Един от Първа дивизия (Спомени на участник)

Към фронта

Много отдавна софийската гара не е преживявала такова тържествено изпращане. Огромна навалица, особено жени и деца, се трупа от всички страни на града към вратите на това посивяло, безразлично здание, пред което, като пред голям военачалник, са се изтегнали два дълги влака.

Всяка гара е кристална ваза, в която възторжени цветя цъфтят.

Всяка гара е скъпоценна урна, която гаснещи надежди красят.

Влаковете са един срещу друг. Площадка от няколко метра ги дели. А народ, народ! Офицерските кандидати, завършили с 40 набор школата, заминават за Северния и за Южния фронт.

Септември 1916.

Гледам и не виждам нито един от другарите си. Вмъквам се в едно купе, за да оставя школното си сандъче и бързам навън. Множество познати лица се движат в една или друга посока. И те търсят. Най-после, ето Донко Влайков.

— Довиждане, Донко!

— Довиждане, довиждане! Ще ловя с ръце аеропланите. Ей тъй!

И вдига ръцете си, и става още по висок и още по-тънък.

Една свирка, и всичко се раздвижва. Прегръщания, целувания… Цветя, цветя…

— Сбогом! Довиждане! Добър час! Пази се! Здраво дръжте! Бог да ви закриля!

А един старец, подпрян на бастуна си, маха с шапка и като пред олтар, дава върховно причастие.

— Живейте вие, бъдещи храбреци от първа дивизия!

Двата влака се изтеглят бавно. Ние махаме. Нам махат. Ето, това момиче не вижда вече този, за когото е излязло, но аз приемам поздрава му, както излезлите за мен пожелават добър път и сполука на друг, други, непознати, но не незнайни. В тоя час всички знаят за къде всички заминават. И всички се чувствуват близки.

Очите ми не виждат вече гара, изпращачи, ваза, цветя. Виждат само урната, и тя дими…

После и това изчезва. Но защо не чувствувам, че губя нещо, някого, за дълго, може би завинаги? София се заличава и от мисълта ми дори.

Родината не е вече тук, край къщата, която напуснах, до близките, с които се разделих, пред Витоша, от която няма вече да се опивам.

Родината е Там! За мен тя се възправи пред добруджанската граница, пред тая света земя, от която израсна Тутракан.

Тутракан!

Добруджа, Родино моя!

Прозорците и коридорите опустяват. Всички се прибираме. Гледаме се… Ето, Петър Дяконов, съученикът, състудентът ми, сяда срещу мен.

— Здравей, Дяконе!

Ръкуваме се сърдечно. После почваме да разпитваме другарите си, да се опознаваме. Кой за коя дивизия заминава? Тук получавам първия душ. Излиза, че само Петър и аз отиваме в строя. Пет души са за допълняющи части и укрепени пунктове, шестият — даже нестроевак! Защо тогава той, и то едничък, тъй много викаше, тупаше се, почти запречваше с измъчените си гърди прозореца?

— Ние… ние ще ги научим! Ние… ние ще им дадем да разберат! Ние ще победим!

От всички пороци лицемерието е най-гнусното. Накарват те да вярваш в това, с което искат да те излъжат, чрез привидно искрена, убеждаваща увереност. Тоя господин бе вече завършил университета, името му бе почнало да си пробива път, днес е познат с „трудовете“ си. Само един му липсва. Не си даде труд да постъпи, както други постъпиха.

Четирима, за които ми е известно — приятелят ми Борис Марков от 36 полк, съученикът ми Константин Маляков от 17 полк и другарите ми от полка Христо Велков и Любен Занков — бяха изтеглили билетчета за оставане, макар и временно, във вътрешността. Но и четиримата ги върнаха. При това Христо и Любен имаха вече по трима братя на фронта.

— Другарите ми заминават — заявяваха те всички, — как мога аз да остана!

Гарите следват. Слизаме. Откривам мнозина софиянци. Други наши кандидати се качват. Използували тридневния отпуск, бързат да не пропуснат влака.

Пристигаме в Каспичан. Броят ни е намалял. Някои бяха слезли по гарнизоните. Други имаше да продължат.

— Първа дивизия, насам!

Събираме се. Почти всички се познаваме по лице. Радостни, щастливи, горди сме, че сме отбрани.

Когато дойде времето да ни разпределят, на дивизията се дадоха от всяка школна рота само по осем души. А в нея можеха да попаднат само от нашата дивизионна област, само софийци. Тъй от нашата рота, от двадесет и девет софийци, влязохме само първите осем по успех.

На следния ден още малко пътуване с влака — до Шейтанджик1, гдето трябва да слезем. Предстои ни дълъг път с каруци. Качваме се по двама. Попадам с Борис Сарафов. Живеехме на съседни улици, познавахме се.

Седнали на сандъчетата си, образуваме керван от 40 прашни каруци, които се носят по прашния път, опрашвайки дрехи, лица, ръце.

Пътуваме ден, после нощ, отново ден…

Пълнолуние. Топло. Приятно. Радостно.

Говорим за войната, за познатите, за университета, за какво ли не. Едва завършил, и веднага, само след няколко дни, Борис постъпи в школата. Все пак от другари знаеше и ми разказа няколко случая от „съдебната практика“.

Става късно. Но спи ли се и как при тоя трясък, в тая малка, тясна каруца с един кон? Разговаряме. И се чудим какво сме успели да си кажем.

И ето, Борис ми разкрива съкровените си тайни. Разказва ми любовта си към г-ца Х. Говори ми продължително, с подробности за тази толкова мила и умна лекарска дъщеря, която отдавна вече има свое семейство, деца.

Луната свети. Каруците тракат. Ние се друсаме. Прахът праши. Нощта отлита.

— Ей, Сарафов, като пътуваме заедно в една каруца, току-виж, че се връщаме един ден като ранени, и то пак заедно, в една и съща каруца!

Пристигаме в щаба на дивизията. Поздравляват ни. Запитват где желаем да служим. Дават ни няколко големи листа, за да ги попълним.

Ние, пехотинците, разполагаме и с трите бригади, и с шестте полка: 1 и 6, 16 и 25, 41 и 42. Кой където иска! Може ли да става дума за избор! Разбира се — 1 полк!

Преди да почне да учи нагледно географията, баща ми бе служил цели 15 години в него! Добре е да се създава традиция, си казах, макар службата ми да бъде само през войната.

Но само това ли? Отличията, които бе си извоювал, името, което бе си създал, правеха от 1 полк наистина един от най-първите. Самото име будеше вече и уважение, и желание.

Другарите ми избраха тоя или оня полк и когато към края на записването погледнах списъка, не забелязах много голяма разлика в броя на саморазпределилите се по части кандидати.

Какво бе обаче учудването ми, когато след малко ни съобщиха официалното назначение. Вместо в 1, определяха ме в 41. Заедно с мен в същия полк попаднаха и мнозина други, които бяха пожелали да служат в 1, 6 или друг, докато пък някои, пожелали 41 — бяха пратени в 1 или 6! Не можахме да отгатнем причината. Първото, което би могло да ни мине през ума, излезе неоснователно. Разпределението ни тук в дивизията не бе по успех. Илия Ковачев и още двама от най-първите кандидати попаднаха в нашия полк. Значи… Просто сме станали „жертва“ на молива…

Някои посрещнаха новината безразлично, спокойно, почти радостно:

— Такъв ми бил късмета!

Други проявиха сдържано или несдържано недоволство. Всичко обаче остана между нас. Водеше се бой. Нямаше време за молби. Трябваше бързо да се явим по частите си.

Тръгнахме, но недоволството ми не можеше да се скрие.

— Нищо, нали и 41 пак е полк, нали и там има хора — каза ми един от нашите, който също нямаше основание да бъде много доволен, но бе успял вече да се утеши.

Пътят ни минаваше по добруджанската земя. Движехме се по стъпките на бойците, овладели непревземаемия Тутракан, а сега набързо минахме силистренските укрепления и се чудехме и на усъвършенствуваната отбранителна линия, и на опразнената без бой крепост.

Пътищата бяха задръстени от коли, каруци, конници. Всичко бърза, всичко вика. Ракли, болнични автомобили, коли с ранени се смесваха в общия шум.

Вляво и вдясно от шосето, догдето достига окото — раници, шинели, куртки, мушами, платнища, чанти, манерки, пушки — какво ли не! А коли, ракли, оръдия! После трупове, трупове… Целият път, по който се движим вече пеша, свидетелствува за грозно бягство на поразена от гръм войска, неустояла нито на огъня, нито на духа на Победителя.

Шосето е на много места прокопано, за да попречи на бързото минаване на наши оръдия и коли. Но нищо, пътят отбива веднага встрани и минава отново на шосето.

Неспособна сама да се бори, отстъпващата войска си служи с непозволени средства. Навсякъде раници, мушами, чанти, закрепени с канапа на невиждаща се бомба. Вдигнеш някой предмет — бомбата избухва. Не един наш войник стана жертва на това гнусно изобретение.

Дори труповете, тия свети места, не са пощадени. Наши санитари, наши свещеници се приближават смирено, за да вдигнат благоговейно, за да погребат християнски паднали за родината румъни. Побутнат труп, вдигнат труп — и невидима бомба избухва. Не един наш санитар стана жертва на това нечовешко изобретение.

Осквернихте дори труповете. Унизихте дори подвизите. Погаврихте се дори с жертвите. Жертвите, които вашите войници принесоха пред светия олтар на святата си родина. Вашата родина!

Предупредени сме. А и почти на всички разхвърляни предмети, поне на тия веднага от двете страни на шосето, са поставени хартии с надпис: „Не пипай, опасно за живота!“

Достигаме вече нестроевите от полка.

Пристигнахме. Направихме репетиция как ще се представляваме. Когато всичко бе готово, командирът на полка се показа.

Слаб, сух, висок, с черни мустаци и малка остра брада, подполковник Хараламби Тошков се приближи приветливо, ръкува се с всички, чувайки под носа си войнишкото:

— Господин подполковник, представлява ви се офицерският кандидат…

Командирът се усмихваше с доволство на тая енергия, която се излъчваше от нас, и ни дари с хубави думи. Поздрави ни за бодрия и спретнат вид и ни пожела…

Но водеше се бой, трябваше да се бърза. Необходимо бе да се явим веднага в дружините и ротите, в които бяхме вече разпределени.

В първа рота отиваше Венелин Янев, завършил в Лозана, кандидат-адвокат. (Ранен в Добруджа. Член на апелативния съд — София).

Във втора — Илия Ковачев, завършил Султанския лицей в Цариград, студент по право. (Убит в Македония.) Христо Велков, студент по право. (Инженер, главен инспектор в м-во на Общ. сгради, пътищата и благоустройството).

В трета — Пенчо Будевски, кандидат-адвокат. (Адвокат в София.) Георги Ст. Георгиев, студент по право. (Ранен в Добруджа. Бивш началник в м-во на правосъдието — София).

В четвърта — Любен Занков, студент по математика. (Ранен в Румъния. Машинен инженер, инспектор в м-во на железниците — София).

В пета — Алекси Савов, току-що завършил Търговската академия в Лайпциг. (Ранен в Добруджа. Прокурист — София).

В шеста — Андрей Заяков, студент по право. (Ранен в Добруджа. Юрист. Тютюнотърговец в Пловдив.) Александър Василев, студент по химия. (Ранен в Румъния. Инженер химик, главен инспектор в м-во на търговията — София).

В седма — Борис Сарафов, завършил право. (Ранен в Добруджа. Адвокат — София.)

В осма — Иван Момчилов, студент по право. (Ранен в Добруджа. Химик, учител в търговската гимназия — София).

В девета — Славчо Павлов, студент по право в Лион. (Адвокат — София). Григор Станков, студент по право. (Ранен в Добруджа и в Румъния. Юрист. Б. З. К. Б.2 — София.)

В единадесета — Иван Попов, народен учител. (Ранен в Румъния. Народен учител в Саранци — Софийско.)

В дванадесета — Сродко Никоров, народен учител. (Ранен в Румъния. Народен учител в Зелениград — Трънско.)

В нестроевата — Цветан Димитров, студент по филология. (Завършил финанси в Лайпциг. БНБ — София.)

Знаменитата школа! Хиляда деветстотин и четиринадесет души — два мирновременни полка. Знаменитият 40 набор!

Петнадесет души — двадесет и седем ордена за храброст!

Един бе убит. Трима от ранените не се завърнаха. Един от завърналите се бе изтеглен. Останалите десетима останахме до края на войната.

Десет души — двадесет и един ордена за храброст!

Четиридесети набор. 41 полк. Първа дивизия!

Шестима от дружината вървим, а ето насреща ни офицер на кон — дружинният адютант подпоручик Дечо Чалъков. Конят два пъти по-голям, а Дечо не е малък.

Дружинният ни командир подполковник Георги Георгиев ни прие по ротно. Когато дойде нашият ред, Будевски и аз му се представихме. Бяхме край горичка и началството ни бе пред зеленина. Едър, широкоплещест, с голяма глава и руса коса, той ни държа реч, която завърши:

— Оня ден трета рота загуби храбреците подпоручик Иван Донев и преведения едва преди няколко дни в пета рота подпоручик Димитър Хранов. И двамата паднаха геройски за отечеството. Последвайте примера им. Ако е необходимо, пожертвувайте и вие своя живот!

Младшите офицери убити! Значи… И смътно почувствувах, че нещо трепва в мен, като събуден упрек за пренебрежението, с което бях се отнесъл към полка.

Явихме се в ротата. Командирътй поручик Радомир Стефанов ни посрещна любезно и радостно. Определи ни взводовете, назначи ни ординарци и двамата с Будевски се явихме по местата си.

— Фелдфебел Драган Бенчов, господин офицерски кандидат!

Ето взводният ми подофицер от Торос, Луковитско, останал на свръхсрочна служба, започнал войната като младши подофицер, сега фелдфебел, кавалер на два български и на австрийския орден за Храброст.

Драган е радостен, че има вече началство, държи се много добре, учтив и дисциплиниран е. Запознавам се с подофицерите и тъкмо искам списъка на взвода, чувам гласа на ротния.

— Стани!

В тоя момент ротата е в полкова поддръжка. Напред, вляво, вдясно се чува пушечна и артилерийска стрелба.

Движим се необезпокоявани от никого.

— Лягай!

Едва успели да се залепим на земята, няколко безразборно хвърлени от противника снаряда дойдоха наблизо да ни поздравят. Първите поздравителни снаряди, пратени към мен, новодошлия.

Пред нас има малка височинка. Бързо заемаме защитения склон, ще ни бъде полезен. Отново всичко край нас утихва. Преписвам списъка на войниците от взвода. Това става бързо, защото имената на мнозина са задраскани.

— Много малко са, Драгане!

Драган ми разказва. Боеве в Сърбия. Боеве в Добруджа. Ето преди три дни, при Великьой-Паракьой, заедно с 1 полк нашата дружина води славен бой и като другите ротата ни дава тежки жертви. Един офицер и 24 подофицери и войници убити, 78 ранени, 6 изчезнали. Само за един ден — тоя, само от една рота — нашата, излизат 109 души от строя!

Очите ми се премрежват. Драган лежи развълнуван, аз до него слушам и очите ми се пълнят. Ето в какъв полк попаднах! Предишното ми недоволство губи цвета си, угризение ме обхваща, вълнувам се и съм готов да искам прошка. Тоя миг бе върховно покаяние за неблагоразумния. Почувствувах се горд от полка си, 41 ми стана скъп като най-скъп спомен, най-светла надежда. Намерих идеала си и му се посветих напълно.

Напред по Златна Добруджа!

Тоя първи за мен боен ден нашият полк настъпва, имайки за другари — вдясно 1 полк, вляво германската бригада на Боде. Не бе бригада — два пехотни полка със съответния брой батареи. Не само като нашите, не бяха и като германските полкове. Бе просто отряд — пехота, артилерия, минохвъргачки — под командуването на подполковник Боде, от когото бе получила и името си.

Ако пехотата бе само една дружина, ако минохвъргачките нямаха възможност да действуват, артилерията бе мощна и действуваше знаменито! Извън полските батареи имаше и 10,5 см. далекобойни, 15 см. гаубични, дори две 35 см. австрийски мортири! Тая бригада бе тъй отлична, че излезе песен: „Трендафилът мирише, бригадата боде…“

Тая същата бригада, която по-късно, едва след два дни, можахме да видим, и то съвсем отблизо.

— Встрани от шосето!

Всички се отдръпваме, за да направим път на германците, които се пренасят с камиони. Пижо гледа, звери се, пък пооправи раницата, подръпне пушката и продължи. Не е като да му е за пръв път. Краката му са пребродили целия полуостров. Носят го сега бодро и по Добруджа.

Но ако германците се стоварваха почти на самото място неуморени, имаха да благодарят на нашите „уморени“, на самия полк.

Същия тоя ден противникът бе отстъпил по посока към Кубадин и Черна вода, които обаче отстояха далеч и негови части се укрепяваха по гребените и височините пред нас.

Срещу бригадата се насочват силни неприятелски части, които я поставят в крайно опасно положение. В тоя именно момент командирът на полка заповяда на втора дружина да обърне веднага наляво и се яви във фланг на румъните. Допринасяйки напълно за облекчаване на положението, тая изненада обърна противника в страхотно бягство. Освен втора дружина взеха участие и две роти от нашата.

Въпреки че всичко бе вече наред, един германски офицер пристигна, за да помоли командира да не изтегля още ротите си. А по-късно, привечер, офицерът за свръзка благодари на полка от името на подполковник Боде за тая тъй навременна и тъй ценна помощ!

След обяда, сега вечеряхме за пръв път на бойното поле. С каква храна ни подслаждаше Добруджа! Изобилна, разнообразна, богата! Имаше всичко: кокошки и прасенца, сушени и пресни плодове. А дини, пъпеши!

Денят отиваше на почивка, без да може да възпре палавата игра на съдбата. Нашият набор освети тоя първи ден. Заяков бе ранен — първата жертва на кандидатите ни в дивизията.

Първата нощ, която трябваше да прекарам на бойното поле, настъпи. Тя бе за мен първата целувка на Богинята на войната, защото Богът бе ме вече поздравил!

Настъплението продължава. Край нашата рота бяха залегнали германски минохвъргачи. Войниците гледаха с какво безгрижие лежаха дойчовците и как спокойно дигаха машините си, щом се дадеше заповед за движение напред.

Настъпваме в област с множество вятърни воденици, които създадоха такава прекрасна картина, че просто човек да съжалява, загдето не се е родил художник. Всичко наоколо ми се видя изпълнено с поезия. Липсваха само няколко деца с дървени обувки и широко отворени шапки, за да имаме изглед от Холандия.

Край тия мелници, в царевицата, германците бяха принудени да се отдръпнат, като не можаха да приберат ранените си. Когато настъпиха отново, намериха всичките си другари с надупчени от ножове тела, с разбити от приклади глави. Между жертвите бе и принц Фридрих Вилхелм Хесенски. Спомням си страшното негодувание, с което нашите съюзници посрещнаха вестта за това модерно варварство.

Дните се сменяха при разнообразна обстановка. Не зная дали някой от войниците е ял през живота си за тъй късо време толкова много дини и пъпеши. Бяхме залегнали в бостани. А те се разстилаха на голямо разстояние. Забравил за противника, всеки бе извадил ножа си и се разправяше бодро и сръчно с тоя, другия противник! Горещината бе тъй голяма, че жаждата можеше да се утолява само с тия, попаднали тъкмо на място, разхладителни приспособления. Но ако разхлаждаха, те и разстройваха. Току-виж някой взел необичайна за момента поза, под гръм от… насмешки на другарите си бърза да се придвижи към по-удобна позиция… някоя друга диня, почти винаги два пъти по-голяма от главата му!

Румъните бяха и днес откъртени. Във взводна колона ротите ни продължиха бързия ход напред. На заник картината бе величествена. Догдето достига окото по тая равна, безкрайна, златна Добруджа, се движат наши части. Не вече роти, а дружини и полкове, в победен марш, като при величав парад, на разгърнал се фронт. На залязващото слънце лицата на войниците са стоманено-бронзови и тежката умора е отстъпила пред бодрия вид и надежден поглед.

Каква незабравима гледка, която сетните лъчи на умиращото днес слънце ни завещаха!

Същата вечер, на 18 септемврий, нашата рота получи заповед да заеме създалата се голяма празнина между първа и четвърта дивизия и да пази фланговете им, които бяха на застрашително разстояние. Задачата ни бе извънредно отговорна.

Позицията ни бе до с. Кокарджа. Пристигнахме по тъмно и започнахме окопи в цял ръст. Късно през нощта всичко бе готово и свободните от патрули, постове и секрет заспаха.

Ранното утро на 19 септември не предвещаваше нищо. Само гробовното мълчание на противника говореше знаменателно.

Донесоха ни храна. Прасенце и стафиди. Не зная защо, но не ми се ядеше. Не бях обладан от предчувствие. Просто тъй, храната остана на окопа.

Мнозина ще си спомнят, че пред големи боеве, вписващи имената си завинаги, се забелязва особено чувство, което мъчно може да се определи, толкова повече да се опише. Все пак има случаи, при които бъдещето само се изпреваря.

— На 12 септемврий през нощта — разказа ми по-късно ротният — седях на малка могилка с храбреца и вечен охотник подпоручик Донев. Подпрял глава, той седеше през цялото време мрачно замислен, потиснат от най-злокобни предчувствия: „Тук ще сложа костите си!“

„Напразно го разсейвах. Донесоха ни халва. Донев не я и побутна даже. Мисълта го гнетеше, непрестанно повтаряше тежките си предчувствия като че сам вдъхваше на съдбата текста на утрешната си присъда.“

И на следния ден, при атаката на паметния 13 септемврий, Донев бива убит.

Нищо подобно не ме смущава. Но към липсата на желание за ядене се прибавя и оставеният настрана шинел, който в предишните дни, препасан през рамо, е неотлъчно от мен.

