Един от Първа дивизия (Спомени на участник)

На юг!

През април 1917 нашата дивизия замина за Битолския фронт. На полка бе даден участък от вечната Черна до починалия Караман. Смяната стана на 1 май вечерта.

Всичко ни е ново. И местността, и позицията, и условията, и животът, и самото време.

Първото ни престояване там е за кратко. Още с пристигането си трета дружина остана временно до 25 полк. А нашата и втора бяха пратени в Завоя на Черна. Но след няколко седмици и трите се събрахме и взехме позицията на 12-и полк за постоянно.

И преди, и след това се учим на новия живот, ставаме щурмоваци — бомби, гранати, телена мрежа. И напълно вече отговаряме на новите изисквания.

В Завоя на Черна влизаме в подчинение на 302 германска дивизия от 61 корпус. Разбира се, само щабовете бяха германски. Пехотните им части се състояха само от една егерска дружина. Артилерията им обаче бе наистина чувствителна и най-разнокалибрена. Имаха и минохвъргачки, и огнехвъргачки.

Неизгладимо впечатление ми направи приемането ни от началника на дивизията генерал Фон Цигезар.

Сутринта бе приета втора дружина. За нашата бе определен 5 часът след пладне.

Строени сме. Потегнати. Великолепно стегнати. На войниците се казва кой и защо ще ни приема. Да не се засрамим. Напълно да се отсрамим.

Командирът на полка ни поздравлява, също говори.

В далечината се вижда малка група. Часовникът показва четири часа, петдесет и пет минути. Твоят колко е? — Пет без пет!

Групата наближава. Само трима. Генералът, преводачът, ординарецът.

Часовникът показва четири часа, петдесет и девет минути и тридесет секунди!

— Мирно! За среща, за почест! Глави наляво! Всички сме мирно и с глави наляво. Но какво става? Къде е генералът?

Генералът си знае работата. Щом командува 302 дивизия, значи има още 301 генерали, които като него си знаят работата. А колко има след него и като него — не зная.

Генерал Фон Цигезар обхожда дружината и се явява от десния ни фланг. А заедно с него очите на колко от войниците също обхождат!

— Здравейте, юнаци!

— Здраве желаем, господин генерал!

Първата бележка, която началникът на 302 дивизия ни направи, бе, че в дружината не се чувствува надлежната стегнатост. (Ако бяха ни учили, ако бяхме ги учили, сега нямаше да ни учат!)

Но с това не се свърши. Първа рота ще постави маските си. Втора ще покаже движение на самостоятелна рота към даден обект. Трета — сгъстен строй. Четвърта — движение на ротата под артилерийски огън. Първа картечна — бързо разтоварване и откриване на огън, както и настъпление с картечниците.

И всичко това едновременно! Пет роти — пет упражнения! Кого да гледам — себе си ли, войниците ли, ротата ли, ротите ли, генерала ли?

Какъв късмет имам! В рота съм, която в тоя миг има най-благодарни моменти за наблюдение. Ротният командува и ни обръща ту на една, ту на друга страна. Виждам и ротите, и генерала! Какъв генерал! Ту туря монокъла си, ту го сваля. Обръща се ту към една, ту към друга рота, и то с такава пъргавина, като че ли е пред лост, паралелка. На самия лост, на самата паралелка!

Обръща се към преводача и му говори, а повиква полковия, дружинния, вика и ги пита. Става нужда и някой от ротните да се повика. Но за това, без да го вади от строя, изтичва сам преводачът.

Всичко бързо, сръчно, енергично. Като че не ние показваме бързина, сръчност, енергия. Като че сам той ни показва себе си. Блестящо, възхитително, отлично, господин генерал!

Номерата са свършени. Номерът е свършен.

Дружината е събрана. Почва разборът.

Генерал Фон Цигезар, който ни отдели час и половина, не се задоволява да ни каже в общи думи кое не му е харесало. Сочи. Въоръжен с бележка, започва. Младши подофицер еди-кой си направи тая грешка, редник еди-кой си — това и това, оня взвод — туй и туй, и като ни зареди!

Тук по най-подчертаващ начин почувствувах: само който знае да импонира, само той знае да се налага!

След туй — хубавото, отличното. А имаше какво да ни каже, защото наистина остана възхитен от нашата дружина. С изключение на грешките, които отбеляза, изпълнението ни бе бляскаво. Най-силно впечатление му направи енергията, с която мъжествено, гранитно ротите мръднаха като че ли в щурм. Да, щурм, тъй се изрази! Сам германецът се възхити!

Значи това наистина е първа дивизия, за която бях чувал, че помела заедно с други свои и наши части и румъните, и русите, и по Добруджа, и по Румъния! Тогава за тях Завоят на Черна не е нищо! Добре дошли пред Завоя на Черна, светли и светнали герои!

Завоят на Черна! Току-що бяха се завършили големите, майските боеве, в които 54 полк се отличи. И ние, нашите две дружини, идваме да сменим тези войници, които трябва да си починат, нещо повече — да се видят. Защото французите дадоха големи жертви, но и нашите бяха убийствено разредени. Не зная дали са се почувствували поласкани, че именно части от първа дивизия взеха местата им, но ние се почувствувахме горди, че именно части от 54 полк ни отстъпиха местата си. И каква случайност: дружина от полк, командуван от полковник Тошков, смени дружина, командувана през 1915 г. от същия — тогава подполковник — Тошков!

Завоят на Черна! В живота на всеки от нас настъпва черен завой. Страшни места — позиция, подстъпи, пътища, пътеки. Страшно за тези отпред, за тези отзад.

Завоят на Черна! Противниците ни създадоха множество военни медали за героите при едни или други от най-разнообразните или най-страшните места на фронта. Къде са медалите, нарочно излените медали за тези, които видяха, които виждаха непрекъснато смъртта в Завоя на Черна? А тези, които създадоха величавата Дойранска епопея? А тези, които се понесоха хвърковато и всред грозни несгоди и величествени подвизи сметоха всичко на Север?

Три малки медала. Три големи спомена.

Три велики примера. Три чудеса на Българската Военна Слава!

Или… всяко чудо за три дни! Артилерията стреля денем и нощем. Стреля най-безразборно, най-неуморно, най-разгулно. Не се задоволява с позицията — там има само наблюдатели. Стреля по закритията. Галериите. Стреля назад, в тила ни. Огнени урагани ни смущават нощем при движението. Бризантни, шрапнели, гаубични, тежки. Нали сме „за кратко“? Да не ни скършат хатъра, че не сме видели и чули всичко!

И всеки ден само от артилерията даваме жертви. Няма бой, кой казва, че има? Няма никакви боеве. Никакви сражения. Има само жертви.

Всеки ден няколко убити. Всеки ден няколко ранени. Почти винаги осем-десет-дванадесет. Ако искаме да кажем за някого, че загина, как ще се изразим? Геройски? Не се води никакъв бой! Какъв героизъм е показал?

Боят е миг от войната. Да не си в тила, е вече патриотизъм. Да си на фронта, е вече стоицизъм. Да си в Завоя на Черна, е вече героизъм. Тук пада убит едва-що преведеният от тила в полка ни поручик Михаил Харизанов, адвокат в София. Пада убит, както пише първото писмо до годеницата си в София. Писмото е недовършено, както животът му.

Писмото е недовършено като писмото, което в Добруджа, в самия бой, залегнал, офицерският кандидат Иван Вардев, архитект в София, пише до годеницата си, архитектка в Карлсруе. Предчувствува и пише, пише и се прощава. Мушва писмото и полетява.

Пишейки на годениците си, и двамата се пожертвуваха за Родината. Родината стана вечната им годеница.

Убитите французи са още пред телените си мрежи. Патрулите ни всяка нощ намират още и още неприбрани, непогребани. Не е ли и някой от тях надвесен над писмо до годеницата си? В тоя час те всички имат годеница. Земята ги прибира в сладостните си прегръдки тъй, както само годеница знае да прегръща.

В Завоя на Черна прекарахме черни дни и бели нощи. Бели нощи. Белите ракети осветляват непрестанно. И като почнаха червените… При първия още червен сигнал за помощ засвяткаха оръдията, батареите. Зад нас — 17 батареи, 70 оръдия! Светло. Можеш вече да почнеш писмото си до годеницата!

Смениха ни. От единия край — на другия. През цялото Битолско поле. От ляво на 1050 — чак зад 1248, гдето заставаме дивизионна поддръжка. Тоя дълъг път правим пеша, да не е с някой Линкълн или Ролс Ройс!

Но да имах и двата, бих ги пожертвувал. Нали и ти, Иване, се отказваш, предпочиташ да поемеш пеша. И не само да поемеш пеша, но и да поемеш въздух, защото тия черни дни и още по-черни бели нощи ни почерниха душите, щом почерниха толкова домове и толкова семейства.

Хубаво нещо е да ходиш пеша… Но по-добре да не бяхме тръгвали. Защото… попаднахме от трън на глог. Кой да знае, да бяхме си седели в Завоя — на Черна или на Живота.

Драгаринският дол е известен на цялата дивизия. Коя дружина не е била там дивизионна поддръжка!

Драгаринският дол край село Драгарина. Колко хубаво и звучно „италианско“ име! А друго? Секирани. А трето? Беранци — съвсем италиански! Хайде сега френски! От Беранци — Беранс, там бяха замъците ни — Шато д’Беранс! Ами немски? — Лизолай! Почти Лорелай!

Стига си се закачал с тия имена! Каква е тая Драгарина! Съвсем не ми е драга твоята Рина!

Тоя пусти Драгарински дол, в който толкова страдахме. Юний. Обзавеждаме се. Нямаме още туй, което с материалите отпосле, със здравите си мишци с течение на времето създадохме.

А французите шибат! И ние по дола — ту надолу, ту нагоре! Нали е дол, хайде сега нанадол!

Светна ни, когато заехме „старата“ си позиция. Старата метла мете по-добре. При това, като си у дома си, господар си. Копаеш, плетеш, дълбаеш, въобще правиш и за после мислиш. А тия люшкания на изток и на запад! От червената пръскачка край 1050 — по посока към Червената стена! Благодарим.

Добре сме. Укрепяваме си позицията здраво, с радост и любов, редим си къщата и един ден ще каним, но не сега, рано е още. Макар че и по-късно, когато всичко бе вече готово, имайки на няколко пъти гости, които бяха принудени от обстоятелствата да нощуват, без, естествено, да мигнат, на другия ден с най-голяма сериозност изявиха не само желание, но и настойчиво искане да бъдат наградени с ордена за Храброст!

Ако за всеки отделен случай, за всяка нощ на позицията бихме получавали ордени, къде щяхме да ги закачаме? Не си ли даваха сметка? Нали щеше да стане нужда да искаме назаем и от техните дрехи? Как щяха да ходят без дрехи? Ей че съм прост! Ами забравих ли наборната комисия? Ами че нали някои от тях имаха нужда само от палта!…

И тъй, почнахме живота си на позицията. Тъй обикновен вече за нас, тъй необикновен за необикновените, които по кафенетата в София не можеха да се начудят как е възможно първа дивизия да е само на пет километра (някъде много по-близо) от Битоля и още да не може да я превземе. Мълчи, че като дигна дъската!

Тук, на тая позиция, оставаме почти година и пет месеца. Петстотин дни!

Как прекарахме тия „еднообразни“, тия тъй „скучни“ дни?

Но преди всичко малко радост.

След производството още в Румъния на майор Димитър Петров (23 випуск) и на поручик Петър Мутафчиев (завършил Школата преди Балканската война и участвувал в нея) тая година донесе производство на всички.

Командирът стана полковник „за изслужено време и на ваканция“. Този бляскав офицер, този незаменим началник, този удивителен храбрец трябваше да чака времето и ваканцията. Той, който не знаеше що е ваканция…

Нашата, Софийската, и Скопската школа — двадесет и осем души в началото на март бяхме произведени подпоручици. В това число влизаха и пристигналите от първа бригада Никола Дойчинов, Методи Василев, Иван Богданов и Тодор Създанов, както и причакалите ни в София съшколници, обучавали 41 набор, Борис Николов, Георги Василев, Никола Коцев, Диню Харбов, Апостол Апостолов и Атанас Кацаров.

Нашето производство повлече и други. След три месеца — в края на май — ново голямо: в поручици бяха произведени завършилите Школата през 1914 — Страшимир Димитров, Крум Митаков, Панайот Колев, Лазар Петров, Крум Паспалев, Асен Агопов, Неделчо Бенчев, Хаик Хайребедиян.

След други шест месеца — в началото на декември — също в поручици, завършилите Школата през 1915 — Никола Арнаудов, Борис Гъргоров, Дечо Чалъков, Тодор Тодоров, Владимир Георгов, Маню Начев, Съби Дундов.

Заедно или междинно и другарите ни — в капитани — Цветан Стоянов, Никола Халачев, Младен Игнатов, Хаим Аструк.

В поручици — преди всички други — Никола Недялков, Христо Хвърлев.

В подпоручик — Стефан Дончев.

Ето и производството по випуски макар също на разни дати и не випуск след випуск.

21-ви. В подполковник — Спиро Михайлов.

25-ти. В майор — Иван Дипчев.

31-ви. В капитани — Ангел Николаев, Тодор Тенев, Радомир Стефанов.

32-ри. В капитани — Ерусалим Василев, Димитър Тропчиев.

33-ти. В капитани — Петър Колев, Димитър Иванов, Григор Писарев.

35-ти. В поручици — Панайот Антонов, Христо Новаков.

36-ти. В поручици — Кирил Грашев, малко по-късно — Иван Иванов.

Всички тия повишения се налагаха. Идваха нови хора и те трябваше да вървят напред.

В София ни бе дочакал 38 випуск — офицерските кандидати Борис Бобчев, Атанас Атанасов, Борис Попов, Иван Пожаревски, Крум Куртев, които в началото на август бяха произведени в подпоручици.

В края на април пристигнаха офицерските кандидати от 41 набор — Иван Трифонов, Никола Николов, Христо Бърков, Янко Антонов, Йото Денков, Георги Петров, Сава Дойнов, Васил Пейчинов, Иван Жеков, които в началото на ноември бяха също произведени в подпоручици.

След тях пристигнаха офицерските кандидати от 42 набор — Христо Лютов, Георги Йотов, Кирил Иванов, които в края на май 1918 бяха също произведени в подпоручици.

В началото на май 1918 г. пристигна единствен от 39 випуск офицерският кандидат Никола Чалъков и тези от последната школа — Константин Бойчев, Владимир Куртев, Григор Цеков, Михаил Манчев. Производството им в подпоручици стана след свършване на войната. Тогава стана и нашето — на Софийската и на Скопската школа — в поручици.

В разно време в полка бяха преведени още поручик Стефан Велчев от 34 випуск и подпоручик Александър Илиев от 40 набор. А фелдфебел Петко Божилов бе произведен в подпоручик за бойно отличие.

Но с идването на нови хора полкът ни се лиши от мнозина от другарите ни. Тропчиев, Грашев, Павлов и Дойнов станаха минохвъргачи. Бораджиев, Дацов, Паспалев, Дундов, Царвулков, Георгов, Сарафов и Станков бяха преведени. Иван Кючуков, Петко Велков, Коста Чилингиров, Борис Газибаров, Венелин Янев, Александър Василев, Алекси Савов, Владимир Мавродиев, Ради Медникаров и други, някои от които тежко ранени, не се завърнаха вече при нас. И колко още!

Голям брой, участвували в състава на полка само през войната срещу Сърбия, бяха отдавна вече преведени в други полкове, на други служби или тежко ранени, бяха също освободени от строя.

Те бяха: първият командир на полка подполковник Петър Рачев, дружинните командири Константин Шингаров и Велчо Стоянов, ротните и взводните командири Пейчо Пейчев, Тодор Савов, Никола Вълчев, Любомир Сарафов, Леополд Биндер, Иван Рулевски, Делчо Илчев, Ангел Благов, Йордан Кравчев, Димитър Стойчев, Симеон Гърков. А колко бяха убити!

С дошлите от първа бригада и от други части (в числото им бяха няколко души преди нашия набор; имената им също влязоха в общия брой произведени), с пристигналите от допълняющите дружини, Военното училище и Школата полкът се оживи още повече. А оживелите по болниците още няколко души не закъсняха да оживят и без това оживения ни живот. Че като го ударихме на живот…

Как прекарахме тия петстотин дни? Само като си помисля, че бяха петстотин (когато отида сега на кино, не мога да издържа час и половина), не искам да вярвам нито на паметта, нито на календара си. Да не би вашият да е по-точен?

Но тогава бяхме млади, идеалисти. Идеализма си не загубихме. Младостта си загубихме. Идеализмът ни не изчезна. Младостта ни изчезна. Когато човек дойде до средата на живота, както казваше Данте, много по-близо вижда края, отколкото началото, както не казваше Данте.

Как прекарахме тия петстотин дни? На позиция, на позиция и в поддръжка. Много скучно… Много еднообразно…

Но както поддръжката бе разнообразна — ту полкова, ту бригадна, ту дивизионна, ту корпусен резерв, и то на пет-шест места — в разни сезони, разни местности, пресечени и неотсечени, на открито и на закрито, с дъжд по керемидите и дъжд през керемидите, със селски топли пещи и „модерни“ студени печки и прочее, и прочее, тъй и позиционната ни война бе разнообразна. Имаше всичко.

Копане. Патруле. Роплане. Алталерия

Ако би трябвало да държа беседа, бих разпределил времето на позицията на следните точки:

1. Окопателна дейност — от стъмване до съмване.

2. Аеропланна дейност — от съмване до стъмване.

3. Патрулна дейност — от стъмване до съмване.

4. Артилерийска дейност — от съмване до съмване.

Кой казва, че било скучно? Тъкмо помислиш, че е възможно, не дай Боже, някой ден да ти стане скучно и… или някой снаряд те чукне по бетонната ти глава, или ординарецът ти чукне (не по главата ти), за да ти подаде бележка, че тая нощ Линколна или Ролс Ройсът (по твой избор) те чака…

Колкото до копането, макар да не си задължен, копаеш, за да се разкършиш, защото целия ден телесата нещо са те прекършвали. А когато сам се умориш, само като гледаш тия, дето копаят и не се уморяват, само като ги гледаш, и повторно се уморяваш. Копахме година и половина. Разкопахме цялото Битолско поле. Три години не стигнаха след това на „италианците“ от българските села с итало-френско-немски имена да върнат земята оттам, отгдето ние я бяхме изкарали. „И ние изкарахме една война“ — казаха те и изкараха кърпите си.

А телените ни мрежи бяха тъй нашироко и надълго преградили селата от нивята, че разделиха и брата от брата, и мъжа от жената.

Бетоните ни бяха тъй здраво направени от майсторите — нашите славни Стамени и Свилени, Сребрени и Сърмени — войници, че когато, след войната „победителят“ надникна, вратите сами се затвориха зад него!

Ропланете пък все ни носеха някой армаган. Понякога, че алталерията не стреля точно и затова трябва по-точно да стреля. Или тяхната, или нашата. От нашата падаха техни роплане. От тяхната — наши глави. Или техни и наши роплане ще се вкопчат. Те се стрелят, пък нас застрелват! Или ще се вият над нас като соколи, като мислят, че долу има зайци. Четири техни роплане бяха свалени. Два балона — запалени. Или ще прелетят над нас, за да гонят Михаля. Или пък, като желаят да ни кажат, че им е омръзнало вече да стоят на тоя мочурлив фронт, гдето мрат като мухи, искаха с позиви на български да ни убедят да си идем, та да си идат и те. Идете си, ето нашия позив!

За патрулите трябва да поговоря повече, именно защото те повече мълчаха. Как можеха да говорят, когато нищо не видяха!…

В Битолското поле сме. Пред нас местността е разнообразна, трябва да се проучи. А всички патруле се изразяват съвсем еднообразно. Пращат се и стари ротни. Но и те като младите взводни като да са си плюнали в устата!

Най-после дружинният се ядосва. Сам ще ида. Но няма защо да отива. Има още няколко души, които не са пращани. Двама са един вид дружинен резерв. Едната нощ единият — Занков, другата — другият. И те като да са си плюнали в устата, но затова затвориха на всички устата.

Тези двама, всеки поотделно, откриват в левия участък и река, и мочури, и шавар, и ята гъски, и поляни, и телена мрежа (я гледай, даже телена мрежа!). И без да са следвали картография, правят такива чертежи и нанасят с такава точност разстоянията, включително широчината на река Драгор (12 м) и дълбочината (по това време почва да намалява — 80 см) и високи брегове, че главите на другите клюмват. Но тия глави не биха били български, ако поне една не би се вдигнала, засегната от съмнение. Кой знае? — Добре тогава, на колко крачки според теб е противникът? Дай един триметров прът, тури му бял плат да се вее, ние ще го забием.

И понеже през нощта тая върлина бе забита в телената мрежа на противника, на другата сутрин всеки погледне и бяга. Чакай бе, поне да се почерпим. Черпнята наистина дойде. Дружинният почерпи двамата, като предварително прочете на останалите от дружината конско евангелие.

Патрулете бяха от най-големите ми удоволствия. В атестацията ми пише, че съм ходил седемнадесет пъти на гости на противника. Добре че ми се припомня, защото бях забравил!

Местността и пред Трънския, и пред Караманския участък ми е тъй добре позната!

Едва се стъмни, и изкушението почва. Тръгвам. Командирът научи, че извън нощните пътешествия по нареждане отивам и с пререждане. Нищо против. Но защо тръгвам сам? Непременно да вземам войници. Най-редовните ми другари биха Трайко или Иван.

Ефрейтор, после младши подофицер Трайко Николов от Обеля, Софийско, кавалер на ордена за Храброст, стоманено здрав, с идеално телосложение, бе от първите в ротата. Пратен в щурмовото училище в Гопеш, гдето всеки полк или самостоятелна дружина се представляваше в тоя първи курс извън офицерите само от един войник или подофицер, при толкова дружини, полкове, дивизии — български, германски, турски войници — Трайко излезе пръв в състезанията, пръв в наградите. Удивителна сръчност, поразителна издръжливост и… не дай Боже да си насреща — практически постижения. Докато обикновено войниците хвърляха една бомба бухалка на 30 крачки, Трайко хвърляше едновременно четири (по една между пръстите си) — на 40 крачки.

Другият бе ефрейтор Иван Димитров от Долно Камарци, Пирдопско, кавалер на ордена за Храброст. Мераклия като Трайка. Трайко мераклия като Ивана. И двамата бяха най-добрите ми другари при нощните разходки на юг.

Когато излизах с няколко души, присъединявах младши подофицер Франц Иванов от София, доброволец през Балканската война, кавалер на четири ордена за Храброст и на германската заслуга, също един от първите в ротата, за което свидетелствуват и големите му отличия, младши подофицер Стефан Михайлов от Лъжене, Пирдопско, кавалер на ордена за Храброст, ефрейтор Иван Пенков от Голема Раковица, Софийско, кавалер на ордена за Храброст.

Когато групата бе още по-голяма, към тях се прибавяха ефрейтор Георги Вушков и редник Дико Лаков — и двамата от Калугерово, Орханийско, ефрейтор Свилен Константинов от Бракьовци, Софийско, кавалер на ордена за Храброст, ефрейтор Тодор Йовков от Царичене, Софийско, редник Никола Гюров от Видрар, Трънско, редник Стоян Недков от Чурек, Софийско, и пр., едни от други по-стегнати, по-изпълнителни, по-самодейни и с най-голямо съзнание за задачата ни. Просто да се гордееш, че водиш такива войници! Към тъй образуваните по-големи групи — десет-дванадесет души, — за да има човек при ядрото, което вече се създаваше, вземах посменно старшите подофицери Хараламби Русинов или Георги Геошев — и двамата от Лява река, Трънско, кавалери на ордена за Храброст, а първият — и на турския полумесец. Хараламби и Георги бяха от 38, останалите от 39 и 40 — трите набора!

Хараламби Русинов! Тънък като млада топола, пъргав като топка. Заставаше и отдаваше чест — просто знаменито. Той и Трайко бяха двамата от ротата, които съм повиквал и без да има належаща нужда. Да ти е драго да се възхищаваш от такива подофицери!

Хараламби дружеше с Георги Геошев, който бе отличен като него. Дружеше не само защото бяха от едно село, един набор, но и от една рота. Бяха най-близки приятели. Винаги заедно. Като другарки „от пансиона“. „Разделиха“ се, когато станаха помощник-взводни подофицери. Съединиха се, когато станаха големи началства — взводни подофицери. Заедно с фелдфебел Драган Бенчов — взводни подофицери на трите взвода, с Власев и придадения ни другар картечник Попкръстев, сама ротата води бой при Дървеник срещу три италиански дружини, извън другите боеве в състава на дружината и полка. Всички тези мои другари си спомнят какво стана при Дървеник.

Славни бяха нашите нощни разходки. Но преди всичко никакви звезди, цифри, нашивки. Никакви пликове, писма, тефтерчета, книжа. Каквото с когото и да се случи — всички сме редници, всички с празни джобове. Само кърпата бе позволена.

Лежим по тревата, газим из шавара, прегазим реката, легнем да си „починем“ пред телената мрежа и хайде отново през реката! Или когато сме в десния участък — никаква река и никакъв шавар — поле, равно, съвсем близо.

Срещахме се с патруле, заваряхме постове. Достигнали мрежата им, вслушвахме се в шума: правеше се телена мрежа, минаваха коли, камиони, обози, влакове. Когато пристигахме съвсем рано, наблюдавахме заемането на охранението, защото срещу нас те не се изтощаваха тъй, както се изтощавахме ние срещу тях. Французи, колониални войски, свикнали на колониален живот, колониални схватки, колониални маневрирания. Ние бяхме от континента. Без маневрирания, без лавирания!

Ходехме пролет, лете, есен, зиме. В кал, при дъжд, сняг, тъмнина. В най-хубаво топло време, при пълнолуние. Задушевни нощи и нощна задуха.

Какви прекрасни картини ми остави Южният фронт!

Утро. Бодрост. Маранята се вдига. Като поръсени със света вода, изникват пред чакащи взори китни кичести дървета, пълни с радост и живот. Тях дим и огън не е засегнал. Случайно оцелели встрани, еднички те разказват за минали сладостни дни, за кавала, кучето и овцете, за песента на овчаря и прегръдката на овчарката. В далнината светват минаретата на Битоля. Градът, селата, полето закипяват от нов живот призовани.

Пладне. Зной. Въздухът се уморил. Натежнели златни класове привеждат тънки шийки. Напразно търсят място за сладка отмора. Ведрото небе гледа безпомощно и само една молитва възнася. А ние лежим в тежки землянки, в които топлият въздух нахлува неканен, нежелан, като смъртоносен газ. В тоя час за никого няма почивка.

Вечер. Омая. Четката на Всемогъщия разтапя бои в топящото се злато на слънцето. Пъстроцвети отблясъци се оглеждат в околните върхове, надничат в долината, полето и потапят топли още нозе в охлаждащите се води на блатата. Жаба приглася на щуреца. Далечината се губи в дрезгавината, която завладява победно измъчената земя. А от нея никнат сенки на войници, които вечерният покой кани на молитва. Зефир лъхти, нежно погалва обрулени дървеса и бърза да ни дъхне аромата на портокали и банани, които някой отсреща, получил от далечна земя, спомня чрез тях своя дом и своята любима!

Нощ. Опиянение. Спокойна тишина замества спокойния ден и вещае спокойна нощ на вечно спокойни бойци. Но светне нейде ракета, зачестят бели, червени сигнали и като разпукана земята забълва огнена смърт. В тъмата блесне внезапно прожектор и снишени, залепяхме се на земята там, гдето сме изненадани. Но когато луната застели криле над нас, почувствували до тръпка мощта на природата, вслушваме се в сонатата на нощта, която носи покой и забрава. Планината намята вълшебен саван и цялата природа мълви легендата за Този, който не умира!…

Колко бих искал да отида сега и да посетя местата, които сме обикаляли, тия, които сме охранявали, тия, срещу които сме отстоявали. И то не сам, а със същите нощни и дневни другари! Но…

Макар и сам, това лято отидох в Добруджа.

Добруджа ме посрещна такава, каквато я помнех от дните, които всички й посветихме. Златна земя. Прекрасни хора. Великолепен език. И като си помисля как я загубихме!

В Добруджа почувствувах трепетите на най-светлия кът от Родината. Пътувах през деня, по слънце. Пътувах през нощта, по луна. Догдето стигна окото, радост и тъга, и после сълзи. Но ето, дочувам нашето ура!… За Добруджа, ура!

А где остана нашият, традиционният секрет от Северния фронт? А! Той отиде вече назад. Цяла Балканска война. Цяла Сръбска. Цяла Румънска. Да има и за други.

Всички останали войници от ротата ми бяха дневни, но също и нощни другари. Кой от тях не бе на пост? Кой от най-първите — в секрет?

Кой от войниците не бе на пост, секрет? На пост… и на молитва? Той знаеше, че докато е тук, противникът не ще пробие. Но той се молеше и всички други на фронта да пазят като него.

И тъй, като оставим тоя кратък нощен живот, който бе три четвърти от живота ни, другарите ми си оставаха дневни.

След нощната умора и утринна закуска — спане. След обяда — пак спане, защото…

Как се изнизаха тия 500 дни? Не ги усетихме! Просто като 50! А как — тия 500 нощи?

Най-обикновените дни противникът ни пращаше по 5–10 снаряда. Също 20–30, а и 50–100. Имаше много пъти 200–300. Не липсваха 1000–1500.

В един от тия грозни дни, изненадани както обикновено извън закритията си, втурнахме се кой където види.

Закритието, в което се бутнах, бе за осем, а се събрахме осемнадесет. Не може да се легне, не може да се седне. Всички сме клекнали. Времето минава, клечането омръзва, едва удържаме. Краката ни се подвиха, изтръпнаха, просто невъзможно да се издържи. А огънят на французите е убийствен. Войниците се сместват, за да ми направят повече място. Един вид „Сгъстис!“ Командувам „Разредис!“ Смеят се. Защо да не се смеят? Да плачем ли? А французите бият ужасно. Гранати падат от всички страни на закритието ни. Няколко паднаха и върху него. Издържа. И ние издържахме.

В едно от съседните обаче един от войниците не удържа. Дългото клечане го предразполага и всред най-отчаян огън той излиза. На двадесет-тридесет крачки има определени места за тези, които са в настроение. Какъв героизъм! Гранати отвсякъде, той не мисли за тях, мисли за клечането. Едно парче го удря и той пада.

Дълго другарите му чакат и въпреки огъня, въпреки явната опасност — какво другарско чувство — отварят вратата и виждат падналия. Веднага без команда двама се вдигат и го довличат. Не е смъртно ранен. Но опасността идва от друго. Възможно е раната му да се зарази, паднал е върху собственото си произведение!

Сега ли намери да ходиш по такава работа? Нямаш ли друга работа? Ама работа! Като си от село, не знаеш ли какво казва народът? Нали има един природно-народен закон — Г… глава затрива?

Но огънят продължава и здравата, извънредно здравата ни врата получи много удари от малки и големи гранатни парчета. Всички сме сгушени и чакаме, все чакаме да се свърши. И когато най-после огънят утихна и излизаме, нещастната врата е станала на истинско полурешето. Добре че бе много дебела, извънредно здрава и отвътре, и отвън, с дебели успоредни и напречни греди, които спираха стремителната сила на носещите на открито смърт парчета.

Но ако подобни дни се запомняха, а те не бяха малко, няма да забравя и друг.

Точно на сто и петдесет крачки зад ротата бяха на позиция най-близките ни оръдия. Един взвод бе още по-близо, но зад левия ни участък. Тия оръдия бяха наистина наблизо, защото другите бяха в селата — Могила или Кукуречани — или недалеч от тях. Без нашите алталеристи бееме живи загина̀ли. Но с позволение, без нас — и они беа загина̀ли!

На бляскавата пехота от първа дивизия отговаряше бляскавата артилерия от първа дивизия. Затова първа дивизия бе първа!

Един ден, пристрелвайки се осезателно по намиращите се зад позицията ни оръдия от 4 артилерийски полк, французите като да искаха да кажат: „За вас е.“ Едва се стъмни и хората, оръдията, конете се изтеглиха. Много умно. Личен почин, разрешение, заповед? — Не е ли все едно? Важно е, че е умно.

И тъй, всичко се оттегли. Не намирайки друг начин да запази стоката си, лавкаджията решава да я отстоява със собственото си присъствие.

