Един наивник на средна възраст

ОСМА ГЛАВА

Ориент-експресът с глухо и равно потракване, което говори за съвсем умерена скорост, се движи сред неясните сенки на пролетната нощ. И понеже не обичам неясните неща, спускам пердето на прозореца, обтягам се, както съм облечен, на леглото, и се оставям покорно да бъда люшкан в ритъма на колелата.

Вратичката между двете купета е разтворена и в нейната правоъгълна рамка се откроява като в картина пищното телосложение на моята секретарка, отпусната в обичайната си не твърде целомъдрена поза на кревата в съседното помещение и потънала в четене на някакъв криминален роман.

— Вие четете криминални романи? — запитвам само за да преодолея сънливостта си.

— Четях на времето. Сега вече ме мързи.

Тя е оставила книгата и ме гледа с тъмните си очи.

— Спомням си, че имаше един роман „Убийство в Ориент-експреса“…

— И какво от това? — питам.

— Нищо. Просто в момента ми се поиска да ви видя на мястото на убития.

— И това ще стане — отвръщам сговорчиво. — Макар и може би не точно в момента. Вие, която сте любителка на цитатите от латинската читанка, навярно не сте забравили, че всички хора са смъртни.

— Но не всички плачат като вас за насилствена смърт.

— Смъртта е почти винаги насилствена и рядко доброволна — забелязвам философски. — Дори когато умираме в леглото си.

— Понякога ми се струва, че съвсем доброволно бих склопила очи. Просто така, от умора и от отегчение.

— Бас държа, че такива мисли ви идват главно след препиване… А на мене ми се живее. Истински ми се живее. И то — добре!

— Вие се смятате способен да живеете добре? — вдига вежди Мери.

— Добре според моето разбиране, скъпа, не според вашето.

— А какви са съставните части на вашия идеал за щастлив живот?

— О, съвсем обикновени… Изобщо нищо, което би направило впечатление на издигнатата ви натура.

— И все пак?…

— Ами например да вляза в кабинета на посланика, както това стана днес, и когато той почне високомерно да ме поучава, да имам удоволствието да му кажа: „Вижте, старче: продължете тирадата си в коридора, понеже току-що съм назначен на вашето място и кабинетът в момента ми е нужен!“

— Дребнави, смешни амбицийки… — свива устни секретарката. — Мечтаете да станете посланик.

— Глупости. Мечтая да имам възможност да натрия носа на един посланик.

— И това е дребно. Вие ми напомняте за малкия ми брат, чиято главна мечта беше да научи добре да се боксира…

В тоя миг отвън се чува леко почукване. Захлопвам бързо вратичката към съседното помещение и открехвам тая към коридора.

В кабината, както съм и очаквал, влиза шафнерът. Мъж към петдесетте, с набраздено от дълбоки бръчки лице и с някак погаснали очи, които избягват погледа ми и изобщо не ми харесват.

— Някой видя ли ви? — питам.

Онзи поклаща глава:

— Коридорът е пуст.

— Седнете — казвам и се изтеглям към прозореца, за да му направя място.

Но шафнерът продължава да стои прав, като леко се полюшва от движението на влака.

— Както ви споменах одеве, идвам с новини от страна на Стария — обяснявам. — Той е доста разтревожен за вас…

— Аз съм още повече разтревожен за себе си — отвръща глухо шафнерът.

— И откъде тия тревоги?

— Ами оттам, че задържането ми е само въпрос на дни… може би дори — на часове.

— Кое ви кара да мислите така? — питам с участие.

— Всичко. Вече на два пъти проверяват багажа ми на Свиленград. По-рано никога не са го правили.

— По-рано ги нямаше всички тия истории с контрабанда на наркотици. А сега зачестиха. Търсили са навярно хашиш или нещо от тоя род.

— Не са търсили това — отвръща с упорство мъжът.

— Ако търсеха друго, приятелю, те нямаше да ровят багажа ви, а щяха да опипват всяка гънка на бельото ви, включително и бельото, дето го носите на гърба, и то — шев по шев! Би трябвало достатъчно да ги разбирате тия работи…

— Ами това, че подире ми, през ден, през два, се мъкне човек, че подслушват разговора ми, когато седна с приятел в заведение, че ме следят понякога дори тук, във вагона?

— Вие сте просто преуморен и изнервен — констатирам състрадателно.

— Искате да кажете, че фантазирам.

— Не, обаче тълкувате превратно нещата. Депресията винаги върви подръка с безпричинния страх, а безпричинният страх търси причина, за да оправдае присъствието си.

— Извинете, но аз не съм дете.

— Но разберете, приятелю, че ако те наистина ви подозират сериозно, първата им грижа щеше да бъде да не ви алармират прибързано. Митническите проверки, откритото проследяване, всичко това може само да осуети плановете им — ако те имат сериозни планове по отношение на вас, защото ще се подплашите и още при първия рейс ще изчезнете в Истанбул.

— На вас ви е лесно да разсъждавате, понеже нищо не ви заплашва — продължава да упорствува шафнерът. — А моето задържане е може би въпрос само на часове…

Той снема тъмнокафявата си служебна фуражка и обърсва с ръка потта от плешивеещото вече теме. Сетне отново заговорва, в началото уморено и глухо, а после с все по-нарастващо раздразнение:

— Пет години я върша вече тая опасна работа… „Предай еди-какво си… Донеси еди-що си“… Насам-натам, насам-натам… И пет години Стария и всички като вас ме лъжат, че ще ме прехвърлят оттатък. Един-два рейса още и ще ме прехвърлят оттатък… А рейсовете си минават и въжето все повече се затяга около гръкляна ми и вече идва часът, в който ще ме пипнат, а вие си пеете вечната песен и все така отлагате, и все така ме лъжете… Само че аз наистина нямам вече сили да скачам по жаравата… Не ми останаха сили, казвам ви!

— И ще идете да направите пълни признания, за да ви смекчат присъдата… — довършвам вместо него.

— Не съм казал такова нещо… — трепва шафнерът, но от израза му личи, че ако не го е казал, положително го е мислил. — Искам да ме освободите от това бреме, нищо повече! Да си удържите обещанието, нищо повече! В края на краищата имате дипломатическа поща, работете с нея!

— Когато ни трябва дипломатическата поща, работим с нея. Когато ни трябвате вие, работим с вас. Дипломатическата поща минава твърде рядко, за ваше сведение, и изобщо това са наши въпроси, а не ваши.

— А въпросът за живота ми? И той ли не е мой въпрос?

— Да… Вие сте в пълна депресия — въздъхвам като лекар, стигнал най-сетне до нерадостната диагноза. — И нищо, разбира се, не ви грози вън от депресията. Но понеже тя сама по себе си е вече опасност и понеже ние наистина държим на думата си, това ще бъде действително последният ви рейс. Доволен ли сте?

Шафнерът мълчи и вероятно съобразява доколко може да се осланя на думите ми.

— Къде са авоарите ви?

— Авоари!… — изръмжава презрително мъжът. — Дребосъците, дето сте ми ги давали, са оставени на влог в Истанбул.

— Сега за сбогом ще получите и нещо по-едро — заявявам великодушно.

— А жена ми и децата?

— Всяко нещо — по реда си. Най-първо да уредим вашия въпрос, а после ще помислим и за семейството. Има туристически сезон, събори край границата и една дузина други начини да ги измъкнем. Но вие сам разбирате, че това не може да стане веднага.

— Без тях всичко друго е безпредметно — произнася апатично и сякаш на себе си шафнерът.

— И тъй, още с пристигането в Истанбул изтеглете парите си, приберете се във вагона и чакайте човека, който ще дойде от името на Стария да ви прехвърли на Запад.

— А семейството ми?

— Нали вече ви казах: всяко нещо — по реда си. Оставете тоя въпрос на нас.

— Не бих могъл да живея сам — произнася тихо човекът и за пръв път ме поглежда в очите. — Не бих могъл, повярвайте.

