Еликсир в Ада

Шейсет и втора глава Нощният патрул

8 часа и 54 минути

Хензел полагаше огромни усилия, за да не поглежда към масата. Съвсем доскоро, само преди три часа, там лежеше тялото на момчето — жалко, омекнало и с дълги разрези през вените. Приживе той беше виждал трупове много пъти, а след смъртта си — още повече. Но въпреки това кой знае защо изпитваше огромна жалост към момчето. Хлапето веднага му хареса, защото беше смешно, добро и дружелюбно. След като Хензел стана носфератус, не можеше да се каже, че прилича на пресен ананас и всички в най-добрия случай страняха от него, а в най-лошия отскачаха с възгласа: „Ама че изрод!“

Но момчето се отнесе към него така, сякаш му беше много близък приятел, и няколко минути след като се запознаха, го помъкна да пият чай и да ядат сладкиши. Естествено, голяма роля за това изигра любопитството му, тъй като за пръв път виждаше истински вампир, но външността на Хензел не го плашеше и не предизвикваше отвращението му. Както и да е, той се надяваше, че Главният съд няма да даде прекалено тежко наказание на това дете. То очевидно не го заслужаваше.

Вампирът пусна отново видеото, чиято пауза бе натиснал, и се опита да се съсредоточи върху филма „Нощен патрул“. Пълна лъжа! Нима всичко това беше възможно? Ако беше, значи местните вампири бяха некадърници. Нямаше представа как е в другите страни, но в Русия всеки можеше да ги изтрепе. Ами, ако този филм е документален? В такъв случай вампирите в тази държава не бяха извадили късмет и сигурно вече се брояха на пръсти. Жалко, че не го пускаха да излиза от къщата, иначе щеше да се развихри и да покаже на всички какво означава стара школа.

Тежките мисли, които се въртяха в главата му, му пречеха да се съсредоточи върху сюжета. След като момчето ги напусна, той за пръв път се замисли що за човек е господарят. Щом той не изпитваше жалост дори към близките си хора, които го боготворяха като момчето, дали в решителния момент щеше да се спре, преди да пожертва и Хензел? Господарят беше любезен и коректен и никога не повишаваше глас, но в същото време бе пресметлив и безмилостен. „Работи“ с тялото на момчето флегматично, без каквото и да било благоговение или съжаление, точно както го правеше и с другите куриери. За него то се бе превърнало в най-обикновено месо.

Хензел не знаеше арамейски и господарят не можа да се лиши от удоволствието да му прочете на глас превода на рецептата на еликсира от зловещата Книга. Оказа се, че е по-просто, отколкото да направиш салата. Първо в най-обикновена чешмяна вода се държеше чисто сребро в течение на три часа. След това в нея се добавяше течен азот, който разтваряше молекулите на среброто и ликвидираше свойствата му така, че оставаха съвсем малко почти „мъртви“ сребърни частици. Малко по-късно в разтвора се доливаше прясна кръв от плъх, която още повече понижаваше опасната светеност на течността. След това се добавяше суха коприва, расла на гробище, и пресен чесън, тъй като основната идея на еликсира се съдържаше в неговите взаимно изключващи се елементи. Единият му компонент трябваше да се бори с другия и по този начин всеки от тях изгубваше силата си. Градът не биваше да се разрушава с еликсира и точно затова капките му преминаваха без проблеми през датчиците за сребро на Адските порти. За сметка на това, макар и сериозно отслабени от кръвта на плъха и от азота, останалите частици сребро бяха способни да унищожат всяка грешна душа, която се намираше в Града.

Вярно, възхищението на Хензел към господаря се поохлади, след като научи, че той не е измислил този еликсир, а е взел рецептата от Евангелието на Юда. Но вампирът беше готов да признае, че през тези две хиляди години, откакто Книгата съществуваше, единствено господарят бе успял да претвори рецептата му в реалността.

В близкия ъгъл се стрелна плъх, но той го проследи с безразличие. След като изпрати последния куриер, господарят му разреши да лови тези твари и дори обеща да отиде на селския пазар, за да купи една туба прясна свинска кръв. Но след гледката, която съзерцава, докато кълцаха момчето като заклано прасе на същия пазар, той изгуби апетит.

Носфератусът не беше впечатлителен и бе виждал и по-жестоки сцени. Когато прегризваха гърлата на девствениците по време на вампирската оргия, той беше сред първите, който подложи купата под пенещата се струя, наслаждавайки се на вкуса на прясната кръв. Но тогава не познаваше онези момичета, не им беше разказвал вицове и те не му бяха стискали ръката на сбогуване. И ако го срещнеха в някоя тъмна пресечка, само щяха да се разпищят от ужас.

Момчето беше първото същество, което се отнесе по човешки с него, след като той се превърна във вампир. Наистина ли не можеше да се намери друг куриер за последното пътуване? Беше много странно, че господарят пожела да изпрати в Града именно момчето. Но ако то имаше избор, би предпочело да прекара повече време на Земята. Тук му харесваше. Дори само заради това, че по време на рекламите може да изключва телевизора и че индийски автобуси имаше само в Индия. Но в момента за момчето всичко това вече не съществуваше.

Господарят се появи неочаквано и се промъкна в мазето като сянка. В ръката си държеше оранжева туба за бензин. Щом зърна Хензел, той му кимна зарадвано и му показа тубата. Вампирът му отвърна с кисела усмивка и сведе глава.

— Изглеждаш ми зле — изненада се мъжът в черно и се приближи до Хензел. — Има ли някакъв проблем? Нали виждаш, удържах на думата си. Истинска е, свинска. Искаш ли да си пийнеш веднага? Или първо искаш да изпиеш нещо по-силно?

— Водка — избоботи Хензел, без да вдига очи. — Имате ли водка?

Шейсет и трета глава Обект номер шест

8 часа и 55 минути

Той тичаше по тясната пресечка, примирайки от ужас. Бавните стъпки на убиеца, които се чуваха зад него, изпълваха сърцето му с вледеняващ ужас, който бе изпитвал само в далечното си детство, докато бягаше от страшната старица на пазара. Нещо смътно му подсказваше, че пресечката ще се окаже задънена улица, че асфалтираната пътечка няма да го изведе до никъде и той ще се удари в сляпата стена и ще започне да вие от безсилие.

Предположенията му бяха основателни. Килърът не бързаше и крачеше като гвардеец на парад. Тракането на токовете му отекваше в пресечката. Краката му се хлъзгаха настрани по асфалта и не му се покоряваха. Той спираше за една-две секунди, за да си почине, след което отново хукваше да бяга. Ама че идиот беше… Трябваше веднага да се досети, че всичко ще свърши по този начин. Неслучайно нарочно доведоха онзи тип да работи при него. Трябваше да зареже всичко, да замине накъдето му видят очите, да се окопае на дъното и да изчака там. Но той не постъпи така… Че как иначе! Кой би се осмелил да го заплашва тук?

Беше също като олигарх, който си седеше в креслото от слонова кост и се наслаждаваше на пурата си за хиляда долара, мислейки си, че всички наоколо треперят над парите му, защото и полицията, и мафията са в джоба му и никой няма да посмее да мръдне пръста си без неговото височайше благоволение. А след това излизаше навън и в сърцето му забиваше нож първият срещнат пънкар, на когото страшно му трябваше една стотачка в зелено за доза кокаин. И на този пънкар цялата куртоазност и знаменитост на милиардера не правеха никакво впечатление.

На убиеца също не му пукаше за неговото положение, за връзките му и за известността му. Той беше получил поръчка и щеше да я изпълни. Просто работата му беше такава. И затова човекът, който бягаше от него, не крещеше: „Ще ти дам повече пари, пощади ме!“ Само щеше да си изгуби напразно силите и времето. Такива хора пазеха изградената си с кръв репутация. И щом бяха приели поръчката, щяха да свършат работата си докрай.

Колко пъти самият той си бе играл със своята жертва на котка и мишка? Наслаждаваше се и се упояваше от треперенето й, от страха й и от мъките й. Разбира се, не биваше да постъпва така, но кой да знае… В сърцето на всеки човек съществуваше негов собствен Глас, който му прощаваше всичко, колкото и страшни грехове да извършеше. Той никога не се бе надявал, че ще му простят, но наивно смяташе, че в Града би трябвало да се отнасят към него малко по-добре. Но сгреши.

Чувстваше, че губи сили. Левият глезен го болеше, сякаш бе пронизан със стрела. Май че бе скъсал сухожилието си. Защо правеше всичко това? А и от какво бягаше? От НЕБИТИЕТО ли? Това беше смешно. Но след като се озовеше в самия пъкъл и се убедеше, че Адът съществува, всеки грешник продължаваше смъртно да се бои, че има и по-лошо. Никой не знаеше къде отиваха онези, чиито гърла бяха изгорени с веществото. Но беше факт, че те не се връщаха обратно… Кога ли най-сетне щеше да свърши тази шибана пресечка?

Той падна обезсилен и запълзя, издирайки ръцете си. Стъпките зад него не стихваха и дори напротив — чуваха се все по-силно и по-близо. Той се сети още веднъж за помощника си и изпсува… Мамка му мръсна, ама че гнусен тип! Ако знаеше по-рано, щеше да откъсне главата на този кретен със собствените си ръце и щеше да я направи на пихтия… Да, и след всичко това иди и прави добро на хората. Когато си звяр, трябва да си останеш такъв завинаги. Ако проявиш моментна слабост, можеш да се смяташ за труп. А щом вече и без това си труп, тогава ще отидеш в НЕБИТИЕТО, което по принцип си беше едно и също.

Той удари челото си в нещо твърдо и то се раздрънча. Беше кофа за боклук. Вдигна глава, огледа се изплашено и видя, че подозренията му са се оправдали — улицата беше задънена. Убиецът нарочно го вкара тук, тъй като знаеше, че на това място няма да има път за отстъпление…

И за какъв дявол повярва на бележката, и дойде на срещата в този пуст район съвсем сам? Стената на сградата беше глуха — нямаше нито един прозорец, нито поне някакво малко прозорче, никой нямаше да го чуе и затова беше безполезно да вика за помощ. Той се приближи до ронещия се от влажната жега бетон, фигурата с черен шлифер неумолимо се приближаваше. А може би все още имаше шанс? Ха-ха-ха! За какви шансове можеше да става дума, когато само една капчица от веществото беше достатъчна да сложи край на всичко.

Килърът просто щеше да пръсне водните капчици и той дори нямаше да успее да се отдръпне. Все пак до този момент убиецът без проблеми беше ликвидирал петима, включително и якото биче Франкенщайн. И защо не осъзна още при първия или най-късно при втория тур, че НЕБИТИЕТО застрашава и него? Кретен! Ето защо, надценявайки могъществото си, сега влезе в капана, забравил напълно за уличния пънкар със сгъваемия нож също като някой главозамаян от собствената си сила олигарх.

Той се изправи. Щом трябваше да умре, поне не биваше да е на колене. През последните шестстотин години той вече умира два пъти и двата пъти всички наоколо възхваляваха храбростта му — първо турците, а после и англичаните. В такъв случай трябваше ли да се бои от НЕБИТИЕТО, щом най-лошото, което можеше да му се случи, вече му се бе случило? Неприятно бе само това, че този път това щеше да стане непредвидено, макар че и на Земята малко хора бяха готови за смъртта си и всички си мислеха, че точно те ще живеят вечно. Но смъртта спазваше принципа си да спохожда човека мълниеносно, за да може в най-неочаквания момент да се ухили в лицето му с мъртвата си беззъба усмивка и да изхърка през зиналата си изгнила паст: „Изненада!“

Убиецът се приближи толкова много, че вече можеше да го види добре. Носеше черен шлифер и ботуши от тъмна кожа и беше среден на ръст. Ако преди това го беше срещнал на улицата, дори нямаше да го забележи. Килърът извади от джоба ръката си, в която проблесна стъклото на дългата тънка мензурка, и човекът се озърна обречено наоколо. Не, нямаше къде да се дене оттук. Добре де, все пак щеше да се опита да окаже съпротива. Кой знае, може би веществото щеше да подейства и на килъра и тогава двамата щяха да излетят заедно за НЕБИТИЕТО. Той се приготви за скок…

Килърът отметна внезапно ръката си назад и дръпна непромокаемия плат. Качулката се свлече настрани и пред изплашения поглед на жертвата се разкри познато добре поддържано лице, което той виждаше всяка година в Деня на всички мъртъвци.

