покорно примирение, доколкото тая проклета табуретка дава възможност за подобна поза.

— Не ви ли е ясно, че първият въпрос, който обективният съдник ще си зададе, е следният: каква полза би могъл да има Томас от смъртта на своя агент?

— Това е въпросът за мотивите — забелязвам наивно. — А въпрос за мотивите може да се поставя само ако има подозрение в престъпление.

— Представете си, че подобно подозрение е налице.

— Но единствената „полза“, както вие се изразявате, би могла да бъде тая сума от сто и петдесет хиляди долара. А тая сума аз му я връчих, и то в злато…

— Обаче златото не се намери…

— Ами, разбира се, че няма да се намери. Ако моят генерал, както се оформя хипотезата, е станал жертва не на пътна злополука, а на нападение, много естествено, че нападателите, преди да го пратят в пропастта, са прибрали куфарчето. Само че в тоя момент аз бях на пет километра от мястото на злополуката, разбирате ли, бях в леглото си, и най-малко трима души, включително и портиерът, биха могли да потвърдят, че не съм напускал дома си…

— Вижте, Томас — вдига ръка шефът. — Всичко това, разбира се, би следвало да намери място в писмения ви доклад, но трябва още отсега да ви кажа, че то не е дотам силно като аргументация, за да ликвидира подозренията. Вие сте разполагали с достатъчно свои хора в тая страна, за да организирате едно убийство и без да цапате собствените си ръце с кръв. А що се отнася до златото, кой може да потвърди, че наистина сте го предали на генерала?

— Но това беше именно злато, а не банкноти, разбирате ли? Пет хиляди монети, четиридесет килограма общо тегло… Това е нещо, което не може да се скрие в куфара между носните кърпи, и аз само преди по-малко от час минах през митническия контрол, една любезност, която, разбира се, дължа на вас, защото никога по-рано не са ми правили проверка на непраните ризи… — Млъквам, за да си поема дъх, и продължавам: — Не мислете, че се обиждам. Благодарен съм дори, защото сега вече недвусмислено е установено, че не съм носил злато в ръчната си чанта, а никой здравомислещ човек няма да допусне, че съм оставил жълтиците в оная проклета страна, където човек не може да бъде сигурен за живота си, а камо ли за златото…

— Това е вече малко по-убедително — признава сякаш на себе си Хубърт. — Само че цялата тази история със златото за момента е ваша лична версия. С какво всъщност можете да докажете, че наистина сте купили тия пет хиляди монети, за да угодите на каприза на оня нещастник?

— С най-обичайното доказателство: разписка от продавача.

— А, вие имате разписка? — В израза на шефа се проявяват леки признаци на разведряване.

Подавам документа. Хубърт го поглежда бегло и сивите малки очи отново стават подозрителни:

— Туй не е дори търговска бланка. Някакъв нечетлив подпис и някакъв нечетлив печат. Смятате ли, че това парче хартия може да изиграе ролята на веществено доказателство?

— Трябва да ви призная, че когато купувах златото, дори не ми е минавало през ум да трупам веществени доказателства. Наложи се чисто и просто да вляза в преговори с един от тия типове на тъмните сделки, дето правят курс до Танжер и обратно, и главната ми грижа за момента бе да издействувам цена, която да не е двойно по-висока от реалната.

— Ще добавите вероятно и това, че въпросният тъмен тип няма постоянно местожителство и следователно невъзможно е да бъде издирен и разпитан.

— Съвсем не. Той си има обичайните свърталища и мисля, че е възможно да се влезе в контакт с него.

— „Мислите“, но не сте сигурен… — промърморва недоволно Хубърт.

Вдигам безпомощно рамене и отправям поглед нагоре, за да намекна, че на тоя свят само всевишният може да бъде сигурен в каквото и да било.

— Вие знаете, че елементарната съобразителност изисква връчването на една подобна сума да се документира поне чрез звукозапис — подхвърля шефът, без да обръща внимание на молитвената ми поза.

