Единствена моя любов

ВТОРА ГЛАВА

Ник си нахлузи джинсите и слезе, препъвайки се по стълбите, но Фреди си бе отишла. Удари палеца на крака си в кухненската маса, но нямаше на кого да си го изкара, освен себе си. Заподскача на един крак и мрачно погледна папката, която тя му беше оставила.

Да му се не види, какво си въобразяваше това хлапе? Не стига, че го събуди в ранни зори, ами на всичкото отгоре му пробутва някакви тайнствени папки. Като не преставаше да мърмори под нос, грабна папката и се върна горе. Преди всичко имаше нужда от кафе.

За да стигне до кухнята, Ник ловко запрескача купчините вестници, дрехи и нотни листове, разхвърляни по пода. Метна папката на Фреди на плота до мивката и си напрегна мозъка, за да си спомни как се включваше кафеварката.

Всяка сутрин се чувстваше като парцал. Изобщо не беше от ранобудните.

След малко кафеварката весело забълбука. Ник отвори хладилника и с мътен поглед огледа съдържанието. В „Спускай платната“ не сервираха закуска и това беше единственото, което нямаше как да измоли от Рио, така че изборът не беше много богат. Видя кутия с мляко и се зарадва, но в следващия момент откри, че овесените ядки са свършили. Накрая се задоволи с парче шоколад.

Зареден с двойна порция кофеин, най-после се успокои, запали цигара и отвори папката.

Беше решил да отхвърли с презрение предложението на Фреди, щом заради него си бе позволила да го вдигне от леглото. Даже богатите момиченца от провинцията би трябвало да знаят, че баровете работят до късно. А тъй като Ник поемаше от брат си нощната смяна, рядко си лягаше преди три сутринта.

Прозя се мощно и небрежно разтвори папката. По масата се разпиляха акуратно напечатани нотни листове.

Ама че майтап, помисли си той. Хлапето наистина си е въобразило, че ще работим заедно. Ала добре познаваше Фреди и знаеше, че когато си науми нещо и с клин не можеш да й го избиеш от главата.

Безспорно, беше талантлива. Никога не би допуснал, че дъщерята на Спенсър Кимбъл няма да разбира от музика. Но и дума не можеше да става за съвместна работа. Вярно е, че с Лорей се бяха сработили много добре върху „Последната автобусна спирка“. Но Лорей не му беше роднина. И не миришеше на грях, увит в целофан.

Престани да мислиш за това, Лебек, нареди си той. Прокара ръка по рошавата си коса и напосоки посегна към един лист. Поне можеше да погледне как се справя с думите малката братовчедка.

А когато погледна, замислено сключи вежди. Музиката беше негова. Недовършена мелодия, която бе съчинил по време на едно гостуване в Западна Вирджиния. Сега си спомни, че докато свиреше на пианото в музикалния салон на голямата каменна къща, Фреди беше до него.

Дали беше миналото лято? — замисли се Ник. Или по-миналото? Не беше много отдавна, но още тогава бе забелязал колко е пораснала и се бе смутил от погледа на огромните й сиви очи.

Разтърси глава, потърка си брадичката и отново се задълбочи в музиката. Поизгладила е парчето, отбеляза мислено и му стана малко неприятно при мисълта, че някой си бе позволил да пипа неговата музика. И беше написала стихове — романтични любовни думи, които идеално пасваха на мелодията.

„Винаги само ти“ беше я озаглавила Фреди. Мелодията зазвуча в главата му. Ник остави недопитото кафе и отиде при пианото.

След няколко минути вече диктуваше по телефона съобщение за госпожица Фредерика Кимбъл, отседнала в хотел „Уолдорф“.

Фреди се прибра в хотела късно следобед, зачервена от удоволствие и натоварена с покупки. Беше прекарала един прекрасен ден — пазаруване, обяд с Рейчъл и Бес, и пак пазаруване. Стовари пликовете с покупките в антрето и отиде при телефона. По това време на деня повечето — ако не и всички — хора от семейството трябва да си бяха вкъщи. По примигването на телефонния секретар се досети, че имаше съобщение и тъкмо протягаше ръка, за да го прослуша, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— По дяволите, Фред, къде хойкаш цял ден?

Устните й трепнаха в усмивка, когато позна гласа на Ник.

