Експедиция в обратна посока

Вторият ден

Трябваше да повярвам. Не беше никаква измама, илюзия или погрешна представа, беше истина. Действително трябваше да преживея отново вчерашния ден още от сутринта. Портиерът отново ме посрещна малко изненадано — уплаших се, но това не беше духът му, явно нищо не знаеше за вчера — и небрежно докосна фуражката си със старото название на нашия институт отпреди реорганизацията. Групичките в коридора отново млъкнаха, чистачката пак не ми отговори и пред вратата отново стоеше моделът на атомното ядро. После се обади Анчи, аз откъснах телефона и забарикадирах вратата. Вече поне пет минути ми чукат.

Струваше ми се, че ще бъде лесно да избегна вчерашните грешки. Че какво може да бъде по-лесно от това, да изминеш пътя, по който вече веднъж си вървял, и да избегнеш капана, в който вече веднъж си попадал? Струваше ми се лесно, защото все пак съм свободен и мога да реша, както пожелая.

— Отвори… Отвори, моля те… — чувах отвън гласа на Анчи. Значи, мога да реша, но капанът си остава. „Страшна сила е тя — силата на съдбата — спомних си как рецитираше в пети клас Софокъл учителят Долак. — Ни щастието, ни Арей, ни крепостта, ни черните бучащи кораби ще я избягнат…“6 Какъв смешен старомоден старец беше той. Дали е избегнал съдбата на учител по гръцки език в нашия политехнически век? Аз не вярвам във Fatum, нито в Kismet, нито в Съдбата, човек не е роб на своите орисници Не бива да прави еднакви грешки два пъти.

Бързо отворих. Анчи стоеше на прага разтревожена и уплашена.

— Идвам вече. Трябваше да се подготвя малко за Лампъл… — казах й аз и я целунах по бузата, което никога не правя. Толкова се зарадвах, че нищо й няма и че станалото вчера е бил само кошмарен сън.

— Да, не може да излезе. Разбирам те. Но не съм искал да напиша вражеска книга, разбираш, нали? Направил съм грешка. Обясни ми къде…

На Лампъл едва не му паднаха очилата. За малко не счупи молива. Съвсем го обърках. Седях срещу него усмихнат и бях решил да не позволя да се скараме. Къде ти, този път няма да се хвана на въдицата.

— Наистина не очаквах това. Че така ще го приемеш… — гледаше ме недоверчиво той, но после разтвори ръкописа. — „Принципът за неопределеността в квантовата механика всъщност не означава нищо друго — четеше той, — освен че в микросвета не можем да определим положението и импулса на елементарните частици с произволна точност.“ Това означава ли, че в атомното ядро властвува свободната воля, също както в човешкото общество? Свободната воля, а? — присмиваше се той. — Значи, ти твърдиш, че природата и човешкото общество се управлява от случайността, че не съществува закономерно развитие, което бихме могли да опознаем, че всъщност усилията ни в областта на науката са напразни и че един ден няма да можем да предвидим как например в следващите часове ще се държат не само атомните частици, но и ние двамата, аз или ти…

— Та това наистина не може да се предвиди — възразих уплашено аз. Нали тъкмо то ме занимава сега! Дори не се сетих, че вече съм написал книга по този въпрос. — Винаги мога да направя нещо друго…

Той се засмя.

— Но точно това е идеализъм, индетерминизъм, това е реакционно. С такава философия няма да може да се построи дори една колиба, а да не говорим за нови заводи или обществен строй… — Лампъл се смееше високомерно, защото явно смяташе, че само той е прав, и защото използуваше превъзходството си във философската подготовка. — Нима не знаеш какво казва Енгелс? — И започна да цитира наизуст: — „Свободата се заключава не във въображаемата независимост от законите на природата, а в опознаването на тези закони и в съдържащата се в това познание възможност планомерно да заставяме законите на природата да действуват за постигането на определени цели… Така че свободата на волята не е нищо друго освен способността да се вземат решения при познаване на нещата… Свободата е опознаване на необходимостта“7 — заяви тържествено той и затвори моя ръкопис. — Там гъмжи от бомбастични фрази, самомнителност и от фактически грешки. Не бих те съветвал засега изобщо да я преработваш…