Фразата е именно едва подхвърлена, сякаш става дума за подробност без особено значение. И аз отвръщам също тъй съвсем небрежно, като че не сервирам главния си коз, а споменавам за това, че имам хрема:

— Звукозапис съм направил, разбира се.

— Мисля, че с тия думи трябваше да започнете — изръмжава Хубърт, но беглият ми поглед установява, че острият израз отново клони към омекване. — Ролката у вас ли е?

— Оставена е на съхранение при нашия човек на място.

— Звукозаписът естествено си остава звукозапис… — забелязва шефът, за да не се възгордявам прекалено. — Но едно косвено свидетелство е все пак повече от нищо… Особено ако съдържа някои съществени подробности.

Разговорът беше достатъчно красноречив. Без да споменавам за това, че дори и звънът на златото е документиран…

— Добре, да оставим засега златото…

Той става и прави няколко стъпки към прозореца, за да разкърши вкочанелия си гръбнак. Аз имам не по-малко нужда от подобна гимнастика и все пак продължавам да седя покорно на тая проклета табуретка, която в момента ми е по-омразна от електрически стол. И не само седя покорно, но дори изпитвам нещо като облекчение. Понеже, както съм и предполагал, подозренията се движат главно по посока на златото.

Всъщност, макар тоя черен генерал да се стовари отгоре ми с огромното си туловище, но неговата смърт ми причини и известно облекчение. Защото поради тая чисто човешка слабост да преувеличаваме сполуките си, аз твърде много бях надценил ролята на генерала в служебните си доклади и бях представил неговото евентуално съучастие като пълна гаранция за успеха на готвения преврат. А при сложните и забъркани отношения и при целия хаос в армията на тая дива африканска република успехът на преврата — с или без генерала — бе повече от съмнителен. Само че моята основна задача бе именно да осигуря преврата и аз не бих могъл да пращам доклади в смисъл, че съм негоден да го осигуря. А сега генералът бе мъртъв и излизаше, че превратът е осуетен или отложен не по моя вина, а поради една ненадейна и абсурдна гибел. Стига, разбира се, да се приеме версията, че аз нямам никакво отношение към тая гибел.

Хубърт поглежда през прозореца, сякаш преценява какви изменения са настъпили в задименото градско небе по време на дългия ни разговор. После дава гръб на облачния мартенски пейзаж и запитва:

— А сега как се представя ситуацията?

Опитвам се да обясня и дори да докажа с няколко мършави аргумента, че положението не е чак толкова лошо и че с все още наличните тук-там наши агенти всичко би могло да се възстанови или по-точно отново да се дезорганизира до обстановка за преврат. Очертавам даже известни възможности за въздействие върху началника на генералния щаб, около чиято личност съм направил необходимите проучвания.

— Ако мисията ми в тая страна продължи…

— За това и дума не може да става — прекъсва ме шефът. — Имам чувството, Томас, че вие дори не си давате сметка за положението, в което сте изпаднали…

— Но щом съм изпаднал в такова положение, защо, за бога, продължавате тоя мъчителен разговор? — въздъхвам със страдалчески тон. — Вие ми искате обяснения, на които предварително сте решили да не вярвате… Вие ме предизвиквате да излагам мнения, които явно са без значение за вас… Вие ме карате да разсъждавам по задачи, които съвсем нямате намерение да ми възлагате…

Замълчавам за миг и добавям с горчивина:

— Може би е нетактично да го припомням тъкмо сега, но като си помисля само, че в школата бяхме почти приятели с вас…

Той най-после избухва. Избухването, което съм чакал, за да мога да се ориентирам, за да мога да разбера какво точно се крие зад тая навъсена фасада на набразденото чело и какви са всъщност шансовете ми за спасение.