— Здравей. Виждам, че вече си буден.

— Фред, ужасна си! Цял ден се опитвам да се свържа с теб. Вече смятах да се обадя на Алекс да те обяви за издирване. — Наистина се бе уплашил, че може да е нападната, ограбена, убита или отвлечена.

Тя застана на един крак, за да си разкопчае обувката.

— Ако му се беше обадил, щеше да разбереш, че част от деня прекарах с жена му — обядвахме заедно. Случило ли се е нещо?

— Дали се е случило нещо? Не, какво толкова може да се случи. — От слушалката направо капеше сарказъм. — Първо ме събуждаш в ранни зори…

— Минаваше десет — поправи го Фреди.

— След което изчезваш и цял ден никаква те няма — продължи той, без да обръща внимание на забележката. — Нали каза да ги се обадя?

— Да. — Тя затаи дъх. Добре, че по телефона Ник не можеше да види надеждата в погледа и. — Успя ли да хвърлиш око на песента, която ти оставих?

Той отвори уста, за да отговори, но се опомни и реши засега да действа по-сдържано.

— Да, погледнах я. — Всъщност беше прекарал часове пред пианото като отново и отново препрочиташе нотите. — Не е зле, особено моята част.

Въпреки че нямаше кой да я види, Фреди гордо вирна брадичка.

— Стана много по-добре, след като я оправих. — В тона и нямаше и следа от скромност. — А какво ще кажеш за стиховете?

В тях имаше всичко — от романтика до разюздана дързост и точно това го бе впечатлило най-много, колкото да не му се искаше да признае.

— Добро попадение, Фред.

— О, продължавай да ме ласкаеш.

— Добри са, разбра ли? — Въздъхна дълбоко. — Не зная какво очакваш от мен, но…

— Предлагам да го обсъдим на спокойствие. Свободен ли си довечера?

Ник имаше среща, но когато ставаше въпрос за музика, всичко останало минаваше на заден план.

— Мога да се освободя.

Тя повдигна вежди. „Интересно дали има предвид дежурството в бара — помисли си тя, или има среща с жена?“

— Чудесно. Каня те на вечеря. Ела в хотела около седем и половина.

— Виж, защо просто да не…

— Нали все едно трябва да се вечеря? Облечи си костюм и чудесно ще прекараме. До седем и половина. — Прехапа устни и затвори, преди да е успял да откаже.

Отпусна се в креслото, трепереща от вълнение. Значи имаше надежда да работят заедно, точно както беше планирала. Тогава защо беше толкова нервна? Правилно, повтори си мислено, няма причина да се притеснявам.

Съвсем скоро щеше да започне да ухажва мъжа, когото бе обичала през целия си живот. Знаеше, че ако нещата се объркат, тя щеше да остане унизена и с разбито сърце, а всичките й надежди и мечти — стъпкани в калта. Ала засега нямаше основания за тревога. За да се ободри, Фреди отново вдигна слушалката и набра Западна Вирджиния. Усмихна се щастливо, когато чу любимия глас. — Мама!

В седем и половина Ник влезе във фоайето на „Уолдорф“. Никак не беше щастлив, че е тук. Мразеше да носи костюм. Мразеше луксозните ресторанти и превзетото обслужване, което предлагаха. Ако Фреди не бе затворила толкова бързо, щеше да й предложи да се видят в бара, където също можеха да разговарят на спокойствие.

Наистина, след зашеметяващия успех на първия му мюзикъл на Бродуей, от време на време му се налагаше да участва в светски мероприятия, които изискваха официално облекло. Но не беше длъжен да ги харесва. Винаги бе искал само да композира и да изпълнява музика. Без разни превземки.

Хладнокръвно издържа погледа на портиера в лъскава униформа, който явно го взе за твърде подозрителен тип.

Прав е човечецът, помисли с чувство за хумор. Зак, Рейчъл и останалите от семейство Станисласки го бяха отървали от затвора и от перспективата да прекара живота си от другата страна на закона, но дълбоко в сърцето му продължаваше да живее самотното момче, което се бунтуваше срещу целия свят.

Преди десетина години Зак му беше подарил първото пиано. Ник още си опомняше колко бе шокиран от факта, че неговият доведен брат се бе досетил за несподелените му мечти. Не, Ник нищо не бе забравил. Никога нямаше да успее да се отплати на брат си, който не го изостави в най-трудния период от живота му.

