Единайсет минути

Мария не можа да спи добре. Сънува, че всичко това е само сън. Събуди се и видя, че е истина: роклята й стоеше на стола в скромната стая, хубавите обувки също бяха тук, а тя имаше среща на плажа.

Из дневника на Мария от деня, в който тя се запозна с швейцареца:

На другия ден с помощта на Маилсон, преводача-охранител, превърнал се в неин импресарио, Мария каза, че приема поканата, стига да получи документ от швейцарското консулство. Швейцарецът, който явно бе свикнал с подобни изисквания, отвърна, че и той самият го желае, тъй като за да работи чужденка в неговата страна, тя трябва да докаже, че ще върши нещо, което нито една швейцарка не би могла да върши. Веднага след като подписаха договора, преводачът-охранител-импресарио поиска аванс в брой и задържа трийсет процента от получените от Мария петстотин долара.

— Това е предплата за една седмица. Една седмица, разбираш ли? Ще печелиш чисто по петстотин долара на седмица, защото аз вземам комисионна само при първото плащане!

До този момент пътуванията, идеята да замине надалеч, всичко това й изглеждаше като сън, а да сънуваш е много удобно, стига да не си принуден да осъществяваш плановете си. Така си спестяваш рисковете, разочарованията, трудните моменти, а когато остарееш, винаги можеш да обвиниш другите — на първо място родителите си, съпруга си, децата си — за това, че не си постигнал желанията си. И ето че внезапно се бе появил шансът, който Мария от толкова време очакваше, молейки се в същото време той никога да не й се предостави! Как да се справи с предизвикателствата и опасностите на един начин на живот, който й бе непознат? Как да изостави всичко, с което бе свикнала? Дали Света Богородица не бе отишла твърде далеч?

Мария се утеши с факта, че всеки момент би могла да промени намерението си, че това е само някаква лекомислена шега, нещо различно, за което щеше да разказва, когато се върнеше в родния си град. В края на краищата живееше на повече от хиляда километра оттук, имаше в чантата си триста и петдесет долара и ако поискаше, още утре щеше да си стегне куфара и да избяга, без те да разберат къде се е скрила.

Същия следобед, в който ходиха в консулството, тя реши да се разходи сама край брега и да погледа децата, волейболистите, просяците, продавачите на традиционни бразилски сувенири (произведени в Китай), хората, които тичаха и правеха гимнастика, за да прогонят старостта, чуждестранните туристи, майките с деца, пенсионерите, които играеха на карти в края на плажа. Дойде в Рио де Жанейро, вечеря в един от най-скъпите ресторанти, видя консулство, запозна се с един чужденец, намери си импресарио, подариха й рокля и обувки, които никой, ама съвсем никой от нейния град не би могъл да си купи.

А сега?

Впери поглед в хоризонта: според уроците по география, ако вървеше по права линия, щеше да стигне до Африка с нейните лъвове, с джунглите й, пълни с горили. Ако обаче тръгнеше на север, щеше да пристигне във вълшебното царство, наречено Европа, където са Айфеловата кула, европейският Дисниленд и наклонената кула в Пиза. Какво щеше да изгуби? Научила се бе да танцува самба както всички бразилки още преди да каже „мамо“; ако не й харесаше, щеше да се върне; вече бе разбрала, че възможностите съществуват, за да се възползваш от тях.

Прекарала бе по-голямата част от времето си, казвайки „не“ на неща, на които би искала да каже „да“, решила бе да изживее само това, което умее да контролира, като приключенията си с мъжете например. Сега се бе изправила пред неизвестното, толкова неизвестно, колкото този океан е бил някога за мореплавателите, решили да плават из него, както й бяха обяснили в часовете по история. Винаги можеше да каже „не“, но нима щеше да прекара остатъка от живота си, съжалявайки, както все още правеше при спомена за момчето, което й бе поискало молив и бе изчезнало заедно с първата й любов? Винаги можеше да каже „не“, защо пък този път да не се осмели да произнесе „да“?

Поради една много проста причина: тя бе провинциално момиче без никакъв житейски опит освен този от гимназията, притежаваше култура, получена от телевизионните сериали, и увереността, че е красива. Това обаче не бе достатъчно, за да се справи в живота.

Забеляза група хора, които се смееха и гледаха океана, но се страхуваха да се приближат до него. Преди два дни и тя бе изпитала същото чувство, но сега не се боеше и влизаше във водата всеки път, когато й се приискаше, сякаш бе родена тук. Дали и в Европа не би могло да се случи същото?

Безмълвно помоли Света Богородица за съвет и няколко секунди след това вече бе взела решение да продължи напред, защото се чувстваше закриляна. Винаги можеше да се върне обратно, но едва ли някога щеше да има шанса да отиде толкова далеч. Струваше си да рискува, стига мечтата й да издържеше на четириисет и осем часовото пътуване в автобус без климатик и стига швейцарецът да не бе променил решението си.

Беше толкова въодушевена, че когато той отново я покани на вечеря, тя реши да се направи на съблазнителка и взе ръката му в своята, но той веднага я издърпа. Мария разбра — с известен страх, но и с облекчение, — че намеренията му наистина са сериозни.

— Звезда самба! — повтаряше мъжът. — Красива звезда самба бразилски! Пътуване друга седмица!

Всичко това беше чудесно, но „пътуване друга седмица“ бе немислимо. Мария обясни, че не може да вземе решение, без да се посъветва със семейството си. Ядосан, швейцарецът й показа копие от подписания документ и тя за пръв път се изплаши.

— Договор! — каза той.

Въпреки че бе решила да замине, тя пожела да се посъветва с Маилсон, нейния импресарио. В края на краищата му плащаше, за да й помага.

Но Маилсон бе зает, тъй като ухажваше някаква германка, която току-що бе пристигнала в хотела и сега се печеше по монокини на плажа, уверена, че Бразилия е най-либералната страна на света (без да си дава сметка, че е единствената жена, показваща гърдите си, и всички останали я гледат с известно неудобство). На Мария й беше много трудно да привлече вниманието му върху това, което казваше.

— А ако променя решението си? — настояваше тя.

— Не знам какво пише в договора, но той може да изпрати хора да те арестуват.

— Никога няма да ме открие!

— Права си. В такъв случай не се безпокой.

Но швейцарецът вече бе похарчил петстотин долара, както и пари за чифт обувки, рокля, две вечери и разходите по документите в консулството, поради което започваше да се тревожи. И тъй като Мария настояваше да говори със семейството си, той реши да купи два самолетни билета и да я придружи до родния й град, стига всичко да се разреши за четирийсет и осем часа и те да могат да пътуват още следващата седмица, както бе уговорено. След като отново започнаха да се усмихват един на друг, Мария разбра, че това условие фигурира в документа и че за в бъдеще трябва да внимава със съблазняването, чувствата и договорите.

Каква изненада, каква гордост за малкия град бе да види своята хубава Мария в компанията на чужденец, който я канеше да стане голяма звезда в Европа! Всички съседи научиха новината, а приятелките й от гимназията я питаха: „Как стана?“ „Провървя ми.“

Те поискаха да узнаят дали в Рио де Жанейро често се случват такива неща, тъй като бяха гледали подобни епизоди от телевизионните сериали. Мария не каза нито „да“, нито „не“, за да събуди любопитството на приятелките си, да ги накара да разберат, че тя не е коя да е.