— Разбрано: вярвам ви. Но и вие ни вярвайте. Ще чакате тук, във вагона, да дойде човек от името на Стария, ясно ли е? И естествено, не се надявайте да ви осигурим там, на Запад, нещо повече от място на шафнер.

— Друго и не желая. Готов съм и метач да бъда, само да не ми лазят тия мравки по гърба. И да знам, че семейството ми е при мене…

— Чудесно! — усмихвам се ободрително. — Както виждате, ние държим на думата си. А сега можете да си тръгвате. И — внимателно!

— Мерси — избъбря глухо човекът, налага фуражката си и предпазливо се измъква в коридора.

Шафнерът едва е излязъл и в рамката на междинната врата застава Мери. Тя се е почти разсъблякла, но не е приключила напълно с тая задача, вероятно увлечена от друга, по-интересна.

— Вие, разбира се, подслушвахте — забелязвам.

— Не открих в разговора ви нищо, заслужаващо подслушване.

Не благоволявам да отговоря, а се изправям, събличам сакото си и го окачвам на закачалката, защото в купето вече е станало доста топло. Запалвам цигара и се готвя да седна отново на мястото си, когато секретарката ми напомня:

— Вие ме забравихте…

— Прощавайте — промърморвам, подавам й цигара и щраквам запалката.

Жената изхвърля по обичая си струйки дим от вирнатото си носле и ме поглежда.

— Не знам дали някога ще имате щастието да се подиграете с някой посланик, но признавам, че наистина виртуозно се гаврите с дребните хорица.

— Върша си работата — отвръщам сухо и се облягам в ъгъла до прозореца.

— Обаче я вършите с удоволствие. Като истински виртуоз.

— Струва ми се, че всеки трябва да действува така в своята област. Включително и вие.

— А додето траеше целият този разговор, не си ли помислихте, че човекът може наистина да е в опасност?

— И аз понякога се намирам в опасност, но не разигравам нервни кризи — произнасям все тъй сухо.

— Вие имате дипломатически имунитет.

— Да, пред противника. Но не пред своите.

— Изглежда, тая находка с фалшивото злато доста ви трови — сеща се Мери.

— Не познахте.

— Тогава какво ви трови? Късното угризение за убийството?

— Вече ви обясних, мисля, че никого не съм убивал. Макар че, право казано, не ви дължа подобни обяснения.

— Знам отлично, че не сте го убили със собствените си ръце. Убили сте го по другия, подлия начин.

— Вие май сте пили нещо оттатък? — подхвърлям безучастно.

— Възможно е. Обаче не съм оставила труп подире си.

Тя говори наистина по-афектирано от обикновено и в държанието й не е трудно да се долови леката възбуда от алкохола.

— Престанете с тия подмятания — произнасям, като се стремя да подтисна отегчението си.

Обтягвам се още по-удобно на кушетката, без да си дам труд да поканя дамата, и забелязвам:

— Тия ваши постоянни въпроси за това убийство… Можете ли да ми кажете какво целите с тях? И какво всъщност ви интересува в случая: генералът или аз?

— Генералът, разбира се. Вие съвсем не сте ми интересен.

— Е, добре и какво, в такъв случай, ако аз действително съм го убил? И то дори не косвено, а по най-вулгарния начин — с нож в корема? Какво губите вие и какво губи човечеството от тоя акт? И какво значение има дали вашият генерал е умрял вчера, или умира днес, или ще изчезне утре в някой политически преврат? Защо преди да слагате траур за тоя човек, не ме запитахте човек ли е той изобщо или животно? Защото, скъпа моя, това бе наистина едно животно, алчно и ненаситно, колкото дори не можете да си представите. Той искаше днеска сто и петдесет хиляди, а утре щеше да удвои цената, без, разбира се, нито днес, нито утре да предложи нещо реално срещу тия суми. Той бе готов да продава родината си на метър и на килограм, на дребно и на едро, стига да се намерят купувачи… Той беше…

— И вие решихте да накажете този продажник с риск да обогатите себе си… — прекъсва ме секретарката.

— Можете да правите изводите си наум — съветвам я.

И тутакси подхвърлям:

— Но защо ми задавате тоя въпрос? Нали всъщност се интересувате от генерала, а не от мене?

— Много добре знаете, че се интересувам именно от вас… За което мога само да съжалявам… Защото, колкото повече ви опознавам, толкова повече усещам, че почвате леко да ме отвращавате… Надявам се, че тая подробност е без значение за вас.

— Абсолютно без значение — потвърждавам, като се намествам удобно в ъгъла си. — Абсолютно без значение… Дори да ви отвращавах по-силно. Бих казал даже, че това отчасти ме ласкае.

— Даже ви ласкае!…

— Естествено. И то като израз на специално внимание. Защото не съм забелязал да изпитвате отвращение например към нашия търговски съветник, чието състояние, както е известно, е натрупано от незаконни проценти върху държавни сделки…

Тя се накланя към масичката, за да вземе цигара от пакетчето, и едрата й гръд по обичая си едва не изскача от комбинезона. Сетне запалва новата цигара от догарящия фас и промърморва:

— Той е гешефтар, а вие…

— И нашият посланик — прекъсвам я, — който харчи за лични нужди безотчетните суми, а лъже, че ги изразходва в обеди и коктейли, също не ви отвращава. Вие дори навярно се гордеете, че работите под шефството на такъв изтънчен дипломат… Не ви отвращават и останалите крадци, с които служите, а в хубавеца Адамс дори сте влюбена, макар и безнадеждно.

— Адамс не е крадец! — възразява остро секретарката.

— Вярно. Обаче запитали ли сте се защо?

— Нямам навик да си поставям глупави въпроси.

— Глупаво е именно това, че не си поставяте въпроси. Адамс не краде, само защото няма нужда от това. А няма нужда от това, само защото баща му достатъчно дълго е крал, за да освободи сина си от подобна грижа.

— Адамс е син на известно и почтено семейство. И тъкмо това вие не можете да му простите, с вашия тъмен анонимен произход.

— Известните семейства също са били анонимни, преди да се прославят с успеха в кражбите си. Адамс-бащата процъфтява в търговията, като граби купувача чрез посредствена стока и като ощетява държавата чрез прикриване на печалбите и спестяване на законните данъци.

— Това вие не може да знаете — възразява вече не тъй уверено Мери.

— Знам го. Както знам и още много неща, които вие също подозирате, но предпочитате да затваряте очи, за да не останете без идеали.

— Аз нямам идеали.

— А младият Адамс? Този красив, изящен, културен и не знам още какъв си представител на нашата висша класа, който за жалост вече е ангажиран от друга дама и който гледа на вас като на един скучен канцеларски мебел?

— Вие му завиждате… и с пълно право — отвръща тя с неприятна усмивка. — Завиждате му на богатството, на хубавата външност, на красивата жена… защото вие никога няма да ги притежавате тия неща…

— Тъй ли? — вдигам подигравателно вежди. — А какво ще кажете, ако например ви съобщя, че съвсем неотдавна съм имал честта да я обладавам тази красива жена на скъпия Адамс?

— Ще кажа, че сте жалък лъжец!

— И още веднъж ще сгрешите. Защото, за ваше сведение, аз наистина спах с нея, за да употребя баналния израз, понеже всъщност за спане не ни остана никакво време… И я обладах на тревата, като някаква слугиня, там, на същото това място, дето по-късно стана срещата с онуй момче, и всъщност по този именно начин го открих мястото, без да говоря за някои други открития от по-интимно естество.

— Вие наистина все повече ме отвращавате — произнася тя някак уморено.

А после лицето й отново става предизвикателно:

— И какво, ако наистина сте се въргаляли с тая мръсница? Мислите, че по тоя начин сте се подиграли с Адамс? Или сте се издигнали до неговото ниво? Но вие никога не можете да се издигнете до това ниво по простата причина, че сте самата посредственост и сивота…

— Тая ви оценка съвсем не ме тревожи. Бих могъл дори да ви забележа, че за мене сивотата е професионален реквизит.

