Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))

2

22 март

Здравей!

Днес денят е равен на нощта. Днес е първият пролетен ден. Искам да сме заедно, нито един празник не сме били заедно (празниците всеки прекарва в семейството си). Ти ще се усмихнеш и ще кажеш, че е празник, когато сме заедно. Аз, верен на нрава си, ще попитам защо, тогава ще извърнеш към мен глава и ще ме приканиш с очи: кажи го де, кажи защо е така…

Нашата улица води до входа на плажа. Малко преди да стигнеш стъпалата към морето, миг преди да видиш оловната му повърхност, вляво има една сладкарница. Духаше остър вятър, дърветата се бяха изгърбили в усилия да му устоят, носеше пронизващи ситни пръски, затова се скрихме вътре. Седнахме съвсем до печката, миришеше на сухи дърва и кафе, ти грееше премръзналите си пръсти, а момичето зад щанда гледаше разсеяно встрани, защото говорехме за любов.

Някой от нас каза, че любовта е особено състояние на душата, а другият отвърна, че непременно го изтърваваш през всичките тези години. Скиташ, дишаш, танцуваш, погребваш, пишеш книги — все ще се случи да паднеш, а паднеш ли, това мъничкото се изтърколило, срие се между нещата наоколо, потъне някъде — върви, че го търси. Виж, ако беше някога…

— Някога ли? — не гледаше мен, гледаше огъня. — Някога — може би.

Още не бях свикнал с мисълта, че всичко между нас ще се случва късно. Понякога толкова късно, че ще остава незабелязано.

Говорихме дълго, уморително дълго за любов — за любовта като нещо външно и странично, за любовта без лице. Само аз видях, че момичето плаче. После то ми направи таен знак да погледна навън, а там, на улицата, направо под дъжда и без чадър стоеше любовта, завита в протрития си шлифер, и чакаше на спирката автобуса, за да си замине.

(Всъщност ние никога не сме били заедно в този град.)

Тази сутрин отидох в същата сладкарница. Беше приветливо, по стените имаше празнична украса — мартеници, хартиени цветя и бездарно нарисувани щъркели. Момичето ме позна, потърси те с поглед около мен, но после реши, че равнодушието е задължително за професията й.

Едва бях отпил първите глътки кафе, когато към мен се приближи мъж на неопределена възраст, със странно източено лице, за което мога да кажа само, че беше уморено. Стоя няколко секунди прав, сигурно събираше смелост да започне, но аз предпочитах да съм сам.

— Свободно ли е до вас? — попита. Гласът му беше сух, дразнещ, сякаш отдавна не беше говорил. Седна, макар да не реагирах.

— Аз съм режисьор. — започна след минута той.

— Убеден ли сте, че това ме интересува?

— Подготвям спектакъл. — продължи той, без да обръща внимание на хапливата ми забележка. — Труден спектакъл, много труден. Искам да стане нещо невиждано.

— Всички правят нещо невиждано — казах, — а после просто не става за гледане.

Усмихна се хитро и сякаш мнително. Знаеш, светът е пълен с гении, които искат да правят невиждани неща, а после или стават сервилни чиновници, или се пропиват.

— Трябва ми сценично пространство — продължи той. — Разбирате ли, функционален обем. Всичко останало е готово. Осветление, звук, декор, сценични ефекти — всичко.

— Опитайте в някое читалище. Читалищата са задължени да стимулират амбициозните любители.

Той пак се усмихна хитро и едва тогава ми хрумна мисълта, че лицето му е съвсем особено.

— Моите представления са други — каза Режисьора. — Не, не театрални, съвсем други. Те се изпълняват в четиримерно пространство — време, както се казва, в пространство на Минковски. Сигурно сте чували специалната теория на относителността…

— Оставете ми на мира! — креснах. — Сценарии не пиша, не разполагам с никакви пространства и изобщо ми се махайте от главата!

Разбрах, че съм постъпил нетактично, той сви обидено устни, затова продължих по-любезно:

— Наистина не разбирам какво искате от мен.

— Нищо — отвърна той. — Всъщност нищо. Исках само да кажа, че е трудно… Не, не невъзможно, но трудно… Неопределеността е голяма според принципа на Хайзенберг, много трудно е да се локализира и точното време, и точното място, да се събират точно тук и точно сега…

— И вече трябва да ми е по-ясно, така ли?

— Знаете, нали, квантовият вакуум може да роди всичко. Вселената също е родена от квантовия вакуум. Въпрос на флуктуация, значи може, но трябва много енергия, много…

— Добре — казах, — напишете молба до някоя електроцентрала и довиждане.