Исках да му кажа, че това няма нищо общо с последните изследвания на ядрото и че накрая ще трябва да приеме факта за съществуването не само на елементарните частици, но и на четвъртото измерение, на крайността на вселената, на квантовата механика, на функцията на мозъчното ядро, а също и възрастта на човечеството и разбягващите се във вселената галактики, че ще трябва да коригира своята теория от деветнадесети век, както е направила на времето Френската академия, която отказвала да признае съществуването на метеоритите, защото изглеждало съмнително, че в тогавашната идеална вселена на Нютон могат да летят без всякаква закономерност множество каменни късове. Исках да добавя, че дори аз съм свободен да не повторя вчерашния ден, че аз самият сега провеждам опит за свободната воля и детерминизма, но за да го осъществя, трябваше да мълча, ако не исках да повторя вчерашния ден до най-малките подробности и да призная, че Лампъл е прав, трябваше да кимам с глава, трябваше да се съгласявам с него, за да мога накрая да го изоблича в лъжа. Наистина сложен проблем, достоен за квантовата механика.

— Дори не помислям за подобно нещо — прехапах устни аз и се опитах да му се усмихна мило. — Не искам нищо да преработвам. Сега всички ще имаме достатъчно работа. Ще си изпробвам силите върху някои по-практически задачи… — Знаех, че практиката е магическа формула.

— Той кимна неуверено.

— Все пак щях да съм по-доволен, ако се беше скарал с мен…

— Предвиждаше го, нали? Е, виждаш ли. Не се карам. Значи, имам свобода… — Взех ръкописа си от бюрото и колкото се може по-равнодушно се запътих към вратата.

Разбира се, Анчи ме очакваше там като вчера.

— Не се бой. Не си подадох оставката. — Тя се изненада. Госпожица Хорска отново престана да пише. Слушаше с целия си гръб. — Много те обичам, Аничка… — казах аз колкото се може по-ясно и за малко не я целунах.

Очилата на Хорска паднаха в скута й. Обърна се учудено. Аз никога не се държа интимно с Анчи пред хората. Усмихнах се и на двете, прехвърлих ръкописа в другата си ръка и изтичах навън.

Имах добро настроение. Почти си свируках. Да не би вчерашният ден да е бил някакъв сън? Да не би всъщност да съм бил само пиян? Наистина е лесно да се постъпва обратно, лесно е да се решава. Поръчах междуградски разговор с Квидо. Той винаги е бил философ, в класа малко му се присмивахме, защото беше доста тромав, но днес сигурно ще ми даде съвет. Необходим ми е заради моята книга, заради Лампъл и заради този идиотски ден в повече, който трябваше да преживея.

— Свободата на волята, Квидо — повтарях аз, докато централата непрекъснато ни безпокоеше с въпросите си. — Трябва ми нещо за СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА — произнасях буква по буква аз. — За една кръстословица е…

Квидо беше по-объркан от обикновено, грешеше и се запъваше.

— Ами че оная мисъл на Енгелс от кръжока ни — крещеше той по телефонната слушалка, — че необходимостта от избор е проклятие за свобода, после цялата история на този въпрос от трансцедентното схващане за свободата на Платон до Кантовия категоричен императив за нравствеността. Но най-интересното е, че преди християнската епоха този въпрос никога не е бил смятан за важен, поне аз мисля така…

Явно беше, че Квидо не може да ми даде съвет. Излишно харчех пари за междуградски разговор, пък и Анчи, която беше дошла при мен, ме слушаше боязливо. Затворих телефона.

— Знам, че ще станем трима. Радвам се. Тази вечер ще отпразнуваме годежа. Покани когото искаш, виното ще купя аз…

Така всъщност попречих да се повтори вчерашния ден. Свободно взех решение. Но не биваше да купувам вино. Беше много добро, а аз го пиех доста бързо. Вечерта започнах да се съжалявам.

Празнувахме годежа на моята мансардна стаичка, в която едва се побрахме. Днес тук не седеше с мен шпионката, днес това не беше детективски филм. Една съученичка на Анчи със синя риза8 ни честитеше може би за осменайсети път и съм готов да се обзаложа, че именно тя рецитираше „Прекрасно“ под неоновото голо недоносче в „Ноктюрно“. Изглеждаше, сякаш и тук непрекъснато рецитира Маяковски. Ето защо малко се страхувах да не ме познае, въпреки че това, разбира се, беше глупост. Бащата на Анчи ме тупаше по гърба и говореше за бъдещето ми. Той беше заслужил революционер и от собствен опит познаваше почти всички нацистки концлагери. Искаше да направи от мен най-малко министър или шеф на отдел. Лампъл седеше и слушаше. Грамофонът, който бяха донесли момичетата, непрекъснато свиреше „Да запретнем ръкави“ и „Песен на фронтовия шофьор“.