Французите започват. Стрелят и си правят сметка: сега първото оръдие, сега второто. Сега… сега Вуто Иванов, сега Иван Вутов… Изстрелват огромен брой снаряди. С тия пари можеше да се купи цял броненосец. Всичко е изпотрошено…

И те наистина изтрепаха… всички соци, лимонади, содени и лимонадени шишета, разни шекерчета и леблебийки, направиха дюкяна на сол. На лавкаджията му е горещо като от лют пипер. Ама нали е шоп, стои си човеко при дюкяна. Абе съсипаха ти стоката, това шишета, това леблебета… А той стои… защото останало още едно здраво шише! Брей, че корава глава! Да е фасул — ще уври. Да е нива — ще се разоре. А то глава! Шопска! Не разправя ли легендата, че през първото ни царство шопи със сопи тръгнали Цариград да превземат? Но ако шопът не е имал тая корава глава, и първа дивизия нямаше да бъде корава. Шопът бе корав, но не и коравосърдечен. Похвала на твоето сърце и на твоята доброта, Шопе от Шопско!

Като си припомням тоя случай, не мога да отмина и колко се смяхме, когато ни разказваха подробностите на тая френско-българска жаловита случка. Искахме да видим тоя истински храбрец. Дека го! Он, човеко, не мисли ни за чин, ни за орден — он ошел да докара нови шишета и нови леблебета!

Ето и последното от най-големите артилерийски нападения.

Много пъти се стреля по полка, дружината, ротата, неколкостотин, много стотин, 1000-1500-2000 снаряда в един ден, но като тоя ден… Обстрелва се ротата, закача се съседната и назад по пътищата на приближаването ни изкъсват се всички жици. Неведнъж са се изкъсвали. Но тоя път всяка връзка е напълно унищожена. Стреля се с тежки, големокалибрени, далекобойни и със закъснител. Какво е това закъснител?

Когато отидете късно на гарата, няма да сварите влака. Когато отидете късно на вечеря, няма да сварите яденето. Може да е останало нещо, но римляните казваха: Тарде вениентибус осса (на късно дошлите — кокалите). Добре че се сетих, защото ще кажа нещо и за кокалите, човешките кокали.

Но какво е това закъснител? Тъкмо мислиш, че гранатата е нещо ялова, а тя, задълбала до центъра на земята, експлодира тъй гръмогласно и тъй рушително-разрушително, с такава детонация и те вкарва в такава стагнация, че експлоатира и теб, и спокойствието ти. А може да експроприира11 и кокалите ти!

Тоя ден бе най-грозният от артилерийско гледище. Огромен брой тежки, грозноразрушителни, между които много 32-сантиметрови оръдия се струпаха и стреляха предимно със закъснител по ротата, края на съседната рота. И изстреляха над 5000 снаряда! Какво стреляха, кого мереха?

Предишния ден бе завършена една бетонна наблюдателница, намираща се в самия първи окоп. Макар и прикрита с клони, през нощта силният вятър бе я разкрил. И още с пукване на зората…

Артилерийските си привети ни пращаха обикновено от селата Новак, Чакръкчи12 — брей че мераклии тия артилеристи — Долно Оризари и от огромната си артилерия, настанена в най-здрави бетони в самата Битоля.

Мръдне ли някой, още неусетил, и Чакръкчи се обажда. Просто удивително бърза, поразително точна стрелба. Но ако бе точна по хора, бе съвсем неточна по позицията. Благодарение на коравия шоп, на коравите му мишци и на коравите му кирки имахме толкова много корави окопи и ходове, нивата ни бе тъй разорана, а полето — тъй плоско, че не ни знаеха съвсем точно къде сме. Един ден стрелят по-напред, друг — по-назад. В това търсене напред-назад разрушаваха окопи, ходове, землянки, полуразрушаваха полубетони. Но ще разрушат именно там, гдето в тоя час няма никой. Общо взето, имахме голям късмет. А когато биеха право в нас, полските, гаубичните, далекобойните не закъсняваха да отстъпят пред непристъпните бетони. И ропланете не им помагаха. Битолското поле бе разкопано на длъж и на шир и образуваше истински лабиринт. Къде да стрелят? Наше остана изкуството да правим, да показваме, но и да заблуждаваме.

И тъй, ясно виждайки ясновиждащата се бетонна наблюдателница, белнала се метър и половина на грейналото слънце, стрелят и я разрушават.

Ако бе човек, щеше да бъде погребан. Ако бе кон, щеше да бъде заровен. А глупостта по постройката на тая нужна само за прицел на французите наблюдателница не е заровена и досега, щом още мога да си я спомня — не глупостта, разбира се, а наблюдателницата! Как мога да си спомням чуждите глупости, когато съм забравил своите собствени!

Тая победа ги насърчи. И макар че никакви други бетони не се виждаха, решиха да ги открият. Кой знае какви гъсти маси бяха скрили българите зад тая бетонна наблюдателница! По съвпадение именно тогава имахме сведения, че противникът ще атакува, че ще предприеме голямо настъпление, и го чакахме.

Огънят, който закипя, бе безумно оглушителен. Цял ден. Какво е цял ден, толкова пъти го имахме! Но какво бяха полските, гаубичните, дори тежките! Цял ден барабанен огън с тия тежки, със закъснител, от които бетоните ни се люлееха и земята се тресеше. Тежки със закъснител! Пред тях полските изглеждаха като детски плюскала — пляс, пляс! А ония — Грооо-бааам! И ти държи ехо, и ти задържа дъха, та не можеш да дишаш, само издишаш. Държи ти влага и ако очите ти не овлажняват, защото си мъж и на позиция, някой тиловак да ни е на гости, може без време и на бърза ръка да се овлажни нанякъде…

Но всички снаряди ни прехвърляха. Сигурно петдесет, шестдесет крачки. Тия може би сто, дори повече и повече. Други пък много по-близко от първите. Но защо тая неточност?

Ако и те, и ние бяхме свършили една и съща школа — в Сен Тюрен например, — щяхме да правим едни и същи изчисления. Но понеже те бяха свършили в Сен Сир, а ние просто гледахме Сен Монастир13, бяхме си направили галериите съвсем наблизо, за да можем, както се изразяват поетите, да чувствуваме най-отблизо пулса на големия град!

Когато огънят спря напълно и излязохме, не се излъгахме. Нито едно закритие, нито един бетон не е пострадал. Нито една дупка не се вижда. Нито един убит, нито един ранен. С тия изразходвани пари можеше да се купи цяла флотилия. Ние си купихме безпокойството, за да ви запазим спокойствието.

Вечерта кухните ни пристигнаха с голямо закъснение. Очаквайки ги напразно, наредих, щом се появят, веднага всички нестроеви да се явят.

Ето че се явяват. Защо се забавихте? Какво се е случило? — Алталерия!… Обясняват и същевременно изплашено съобщават през какъв страшен път са минали. — На войниците… — Слушаме…

Войниците се нахраниха, нестроевите заминаха! Хайде, Власев, да се разходим. Разходихме се и едва се върнахме.

Дойде време за смяна. Пълнолуние. Никога няма да забравя ужаса, който се изписа по лицата на войниците. Ямите буквално една до друга. Една пред друга. Една зад друга. Пречат на минаването. Трябва да се движим в колона по един. Колона по един, но в пълно безредие, защото обстреляната площ е с голяма дълбочина. На много места ямите са се закачили и образуват страхотни многоъгълници. А целите дупки като с бръснач отрязани. Просто кладенци. Извънредно широки, а дълбоки!

Войниците искат разрешение. И се нахвърлят. По петнадесет-осемнадесет души се събират прави в една само дупка и главите им не се подават. Просто вземи някои захлупак, захлупи, никой не ще и предположи, че е възможно петнадесет-осемнадесет живи войници да са погребани само в една дупка! А когато няколко закъснителя не закъсняваха да образуват някой страшен многоъгълник, цял взвод можеше да се изтръшка в него!

Понеже сме свободни, понеже войниците се интересуват, понеже нощта е наша, пръскаме се, всеки иска да види и да си отнесе тая ужасна гледка. Ами ако бяха стреляли само петдесет-шестдесет крачки по-близо? Не, на ужасните, тежки, закъснителни снаряди бетоните ни нямаше да закъснеят да се предадат. Дори да предположим, че отгоре биха се съпротивлявали, отстрани биха били подривани и вдигани във въздуха!

Сега да бързаме. По-скоро, по-далеч от тия страшни места. Да бързаме? Защо? Нали всичко е вече разрушено, унищожено? Тук можеш и кревати да пренесеш, няма вече кой да те смущава!

Войниците се събират. Сега можем да се връщаме.

И дълго по пътя всички мълчат, както се мълчи само пред гробове. Но докато други мълчат пред чужди, ние мълчахме пред собствените си гробове!

Такъв бе ужасът при нас. А той се ядваше. Бе цвете. Имахме много дни, в които снарядите бяха разнообразие. Но какво да кажа за „вляво“ и „вдясно“, гдето към страшната артилерия, която и ние „имахме“, се присъединяваха и оглушително-разрушителните минохвъргачки, които ние в полето „нямахме“? Вляво и вдясно, гдето по-често, отколкото при нас, облакът се сгъстяваше?

Като задими 1050, като задими вляво и още по вляво, като пламне Завоят на Черна, нищо вече не се вижда, само се чува. Чуват се глухото бучене на барабанния огън, тънтежът на земята, която не може да издържа, и биенето на неразбиваемите сърца. За това се искат не само нерви и кураж. Иска се и високо съзнание, че си достоен за тоя ужас!

Като задими 1248, като задими вдясно и още по вдясно, като пламнат Височините, нищо вече не се вижда, само се чува. Чуват се глухото бучене на барабанния огън, тънтежът на земята, която не може да издържа, и биенето на неразбиваемите сърца. За това се искат не само нерви и кураж. Иска се и високо съзнание, че си достоен за тоя ужас.

Благодаря ти, Боже, че си ме създал с нерви и кураж. Може би от тях да се роди и съзнанието, че съм бил достоен за далечен наблюдател и близък свидетел и на тоя ужас!

Войници

Подофицери. Такива бяха нашите войници и подофицери.

Извън споменатите на Северния фронт, извън споменатите на Южния, списъкът на ротата трябва да се удължи с още мнозина от най-първите.

Но да ги впиша значи без избор, направо от списъците да ги препиша. А тези, които минаха през ротата, са 664 души! Где са списъците?

Ето, отново без списък, славният ми ординарец на Южния фронт Седефчо. Седефчо Антонов от Извор, Брезнишко. С парализирана ръка, а на фронта. И не само на фронта. Когато имаше бой, Седефчо вземаше пушка и заставаше на фронта на България.

След войната се обадих на повечето от подофицерите и войниците си. Получих множество отговори. А колко от бойните ми другари дойдоха да ме видят вкъщи! Отвсякъде радости. Само една тъжна вест от брата на Седефчо. „Разправяйте на приятели и познати, че моят брат Седефчо умря млад и зелен.“

Имена. Имена. Но не само имена. Ето и малко дела, като примера на Седефчо.

В едно от най-славните сражения, в които нашата рота се отличи в Румъния, загина и Иван Андонов. Храбрият трябва да бъде навсякъде храбър. Ротата имаше нужда от око. Вляво се намираше съвсем малка височинка, която пречеше да се вижда. Оттам именно можеше да се яви страшна изненада. А вляво наши части няма.

Кой желае? Излиза един храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.

Кой желае? Излиза втори храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.

Кой? — Този, който командува там… край Серет, не пита вече. По същия път ще отиде и третият, и четвъртият… цялата рота, а тя трябва не само да се пази, но въобще да се опази.

— Аз ще ида — извиква право пред очите ми редник Иван Андонов, и от София, и от моя набор.

Извиква, без някой да го извиква. Става и полетява. Но пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

И Иван Андонов падна. В същия миг на гърдите му като причастие засия сребърен кръст — орденът за Храброст, който бе вече получил за предишната си храброст. В тоя миг светият кръст го опя, пречисти и заедно с другите прибра в полка на Тези, които не умират.

Кой бе той? Син на чехи, внук на чехи, правнук на чехи — българинът редник Иван Антон Кисели даде живота си за България!

В едно от най-славните сражения, в които нашата рота се отличи в Румъния, когато патроните се свършиха, кой ще донесе патрони? Никой? И стана най-неочакваното! Най-дребният, най-незначителният, най-никаквият войник, над когото войниците се смееха, когото още преди войната, още в казармата, другарите наричаха Шмекера, когото подиграваха, същият той всред пълното мълчание на всички извика: „Аз!“

Обща изненада! Тоя ли бе? Шмекера ли бе? Ти ли бе? Куршумите, особено картечните, косяха като смърт. А той, като да го виждам и сега, извика и скочи. Едничък всред толкова храбреци!

Няма силни хора. Има силни моменти само. И на най-малкия, най-смирения, най-скромния съдбата отрежда да осъществи поне един — от един до безкрайност минус един. Разликата между хората е в количеството и в качеството силни моменти!

Такъв силен момент създаде редник Христо Костов, и от София, и от 39 набор. Три пъти поред донесе по едно платнище патрони. С това и ротата спаси, и себе си награди.

Редник Христо Костов, кавалер на ордена за Храброст.

От тоя ден по мълчаливо съгласие на ротата прякорът Шмекера се заличи.

Но и да бъдеш съобразителен, значи да си и храбър, и спасителен. Това вече се случи на Южния фронт.

В Могила имахме артилерия. Макар да се обстрелваше тъй често, макар много да не се разрушаваше, пак можеше да се ходи покрай разрушените, полуразрушените стени на селото. Щаб на бригадата, щаб на артилерийския полк, лазарети, артилерия, полкови, бригадни поддръжки — някой може да обикаля. Някой трябва да обикаля. Патрул обикаля. Вижда подофицер. Какво особено има? Пак обикаля и към същото място — същия подофицер. Какво особено има? А! Има нещо особено! „Я ила, господин старши, да се поразприкажем нещо“ — казват му двамата славни, будни и събудени шопи! Господин старшията… Но и господа редниците… „Стой“! Застигат го, залавят! Не е никакъв облечен български подофицер, а преоблечен неприятелски офицер!

Ето, и без да си учен, какво откритие можеш да направиш! Наистина не спасяваш човечеството, но достатъчно е, че спасяваш част от човечеството!

Както храбреците създават храбростта!

Както храбростта създава храбреците!

Тъй и съобразителността създава и храбростта, и храбреците!

Да си съобразителен и при най-малкия случай съмнителен, значи да действуваш по начин спасителен!

Много сезони минаха. За нас Южният фронт видя две пролети, две лета, две есени, една зима. Но тя ни стига.

Мислехме, че като сме на юг, няма да е студено. Каква измама! Когато паднаха студовете, декември бе еднакво мразовит, както и февруари. Ноември — еднакво дъждовен и гнил, както снежно-дъждовния март.

Тия студове на позицията бяха страшни. Не като румънските, разбира се, не може и да се сравняват, но все пак просто страшни.

Всичко напред свети. Виждат се постовете, дежурните отделения. А и на едното, и на другото — студ. Никой не спи. Всички — или на пост, или в дежурно отделение, или в патрул. Така — цяла нощ. Така — всяка нощ. Така и Нова година.

Въпреки студа закачките не спират. Висок разговор, смях — и с говорене, и със смях се стопляме, хайде по-скоро да мине нощта, че да дойде другата. Нали имаме тук петстотин дни… и петстотин нощи?

— Помниш ли у Рома̀ния, кога стана студено? Ти какво разбираш бе, ти си 41 набор! Ти не знаеш какво се казва студено. Ами кога спре джелезницата, та одийме да чистим линията? Три дена без машини. Бре що снег у тая пуста Рома̀ния. Ами пъто от Перишори до Янка? Загубиеме се у снего!

Случи ми се да пътувам по буря до Янка, веднъж пеш — с войниците, друг път в кабриолет — с другари. Снегът буквално щеше да ни зарине. Нещастните коне едва си пробиваха път в гора от сняг. Невидено у нас зрелище!

А когато бях с войниците, без малко снежната виелица не ни отвлече. Грозни виелици имало у тая пуста Рома̀ния!

В също такива ужасни дни начело с музиката заминахме за България. Снегът напълнил не само очите и ушите, но и духовите и още неиздухани инструменти! Как да не си спомня това!

— Дека да е сега музиката туа, не да ми свири у Беранци, па да се разиграем, да видиш какво се казва температура!

— Музика ли е, не ми я хвали — намесва се друг, — помниш ли в Рома̀ния, кога за Янка…

Браво бе, музиканти! Най-после и вие разбрахте що е неприятел. И за вас настъпи време да изпълните отечествения си дълг. Смели и бодри на поста си! А то духа ли, духа. А вие духате ли, духате. Вие духате, то духа, ха да видим кой кого ще издуха!

Нова година ни завари на позиция. Вечерта срещу нея се прибрах след първата обиколка в преждевременния си гроб и тъкмо да затворя вратата: Мяу, мяу — коте.

Живо същество! Откъде бе дошло? Сигурно с кухните. Но за кого, как е избягало, как попадна при мен? Вдигнах го. А то изстинало, огладняло, измършавяло!

Нахраних го, напоих го и то легна в обутите ми крака и замърка. Лампата светеше. Печката гореше. Котето мъркаше. Така посрещнах Нова година. Тръгнах в нова обиколка. Какво да занеса на войниците! Нямах нищо. Взех котето. Войниците от всеки пост го посрещаха с такава радост! Я! Коте на позицията!

На позицията нямахме котка, и то не само ние, не ми е известно някоя от ротите да е имала. Войниците оставиха пушките, забравиха противника. Всеки вземаше котето, милваше, галеше го, искаше да го стопли. „И аз имам котка!“ „И ние имаме котка.“ „Брат ми има котка!“ И тъй нежно го вземаха, и тъй нежно му говореха, като че казваха: „И аз имам дете.“ „И ние имаме деца.“ „Брат ми има дете.“

По фронта на цялата рота — постове, дежурни отделения — всичко се оживи при вида на това коте. Всеки се почувствува у дома, край своите, близките. Котката създаде за всички тая илюзия.

Така посрещнахме Новата 1918 година!

Не само войниците, и офицерите не спят. Цяла нощ облечени, опасани — всички са бодри. Обикалят и все сред войниците. Отбият се до бетона, хапнат или се изтегнат, четат и отново в обиколка. Не е въпрос за проверка. Всичко е на мястото си, всичко е в ред. Офицерите не отиват да видят войниците. Отиват, за да може войниците да видят офицерите. Така за всички участта е еднаква. И затова фронтът се държи. Противникът знае къде какви са частите. Къде офицерите спят и къде не спят.

Никой не може да ме разубеди. Напразно времето си ще похаби. Само тая част е будна, в която офицерите са будни.

Преди отличният български войник да разбие румънския войник, отличният български офицер би румънския офицер.

Наистина, когато румъните бягаха — бягаха. А преди да бягат? А когато не бягаха?

След упоритото им, някъде много упорито държане, въпреки огромното им числено превъзходство, въпреки по-голямата им на много места и твърде често отлично стреляща артилерия, въпреки унищожителните им картечници, защо пак ние победихме? Питайте и най-скромния ни войник: „Каквито усилия, какъвто напън да правех, се офицерът беше пред мен!“

Това е слава за офицера!

Това е слава за войника!

Това е слава за щика!

Това именно напред войника тика!

Книгата ми е обща. Ако сега за случая — румъни-българи — може да изглеждам убедителен, какво би било да си дам свобода на израза?

Но на втория въпрос. Както на първия — офицерите напред! Тъй и на втория — цифрите напред!

На Северния фронт — Добруджа и Румъния — нашият полк даде убити и ранени подофицери и войници 50% — точно петдесет на сто.

Убити и ранени офицери и офицерски кандидати 58% — точно петдесет и осем на сто!

Ако подофицерите и войниците дадоха само през втория от трите периода на войната огромни, тежки жертви, офицерите и офицерските кандидати не само не останаха назад и в жертвите, но напротив — и тук излязоха напред. Напред пред подофицерите и войниците! Офицерите напред! Ето защо и цифрите напред!

Нещо повече. Продължавайки най-внимателно изчисленията си, в относителни числа, офицерите и кандидатите дадоха само убити почти два пъти повече. Процентно убитите подофицери и войници към убитите офицери и кандидати както 59: 100 или три към пет!

Пред езика на цифрите и непобедимият отстъпва!

Ако зимата бе тежка, какви приятни бяха пролетите! Полето се подмладило. Въздухът се опил. Небето засияло. Розови дни. А нощи!

Земята погребва, но тя и ражда. Мак, мак! Да му е драго на човек да бъде на открито. Щъркели, кацнали на някой полуоцелял комин, на една оцеляла стена от неоцеляла къща! А ято диви гъски!

Войниците се радват. Всеки си спомня нивата, ливадата, градината, веселбите и потта. Войниците се натъжават. Всеки си спомня дома.

Но и тук имаме свой дом. Имаме градини, ливади, ниви. И у нас работна ръка работи: работна уста иска да яде. Готвим, приготвяме за есента, зимата.

Но ако пролетта мине, замине, настъпва лятото. И то има прелести. Само нощите ако си припомня, изкупват и горещия ден, и горещата пръст.

През лятото на първата година прекарахме три седмици поддръжка край самата Черна. Само две роти — трета и четвърта. Само двама офицери — Власев и аз. Това са от най-хубавите ни дни през войната.

Ниски височинки ни пазят от погледа на противника, а и по права линия сме далеч дори и за най-точните му телеметри. Опасност има само от аеропланни погледи.

Но жилищата ни са ниски, майсторски прикрити и се равняват с околната природа.

Каква радост бе това за войниците! Наистина нощем копаехме окопи — задни линии. Но през деня, след като всички са се наспали!

Ужасна горещина. Куртки, панталони — всичко е хвърлено. Пак е топло. Още нещо се хвърля. Пак е топло. И то се хвърля. Нали войниците желаят?

Колкото една част е по-дисциплинирана, толкова е по-разумна. Колкото е по-разумна, толкова по-малко желания проявяват. Там или началникът трябва да отгатва, или щом бъде замолен, веднага да разрешава.

На войниците се казва, че могат да ходят боси, без ризи, само фуражките да не забравят, слънцето е невъзможно, да не слънчаса някой.

И ето сега няколко възрастни деца изявяват желание да се почувствуват съвсем като деца, да свалят и последната завеса — бяло-сиво-розово-разноцветно-многоцветно-безцветната и обезцветяла принадлежност!

Дадено!

Виждали ли сте подобна войска? И това е първа дивизия! Яви се някой по служба и козирува. На главата му фуражка. А от нея надолу, до пръстите на краката — нито сантиметър чужда материя!

Че лежане падна! Че спане падна! Че къпане падна! Черна не била толкова черна! Дяволът е черен!

Пък и риба има. И тя черна, но сладка. Риба като риба. По-сладка от риба. Това е и сладосттай. Сам да си я наловиш и след като сам си я опекъл, сам да си я изядеш. Не сме егоизи, бихме ви дали, защо не, заповядайте! Казахте ли нещо?

Към тия общи за всички ни удоволствия ние прибавяхме още едно. Като се качим на конете… голи, разбира се, не конете, те си имат седла… ние си имаме седла, конете си имат голи всадници.

Виждали ли сте подобна войска? И това е първа дивизия! Ако бе се явил дружинният, бихме му козирували. На главата ни фуражка. А от нея надолу, до пръстите на краката — нито сантиметър чужда материя!

И за нас, и за войниците тия три седмици бяха рай и царство — райско царство!

Войниците… Наш Петрун ще бъде скоро изтеглен. Горд, че син му е вече на фронта — в 6 полк и на позиция, — иска разрешение. Дадено. Раницата, пушката, билета и — хайде Височините! Петрун ги взема наведнъж. Къде тъй бе, старче? — Баща тий стар!

Там бива посрещнат от цялата рота. Зачисляват го на храна и с пушката, и той като другите, като момчетата, до собственото си момче, пази една седмица позицията… Виждали ли сте баща и син в една и съща галерия? — Виждали ли сте баща и син в една и съща бирария!

Не само окопите, ходовете, землянките, галериите, телените заграждения, не само нивите, ливадите, градините — и замъците си в Беранци сами ние построихме: строевите с нестроевите.

Строеви, нестроеви — на Южния фронт това много не се чувствуваше. Защото от строя бяха пратени по-възрастните или по-слабите, а от нестроевия взвод ни пристигнаха един от друг по-стегнати, разумни и надеждни строеваци. Затова, когато „нестроевите“ пристигнаха на позицията, все едно че бяха строеви, дошли от поддръжка.

Имахме само неколцина, които не бяха сменени. Но те бяха готвачи и готвеха добре. Кой иска? Всички мълчат. Защото още след дебюта веднага щяха да видят наново позицията. „Я си сѐда язе туа — си казваше всеки, — що ми трѐбва тая нощ да пътувам до Могила или до Беранци, па утре да се връщам. Досега две години не се орезилих, сега за два часа да стана за резил!“

А и разликата между нас и нестроевите не бе както между фронтовак и тиловак. При това положението на нестроевите, на тези, които идваха всяка нощ с храната, водата, пощата, не бе леко. Ако едните идваха от седем, другите — от петнадесет километра! Всяка нощ, всяка, без изключение, когато сме на позиция, а това значи според случая — три, четири или пет седмици непрекъснато, всяка нощ, в дъжд, кал, влага, вятър, сняг и студ. А артилерията? А артилерията, която тъй често ги безпокоеше? Която понякога разливаше чорбата! Раняваше, убиваше хора и коне, и то и на отиване, и на връщане! Имахме дори от новите пратени назад съгласно нареждането, които искаха да се върнат.

— На позицията ми беше по-добре!

Но положението им стана още по-тежко. Поради недостиг от фураж, вследствие липса на добра организация от страна на ония в дълбокия тил, от които зависеше, бойните ни другари — конете отслабваха бързо, като ставаха леко жертва на студа. Повечето измряха. Колко по-очебийна стана неволята на нестроевите! Всяка нощ групи войници посрещаха на няколко километра идещите измръзнали, капнали свои другари, които носеха храната на ръце. Тогава и нашите не само видяха, но и почувствуваха нестроевашкото тегло.

На почивка — в поддръжка — защото почивката ни се изразяваше винаги в някаква поддръжка, неграмотните от ротата се научиха да четат и пишат. Желаещите, особено свършилите първи, втори и трети клас — на повече история и география. Подофицерите — тактически задачи.

Номерата от „Войнишка библиотека“ се четяха жадно. Ето хубаво и навременно нещо. Четяха се единично и групово. И не само помежду си, другарски, а и целите взводове, цялата рота заедно. Четяха се и се обясняваха. Имахме беседи, при които именно младите ротни, от които излизаше тоя или оня почин, се упражняваха в красноречие. И времето минаваше.

Усилено се пишеха и получаваха писма. Прочитането на всичко, което излиза, бе задължително. Задължителни бяха и подписът, и печатът. Нито веднъж не намерих нито една дума. Но тия четения имаха друга много полезна страна.

Макар повечето пъти писмата да бяха стереотипни, имаше не само отделни изречения, но и цели пасажи, чието съдържание бе от значение. Войниците не се оплакваха от нищо, но някои писма бяха изповед, инспекторско изпитване, и то почти всеки ден. Човек проучваше и тая страна — тя не бе толкова лична, създаваше се представа за общото състояние у войниците. Това бе особено важно за млади началници, които извън семейството и града не познаваха нищо друго.

Но въпреки тая еднообразност на писмата един ден ми попадна едно, което ме развълнува изцяло.

През последния си отпуск един от младите войници бе се оженил. Колкото радостен замина, толкова радостен се завърна. Дори бе донесъл карамели, за да ни почерпи. Има си вече жена, един ден ще си има фамилия, както бе се изразил.

Предния ден бе се получила заповед за „бойна готовност“. Ние бяхме винаги готови. Но тая бойна готовност означаваше, че по сведения противникът ще атакува. Готовността ни трябваше да бъде двойна. И ето, без да разкрива на жена си каквото и да било, този младоженец просто я уведомява за туй, което би могло да се случи с него. „Ако ме убият, недей да плачеш, защото съм сигурен, че ще победим. А бебето, ако излезе момче, да го кръстиш на мое име, та като го викаш, да мислиш, че викаш мене. Аз тебе ще те чуя.“

Но имаше нещо не по-малко важно — писмата от вътрешността. И тях четях. Естествено, не и затворените. Но броят им не бе голям.

Тия домашни писма доразкриваха картината. И ползата от четенето бе явна. Сам бях възнаграден.

Още в първите дни, когато ми мина тая мисъл, в едно от писмата се казваше, че волът умрял. А! Тъкмо за мен!

Вдигам се и — при войниците. На позиция сме. Писмата вече раздадени, прочетени! Отивам при моя познайник. А той смачкан, като че дете му умряло. Какво има? — Нищо!

Нищо! И това бе не единична, а масова психология! Готви си раницата! Стягай се за път! Ще си вървиш на село! За тебе има отпуск!

При много други случаи се разговарях с войниците, всички вече знаеха, че чета писмата от домашните им. Нищо. Напротив, това им направи най-добро впечатление, взеха го като грижа, внимание, а и случаят с другаря им, който стана известен на всички, бе поучителен. Войниците бяха трогнати. Всеки чакаше да го закача за едно или друго по-важно, което писмата съдържаха.

Само една група не докосвах.

С 41, а също и с 42 набор ни пристигнаха много гражданчета, най-вече от София. Писмата до тях — добре че повечето бяха писма — биха от особен род. Това можеше да се отгатне от отворените, особено от илюстрованите. Само един поглед — всички бяха любвеобилни и сладникави, някои благоуханни, дори миризливи. Чувствителността на нашите софиянчета би могла да бъде засегната. Но туй, което си позволявах, бе да запитам защо благоуханните се разредиха или спряха. Всички се смеят, и той самият. Няма да плаче я! Щом тя се е утешила, защо да не се утеши и той?

Тия четения ми дадоха втора възможност да проверя доколко нашият войник е истински войник. Оставям настрана болест на някого от близките или познатите, болест на добиче, домашни, роднински или семейни неприятности, разправии или нещастия — всичко се понася. Но ето един ден чета развълнуван развълнувано написаната карта на една млада селянка, която търси закрила от мъжа си… на фронта от кмета… в селото.

Да дам ли картата? Да я пратя ли с другите? Сам ли да я занеса? Да повикам ли Ивана?

Всичко трябва да стане, както обикновено. Всеки има право да си чете писмата насаме. А какво ще прави после, то е негова работа.

Отново при войниците. Ето го нашия. Просто да не го познаеш. Наоколо му се насъбрали, всеки му говори. Какво има? — Нищо!

Стягай се за път! Както първия, тъй и този войник отиде в отпуск веднага, без да чака дори и първата редовна смяна.

Много време отнемаха писмата от домашните, но само тия два случая възнаградиха и времето, и мен.

Тежкият живот на позицията — дневно бдение и дневна артилерия, нощно бдение и нощна работа, дневни аероплани и дневно укрепяване, нощни патрули и нощни схватки — изискваше силна храна. За съжаление храната… Хлябът бе напълно недостатъчен. Затова войниците често пишеха и често получаваха от дома си големи пити или големи хлябове. Извън това всеки земляк донасяше на земляците колети, защото знаеше, че утре същите другари ще донесат и нему. Това, което пристигаше, което се донасяше, не бе никакъв хляб, а камък, просто камък. Колко дни път с колет по пощата! Макар по-бързо, все пак колко дълъг път правеха всички от село до позицията!

Трябва да забележа, че не мога да си спомни нито един случай, при който писмото пристига, а колетът не пристига. Пощенската и колетната служба, която бе огромна, бе отлично уредена. Да не се забравя, че за разлика от мирно време тогава всички бяха грамотни и всякакви краснописци краснописаха, и то почти винаги с молив. Колко повече се усложняваше тая и без това сложна служба!

Колетите пристигаха. И това бе празник за получателя. Ще даде и на другия, ще яде по-сносно един-два дни и отново всичко свършено.

Имаше войници, които още вечерта изяждаха хляба, който им се полагаше за целия следващ ден. Какво да се прави? Наредих да им се разделя на три — само едната трета сега, другите две се пазят у взводните или помощник взводните им подофицери.

Ако през цялата война в ротата не се забеляза нито един дори опит за кражба — за това не би трябвало и да се говори, то се подразбира, но именно защото се подразбира, нищо не пречи да се каже — ето че войниците почнаха да се оплакват, че от хляба им липсва.

За да се тури край на това, взводният часовой нощем получаваше всички торбички. Но и тогава хлябът пак намаляваше.