— Да, да, принципът ми е известен: да бъдеш от хората, които не привличат вниманието и не се запомнят, които минават и отминават незабелязано… Някои индивиди трябва дълго да се тренират, за да постигнат подобно съвършенство в маскировката, но на вас то ви е дадено даром, защото вие по натура сте самото безличие. Сиви са у вас не само дрехите и обноските, но и мислите ви, и чувствата, доколкото изобщо разполагате с такива. В тоя свят на алчни кучета вие сте баналното гладно псе, в тоя свят на мръсници вие сте обичайният среден мръсник, вие сте средният чиновник, средният кариерист и средният рогоносец…

Тя почва вече да ми действува леко на нервите тая жена и аз вероятно дори без да го съзнавам, съм се надигнал от мястото си, защото я чувам да произнася:

— Искате да ме ударите ли?

— Съвсем не. Побоях се, че ще паднете — промърморвам, като се овладявам.

Отново се отпускам на леглото и тоя път Мери също сяда насреща, сякаш омаломощена от собствената си злоба. Но тя много се лъже, ако си въобразява, че геймът е вече свършен.

— Понеже говорите за средния тип — забелязвам лениво, — бих искал да ви обърна внимание, че всеки средно умен човек може да се направи интересен с малка доза заучени пози и да ви накара да зацвилите от възторг. Така постъпва например вашият Адамс. Така постъпва и нашият общ шеф — посланикът. Единият е общителен, откровен, истински добряк, изобщо горе-долу такъв, какъвто е бил и вашият съпруг. Другият е човек на друга поза — благородно изискан, резервиран, тържествен. А и двамата са тъкмо тия средни нищожества, за които преди малко тъй вдъхновено говорехте. Само че вие не сте в състояние да го разберете, и то по една-единствена, но твърде важна причина: самата вие сте кръгло нищожество!

— Говорете, не се стеснявайте — промърморва Мери. — Можете да бъдете уверен, че вече с нищо не сте в състояние да ме смаете.

— Извинете, обаче нямам никакво желание да ви смайвам. И изобщо, ако действително поне малко държите на истината, благоволете да слезете за миг от пиедестала, на който сама сте се инсталирали…

— Не съм се инсталирала на никакъв пиедестал…

— А в такъв случай, от висотата на какви лични качества си позволявате да съдите мене, околните и целия този „проклет живот“, както сама се изразявате? За вас аз съм нищожество, мръсник, престъпник… Чудесно, мерси. А вие какво сте? Мъченица!… Жертва на Центъра, на околните, на бившия си мъж и на самия мене. Но ако вие можехте дори само за миг да се освободите от това опияняващо ви чувство за мъченичество, щяхте веднага да разберете, че не превъзхождате нито на косъм своите въображаеми мъчители. Вие твърде строго съдите съпруга си, задето ви е тласнал към една мръсотия… Обаче вие все пак сте я направили мръсотията, нали, и навярно сте я направили с истинско удоволствие, защото оня сатир в известни отношения е превъзхождал мъжа ви, и мръсотията така ви е харесала, че неведнъж сте я повтаряли, а накрая на всичко отгоре сте си доставили и добавъчното удоволствие да се подигравате с мъжа си…

— Престанете! — казва тихо тя.

— Не бързайте, и това ще стане — успокоявам я. — Само че най-първо искам да ви кажа, че вие постъпвате горе-долу по същия начин и с мене, защото, ако имате някакви съмнения по отношение на оная африканска история, те не датират от днес, и ако ме оценявате като среден мръсник, оценката ви не е от вчера, и все пак тия съмнения и тая оценка не са ви пречили да ме имате за любовник, понеже в края на краищата, при липса на някой Адамс, и един среден мръсник може да влезе в работа…

— Престанете… Престанете, за бога! — прошепва наново тя, но тоя шепот звучи почти като вик.

Тя се е отдръпнала в насрещния ъгъл на леглото и е отметнала глава назад, сякаш не й достига въздух или се готви да избухне в плач.

— Както обичате… — промърморвам.

Обаче тая фраза не е декларация за отстъпление. Защото, решен да я унизя докрай, и то вече не с думи, а с действия, аз се вдигам и я обгръщам с ръце, сякаш искам не да я прегърна, а да я задуша.

— Махнете се! Махнете се, не ме докосвайте! — почти извиква тя, като ме отблъсква.

Но аз я обръщам още по-здраво и тя напразно се дърпа назад, защото назад е ъгълът на кабината, и напразно ме блъска с ръце в гърдите, защото разстоянието между нас става все по-малко. Събарям я грубо на леглото и се хвърлям върху нея, додето тя избухва в истерично хълцане, в плач на безсилна ярост, на болки и унижение, с което само засилва насладата ми на покорител.

Лицемерка.

Не знам дали защото и по-рано съм бил в Истанбул, или защото имам много работа, обаче градът не ми прави никакво впечатление, нито пъстрата навалица, нито Златният рог, и единственото, което помня от тази заран е, че времето е значително по-топло от необходимото.

Мери изглежда съвсем разнебитена, но и някак успокоена или просто безчувствена и аз я оставям в луксозния апартамент на хотела, понеже за момента нямам никаква нужда от нея.

Взимам такси, показвам на шофьора напечатания на визитна картичка адрес и ние потегляме в неизвестна за мен посока. Подир доста продължително криволичене из тесни улички ние излизаме на някакъв крайградски път сред потънали в зеленина вили и колата спира пред висока желязна ограда, зад която се вижда само гъст храсталак от декоративни растения.

Освобождавам таксито и позвънявам на месинговия звънец до внушителната металическа врата. Входът трябва да е снабден с някаква невидима за мене наблюдателна инсталация, защото подир минута вратата сама се дръпва и открива дълга алея, покрита с дребен чакъл, водещ към една елегантна бяла вила, сред зеления полумрак на големи дървета.

Човекът, който стои изправен сред широката тераса и спокойно гледа към мене, ми е съвсем непознат, но това не ми пречи да разбера тутакси, че той не е лакеят, а господарят на имението. Телесложението на мъжа е от среден калибър, що се отнася до ръста, и от тежка категория, що се отнася до обема. И все пак той изглежда не толкова пълен, колкото набит, масивен, здрав и, бих добавил, космат като кокосов орех.

Той е предупреден за идването ми, обаче ме наблюдава съвсем безучастно и когато изкачвам няколкото стъпала на терасата, не прави нито крачка към мене и трябва да го доближа съвсем, за да прояви признаци на живот и лениво да ми подаде ръка.

— Господин Томас?

— Аз съм, шефе.

— Да седнем там!

Пълната ръка прави нов ленив жест към другия край на терасата, дето е опънат широк навес на бели и сини ивици. Сядаме в две удобни градински кресла и домакинът изплясква с ръце.

— Донесете ни нещо разхладително — нарежда той на тутакси появилия се прислужник в бял кител.

Подир което млъква, сякаш решил да не се мори с приказки, преди да е разхладил добре вътрешностите си.

Аз също мълча и бегло наблюдавам пълното лице на човека, червено, сякаш е прекалил със слънчевите бани, и обградено със също червеникавите влакна на бакенбадрите и редичката коса. Един истински кокосов орех.

Прислужникът, макар да се отзовава на повикване чрез ориенталско пляскане, е чист представител на англосаксонската раса и на келнерското космополитно съсловие. Той бързо и сръчно ни сервира неизбежното уиски с лед и незабавно изчезва зад широко отворената стъклена врата на вилата.

— Разкажете ми първо за вашия проект — предлага шефът, след като поглъщаме по една ободрителна доза от питието.

Разказвам. Той слуша, без да сваля от мене сивите си замислени очи. А когато свършвам, произнася:

— Не разбрах от думите ви дали вече сте пуснали в действие вашия механизъм или тепърва възнамерявате да го пуснете.