— Мили боже! — прошепнаха устните му отдавна забравената и строго забранена в Града дума, която дори и на Земята бе употребявал само като дете. Пред очите му притъмня и той се подпря на стената, за да не падне, но не се удържа и се свлече на асфалта.

— Не — отвърна убиецът и направи крачка към него. — Знаеш ли, това изобщо не е той…

Шейсет и четвърта глава Изчезналото вещество

9 часа и 37 минути

Генерал Лебедев въртеше волана на микробуса с такава ярост, че Малинин вече неведнъж се сгърчваше на седалката. Дори и той не можеше да си представи толкова бясно каране. Унтерофицерът знаеше, че ако катастрофират, нямаше да му се случи нищо, защото все пак не бяха на Земята. Е, щяха да пообгорят малко. Но просто не можеше да направи нищо с чувството си за самосъхранение.

На два пъти Малинин примижа, когато, подрънквайки със звънчетата си, право върху тях връхлиташе индийски автобус, но всеки път шофьорът избягваше сблъсъка буквално на сантиметри. „Печен пич — помисли си с уважение унтерофицерът. — Сигурно на Земята е бил голямо началство, след като кара така и не му пука от нищо.“

Малинин малко се притесняваше в присъствието на Лебедев. Нямаше съмнение, че всеки капрал от Ведомството беше по-висок по ранг от един земен генералисимус, пък и в Града сигурно имаше генералисимуси, които миеха подовете на градските тоалетни. Но просто не можеше да изневери на военните си навици и тъй като този човек беше истински генерал, ръката му сама се вдигаше към козирката. През цялото време, докато пътуваха, Лебедев мълчеше мрачно и Малинин усети, че трябва да разведри обстановката.

— Днес времето е много хубаво — каза той и моментално осъзна, че е изтърсил глупост, защото времето в Града винаги беше лошо или много лошо.

— Вярно — избоботи Лебедев и пресече пътя на поредния автобус. — И какво от това?

— Нищо — смути се Малинин. — Казах го просто така.

— Нямаш ли си друга работа? — попита го директно генералът.

— Ами… — измънка Малинин. — Разбирате ли, аз…

— Ясно — прогърмя Лебедев. — Тогава ще направиш следното: легни и прави лицеви опори!

— Какво? — облещи очи Малинин.

— Тъкмо да не ти е скучно — обясни му генералът. — Защо стоиш? Времето тече!

Най-неочаквано Малинин осъзна, че вече е на пода на микробуса и че бодро и енергично изпълнява нареждането. Ако човек е служил в армията, нямаше смисъл да се съпротивлява на заповедите, защото започваше да ги изпълнява машинално, сякаш имаше някакъв чип в себе си. „Раз! Два! Три! Четири!“ — повтаряше си унтерофицерът, повдигайки тялото си нагоре, подпрян на юмруци, и проклинайки себе си, че вбеси Лебедев с идиотската си реплика за времето.

Преди двайсет минути му се обадиха от електронния отдел на Ведомството и му казаха, че най-сетне са успели да установят кой е измъкнал паролата от архива на компютъра. Първо бяха звънили на Калашников, но негово благородие отново беше изключил мобифона си, защото разпитваше Андропов сам в кабинета си. Оказа се, че онзи, който се бе опитал да разбие сейфа, беше доста печено момче й бе използвал най-новата програма Hide IP Platinum, с чиято помощ можеше да зашифрова собствения си електронен адрес и да посочи съвсем други координати.

Хакерите от Ведомството първо бяха започнали да проверяват IP на някакъв далечен компютърен специалист в замръзналия девети кръг. Явно там това беше единственият компютър. И още дълго щяха да се щурат из Хелнет като слепи котета, ако в отдела не бе започнал работа един загинал питерски геймър. Младежът беше ровил в Word of Warcraft цели четирийсет и осем часа, забравяйки дори да яде и да пие. А след две денонощия паднал от стола със сърдечна криза, но преди това не забравил да кликне на save.

Новакът за две минути влезе в програмата, заразявайки я с вирус, и тя започна да се свързва с адресите, които знаеше. Оказа се, че те са два. Единият беше онзи — в деветия кръг, а другият… Другият принадлежеше на един човек, когото Малинин виждаше всеки ден по време на заседанията при шефа. Обзет от съмнения, унтерофицерът се опита да влезе при началството, но вратата на кабинета му беше заключена и нито Калашников, нито събеседникът му реагираха на чукането.

Той не рискува да вземе служебната кола, тъй като на негово благородие можеше да му се наложи да отиде спешно някъде, но се понесе към началника на митницата Успекаев, за да го помоли да се разпореди да го закарат до Ведомството. Успекаев моментално издаде заповед. Лебедев не беше във възторг от перспективата да изпълнява ролята на шофьор, но той също не беше свикнал да оспорва заповедите. Двамата преминаха със строева крачка покрай една шумна тълпа грешници от някакъв разбит еърбъс, чиито куфари претърсваха митничарите, излязоха през охранителния пункт и навън се качиха в микробуса.

Малинин вече бе направил петдесет лицеви опори, когато автомобилът рязко спря, а той не успя да се удържи и се търкулна на пода. Лебедев се обърна към него. Оказа се, че през цялото това време той беше карал с една ръка, а в другата бе държал секундомера си.

— Не е зле — избоботи генералът, — макар че можеше да е и по-добре.

Малинин не можа изрече нито дума, за да реагира на тази наглост. Че отвори уста, отвори я, но проблясващите със златото си генералски пагони на шофьора отново блокираха всички толкова необходими в този момент мръсни псувни.

— Страхотно карате — каза той и кой знае защо свали фуражката си като просяк пред търговец.

— Че как иначе — изсумтя гордо Лебедев, — аз, старче, мога да карам каквото поискаш. Ако щеш — танк, ако щеш — вертолет. Хайде, отивай — добави той покровителствено. — Ще закъснееш.

Малинин слезе от колата, ругаейки се наум, че позволява на някакъв си нещастен митничар да се държи с него по този начин. Мъжът беше всичко на всичко генерал, сиреч бе командвал най-много дивизия, а пък се перчеше, все едно че беше поне президент. Думите, които бяха заседнали в гърлото му, най-сетне се отприщиха, но Лебедев не ги чуваше. Той натисна газта, обля унтерофицера с кална вода от една локва и микробусът се изгуби сред потока коли.

Прехапал устни от злоба, Малинин изтръска черните капки от мундира си и влезе във фоайето на Ведомството. Пъхна електронната си карта в процепа на вратата, шмугна се бързо в асансьора и отиде на нужния етаж. Умникът, който бе разбил Архивната стая, все още не беше на работното си място, но всеки момент щеше да се появи, защото Сергей му се обади предварително и му определи среща за „една много важна работа“.

Когато отиде в гардероба на отдела за разследвания, той много бързо намери нужния шкаф. Служителите седяха в кабинети, но иначе обстановката тук беше спартанска. Местата не стигаха за всички, защото Ведомството непрекъснато се разширяваше и служителите му ставаха все повече и повече. За разлика от чекмеджетата в Архивния отдел, тук шкафчетата бяха паянтови и бяха заключени с най-обикновени катинари.

Малинин стисна здраво лома, който бе взел от колата, и удари с всичка сила катинара. Той се изкриви, а след втория удар изхвърча от халката. Малинин отвори вратата.

В дъното на алуминиевата му вътрешност имаше само един предмет — дипломатическо куфарче от кафява кожа. Унтерофицерът го взе и едва не го изпусна, тъй като се оказа дяволски тежко. Следващият му удар беше върху никелираната ключалка с код на дипломатическото куфарче. Разнесе се силен звън и от куфарчето върху ботушите на Малинин се посипа сияен дъжд от стотици златни монети.

Това великолепие задържа вниманието му само за секунда, защото унтерофицерът се съсредоточи върху пластмасовата кутийка със здраво затворен капак, която падна върху застлания с монети под. Естествено, тя също не устоя на запознанството си с лома и се разпадна на части с жален пукот. Малинин клекна, разрови отломките и едва не му прилоша…

Сред пластмасовите парчета ясно се виждаше цилиндърче с прозрачна течност. По дяволите, това беше ампула! И в нея очевидно имаше от веществото. Това беше същата ампула, която всички очакваха, че ще открият в багажната клетка.

Той докосна внимателно парченцата пластмаса, напипа сред тях плоския ключ със зъбчат край, а в главата му нещо щракна и всичко си дойде на мястото. Малинин погледна с известна нежност към входната врата. А след като се изправи, унтерофицерът още веднъж огледа внимателно мензурата и ключа. Не очакваше, че ще намери точно тези неща. Идеята да претърси спешно шкафчето на колегата си му хрумна веднага след като проведе разобличителния разговор по телефона. Но на никого и през ум не би му минало, че този човек щеше да реши да укрива ужасните улики на работното си място. Макар че идеята не можеше да се определи като съвсем глупава, тъй като в класическите криминални романи следователите винаги претърсваха жилищата и забравяха, че в офисите също можеше да има нещо интересно.

Разнесе се тропот на ботуши и в кабинета влязоха хора, които разговаряха весело. Сред тях беше не само лицето, което той очакваше, но и дежурната охрана, която Малинин предвидливо повика.

— Какво… какво означава това? — разкриви лице единият от охранителите, след като забеляза разбитото лично шкафче, златните монети и парчетата по пода. — Какво става тук… Какво…

Но щом видя ампулата в ръцете на Малинин, млъкна и тихичко подсвирна.

— Ами и аз исках да те попитам какво значи това, Краузе — приближи се плътно до русия мъж Малинин и се почеса по тила. — Много ми е интересно да разбера откъде се е взел в шкафчето ти вторият ключ, който ти явно съвсем случайно не откри при обиска в дома на Хензел, а също така и ампулата с веществото, която би трябвало да се намира в чекмеджето?

И без това бледото лице на Краузе придоби мъченическо изражение. Той инстинктивно направи крачка назад, но мъжете, които стояха зад него, го задържаха. А един от тях извади белезници.

— Ще ми се да те попитам и за още нещо — наслаждаваше се на момента Малинин. — Защо се опита да измъкнеш бележника на Менделеев от сейфа? За какво ти трябваше, та да рискуваш толкова много служебното си положение, ровейки из архива на компютъра? Да не си мислиш, че ти си най-печеният хакер? Само че винаги се намира някой любител, който да пробие и най-защитената програма. Единствено глупаците смятат, че Хелент е анонимен.

Краузе мълчеше. Малинин изсумтя, тъй като осъзна, че в момента едва ли щеше да измъкне нещо от бившия си колега.

— Заведете го в килията — щракна той с пръсти и прибра ампулата със синя ивица в джоба си.

Шейсет и пета глава „Включете мобилния телефон!“

10 часа и 55 минути

— Имам един съвсем прост въпрос към вас, другарю Андропов. — Калашников с всички сили се стараеше да запази спокойствие. Той направи по навик ефектна пауза и зададе въпроса, който би трябвало да завари противника му неподготвен.

— Имате ли представа кой ще бъде следващият?

Бившият генерален секретар не оправда очакванията на Калашников, тъй като не скочи изплашен от стола и не се опита да се нахвърли върху следователя. Вместо това се усмихна лъчезарно.

— Не ви разбирам — отвърна, загледан в пукнатините по пода. — За какво говорите?

— Много добре знаете.

— Не — отвърна спокойно Андропов. — Изобщо не зная.

Калашников с огорчение отбеляза, че човекът е костелив орех. Беше ръководил ЧК или както там го наричаха болшевиките. Цяла година бе оглавявал Русия, докато бъбреците му не бяха отказали. Беше изключителен специалист в организирането на тайни убийства, подслушвания и шпионаж — беше гений в тази област.