Храната бе недостатъчна. Войниците ни обаче бяха съвестни: офицерите се хранеха със същата. И тук се изравняваха.

Но ако тези, които изяждаха предварително хляба, бяха излекувани, оставаха свободни тези, които получаваха домашен хляб. И щом се получеше колет, всеки от тях, научен вече от опита, бързаше да го освободи от съблазнени погледи.

Един ден в ротата се получи огромен колет. Войниците се струпаха и благославяха тая булка, която помислила, замесила и изпратила повече от пет кила хляб!

На другия ден срещам по окопа вчерашния щастливец. Ходи и залита. Като пиян. Никой не пиеше. Нямаше и какво да пие. А нашият ходи и залита. Какво има? Да не си болен? Иди в лазарета! А той си знае болката и греха. За да не му изчезне хлябът, плюс полагаемия му се един хляб, изял за един ден и петте кила от жената!

Последните месеци от войната имахме вече и войнишки бани. Най-после всеки можеше и да се измие, и да се освежи, и да се изкъпе.

Но ако банята действуваше подмладително, частните — ротни и дружинни — представления действуваха не по-малко освежително. Самата новина, че еди-кога си ще има представление, създаваше очаквателно настроение. В тия дни войниците бяха съвсем като децата. Такива представления имахме и в Могила, и в Беранци.

Но никакво представление не би могло да се сравни с бляскавата дивизионна трупа на поручик Борис Руменов, строевия ни другар от дивизията.

Дружината ни бе дивизионна поддръжка край самия щаб на дивизията — всички дружини се изреждаха. Заведохме войниците на театро. Ето началника — генерал Христо Недялков, ето и началника на щаба — полковник Стефан Тодоров.

— Здравейте, юнаци!

— Здраве желаем, господин генерал!

Борю, който играеше за 101 път прочутата си оперета… Но ако другарят ни от дивизията бе написал либретото, другарят ни от същата, капелмайсторът капитан Тодор Хаджиев, бе написал музиката. И с общи усилия се създаде знаменитата, славната оперета „Софийци пред Букурещ“. Войниците се изпосъдраха от смях. Тоя смях действуваше затвърдително. Това всички разбраха. И от дивизионна трупата на Борю стана армейска.

Когато споменавам Борю… Зевзека, как да пропусна Харалампи… Нервозни? И той бе в нашата дивизия. И то редник. „Не ма произведоа ефретор — разсъждаваше философски той, — оти че ми дадат десет души, я че ги напием и че ги погубим!“

В главната квартира, гдето великолепната ни трупа даде също представление, режисьорът извика поред всеки артист, за да каже и свой отделен номер.

— Редник Димитров Захари (Харалампи Нервозни бе измисленият от Борю псевдоним) — се провиква гласовито Борю Зев… пардон, поручик Борис Руменов.

— Нѐма го майсторо, дорде не цокнем — не казвам!

— Дайте му едно шише — разрешава присъствуващото голямо началство.

И доволен, че първият му номер е хванал място, Харалампи изпива виното и казва вторио… Свети Георги с велосипедо.

Всичко, което зависеше от нас, се правеше. Назад имаше и грамотност, и история, и четения, и беседи, и учения, и баня, и удоволствия, и музика, и хора̀, и увеселения.

На позицията към нещо от това всеки ден без изключение имахме практически занятия. Да се размърдат телесата.

И не само напред — да се заеме линията; не само напред или встрани — да се иде на помощ; не само след загубване на позицията — да се контраатакува; а и да се отстъпи, и после настъпи; да се отстъпи и поради невъзможност да се настъпи — да се задържи втората, третата линия и да се отбранява. Думата упорно се употребяваше. Но преди нея думата отстъпление не се спестяваше. Защото… ако само този не настъпва, който не знае как се настъпва, само този не отстъпва, който знае как се отстъпва!

Настъпление и отстъпление бяха думите, които войниците чуваха най-много. Такива бяха разбиранията на някои млади началници, които бяха удостоени по-продължително да командуват роти.

Нашият полк не отстъпи. Нашата дивизия не отстъпи. Нашите дивизии не отстъпиха. И понеже противникът не можа да настъпи пред нас, заповяда ни се ние да отстъпим пред него. Но за това, за тая грозна истина, за тая още по-грозна измяна, за това най-грозно предателство — по реда си.

Шопи

Когато се обърна мислено към преживяната война, пред мен изпъква преди всичко образът на войника. Безропотният, тихият, смиреният боен другар, който ни следваше, изравняваше се с нас, изпреварваше ни.

Когато се обърна мислено към преживяната война, пред мен изпъква преди всичко и над всичко образът на шопа. Спойката, която славните дни на миналото създадоха между нас, остава гранитна, неразбиваема. С времето тя се утвърди и сърцето като неизменна любов, като вечен съюз. Рангел и Велин, Стоимен и Свилен, Сребрен и Сърмен са в дългия низ мълчаливци, които селото и градът изпратиха на война с китка и песен. Кротки, неизвестни, дългът към Родината ги възвиси в храбреци и герои.

Върналите се поеха пътя към дома и труда. Върху гроба на падналите поникнаха цветя. Всяка пролет природата разстила пъстрия си килим, по който трепват сенките на Тези, които не умряха.

Роден за войник, българската военна форма изля от шопа като от бронз великолепен образ. Шоп и първа дивизия станаха равнозначещи. Като боец шопът живееше с войната и със стремежа за крайната победа.

Всред боевете в Румъния един от най-скромните войници от нашия полк бе запитан шеговито от офицер:

— За какво живееш бе, момче?

— Сакам да видим какво че стане!…

Достойнството на шопа особено се проявяваше, когато бе засегната неговата фамилия.

В с. Градищея, Румъния, шоп от 6 полк отива при взводния си командир и го моли за разрешение да прескочи до една къща, в която ще му сварят качамак. И шопът обяснява. През 1913, когато румънските войски бяха нахлули в България и между другите заели и неговото село, няколко власи, възползувани от отсъствието му — бил на фронта, принудили жена му да им направи качамак. Сега нему пък се падало рома̀нка да ва̀ри, а он да руча!

— Олекна̀ ми на душата, господин подпоручик — казва завърналият се вече шоп. Цел живот чеше да ми тежи, ако не бех си отял.

Но още по-чувствителен е шопът, когато е накърнена войнишката му чест.

След боевете в Румъния, придружаващото дивизията ни отделение от 1 гаубичен полк ни напусна и замина за пета дивизия. Младши подофицер Иван Кутев, шоп от Бояна, е преден наблюдател на височината Емине-Борну. До него, също наблюдател, е един картечник от 49 полк. През май картечната рота е оставила една палатка, която е само на десет крачки от телената мрежа пред неприятелската позиция.

Палатката стои цяла-целеничка, светнала на слънцето — предизвикателен трофей на противника. Гледа нашият шоп ден, гледа два; гледа седмица, гледа две. Не може да се сдържи. А палатката все стои — свидетел на наш неуспех. Причернява му пред очите. Придумал другаря си, взема решение и едва пада мрак, по чорапи, с револвери и бомби, двамата тръгват. Под самия нос на французите избързалият Иван изтръгва палатката и — хайде назад! Започва страшна пукотевица. Около Ивана земята кипи. Но той не трепва. Стиска здраво скъпоценната палатка и лети! А зад него увисналите на въжетата колчета радостно запяват: „Ето, връщаме се веч…“

Не по-малко чувствителен е шопът, когато му се оспори победата.

При Узун-Букурещ превъзхождащи румънски сили правят отчаян опит да възвърнат загубените си оръдия. Пред 5 рота от нашия полк една батарея рискува да бъде закачена. Деветнадесетгодишен шоп от най-последния, 40 набор с китка зад ухото скача и извиква: „Че я закачат, че я закачат, огън!“ И пушките на другарите му изпращяват. „Огън, огън“ — повтаря той командата, все тъй прав, жив прицел на противника. „Че я закачат, огън, че я закачат“ — продължава шопът, поддържайки духа у другарите си, заковани от убийствения напън на румъните, които въпреки всичко, но можаха да вземат обратно оръдията си.

Здравото национално чувство ръководеше шопа към правилни размишления и правилни решения.

Пред Комана-Букурещ офицери от 1 полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението — дали нашите ще се бият, — един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.

— Я — обаждат се неколцина, — оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?

Справедлив в оценката си за противника, шопът знаеше да даде всекиму заслуженото.

На Южния фронт, когато бяха ни пристигнали новобранци, които със зяпнали уста слушаха по-старите да разказват, един „чичо“ разправяше:

— Виж, това сърбето и русите, они се бият. Ама това, рома̀нците! Какво че им викаш „ура“!

Повече ние им вика̀аме „У, бря-я-я-я!…“

Вярата в началника бе създала у шопа и вяра в себе си. Веднъж обявена, войната бе вече народно дело. И той отиваше, както би отишъл по своя лична работа!

— Вие ни кажете дека са рома̀нците — после ние си знаем работата!

Така бяха казали войници на офицер от нашия полк пред бой в Румъния.

Предаността на шопа към началника бе за пример.

В Добруджа в ръкопашен бой румънски войник кляка и се прицелва в наш офицер. Виждайки опасността, която заплашва началника му, един от най-дребните войници от 12 рота на нашия полк, редник Сотир Илиев, шоп от София, се хвърля на нож срещу великана румънин и го вдига на крака, преди още да успее да стреля. Здрав и силен, румънинът хваща пушката за дръжката на ножа. Нашият дърпа с всички сили, румънинът държи и не пуска. И в тоя трагичен миг, вече спасил живота на ротния си, но в невъзможност да мушне врага, Сотир извиква: „Пущи ми пушката, бе!“

Обичта на шопа към началника граничеше със самопожертвуване.

При Бранищари-Букурещ дружинен командир от 6 полк майор Димитър Митов, шоп от София, бива в 15 минути три пъти ранен. Заедно с него все от пехотни куршуми излизат от строя адютантът, тръбачът, свръзките — целият щаб. А той е залегнал на линията на взводните командири — почти в самата верига. Въпреки убийствения огън вестта за тежкото раняване на достойния началник се пръска бързо всред войниците, които, възбудени до краен предел, се вдигат стремглаво в атака от място, от двеста-двеста и петдесет крачки, и със страшен вик „ура“, презирайки смъртта, прекосяват сърцато пространството, нахълтват в окопите на румъните с удар на нож и викове: „Дружиннио ни утепа̀аате, вашата!…“

Любовта на шопа към родната земя е стихийна.

През 1913, притиснат от многочислен противник, 32 полк бива принуден да се отдръпне. На помощ му се изпраща дружина от 1 полк. Един войник за свръзка се носи стремително към застрашената позиция. Ротен командир от нея го вижда и се понадига. Войникът се насочва към офицера и още нестигнал, запъхтян извиква:

— Кам го гърко?… Неговата… дека сака да ни уеме земята!

Долетялата след малко шопска дружина в страхотен полет помита гърците, които в отчаян бяг цели четири километра назад намират спасение само в настъпилата нощ.

Но заедно с тия си редки качества шопът притежава способността да се шегува. Допадаше му и да се прави на ударен. Не можеш му излезе насреща!

Чакайки влак, група шопи налягали край гара Беранци, гарата на нашата дивизия след Прилеп. Съмва се. Към войниците се запътва офицер в мушама. Ама нали не се виждат пагони, кога че му падне друг път случай Пижо да се прави на ударен. Офицерът приближава. Никой не става.

— От коя част сте?

Никой не отговаря. Все пак един се обажда:

— Ние не издаваме военна тайна!

На същата теснолинейка една нощ шопи се мъчат да вдигнат катурнат „чайник“14. Минава наш офицер, също облечен в мушама, и им светва с електрическото си фенерче. Нашите го виждат добре.

— Дойчо, я светни туа!

И го задърпва за ръкава. Офицерът долавя шегата, ама и он шоп, спотайва се.

— Дойчо, я светни туа!

„Я светни туа“, „я светни тамо“ и щастливи, че са го метнали, един се обажда: „Мама му стара, изгорийме му на Дойчо батареята!“

Хуморът на шопа бе над всяко сравнение. Множество случаи, дори измежду посочените по-горе, свидетелствуват за тоя му природен дар.

В Румъния един ден храната се забавя неочаквано. Поради тежкия уморителен поход гладът се чувствува особено силно. Сам огладнял, един ординарец от нашата дружина гледа посърналия си началник:

— Господин кандидат, сакаш ли печено прасе?

— Дай де!

— Ама нѐма…

През време на отпуск, като се събуждам през нощта, дългият ни влак навлиза в голяма осветена гара. Но тъй като сме далеч, нито се вижда надпис, нито мога да се оправя. Гледам, наблизо войник с пушка.

— Часовоя, коя е тая гара?

— Па де да я зная!

— Как да не я знаеш? Откога си тук?

— Има пет-шест месеца!

— Че как да не знаеш коя е тая гара?

— Я не пазим името, я пазим гарата!

Хуморът не напускаше шопа и в опасността.

Пред Тутракан командирът на първа бригада полковник Христо Недялков се движи с поддръжката си — дружина от шести полк. Румъните застрелват. Шрапнелите им падат зад войниците, на които неточната стрелба прави впечатление. Един шоп се обажда: „Е… тия синковци надупчиа любениците!“

При превземането на Лясковец шоп от нашия полк, редник Петър Васев, се вмъква в една от първите къщи, надига буркан със сладко и настига другарите си. Петър е напред. Наблизо е взводният му командир. Един залутан сръбски снаряд се пръска в една градина, до самата ограда, край улицата и засипва Петра.

„Завидоа ми — извиква смеещ се той, като става, — утиде сладкото, господин подпоручик!“

Хуморът на шопа не се губеше дори и в най-голямата, смъртна опасност.

Пред Комана-Букурещ батареен командир от четвърти артилерийски полк се изкачва по стълба на високо дърво, настанява тръбата си и открива най-точен огън срещу русите. Забелязали по отблясъците оръдията ни, още с първите си снаряди русите попадат сред тях, като подпалват една ракла и убиват хора и коне. Едни снаряд пада върху самото дърво и го отсича. То се навежда, а с него и батарейният, който по чудо, изхлузен пада невредим на земята. Мерачът младши подофицер Петър Такев, шоп от Желява, се обажда: „Бе, господин поручик, мъчно се качихме, лесно слезнахме! Оно е зор, кога се качва човек!“

Един от най-големите смешници в нашия полк бе водарят Кольо, шоп от Голема Раковица. Всички го познаваха. Славата му бе прехвърлила ротата и бе се разнесла по всички дружини.

Яхнал охраненото си конче, Кольо се гордееше с бурето си, което наричаше „моята батарея“. Движеше се в опашката на полка, но нещо не го сдържа и пришпори коня, за да пробегне напред.

— Дай да пия бе, Кольо! — ще се пошегува някой.

— Марш оттук, не си от 7 рота. Ротнио ма пребива, ако о̀стана без вода!

— Кольо — ще го попита друг, — каква е днес идеята?

— Идеята днеска е нефела!

Оттам бе кръстен Кольо Идеята. Това прозвище измести бащиното му име. Напразно се мъча сега да си го припомня. Кольо остана с прякора си.

Излязъл напред, в главата на дружината, той я пропускаше тържествен, сияещ.

— Здравей, 5 рота!

Войниците се смеят. Раниците олекват.

— Здравей, 6 рота!

Войниците продължават тежкия поход, а пътят им се скъсява.

— Здравей седма…?

А! Не! Кольо е от седма рота. Там командува ротнио. И Кольо — от дисциплиниран, по-дисциплиниран — знае, че в ротата има само скромното място на водар… и нищо повече.

В Добруджа в един момент имаше нареждане да се пие по възможност преварена вода. Но условията трудно позволяваха. И войниците рискуваха да останат без вода.

Един ден лекар от полка спипва наш Кольо точно пред кладенеца.

— Кольо, как смееш, не знаеш ли нареждането? Скоро да се махнеш оттук с бурето!

— Господин докторе, туа гла̀ва че падне, ама 7 рота во̀да че пие!

Шопето беа чудесни войници! Задоволяваха се с най-малкото.

При настъплението в Сърбия командирът на 25 полк полковник Тодор Златев, шоп от София, когото сами войниците наричаха „златен човек“, сочи насреща:

— Момчета, до довечера искам да вземете тази височина!

— Две лебета, господин полковник — отвръщат заобиколилите го войници, — две лебета и че земеме и оная!

Но наред с пълната си готовност винаги да настъпва, с незаменимите си бойни качества, които разнесе по целия Балкански полуостров, шопът притежаваше до най-висока степен и реалистично чувство.

След успешното настъпление при Добрич шопи от една батарея на 14 артилерийски полк се установяват на позиция всред златните добруджански ниви. Окопавайки батареята, намирайки изсъхнала царевица за прикриване, войниците се натъкват на един бостан, от който донасят едри любеници.

Изкопавайки само с лопати окопите и утолявайки тъй навреме жаждата си, шопите се заобаждат: „Ето, за тая земя, коя режем с лопатите като халва и коя ражда тия любеници и златното жито, заслужава да се биеме и да проливаме кръвта си. Рома̀иците са ни били вземали най-хубавата земя.“

Непридирчив към храната, шопът бе примирен и с облеклото. В него намери случай да изкаже гордостта си на българин и войник.

На Южния фронт началникът на дивизията се връща от обиколка по позицията. Насреща съвсем одърпан войник от 6 полк. Началникът на щаба казва:

— Да го спрем, господин генерал, и да го попитаме защо е така окъсан.

— Войник, ела насам!

— Заповядайте, господин генерал!

— Защо си така одърпан?

— Бедна ни е държавата, господин генерал, толко има, толко дава!…

Скромността на шопа бе от най-ценните му качества, истинска украса, най-голяма награда.

Когато след славните победи на Северния фронт на път за Южния нашата дивизия пристигна в София, един гражданин, възхитен от делатай, подари голяма сума, която да се даде на „най-храбрия войник от първа дивизия“.

Началникът на дивизията определи нашата бригада. Бригадният командир посочи нашия полк. За наградата бе избран младши подофицер от 12 рота Владо Георгиев, шоп от Дивотино.

Строил войниците си, ротният командир поручик Ерусалим Василев съобщава радостната вест, която е гордост не само за Владо, но и за дружината, полка.

И ето, героят излиза напред, обръща се към другарите си и произнася тия прости, но пълни колкото със скромност, толкова и с достойнство и мъдрост думи:

— Господин поручик, бракя, ротнио казува, дека съм бил най-рабрио у ротата. Па я не съм. Сите са рабри. Ама щом он казува, може и така да е. Ама как можееме ние да сме рабри, ако он не ни предвождаше. Тая награда я не я заслужавам!

Нищо обаче не би могло да се сравни с безстрашието, юначеството, храбростта, самопожертвувателността на шопа. Те се обръщат вече в легенда.

На 30 ноемврий 1916, 1 полк настъпва към Комана-Букурещ. Той е на десния фланг на дивизията. Пратените патрули не могат да влязат в никаква връзка с частите вдясно. Деснофланговата рота е излязла много напред. Патрулитей донасят за гъсти руски маси, които настъпват. Върху ротата се изсипва смъртоносна градушка. В мрачния ден отекват зловещо пръскащите се в гората снаряди. Патрулите донасят, че русите са натъкнали щиковете си.

Славният командир на 1 полк подполковник Велизар Лазаров, шоп от София, заповядва ротата да се оттегли на общата полкова линия.

Отдръпват се войниците. Отдръпват се подофицерите. Отдръпват се офицерите. Отдръпва се и една картечница. Само другаркатай остава. До нея е застанал старши подофицер Сава Геров, шоп от Богданлия.

— Хайде, господин старши — подемат войниците.

— Хайде, Сава — подкрепят подофицерите.

— Хайде, Сава — заповядват офицерите.

Но старшията Сава не мърда. Макар и ранен, не се отдръпна по-рано. Макар ранен, не желае да се отдръпне и сега.

— Вие вървете. Аз ще остана!

Прегърнал картечницата, той натиска копчето. Под мощнотой прикритие нашите се изтеглят. Зад тях се чува непрекъснато злокобно тракане. Може би това са вече последните минути на картечницата. Но тя все още трака. Звукът отслабва. Тракането разредява. Звукът замира. Денят умира.

Когато на другия ден, 1 декември 1916, полкът и дивизията се понасят победно напред и ротата достига познати места, намира и картечницата, и Сава. Пред картечницата — триста руски трупа. До картечницата — нито един патрон. Но затова пък, като верен страж, падналият до нея защитник.

За всички картината е ясна. Дал и последния изстрел, не е направил поне опит да се спаси. Дочакал е русите, които са го заобиколили от всички страни и са го вдигнали на щиковете си!…

Сава Геров е гордост не само на 1 полк. Старши подофицер Сава Геров е гордост на всички полкове от първа дивизия. Защото подпоручик Сава Геров е самата първа дивизия!

Сега, след толкова години, когато славим победите на шопите по всички бранни поля, гордеем се с нашите герои. Историята на нашата, шопската дивизия е поема, написана от хилядите преживели, напоили перото в кръвта на хилядите паднали. Дни и нощи можем да разказваме, без да сме сигурни, че сме направили крачка. Подвизи и герои, герои и подвизи ни завещаха нашите шопи. Всеки от тях е стих от неиздадена книга.

Офицери

Нашият полк имаше бляскави офицери. Един от друг по-съвестни, смели и надеждни. Между войниците, при войниците, пред войниците. Затова и войниците бяха между офицерите, при офицерите, зад офицерите.

Любовта между едните и другите бе взаимна. Естествена, непринудена, незаповядана. На всичко друго може да се заповяда, само не и на чувствата. Тая любов бе споена чрез здравия, смел и надежден елемент — подофицерите.

Всички лични недоразумения, които все пак можеха да се явят, се изглаждаха пред авторитета на командира, един от най-бляскавите офицери и началници, които човек би могъл и да си представи и да си пожелае.

Сполучихме и с дружинните. И петимата от Северния и Южния фронт имат трета степен. Това за някого може да не казва нищо. Но за полка говори нещо. Полкът се състоеше от войници, подофицери и офицери. Те бяха офицери.

В релациите по представянето им е казано повече. Който се интересува, да потърси.

В Добруджа и Румъния дружинни ни бяха подполковник Георгиев, майор Михайлов, майор Бояджиев.

За първия казах вече достатъчно, при това едноименник ми е, макар да се видяхме за пръв път на бяло-зелено-червения фон на Добруджа. Запазих спомен и за добросъвестността, и за човечността, и за чистосърдечието му.

На Южния фронт, вече полковник, Георги Георгиев командуваше 25 полк. Помина се наскоро след войната.

За втория ми е удобно да говоря. Не ми бе началник. Но адютантът му, който бе преведен в нашата дружина, ни разказваше по време на обедите в Перишори надълго за него. Към думите му се присъединяваха и други, после самите офицери от втора дружина и портретът на командира им се очертаваше. За всички бе Спиро. С такава интимност не се говори за човек, който не е обичан.

За третия ми е най-удобно да говоря. Запознах се най-късно. Може би затова до най-късно чувах да ми говорят за него. Боевете се свършиха и той напусна полка, за да вземе дружина в другия полк от бригадата. Колкото по-далеч са очите, толкова по-далеч е и сърцето, казват хората и народите. Но офицерите, които бяха служили при него, не бяха съгласни нито с хората, нито с народите. Колкото по-рядко го виждаха, толкова по-често говореха за него. Командирът на трета дружина майор Каприел Бояджиев бе и отличен офицер, и рядък началник. Днес е полковник о.з.

На Южния фронт — майор Дипчев, подполковник Михайлов, майор Петров.

За първия мога да говоря — бе ми дружинен цяла година и половина. Ако за това време хората не могат да се опознаят, никога не биха могли да се оценят. С него прекарах най-дълго, в най-пряка връзка, и то на фронт, гдето вижданията са чести, служебните отношения — още по-чести. Запазих спомена и за съобразителността, и за равенството, и за отнасянето му.

Такъв бе майор Иван Дипчев, днешният генерал о.з.

За втория ми е удобно да говоря. Ако на Северния фронт не ми бе дружинен, на Южния ми бе на няколко пъти заместник-полкови. Оцених и спокойствието, и разпоредителността, и жеста му.

Такъв бе подполковник Спиро Михайлов, загиналият при атентата в „Св. Неделя“ полковник.

За третия ми е още по-удобно да говоря. Ако на Южния фронт не ми бе началник, в Румъния през продължителното отсъствие на дружинния ми бе дружинен. Оцених и добротата, и сърдечността, и другарството му.

Такъв бе майор Димитър Петров, днешният генерал о.з.

Имахме и отлични ротни. Но мнозина бяха ротни. Като взводните, и ротните ходеха в отпуск, курс, командировка, особено в болница. Местата им се заемаха. Кога за две-три-четири седмици. Кога за два-три-четири месеца. Понякога два пъти по два-три-четири. За някои общо се събираше и повече от четири-шест-осем месеца. Затова имаше заместници, които заместваха по седем, осем и повече месеца. Имаше и ротни, когато завърнал се старши ротен — от друга дружина или преведен в полка старши офицер им отнемаше ротата. Затова, когато се говори за ротни, ще се говори и разбира се и за титулярни ротни, и за заместници ротни. Но имаше незаменими заместници… А имаше заменими и заместими ротни…

За мнозина запазих най-добри спомени. Колкото и да искам да се освободя от мелодията — не мога. Те са като лайтмотив, като ария от великолепна опера, която човек пропъжда и която извън залата на операта, извън пианото, извън грамофона и радиото звучи в ушите, услажда душата.

Както изгревът и залезът възторгват и полуграмотния селянин, тъй и тая мелодия възхити и полуграмотния войник. Благодарение на тези другари, войниците им — и без това тъй музикалните в нашия полк войници — бяха най-музикални.

Всичко, което може да се иска от човека, офицера, подчинения, другаря и началника — те го притежаваха. Храброст, разпоредителност, командна способност, хладнокръвие, добросъвестност, почтеност, интелигентност, отговорност — всичко. Имаха и нещо повече — скромност. Това е вече много. Имаха и още нещо — признанието на другарите и началниците. Това не е малко.

Мутафчиев бе въплъщение на боеца. Ако ваятелят би могъл да разгърне душата му, би ни дарил със съвършена творба. Би била извън всякакъв конкурс, извън всякаква похвала.

Мутафчиев бе олицетворение на интелигента. Ако философът би разгърнал мозъка му, би ни дарил с прекрасна творба. Би била и за пример, и за поука.

Затова, когато в края на войната трябваше да се избере офицер за щаба на дивизията, който, след като е въплътител, да бъде и вдъхновител — офицер-наставник както бе официалният термин, — за първа дивизия бе избран Мутафчиев.

Такъв бе поручик Петър Мутафчиев, днешният професор.

Арнаудов бе картечник. Когато след пристигането на полка на Южния фронт се получиха първите три железни кръста (по-късно се получиха още два-три пъти по няколко), командирът даде единия на подполковник Михайлов, другия — на поручик Арнаудов, третия получи поручик А. Б.

Защо даде именно на подполковник Михайлов? — Това командирът знае.

Защо даде именно на поручик Арнаудов? — Това и командирът, и аз, и целият полк знаем. Защо третият орден се даде на поручик А. Б. Това нито командирът, нито аз, нито полкът знае. Може би бригадният знае!

Но какво е туй, което целият полк знае?

Когато след боевете в Сърбия заедно с дивизията полкът мина в Добруджа, едничката ни тогава картечна рота имаше трима офицери.

Добруджа. На 13 септември при Великьой-Паракьой пада убит ротният командир подпоручик Давид Щернберг, от София. Щернберг е зъболекар. Но вместо да вади на хората зъбите, когато на България се вади душата, този син на евреи, внук на евреи, правнук на евреи — българинът подпоручик Давид Щернберг предпочете да умре, но да живее. И умря пред картечницата.

Добруджа. На 19 септември при Кокарджа пада тежко ранен, умира — пада убит подпоручик Владимир Мусаков от София. Мусаков е адвокат. Но вместо да пише присъди на войници, отлъчили се 24 часа и три минути, когато други в течение на три години бяха се отлъчили 24,000 часа, 136,800 минути, вместо да пише с мастило, когато може да пише с кръв, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът подпоручик Владимир Мусаков предпочете да умре, но да живее. И умря до картечницата.

Румъния. На 29 ноември при Узун-Букурещ пада убит пристигналият през септември в полка и ротата офицерски кандидат Илия Георгиев от София. Георгиев е студент по инженерство. Но вместо да праща всред самия курс на Школата, когато вече със седмици, месеци следва в пехотата и изучава картечницата, вместо да праща баща си и майка си да си съдерат подметките, но да издействуват да бъде преведен артилерист, вместо да се срами с постъпката си тоя славен род оръжие, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът офицерски кандидат Илия Георгиев предпочете да умре, но да живее. И умря на картечницата.

Румъния. На 30 ноември пред Калугерени-Букурещ пада убит втори ротен командир — получилият ротата преди минаване на Дунава поручик Иван Марков от София. Марков е на действителна служба. 33 випуск. Но вместо да стои при „парковия“ си взвод, както и първият ротен не направи, както и вторият ротен не направи, защото в боя — като батареите, като ескадроните, като пехотните — и картечните роти не се командуват сами… Марков е винаги там, гдето са всички, и прави това, което правят всички.

Един куршум убива мерача. Отмествайки нежно топлия още син на България, Марков хваща мъжки дръжките на картечницата. 29 ноември. Един куршум убива мерача на друга картечница. Отмествайки нежно топлия още син на България, Марков хваща мъжки дръжките на картечницата. 30 ноември. И този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът поручик Иван Марков бе пронизан право в гърдите, както първият ротен право в челото, защото предпочете да умре, но да живее. И умря на картечницата.

Двама ротни, двама взводни! Читирма! Какво тежко наследство за този, който остава! За младия подпоручик Никола Арнаудов, едничкият взводен, който веднага след първата жертва става ротен.

Но сам Арнаудов е винаги на картечницата. И преди, и след смъртта на другарите си войници, подофицери и офицери. Той не е виновен нито за тяхната смърт, нито за своя живот. Падналите герои получиха дървени кръстове. Ето защо преживелият получи железен кръст. Получи го достойно и за себе си, и за достойно падналите си другари.

Научихме това, което целият полк знае.

Сега ще научите това, което само аз зная.

Когато картечникът Арнаудов бе награден с железния кръст, сам аз се почувствувах картечник. Когато картечникът Арнаудов бе награден с железния кръст, сам аз се почувствувах награден!

Такъв бе поручик Никола Арнаудов, днешният професор.

Димитров бе в първа рота — взводен, дълго ротен, пак взводен, и пак ротен. Както той се възхищаваше от бившия си ротен поручик Никола Вълчев от 32 випуск, ранен още през есента на 1915 г. и незавърнал се вече в полка, тъй и аз се възхищавах от Димитров. Колю Вълчев бе безумно храбър войник, ненадминато издигнат родолюбец. Познавах го тъй отдавна, още от войната! Преди да умре, макар след много години, поради последици от раната си, можа да чуе от всички страни възхвала за подвизите си. За повечето и след смъртта не се чува нищо, той и през живота си чу, и то много нещо.

Цялата дейност на Димитров е за пример, похвала и поука. Засягам само края.

През май 1918 бях в отпуск. След връщането си научих, че дружинният събрал офицерите от дружината и поискал да узнае кой желае да участвува в определеното за полка патрулно нападение. После сам назначил едного. Оставил да определи допълнително другия — до нападението има още много време — цели два месеца. Научил за станалото, Димитров, който бил с ротата си полкова поддръжка в Могила, донася, че желае да води патрулното нападение. Наскоро той бе получил за бляскавата си съвкупна дейност железния кръст. Тия ордени, давани на фронта, на фронтоваци, бяха награда. Димитров се почувствува задължен. И води патрулното нападение, и сам бе ранен, а до него другарят му, другарят ни бе убит.

Полкова поддръжка! При Соп, когато фронт вече не съществува, когато непримирителното примирие вече съществува, без обаче да е достигнало още до нас, Димитров е пак, по случайност, полкова поддръжка. Планини, върхове, плата, долини. Полковата поддръжка вижда как от силния напор на италианците ротите отстъпват. До Димитров са двамата му офицери. Дружинният е при дружината. Полковият… тоя ден той вече е бригаден. На стотина крачки от Димитров — върхове, върхове, пресечено. Но до него е телефонът. Тоя телефон го свързва с командира. „Господин полковник — обръща се той към командира бригаден, който е на място, гдето вижда едната страна, която Димитров не вижда, а сам командирът пред неговия фронт не вижда, — господин полковник, ротите от 42 полк отстъпват. Считам, че е време полковата ни поддръжка да се влее и да ги спре. Разрешете ми да се хвърля.“

Такъв бе поручик Страшимир Димитров, днешният професор.