Този кокосов орех естествено всичко е разбрал и фразата му е призвана просто да ме постави в неловко положение и да ми припомни, че нямам право да предприемам операции на своя глава.

— Извършил съм само част от подготовката — лъжа аз, като го гледам с откровения си поглед. — И по-специално тая част, която не е свързана с особени рискове и би ни позволила да спестим време.

Шефът продължава да ме гледа с безизразните си очи, без дори да дава вид, че открива в лицето ми един изпечен лъжец.

— Сигурен ли сте, че момчето или момичето няма да уведомят когото и да било за каквото и да е?

— В момъка съм сигурен засега. А след като влезе в комбинацията, той вече сам ще има интерес да бъде абсолютно дискретен. Колкото до момичето, то няма да е в течение на нищо такова, което би могло да ни изложи на риск. Във всеки случай вече съм подготвил наблюдението и на двамата.

— Подготвили сте го или го провеждате?

— Всъщност провеждам го. Защото без предварителна проверка не бих могъл да предприема и следващите ходове, нали?

— Не споря. Само ви моля да се изразявате точно.

Ясно е, че тоя кокосов орех, докато ме гледа с тия бледи очи, не слуша думите ми, а следи мислите ми. Налага се, прочее, да предприема смъртния скок.

— Щом искате да се изразявам съвсем точно, трябва да ви призная, че операцията вече е в ход. Не дотам, разбира се, че да не може да бъде спряна, ако това ми бъде заповядано, но във всеки случай тя е в ход, понеже не можех да си позволя да пропусна някои благоприятни възможности и понеже наистина трябваше да се печели време.

— Тия думи следваше да ги използувате за увод, а не за заключение — произнася безучастно шефът. Сетне запитва: — А няма ли риск някой да съгледа вашия Тарзан, докато се прекачва от прозореца на момичето в прозореца на кабинета?

— При дърветата, които заобикалят къщата, и при късния час на операциите рискът е минимален.

— Но когато едно действие често се повтаря, рискът почва прогресивно да нараства…

— Затуй операциите ще бъдат сведени до един път седмично. Ние ще се интересуваме главно от документите, които той носи у дома си в събота, защото в събота и неделя разполага с най-много време и следователно логично е да се предполага, че ще има при себе си най-обширните и най-важните документи. А при въпросите, които ни интересуват, сам знаете, че един документ може да даде представа и за редица други, без да е нужно да сме ги видели.

— И така, само в събота?

— Да. Само в събота.

— Този човек е истински роб на работата — забелязва с безцветния си глас и съвсем без връзка червенокосият.

— Оказва се, че действително е такъв.

После той отново минава на въпросите и пита за всичко, включително и за дреболиите, за разположението на помещенията, за привичките на участниците — действуващи и потърпевши, — дори и за шперцовете и фотоапаратурата, на която съм се спрял.

— Още едно уиски? — пита шефът, след като установява, може би с известна скръб, че в главата му не са останали вече никакви въпроси.

— Благодаря. Бих предпочел малко сода.

Той налива на мене и на себе си сода, поставя в своята кубче лед и няколко капки уиски за цвят и бавно отпива.

— Вашата комбинация има една страна, която ми харесва: тя е проста, в нея са заангажирани малък брой лица, рискът е ограничен до възможния минимум, а ефектът би могъл да бъде твърде голям. Но трябва да ви кажа, че в оценката ми има и два минуса.

Той замълчава и ме поглежда, за да провери дали се досещам кои са тия два минуса.

— Първо, позволили сте си прибързани действия. Вие само ни уведомихте за възможностите. И тутакси сте пристъпили към използуването им, без да сте получили разрешение за това. Така че по тоя пункт специално бих могъл да се запитам какъв смисъл всъщност има вашето идване? Защото вие действувате точно като оня момък, който най-първо спал с момичето, а после поискал ръката му.

Той замълчава, обаче продължава да ме гледа и моят израз на покорност и кротко разкаяние очевидно не му прави никакво впечатление.

— Вие, предполагам, четете вестници и вероятно разбирате, че ситуацията в момента съвсем не е подходяща за скандали. Възможностите и настроенията за намаляване на напрежението се засилват, а в такива периоди някои фактори у нас стават твърде придирчиви към дейността ни и всеки гаф ще бъде използуван за раздухване на кампания срещу нашите органи. Разбира се, ние с вас знаем добре, че периодите на разведряване са преходни и само студената война е трайна. Обаче това го знаем аз и вие, а някои други хора не го знаят.

Той отново прави пауза.

— Второ: не ми харесва това, че сте прибягнали до наркомани. С наркоманите трябва да се внимава. Удобството при тях е, че лесно се вербуват и още по-лесно се държат в подчинение. Но това са неуравновесени хора. Това са отрепки.

— За нещастие, ние винаги сме принудени да подбираме нашите хора между техните отрепки — позволявам си да забележа.

— Неизбежно е — съгласява се шефът. — И все пак дори и между отрепките съществуват степени. Наркоманите са от най-лошия вид. Ето, вие вече сте принуден да търсите начин, за да се освободите от единия.

— Това не е трудно. Стига да приемете предложението ми.

— Принуден съм да го приема. Вие ме поставяте в такова положение, че искам или не искам, ще трябва да ви дам дъщеря си за жена.

— Много съжалявам… — опитвам се да кажа.

— Съвсем не съжалявате. Така че спестете ми поне излишните реплики — прекъсва ме шефът. Сетне добавя: — А шафнера наистина освободете окончателно. — Той става, за да ми даде знак, че разговорът е приключен, и аз също съм принуден да стана, макар че ми се иска да застъпя още една тема.

— Доколкото съдя по вестниците, оная моя африканска история отново се раздухва — осмелявам се да подхвърля.

— Раздухва се — потвърждава шефът. — И то не във ваша полза.

Той отново ми отправя външно безучастния си поглед.

— Съветвам ви, разбира се, да не се тровите прекомерно с тая история и да запазите нервите си за деловата работа. Засега ние възпираме желанието на някои хора да се ровят повече от необходимото в биографията ви… А за в бъдеще всичко ще зависи от вас. В случай, че операцията ви успее… Нали знаете: победителите не ги съдят!

Шефът е изчезнал нейде във вътрешностите на вилата, а аз съм останал в компанията на някакъв мургав субект в една малка стаичка до преддверието, защото, преди да напусна тия места, трябва да свърша още една работа.

Някакъв невидим звънец заглушително иззвънява в помещението и аз виждам в малкия телевизионен екран, поставен над масата, да се появява образът на момъка с китарата.

— Това вашият човек ли е? — пита мургавият.

— Той е.

Човекът натиска някакъв бутон и аз виждам на екрана как чорлавият прониква през автоматичната врата в градината.

— Бихте могли да го поизкъпете. В сутерена има баня — подхвърля мургавият.

— Боя се, че ще почне да плаче и да вика „Мамо!“ — отвръщам и излизам.

Посрещам чорлавия на алеята и го отвеждам на една скамейка под сянката на дърветата.

— Носите ли ми дозата? — запитва гостът.

— Нося ви много дози. Обаче най-първо работата, а после удоволствията.

И пристъпвам към поставяне на задачата.

Той слуша, но с половин ухо и това ме принуждава да го предупредя:

— Чуйте — казвам. — Ако мислите за други неща, додето аз тук си хабя слюнката, можете да бъдете сигурен, че няма да има никакви дози.

— Всичко чух и всичко запомних — възразява чорлавият. — Вагонът е изтеглен на странична линия в Западния район…

— Точно така. Ще го различите веднага по надписа. Когато човекът ви отвори, ще кажете: „Идвам от страна на Стария.“ А щом ви въведе вътре, ще насочите бързо това нещо в лицето му и ще натиснете спусъчето.

При тия думи подавам на момъка миниатюрно револверче.

— Какво има в тая запалка? — пита презрително той.