Отидоха у тях, където швейцарецът отново показа брошурите с бар „Бразилия“, изписан погрешно, и договора, а през това време Мария обясняваше, че вече има импресарио и иска да се посвети на артистична кариера. След като видя предизвикателните бански костюми на момичетата от снимките, които чужденецът показваше, майка й веднага му ги върна обратно, без да задава въпроси — най-важното за нея бе дъщеря й да е щастлива и богата, или нещастна, но богата.

— Как се казва? — попита я тя.

— Роже.

— Ружериу! Имах братовчед със същото име!

Мъжът се усмихна, изръкопляска и всички си дадоха сметка, че не е разбрал въпроса. Бащата на Мария добави:

— Но той е на моите години.

Майка й го помоли да не пречи на щастието на дъщеря си. Тъй като всички шивачки постоянно си бъбрят със своите клиентки и научават много неща за брака и любовта, тя я посъветва следното:

— Скъпа моя, по-добре да бъдеш нещастна с богат мъж, отколкото щастлива с беден, а там ще имаш много повече шансове да бъдеш нещастна богаташка. А ако нещата никак не вървят, ще си хванеш автобуса и ще си дойдеш.

Въпреки че бе родена в това затънтено място, Мария беше по-умна, отколкото я смятаха майка й и бъдещият й съпруг.

— Мамо — възрази тя, — няма автобус от Европа за Бразилия. Освен това искам да правя кариера като танцьорка, а не да се омъжвам.

Майка й я погледна отчаяно.

— След като има начин да отидеш там, не може да няма начин да се върнеш. Кариерата на танцьорка е много хубава за едно младо момиче, но ще продължи само докато си хубава и ще свърши, когато станеш на трийсет. Ето защо трябва да се възползваш от случая, да намериш някой, който е честен и влюбен в теб, и да се омъжиш. Не е нужно и ти да изпитваш любов, аз самата в началото не обичах баща ти, но парите купуват всичко, дори и истинска любов. А баща ти, както виждаш, дори не е богат!

Изключително лош приятелски и в същото време прекрасен майчински съвет. Четирийсет и осем часа след това Мария отново бе на път за Рио, като преди това се отби — сама — в магазина за платове, където собственикът й каза следното:

— Научих, че някакъв прочут френски импресарио е решил да те заведе в Париж. Не мога да ти попреча да търсиш щастието си, но искам да ти кажа нещо, преди да тръгнеш.

Извади от джоба си един медальон и продължи:

— Това е чудотворният медальон на Света Богородица Милосърдна. Нейната църква се намира в Париж, иди и я помоли да те закриля. Виж какво пише тук.

Мария прочете следните думи, изписани около образа на Дева Мария: „О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от Теб. Амин.“

— Не забравяй да казваш това изречение поне веднъж на ден. И — той се поколеба, но вече бе късно да спре… — ако някой ден се върнеш, знай, че ще те чакам. Пропуснах възможността да изрека простичките думи „обичам те“. Може би вече е късно, но бих искал да го знаеш.

Тя отдавна бе разбрала какво означава „да пропуснеш възможността“. А „обичам те“ бе чувала много пъти за двайсет и две години, затова й се струваше, че това изречение е загубило всякакъв смисъл — никога не бе довело до нещо сериозно, дълбоко, което да се превърне в трайна връзка. Мария благодари за хубавите думи, запечата ги в подсъзнанието си (никога не се знае какво ни готви животът, затова е добре да знаем къде е аварийният изход), целуна невинно бившия си работодател по бузата и тръгна, без да поглежда назад.

Върнаха се в Рио и само за един ден й извадиха паспорт (Бразилия наистина се е променила, както каза Роже, служейки си с малко португалски думи и много жестове, които Мария си преведе като „по-рано ставаше много бавно“). Постепенно с помощта на Маилсон, преводача-охранител-импресарио, бе свършено и останалото (купени бяха дрехи, обувки, грим, всичко, за което жена като нея би могла да мечтае). Роже видя как танцува Мария в един бар, в който отидоха вечерта преди пътуването за Европа, и се поздрави с направения избор — пред него наистина стоеше бъдеща голяма звезда от кабаре „Колони“, мургава красавица със светли очи и коси, черни като крилете на грауна (бразилска птица, с чийто цвят местните писатели обикновено сравняваха черните коси). Разрешителното за работа, което швейцарското консулство трябваше да издаде, също бе готово, стегнаха куфарите и на следващия ден вече пътуваха към страната на шоколада, часовниците и сиренето, като Мария тайно кроеше планове да накара този мъж да се влюби в нея — в края на краищата не беше чак толкова стар, нито грозен, нито беден. Какво повече можеше да иска?

Пристигна в Швейцария страшно изморена и още на летището сърцето й се сви от страх: разбра, че зависи изцяло от мъжа до нея — не познаваше нито страната, нито езика, нито студа. С всеки изминал час държането на Роже към нея се променяше; той вече не се стараеше да бъде любезен и въпреки че никога не се бе опитал да я целуне или да докосне гърдите й, погледът му бе станал съвсем студен. Настани я в малък хотел, където я запозна с друга бразилка, млада и тъжна жена на име Вивиан, която трябваше да я обучи за новата й работа.

Вивиан я изгледа от главата до петите, безцеремонно и студено според Мария, която все пак за пръв път бе в чужда страна. Вместо да я попита как се чувства, тя направо пристъпи към въпроса.

— Не си прави илюзии! Той отива в Бразилия всеки път, когато някоя от танцьорките му се омъжи, а това, както изглежда, се случва често. Роже знае какво иска, надявам се и ти да знаеш. Сигурно си дошла да търсиш едно от следните три неща: приключения, пари или съпруг.

Но как бе разбрала? Нима всички търсеха едно и също? Или пък Вивиан умееше да чете мислите на другите?

— Всички момичета тук търсят едно от тези три неща — продължи Вивиан и Мария се убеди, че тя чете мислите й. — Колкото до приключенията, тук е прекалено студено за каквито и да било, а и парите не стигат за пътешествия. Ако искаш да спечелиш пари, ще трябва да работиш почти цяла година, за да можеш да си купиш билет за връщане, след като си платиш хотела и храната…

— Но…

— Зная: уговорката ви е била друга. А всъщност ти не си се сетила да попиташ, както и всички останали. Ако действаше по-внимателно, ако поне беше прочела договора, който си подписала, щеше да разбереш с какво се захващаш, защото швейцарците не лъжат, макар и да премълчават някои неща, когато това е в техен интерес.

Мария усети как подът се залюлява под краката й.

— И най-накрая, ако си дошла да си търсиш съпруг, трябва да знаеш, че всяко момиче, което се омъжва, означава голяма финансова загуба за Роже, ето защо ни е забранено да разговаряме с клиентите. Ако искаш да предприемеш нещо в тази посока, ще трябва да рискуваш. Кабарето не е място за срещи като улица „Берн“.

Улица „Берн“?