— Трябва по-често да идваш сред нас. Ще ти възложим обществена работа. Ще ти дадем друга задача… — казваше ми тихо Лампъл и се преструваше, че ми е приятел.

— Защо? Защо да не мога и занапред да живея както сега?

— Та ти не можеш да си все сам. Да се грижиш само за себе си и за своите интереси.

— Защо?

— Това е егоизъм… — И Лампъл отново обърна плочата.

Защо не са донесли поне нещо свястно? Някаква класическа музика. Налях си отново. Всички се надигнаха за наздравица. Добре ми беше известно за какво ще се пие. За случайността, създала сякаш с магия в утробата на Анчи зародиша на детето, за случайността, която не зависеше от нас и която всъщност никой досега не беше разбрал. Каква ти закономерност. Ще се пие наздравица за кафеза, в който доброволно влизам, за бъдещите вечери край този грамофон със същата креслива приятелка и енергичния татко. За бъдещите ни срещи с Лампъл, който се стреми да ме превъзпита и не позволява нито за миг да върша каквото си искам, защото желае да направи от мене ас. Но аз плюя на всичко това.

— Плюя на това! — извиках в лицата им. — Това не е моят живот. Мога да се преструвам един ден, но не и години. Не мога цял живот да разигравам комедия. И не мога да се променя за една нощ, дори след такъв фантастичен опит… Не плачи — нахвърлих се върху Анчи, която се готвеше да надуе гайдата. — Не трябва да се самоубиваш. Не се и опитвай, те добре ще те пазят! — И аз посочих към баща й и към Лампъл. — Иска да се отрови със светилен газ или да си пререже вените, не знам, сигурно мисли, че с това ще ме промени. Но не е там работата. Аз просто не мога, по-друг съм. Лампъл ще се ожени за тебе, Аничка. Лампъл те обича отдавна, нали?

— Как си позволявате? — той отново се обърна към мен на „ви“ както вчера.

— Не се преструвай. Нима не го крещеше у нас на стълбите? Не плачеше на врата ми? — Какъвто бях пиян и раздразнен, аз обърках действителността с допълнителния ден.

— Кълна се… — понечи да се закълне Лампъл.

— Значи, не я обичаш? — Не ми отговори. — Можете да си пиете наздравици и четирима. С удоволствие ще ви отстъпя квартирата си. Сбогом…

Грабнах си палтото и изтичах навън. Вече беше хладно. Поизтрезнях малко. И разбрах, че бях погребал всички надежди, че в края на краищата все пак бях действувал предопределено, както вчера и че всъщност Съдбата е моят характер, който не мога да променя, който се е оформил отдавна и заради който не мога да приема съществуването, предлагано ми от Лампъл. Съвсем ясно осъзнах това и дори не ме хвана яд. Та нали сега, когато знам как да постъпя, ще мога да уредя по-благоприятно много неща. Така например днес Анчи няма вече да се самоубие. Ония двамата ще я държат за ръката чак до утре. И при това положение Лампъл няма да дой де в лабораторията, ако оня, когото бях забелязал на входа, е бил той. Поне мога да изменя, както ми е изгодно, съдбата си, щом вече не съм в състояние да си избера друга.

Професорът беше сам вкъщи. Всичко бе вече изнесено и той за последен път оглеждаше жилището. Държеше се, като че ли не помни нищо, и, разбира се, наистина не помнеше нищо.

— Искам да замина за чужбина, професоре…

— Кой не иска? — Той заключваше вратата на коридора и внимателно се оглеждаше. — Щастлив път!

— Но аз смятах, че ще ми помогнете.

— Защо?

Ами да, днес бях забравил за книгата, забравих да го подмамя със своето скарване с Лампъл, днес обърках всичко и преди да мога да се коригирам, взех, че се изпуснах:

— Само не искам онази Зет.

Професорът пребледня.

— Каква Зет? Господине. Никога не съм чувал за никаква Зет. Моите почитания.