— Вие не само не разбирате положението си, драги! Вие не можете да разберете дори простия факт, че ако не бях аз и ако не беше това наше „почти приятелство“ от школата, вие даже нямаше да припарите до тоя кабинет, а щяха да ви изпроводят още от входа до онази стая, дето се връчват заповедите за уволнение и призовките за служебно следствие. Вие бяхте свършен, разбирате ли, бяхте чисто и просто задраскан — той очертава нервно с десницата си един голям хикс във въздуха — и аз трябваше да изхабя сума слюнка, за да разправям на Главния що за човек сте, да изреждам реалните ви и мними качества и да обяснявам, че ако почнем прекалено да се взираме в недостатъците на нашите хора, това значи за два месеца да останем без кадри…

Гневните реплики продължават да летят върху мене, но аз, покорно навел глава, ги усещам по тила си като кротък и гальовен дъждец. Значи, той все пак се е застъпил за мене. Значи, и този път премеждието ме е отминало.

— Вие нямате представа как се възприе тук това убийство… Вие или сте прекалено тъп, или се правите на тъп, да ви вземе дяволът вас и вашите мъченически пози…

Той продължава да вилнее и аз нямам никакво намерение да го прекъсвам и само изчаквам момента на неизбежното уталожване. Защото това е още една хубава страна на избухванията: те водят до неизбежно успокоение, стига нормалният им ход да не бъде смутен с някоя нещастна реплика.

Най-после Хубърт млъква и за да избегне неудобството да ме гледа, отново прави няколко крачки към прозореца. А когато пак се обръща насам, аз съвсем съм се привел върху проклетата табуретка и съм заровил лице в шепите си, в позата на пълна съкрушеност и унизеност.

— Ще вземете ли една цигара? — запитва малко неловко шефът.

Протягам машинално ръка към предложения пакет, но макар ужасно да ми се пуши, възприемам унесения израз на човек, който в момента не съобразява дали взема цигара или ампула с цианкалий.

В тоя миг на вратата застава секретарката, призована чрез някакъв таен сигнал.

— Донесете ни нещо за пиене — нарежда Хубърт.

Той взема от бюрото магнитофончето, което през цялото време неуморно е повтаряло детската си песничка, превъртайки автоматично лентата от едната бобина в другата и обратно. Пълният бял палец слага най-сетне спирачка на тая мелодия, която вече се е превърнала в част от втората ми природа. После шефът подхвърля:

— Елате да седнем там!

Подир минута потъвам с облекчение в меките обятия на коженото кресло, а още минута по-късно държа в ръка запотената от студ чаша уиски с лед.

— Не съм искал да ви алармирам, обаче не смятам, че е време и да ви успокоявам — обяснява шефът, след като разхлажда мотора си с две едри глътки. — Работата няма скоро да приключи, но това е донякъде и във ваша полза. Докладът ви, съобразно текущата практика, ще бъде подложен на обстойно проучване. И пак съобразно текущата практика това проучване ще се проточи дълги месеци, ще се прехвърля от човек на човек и вероятно някой ден ще бъде погребано в папките на класираните дела, освен ако…

Той не довършва фразата си, защото мисълта му и без туй е достатъчно ясна и защото отново изпитва нужда да разхлади вътрешностите си. Сетне поема гъста струя дим и като я изхвърля постепенно от устата си, продължава:

— С две думи, всичко оттук нататък зависи от вас. Разрешено ми бе да ви дам известен шанс за реабилитация, в случай че срещу нас не съществуват директни и неопровержими улики. Но не си въобразявайте, че реабилитацията ще я постигнете на същото място, от където се връщате. Както подозирате, вие не сте единственият ни източник за информация и на нас ни е добре известно, че сте създали сред управляващите кръгове в оная страна твърде голямо раздразнение с действията си. Това положение не ни безпокоеше особено, докато съществуваше перспективата за скорошен преврат. Но сега, когато нещата се измениха, връщането ви обратно е изключено.

Тая декларация не ми е никак приятна, обаче аз успявам да преглътна разочарованието си. Не че съм се привързал особено към калните улици и отвратителния климат на оная прокълната от бога страна, но за мене лично именно сегашната ситуация там е особено привлекателна. Някои наши предприятия на място ще се почувствуват наново пряко заплашени от национализация. А когато тия господа са заплашени, те изведнъж стават необичайно щедри спрямо хората, готови да ги отърват от заплахата.

— За момента единствената ми възможност е да ви изпратя в България — обяснява Хубърт.