— Мъжете идват тук заедно с жените си, а малкото туристи, след като видят семейната обстановка, отиват да търсят жени на други места. Научи се да танцуваш; ако можеш и да пееш, заплатата ти ще се увеличи, но също и завистта на останалите, така че те съветвам да не се опитваш да пееш.

И най-важното: не говори по телефона. Ще изхарчиш всичко онова, което още не си спечелила, дори и то няма да ти стигне.

— Но той ми обеща петстотин долара на седмица!

— Почакай и ще видиш.

Из дневника на Мария, след две седмици престой в Швейцария:

Мария избра да бъде авантюристка, която търси съкровище, престана да обръща внимание на чувствата си, спря да плаче всяка нощ, забрави коя е; откри, че има достатъчно силна воля, за да се преструва, че е като новородена и не й е мъчно за никого. Чувствата можеха да почакат, сега трябваше да спечели пари, да опознае страната и да се върне преуспяла в родината си.

Впрочем всичко наоколо й напомняше за Бразилия, дори за родния й град: жените говореха на португалски, оплакваха се от мъжете, приказваха на висок глас, недоволстваха от работното си време, пристигаха със закъснение в заведението, опъваха се на шефа си, смятаха се за най-красивите на света и разправяха истории за своите вълшебни принцове — които обикновено или живееха далеч, или бяха женени, или пък нямаха пари и живееха на техен гръб. Обстановката в кабарето, противно на това, което си бе въобразила, виждайки брошурите на Роже, бе точно такава, каквато я бе описала Вивиан: семейна. На момичетата бе забранено да приемат покани или да излизат с клиенти, защото бяха официално регистрирани като „танцьорки на самба“. Ако бъдеха заловени да приемат листче с телефонен номер, биваха наказвани да не работят две седмици. Мария, която очакваше много повече разнообразие и емоции, постепенно се остави да бъде завладяна от тъгата и скуката.

През първите петнайсет дни от престоя си тя почти не излизаше от пансиона, където живееше — особено след като откри, че никой не разбира нейния език, дори и когато произнасяше съвсем бавно всяко изречение. Изненада се също така и след като научи нещо, което не се срещаше в родината й: градът, в който живееше сега, имаше две различни имена — Женева за жителите му и Женебра за бразилките.

Скучаейки часове наред в малката си стая без телевизор, Мария стигна до следните изводи:

а) никога нямаше да намери това, което търси, ако не може да изказва мислите си. Ето защо трябваше да научи местния език;

б) тъй като всички нейни колежки търсеха едно и също нещо, тя трябваше да бъде различна. За тази цел обаче все още не бе намерила нито решение, нито метод.

Из дневника на Мария, четири седмици след пристигането й в Женева или Женебра:

Още на другия ден Мария се записа в дневен курс по френски, където срещна хора с най-различни житейски философии, вероизповедания и възрасти — мъже, облечени в ярки цветове и с множество златни гривни по ръцете, забулени жени, деца, които учеха по-бързо от възрастните, докато би трябвало всъщност да е обратното, тъй като възрастните имат по-голям опит. Изпита гордост, когато разбра, че всички познават нейната страна, карнавала, самбата, футбола и най-известната личност на света, наречена Пеле. Отначало тя се постара да бъде любезна и се опита да поправи произношението на името му (Пеле, а не Пьоле!), но скоро се отказа — в манията си да променят всички имена и да смятат, че са прави, чужденците слагаха ударението в собственото й име на последната сричка.

Същия следобед, решена да практикува езика, Мария за пръв път излезе из града с двете имена. Откри един чудесен шоколад, сирене, което никога не бе опитвала, огромен фонтан по средата на езерото, все още неутьпкания от стъпките на женевците сняг, ресторантите с камини (въпреки че не бе влязла в нито един от тях, бе видяла пламъка на огъня и това бе породило у нея приятно чувство на спокойствие). С изненада откри също така, че не всички надписи рекламираха часовници, имаше и реклами на банки. Мария така и не разбра защо има толкова много банки за толкова малко жители, след като в тях рядко се виждаха хора, но реши да не разпитва за това.

След три месеца на самоконтрол, който си бе наложила по време на работа, буйната й бразилска кръв — както всички на света смятаха, — заговори и тя се влюби в един арабин, който учеше френски в същия курс. Увлечението й трая три седмици и една вечер тя реши да изостави всичко и да отиде с него в планината край Женева. Когато на следващия следобед се върна на работа, Роже я извика в кабинета си. Още неотворила вратата, Мария разбра, че е уволнена поради лошия пример, който давала на останалите момичета. Разгневен, Роже й каза, че се е разочаровал за пореден път и че на бразилските жени не може да се има доверие. (О, господи, пак тази мания да се обобщава всичко!) Тя напразно се опитваше да го убеди, че е имала много висока температура поради различията в климата, докато той негодуваше, че ще трябва пак да ходи в Бразилия, за да й намери заместничка, и че най-добре би било да направи шоу с музика и танцьорки от Югославия, тъй като те били много по-красиви и дисциплинирани.

Въпреки младостта си Мария не беше глупава, освен това арабският й любовник й бе казал, че в Швейцария синдикалните закони са много строги и тя би могла да се позове на факта, че е експлоатирана като робиня, като се има предвид, че по-голямата част от заплатата й оставаше за собственика на заведението.

Мария се върна в кабинета на Роже, като този път заговори на доста добър френски, в който се прокрадваше думата „адвокат“. Излезе оттам, след като бе получила няколко обиди и пет хиляди долара обезщетение — сума, за която никога не бе мечтала дори, и всичко това благодарение на вълшебната дума „адвокат“. Сега можеше свободно да се среща с арабина, да купи подаръци, да си направи снимки в снега и да се завърне славно у дома, както бе мечтала.

Първото нещо, което стори, бе да се обади по телефона на една съседка на майка си и да й каже, че е щастлива и я очаква блестяща кариера, така че да не се тревожат вкъщи за нея. Оставаше й само да напусне стаята в пансиона, която Роже бе наел за нея, да потърси арабина, да му се закълне във вечна любов, да приеме неговата религия и да се омъжи за него — дори и да се наложи да носи на главата си един от онези странни шалове. В края на краищата всеизвестно е, че арабите са много богати, какво друго й трябваше?

Арабинът обаче по това време вече бе далеч — може би в Арабия, страна, която тя не познаваше — и дълбоко в себе си Мария благодари на Света Богородица, че не се бе наложило да измени на религията си. И така, след като вече говореше френски доста добре и имаше пари за обратен билет, трудова книжка, причисляваща я към категорията „танцьорка на самба“, карта за престой, която все още бе валидна, и възможността в краен случай да се омъжи за търговеца на платове, Мария реши да върши това, за което знаеше, че е способна: да печели пари с красотата си.

Още в Бразилия бе прочела една книга за някакъв пастир, който в търсене на съкровището си се сблъсква с най-различни трудности, като тези трудности му помагат да постигне това, което желае; нейният случай бе съвсем същият. Бе стигнала до убеждението, че е била уволнена, за да открие истинското си призвание — да бъде фотомодел и манекен.