Още отрано противникът напъна упорито и с жар. По всичко личи, че оттук е решил да почне победното си настъпление. И първите му силни напъни с голямо числено превъзходство успяват. Части от четвърта дивизия отстъпват. Пристигналите три роти от нашата дружина, настъпили между същите 16 и 47 полк, гдето сме ние, се натъкват също на извънредно силен противник. Въпреки това спират настъплението му и продължават. Но самите те, притиснати, се отдръпват. Към пладне и 16 полк почва да отстъпва. Подпомогнат обаче от две наши роти, отново заема позицията си. Сега, всред самия бой, към нашите четири се вляха и други роти от полка.

Вдясно една се люшка като от вятър.

— Напред!

Нашите се вдигнат, противникът бяга. Противникът се повърне, нашите бягат.

Съседна рота им дава спасителен флангов огън, и ротата се вдига отново.

Ето, тъй близо и тъй ясно, поручик Боян Дацов повежда отново ротата си, но бива ранен. Офицерският кандидат Венелин Янев го замества, но и сам бива повален. Командуването поема отличният фелдфебел Стойко Донков.

Вляво офицерският кандидат Иван Момчилов е също ранен, пада пред очите ми.

Противникът изнася шест картечници и освен с тях жари с пехотния си и с артилерийския си огън. Боят е в пълния си разгар, а нашата артилерия мълчи. Защо? После научавам, че е останала без снаряди?!

Голямото упорство ни прави силно впечатление. По-късно узнаваме, че срещу нашия полк и срещу един от съседните действува и известната вече „сръбска“ (славянска) дивизия, съставена от сърби, хървати, чехи, поляци, словенци и руси. Ами че така, да се разберем! Атаките на тая дивизия са отчаяни и едва сега ни става обяснима тъй голямата съпротива и на румъните.

Положението на фронта ни е тежко.

Но защо пиша за полкове и дивизии, когато мълча за това, което е най-близо до мен, в което съм сам аз, за ротата например?

Книгата ми не е история на полка, в която да се изнесе истината (поне официалната, при все че често тя представя просто… частната неистина) по действията на всяко, дори и най-малко поделение.

Боят е върховен момент, в който са изпънати всички струни на човека за съкрушаване съпротивата на противника, за превъзмогването му, за изграждане на Победата, която повече от веднъж може да бъде осенена и от Славата.

Да се описват бойни действия, значи да не се пропуснат и тия, засягащи близки, приятели, да не се отмине и този, който описва, колкото и скромен да е. Значи човек да става собствен съдия. Освен това да се обсъждат действия и бездействия, разпоредби и заповеди със съдбоносни отрицателни последици. Да се посочват имена.

При това и преди всичко боят е миг от войната. А тя е огромна огнева пещ, в която всичко гори… и се калява или изгаря. Тя е бляскав лъч от радости и възторзи, подвизи и слава. Но и тъмен облак от патила и скърби, терзания и страдания.

Гърмежите заглъхват, защитниците остават.

Боят свършва, войната продължава.

Ето как многобройните епизоди извън боя при разни случаи, в разни положения, на разни места, по фронт и в дълбочина се изплъзват от книгите за тоя или оня полк.

А те трябва да бъдат нарисувани. Затова очакващ, че може би полковата ни история ще бъде написана, ограничавам се с това, което всеки участник би могъл да направи — макар без дневник, без бележки, само с наложени справки да се остави на спомена. Да опише мненията, впечатленията и преживяванията си. С това да възкреси и спомена на другарите си. Може би по форма разказът не ще бъде напълно еднакъв. Причината ще се крие във възприемането и отразяването. Колкото погледи — толкова гледки. В зависимост от огледалото предметите не изглеждат еднакви.

Всяко семейство е история, поема дори за този, който знае да я прелисти. Ламартин.

Какво да кажем тогава за нашето голямо — военно семейство?

Настоящата изповед е страница от книгата, която се нарича Бойният живот на българската войска, и глава от живота на славния 41 полк.

В нея няма нищо измислено, украсено. Действителността е по-чудновата от фантазията, казват англичаните.

Но за да бъде удобно на автора да разказва, нека читателят види в спомена му само един от многото. Един от първа дивизия.

За Родината

Жестокият бой продължава. Шест часа как се бием. Сега летим срещу шестте картечници.

Един куршум ме пронизва между гърдите и стомаха и като грабнат от вихър, обръща и със страшна сила поваля по гръб върху вкаменилите се от жестокото слънце големи буци пръст.

Бях чувал, че преди смъртта си човек вижда целия си живот, и то само в една къса секунда. Гърбът ми при падането бе просто разсипан и ужасни рефлексни болки започват да цепят корема ми. Имам усещането, че съм с разкъсан стомах. Животът ми, преминал пред мен с бързината на мълния, ме утвърди в предположението: последният ми час настава, умирам. За да избегна страшните болки, вдигам револвера да се застрелям. Но споменът от ученическите ми години се явява ненадейно и пред мен светва един от уроците по латински: Дум спиро, сперо. (Докато дишам, надявам се!)

В същия миг в общия рой преживявания до ушите ми достигат думите: „Убиха го!“

И залегнали зад мен, всред убити и ранени, възползувани от спиране на стрелбата, войниците се вдигат и започват да отстъпват.

Прегънат на две, ставам да ги спра. Фелдфебелът Драган се притичва до мен и в очите му блясват сълзи. Едва преди няколко минути сам той ми донесе изричната заповед на дружинния, въпреки че никой друг не настъпва, въпреки че други вече отстъпиха, ротата да настъпи, да атакува на всяка цена. Сега тая цена се знае.

Сълзите на Драган капят. Те капят и за боя, за 19 септемврий, който губим.

Сбогувам се с най-близките войници, предавам командуването на Драгана и едва движещ се, тръгвам по същия път, по който не свирят вече куршуми. Полето е достатъчно осеяно. Картечниците, тия машини за месо, са наситени вече.

Зад няколко трънки, при малка низина, която най-после след големи усилия достигам, ротният фелдфебел и фелдшерът ме превързват с голямо внимание.

Куршумът е направил всичко, което е могъл. Най-напред е скъсал двойния шнур на револвера, който би паднал, ако ръката не би го здраво държала. Окървавил е дрехите. А на гърдите не зее, просто червенее малка точка, колкото да побере един куршум и да погребе един живот. Трябва да се направи и друга превръзка: куршумът е излязъл от гърба. Едва тук, седнал, разбирам, че съм ранен и на друго място — в китката на лявата ръка, и че куршумът е също излязъл — от дланта. Тежкият удар в гърдите, непоносимите болки в корема отвличат съвсем вниманието ми. Не усещам, а виждам раните си на ръката!

Ротният фелдфебел взема револвера ми, за да го запази, и двама санитари ме понасят.

Боят продължава. Противникът чувствува надмощието си. Необходимо ли е да си служи с карти? Земята, светата добруджанска земя е наша, но територията е негова. Отстъпвал е, знае всичко. И артилерията му бие пътища и пътеки и смущава, препятствува движението на ранените, които от разни места се спускат.

Всичко ми се замайва. В ушите ми дълбокият тътнеж на близки и далечни неприятелски оръдия се смесва с пръскащите се в ред и в безредие снаряди. Един пада тъй неочаквано наблизо, че санитарите ме изпускат по неравния път и аз се претъркулвам в купчина камъни. Чувствувам, като да съм се разпаднал на части. Събраха ме, поставиха отново на носилката и продължиха нелекия си път, когато ненадейно се яви конният ординарец на ротния. Ето значи как се гради другарството. Ротният можеше да бъде ранен, но се лишаваше от коня спасител в момента, в който може би сам би имал нужда от него.

— Ах, ах, господин кандидат — зареди ординарецът Петко Иванов и като задържаше неспокойния от снарядните пръскания кон, остави санитарите да ме натоварят.

— Хайде сега, връщайте се — казах, като им благодарих.

— Връщаме се, господин кандидат. Добър час!

Прегърнал коня, Петко ме придържаше с другата си ръка, която едва ме крепеше. Главата ми бе се свлякла до главата на коня и болките не ме оставяха. Конят едва пристъпваше, а аз цял се разтърсвах. Като че не краката му, а гърдите и коремът ми стъпваха по неравната земя.

— Стой, Петко!

Но каква полза, когато отново трябва да се тръгва! А санитарите бяха вече изчезнали. При това бяха нужни и за други.

Привлечен сигурно от окаяния ми вид, един офицер на кон се приближи и ми подаде шише коняк. Благодарих му и той отмина бързо напред… или назад, и сам вече не знаех къде е напред и къде назад.

Във всеки случай, движейки се, напредвахме към лазарета, който най-после се показа.

При вида на тъй много ранени почувствувах облекчение. Като че този, леко засегнатият, ми сваля товар от гърдите, защото моят вид трябва да облекчи друг, още по-тежко от мен ранен.

Край една маса бе седнал един подофицер и записваше имената на всички, които се приближаваха, докато до него лекари и санитари превързваха, допревързваха тези, които имаха нужда.

Неизгладим спомен ми оставиха необикновеният ред и спокойствие у всички. Никакви охкания, стенания. Всеки, било сам, било на носилка, минава покрай масата тъй тихо и търпеливо, като че чака реда си, за да получи заплата!

Тук коли и каруци ни поемат. И освободен от всички обстоятелства, които досега поддържаха будността ми, изтегнал се на постланата със сено кола, изгубвам съзнание.

Към смъртта

Виждам се в скромна селска стая. Край прозореца до вратата с превързан крак седи командирът на втора дружина майор Михайлов. Вдясно… А! Ето ги и тримата: Дацов, Янев и Момчилов! Искам да вярвам, че съм направил усилие да се усмихна. Другари по нещастие! Какво ти нещастие! Какво по-голямо щастие да бъдеш в такъв момент всред другари!

До тях е поручик Тропчиев. Гледам ги. Гледат ме. Никой не ми казва нищо. Види се не считат, че думите могат да помогнат. При това и Янев е сравнително по-тежко ранен. Ето, внасят и стоварват до мен друг ранен. Обръщат лицето му. Кръв е потекла от устата му. Сарафов! Другарят ми от каруцата!

Пълно мълчание цари. Едип лекар влиза и се спира пред майор Михайлов.

— Остави мене, докторе, виж тези двамата, тежко ранените — и посочва към нас.

В какъв полк попаднах! Всред какви хора! Ето и сега, когато пиша, макар десет години вече да е в гроба, виждам майор Михайлов като жив пред себе си.

16 април 1925. „Св. Неделя“ е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара отвън, сме застанали същият, вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1 полк и аз.

— Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.

— Няма да можем, господин полковник, а и да успеем, няма да можем да излезем.

— Хайде бе, само за пет минути.

Отвръщам, че е вече време да тръгнем за дома на Делчо Илчев (също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя). Илчев живееше срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.

— Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли — настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.

И наистина, как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение!

Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. „Клементина“3.

— Чакайте — извика полковникът о.з. и тръгна с другите двама към мен.

Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!

— Остави мене, докторе, виж тези двамата — тежко ранените.

Лекарят се навежда към нас. Сарафов е още в безсъзнание.

— Имате ли нужда от нещо?

— Добре съм превързан, но моля дайте ми опиум, не мога да понасям болките.

Лекарят се връща с успокоителното, което почти веднага ме приспива.

Събуждам се всред шум. Нощ. При светлината на мъждееща лампа изнасят ранените. Ето и последният е изнесен. Само Сарафов и аз оставаме. Един войник влиза и почва да ми събува ботушите!

— Защо ги събуваш? Остави ботушите! А той дърпа ли, дърпа.

— Остави ботушите тук! Не ги изнасяй! А той се вдига с тях и тръгва.

— Остави ботушите или ще те застрелям!

С какво? Но заканата подействува. Войникът остави ботушите, върна се, взе лампата и…

— Остави лампата!

Каква лампа, една мъждукаше! Все пак нещо се виждаше.

Болките в стомаха бяха се успокоили. Но тая неизвестност, която се създаваше, не можеше да успокои. Какво става? Защо ги изнасят? Защо ни оставят? Защо ми събуват ботушите? Защо вземат лампата? Защо никой не се връща?

Всред целия тоя рояк тревожни въпроси влизат двама лекари и единият казва на френски:

— Ще ги оставим. Още тая нощ ще умрат!

— Сарафов, Сарафов — викам, като бутам „силно“ изтегналия се до мен другар, — чу ли какво казаха? Оставиха ни, оставиха ни да умираме тук!

Каква жестока нощ. Как всичко ми е ясно и живо. Като че ли и сега го преживявам. Казвам на Сарафов, че ще изляза да търся каруца. Той ме изпраща с куп благословии. Очите ни свикват с тъмнината, тъй като лампата вече прегоря.

Лесно намирам ботушите си и само аз зная как ги обух. Опрян на стената, мислех, че ще мога да надделея. Ботушите излязоха по-силни от мен. Залюлях се и се строполих. После сядам, дърпам, а от всички страни ме пробождат игли.

Най-сетне съм в двора, на улицата. Къде да ида? Тихо е, нищо не се вижда, нищо не се чува. Поне някое куче отнякъде да залае, за да ме обнадежди, че все още има хора. Изцяло превит, тръгвам просто напосока. Тая къса селска улица ми се видя дълга като дълъг булевард!

Голямо здание ме привлича. Черква!

Приближавам и изнемощял, струпалям се на каменнитей стъпала.

Намирам се пред Бога, в тишината пред Неговия дом, пред благостта на Неговата усмивка. Моля се за всички. И за нас, и за тези отсреща. В тоя миг не един има нужда от Неговата помощ и от Неговата закрила.

Тръгвам отново. Навсякъде пусто. Жива душа няма. Сам съм. Сам ли? С мен е страданието. То ми служи за другар.

Пътят ми продължава все тъй безрезултатно, когато внезапно чувам цвилене. Възрадван, насочвам се стремително… а краката ми се огъват, оплитат… към тая спасителна посока и през един спасителен двор, излизам на една спасителна улица, гдето виждам една спасителна каруца, в която закъснял селянин качва децата си. Ето спасителя ни!

Как съм се упътил — един Бог знае. Във всеки случай, стигнали черквата, паметта не ми измени, и през отворената врата на една селска къща излезе и вторият оставен да мре…

Зазорява се. Изтегнати в тая тъй удобна каруца, чието дъно е постлано с дюшеци, юргани и меки бохчи, въздъхваме спокойно, дишаме пресния утринен въздух на Добруджа и на спасението.

Каруцата се носи по пътя, подскача от всяко камъче. Но въпреки меките юргани болките ми започват отново. Друсаме се, тръскаме се. Няма що! Да сме се родили момичета!

Сарафов се оплаква от силни болки и от страшна жажда.

— Море да е, бих го изпил!

— И едно шише ти стига!

— Ама къде е?

Вече 36 часа не съм турил нищо в устата. Вчера целия ден не съм ял, не съм пил. Пие ми се, но що да правя? Ето, приближаваме село.

— Вода, вода! — вика Сарафов.

Каруцата се носи с трясък по главната улица. Наближаваме двуетажно здание, от което изтичва един лекар и с вдигната ръка спира каруцата.

— Имате ли нужда от нещо?

— Вода, вода!

— А вие?

Повтарям вчерашната си молба за опиум. Болките в корема ми се усилват.

Лекарят изнася и подава на Сарафов студен чай. Не съм виждал по-жаден човек. Макар зле ударен, изнемощял, нашият Борис сграбчи матерката и я опразни до дъно. Лекарят подаде и на мен чай. Но опиумът ми стигаше.

Борис се чудеше, не можеше да разбере защо не искам да пия. Може би бе пресилено, ето сам лекарят ми дава матерка. Но той не знаеше точно къде и как съм ранен. При това, самовнушение ме възпираше. Гърди, стомах… Напротив, през цялото време след това съветвах Борис да не пие.

В какъв ранен час сам лекарят да изтича при шума от приближаващата се самотна каруца! Когато си спомням някои други лекари, не мога да не помисля и за този техен колега.

Минаваме друго село. Всички наизлезли и чакат. Жени, моми, деца. Стомни, менци. А дини, пъпеши! Незабравима картина представляваха тези хубави типове жени, в чиито очи се четеше милосърдие и състрадание. А с какви думи ни даряваха на своя най-чист български език!

Сарафов пие от водата на една, после на друга и захапе къс диня, който безмилостно изкушава и мен. Но ще се търпи до болницата.

Пристигнахме до едно село, гдето ни задържаха. Шинелът ми бе останал Там. Тропчиев, когото настигнахме тук, ми даде единия от двата си шинела. Махнах звездичките и той стана кандидатски. После бяхме прехвърлени в Алфатар.

Тук сме десетина в една училищна стая. Всички тежко ранени. Сарафов е до мен. Встрани и надясно, през два-три кревата, е подпоручик Мусаков, също от нашия полк, с когото бях се запознал при настъплението.

Намираме се в болницата на двама софийски лекари. Появата на единия с брада и тъй добродушно лице се посрещаше винаги с радост. Когато свършваше работата си, идваше при нас, за съжаление на кратък разговор, защото постоянно го викаха за нещо. В негово присъствие не изпитвах чувството, че съм в болница.

Мусаков се разговори по-надълго с него. Каза, че е завършил в Москва. Помоли за книги на руски. Сам завършил в Русия, лекарят му донесе Пушкин.

Един от ранените, чийто креват бе в отсрещната редица, се помина тихо. Изнесоха го и мястото му се зае от друг.

Вдясно от мен лежеше едър, пълен, много по-възрастен от нас поручик, чието лице бе обрасло вследствие продължително небръснене. Бе тежко ранен в корема. Въпреки това от устата му не излезе нито един стон. Но затова цялото му тяло стенеше. То огъваше малкия и слаб креват, който се превиваше под гърченията на този нещастен другар. Обръщаше се непрекъснато ту на една, ту на друга страна и отведнъж спре понадигнат, изцяло обърнат към мен, и само очите му безпомощно светят. Гледаше ме втренчено, като да искаше да ми каже нещо. Но отново се обръщаше на другата страна и люшканията продължаваха.

Прекрасното септемврийско слънце достигаше до стаята само със светлината, която отблясваше. А колко ме блазнеше! Краката ми държаха. И облякъл шинела, излязох да се понарадвам. Дворът бе пуст. В болницата имаше само тежко ранени. Затова никакво движение не смущаваше покояй.

Отпуснах се на една пейка и въздъхнах облекчително. След пладне отново поседях и това благато слънце проникваше дълбоко в ранените ми гърди. Отново радостен от тоя съвсем нов за мен свят, който слънцето ми разкриваше, върнах се в мрачната стая. Но леглото вдясно от моето бе опразнено. И този ми другар бе се поминал.

Така минаваха дните. Веднъж, когато Мусаков бе върнат от превързочната, каза ни с печално лице:

— Тежка е лекарската присъда. Ще ми отрежат крака. Няма що, ще се понесе.

Когато на другия ден го внесоха, вече само с един крак, бе също тъй спокоен както и преди.

Но положението му се влоши и страшно предчувствие ни обхвана. По устата му почна да се явява пяна. Ние от разните кревати само се споглеждахме и на устните ни замръзваше думата: тетанус!

Устата му почна да се сковава. Здрави, железни клещи не можеха да я разтворят. А той, спокоен, поиска със знак да му дадем хартия и писалка и ни написа няколко думи. Лекарят взе листа и ни го прочете гласно: „Ясно и напълно виждам, чувам и чувствувам всичко, само не мога да го изкажа. Устата ми е скована. Колко жалко, че умирам. Но такава ми е била съдбата.“

След малко по-младият лекар влезе бледен, развълнуван, и обръщайки се към нас, каза, че Мусаков ще бъде изнесен. Там, отделно, ще му бъде по-добре.

Другарят ми от стаята, бойният ми другар от полка, авторът на „Далила“ и „Кървави петна“, бе вдигнат на носилка и обръщайки се към нас — Сарафов и мен — отправи последния си поглед.

На другия ден камбаната би един път в повече…

Отново седях в печалния двор, сам печален, както никога. Нашата стая загуби вече трима. Чий бе редът? Пред погледа ми минаваха всички останали и веднага отстранявах и този, и онзи. Стига, стига, си казвах. И отново се изреждаха един, втори. Вместо спокойна почивка под това прекрасно слънце духът ми се тревожеше от продължителни нерадостни мисли.

В двора влезе един подофицер и се насочи към мен, и днес едничкият, излязъл на чист въздух. Когато наближи, каза възрадван: „А! Вие сте били от нашия полк, господин кандидат!“

И наистина, ако на моя, останал на бойното поле шинел, нямаше още номера, шинелът, който Тропчиев бе ми така другарски заел, носеше големите цифри 41.

Подофицерът ми обясни, че бил изпратен от командира на полка и затова, след като минал с…, идва сега в Алфатар, за да пита дали тук е погребан един от кандидатите ни, тъй като е натоварен да фотографира гроба му.

— Кой кандидат? — запитвам учуден.

— От трета рота — Георгиев!…

Когато се завърнах в полка, позаинтересувах се да узная как е достигнала тая новина. Научих, че всички, които бяха ме видели от момента на раняването до санитарите и конния ординарец Петко, са разказали впечатленията си и от един на друг: „Лошо, много лошо ударен, едва мърдаше, едва дишаше“, достигнало до ротата, че някой като мен бил умрял. От ротата — в дружината, от дружината — в полка.

И командирът, нашият рядък, незаменим и незабравим командир, поискал да изпрати на домашните ми (без да ги познава) сетен спомен от тъй рано загиналия им син!

Когато Заяков бе ранен, до София достига новината с името Занков — и то не като ранен, а убит. Домашните му правят панихида по геройски падналия му при Добрич брат, а бащата и други близки, знаейки „истината“, тежко опечалени, правят всичко възможно, за да скрият от нещастната майка, че панихидата не е за един, а за двама от синоветей!

Голяма българка

Ще ни преместят. Отново каруца, отново пак със Сарафов. Сбогувам се с тези, които остават, със стаята, с починалите другари и след нов тежък път пристигаме в Разград, където ни настаняват в едно училище.

Още в самото начало почувствувахме разлика в отнасянето. Лекарят бе тъй груб, тъй непоносим, че нямахме най-малко желание да разговаряме с него. И не само ние, преди нас — всички останали в стаята.

