Една любов с пролог и четири епилога

I

Манаси изхвърли всичко, което бе останало от Кипра. Прикията ú, както беше в сандъка, върна на техните. Отърва се и от дъщерята. Даде я на чедо място у ханджията на „Двата гроша“.

Майка му заразпитва из околните села и намери една парилска вдовица „плодовита като киселица, за коляно да пипнеш, зачева.“ Тя му доведе пак женско, още неотбито. Две по-големи мъжки зарязала при родителите на умрелия.

Присадената киселица на новото място цъфтеше, но не връзваше. Цветът є окапваше неопрашен. С времето Манаси осъзна, че вината не е в жена му, която за разлика от предишната, не се насищаше на силата и на мерака му. И това го озлобяваше. Ужас го завладяваше от подозрението друг да свърши онова, което той не успяваше, та пак чуждо изтърсаче да храни.

На петата година жена му се похвали, че от два месеца нейната месечина не е изгряла. Вместо да се израдва, Манаси ú удари здрав пердах, докато тя не призна, че граничният подофицер я е насилил в мисирката. Накара я да пометне.

Оттам насетне държеше жена си на къс юлар. Животът му докрая в дебнене изтече и името му пресъхна като ручей със секнал извор.

Стопаните на „Двата гроша“ се възродиха за втори живот. Благодаряха на Бога, че макар и късно, ги благослови с чедо и наследница.

Щом момичето поотрасна, те му откриха, че са я одъщерили, да не го чуе от лоши люде. И тя ги прие за повече от майка и татко. Та когато късметът ú излезе, тя не ги напусна. Мераклията склони да е домозет. Каил беше даже не само имота, а и името на ханджията да приеме.

Лина остана вдовица. Отгледа сама двамата си сина. Щом взеха да питит за баща си, отговаряше им:

След време сами научиха какво значи това. Взеха да питат където трябва, защо е пропуснато името на баща им върху паметниците на изпитите от месечината. Някой ги подкокороса, че е дошло време да потърсят правата си като наследници на жертвите от терора. Имало изгода. Може да им потрябва за апартамент или за привилегии на децата им.

Лина разбра за намеренията на синовете си. Отиде при тях в града. Накара ги да извикат и дъщерата на ханджията. Седна срещу тримата. Пристегна черната забрадка, стисна дланите си върху скута и промълви тихо:

Момчетата сестра отимаха. Сирачето — братя. Каква по-благодатна привилегия от тази.

II

Жената на войводата напусна своя омръзнал свят скоро след Кипра. Стопанинът ú не я жали колкото е редно. Повтори със зачернената невяста на търлийския комита, който умря в мъки ухапан от бесен вълк.

Синът на един изчезнал в Дъбница причака войводата на връщане от пазара и го гръмна в челото. Провеси трупа му върху самара на мулето. Върза ръцете и краката му под корема на добичето и то спря чак пред тяхната порта. Потеря погна убиеца. Золовиха го чак в мохамеданското село Перица, приютен от признателен му за нещо си помак. Довлякоха младежа в дома на войводата. Предадоха го на тарлисченката. Тя го скопи с косер и после довърши с кол по главата. Преди още да прикадят деветина на мъжа ú, неговите синове я прогониха. Тя поведе за ръка детето си и отиде в Лялево при своя девер-дъбнишкия джалатин Работата. А той уж да я скрие от отмъстители, а всъщност, за да не бъркат още две лъжици в калената паница на трапезата му, я изпрати чак в Свети Врач. Задоми я трети път. Несретницата надживя своята угаснала памет.

III

Черна сянка тегнеше върху размирното, забравено и от Бога и от царя село, защото от него рукна македонската кръвнина. Тук възмездието настигна Михаил Даев, проводен от родения тъдява Борис Сарафов да свети маслото на Пиринскиот цар. От тука тръгна Тодор Паница към гостолюбивия софийски дом на Сарафовци, за да отвърне със същото, и то успешно на родения „със звезда на челото“. И се започна вендета, та цели три десетилетия. Хиляди паднаха не от тиранин, а от „братска ръка“, един от дясна, друг от лява, но все братски ръце. Двайсет и петима селски сложиха главите си от двете страни на един и същи жертвеник.

Но дойде най-сетне краят и на онова, което изглеждаше всесилие без свършек. Преситена от кръв и обезкървена от разпри, комитската власт рухна. Така се сгромолясва всичко, на което му е свършил векът, а и смисълът да съществува.

Най-сетне и това село се усмири. Смесиха се, навлязоха една в друга Горната и Долната махала. И пак либенето направи най-много за тяхното помиряване. Засродяваха се фамилии, които си дължаха кръвен данък.

Нито септемврийският „май“ през 1944 година, нито ноемврийската „пролет“ през 1989 година можаха да разпалят угасналите въглени на някогашната жижна, както из други краища на държавата. Не идеше вече нови сватове да си държат стар гарез.

Намери се само един внук на войводата да потърси келепир от дядовото си име. Даже партия се опита да скалъпи само от наследници по права линия на „поборниците“, без присламчилите се „узурпатори“ на червено-черния байрак. Изписа той върху дувар „ВМРО забавя, но не забравя“ и зазида възпоменателна плоча за дядо си с надпис, който вещае ненавист.

Но оредялото население взе на подбив неговия кураж: да вади нож на умряло куче. А и се помнеше как с червена керемида внукът жулеше родовата дъмга, криеше я под титли и похвали от силните на предишния ден.

За възнесението на дядо си също беше закъснял. А може би и подранил. Споменът за войводата беше избледнял. Хората отдавна му бяха простили, защото съдбата и на него въздаде според комитската мяра „За зъб — ченето, за око — и двете“. Отдавна душата му почива в мир и чака да я събуди Втората тръба. Внукът само смути нейния сън, та изкупените грехове се белнаха наяве като кости, изровени от пороя на времето.

IV

Не чезнеше година след година прокобата на стария свещеник, че селото не заслужава най-хубавото от имената, осквернено от омраза и братоубийства. Най-пеяните издириха в миналото нещо, което не е разделяло Горната от Долната махала, не е изпречвало върховисти срещу санданисти, не е смразявало леви и десни. Стигнали назад до деветстотин и третата година, когато мало и голямо било въвлечено в заверата на неизбежното въстание. Тогава аскерът на юсбашията Шекиб ефенди заптисал синора, за да не прехвръкне и пиле. Отсекли главата на Георги Полянов. Проточили край нея населението, за да издаде чия е, но не открили. Пребили от бой мъжете.

Не за първи път селото провождало заточеници в Диарбекир, Карамания и Родос. Този път двадесет и четири души, навързани на дълъг синджир, потеглили към солунската Едикуле. Юсбашията сторил ихтибар на най-възрастния дядо Монъо Гърнев и го качил на бял кон да води колоната. Последен, със запретнати в пояса поли на расото крачил поп Стоян Зимбилев. След години внукът на първия ще увисне на Дъбнишкото бесило. Синът на последния ще му нахлузи примката.

Заради спомена от върховното единение пред свободата в годиначкия час на Гръмовежеца, хората назовали селото си Илинден.

От прекръщаването изтече половин столетие. Малцина помнят предишното име, което от „либене“ иде.

Още по-малко знаят, че тъдява са живели, ненаживели се в проклети години някаква Кипра и някакъв Гецинка.

Дали ще се намери и един даже от днешните люде да повярва, че обич като тяхната, греховна и неомърсена, е могла да бъде…