И той заситни надолу по стълбите, като поздравяваше важно наемателите от долния етаж. Хубаво се наредих. Не бива да действувам така грубо. Какво ще правя сега? Нямам никого другиго. А в квартирата си не бих се върнал. Разбирах това дори сега, когато вече бях поизтрезнял.

Отидох в „Ноктюрно“ малко по-късно от вчера. Щом се появих на прага, Зет започна да се смее. Смехът й кънтеше из целия салон, чак келнерите почнаха да се обрьщат. Тя не изглеждаше като вчерашната дама, а все още беше облечена с черните панталони, явно не бе успяла или не е могла да се преоблече, ръцете й едва ли бяха измити, а под дългите й нокти се бе насъбрала мръсотия от лабораторията. Бях убеден, че под покривката крие своето съкровище.

— Моля те, не прави глупости. Да не би да искаш отново да се пъхнеш в ракетата? Сега, когато имаш цяло съкровище, когато можем да избягаме… — Струваше ми се, че бягството е единствената програма, единствената възможност да променя вчерашната си съдба сега, когато бракът ми се беше провалил.

— Нямам никакво съкровище. Куфарът е празен. Не знам какво чудо е станало. Жертвата си срещнах тази сутрин в кафенето. Нямаше ни най-малка драскотина, а златото било в квартирата му. Всичко започна отначало като лани — засмя се тя и си поръча нов коняк, но главният келнер днес не й се кланяше като вчера. — И ние ще трябва да направим всичко отначало.

— Защо?

— Аз вече не мога да се върна. Всичко е свършено. Вярвах на Хайнрих.

Исках да кажа, че това си е нейна работа, но нямаше никакъв смисъл, та аз съм свързан с тази жена и не мога да се карам с нея. Не разбирам по каква закономерност тя ме привлича и какво в моя уединен живот беше примамило точно нея.

— Защо се страхуваш? Та ти цял живот се стремиш към техниката. Всъщност в това отношение ти си емигрант открай време.

Исках да й обясня как стоят нещата. Аз наистина смятам, че развитието на техниката, автоматизацията и атомните електроцентрали, много бързо ще премахне сегашното политическо напрежение и скоро ще установи качествено нови отношения, също както развитието на промишлеността беше помело абсолютизма в Европа през деветнадесети век, но тя сигурно няма да го разбере.

— Аз съм за науката, а не за авантюризма… — казах й аз.

Заяви ми, че трябвало да се погрижа нашето бягство да бъде сигурно. Вече сме имали опит. Изпробвали сме веднъж апаратурата. Изглежда, имаше известно основание…

— Какво става с господин Колдински? — подкупва-що попита тя главния келнер. — Днес няма ли да има ревю?

— Май не. Не знам какво става с Колдински… — отвърна й грубо той.

— Разбира се, че знаете. В Мюнхен е — заявих му аз. — Донесете ми уиски. — Главният келнер облещи очи. — А театралната трупа днес ще закъснее. Тяхната рецитаторка се е забавила на годежа… — добавих по-скоро за себе си. Зет отново започна да се смее.

— Как не телефонирахме вчера за резултатите от дербито. Тези либри днес…

Не ми беше до смях. От една страна, нямах желание да повторя вчерашната глупост, а от друга, все повече и повече разбирах, че Лампъл е прав, че каквото и да правя, неговите възгледи за човешкото поведение са правилни. При него не мога да се върна; професорът ме отблъсна, така че бих могъл да стана само незначително учителче по физика или отново да постъпя като вчера — отново да се свържа с тази жена, която ме привлича, и аз все повече и повече разбирах, че именно моето отношение към Заречна сега е най-важно за мен. Тя отново ми изложи своите планове. До най-малките подробности. Как е укрила на недостъпни места редица ценности, поверени й от нейната организация, как за тези десет години ще можем да забогатеем само с помощта на търнокопа — изобщо историйки от романтичен детективски роман, които аз явно желаех да слушам.

— Но ако разполагаш с тези пари, защо искаш да вършиш убийства в Прага? Виж какво. Аз май съм готов да опитам отново всичко. Заради теб, може би защото те обичам, какви ли не глупости правят хората от любов, но не искам да убивам. Разбираш ли, това ми е противно. Просто не го понасям. Може би Лампъл е прав, може би наистина съм някакъв особен вид егоист, но убиец не съм и няма да бъда, ако ще да ме осъдят на доживотен затвор…

Така че тя трябваше да приеме условията ми. Те не й харесваха много. Човек може би е егоист благодарение на възпитанието, родителите или класата си, но никой не е предопределен за убиец, сигурен съм в това.