— Бъдете спокоен, не е морфин, обаче е нещо напълно годно да го приспи за десет минути. Тъкмо колкото ви са нужни, за да приберете портфейла му и да преровите джобовете и багажа. Ако намерите някакви хартийки, нещо писано, каквото и да е то, също ще го приберете. Подир туй, без паника и без излишно бързане, ще се върнете по обратния път, ще наемете такси и ще наредите да ви закара в градинката до фара. А в градинката ще ви чака моята секретарка.

— Всичко чух и всичко запомних — повтаря момъкът. — А сега дайте ми ампулите.

— Ще ви дам един малък аванс, нищо повече. Колкото да не бъдете съвсем като дрипа довечера.

Бъркам в малкото джобче на сакото си и изваждам две ампулки.

— А останалото количество?

— Останалото ще го получите от секретарката ми довечера, след като изпълните задачата и само ако изпълните задачата. Подир туй, ако щете, тровете се, ако щете, умирайте!

При тия ободрителни думи се изправям и давам знак на чорлавия да последва примера ми.

— И оставете някъде тая китара — казвам. — Не отивате на серенада.

Очаквам, че Мери ще поеме своята част от задачата с неизбежните възражения и недоволни гримаси, и затуй съм отложил този разговор за края на обеда, когато пълният стомах с мудната си спокойна работа частично уравновесява напрежението на нервите. Но жената е в същото състояние на успокоеност или на апатия и слуша мълчаливо упътванията ми.

— …Ще седнете на някоя скамейка по-близо до входа на градината, за да го видите, когато пристигне. По този час, както ме информираха, градината обикновено е пуста. Боите ли се?

— Дори и да се боя, какво значение може да има това за вас? — запитва с безразличие секретарката.

— За мене може да няма значение, но за работата има. Ще му предадете опаковката ампули, която ще намерите в куфара ми, и ще го оставите. Това е всичко.

— Момчето може да има нужда от пари.

— Дадени са му достатъчно пари. Единственото, от което има нужда, е морфинът. Дайте му го и се прибирайте.

Изпиваме кафето си в мълчание и аз убивам времето, като разсеяно наблюдавам пъстрата космополитна публика в ресторанта — баби с воалетки, дотътрали се тук може би чак от Мериланд или Пенсилвания, пенсионери от английски произход с бастуни и боядисани мустаци, скандинавски двойки с безцветни лица, правещи дългоочакваното пътуване из Ориента, и всякакви други екземпляри от тая скучна туристическа фауна, която само задръства трафика със своето шляене насам-натам.

Сетне се качваме все тъй мълчаливо в апартамента и се усамотяваме всеки в своята стая и на своето легло, и аз използувам свободните часове на тоя дълъг следобед, за да подремна на пресекулки и да прегледам купчината вестници, с които съм се снабдил заранта.

— Вече е седем часът… — обявявам най-сетне, като заставам на входа между двете стаи. — Не е лошо да слезем да вечеряме.

— Вечеряйте сам. Аз не съм гладна.

Мери още лежи в кревата, обърната с гръб към мене, и дори не си дава труд да смени позата.

— Както обичате — казвам. — Не забравяйте все пак, че точно в осем трябва да излезете оттук.

Тя не благоволява да отговори и аз с известно облекчение слизам сам в ресторанта, защото не ми се иска да си развалям вечерята с гледката на нейната меланхолична физиономия.

Долу е същото сборище, само че във вечерни облекла. На такива аз просто бих им забранил да пътуват, но в момента това съвсем не е проблемът, който ме занимава, и, по-точно казано, нищо не ме занимава, защото в подобни мигове, когато най-важното трябва да се реши, аз изпадам в нещо като вътрешна пауза, усещам се лек и свободен от грижи и живея само с мигновеното — с острия съживителен вкус на тая златиста ракия, със свежия дъх на зелената салата, със соления влажен мирис на морския въздух и с всички дребни прелести на тоя проклет живот.

Сетне пак се връщам в апартамента, отпускам се удобно на креслото до лампата с импозантния абажур в ъгъла и отново разтварям вестниците, защото в тия обемисти вестници винаги ще се намери нещо, което си пропуснал да прочетеш и което може да ти помогне да убиеш още един час.

Минал е точно още един час, когато вратата стремително се отваря и в стаята не влиза, а нахълтва Мери. Лицето й е бледо и обтегнато и в него се прокрадват първите признаци на предстояща истерия.

— С асансьора ли се качихте? — запитвам, обезпокоен от мисълта, че тя е шествувала по дългите и оживени стълби с това разстроено лице.

— Той е мъртъв! — изкрещява тя вместо отговор.

— Кой е мъртъв? — питам изненадано.

— Този с китарата… И другият също… И двамата са мъртви…

— Седнете — казвам, явно обезпокоен. — И благоволете малко да снизите регистъра на гласа си. Допускам, че наистина се е случило нещо страшно, обаче това не е причина да хвърляме в паника целия хотел. Седнете — повтарям — овладейте се и ми разкажете всичко най-точно, защото може би трябва да вземем някои незабавни мерки.

— Мерки!… За какви мерки ми дрънкате, когато ви казвам, че и двамата са вече мъртви! Мъртви, разбирате ли!

— Чухте ли какво ви казах? — произнасям вече значително по-грубо. — Сядайте и говорете свързано! Сега не е време за истерии.

Сепната от острия ми тон, или може би просто омаломощена, секретарката се отпуска на първото изпречило й се кресло и забъбря като в хипноза:

— Дойде в осем и половина… тоя с китарата. Наоколо в градината нямаше никой. Беше като луд… „Той е мъртъв — викаше. — Аз го убих“… „Кого сте убили? — питам. — Кой е мъртъв?“ „Той — вика, — човекът от вагона… Вие ме измамихте… Аз го приспах, но завинаги… Вие ме направихте убиец…“ „Как го убихте?“ — питам. „Ей, така, убих го… Излъгахте ме, че ще заспи, а той умря… Къде е морфинът? Дайте ми една ампула! Не мога повече“…

Тя прави пауза, сякаш нишката на мисълта й се е прекъснала поради някаква дребна авария в мозъка, сетне наново подхваща върволицата от засичащи фрази:

— Подадох му опаковката и той напълни спринцовката си, и заби иглата в ръката си, без дори да запретва ръкава и миг подир туй застина тъй с облещени очи и полуотворена уста… Помислих, че изпада в транс… А той се килна настрани и се търколи от скамейката на алеята и аз се спуснах да го свестявам… да свестявам един мъртъв човек… Той е мъртъв, съвсем мъртъв, разбирате ли?

— По-тихо, моля ви, и без истерии — предупреждавам.

— Той е мъртъв… това не беше морфин… — повтаря отново жената.

— Откъде да знам какво е било. Не съм ги аз пълнил ампулите. Дадоха ми го за морфин.

Както седи вцепенена, тя вдига внезапно очи, сякаш за да разбере по-добре обяснението ми, и движението е тъй бързо, че жената, боя се, успява да улови израза на задоволство, който не съм успял да угася в погледа си. Но това късо съединение на погледите е наистина мигновено и лицето ми отново става загрижено и аз посягам към масичката, наливам обилна доза уиски и подавам чашата:

— Пийнете една глътка и се успокойте.

Мери отново, сякаш сепната, ме поглежда, после замахва яростно и блъсва ръката ми. Чашата отскача и алкохолът ме облива и очите ми се насълзяват от изгаряща лютивина.

Изваждам кърпичката си изтривам с машинален жест лицето си, докато Мери се сгърчва в креслото, улавя с две ръце главата си и избухва в истеричен плач.

Спалният вагон леко се полюшва и колелата равно потракват с един ритъм, не твърде подходящ за движението на експрес. Оставям се да бъда люшкан така, облегнат в ъгъла на прозореца, и отдъхвам притворил очи. Това е важното винаги и навсякъде — да се нагодиш към ритъма, да влезеш в него, защото ритъма не ти го създаваш, нито можеш да го измениш и опиташ ли да му се опреш, ще бъдеш изхвърлен, пречупен, смачкан. Да станеш едно с това, което те заобикаля, да се приспособиш към него. А станеш ли едно с него, тогава можеш да плуваш като риба във вода към личната си цел.