До тези трима е лесно вече да застанат останалите осемдесет и трима. Всички бяха отлични. Едни повече. Други още повече. Изключенията бяха малко. Забравихме ги вече. Както в растителното, тъй и в животинското царство всичко негодно умира. Затова и споменът по тях умря. Остава само споменът за славния полк, изграден от славата на всеки от славните му офицери, подофицери и войници.

Горд съм. Гордостта е хубаво нещо. Гордея се с полка си. Гордея се с другарите си!

Щабът на полка нямаше нищо общо с туй, което обикновено се разбира. Всички бяха строеви, достойни, избрани. Изборът направи сам командирът. Как да не се възхищавам!

След бляскава бойна дейност в Сърбия — взводен, в Добруджа и Румъния — ротен, за адютант на полка бе назначен поручик Христо Новаков. Стана адютант, а остана строеви. Строеви и по дух, и по разбиране, и по постъпки. Затова всички го обичахме, затова всички го обичаме.

Такъв бе поручик Христо Новаков, днешният полковник.

След отлична бойна дейност в Добруджа, Румъния и на Южния фронт за командир на газовата отбрана бе назначен подпоручик Иван Велков. Всред многото офицери, които знаеха немски, той го знаеше най-добре и затова най-добре четеше и разбираше всички ръководства по газовете. Не пропускаше нито един камък от позицията, във всеки очакваше да открие следи от българско или прабългарско величие.

Такъв бе поручик Иван Велков, днешният директор на Народния археологически музей.

Няколко месеца след пристигането си на фронта, гдето бе картечник, за началник на телефонната команда бе назначен офицерският кандидат Иван Трифонов. Телефоните работеха безпогрешно, защото в „епруветките“ не се завираше някому гагата, а се навеждаше една разумна глава.

Такъв бе подпоручик Иван Трифонов, днешният професор.

Човек се учудва от точността, безпогрешността, с която командирът правеше избора на хората си. Без да има понятие от английски, без да бе чел или чул, знаеше бележитата им поговорка.

Целият тоя щаб не бе никакъв щаб. Целият тоя щаб бе истински щаб. Командирът знаеше, че тези, които са около него, са също тъй на мястото си, както и онези, които са в ротите.

Официалната част се свърши. Почват танците… А нашият полк знаеше да танцува… Китари, мандолини, песни! Веселия, олелия! Като ревнат разни, най-разнообразни! Какви веселби ставаха на тоя Южен фронт! (Не като букурещките, разбира се!)

Когато сме на позиция, когато е по-тихо, по-необезпокоително, имахме дори и по-големи. Обикновено обаче бяха скромни офицерите от ротата, с един-двама от картечната в участъка. Така, имайки понякога картечни рота от съседния полк, сдружихме се с поручиците Владимир Монев, Владимир Грозданов и Иван Хаджиев.

Но извън тях, когато бяхме в същия, десния участък, прескачахме или сами имахме гости, или пък се сменяхме с тяхна дружина. Особено пък се виждахме, когато бяхме в поддръжка. Тъй, опознах се с дружинните командири, с ротни, взводни. Към туй ротата бе цял месец полкова поддръжка на същия 42 полк, гдето не видях нито служебно, нито частно полковия командир, който дори не ме прие, когато се явих да му се представя, а „щеше да разчита на мен“ (каква ирония и за израза, и за службата, и за бойното другарство!), но видях и продължих връзката с мнозина от отличните си бойни другари от бригадата.

Когато бяхме в участъка си, понякога се прехвърляха по един-двама от лявата или един-двама от дясната рота или пък и от лявата, и от дясната, ще дойде и адютантът, идваше и дружинният — и фотографията готова. Но и първа готова… някоя картечница като заграка, макар да сме ниско, някоя и друга батарея като забие, макар да не ни вижда, и всеки се прибира у „дома“ си.

Когато бивахме в поддръжка, свободата бе друга. Тогава офицерите от цялата дружина се веселяхме заедно. Виждахме се и с артилеристи, и с дружина от друг, обикновено 6 или 42 полк, и с една или друга наша пехотна или картечна рота. Понякога, когато бяхме само нашата или две роти от нашата дружина, виждахме се и с цялата втора или трета дружина.

Много пъти ставаше дума за германците. Нали някои от тях бяха около нас или между нас! Разказвахме си интересни случаи. Сам припомнях няколко.

Когато бях в Браила, отидох с другарите си в комендантството, за да „уредим“ въпроса с храната и квартирата. Влизаме голяма група. Изпълваме цялата стая. Германският подофицер, който говореше по телефона, скочи от стола си, удари токовете и застана мирно. После, „командувайки“ си „свободно“, продължи вече прав телефонния си разговор. Ние, весели, безгрижни, говорим високо и… германецът не чува нищо. Отведнъж, за наше учудване Дойчо удари с юмрук по масата и извика: „Ахтунг!“ Ние, кандидати и офицерите, замлъкнахме.

В Битолско край дружината ни в поддръжка, двама германски войници строяха помещение. И двамата редници, единият бе за старши. Просто се наслаждавахме на необикновената им добросъвестност. Устите им не се отваряха. И двамата работеха, като да бяха непрекъснато под погледите не на ротния, а на полковия си командир! Най-много се възхищавахме от момента, в който „старшият“, който следеше за наближаването на 12 часа, се изправяше и точно на пладне „командуваше“ почивка!

Когато големите ни началници идваха на позицията, съобщаваше ни се един-два дни по-рано. Падаше работа, неспане, и то именно през деня, когато имахме най-голяма нужда от спокойствие. Иначе постъпваше корпусният командир. Съобщаваше ни се на обяд, когато всички сме будни и сам германският началник идваше същия ден, и то точно в определения час. При това, вместо да събира от всички щабове офицери, той не вземаше дори дружинния. Идваше придружен само от преводач, като искаше да обиколи позицията, воден само от ротния. Съобщението гласеше, че в еди-колко часа ротните командири да бъдат на десния фланг на ротите си.

Очаквайки, видях приближаващата се малка група, която стигна на двадесет и пет-тридесет крачки от мен. Корпусният запитва, командирът на съседната втора рота подпоручик Агопов отговаря, преводачът поручик Георгов превежда. Вместо да стоя така — настрана, очаквайки идването им в участъка на моята рота, запътих се към тримата. Началството пошушна нещо, Георгов направи няколко крачки към мен: „Корпусният командир те освобождава от рапорт“. Приближавам, голямото началство се ръкува и службата продължава. Попадам на много интересна тема. Участъкът на Агопа е издаден. Съседните нему две роти са в общата линия на полка. И ето корпусният запитва Агопа как ще отбранява позицията си.

Че така, че пък така, и Агопа разви цяло словесно. Когато всичко бе преведено, германският началник отвърна: „Ето, аз ставам ротен командир. Вземам вашата рота. Всеки миг, когато пожелаят, французите могат да ми отнемат позицията. Аз, корпусният, не бих могъл да я удържа! Предайте на началството си още днес ротата ви да се оттегли на общата линия на полка“.

Тоя издатък ни бе завещан от 12 полк, който сменихме, а нито бригадата, нито дивизията направи някакво изменение. Трябваше да дойде корпусният, за да олекне и на тая рота.

На 1 септемврий 1917, тъкмо бяхме се сменили от позиция, французите забиха барабанно по 81 полк. Веднага дружината ни получи заповед да приближи. В трескаво състояние, което всеки е изпитвал, когато е бивал изненадван назад, ние се движехме напред. Отведнъж зад нас се зададоха в тръс голям брой германски ракли. Върху едрите коне яздеха снажни войници, които, настигащи другарите си пехотинци, започнаха да викат: „Булгарски, има бум, бум. Има много бум!“ От една следваща ракла извикаха: „Има хойте много, много…“ — „Зор“ — обади се шеговито един от нашите. „Зор, много зор“ — отвърна отминаващият вече германец.

Ако бяха великолепни при работа, германците бяха неподражаеми в гуляй.

Когато се приближавахме към Завоя на Черна, германски артилеристи бяха току-що получили ордени за Храброст. Бяхме поканени. Дойчовците знаеха да се отсрамят. Песни, шампанско, речи.

Германците бяха особено чувствителни към наградите. Носеха ги с гордост. Особено харесваха нашето наистина много красиво най-високо отличие.

В Румъния един германски офицер каза на наш завършил право в Германия: „Много ми харесват вашите ордени. Аз ще ви представя за железния кръст. Желаете ли вие да ме представите за ордена за Храброст?“

Изглежда, германецът не знаеше, че у нас тоя орден се дава на строеви, и то повечето пъти за храброст, и правото за представяне е предоставено само на началството.

Когато старши офицер от щаба на дивизията предава в Македония ордени на германски командир на полк, бива посрещнат най-сърдечно, гостѐн богато, черпен също с шампанско и разцелуван. А един млад офицер просто се примолва: „Годеник съм, не мога да си отида в отпуск. Какво ще каже годеницата ми, акой се явя без български орден!“

Какви истории се разказваха! Какви епизоди! Какви лични преживелици! Какви куриози за този, онзи! И войната в Сърбия бе оставила следи, но тая в Добруджа и Румъния взе първенство.

Всички тия наши другарски срещи, в които тъй много се разказваше, ни сближаваха. По тоя начин и тези, които не се познаваха, се запознаваха и опознаваха. И можеше да напишем Житие и страдание грешнаго Ивана, Драгана, Стояна, Георгия… Да пишем за първи и най-първи. За заслужили и най-заслужили.

В полка нямахме леке. Затова пък имахме Келе. И то не едно, а две. „Голямото“ — капитан Петър Колев, и „малкото“ — поручик Панайот Колев. Просто вместо съкратеното Коле наричахме ги Келе.

Никоя компания не би могла да бъде пълна, ако поне един от двамата не присъствуваше. Когато и двамата „бяха налице“, а това се случваше често, веселбата нямаше край. Ето и певците Лазо и Дечо, ето и кадифеният бас на Агопа.

От началото до края на войната все в строя, и двете Колета бяха отлични бойни офицери. Това увеличаваше съществено обичта, която бяха си спечелили.

Колко веселие, колко песни, закачки! Но понякога веселбите ни се помрачаваха. Един от най-добрите ни другари — храбрец, който не бе напълно оздравял и все пак бе пратен отново при нас на фронта, гдето можеше да приема само мляко, което веднага повръщаше, бе преведен все в това тежко състояние в поправителния полк в Драма, гдето трябваше да изпълнява строева длъжност. Не можейки да понесе тоя ужасен живот, самоуби се.

А убитите? Но не само вестта за смъртта на едни или друг ни действуваше.

Майката на един от другарите ни дойде да се поклони на гроба му. Командирът нареди да се направи всичко възможно за по-лекотой пребиваване близо до нас. Един файтон я посрещна още във Велес. Половин ден път я отведе до вечното жилище на синай. Бей наета квартира. Бе зачислена на храна. Един офицер бе натоварен да бъде на нейно разположение. Макар и отдалеч, тя можа да бъде няколко дни в средата на бойните другари на достойно падналия.

Братът на друг убит наш другар пристигна също в полка. Вестта за вечната раздяла го заварва в столицата, гдето като данъчен бе милитаризиран. Опечален от неочакваната новина, той взема полагаемия му се едномесечен отпуск и го прекарва между нас. Настанен в нестроевата рота, той се сприятели с офицеритей, а също стана близък на всички, които минаваха през нея. Донесъл книги, седнал на сянка край наши войници, той четеше. Или поел прашния път, ще се зарее нейде в нивите. В моменти на тиха печал, която нашето бойно Битолско поле омекчаваше, кой знае какви мисли браздяха ума и сърцето му. Дали в невъзможност, поради физически недъг да бъде в строя, не бе пожелал да бъде на мястото на убития си брат?

Когато някоя от печалните вести ни заварваше на позиция, разговорите се скъсяваха, гласовете затихваха. В големите боеве, които поглъщат от полк стотици убити, и то само в един ден, човек изтръпва и в тая изтръпналост става почти нечувствителен. Но когато умират един след друг, вниманието се насочва, мисълта се съсредоточава, човек се засяга вече лично и убитият не е единица от някое голямо, родено днес, число, а цяла единица, човек с чувства, желания, копнежи, минало и настояще, споменът по които ни свързва и губейки другаря, чувствуваме като да сме загубили нещо свое, като да са ни отнели нещо наше.

Всички тия вълнения смущаваха живота ни тогава. Над всичко обаче бе младостта. Нашата младост! Нашата всемогъща младост! Тя топеше и неволи, и скърби, и страдания.

Затова за всеки от нас там, на фронта, можеше да се напише житие. Но ако житието бе едно, страданията бяха много.

Всички тия Жития и страдания бяха еднакви. Само ние бяхме различни.

Различни и все пак имахме нещо общо — извънредно проявеното другарско чувство. Първият пример бе даден от командира. Вторият — от дружинните. Всред тях нямаше никакви недоразумения. Всред ротните — също. Отношенията им към взводните бяха най-другарски. Две-три малки изключения не нарушаваха общата дружност.

Какви хубави спомени запазих за другарите си. На позиция, в поддръжка — всички бяхме другари. Това чувство не се измени, дори когато обстоятелствата се измениха.

Един ден пристига командирът на трета картечна.

— Как сте, Георгиев, как са войниците?

С неговата картечна бях се виждал дотогава сравнително рядко и затова бяхме още на „вие“. Отговарям:

— Да разгледаме, ако желаете, позицията на ротата.

— Да я разгледаме.

Интересува се от едно, друго, трето. Гледам го, запасан. Става ми ясно. Съмнението се обърна в увереност. Запитвам, убеждавам се.

Дружинният отсъствува. Капитан Иванов го замества за няколко дни. И без официалности, без разни неуместни глупости явява се естествено и върши службата си.

Друг път в Мочурливия участък ето ти Цветан Стоянов.

— Как сте, Георгиев, как са войниците?

Каква е пък тая официалност! С него съм и от една дружина, и на „ти“. При това и той запасан.

— Да не искаш нещо да разгледаме ротата?

— Да, да, ако желаете.

— Господин капитан, командирът на трета рота ви се представлява. От страна на противника…

Дружинното командирство на Цветана, Унчето, както си го наричахме ние, бе по-продължително. За негов късмет французите нападнаха ротата. Един школник в повече си запазва спомена да е командувал дружина, и то която е водила боеве!

И тъй, първото приятно място бе позицията.

Второто приятно място бе поддръжката.

Третото приятно място бе лазаретът.

Кой не мина като маларичен — просто на пръсти се броят! Някои за кратко — само няколко дни. Други понасяха болезнено и продължително — цели седмици, цели месеци. Как да не си болен — излязох късметлия, не бях нито един ден — как да не си болен, когато си близо до блата, всред самите блата! А комари!

Лазаретът се командуваше от доктор Борис Каролев. Общителен, разказвателен, развеселителен, лекар-строевак, кавалер на ордена за Храброст, полковият ни лекар бе обичан от всички. Може би някой да не бе много доволен от него. Но лазаретът е за болни. „Ако до довечера не си отидете доброволно, що донеса на командира.“ Имахме и такъв куриоз! Но това се случи именно с най-големия ни куриоз! А какви куриози имахме!

Първият случай озадачи осезателно доктора. Дори московските камбани, които са услаждали с московските баришни15 московските му дни и нощи, не можеха да го успокоят. Какъв е тоя случай?

Но на следните дни нови и нови случаи. И то не само засягащи висшите сфери, а и простия народ. От рота в рота по няколко епидемични. Дишай дълбоко, с… С…! Серсем? А! Не, това бе специалитет на нашия славен лекар! За него специалитет, за нас — полкова тайна! Славни изрази от славни времена. От онова усилно, героично, от Великото време!

Докторът се затвори в залата на библиотеката на местната медицинска академия и прелиствайки тежките томове и издухвайки дебелия пласт прах, затвори и книгите, и вратата.

Доклад до Международния медицински съвет. Да, по време на войната!

До днес медицината познаваше само три случая малария — третата, най-тежката, опасната — малария терциана. Аз открих истински най-опасната, епидемичната, четвъртата, последната — малария клинчариана!

Но медицината бе безпомощна. Славният ни доктор се замисли дълбоко, откри и извика: „Еврика!“

И лазаретът, който бе извън, се премести в обсега на неприятелските далекобойни оръдия. Още същата нощ всички заразени от тая четвърта, епидемична и симпатична, но не смъртоносна и плодоносна малария се излекуваха.

Ето как с идеята на полковия ни лекар санитарния подполковник Борис Каролев и със съдействието на противника ротите се попълниха.

До него бе санитарният поручик Андрей Коев, който за голямо съжаление скоро ни напусна. Но кой ни е виновен, когато никой вече не му правеше тоя тъй европейски алъш-вериш!

Коев се отличаваше не само с добротата и благородството си, но и с интелигентността и най-коректното си към всички държане. Между нас бе като европеец. В Румъния за кратко време стана най-известният в дивизията. И не само известен, но и популярен.

Войната опроверга много истини и неистини. Сега опровергаваше една мъдрост на Оскар Уайлд: „Всичко популярно е негодно.“ А доктор Коев стана популярен, без да престане да бъде годен!

Преди още да чака някой да се съгласи с него, в друга своя мисъл Уайлд сам се опровергаваше. Но ако би дошъл в Перишори седемнадесет години след смъртта си, би се опровергал не в друга, а в тая си именно мисъл.

Строевите от цялата дивизия знаеха що представлява полкът на Хараламби Тошков. Но нестроевите? Тяхната чувствителност е по-друга. И понеже тя бе засегната, и за тях нашият полк стана и то много голямо нещо.

Кой отгдето загазваше — право в Перишори.

Пристигаха малко, по един-двама от част. Но тия един-двама разнасяха славата на европееца и на полка.

От името на тоя полк трябва да благодарим на любезния лекар, че след като знаеше, че ще попадне в първа дивизия и ще избере именно нашия полк, предварително бе ходил и в специална медицинска школа да учи!

При нас бяха още довършващите — санитарните подпоручици Донко Донков и Стефан Белев. На първия не достигаше един семестър. На втория — два.

С Белев, който следваше и завърши в Женева, се поопознах. Но с Донков се сприятелих. Когато бяхме полкова или бригадна поддръжка в Могила, тогава надълго и нашироко се разговарях с този толкова приятен, симпатичен и поетичен лекар и човек. Довършваше и завърши в Лион. Франция бе му поставила отпечатъка си. Франция — неговата, моята, нашата Франция — не се забравя.

Четвъртото приятно място бе нестроевата.

Там ни срещаха другари. Всеки от нас, който отиваше или се връщаше от отпуск, се отбиваше.

Дори когато сме само поддръжка, някой или неколцина ще поискаме разрешение, просто ще се обадим и ще „прескочим“. В нестроевата знаеха да посрещат. Всеки, и най-младият кандидат, бе гост. Това значеше добре да си гостѐн, като че ли си пратен сват, да сватосваш било за друг, било за себе си. И всеки получаваше всички видове уважения.

Ходехме често на гости и на нестроевата полкова, и на полковата лавка и ни бе драго да останем и да преспим. За всички тия удобства, благодарейки на всички и на заведующ прехраната капитан Младен Игнатов, има да благодарим преди всичко на командира на ротата капитан Никола Халачев.

Мога ли да завърша с нестроевата рота, без да кажа нещо за полковия свещеник отец Лъв, за „духовния ни баща“, както командирът благоговейно го наричаше, като смирено му целуваше ръка?

Отец Лъв делеше времето си между лазарета и нестроевата. Когато заболяваше (а това се случваше), отиваше в нестроевата да се поохрани. Когато се поохранваше (а и това се случваше) — връщаше се в лазарета.

Ако бе кръщавал още в Перишори, и тук, в Беранци, не лишаваше селяните от услугите си. Не само цялото село — всички околни села го познаваха.

Живял в Цариград, владеещ няколко езика, той бе природно интелигентен, схватлив. Уважаваше командира и дружеше с всички офицери. Обичаше да си погуляе. Да се пийне малко — не е грешно.

Един ден, в Ниш, цяла група от полка се весели до късно и към 1 часа след полунощ се разотива. Трима вървят в една посока. За беда от невиделица излиза генерал Кутинчев.

— Къде тъй късно? — обръща се той към коменданта капитан Спиро Михайлов.

— Бях в комендантството, господин генерал, имах до късно работа, пък и проверявах.

— А вие? — обръща се той към заведующ прехраната бай Младен.

— Бях в склада, господин генерал, преглеждах и давах нареждане за утре.

— А ти, отче, откъде в тоя късен час?

— Яз?… Яз о̀диф да чѐтам!…

В Перишори щяхме да си направим гуляй. Грижата за баницата се падна на отца Лъва. Той нареди да се повикат двадесет домакинки. Най-напред им направи преглед по външност. Веднага отстрани пет. После каза на останалите да си протегнат ръцете. Единадесет, които имаха траур под ноктите, бяха също веднага отстранени. Останаха само четири. Тогава им каза, че ние, българите, не сме като румъните, които бяха нахлули в България. Да не се боят от нищо, а да се заловят спокойно и с общи усилия да направят тъй очакваната от нас тържествена баница.

Отец Лъв бе от Струга и често повтаряше известното: „Като Струга нема друга.“ Бе поискал отпуск. Даде му се кабриолет, войник и стъкмен за недългия път, полковият ни свещеник замина. Винаги тясно свързан с бойните си другари, от които се гордееше, той не ни забрави и сега, като пожела да ни направи истинска изненада.

Последния ден от отпуска налавя няколко кила риба и качен на кабриолетчето, потегля обратно. Из пътя застига единични наши и германски войници, понякога селяни. Ето че случаят поисква да настигне и една учителка. Винаги любезен, той поканва младата просветителка. Благодарейки му, тя продължава пеша. Тогава той слиза и тръгна редом с нея!

Кабриолетът се движи бавно зад двойката. Застигнатите войници, селяни образуват малка група. Някой се отделя наляво, след малко друг — надясно. Нови се присъединяват отнейде или седнали да си починат, застигнати, стават да продължат. Госпожицата се отделя вече за своето село. Отец Лъв се сбогува учтиво, мята се в кабриолета и… хайде сега по-бързо!

Когато стига в нестроевата, слиза и весело протяга ръка към кошницата с армагана. И едва тук забелязва, че е изчезнала!…

Извънредно родолюбив, готов винаги на всяко място да вземе дума за възвеличаване жертвата и подвига за Родината. Отец Лъв бе горещ оратор. Смел, безстрашен, кавалер на ордена за Храброст, той остана запечатан в паметта ми особено с една от снимките си. Стъпил с левия си крак на един камък, в лявата ръка държеше кръста, в дясната — револвер, в устата си — дълга кама.

Помина се миналата година от болест, придобита през войната.

„Офицерша“

Свободното време, особено в поддръжка, можеше да се убие само с нещо допълнително — с четене, превеждане, учене.

Прекарал няколко месеца в нашата дружина, Мутафчиев превеждаше от старогръцки. Митаков — от френски. Стефанов, Антонов, Димитров, Агопов, Занков, Илиев, Бобчев, Атанасов учеха или се интересуваха от немски. И други от дружината хвърляха понякога поглед върху учебниците им.

Познавач на сръбско-българските отношения от най-старо време до днес, Стоянов продължаваше изучаванията си и често ни говореше за тях.

Извън двамата историци, имахме и друг — полуисторик. Следвал две години в университета, Пожаревски бе се убедил, че не историята ще му канализира живота, и затова постъпил във Военното училище, за да се посвети на новата кариера, която сам той считаше едничка в състояние да дисциплинира ума му.

Съвсем обратно на Карлайл, който, отчаян от живота, решен да се самоубие, попада случайно на една история. Зачита я и в нея намира спасението си. Посвещава се напълно, написва няколко от най-бележитите книги на световната история и става знаменитият Томас Карлайл. Може би нашият Пожаревски би станал известен. Може би и сега не е късно!

Извън ученето и превеждането дружината четеше. Няколко книги бяха общо четиво. Най-напред „Българско лято“ от Марсел Дюнан. Учудвахме се и от бързите коне, които карат софийските трамваи, и от тези синове на български министри, които били заявили, че ако България отиде на страната на Централния съюз, те, синовете, първи щели да възбунтуват ротите си!

Освен тия общи някои от нас имаха повече или по-малко свои книги, които задоволяваха лични вкусове, лични потреби.

Но не само нашата дружина. И другите две, и картечните роти също четяха, учеха. Най-много се изучаваше немски. Пундев бе тъй напреднал, че намираше вече грешки в преводите на няколко от най-бележитите творби на германския гений.

Учеха се и други езици. Ерусалим Василев продължаваше мирновременните си занятия по италиански.

Един от тези, които най-малко се интересуваха от книгите, бе Ковачев. „Стига си чел — казваше той често на двама-трима, които най-много се занимаваха. — Ще те пребият утре като псе, какво ще стане с това, дето го четеш?“

На идване за Южния фронт донесох голям брой книги. После писах и получих тъй много, че… войната можеше да не се свършва…

Тук за развлечение преведох няколко романа. Дори една повест бе напечатана още тогава.

Четенето разнообразяваше службата, другарските посещения, преводите. Колко нещо мина през ръцете! Все пак нищо не би доставило тъй голямо удоволствие, както живата връзка. Кому да пиша? На дамата от Червен кръст, която не познавах? На дамата, която се мярна в „Мажестик“ и изчезна? На дамата…

През пролетния си отпуск преди Битолския фронт бях се запознал с една госпожица, която преди две-три години на отиване за гимназията срещах почти всеки ден да отива за гимназията. Често миналото измамва настоящето. Изглежда, че и аз не трябваше да направя изключение. Обадих се с една-две снимки, две-три писма.

Понеже от войната нямам никакви писмени следи — нито дневник, нито бележки, всичко ми е спомени по памет, към които, естествено, се прибавиха наложени фактически справки, — пожелах да проверя дали случайно тия няколко послания не са запазени.

Колко интересно би ми било да прочета как съм се изразявал тогава, особено пък как съм описвал позицията и природата. Спомням си, че едното писмо бе посветено на тъй красивия ни битолски пейзаж. Желаех просто да прочета тия две страници. Ако биха издържали, бих ги поместил.

При случайна среща запитах някогашната госпожица дали още по-случайно тия тъй невинни редове не са запазени.

Когато жената започва нов живот, къса стари писма. Поне да бяха писма! Да не би именно за това… Жената обикновено не къса писмата, в коитой се казва нещо. Писмата бяха скъсани.

Може би пък бе се бояла да не би един ден децата…

Когато тъй малките ви деца, госпожо, пораснат, ще бъда fantôme sans os16. Само че вие няма да бъдете au soir, à la chandelle… dévidant et filant… en vous émerveillant…17

А то е, защото нито вие сте Елена, дъщеря на барон Дьо Сюржер, придворна дама на Екатерина Медичи, нито аз Пиер, потомък на маркиз Дьо Ронсар…

Колко голямо бе желанието на мнозина от нас да имаме позната, дори непозната, с която да си разменяме близки мисли, далечни поздрави. Кому да пиша?

И останаха само хубавите желания и хубавите книги.

С други, с целия Уайлд, Метерлинк бе предпочитаният ми автор. Всяка от книгите му струва сто. Четях и се опивах. Дори преведох десетки от най-затрогващите му страници.

„Ако всички думи си приличат, всички мълчания са различни. И цялата съдба зависи от свойствата на първото мълчание, което две души са създали.“

Тия копнежи, които ми идваха отдалеч, ме спираха често пред телените мрежи на французите, зад които се говореше френски, гдето може би в същия миг друг някой четеше на същите букви същите думи.

Понякога само в тия думи човек може да създаде или да погребе живота си.

Спомням си гимназиалните години. Тогава в София имаше една ученичка, която завършваше. Срещах я редовно, почти винаги на едно и също място, когато с ноти се връщаше от урока си по пиано. Връщах се от урока си по английски.

Никога, и до днес, никоя жена не е носила обувка като нейната. Не обувка — ладия. Както лебедът цепи водите на езерото, което природата не е още създала, тъй цепеше тя улиците, а нея природата бе вече създала.

Цяла София лудееше. Двете тогавашни кафенета се затвориха. Всички бяха на улицата в надежда да я срещнат. Да видят как лебедът цепи водите на езерото, което природата не бе още създала. Но срещайки я, всички чувствуваха, че за тях поезията бе вече изгряла.

Името и презиметой — като заглавието на поема. И до днес дъха си не мога да поема.

От двама мои приятели едноименници — по-далечният; от други двама, пак едноименници — по-сърдечният услаждаха дните си по нея. Тогава не се живееше, затова може би се копнееше.

После — мина време. Но те бяха още преди това завършили. И тя завърши. На следната година и аз завърших. Двадесет години оттогава. Нали вие, госпожици, не бяхте се още родили? Вие ли много късно се явихте, ние ли много рано се родихме! — Ето причините, по които се разделихме.

Двадесет години от първите студентски години. После — войната. Единият попадна в 4 артилерийски. Другият — в 36 пехотен. Не само единият или другият от приятелите ми. Кой не въздишаше по нея? — Всички канонири, бомбандири. Всички пехотинци без опинци.

Днес, след двадесет години, никой вече не въздиша. Прекрасна съпруга, още по-прекрасна майка, който я погледне, почва да се вайка.

Младежки златни дни, къде хвръкнахте вий… От Кървава песен…

Тя бе жена поезия. Поезията изчезна, споменът остана. Споменът — вечната поезия.

На позицията не знаехме що с скука. През деня и нощта служба, работа, задължения. Връзка с наши, с противника. Разпоредби, грижи, изпълнения. Понякога недоспал, недоял. А аероплани! Артилерия! Всичко можеше да се понесе, само не и душевната пустота. Там никакъв другар не би могъл да помогне. Утехата може да утеши само гладния, жадния, болния, нещастния. Но думите, които биха се насочили към запълване на тая кухина, биха я направили още по-куха.

Близки ми бяха мнозина, всички — такива славни другари имахме! Но още по-близък, сърдечен — Митаков. Извън беседите, и пеенето поддържаше душата. Отдавна още в ушите ми звучаха думите на Едуард Род: „За някои съвременни души музиката е станала един вид акомпанимент на живота.“ С прекрасния си глас, с чисто културните си песни, с оперите Митака акомпанираше живота ми на фронта.

В Могила — Донков, на позицията — Митаков ми бяха най-близки. С тях дълго се дълбаеше туй, що не се дълбае.

Митака получаваше често писма — винаги от една и съща. Колкото тя пишеше по-често, толкова той отговаряше по-рядко. Нейните писма бяха цели тестета, неговите — две мършави листчета!

Понеже в тая Светая Светих надзъртах и аз — бе ми позволено не само защото не бе ми забранено, — можах да се убедя доколко далечни бяха тия думи, които ни идваха тъй отдалеч.

Ако всички думи си приличат…

Всеки ден противникът ни пращаше горещи поздрави. Изпращаше ги с френски изрази и френски пожелания. Нито едно не стигна до мен. Да съжалявам ли?

И можех ли да предполагам, че ако не лично до мен — до другар, с когото бях в една рота, макар той да бе вече картечник, ще почнат да достигат от вътрешността поздрави от също копнееща, макар не само непозната, но и тъй своя в себе си душа?

Един ден командирът на втора картечна отваря получения чрез ротата полагаем му се пакет тютюн. Отваря и в него малка бележка: „На непознатия герой — поздрав от А. Б. от В.“

Картечникът отговаря любезно, благодари с няколко думи. Кореспонденцията е приключена.

Но ето за негова изненада през същото това първо наше лято на Южния фронт от същата госпожица се получава вече писмо.

Женен, нежелаещ да праща и получава писма от подобен макар и женски род, ротният предава писмото на един от офицерите си, на другаря ни Пенчо. На каква висока почва попадна то! Отговаря и се завързва кореспонденция.

Жалко, че от десетината писма са запазени само тия четири. Добре че и от тях има следа.

Не знаейки как ще погледне, попитах Пенча би ли имал против, ако поставя името и презимето му.

— Разбира се, не се стеснявай и… благодаря за деликатността. Да има поне с какво, когато остареем, да се посмеем.

Пенчо се надява да остарее! Ами не виждаш ли, че старостта почва да хлопа? (Добре че дъската не хлопа!)

Аз, дето се казва, четиридесет. Ти, доколкото ми служи още лошата ми памет, бе пет пред мен. Значи след пет ще бъдеш на петдесет! Каква по-голяма старост бе, Пенчо!