Естествено, Ник се бе променил. Вече не си търсеше сам белята. Никога не би направил нещо, с което да посрами семейството, което го бе приело като равен. И все пак, винаги щеше да си остане Ник Лебек, бивш джебчия и самоук композитор, хулиган, който се запозна със своя обществен защитник Рейчъл Станисласки, докато беше зад решетките.

Един костюм не можеше да постави чак толкова рязка граница между минало и настояще.

Неволно си оправи вратовръзката. Рядко се замисляше за миналото. Нямаше смисъл. Но нещо у Фреди непрекъснато го караше да извършва мислени пътешествия във времето.

За пръв път я видя, когато беше на тринайсет години — приличаше на миниатюрна китайска кукла. Умна, сладка и наивна. Веднага я обикна. А и как да не я обича? Нали бяха братовчеди. Нищо, че вече е пораснала. Той пак беше с шест години по-голям от нея. И по-опитен.

Ала жената, която слезе от асансьора, изобщо не му приличаше на братовчедка. Господи, какво беше направило със себе си това момиче? Ник прибра ръце в джобовете си и я загледа със зяпнала уста как се приближава към него в къса рокличка с цвят на току-що узряла кайсия. Косата й бе прибрана нагоре и откриваше нежната шия и крехките рамене. На ушите й проблясваха обеци със скъпоценни камъни; в извивката на гърдите й уютно се бе сгушил сапфир с формата на сълза.

Ник знаеше, че това е само трик, с който жените привличат погледите на мъжете и ги карат да тръпнат от желание да ги докоснат.

Слава Богу, поне нямам намерение да я пипам, убедено помисли той и за по-голяма безопасност пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

Фреди се изчерви, когато забеляза погледа му и той реши да се съсредоточи върху трапчинката на брадичката й, вместо да я зяпа в краката.

— Здрасти. Дано не чакаш отдавна. — Надигна се на пръсти и го целуна в ъгълчето на устните. — Чудесно изглеждаш.

— Не виждам защо трябваше толкова да се издокарваме само заради едно ядене.

— За да мога да облека новата рокля, която си купих днес. — Тя се засмя и се завъртя пред него. — Харесва ли ти?

За щастие нямаше как да види как се навлажни езикът му.

— Не е лоша. Само е малко оскъдна, ако изобщо може да се каже, че имаш нещо на гърба си. Дано не се простудиш.

За нейна чест тя нито го ухапа, нито изръмжа при тази проява на братска загриженост.

— Няма страшно. Колата ни чака отпред. — Хвана го за ръка и го поведе към елегантна черна лимузина.

— Поръчала си кола? Заради една вечеря?

— Реших да се поглезя. — Като дама с богат опит, Фреди се усмихне ослепително на шофьора. — За пръв път излизам с мъж в Ню Йорк.

Каза го весело, все едно очакваше да има още много срещи с много други мъже. Ник изскърца със зъби, но покорно я последва в колата.

— Хич не мога да ви разбера аз вас, богатите.

— Напоследък и ти не си от бедните, Ник — напомни му тя. — Вече втора година твоят мюзикъл не слиза от сцената на Бродуей, номиниран си за „Тони“ и всеки момент ще завършиш следващия си хит.

Той сви равнодушно рамене. Още не беше свикнал с финансовата страна на успеха.

— Ама не се разкарвам напред-назад в лимузини.

— Тогава си отпусни сърцето и се наслаждавай на живота. — Тя се облегна назад. Чувстваше се като Пепеляшка на път за бала. Само че за разлика от приказната героиня, пътуваше в каретата заедно с Прекрасния принц. — Наближава големият неделен обяд у баба и дядо — напомни тя.

— Да, и аз така чух.

— Нямам търпение да ги видя — и тях, и децата. Сутринта минах през галерията на чичо Мих, Знаеш ли, че е направил още един портрет на леля Сидни с децата?

— Аха. — Погледът на Ник омекна — Почти забрави, че беше облечен с костюм и се возеше в лимузина. — Много красива скулптура. Бебето е страхотно. Много смешно вдига краче, за да ти покаже, че иска да я вземеш на ръце. Разбра ли, че Бес пак очаква дете?