Иначе се получава дисонанс във вибрациите. Иначе има друсане. И мъничкият болт, който не ще да се пригоди към ритъма на системата, се скъсва. Като онази жена оттатък. И като ония двамата. И като много други. Като си представиш само колко изпотрошени хора биват изхвърляни всеки ден на боклука, единствено защото не са успели да се нагодят към системата и нейните закони.

Тя е затихнала за момента, онази жена оттатък, след поредната доза морфин. А първата доза аз й я поставих още предната вечер, когато обля лицето ми с алкохол. От съжаление. И от страх, че може да стигне в истерията си дотам, та да вдигне на главата си целия хотел. И когато успях да я убедя да приеме дозата и насочих спринцовката, Мери изведнъж се дръпна и изкрещя:

— Това не е морфин! Това е отрова! Вие и мене искате да пратите на оня свят, нали?

— Глупости — измърморих. — Легнете спокойно… Отпуснете се… и ще видите как ще ви олекне.

— Добре… Свършвайте… Свършвайте най-сетне с мене — прошепна тя, отново изпаднала в апатия. — Отрова или каквото и да било там, свършвайте…

Тя наистина не беше никак добре. Когато човек вика, блъска и вилнее, това още не е голяма беда. Обаче когато у него почне да замира страхът за собствената кожа, туй вече не е никак добре. Защото именно този страх е главното, да не кажа единственото, което ни движи. Не жаждата, не любовта, а страхът е силата, която движи хората.

Но в този момент секретарката е потънала в дълбокия сън на упойката, там в съседното купе, едва озарено от синята мъждива светлина на нощната лампа. И аз мога най-подир да отдъхна след грижите на последните дни. Един идиот, изпречен на пътя ти, винаги предизвиква неприятности. Но когато тия идиоти станат двама или трима, тогава неприятностите могат да експлодират в катастрофа.

Аз лично съм привърженик на хуманността, в смисъл, че държа да се избягват жертвите там, където е възможно, защото един труп неизбежно поражда въпроси, а възникнат ли въпроси, възникват и усложненията. Тоя вече капитулирал от страх шафнер аз бих го пуснал например да си троши главата из широкия свят, ако не беше семейството. Той всъщност натика главата си в примката тъкмо зарад семейството и поточно зарад младата си жена, значително по-млада от него, но страдаща от някаква си там сложна и рядка болест. И нашите, разбира се, обещаваха скъпи медикаменти и не само обещаваха, а дори ги доставяха и, което беше най-неочакваното, жената накрая наистина оздравя, макар че силата на тия скъпи специалитети обикновено е най-вече в рекламата им. Изобщо тая привързаност към семейството отпърво се оказа в наша полза, обаче сега щеше да се прояви в наша вреда. Ние нито бяхме в състояние, нито имахме намерение да предприемаме трудни и рисковани действия, за да измъкваме навън семейството на тоя или оня. Обаче не е нужен много ум, за да се разбере, че ако този човек веднъж вече бе извършил предателство от глупава сантименталност, той щеше и втори път да го извърши, сега вече спрямо нас, и аз можех съвсем ясно да си го представя как се добира до българското посолство или до някоя консулска служба и прави пълни признания само и само да бъде отново събран с това свое семейство. Така че налагаше се да го похарчим този и без туй амортизиран тип, защото може да е голямо удоволствие да проявяваш хуманност, но човек не може да живее на този свят само в удоволствия.

Почти същата история щеше да ми сервира и оня, чорлавият. Беше му наредено оттук да се прибира право в къщи при мама и при тате, обаче той ни бе излъгал и бе си запазил място в самолета обратно за София и аз знаех отлично какви мисли витаят в тази отдавна немита глава и бях напълно в течение на малката му сантиментална история с някоя си Марго, чиста българка, независимо от френското звучение на името, и начеваща наркоманка също като нашия. И тия двамата навярно бяха положили мълчалива клетва да се свържат до гроб в една нежна двойка морфинисти и тоя с китарата щеше да направи всичко възможно, за да изпроси разрешението да измъкне своята Марго на Запад, ако ще и с цената на известни признания в наша вреда. Такъв няма как да не го похарчиш, колкото и да не ти се иска да си папаш ръцете.

Те и двамата бяха хлътнали и потънали в сантименталното блато, дето толкова свят се дави не от днес и от вчера. „Любов“, казват, „привързаност“, казват, а не разбират, че тая привързаност те влачи в неизвестна посока и независимо от волята и ума ти, докато те завлече в купчината, дето изхвърлят изпотрошените хора.

А силният човек е винаги сам.

Аз винаги съм бил сам и съвсем не страдам от това, не, никак не се измъчвам от мисълта, скъпа Мери, представи си! Сам бях и в дома на своя лъжебаща, и в ъгъла, дето стоях наказан, и в училището, дето трябваше да лавирам между ритниците на Джеф и шамарите на Ед, и по-късно в школата, и подир туй в службата. Аз никога не съм имал приятели, а само един-двама „почти приятели“, от рода на моя шеф Хубърт, под чието тайно ръководство работех някога като доносчик в школата. Аз никога не съм бил дотам глупав, че да търся приятели, защото ние търсим приятели с надеждата да се опрем на нещо, а не разбираме, че приятелите ни нямат никакво намерение да ни служат за опора, а, напротив, сами се стараят да се опрат на нас, и в тоя смешен свят хората се трупат вкопчани един в друг като слепци и всеки слепец си въобразява, че другият ще го види, и всеки жадува да постигне облекчение, а получава бреме.

А най-жалки от всичко са, разбира се, тия женски истории, в които хората се забъркват, въобразявайки си, че ще намерят решението на своя личен проблем. Защото личният проблем, ако искаш да го решиш, трябва да се решава в единствено число и защото, ако той е труден в единствено число, става съвсем невъзможен, щом почнеш да казваш „ние“ вместо „аз“. Можеш да бъдеш ерген или женен, да живееш като монах или да сменяш всяка седмица приятелките, тия неща са без значение, ако веднъж завинаги си съзнал, че отговаряш единствено за себе си, че си „аз“, а не „ние“.

Аз съм имал също в живота си женски истории и когато понякога се обръщам назад, изпитвам известно учудване, че са станали вече доста на брой, но никога не съм ги приемал по-сериозно от необходимото и никога не съм очаквал да ми донесат решение на проблемите и дори никога не съм държал прекалено на тях, с изключение може би на първата ми история, най-глупавата от всички.

Тя се разви по времето, когато бях в последния клас на гимназията и се чувствувах вече зрял мъж, макар понякога да изпитвах съмнение дали наистина мога да се считам за зрял мъж, щом още не съм бил при жена. Жената всъщност бе налице и аз я виждах нерядко през прозореца на съседната къща на десет метра от себе си, но тия десет метра все пак бяха доста голямо разстояние, за да можеш да твърдиш, че си опознал отблизо жената.

Къщичката бе съвсем като нашата, защото бе част от тая дълга редица еднотипни вилички, с един и същ еснафски уют от трета категория и едни и същи миниатюрни градинки. А собственицата бе също като майка ми, сиреч разведена и влизаща вече в четиридесетте. Единствената разлика бе, че докато грижите на майка ми все още бяха свързани с бившия съпруг, то помислите на съседката бяха изцяло отправени към бъдещия. Тя по програма посвещаваше утрините на къщна работа, а следобедите — на почивка и козметични занимания — къпеше се, излежаваше се на дивана или оглеждаше критично фигурата си пред огромното огледало. Нейната фигура бе доста старомодна, искам да кажа, съвършено чужда на днешната мършава дамска линия. Но в този обширен хол всичко бе старомодно — мебелите с плюшена тапицерия, лампите с копринени абажури и картините по стените. Картините бяха много — или на мене ми се струваха много, понеже у нас нямаше никаква картина. Едната я помня още и до днес, защото в нея имаше полуголи жени, макар че за жалост на предния план бе нарисуван полугол мъж. Мъжът бягаше към зрителя, а полуголите жени и още един-двама мъже летяха във въздуха подире му и всичко това носеше названието „Късни угризения“, от което можеше да се направи изводът, че героят бяга от спомена за съществата, изоставени или пречукани от него.