Мария нае малка стая (без телевизор, защото трябваше да спестява колкото се може повече, докато успее да спечели наистина много пари) и още на другия ден започна да обикаля агенциите. Навсякъде й казваха, че трябва да представи професионални снимки, което в крайна сметка си беше инвестиция в кариерата й — мечтите струват скъпо. Похарчи голяма част от парите си при един много добър фотограф, който говореше малко и изискваше много: в студиото си разполагаше с огромен гардероб и тя позира в строги, а след това в екстравагантни рокли, дори по бански, който би накарал единствения й познат в Рио де Жанейро, преводача-охранител и бивш неин импресарио Маилсон, да се пръсне от гордост. Мария поиска по още едно копие от всички снимки, написа и едно писмо, в което разказваше колко е щастлива в Швейцария, и ги изпрати на семейството си. Щяха да помислят, че е богата, има скъпи дрехи и се е превърнала в най-прочутото момиче на градчето. Ако успееше, в което бе убедена (бе чела много книги за „положителните мисли“ и не се съмняваше в победата си), щяха да я посрещнат с музика, а префектът щеше да открие площад с нейното име.

Купи си мобилен телефон с предплатена карта (тъй като нямаше постоянен адрес) и прекара следващите дни в очакване да й позвънят. Хранеше се в китайски ресторанти (които бяха най-евтините) и за да убие времето, започна да учи усилено. Но времето минаваше бавно, а телефонът не звънеше. За нейно учудване никой не я заговаряше, докато се разхождаше по брега на езерото, с изключение на неколцина наркопласьори, които винаги стояха на едно и също място, под един от мостовете, свързващи красивата старинна градина с най-новата част на града. Мария дори започна да се съмнява в красотата си, но една от бившите й колежки, с която случайно се срещна в някакво кафене, й каза, че причината не е в нея, а в швейцарците, които не обичат да безпокоят когото и да било, а също и в чужденците, които се боят да не бъдат арестувани заради „сексуален тормоз“ — нещо, което бяха измислили, за да накарат жените по целия свят да се чувстват страшно грозни.

Из дневника на Мария, една вечер, в която тя бе загубила смелостта да излиза, да живее, да продължава да чака телефонното обаждане, което така и не идваше:

Въпреки че бе написала неща, които й се струваха много мъдри, тя самата не успяваше да следва собствените си съвети; все по-често я обземаше депресия, а телефонът продължаваше да мълчи. За да се разсее и да практикува френския език през свободното си време, Мария започна да си купува списания с известни артисти, но скоро разбра, че харчи много пари, и потърси най-близката библиотека. Библиотекарката й каза, че не се дават списания за вкъщи, но тя самата би могла да й препоръча някои заглавия, които да й помогнат да усъвършенства френския си.

— Нямам време да чета книги.

— Как така нямате време? С какво сте заета?

— С много неща: уча френски, водя си дневник и…

— И какво още?

Тя щеше да каже „чакам да ми позвънят по телефона“, но реши, че ще е по-добре да замълчи.

— Вие сте млада, животът е пред вас. Четете! Забравете какво са ви казали за книгите и четете.

— Чела съм много.

Изведнъж Мария си спомни за „енергията“, за която й бе говорил някога Маилсон. Библиотекарката, която стоеше срещу нея, имаше вид на чувствителна жена с мек характер, би могла да й помогне, ако всичко се провали. Трябваше да я спечели на своя страна, интуицията й подсказваше, че би могла да й бъде приятелка. Мария бързо се поправи:

— Но бих искала да чета още. Моля ви, помогнете ми да си избера книги.

Жената донесе „Малкия принц“. Същата вечер Мария прелисти книгата, видя рисунките в началото, където се появяваше една шапка — авторът обаче твърдеше, че всъщност за децата това е змия, погълнала слон. „Струва ми се, че никога не съм била дете — помисли си Мария. -На мен ми прилича повече на шапка.“ И понеже нямаше телевизор, тя реши да придружи малкия принц в неговите пътувания, макар че се натъжаваше всеки път, когато се появеше думата „любов“ — забранила си бе да размишлява на тази тема, тъй като рискуваше да стигне до самоубийство. Въпреки няколкото покъртителни романтични сцени между принца, лисицата и розата, книгата бе много интересна и тя престана да проверява на всеки пет минути дали батерията на мобилния й телефон не е изтощена (боеше се да не пропусне шанса си поради невнимание).

Мария започна да посещава често библиотеката и да разговаря с жената, която й изглеждаше също толкова самотна, колкото бе и тя, искаше й съвети, обсъждаха заедно не само авторите, но и нещата от живота. В един момент обаче парите й почти привършиха, ако останеше още две седмици, нямаше да може да си купи билет за връщане.

И тъй като животът винаги изчаква критични ситуации, за да покаже добрата си страна, телефонът най-сетне звънна.

Три месеца след като бе открила думата „адвокат“ и два месеца след като бе получила обезщетението, от което живееше, една агенция за модели я потърси и се поинтересува дали г-жа Мария все още може да бъде намерена на този телефон. Отговорът бе едно студено „да“, което тя бе репетирала дълго, за да прикрие тревогата си. Съобщиха й, че някакъв арабин, който бил професионален импресарио на модели в своята страна, искал да я покани да участва в ревю. Мария си спомни за неотдавнашното си разочарование, но помисли също така и за парите, от които отчаяно се нуждаеше.

Уговориха си среща в един много луксозен ресторант. Срещу нея седеше елегантен и много очарователен възрастен господин, какъвто досега тя не бе срещала. Той я попита:

— Знаете ли чия е онази картина? На Хуан Миро. Знаете ли кой е Хуан Миро?

Мария мълчеше и се правеше на много съсредоточена в храната, доста по-различна от тази в китайските ресторанти. В същото време отбеляза наум, че при следващото си ходене в библиотеката трябва да поиска книга за Миро. Арабинът обаче продължаваше:

— Онази маса там е била любимата маса на Фелини. Какво мислите за филмите на Фелини?

Тя отговори, че много ги харесва. Арабинът поиска да задълбае в подробности и Мария, давайки си сметка, че няма да издържи теста за обща култура, пристъпи направо към въпроса:

— Не съм тук, за да играя театър. Единственото, което знам, е да правя разлика между пепси и кока-кола. Не бихте ли желали да поговорим за модното ревю?

Изглежда, че откровеността на момичето направи добро впечатление на арабина.

— Ще поговорим за това след вечеря, когато отидем да изпием по едно питие.

Настъпи пауза, през която двамата се гледаха и се опитваха да отгатнат мислите си.

— Много сте красива — продължи арабинът. — Ако се съгласите да изпиете нещо с мен в моя хотел, ще ви дам хиляда франка.

Мария веднага разбра. Дали вината бе в модната агенция? Или пък в нея самата, тъй като не бе разпитала по-подробно за вечерята? Вината не бе нито в агенцията, нито в нея: чисто и просто нещата се уреждаха по този начин. Изведнъж тя почувства колко много й липсват затънтеното й родно градче, Бразилия, прегръдката на майка й. Спомни си за предупреждението на Маилсон на плажа, когато той бе споменал за триста долара; тогава й се бе сторило забавно, че би могла да получи толкова много пари за една нощ с някой мъж. В този момент обаче тя осъзна, че няма нито един човек на света, с когото би могла да разговаря; беше сама, в чужд град, живяла бе сравнително добре двайсет и две голини, но те не можеха да й помогнат да реши кой би бил най-добрият отговор.