— Да, тя ми се похвали на обяд. Тези украинци са непоправими. Скоро ще се наложи папа да започне да купува с тонове от любимите си дъвчащи бонбони.

— Не се притеснявай за зъбите на детето — произнесе Ник със силен украински акцент. — Моите внучета имат зъбки като акулки.

Фреди се засмя и се обърна към него. Леко го докосна с колене.

— Наближава годишнина от сватбата им.

— Да, остава по-малко от месец.

— Решихме да им организираме тържество. Първо мислехме да наемем зала за приеми в някой хотел, но после преценихме, че те повече ще се зарадват на по-интимна обстановка. Защо не го направим в бара на Зак?

— Няма проблем. Естествено, че ще по-приятно, отколкото в някоя префърцунена хотелска зала. — А и Ник можеше да не се издокарва в костюм. — Рио ще приготви храната.

— А ние с теб ще осигурим музиката.

Погледна я предпазливо.

— Аха, защо не.

— Освен това решихме да им поднесем общ подарък. Знаеш ли, че баба цял живот е мечтала да види Париж?

— Надя мечтае за Париж? — усмихна се Ник. — Не, а ти как разбра?

— Преди време споделила нещо подобно с мама. Не казала много — нали я познаваш, никога не говори за себе си. Просто споменала, че се чуди дали Париж наистина е толкова романтичен, колкото се пее в песните. О, казала и още нещо, вече не помня какво. Така че намислихме да им подарим нещо като сватбено пътешествие. Ще ги изпратим за една-две седмици в Европа, ще им наемем апартамент в „Риц“.

— Страхотна идея. Юри и Надя в Париж. — Ник още се смееше, когато лимузината плавно спря.

— А ти къде би искал да отидеш?

— Хм? — Ник слезе пръв и механично й подаде ръка. — О, не зная. Най-хубавото място, където съм бил, е Ню Орлийнс. Невероятна музика. Свирят направо на улицата и просто не можеш да ги отминеш. Направо бях зашеметен. Карибите също не са за изпускане. Помниш ли, че Зак, Рейчъл и аз бяхме там? Господи, та това беше още преди да се родят децата.

— А ти ми изпрати картичка от Сейн Мартин — тихо промълви Фреди. Тя още я пазеше.

— Това беше първото ми излизане извън страната. Зак намекваше, че като член на екипажа ставам само за баласт, затова се захванах с готвенето. През цялото време го ругах, но бях адски щастлив. Обожавах всяка минута от онова лято.

След меката пролетна прохлада на улицата ги посрещна приятната топлина на ресторанта.

— Имаме резервация за Кимбъл — обяви Фреди и остава много доволна, когато метрдотелът ги отведе на уединена ъглова маса.

Дотук всичко е идеално, реши тя при вида на трептящата светлина на свещите в красиви сребърни свещници, белите ленени покривки, блясъка на финия кристал и аромата на вкусно приготвена храна. Ник нямаше представа, че го ухажват, но тя смяташе, че чудесно се справя със задачата си.

— Нали ще са поръчаме вино? — попита го.

— Разбира се. — През годините, прекарани в бара, Ник беше научил някои неща за виното. Прегледа бързо списъка на вината в кожена подвързия и невярващо поклати глава, когато прочете цените. Според него, бяха направо смешни, но щом Фред искаше да празнува, нямаше да й разваля удоволствието.

— „Санчере“ от осемдесет и осма — обяви той на суетящия се около тях метрдотел. Като повечето представители на тази професия и той имаше вид на човек, току-що подушил смърдящ пепелник.

— Да, господине. Направихте отличен избор.

— Прецених, че виното сигурно си заслужава, след като го предлагате с триста процента надценка. — Фреди за малко да се задави от смях, а метрдотелът — от възмущение. Ник остави листата с вината и запали цигара. — Е, намери ли си квартира?

— Засега не, но се надявам Сидни да ми помогне.

— Не е шега работа да си намериш апартамент под наем в Ню Йорк, хлапе. Като нищо могат да те прецакат. Някои хора само седят и чакат някоя будала да им падне в лапите. Защо на първо време не отседнеш при някого от семейството?

Фреди повдигна вежди.

— Защо, да не търсиш съквартирант?

Той я зяпна, примигна от изумление и издуха дима.

— Нямах това предвид.