По силата на едно фатално съвпадение аз ходех на училище заран, а следобед седях в стаята си, така че имах възможност да наблюдавам не домакинските, а козметичните занимания на съседката. Майка ми подир къса следобедна дрямка излизаше всеки следобед, освен в петък, който бе нейният приемен ден, за да посети приятелките си и да продължи беседата на тема „Бягството на тоя подлец“, траеща вероятно и до ден днешен. Така че аз имах пълната възможност да наблюдавам действието в полутъмния правоъгълник на насрещния прозорец. Много често, разбира се, нямаше никакво действие, защото съседката не прекарваше цялото си време в хола, но аз, наведен над учебниците, не преставах от време на време да поглеждам към прозореца, в очакване там да се появи облечена, полуоблечена или съвсем необлечена едра фигура. И когато това ставаше, предпазливо се примъквах към тюлената завеска, повдигах леко единия край и потъвах в наблюдение.

Предпазливостта ми обаче вероятно е била доста неловка, защото един ден, когато бях излязъл да чета в градинката, съседката ми каза през оградата:

— Хенри, защо постоянно надничаш през прозореца? Виждаш ли нещо интересно?

— Много ми харесват вашите картини — изтърсих глупаво, тъй като въпросът ме завари съвсем неподготвен.

— Наистина ли? — запита тя с особена усмивка. — Но те едва ли могат да се разгледат добре отдалеч…

Подир което ми се разреши да ги видя отблизо. Това беше за мене неочаквана и чудесна възможност, тъй като отдавна изпитвах желание да проуча по-подробно полуголите жени от творбата „Късни угризения“. А най-неочаквано беше, че стана така, та наред с тия жени от боя ми се отдаде да проуча и една друга дама от плът и кръв и да вкуся Великото блаженство върху вълните на нейните пищни телеса.

Два дни по-късно всичко се повтори и аз примирах от щастие, че съм имал рядката възможност да стана тъй бързо истински мъж и да притежавам тая разкошна жена, която за мене тогава бе ни повече, ни по-малко Жената с главно Ж.

В продължение на пет месеца бях доста редовен посетител на домашния музей, между чиито експонати наред със споменатите „Късни угризения“ фигурираха и някои други поучителни табла. А после всичко приключи, уж някак постепенно, но в същото време и доста бързо, и съседката почна да ме връща от вратата с извиненията, че няма време и че е заета, и аз скоро открих ключа на тази загадъчна промяна, защото привечер в съседната къща взе да се появява някакъв четиридесетгодишен дъртак със сериозна физиономия и сериозни намерения, тъй като влизаше съвсем открито, решил навярно твърдо да заеме мястото на изчезналия съпруг.

И аз вече съвсем напразно дебнех зад тюленото перде, понеже прозорецът на хола почти не се отваряше. А вечер обикалях в тъмнината откъм другата страна на къщата, дето беше спалнята и дето покритият с пъстра завеса прозорец светеше до късно, и в болка и озлобление си представях какво става в тоя миг в стаята зад завесата и не беше особено трудно да си го представя, защото сам го бях изживял с тая дебела кучка.

Додето един ден, като забелязах, че пътната врата е отворена, влязох направо и се инсталирах в хола-музей с твърдото решение да получа поне още веднъж своя пай от Великото блаженство.

— Какво правиш тук, Хенри? — запита без особена топлота домакинята, като надникна от съседната стая.

— Ами… чакам ви… — промърморих.

— Излишно е да чакаш, момчето ми — заяви тя някак обидно-покровителствено. — Изобщо, забрави, което е било, и не ми досаждай повече.

— Но аз… аз… ви искам — избърборих смутен и в същото време упорит.

— Я виж ти! И понеже ме искаш, трябва веднага да ти се предложа тук на дивана, така ли? Я да се прибираш веднага в къщи!

А понеже не мръдвах от мястото си, тя ме хвана за ръка и ме дръпна от стола:

— Не чу ли какво ти казах? И какво си въобразяваш ти, собствено, хлапе толкова? Понеже съм те пуснала няколко пъти да лазиш по мене и ти вече си си въобразил, че ме притежаваш!… Хайде, прибирай се и да не си стъпил тук!

И тя ме изблъска навън с тия същите бели заоблени ръце, които тъй добре умееха да прегръщат.

Но аз още тогава бях от хората, дето не прощават, и си казах, подивял от злоба, че ще й го върна, и понеже не можах да измисля никакъв друг начин да й го върна, разказах всичко на майка си, въпреки че не обичах да й се доверявам, а тя ме изслуша със зяпнала уста и почна да охка и да се вайка, че една мръсница от квартала е покварила детето й, и изобщо взе съвсем присърце темата и тутакси тръгна да разтръбява новината по съседите, а съседите на свой ред приеха с горещи обятия новината и изобщо клюките нараснаха в няколко дни до такава степен, че оня със сериозната физиономия насмалко не промени твърдото си решение за брак. В края на краищата обаче изкусителната самка надделя над злата мълва, поне в кантара на дъртия кандидат, така че победата ми бе малко половинчата, но все пак бе по-добра от нищо. А няколко месеца по-късно аз заминах за школата и забравих любовната си мъка, първата и единствената, мъка по едно тяло, а не по една жена.

И все пак нещичко от раната остана, нещичко от отровата на тая случайно подхвърлена фразичка: „Ако те оставям да лазиш по мене…“ Понеже, мисля, казах, че като малък бях съвсем дребен, обаче може би съм пропуснал да добавя, че и докрай си останах все тъй дребен, поне според оценката на другите, защото както съм свикнал да нося обувки с високи токове, всъщност не изглеждам чак толкова дребен. Днес вече ми се струва, дори и без да слагам в сметката високите токове, че ниският ръст още нищо не значи и че Наполеон едва ли е бил много по-висок от мене, и че изобщо умните хора се срещат значително по-често сред ниските субекти, а не сред високите, които са израсли за сметка на акъла си. Но някога, особено в годините на детството, тоя дребен ръст бе най-голямото ми унижение и тъкмо той бе причината и за най-големите ми страдания, включително и за затварянето в шкафа за бельо, защото едно едро момче не може да бъде натикано в такова тясно пространство, каквото бе долният рафт на шкафа.

Много пъти дори съм си мислил, че именно тоя душен и тъмен шкаф е главната причина, за да остана дребен. Не защото седях непрекъснато натикан в него, а понеже вероятно в оная минута, когато за пръв път изпитах паниката на тясното пространство и на задушаването, нещо ненадейно е станало тук вътре в мене и изведнъж съм спрял да раста. Нещо се е отровило или скъсало вътре в мене и развитието е спряло.

Тоя свят наоколо изобщо е нерядко едно твърде неприветливо място. Но когато си дребен, той изглежда направо страшен. Защото всичко е по-едро от тебе и особено враждебните неща, и всички тия мръсници като баща ти и Джеф, и Ед ти се струват като истински исполини. И трябва да мине време, додето разбереш, че в известни случаи дребният ръст се превръща от слабост в привилегия, понеже ти дава възможност да лазиш и да се промъкваш незабелязан и да изглеждаш за околните като едно невинно джудже, от което не може да дойде никаква заплаха. Макар че въпреки всичко нещо от раната остава.