И не беше странно, че Поръчителят бе заложил на него. Такъв звяр не можеше да бъде спипан с голи ръце. Беше ужасно да извършваш следствени действия в Града. Не можеше да разпита никого като хората — нито Юда, нито Сталин, защото всички мълчаха като риби.

Той стисна юмрук. Понякога, за да спести време, беше по-добре да не се впуска в празни приказки, а просто да удари разпитвания по мутрата. Така постъпваха в участъка с онези, които не искаха да изпаднат в откровение, и викаха ефрейтор Колодяжни, чиито юмруци бяха големи колкото диня.

— Събрахме информация от директора на митницата за вашето дежурство — отбеляза търпеливо той, загледан в очите на Андропов. — И научихме много интересни неща. Всеки път, ден-два преди да стане поредното убийство, вие сте били нощна смяна и упорито сте следвали този график. На Адските порти най-често сте посрещали неразпознати трупове, които на Земята са погребвали в общи гробове. Както свидетелства подкупеният от вас служител от транзитната зала, през ръцете ви са минали пет трупа със специални знаци, които през последните две седмици са пристигнали от едно и също място — от Ладиженското гробище в Подмосковието. Направихме справка по ДНК на тези хора и се оказа, че след като са пристигнали при вас, никой от тях не е попаднал в Града. В такъв случай къде са се дянали?

— Нямам представа — отвърна Андропов и стъклата на очилата му проблеснаха. — Това изобщо не ме засяга. Знаете ли, през моите ръце, както благоволихте да отбележите, всяка нощ минават страшно много души. Аз работя както с клошари и терористи, така и с короновани особи, а къде отиват те след това, изобщо не е моя работа. Мисля, че ще спестите време и на себе си, и на мен, ако поискате информация от Главния съд. А в транзитната зала бях за последен път преди двайсет и четири години и там нямам познати.

— Естествено — кимна Калашников. — Няма за какво да ви спипаме. Но ние успяхме да научим още нещо. Вие сте имали контакт с носфератуса Хензел, който в момента е обявен за общоградско издирване. И точно вие сте разследвали доноса срещу вампира, когато го обвиниха в контрабанда на сушена кръв през вашия участък, а сетне го оправдаха.

— Само че не съм го оправдал аз — сви рамене офицерът със зелена униформа, — следствените органи го оправдаха. Просто не намериха доказателства и толкова.

— Много удобно — наведе се към него през масата Калашников. — Първо го хващате със стоката, а сетне — хоп! — и всички улики изчезват, а вампирът става ваш длъжник до гроб, сиреч, през близките един милион години, ако не и повече.

— Ако разсъждаваме по тази логика, той е бил длъжник на много хора — отбеляза любезно Андропов.

— Включително и на Дракула, който взе Хензел на работа, когато киснеше из баровете. Разбирам, че вие сте официално лице, но прекъсвате работата ми с вашите глупости.

Калашников въздъхна тежко и завъртя врат като уморен вол, който цял ден е бил принуден да оре на полето. Трябваше да сложи край на любезностите и да премине по същество.

— Скъпи мой, това тук все пак е един най-обикновен Ад, а не правова държава — обяви той и се ухили. — Можем да разиграваме сцената с интелектуалния разпит колкото си щем. Но ако поискам, аз мога да ви щракна белезниците и моментално да ви закарам в нажежения карцер. И там вие много бързо ще кажете кои са били онези неразпознати хора, и дори ще се молите да ви изслушат. Макар че защо трябва да се мъча, като и без това всичко е ясно. Явно е, че са били използвани като контейнер, с който течността, наречена вещество, е била вкарвана в Града. Вие сте извършвали лично огледа им по време на дежурствата си и вероятно вие сте човекът, който след това ги е ликвидирал.

— В такъв случай какво възпира ваше благородие да ми сложи белезниците? — усмихна се Андропов, без дори да се стресне. — Защо разиграваме тази комедия? Вие ще ме арестувате каквото и да ви кажа. Дори да съм невинен, ще се озова в карцера, а ако съм виновен — още повече.

Алексей не успя да възрази на тази много логична мисъл, тъй като вече за втори път през последния час удряха по вратата на кабинета толкова силно, сякаш се опитваха да напъхат слон през ключалката. Тъй като разбра, че напиращите зад стената няма да се успокоят, той стана и превъртя ключа. В същия миг Малинин връхлетя в стаята, прелетя покрай него, удари се в масата и падна на пода. По всичко личеше, че преди това той се бе засилил, за да блъсне вратата с рамо.

— Какво искаш! — извика Калашников.

— Включете мобилния си телефон, вашброде — изпъшка Малинин от пода. — Убили са Дракула. Посред бял ден, в пресечката между улица „Копитна“ и булевард „Смърт“.

— А той какво е правил там, нали денем вампирите спят? — изненада се Алексей, вече забравил за Андропов.

— Получил бележка от един търговец на едро от китайския квартал с предложение да му продаде голяма партида сушена кръв — обясни унтерофицерът. — Такива преговори винаги се провеждат на четири очи. Общо взето, прецакали са го като последния хлапак.

Андропов се смееше, седнал небрежно на стола.

— Страхотно — кискаше се той. — Докато вие въртите на празни обороти и се занимавате с моите интелектуални терзания, цяла седмица убиват под носа ви хора един след друг. А пък единственото, което вие сте в състояние да направите, е да въртите по цели дни и нощи портретите им по телевизията! Ако бях аз, щях да го открия за пет минути. При нас, в КГБ, такива момчета като вас ги изхвърляха за три дни и никога повече не ги допускаха до такава работа.

Калашников стигна до правилния извод, че точно както в случая с Юда е изгубил времето си напразно.

— Вие ще дойдете с нас — каза уморено той. — Ако аз не успея да ви вразумя, шефът със сигурност ще го направи. И ще се спасите от изпепеляването, ако веднага ми назовете имената както на убиеца, така и на самия поръчител. Давам ви последен шанс.

Андропов мълчеше. Намерил с какво да го плаши — с изпепеляване. Само след два дни тук щеше да настане такъв ужас, че те щяха да забравят дори имената си. Имаше само един проблем — той не предполагаше, че копоите щяха да се появят толкова бързо и сега нямаше да успее да се отърве от Изпълнителя. А ако се съдеше по новината за Дракула, на него му оставаше да ликвидира само последната кандидатура.

Най-добрият вариант бе да издържи на разпитите три дни, а сетне да издаде килъра уж под натиск. Можеше да се посъветва и с Поръчителя, тъй като никой не знаеше как двамата влизаха в мислена връзка. Дотогава Изпълнителят щеше да успее да се справи със седмата жертва и ПРОРОЧЕСТВОТО щеше да се сбъдне. Ах, как забрави! В чекмеджето на бюрото в кабинета му имаше капсули! И не се знаеше дали онова, което се пазеше в багажната клетка на гарата, не се е озовало в ръцете на копоите. След като се поколеба за секунда, той осъзна какво трябва да направи.

— Нямам какво да призная — разпери ръце офицерът. — Съжалявам, но вие грешите.

Калашников кимна безизразно. Дори не очакваше друг отговор.

— Тогава се пригответе.

— Разбира се — съгласи се Андропов. — Ще ми разрешите ли да си събера багажа?

— Само че побързайте. — Алексей стана и надникна зад вратата. — Джовани, заведи го.

Докато вървеше по коридора, генералният секретар погледна Есенин. Той беше стъписан. Такива ми ти работи, поетче. А пък ти не се досещаше с кого дрънкаше врели-некипели на бутилка водка. Той се усмихна.

Якият охранител от Ведомството, който на вид приличаше на италиански мафиот, отвори вратата на кабинета му и влезе вътре заедно с него. Калашников остана пред стаята за разпити и заговори нещо на висок глас с рижавия унтерофицер, който преди малко блъскаше по вратата. Андропов чу с половин ухо думите: „Какво? При Краузе ли?! В шкафа? Какво ти става, добитък такъв, да не си се напоркал с водка? Я ми дъхни!“ Ама че нрави имаше тази бяла гвардия. Не беше странно, че през двайсета година червените ги бяха хвърлили в морето.

Той свали бавно шлифера си от закачалката, а след това се извърна гъвкаво и нанесе мощен удар във врата на охранителя. Сетне подхвана отпуснатото тяло, положи го внимателно на пода, но не го завърза, тъй като половин минута му беше напълно достатъчна. Отиде до бюрото, дръпна чекмеджето и сграбчи двете капсули.

Веднага щом се окопити от разтърсващата новина за съдържанието на личното шкафче на Краузе, Калашников се разпореди спешно да изпратят факс на шефа, в който да опишат случилото се. Алексей си пое дъх и се огледа. Въпреки правилата вратата на кабинета на Андропов беше притворена, а охранителят и задържаният бяха вътре.

— Хайде, братле — подхвърли той на обидения Малинин, който вместо похвала получи ругатни. — Я да отидем там. Нещо не ми харесва.

Те се втурнаха към кабинета и отвориха рязко вратата.

Шейсет и шеста глава Кариеристът

11 часа и 38 минути

Шефът разтърка ухо, без да е в състояние да проумее онова, което току-що се бе случило. Може би трябваше да се ощипе. Както и да е, това нямаше да му помогне. По всичко личеше, че това все пак не беше сън, а реалност.

Той лекичко се покашля в мембраната на слушалката.

— Направо да полудееш. Знаеш ли, ако на първи април ми кажеха, че ми се обаждаш, нямаше да повярвам.

— И аз се учудвам, че го правя. Всъщност това нищо не означава. Обаждам се, за да разбера дали си успял да заловиш онзи, който подслушва разговорите ни?

Шефът хвърли поглед към факса, който току-що му изпратиха от офиса на митницата.

— Почти го заловихме. А защо питаш? И без това нищо не може да се скрие от погледа ти, нали така? Или просто рекламният ти слоган е такъв? — иронизира го той.

— Моят принцип гласи, че винаги е по-добре да потвърдя информацията от прекия източник — каза спокойно Гласът. — Но какво означава, че почти сте го заловили?

— Оказа се, че в събитията, свързани с убийствата и с вкарването на светена вода в Града, са замесени много повече хора от Ведомството, отколкото си мислех в началото — призна шефът с явно нежелание. — В момента Калашников разпитва един митничар, за когото смята, че е прекарвал веществото от Земята в Ада и че точно с негова помощ са избити хората при нас. Този митничар е бивш генерал от КГБ. По всичко личи, че точно той ни е подслушвал, в резултат на което Поръчителят е решил да ликвидира Менделеев.

— Охо, значи това вещество все пак е прониквало през твоите прочути Порти? — каза подигравателно Гласът. — Наистина е трябвало да възложиш изграждането им на друга строителна бригада. А ти не можа ли да се сетиш за това по-рано? Всички улици в Града гъмжат от десетки хиляди служители на ЦРУ, на КГБ, на „Сигуранца“, на „Махабарат“, на тайните имперски ликтори, на Гестапо, а пък ти ми говориш за някакъв самотен талантлив питомник на техникум с електронен бръмбар! Какво мога да ти кажа… Няма да се изненадам, ако скоро дори собствените ти чистачки започнат да правят заговори срещу теб.

— Много смешно. Да не би ти да подсказваш шегичките на Петросян? — озъби му се шефът.

— Не — отсече Гласът. — Много добре знаеш, че това го правиш ти. Кой друг, освен теб би се сетил да измъчва така хората? Дори не споменавам риалити шоуто „Стон 2“. Как можа да измислиш такова нещо! Дори Хитлер не е стигал до такъв садизъм. Какво лошо са ти направили руснаците, че да ги наказваш по този начин? Дори епидемията от чума беше по-благородна.

— Не е ли готино? — възрази му развеселено шефът. — Между другото, моите пиари са само професионалисти. А на теб стиска ли ти да врътнеш едно риалити шоу за спасението на душата? Можеш да не ми отговаряш. Зная, че освен полуслепите бабички никой друг не би могъл да гледа подобно менте. В момента единствено сексът, кинтите и завистта са в състояние да привлекат една душа.