— Всъщност, идеята не е лоша, щом ще работим заедно…

— Задръж малко. Няма смисъл да впрягаме магарето пред каруцата.

— Смяташ, че още е рано, така ли? — С лека усмивка Фреди се облегна назад, докато метрдотелът показваше на Ник етикета на бутилката.

— Добре е — небрежно махна Ник, но метрдотелът явно беше решил да изпълни докрай ритуала по одобряване на виното. Ник подаде на Фреди тапата. Според него миришеше като всяка тапа и нямаше смисъл да я души. За да свърши по-бързо, отпи от виното и кимна. — Чудесно, можете да ни налеете.

С неподражаемо надут вид метрдотелът наля първо на Фреди, след което допълни чашата на Ник и остави бутилката в предварително приготвената сребърна поставка.

— Слушай сега. — започна Ник.

— Изборът ти наистина е добър — похвали го тя, наслаждавайки се на вкуса на виното. Беше сухо и леко. — Знаеш ли, Никълъс, имам ти пълно доверие за някои неща. Това е едно от тях — каза и повдигна чашата си. — Музиката е второто. Колкото да ти е неприятно, трябва да признаеш, че малката братовчедка Фреди е също толкова добра, колкото и ти.

— Никой не твърди, че си добра колкото мен, хлапе. Но не се справяш зле. — Наведе се напред — съвсем леко — и чукна чашата си в нейната. За миг загуби нишката на мисълта си. Имаше нещо смущаващо в играта на светлината в загадъчните й сиви очи. Все едно криеха някаква тайна, която още не искаше да сподели с него. — Както и да е. — Ник се изкашля и се отдръпна. — Харесаха ми стиховете ти.

— О, господин Лебек. — Тя сведе очи и запърха с мигли. — Просто не зная какво да кажа.

— Не се прави на толкова скромна. „Винаги само ти“ първата ти десен ли е? Мога да я включа в мюзикъла.

— И аз така си помислих. — Фреди се усмихна срещу присвитите му очи. — Като дъщеря на Спенсър Кимбъл имам връзки в музикалните среди. Прочетох сценария, Ник. Чудесен е. Историята е едновременно стара като света и напълно съвременна. Има и много чувство за хумор. Ако предложиш главната роля на Мади О’Хърли…

— Вече го направих. Как се досети?

Наведе се към него с лукава усмивка.

— Отново връзки. Навремето баща ми много помогна на мъжа й, Рийд Валънтайн е стар семеен приятел.

— Връзки — промърмори Ник. — Защо тогава дойде при мен, а не се обърна направо към Валънтайн? Той спонсорира мюзикъла.

— Можех да го направя. — Без да обръща внимание на раздразнението в гласа му, Фреди отпи от виното. — Но не исках да действам по този начин. — Вдигна поглед и го задържа върху очите му. — Важното е ти да ме искаш, Ник. Иначе няма да можем да работим заедно. — Изчака миг, преди да продължи. Нима този мъж не разбираше, че говори не само за музиката, но и за живота си? За техния живот. — Готова съм да направя всичко, за да те убедя, че имаш нужда от мен. Но ако прецениш, че не съм права, ще го преживея.

Той усети как нещо се раздвижи в стомаха му. Нещо непокорно, опасно и нежелано. Изпита непреодолим копнеж да протегне ръка и да докосне нежната буза с цвят на роза и слонова кост. Вместо това си пое дълбоко дъх и смачка цигарата.

— Добре, Фред, постарай се да ме убедиш.

Противната тежест, притиснала сърцето й, постепенно се оттегли.

— Веднага — каза, — но първо да си поръчаме вечерята.

Избра от менюто първото, което и попадна пред погледа. Не можеше да се занимава с нещо толкова маловажно като храната, когато мислите й бяха заети главно с това какво и как да му каже. Отпи от виното, докато наблюдаваше как Ник се справя със своята част от поръчката. Когато отново я погледна, тя се усмихваше.

— Какво има?

— Просто си спомних — протегна ръка и я сложи върху неговата, — как изглеждаше, когато те срещнах за пръв път в прекрасната разтурена къща на баба. Все едно, че току-що са те ударили с тухла по главата.

Той също се усмихна. Напрежението помежду им отново се стопи.