Но утешете се всички. Няма стари хора, има стари галоши. Стари галоши и езици лоши. Ето второто писмо:

Мога да си представя какви са били Пенчовите писма, щом от нейните лъхат толкова ширококалибърни бризантни привети! Пенчо не жалеше закачките спрямо другарите си. Кой знае каквой е писал, щом успя тъй да я подкокороса! Ето, в спомена ми се е запазил един израз от случайно достигнал до мен текст на едно от писмата му. Пенчой пишеше, че в най-тежките моменти, при барабанния огън, пред очите на смъртта вижда непрекъснато нейния красни лик (без да бе го още видял) и със спокойствие, с усмивка на устата, напълно утешен (от какво?), чака смъртта! Чака, а тя (разбира се, смъртта) не идва. Защо не идва още, се питам развълнуван? (Недей се толкова вълнува, Пенчо!)

Ето третия бисер:

Пенчо имаше желание да фотографира с офицерски дрехи някой типичен фелдфебел и да го изпрати с името си. Но дълго трябваше да обикаля от рота в рота. А когато най-после намери мечтания тип — бе тъй типичен, тъй напет, с гърди широки като плет, — че нито една офицерска куртка не му стана. И затова фотографията не стана.

Ето и последния запазен бисер:

Всяко писмо се посрещаше, с неописуем възторг от цялата дружина.

Писмо от В.! Тоя възглас на Пенчо ни действуваше много повече, отколкото „Коледни подаръци!“ — на децата. Пред подобно писмо и шише шампанско би било отказано.

Но не винаги се случваше Пенчовата картечна рота да бъде с нашата дружина на позиция или в поддръжка. Тогава писмата ни липсваха… Но телефоните не липсваха. Има ли писмо?

Така в течение на повече от година това скромно неизвестно момиче развеселяваше със здрав смях, поддържаше духа в цяла дружина. Как нито една волна дума! Докрай всичко, наивно и полуприродно — това момиче издържа стила си.

Каква съдба бе запазена за нашата родолюбива непозната?

По време на съглашенската окупация, пътувайки с влак, бива закачена от съглашенски офицер. Тази достойна българка е знаела как да му отвърне. И този „достоен“ за пагоните и мундира си офицер изважда револвера си и я застрелва!

Щурмови и нещурмови нападения, боеве

Южният фронт се различаваше основно от Северния. Докато отсам и оттатък Дунава бляскавото ни настъпление, величавият ни боен поход през десетките хиляди убити и ранени се увенча със славна победа и победна слава и почти завърши войната, на Южния фронт бляскавото настъпление, величавият боен поход през десетките хиляди убити, стотината хиляди ранени се увенча със славна победа и победна слава, но не завърши войната.

Войната продължи, като от подвижна се превърна в позиционна.

Две армии една срещу друга. И двете чакат. И двете се надяват. И двете имат една и съща надежда. И двете имат различни надежди.

Започна борба. Кой повече да мълчи, да стои спокоен — да дразни с мълчанието и спокойствието си.

Започна борба. Кой повече да дразни с ракети, изстрели. Кой повече да порази другия с пушечна, картечна, минохвъргачна, аеропланна и артилерийска стрелба.

Затова от започването на позиционната война, освен даваните от всички машини, предимно от артилерията, жертви се даваха и при щурмовите нападения, които и противникът, и ние правехме — почти не остана полк, който да не е правил нападение. Някъде на полк се падаха дори по две, три и повече.

Жертви се даваха и от нещурмовите нападения — просто патрулни схватки на открито, между двете позиции. Или по-слаби, или по-силни патрули, отделения, команди, вериги. Или засилени — взвод, взводове. Или разузнавателни нападения — рота, дружина, роти, дружини — не само за нападение, разузнаване, но и за поддържане духа у единия, за разколебаване, разслабване духа у другия. Но тия по-големи нападения бяха винаги, дело на противника. Не зная дали тая мярка поддържаше или закрепваше духа му, но зная, че това не разслабваше духа ни. Напротив, спояваше го: всичките му нападания се свършваха неуспешно. Много пъти нападателите оставяха по няколко, дори десетки пленници.

Нашата дивизия пристигна. Ето от тоя ден действията на Южния фронт.

През май 1917 се направиха два големи, извънредно големи опита, истинско настъпление в мащаб, просто за пробив на фронта — при Дойран и в Завоя на Черна. Ние ще настъпим, каза противникът, на едно място, те ще отстъпят, ето ви храна и вино за три дни, на четвъртия ще получите и храна, и вино в Прилеп — така гласеше заповедта до частите в Завоя на Черна. И, наистина, те, пленниците, получиха на четвъртия ден храна в Прилеп, само вино не получиха, защото ние нямаме такива табиети!…

Противникът пожела да провери и каква е тая прословута първа дивизия. Дали вярной е дадено името желязна, първа, славна. Чакай дай размътим славата!

И той провери и във височините, и в полето. На 16 май пред 6, на 1 септемврий — пред 81 полк. Провери и се убеди. Там зад нашите будни офицери стояха нашите будни войници.

И затова… от тези, които дойдоха до нашите телени мрежи… мнозина минаха — как да не минат, когато нямаше вече телена мрежа, мнозина влязоха в окопите — как да не влязат, когато нямаше вече окопи, мнозина стигнаха до галериите — как да не стигнат, когато имаше още галерии. Абе, къде са тия българи, тия прословути строеваци, брей че диваци, гледай къде се изпокрили, ами че те били истински нестроеваци, най-пъзливи тиловаци!

И там, в галериите, видяха най-после българите, българите и смъртта. Там, в галериите, намериха българите и смъртта. Нито един, който излезе от телената си мрежа напред, не се върна през телената си мрежа назад. Слава на 6 полк! Браво на шопите!

После, при 81 полк. Но какъв е тоя полк? Ние не го познаваме! Ще го опознаете, щом противникът го опозна. Тоя непознат полк бе образуван от три дружини — по една от 1, 6 и 25 полк.

Ония горе имаха галерии. Тия долу нямат.

Нито един, който излезе от телената си мрежа напред, не се върна през телената си мрежа назад. Слава на 81 полк! Браво на шопите!

След тия два големи опита пред фронта на нашата дивизия се направиха множество други — местни, малки, щурмови и не щурмови — всички до един безуспешни.

Множество опити се правеха по фронта на противника пред вас — винаги, почти винаги успешни.

По целия български фронт при позиционната война преди края няма противников устрем да не е бил сломяван. Само при Яребична отстъпихме. Там обаче не бе победа на противника, там се изкупиха собствени грешки.

Затова с изключенията — май 1917 и май 1918 — при позиционната война, преди септемврий 1918, на целия Южен фронт нямаше боеве, както сме свикнали да говорим и разбираме. Нямаше дивизии, армии да се вкопчат и резултатът да реши.

Нямахме боеве. Но боят е миг от войната. Без боеве се водеха боеве. Без боеве се воюваше. Без боеве се даваха жертви.

Но само жертвите ли са мерило? А тия жертви, които принасяхме, без да даваме жертви, като същевременно давахме най-голямата, постоянната, неотслабната жертва?

Само на Южния фронт прекарахме петстотин дни. Петстотин дни. Петстотин нощи. Бдение, стрелба, схватки, пушки, картечници, минохвъргачки, артилерия. Неспане, неядене, работа. Дъжд, кал, влага. Сняг, студ, виелици. Петстотин дни. Петстотин нощи.

Далеч от близки. Далеч от свои. Далеч от себе си. И пак артилерия, аероплани, артилерия. Огневи нападения. Огневи урагани. Барабанен огън. Петстотин дни. Петстотин нощи.

Първа дивизия бе пред Битоля. Трите най-много обстрелвани участъка бяха Битоля, Завоя, Хума. Веднага след тях — долината на Вардара, Дворянското езеро. Силно обстрелвани участъци бяха още долината на Шкембе, Охридското езеро, Преспанското, Червената стена, Добро поле, Мъгленско, Гевгели, Бутковското езеро, Струма, Тахинското. Някои от тия участъци обаче имаха дни, понякога много дни, на пълно затишие; някои дори се явиха като предмет на неприятелско артилерийско наблюдение и обстрелване едва в последните месеци на войната. Други, пък, поради засилващия се по тях от време на време огън се подреждаха до първите, най-лошо засегнати участъци.

Нашият полк посрещна противника и във височините — май 1917, и в полето. Много пъти негови патрули се кръстосваха с наши, много пъти бяха се приближавали до окопите ни, но биваха винаги отбивани с огън и жертви. Нападаха ни в Караманския, Трънския, Мочурливия — и в трите участъка на полка.

И ротата стана предмет на нападения — всичко бе отбито.

Цялата 1918 се характеризира с непрекъснат низ патрулни нападения от север към юг. Дойде и нашият ред. Нашите, дивизионните нападения бяха все нападателни команди, щурмови групи, или както ние ги наричахме, патрулни нападения. Нашият полк направи три.

На 11 май патрулът на подпоручик Борис Попов с двадесет и четири души, без артилерия се вмъква в окопите на противника, убива четирима, дава петима ранени и се връща, довеждайки всичките си ранени.

На 9 юли патрулът на поручик Страшимир Димитров и подпоручик Илия Ковачев с двадесет и пет, обучени за целта, щурмоваци прави второ патрулно, подкрепено с артилерия, нападение в десния, Караманския участък.

Вечерта всички офицери от дружината бяхме повикани в щаба на полка. Тоя щаб бе до самата първа линия.

Всичко — от петте роти, с щаба — бяхме се събрали седемнадесет души. Всред пълно мълчание, развивайки очакванията и нескривайки опасенията си, заместник полковият подполковник Михайлов ме назначи да отида с петнадесет от най-добрите си войници вляво от заминалия вече за нападение патрул, за да отбия каквато и да било намеса от Могилката, която имаше и артилерия, или въобще от левия фланг, ако би застрашил нашите.

С хората си стигнах телените мрежи на противника, отгдето не се чуваше нито звук. Времето бе тъй хубаво, сухо, топло, че ни бе просто приятно да лежим. Пратеният още вляво патрул се върна — нищо. А и залегнали, можехме да виждаме всякакви сенки, които биха излезли да ни се мяркат.

И от наша, и от страна на противника — нищо особено, също като най-обикновена нощ. По-далеч или по-близо някоя ракета, изстрел, снаряд.

Времето минава невероятно бавно. Невероятно, а все минава, тъй напредва, че просто не мога да разбера какво се е случило и дали въобще нещо се е случило. А часът напредва — три, минава три, три и половина, наближава четири, какво има, какво става, защо нищо още не става?

Патрулът бе свързан с телефон, да не би по-късно да му е предадено нещо? Нас не биха могли да ни намерят в това открито поле, до телените мрежи, разположени в дъга и отстъп, за да посрещнем и възможното, и невъзможното. Въпреки пълното си спокойствие бяхме тревожни. Защо? Защото сами ние знаехме, че противникът знае… че тая нощ ще нападнем… Все пак ще се чака, ще се чака до разсъмване, до последния миг.

Като по даден знак пред цялата дивизия светва. От Черна чак до Червената стена, вече в участъка на друга дивизия, само пред нас, на фронт двадесет километра, започват оръдията, минохвъргачките, картечниците. Фронтално и флангово сме обсипани с огън, ужасен огън. Цялата ни дивизия се е запалила!

В тоя миг един отплеснал се куршум попада през вратата и пронизва чинията на подпоручик Ковачев. „Нещастие, нещастие!“ — провиква се седящият пред галерията ординарец! „Ще се случи нещастие с подпоручика!“

Огънят е продължителен, убийствен, как ще се спасим? Съмва. Намалява, но пак продължава. Съмва. Няма никакво време за бавене. Един по един, бързо, съмва се, бързо! А се съмва и няма шега, ще ни видят. Задачата ни е изпълнена отдавна. Бързо, прибирай се!

Ето, нахълтваме в окопите, всички сме, нито един не липсва. От хората ми нито един не бе засегнат там. Всички пристигаме благополучно тук. Тичам в дружината. Насреща ми командирът на трета дружина майор Петров се хвърля срещу мен и ме прегръща.

— Георгиев, добре че поне ти се върна, какво стана с другите — Димитров, Ковачев? Върнаха ли се твоите?

А и Димитров, и Ковачев бяха се вече завърнали вдясно, в една от ротите, и 25 им войници също. Но Димитров е ранен на пет места. Ковачев е с пронизан флангово стомах и… всички разбират. Куршум проби чинията на подпоручика. Нещастие, нещастие! И от войниците има жертви, има убити.

Първата телена мрежа е прерязана. Втората телена мрежа е прерязана. И в момента, когато се съобщава вече на тези, които ще щурмуват, войниците биват обсипани с камъни, камъчета. Противникът знае, чака ги и им хвърля тия камъчета, които чукат по каските, и каските звънтят. И в един миг върху нашите се хвърлят бомбите и позицията срещу цялата дивизия пламва.

Обсипан със страшен огън, патрулът запазва пълно самообладание. Всички се измъкват. Прибират жертвите. Никой не трябва да остане у противника.

Патрулното нападение не успя. Но то показа, струва ми се, че именно същата нощ на десния фланг на дивизията се извърши друго наше, напълно сполучливо, щурмово нападение — то показа, че двадесет и седем души от първа дивизия могат да заинтересуват противника дотам, че да привлекат вниманието на всичките му машини срещу цялата дивизия! То показа, че въпреки несполуката, всички сполучиха да се измъкнат, защото дисциплината на боя бе спазена докрай.

Редник Деян Божилов от Драгалевци, Софийско, вдига падналия тежко ранен подпоручик Ковачев, вдига го с другари, за да го спаси. Ковачев не можа да бъде спасен. Умря. Но умря на българска територия, в Прилеп, защото, ако медицината не можа да го спаси, храбрият Деян Божилов го спаси.

Третото нападение на полка с подобен състав бе извършено на 1 септемврий от патрула на подпоручик Атанас Атанасов. В спокоен, тих пункт неочаквано даде един пленник.

Всички тия нападения се наредиха до много други, извършени все в последните седмици и от други полкове на 62 корпус, гдето също само щабът бе германски. Навсякъде бяха хванати пленници, Сам корпусният, дванадесет дена след нашето последно, два дена след последното нападение, извършено от 6 полк (подпоручик Витко Мухарски), на 9 срещу 10 септемврий, благодарейки и нему със заповед по корпуса, на 12 септемврий отправя обща, дълга и бляскава благодарност към всички, взели участие в приготовителните работи, и към тези, които са ръководили самите нападения и чиито заловени пленници са дали такива важни сведения за положението на противника. Тая възхвала посочва 6, 41 и 81, 3, 35, 36 и 51, 72 и 82 полк и завършва:

„Смелите и храбро извършени действия от щурмовите групи не само че нанесоха на противника големи кървави жертви, но го и научиха, че както и по-рано, българският войник крие в себе си силен нападателен дух и желание да победи.“

Кой? — Генерал-лейтенант Флек.

Кому? — На Първа, Шеста, Сборна.

Кога? — На 12 септемврий 1918!

Опреснителен курс

През зимата на 1917 трябваше да замина за Крушево в създадения за целта курс. Всеки месец от полк се пращаха по няколко души със сметка всички да минат.

В нашата група бяха капитаните Стефанов и Стоянов, поручик Недялков, подпоручиците Власев, Николов и аз.

Заминахме в голям студ. Но хубавата гледка — пътят, завоите, градът — скоро ни възнагради.

Цял месец в град! Капитаните наеха отделни квартири. Недялков и взводният му бяха заедно. Заедно останахме и ние — Власев и аз.

Още при първата среща колко познати от дивизията! Радостни срещания, въодушевление!

Курсът ни бе най-разнообразен. Имаше много добро желание, голямо старание, правеше се нещо. Но най-важното не се постигна. Нито научихме нещо особено, нито пък се веселяхме — музика, вечеринки, срещи с гражданите, гражданките, посещения, гуляи. Двете работи бяха се събрали, а не се постигна нито едното, нито другото.

На тръгване бяха ни казали, че като германците всеки от нас заедно с група другари от своя полк всред офицери от множество полкове ще бъде изтеглян за цял месец на пълна почивка, развлечения и удоволствия. Действителността излезе друга. Не можахме да стигнем германците. Дори не можахме да им подражаваме.

Най-напред трябваше взаимно да си командуваме. Защо всичко това, когато идвахме от бляскави полкове? Още ми е пред очите картината, когато ротни командуват на взводни, когато капитан Стоянов — историк, разказвач и хуморист — трябваше наред и подред с всички останали да командува на подпоручик!

А си командувахме сами, и то с най-висок глас: „Отдай чест!“ Не бе ли по-уместно, вместо да седят в топлите си канцеларии, всички тиловаци от града да бъдат събрани на същия тоя измръзнал плац и да им се изкомандува пред нас всички: „Отдай чест?“

Не зная, но мисля, че почти всички се чувствувахме тук, в Крушево, по-уморени, отколкото на позицията. Преди всичко защото бяхме излъгани в надеждите си. После защото въпреки прекрасното си поетично местоположение Крушево не бе за тая цел.

Стаята ни се отопляваше с мангал! В Беранци имахме печки! На самата позиция имахме печки! А в града, в Крушево, мангал!

Но който е понесъл тъй много несгоди, лесно ще свикне и ние свикнахме и понесохме и тая.

С Власев прекарвахме най-другарски, при общо най-приятно разбиране. През свободното след учение и вечеря време четяхме и загрижени за бодростта, която следният ден ни налагаше, заспивахме.

Но често ходехме на гости. Както у един-двама от най-добрите ни познати от други полкове, гдето наистина прекарвахме добре, тъй най-често у Недялков.

Недялков бе крайно гостоприемен и много сърдечно към всички настроен. Николов просто добруваше при него. Но сам той бе стегнат, съвестен, изпълнителен и службата с нищо не страдаше, когато до несвикналото ни ухо достигаше: „Как си, ротни?“

А ротният беше добре! Взводният беше добре!

Недялков имаше необикновената сполука да попадне в най-хубавата къща на града. Портата, каменният двор, стълбата, вестибюлът, стаите — всичко говореше за господарски нрав на тези, чиято бе собствеността.

Но и самата къща имаше такава собственица! Какво съчетание! Най-хубавата млада жена в Крушево живееше в най-хубавата стара къща на Крушево! А в същата — Недялков, най-младият офицер от полка! А в същата — Николов, най-хубавият офицер от дивизията!?… Сега става ясно защо квартирата на тъй гостоприемния Недялков стана още по-гостоприемна.

Но вместо, както би могло да се предположи, двамата квартиранти да бъдат ревниви към гостите си, те станаха още по-гостоприемни.

А това бе, защото младата госпожа се държеше тъй добре, че никой не би могъл и да си помисли нещо. При това и да би искал да си помисли, нямаше пред кого. Хубавата жена не се показваше. Комуто дожаляваше, че времето минава безрезултатно, можеше да се утеши с минаващата през вестибюла и отминаваща фигура на оформената, чрез големите си форми, майка.

И тъй, от нашия, от други полкове отиваха на гости у Недялков и Сие (Сието бе Николов). И както дохадяха, тъй си и отхадяха. А къщата бе хубава! А булката, казват, била хубава!

Млада булка! Едва омъжена — ето и войната! Мъжътй заминал, а тя останала. И тя остава да пази къщата на мъжа си и името на мъжа си. И го опази.

Докато бяхме ние, ротният я пазеше от взводния. Взводният — от ротния. А и ротният, и взводният — от всички останали ротни и взводни. Но тежкой, ако чакаше ние да я пазим. Как би могъл някой да я опази от другите, когато не би могъл да я опази от себе си! Сама тя и без да се пази, бе запазена. Запазена, защото, ако не знаеше, поне с инстинкта си можеше да отгатне: Желаеш ли да отстраниш последиците, отстрани причината. Сама тя бе причина. Сама тя се отстрани.

В Крушево времето ни не минаваше само с чорба или баница. Имаше и строй — „Отдай чест“!

Студено, уморително, отегчително. И всеки следобед по двама-трима не се явяваха на учение. Понякога тези двама-трима достигаха до четирима-петима. Началството не забелязваше нищо. Бе добър офицер и добър човек. Сам фронтовак, пратен тук за месец, за да ръководи курса, знаеше, че всички сме фронтоваци, и се отнасяше към всички с уважение и достойнство. Изглежда обаче че колкото и да бе добър, добрата му памет почна да го подсеща.

Гледайки ни насреща, той като че бе запомнил винаги строените двама един до друг.

Един следобед двамата с Власев решихме да изклинчим. Само ние ли ще бъдем балами? Толкова народ се изреди да не се нарежда редовно пред началството насреща, което не се досеща.

Решихме и постановихме. Лежим, приказваме си и четем. А мангалът тихо тлее, а мангалът меко топли.

Привечер излизаме за вечеря. Другарите ни казват, че началството се усъмнило, проверило! За беля всички останали налице. Само нас няма.

Кой ни е виновен? От редовни по-редовни, винаги все заедно, един до друг. Докато другите бягаха все разредено, ние избягахме подредено.

Казаха ни, щом се явим, на командира да се явим.

Загазихме. Права е приказката: баламата плаща. И аз балама, и Власев балама. Но никой от нас не иска да плаща.

Решихме да останем — останахме. Решихме да излъжем — излъгахме.

Веднага се явихме. Искахме да си изпеем песента и после на спокойствие да се навечеряме.

— Господин майор, чувствуваме вината си, но сме без вина виновни. Като всеки ден, като всеки от нас, след обяд и преди учение, отпуснахме се, за да поспим. Но не станахме навреме, защото щяхме да загинеме без време. Мангалът… ние. Въглищата… ние. Прозорецът… ние. Едва се спасихме. (Не се спогодихме!)

Началството ни отмени веднага мъмренето, което иначе щеше да ни направи, протегна ръка и ни освободи. Идете да се нахраните и се приберете да си починете. Но бъдете внимателни, защото мангалът не е печка!

На другата сутрин Власев и аз сме първи на учение. Един след друг пристигат всички без изключение. Никой вече не се решава на приключение. Всеки може да бъде пратен на заточение.

— Господа — започна развълнувано началството, — преди да почнем днешното учение, длъжен съм да искам извинение за вчерашното си съмнение. Двама наши отлични другари, още по-отлични бойни другари, запазени тъй героично от неприятелските гранати и куршуми, насмалко не станаха свидна жертва на един мангал. Да ги поздравим за това тяхно избавление, да им пожелаем всичко хубаво при това тяхно спасение, да им пожелаем крепко здраве, за да живеят дълго и се радват и те на нас, и ние на тях. Ура!

Отпуск

Дойде и моят ред. Не само редът, но и нарядът ми: бях назначен да водя отпускарите от дивизията ни.

Като всеки добър българин в първия момент не останах доволен. Това назначение бе свързано с неприятности, губене на време. Докато останалите офицери използуваха разни камиони и прехвърлили Бабуна, качваха се веднага на влака, аз трябваше да се движа с войниците.

Но от Добруджа имам спасителен принцип: никога за нищо да не съжалявам. Така, отивайки докрай — не съжалявам, че съм се родил, не съжалявам, че ще умра. При това в подобни случаи най-добрата утеха е: няма зло без добро. Това добро ми се яви десеторно.

На сборния пункт, в едно и също време, като пред заминаващ влак се явиха групите на всички части на дивизията. Шестте пехотни полка, артилеристите, пионерите, кавалеристите, щабните — всички.

И досега не мога да забравя великолепните подофицери, старши на полковите команди, които ми се явяваха с рапорт и билети. Всеки от тях като да желаеше със собствената си личност да представи и отстои полка си. И до днес срещам в София подофицери от първи полк. А като се явих да поздравя всички команди, войниците едни от други по-спретнати, по-бодри и по-дисциплинирани. Май 1918.

Начинът, по който бяха уредени тия отпуски, бе за отбелязване. За всички войници и подофицери бе осигурено най-бързо и най-леко пристигане и заминаване. Никакви лични грижи, никакви блъсканици, лутаници, обърквания или неприятности. Който бе създал тоя ред, заслужава похвала.

И тъй, получил от подофицерите билетите на всички отпускари от дивизията, а те бяха повече от петстотин — почти бойна дружина, — поех с тях по пътя за Прилеп, гдето трябваше да нощуваме. И тук наредено. От общината един съветник ни придружи и по списък, от къща на къща тук десет, там петнадесет, всички войници бяха разпределения за спокойна почивка и сън. Бе светло, но всички си легнахме. Сутринта трябваше да тръгнем още по тъмно.

Всички са бодри. Носят почти празните си раници. А което е вътре — не тежи. При това всеки отива в отпуск, всеки бърза.

Превалихме бодро, енергично Бабуна — това ни отне няколко часа. Пристигнахме до широка железопътна линия, гдето влакът ни пое.

Към България! Всички войници са весели и удивително изпълнителни. Никаква случка, никаква неприятност.

Пътуваме. Песни. Свирня. Веселба. Обикалям раята си. За всички има места. Всички доволни. Посрещат ме весело, засмяно. А шеги, смях! Като влезеш в някое купе, в някой вагон, не ти се излиза. Закачки, спорове и натурални изрази, нашенски, шопски, да не се наситиш!

Как щях да забележа, да видя, да чуя, най-вече да преживея всичко това, ако пътувах отделно? Щях да се намърдам в някое офицерско и оттам нямаше да измърдам.

Пристигнахме в Ниш. Всички, които ще слизат в Цариброд, Драгоман, Сливница и спирките, да се обадят. И те се обаждат и получават билетите си. И на всяка гара и спирка преди София слизат на групи и бързо поемат за по-близки или по-далечни села. Щастливци!

В София слизаме всички. Тук е гарата на три-четвърти от останалите отпускари. Тук всички получават билетите си. И тая голяма част поема веднага — едни за София, други — за по-близки или по-далечни села. Малка част остава за другите влакове — ще пътуват до Своге или друга близка гара, дори до Мездра или Роман, отгдето е по-близо до Орхаиийско. Или по кюстендилската линия — за трънските и брезнишките села. Единични войници имат по-разни посоки и и по-дълъг път.

На всички тук, както и на слезлите преди София, още в Ниш, се казват денят, датата и часът, в който по същия ред ще се връщаме. На всички се пожелава здраве и радост, най-вече да заварят всички вкъщи здрави и радостни. И последното не се забравя: да се държат достойно пред селските тиловаци, особено пред недостойните. Само с израза си, без да му говориш, да му кажеш всичко. Ако бе достоен, и той щеше да бъде там, гдето бяха всички достойни!

И стана нещо особено, чудно и все пак не за учудване. При възгласа свободни сте, добър час, всички отговарят: „Добър час, и на вас здраве, и на вас радост.“ Май 1918.

Ако се съди по София, не може да се познае, че е война. Навсякъде всичко препълнено, претъпкано. Броят на цивилните прави просто подавящо впечатление. А военните? Фронтовакът се познава отдалече: походка. Като наближи: дреха. Когато дойде още по-близо: ордени.

Пълно с тиловаци, едни от други по-загладени, по-докарани. Няма ли кой да ги разкара? А като са получили за Бог да прости железни, австрийски, полумесеци и разни други само за прогуляни месеци, не ги ли е срам? Като не са се засрамили да ги получат, как поне не се засрамиха да ги носят? Знаят ли как се получаваха същите тия ордени на фронта? В нашия бляскав боен полк, полк от първа дивизия, от сто офицери нито един нямаше австрийски, само трима — турски, само дванадесет — германски.

Но същите тия тиловаци сами показваха срама си. Накичили гърдите си с турски, китайски и японски (изразът не е мой), а къде е поне един български?

Браво на този подполковник!

Крушево. Обядваме в обща голяма столова. Никой не си е турил никакъв орден. Един офицер закачил и трите чуждестранни. Подполковникът яде и го поглежда. Пак яде и пак го поглежда, а оня се надул като паун. Че като си отвари устата този непознат дотогава за нас подполковник, че като му каза: „Аз ли не виждам добре, или въобще не се вижда добре. Какви са тия турски, китайски и японски ордени? Ами къде е българският, да не сте го загубили някъде?“ — „Не, не го е загубил — обади се един — ами сигурно още не го е намерил!“

Едва се помирявахме с това възмутително разбиране на неразбрани тиловаци-дебелаци. Но имаше и скромни нестроеваци и те именно бяха истински строеваци.

На някои тилови длъжности още от началото на войната бяха назначени достойни хора, организатори, пълни със съзнание за работата си българи. Познавах неколцина. Никога нито един орден. Браво! Те също бяха офицери, всички участвували в Балканската война и по обща наредба, за да се запази, част от умствения ни елит, бяха задържани назад. Кой командуваше в София интендантската рота през войната? — Професор Петър Бакалов. Още в пет сутринта той бе вече в обиколка по многобройните си поделения.

Ето такива нестроеви ставаха причина да бъдем по-сдържани в съжденията си за тиловите.

Тилът е не по-малко важен от фронта. В Германия на един в огъня имаше двама в гърба. Отлични двама.

На отговорните близо или далеч от фронта тилови служби трябва да се назначават само най-достойни офицери, само истински строеви. Защото само истински отличният може и себе си да запази, и подчинените си да опази. Десетина дружини, петдесет-шестдесет роти може да се лишат от отличните си ротни и дружинни, но за сметка на това много десетки тилови служби ще си осигурят бляскави началници.

Който от познатите ме срещаше, веднага запитваше кога съм пристигнал. Много любезно. Такава грижа. Такова внимание! Но едва отговорил, следваше вторият въпрос — кога заминавам. Много любезно. Такава грижа. Такова внимание!

Всеки пита вярно ли е, че сме само на пет километра от Битоля. Хайде, някоя ранна сутрин, малко напъване и… свършено.

Вместо да напъвате отдалеч, понапънете малко отблизо. Само да не би Битоля да ви се види съвсем наблизо. Битоля и французите. Колко наши войници бягаха от плен! От разни полкове — по един, в група по двама-трима, те пренебрегваха опасностите, предприемаха тоя тъй труден път и се връщаха отново при другарите си. Браво! Но същият път се взе и от няколко войници на противника, които избягаха и също пристигнаха благополучно. Та искам да кажа, понеже бе съвсем близо — само пет километра, — да не би някой да си спомни, че не е виждал Битоля, и някоя ранна сутрин дори без напъване и… свършено!

Тоя отпуск ми се вадя много тъжен. Такъв бе животът в София, че просто съжалявах, загдето бях дошъл, имах истинско желание да се върна преди срока, но бях служебно обвързан. Трябваше да заведа войниците.

Но не само общото впечатление тогава — тиловаци, цивилни, никога и неслужили дори, а здравеняци! Ами като си помисля сега, че грамадното мнозинство от тях след войната заемаше, мнозина продължават да заемат, най-видните постове във всички министерства, всички дирекции, всички поделения в провинцията, че ставаха депутати, министри, пълномощни министри, делегати — просто да си вземеш шапката и дето ти видят очите! Като че качеството неслужил, нестроевак, тиловак бе паролата, която отваряше вратите, изкачваше на най-горните стъпала на държавната и на обществената стълба. Най-печалното е, че такива хора не само продължават да бъдат търпяни, но и продължават да бъдат назначавани. Докога? Докато измрат? — Дотогава и другите ще измрат!

Време е не само единични, време е всички да си вдигнем главите и без стеснение да почнем наред. Лично за себе си отдавна реших въпроса. След проверка скъсах всяка връзка с тези от познатите, които не бяха там, гдето трябваше да бъдат. Не само с тях — и със семействата им. Шапката ми не им се сваля. Ръката ми не им се подава. Неудобно, но… Бъди какъвто щеш, бъди напълно. Колкото и краен, тоя нитшеански принцип трябва да се приложи.

Другари от полка, от други полкове, други дивизии ще получат книгата ми, Например: „На Един от първа дивизия — един от първа дивизия.“ А тоя надпис, запазен за една от многото достойни българки?