— Професионалисти ли казваш? — подсмихна се Гласът. — Но ако не греша, само преди пет минути ти сам се изпусна, че няколко твои служители… Всъщност кои са останалите?

— От останалите засега сме спипали само един, но с него се случи нещо много неприятно — вкисна се шефът. — Това е нашият служител Краузе от отдела за оперативно разследване. Тук имаш право. Можех да се сетя и по-рано, ако бях взел предвид злобните погледи, които хвърляше на Калашников по време на заседанията, и това, че се стараеше да оспори методите му в мое присъствие. Естествено, в моя Град всички са такива. Нима някой нормален чиновник ще се озове в Ада, ако не е завистник и интригант? Но, честно казано, точно от германеца не очаквах такива изненади.

— Е, не си на Земята. Тук всичко се променя — констатира философски Гласът.

— Така е, но дори и аз не мога да свикна с това — съгласи се шефът. — Тъй че, общо взето, преди известно време той решил, че е ударил неговият час. Калашников му наредил да претърси жилището на един вампир, който беше свързан със серията убийства. Краузе го претърсил. По време на обиска открил под тапетите ключ от багажна клетка на гарата, но не го показал на останалите служители и го скрил. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата разбрал откъде е ключът, тъй като на него имало знак на гарата. Краузе отишъл тайно на гарата и започнал да проверява клетките една по една, докато не открил онази, чиято ключалка съответствала на ключа. Взел златото и кутийката с дозата вещество и ги скрил на работното си място. По-късно, докато извършвали огледа на жилището на убития Менделеев, той забелязал бележника с химическите формули сред останалите книжа, но не могъл да го вземе тайно, тъй като наоколо имало доста хора. Влязъл в компютъра с архива с чужд IP адрес и открил паролата за сейфа с веществените доказателства, без да знае, че той е сгрешен. А когато сейфът не се отворил, Краузе изгубил самообладание и се опитал да го разбие с помощта на оксижен. И едва след това този наш хубавец отишъл заедно с Ван Ли на гарата, сякаш нищо не се е случило, и там разиграл достойната за наградата „Оскар“ сцена с изненадата си, когато посочената от служителя в приемното багажна клетка се оказала празна.

— Мда-а-а… — проточи разочаровано Гласът. — И защо са били нужни всички тези византийски интриги? Само за да седне на мястото на началника си ли? Умът ми не го побира.

— Знаеш ли, и аз бях потресен от това — съгласи се шефът. — Кариеризмът е хубаво нещо, а тщеславието е един от любимите ми грехове, благодарение на който хората се озовават в Града, но не чак до такава степен. Този малоумник обърка всички карти! Ние предполагахме, че Краузе е тайната къртица и работи за килъра, но се оказа, че той просто е искал да прецака началството си. Мислел е, че ще залъже Калашников, ще ме убеди, че той е некомпетентен, ще ми даде доказателства за успехите си и аз ще изгоня Алексей, а пък него ще направя шеф на отдела. И сега седя и си блъскам главата какво да го правя.

— Ще го изпепелиш ли? — поинтересува се равнодушно Гласът.

— Първото ми желание беше точно такова — призна си шефът. — Но вече се поуспокоих. Засега ще го подържа малко в ареста, докато всичко приключи. А пък сетне току-виж го изпратя да обитава деветия кръг. Нека там да пасе пингвините. Тук нямам нужда от глупаци.

— Вече ти казах, че трябва да изгониш целия си отдел „Кадри“ — изсумтя Гласът. — Мислиш ли, че е нормално да се създава такъв бардак? Разбирам, че нямаш кой знае какъв избор, но ако те по цял ден си мечтаят как да се изяждат взаимно на работното място, как ще заловят убиеца? Ох, без малко да забравя! Калашников нали се срещна с Тринайсетия?

— Срещна се — потвърди шефът. — Но без резултат. Юда поставил условие, което трябва да изпълним, за да разчитаме на неговата помощ. Но то е неизпълнимо.

— Сещам се за какво става дума — отсече Гласът. — Всяка година редовно получавам от него писмо с молба да се срещне с мен за двайсет минути. Но аз не искам да го виждам. Такива шегички трудно се забравят — той ме целуна, а сетне римляните ми извиха ръцете и ме помъкнаха нанякъде. Меко казано, това беше неприятно, без дори да споменавам какво стана после.

— Но нали ти призоваваш всички да прощават — клъвна го шефът. — И това е твой принцип, не е ли така?

— Аз отдавна съм му простил — призна си Гласът. — Но не съм длъжен да се срещам с него.

— Добре де, много добре зная — отбеляза нетърпеливо шефът. — Не понасяш никакви шеги.

— Това не е смешно — изсъска Гласът.

— Разбира се, че не е смешно — ядоса се шефът. — Нощем можеш да съчиняваш такива шегички за Петросян, че като ги чуят, хората да се хващат за главите и да си удрят челата в телевизорите. Така ще унищожиш и последната им капчица чувство за хумор. Общо взето, Юда каза само едно важно нещо. Малко преди да умре, Тринайсетият написал своята летопис — Евангелието, в което предсказал подробно текущите събития. И в него е казано как ще свърши всичко това. Чел ли си го?

— Защо да го чета? — подсмихна се Гласът. — И без това зная всичко.

— Твоята информираност направо ме убива! — Шефът подскочи на място. — Но когато имам нужда от нещо, не мога да измъкна дума от устата ти! Ако ни беше разкрил тайната веднага, отдавна да сме заловили убиеца. И на Менделеев нямаше да му се случи нищо. Само че ти предпочиташ да се държиш като в детската градина — зная, но напук няма да кажа.

— Моят стил си е такъв, какъвто си е, всичко зависи от моята воля. — Ако ти по цял ден и по цяла нощ не измисляше разни неща като епидемиите, войните, глобалното затопляне и „Стон 2“, може би също щеше да знаеш повече. Предполагам, че ще ми кажеш, че не бива да подхващаме този спор. Но по-добре ми кажи как светената вода все пак е успяла да проникне в Ада?

— Искаш да организираш експорт ли? Или отново се нуждаеш от потвърждението на първоизточника? — пошегува се мрачно шефът. — Няма проблеми, ще ти кажа. Аз съм много по-скромен от теб.

— Да, бе — съгласи се Гласът. — Че кой се съмнява в това? Ти си невинен като зайче.

Шефът се престори, че не е доловил иронията, и петнайсет минути обяснява на Гласа подробния състав на веществото и причината, поради която то минава безпроблемно през силовото поле на Адските порти. Не пропусна да вмъкне в разказа си и личното си мнение, че явно, докато веществото се приготвя, се извършват и магьоснически ритуали за подсилване на свойствата му. Резултатът бил уникален във всяко отношение. Но не са успели да научат името на земния жител, който е успял да приготви тази гърмяща смес. В тайна оставало и името на убиеца, когото той наел.

— Знаех си, че не си прав — обобщи с облекчение Гласът. — В такъв случай ще пуснем ли отново туристите от Рая в Ада? Туристическите фирми вече цяла седмица стоят без работа.

— Добре де, нека да дойдат — избоботи шефът. — Нищо страшно не се е случило. Както е известно, всички, освен теб грешат. Но аз много сериозно се притеснявам за информацията, която съдържа Евангелието от Юда. Той казал на Калашников, и то много спокойно: „Потърпете още малко, скоро всичко ще свърши.“ И точно това не ми харесва. Ние вече стигнахме до Свръзката и сме на крачка да спипаме килъра, но въпреки това имам тревожно усещане.

— А този вариант за развой на събитията не ти ли харесва? — учуди се Гласът. — Според мен ти винаги си изграждал дейността си на Земята на принципа „колкото по-лошо, толкова по-добре“.

— Моля те, не ме бъркай с Джордж Буш. Както и да е. Това ли е всичко, което искаше да разбереш? Хайде да приключваме разговора. Днес имам още много работа. Сега ще изляза от мазето и ще се кача на покрива. Вертолетът вече ме чака, защото трябва спешно да отида на митницата.

— Нямам нищо против — съгласи се Гласът. — Надявам се, че никакви възпитаници на техникуми не са подслушали поне този наш разговор. Защото трябва да си починем един от друг поне сто години.

— По-добре двеста. Затова няма да ти кажа „довиждане“.

— И аз няма да ти кажа. Не желая да се виждам с теб.

И двамата прекъснаха връзката почти в един и същ момент.

В един далечен район, застроен с блокове от по петстотин етажа, питомникът на техникум, облечен с вмирисан на цигари пуловер и с дълги мазни коси, трескаво набираше телефонния номер на приятеля си от входа, бъркайки бутоните. Някъде на петия път успя да го набере.

— Андрюха! — разкрещя се питомникът на техникума веднага щом чу изтракването. — Вкъщи ли си? Зарежи всичко и ела веднага при мен! Направо ще откачиш, като разбереш какво успях да запиша току-що!

Шейсет и седма глава Ромарио Гонзалес

11 часа и 39 минути

Дрехата приличаше на екзотична птица, докато той тичаше из цялото жилище, размахвайки ръкави и крачоли. Убиецът слагаше по нещо в куфара и моментално грабваше бележника, за да го запише. Нямаше да е странно, ако забрави нещо важно, тъй като още от дете беше страшно разсеян, когато събираше багажа си.

Докато копоят Калашников се сетеше да клъвне на поредната сламка, която му бе подхвърлил, той трябваше да е напълно готов за тръгване. Нямаше съмнение, че с хонорара, който Свръзката му плати за изпълнението на поръчката, килърът можеше да си купи от черния пазар в хавайския район всичко необходимо. Но през първите месеци не биваше да привлича вниманието към себе си, защото един пришелец, който пръска злато наляво и надясно, щеше да предизвика подозрения. Около година щеше да живее скромно, но за сметка на това сетне… Сетне щеше да се развихри.

Така, какво още липсваше в куфара? Светлият костюм и платнената му широкопола шапка. В Града и без това беше задушно, а в хавайския квартал беше направо кошмарна жега. Въздухът можеше да се реже като масло. Но всяко зло за добро. Не можеше да хване тен, но за сметка на това нямаше опасност да изгори, защото усещането, че кожата ти е опъната като барабан, а след това започва да се бели на парцали, беше ужасно. Най-сетне щеше да може да си почине и да поживее само за себе си, а не за някого другиго. Напоследък в Града се появяваха все повече чиновници с неговата професия, обвинени, че са умъртвили десетки хора, и това стана нещо нормално. Какво да се прави, когато ритъмът на живот беше такъв, че на човек му изневеряваха не само нервите, но дори направо превърташе.

Дракула се оказа костелив орех. А на пръв поглед уж окончателно бе изгубил човешки облик и се търкаляше до кофата за боклук. За щастие килърът не се доближи много до Влад. И постъпи правилно.

Вампирът се метна към него с такава бързина, че той едва успя да напръска озъбеното му лице с еликсира. Една-две капки паднаха върху кожата на Дракула, а останалото вече беше въпрос на техника… Всичко, което убиецът бе видял многократно през последната седмица — съскането, което приличаше на звук от загасена във вода цигара, хъркането, искрите и шумоленето на падащата пепел.

Постоя около минута пред тлеещите останки, за да се наслади на сътвореното, и напусна местопроизшествието с познатия велосипед, като направи две допълнителни обиколки по размекнатия асфалт специално за любознателния копой. Идеята, че шести номер трябва да бъде Дракула, беше на Хензел, тъй като той не обичаше вече бившия си бос. Вампирът сподели предложението си със Свръзката и Поръчителят скоро одобри кандидатурата.

Можеше да изглежда смешно, но след серията убийства Влад дори не заподозря, че самият той би могъл да се превърне в кандидатура, макар че личният помощник на Изпълнителя работеше в неговия магазин. Пребиваването в Ада наистина отпускаше хората, защото на Земята те живееха много по-предпазливо. Но тук те си мислеха, че след като са умрели, вече нищо не ги застрашава.