— Така беше. За пръв път попадах на подобно място. Даже не подозирах, че има кора, които живеят по този начин — всички непрекъснато крещят и се смеят, децата тичат напред-назад и мирише вкусно.

— Кейти дойде при теб и поиска да я вземеш на ръце.

— Сестрата ти веднага ми хвърли око.

— Кака й също.

Ник се засмя, но усети, че думите й не бяха казали само на шега.

— Стига бе.

— Вярно е. Само един поглед към теб и пубертетското ми сърце за малко да изскочи от гърдите. Тогава косата ти беше много по-дълга и по-светла. На всичкото отгоре носеше обеца.

Той се ухили и си разтърка ухото.

— Отдавна не съм я слагал.

— Стори ми се толкова красив и екзотичен — също като останалите.

Първоначалното смущение от нейния комплимент се смени с учудване.

— Кои останали?

— От семейството. Господи, тези невероятни украинска цигански черти, аристократичната хубост на баща ми, изисканият чар на Сидни, романтичният ореол на Зак — старият морски вълк.

Ник се ухили дори мисълта колко щеше да се зарадва брат му, ако можеше да я чуе.

— И на този фон се появяваш ти — нещо средно между рокзвезда и Джеймс Дийн. — Фреди въздъхна превзето. — Бях загубена. Всяко момиче рано или късно пада жертва на първата си любов. Моята определено беше ти.

— Ами… — той не знаеше как да реагира, — изглежда трябва да съм поласкан.

— Правилно. Заради теб се отказах от Боби Макарон и Харисън Форд.

— Даже от Харисън Форд? О, значи е било сериозно. — Отдръпна се назад, тъй като донесоха предястията. — Но кой, по-дяволите, е Боби Макарон?

— Най-страхотното момче от осми клас. Естествено, така и не разбра, че смятах да се омъжа за него и да имаме пет деца. — Фреди небрежно сви рамене и се усмихна.

— Не знае какво е изпуснал.

— Сигурно. Онзи ден щом те погледнах, веднага загубих ум и дума. Пак се почувствах като малката Фреди с луничките. — Замисли се и допълни: — Невзрачно врабче сред всички онези екзотични птици.

— Беше като порцеланова кукличка — промърмори той под нос. — Мъничка, руса, с огромни очи. Спомням си колко се учудех, че не приличаш на брат си и на сестра си и тогава ти ми каза, че Наташа не ти е родна майка, а мащеха. Стана ми жал за теб. — Вдигна поглед и за миг се потопи в огромните сиви очи. — Защото ми беше жал и за себе си — непрокопсаният доведен брат на Зак. А ти най-сериозно ми обясни, че „мащеха“ и „доведен брат“ са само думи и означават „майка“ и „брат“. Направо ме уби — усмихна се Ник. — Никога не се бях замислял за това. А разликата е съществена.

Очите й се навлажниха.

— Не знаех, че си се чувствал по този начин. Изглеждахте толкова близки със Зак.

— Дълго време се опитвах да го мразя. Но той нито веднъж не ме отблъсна, въпреки че се бях постарал да превърна в ад живота и на двама ни. После пък се влюбих в Рейчъл.

— В Рейчъл? Но нали… — Фреди замълча тактично и реши да прояви повече интерес към храната.

Ник се отнасяше напълно спокойно към спомените от онези години. И то отдавна.

— Права си, още нямах деветнайсет. А тя беше страхотно маце с готини крака и не вярвах, че ще ми устои. Ама ти се изчерви, Фред. Хей, всеки мъж е преживял поне един забележителен провал, който му държи влага докато е жив. — Той й се ухили. — Направо щях да откача, когато разбрах, че между Зак и Рейчъл се заформя нещо. Започнах да се държа като истински кретен. Но после ми мина, защото разбрах, че чувствата им са сериозни. Освен това схванах, че я обичам, а не съм влюбен в нея. Така свършват много влюбвания, нали?

Фреди го погледна спокойно.

— Понякога, да. Което отново ме навежда на мисълта, че трябва да работим заедно.

Той изчака да приберат приборите от ордьовъра и да сервират основното ястие. Заинтригуван, отпи от виното.

— Как така?

За да прозвучи по-убедително, Фреди се наведе напред. Устата му се напълни със слюнка от аромата на парфюма й.

— Ние сме свързани, Ник. В много отношения. Преживели сме много общи неща, още преди да се запознаем.