— Вие нямате нищо, вие нямате… вие…

И в по-малко от минута прегледът му от креват на креват се свършваше. Къде тия изрази, които бяхме чували? А това приятелско отнасяне? Другарски разговор?

Всички мълчаливо отказвахме да си служим с него. Едва излязъл, веднага извиквахме един фелдшер, който с най-голяма любезност услужваше на всички за всичко.

Един ден, сигурно усетил маневрата ни, лекарят влезе внезапно в стаята и виждайки реда, който бяхме въвели, направи цял скандал.

В същата болница помагаше пленен румънски професор по медицина. Ето това се казва лекар! Бе пожелал да освидетелствува всички! Един след друг минавахме под най-внимателния му и продължителен преглед.

Когато дойде моят ред, погледна ме в гърдите, после обърна откъм гърба, даде ухото си и дълго ме преслушва. Отново ме погледна, отново преслуша и като се усмихна, каза на френски: „Цяло чудо!“

Имал съм късмет!

По-късно, в София, професор Голдамер, който ме рентгенезира в Александровската болница, не можа да се сдържи да не каже на родния си език: „Красив изстрел!“

Дотогава знаех, че има красиви погледи, сега научих, че имало и красиви изстрели!

От едната страна на стаята бяхме шест души. Срещу нас — шест румънски офицери, всички тежко ранени в краката. Двама-трима бяха с отрязан крак, един бе загубил и двата!

Вляво, перпендикулярно, точно до мен — два кревата: единият бе зает от учител — артилерийски поручик, смъртно засегнат в слабините. До него, на втория креват, лекарите бяха разрешили на годеницата му да остане и да му служи неотлъчно.

През целия ден, през цялата нощ, когато и да се събудех, облечена, макар и полегнала, тя бе винаги будна.

Нещастният поручик само повтаряше, че е ранен от куршум. Отвърнах, че е гордост за артилериста да бъде засегнат от пехота.

А той? Той не можеше да прости на случая, който тъй преждевременно бе го извадил от строя.

Батареята им се носела хвърковато напред, на нова позиция, зад напредващата победоносно пехота. Макар и отдалеч, артилеристите слели своето „ура“ с това на ротите. И когато вече наближавал мястото, което наситеният му поглед открил за оръдията, един куршум от фланга, откъм една горичка, от която ненадейно застреляла далечна картечница, го повалил от коня. Заедно с него, почти едновременно, били засегнати и конете на първото оръдие, което се обърнало.

— Куршумът, който ме удари, да беше закъснял, да беше закъснял!

Тия думи се повтаряха често и в съзнание, и в полусън. Особено ги чувахме да ги бълнува.

С каква скръб печалната годеница гледаше страданията на най-близкия си! Стройна, извънредно хубава, тя бе на пост, без смяна и не знаех дали е щастлива, че може да услажда тежките моменти на ранения, или би предпочела да не бъде свидетелка на страшните му мъки.

Тук почувствувах как се извайва в мен мраморната истина — боят е миг от войната! В кой дневник, в коя релация, в коя история за бойните действия на тоя или оня полк би влязла тази поразена в сърцето жена? Нейният подвиг трябва да влезе в историята на нейния полк. Но за да бъде възпят, необходим е поет.

Една утрин, при тежки стенания, които събудиха цялата стая, когато бели лъчи разкъсаха черната нощ, душата му отлетя към по-тих свят, гдето няма гръм и знамената са свити.

Санитари влязоха да изнесат топлия още труп. Но една ръка ги спря. Скромната учителка прегърна героя и снемайки го от леглото, докато краката му се влачеха по дъските, отнесе го в прегръдките си.

Понадигнати, румъни и ние се вслушахме с най-дълбоко вълнение в симфонията, която се разнесе, звучна и тържествена, в тоя ранен час пред нас. Прости и скромни селяни, санитарите се отдръпнаха, изтръпнали и неми. Със свалени фуражки, те оставиха тази голяма българка да отнесе трупа на този, с чийто живот бе се готвила да се свърже, но дали от съдбата му би могла да се отвърже?

На другия ден тя се върна при нас. Погледът и бе увяхнал. Опряна встрани на вратата, с ръце отзад, тя погледна нашата редица, която я гледаше мълчаливо, обърна се към другата, гдето срещна същите дълбоки човешки погледи. С вдигната глава, със съвзет поглед, като разтърсена, тя се обърна. Не я видяхме вече.

После научихме, че сама погребала годеника си.

След години, когато бурята утихна, върнах се към тия места, за да потърся тази знаменита българка.

Но отдавна вече младата без грях жена бе прибрана от грешната земя.

В старата и в новата столица

Раздялата ми със Сарафов настъпва. Продължавам за Търново. Но затова пък запознавам се с офицер от полка, когото макар и софиянец виждах за пръв път.

Дундов бе от най-редките хора, които познавам. Необикновена доброта, деликатност, отзивчивост и благородство. Тъй се сдружихме, че оттук вече не се разделихме.

Тежко ранен от шрапнел, желязното топче бе натъпкало като в ловджийски патрон скъсаното парче от куртката и ризата. Но Събчо бе сърцат, при това краката му държаха, а и не искаше да минава за болен.

И ето излизаме от сладкарницата. Там пиша отново на домашните си, отбелязвайки, че съм „напълно добре“, прибавяйки отгде им се обаждам. Разбира се, не са повярвали. Като всички и те са били с убеждението, че щом човек е ранен в гърдите, трябва цял ден да лежи и само да охка.

Откарват ни до гарата и оттам — за Търново.

На Ишиклар4 или Шейтанджик слизаме да се разходим. На двадесет-тридесет крачки намираме малка кръчмица. Пием си лимонадата най-спокойно и безгрижно. Отведнъж забелязваме, че влакът тръгва. Как няма да тръгне! Болничен влак, с престои само за вода или за чистене на скарата и при това — без никакви предупреждения. Затова никой не слиза.

„Изхвръкваме“, но може ли да го настигнем? „Тичането“ ни е най-бавно ходене, и дете ще ни надтича! Случайно един железничар ни вижда, надава тревожни викове и ръкомахания. Началникът на влака още по-случайно ги забелязва и, макар далеч от гарата, влакът спира.

Внезапното раздрусване, ненадейното спиране разтревожва намиращите се във влака и много от прозорците се окичват с превързани глави, шии и ръце. Да не е катастрофа? Само това ни липсва!

При вида ни, успокоение настъпва и смях се дочува.

— Дръж се, Дундов, и влакове вече почнаха да спират за нас!

В Търново сме в истинска болница, нависоко, същински санаториум. Стаите са просторни, светли, удобствата — големи. Почти всички ранени са минали кризата, мнозина са леко засегнати и движението е голямо. Има много стаи, в които цял ден пада веселие — пеене, свирене на китари, мандолини, цигулки, играене на карти.

С Дундов се печехме на слънце или слизахме но улиците. Въпреки доброто желание, и двамата ходехме бавно и съвсем прегърбени. Интересно бе, че тези, които постоянно се веселяха, най-здравите, не се мяркаха по улиците. Затова, може би, странствуванията ни из града — по книжарници и сладкарници — не минаваха незабелязано и някои граждани ни сваляха шапка.

Един празничен ден влязохме в най-добрата бирария. Всички маси бяха заети. На всяка най-малко по трима-четирима. Една близка ни привлече — само двама — един мъж и една жена.

Приближихме и учтиво попитахме дали можем да седнем.

Господин цивилният изгледа госпожа цивилната и отсече:

— Не може!

— Значи тук няма място за ранени български офицери!

— Заповядайте, заповядайте — се провикнаха от няколко от близките маси и мнозина наскачаха.

Но ние бяхме се вече обърнали.

Това посрещане ни се отрази като изпращане. Случаят ни разстрои. Веднага се отнесохме до управителя на болницата с молба в най-скоро време да ни изпрати в София.

„Червен кръст“5 бе желана от всички болница. Случайността ни настани там. Можехме да бъдем доволни.

Голяма стая, която събира 25 души, прибра и нас. Тук бяха вече Дацов и Тропчиев. Имаше още един офицер от нашия полк, подпоручик Петров. Наскоро пристигна и Сарафов.

Между другите ранени бяха и кавалеристите — ротмистрите Жилков и Сиромахов, поручик Паскалев; офицерският кандидат от 25 полк Кирков и пр.

Полковият ни песнопоец Петров надуваше рано сутрин тръбата. Едва съмнало, а той се провикваше:

— Аз видях…

— На бай… добавяше Дацов.

— Младен… продължаваше Тропчиев.

— Та… та… завършваше Дундов.

Тая песен, която за пръв път чувах, бе неразделно свързана със „славата“ на полка. Героят бе поручик Младен Игнатов, завеждащ прехраната, личност забележителна и твърде интересна, както по-късно имах случай да се убедя.

— Стига бе — ще се обади някой, — искаме да спим. Стига бе, 41 полк, стига сте ревали!

Въпреки това същото се повтаряше всеки ден. Бележките, обаче, бяха най-приятелски, защото, акомпанирайки си, нашият певец пееше прекрасно.

Но най-важна и безобидна бе нашата бележка. Не смущаваше никого, просто правим утринна проверка: да не би през нощта, някой на бърза ръка, да е хвърлил топа! При все че и това бе на шега: в стаята ни всички бяха оздравяващи! А! Щом всички са налице — може вече да спите!… Всички се смеят. Смехът е здраве. Да помните кога шест души от 41 полк са съдействували за по-бързото ви оздравяване!

Времето бе много хубаво. Разхождахме се по приятната и тъй добре поддържана градина на болницата, дори направихме снимка. Патериците на Дацов и видът ни в халати „като изпаднали германци“ дадоха основание да ни нарекат „битолските просеци“.

„Червен кръст“ бе първостепенна болница с всички удобства, идеален ред и чистота. Начело с управителя д-р Минко Софрониев, тъй добър хирург, лекарите бяха общо уважавани.

Как мога да отмина прекрасните милосърдни? Колко жалко, че не си спомням нито едно име. Но не стоях много дълго в болницата, при това не зная дали въобще имената им ни бяха известни, или просто ги наричахме „сестра“.

Преди всичко една — най-едрата и стройната, която ни водеше на баня. Всички се смущавахме, а тя като че ли вкарваше манекени. Сериозна и солидна, като войник на пост.

А тази другата, която превързваше на самото място няколко от напълно оздравяващите? Един бе ранен на деликатно място. А тя, несмущавана от нищо, превързва ли, превързва!

И всички други, които се отбиваха или които срещахме — една от друга по-симпатични.

От всички една, прилична на Лилиан Гиш, тъй смирена и добра, тъй нежна и деликатна! Какво търсеше в болницата? Не се ли намери някой тогава, за да си благославя дните сега?

В приемните дни оживлението бе голямо. Всеки е посещаван от близките си. Имаше мнозина макар и само познати, които избикаляха. Както днес се ходи по „жур“6, тъй тогава се ходеше по болници. Имаше много приятни фигури, много красиви глави и човек с нетърпение чакаше следния „жур“. Вместо ние да ходим, при нас идваха. Един ден дори бях удостоен с буркан сладко от ягоди, което познати на един от ранените ми донесоха. А цветя и какво ли не за ядене от близки или познати! То било хубаво да си ранен! Колко скоро забравяме мъките си! Няма по-издръжливо животно от човека!

От всички, които посещаваха нашата голяма стая, очите ми останаха върху една великолепна млада дама, която бях вече срещал преди това в града. Как да не я запомня! Турците не казват ли Гюзели бакмак себаптъръ — да се опиваш от красотата е добродетел? И как след това да не стане човек добродетелен!…

Явяваше се редовно и от обстоятелството, че между нея и този, за когото идваше, почти не се водеше разговор, останах с впечатлението, че му е жена!

Един ден се разговорих по-надълго с него и разбрах, че му е сестра!

— Ама пази се, женена е — добави той усмихнат. Вярно е, че е много хубава, изящна и фина.

Хората страдат от вкуса или от безвкусието си. Понякога дори сам човек не знае кое безвкусие да предпочете. Но не винаги е добре да се запознаваме с хора, които ни харесват. Твърде често това би значило да се познаваме с хора, които не ни харесват.

Със сезоните и годините се изнизваха. Нова пролет опразни мястото край нея. Тя продължава да бъде все тъй млада. Млада като никога. Млада както винаги. Аз продължавам да бъда все тъй стар. Стар като никога. Стар както винаги. Все пак запазих нещо от младостта си — бляна си!

Дойде време и с радост се изписах. Получих отпуск и сам тръгнах по журове… болници, искам да кажа.

В Клементинската7 бе на лечение съученикът, съшколникът ми Рашко Душков. Хайде да го видя! Докато разговаряхме, от един креват ме повика ранен и попита от коя рота съм. После ми каза своята — четвърта, от нашия полк — подпоручик Царвулков. Запознавам се с него пак тъй непринудено, както с Дундов или Петров — номерът на полка върши цялата работа, той представлява, той сближава.

В Одеон се даваше всяка неделя благотворително литературно-музикално утро. Хайде да се разсея! Снежина декламира: „Как хубави, как свежи бяха розите“. Гендов разправя нещо, но да си кажа право, не разбирам нищо. Миленков пее тиролските си песни. Публиката го вика. Бис. Нови песни.

По време на почивката се разхождам и ето един подофицер ме спира и учтиво запитва дали случайно не съм еди-кой си.

От нашия полк е. Казва се младши подофицер Петър Станчев, изпратен по служба в София. Пристигнал сутринта. Сам софиянец, с образование, утрото го привлякло. Смятал след театъра, по обяд, да дойде у дома. Между другата си работа натоварен е да ми връчи писмо и пакетче. И тук, в днешния театър Одеон, бе ми предаден първият орден.

От Комендантското управление ме уведомиха, че багажът ми е пристигнал. Запечатано с червен восък, школното ми сандъче се прибра вкъщи. Нищо не липсваше. Всичко наредено. И револверът, който ми бе собствен, поставен. И шинелът, прибран от ординареца, ми се връщаше. Побързах да му сложа приятния номер на полка и с благодарност върнах шинела на Митко Тропчиев.

Тия повръщания на багажи бяха много пъти причина за нещастни недоразумения. Добрата мисъл да не се лишава раненият, особено когато излезе от болница, от бельо, тоалетни принадлежности и всичко друго, което е имал грижата да вземе в сандъка си, имаха понякога неочаквани, печални последици.

Имаше случаи, когато ранени не са успели да се обадят у дома си или домашните знаят, че син им е ранен, настанен в еди-коя си болница. И внезапно, багажът му се връща!…

От един или друг научавахме кои от другарите ни от каква съдба са постигнати. Няколко от съучениците ми бяха вече оздравели и заминали. Не можах да ги видя. Няколко от съшколниците ми — от взвода — бяха вече убити.

В болницата в Ниш бе умрял от раните си съшколникът ми Георги Кауцки. Опелото се извърши в София, в „Св. Седмочисленици“. Другарите му бяха на фронта, по болниците или по гробищата. Едничък аз представлявах всички.

В наборната комисия не искаха да го приемат — не отговарял на размерите. Моли се, настоява и като несъкрушим довод заявява, че е участвувал като доброволец в Балканската война. Когато и това не помогна — пред всички ни заплака. Комисията се почувствува покорена. И го взе, за да го вземе сега ненаситната земя.

Едва го погребахме, научих друга, още по-тежка за мен новина. Донко Влайков, едничкият от заминаващите за Южния фронт, с когото се сбогувах, Донко, с когото през цялата гимназия бях в една паралелка, с когото бях в университета, в един взвод в Школата, нашият, моят Донко — убит!

И него комисията отказа да приеме, и то най-решително. Донко е толкова тънък и дълъг, че никаква мярка не го хваща. А той настоява.

— Ами че ти раница не можеш да носиш!

— Кой? Аз ли? Я им кажете — обръща се той към нас, Христо Павлов, Стоян Х. Бонев, Константин Маляков и мен, — кажете им какви екскурзии сме правили с класния Благой Димитров по всички манастири — Погановския, Седемте престола, Земенския, Бачковския. А Рилският? От Кюстендил до Мусала, Чамкория и Костенец — все пеша, и то с раница!

И развълнуван, Донко добави:

— През Балканската война единият ми брат бе убит. Другият, също офицер, е на фронта. И аз искам да замина!

И като Георги и Донко заплака.

Донко замина. Но една, попаднала в него граната, го разкъса. И той отмина.

В същата наборна комисия ми направи впечатление, че когато се съблякохме и влязохме вече за преглед, един младеж влезе с наметнато палто и едва когато дойде неговият ред, тогава го свали.

Да се стесняваше? Нали всички бяхме едно! При това изглеждаше няколко години по-възрастен от нас, редовните за набора. Да му бе студено? Времето бе тъй топло, че нямаше от що да се опасява! А един охранен, загладен — тъкмо за „Кърлежа“.

Бях го забравил, когато един неделен ден — бях вече школник — го срещнах цивилен. А! И веднага неволно го видях гол, с наметнато палто. Разхождаше се с две госпожици. Ето и сега, когато бях излязъл от болницата, пак го срещнах. А 41 набор бе свикан. При следния ми отпуск от фронта — и 42 бе повикан. А господинът все се разхожда, все с госпожици, все по сладкарници.

Виждам го и сега, постоянно, винаги го виждам пред себе си: от едната му страна е застанал Донко, от другата — Георги. Сам той — в средата. Физическата му голота изчезна отдавна от погледа ми. Остана само моралната. А високите фигури на Донко и Георги стават още по-високи, още по-големи, закриват го, премазват. Прегърнати, двамата изграждат живия си паметник, на който личат думите: „Те не умряха!“

Отново към фронта

Отпускът ми изтичаше, трябваше да тръгвам. Сбогувах се с школното си сандъче, което ме бе придружило до Добруджа, и си купих голям сандък, толкова голям, че когато наредих всичко, остана наполовина празен.

Тропчиев и Царвулков бяха заминали преди мен. Дундов бе изписан и също се завърна, но положението му не бе добро. Кашляше, ходеше наведен и се оплакваше.

И други ранени на разни дати офицери и кандидати бяха се вече върнали или се върнаха след мен, или съвсем не се завърнаха. Толкова души бяха ранени! В колко боеве полкът взе участие! И в такива, в които не всички участвуваха. По-късно и в такива, в които само той участвува. Затова жертвите ни бяха огромни.

Заминах сам за Търново, за разпределителната болница. Там последна комисия определяше кой е за фронта и кой — за тила. Какво ще ме гледа комисия! Но все пак при по-продължително ходене се заморявах и задъхвах. А при изкачване на стълби задъхването бе голямо и ме тревожеше. Но това са дребни работи, не ги казах на лекарите, и изхвръкнал от комисията, тръгнах радостен из града.

До моя влак имаше още няколко часа. Влязох в една книжарница за картички, за да се обадя на домашните си, на баща си, който бе мобилизиран в Добруджа. После вечерях и — на гарата.

Русе бе наводнен от народ. Всички хотели препълнени, едва намерих къде да пренощувам. На сутринта получих от комендантството каруца и с нея тръгнах да догоня полка.

След първите километри настигнах двама войници, които, също като мен, се връщаха в частите си. Бяха от нашата дивизия. Хайде в каруцата! Радостни, те се метнаха, и малката ни дружина продължи пътя.

Каруцарят бе турчин, разбираше добре, но говореше слабо български. Още първия ден поиска да се върне обратно. Как ще се връща, нали ми е даден, за да ме закара чак до полка. Кратко и ясно! А той все ми разправяше за децата си. Карай, не бой се!

Студено, влажно, кално. В едно село офицер ни спря и запита къде отиваме. Когато му отговорих, поиска да ме свали.

— На офицерски кандидати не се полага каруца!

— А полага ли се да ги раняват?

Обясних му, че съм получил превозното средство официално, от комендантството в Русе, гдето чинът ми се виждаше тъй ясно, както и сега. Освен това, записаха го заедно с името ми и името на каруцаря. Няма нужда да прибавям, че представих и документ, че аз съм аз.

— Станало е грешка!

Турчинът само това чакаше.

— На Рушчук! На Рушчук!

Войниците, които бяха слезли, стояха настрана. А офицерът настоява да сляза и аз, като каруцарят се върне веднага. При това направи ми бележка, че съм прибрал и войници. Това бе вече премного. Отвърнах, че счетох за грехота да ги оставя да цапат из калта, когато каруцата и без това върви и то само с един човек и един сандък.

Тоя спор би продължил до вечерта, ако не бих се решил да му туря край.

— Господин капитан, колата е в разпореждане на русенското комендантство и вие пречите да се изпълни едно нареждане на по-старши от вас. При това аз съм от първа дивизия и се гордея с нея. Полковете са в настъпление и всеки ден водят бой. Вместо вие да съдействувате на връщащите се по частите си да пристигат по-скоро, вие само им препятствувате. Аз продължавам с каруцата и никой не може да ме спре. А ако вие продължавате да настоявате, ще попитам за името ви и щом пристигна, веднага ще се явя на командира. Той ще знае как да постъпи. Казвам се еди-кой си, чина ми знаете, полка ми виждате!

Капитанът остана поразен. Войниците, които бяха свидетели на цялата разправия, го гледаха непрекъснато.

— Качвай се — извиках, като да им давах бойна команда.

„Напред“ в ушите им отекна. И без да погледнат тиловака, двамата фронтоваци се метнаха в колата.

— Карай!

Колата се понесе по шосето с такава бързина, че калта хвърчеше от колелата чак до канавките! Турчинът не бе прост. Шиба ли, шиба коня.

— По-полека бе, ще го пребиеш.

— Той издраф, той издраф!

Спътниците ми бяха отлични момчета. Единият, Рангел — скромен, тих, почти мълчалив. Другият, Стоимен — отворен, отракан и много разговорлив. Държал с брата си ханче, сам той готвел. Ето как пътувах с готвач. Гостилничарските му способности проличаха много скоро.

И втората вечер стигнахме навреме до едно село, гдето останахме да пренощуваме. Влязохме в една къща, в която намерихме само един старец. Понеже бяхме уморени и измръзнали, седнахме тихо край огъня и почти не ни се говореше.