Той хвърли в куфара любимата си хавлиена кърпа, избродирана с червени розички. Върна се при нощното шкафче, върху което в чинийка бе оставил пластмасовата карта — електронния паспорт на името на Рамиро Гонзалес, който бе купил в китайския квартал. В него вече бяха нанесени отпечатъците от пръстите му, сканираните му ириси, анализът на неговото ДНК и коригираната компютърна снимка. Всичко беше като по ноти и нямаше да се натъкне на никакви проблеми, когато си купуваше билет.

Естествено, рано или късно на работното му място щяха да се усетят, че го няма, но по това време вече никой нямаше да знае къде да го търси. А след половин година, когато откриеше нужните хора, щеше да плати за сложната, но необходима операция, с която да променят структурата на ирисите му и да присадят нова кожа на пръстите му. Това трябваше да се направи, за да смени данните в паспорта си, и тогава вече нито една компютърна база-данни нямаше да го открие. Имало такъв човек, но вече го няма.

Изображението на жената, което за по-сигурно беше затиснато с чаша до чинийката, се намираше до паспорта. Той хвърли бегъл поглед към гланцираната повърхност на снимката. Това щеше да е прекрасен заключителен акорд. Всъщност той смяташе почти всички фрагменти от новата си работа за прекрасни, но му беше особено приятно да се занимава с жените. Щом приключеше със събирането на багажа си, щеше да помисли как да се срещне с жертвата.

Смяташе да се наслади на убийството малко по-дълго от обикновено, защото след това кой знае кога щеше да се заеме с работата, свързана с хладната мензурка в джоба му. А след заключителния акорд можеше да очаква и появата на глупавия копой, който щеше да се натъкне на сюрприза.

За бягството беше най-добре да избере нощния влак, та вездесъщата фрау Браунщайнер да не забележи, че излиза с куфар в ръка, пък и останалите му съседи също нямаше нужда да знаят това. Той взе подробното разписание на влаковете още при последното си посещение на гарата. Никой не можеше да го обвини в липса на предвидливост. Естествено, мотрисите често се бавеха или закъсняваха, но какво да се прави.

Килърът сложи дезодоранта си върху кърпата и напъха чехлите си отстрани. Щеше да хвърли черния си шлифер в куфара малко по-късно, след като си „поговореше“ лично с Калашников. Оказа се, че Свръзката е прав и той с удоволствие се съгласи да ликвидира копоя безплатно. Това не беше работа, а истинска наслада. Направо беше поразително до каква степен съвпадаха желанията им с Поръчителя. Жалко, че нямаше да може да стисне ръката на този човек и да поседнат заедно на чаша вино в някое кафене, защото страшно много си приличаха. Но какво да се прави — такава беше съдбата.

Ала от вчера не можеше да се отърве от една неприятна мисъл. По време на последния им разговор Свръзката малко се запъна, преди да отговори на въпроса му кога ще е най-добре да получи хонорара си. Какво ли означаваше това?

От гледна точка на някой холивудски филм беше най-правилно да предположи, че този човек щеше да изчезне с парите. Че защо не? Все пак не се намираха в дом за благородни девици. Как му казваха на това на жаргона на престъпниците? Прецакване ли беше?…

Убиецът заряза събирането на багажа и седна на леглото, за да обмисли положението. И внезапно се озърна, тъй като не го напускаше неприятното усещане, че нечий съсредоточен поглед буквално пронизва гърба му. Както би трябвало да очаква, зад него нямаше никого. Нито инфрачервена видеокамера, нито маскиран шпионин. Просто му се бе сторило.

„Когато нещо ти се струва, трябва да се прекръстиш“ — спомни си той старата поговорка и се подсмихна.

Шейсет и осма глава Изчезналото звено

11 часа и 41 минути

Застанал на колене пред изгубилия съзнание охранител, Калашников разтриваше остатъците гореща пепел в дланта си и усещаше непреодолима горчилка в устата си. От Андропов не беше останало нищо и този път бяха изгорели дори й зъбите на жертвата. Ако Малинин не беше до него, той щеше да се разридае.

Какво щеше да прави сега? Как можа да остави в затворената стая човека, който разполагаше с изключително ценна информация, заедно с онзи малоумник от Сицилия? Главозамаян от успехите, се бе поддал на моментната си еуфория и ето какво се случи. Сега това плувнало в мас животно лежеше на пода, а на неговата глава се бяха стоварили едно току-що извършено убийство, един неизвестен килър и един основен свидетел, превърнат на пепел. Пълна катастрофа.

А само като си помислеше, че докато беше жив, разкриваше такива престъпления с едно щракване на пръстите, а похвалите от началството му и премиалните се сипеха едни след други!

Ако не беше революцията, през двайсета година сигурно щяха да му дадат звание полковник и щеше да има личен кабинет, добра заплата и пари за представителни разходи. Внезапно се удари яростно по челото, а хората около него неволно отскочиха. Остаряваше. И нямаше как да не признае пред себе си, че докато ловеше тъпи китайци заради еднотипното им дребно мошеничество, за осемдесет години беше деградирал окончателно.

Охранителят леко помръдна, тъй като очевидно започна да се съвзема. Калашников замахна и цапардоса сицилианеца по червендалестата мутра, която на цвят приличаше на тухла. Охранителят изгрухтя и отново отпусна глава на пода. Зад гърба му се разнесоха сдържани аплодисменти. Той се обърна.

— Не психясвай — каза Ван Ли и клекна до безчувственото тяло. — На всеки може да се случи. А пък аз си мечтая само за едно — да тресна една чаша змийска настойка. Направо свят ми се вие. Двамата с Краузе работихме толкова години рамо до рамо… И заедно претърсвахме онази дяволска багажна клетка… Затова, докато гледах актьорските му номера, изобщо не се усъмних. Мислиш ли, че биха могли да ме заблудят по този начин на Земята? За нищо на света.

Калашников мълчеше.

— Ти вече направи най-важната догадка — продължи Ван Ли, сякаш нищо не се е случило. — Ако нямаш нищо против, аз също ще дам моята дан… Пу, да му се не види, исках да кажа, че ще добавя нещо. Сега вече е очевидно, че Свръзката е задържала малка част от веществото, което е пристигало при Андропов от Поръчителя на убийствата. Тя му е била необходима, за да ликвидира куриера, който е изпълнявал задачата за доставката на контейнера. Току-що извадихме ей това — подхвърли той в дланта си плоската черна кутийка — от шкафчето му. Ако се съди по формата, контейнерът е бил зашиван в стомашната кухина на куриера, като преди това са изчиствали вътрешностите му.

Шефът е създал митницата точно за такива случаи, тъй като много народи имат традиция да слагат в ковчега на покойника разни неща, а той не иска да влачат в Ада каквото им падне. Решението на Поръчителя да установи контакт точно с Андропов е много умно. Иначе, ако нямаше свой човек сред офицерите на митницата, едва ли щеше да успее да внася в Града тази симпатична водица, защото всички новопристигнали се претърсват. Очевидно куриерите са пристигали в строго определено време и точно по тази причина преди един месец тяхната къртица бе сменила дневните си дежурства с нощни.

— Да — кимна уморено Калашников, седнал на пода. — Те са имали уговорка куриерите да пристигат само нощем, тъй като тогава на Поръчителя му е било по-лесно да заравя телата на Ладиженското гробище под прикритието на мрака. И по тази причина Андропов е бил принуден да седи в офиса по цяла нощ, тъй като точното време на доставката на контейнера не е било определяно предварително.

— Охо! — вирна показалец Ван Ли. — Точно така! А след като са изтърбушвали куриера, Андропов ликвидирал станалото вече излишно тяло с помощта на току-що доставената светена вода. Ако не бяха компютърните броячи за душите, които влизат през Главните порти, така и нямаше да разберем, че няколко души са изчезнали безследно, преди още да влязат в Града. Колкото до Краузе, искам да ти кажа, че…

— Да върви на майната си. — Калашников се смръщи страдалчески, сякаш го заболя зъб. — И без това всичко е ясно. Скрои мръсен номер и на себе си, и на останалите. Ако ми беше казал по-рано, с удоволствие щях да се махна. Нямам никаква нужда от този пост. Но с къртицата се издъних също като някоя девойка, която чете прекалено много шпионски романи. Много ми е обидно… По всичко личи, че вече съм си изпял песента.

Ван Ли понечи да възрази, но му попречиха.

— А по какъв начин вещите от гроба могат да се озоват в Ада? — не издържа Малинин, който до този момент мълчеше. — Спомням се, че когато по време на гражданската война мародерите разравяха гробовете, вадеха от гърнетата обици и разни други неща. В такъв случай как са се запазили там?

Калашников и Ван Ли прекъснаха тъжния си разговор и погледнаха Малинин с такова презрение, че той моментално осъзна колко е нищожен.

— Доколкото разбирам, братле, когато си бил в гимназията, повече си ходил да се натискаш с момичетата в съседния двор, отколкото да усвояваш науките — каза с леден тон Алексей и изгледа Малинин. — В такъв случай е простимо, че не знаеш елементарни неща. Никога ли не си се замислял, че нашите гърненца също са в ковчезите ни на Земята, но ние с теб сме тук. Самият ти как дойде тук? Да не би да си бил със сабя в ръка? Видя ли сега. Още по времето на император Цин Ши-хуанди в Китай се е смятало, че вещите, с които погребват покойника, стават одушевени, тоест сдобиват се с душа, защото отиват заедно със собственика си в отвъдния свят. Например тялото на куриера си лежи в гробището, но душата му в Града притежава всички уникални черти и особености, които той е имал приживе. В това са вярвали и северноамериканските индианци от племето шайени, които нарочно обезобразявали мъртвите си врагове, та близките им да не ги познаят на онзи свят. Какъвто си тръгнеш от Земята, такъв ще се появиш тук. Ампулите с веществото наистина са заровени на Ладиженското гробище, но по начина, по който душата на куриера се озовава в Града, тези неща пристигат заедно с него, тъй като, щом са зашити в тялото му, те автоматично се превръщат в част от него. Та хората внасят в Ада дори мобилни телефони, видеомагнетофони и каси с бира… И никак не е трудно да вкараш една капсула. Те разполагат с достатъчно време, за да заредят куриера, защото докато останките на мъртвеца не са заровени в земята, душата му се скита из транзитната зала между Рая и Ада и се намира в безтегловно състояние. И едва след погребението се сдобива с покой и тръгва към съответния пункт с експреса заедно с вещите си. Не си ли спомняш вече как цяла седмица вися в транзитната зала? Подкупеният от Андропов служител в транзитната зала е откривал бързо кой е куриерът, защото след като зашивали капсулата във вътрешността му, на тялото на мулето се появявал едва забележим светещ печат точно там, където се намирала светената вода. Пък и на Ладиженското гробище не отиват чак толкова много хора, затова не е трудно да ги откриеш по номера в служебния компютър. Е, ненагледен мой, трябва ли да ти обяснявам още веднъж или вече ме разбра?

За да скрие усмивката си, Ван Ли се наведе и се престори, че разглежда съсредоточено остатъците от пепелта. А под насмешливия поглед на Калашников Малинин кротичко се зарадва, че вече е мъртъв и че се намира в Ада. Защото, ако тази сцена се случваше на Земята, в същия момент трябваше да отиде в тоалетната и да се застреля.

— Дори нещо повече, мъдри мой приятелю — не се сдържа китаецът в желанието си да доунищожи Малинин. — Ние тук не ходим голи, нали? Хората пристигат в Града с дрехите, с които са ги погребали. Разбира се, по-голямата част от вещите се появяват в Ада благодарение на хората от моята националност, тъй като китайците са най-много в света и съответно най-голям брой от тях умират. Колкото по-голяма става продължителността на живота в Китай, толкова по-силно ще се усеща дефицитът на стоки в Града. Може би точно по тази причина през последните години всички големи епидемии като САРС или птичи грип се появяват в нашата страна. Просто някои търговци на едро в Града имат спешна нужда да осигурят доставките си.

Малинин беше готов да скочи през прозореца. Калашников стана от пода и се зачуди дали да не цапардоса още веднъж охранителя, защото изкушението му беше огромно.