— Това беше някъде на Балканите?…

Той кима:

— Вашият предшественик там току-що бе отзован при доста скандални обстоятелства.

Шефът въздъхва и добавя уморено:

— Изтегляме някой, провалил се на едно място, за да го заменим с друг, провалил се на друго място… Така върви нашата работа…

Отново навеждам съкрушено глава:

— Наистина съжалявам, че тоя инцидент ви причини такива неприятности… повярвайте ми, наистина съжалявам…

Той ме поглежда и ненадейно избухва в смях:

— Ха-ха, ако можехте само да видите отстрани… Вие сте самата съкрушена невинност… Бихте ме разплакали просто, ако не ви познавах като петте си пръста… „Кандид“, нали така ви наричаха в школата, по оная книга на Волтер, дето всички са я чували, но никой не я е чел… Кандид, ха-ха… Тая стара лисица Кандид…

Хубърт наистина ме познава, макар и не чак като петте си пръста, и аз отлично разбирам, че не всички мои трикове минават пред него. Но те все пак минават, общо взето, двайсет на сто, а двайсет на сто съвсем не е малък процент, когато става дума да подведеш човек, който смята, че те познава като петте си пръста.

— Трябва да ви предупредя — подхваща шефът, възприел отново сериозния си вид, — че условията в България са твърде различни от условията, при които сте свикнали да работите. Местните органи са изключително бдителни… Агентурата ни е съвсем разнебитена, а което не е разнебитено, е с твърде посредствени възможности… Има един или двама по-перспективни, но те трябва да бъдат пазени от рискове и държани в резерва за по-сериозни задачи… Хората ни в посолството са малко и не особено активни в служебната си дейност, ако не се броят доносите, които пишат един срещу друг… Тая писмена работа, разбира се, свидетелствува за похвално трудолюбие, но ние очакваме от тях по-друга дейност… Впрочем пълната информация ще я получите в отдела… — Той глътва остатъка от уискито си и ме поглежда: — Е, какво ще кажете?

— Какво мога да кажа? — свивам ръце примирено. — Вие сам споменахте, че ми се дава „известен шанс“, и може би само от тактичност не употребихте израза „последен шанс“…

— Правилно сте ме разбрали — кима шефът.

— В такъв случай какво мога да кажа, освен да ви благодаря… Виждам, че вие сте тук единственият човек, който все още има някакво, макар и накърнено доверие в мене…

— Престанете с тия пози на оскърбена невинност, драги — прекъсва ме добродушно Хубърт. — Ако става дума за политическо доверие, никой, включително и Главния, не се е усъмнявал във вас. А колкото до другата страна…

Той замълчала и само прави с палеца и показалеца оня красноречив жест, наподобяващ броенето на пари.

— Не искам да кажа, че нашите хора са чак толкова скрупольозни, но никой няма да търпи служебни задачи да се жертвуват за лични интереси… И после вие знаете, че срещу нас има настроения сред известни органи… Ние сме държава в държавата, обаче все пак не можем да си позволяваме всичко, а напоследък тия случаи с корупция, прерастващи в обществен скандал, твърде зачестиха…

Той е готов отново да се загрее, но, изглежда, умората вече почва да взема връх, защото млъква за малко, а сетне произнася с друг тон:

— Прочее, заминавайте… Развийте, мрежата, укрепете я, покажете на какво сте способен и това ще бъде вашето възкресение… Вие не винаги действувате по закон божи, обаче сте резултатен като работник, Томас. Тъй че бъдете оттук нататък още по-внимателен и още по-резултатен.

Хубърт поема миниатюрното магнитофонче, оставено на масичката, и се изправя, за да даде знак, че аудиенцията е приключена.

— Как е Елен? — сеща се най-сетне да запита той и машинално пуска в ход магнитофончето.

— Благодаря, добре — отвръщам с благодарност под звуците на гальовната мелодия.

— На нея — много поздрави. А на вас — това! — И той ми подава малкото апаратче. — Чудесен заглушител… и чудесна песничка… Чиста и невинна като вас самия. Кандид, ха-ха…