Както видяхме, вчера портиерът беше убит. Ето защо сега той на всяка цена трябваше да бъде спасен. Зет остана на тъмно. Щях да действувам сам. Портиерът засаждаше с цветя лехата край входа. През нощта. Посред вехториите на предградието, високата трева и строежите изведнъж щеше да се появи малка леха с теменужки.

— Човек по цял ден иска да гледа нещо хубаво… — каза ми той. — Тази седмица съм нощна смяна, а на тях сега им е времето.

Струваше ми се особено страшно да бъде убит човек, който сади и обича теменужките. Изобщо да се убиват хора с качества.

— Имам у дома хиацинти, нарциси, тацети и хутинсии — умело го излъгах аз. — Не искате ли да се отбиете у мен?

Беше готов веднага да изтича.

— Кога?

— По-добре още сега. Не знам дали Анчи няма да ги раздаде…

Той се просълзи:

— Та днес разсад не се намира. Това е цяло нещастие. А аз съм точно нощна смяна…

Казах му, че чакам Лампъл, че ще работим с него в лабораторията и че дотогава ще дежуря вместо него. Ще прочета нещо в портиерската будка. Той ми имаше доверие. Днес не се беше разнесъл слухът за уволнението ми, днес бях още благонадежден сътрудник. Каза ми да внимавам с ключовете от сейфа, там била последната пратка платинови пластинки. И изтича за тацетите. Ключът от сейфа беше прибран в шкафа. Останалите висяха свободно. Също и ключът от лабораторията. От този момент Зет се отнасяше към мен с някакво възхищение.

— Номерът ти се удаде — каза тя, можем ли да отидем веднага?

— Разбира се — отвърнах й, като взех ключа. — Но все ми се струва, че това е глупост…

Тя ме помилва като малко момче:

— Ами платината? — Не искаше да пристигне в бъдещето с празни ръце, в никакъв случай не искаше да напусне този свят без джобни пари. — Имаме право на това. Да не би нас някой да ни съжалява? Навсякъде само ни тъпчат. Вече няма къде да избягаме, готвят ни атомен пожар. А ти ще се укоряваш за кило платина…

Дори не знаех защо нашият институт е поръчал тази платина. Но изведнъж и на мен това ми се стори лесно и важно. Тя счупи стъклото и взе ключа. Обясних й къде е сейфът… Чаках нетърпеливо. Значи, бях успял да попреча на убийството на нейния непознат съюзник, не бях убил Анчи, нито портиера, но накрая отново рискувам, накрая отново проявявам дързост, защото искам да имам пари. Чух стъпки.

— Добър вечер…

Покрай портиерската будка минаваше госпожица Хорска с ръкописи под мишница. Преписваше ги до късно през нощта. Не познавах много госпожица Хорска, но тя все пак се спря. Попита ме защо съм тук. И забеляза счупеното стъкло. Над нас се чуваше как трудно се отваря тежкият сейф.

— Крадци! — ахна Хорска и изведнъж разбра всичко. Отскочи от будката, като си удари главата. Фуражката на портиера със старото название на нашия институт беше пред мен на масата като знамение на съдбата. — Крадци!! — извика Хорска, този път много по-силно.

Тя искаше да излезе навън, но, разбира се, портата беше заключена и аз не я пуснах, не натиснах бутона в будката. Зад мен се появи Зет. Видях, че държи в ръка пистолет. Но това не беше седефен дамски револвер, а голям автоматичен пистолет, който никак не й подхождаше. Разбирах всичко. Може би мога да избегна една жертва, мога да изменя някои дреболии в съдбата си, но накрая ще остана егоист и убиец като вчера.

— Не! — извиках аз. Все пак имам дотам свобода. Мога да избера. Мога да реша дали да бъда със Зет, или срещу нея. Със смъртта или срещу нея. Като всеки човек. И скочих право срещу куршума. Забелязах още как портата се отвори, чух виковете на Хорска и видях кръвта на земята. Собствената си кръв. Кръвта, която бях пролял за свободата си. Нищо не ме болеше.