Вече се бях изправил, когато Режисьора ми направи знак да бързам и посочи с пръст зад гърба ми. Обърнах се — на ъгловата маса до прозореца седяха момче и момиче. Той — къдрокос, с редичък хлапашки мустак, с небрежно разкопчана ученическа куртка, някак сантиментално вторачен в нея, а тя — с коса като пухкав калпак и красива в своята свенлива сияйност.

— Познавам момчето-казах, — въпрос на грим, но най-вече плоска шега.

— Не е шега — отвърна той, — а флуктуация. Игра на квантовия вакуум. Сега сте двамата, нали това искахте — тук, двайсет години по-рано?

— Тя ли е?

— Така е изглеждала в Ломската гимназия или във Видинската, не помня.

— Мъртви ли са?

— Защо „са“, трябва „сме“. Не мъртви — бездвижни. Не им достига енергия.

— Направете нещо, моля ви!

— Не им достига енергия. — повтори той.

— Колко — джаул, мегаджаул, сто?!

— О, много повече… Колкото за една пролет.

Вероятно забеляза недоумението ми, затова продължи:

— Пролетта също е флуктуация. Пролетта също е спектакъл. Мой спектакъл — допълни Режисьора с гордост. — Трябва енергия — за всяка тревичка, за всеки цвят, за всяко ново събуждане. Ето толкова много.

Той ръкомахаше възбудено, сякаш повече разказваше с ръцете си.

— Има организатор, но всичко зависи от мен, аз съм режисьорът. Мога да направя невиждани неща, но толкова е лимитът, не отпускат повече.

— По дяволите пролетта!

Той мигом застина и ме изгледа с изумление:

— Искате да кажете, че трябва да прехвърля енергията към вашия…?

— По дяволите пролетта! — повторих. — Имало е милиони пролети, милиарди, а това не може да се повтори, не може!

Той разглеждаше разсеяно украсата по стените — мартениците, хартиените цветя и бездарно нарисуваните щъркели.

— Нямам право. — каза Режисьорът. — Пролетта е надеждата, че всичко пак ще се повтори. Разбирате ли — всичко трябва пак да се повтори, иначе…

Последните думи той каза особено, като прокоба, но аз бях неумолим. Не знам дали ще ме оправдаеш, дали ще простиш този висш егоизъм, но това беше единствената възможност да те спася за себе си, а съвестта ми е свидетел, че никога нищо не съм искал повече.

— Добре. — каза накрая Режисьора. — Цената е висока, може би точно затова… Щом на тази цена сте готов, може би наистина си заслужава… Да започваме, хайде! — той плесна с длани. — Всички по местата си. Осветление? Звук?… Къде пак е изчезнал този холоскопист!

Той сякаш наистина ръководеше някакъв невидим екип и после сякаш наистина започна неговият спектакъл (или може би нашият?!), защото всичко потъна в някакво сияние с цвят охра, и те двамата (извинявай, ние двамата) внезапно се раздвижиха. Момчето запали цигара, но веднага я скри в шепата си и до края пушеше тайно. После каза, че любовта е особено състояние на душата, а тя: значи трябва душа. А душата е нещо толкова мъничко, допълни тя, че непременно ще го изтървеш през всичките тези години. Той разпалено заговори за любов, дори изрецитира няколко стиха, а тя: такива като теб скитат, дишат, пият, танцуват, пишат книги, значи все ще се случи да паднат, а паднеш ли, това мъничкото ще се изтърколи, ще се скрие между нещата наоколо, ще потъне някъде — върви, че го търси. Той се опита да я убеди, че я обича почти истерично и ако не днес, след десет години, след двайсет, все едно, някой ден, непременно някога…

— Някога ли? — тя не гледаше към него, гледаше навън. — Някога — може би.

— Стоп! — креснах. — Спрете!

Прожекторите угаснаха, охрата се стопи и тогава видях, че отвън на улицата, направо под дъжда и без чадър, стои любовта и чака на спирката автобуса, за да си замине.

Ето това се случи тази сутрин. В началото реших да не ти разказвам историята с Режисьора, защото може би ще се натъжиш; после обаче се сетих, че сигурно сега се разхождаш сама в някой от софийските паркове и се питаш защо ли тази година пролетта на идва. Ето затова не идва.

Режисьорът рече: пролетта е надеждата, че всичко пак ще се повтори. А аз не го разбирам — всичко се повтаря и всичко е неповторимо.

Ти проумяваш ли го?

Лека нощ.