Алексей много ясно си представи как щастливият му шеф си седи в мазето на Ведомството и очаква новините. Настроението му бързо се промени. Сега вече имаше пълното основание да смята, че начинанието им се провали окончателно, тъй като не остана нито една сламка, за която да се хванат. Андропов изгоря, Хензел изчезна безследно и се оказа, че Краузе не е къртица, а най-обикновен интригант. Но за сметка на това убиецът продължаваше да е на свобода. Дори нещо повече — зловещите думи на Юда, че им остава още съвсем малко, започваха да се сбъдват. Иначе как можеше да си обясни това, че Андропов е погълнал двете ампули с веществото наведнъж, вместо да се опита да избяга?

— Той вече е изпълнил задачата си — каза Ван Ли и Калашников с ужас осъзна, че през цялото време не беше мислил всичко това, а го бе изрекъл на глас. — Явно за целта, която си е поставил, Поръчителят е трябвало да принесе в жертва строго определен брой хора.

— Звучи логично — съгласи се Алексей и разтърка зачервените си очи. — Все повече се убеждавам, че това не са някакви хаотични действия, а мистичен ритуал, чието предназначение все още не знаем. Колко души ще трябва да убие още? Джак Изкормвача е заклал пет жени и е престанал, тъй като е извършвал обреда на „черната меса“ за подмладяване. Някакъв свиневъд от Канада е нахранил прасетата си с петдесет курви, за да си осигури вечен живот. Вариантите са много. Но е очевидно, че убиецът вече няма нужда от доставките на веществото. Струва ми се, че и кандидатурите на хора, които трябва да бъдат превърнати в пепел, вече също не са много, защото, ако се съди по броя на куриерите, изпълнявали ролята на контейнери, светената вода е била отпускана на килъра в малки количества. И най-вероятно той е получавал инструкциите от Андропов… Много е интересно как ще се държи, след като вече остана без това мъдро ръководство?

— Ще изпадне в паника — изсумтя Ван Ли. — Или ще се окопае на дъното. Може би убийството на Дракула е било последно, а може и да не е. Но за да разберем това, трябва да открием самия убиец.

— И как ще намерим тази твар? — Калашников не се сдържа и се изплю на пода. Храчката му се приземи точно до многострадалното тяло на охранителя. — Не виждаш ли в какво положение сме изпаднали? Току-що прекъснах всички нишки, които водеха към килъра. А освен това…

Той замълча. Как можа да забрави това? Когато Малинин нахлу комично в кабинета му, Андропов се разсмя… Той си спомни думите, които генералният секретар изстреля насмешливо в лицето му: „Само ви бива да въртите снимките им по телевизията, ако бях аз, щях да го открия за пет минути.“

Да го открие. Каторжникът от каменоломната, сипаничавият старец със златните пагони на генералисимус. Йосиф Сталин, който се бе скрил из джунглите на Града, беше последната надежда да стигне до убиеца. Макар и да не знаеше името му, Сталин би трябвало да е осведомен кой щеше да е следващият убит. Шефът беше прав, като каза, че трябва да го открият на всяка цена. Но това просто му изхвърча от ума…

Алексей плъзна поглед по служителите от оперативната група.

— Ван Ли, Малинин, Истевас, останете. Моля другите да почакат в коридора, трябва да обсъдим нещо. И, моля ви, измъкнете навън този шопар. Всички митничари трябва да сдадат телефоните си. Новината за смъртта на Андропов не бива да излиза по телевизията. Запомнете, че всеки от вас отговаря с главата си за това. Аз лично ще разкрия кой се е обадил.

Момчетата сграбчиха охранителя за краката и го помъкнаха навън. Калашников изчака и последния човек да излезе и се обърна към присъстващите. Но не успя да изрече нито дума.

— Бих искал да зная какво става тук? — разнесе се глас, който заекваше от ярост.

На вратата се появи добре познатата на всички фигура с рога на козел.

Шейсет и девета глава Мълчанието

12 часа и 51 минути

Мъжът в черно се поклащаше, почти изпаднал в транс, и повтори буква по буква името на Свръзката, движейки ръка над вибриращата чиния. Очите му бяха забелени до такава степен, че ирисите им изобщо не се виждаха, а брадичката му трепереше. Напуканите му устни мърдаха, без да издават звук. Чинията глухо звънна. Нищо… Отново не постигна нищо. Той започна да подозира, че със Свръзката се е случило нещо лошо. Способностите, които откри в себе си след взрива, бяха ограничени и човекът в черно можеше да установи спиритичен сеанс само с отделни личности от отвъдния свят. Ако не беше така, щеше да има прекрасната възможност да си контактува директно с Изпълнителя… Но когато мъжът в черно многократно се опита да се настрои на неговата вълна, усещаше само леки пробождания като от ток и нищо повече.

Връзката с мъртвите не зависеше единствено от медиума, а и от състоянието на душата на покойника. Някои охотно влизаха в контакт, например любимецът на всички медиуми — френският император Наполеон Първи, но на други мозъкът им сякаш беше зазидан с тухлена стена и колкото и да се мъчеха, не можеха да проникнат дори и в една молекула от разума му. Разбира се, контактът щеше да е по-добър, ако разполагаше със „сувенир“, тоест с частица от онзи, с когото се опитваш да се свържеш, защото духът на покойника задължително щеше да се устреми към „собствената си миризма“. Веднага щом облажената с хиляда долара възрастна прислужница, треперейки от страх, му донесе два косъма от една близка роднина на Андропов, контактът му със Свръзката стана толкова ясен, сякаш си говореха по телефона.

Отново не последва нищо. Нямаше никакъв отклик. Какво ли би могло да се е случило, при положение че вече цял час се опитваше да се свърже с душата на Андропов, но се натъкваше на някаква гъста субстанция — на непрогледен мрак, от който не долиташе нито дума, а отчаяните му викове потъваха в него като в блато? Тази сутрин с удоволствие зачеркна с червен молив следващото име в списъка и си помисли, че остават броени часове, за да постигне дългоочакваната цел, а сега — ето на!

Днес двамата със Свръзката трябваше да обсъдят как да постъпят с Изпълнителя. Мъжът в черно продължаваше да се възхищава от професионализма на килъра, но нямаше откъде да вземе един милион златни монети, за да му плати за труда. В качеството на основно платежно средство в Ада от средновековието насам бяха възприети старинните испански дублони, с помощта на които дяволът съблазняваше душите, както смяташе инквизицията, и това увеличаваше няколко пъти стойността на всяка монета. Пък и колко куриери щяха да са му необходими, за да изпрати такава камара пари? За щастие на този етап Изпълнителят изобщо не подозираше, че могат да не му платят. Само че не се знаеше какво щеше да направи, когато разбере, че неговият касиер има сериозни проблеми. Но беше абсолютно сигурно, че човекът нямаше да се зарадва на това.

Синята чиния от саксонски порцелан жално иззвъня и мъжът в черно машинално я удари с ръка. Усещането му за транс, в който съзнанието му бе изпаднало, постепенно започна да го напуска. И изчезна. Добре де, след малко щеше да се опита отново, може би нещо се случваше със самия него и той не можеше да се съсредоточи правилно. Естествено, че при такова напрежение нервите му се късаха. Трябваше да се успокои, да поспи един час и да опита отново. Защото тя изпълняваше ролята на антена или на обикновено радио и понякога се натъкваше на смущения, когато се опитваше да я настрои на нужната вълна.

А. сега щеше да слезе в мазето, за да разбере какво става с Хензел. През последното денонощие момчето май че съвсем се вкисна — седеше тъжно, наливаше се непрекъснато с водка и се блещеше срещу телевизора. Вампирът не прояви интерес към свинската кръв, която му донесе от пазара, макар че би трябвало да й се зарадва като хлапе на сладолед, и червената течност се съсирваше в тубата. Явно му беше писнало да седи в мазето.

Той си облече леко яке, излезе навън и моментално се натъкна на човек, когото точно в този момент никак не му се искаше да види. Лицето му помръкна и придоби скръбно изражение.

— Здравейте, отче! — каза жизнерадостно охраненият мъж с двойна брадичка и със сива фуражка, която едва се крепеше на плешивата му глава. Току-що беше смачкал с ток захвърления на земята фас и вече палеше следващата цигара.

— Добър ден, синко — отвърна мъжът в черно и оправи полите на расото си. Сетне хвърли бърз поглед към спрялата наблизо боядисана в синьо и бяло кола. В нея нямаше никого. Мъжът бе дошъл при него сам, така че нямаше нищо страшно.

— Нещо спешно ли има, Артьомий Петрович? Моля да ме извините, но бих искал да остана сам, за да се помоля за душата му… Нали знаете какво ми се случи…

— Това е ужасно, направо е ужасно — изгрухтя лейтенантът и облъхна лицето на събеседника си с кисела смесица от алкохолни пари и цигарен дим. — Кой би могъл да допусне, че на Иванушка може да се случи такова нещо? Най-неочаквано взе, че изчезна. И дори не открихме тялото му. На брега на реката намерихме само една бележка, че слага край на живота си, и парче от дрехите му. Претърсихме водата с пръти, но тялото го няма. Сигурно течението вече го е отнесло или е заседнало в коренищата. И колко трябва да си влюбен в една жена, че само на седемнайсет години да се хвърлиш в пропастта, а?

— Тежко ми е да обсъждам това, Артьомий Петрович — каза тихо, но настойчиво мъжът в черно, загледан в земята. — Сърцето ми не е от камък, боли ме. Познавах Иван от дванайсетгодишен. Още по това време той не гонеше топката с момчетата, а постеше. Когато научих, че момчето е посегнало на живота си, за мен Адът се отвори. Аз му бях като баща… а той не се посъветва с мен… Не дойде да ме попита… Не сподели… Щяхме да се помолим заедно и болката в душата му може би щеше да стихне.

Лицето му беше сгърчено от истинска скръб и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но по нетърпеливия вид на служителя на закона си личеше, че е дошъл по съвсем друг въпрос и в момента само спазва нужната в такива случаи куртоазия, без да се интересува от съдбата на младия самоубиец.

— Да, да, да — изстреля с картечна скорост удивлението си милиционерът, всмуквайки жадно дима от фаса си. — На нас, разбира се, работата ни е такава, на всичко сме се нагледали и направо сме закоравели… Отбих се при вас да ви изкажа съболезнованията си и между другото да се поинтересувам дали, къх-къх-къх… Скоро при нас се очаква да пристигне нова партида трупове от Москва, та исках да попитам… Дали мога да разчитам на вас, или трябва сам да ги заровя?

Мъжът с расото избърса сълзата от бузата си.

— Извинете ме, но в момента нищо не ми се прави, Артьомий Петрович — каза, загледан в тъмните очертания на дърветата в далечината. — Още не съм се съвзел. Когато ТОЙ ми даде сили, пак ще се заема с това. Но на този етап не мога да върша нищо, всичко се изплъзва от ръцете му.

Лейтенантът съвсем ясно осъзна, че този път поделението му няма да отиде със служебни пари на сауната с момичета и ще трябва да платят сами погребението на клошарите. Това не му харесваше особено, но нямаше как да влезе в спор.

— Ох, ох, ох… Разбирам ви, как да не ви разбирам, отче… Ужасна работа, толкова е млад… — заговори лейтенантът и също помръкна, тъй като имаше сериозна причина. — Но какво да кажа, сълзите не лекуват мъката. Всички ще отидем там и вие, отец Андрей, много добре знаете това.

Той още дълго говори, докато мъжът в черно гледаше тлъстата му физиономия и насмешливо си мислеше: „Няма да е зле да поканя това ченге в мазето и там да го запозная с Хензел.“ Жалко, че се налагаше да пропусне тази прекрасна възможност, но изчезването на тази свиня с фуражка просто нямаше как да се скрие. Сигурно вече бе успял да раздрънка по телефона на цялото поделение, че отива при отец Андрей да се разбере за труповете.