След малко дойде една възрастна жена, със завита с шал глава, навлечена с много дрехи, от които тези, които се виждаха, бяха скромни. И по облеклото, и по лицето, колкото и да бе закрито, веднага се разбираше, че не можеше да бъде селянка. Старецът също имаше граждански вид. При това и двамата правеха впечатление на интелигентни. Облеклото не можеше да заблуди.

Стоимен свали куртката, запретна ръкави и почна да чисти кокошките, които много благоразумно, както миналата вечер, бе уловил още в предишното село. Пристигаме с яденето си. Заповядайте!

Кроткият ни вид бе напълно успокоил старите, които излизаха, влизаха. По едно време при нас дойде млада жена, която не бе счела дори за нужно да се преобразява. Каза добър вечер. Ръкува се.

Разговорихме се. И всичко се обясни. Като мнозина, и те избягали от Букурещ и намерила прибежище в това село. С нея са родителитей. Мъжътй е офицер, на война, никакви новини няма от него. Госпожата говореше великолепно френски.

Супата бе готова, кокошките — сварени. Поканих всички на вечеря. От своя страна госпожата ни покани в една вътрешна стая, гдето с помощта на тринадесет-четиринадесетгодишната си дъщеря, която не видях кога се роди, бе наредила царска трапеза. Три сребърни прибора красяха нашите места.

Бях се вече обръснал, и тримата се измихме както трябва, за да заприличаме на хора, облякох новите си — офицерски дрехи, с които още първия път бях тръгнал от София, и тържествено всички насядахме край масата.

Тая вечер ми остави един от най-красивите спомени от войната.

Рангел, чиято кротост бе спечелила симпатиите на всички, ме погледна, без да похваща хляба.

— Какво има, Рангеле, защо не почваш?

— Ами да се прекръстиме, господин кандидат!

Стоимен едва не се задави. С пълна уста, както държеше лъжицата, премести я в лявата си ръка и вдигна дясната. Всички последваха примера му.

— Добре, Рангеле, кажи тогава и молитвата.

И Рангел, кроткото шопче, издигна светналите си очи и започна.

Майката, дъщерята, внучката и старецът замръзнаха благоговейно пред тая проста картина. Гласът на Рангел изтегляше една след друга думите на молитвата, която се наслагваше като благодат в душите ни. Очите на румънките се напълниха със сълзи. Старецът бе навел глава и шепнеше нещо.

Тая картина се свърза за мен завинаги с естествената доброта, която човешкото сърце излъчва. Всички хора са добри. Но трябва да са минали през голямо премеждие, за да се покажат какви са в действителност.

Двата народа бяха протегнали ръка и не си желаеха нищо лошо. В тая малка селска къща, която собствениците бяха напуснали, мирът бе сключен. А в същия час, заели позиция едни срещу други, войските се дебнеха за стръвна разправа…

Нека поне тая нощ мир царува между нас…

Благоговейната вечеря бе свършена. Попитах къде можем да нощуваме, за да не ги безпокоим. Турчина оставихме край огъня. Той бе се вече навечерял, като преди това бе настанил и нахранил коня си. Ние се прибрахме в стаята, която ни отредиха, и спахме сладък сън.

На сутринта всички ни изпратиха с благодарност и благословия. Госпожата, която не жалеше красивите си думи на още по-красивия си френски, след сърдечните пожелания за добър път и добро здраве прибави като последни и две думи на румънски.

— Ще се движите по румънска земя. Нека бъде снизходителна към вас. Нека ви закриля. Мержец сънътош! (Вървете със здраве.)

— Мержец сънътош — повториха родителите и дъщеряй.

Тая година снегът бе много рано започнал и движението ставаше все по-затруднено. А по шосето войници, войници… Застигахме все връщащи се от болниците войници. Почти всички бяха с тежки товари.

Всеки носи със себе си ядене и какво ли не. Някои, получили отпуск, носеха колети за другарите си.

Дни и дни пеша, без почивка, всеки бърза по-скоро да стигне. Няма ли каруци за тези хора?

Стоимен поздравляваше всички, които настигахме.

— Здравей, нашенец!

— Отдека познаваш толко ора? — питаше Рангел.

— А ти не ги ли познаваш? Сите са нашенци!

Стоимен бе горд от 1 полк, в който се числеше. Рангел — от 6. Иначе все кротък, тоя път и той се оживи.

— Па нашенци са, я! Сѐ от нашите села!

— Бре, Рангеле, ти много ора познаваш!

Рангел схвана закачката, но не се докачи, а още по-оживено отвърна:

— Е, па, сите са сѐ от наша земя софийска, на кой други да гони рома̀нци по Рома̀ния стиска?

Мислех, че само аз съм ударен на тая тема! Че като се създаде едно разположение, като се развързаха ония приказки все за нашата, турчинът забрави и Рушчук, и децата си.

Студ. А ние се сгряваме с разни-разнообразни. Почнахме все по-често и по-често да застигаме продоволствени кола, конници, войници. Слънце изгря и ни развесели.

Сега минавахме по места, които тая година не бяха още видели снежна покривка. Обширни румънски полета, догдето достига окото — равно. Само тук-там село и това е всичко.

Стигаме вече дивизията. Моите спътници трябва да се отделят за първа бригада. Благодарят и не знаят как да се нахвалят от хубавото пътуване, от кавалерското държане на Хасан, от издръжливостта на кроткото му конче.

Рангел се приближи до коня, погали го, потупа и, отдавайки още веднъж чест, тръгна, но се повърна.

— Чакай бе, щях да забравя.

И като развърза една шопска кесия, изсипа няколко монети и ги даде на турчина.

— На, па кажи да е на сполука.

— Хаир олсун, хаир олсун!

— Ти си бил голям джентлементин бе, Рангеле! Уж аз аристокрация, та разбирам, па ти да ме превариш!

И Стоимен извади кожено портмоне и последва примера на шестака.

Пристигнах в полка, отгдето дадох бележка на каруцаря кога и къде съм го освободил. Това бе необходимо, за да получи съответните надници. Сбогувах се и с него и… здравей 41 полк!

Първото началство, което видях, бе командирът на полка. Представих му се. Посрещна ме радостно и особено сърдечно ме поздрави с оздравяването.

— Бяхме ви помислили за умрял!

— Сигурно много ще живея, господин подполковник!

— Дай боже! Дай боже!

Дружинният командир капитан Петров поиска да ме задържи. Имало стрелба. Да съм останел… Я да си вървя аз при взвода!

Поручик Стефанов и Будевски ме посрещнаха извънредно възрадвани. И падна разпитване за близки и познати, и ядене на колетите, които им донесох. Тук се запознах с нов човек от ротата — Иван Власев от Скопската школа, чиито кандидати бяха пристигнали 12 дни след нас. В числото им бяха още докторът по археология от Виенския университет Иван Велков, гимназиалният учител — по литература — Васил Пундев, кандидат-инженерът от Берлинската техника Георги Иванов, съдебният кандидат Владимир Мавродиев, народният учител Иван Попкръстев, народният учител Крум Газурков, народният учител Георги Димитров, завършилият гимназия Йовко Шумански, завършилият механо техническо училище Ради Медникаров. Последен, тринадесети, бе един, който след войната умря от гражданска смърт. Държавата го амнистира. Полкът не го амнистира. Затова името му не петни тая страница.

Затова наред с имената на другарите ми, имената на други двама красят тая страница. Същата Скопска школа даде на полка завършилия архитектура в Германия Иван Вардев и следващия инженерство там Илия Георгиев. Когато се завърнах, и двамата бяха вече убити. Затова имената им красят тая книга.

Напред по ширна Румъния!

Настъпваме. Ето ме наново във връзка с противника. А това ми доставя безкрайно удоволствие.

Една нощ се вдигнах напред. Тъмнината попречи да се упътя. Колкото повече вървях, толкова повече мислех, че стигам. И наистина един кладенец, който бе вляво от ротата, се мярна, слава Богу, пристигам. Какво бе, обаче, учудването ми, когато чух руски говор. Просто не повярвах. Още няколко крачки и още няколко и зад един неголям насип виждам насядали край огъня руси. Измъкнах револвера и бавно направих няколко крачки назад. Не ме забелязаха. Още няколко. Че като побягнах! Встрани изпукаха няколко пушки. Напред се хвърли една ракета, после друга. А като застреляха и нашите! Нали моите от взвода видяха, че излизам, защо стрелят? Залепих се на земята. Никога не бе ми се видяла тъй мека.

Постепенно огънят от двете страни утихна. Но нашите ракети се хвърляха продължително. И те ме спасиха. Как не съм попаднал на някой руски пост! Достигам едно окопче, отгдето ми викат тайната дума. Отговарям. И то не само тайната. Аз съм, аз свой, аз! Приближих. Не ме познават. Били от рота, която е тъй далеч от нашата! Как съм се заблудил!

Един подофицер назад ми даде войник, който ме заведе до съседната рота и оттам вече леко се оправих.

Отидох да видя тоя пусти кладенец! Той също като оня, при русите! Така е, когато човек си мисли, че на земята има само един кладенец.

Русите бият здраво с артилерията си, като да не могат дай се нарадват. Много често нашата ги обсипва с огън или пък се почва продължителен артилерийски двубой. А както през деня, така и през нощта, пушечната стрелба поддържа бодростта и нервите.

Напредваме. Всяка нощ копаем окопи и на сто-сто и петдесет метра пред тях копнем малко и покрием с тръни, клони и каквото ни попадне. И на сутринта русите забиват по „окопите“ ни с такъв силен огън, че ако бихме били там, кой знае кой би останал.

Чудно нещо! Толкова да бъдат глупави. Ами като бият „първата“ ни линия, защо не пратят няколко поздрави и по втората, която е истинската? Не могат ли да разберат, че щом по окопите, които тъй силно обстрелват, никой не се движи, нищо не се вижда, нищо не се забелязва, възможно е да са празни? Да благодарим на несъобразителността им!

Една сутрин на шестдесет-седемдесет метра вляво от окопчетата на взвода ми падна тежка граната. Аха! Баба руска! Русите биеха с тежки 21 см. снаряди. Че като ни зачесаха, че като ни зачесаха… Какво са забелязали, когато там нямаше нищо! И не само там, а и на сто-двеста-триста метра вляво — също нищо. А те бият ли, бият! А ние не можем да мръднем. Взводовете вдясно малко трудно могат да доловят где точно се стреля, а ротата вдясно от тях „ясно вижда“ как левият фланг на трета рота е просто унищожен!

Времето минава, а стрелбата не спира. Като че ли имаме най-здрави куполни оръдия, които на всяка цена трябва да бъдат разрушени. Парчета стигат и до самите нас. А тия, които хвърчат и бръмчат като оси? В пълна безпомощност всеки от нас чака реда си. Тук едно рекуширало парче падна върху крака ми, право на коляното и скъса шинела. Когато пипнах — горещо. При тоя тъй продължителен, през целия ден, тежък, ужасно, душевно смутителен артилерийски огън, на открито, само в малки окопчета, отделно за всеки от нас, както русите ги правеха, виждам, че някаква фигура лази отзад. Поглеждам внимателно — моят ординарец Стоил Лазов, Стоилкьо, както го наричаха, макар да бе вече на четиридесет години. Войниците го наричаха „бозаджията“, защото макар от Софийско бе близо до Радомирско.

— Не съм бозаджия бе, отвръщаше той, имаме хубава во̀да. И само̀ името на селото ни Студена показва, че не бозата, а во̀дата ни е студена!

— Какво правиш, Стоилкьо, — рева му аз, — луд ли си, лягай, ще те убият!

— Яденето-о-о, господин кандидат!

— Какво ти там ядене бе, ляг-а-а-а-й!

А Стоилкьо лази ли, лази. Току се понадигне и пак полази.

Най-после пристига и ми носи кокошка и хляб. Поглеждам часовника — обядът отдавна минал! Стоилкьо се наял и мене не забравил. Каква предана ординарска душа!

— Имаш ли син, Стоилкьо, — питам, защото почвам да се досещам нещо.

— Имам, господин кандидат, и он е войник, от 40 набор!

Има място и за двама ни. Като за началство моето окопче е два пъти по-голямо от войнишкото, за да може да се подслони свръзка или подофицер, ако стане нужда да бъде повикан.

Задържам Стоилкьо. А той иска да се връща.

— Тук ще стоиш. Ти си ми ординарец, донесе ми яденето, сега нямаш друга работа.

А стрелбата е все тъй непрекъсната, все там, на шестдесет-седемдесет метра от нас и по-наляво и парчета хвърчат — било че снарядът сбърка, било че парчето сбърка — че ако ординарецът ми пристигна невредим, не зная какво би станало, ако би тръгнал да се връща.

Оставам с впечатление, че този руски батареен е луд. Стрелбата не го ли убеди, че там няма никой? Ако имаше повече луди артилеристи, щеше да има и по-малко сираци!

Вляво от нас се води бой. Днес имаме задача да приковаваме противника.

После настъпваме, доближаваме на сто крачки, а той опразнил и нашите окопи. Вървим бодро и духът у войниците, подкрепян и от отличната храна, е превъзходен.

Макар тоя нов ден да нямаме видим допир с неприятелската пехота, артилерията му, както почти всеки друг ден, от толкова дни насам, държи такава връзка с нас, че просто ни сковава. Настъпваме. Всеки ден напред и все напред!

Отново настъпваме със задача да атакуваме. Мъгла. Противникът се е окопал зад блата и ни посреща с огън. Мъглата се вдига. Ето ни срещу русите, виждаме се. Добър ден!

Че като ни зачесаха ония тежки 21 см. — баба руска! Стана само на добър ден!

Ничии снаряди досега не са действували на войниците (пък да си кажа право — и на нас) като тия, които от три седмици са на мода на румънския фронт. Друсат ли друсат! А войниците се обаждат:

— Баба руска най се друска!

Отново настъпваме. А отстъпващата им артилерия винаги ни достига и все връзка държи. Кавалерийските им части и силни патрули прикриват това непрекъснато, все след бой, неуспех, принудително или по заповед отстъпление.

Минаваме много села, може ли да се запомнят толкова нови за нас имена? Не съм щабен, не съм и ротен. Нямам карта. (Като че ли, ако я имам, кой знае колко ще я разбера!) За мен е важно, че селата остават все в гърба ми. Това не е много учтиво от моя страна, но рома̀нците да извиняват…

Окопаваме се на разни коти, чиято номерация не ми е много фамилиарна: 51 ли беше, 81 ли беше, 101 ли беше? После 16, 48, 83 — да не съм ги мерил! Минаваме разни чифлици, от които не можем да разберем нищо. От всички села пък съм запомнил само имената на Филиул, защото ми се стори някак красиво и на Команяска, може би защото се римува със Сатраяска Романяска (правилно Румъния — да живее Ромъния!)

Към последните дни на декемврий, една вечер артелчикът ни докара цяло буре първокачествен хайвер. Голяма радост! Ние, четиримата от ротата, просто се нахвърлихме върху тоя тъй скъп в София деликатес. Всеки си напълни по един тенекиен съд, който побираше най-малко три-четири кила. Ядем и поменуваме. А бурето — като че непобутнато. Какво да го правим? Разбира се, ще го дадем на войниците!

Веднага се нарежда всеки да си приготви хартия, плик, вестник, че има голям армаган да получи. Брей, какъв ли ще е тоя армаган?

Един след друг всички войници минават и доволен, загдето е могъл да угоди на изтънчените вкусове на славния Пижо, артелчикът раздава ли, раздава… по двеста, по триста, че и по четиристотин грама на човек. Девета разкладка.

Ядем хайвер, та щяхме да се съдерем. Хлябът ни за другия ден се свърши още вечерта. Хубаво нещо било това, хайверът! Чудесно нещо било това, войната!

На сутринта, съмнало-несъмнало, настъпваме. Гледам, нещо бяло ми се вижда, и друго бяло, и трето. Чудно! Какви са тия писма над окопа? Приближавам… Хайверът оставен непокътнат. Никой от войниците не пожелал и да го опита дори! От Искъро̀ по дълбоко нѐма!…

Като ви запознавам с артелчика, нека кажа и какво бе мнението на войниците.

Нашите не обичаха много тия кашавари. Все им имаха зъб. Не можеха да им простят, че се хранят преди нас! Че се хранят по-добре от нас! Че не хранят червеите като нас! Без да се ползуваха с лошо име, не се ползуваха и с добро. Да кажеш, че си артелчик, значи да кажеш, че почти никой не те обича.

Все пак, колкото сравнително лека и да бе прехраната ни в Румъния, много зависеше и от него. Имаше пъргави, способни, просто родени за артелчици, както имаше родени за строеваци, както имаше и готвачи, които готвеха тъй вкусно, че да си оближеш пръстите! (Да има отнякъде малко вода, че три дни не сме се мили!)

Ако тоя род „нестроеваци“ не се ползуваше много със симпатиите на войниците, всяка рота имаше един любимец. И той бе водарят!

А! Водарят! Имаше защо да го обичат. Ако храната се забави, а тя идваше през нощта, ядва се. Но да се забави водата! А тя идваше във всяко време — и в бой, и на почивка.

Без храна все пак може да се изтрае, но няма по-убийствен враг от жаждата. Мори и не пита.

Нашият, ротният водар Иван Веков от Долна Кремена, Врачанско, заслужено носеше службата си на истински строевак. С дълги мустаци, среден ръст, малко понатежал от умората, бе неуморим доставчик на тоя безплатен елексир.

— Добре, Иване!

— Ще се старая, господин поручик!

И в другите роти положението бе същото. А имахме един Колю… Чий Колю? Как тъй чий? Колю! Имахме един Колю, който, сам ротен водар, бе старши на водарите. Героична, легендарна и символична личност. С една дума — водар!

Бог да ви поживи, водари, загдето намирахте тъй бързо най-бистра и най-сладка водица. И вас, и кончетата ви да поживи. Ама защо буретата не бяха малко по-големшки? Там бе нашата болка. Но тая бе и вашата болка!

Живейте строеви другари, водари!

Всичко отстъпва. Тук-там някое и друго куполно оръдие стреля и пожертвувано, едва спасява от пожертвуване прислугата си.

Майстори са това, русите. Има какво да се поучим от тях. По пътя ни напред — по осем-десет, пет-шест, двама-трима пехотинци стрелят до последния момент и дразнят ротите. Дават възможност на отстъпващите да се закрепят на по-здрава позиция, гдето ще ни посрещнат.

На много места, доближили ги, те се предаваха и то почти винаги с едни и същи думи:

— Заспахме, не видях кога съм заспал!

— Какъв заспал бе! Нали стреляше!

Както и да е, те бяха вестителите. Далечните, откъслечни предвестници на руското разложение, руската революция, руската държавна и народностна катастрофа!

Не може обаче да им се отрече, напротив, трябва да бъдат възхвалени за упоритостта, храбростта, геройството и кавалерството.

Малко по-късно, след десетина дни, когато бяхме в едно село, покрай нас бяха прекарани няколко стотин пленника. Обърнал се към нас, един руски войник произнесе гласно:

— 41 пехотен полк от първа софийска дивизия!

— Откъде знаеш, че сме от първа дивизия — запитах, като спрях колоната.

— Как да не зная — отвърна той, — щом бяхме пленени, веднага попитахме, защото искахме да узнаем коя е дивизията, която ни разби!

Също към последните дни на годината, една привечер, когато полкът се движеше в линия взводни колони и можехме да видим отново събрани ротите и дружините, войниците почнаха да викат:

— Я гледай! Я гледай!

Вдясно от нас се мярна един ескадрон, ето втори, дивизиони, полкове. Цяла конна дивизия, командувана от генерал Голц. Каква незабравима, величествена гледка представляваше на откритото равно поле тая гъста конна маса, тия бляскави полкове — два германски, с пики, три български — 3, 6 и 9 от бляскавата, славната дивизия на прославения генерал Колев, нашата кавалерийска гордост, следвани от конната батарея на легендарния вече капитан Векилски. Всички се движеха в пълна тишина и ред — хора и коне — подравнени като на парад, за преглед от корпусния, армейския, от самия — бляскав хусар генерал-фелдмаршал фон Макензен, нашия тук командуващ.

Но нямаше нито корпусния, нито армейския, нито самия Макензен.

Тоя парад бе за нашите очи, за нашите души.

Тая картина бе картина от Великото време.

Нова година! Да е честита! Всички сме далеч от своите, но близки до другарите и тая близост е тъй приятна, тъй насърчителна.

Целият полк бе строен и поздравен от полковия и от бригадния.

Същия ден, късно вечерта, заехме позиция пред едно село, точно в канавката пред оградата на гробищата. Нова година. Гробища… Кое ли е това село?

Научавам и запомням — Скорцарул Вехи. Веднага го превеждам: скърца на вехто. И то наистина заскърца, само че на ново. Но това стана на другия ден.

Почти цяла нощ копахме и уморени, всички си легнахме. Как всички? Разбира се, само тези, които бяха свободни от часови, постове и секрет. Всяка нощ войниците бяха поставяни посменно, всичко трябваше да бъде справедливо.

Със секрета обаче работата стоеше иначе. Още в Добруджа, когато трябваше да го поставя за първи път и попитах кой желае, всички стоят, само трима излизат. Защо да не излязат двама или четирима, петима… А те — трима, като готови.

И тогава научих. Тези трима, сигурни в себе си, не искаха кой да е да бъде в секрет: „Нѐкой може да за̀спи, па да упущи!“

И тримата от моя взвод, те бяха патентованият секрет на ротата в Добруджа и Румъния. Всяка нощ без изключение. Изключението настъпи, когато единият бе ранен. След него и втори, но и двамата бяха се вече завърнали.

Ето тези четиридесетгодишни чичовци: ефрейтор Христо Младенов от Горни Богров, кавалер на ордена за Храброст, редник Петрун Павлов от Герман, кавалер на ордена за Храброст, редник Владе Миков от Пролеша, кавалер на ордена за Храброст — сите сѐ от Софийско, сѐ шопе!