През януари 1919 във Военния клуб имаше танци. Една, може би най-хубавата, най-интересната стоеше винаги настрана. „Защо не танцувате, госпожице?“ — я питаха мнозина? — „На Тази, която чакаше първа дивизия — Първа дивизия.“

Тъй неприятното тогава състояние се помрачи още повече от официалния бюлетин, който съобщи нерадостната вест — падането на Яребична! Тълкуванията, които правеха разни цивилни господиновци, повечето — не казвам синове на бащите си, не съм сигурен, повечето — 25–30–35–40-годишни бащини синчета и мамини момчета (Бог да им ги поживи!), отложени или самоотложени, назначени или самоназначили се на разни обществени служби, наред с разни назначени или самоназначили се тиловаци, разбиращи от работата си, колкото разбира от спокойствие шапката ми сега, когато срещам бойни другари, ме възбуждаха до степен да взема камшик и да почна от когото завърна. Едва тук, в столицата, можеше да се види що е паплач, сган. Колко тежък е въздухът тук. Какви микроби тровят душата на строевака. Колко голяма е разликата между тук и там. Ако остана още малко — ще се разболея. Там всички имаме цел — по-скоро да свърши. Там всички имаме идеал — с победа да свърши. Тук всички имат цел — повече да продължи. Тук никой няма идеал. Тук не знаят що е идеал. „И да ни разгромят — си казват тия — все мие едно: ето ми семейството, ето ми имота, ето ми богатството, ето ми отечеството! Ето ми връзките — кръчмарски ли, дамски ли, роднински ли, партизански ли, паразитски ли — те ще хранят и мене, и децата, и техните деца. За по-нататък не мисля. Тия, дето го имат онова, как се казваше, а, тъй де, идеал, се ще мислят за освобождаване, другите се ще мислят за запазване и се ще се бият, и се ще се избиват, няма защо да си правя труд да мисля за правнуците. Когато им дойде времето, те сигурно ще са останали и ще добруват. Да благодарят на дядка си. Елено, дай да пием за тия, дето са на фронта!“

Дали някога ще имаме желаното? А то е тъй просто, леко, възможно. Решение. Подпис. Без кръв, без сътресение! Тоя министерски съвет, това Народно събрание, което може да има тоя кураж, ще изгради паметника на Обновена България. Един закон с три члена.

Първи. Всички държавни чиновници, които по време на войната са били здрави, в определената от закона възраст и не са взели участие, се уволняват. Обезщетението им е предварително получената в течение на толкова години заплата.

Втори. Всички пенсионери, които по време на войната са били здрави, в определената от закона възраст и не са взели участие, се уволняват. (У нас и пенсионерите са чиновници). Обезщетението им е предварително получената в течение на толкова години заплата и пенсия.

Трети. Всички притежатели на наследствени или лично придобити недвижими имоти, притежатели, които по време на войната са били здрави, в определената от закона възраст и не са взели участие, се лишават от имотите си. Обезщетението им е предварително, получените в течение на толкова години полза, интерес и надуване.

Справедлива, безкръвна, светла, етична Революция.

Елате, вдовици, сираци, инвалиди! Елате да получите от щедрата ръка на Родината това, което ви принадлежи, това, което от седемнадесет години е ваше и което бе ви отнето.

Елате, участници сиромаси, безработни, болни и нещастни! Елате да получите от щедрата ръка на Родината това, което ви принадлежи, това, което, е ваше и което бе ви отнето.

Най-справедливата, най-безкръвната, най-светлата, най-етичната Революция.

Истинската, Лелеяната, Великата Революция.

Защото…

Няма по-светъл подвиг от подвига за Родината!

Няма по-светла жертва от жертвата за Родината!

Няма по-светла песен от песента за Родината!

Които летяха, я пяха. Затова, които я изпяха, Не умряха!

Командир

Никога човек не може да избере баща си. Много рядко може да избере командира си.

Има хора, които се стесняват заради баща си. Срамуват заради командира си.

Съдбата ми даде и баща, и командир.

Когато в щаба на дивизията моливът драсна за мен 41 полк, почувствувах се загубен. В непрекъснато очакване да бъда в един от най-първите, командуван от един от най-първите, избирах и полка и командира. Загубих полк и командир. Намерих полк и командир.

По външност, кротост, благост — никой, никога не би могъл да подозре, че у полковник Хараламби Тошков може да се крие такава морална сила, такава душевна мощ, такъв ненадминат плам. Всичко силно и завладяващо бе се събрало в най-тихия, най-скромния, най-смирения човек.

Лишен от лицемерие и демагогия, от външен блясък и труфила, този човек бе човек. Към всички еднакъв. Старши и младши. Офицер и подофицер. Ефрейтор и редник. Строеви и нестроеви. Никога не се обърна към нито един офицер на „ти“. Никога не му каза на „име“. Винаги внимателен, доказа, че и в най-дребните работи можеш да бъдеш сериозен и пак да постигнеш всичко. Към всички бе еднакъв и в поздрава: „Хаирлия ден, момчета!“ И около този човек дните на всички бяха на хаирлия!

Като малцина други и той считаше, че за да владееш войника, трябва да вземеш сърцето му. А за да вземеш неговото сърце, трябваше да му дадеш своето.

Веднъж, говорейки с един офицер, командирът се спира на малко мостче. Войник носи нещо, мостчето е тясно — не може да мине. Войникът стои и чака. Командирът се обръща случайно.

— Какво има, войниче? Искаш да минеш? Заповядай!

През дъждовните неприветни дни и нощи на настъплението ни в Румъния една вечер командирът изпраща конния си ординарец за слама.

— Гледай да не забравиш и моя другар, донеси и за него!

А другарят на командира е… дежурният телефонист!

Този българин бе българин. Всичко от България, всичко за България. Макар и трънчанин, а не софийски шоп, той бе истински шоп. Говореше на шопите шопски, защото сам се чувствуваше, сам бе шоп, защото ние бяхме шопи, софийски шопски полк, съставен почти изключително от шопи, и тези, които не бяха и те се чувствуваха! Командирът на 1 шопски полк — шоп! Командирът на 41 шопски полк — шоп! Полк за полк! Шоп за шоп!

Този началник бе началник. Винаги между нас, винаги далеч от нас. С всички еднакво близък, еднакво далечен. С никого никаква интимност. Преди всичко — с дружинните. Сами те го чувствуваха на разстояние. Еднакво справедлив към всички, самообладанието му служеше да разрешава и най-неразрешимите наглед въпроси. Този началник бе си създал такова обаяние, че когато се казваше Командира, значеше Войводата. А войводи имаха славните чети в още по-славното време на славните борби за Свободата!

Първите дни на последния май. След два-три дни заминах в отпуск. След две-три седмици командирът падна болен. Продължителна почивка. Но когато наближи времето, както прекрати отпуска си за Дунава и отвъд Дунава, тъй прекрати отпуска си и през септемврий и се яви в полка да го води по тежък, но славен победен път!

Командирът пристигна с адютанта си.

— Останете тук, Новаков!

И Новаков остана при Власев.

— Да вървим, Георгиев!

Тръгваме. Командирът е дошъл да обиколи ротата. Но, не да обиколи окопите и ходовете, за да види дали са пометени. На позиция сме. Няма да правим сватба, само да чистим, метем. А и като метем, гранатите всеки ден засягат окопи и ходове и рушат, зариват. Какво, ще метеш!

Командирът не е дошъл да гледа мъртви окопи и мъртви ходове. А и да иска, не може да ги види. Нощ е. Командирът е дошъл да види живи хора и живи души. А и да не иска, ще ги види. Луна е.

Излизаме от първата линия. Минаваме телените мрежи. Пред нас е поле. Битолското поле. Стигаме пост.

— Господин полковник, явява Ви се старши на пост №1. От страна на противника не се забележва нищо!

— Отлично!

— Ще се старая, господин полковник! Командирът разговаря с войниците. Пожелава им добра служба — и хайде на следващия пост.

Едва тръгнали, обръща се към мен.

— Да, тъй е, Георгиев, точно толкова крачки, колкото казахте! А оттук до съседния пост колко крачки има? А от вашия командир до моя колко крачки има?

И ето, този командир, от когото съм на една крачка, ме запитва за войниците — храната, облеклото, настроението, разговорите, духа, надеждите, очакванията…

Пусто поле. Тишина. 1050 се е умълчало. 1248 се е умълчало, Завоя на Черна, Височините, Червената стена — всичко спи в дълбок сън. Само от време на време някоя бяла ракета процепва далечния пейзаж, за да ни напомни, че и там има живи души. Около нас няма жива душа. Зад нас са нашите. Пред нас са техните. Долу сме ние. Горе е Бог. И пред Бога и противника изповедникът изповядва, както само пред изповедник човек може да се изповяда.

Едва стъпваме. Едва пристъпваме. И когато тая изповед през май 1918, всред майска лунна нощ се свършва, командирът се спира. Обръща се към мен и нарушава пълното си дотогава мълчание. Протяга ръка и казва:

— Благодаря, благодаря, Георгиев, за голямата откровеност…

През 1915 на войнишки шинел двама войници изнасят тежкоранен кандидат от 54 полк. Картечниците съскат. И в тоя миг се изправя тънката фигура на командира — тогава дружинен там.

— Благодаря, благодаря, офицерски кандидат Мировски!

Върнахме се. Ето Новаков, Власев.

— Хайде, Новаков!

И пред двамата протяга ръка и повтаря:

— Благодаря. Благодаря още веднъж, Георгиев, за голямата откровеност.

Този другар бе другар. Пред него можеше да се говори, защото можеше да разбере, знаеше да упъти. Известно е вече, че цяла нощ бяхме будни. Посрещаме постовете и секрета, пожелаваме им добро утро, присъствуваме на утринната им закуска, пожелаваме им лека нощ. И едва тогава отиваме да си легнем. Но едва заспали, ще ни събудят. Бригадата иска сведения за патрони, ракети. Тия „тъй важни“ сведения могат да почакат до пладне. Не. Сутринта!

Понеже имахме командир, оплакахме му се. Командирът не си прави оглушки. Не си „прави кариера“. Отдавна вече я направи, и то на самото бойно поле. Командирът не казва: „Ще видя“, „Ще проверя“, „Ще проуча“. Той взема телефонната слушалка.

— Господин полковник — обръща се той към бригадния и му обяснява, — ако на тая практика, която не позволява на офицерите ми да почиват, не се тури край, ще се оплача в дивизията.

В полка се получава известие, че сестрата на един от офицерите ни, гимназиална учителка, заразила се като милосърдна в една болница в София, е починала. Командирът, нашият другар, през чиито ръце минават всички книжа, прочита тая телеграма. Какво по-просто — да се предаде на поручика! Но тоя месец поручикът е в опреснителния курс в Крушево. Какво по-просто — да му се телеграфира в Крушево!

Но нашият другар знае що е скръб. Давайки отпуск на брата, телеграфира не нему, а на друг офицер от полка, също в момента в курса, и не на безразлично кой да е офицер, а на личен приятел на поручика, с поръка да го подготви и едва тогава да му съобщи. И това на фронта, гдето всеки ден, без да ни подготвят ни убиват. И това през войната, когато, без да подготвят близките ни, ги убиват!

Една нощ, тъкмо бях се върнал от обиколка, телефонът издрънка. Свръзка, ординарец, адютант? — Нищо подобно. В тоя късен час сам гласът на командира. Защо ми говори именно той? Офицерите от щаба спят, защо да не спят, целия ден работят, нощем няма какво да проверяват, нека спят — не ги буди. Или може би са будни, а при все това той взема слушалката, сам той иска да говори. И командирът ми говори. Станало е нещастие.

В участъка на моята пехотна рота е цяла една картечна. Най-важният участък на полка — цяла картечна погълната от една само пехотна. На командирай капитан Писарев е станало лошо. Няма никаква възможност да бъде изтеглен, нито да му се прати лекар. В моя участък е, да отида аз и направя всичко, да заместя всички.

Веднага изваждам другаря си — вода, въздух, разговор, съвзема се. Научава и не може да се отблагодари на командира, на часовоя. Тези наши бляскави часови! Часовоят е на пост. Разхожда се, върти се, обикаля, слуша… чува, да чува, той, който е поставен да внимава за противника, да слуша не се ли чува нещо, макар и отдалече, чува съвсем отблизо едва уловими вопли, ужасни вопли от земята, от гроба, от един от нашите живи, преждевременни гробове. Отваря вратата и ротният му, изтегнат на леглото… отива…

Часовоят съобразява. Веднага телефона, щаба, командира… И в тоя тъй късен час, в тоя тъй ранен час на новия, един от нашите петстотин дни на Южния фронт, сам командирът на телефона!

Този командир-другар считаше за дълг да изпрати писмо до семейството на всеки убит офицер. Пишеше го сам, лично.

Тия писма бяха и бойна атестация, и некролог, и другарска раздяла, и надгробна реч. Ето съдържанието на едно от тях:

Този офицер бе офицер. Увенчан с бляскава бойна дейност, никой от нас нищо не знаеше, защото никому нищо не казваше. Но той, който бе минал по пътя на истинското командуваме, познаваше истината и лъжата. Всички слабости откриваше и не се стесняваше да ги посочи. Винаги, обаче, кротко, полугласно, да не се чуе, доста е, че този, до когото се отнася, ще чуе.

— Ако се намирате в невъзможност да изпълните заповедта ми, няма да ви насилвам… Ще я поверя на друг!

Така бе се изразил пред един от офицерите.

— … По-младши от вас командуват… Вие какво ще кажете?

С тези думи се обърна към друг офицер, заемащ нестроева длъжност, подсещайки го да прояви повече амбиция, особено в момент, когато започваха големи боеве.

А боевете в Румъния започнаха. Всяка нощ командирът спеше опасан. При лягане не пропускаше да каже на дежурния телефонист: „Да не забравиш да ме събудиш“. Но това бе излишно. При най-малкия шум, само пушка да пукне — веднага скача: „Какво има?“ Дрънне ли телефонът: „Какво съобщават?“ Но най-често бе буден. Сред нощ, отдавна минава полунощ, а той е в разговор с някой офицер. „Война е, не се знае кой колко ще живее, елате да си побъбрим, да пием кафе.“ Или най-неочаквано ще попита шеговито будния лекар: „Докторе, как мислите, утре къде да настъпим?“

Тъй, сам буден, обичаше сам да проверява. Една нощ заповядва на един от дружинните да проучи внимателно местността напред: блатиста е, на сутринта ще се настъпва. Придружен от войник за свръзка, командирът тръгва на обиколка. Дружинният му докладва, че е заповядал на командира на еди-коя си рота, който от своя страна е пратил патрул с еди-кой си… подофицер, който донесъл еди-какво си.

— Подофицерски патрул? Би могло даже сам ротният командир да отиде. Би могло даже сам дружинният… Би могло даже и сам командирът на полка да отиде и лично да провери!…

Пак в Румъния, през втората половина на декември, една нощ, минавайки покрай мястото, гдето спи един от дружинните, спира войника, който желае да събуди началника си.

— Нека почива дружинният, не го събуждайте!

Продължавайки пътя той, натъква се на спящите двама ротни командири. Не ги събужда. Продължава. Спира пред будния командир на друга рота. Разговаря. На връщане среща събудения вече дружинен командир.

— Ех, не съм ви викал, аз проверих, има будност, бодрост, службата се носи добре. Командирите на А и Б роти се събрали заедно да почиват… Е, по-добре щеше да бъде, ако си бяха при ротите. Нали? Не им правя бележка. Само казвам!

В един бой командирът забелязва как една рота не вижда. Нито него, нито противника вижда. „Кажете на ротния да ме погледне.“ А командирът е напред. А ротата е назад. И ротният, за да го погледне, излиза с ротата напред.

В един бой командирът забелязва как един ротен не го вижда. А този ротен е старши. Той вижда, че оръдия се вземат, и бърза да донесе, че той именно ги е взел. Бърза и не вижда, че командирът го вижда. Не вижда, че командирът от самите оръдия го вижда. „Нищо — отвръща командирът, — ако с ротата не избърза, нали поне с донесението… Пак с нещо избърза!“

При все това не даде никого в съд. И не само при личните си наблюдения. След получаване на донесение, рапорт, не спи цяла нощ, измъчва се, терзае се, поставя на везните на собствената си съвест постъпката, прегрешението, престъплението, но същевременно и трудностите, лишенията, страданията и след борба със себе си, все с надежда за поправка, все с вяра, че решението му ще бъде оценено, отсъждаше.

Затова пък бе строг при повишенията. При всеки случай, когато неправилно се представяха подофицери, връщаше представлението с надпис: „Да се донесе подробно, за всеки поотделно, коя е преценката да се произведе, каква длъжност е изпълнявал, в кой бой е участвувал.“ Към редниците бе по-щедър.

Но бе ли истински въпрос за награда, и то особено с ордени, стараеше се да не би някой заслужил да бъде пропуснат.

В Румъния при убийствен огън командирът вижда как след знака за атака пръв скача един подофицер и увлича войниците си. „Черният подофицер от 10 рота“ — си казва командирът. „Черният подофицер — повтаря той по-късно пред адютанта си — да не забравим да го представим за награда!“

Командирът бе психолог. „Мога ли“, „Обичаш ли“, „Ще желаеш ли“ — бяха любимите му изрази.

Война е. Службата тогава се отличава тъй много от мирновременната!

По време на бой в Румъния командирът достига един мост със свръзка и телефонисти. Отдавна е време за обяд. Но поради бързото напредваше на полка храната още не е дошла. Огладнели, войниците изваждат кутии консервирано месо, взети от изоставени, подредени румънски раници, които поради бързото бягство противникът не бе успял да прибере. Командирът също е гладен.

— Другари, мога ли и аз малко да похапна?

След обяда един от телефонистите реже на румънска пушка тютюн:

— Обичаш ли да ми дадеш една цигара?

Няколко месеца след това в Перишори командирът повиква същия подофицер телефонист, предлага му стол, извиква ординареца си да почерпи госта с коняк и нарежда да му се дадат от неговите, на командира, цигари.

— Това е за оная цигара, която ми даде там, край моста. Помниш ли?

Наблюдателността му бе тъй остра, че малко му трябваше, за да отгатне.

През декемврий в Румъния командирът забелязва известна натегнатост. Веднага попитва на какво се дължи. Повиканият подофицер отговаря, че отдавна вече войниците нямат известия от домашните си.

Няма никаква поща нито от България, нито за България. Веднага дава нареждане всички войници да напишат писма и по двама от рота, под обща команда, да ги отнесат до София, да ги пуснат, а сами войниците да отидат до родните си места. Към определена дата домашните на всички войници да пратят писмата си в София на даден общ адрес, отгдето, събрани, новините ще бъдат занесени на фронта.

Към 3–4 часа сутринта командирът повиква подофицера водач и почва да пише писмо, като същевременно го чете гласно.

— Защо ми го четете, господин подполковник?

— Ти трябва да знаеш какво пиша, защото писмото е до домашните ми. Ти отиваш за своите другари. Ще желаеш ли да занесеш в Кюстендил моето писмо?

— Разбира се, господин подполковник! Нали имам отпуск!

— Да, но ти имаш жена, деца… Нали ще искаш да прекараш при тях!

И командирът прочита цялото писмо, поставя го в плик и без да го запечатва, го предава.

Извън тоя случай, и то само пред едного, никой не бе чул командира да говори за жена си, за децата си. В негово лице жена му имаше достоен мъж. Двете му дъщери един ден ще имат мъж. Двамата му синове бяха мъже. И двамата офицери, и двамата на фронта. Те нямаха дори годеница. Но имаха Родина. Като на мнозина и за тях Родината можеше да стане годеница. Те двамата бяха на фронта. Но за тях никому нито дума. Те тримата бяха на фронта.

Само едно име се чуваше — полугласно, рядко, само пред неколцина — Райчо! Райчо бе последното, петото дете на командира. Райчо бе ученик. Райчо бе дете. За детето си спомняха и войниците, и подофицерите, и офицерите. За него си спомни и командирът!

А той не признаваше разлика в храната. Всички сме едно — от котела. А този офицер носеше следите, последиците от тежките си рани. Десният му крак имаше отворена, незаздравяла още язва 25 см. дълга и 4–5 см. широка. При това всеки ден имаше температура. А боевете в Добруджа започнаха. Септемврий носеше сражения, настъпление, поход. Раната течеше. В невъзможност да язди, качен на кабриолет, командирът ръководеше боя оттам. Но настане ли решителния миг, слизаше и вече пеша, смесваше се с войниците. През цялото време се боеше да не би именно тая му течаща рана да стане причина да напусне полка. На думите на лекаря да си вземе отпуск, отвърна: „Какво ще кажат другарите ми?“

Винаги диетичен, винаги болен, винаги здрав. За него нямаше почивка, ваканция. Всички дружини от полка, бригадата, дивизията, армията се сменяха от позицията. Той бе вечно на позицията. Щабът на полка бе на самата позиция, на петдесет крачки от първите бойни окопи, първите взводове. И какво съвпадение! От град Трън, командирът живееше в разрушеното село Трън. И то в самата черква, която се наричаше… „Св. Хараламби“. Тая двойна случайност му даваше повод да каже понякога: „Защо ще се безпокоя? Че ще се мре, ще се мре. Белки друго нещо ще стане. Ама и аз Хараламби, и черквата «Св. Хараламби,» светията ме закриля!“

Всяка вечер командирът искаше сам да види войника, който носи вечерята, и винаги го посрещаше с едни и същи думи:

— Момче, донесе ли нещо да похапнем? Е, дай каквото си донесъл да похапнем с адютанта!

Един ден офицер от нестроевата рота му донася прекрасен бял хляб.

— А! Значи има вече подобрение на хляба!

— А не, господин полковник, тоя хляб съм го приготвил за вас.

— Че как? Какъв съм аз? Каквото се полага на войника, това трябва да се даде и на мен.

После повиква един от войниците за свръзка, поисква наядения му вече хляб и му дава в замяна своя бял хляб!

Друг път, влизайки при адютанта, чува го да говори с прехраната, искайки малко чушки и краставици, и веднага му забелязва:

— Ако още не е започнало раздаването на зеленчук за ротите, да не се изпраща и за нас.

Трети път му донасят мляко с ориз.

— Има ли и за войниците?

И млякото с ориз остава непокътнато.

Въпреки вечното си неразположение отказваше най-решително да приеме мляко. Полковият лекар намери най-после изход: изпрати рецепта за половин кило дневно и едва тогава командирът отстъпи. Всеки ден нестроевата рота му изпращаше това предписано от лекаря лекарство! Но воден винаги от равенството в храната, едва минаха десетина дни, отказа се и от рецептата, и от лекарството!

Именният ден на командира. В нестроевата като войник готвач е сладкарят, известният преди войната в София най-пръв сладкар Стайко Илиев. Имен ден. Стайко. Торта. Няколко от офицерите събират няколко лева, пращат човек до Прилеп да купи яйца, масло, брашно, захар и с тия чисто частни средства сладкарят Стайко Илиев прави две торти. На едната поставя надпис „Честит имен ден“. На другата — „Свети Хараламби да ни е на помощ“.

Командирът получава тортите и взема слушалката: „Кой праща тия торти?“ — „Те са… те са… от домакинството, господин полковник.“ Командирът повиква ординареца и заповядва едната торта с честит имен ден да се даде на телефонистите и свръзките, другата — със свети Хараламби — на ротата пред щаба. Войниците имат повече нужда от Св. Хараламби и от помощта му.

На всеки офицер се полагаше макар и минимално количество ориз, грис, макарони. Почти всички ги пестяха, както пестяха захарта. Командирът отива в отпуск и както винаги с ординареца си, комуто се дава кошница с полагаемите се на командира няколко кила продукти. В същата кошница се поставят и закланите и очистени четири пилета, излюпени от полковите яйца, снесени от полковите кокошки, развъдени от полковото домакинство. На Кюстендилската гара командирът слиза. Слиза и ординарецът. Слиза и кошницата.

— Каква е тая кошница?

— Това са вашите, полагаеми на всички…

— Който ти е дал тая кошница, нему ще я занесеш. Веднага!

— Слушам, господин полковник!

И от Кюстендилската гара вместо да прескочи само до някоя и друга и да слезе, защото е от Радомирско, ординарецът тръгва с първия влак и прави отново същия път — София — Ниш — Велес — Прилеп — Битоля. Оставя кошницата, в която до умирисалите се макарони се таят вмирисалите се пилета, и отново по същия път — Битоля — Прилеп — Велес — Ниш — София — Радомир, гдето слиза…

Връщайки се от София и на път за 6 полк, в който се числеше, големият син на командира се обажда на баща си от нашата прехрана, като го моли за хляб и сирене, а също и за полковия файтон.

— Син си ми, синко, но не си от моя полк, не мога да ти дам нищо. Пък и свърших своя хляб, иначе бих ти го отстъпил. А колкото за файтона, той е за командира на полка, но не и за семейството му. Обади се на своя командир, ако разреши, нека ти прати своя файтон!

Спартанец — биха казали някои! Пуритан — биха добавили други!

Пуритан! Човек на най-строги принципи, той чувствуваше, че изпълнявайки ненарушимо принципите, трябва да бъде над принципите. Как иначе бихме си обяснили, че прилагайки неотстъпно дисциплината, в която бе най-неотстъпчив към себе си, бе проявявал винаги, във всичко, към всички най-отзивчиво сърце?

Спартанец! Когато тъй неуморните гръцки историци все пак се уморяваха да преувеличават, често започваха най-неуморно да съчиняват. А ние вярваме!

Защо тия далечни за нас сравнения? Защо не се обърнем към нашето Велико Възраждане, когато живяха светците? Те бяха българи. Командирът бе българин.

Какъв офицер! Да напише заповед! Да даде заповед! Да следи да се изпълни заповед! Наблюдателен, прозорлив, проницателен, съобразителен, паметен, спокоен, мъжествен, решителен и най-важното — готов винаги във всичко да поеме отговорност — първото и последно качество, първото и последно предимство, първото и последно достойнство на офицера!

Цялата съвкупност от цялата му дейност ме е подтиквала много пъти да съжалявам, че не бе няколко години по-възрастен, за да командува дивизия. Вярно е, не бих служил при него, може би не бих го познавал, но тая лична жалба би отстъпила пред общия интерес, общата полза. При неговото бляскаво командуване бихме имали една бляскаво командувана дивизия в повече!

Но защо да искам непременно да бъде по-възрастен? Можеше да запази възрастта си. Френски и германски подполковници не командуваха ли бригади при полковници полкови?

И защо да не бе се случило дори в нашата дивизия? В съседен полк един подпоручик бе назначен ротен командир. Дружинният докладва, че в същата рота има по-старши. Полковият, който знае много добре това, отвръща: „Старши ли? Какъв старши? Старши е този, който командува!“

А в нашия полк имахме два случая. Единият засегнат поручик подаде рапорт. Командирът сложи следния надпис: „Аз раздавам ротите си не по старшинство, а по достойнство.“

Защо такова разбиране да не засегне и висшите длъжности? Защо само французи и германци да бъдат глупави? Нека поне веднъж и ние оглупеем. Може би именно тогава ще поумнеем!

Да вземем малко от френската глупост.

Какво сходство в духа, в чувството, в разбиранията между командира и един френски командир. Каква пропаст в духа, чувството, неразбиранията между нашето и тяхното голямо началство.

Полковник Луи дьо Гранмезон пада от кон и се контузва силно и болезнено. На другия ден се обявява мобилизацията. За обща изненада всички виждат командира с изцяло превързана глава да се явява и с полка си да заминава. В течение на два дни, 19 и 20 август 1914, бива последовно шест пъти ранен. След един месец, на 20 септемврий, без да е оздравял, заминава и веднага получава бригада. След един месец, на 18 октомврий, бива произведен генерал и получава дивизия. След три месеца, на 15 януарий 1915, вече с ранг и прерогативи на корпусен, бива назначен да командува не корпус, а група, цели пет дивизии.

Соасон. Гробница. Най-младият френски генерал, който е автор на бележити съчинения по военно изкуство, който сам е писал, сега сам изпълнява това, което сам е препоръчал: като остави картата, началникът лично да обиколи и да се запознае с местността, живата местност. Има места, които представляват за армията криза. А Соасон е изцяло местност криза. Придружен от помощник-началника на щаба си, генералът тръгва. Излязъл на открито, вижда колко безполезно е да продължи. „Минете — казва той на помощника си, — минете напред (иска да каже назад, защото се връщат), аз ще се движа на разстояние от нас, за да не образуваме прицелна точка.“ Залп гранати спасяват полковника. Залп гранати засягат генерал, който пада смъртно ранен, надупчен от множество шрапнели. Отнесен назад, изповядва се пред свещеника. Дава на началника на щаба последните си нареждания. Казва на пристигналия командуващ шеста армия генерал Монури: „За родината е.“ Прощава се с пристигналата си съпруга. Умира. Отнесен в Париж, в присъствие и по заповед на генерал Галиени бива тържествено погребан.

За пет месеца от командир на полк командува пет дивизии! Това се казва командир! Това се казва висше началство!

Но какво значи човекът, българинът, началникът, другарят, психологът, офицерът пред тая скромна проста дума — войник?

1913. Преди да дойде при нас, командирът бе се вече отличил. Като дружинен в 14 полк, на 17 юний, нему лично, на неговата лична храброст се дължи превземането на върха 650 при Злетовската река. На 9 юлий бива тежко ранен.

1915. Мобилизацията го заварва началник на полково военно окръжие. Веднага подава рапорт и заминава като дружинен в 54 полк. На 17 октомврий се отличи при Криволак, гдето бе в първата линия и когато бе отново тежко ранен.

След шест месеца полуоздравява и след други два получава полк — нашия! И става командир — нашият!

Този войник бе войник, олицетворение на най-голям героизъм, свързан с най-бляскава, най-ползотворна, най-резултатна от огромно военно и национално значение командна способност. Войник-командир. Войник-пълководец.

Този войник не знаеше що е окоп, закритие, блиндаж. Сух, тънък, висок, най-високият от всички, знаеше, че където и да се закрие, пак ще стърчи. Всички ще го видят. По-добре е да видят, че не се закрива.

През септемврий в Добруджа в един момент пехотният огън утихва. Няма вече стрелба. Всичко е спокойно. Внезапно румънски монитори откриват силен флангов огън. Двама офицери край командира се хвърлят напълно естествено, разумно в дълбок окоп и просто се сгушват. А командирът им казва философски: „Та то ще бъде каквото Господ дал!“

През февруарий в Румъния командирът е край един мост с двама офицери от други части. Русите застрелват внезапно. Единият офицер се мушва под моста. Другият, по-старши, му дава знаци, шепне: „Излез, не е удобно, сам командирът е тук!“ А командирът се усмихва. Чул е и разбрал всичко и казва шеговито, довършвайки на шопски: „Оставете го. Оно е младо, неопитно. Оно че се научи!“ А оно, младото, неопитното е майор, и то от Генералния щаб!

Такъв бе командирът. Не се закриваше. Затова тая тънка, суха фигура се виждаше навсякъде. Виждаха я нашите. Виждаше я противникът. Видя и запомни.

По златна Добруджа, по ширна Румъния командирът е навсякъде. Само появата му е вече помощ, поддръжка. Само се появи, и от всички полкове на първа дивизия пред Дунава нашият полк мина пръв Дунава. Войниците вдигнаха на ръце командира и го отнесоха всред „ура“ на румънския бряг — там стовариха този, който трябваше да ги води.

Колко пъти сутрин при настъпление командирът излизаше пред полка, пред веригите и сам веригар, удължаваше веригата, желязната верига, която образуваше железния полк, до железните полкове на желязната дивизия.

Мисля, че за този командир-войник във всички глави в полка бе се утвърдило решението: „Ако бих видял командира в смъртна опасност, бих пожертвувал живота си за него!“

Един снаряд пада, убива двама войници, обръща командира и го зарива. А той става просто и още по-просто потърсва фуражката си. Защо я търси, когато винаги в бой е гологлав? Защото я държи в ръка. Така, когато настъпва сам, не е сам.

Дали бе знаел, че Александър Велики и Атила са влизали в сражение гологлави или по чудна случайност вървеше най-скромно по стъпките на двамата велики пълководци?

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

Към Узун. Бригадният командир изпраща адютанта си да попита дали командирът има нужда от подкрепа. Известно е как почти винаги в бой всеки чака, всеки иска, всеки настоява за помощ, често пъти и без да има нужда.

— Това е авангарден бой. Ако се развърне цялата бригада сега, за после какво ще стане? Нямам нужда от помощ. Сам ще се справя.

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

Узун. В тоя славен бой, следван от артилерийско отделение, полкът се носи хвърковато, разбива напълно противника — три пехотни и един артилерийски полк, — нанася му огромни жертви, заема селото чрез ръкопашен бой, като покрива площада, улиците, дворовете, праговете с неприятелски трупове. Изнесъл величествена ръкопашна борба, нанесъл знаменита ръкопашна победа, полкът обръща противника в страхотно бягство, пленява десет оръдия, единадесет ракли и взема няколко картечници и множество пленници.