— Налейте ми още вино, ако обичате.

Арабинът наля вино в чашата й, а през това време мисълта й пътуваше по-бързо от Малкия принц, който обикаляше планетите. Бе дошла да търси приключения, пари, а може би и съпруг, знаеше, че ще й бъдат правени подобни предложения, защото не бе наивна и бе свикнала с поведението на мъжете. Но все още вярваше в агенции за модели, звезди, богат мъж, семейство, деца, внуци, красиви дрехи, славно завръщане в родния град. Мечтала бе да преодолее всички трудности благодарение на своята интелигентност, чар и силна воля.

Реалността се бе стоварила върху главата й с цялата си сила. За изненада на арабина тя се разплака. Разкъсван между страха от скандал и мъжкия инстинкт да закриля момичето, човекът се чудеше какво да прави. Махна с ръка към сервитьора, за да поиска веднага сметката, но Мария го спря:

— Не правете това. Налейте ми още вино и ме оставете да си поплача малко.

И Мария си спомни за момчето, което й бе поискало молив, за младежа, който я бе целунал, без тя да си отвори устата, за радостта, с която бе отишла в Рио де Жанейро, за мъжете, които я бяха използвали, без да й дадат нищо в замяна, за чувствата и любовта, които бе изгубила в извървения досега път. Въпреки привидната свобода, на която Мария се радваше, животът й бе безкрайна поредица от часове в очакване на чудото, на истинската любов, на приключение с романтичен край, каквито бе виждала във филмите и за които бе чела в книгите. Някакъв писател бе казал, че нито времето, нито мъдростта променят човека — единствено любовта може да накара някого да се промени. Каква глупост! Написалият подобно нещо познаваше само едната страна на медала.

Всъщност любовта наистина е в състояние да промени живота на човека само за миг. Но съществува и обратната страна на медала, онова, което те кара да поемеш по друг път, съвсем различен от планирания: нарича се отчаяние. Да, може би любовта е в състояние да преобрази някого; отчаянието обаче преобразява човека по-бързо. А сега, Мария? Дали да не излезе от ресторанта тичешком, да се върне в Бразилия, да стане учителка по френски, да се омъжи за търговеца на платове? Или да продължи напред, само една нощ в град, в който тя не познава никого и никой не я познава? Дали една-единствена нощ и толкова лесно спечелените пари ще я накарат да продължи по същия път и да стигне дотам, откъдето няма връщане? Какво представлява настоящият миг: голям шанс или изпитание, изпратено й от Света Богородица?

През това време арабинът обхождаше с поглед картината на Хуан Миро, мястото, където се е хранел Фелини, момичето от гардероба, влизащите и излизащите клиенти.

— Вие не знаехте ли?

— Още вино, ако обичате — бе отговорът на Мария, която продължаваше да плаче.

Молеше се сервитьорът да не се приближи и да разбере какво се случва, а сервитьорът, който следеше всичко с крайчеца на погледа си, се молеше мъжът с момичето да плати колкото се може по-бързо сметката, защото ресторантът беше пълен и имаше хора, които чакаха.

Най-сетне, след като бе изминала цяла вечност, тя проговори:

— Казахте едно питие за хиляда франка, нали?

Самата Мария се изненада от начина, по който прозвуча гласът й.

— Да — отвърна арабинът, който вече се разкайваше за предложението си. — Но не искам по никакъв начин…

— Платете сметката. Отиваме да изпием по едно питие във вашия хотел.

И отново й се стори, че говори не тя, а някоя друга жена. До този момент бе едно любезно, възпитано, весело момиче, което никога не би говорило с такъв тон на непознат мъж. Но сякаш това момиче бе умряло: за нея бе започнало едно друго съществуване, в което питиетата струваха хиляда франка или прехвърлени в по-универсална валута, около шестстотин долара.

Всичко стана според очакванията: тя отиде в хотела с арабина, пи шампанско, докато усети, че е почти съвсем пияна, разтвори бедра, изчака той да стигне до оргазъм (дори не й мина през ума да се престори, че и тя е получила), изми се в мраморната вана, взе парите и си позволи лукса да вземе такси до жилището си.

Хвърли се в леглото и спа дълбоко, без да сънува нищо.

Из дневника на Мария, на другия ден:

Това ли било? Нима е толкова лесно? Тя бе в чужд град, сред непознати, и онова, което вчера за нея бе мъчение, днес й даваше чувството за свобода, не бе длъжна да дава обяснения на никого.

За пръв път от много години Мария реши да прекара целия ден в размишления за самата себе си. Досега тя винаги се бе съобразявала с другите: с майка си, със съученичките си, с баща си, с чиновниците от модната агенция, с учителя по френски, със сервитьора, с библиотекарката, с това, което минувачите на улицата — които никога преди не бе виждала — мислеха в момента. В действителност никой не мислеше за нищо, най-малко за нея, някаква бедна чужденка, която би могла да изчезне утре и дори и полицията да не забележи, че я няма.

Стига толкова! Излезе рано, изпи сутрешното си кафе там, където ходеше винаги, поразходи се край езерото, видя демонстрация на някакви бежанци. Една жена с малко кученце каза, че били кюрди, и Мария, вместо да се преструва, че знае отговора, и да покаже колко е начетена и образована, попита:

— От коя държава идват кюрдите?

За нейн а изненада жената не успя да й отговори. Така е устроен светът: хората говорят тъй, сякаш знаят всичко, а когато се осмелиш да им зададеш някакъв въпрос, се оказва, че нищо не знаят. Мария влезе в един интернет клуб и разбра, че кюрдите идват от Кюрдистан, една несъществуваща държава, която днес е разделена между Турция и Ирак. Излезе отново на улицата и се върна там, където се бе разхождала, търсейки жената с кученцето, но тя си бе заминала. Сигурно животинчето не бе издържало да стои половин час и да гледа групата хора, увити в шалове, които носеха лозунги и на фона на някаква музика скандираха нещо на странен език.

„Ето каква съм. По-точно ето каква бях: преструвах се, че всичко знам, криейки се зад мълчанието си, докато оня арабин не ме ядоса до такава степен, че да се осмеля да кажа, че знам само каква е разликата между безалкохолните напитки. Дали е бил шокиран? Дали е променил мнението си за мен? Нищо подобно! Сигурно моята спонтанност му се е сторила фантастична! Винаги съм губила, когато съм се опитвала да се правя на по-умна, отколкото съм: стига толкова!“

Сети се за модната агенция. Дали са знаели какво иска арабинът — в такъв случай Мария отново бе проявила наивност, — или наистина са смятали, че той ще й намери работа в страната си?

Независимо от всичко това Мария не се чувстваше толкова самотна въпреки сивото утро в Женева и близката до нулата температура, демонстрацията на кюрдите, пристигащите точно по разписание автобуси, магазините, в които отново изнасяха бижутата по витрините, банките, които отваряха, спящите просяци, швейцарците, които отиваха на работа. Не се чувстваше толкова самотна, защото до нея вървеше друга жена, може би невидима за минувачите. Никога досега не бе забелязвала присъствието й, но тя беше тук.