— Виждам, че направо сърцето ви боли за Иванушка, синко. — Сведе той скръбно глава. — А на мен не ми остава нищо друго, освен да се моля за неговата заблудена душа. Това е всичко, което мога да направя. Утре ще отида при родителите на момчето, защото те са бедни хора и трябва да им се помогне.

Щом чу думата „помощ“, милиционерът се разбърза, оправдавайки се, че има спешна работа, свързана с борбата с хидрата на престъпността. Мъжът в черно изпрати любезно госта си до служебния форд. Колата нададе вой и се понесе напред, осветявайки с фаровете си листата на дърветата, които трептяха тревожно. Задаваше се буря. Отец Андрей изчака колата да се скрие зад завоя и се отправи към мазето.

„Всички ще отидем там“ — стрелнаха се през ума му баналните думи на ченгето. „Да, скъпи мой. Точно така е“ — си каза.

Седемдесета глава Том кха кхай

13:00 часа

Не, ама какво чак толкова намираха хората в това кафе? Изобщо не можеше да разбере. Това беше просто една горчива и тръпчива напитка, която не можеше да се пие без захар и предизвикваше пулсиращо главоболие и киселини в изтръпващия от подобна гавра стомах. Да, какво ли още щеше да причини на човечеството любовта му към модата. Първо силните на деня започваха да пият разни неизвестни чуждестранни напитки, а техните поданици сляпо им подражаваха, обзети от завист. И изобщо не се знае какво щеше да стане с кафето, ако Турският султан не го бе харесал. В Централна Африка от векове сутрин също пиеха тонизиращ палмов сок, но той изобщо не бе станал популярен в Европа. А пък бушмените, които обитават сухата пустош, дори пиеха нощна роса от листата на пустинните дървета и нима би могло да съществува нещо по-натурално от това? Но и то не беше излязло на мода. Проклето да е това кафе!

Юда побутна настрани чашата с прекрасно приготвено капучино. За толкова години той така и не можа да свикне с него, но упорито го пиеше всеки ден. Най-много му харесваше да се прави на модерен човек, защото това го открояваше в положителна посока сред останалите, които се намираха заедно с него в пещерата в Маслиновата горичка. Трудно е да си представиш, да речем, апостол Павел с костюм „Армани“, с хавайска пура в устата и с лаптоп, но тук той изглеждаше точно така. Юда се смяташе за най-умния и най-развития от тях, който умееше да оцелява във всякакви условия. Жалко, че ТОЙ не оцени това.

Тринайсетият не се съмняваше, че офицерчето няма да постигне резултата, който той страстно желаеше от две хиляди години, сънувайки как разговаря с НЕГО спокойно като с равен, докато се разхождат из Гетсиманската градина… Но в същото време дълбоко в душата си таеше плаха надежда, че това може да се случи? Измина съвсем малко време, преди окончателно да се убеди, че чудеса просто не се случват. Както винаги ТОЙ пренебрегна молбата му. Какво пък, толкова по-зле за НЕГО. Докато двамата с шефа се правеха на господари на положението, някой бе намерил Книгата и скоро щеше да извърши онова, за което тези двамата никога нямаше да се досетят. Може би дори трябваше да му благодарят, само че никога нямаше да успеят да направят това.

Той отметна глава назад и за стотен път започна сладостно да свива пръсти… Палач, блудница, дракон, мъртвец, вещица, върколак и… Юда се усмихна. Вече нямаше значение какво следваше след „и“. За него и без това не можеше да стане по-лошо. Отначало той лежеше на килима и плачеше от безсилие. Как можа да измисли толкова идеална рецепта и да не успее да се възползва от нея. Тринайсетият вече знаеше, че всички отдавна представят Събитието така както го описа на света един друг апостол, макар че според него това беше плод на много скучна фантазия, която приличаше на рекламна статия от жълт вестник.

Някъде на около сто години той се събуждаше, треперейки от ужас. Привиждаше му се, че Книгата е намерена и унищожена, и усещаше как страниците й се гърчат от болка в пламъците като живи. Но след това страхът го напускаше и той разбираше, че тези мисли са на нервна почва, а Книгата продължаваше да съществува. Ех, че лесно беше сега да живееш на Земята, не като в предишните времена. В момента той преспокойно би могъл да запази текста на флашката и да не трепери, че единственият екземпляр може да изчезне необратимо. Нямаше да се налага да се разкрива с онази целувка в градината, а просто щеше да изпрати един анонимен имейл на първосвещеника Каифа от близкия интернет клуб и той нямаше да го познава по физиономия, а само по специалния ник, под загадъчния му псевдоним. Да речем, той щеше да се нарече Господ. Че защо не, не звучеше зле.

Върху масичката от нефрит бяха подредени търпеливо изрязаните описания на най-строгите диети — храненето с ананас на София Лорен, гимнастиката на Елизабет Тейлър, методиката на Лариса Долина. Нека го смятат за луд. Но ако не се ограничеше в някои неща, при положение че бе прекарал две хиляди години в една стая, водейки неподвижен живот, като нищо щеше да заприлича на слон. Той много грижливо следеше фигурата си — тренираше в залата за фитнес и не посягаше към чипса и бирата, които шефът му изпращаше, за да се гаври с него. Страниците с диетите бяха притиснати към масата с огромен речник, отворен на петнайсета страница. Както бе обещал на Калашников, Юда започна да усъвършенства произношението си на зулуски. Колко доживотни присъди бе излежал в тази бяла килия? Направо не можеше да ги преброи.

Неизвестността го измъчваше. Какво ли ставаше в момента в онзи… как го нарече офицерчето… в онзи Град? Дали човекът, който бе открил Книгата, продължаваше да следва пътя си, или вече бяха успели да го спрат? Той часове наред гледаше телевизора. Огромният екран с течни кристали на домашното кино предаваше всички канали както в Ада, така и в Рая, но естествено Юда търсеше единствено новините, които го интересуваха. Трудно бе да се опише какво изпита, когато в сутрешната емисия чу за убийството на легендарния вампир Дракула. Неговият час щеше да удари скоро. Вече само една-единствена жертва делеше всички от събитията, описани в Книгата. И макар че ПРОРОЧЕСТВОТО нямаше да се сбъдне веднага, а едва шест дни след като положеха на Олтара трупа на последната жена, най-важното бе, че събитията вече нямаше как да бъдат спрени, колкото шефът и Гласът да искаха това.

На масата безшумно се материализира от въздуха обедът, който си бе поръчал още вчера. Той се състоеше от таитянска супа том кха кхай с кокосово мляко и скариди, от варено броколи с гъбен сос и от пресен сок от ягоди. В менюто нямаше нищо мазно и нищо, което би могло да развали спортната му фигура. В миналото Тринайсетият нарочно си поръчваше екзотични блюда като печено на шиш агънце сукалче, надявайки се, че по този начин ще вбеси стражите си, все едно им казваше: „Вижте как Юда ще разкъса на парчета пред очите ви божия агнец.“ Но след това заряза тази идея, тъй като по всичко личеше, че никой не го наблюдаваше, че в бялата стая не бяха монтирани никакви скрити камери и че на охраната изобщо не й пука какво прави затворникът в свободното си време.

Той поднесе бавно лъжицата към устата си и примижа от удоволствие, тъй като усети на езика си тръпчивия вкус на кокос и игличките на лютия пипер.

От черните тонколони на телевизора се разнесе енергична музика с удари на барабани.

— В ефира отново е „Хел NN“ — най-добрият новинарски канал в Града — обяви водещият със силен акцент. — Прекъсваме предаването, за да направим важно съобщение. С „Хел NN“ научавате всичко първи. Останете с нас и след кратките реклами ще станете свидетели на нещо, което никога не сте виждали.

Тринайсетият извади лъжицата от устата си и се приведе към екрана, предвкусвайки десерта…

Седемдесет и първа глава Брат Ираклий

малко по-рано, 20 часа и 20 минути

Слънцето клонеше към залез, когато трийсетгодишният монах Ираклий Мигратиони се върна в стаичката си в хотелчето, чийто собственик беше един мустакат дебел турчин. Тя беше обзаведена само с тясно продънено легло, в което върлуваше цял батальон кръвожадни дървеници. Но монахът нямаше пари за друго.

Случи се. Неслучайно той прекара по Светите места шест изтощителни години, ровейки се от сутрин до вечер из дупките на Маслиновата горичка и вдишвайки горчивия прахоляк. Доказателството най-сетне беше намерено. След като съпостави древните източници и откъслечните свидетелства и пергаменти на старите летописци, които проучи в библиотеките на Константинопол и Дамаск, монахът вече беше убеден, че това място може да се намира единствено там. Съществуването на този гроб веднъж завинаги щеше да докаже на скептиците, че трагедията на Голгота, която се бе разиграла в Йерусалим преди почти две хиляди години, е истина и нищо друго. Всички, които дойдоха заедно с него от Тифлис и в началото също бяха изпълнени с радостни надежди, го напуснаха изморени от разкопките под палещото слънце, от непрекъснатото обезкуражаване и от твърдите питки. И само той не позволи да се разколебае. И в крайна сметка трудът му беше възнаграден. Но нима той се съмняваше, че ще стане така?

Брат Ираклий си спомни как неговият духовен наставник — шефът на семинарията отец Дионисий, в началото категорично отказваше да благослови доброто му дело. Той се възмути и въстана срещу ИМЕТО, което чу. Но Ираклий очакваше това и часове наред убеждаваше разгневения си наставник в кабинета му, докато не смекчи сърцето му. Ако монахът намереше гроба на Юда, дори и заклетите атеисти нямаше да посмеят да се усъмнят, че историята на Спасителя не е приказка, а реалност. И макар това да беше ирония на съдбата, точно онзи, който ГО бе предал на римляните, щеше да помогне за тържеството на справедливостта, побеждавайки духа на съмненията.

Той прекара толкова години, разравяйки упорито напуканата от слънчевите лъчи земя. Екслибрисът върху подвързията от щавена кожа ясно показваше кой точно е авторът на тази Книга. Дори не можеше да преброи колко места бе прекопал на Маслиновата горичка и колко глинени парчета от амфори и медни монети бе намерил. Но сега разбираше, че идеята да търси гроба на Юда на мястото, което посочваха най-първите източници, беше грешка, тъй като, макар че апостолите никога не бяха знаели точното му местонахождение, никой от тях не е искал този гроб да бъде открит. Едва след като по пътя на сложни изчисления започна да търси откъм Гетсиманската градина, късметът го споходи. Жалко, че всичките му спътници го напуснаха и нямаше с кого да сподели радостта си.

— Мерхабат, дервиш13! — разнесе се откъм прозорчето дрезгавият глас на собственика на хотела Мустафа. — Направих чай, ще излезеш ли за малко в градината или вече си лягаш да спиш?

Той едва успя да провре глава през тясното прозорче.

— Чок тешекюш, ефенди!14 Благодаря ти за поканата, но ме извини — ангелите вече ми затвориха клепачите.

Разнесе се шумолене на клони. Разочарованият Мустафа, който се надяваше да прекара вечерта, водейки богословски разговор с неверника, се отдалечаваше към къщурката си.

Брат Ираклий бързо усвои странния жаргон — смесица от арабски, турски и гръцки думи, на който говореше народът в Палестина. Още когато беше малък, майка му се гордееше с рядката му способност да учи езици, на четиринайсет години момчето вече говореше грузински, арменски и руски, а след още две години активно четеше свещените текстове, написани на мъртвите древни езици — латински и… арамейски. На същия онзи език, на който ТОЙ бе разговарял с учениците си в подземната пещера.

Навън окончателно се стъмни. Е, сега, когато Мустафа се намираше на безопасно разстояние, той можеше да прочете внимателно описанията на онези събития, които се съдържаха в Книгата, без да привлича нечие любопитство. Не можеше да разбере какъв беше разтворът, в който се бе запазила. На вид приличаше на гроздов спирт, само че страниците не бяха слепнати, а лесно се отделяха една от друга. Дъбовата римска ракла, в която бе стояла две хиляди години, беше изгнила, но другото й хранилище — бронзовата кутия, не бе докоснато от времето. Тя беше затворена толкова добре, че в нея не бе проникнал въздух, но дори и това не беше необходимо, тъй като разтворът бе запазил Книгата в идеално състояние.