— Нищо не разбирам.

Тя завъртя нетърпеливо глава.

— Да не се връщаме към това. Познавам те добре, Никълъс. Много по-добре, отколкото си мислиш. Зная какво е музиката за теб — спасение.

Очите му се замъглиха и той внезапно загуби интерес към храната.

— Силно казано.

— Но е самата истина — възрази тя. — За теб успехът е нещо второстепенно. Интересува те само музиката. Готов си да композираш безплатно. Да свириш — също. Музиката е тази, която не ти е позволила да пропаднеш. Както и семейството, разбира се. Имаш нужда от своята музика, а също и от мен, за да напиша думите към нея. Когато я слушам, Ник, аз чувам думите, които искаш да кажеш, защото те разбирам. И защото те обичам.

Погледна я преценяващо, опитвайки се да отдели емоциите от разума. Тя беше абсолютна права. Думите и музиката винаги вървяха ръка за ръка. Чувствата, които бе изразил в музиката ся, напълно съвпадаха с думите, които тя беше написала и които току-що беше произнесла.

— Добре си се подготвила, Фред.

— Ние ще бъдем страхотен екип, Ник. Много по-силен, отколкото е всеки от нас по отделно.

В главата му прозвуча мелодията, която беше свирил цяла сутрин, а с нея и нейните стихове: „Винаги си бил само ти — в моето сърце, в мислите ми. Не е имало друг нито преди, нито след теб. Винаги съм искала само теб. Ти си моят смях, ти си моите сълзи.“

Колко самота, а в същото време и надежда има в тази песен, помисли си той. Права е, точно това исках да кажа.

— Ето какво предлагам да направим, Фреди. Ще изчакаме известно време, за да видим как ще потръгне. Ако успеем да направим още поне две добри парчета, ще ги покажем на продуцентите.

От радост тя силно удари с юмрук коляното си под масата.

— И ако ги харесат?

— Ако ги харесат, смятай, че имаш нов партньор. — Вдигна чашата с вино и се усмихна. — Съгласна ли си?

— О, да — докосна чашата му със своята, — разбрахме се.

След вечерята Ник я изпрати до хотелската стая. Чувствата на Фреди бушуваха и причината бе не само в изпитото вино. Радостно се завъртя на пети и се облегна на вратата, като го гледаше със сияещи очи.

— Заедно ще постигнем невероятен успех, зная го.

Той прибра една непокорна къдрица зад ухото й и неволно погали меката част на ухото й.

— Първо да започнем. Ела утре в моя апартамент. Ще работим на пианото ми. И донеси нещо за хапване.

— Добре. Идвам веднага, щом се събудя.

— Ако пак ми се явиш преди обяд, като нищо ще те убия. Къде ти е ключа, хлапе?

— Ето го. — Разлюля ключа пред очите му, след което го пъхна в ключалката. — Няма ли да влезеш?

— Трябва да сменя Зак и да затворя бара. Така, че… — Думите и мислите му се изгубиха, когато тя се обърна към него и го прегърна. Внезапно го заля гореща вълна.

— Гледай да се наспиш добре. — Ник се наведе с намерението да я целуне съвсем благопристойно по бузата.

Но тя не беше чак толкова пияна — или може би беше. Отмести се и вдигна глава, така че устните й посрещнаха неговите. Само миг — колкото два неравни удара на сърцето.

Жадно погълна вкуса му — стегнатите, нежни устни и инстинктивно стягане на ръцете му върху раменете й. След това бързо се отдръпна се усмихна бодро, надявайте се усетил неравномерния и пулс.

— Лека нощ, Никълъс.

Ник остана напълно неподвижен. Нито един мускул на тялото ми не трепна дори когато тя затвори вратата. Магията бе нарушена от собственото му тежко дишане.

Обърна се и тръгна към асансьора. Фреди ти е братовчедка — напомни си той. — Братовчедка, а не някое секси маце, с което можеш да се позабавляваш известно време. Вдигна ръка, за да натисне копчето за партера и тихо изруга, когато не можа да го улучи, тъй като пръстите му трепереха.

Ние сме братовчеди, повтори си отново. С обща семейна история и евентуално с обща работа. В никакъв случай не биваше да го забравя. Да му се не види, нямаше право да забравя.