Една вечер в Гобото

I

На Гобото закупчиците слизат от шхуните си, а плантаторите идват от далечни диви брегове и всички до един слагат обувки, бели дочени панталони и разни други външни символи на цивилизацията. В Гобото се получава поща, уреждат се сметки и човек може да намери вестници, рядко по-стар’и от пет седмици, защото малкият остров, обкръжен с кораловите си рифове, предлага сигурно котвено място, в пристанището му се отбиват параходите и той служи за разпределителен пункт на целия архипелаг.

Животът на Гобото е трескав, нездравословен и за размерите на острова тук има повече случаи на неумерен алкохолизъм, отколкото на кое да е друго място в света. Гувуту на Соломоновите острови претендира, че там се пие дори между всяко пиене. Гобото не отрича това. Той само заявява, че в неговата хронология такъв промеждутък от време не съществува. Той изтъква също статистиката за своя внос, от която проличава много голямата консумация на спиртни напитки на глава от населението. Гувуту го обяснява с това, че Гобото върти много по-голяма търговия и се посещава от повече хора. Гобото възразява, че местното население е по-малобройно, а посетителите му страдат от по-силна жажда. И спорът продължава безконечно главно поради факта, че спорещите не остават живи достатъчно дълго, за да го разрешат.

Гобото не е голям. Островът е с диаметър само четвърт миля и на него са разположени адмиралгейски хангари за въглища (където няколко тона лежат недокоснати от двадесет години), бараки за шепа чернокожи работници, голям магазин и склад с ламаринени покриви и бунгало, в което живее управителят и двамата му служители. Те са бялото население. Средно един от тези тримата е винаги на легло от треска. Работата в Гобото е тежка. Политиката на дружеството е да обслужва клиентите си Добре, както са го разбрали нахълтващите конкурентни дружества, и задачата на управителя и помощниците му е да поддържат това обслужване. През цялата година тук пристигат отдалече търговци и вербувачи на работници с пресъхнали гърла, плантатори, също така отдалече и също с пресъхнали гърла, всичките страдащи от невъобразима жажда. Гобото е Меката на пиячите и след като се напиянствуват, те се връщат на шхуните и плантациите си, за да се съвземат.

На някои от по-неиздръжливите им трябват за това поне шест месеца между две посещения. Ала за управителя и помощниците му няма такива интервали. Те са си там и седмица след седмица, носени от мусони или югоизточни пасати, при тях пускат котва шхуни, натоварени с копра, слонски орехи, седеф, костенуркови коруби и жажда.

Работата на Гобото е много тежка. Затова заплатите са двойно по-големи, отколкото на други станции, а затова дружеството избира само смели и безстрашни хора тъкмо за тази станция. Те изтрайват не повече от година, година и нещо, когато, съсипани, ги изпращат;

обратно в Австралия или погребват останките им в пясъка на противоположната, наветрена страна на островчето. Джони Басет, почти легендарният герой на Гобото, счупил всички рекорди. Той беше безпаричен емигрант със забележителен организъм и изтрая седем години. Предсмъртното му желание е било надлежно изпълнено от неговите помощници,

които го спиртосали в буре уиски (платено от собствената им заплата) и го изпратили на семейството му в Англия.

Въпреки всичко това на Гобото се мъчеха да запазят благоприличния си вид. Колкото за това, макар нещо и да не им беше наред, те се държаха прилично и винаги бяха спазвали благоприличието,;

Затова голямото неписано правило на Гобото беше, че гостите трябва да си слагат панталони и обувки. Бричове, лавалава и голи бедра и пищяли не се допускаха. Когато капитан Иенсен, най-буйният от роботърговците, макар и потомък на стар род от първите нюйоркски заселници, пристана, облечен само с набедрена кърпа, долна риза и два револвера и ловджийски нож на кръста, той бе спрян пред самия бряг. Това стана по времето на Джой’яи Басет, който беше винаги педант по въпросите на

етикета. Запитан Иенсен се изправи на кърмата на своя велбот и обясни, че на шхуната му изобщо няма панталони. А също така заяви, че има намерение да слезе на брега. Хората от Гобото го гледаха, докато заздравее дупката от куршума, прострелял рамото му, а отгоре на това най-учтиво го помолиха да ги извини, понеже наистина не намериха панталони на шхуната му. И в края на краищата още първия ден, когато той можа да седне, Джони Басет любезно, но непреклонно помогна на госта да обуе чифт негови собствени панталони. Това е бил големият прецедент. През всички последвали години той никога не бил нарушен. Белите и панталоните бяха неразлъчни. Само черните ходеха голи. Панталоните бяха белег на кастата.