Като всяка друга и тая вечер Христо, често Петрун, който бе като тяхна свръзка, ме пита:

— Е, господин кандидат, да одиме ли веке?

— Е па одете, Петруне!

Малко по-горе писах: Почти цяла нощ копахме и уморени, всички си легнахме. Вярно. Бяхме уморени, легнахме си. Но по средата направихме вилазка. Като се юрнаха войниците в селото, че като почнаха да тършуват… За какво? За жени ли? Какви ти жени! За ядене ли? Какво ти ядене!

Всеки граби кой дюшек, кой юрган и — право на позицията! Както англичанинът не тръгва на път без четка за зъби, тъй и нашият шоп „не може“ да спи без дюшек или юрган…

У наше Шопско не е като у Търновско, например де, дека „нема“ нищо. У нас, у „сите“ ка̀щи, сѐ дюшеци и юрганье… Без порция може, кога нѐма, ама без юрган — не може!!…

Тия войнишки набези, когато позицията, на която се нощуваше, бе близо до някое село, се свършваха по един и същ начин. На сутринта настъпваме, а цялото село, ако е останало, настъпва след нас и заема окопите ни. Позицията е побеляла от разхвърляни, посивели, посинели и почернели от кал дюшеци и юргани, които населението идваше да прибере… и изпере…

Но да оставим шегата настрана. Не е ли днес втори януарий, рано сутринта? Не сме ли на открито? Не зъзнем ли? Оная равна като тепсия Рома̀ния не оставя ли вятъра да лудее както си ще? Студ. Без завивка не може.

Читателю, свали шапка пред шопа, който преброди цяла Румъния, за да можеш ти в София спокойно да спиш.

Вляво от ротата, до самата нея, само на няколко крачки от моя взвод, имаше едно оръдие, до него друго, до тая батарея втора, трета.

Дванадесет оръдия на позиция на една линия с пехотата! Просто като с конец подравнени. Пижо гледа, радва се и се гордее. Артилерията е винаги зад него. Само я чува. А сега я вижда и може да попипа и оръдията дори. А войниците — сѐ нашенци.

Но и тук не минава без закачки. Някой ще се обади.

— Макя, дойдохте ли и вие при назе, да лапате от нашата? Ама не бойте се. Туа сме, ние че ви вардиме!

Тук видях мнозина от артилеристите. Между другите и батарейните от отделението на майор Жечко Иванов. Това отделение от 14 артилерийски полк придружаваше полка ни в Добруджа и Румъния и името на Жечко Иванов, този бляскав артилерист, бе известно на всички. Както батарейните, които бяха се отличили, тъй и младшите офицери бяха софиянци и почти всички познати. Между тях бе съшколникът ми, офицерският кандидат Димитър Сарафов. Двете му топчета бяха до самия ми взвод.

— Здравей, Митко!

— Как си бе, Гошо? Брей, къде било съдено да се видим и то на връх Нова година!

Още през нощта трябваше да блиндираме окопите. Нарежда се да се изкърти оградата на гробищата. Но никой войник не мърда. Всички разбираме. Нареждането не се повтаря.

На сутринта бяха хвърлени няколко снаряда. Едва настъпи тишина, като плъзнаха войниците, че ограда, че вътре ограда, че кръстове! За няколко минути гробищата се обърнаха в запустяла, от корен изкоренена градина.

Тук си спомних думите на Дъба в нашата литература: „Няма преграда, няма препятствие, което да задуши това мощно чувство — чувството на самосъхранение!“

Окопите закипяха. Всеки става майстор. Греди, прътове, дъски, кръстове — всичко се използува. Окопът се полупокрива, насипва с пръст и блиндажите са готови. Хайде сега, стреляйте!

Гледам окопите и вълнение ме обхваща. Не всички кръстове са счупени, някои още стърчат. Тук кръст, там кръст, до войник, над войник.

Кръстовете, приведени отгоре, войниците, закрити отдолу. Живо погребана войска.

Общо настъпление. Такъв силен артилерийски огън от наша страна, че земята се тресе.

Получи се съобщение, че вляво от нашата дивизия германците пробили фронта. Ето как продължава боят за пробиване на последната укрепена неприятелска линия пред нас. Цял ден артилерийски двубой. Непрогледна мъгла. Напред! Стигаме четири широки и гъсти пояса телена мрежа… (Каква изненада бяха ни приготвили русите!) Прегазваме ги. Следват усъвършенствувани, блиндирани окопи. Прегазваме и тях! Напред! Вече сме към края. Ето, стигаме Серет. На няколко километра е вече друга държава.

Край на боевете. Край на похода. Край на Румъния. Един хвърлей… и голямата, велика, необятна Русия. Догде стигна кракът на нашия войник. И всичко това — пеша. Всичко — с раници. Всичко — с бойна амуниция. През дъжд, кал. Сняг, студ. Всред боеве, жертви. Колко убити, ранени! Дене, ноще. Делник, празник.

Напред и все напред! И всичко само за Нея — Родината! Сега е Неин ред. Ще се завърнем. Всеки ще ни сочи, поздравлява. И този, видиш ли го с калпака, и онзи, ей там, с каскета, и той стигна снежните бури на Русия, и той е герой!

Отсам Серет, до самата река е с. Михалея. Пред него има мост. Възможно е русите да искат да минат. Изпращат се два взвода с офицерски кандидат, за да наблюдава, охранява и ако стане нужда — отбранява. Западно е една рота от 1 полк. Вдясно — един патрул от 42 полк. Към пратените по-рано взводове се присъединяват и останалите два. Това е рота от 41 полк.

Русите са решили да правят нещо. И настъпват стремително и в голяма маса. Силите им се изчисляват на три дружини — цял полк — шест картечници, една батарея и един ескадрон.

Срещу две намалени от боевете поделения. Имената им са роти — едното е просто взвод. Срещу две роти — една картечница и един патрул.

Завързва се страшен бой. И трае целия, целия ден. А в това време първа дивизия, която е вече много назад, се оттегля. Едни от частитей са пред смяна — чакат всеки час да бъдат сменени, други — повечето — са вече сменени от една съюзна дивизия, която, движейки се отзад като дълбок резерв, не взе досега в Румъния никакво участие, но идеше да пази придобитото, границата.

Останалите три роти от дружината са далеч. Невъзможна кал. Едно донесение до дружинния стига за час и половина. Отговорът пристига за същото време. Цели три часа. Никакви телефони. Правят се разпореждания. Към пладне да заминат два взвода от 42 полк. Към 2 часа — една австрийска рота. Към 5 часа — една турска дружина. Но нито едните, нито другата, нито третата пристига. Помогни си сам!

Целият удар се насочва изключително към селото, към „ротата“, заела позиция в окрайнината му. И ударът, ударите се издържат. Русите дават огромни жертви, полето е постлано с трупове. Но патроните са свършени. Пушките задръстени. Шомполите — счупени. Тогава ножовете са турени. Това е упорна отбрана.

— Никой няма да мърда!

— Никой, господин кандидат!

И русите няма да минат.

В тъмнината, с лодки отдалеч, незабелязан, безнаказан, противникът минава реката и в тил, и във фланг се хвърля с „ура“.

Помощ. Наши… Но ето и по фронт мощно „ура“. А и конници с пики доразкриват истината. Ротата е пометена. Коя рота? Нашата.

Късно вечерта и тая рота от полка бива сменена. Рота ли? Спасилите се от тоя бой войници. А те искат да имат някакъв спомен, просто да знаят кой е тоя ден.

Тоя ден е Бъдни вечер. Тая нощ Христос се роди. А тая нощ има нови вдовици.

Всред снежни бури край Серет

Коледа. Рано сутринта поехме за Питолаци. А! Сега вече имената на селата лесно се запомнят. Стоим по-дълго, няма боеве. Ставаме нещо като нестроеваци… Един ден ще ни разпитват, ще трябва да разказваме. Пък и без питане сами ще почнем… Че тук ходихме… Че там ходихме… Полека да не ме чуе някой… че се бихме…

Сняг. Квартирното ни разположение е просто невъзможно. Малко къщи, а цял полк натъпкан. Студено. Войниците мокри. Не може да се пали огън. Ужасно.

А е света неделя. Светъл празник. Коледа.

След два дни тръгнахме за Домница.

Гърдите ми бяха се обадили отдавна. Това задъхване, което усещах още в София, в Търново, продължи по цялото настъпление. Макар че не носех нищо, шинелът просто ми откъсваше раменете. Като че някой ме натиска с всичка сила и ме свлича. Но война е, такова нещо не трябва да се казва. Все пак, въпреки всички взети от мен мерки, войниците забелязаха тая необикновена умора, която лицето не можеше да прикрие. Забеляза я и ротният и първата му грижа бе да ме посъветва да подам докладна записка, с която да помоля да ми се разреши кон.

Нито съветите, нито подканянията помогнаха.

Но ето, настъплението свърши, а походите щяха да продължат и настояването започна отново. Няма що, дадоха ми хартия и писалка. Писах, подписах и предадох.

Тая малка бележка бе първото ми и последно продиктувано литературно произведение.

Какъв е тоя полк! Все едно, че в мирно време бях подал бърза телеграма с отговор платен. Докато усетя, от щаба на полка се получи нареждане да се явя на полковия лекар.

Без да се познават, без и да знаят, без и да подозират, тук се видяха за пръв път синовете на срещналите се много преди Освобождението бащи. Тук видях за пръв път д-р Каролев.

Прегледа ме, изслуша ме с най-голямо внимание и ме освободи. Докато се върна в ротата, докато да се завъртя, от щаба на полка се получи бележка, че командирът ми разрешава кон.

Конният ординарец Петко бе повикан, началството му каза две думи. Петко изчезна. Тук Петко, там Петко, ундей Петко? Ето го, Петко връща се с едър, охранен кон. Конят — както и да е, ами седлото.

Петко гледа тържествуващ. Отново има полза от него! На Петко дай коне.

Конят се хареса на всички. Брей, що войници излязоха да го гледат, до там, че и на ротния хареса.

— Хайде да ги трампим казвам — когато забелязах как го гледа.

И тъй, тръгнахме за Домница. Дъжд. Това село ще припомни на мнозина разни епизоди. Имаше електрически лампички, панцерови фенери, свещи. С една дума, хем сме на война, хем не сме!…

Тук останахме цяла седмица. Почиваме, изкърпваме се, почистваме оръжието.

После заминахме за Максинени.

По пътя бяхме свидетели на една от най-страхотните, но и най-величествени картини, които гениалният художник — войната — може да нарисува.

Минахме по места, гдето руси и германци бяха се сблъскали. Телените им сгъваеми мрежи бяха само на десет-петнадесет крачки една от друга. Как ли са ги поставили? Окопите им — на по-късо от обикновеното разстояние. Германците и русите са били не по-далеч от шестдесет крачки!

Злокобната утрин е изненадала и едните, и другите. Още при най-първо зазоряване намиращите се прилепени до самите телени мрежи руси и германци са почнали да се оттеглят, да се прибират в окопите си. Но и от двете страни всички до един са избити. Първият на самата телена мрежа, вторият на две-три крачки, третият на четири-пет. Така с всички постове!

Цялото това пространство е просто надупчено като решето от артилерията, която и от двете страни е стреляла с поразителна и унищожителна точност. Гъсто натъпканите с войници окопи са пълни с трупове — един до друг, един върху друг. Някъде цели купища. На места артилерията ги е изравяла от окопите, като е създала всички възможни и невъзможни положения, придружени с най-невероятни разкъсвания на телата.

Няколко души се запътихме към другата страна. И войници ни следват. Разкъсаната телена мрежа служи за врата. Следващи роти правят същото. Никой не ги спира. Нека любознателният ни войник види всичко. Примерът е поучителен.

А сняг обвил земята. Гарги. Верешчагинова картина.

На всички убити липсват ботушите. Кой ли ги е взел? Не зная. Но спомням си, когато преди няколко месеца на един още жив бяха издърпани от краката!

Тук легендата, която бе се създала всред нашите войници, се разби напълно! Сами те, ужасени, се изказваха.

Известно бе с каква мощна артилерия разполагаха германците. Не атакуваха преди оръдията им да бяха разрушили физическата съпротива на противника, преди да бяха го сломили морално, преди да бяха му нанесли големи загуби. И нашите войници мислеха, че германците не дават жертви.

Пътят ни, който минаваше на дълго разстояние, все покрай пълните с трупове окопи, разкри на нашите грозната истина.

— Брей, че леш!

Тая леш бе все от млади, просто момчета, ясно, от най-последните, може би най-последния набор. Всички отлично облечени, с много хубави чорапи, а на пагоните — вензели, шефски баварски полк. Какъв път бяха изминали тези баварски деца, за да стигнат най-после далечните си гробове, които тъй нетърпеливо ги чакаха!

Сняг. Гарги. Война. И велика Германия.

В Максинени сменихме 25 полк. Тук, не в селото, разбира се, а километри и километри пред него, разбрахме що е сибирски студ. Тук и най-първият, и най-последният се убеди, че боят е миг от войната.

Заемахме охранението. Нали трябва да пазим границата? Какво охранение! Какъв ужас и какви още по-ужасни терзания!

Охранението се заема в открита местност, свърталище на най-отчаян вятър, който свири, пронизва и коси. Никакви закрития. Никакви блиндажи. Само малки, плитки окопи, в които може да се седне. А главата, гърдите, стомахът — на открито. Сняг, студ, вятър, виелица.

Вали и ни закрива. Заринати от сняг войници. Измръзнали. Замръзнали.

На позиция стоим по 2 дни. Два дни. Четиридесет и осем часа.

В град, зиме, човек отиде за 20–30 минути на пазар, по работа и премръзнал, бърза да се прибере. А тук — 2,880 минути!

Постовете и заставите мръзнат. Измръзват. Замръзват. Само тук-там през тоя първи ден задими плах огън и веднага угасва. Защото… защото, стане ли малко по-ясно, артилерията само това чака.

И затова всеки се нагласил върху няколкото шепи слама, които е получил. Но преди да ни стопли, сама сламата е изстинала. И не само изстинала, а и измръзнала, замръзнала.

Стане някой да се разтъпче. Никой не го спира. Ако го спре, няма с какво после да му се помогне.

Срещу нас русите също убийствено зъзнат. Голяма група излиза и почва да скача. Нашите също наскачват. И се почва гоненица, борба! Между руси и българи ли? Нищо подобно. Руси с руси. Българи с българи. Виждаме се, почти се гледаме. Здравствуйте, братушки! В тоя час и двете страни имат общ неприятел, суров, безмилостен.

Но страхът от него отстъпва пред друг, който не прощава.

Някой престарал се артилерийски наблюдател в голям кожух дава тревога. Артилеристите изскачат от топлите си закрития в селата, които се тресат от стрелбата: „Виу, виу.“ И нашата, и тяхната артилерия.

А ние и русите се „изпокриваме“ в дълбоките си окопи, поизкривяваме се, и снегът и вихрушката дозакриват телата.

На фронта е отново спокойно.

Тук до мен достига дълго странствувалият, изпратен от дома, колет. Голямо парче чудесно опушена сланина и кейк. Как мога да забравя тая картина! Седнал съм в „окопа“. От пояса нагоре съм на състрадателното милосърдие на съвсем несъстрадателно милосърдния вятър. Седнал съм, аз си зная как, а до мен един от другарите.

Ха малко от измръзнало-замръзналата сланина, ха малко от студено-изстудения кейк! Стана само на сланина и на кейк! Това са калории. Ако някои специалист не може да ви обясни точно и нагледно що значат, питайте нас — ние ще ви кажем. Може да ви кажем и нещо друго.

Колкото човек да се сдържа, не може цели 48 часа да се удържа! Хора сме, все ще стане нужда „да се поразходим“.

Снемеш ръкавицата, за да си услужиш, ръката замръзва. Ако все пак успееш, не можеш вече да се закопчееш. Тук бих казал нещо, което никой не би повярвал. Питайте някого от тези, дето гониха „рома̀нци по Рома̀ния“, той ще ви каже. Само да няма недоразумение — не сме се вдетинявали. Но питайте, не се стеснявайте. Всичко се пука и всичко още във въздуха замръзва!

А когато стане нужда да се отиде истински по н… — хайде, нека ви се съкратят страданията, които бихте понесли за наша сметка!

Връщаме се в селото. Два дни почивка. Всеки „почива“ и всеки мисли. Мислена почивка. Никой не се връща към миналото — то се забравя. Никой не мисли за настоящето — то не се чувствува. Всички мислим за бъдещето. А то още отсега ни смразява. Ще трябва отново да излезем. Нито ни се яде, нито ни се спи. Тук не мислим за калории. Тук сме обладани от страха.

— Опасвай се!

Каква страшна команда! Давам я, а като че някой на мен я дава. Защо някой? Сам си я давам. И я давам, пръв от взвода да я изпълнявам.

От по-рано още всеки се е въоръжил с колкото може по-широка и по-дълга дъска. Ще я носи далеч, но ще потрябва.

Един след друг войниците излизат, а студеният северен вятър още от вратата ги посреща. Бързо завиваме по максиненските улици. Излизаме от селото. Пред него сме. Като Наполеон пред Москва. Тук всеки от нас е Наполеон. По-голям от Наполеон! Двете роти, които отиват за смяна на другите две, спират.

— Ходом марш!

Никой не мърда. Тук сме и ротният, и Будевски, и Власев, и аз. Тук са и началствата на втора рота — пред тяхната. Войниците мълчат. Ние мълчим. Никакви обиди, оскърбления, закани. Толкова е студено, че и те са замръзнали! На устните ли? Какви устни! В самите ни глави!

И кротко като на дете им се говори.

Когато оня ден наближаваше часът за смяна, къде ни бяха очите? Нали по-малко гледахме към противника, а повече назад, откъдето в побелялата от сняг тъма щеше да се роди новината?

Тая новина не бе писана, телефонирана, телеграфирана. Тя бе в кърпата, в гуглата, в платнището, в сянката, дори във въображението. Първият, който би се мярнал, би възвестил радостта:

— Идат!

Студено ли ти е? И на мене не е топло.

На кого ще накривиш? Нали пак на хора като тебе — земляци, приятели, познати? Те чакат. Ами ако рекат да тръгнат преди тебе? Хайде, кой ще е първият? Не казвай „аз“. Дръж затворена устата. Студено е. Мръдни крака. Не стой закован. Ще замръзнеш. Така, браво!

Първият тръгна. Вторият се насърчи. Третият се убеди. И две роти от първа дивизия поеха пътя към „Сибир“…

В селото всички бяха със страха. Тук, в „окопите“, го забравихме. Започна мъката. След два дни забравихме и нея. Какво ни остана? Споменът. Запомнете го и вие.

Позицията ни е оживена. Дъски се премятат, ниски закрития се правят, слама се постила. Огньове се запалват? Тъмнината прикрива пушека. Малко по-добре сме. Край открит огън. Той може много да не стопля, но затова стоплят ни пламъкът, димът и съзнанието, че се прави всичко. Да, всичко!

Ако Айнщайн би бил тук (преди всичко нямаше да оживее, при условие че въобще би дошъл), не би ни занимавал с някакви относителни теории за още по-относителни неща. В тоя момент за нас думата всичко е абсолютна.

Огънят трябва да се подклажда непрекъснато. Снегът, вятърът, вихрушката гасят по-добре и от най-добрия „минимакс“8.

Дните минават еднообразно. Нощите им приличат. Но са по-обезпокоителни! Бдителността трябва да бъде пълна.

Снегът грозно навява. Вятърът убийствено го натиква в очите и ни ослепява. А виелицата върти и снега, и вятъра и просто им се подиграва. Вихърът убива и най-големия шум, който би дошъл от противника. Студ. Часовите и патрулите са с двойни очи и уши. А и едните, и другите са загубили вече и очите, и ушите.

Понякога става дума за студовете при Шипка. Но Шипка е в сърцето на България. Шипка е на високо. Всички я виждат. Десетилетия, и не я забравят. Векове ще живее споменътй. А нас, кой ни видя нас, хей там, далеч, в отвореното поле, отнесени от руските бури, засипани от руските преспи? Кой знае за подвига на подвизите? Запомнете и това като спомен, но вече не за нашата, а за вашата дивизия!

Кой казва, че войната била само страхотия? Чуйте малко и от тая веселия!

Един от кандидатите ни — Занков — бива настигнат от заблудил се руски патрул, който, повторно заблуден, запитва где е заставата. Само самообладанието спасява нашия. Посочва им с пръст и ги води… и те с него продължават… Пристигнали, откриват, че са попаднали при противника. Разбира се, не бе им даден водач, за да ги придружи до дома им!

Друг ден пак руски патрул попада в самото Максинени, наднича през един прозорец, през който не се вижда нищо. По съвпадение тая бе квартирата на бригадния. Случайно ординарецът му излиза, вижда и ги… пленява. Може би бяха се заблудили, може би не бяха… Но нали бяха минали незабелязано, всред бял ден и постовете, и заставите?

Една нощ група от петнадесет-двадесет руси с големи бели ризи върху шинелите се промъква към нашите части, успява да плени един патрул и стига тъй близо до поста, че часовият едва успява да извика. Нашите скачат и прогонват с бомби русите. Убити и ранени и от двете страни. И това не ни липсва.

Тия случаи създадоха голяма бдителност. Трябваше да се внимава.

Постовете се проверяваха по няколко пъти през нощта. Не само проверяваха, а още по-важно — насърчаваха. Самата поява на началството създаваше бодрост. Ако обаче имаше опасност за постовете, не по-малка бе и за този, който проверява.

Като всяка нощ на позицията и тая тръгнах по обиколка с Петрун Павлов. Той бе голям мераклия. Макар да имаше син войник от 41 набор, който се обучаваше вече в казармата, бащата бе все в строя — като мой Стоилкьо. При това, както вече споменах, Петрун, макар неоснователно, се отнасяше малко недоверчиво към младите войници от 40, 39, та и от 38 набор. Вместо да ме придружава някое „момче“, сам той искаше да бъде. Шоп от Герман, на 12 километра от столицата, баш шоп! И затова:

— Хайде, Петруне!

— Хайде, господин кандидат!