Командирът настига двама ротни — пехотен и картечен — и с тях право на неприятелските бойно завладяни оръдия. А ротата вляво не е още подравнена. А ротата вдясно не е още подравнена. Но нали ротата в центъра е напред! Нали сам командирът е напред! „Дайте да запушим!“ И седнал на едно от пленените оръдия, командирът запалва цигара!

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

Калугерени. В тоя най-славен бой срещу полка, който е пратил две роти в странично прикритие, действуват цели пет полка. Въпреки всичко нашият полк с дадени още сутринта в подчинение на командира втора картечна рота, а след 10 часа първа дружина от 42 полк, отблъсква румъните и пленява 28 оръдия.

Противникът прави всичко възможно да си възвърне загубеното. Командирът вижда как една след друга всичките му свръзки падат убити, ранени. И адютантът е ранен. Командирът, който е пратил полковата си поддръжка — една рота и половина, който е пратил дружината от 42 полк, остава само с началника на телефонната команда и с една тръба.

Унесена от шеметния си полет, сама артилерията ни, останала далеч, лети към нови позиции и в тоя миг мълчи. Патроните са на привършване. Няма вече никаква поддръжка. Всичко се е събрало, за да действува угнетително. Противникът напира с огромното си мнозинство. Левият ни фланг започва да отстъпва, следван на 150 крачки от румъните. По шосето се появяват коли. Една, две, три. Так, так, так. Кло, кло, кло. Бронирани автомобили — първите танкове. Отегчаващо мълчание. Само неприятелската артилерия, само бронираните автомобили нарушават злокобно това злокобно мълчание. След левия фланг и центърът се разколебава. Подпомогнат от двама подофицери, командирът спира отстъпващите войници. Пред появата му други се спират сами, залягат. „Какво правите, момчета? Починете, починете си, че ще отиваме пак напред!“

Какви знаменити думи! Казани не от този, когото стомилионен, а от този, когото само тримилионен народ излъчи. И не възпитаният от гувернантки, а този, който имаше само една риза, когото майката в Трън не изпрати, защото не пусна, когото лелята в София не посрещна, защото не допусна. И съблякъл се край Перловската река, докато чака ризата да изсъхне, окъпва се, за да се яви на преглед и постъпи едва петнадесетгодишен във Военното училище. Ето този, с едната риза, казва тия думи. Но в тоя момент не е до думи. В тоя момент има отстъпление. Отстъпват наши роти, много роти, следвани от гъсти, многобройни неприятелски вериги, маси, които овладяват загубените си оръдия.

Съдбоносен момент за полка, бригадата, дивизията. Може би за действията около Букурещ. Но тоя дълъг момент е час по логика. В тоя бой никой началник не е на мястото си. Защото в тоя бой всички началници са по местата си. Уставните канали са запушени. Затова сърцата са отпушени.

Командирът на трета дружина от нашия 41 полк майор Бояджиев уведомява чрез адютанта си командира на трета дружина от 42 полк да приближи на 1000 крачки и да бъде готов. Бригадният командир полковник Гладичев дава заповед на командира на 42 полк да застане начело на тая същата бригадна поддръжка и давайки личен пример, сам да поведе ротите. Но тоя бой е час по логика. Преди още тая заповед да се изпълни, командирът на дружината майор Илков, уведомен вече за положението, вдига веднага по свой почин ротите и сам ги повежда. Видът на тая, макар и отдалеч още помощ, усилията на всички началници, макар и безуспешно, да задържат левия фланг, част от центъра… Командирът е пратил всичко, дори подпоручика — началник на телефонната команда, преди това и последния войник. Всичко е свършено. Но сам той е преди всичко войник. Той, който е до самите си войници, се вля като войник, но… не се е влял още като командир. Часът по логика свърши. Сега е часът по психология. Ето как пред очите на всички се влива командирът. Влива се като командир, а блясва като пълководец.

— Готов ли си, Петре?

— Готов, господин подполковник!

— Свири. Петре, атака!

И разцепила устните на тръбача, тръбата процепва въздуха. Една съседна вляво се докача. Друга до нея се откача. И по целия ляв фланг, от рота в рота се разнасят тържествени звуци.

Войниците трепват. Това е той — командирът! Войниците трепват. Това е за нея — Родината! И като по знак всичко отстъпващо се спира… обръща… сега вече гъстите румънски маси трепват, спират… вцепенени, ужасени. Пред тях — гора светнали ножове.

Няма вече съмнение, това е отстъпление. Няма вече съмнение, това е сметение. Няма вече съмнение, няма вече спасение. Има поражение.

Пет непълни дружини гонят, 28-те неприятелски оръдия са отново взети, с 31 пълни ракли. А пленници! Излязла вече на позиция, нашата артилерия открива мощния си огън, към който се присъединяват и пленени неприятелски, с наша прислуга, оръдия.

Пет непълни дружини гонят. Цели пет полка бягат. Няма спасение. Има грозно сметение. Има страшно поражение. Поражение.

Никой никога не е чул, никой никъде не е видял по-невъобразима паника, по-страхотно сметение, по-неудържимо бягство, по-страшно поражение. Поражение. Поражение.

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

А командирът? Той е отново сам. С фуражката, тръбата. Тръбата и тръбачът.

— Какво да ти дам, Петре — обръща се той към другаря си, към щаб-тръбача. Нямам нищо.

И спомняйки си вечната диета, вечните парченца, които пълнят джоба му, изважда последното и му го подава.

— На, вземи това шекерче!

Това шекерче днес е в една скромна селска къща, до кандилото, пред иконата. Без цвят, без мирис, то е най-голямата награда, която войната даде.

Войната свърши. Командирът получи бригада, командуваше дивизия. През декемврий 1919 излезе на площада кротко, да говори кротко. И той като предшественика си от 1900, като баща ми. Но и той загуби кариерата си. Първият в Тръстеник, Русенско, вторият — в Дупница.

Нито войната, нито мирът. Нито полкът, нито бригадата, нито дивизията. Никой не му даде звезда, лента, чин. Но 100-те бойни офицери, 500-те бойни подофицери, 5000-те бойни войници, които го наричаха Командира, му дадоха и звезда, и лента, и чин.

Есента на 1912… Есента на 1915… Есента на 1916… Есента на 1918… Но и есента на 1932…

Така завърши земния си живот полковият ми командир полковник Хараламби Тошков.

Така започна вечния си живот полковият ми командир Генерал Хараламби Тошков.

Отстъпление

Не го чакахме, защото противника чакахме.

Не отстъпихме и срещу нас никой не настъпи.

В природата, извън природата всичко се движи по пътя на най-малкото съпротивление. Тъй е в света от самото сътворение. Всички го знаят. Само ние не го знаехме. Не ние с малките звезди и малките ленти, а ония с големите звезди и големите ленти.

Всичките им познания по тактика и стратегия, по психология и логика, по ум и разум бяха премазани от премазания ботуш на последния войник. А ония бяха първи. Краищата се приближават. Краищата се схождат. Но те не се схождат. Защото ония не заплакаха, а войникът заплака.

На войника можехме да заповядваме да им отдава чест, да им вика „ура“ и да им застава във фронт, сам да бъде на фронта, когато ония не помирисваха фронта. Но на войника не можехме да заповядаме да плаче.

Той, който не плака в най-страшния порой в Добруджа и пред Битоля, в най-свирепия студ в Румъния и в Македония, който не плака нито когато се биеше, нито когато го раняваха, нито когато умираше, който се показа винаги и навсякъде мъж, заплака. Заплака като този, който е заплакал, защото много е обичал.

Когато се получи заповед за отстъпление, никой войник не повярва, никой не пожела да изпълни заповедта. Срещу никого не извадихме револвер, никого не пратихме на съд.

Войниците не повярваха. Но ние повярвахме защото с очите си видяхме. Видях и аз, и Власев. В други роти, в други полкове видяха Власевци и Георгиевци. Видяхме как войниците заплакаха.

В една сълза има повече гений, отколкото във всички музеи и библиотеки на вселената. Ламартин.

Войниците ни гледаха със същото доверие, с което бяха свикнали да ни слушат и да ни следват. Послушайте ни и сега, последвайте ни!

И те ни последваха. Но унищожете предварително всички бомби и патрони, които имаме тук на склад, защото не можем да ги вдигнем. Хвърлете ги в отходните места. Никои нищо не хвърля. По двама вдигат на тоягите си сандъците с бомби и патрони. Но сандъците са много, а тоягите — малко. Тогава пушките послужват. Как, пушките, които трябва да пазим като очите си? Да, пушките! Пушката е дърво, а душата — душа!

Ротата тръгва по заповед. Ротата спира без заповед. Всички войници свалят тежките товари и се обръщат още веднъж, за последен път, към позицията, нашата позиция. Към нивата, нашата нива, която година и половина сме торили, орали, сели и от която сега, тая есен, чакахме обилна беритба. Но мина буря и всичко помете. Всички стоят пред тая грозна картина, пред това грозно опустошение. Навели глава, всички войници плачат, както никой никога не е плакал пред собствената си нива. Защото, ако нивата сега не дава, идната година ще даде.

Но никой от нас не е пред своята нива. Всички сме пред Българската нива. А тя е опустошена и няма вече да бъде спасена.

Тръгваме. И всички сандъци с бомби и патрони се изнасят на ръце цели петнадесет километра. Никой не вярва, всеки все още се надява. А този всеки носи лични свои триста патрона, пет бомби, каска, маска, раница.

Но в Беранци не се спираме. След като овладя всичко вляво от нас, противникът — италианците — е далеч вече в тила ни. Знае, че по фронта си ще срещне фронтоваци, в тила — нестроеваци. И затова от нас бяга, тях търси. Всичките ни села, в които са прехраните, складовете са вече в негови ръце. В наши ръце остава само вярата, все още надеждата.

Но полето светлее. Тук огън, там огън. Всичко, което се напуска, се подпалва. Надеждата гасне. Все пак вярата остава.

След нашата бригада идва ред на втората, после — на първата. След нашата дивизия идва ред на шестата, после — сборната. Тъй, постепенно, както сме подредени, тъй и отстъпваме. А срещу нас никой не настъпва.

Защо срещу трите бляскави дивизии, които отстъпват, никой не настъпва?

Защото има някой, който командува този никой. Този някой разсъждава по всички правила на тактиката и стратегията, на психологията и логиката, на ума и разума. Той очаква от нас това, което сам би направил. Той мисли, разсъждава.

Не е възможно аз, който командувам три бляскави дивизии, да стоя там, когато тилът ми е вече обхванат. И каква полза, когато противникът си е в крепостите! Аз ще го подмамя, той ще излезе, после аз си зная работата.

Българинът се показа бляскав в неподвижната война. Тя не отговаря на темперамента му, но той отговори и на това, което е против темперамента му. Сега сме вече на открито. Бог да ми е на помощ! Ето го темпераментния българин! Той ме чака да изляза от крепостите си. Но аз няма да изляза! Той прави това, което и аз бих направил. Той ме подмамя, както и аз бих го подмамил. Това диктуват разумът, логиката. Самата война, която по принцип не е логична, почива на принципи. Първиятй принцип е логиката. Няма да се поддам на тоя логичен принцип. Няма да се поддам, защото съм по принцип логичен.

Да, но той пали грамади сено, слама, пали складове, пали купища бомби, снаряди. Вярно е, но това е само за окото, това е бенгалски огън, това е рамката, в която той се готви да постави картината на моето поражение. Няма да му се поддам. Логичен съм. Логиката е първият принцип на нелогичната по принцип война!

Но този, който не отстъпи пред логиката, трябваше да отстъпи пред Глупостта. Каква храбра войска, а командувана от такива… И французинът си послужи с дума, която, именно защото се превежда, не трябва да се привежда.

Тъй продължи нашето отстъпление. Нерадостно, мрачно. И все пак с малка вяра, че може би, макар и късно, всичко още не е загубено. И наистина си мислехме ние тогава, че всичко не е загубено.

На 24 и 25 септемврий нашият полк се бие при Църнобог. Бие се и побеждава.

На 26 и 27 нашият полк се бие при Дървеник. Бие се и побеждава.

На 20 и 30 нашият полк се бие при Соп. Бие се и побеждава.

Соп, гдето наново се отличи нашият Шоп.

Соп — последният бой на българската войска. Води го първа дивизия. Трета бригада.

Тук разбихме италианските полкове, които излязоха срещу нас. Заловихме 200 пленника и много картечници. Разбихме ги на 29 и 30 септемврий, когато имената Радомир, Владая и Княжево съществуваха не само като радостни географски, но вече и като печални исторически понятия.

А предния ден бе сключено примирието. Съгласно разпоредбите му трябваше да върнем взетите пленници, картечници и сами да се предадем. Това е грозната истина. Това е още по-грозната измяна. Това е най-грозното предателство.

Кой ни предаде? Кой ме предаде?

Кой ни предаде нас, победителите? Кой ме предаде мен, победителя?

Кой причини катастрофата? Кой създаде трагедията? Вечната българска трагедия!

Седемнадесет години бродя по всеки път и кръстопът. — Нито един стълб!

Седемнадесет години обикалям всяка урва и усоя. — Нито един гарван!

Седемнадесет години придружавам всяко опело. — Нито едно без свещеник!

Земята ви зове. Какво чакате вие, които останахте? Не чувате ли гласай?

Или чакате да чуете гласа ми? — Моят глас е гласът на сто и петдесет хиляди, които не умряха. Моят глас е гласът на шестстотин хиляди, които преживяха.

Отговаряйте вие, живи умрели, отговаряйте вие, умрели живи. Отговаряйте…

Пред съда на Тези, които не умряха. Не сте достойни за Тях!

Пред съда на Тези, които преживяха. Не сте достойни за Нас!

Пред съда на Българския народ. Не сте достойни за Него!

Пред съда на Българската история. Не сте достойни за Нея!

Тя записа не вашите, тя записа Нашите имена!

Както в растителното, тъй и в животинското царство всичко негодно умира. Затова и споменът по вас умира. Защото всичко умира.

Преживяват само Действията. Само Подвизите. Само Жертвите. Само Победите.

Ние победихме.

Но благодарение на вас, негодници, до дъно горчивата чаша изпихме.

Заложничество

Пушките са съставени. Картечниците и оръдията са оставени. Всичко напълно и завинаги загубено. Изчезна надеждата. Изчезва и вярата. Остава само любовта.

Нея никакво, колкото и непримиримо примирие, не може да изтрие. Любовта не се създава с договор. Любовта не се унищожава с договор. Няма любов по договор.

Сам италианският генерал е развълнуван. В никоя книга по военна наука или военно изкуство, колкото научно или изкусно да е написана, не се намира подобен случай — победител да се предава на победен.

И генералът се изправя на коня си, пред щаба си, също на коне и обръщайки се към бригадата, която не е вече бригада, а сбор от хиляди мъже във военни дрехи, държи реч.

В тая реч италианският генерал възхвали героизма на българския войник, подофицер и офицер и изказа съжалението си, че не по негова вина, а по силата на сключеното вече примирие съдбата ни днес трябва да е такава.

И завърши.

Но преди това друго нещо се извърши.

Преди думите — делата.

Преди гласа му, гласът на тръбата.

Всички негови тръбачи бяха събрани. Застанали на десния фланг на една почетна рота, те затръбиха. И тая почетна рота отдаде за почест. Трета бригада от първа дивизия, която не посрами честта си и в това тежко време, когато имаше българи, които отдавна вече бяха загубили честта си, намери честта у един италиански генерал. И цялата трета бригада, последвана от артилеристите си, мина покрай тая почетна рота, която отдаде за почест.

Но ако бригадата се раздели с оръжието си, трябваше да се раздели и от конете си. Артилерийски, картечни, патронни, ездитни. Тая раздяла бе жива. Тая раздяла бе раздяла. Нямаше никаква гара. Но имаше кристална ваза, в която цветята увяхнаха. Нямаше никаква гара. Но имаше скъпоценна урна, в която надеждите угаснаха.

Ако бригадата се раздели с оръжието си, офицерите трябваше да се разделят и от войниците си. Противникът знаеше, че у българина силата не е в оръжието. Има нещо по-силно от метала. То е духът и душата. И той раздели офицерите от войниците, душа от душата. Нямаше никаква гара. Но имаше кристална ваза, в която цветята увяхнаха. Нямаше никаква гара. Но имаше скъпоценна урна, в която надеждите угаснаха.

Бързо, бързо на камионите! И грабнати от камионите, ние бяхме отвлечени. На няколко километра генералът ни посрещна отново. Спрял автомобила си, подпомогнат от офицерите си, той поднесе на всички български офицери по чашка вермут.

Бързо, бързо на камионите! Откараха ни през Битоля, на тридесет километра южно от нея и ни стовариха при Секулево, Леринско. И там в дървени бараки с прозорци два пръста между всеки две дъски ние се осветлявахме и проветрявахме.

Другите полкове от дивизията заедно с други полкове от другите две дивизия попаднаха във френски залог. Ние и част от артилеристите заедно с известни малки части от нашата и други полкове от други дивизии образувахме италианския залог.

240 офицера. 240 ординареца. Ординарци, които нямаше какво да ординарствуват. Храната бе ужасна. Сутрин, обед, вечер — макарони.

Отнасянето не бе любезно. Комендант на лагера бе полковник, един от тези, чийто полк бяхме разбили. Полкът му разбит, кариерата му разбита. Отнеха му полка, дадоха му стана, нашия стан. Всички му бяхме виновни.

Пристига бригадният генерал Венеция. Командува му се мирно. Драго му е, вижда само мъжествени лица. Загрубели, обраснали, но лица, мъже.

Никой от тези 240 души не носи орден, лента. Все пак едно изключение — най-ниският ни другар, от далечен полк, от Варна, с два сантиметра гълъбова лента привлича вниманието на генерала. 239 офицери нямат нищо — значи нямат нищо. А този макар нисък, къс, но и аз съм нисък, къс — той, той е храбрецът!

И генерал Венеция се спира пред него, застава мирно и му отдава чест и се покланя, и пак му се покланя. После пита от какъв род оръжие е този ненадминат храбрец. И генералът разбира, няма защо някой да му превежда, чува и сам си превежда.

Нашият варненец, голям смешник, от многото разказани смешки и смехории приказва смешно.

— От какъв род оръжие сте?

— Пихота!

— Пилота! Пилоота! Пилооота!

И като почна тоя генерал Флоренция, скузи… Венеция да маха с ръце по въздуха и да хвърчи, колкото ни бе скръбно, толкова по-сърдечно се разсмяхме.

От великото до смешното има само една крачка. Наполеон.

Още когато се получи заповед, че съгласно примирието трябва да се предадем, голяма група отидохме при командира да му заявим, че не желаем, че искаме да се върнем направо в България.

Защо да говоря за нас? Това трябва да се очаква. Но какво да кажа за небългарите?

В нашата дивизия всички народности и вери бяха от българска народност и българска вяра. Щом нешопите се чувствуваха шопи, естествено бе небългарите да се чувствуват българи.

Когато се получи заповед за предаване, Хаик, този син на арменци, внук на арменци, правнук на арменци — българинът поручик Хаик Хайребедиян вдигна револвер да се застреля!

Командирът посрещна спокойно думите ни, поздрави ни за мисълта и чувството, но помоли да останем.

— След вас ще тръгнат войниците. Те са с оръжието си… с това ще се компрометира сключеното вече примирие.

Командирът бе прав. Останахме.

Много вълнения, ужасните дни, които преживяхме, последните десет, цели десет, уморителни, убийствени дни на поход, боеве, безсъние… А! Това безсъние! Никога не бих повярвал, ако не бях видял, почувствувал и преживял. Едва се кача на коня, и падам върху главата му. Сляза, а цял залитам. Ходя и спя. Когато, съвзел се, се обръщам, цялата рота като пияна. Като изкласила нива, като морски вълни от вятъра цялата рота се люшка. Ходи и спи. Колко войници бяха изпопадали в рововете от двете страни на шосето! Колко души бяха издраскали лицето и ръцете си от тръните край шосето!

Ужасни преживени дни. Всичко бе се събрало — лична убийствена умора и умора на хората. Ужасен поход. Позиции, окопаване, укрепване, бой, победа. И въпреки това — отново отстъпление. Война, в която отстъпва само победителят. Разбиеш, победиш и отстъпиш. Това нито се живее, нито се преживява. Мъчиш се за себе си, измъчваш се за другите. А като не се грижиш за себе си, имаш грижа за двеста души. Те трябва да се хранят, да почиват, да бодърствуват, да бдят, да се бият.

След всичко това преживяно като мнозина други, едва пристигнал в лагера, едва няколко дни осветлявал се и проветрявал се през два-три сантиметрови прозорци, заболях. Най-напред италианска, после френска болница.

В италианската стоях седмица. Изпитах такава мъка, че казах на лекаря, ако не ме изпрати във френската, където са другарите ми, ще избягам.

Във френската прекарах също малко. Въпреки че имаше българи, въпреки че имаше и наши лекари в помощ, изпитах такава мъка, че казах на французите, ако не ме изпратят в лагера, където са другарите ми, ще избягам.

В лагера прекарах също малко. Въпреки че бях при другарите си, изпитах такава мъка, че… не можейки да кажа на коменданта, ако не ме изпрати в България, ще избягам… избягах.

Бягство

В кантината, която продоволствуваше тези, които имаха пари, намерих три-четири екземпляра от една книжка на Меркюр дьо Франс. С останалите гологани…

Разхождах се по двора на лагера. Тясна пътека, дълга тридесет крачки. Разгърнах книжката и в нея — неиздадено стихотворение от голям поет. Прочетох, препрочетох го и почнах да го уча наизуст. Но се спрях. Моментът бе за поезия, не и за стихотворения.

Не зная как съм ходил, какво съм изразявал. Зная само, че при мен се приближи картечният поручик Велчев.

— Разбрах какво кроиш. С теб съм. От Балканската имам ревматизъм и съм слабосилен. Ти току-що излезе от болницата и още се клатиш. Ще се разберем в ходенето.

Погледнахме се и се разбрахме за ходенето. Веднага отидохме да потърсим Стефанов и Митаков. Намерихме ги заедно.

— Ние бягаме. Хайде с нас!

— Съгласни!

Потърсваме Бобчев. Прие радостен, остана просто трогнат, че за да закръглим петорката, на него именно сме се спрели.

Всичко това стана за няколко минути. Колко е часът? — Единадесет. Следобед в пет бягаме. А в пет е съвсем светло! Разполагаме с шест часа, а тъй много работа ни предстои.

Изработва се планът. Общо се предлага, общо се приема. И всеки получава назначение. И всеки бърза да го приведе в изпълнение. Въпросът е за нашето избавление. Няма време нито за съмнение, нито за стеснение. Необходимо е да се изпълни взетото решение.

Веднага се дават пет платнища и петимата ни ординарци почват пет раници.

Съобщава се в лагера, че продаваме багажа си. Струпват се множество офицери. Ние петимата изваждаме всичко, което имаме. Моето не е много: два сандъка с книги, големият ми сандък с дрехи и прочие загина още по-рано. Продавам това, което имам в най-лекия си багаж. А то е почти нищо.

На тая продажба не присъствува нито един от нашия полк, нито един от бригадата, значи нито един от дивизията. Който може, ще разбере. Обкръжават ни съвсем непознати или такива, чиито лица бяхме случайно забелязали, смътно запомнили.

Почва спазаряването. Никакво спазаряване. Просто — имам нужда от 150 лева. Един дава 120. Съгласен. Изважда и подава 90. Поглеждам го, а той: „Че нали за толкова се спазарихме?“ И се усмихва, и досега не мога да забравя усмивката му. Но не мога да забравя и друго.

Поручик Иван Тошев от 42 полк, който не зная откъде се яви (тая първа дивизия, която се явява винаги и навсякъде), улови тоя момент. Направи крачка към мен и като се спря с едрата си внушителна фигура, каза още по-внушително:

— Георгиев, ти предприемаш дълъг и опасен път, чийто изход не се знае. Имаш нужда и от пари. Аз имам само двадесет лева. Да ги разделим. Заповядай половината!

Със стоте лева отидох в кантината. Там вече ме чакаха другари. Голямата покупка не трябваше да направи впечатление. Петима ще купуваме и то много. Ето, влизаме мнозина, купуваме лебервурст, кутии кондензирано мляко, шоколад, захар. Всеки взема по 200–300 грама захар и кутия едно или друго или шоколад. Вън вече цялата ми покупка се струпва: пет-шест кутии мляко, толкова шоколада и кило и половина захар.

Отиваме при заведующ прехраната Методи Василев. Има италиански открит лист за свободно влизане и излизане. Предлагаме му, съгласява се. Също — за хляб и кашкавал. Веднага ни дава по четири-пет хляба и но 200 грама кашкавал, като за днес на другарите ни дажбата се намалява.

Намираме старшия на лагера. Съобщаваме му, че бягаме. Благодари. Да бъдем спокойни. Може да стане проверка. Като предупреден, ще знае как да постъпи.

Всичко — раниците, храната — се внася незабелязано в намиращия се също в дървена постройка край самите ни дървени помещения лазарет. Никому не нрави впечатление. И без това там се влиза, излиза. Под шинела, под мушамата — всичко е вече в лазарета.

Раниците са натъпкани.

Андрей Заяков, който е болен от пневмония, ми изказва дълбокото си съжаление за пълната невъзможност да се присъедини към нас. Не е необходимо да говори. Достатъчно е да го погледна. Погледнах го и просто го съжалих.

Дава ми леген. Измивам се, може би за последен път. Довиждане в България!

Линейката е пристигнала. Планът продължава да се изпълнява като по часовник. От лазарета се изнасят и мушват в нея незабелязано петте ни раници, покриват се с платнища. После се изнасят забелязано на носилка двама от ординарците ни, на които въпреки отличното здраве е поръчано да охкат. Поставят се легнали върху раниците.

Фелдшерът в бяла престилка излиза, говори нещо на Бобчев, който е определен да седне до каруцаря, дава му „болнични“ книжа и линейката под погледите на италианските часови, които не изпускат от очите си нищо, защото всичко е направено, за да бъде забелязано от тях, тръгва.

Целият стан е на крак — 239 офицери, 238 ординарци са вече вън от помещенията. Нищо не е в състояние да ги прибере. Затова трябва да се бърза. Излишно е, всичко върви по плана.

Линейката се тресе, болните… не охкат, а реват, като че някой ги коли, ето наближават часовоя пред пътя, още няколко метра и… за най-голямо изумление този часовой вдига ръка: „Стой!“

Застинах. Пръснати всред навалицата, следим всяка стъпка и всеки жест. Бягството пропадна. Заловени сме.

Но часовоят дава знак и линейката продължава. Какво се е случило?

Забелязвайки как изкусно двама от другарите му се изплъзват, един ординарец се затичва и иска да се метне при тях. „Назад, ти, който искаш да бягаш, назад, ти, който искаш да се възползуваш и спасиш!“

Малките удари свалят големите дъбове. Франклин.

На Косово поле малко, нищожно камъче спъва коня на крал Лазар. Кралят пада. Кралят убит! Сметение. Бягство. Поражение.

Ето как тоя незначителен случай едва не провали бягството ни.

Като привлечен от магнит излизам. От разни места излизат и другите трима. Групата ни е вече образувана. Хайде по същия път, напред! Насочваме се към същия часовой, който от своя страна тръгва към нас. Извадил предварително още открития лист и съгласно уговореното, Митаков го подава наопаки и казва на италиански: „За четирима е.“

Часовоят гледа листа продължително и без да го мръдне с пръсти, отвръща: „Да, за четирима.“ Честта на италианския мундир е спасена. После, отмервайки ни един след друг, преброява ни. Да, четирима! Италианските войници, които ни охраняваха, бяха неграмотни. Това знаехме. На това разчитахме. Да, за четирима!

И пред погледите на 235 офицери, на 238 ординарци и на всички часови, които опасват лагера, четиримата излизаме от него.

Всичко обаче не е свършено. Малко съмнение, че бягаме, и един или друг часовой би могъл да ни спре.

Затова едва направили десетина крачки, спокойно и без команда, пред 235 офицери, 238 ординарци и пред часовите, които опасват лагера, единодушно като всички българи в подобен тържествен миг, оросяваме и без това оросената от дъжд земя.

Сега напред! От тук нататък няма вече спиране!

На няколко десетки крачки има голям каменен мост. Наближаваме го, а по шосето отдалеч една кола лети в кариер. Какво ли има? Вече сме на моста. Колата — наша, продоволствена — наближава и без да намали хода, явно да не създаде подозрение, лагерът е съвсем наблизо, всичко се вижда, съобразителният каруцар реве: „Издадени сте. Комендантът иде! Спасявайте се!“ И профучава като пожарникар.

Пожар! Главите ни горят. Всички мълчат и все пак всички крачат по шосето, по което комендантът трябва да дойде. Ето отдалеч файтона му. Няма грешка. Няма и време за губене.

Не сме ли една дивизия? Не сме ли един полк? Не сме ли една дружина? Предлагам, всички са съгласни, никой не е против.

Ще го посрещнем. Във форма е. Полковник. Старши. Ще му отдадем чест. Поиска ли да ни спре, ще стреляме.

Четири мушами се разкопчават. Четири кобура се преместват. Четири кобура се откопчават. Върху четири корема четири дръжки светват.

Денят е още буден. Сам той е пленен, опиянен. И за него такива зрелища са рядкост. „Всичко гледам, всичко виждам. Продължавайте, браво!“

Файтонът на коменданта наближава. Ето черните едри коне, които познаваме. Всички минаваме в лявата страна на шосето. Един зад друг. Мушамите са заметнати. Ръцете — отзад. И слепият може да види, че четири дяволски машинки са на позиция. Доста е да мръдне дясната ръка и да трепне показалецът.

Какво мисли комендантът? Сигурно си спомня първо отделение — 4 x 8 = 32; 32 : 2 = 16. Шестнадесет куршума ще поздравят адютанта, който е до мен. Дали поне един от останалите шестнадесет не ще попадне в мен, на място, което ще ме остави на място? С тия българи шега не става. Разбиха ми полка, разбиха ми кариерата, разбиха ми живота. Остава само да ми го вземат.

Четири ръце се вдигат. Две ръце отговарят. Пред самия крал господин полковникът не е отдавал тъй чест. Това е честта, която отделя живота от смъртта. Това е честта, която създава от смъртта — живота.

И тук победихме!

Когато след малко се обърнахме лагерът представляваше пленителна гледка: всички строени. Комендантът е там. Адютантът е там. Сигурно всички сериозни. Само един се хили, потърква ръце и не може да се нарадва на това царско зрелище, само той се смее и прерадостен отива на почивка. Денят ни благодари и пожелава „Лека нощ!“

Когато след завръщането на дивизията се видяхме с другите, разказаха ни и тоя последен епизод. Старшият на лагера заповядва веднага петима ординарци да се строят с офицерски шинели. Комендантът проверява. Вместо 240 излизат 241. В бързината вместо петима ординарци обличат се шестима!

Но в оня момент не ни е до шега. Слизаме от шосето и в лепкавата кал се снишаваме, за да изчезнем в напуснатите посеви, за да бъдем закрити и от мрака, който — хайде, по-скоро — не бърза да настъпи.

Вляво от шосето има френски и сръбски полкове. Ще се движим вдясно и ще стигнем болницата.

В тъмнината ни причаква единият ординарец. Задна, закована врата, която не се охранява, се е отковала вече за нас. Бързо влизаме. Ето лекарят, наш, български лекар, предупреден, който ни даде и продължава да ни дава пълно съдействие. Ето и Бобчев. Водят ни в едно противоаеропланно закритие, гдето са раниците ни.

Тъмно. Тихо. Всички мълчат. Всеки влиза в закритието, взема раницата си и бързо излиза. Пипам, гледам, търся — никаква раница. Подават ми свещта по-насам — нищо. Да би била игла, пак бих я видял.

Измъквам се. Какво да правя? Има само един изход.

В тъмнината едва виждам силуети.

— Стойте, чакайте!

— Шт, тихо, полека!

С неимоверни усилия ги настигам. Ужасната, едра, лепкава кал от нивите, по които вече газим, тежи, откъсва краката.

Едва тук се проверяваме — всички сме. На добър час! Сега, бързо! Безспир, напред, да се измъкнем колкото може по-бързо на по-голямо разстояние!

Митака е до мен.

— Къде ти е раницата?

— На гърба!

Бързаме. И тая бързина става още по-бърза, защото Бобчев ни разказва полугласно.

По шосето го посреща една… шт, тихо… нищо, продължавай… една продоволствена кола — същата, която посрещна и нас. Какъв досетлив, смел, достоен войник, който отива да спасява петима офицери!