Мария се усмихна на невидимата жена до себе си, която приличаше на Света Богородица, майката на Исус. Жената също й се усмихна и й каза да внимава, защото нещата не са толкова прости, колкото си мисли. Мария не обърна внимание на съвета, отвърна, че е пълнолетна, че отговаря за постъпките си и че не е възможно да съществува всемирен заговор срещу нея. Разбрала бе, че има хора, готови да платят хиляда швейцарски франка за една нощ, за половин час между бедрата й, и единственото, което трябваше да реши в близките дни, бе дали да не вземе тези хиляда швейцарски франка, които бе оставила в жилището си, да си купи самолетен билет и да се върне в родния си град. Или да остане още малко, достатъчно време, за да купи къща на родителите си, хубави дрехи за себе си и билети за местата, които открай време бе мечтала да посети.

Невидимата жена до нея повтори, че нещата не са толкова прости. Въпреки че бе доволна от неочакваната компания, Мария помоли жената да не прекъсва мислите й, животът наистина беше по-труден, отколкото си бе представяла.

Отново започна да обмисля, но този път по-внимателно, възможността да се върне в Бразилия. Съученичките й от гимназията, които никога не бяха напускали родния си град, веднага щяха да подхвърлят, че са я уволнили от работа и че никога не е имала талант, за да стане звезда от международна величина. Майка й щеше да се натъжи, защото така и нямаше да получи обещаната месечна издръжка — макар в писмата си Мария да твърдеше, че в пощата крадат парите, които изпраща. Баща й щеше да я гледа до края на живота си с онова изражение, което означава „знаех си“, тя щеше да се върне в магазина за платове, да се омъжи за собственика, след като бе пътувала със самолет, бе опитала швейцарско сирене, бе научила френски и бе газила из снега.

От друга страна, съществуваха питиетата за по хиляда швейцарски франка. Може би нямаше да трае дълго — в края на краищата красотата отминава бързо като вятъра, -но за една година тя щеше да събере достатъчно пари, за да си стъпи на краката и да започне нов живот, като този път тя самата щеше да диктува правилата на играта. Единственият проблем, който стоеше пред нея, бе, че не знаеше какво да направи, как да започне. Докато работеше в семейното заведение, едно от момичетата бе споменало за улица „Берн“ — впрочем това бе първата му реплика, преди още да й каже къде да си остави куфарите.

Мария се приближи до едно от големите пана, каквито изобилстваха в Женева, градът бе любезен с туристите, не би искал да ги остави да се загубят, ето защо от едната страна на тези пана имаше реклами, а от другата — план на града.

Наблизо стоеше някакъв мъж и тя го попита дали не знае къде се намира улица „Берн“. Той я погледна с любопитство и поиска да разбере дали тя търси именно въпросната улица или пътя за Берн, столицата на Швейцария.

— Не — отвърна Мария, — търся точно улицата, която се намира тук, в града.

Мъжът я изгледа от главата до петите и се отдалечи, без да каже нито дума, убеден, че го снима скрита камера за едно от онези телевизионни предавания, в които публиката много се радва да види как всеки човек може да изглежда смешен. Мария стоя там петнайсет минути — градът беше малък — и накрая намери улицата.

Нейната невидима приятелка, която бе мълчала, докато тя разглеждаше плана, сега се опитваше да изтъкне разни аргументи; не ставало дума за морал, а за това, че който тръгне по този път, не се връща.

Мария отговори, че след като е успяла да спечели достатъчно пари, за да напусне Швейцария, ще съумее да излезе от всякакво положение. А и нито един от минувачите, които бе срещнала по време на разходката, не бе избрал това, с което наистина искаше да се занимава. Такава е действителността!

„Намираме се в долината на сълзите — каза тя на невидимата си приятелка. — Възможно е да имаме много мечти, но животът е тежък, неумолим, тъжен. Какво искаш да ми кажеш? Че ще ме осъдят? Никой няма да разбере, а и това ще бъде само един период от живота ми.“

Невидимата й приятелка се усмихна нежно, но и с тъга и изчезна.

Мария отиде до увеселителния парк, купи си билет за скоростното влакче, крещя заедно с другите, но знаеше, че не съществува никаква опасност, че е само игра. След това отиде в един японски ресторант, където дори не разбра какво точно яде — знаеше само, че е много скъпо, — но сега бе готова да си позволи всякакви скъпи удоволствия. Беше весела, не се налагаше да чака да позвъни телефонът, нито да брои монетите, които харчи.

В края на деня тя се обади в агенцията, каза, че срещата е минала много добре, и благодари. Ако агенцията беше сериозна, щеше да я попита за снимките. А ако се занимаваше само със сводничество, щеше да й уреди нови срещи.

Пресече моста, върна се в малката си стая, реши в никакъв случай да не си купува телевизор, въпреки че имаше пари и много планове за бъдещето си: трябваше да мисли, да използва цялото си време за мислене.

Из дневника на Мария, същата вечер (с бележка в полето „не съм много сигурна“):

На другия ден се обадиха от агенцията и попитаха кога ще бъдат снимките и ревюто, тъй като вземали комисионна за всеки сключен договор. От което Мария веднага стигна до извода, че те нищо не знаят, и им каза, че арабинът ще влезе във връзка с тях.

Отиде в библиотеката и поиска книги за секса. Щом предвиждаше сериозно възможността да работи — само една година, както си бе обещала — в област, от която нищо не разбираше, то първото нещо, което трябваше да научи, бе как да се държи, как да доставя удоволствие и как да получава пари в замяна.

За нейно разочарование библиотекарката й каза, че имали само специализирана литература, понеже библиотеката била правителствена институция. Мария прочете съдържанието на едно от ръководствата и веднага го върна: авторите не разбираха нищо от щастие, след като говореха само за ерекция, проникване, импотентност, предпазни мерки и други скучни неща. За миг се поколеба дали да не вземе „Психологически предпоставки за фригидността у жената“, тъй като тя самата получаваше оргазъм само при мастурбиране, въпреки че й беше приятно, когато някой мъж я обладаваше и проникваше в нея.

Но тя не търсеше удоволствие, а работа. Благодари на библиотекарката, мина през един магазин и направи първата си инвестиция в евентуалната кариера, която се очертаваше на хоризонта — купи си дрехи, които й се сториха достатъчно секси, за да събудят желание у всеки мъж. След това отиде на онова място, което бе намерила на картата. Улица „Берн“ започваше от една църква (какво съвпадение, намираше се близо до японския ресторант, където бе вечеряла предишния ден), следваха витрини, които предлагаха евтини часовници, а на другия й край се намираха заведенията, за които бе чувала да се говори, като по това време на деня всички те бяха затворени. Мария отново се разходи край езерото, купи — без никакво притеснение — пет порнографски списания, за да научи какво евентуално ще трябва да прави, изчака да се стъмни и отново се отправи към същата улица. Там избра наслуки един бар с внушителното бразилско име „Копакабана“.

Разговаряйки със самата себе си, тя установи, че нищо не е решила. Това щеше да бъде само един опит. Откакто бе дошла в Швейцария, за пръв път й беше хубаво и се чувстваше свободна.