Страхотна нощ. Страшна, неописаема и неописуема виелица. Нищо не се вижда. А ние вървим, вървим. И пак вървим. Слава богу, ето огън, заблудихме се, но все пак достигнахме най-после нашите. Наближаваме. Излизаме пред насядала около него група. Шинели, платнища, завити глави — като нас. Говорът обаче ги откри: руси. Бяхме толкова близо, че нямаше спасение. Аз — револвера, Петрун — пушката, но предпазителите замръзнали. Тогава само бягането остана. Русите скачат, но по неумолимия за днешния ден закон и техните пушки не хващат.

От спомените за онова усилно време най-характерен ми остана следният.

При една от нощните си обиколки офицер от полка достига най-после един пост, вижда ясно полузасипани със сняг греди, които виелицата непрекъснато чисти и отново зарива, вижда части от раници, чанти, пушки — всичко. Само войници не вижда. Какво е станало? Къде са войниците? Придружаващият го войник му привлича вниманието настрана. И наистина… да, това като че са хора. Приближава… и какво да види! Всички войници от поста насядали в кръг, метнали на главите си платнище, ясно е, един е пожертвувал своето, защото на всички останали са на гърба. Това платнище закрива и част от гърбовете им. А сняг навалял отгоре и съвсем ги сравнил с общия цвят наоколо.

Дръпва платнището и… в средата, при мъждукането на една свещ войниците играят барбут!

Преден пост — срещу русите, пост за очи и уши на заставата, ротите, полка.

Веднага шум. Близко началство иска да ги даде под съд за това тежко престъпление. Престъпление ли? Под съд ли? Намесват се други. Това е героизъм. На твое място, за това място, след като бих ги наругал, по липса на орден за безстрашие бих ги наградил със самия орден за Храброст!

Бяхме снабдени с големи кирки, лопати и се почна работа. Това посгряваше войниците. От друга страна, макар и невъобразимо трудно, макар и невъзможно бавно все пак ни вдълбаваше в земята. Много шанцов инструмент се изпотроши. По-добре е, отколкото да се трошат кокалите.

При едно посещение на ротата от дружинния командир подполковник Георгиев, който бе се вече завърнал, се фотографирахме: той, ротният, адютантът Ковачев и аз. Не сме ние. Тъй сме навлечени, че и платнище отгоре, главите ни са тъй завити, от лицата ни се вижда тъй малко, че всеки от нас прилича на ескимос!

По общия навик, само че съвсем малко, третия път бяха донесени от селото и няколко дюшеци и „юрганье“. Разбира се, само от войниците, които имаха „мъжеството“ да носят на километри извън другата тежест и тия приятни, меки завивки. Но и тук не мина без куриоз.

Въпреки нареждането, предупреждението, когато ще стане беля… Паднала цигара запалва дюшека. От него юргана. Пламват и дъските, че след тях и другите. За нещастие вятърът бе обрал снега и бе го разпилял. Че като затрещява всичко. А като застреля руската артилерия! Нещастните… Не само че се лишиха от дюшеците си, но щяха да се лишат и от кожата си.

При смяната копахме окопи вдясно от селото. За най-голямо неудоволствие бе извадено и местното население. Учудвах се на тия млади и здрави мъже. Защо не са войници?

Нашият полкът бе сменен от 6 полк. На следния ден пристигна 36.

Един следобед гледам висока, тънка фигура. Позната походка. Има си хас! Да, той е!

— Дяконе!

Наистина Петър Дяконов. Какво търсиш тук, Петре?

Пристигнала именно една бригада от шеста дивизия. Нали той попадна в нея. Каква неочаквана, каква приятна среща! Тръгнахме заедно от София, разделихме се на Каспичан и ето сега…

Ужасът пред Максинени трая за нас две седмици.

— Само две седмици — бе отвърнал по-късно, вече в София, един общ познат, когато се говореше за тия грозни часове. Че много ли са две седмици?

Помислих за дъските от позицията и на устните ми бе да кажа:

— Я дай оттам дъската, па прас по главата! — Язък за дъската!

Отново в Питолаци и оттам — за Сутещи. Тук се разполагаме добре. А студ!

Сутещи е голямо и хубаво село, собственост на принц Сутещи. Всред селото се издига великолепният му дворец. Езеро и чудна гора го доукрасяват. Всичко в зимна премяна. Колко ли приятно е тук пролет, а лете и особено есен, когато листата капят, когато сетни вейки се отронят, да газиш крехките тела и да се готвиш през нова зима да посрещнеш нова пролет!

И то не сам. Да седиш край камината и от благороден Ерар да се опиваш от звуци, които принцът на принцовете е създал. Най-изящният, най-чистият, най-прекрасният, който нарисува музика-светлина, извая музика-щастие — от Моцарт. Детинството не ми остави по-светъл спомен, по-радостна надежда!

Да бъдеш край принцеса, значи сам да бъдеш принц. Защо тия никому ненужни желания? Я си гледай взвода и яж сланина и пастърма!

Малко преди войната съпрузите Сутещи се хващат на бас. Въпросът е, дали принцът може да преплува езерото. Разбира се! Но съдбата го следва неумолимо. Схваща му се кракът, губи силите си и преди още да успеят да му помогнат, се удавя.

Ето войната. Огромните владения на принца, пълните с храни складове са на разположение на победоносната войска. Тя трябва да яде.

Но войната върви с ужаса и… с поезията си. Един германски офицер се влюби в „прекрасната“ принцеса, която не бе напуснала страната, и още там, в Синая, се ожени за нея. Всички владения минаха под покровителството на закона.

Госпожата бе вече германска поданица.

На зимни квартири

Пристигнахме в Перишори, гдето се настанихме нашироко и удобно. Тук останахме до завръщането си в България.

Почнахме чистене, изпиране, изкърпване. Общо подреждане. Голяма почивка. Беседи с войниците. Учения. Но времето бе лошо. Въпреки съставената програма тя не можеше да се спазва.

Отслужи се панихида за падналите в Добруджа и Румъния. Студът бе такъв, че ни измръзнаха главите. Не измръзнаха, а просто замръзнаха. Но това бе за Тях. Молехме се за душите им. Помолете се и вие.

За Перишори всички запазихме много хубави спомени. Отдъхнахме си. Починахме си.

В стаите светло, чисто, топло. Спим на кревати, примитивни, но все пак — кревати, с дюшек, юрган, одеяло. И не мнозина — само по двама. Градска квартира.

В стаята — маса, столове, огледало, голяма лампа. Грамофон. Плочите — с една от друга по-весели песни. Едни румънски шлагери — не ти е работа! Не бяха много, а ние навиваме ли, навиваме. Та не само напева, който се навинти в главата ни като часовникарски синджир, а и думите. Ушите ни бяха писнали от румънска реч! Каква румънска! Вътре пълно с френски, латински искам да кажа. Само краят изменен. А турски, български!

Един ден пожелах да поиграя с децата от къщата, в която бяхме настанени. Снегът бе спрял и слънцето изгряло, та цяло село наизлязло. Разскачахме се из двора. Исках да им кажа да попеят нещо. Но как? Хайде при латинския!

— Канто, канто! — казвам глагола.

Децата ме гледат. Отварям устата си.

— А! Кънта! Ун кънта!

Разбрахме се. И кънтата започна.

В съседната къща нещо се засуетиха. Какво има, питам с ръкомахания? Научавам, че имало болнав. Това, разбира се, бе казано на румънски!

Няколко домашни птици се разгвакаха по двора. Показвам, питам — гъска! И като ги подкара, едно от децата се посочи с пръст и тържествено произнесе гъскар!

След това посочвам друг предмет — калпак, под него — глава! А това — калцун, онова — опинка, туй пък — гайтан! Ей че красиви „румънски“ думи! Особено това, опинка, много ми ареса!

Жалко, че ние нямаме такива поетични словеса! Колко по-богат, по-славен е румънският! Така е, народ със „стара“ култура! Ние пъшкаме под петвековно робство, а румъните си имат княжества, че Влашко, че Молдова, имат си Кнеаз, който се нарича с царствените „румънски“ думи Войвод, Господар! Къде у нас подобни кнеазе, войводи и господари! Пък същите те са писали грамотите си не с някакви погански „чертами и резами“, а на азбуката на светите си братя Кирила и Методия. И не на някакъв си шопски, а на езика на славните си, нявгашни праотци — на чист бо̀лгарски! Браво бе, румънци!

В това знаменито за нас село започна чуден живот.

Ковачев, който бе най-висок, най-възрастен и най-представителен, при това, облякъл хубаво кожухче, което го отваряше още повече, има̀ „гениална“ идея: предложи да се образува медицинска комисия само от кандидати и, разбира се, само от строеваци. (Впрочем той бе, и то отдавна, адютант и качеството му на строевак можеше вече да се оспори!…)

Прочее, гениалната му идея бе, че предвид възможните заболявания на войниците от туберкулоза, сърцебиене, бъбречна болест, стомах, подагра, артериосклероза, епилепсия и всички други възможни и невъзможни за случая и извън него болести, цялото цивилно население трябва да се прегледа. Под цивилно население се разбираха младите жени и по-възрастничките момичета. Но в своите благородни намерения „лекарското“ съсловие трябваше да се жертвува и за всички останали!

Идеята бе възприета с възторг. Само че, когато дойде да се прилага, „недостатъците“й се разкриха веднага.

Съставът на комисията (количественият, защото въпреки качествата ни за качествен не можеше да се говори) не трябвало да бъде по-голям от тричленен! И понеже двама се вредиха веднага, за нас не остана място.

— Не може ли да се увеличи броят поне с още един?

— Не може, — отвърна важно в качеството на самоизбрал се председател Ковачев.

— Това е медицинска комисия. Ще преглежда хора, а не добитък, та извън ветеринарния да има строеви, горски, канцеларски, финансови, митнишки и не зная още какви…

— Ами ние, какво ще разберем ние от тая комисия?

— Чакай де, ние още нищо не сме разбрали!

— Открих, — обади се друг, — ще образуваме две комисии и всички ще се наредим!

Селото бе разделено — вляво и вдясно от главната улица. Преди обаче да се почне прегледът, всички дадоха дума, че това „между нас ще си остане“. И още едно. Изпрати се рекогносцировъчен патрул да проучи къде са на квартира началствата. Стават грешки. Тъкмо си турил ухото си и преслушваш някоя „болнава“, отнякъде излязъл някой от дружината и тебе преслушал!

Най-после, населението трябваше да бъде уведомено да стои (като че ли излизаше някъде) в квартирите си и „никой да не излиза, докато прегледът не мине“. Тая точка не бе по-малко важна и трудна за изпълнение. Но все пак намери се войник, който знаеше румънски, при това бе „доверен“, и всичко се нареди.

След най-после, имаше още едно най-после. Какъв смисъл има всички къщи да бъдат прегледани в един ден (да изядеш двадесет парчета и от най-хубавата баница ще ти се втръсне)? Значи за толкова кратко време да се изпитат всички сладости от преслушването. Не е ли по-добре да се разпредели за по-дълго? — Добре. Ами ако ни вдигнат внезапно, какво ще стане с другите къщи? — Вярно. — Ще продължим в друго село, — обажда се трети. — Вярно.

И медицинският преглед бе определен да почне още същия следобед. А нито полковият, нито дружинните лекари знаеха нещо за него!

Отидохме на обяд. Нашите прословути обеди в Перишори!

Събрахме се към 12 часа. Хранехме се заедно. Дружинният. Четиримата ротни. Единственият подпоручик — взводен. И ние, офицерската кандидация.

Подполковник Георгиев бе четиридесет и осем годишен, обичаше да си похапва, да хвали и да се шегува. Вместо да се готви общо, за всички ни, готвеха се цели пет кухни! Всяка рота си идваше с яденето. А то бе едно ядене в Румъния! Наядохме се за цял живот! (Кой ли ще ми опече още една пържола, че нещо съм гладен!)

— Я да видим краченцето на първа рота! — Хубаво. Я опашката на втора рота! — И тя хубава. А ушите на трета рота?

И всички роти се изреждаха. После дружинният почваше яденето от дружината, защото, ако ротното готвено криеше за него изненади, дружинното бе по негова поръчка направено.

— Днес… рота е приготвила сладко, като за изложение. Вижда се как командирътй обръща внимание и на тия работи, как се старае. Благодаря… Кой беше готвачът? (Тъкмо дружинният да не знае кой е готвачът!) А, да. Той е добро момче. Ковачев, ще изкажете моята благодарност на готвача!

— Слушам, господин подполковник! Дружинният бе начетен. Имаше особена любов към книгите и се вдълбочаваше във философски въпроси. Понякога, забравяйки аудиторията си, впускаше се в далечни размишления и разсъждения. И часовете течаха.

Освен философия, обичаше и други, по-леки работи. Следобед сме, трябва да ни се смели храната. И като се развързваха ония ми ти масали9, един от друг по-мазни, чак до зачервяване на печката и на момчешките ни лица. Когато заминахме за фронта, двама от присъствуващите бяхме по на 19 години.

А като почваха и ротните да разправят какво било и какво не било, на вратата се чукаше и влезлият ординарец запитваше дружинния да донесе ли лампата.

— Че кога се стъмни, ние не видяхме!

Като че се вижда кога се стъмва! Обикновено човек вижда само когато му притъмва!

Така продължаваха дните ни до тоя, в който бе решено да се почне прегледът. На обяд обаче дружинният каза, че на един от нас има да съобщи много приятна вест. Каква? — От всяка дружина се пуска в отпуск по един за три дни до Плоещ. Кой от нашата? — Георгиев.

След като се наобядвахме, поисках разрешение да изляза, тъй като трябваше да се поприготвя. Дружинният освободи всички.

И ето, в стаята ми започнаха да пристигат кандидати и от другите дружини, а и офицери. Всеки казва: „Честито, ще видиш свят, хора, блазе ти.“ А аз приготвям ръчното си куфарче, гледам да не забравя нещо и оттичвам да се сбогувам с войниците.

Когато се връщам, всички направили такива мутри, че нищо не мога да разбера. При това един-двама бяха си отишли. Какво се е случило? Подават ми бележка: назначен съм дежурен по полка! Тъкмо навреме!

Ясно бе, че второто идваше по реда си, както са ни водили по списък, без дори и да е известно, че имам отпуск. Но тогавашните ми разбирания, а и самата служба налагаше тя да бъде пред всичко друго.

„Разтоварвам“ багажа си, приготвям се, опасвам се и сбогом — довиждане, излизам.

Когато да пресека широката улица, на която бе щабът на полка, гледам — излиза Занков. Какво ли е правил там? При това запасан. А не е и старият дежурен. В бележката се споменаваше името му.

— Връщай се! Връщай се!

— А! Какво ще се връщам, отивам да се представя по случай дежурството.

— Връщай се, ти казвам — отвръща Занков усмихнат. Аз съм новият дежурен. Рекох да не ти се попречи на отпуска, явих се на командира и — свършено!

Другарството бе най-ценното качество в нашия полк. Затова и до днес сме така сдушени.

Букурещ, Плоещ, Браила… Перишори

С две шейни заминахме за гарата, която е само на три километра. Освен нас тримата — поручик А. от втора дружина, подпоручик Панайот Колев от трета и аз от първа — бяха пуснати още оръжейникът и капелникът. Защо не! В Плоещ бе най-голямата румънска военна фабрика и най-добрата им консерватория!

Гара Янка, тъй симпатична по име (да не мислите нещо, че думата е българска!) и симпатична въобще като гара, защото за нас значеше изходен пункт по железниците вляво и вдясно, ни посрещна тъй радостно, че не забелязах дори кога пристигна влакът.

Няма отопление. Студ. Но пътуваш безплатно и без да си габровец, много не придиряш. При това, ако тук е студено, в града е топло. И само тая мисъл вече сгрява.

Във време на революционното ни движение Плоещ е имал голяма българска колония, бил е просто български град! Добри, много родолюбиви българи. И днес не са изчезнали, напротив, броят им е много голям. Ще има да ги видим, да си поговорим, колко ли ще се зарадват!

Но война е! Утре, дето се казва, ще ни вдигнат. Ще се завърнем в България. Кой знае през кои места ще минем! Кога друг път ще видя военния Букурещ! Ето, едничкият случай ми се представя. Кой ще проверява, кой ще се научи! Ще се престоря, че съм пропуснал гарата, и това си е! При туй Букурещ е тъй близо — само час и половина от Плоещ!

Когато да го наближим, измъквам се от купето и преминавам в друг вагон, гдето гузно се свивам в един ъгъл.

Гара. Разтърквам прозореца, поглеждам — да, Плоещ, пише ясно. Ама нали не пише Букурещ?

Стоя си, но със страх да не ме потърси случайно някой от другарите.

Влакът тръгва. Слава богу! И успокоен, измъквам главата си от отворения прозорец и крещя:

— А! То било Плоещ! Я гледай!…

И се озъртам, за да убедя тоя, дето духа… И думите ми замръзват, защото… с най-голяма изненада виждам как от разни вагони и купета се подават главите на четиримата ми другари. Смях през глава!

Втурваме се в нашето купе, в което кротко дремят петте ни куфарчета, и почваме:

— Абе защо не каза, бе!

— Абе защо не каза…

— Абе защо не…

— Абе защо…

— Абе…

Имаме обща съдба. И петимата бягаме. Впрочем съвсем не бягаме, нито се надбягваме — влакът си знае работата. Просто отиваме в Букурещ без разрешение, без билет. Трябва да се организираме.

„Какъв смисъл има да плащаме по хотели и гостилници, заявява тържествено оръжейникът Минчо (не е шега, вярно е, че е от Габрово), когато може на «законно основание» да получим всичко от комендантството (добре че бе германско).“

Поручик А. е старши, при това знае немски — работата е наред. И едва пристигнали — право в комендантството, гдето внушителната ни група бойни другари може само да импонира.

Изстъпва се поручик А. Говори бавно и сериозно. Току-що сме пристигнали, уморени, молим по-скоро да ни се дадат карти за спане и храна.

— Разбира се, веднага, хер оберлойтнант!

Ние ще сме били първите пристигнали от истинския фронт на истинската първа дивизия.

Звънец. Разтичват се войници. Два допълнителни стола. И ние обираме каймака на сърдечното приветствие, отправено към храбрата българска бойна армия, чиито достойни представители са пристигнали в бившата румънска столица!

Достойни! Попипвам отгоре, през шинела билета си. В тоя миг той е бяла хартия. Но кой мисли да ти иска билет! Това бойни офицери ли са с чест или някакви нестроеваци! Поглеждам оръжейника и капелника. Но мислите им са далеч от моите. Мислят за семействата си, за тъй нещастно оставените си съпруги…

Букурещ гъмжеше. Офицери, войници: германски, австро-унгарски, турски, та и български (тиловашки, а и наша милост). Местно население: но то почти не се мярка. А жени? Всякакви: румънки, еврейки, унгарки, рускини, немцойки, гъркини. Говори се на всички езици.

Витрините светят и привличат неколкомесечните непокътнати заплати.

„Капша“ бе определеният за нас българите хотел и ресторант. Същият „Капша“, в който през 1913 бе сключен Букурещкият договор. На ти сега договор!

Получаваме не стаи, а апартаменти. Всеки има кабинет и спалня. Спалня — да, но кабинет как да го използуваме? Минем, поотъркаме се и хайде навън! Не сме дошли да стоим по стаите, я!

Посещавам народния музей и това, което най-много привличаше, бе една мумия — истинска мумия на умрял някога египтянин.

След това разглеждам и частния музей на… не си спомням вече името му. Необходимо бе разрешение от самия него. Но показа се много любезен и ме допусна. Бе и трогнат, и поласкан, че на фронта се знае за сбирката му, и дошли в Букурещ, който тъй всестранно привлича, има хора, които се интересуват и от изкуство.

Бях в Атенеума, в разкошна концертна зала, за която в София можеше само да мечтаем.

Разгледах и Военния клуб, който не бе още довършен. Изкачвах се все нагоре и нагоре. Как не съм паднал от недовършените стълби!

Ето и Народния театър.

После из разни квартали, по улици, градини, в околността.

Букурещ тогава бе някак по-внушителен и по-оживен. Имаше ресторанти, заведения, за които у нас и помен нямаше. Но общо взето, не ми се видя, някак по-красив от София. Къде ти нашият керамичен паваж! Къде ти тия дворове-градини!

Обиколките, посещенията правех сам, дори си купих румъно-френски разговорник. Щи румънещи?

Вечерта се събрахме в един прочут аперитив точно срещу двореца. Оттам отидохме в най-елегантния ресторант с великолепен оркестър и най-отбрана, предимно чуждестранна публика. Прибрахме се уморени в „Капша“. Бях толкова обикалял!

Следният ден бе неделя. Отидох в българската черква. Не зная дали бе празник, или тъй редовно се е повтаряло, или пък съвсем случайно — българското училище бе там. След свършване на службата, на излизане, децата ме наобиколиха, че като почнаха да скачат, да се радват, да ме пипат по ръкавите, пък като почнаха да ме разпитват! След като целия ден вчера ушите ми бяха чували навсякъде румънски, сега тоя чист български от устата на толкова деца ми се стори като коледни камбанки.

Слязох в града и разхождайки се, стигнах до една прекрасна градина. Попитах един господин за иметой.

— Градина Чешмеджиу!

— Градина Чешмеджиева ли? Румънещи?

— Румънещи! Румънещи!

— А бе това е българещи!

И, наистина, после научих, че градината е дар от богатия букурещтки българин Чешмеджиев.

Вечерта отидох на оперета. Пълно и с румъни и румънки, и с разни съюзни офицери. Шумно. Весело. Артистките и артистите млади, добре сложени, хубави. Какво сте се разиграли бе, за вас война няма ли?

Колко жалко, че думите са на румънски, нищо не се разбира! Не се разбира ли? Пишман станах за разговорника! Не само многобройни отделни български думи, но понякога и по две-три в едно изречение, дори цели изречения! После турски. Да не говорим за латинските (преминали и в италианския, френския и другите романски езици). Само малко усилие, и румънският не би представлявал никаква особена трудност!