При липса на по-добро дребната ми фигура и добродушното лице са едничките оръжия, дадени ми от природата. Останалите аз сам съм си ги изработил, за да мога донейде да лавирам между исполините по физика и по йерархия и да премахвам едни или други препятствия. Защото има препятствия, които не могат просто да се заобиколят. Ако ги заобиколиш, те ще тръгнат подире ти и отново ще се изпречат отпред. Значи, трябва да ги премахнеш веднъж завинаги. И не непременно от злоба, а защото няма как иначе да продължаваш пътя си. Каква злоба бих могъл да изпитвам към тая муха — шафнера. Ако зависи от мене, бих я оставил може би да разнася жалкото си бръмчене насам-натам. Както и оня с китарата. Но една-две мухи повече или по-малко, какво значение? И станат ли прекалено досадни, нека се сърдят на себе си. Колкото до мене, не ме заплашва някакъв риск от угризения, нито късни, нито ранни. Защото в края на краищата не нося никаква отговорност. Тя не може тъкмо това да проумее, моята секретарка, че аз не нося никаква отговорност. Това е хубавото при нашата система, че не носиш никаква отговорност. И в това е силата ни.

Може да се случи понякога, разбира се, да направиш нещо и на своя глава. Като оная история с генерала. Но това, представете си, скъпа, съвсем не ми пречи да спя. Моят шеф, понеже е шеф, би могъл спокойно да нареди да очистят тоя черен генерал. А понеже аз утре или други ден също ще бъда шеф, значи, само съм използувал в аванс правата си. И никаква неправда не ми тежи на съвестта. Защото тоя пълководец в пелени бе един изпечен мошеник. А мошеникът по право трябва да получи своето.

И за това, което се случи на тая жена оттатък, дето лежи в мъждивата светлина на синята нощна лампа, аз също не нося никаква отговорност. Тя също не е отговорна, разбира се, не казвам обратното, просто така е устроена, само че аз не съм господ и не съм я създавал, нито съм създавал всичко, което ни трови и спъва тук наоколо, така че излишно е да крещи в лицето ми.

И за това, което тепърва ще се случи, аз също не съм длъжен да отговарям. И ако има риск, той е за всички ни. Защото в края на краищата аз също мога да бъда изхвърлен като парцал на боклука и никои няма да тръгне да ме оплаква, и никой няма дори да си спомни за мене и да забележи, че съм изчезнал. Ще изчезна просто така, сякаш не съм заемал място в пространството, защото тоя свят е тъй пренаселен с хищници, че заемат мястото ти, преди още да си го освободил.

Което, естествено, съвсем не значи, че ще се предам окончателно. Това е хубаво при нашата професия, че се научаваш да предвиждаш и най-лошото. И това е доброто, когато си сам, че свикваш да не разчиташ на никого.

Засега всичко подсказва, че ще успея да изплувам отново. Ще изплувам и ще натрия носа на тая Елен, която след като три години ме е лъгала по два пъти-седмично с незначителни паузи по време на месечните неразположения, сега има нахалството да негодува, че аз съм я лъгал. Ще й натрия носа. Ще я извикам при себе си, когато ме преместят в Париж или Рим, ще й покажа новия си дом, ще я заведа в един луксозен ресторант, ще прекарам с нея част от нощта, а сетне пътем ще й кажа:

— Повиках те всъщност, за да уредим въпроса с развода.

А ако ме пратят в запаса… Е, ако ме пратят в запаса, нека върви по дяволите тая бакалска щерка. В края на краищата на тоя свят има толкова мръсници, че не можеш да се разплатиш с всички. Във всеки случай няма да се съглася да ме деградират до помощник-архивар в някоя периферна канцелария. Ще се оттегля в едно малко спокойно градче като моето, но само не в моето, дето на всяка крачка ще ме дебнат лоши спомени и дето майка ми ще ми смуче парите. Ще потъна в някое малко градче, ще си купя къщичка с градинка и ако се налага, дори ще ходя в неделя на църква. А около мене ще витае славата на човек от секретните служби и хората ще ми свалят шапка и дори ще се побояват от мене. А това е най-сигурният, ако не и единствен признак за истинско уважение. Наполеон може да е изглеждал дребен по нощница пред леглото на Жозефина. Но в барутната буря при Аустерлиц той съвсем не е изглеждал дребен.

Пристигаме по обяд и Андрей ни чака в колата, и аз най-първо закарвам Мери в нейната моминска квартира, помещаваща се в мансардата на посолството. Жената е съвсем апатична, дори направо сънлива, защото своевременно съм облекчил неспокойството й с поредната морфинова доза. Нареждам на моя боксьор в оставка да отведе секретарката до стаята й. Сетне се отбивам до Бенет, но той е излязъл, И понеже в момента нямам настроение да давам отчет на посланика или да бъбря със симпатичния Адамс, решавам да прескоча до в къщи, за да взема една баня и да отдъхна.

Излизам освежен на балкона и оставям очите си да отпочинат върху обширната зеленина на парка. В тоя град се диша значително по-леко, отколкото в жегата на Истанбул.

Обаче това е само видимост. Защото дори по тоя мирен банален маршрут от посолството до къщи имах подозрението, че някой се движи подире ни. Може би съвпадение или мнителност, но черната волга ме изпрати почти до входа на жилището. Обикновена протоколна любезност, която обаче не ми позволи да разменя с Андрей дори една дума по занимаващата ме тема.

А може би тая протоколна любезност се дължи именно на Андрей. Той, разбира се, не може да издрънка нищо съществено, обаче това, което е в състояние да издрънка, ще бъде напълно достатъчно, за да отложи операцията за неопределено време, вероятно някъде докъм второто пришествие. Но ако Андрей си е позволил да влезе в двойна игра, Бенет положително ще бъде в течение. Бенет може да няма въображение, обаче познава правилата на професията.

Долу на шосето са застанали двама милиционери в кафявозеленикавите си униформи. Това са, разбира се, офицери по движението, но тая подробност не пречи по гръбнака ми да полазва оня добре познат и твърде неприятен хлад. Не, в Истанбул въпреки жегата положително се диша по-леко.

Часът е пет, когато се връщам в посолството, поръчвам да извикат Бенет и влизам в мрачните простори на кабинета си. Помощникът ми се отзовава тутакси на поканата и след неизбежното ръкостискане подхвърля:

— Надявам се, че сте доволен от пътуването…

— В общи линии — да… Операцията беше болезнена, но необходима.

Отварям чекмеджето и заедно с цигарите вадя миниатюрното магнитофонче, за да си припомня мотива на оная невинна детска песничка.

— И двете валета ли пожертвувахте? — пита Бенет, в чиято глава, изглежда, непрекъснато се раздават карти.

— По необходимост…

— …И макар че господ е казал: „Не убивай!“

— На господ му е било лесно — забелязвам. — Силният може да си позволи и лукса да не убива. Ние обаче не сме чак толкова силни.

Поглеждам замислено прозореца с опушения калкан, сякаш за да проверя дали е още на мястото си.

— А вие какво имате да ми кажете?

— По-маловажното е, че сварих преди малко Мери горе в мансардата, тъкмо когато си биеше морфин…

— Да-а — произнасям тъжно. — Тя е вече съвсем амортизирана.

— Почва се с алкохол, а се свършва с наркотици — добавя назидателно Бенет, за когото само покерът е признак на душевно здраве.

— Всеки не може да бъде в нашия занаят, Бенет… Той не е за слаби хора. Вземете мерки да бъде върната незабавно обратно. А какво е по-важното, което имахте да ми кажете?

— По-важното е, че снощи вашият Боян за пръв път е преспал у щерката на оня…

— Шшшт! — слагам пръст на устните си. — По-тихо, Бенет, да не изплашите птицата на щастието!

Облягам се на стола си и отново отправям поглед към прозореца.

— Имам чувството, че стената пред нас най-после се пропуква и ние надникваме в светилището на врага — произнасям почти мечтателно. — И после, любовта на тия двама млади… това е нещо, което те улавя за сърцето…

И разнежен от новината и от гальовния мотив на детската песничка, добавям почти свенливо:

— Знаете, Бенет, аз съм наистина един сантиментален тип…