Елантрис

Епилог

Денят беше топъл и ясен, пълна противоположност на този, в който погребаха Ядон.

Сарене стоеше извън Кае и гледаше могилата на бившия крал. Всичко, за което се бе борил Ядон, бе рухнало. Елантрис беше възстановен, а крепостничеството бе отменено. Поне синът му се бе възкачил на трона на Арелон, макар че въпросният трон вече се намираше в Елантрис.

От сватбата бе изминала само седмица, но се бяха случили много неща. Раоден беше оставил титлите на аристокрацията, макар че в началото се опита да ги убеди да премахнат цялата система. Хората обаче не искаха. Струваше им се неестествено да няма никакви графове, барони и лордове. Затова Раоден бе прекроил системата в своя полза. Всички лордове вече служеха на Елантрис и основната им отговорност бе да се грижат за хората в по-отдалечените региони. Благородниците вече не бяха толкова аристократи, колкото дистрибутори на храна, каквито трябваше да бъдат на първо място.

Сарене погледна към Раоден, който говореше с Шуден и Лукел. Кожата му сияеше на слънчевата светлина. Жреците, които твърдяха, че падането на Елантрис е разкрило истинската същност на обитателите му, не познаваха Раоден. Това бе истинското му лице, светещият маяк, могъщият източник на надежда и гордост. Колкото и ярка да беше кожата, тя не можеше да се мери с блясъка на душата му.

До него стоеше мълчаливият Галадон. И неговата кожа блестеше, но различно. Беше по-тъмна, като полирано желязо, белег на дуладелското му наследство. Главата на едрия мъж още бе плешива. Сарене се бе изненадала от факта, защото всички останали елантрисци имаха бели коси. Когато го попита за това, той просто сви рамене по характерния си начин и измърмори:

— На мен си ми е добре. Плешив съм, откакто станах на трийсет години. Коло?

Зад Раоден и Лукел се виждаше сребристата фигура на Адиен, вторият син на Даора. Според Лукел шаод го бе взел преди пет години, но семейството бе прикрило трансформацията с грим, вместо да го хвърли в Елантрис.

Истинското лице на Адиен бе не по-малко стряскащо от това на баща му. Кайн не искаше да обяснява, но Сарене виждаше потвърждението в очите му. Преди десет години той бе повел флот, за да отнеме трона на баща й. Трон, който сякаш по право принадлежеше на Кайн. Ако наистина бе по-големият брат, той трябваше да е наследникът, а не Евънтео. Баща й също не желаеше да говори по темата, но тя бе решена да открие отговорите рано или късно.

Докато размишляваше, забеляза как пред гробището спира карета. Вратата се отвори и Торена поведе дебелия си баща. Ейхан не беше същият след смъртта на Роял. Говореше трескаво и несвързано, бе загубил притеснително голяма част от теглото си. Останалите не му бяха простили за екзекуцията на Роял, но презрението им не можеше да се мери с ненавистта, която сам изпитваше към себе си.

Раоден улови погледа й и кимна леко. Беше време. Сарене закрачи покрай гроба на Ядон и четирите в близост — на Роял, Еондел, Карата и мъж на име Сейолин. Последният беше празен, но Раоден бе наредил да го издигнат при останалите.

Мястото щеше да се превърне в мемориал, за да се запомнят тези, които се бяха сражавали за Арелон, както и човекът, който се бе опитвал да го съкруши. Всеки урок имаше две страни. Беше еднакво важно да се запомни както саможертвата на Роял, така и болезнената алчност на Ядон.

Тя приближи бавно към последния гроб. Земята беше издигната както при останалите и един ден щеше да се покрие с трева и цветя.

Сега обаче бе гола и прясно натрупаната пръст бе още мека. Нямаше нужда Сарене да настоява за този гроб. Всички знаеха какво дължат на мъжа в него. Хратен от Фьорден, върховен жрец и свещен гьорн на Шу-Дерет. Бяха оставили неговото погребение последно.

Сарене се обърна към тълпата и застаналия начело Раоден.

— Няма да говоря дълго — започна тя, — защото макар да имах повече контакти с Хратен от вас, така и не го опознах. Винаги съм мислила, че мога да разбера човек, когато съм негов враг, и мислех, че разбирам Хратен. Съзирах неговото чувство за дълг, могъщата воля и устрема му да ни спаси от самите нас. Ала не виждах вътрешния му конфликт. Не познавах мъжа, чието сърце накрая го накара да отхвърли всичко, в което е вярвал, в името на правдата. Не познавах Хратен, който постави живота на другите над собствената си амбиция. Тези неща бяха скрити, но накрая се оказаха най-важни за него. Когато си спомняте този човек, не мислете за враг. Мислете за човека, който копнееше да защити Арелон и жителите му. Мислете за човека, в какъвто се превърна, за героя, който спаси краля ви. Аз и съпругът ми щяхме да бъдем убити от дакорското чудовище, ако Хратен не ни бе защитил. Също така помнете Хратен като човека, дал предупреждението, което спаси теодската флота. Ако армадата беше унищожена, бъдете сигурни, че не само Теод щеше да пострада. Армиите на вирна щяха да връхлетят Арелон, със или без Елантрис, и в момента щяхте да воювате за оцеляване. Ако все още бяхте останали живи.

Сарене направи пауза и плъзна очи по гроба. Най-отгоре стояха внимателно подредените кървавочервени доспехи. Наметалото на Хратен бе закачено за меч, забит в меката пръст. Аленият плат се развяваше от вятъра.

— Не — продължи Сарене. — Когато говорите за този човек, нека се знае, че той умря в наша защита. Нека се знае, че въпреки всичко Хратен, гьорн на Шу-Дерет, не беше наш враг. Той беше наш спасител.