Прелистих разговорника. После, по-късно като прилегнах пред голям румънски речник… Поразително! Да оставя латино-италианския, също и турския. В румънския има много хиляди български думи.

Вземам само няколко букви от речника и от тях — само по няколко думи. При това, всяка има по две-три, четири-пет или повече производни. И тъй…

Безна, бивол, богат, богослов, Богдапрости, бразда, брат, варда, весел, време, въздух, век, глас, глоби, гони, граница, греши, гаван, добиток, догори, драг, дух, ефтин, жалба, жъли, желание, жертфа, житница, звон, зестре, зидарие, змеу, избави, изби, извод, извор, кавал, кикот, клъти, клеветник, клокоти, кобилица, косач, кошар, кошница, кривак, крои, кърчма, кърпа, кърпъчи, лаком, либов, майка, маслу, милостив, молитва, мученик, мършав, нород, нърав, образ, обида, обичей, обор, общи, овес, ограда, опис, остров, отрава, офтика, пелин, плесни, под, пожар, поклон, полица, православие, праздник, праз, прост, рай, рак, рана, расол, рукавица, румен, самодива, сбор, собор, скрин, слаб, слава, слобод, слуга, служба, сноп, спор, стража, страшник, сукман, тайна, творец, тесла, топение, топор, торба, тор, точилар, тропот, труди, тръсни, турта, ученик, храна, хули, целина, час, чашка, черни, четение, читов, чума, шопот и много други — много, много хиляди думи!

Извън това, много български, към които е прибавено българско окончание -ар, като са образували думи, които не се употребяват в нашия език: властар, оцетар, подковар, улицар и др.

Или латински с българско окончание -ар: поркар (свинар) и пр.

Или руски с българско окончание -ар: скрипкар (цигулар) и пр.

Какво да кажа пък за листите по гостилниците? Ето една, която съм запомнил.

Наближи времето за връщане. Бягането — бягане. Но поне да се върнем навреме. От Плоещ нататък билетът е в сила и срокът — също. Трябва да се отбием и до тоя град. Нали всички ще ни питат за него! Хайде, другарите — лесно, ами началството, ами командирът, ако попита какво прави нашата колония, ами ако закачи оръжейника за фабриката, капелника — за консерваторията?!

И отново с две шейни — на гарата. Букурещката. Плоещката.

И тук в комендантството. Бяхме наистина първите български офицери. Пуснатите от полка ни пет-шест войници, които бяха вече пристигнали, са били арестувани от германските патрули. Квартируващите в Плоещ германски части бяха дошли от Карпатите, не бяха още виждали българи и затова бяха взели нашите за руски бегълци! Но работата се разбрала. Цялата ни колония се струпала пред комендантството, като заприщила всички околни улици.

— Ами това са нашите братя българи!

Паднало извинение, тупане по гърба и обичайното почерпване.

— Абе, Дойчо…

— Ферцаен зи, булгарски! Вайн гут?

— Не гут, а добро!

— Вайн добро!

Когато минавахме по улиците, всички румъни и румънки ни изглеждаха. Как няма да гледат! Това е българска войска, не е шега!

А като се юрнаха нашите българи подир нас — ръкуване, прегръщане, поздравляване. „Какъв сте, заповядайте“ и прочее, и прочее. Жилаво племе сме това българите. Навсякъде всеки си запазил и спомена, и българщината!

Моята квартира бе в семейството на полковник, квартирата на Панайот Колев — в семейството на капитан. Германците знаеха какво трябва да правят: за офицерите — в офицерски семейства.

Излязохме заедно от комендантството и тръгнахме, за да оставим куфарчетата си. Моята квартира бе по-близо. Посрещна ни момичето, после излезе госпожата, на която дадох бележката. Попита любезно кога ще се върна, за да се запали печката. Благодаря. Довиждане.

Влязохме в определената от комендантството стая — тя студена, като че нарочно за Панайот изстудявана. Той разправя нещо за печката. Момичето отговаря, че няма дърва. Тойй посочва оградата. Тя ръкомаха и просто да ни изпъди. Чудна работа!

Излизаме. Панайот се обръща ий „казва“ пак нещо за печката. Тя отвръща с такива отрицателни знаци, които като че казват: „Надявай се, ще разбереш довечера.“

И наистина, Панайот разбра вечерта. Но всичко това ще ни разкаже сам той, когато един ден пише мемоарите си…

Прибрах се. Стаята добре затоплена. Леглото широко и меко. На масата сладки, бисквити, парчета торта. Разглеждам картините. Добродушно лице на полковник с жена си и тринадесет-четиринадесет годишната си дъщеря. Почетох малко и, уморен, заспах.

На сутринта се почука на вратата, която свързваше моята стая с друга, и влезе младата дъщеря с табла. Закуска. Домашна закуска. Не зная дали това влизаше в задължението на тези, в чиито къщи бяха определени квартири, или бе просто любезност. Във всеки случай преди тръгване от своя страна почуках, за да благодаря още веднъж и се сбогувам.

С Панайот си бяхме дали среща за девет и половина. Чакам в кафенето. Става десет, десет и половина. Няма го. Разкарвам се, а ето че ме настига един господин, унгарец, но живял дълги години в България, говори напълно свободно и правилно български. Радостно, почти възторжено ме поздравлява. Видял българин, като че брата си видял. Гостоприемно племе сме. Кой знае какво е разбрал! И се поставя напълно в разположение да ми услужи. Моля го, завежда ме в един магазин, който не отстъпваше по уредбата си на букурещките. Тук най-неочаквано направих големите си покупки: коприна за блузи на сестрите и великолепен зефир.

— Колко желаете?

Желанията ми не са от скромните — заплатата ми е от скромните. След няколко дни ни иде вече редът за производство, но нали досега получавах „мизерните“ кандидатски гологани?

Питам за цената. Моят унгарец се намесва, говори нещо на латино-български, че и аз разбирам, и румънинът отстъпва. Унгарецът се намесва отново, пак му говори. И аз се намесвам. Той намалява още.

Изваждам портфейла си, броя каквото ми е останало от Букурещ, гдето нищо особено не бях похарчил, смятам на листче и „още, мерете още“.

Румънинът мери с аршина и ме поглежда, аз меря с очи и поглеждам бележката. Той — аршина, аз — бележката, докато и зефирът се свърши… и парите се свършиха. Купих четиридесет и три метра и няколко десетки сантиметра. Но такъв зефир, че когато го донесох, всички вкъщи ахнаха!

Всичко това добре. Побеждавахме и победихме. Ами като слязохме на връщане за България в Русе, а с нас и войници, и като се изправили митнишките чиновници: „Стой, оттук, един по един!“

Ще преглеждат войниците, раниците, шинелите. Че Иван бил купил за Рада едно ливанто, а Стоян за Стойна — една кърпа! Не ви ли е срам бе, тиловаци, не вас, а тия, дето ви учат! Ние да не сме контрабандисти, диваци!

Че като се изкомандува едно „Напред“, стана само на митница и на митничари! Ще спират Пижа! Цяла държава от шест милиона не можа да го спре, та вие ли, сукини синове, както се изразяваше един учен лекар!

Обядвам. Панайот го няма още. Сигурно се е срещнал с другите. Отивам на гарата.

— Къде ти е Панайот, бе? — питат другарите.

— Не зная. Да не се е случило нещо? Да е паднал в някой кладенец!…

Няма време да се отиде до града и где да го търси човек? В квар…? Какво ще прави там!

Влакът вече навлиза в гарата, когато виждам един файтон да лети, та чак конете ще изхвръкнат от хамутите.

И от файтона наш Панайот, подпоручик Панайот Колев, както си е слабичък и тъничък тича, като изпреварва краката си, а куфарчето му леко, леко като никога. Това одеколони, парфюми, шоколади, дето ги бе купил армаган от Букурещ за тази, онази в София — и помен няма от тях.

— Остави се, остави се, ще ти разправя!

И ми разправи.

Желая всекиму подобна приятна неприятност. Сатраяска Румъняска!

Вече се разрешава голям отпуск за Браила. Заминават на групи офицери. Заминава и една кандидатска — от дванадесет души.

Голям, оживен град. Високи здания, кой от провинциалните ни градове тогава е като него?

Разхождам се край Дунава. Ето Браила. Като Букурещ и тя бе град на нашите хайдути. Нашите революционери. Нашите просветители. На тези, които с духа си откърмиха, вдигнаха, раздрусаха. Цяла империя се разклати. И освобождението дойде. Ние, дребосъкът, откърмени от идеала им, продължихме делото им.

Ето, Поморавия свободна. Добруджа свободна. Тракия свободна. Скоро ще си разчистим сметките и за Македония.

Браила, един от светлите спомени на нашата доосвободителна борба, е също свободна.

Стъпвам по свободна земя, освободена от освободени!

Отново Перишори, нашето село, с което се сраснахме и което и досега ни е тъй мило. Отново срещи с другарите. Все по-близко опознаване.

Преди всичко сближаваме се с другите кандидати — от Скопската школа. От общо 29, след върналите се ранени, останахме 19.

Опознаваме се и с офицерите от другите дружини. И по-рано, било по настъплението, било в Домница, дори Максинени, но особено сега се сдружихме. Всички от полка се познаваме вече.

Но въпреки това месецът и половина, които полкът прекара в Перишори, разкъсан с отиването ни на групи в тоя или оня град, скъса връзката.

Съвсем друго бе на Южния фронт, гдето цяла година и половина позиционна война ни сближи като братя. Разотидохме се, но не се разделихме. Затова сега с такава радост се срещаме, затова тъй често се събираме.

Един ден една група отидохме на гости на 1 полк в Визирул, после на 42. Друг ден ние имахме гости.

А и в самото наше Перишори си ходим на гости — по роти, дружини. Черпим се. Даваме си празненства. Който има, отива с грамофона си. Който няма, отива там, гдето го има.

Но никакъв грамофон, ничии гласовити, дори Лазови, Дечови песни не са нищо пред това, с което поручик Тодор Тенев ни гощава.

Тенев бе един от най-гуляйджиите в полка. Казвам скромно и смирено „от най“, за да не би да обидя, оскърбя или злепоставя някого, който може би не би могъл да се утеши, че не нему съм запазил първото място! Такъв грях не мога да взема на душата си!

Това, което Тенев измисляше, ничия друга глава не можеше да измисли. Не бе глава като глава!

Лично храбър, смел, разпоредителен, от най-добрите ни бойни офицери, сега всичко му бе позволено. Свършихме ли войната? Превзехме ли Румъния? Сега е време само за гуляй, само за веселба. Браила! Че какво е Браила! — Букурещ! А за Букурещ отпуск не дават.

И Тенев нарежда да се приготви най-леката каруца от ротата му, да се впрегнат най-бързите коне и… дим да ви няма… — Но, господин поручик… — Никакъв поручик! Ще ми докарате най-хубавия цигански оркестър!

Тенев е ротен от началото на войната. Тенев е участвувал и в Балканската. Тенев може да не е винаги разумен, но Тенев знае да заповядва. Известно е що значи да влезе бръмбар в главата му. С него шега не бива (с Тенев, не с бръмбара). На всяка лека дума — по две тежки, за да я носят. И докато усетим (много време мина, но разстоянието бе голямо), пристигна знаменит цигански квартет от тия, за които човек само е слушал или „виждал“ на кино.

И Тенев кани „на оркестър“. Колкото му е тясна стаята, толкова му е широко около врата. Заповядайте! Как се събрахме четиринадесет души плюс четирима оркестранти, не зная! Но в оня момент Военният клуб в Перишори не бе още построен. А поради траура на Румъния местният Народен театър бе затворен.

Ние лесно се наредихме. Ротният му е съвипускник: Тодоре! И свършено. Разбира се, че и Георгиев е поканен.

— Добре дошли, Георгиев, елате да видите какво се казва гуляй.

В Румъния ни се говореше на „ви“. На Южния фронт и ние им говорехме на „ти“. То и да искаш да удържиш, войната стана май малко длъжка. При това там и ние вече станахме началства.

Тенев е в настроение. Това значи… Но не съм бил държавен контрольор в спиртна фабрика и не мога да зная на кой градус е днес. А ония цигани, прегърнали цигулките и челото, изкарват едни жални, и от жални по-жални, че и от дърво да си, пак ще проплачеш.

Всички номера на циганите са един от друг по-отбрани. Възхитен от удоволствието, което ни доставя, Тенев вади банкноти, наплюнчва ги и ги залепя на и без това изпотените чела на циганите. Челата им са покрити със залепени банкноти. А те свирят ли, свирят! Свирят и се потят. А печката и създалата се топлина — осемнадесет души дишат и също толкова издишат — ги изсушава и банкнотите падат.

— Шт! — изревава Тенев.

И всеки се навежда плахо, вдига банкнотата, облизва я и като си я залепва собственоръчно на челото, бърза с цигулката или челото да настигне другарите си.

Перишори… цигански оркестър… и Тенев.

Тук е доскорошният адютант на полка поручик Ангел Николаев (Ангелчо, както го наричаше дружинният му и покрай него и другарите). Подпоручик Христо Новаков, новият (от няколко седмици) адютант на полка.

Ето капитаните Иван Дипчев и Рашко Бораджиев, поручик Петър Мутафчиев подпоручиците Крум Паспалев, Никола Арнаудов и Стефан Царвулков. И двамата кандидати на домакина.

Най-после пристига дружинният на Тенев.

Това удоволствие е такова, че не трябва други да се лишат. Преди всичко останалите от втора дружина. А трета? А немалобройната ни, пръсната по всички дружини кандидация?

И затова следната нощ неколцина отстъпваме местата си, за да може и други да чуят и пият. И тъй продължава с нощи. Наградил ги богато, Тенев ги пусна.

Но дойде му настроение. Отново циганите! Да се настигнат! И те биват настигнати и от 40 километра, в сняг, буря, докарани в Перишори.

Знаехме да воюваме, но знаехме и да лудуваме!

В кралските дворци

Радостна вест! Отпуск до Букурещ! И не крадешком, а редовен — на големи групи!

Пак Янка, гарата на всичките ни полкове. Янка ни става толкова близка, че я зачисляваме в дивизията!

Ето, дигаме се — нашата кандидация и други.

Букурещ още по-шумен. Пълно е с българи — офицери, подофицери, войници. Всеки се изпънал и с гордия си вид, с уверената си походка като че ли иска да каже: „Не ме гледай, че ми е тъй смачкан фасонът, то е само по дрехите, гледай иначе и ще видиш, че ние именно премачкахме великата ви държава!“

Голямо веселие. Срещаме все познати от разни полкове — все софиянци, софиянци. Букурещ бе станал като гарнизон на първа дивизия.

Разхождахме се из града. На всички се вижда особено голям. Какво е Браила! А след нашето Перишори и паланката би била град.

Времето е приятно. Няма вятър. Слънце от време на време се показва, понякога се позадържа. Красив зимен ден.

Пред голяма витрина куп наши войници. Говорят високо, показват с ръка, сочат си взаимно. Смеят се и всичко това свободно. Сами са. Няма кой да ги безпокои.

Но нашето офицерско приближаване се почувствува. Всички се обръщат и отдават бодро чест.

— Рангеле, здравей, Рангеле!

— Здраве желая, господин офицерски ̀дат!

Рангел, моят другар от пътя за дивизията. Подавам му ръка, а той цял просиял, не по-малко от мен възрадван от срещата.

Заминават в отпуск за България. Спрели се да видят столицата. Питам го дали е свободен.

— Хайде тогава с мен!

Днес ще разглеждаме дворците. Тоя в града е отворен само в определени дни, и то за ограничен брой. При това цялата група от 30 души трябва да влезе наведнъж, не човек по човек.

Рангел се хили. Доволен ли е? Безкрайно. Нещо ново? Виждал ли е Стоимена? Не. Как е изкарал боевете? Има ли нужда да питам? На гърдите му окачен сребърен кръст.

Уреждам въпроса за влизането ни в двореца. А пред него на пост германски часовой. При появата ни отдава чест, като че сам кайзерът минава.

— Виждаш ли, Рангеле, той и на тебе чест отдава, и тебе поздравява. Това е за ордена. Носи го и се гордей.

При вратата ни посреща румънски служител. Висок, едър, във форма. Всички влизаме. Всеки си чисти ботушите, поизцапали сме се. Пък и в дворец влизаме.

— Стига, достатъчно — казва служителят. А ние се чудим.

Влизаме. Ето ни вече в един салон. Всички си сваляме фуражките. А служителят и с дума, и със знак — наложи!

Чудно нещо! Защо всичко това?

Води и ни разправя. Групата ни се състои предимно от германци — офицери и подофицери. Един-двама австрийци. Ние, няколко кандидати и наш Рангел.

Китайска зала. Японска зала. Оранжерия. Салони. Разкош. Светлини. Богатство.

— Бре що свети, бре що злато, ум да ти зайде — обажда се Рангел, който досега вървеше напълно мълчаливо.

Влизаме в тронната зала. Огромен великолепно украсен салон. Тук се пръскаме още от вратата. Гледаме стените, тавана, картините. В дъното е тронът.

Минаваме в библиотеката. Ето за мене работа! Гледам тия разкошно подвързани томове, за които не е жалено злато, и без да си завистлив, разни желания ти се явяват. Желанията поне не са забранени!

Оттам в съвсем малка зала — истинско очарование.

— Това е концертната зала на кралица Елисавета. Тук обичаше да седи и да слуша. Ето тук, на тая малка естрада, е мястото на малкияй оркестър. Това е креслото, на което сядаше, а с това звънче до главата си даваше знак на оркестъра да започне.

Тая малка зала, просто като стая и вестибюл, ми остави най-трайно впечатление. Целият дворец се събра в нея.

Седнах благоговейно на това кресло, на което е седяла голямата почитателка и приятелка на Пиер Лоти, бележитата писателка Кармен Силва, чието име и талант ми бяха разкрити още в ученическите години и чието благородство и душа остават като царствена украса на тази рядка и рядко царствена жена и владетелка. Дърпам звънчето. Но оркестърът не засвири!

Същия ден посетихме и двореца Котрочени — резиденция на младите владетели — и го разгледахме.

Ето спалнята на кралица Мария. Балдахин от великолепен мрамор, с мраморни стъпала. Белоснежна, цяла с дантели покривка. Мятам се на тоя креват. А той ме подхвърля като топка. Ей че меко! Хайде, Рангеле, хайде друсни се и ти, да разправяш къде си бил и какво си правил.

Рангел се приближи, попипа с ръка, а тя току се надолу слиза. Че като седна и той, като се друсна, че като седнаха и други, креватът играе ли, играе!

Всред букурещкия нощен живот

Още първата вечер отиваме в „Мажестик“, едно от трите най-хубави нощни заведения на града. Като новаци за столицата не сме осведомени и когато влизаме — пълно, препълнено. Най-после с усилие откриваме една маса и бързо я заемаме. Шест-седем души сме.

На всички маси наши и съюзни офицери — и разговор, веселба, прегръщане, целуване. А коя от коя по-хубава, по-привлекателна, по-пикантна. Това заведение е първоразрядно, всяка няма достъп.

Песни, оркестър, вино, шампанско, конфети, серпантини, танци — да се замае главата на първа година студент или последна година ученик.

Когато очите ни свикват и почват да различават отделностите, откриваме, че на една маса седи сама една и изгледътй някак съвсем я отделя от останалите, макар всички да са тъй приятни. Защо е сама? Чака ли някого? Защо се бави оня? Ние за какво сме?

И куражлията от нас вика келнера.

— Не, не чака никого.

— Тогава поканете я, защо не казахте досега?

— Само че трябва да забележа…

— Какво има да се забелязва?

— Искам да кажа…

— Хайде, по-скоро!

— Дамата не е дама!

— Не е дама ли? Ами какво е, тогава?

— Госпожица!

— Абе, госпожица ли е, не е ли, нали е жена, нека дойде — обади се един. Няма с лупа да я гледаме я!

Келнерът се приближи до масатай с такъв изящен поклон, че красиво легналият му фрак като да прилегна още по-красиво. Казай няколко думи. Но защо не става? Ето, тя го пита. Тойй отговаря. Добре. Дига се. Какво ставане! Това само жена от раса може да направи.

Ето, тръгва към нашата маса. Сега върви по празния в момента, оставен за танци, кръг. Каква походка! Какъв крак! „Крак на статуя“, както бе казал Бодлер. Приближава с такъв израз на лицето и с такъв жест, че човек се чувствува пленен, завладян, покорен.

Както пред полковия, всички се вдигаме като по даден знак и веднагай предлагаме най-хубавото място.

Госпожицата се покланя по такъв завладяващ начин, че и да имаш хроническо главоболие — пак ще ти мине. Сяда с няколко любезни думи на немски. Веднага от дветей страни се нареждат двамата „немци“ от нашата среда.

Предлагай се нещо. Всички дигат чашите си, чукат се, пият. А тя става все по-възхитителна и чертитей сочат благороден произход. Какво търси тук?

Разговорът се води със и без преводач. Двамата ни другари, които говорят много добре езика, услужват веднага с готовност, когато някой иска дай каже нещо. Един намеси и няколко думи на френски, когато видя, че ще ги разбере. А тя се обръща към него и в тоя миг като че само той съществува. Към всички еднакво внимателна. Всеки я чувствува близка — тъй приближава. Всеки далеч — тъй отдалечава. Най-ценното качество, което жената може да притежава.

— Хайде бе, какво сме седнали като ибрици — обажда се едничкият, останал досега мълчалив, — хайде да вървим другаде! Какво ще правим тук? Затова ли съм дошъл — да гледам как ме гледат! Затова ли съм се друсал чак до Букурещ, да бях си стоял на позицията!

— Каква позиция бе — Перишори!

— Е, тъй де, Перишори. Хайде!

— Бъди по-голям идеалист!

Спряла вниманието си върху него, нашата гостенка можа да разбере само последната дума. Какво значеха за нея Букурещ или Перишори?

— Какво желае господинът?

— Той е идеалист и тая атмосфера тук много му действува — смънка един от спасителите ни.

— Идеалист? Откога?

— Откога си идеалист, бе?