— Търсиш работа — каза й собственикът, който миеше чаши зад бара. Дори не се бе постарал да придаде въпросителна интонация на изречението. В бара имаше маси, дансинг в единия ъгъл и няколко канапета покрай стените. — Нищо не мога да направя. За да работиш тук, където спазваме закона, трябва да имаш поне трудова книжка.

Мария му я показа и настроението на мъжа сякаш се подобри.

— Имаш ли опит?

Тя не знаеше какво да отговори: ако каже „да“, той ще попита къде е работила преди това. Ако даде отрицателен отговор, може да я отпрати.

— Пиша книга.

Идеята й хрумна неочаквано, сякаш невидим глас й помагаше в този миг. Забеляза как мъжът се престори, че й вярва, макар да бе разбрал, че лъже.

— Преди да решиш каквото и да било, поговори най-напред с някои от момичетата. Тук има поне шест бразилки, така че ще разбереш какво те очаква.

Мария понечи да каже, че не се нуждае от ничии съвети и че нищо не е решила, но мъжът вече се бе отдалечил, оставяйки я сама, без дори да й предложи чаша вода. Момичетата започнаха да пристигат, собственикът забеляза няколко бразилки и ги помоли да поговорят с новодошлата. Нито една обаче не гореше от желание да го стори, от което Мария заключи, че се боят от конкуренция. Влязоха и момичета с азиатски черти, а също и други, които сякаш бяха пристигнали от романтичните заснежени планини около Женева. Най-сетне, след като чака два часа, устата й пресъхна, изпуши няколко цигари, изпитвайки все по-силното усещане, че е взела погрешно решение, и безброй пъти си повтори наум въпроса „какво търся тук?“, разгневена от пълното безразличие както на съдържателя, така и на момичетата, до Мария се приближи една от бразилките и я попита:

— Защо избра точно този бар?

Мария би могла отново да се позове на историята с книгата или да стори това, което бе направила в случая с кюрдите и с Хуан Миро: да каже истината.

— Заради името. Не знам откъде да започна, а и не знам дали искам да започна.

Момичето като че ли се изненада от прямия и искрен отговор. Отпи една глътка от питието си, което приличаше на уиски, заслуша се в бразилската музика, която звучеше в момента, спомена за носталгията по родината си, каза, че ще има малко клиенти тази вечер, защото били отложили голям международен конгрес, който трябвало да се проведе в околностите на Женева. Накрая, след като видя, че Мария не си тръгва, каза:

— Много е просто, трябва да спазваш три правила. Първо, не се влюбвай в никого, с когото работиш или с когото правиш секс. Второ, не вярвай на обещания и винаги вземай парите предварително. Трето, не се дрогирай.

Момичето направи пауза и продължи:

— И започни веднага. Ако днес се върнеш вкъщи, без да си си намерила клиент, ще премислиш и няма да имаш смелостта да се върнеш.

Мария бе дошла с намерението да чуе някакъв съвет, да получи информация за възможността да поработи временно, но разбра, че се намира пред онова чувство, което кара хората бързо да вземат решения — отчаянието!

— Добре. Ще започна още днес.

Не си призна, че бе започнала вчера. Жената отиде до съдържателя на бара, наричайки го „Милан“, и той се приближи, за да разговаря с Мария.

— С хубаво бельо ли си?

Никой не й бе задавал този въпрос досега. Нито гаджетата й, нито арабинът, нито приятелките й, още по-малко някой непознат. Но такъв бе животът тук: пристъпваше се направо към въпроса.

— Със светлосиви бикини съм. — После добави предизвикателно: — И без сутиен.

Вместо отговор обаче получи мъмрене.

— Утре трябва да си с черни бикини, сутиен и дълги чорапи. Да се събличат колкото се може повече дрехи е част от ритуала.

Без да губи повече време, убеден, че пред него наистина стои начинаеща, Милан й обясни останалата част от ритуала: „Копакабана“ е приятно място, а не бардак. Мъжете влизат в този бар с надеждата да срещнат жена, която е сама, непридружавана от никого. Ако някой се приближи до нейната маса, без да бъде отклонен през това време (защото освен всичко съществуваше и понятието за „изключително право върху клиент за някои момичета“), със сигурност ще я попита: „Искате ли нещо за пиене?“

На което Мария би могла да отговори с „да“ или „не“.

Свободна е да избира компанията си, въпреки че не е за препоръчване да казва „не“ повече от един път на вечер. В случай че отговори положително, ще си поръча плодов коктейл, който (случайно) е най-скъпото питие в бара. Не трябва да пие никакъв алкохол, нито да оставя на клиента да избира вместо нея.

След това е добре да приеме евентуална покана за танц. Повечето от посетителите на бара са постоянни и освен „специалните клиенти“, за които Милан не навлезе в подробности, не представляват никаква опасност. Полицията и Министерството на здравеопазването изискват ежемесечни изследвания на кръвта, за да се откриват носителките на болести, предавани по полов път. Използването на презерватив е задължително, въпреки че няма как да се контролира дали това правило се спазва, или не. Никога не трябва да предизвиква скандали — Милан беше женен, баща на семейство, и се грижеше за репутацията си и за доброто име на своя бар.

Той продължи да говори за ритуала: след танца се връщат на масата и клиентът, сякаш й съобщава нещо неочаквано, я поканва да отиде в някой хотел с него. Средната цена е триста и петдесет франка, от които петдесет франка остават за Милан като наем за масата (легален трик, за да бъдат избегнати всякакви юридически усложнения и обвинения в сексуално експлоатиране с цел печалба).

Мария отново се опита да възрази:

— Но аз спечелих хиляда франка за…

Собственикът понечи да се отдалечи, но бразилката, която присъстваше на разговора, се намеси:

— Тя се шегува.

И обръщайки се към Мария, каза на хубав, звучен португалски:

— Това е най-скъпото заведение в Женева (тук градът се наричаше Женева, а не Женебра). Никога не повтаряй подобно нещо! Той знае какви са цените на пазара, знае също така, че никой не плаща по хиляда франка, за да преспи с проститутка, с изключение на „специалните клиенти“, ако имаш късмет и умения.

Погледът на Милан, за когото Мария впоследствие разбра, че е югославянин, който живее тук от двайсет години, не оставяше и следа от съмнение.

— Цената е триста и петдесет франка.

— Да, цената е тази — повтори Мария, унизена. Първо я пита какъв е цветът на бельото й. После определя и цената на тялото й.

Нямаше време за размишления, мъжът продължаваше да дава инструкции: тя не трябва да приема покани в частни домове или в хотели, които не са петзвездни. Ако клиентът няма къде да я заведе, отиват в хотел, който се намира на пет пресечки от заведението, но с такси, за да не запомнят другите жени от останалите барове на улица „Берн“ лицето й. Мария не му повярва и си помисли, че истинската причина е страхът му тя да не получи покана за работа при по-добри условия в друг бар. Запази обаче тези мисли за себе си, спорът за цената й бе достатъчен.

— Повтарям още веднъж: никога не пий по време на работа, така както не пият и полицаите във филмите. Оставям те, след малко започват да пристигат клиентите.