Пресреща го и му казва, че току-що научил, че един грък-подофицер на италианска служба (знаехме го, защото миналите дни бе се навъртал, а бе откраднал и един бинокъл, как да не забележим тоя тип днес?) издал бягството ни. Веднага се нарежда да се приготви голяма група войници за охрана вън и вътре в болницата и както пристигаме като в клопка да ни заловят! Нямайки друг начин да ни предупреди, нашият боен другар се качва в колата, като предварителной нахвърля хляб, за да не възбуди подозрение, ако бъде спрян, и лети! Далеч от болницата спира линейката и Бобчев (какъв великолепен план, който предвиждаше офицер да придружава раниците) съобразява, решава и изпълнява. Веднага вдясно, за да не срещне коменданта, веднага вдясно, за да не се натъкне на часовите! Браво на Бобчев!

По ужасен, дори не и междуселски път той пристига съвсем отдалеч, отзад болницата, оградена с телена мрежа и без да се натъкне на нито един часовой — и това е изкуство, — се вмъква. Лекарят, санитарите напълно на разположение. На същия лекар предадохме открития лист, който трябваше да се предаде на Методия.

Утре е Димитровден. Тая нощ сърбите, чиито лагери бяха тъй близо до болницата, които имаха и постове напред, които бяха избили в полите на планината избягалите от войнишкия пленнически лагер наши войници, тая нощ сърбите ще празнуват! И на това разчитахме.

Нощта е тиха. Отникъде никакъв огън, светлина. А кал, кал… чудесна кал, както казваше старшията Георги. Просто ужас. Краката ни се измориха в първите километри. А като нагазихме в мочур ли беше, разляна река ли беше, пороища от поройните дъждове ли беше — просто непоносимо. Мокро, тежко, неизгазимо.

Всред тоя неизразимо тежък път се спираме да отдъхнем. Гледаме се и се познаваме по лице. Всичко вече се очертава.

— Къде ти е раницата? — питат другарите.

Тук изпитах същото чувство, което ме посети в момента, в който открих, че раницата ми липсва, а същевременно, съветвайки се със себе си, че трябва да вървя. Попипах револвера, стои на колана. Пълен е. В джоба още — всичко четиридесет и седем патрона. В представата ми те заместиха четиридесет и седем хляба.

Наближаваме местата, гдето по сведения бяха избити нашите войници. Силуетът на планината се очертава, посоката ни е правилна. И тук разчитаме на днешните гуляи за утрешния ден.

Нивите се свършиха. Калта се свърши. Вече пълзим по балкана. Тоя балкан, на който станаха едни от най-големите, най-кръвопролитни боеве. Каймак Чалан, 2100 метра над морското равнище. Вече сме на върха. На самия, истинския връх. Няма никакво съмнение. Ето издигнатия от сърбите паметник мавзолей. Поизясни се, а сме и на високо, при това снегът е покрил всичко.

Всичко се вижда ясно. Всички сме въоръжени. Всички вкуп. А нито един не се решава да отвори вратата на мавзолея. Чувство като това, което войниците изпитаха при гробищата на Скорцарул Вехи.

До паметника има голяма и дълга дървена постройка. В нея — маси, столове. Тук се е празнувало Изсъхналите гирлянди още висят. Има и тенекиени печки.

С ножовете си правим трески и за да се сгреем, запалваме една печка. И да се съвземем от убийствения всред ужасната кал път — тридесет и пет километра, — сядаме да починем.

Димитровден, рано сутрин, първите, малките часове. Едва осми ноември. А такъв сняг и студ! Излизаме, вземаме чист сняг и в канчета си сваряваме чай. Ей че мирише водата! И уморени, насядали край печката, която, натъпкана добре с дъски, пращи, без охрана заспиваме.

Нещо ми припари, скачам! Единият ми крак опрял до печката и тя разгорещена почва да гори, докато усетя.

Тоя ботуш, по-добре само гьонът, защото по-късно ще разкажа цялата история на ботушите си, ми остана задълго спомен с изгоряла дупка — спомен от Каймак Чалан.

Събуждам другарите си. Закусваме и тук вкусвам сладостта на хляба.

Спускаме се от Каймак Чалан. Снегът ни помага в осветлението, трябва да бързаме да се изтеглим от това място. Студено.

От тук нататък почва истинското ни жално страдание по тая страдалческа земя, по която тъй много са страдали цели три години страдалците.

Минаваме по самите окопи, телени мрежи, землянки, закрития, бетони. Бараки, постройки и други приспособления на едни или други прехрани. Движим се по позицията и минаваме Добро поле, Мъгленско, Яребична, Нънте, Хума, Конско и все продължаваме, и продължаваме.

Видяхме и преживяхме и трагедия, и драма, и комедия. Със собствените си очи можахме да видим укрепени и полуукрепени позиции, широки и тесни телени мрежи, копане и лежане. Ако бях дивизионен… ординарец, можеше да не мине, но все щях да кажа… ординарската си дума. Нямаше ли контрол за тия, които не контролираха? Нямаше ли камшик, бич? Нямаше ли някой да почне поне с думи да бичува?

Така се движим, използувайки пътеки, неулегнали пътища, избягваме шосетата, хората, пътуваме обикновено нощем. Но тръгваме още по светло и можем много да видим. Продължаваме с часове от ранния ден, докато замръкнем нейде, за да намерим сън. Понякога решаваме и пътуваме и през деня, а краката ни се клатят. Но винаги спим без охрана. Тъй сме уморени, изтощени от тия кестерме пътища, че ако поставим едного на пост, нему самия трябва да поставим часовой. После часовой на часовоя. Я по-добре всички да спим! Кой ни пази? Един Бог знае. Сигурно за себе си тая служба запази.

Пътуваме. Почиваме. Седим. Спим. Разбира се, на открито. Разбира се, всред сняг, дъжд, мъгла, кал, влага. Мокър от дъжд не се бои. А ние не се боим, дори и когато не сме мокри.

Почиваме и ядем. Тънкото ножче реже тънки парченца. Тънкият студ реже дебели шинели. Студ на кутийки, глад на филийки.

Да са живи необраните градини. В първата, в която попаднахме — чушки. Тъкмо за моя празен стомах! Хвърлих се и яж, бай Георги! А те лютиви, от арнаутин по-арнаутски. Къде сол. Другарите имат захар. Че като се хвърлих, както правят жадните и ожаднели коне или биволи към някоя река, езерце, или… гьол, и като залочих първата течност, която ми се мчрна! Не ме хвана никаква болест. Досега поне не се е обадила!

По-нататък намерихме гулии18. Яж гулии и не се бой! Намерихме и зелки. Тия градини като че ли за нас необрани. А като навлязохме в царевицата и като си направих на бърза ръка торбичка и я напълних със сурова царевица, осигурих си за цели шест дни прехраната. Подслаждан с най-естетични филийки, шест дни съм гризал сурова царевица. Млади хора, здрави стомаси. С друго богати, откъм хляб — сиромаси.

Най-печалното бе, че от всички аз бях се снабдил с най-много продукти, които именно на път са тъй необходими на човека. И тъкмо с моята раница такова нещастие! Другарите бяха купили малко мляко, шоколад, лебервурст и захар. Въпреки това върху някоя царевица ще ми изстискат малко от кондензираната захаросана затвърдяла млечна течност. Чудно — всякакви зеленчуци по градините, а нито на едно място лук. Но нали има гулии? Или след някоя изядена гулия ще ми поднесат бучка захар. Ние другари ли сме или гулиева глава?

И тъй, като изключим хляба, който и на другарите се свърши, защото надеждата започна, другите продукти бяха в незначително количество. А дори и с пари няма откъде да си купим. Кой ни е крив, като избягваме населените места?

Спасение

Една нощ, докато другарите ни чакаха край пътя, за да не образуваме голяма група, само двама влязохме в едно село и почукахме на първата порта. Кучета се разлаяха, шум се вдигна. Но станалото — станало. Чукаме на вътрешната врата. Че като вдигнаха врява! Попаднали сме на куцовласи. Не ни дадоха хляб, макар да им предложихме пари. Нещо повече, вдигат се да ни обадят. В селото имало сърби. Брей че смелчаци били това куцовласите! Трябваше да им пратим по някой куршум за спомен. Но кой ще си цапа ръцете!

Друг път пътуваме през деня и това бе за пръв път по широк друм. Настигаме група пак куцовласи, а също и куцовлахини, пък всички все със здрави крака — нито един куц влах, нито една куца влахиня, — настигаме група с натоварени коне и катъри.

Тоя път инициативата бе наша. Денем, светло, петима. Коланите ни върху мушамите. Коланите не е важно: важни са кобурите. Тия кобури не са грамотни, не пращат писма, при това са и глухи, и неми. Само не са слепи — всичко виждат. Та въпросът бе, че като наближихме, нашите любезни спътници съвсем не се уплашиха от нас — голяма работа, пет души бягат! Но на едного от нас нещо коланът взе да пристяга. Удивително, от солидарност (нали сме една дивизия, един полк, една дружина) и другите колани се почувствуваха нещо пристегнати, та рекохме да ги поотпуснем. Тия няколко поотпускания привлякоха непривлеченото дотогава внимание на невнимателните куцовласи и като се отпуснаха и те — погачи, сирене, кашкавал, нарове, — все едно че бяхме влезли-излезли от някоя пекарна, и после — от магазин с колониални стоки на едро и дребно.

Приехме с благодарност тъй ценните хранителни припаси и, разбира се, извадихме да платим. Отказаха. Настояхме. Пак отказаха. Едно само помолиха и настояха — или ние напред, или те напред. Да не ни видят заедно. Дружини и полкове са минали, постоянно минават най-разнообразни униформени — единични или групови. И не само минават, по селата се застояват.

Разумно. Нямаше защо да им създаваме неприятности.

Разумно. Нямаше защо да си създаваме неприятности.

И хванахме гората!

Какъв хубав израз! Така се изразяват нашите славни хайдути от славното време на идеалистите, които имаха за идеал: както аз тук в гората съм свободен, тъй и вие, мои поробени братя, бъдете свободни и по градовете и селата, и по нивята и полята. Да бъде Свобода!

Когато излязохме на защитено разстояние, хванахме хляба, сиренето, кашкавала и наровете и за да не ни тежат но пътя, унищожихме ги без остатък.

Но срещите ни не бяха винаги тъй невинни. Веднъж се натъкнахме на няколко овчари. И още в първия миг основателно подозрение ни обхвана. Докато ги разпитвахме за пътя, а също кой и кога е минавал, един, когото дотогава не бяхме видели, се метна на кон и… Веднага кобурите… веднага овчарите нададоха такива оглушителни викове, че го спряха. После по наше нареждане го доведоха. Съвсем наблизо имаше село. Тая работа не бе чиста. И той куцовлах, и те куцовласи. Изглежда, че всички куцовласи в Македония бяха се събрали, за да ни се явят по пътя. Не бе ли ясно, че само те съчувствуваха, че само те се чувствуваха?…

Веднага подкарваме всички с нас. Въпреки недоволството им, най-вече на оня с коня, всички вървят, върви и той. Как няма да върви! Кобурите… Когато се отдалечихме на около два километра, едва тогава ги пуснахме. Хайде сега, връщайте се и… все едно че не сме се виждали, ходете бавно, а конят още по-бавно, защото иначе няма да видите, когато кобурите ще ви видят! Разбрано? — Разбрано! — Лек ви път и добра ви пръст!…

От разните неприязнени здрави и куци власи, на които бяхме се натъкнали, тия няколко бяха най-раздразнени. Кой знае каква кариера бе си гласял оня, с коня! Кой знае колко и какви е имало в селото, отстоящо само на неколкостотин метра от нас, щом в кухата му овчарска глава е могла да се роди такава мисъл.

Но срещите ни не се ограничиха само с местно, балканско, чуждо на народа ни население. Срещахме се и с истински, и то униформени сърби, гърци и французи.

Първата среща стана с брачата. Както вървим една сутрин — имаше мъгла, която, ако малко пречеше, много помагаше, когато бързо, почти внезапно се вдигна. Какво е това горе, на двеста метра?

Окоп, разбира се, окоп, толкова е ясно. А това? — Човек. Веднага бинокъла. Ясно — и човек, и сърбин. Докато усетим, окопът се зае. Веднага без команда: кобурите. Петте револвера се изваждат. Няма къде нито да се скрием, нито да се подслоним. Да залегнем? Прекрасни за противника обзор и обстрел.

В такива минути само спокойствието помага, при условие че психологията не е вече помогнала. Добре, сърбите ще стрелят. Но нали и ние ще стреляме? Те ще убият, но нали и ние може да убием? Войната за мен се свърши, си мисли този, който ги командува. Стават грешки. Я моего Пера, я ниегова Джура. Що ми трябва от мечка ремик!

И става най-неочакваното. Обърнали надясно, в колона по един вървим успоредно на окопа им с вдигнати револвери. Ако желаете, стреляйте! Ние няма да почнем. Почнете вие. А те не почват. И така се свърши. На сто-сто и петдесет крачки влязохме в една горичка и от нея надолу гора, голяма, чудесна гора! По пътеката надолу право и бързо през гората, хайде още малко през гората, а гората не се свършва — към широко поле, което се откри пред нас.

Във всеки случай този сръбски офицер или подофицер, който командуваше предварително още „Предпазител“, е първият пехотен пионер на сръбско-българското сближаване. Ако си жив, брате, ела да се видим. Сближаването става не чрез разни прости и сложни кръчмари, а чрез хора като нас — веригари. Дай с нашата обща верига да вържем ръцете и краката на нашите и на вашите кръчмари, за да не стане нужда някой ден да ни продават от своите общи и за нас, и за вас спиртологии. Пък доколкото мога да предполагам, и ти като мен не пиеш. Ха, тъй де, то добре стана, дето се казва!

Втората ни среща стана с гърци. Движейки се по тясна пътека, в гъста гора, точно на един завой, край огън — десетина. Ние ги видяхме. Те ни видяха. И тук психологията се приложи. Но имаше и нещо друго. Срещу един изстрел от пушката — осем изстрела от револвера. На десет — четиридесет. Калимера, калиспера!

Леко се покатерихме из гората, гдето изчезнахме. А птичета зачуруликали, Да не ти се насити душата!

Най-после се сетих, че имаме душа. Досега имахме и крака, но не ни останаха. А кобурите ни останаха и патроните не се свършиха.

Мъкнем си душата в краката, краката на раменете и тъй по-леко понасяме. Душата ми загоря за французи. Ето ти и французи.

Цял ден спахме край една вадичка, в поле, между дървета. Спахме и се наспахме. Станахме и загризахме царевицата. А по пътеката срещу нас един френски войник, с пушка, разбира се. Видя ни. Бе французин, но постъпи като англичанин. Върви спокойно и не гледа, като че началството още не му е изкомандувало нито глави наляво, нито глави надясно.

Минава покрай самите нас, а ние като да сме мухи. Браво бе, англичанин, екскюз ми — пардон, мон сержан! Но ако той изчезна, ние офейкахме!

На едно място правим четвърта униформена среща. Но с каква радост я правим и с каква радост се срещаме. Срещаме избягали като нас другари.

Новаков, Димитров, Будевски, Занков и Вл. Куртев, възползувани (не казвам окуражени, макар че за това се иска истински кураж), избягват в тъмнината само няколко часа след нас. Един от полка ни пее гласовито край часовоя, до самата река и когато оня опиянен и в захлас слуша как на самия пост „родна реч слухът ми гали“, в тая съща реч се вмъква и едно „хайдее!“ И залегнали, нашите нацапват реката. Ето ги сега пред нас.

Тая среща, когато едните почиват и другите ги настигат, ни бе още по-радостна, защото нашите пристигнали другари са се настигнали по пътя с наши, от нашия полк, подофицери и войници, благополучно избягали от своя лагер, през телената мрежа, покрай часовите, макар също да знаят, че могат да бъдат заловени и най-жестоко наказани като няколкото, които преди тях, преди нас избягали, бяха заловени, като няколкото, които бяха избити в подножието на Каймак Чалан. Войната се свърши, а и подофицери, и войници без никакво оръжие, без никаква храна, без никакви пари предприемат бягство! Вие заслужавате най-голяма награда. Но вие я вече получихте: бяхте и оставате в първа дивизия!

Нашата група стана голяма. Движениетой е затруднително. Особено сега, когато вече наближаваме Вардара. Добра среща! Добро виждане!

Към нашата група се присъединява един подофицер с образование и от София, и от моя набор — Асен Ягодин. От нашата дружина е, строевак, кавалер на два ордена за Храброст. Познаваме се.

— Добре, Асене, заповядай!

Шестимата поемаме. Пристигаме.

Тук за няколко часа се изнизват едни от най-романтичните и най-трагични минути на живота ми.

До самата река е село Смоквица. Край него се сгушваме на закрито и решаваме. Трябва да се потърси човек, за да ни прекара с лодка или поне да ни се посочи брод. Кой ще иде?

— Хайде, върви ти — казват другарите. Ставам.

— Чакайте, и аз ще дойда!

Става Ягодин, става и кривакът му. Това е всичкото му оръжие. Откачам ножа си, с него ще се чувствува по-сигурен.

Влизаме в селото. Ти, читателю, не се поддавай, не излизай с половин глава напред, не ставай без време любознателен, защото в селото е настанен цял френски конен полк. Той може да надтича и мене, и тебе, и не с половин, а с цяла конска глава!

Надникнахме. Тук десет-петнадесет коня вързани, там петнадесет-двадесет коня неотвързани. На първото място, в двора или под заслон, но пак на открито, десет-петнадесет французи легнали, там петнадесет-двадесет французи блажено се изтегнали. Полека, какво е това? — Часовой!

На всеки три-четири къщи — часовой. Ние го виждаме. Добре че той не ни вижда. Тъй, от къща на къща, не със смелост, не с безстрашие, а с безумие и за нас, и за другарите си вървим ние. Задачата ни е да намерим човек за реката. Задачата трябва да се изпълни. Отдавна е минала полунощ. Утрото трябва да ни завари на отвъдния бряг. Ако това мислят другарите ни, толкова повече го мислим ние. Защото те предполагат, нещо повече, уверени са, че селото е с население и все пак далеч, по-далеч от селото, а ние виждаме, че селото е пълно с войска!

Продължаваме безумни и наистина светъл лъч ни води. Никъде никой не ни вижда. Нито човек, нито куче. Нямат ли кучета? Защо пък да имат? В селото няма ли кучета? Може ли село без кучета?! Но никъде, никъде никакъв лай. Дори и родолюбивите кучета от това родолюбиво село ни съдействуват. Браво, български кучета, вие сте вече хора, защото показахте човешка душа, когато през и след войната мнозина, наречени хора, се показаха по-лоши и от най-лошите, по-зли и от най-злите кучета!

Обиколихме множество къщи, минахме през толкова улици! Но освен кучетата, които са се скрили, съдействува ни и луната, която е изгряла, за да ни осветлява пътя. Пълнолуние. Сухо. Не е студено. Напротив — приятно. Прекрасна есенна нощ. Очарователна, романтична. Обиколката ни е вече към края. Никъде не се мярна селянин. Всички са по домовете си, спят. А във всички дворове войници. Как да влезем в стаята, без да се уплаши било той, било жената, било децата? И както сме влезли невидимо двамата, да излезем още по-невидимо тримата?

Ако не намерихме водач, няма ли поне нещо за ядене? Всички, както са яли, тъй са наслагали под главите си кобурите и торбичките. Една ми се видя май малко по-открая. Докато Асен гледа с двете си очи по четирите страни на света, аз доиздръпвам торбичката. Толкова сме гладни и тъй свикнахме сред тия заспали дворове, пълни със заспали войници и заспали коне, че отваряме торбичката още там — шест царевици и в копринена кърпичка парче сирене.

Връщаме се при другарите си, силно обезпокоени от голямата ни забава.

Тръгваме омърлушени и на двадесет крачки от реката прилягаме край шубраците. Чакаме. Чакаме провидението, само то може да ни спаси.

На това чудно лунно осветление виждаме силуети… няколко, още няколко. Принизяваме се още повече зад шубраците, а сенките идат, идат и то към нас. Лек говор, формата — наши. Наши другари — я избягалите подофицери. Че като скочихме, че като се стреснаха пък те! Станахме квит.

И те се настаняват по близките шубраци и чакат. Какво?

Когато се запитвам днес какво собствено чакахме, оставам учуден и от наивността, и от надеждата, и от куража ни! Кого чакахме когато нямаше никого! Какво чакахме, когато имаше цял полк!

От другарите си подофицери научихме, че намерили от другата страна на селото мост, широк, удобен, но с буден часовой и събуден пост.

От нас другарите научиха, че и да биха се решили по някой начин да очистят и часовоя, и поста, конният полк от селото тях щеше да очисти.

Обхванати сме от безизходна нервност. Гледаме часовниците — наближава три. Коя дата сме? Тринадесети. Това пусто число! Днес ли намери да дойде по реда си, тъкмо когато имаме тъй голяма нужда и от помощ, и от сполука?

Всред тая тежка напрегнатост чуваме оглушителен писък и отгоре съвсем близо до нас боси крака цапат вече вадата край реката. Пляскат краката, пискат устата и право към нас, които сме в шубраците, само на двадесет крачки от реката.

Млад селянин тича, гонен с камшици от двама френски войници. Точно пред нас — пляс, пляс и нагазва Вардара. Ето го до половината, а войниците се връщат, още малко… и той изчезва, и войниците изчезват.

Като хипнотизирани вдигаме се и… право след него! На самия бряг хвърляме раници, дрехи, оръжие — всичко. Правим вързопи, вземаме ги в лявата си ръка и право по посочения от провидението брод.

Но моите ботуши не щат да се събуят. Дърпам с ръка, натискам с крак, не щат. Свалям мушамата, шинела, куртката и отново залавям ботушите — не щат. Невъзможно. А един зад друг другарите изчезват. Гледам, до мен само Митков и Ягодин. Митака, славният другар! Завършилият в Женева право и пение поручик Крум Митаков хваща ботушите, не щат. Ягодин ме залавя здраво под мишниците, Митака с единия си крак натиска единия мой и дърпа здраво ботуша на другия — добре че и крака не измъкна. Хайде сега — другия ботуш. Станах вир-вода. А от другарите — нито следа. Всички са вече на отвъдния бряг. Там ни чакат… Спокойно правим три вързопа, нареждаме се и нагазваме.

С лявата си ръка държа високо дрехите, с дясната тоягата и нагазвам, ето стъпвам на брода, една, две, три крачки и краката ми са вече в реката. Под тях нищо — едва успях да извикам. Митака ми подава дългата си тояга, която успявам да хвана. Но и той попада в течението. Тогава третият и последен — Ягодин, протяга третата и последна тояга и ни спасява.

Изтегляме се отново на брега. Организираме се. Пак в същия ред, но прилепени един зад друг. А първият — една стъпка с крака и отново шарене с тоягата. Стъпих вече здраво на здравия брод. Сега — усилена крачка. Водата покрива раменете. Добре че никой, дори Ягодин, който е малко по-нисък, не е нисък — не би могъл да мине. А чувствуваме, че тежките ни багажи са натопили водата, натопили и вече още повече тежат! А Вардарът е широк!

Няма ли някой отнякъде да запее: „Как ще да мина реката Вардар!“ Ела да видиш, щом си толко мераклия!

При това е ноемврий. Три часа сутринта. А ние съвършено голи, едничкото ни облекло — както преди година и половина — е фуражката. А тя топли, та цели ручеи текат!

Слава Богу, минахме. Гледаме. Не виждаме. Нито следа от другарите. Но оглеждайки се внимателно, забелязваме, че нещо насреща… да, наистина нещо насреща блести, блести и както сме още под вардарско настроение, вървим и наистина така излиза — втори Вардар. За наш късмет тук реката се двои. Значи, още един път. Газим. Минаваме. Вече сме на брега, на истинския бряг. Свърши се.

Бързо вързопите! А дрехите измокрени. Търся чорапите… изпаднали. Мъча се да обуя ботушите на бос крак — невъзможно.

— Дай ножа, Асене!

И прас, прас — и двата ботуша станаха на турски емении19. На бос, мокър крак обувам мокрите модерни полупантофи. Хайде сега трите мокри ризи върху трите мокри тела. И върху мокрото и останалото мокро.

Презрамките ми… какво значи в бързината, несъзнателно да ги откача и отзад… останали на отвъдния бряг. Коланът с револвера не върши работа, широк е. Просто да се отчаяш. Тръгваме.

Едва изминали няколко минути, и чуваме звънци. Отново звънци — стадо. И един безкрайно любезен говедар, който с гордост ни заяви, че е български войник и че едва преди няколко дни се е уволнил, ни сочи и говори.

— Ей сега минаха други като вас. И на тях посочих. Виждате ли оная звездичка? Право по нея. Ни наляво, ни надясно. Звездичката ще ви изведе на Костурино. Мръднете ли — загинахте. Тук са на лагер три гръцки дивизии. Ето, ще вземете тоя овраг и — по него. Той ще се свърши, звездичката ще остане!

Нямаме думи да благодарим на бойния си другар. Стискаме му ръката, и — по оврага!

А луната залязва, а вятърът заиграва, а студът залудява.

Мокрите дрехи се лепят на мокрите тела, които леденият вятър ледени. Готова пневмония.

Уморени, изтощени, гладни, мокри, измръзнали вървим, вървим. Спрем за малко, защото… панталоните ми трябва да се държат. Правени по-нашироко — нали има презрамки, — сега ръката се уморява, а мокрият шинел и мократа мушама създават и без това непоносим товар. А нали бях болен? Нали не бях оздравял?

Но трима сме. Колкото по-малко са хората в такъв момент, толкова по-добре. Моите другари се показаха другари. Все едно че някому от тях бе се случило подобно двойно-тройно нещастие.

Разсъмва се. Звездичката, нашата славна пътеводна звезда изчезна, но Костурино се появява. За това село бяха се водили боеве. Пусто е. Минаваме го и над него, в балкана спираме. Каква умора! Какво изтощение! От Вардара дотук сме направили цели двадесет километра! Добиче не би издържало!

Събираме съчки, вейки, клони и какво щастие, не целият кибрит е овлажнял. Едновременно печем царевица и сушим край огъня ризите и куртките си. А сами се пляскаме, правим си масажи, преборваме се, за да се стоплим. Колко хубаво слънце грейнало! Не ни сгрява, но ни оживява.

В краката ни, напълно ясно за просто око — парад. Трите гръцки дивизии парадират. Ясно се отделят дружините, полковете. Тук, пред нас тримата, парадират три дивизии. По една дивизия на човек — благодарим за честта. Изпарадирахте ли се вече? (Внимание, словослагателю! Да не ми сбъркаш някоя буква в тая дума, че дорде съм жив, не моа са опраа!)

Айде, парадирайте и се изпарадирайте, та се прибирайте, че от вас не можем да си турим ризите!

Седим, а в това време към нас се задава един гръцки войник с брадва. Само преместихме револверите, които бяха извадени, за всеки случай преместихме ги от дясно на ляво, отгдето бе се задал гъркът. Той видя жеста и сам направи жест, прави се, че не ни вижда. И той иска да мине за англичанин! Отмина и малко настрана зацепи едно дърво, пък го остави. И ние се облякохме преждевременно, оставихме огъня и заминахме.

Хапнали малко от шестте „пленени“ царевици, движим се бодро макар от два дни и една нощ да не сме мигнали нито минута. А за яденето през това време — да не говорим. За ядене не се говори, когато се яде. Как може да се говори, когато не се яде!

Най-после! Ето старата граница! Следите, караулката, още няколко крачки и вече сме в България! Урааа!

Слизаме по шосето към първото, съвсем на границата, село и тримата пеем. Това краката, това емените — и те пеят. Ревем, та и кучетата да ни чуят. Хайде, лайте, посрещнете ни! Шарко, какво си се зазяпал, не си ли виждал бос офицерин? Голяма работа! Хайде, следвай Мурджа! Лай! Тъй де! Браво! Благодарим!

Спираме първите двама и ги питаме къде е кръчмата, кафенето. И те ни водят, но… нито в кръчма, нито в кафене.

— Какво е това — питаме, — каква, чия е тая къща?

— Вие не сте за кафенето, вие сте за кметската къща.

На отворената врата ни посреща стар турчин и ни кани най-гостоприемно. „Добре дошли, добре дошли.“ И не само ни кани, но и говори на български.

Влизаме и — веднага край огъня. А турчинът и домашните му носят хляб, яйца, сирене, кашкавал, сушени сливи.

Хляб! Хляб! И се нахвърляме върху хляба, черния, селски хляб. Благодарим сърдечно, а той, старецът, само: „Вие сте мои гости. Аз съм кмет, значи представител на българската държава (какви думи), добре дошли, добре дошли, хапнете си, починете си.“

Хапнахме си и неотпочинали, докато е още светло, продължаваме.

Но времето се променя. Отново завалява. И вали, вали. Шосето се разкалва. И болезненото състояние, в което напуснах болницата, което през цялото време на пътуването се проявяваше и едва удържаше, сега се прояви напълно. Ако по-рано на няколко пъти капнах и пак тръгвах, сега вече не можех да ходя. Митака само ми каза: „Не бързай, и един километър да направим на час, пак не е малко.“ Ягодин запазва същото другарско търпение. Въпросът е да се домъкнем до някое село.

Късно през нощта пристигаме и за пръв път от шест дни и седем нощи непрекъснат ход пеша — двеста и тридесет километра, при невъзможни, от нас откривани пътища — и непрекъснато спане и неспане на открито, спим на закрито…

Сместваме се всички: ние, бащата, майката и трите деца, от които едното — момиче за женене. Осем души от двата пола в една стая.

На сутринта пием горещо, не е шега, горещо мляко, хапваме здраво здрав хляб и поглеждаме през прозореца — какъв сняг паднал през нощта! Спазарявам едно магаре, мятам се и господарят му с нас, хайде на път! След няколко километра сме в Струмица.

Там заварваме няколко познати, все софиянци, на разни служби в града. Ядем вече градски. Вмъкваме се в малка гостилница. „Дай, дай!“ Всеки от нас изяде по седем порции. Бихме изяли още по една, но… изядохме цялата гостилница! После отидохме за банички. Добре че бяхме похапнали, защото иначе щяхме да изядем и баничарницата!… Спим на креват. А той мек, та не можем да заспим. И с едва останалите пари си купувам чорапи и презрамки.

На другата сутрин пристигнаха нашите другари, с които бяхме тръгнали, които бяха минали Вардара преди нас. Заблудили се. Закъсняха цяло денонощие. Малко наказание. И друго още по-малко. Като минали реката, облекли се и продължават. Ето ръкава, втори път се събличат и после — втори път се обличат. В злополуката си ние излязохме по-честити.

Продължихме с теснолинейката от гара Генерал Златарев до Радомир.

Там ни качиха в отворени конски вагони и всред небивал студ, пътувайки цял ден, Радомир-София цял ден, най-после пристигнахме.

На другия ден отидох в полка да се уволня и — до университета. После, върнал се, седнах да чета. Дотук всичко бе известно. От сега нататък всичко ми ставаше неизвестно. Пред мен се възправи безстрастният и неумолим живот.

Какво ли ми готвеше?

Pietas

Сто и петдесет хиляди се пожертвуваха. Сто и петдесет хиляди дадоха живота си.

Един живот — един куршум. Един куршум — два лева.

Два лева не са половин хляб. Два лева не са милостиня дори.

Животът е най-незначителният предмет за размяна. Най-евтиният продукт за покупка.

Тогава животът струваше няколко стотинки. Бе под тая цена. Остана без цена.

Животът бе най-малоценното.

Сто и петдесет хиляди се пожертвуваха. Сто и петдесет хиляди дадоха живота си. Значи не дадоха нищо? Дадоха всичко.

Богатство. А то радва и бедния. И който има, и който няма. Всеки трепери над това, което има. А то цена няма.

Радост. Радостта няма граници. Радостта няма цена.

Щастие. Щастието има граници. Щастието има цена. Кой ще начертае границите му? Кой ще определи цената му?

Те знаеха цената му. И все пак пожертвуваха всичко!

Но имаше нещо, което не знаеха.

В коя област на науката, изкуството, литературата, техниката — в коя област на напредъка някой от тях би могъл да блесне, да изгрее! Да свети за прослава на Родината! За спасение на Човечеството! За величие, на Света!

Те не знаеха тая цена. И все пак пожертвуваха всичко.

Пожертвуваха таланта, гения, с който моментът би могъл да ги осени.

Дадоха най-ценното, неоценимото. Дадоха живота си.