— От край време — отвръща той с прилично безразличие.

— От край време — повтаря преводачът и не зная какво е успял да предаде.

— Такива хора обичам!

И като откачи от гърдите единствената си роза, тя му я подаде. Цял развълнуван, той я пое.

— Кажи благодаря.

— Благодаря, данке — каза той, изразходвайки едничката си учтива дума на немски.

После, обръщайки се към един от нас добави: „Виж какво ме гледа бе, ти не разбра ли, че ме хареса?“

— Харесала!… Не виждаш ли, че е внимателна към всички.

— Внимателна! Ти си младо, бе! Ти не ги разбираш тия работи!

И като посегна, достигна с ръката си до нея с осезателните намерения да ней прости.

— Кой ви е научил тъй да пипате? — запита тя спокойно, но в недоумение.

— Самоук съм!

Всички стават. Настъпил е часът, когато заведението трябва да се опразни. Нашата госпожица благодари, дарява ни с поклон, поглед и усмивка, които струват съкровищата на Дарий и протягайки ръка на всички, отдалечава се.

Ето отново тоя божествен крак, който вече се закрива. Други, станали, пречат да я следваме с поглед цяла до вратата, която я поглъща.

— Какъв великолепен крак — казвам на един от другарите си, споделяйки с него това неизгладимо впечатление. Видя ли?

— Да, имаше много красиви крака.

— Какви ти крака — крак!

— Че каква е разликата?

— Разликата! Крак е поезия, крака — проза.

Повикваме келнера, за да платим, и го питаме каква е тази госпожица.

Отговаря, че е виенчанка, от много добро семейство, дъщеря на известен, виден човек. Говори еднакво добре френски и английски. Понякога, преди часа, в който заведението се отваря за публиката, идва и свири на пиано, свири тъй, че не само келнерите, а и метачите оставят работата си.

Идва от доста време, сяда, веднага привлича вниманието на всеки новодошъл, всеки иска да я покани. Но не допуска волности и веднага, щом се разбере, че не е от тези, които отвеждат или се отвеждат, стават от масатай. И понеже е имало вече неприятни случаи, при които изгубили вечерта си с нея офицери е трябвало да тръгнат сами, келнерите са принудени да предупреждават. Ето защо и при препълнена зала масатай е почти винаги празна. Ето защо и преди да стане, пожела да се осведоми…

Вали. Сняг е обвил земята, покривите и нови снежинки се наслагват. Прибираме се в „Капша“. Влизам в салона, в стаята си. И цялото време мисълта ми е прикована към тоя миг, в който, ставайки, тя се движеше с крак на статуя към нашата маса.

Дълго в нощта мисълта ми бе будна.

А вън снегът се стелеше непрестанно.

Втората вечер бе определено да отидем в „Алхамбра“, друго от големите и бляскави увеселителни заведения. Искаше ми се да отида там, а същевременно — отново в „Мажестик“. Но какво ще правя сам?

В „Капша“ се срещахме и с други от разни полкове. Тоя ден между тях бе Илия Ковачев, едноименникът на нашия другар от дружината. Този втори Ковачев бе също завършил турска гимназия, макар и не в Цариград, и той владееше френски. Но най-важното — бе деликатен, възпитан и се държеше великолепно. С една дума бе прекрасен момък. Добре че и аз не бях прекрасен, защото сигурно и мене щяха да очистят. От 25, на Южния фронт от 81 полк, и този, както и онзи подпоручик Илия Ковачев, бе убит. Съдбата не пожела да раздели съвпаденията и ги придружи чак до тъй ранните им гробове.

Предложих му — съгласи се веднага.

Тая вечер взехме всички мерки. Отидохме рано — само няколко маси бяха смесено заети. Изборът не само на маси, но и на тези, които бяха седнали край тях, бе голям. А те заемаха вече три четвърти от залата.

Нали вчерашната ни маса е настрана — празна е. Тя именно ме привлече. Благодарността ми бе се обърнала в признателност.

Интересно ни бе да наблюдаваме как идват, как се държат разните германски, австро-унгарски, турски и наши офицери. Някои пристигат с приятелките си. Повечето обаче си чакат тук късмета и разнообразието. А също проверяват вкуса си. И изборът почва. Те избират. Тях избират. Който превари.

Ковачев и аз сме предмет на особено внимание. Преди всичко — млади. Кой бяга от младостта? На нея просто налитат! При това набитото око не може да се излъже: новаци са, не сме ги виждали още, или само единия, и то с оная, виенчанката. Значи и двамата пълни с душевни сили, телесни пориви и натъпкани портфейли. А и самият им вид говори, че идат от „позицията“. Макар и в съвсем нови дрехи, това, което виси на гърдите им, опровергава веднага предположението, че е възможно да са канцеларски мишки. Най-после, българи са.

А българите бяха на най-голяма почит в Букурещ и Румъния. Да не ти излезе име. Като казаха българите… Все трябва да не е било напълно неоснователно. Най-добри съдии са, могат да отсъдят. Нещо повече — истински вещи лица. Ето случай, при който една френска пословица губи смисъл и значение.

Именно защото имаха възможност да правят сравнение, затова и „уважението“ им бе голямо — правопропорционално на мнението. Всички тия подробности се научаваха от тези, които бяха имали вече възможност да влязат във връзка, както се казва на военен език!

И тъй, седим обстрелвани от разни страни — по фронт, от фланг — от тоя съвсем нов за нас огън, по-силен дори от „баба руска“. Погледите са тъй много и кръстосани, тъй се въртят очите им като на прожектор, че става опасно да не би някое да изхвръкне от орбита!

Но нови и нови гости влизат и отвличат вниманието им. Времето минава. А с него се утвърждава и истинността на едничкия останал в сила и изпитан от логиката закон от стопанско-финансово-социално-кривоправен характер — закона за търсенето и предлагането. Почваме да се котираме все по-слабо и по-слабо.

Ако по-рано две „куражлийки“ бяха седнали, като научиха, че сме „заети“, станаха. Ако след това една новодошла се завъртя около нас. Ако по-късно една цветарка се приближи, за да ни поднесе рози, пратени ей от ония две. Ако един келнер ни попита дали няма да бъдем обезпокоени, ако… Сега никой вече не се интересуваше от нас. Като да бяхме се изпарили.

Всички маси заети. Но къде е тя? Защо не идва? Времето толкова напреднало, че вечерният келнер бе повикан.

— Не зная — отвърна той. Досега не се е случвало да отсъствува, макар да е тук повече от месец. Но вчера, когато излязох дай подържа палтото, винаги щедра, даде ми такъв бакшиш, че почвам вече да се съмнявам да не би да си е заминала!

„Алхамбра“ натъпкана като „Мажестик“. Не бихме могли да открием тъй лесно другарите си, изчезнали в серпантини, дим и трогателни прегръдки, ако едно „младо“, което още се стесняваше, не ни откри.

— Тука сме!

И цял засиял, понадигнат, той ни замаха.

— О! — развикаха се един след друг и останалите, отмятайки деликатно вторите си половини.

Само вчерашният идеалист не си развали кефа. Задълбал като в каменовъглена мина, носи житейския си кръст. Горещо му е! Не е виновен той, виновни са въглищата!

На една или друга маса и наши офицери — от полка, от други полкове. Но почти навсякъде мъжете повече от жените. А виждат се и някои кротки, скромни, както от най-младите, тъй и от по-възрастните. Защо ли са дошли?

Колко софиянци! Тъй много познати! Всички се виждат вече ясно, свикнахме и със светлината, и с дима. Но вижда се и друго. Привлечени от миличките, току-що дошли от фронта, от студа, приятелките на приятелите бързат да се покажат гостоприемни и състрадателни и предлагат ли, предлагат погледи, милувки и са жадни за целувки.

Товай българина бе, ние шига! Днес е тук, утре го нема. В тоя час сме отлично котирани. Честта на българското племе е спасена. Добре че можем да пазим и тоя фронт, иначе заминахме като народ и нация!

Третата вечер сме в „Берлинер“ — последното от най-хубавите весели заведения. И тук пълно. Само че салонът не е като другите. Има доста големи стаи, в които има също много маси, а всички вече заети. Тъкмо надникнахме в една от стаите с надежда, че може би тук именно ще намерим място, виждаме няколко от ротните. Сбарахме ли ви най-после? Все се чудехме, че ги няма миналите вечери, а те къде били!

Нашата неочаквана поява ги смути тъй, както ние се смущавахме от тях, когато войниците не бяха добре подравнени, а бяхме вече командували „Мирно!“ И един от тях, който не можа много сръчно да освободи ръката си (какво значи, когато човек е загубил навика), се загледа в тавана, гдето виждаше мухата, която не се виждаше!

Ridendo dicere verum!10

Войниците ни бяха от повечето околии на Софийски окръг, предимно от Софийска околия. Съвсем малък брой — от няколко от съседните околии. Едничкото изключение — далеч — бе Шуменският окръг, откъдето ни бяха пратени турци.

Имахме и няколко граждани, почти всички от София. Имахме и хора с образование. На вратата се чука.

— Напред!

— Господин офицерски кандидат, моля разрешение да остана!

На пагоните — фелдфебел. На гърдите — орден. В джоба — докторат. В София, след туй професор в квадрат. Крум Дрончилов!

А дисциплиниран, само за пример на войниците.

Не сваля ръка, докато не му се каже. Не подава ръка, докато не му се подаде. Не сяда, докато не му се посочи.

А „възрастен“. Висшист. Доктор.

Ръкуваме се. Сядаме. И хайде! Разправя човекът къде бил, какво правил. Говори ми за своя Берлин като за обична.

Разбирам го сега, когато макар тук и да мълча, тъгувам по моя Париж като по любима!

Често посещавах войниците си на „свободен разговор“. Първия път отидох при тях след настаняването им на квартири в Перишори и приближавайки, познах гласа на старши подофицер Георги Марков. От Врачеш, Орханийско, но преселил се в града, бе от тези ценни подофицери, които се явяваха непосредствени помощници на офицера. Схватлив, отракан, природно интелигентен, умееше да увлича войниците си. Бе първият сладкодумец в ротата.

Ранен на 19 заедно с мен и с множество други (тогава раниха и нашия приятел вече от книгата, Петрун), после в Румъния на 29 ноемврий (когато между многото бе ранен и моят фелдфебел Драган), Георги бе вече успял да се завърне. Колко жално, че бойните действия в Румъния се свършиха! Имаше мегдан и за трето, пардон четвърто раняване. Георги бе ранен и през 1915! Кавалер на два български и на австрийския орден за храброст.

Приближавам бавно и чувам:

— Ина кал, ина кал, та ви казвам, момчета, чудесна кал!

— Каква е…

— Стани, мирно!

— Здравейте, юнаци!

— Здраве желаем, господин офицерски ̀дат!

— Седни. Каква е тая чудесна кал бе, Георги? Георги се посмути, но веднага се оправи. Кой може да му излезе насреща в красноречието!

— Исках да кажа, господин офицерски кандидат, че калта беше един вид, така… един вид великолепна, тъй де, нещо, ама нещо разкаляло се, един вид голяма кал, дето може здраво да се оцапаш, с една дума чудесна кал! Може да не е съвсем вярно, ама аз тъй, на войниците и те войниците — разбират!

— Вярно е, Георги, тъй е. Пък и не е грешка. Когато един подофицер е чудесен и великолепен, той може да каже, че калта е чудесна и великолепна.

Георги сияе.

— Ха така де — обади се Арсо Пешов от Мало Малово, Царибродско, един от тези, които най-много се унасяха от чародейната приказка на старшията Георги. Бе един вид негов почитател, обожател.

Бяхме още в Домница. Първият ден от квартирния ни макар и краткотраен там живот преди максименските студове.

Седнах и — хайде! Хайде де!

— Срамуваме се — обадиха се неколцина.

— От какво?

— От вас, господин кандидат!

— Ами, когато настъпвахме, срамувахте ли се от мен?

И затова сега в Перишори ходех при тях и за всички като свой… отпуснали се… и си говорят, все едно че ме няма…

Гледам тия славни войници: кой скръстил, кой подпрял ръце, кой си играе, с нещо и слуша ли, слуша. А ръцете му загрубели, надебелели, но чисти. Деца, целунете ги.

Но всички ли ръце са чисти?

Когото от нашите да попитаме:

— За какво са дадени ръцете?

Ще отговори:

— Да бранят Отечеството!

А какво ни отговарят други?

— За какво са дадени ръцете? — „За вземане!“

„Какво сме виновни ние, да не ни дават. Като ми дават, защо да не вземам? Вземайте и вие! Ама че сте будали! Какво, на чужди интереси ли сме били служили! Какви чужди бе, наши собствени, мои лични!“

— За какво са дадени ръцете? — За пипане!

„Едни пипат по хорските джобове, други — в държавните каси. Ама било срамота и грехота! Не е ни срамота, ни грехота! Ако беше срамота, толкова хора нямаше да пипат. Ама било война! Не е важно! Важно е, че не сме виновни!“

„Всички може ли да бъдем на фронта? Е, като не си бил на фронта, как можеш да пипаш в онова, вариетето де, «Алхабамба» ли беше «Бълханаламба» ли беше. Щеш, не щеш, търсиш… Пък ако наоколо ти ни джобове, ни каси, тогава… ако ръцете ти мирно не могат да седят, има цяр и за тях — хорските булки! Ами било срамота от хората, грехота от Бога! Който е искал да не му пипаме невястата, да е седял да си я пази. Като не може сам да я пази, ние ще му я опазим! Пък и не сме виновни ние, виновни са ръцете! Да ги отрежем ли? Ами после как ще се кръстим?“

Седя всред тези славни войници. Помниш ли? И се започва… и се продължава… и не се свършва. Има ли нужда някой да помни, когато никой не е забравил? Всички си спомнят, само че един припомня гласно. Другарите му пригласят негласно. А шеги, закачки!

Кой да е знаел да научи стенография, та да седне.

Абе и без стенография, ама да седне, да записва. Това са такива моментно създадени народни умотворения, че „ум да ти зайде“, както казваше наш Рангел. Нещо като светкавица — мине… замине. Като поглед — излъчи се… застине. Хайде, улови го!

Не записвах. Съжалявам. Не записвахме. Съжаляваме.

А имаше хора, чието място бе именно там. Да седнат, да записват. Но кой от тях седна до Рангела? Кой от тях се нареди до Рангела? Кой от тях литна с Рангела?

Ridendo dicere verum!

Колко има да благодаря и на римляните, и на баща си.

На баща си! Когато дойде времето, разбра, че не точните науки ще помогнат един ден на сина му в стремежа му да уточнява, и затова го даде в такава гимназия, която му разкри толкова зарити за други богатства.

Но кой е той? Кой е този, който ми даде най-обикновеното, най-простото, най-прозаичното име, но което никакъв псевдоним не би могъл повече да украси?

Загубил в деня на рождението умрелия си от радост баща, едва след година умрялата си от скръб майка, без братя и сестри, без лели и чичовци, без баба и дядо, прибран от далечна, но добра и благородна братовчедка, която нарича леля и обиква като майка, едва свършил четвъртото отделение, бил даден на работа. Но постоянните разпри и груби думи го отблъснали дотам, че отдавна загорял за висша наука, избягал, като преди почти 65 години предприел пеша дълго пътуване и пропътувал стотици и стотици километри, за да стигне най-после заветната си мечта — тогавашния университет!

Толкова е бил угнетен от средата и тъй възпламенен от чакащата го радост, че в бързината дори забравил да вземе свидетелството си от отделението! Но изчаквайки да се получат документите му, този копнеещ за наука човек е бил прибран и срещу квартира и храна, назначен слуга.

Почва бързо следване и бързи успехи. А слугува и учи. Учи и слугува. Всички свидетелства на този сирак, който няма никого, са изпълнени от първото до последното с най-високите бележки. Тия свидетелства са пред моите очи.

Но има друго по-ценно, по-вълнуващо и още по-затрогващо. Сиромах, без никаква възможност за учебници, сам ги преписва с прекрасния си със златисто мастило почерк. Днес тия подвързани томове са най-ценните книги на библиотеката ми.

Русите. Освобождението. И с войските им — в Русия.

Ето, връща се вече офицер.

И преди 35 години начело на полка си, сам от народа, честната му и чиста душа не му позволи да стреля срещу народа. За това бе съден и осъден.

Синът на Поморавия, ученикът от Габрово, юнкерът от Одеса, подпоручикът от втори випуск, взводният, ротен и дружинен командир от първи софийски, командирът на втори искърски и седми преславски, участвувалият през 1885, 1912–1913, 1915–1918, починалият през 1920 г. полковник Стоян Георгиев няма още на гроба си паметник. Но тоя паметник се вече издига. Той е тая книга!

Рангеле от първа дивизия, прощавай за англо-френската дума, с която накичих тая глава от песента си за тебе. Но ти, който се би по всички фронтове и разбра що е Дълг, Родина и Жертва, с естествения си усет ще схванеш, че мнозина трябва да са се провинили пред теб и пред твоето Отечество, щом говоря за греха им на непознат за теб език.

Ти не прости на външните врагове на България.

Държавата прости на вътрешните.

Прости ти сега на този, който те бе забравил. Прости и отмини, не съжалявай. Борбата за бъдни, светли дни ражда бореца, но тя ражда и певеца. Ти замина със свои певци. Те ще се родят, както сам ти, неизвестен, скромен се роди повторно, роди се герой!

Остави на собствените си певци да излеят в лееща се песен лелеената от теб за всички българи свобода, която не по твоя вина, Рангеле, не възсия във всички български огнища.

Те не умряха

Пристигам в Букурещ за трети път. Спирам, за да дам възможност на подофицерите и войниците да видят града, за който са се били, чието царство са покорили.

Тук се събираме от всички полкове на дивизията. И ето на нашия полк хрумва една идея. Великите мисли… В полка ни има мнозина със сърце. Ето един, който през войната срещу Сърбия е бил в нашия полк, сега е в първи, за да дойде на Южния фронт отново при нас. Той е подпоручик Крум Митаков, нашият гост в Перишори. Той именно предлага и идеята му се одобрява. При това от всички тук най-старши е един майор, също от нашия полк.

— Утре сутрин всички строеви от най-строевата в строя строени!

Събираме се. И всички пехотинци, артилеристи и пионери образуваме голяма сборна дружина, начело със знамето, с музиката на първи полк.

Великолепна дружина, в която са представени всички роти на Славната, всички батареи.

— Ходом, юнаци! Никой няма да избързва! Това е Букурещ, ще минаваме по улици. Да не мисли някой, че пак има нещо да превземаме!

И тръгна тая славна дружина, тая славна дивизия, желязната, първата!

Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.

Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.

Виждате ли сега българския войник?

Може да няма гащи. Но победи!

Може да носи съдрани панталони. Но победи!

Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!

Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.

Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.

И все пак вие ни сочите една хартия.

Ние ви сочим сто победи!

Ние, първа дивизия! Желязната! Славната!

Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!

Пътуваме. Минаваме Дунава. Ето родната земя.

Всред войници съм. Свои, чужди. А те — прилични един на други. Все от нашите полкове. Все от нашата дивизия.

Отиваме в отпуск или по служба и после отпуск. Ще се видим за малко с близки, приятели и отново „на работа“ — войната не е още свършена. Без нас никъде не може.

Пристигаме на части. Но един ден ще бъдем събрани и всички вкупом отново ще полетим.

Гледам нашите славни войници. Предани, изцяло предани на службата, Родината. С любовй служеха, най-смирено понасяха тия тъй отчаяни несгоди, в които бяха поставени от неизразимо тежките условия на живота, на бойния, най-славен за дивизията и армията живот — на Северния фронт. И всеки напълно безропотно понасяше съдбата си. А тя бе еднаква и за подофицера, и за офицера.

Когато и сега отдавам на войника тая дан, говоря вече не със своята, а с неговата уста. „Ако сами ние нямахме началниците, които заслужавахме, за които бяхме достойни — подофицерите пред нас, офицерите пред тях, — нямаше да има първа дивизия. Първа поред, първа по име, първа навсякъде, винаги във всичко. Дивизиите ни щяха да се броят направо от втора“.

На запад се свърши!

На север се свърши!

На юг сега!

Негов ред е! Наш ред! На първа дивизия! Ето ни, плъзнали с разни влакове, в разни дни, пристигаме… като остатъци от нещо, някога многобройно, днес разредено, но станало велико, за което споменът живей. И още сега, през самата война тия пристигания ни напомнят завършен, славен път, който ни е струвал скъпо. И на най-скромния символът говори.

Но къде са нашите, близките, непознатите? Къде е тържествената арка за Победителя?

В древния Рим са му поднасяли венец от трева — най-скромен, но и най-ценен дар, който да му спомня, че е бил близо до земята, в която е могъл и сам той да лежи!

За нас няма нищо! Но къде са поне обичайните, народните хляб и сол?

Няма вече хляб. Пленниците го изядоха.

Няма вече сол. Тя остана по бойните полета. По златна Добруджа. По ширна Румъния. Насолихме земята със скъпите тела на скъпите си другари. Навсякъде, където кракът ни мина, останаха знаци. Навсякъде се издигнаха скромни, прости кръстове, свидетели на нашия подвиг, на Тяхната жертва.

Бурята може да откърти кръстовете. Вихърът може да ги разпилее. Вятърът може да ги отнесе. Но следата от нашия път остава.

Зиме, когато шумът заспи и тишината се пробуди, белият кристален сняг се пуква и по дългия път по ниви, поля и гори кървава следа пропуква.

В ледения студ на будна полунощ притвори очи и пред теб сияние ще засияй. Това сияние е Българската слава, това сияние са живите души на Тези, които не умряха!

Ние леехме кръвта си. А те я проляха. Лейте вие сега сълзите си за Тези, които оцеляха.

Онез отминаха в слава. Във слава Те живеят и ще преживяват!

Какво от нашата дивизия остана? — Иметой само.

Макар тя отдавна не под знамената, името остава, ще остане вечно, догдето не мине време бързотечно, догде живее последният шоп.

Сами знамената се преклониха пред Него!

Сами знамената се преклониха пред Нас!