— Благодари му! — каза й на португалски бразилката. Мария му благодари. Мъжът се усмихна, но все още не бе свършил с наставленията

— Забравих нещо: времето между поръчването на напитката и излизането от заведението не трябва в никакъв случай да е по-дълго от четирийсет и пет минути. В Швейцария навсякъде има часовници, така че дори и югославяните и бразилците се научават да бъдат точни. Не забравяй, че аз изхранвам децата си с твоята комисиона.

Нямаше да забрави.

Наля й чаша газирана вода с лимон — напитката лесно можеше да мине за джин с тоник — и й каза да чака.

Постепенно барът започна да се пълни. Мъжете влизаха, оглеждаха се, сядаха сами, но скоро се появяваше някой от персонала; сякаш бе приятелско събиране, всички се познаваха отдавна и сега се възползваха от случая, за да се позабавляват след дългия работен ден. Мария въздъхваше с облекчение всеки път, когато някой от мъжете си избираше компания, въпреки че вече се чувстваше много по-добре. Може би защото беше в Швейцария, може би защото рано или късно щеше да срещне авантюрата, парите, мъжа, за които винаги бе мечтала. А може би и защото — тя едва сега си даде сметка — за пръв път от много седмици излизаше вечер и се намираше в заведение, в което имаше музика и в което можеше от време на време да чуе някой да говори на португалски. Забавно й беше да наблюдава момичетата наоколо, които се смееха, пиеха плодови коктейли и весело разговаряха.

Нито една от тях не бе дошла да я поздрави или да й пожелае успех в новата й професия, но това бе нормално, в края на краищата тя им беше конкурентка, противничка, която им оспорва трофея. Вместо да се почувства потисната, тя изпита гордост — бореше се, сражаваше се, не беше някаква безпомощна личност. Ако пожелаеше, можеше да отвори вратата и да си тръгне завинаги, но никога нямаше да забрави, че е имала смелостта да стигне дотук, да преговаря и обсъжда неща, за които досега не бе дръзнала да си помисли. „Не съм жертва на съдбата“, повтаряше си Мария всяка минута: поемаше риск, прекрачваше собствените си граници, изживяваше моменти, които един ден, в скуката на старостта, когато сърцето й се успокоеше, щеше да си спомня с известна тъга — колкото и абсурдно да изглеждаше.

Сигурна беше, че никой няма да се приближи до нея и утре всичко това щеше да й изглежда като безумен сън, който тя никога не би се осмелила да повтори. Бе си дала сметка, че хиляда франка за една нощ се случват само веднъж и че ще е най-добре да си купи билет за връщане в Бразилия. И за да минава по-бързо времето, тя започна да изчислява по колко печели всяко едно от тези момичета: ако излизат с клиент по три пъти на вечер, за четири часа труд ще спечелят това, което тя печели за два месеца в магазина за платове.

Толкова много? Е, добре, тя също бе спечелила хиляда франка за една нощ, но може би само защото бе имала късмета на начинаещия. Така или иначе, доходите на една проститутка бяха много, много по-високи от това, което би могла да спечели като учителка по френски в родния си град. И всичко това с цената на единственото усилие да постои в един бар известно време, да потанцува, да си разтвори бедрата и толкова. Дори не е необходимо да разговаря.

„Парите могат да бъдат силен аргумент“, продължаваше да размишлява Мария. Но нима са всичко? Дали пък намиращите се тук клиенти и жени наистина се забавляваха? Дали светът не бе по-различен от това, на което я бяха учили в училище? Ако използва презерватив, нищо не рискува, няма вероятност и да бъде разпозната от някой неин съгражданин. Никой не посещава Женева — както бяха казали веднъж по време на курса по френски, — с изключение на хората, които обичат да ходят ио банки. Но повечето от бразилците предпочитат да ходят по магазини, най-вече в Маями или в Париж. Триста франка на ден, пет дни седмично.

Цяло богатство! Какво правеха тези момичета тук, след като за един месец спечелваха достатъчно пари, за да се върнат в родината си и да купят къщи за майките си? Може би работеха отскоро?

А може би — и Мария се изплаши от собствения си въпрос, — може би им харесва?

Отново изпита желание да пие — шампанското й бе помогнало много предишния ден.

— Искате ли нещо за пиене?

Пред нея стоеше мъж на около трийсет години в униформа на някаква авиокомпания.

Светът около нея сякаш се завъртя в забавен кадър и Мария изпита усещането, че излиза от собственото си тяло и се наблюдава отстрани. Като умираше от срам, но в същото време се стараеше да не се изчервява, тя кимна, усмихна се и разбра, че от този миг нататък животът й завинаги ще се промени.

Плодов коктейл, разговор, какво прави тук, студено е, нали? Тази музика ми харесва, аз пък предпочитам АББА, швейцарците са студени, ти от Бразилия ли си? Разкажи ми нещо за родината си! Има карнавал. Бразилките са красиви, знаеш ли? Усмихва се и приема комплимента, може би трябва да си придаде леко срамежлив вид. Танцуват отново, но този път забелязва погледа на Милан, който се почесва по главата и сочи часовника си. Миризма на мъжки парфюм, бързо разбира, че ще трябва да свикне с най-различни миризми. Тази поне е на парфюм. Танцуват прегърнати. Още един плодов коктейл, времето минава. Милан й бе казал четирийсет и пет минути, нали така? Поглежда си часовника, мъжът я пита дали не чака някого, тя отговаря, че след час ще дойдат нейни приятели, той я кани да излязат от бара. Хотел, триста и петдесет франка, душ след секса (мъжът, заинтригуван, отбелязва, че другите момичета не го правят). Тя не е Мария, в тялото й е друга жена, която нищо не чувства, а само изпълнява механично някакъв ритуал. Тя е актриса. Милан й бе обяснил всичко, само не и как да се раздели с клиента. Благодари му, той също не знае какво да каже, а освен това му се спи.

Бори се със себе си, иска да се прибере вкъщи, но трябва да се върне в бара и да остави петдесетте франка, и тогава се появява друг мъж, пак коктейл, въпроси за Бразилия, хотел, отново душ (този път без коментар). Пак се връща в бара, собственикът взема комисионната си, казва й, че може да си тръгва, тъй като тази вечер няма много клиенти. Не взема такси, преминава през цялата улица „Берн“ пеша, разглеждайки другите заведения, витрините с часовници, църквата на ъгъла (затворена е, винаги е затворена. ..). Както обикновено никой не я поглежда.

Върви в студа. Не усеща ниската температура, не плаче, не мисли за парите, които е спечелила, изпаднала е в нещо като транс. Някои хора се раждат, за да се оправят сами в този свят. Това не е нито хубаво, нито лошо, просто такъв е животът. Мария е от тях.

Прави усилие, за да размишлява върху случилото се. Започна днес и вече се смята за професионалистка, струва й се, че е започнала отдавна, че цял живот е вършила това. Странно е, но изпитва гордост, че не избяга. Сега трябва да реши дали да продължи напред. Ако продължи, ще стане най-добрата — което досега никога не й се беше случвало.

Но животът постепенно я учи — и то много бързо, — че само силните оцеляват. А за да си силен, трябва да си най-добрият, нямаш друг избор.