Ираклий извади от чантата си две дебели восъчни свещи, които преди това беше купил на пазара. Докосна с пръсти подвързията, затаил дъх, отгърна миришещия на алкохол лист и се задълбочи в редовете на арамейски, написани с избледняло мастило.

Монахът не чете Евангелието дълго. След един час Книгата падна от разтрепераните му ръце на пода, издавайки глух звук. Сърцето му се блъскаше в гърдите като канарче в клетка, опитвайки се да изхвръкне навън, а в главата му удряха чукчета. Брат Ираклий беше обзет от ужас. Той беше истински безумец. Какъв трябваше да е човек, за да изкопае това вледеняващо кръвта повествование от недрата на земята, където би трябвало да си остане вовеки веков? Той се боеше дори да погледне към корицата с цвят на кръв, под която се криеше… криеше се…

Езикът не го слушаше и монахът не можеше да изрече онова, което прочете на зловещите страници, а от устата му се изтръгна само тих крясък. Какво да прави, къде да избяга, на кого да каже за нещастието, надвиснало над всички? Ако тази книга се озовеше в ръцете на някой честолюбец, обзет от безумни идеи, той можеше да… Само при мисълта какво би могъл да направи той, по челото и слепоочията на Ираклий избиха едри капки студена пот, а една от тях се стече лениво по бузата му. Не, нямаше нужда да бяга. Имаше само един изход. Да изгори тази Книга, да я унищожи, да я размаже, както селянин размазва с крак главата на змия, пропълзяла посред нощ в дома му.

Той скочи, но веднага с изненада установи, че не усеща пода под краката си и че краката не му се подчиняват. Около секунда монахът постоя прав като каменна статуя, а сетне се стовари на земята, събаряйки чинийката със свещите. Тя се счупи, а угасващите фитили изсъскаха. Усещайки, че някакви невидими игли разкъсват мозъка му, той се опита да пълзи, напипвайки предметите около себе си, но разтрепераните му пръсти не откриха Книгата. Нарастващата болка в главата и отчаянието му дадоха сили, гласът му се възвърна и той започна да крещи с цяло гърло, но воплите му потъваха в нощната тишина. Хотелът се намираше в покрайнините на Ал Кудс15, а къщурката на Мустафа беше в края на Маслиновата горичка. За нещастие, турчинът беше прочут с дълбокия си сън.

След като пресипна и разбра, че никой няма да му се притече на помощ, брат Ираклий се разплака с глас. Скръсти изтръпналите си ръце на гърдите и започна горещо да се моли, крещейки думите, които обикновено трябваше да се изричат шепнешком, с надеждата да изплаши невидимия враг… Молитвата му звучеше все по-тихо и по-тихо и след половин час той потъна в мрака, който тихичко го погълна с нямата си уста. Ираклий припадна.

Когато монахът не се появи на скромната закуска, състояща се от вчерашни питки и зехтин, пъшкайки недоволно, Мустафа отиде лично да събуди кафира16, учудвайки се на странното му поведение. Обикновено дервишът никога не закъсняваше, защото закуската влизаше в цената на стаята, а монахът се хранеше много оскъдно, тъй като беше беден. И понякога с тази закуска изкарваше цял ден.

Турчинът мина през маслиновите дръвчета, чиято реколта добавяше около двайсетина златни монети годишно към бюджета му, стигна до паянтовата врата и почука на нея:

— Ей, Ираклий! Какво става с теб, да не те е взел шайтанът? Храната е на масата!

От колибата се разнесе протяжен звук и собственикът разбра, че това е стон. Изби вратата, която се разхвърча на трески, и се озова насред стаята. Гледката го накара да отстъпи назад, да размаха ръце и да се развика с всички сили, призовавайки на помощ всемогъщия Аллах заедно с верния му архангел Джабраил. Върху пръстения под лежеше бял като луна съсипан старец и отваряше беззвучно напуканите си от непрекъснатото крещене устни, от които течеше кръв.

— Мустафа, ти ли си? — прошепна старецът и цялото тяло на турчина се разтресе, тъй като разпозна гласа на доскорошния си квартирант. — Запали свещта, много е тъмно, не виждам нищо.

Към пребледнелия собственик гледаха две очи, покрити с белезникава мътна пелена.

Турчинът не си спомняте как се метна на седлото, как пришпори с боси крака коня, как стигна само за двайсет минути до Ал Кудс и до добре познатата му къща на местния лекар, който още не бе успял да се събуди, и как започна отчаяно да барабани по прозореца му.

— Джавахири, в името на Аллах, стани веднага! Случи се нещастие, страшно нещастие!

Доктор Ал Джавахири не можа да помогне на Ираклий. Монахът получи треска, а състоянието му се влошаваше. Вече не разпознаваше никого около себе си и непрекъснато се опитваше да стане, та затова се наложи да го вържат за леглото. Лекарят пусна кръв на дервиша и след това обясни на разплакания Мустафа, намествайки важно очилата си, за да не възникнат съмнения в неговата компетентност, че брат Ираклий е преживял силно нервно сътресение, вследствие на което е получил „голям кръвоизлив в главата“.

След още един ден пристигнаха представители на грузинската духовна мисия в Йерусалим, за да вземат брат Ираклий и да натоварят безчувственото му тяло на каруцата, в която бяха впрегнати два дорести коня. На монаха му предстоеше дълъг и мъчителен път към родния Тифлис.

С багажа му отпътува и Книгата, опакована грижливо от Мустафа заедно с другите му неща, а монахът щеше да я открие едва когато се свестеше в самотната си килия. Ослепелият Ираклий щеше да успее да я скрие под леглото си. Но в този момент отец Дионисий щеше да е заминал на среща в Петербург и той щеше да е принуден да прошепне думите на изповедта си на онзи, който щеше да се озове до него в последните му мигове на смъртния одър — на семинариста, когото бяха помолили „да наглежда блажения“ и който, ако се съдеше по гласа му, беше почти дете.

— Общо взето, ако се изразим на съвременен език, този човек е получил тежък инсулт — каза Сталин и изтърси пепелта от опушената лула. — Краката му бяха парализирани, не можеше да движи ръцете си. Дори нещо повече — само за десет минути бе ослепял. Хенрих, кълна ти се, на двайсет и пет години този монах изглеждаше по-стар от мен, когато бях на седемдесет! Сега вече можеш да си представиш какво точно е прочел в онази Книга…

Хенрих Мюлер мълчеше, вторачил изпъкналите си очи във вожда на народите. Върху разтворената „Експанзия“ на Юлиан Семьонов тежко капеше самоделен шнапс от наклонената му чаша. Беше изключително трудно да изненадаш с каквото и да било групенфюрера и на този, и на онзи свят. Но Сталин очевидно бе успял да направи това.

— И какво е пишело в тази Книга, Коба? — попита с несвойствен глас Мюлер и моментално се закашля, тъй като се изплаши от онова, което можеше да чуе.

— Ами пишело е следното… — наведе се към него Сталин, но сензацията не прозвуча, защото се разнесе оглушителен грохот и старателно белосаната стена на баварската кухня на Мюлер изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. А от белия облак прах, който се издигна като стълб, се появи онзи, когото точно в този момент вождът на народите изобщо не очакваше да види.

— Чешко вакуумно взривно устройство — обясни с безизразен глас гостът и изтупа ръкава си. — Много хубаво нещо. Може да превърне всяка стена в разновидност на брашното, без да нарани никого.

Шефът на Гестапо и генералисимусът, които също бяха посипани с бял прах, се спогледаха. Сталин не можа да се сдържи и кихна, а над масата се вдигна и увисна гъсто облаче прах. Мюлер най-сетне забеляза, че излива шнапса върху книгата, и изруга.

— За мен ли идваш? — зададе гениалният въпрос вождът на народите.

— Да — кимна обидено Калашников. — Хайде да вървим, стига вече си се мотал насам-натам.

Седемдесет и втора глава Дамският разговор

14 часа и 09 минути

Появата на щабскапитан Калашников в явочната квартира на Сталин, където той се надяваше да остане, докато адските събития приключат, беше предшествана от истински водовъртеж, включително и от отстраняването му от разследването. Шефът изпадна в истински бяс, когато установи, че Алексей е допуснал самоликвидирането на един от основните, ако не и на основния заговорник, като по този начин бе изгубил директната връзка с убиеца. По дрехите на Калашников преминаха няколко толкова мощни електрически заряда, че той се сбогува със задгробното си съществуване.

Но след като се накрещя, след като се натропа с копита и призова всички сили на Ада да се стоварят върху главите на „идиотите“ (какъвто всъщност се явяваше самият Калашников), босът изпепели само злополучния охранител от италиански произход. А на Калашников нареди през зъби да отиде в кантората и да предаде делото до следващо нареждане.

Съпроводен от съчувствените погледи на Ван Ли и на Малинин, унизеният Алексей се отправи към вратата. Стъпваше в пепелта на Джовани, която се бе смесила с овъглените остатъци от Андропов. Зад гърба му шефът продължаваше да мята гръм и мълнии, а един от зарядите се удари шумно в стената и служителите на митницата се хвърлиха да гасят пламналото перде.

Лебедев го изпрати до изхода. Калашников му подаде ръка, но тя увисна във въздуха. Генералът измуча нещо нечленоразделно, обърна се и хукна нагоре по стълбите, защото не обичаше дребните парвенюта с капитански пагони, които бяха направили главоломна кариера в Града. Всъщност на Калашников изобщо не му пукаше за тази работа, както и за това, че сакото му продължаваше да пуска слаби искри. Той седна на ръба на тротоара, без да обръща внимание на автомобилите, които профучаваха покрай него.

В съседното кафене, седнали на бамбукови столчета, две дами на средна възраст поглъщаха нелегален сладолед, маскиран майсторски като fish and chips. Въпреки горещината едната беше наметнала на раменете си пищна кожа, която блестеше на светлината. За неудоволствие на околните те говореха доста високо и пискливо.

— Ето какво ще ви кажа, миличка — продължи по-възрастната брюнетка с леко подпухнал нос. — Аз също изобщо, ама изобщо не можех да свикна тук. Ако щете ми вярвайте, но от скука дори исках да посегна на себе си, толкова ми беше омръзнало всичко.

— Нима това е възможно? — изненада се другата пълна дама с дълги прави коси и кръгло лице, което донякъде приличаше на луна.

— Не е възможно — разпери ръце брюнетката. — И точно затова, миличка, ние с вас се намираме тук. Прави бяха хората, като казваха, че няма нищо по-лошо от смъртта. Това е същински Съветски съюз, не можеш да си купиш дори свястна козметика, трябва да ходиш при китайските спекуланти.

Двете въздъхнаха едновременно.

— Нищо не е като при хората — огорчи се дамата с кожата. — Представете си, преди време срещнах Любов Орлова, цялата нагиздена, върви и се фръцка и дори не ме поздрави. Между другото, вървеше под ръка с Чарли Чаплин. Приживе направо не можеше да го понася, такива неща съм чувала да говори за него — че бил позьор, че бил палячо, че бил педофил. Майко мила… Ето до какво води съществуването тук, в Града, дори и най-страшните врагове стават най-добри приятели.

— Ох, не говорете, скъпа моя — проточи дамата с дългите коси и кръглото лице. — Е, аз за щастие нямах никакви приятелки, така че сега ми е по-лесно.

Калашников, който бе изпаднал в състояние, близко до тибетска медитация, внезапно се сепна. „В ГРАДА ДОРИ И НАЙ-СТРАШНИТЕ ВРАГОВЕ СТАВАТ НАЙ-ДОБРИ ПРИЯТЕЛИ.“ Очите му се уголемиха и заприличаха на чинийки.

Да, шефът все пак беше прав и тук те наистина бяха деградирали. Вече не за пръв път от погледа му се изплъзваше очевидна улика, която на Земята би забелязал веднага. Трябваше просто да поразмърда малко мозъка си и щеше да се досети още в самото начало. Разбира се, че бяха пълни шушляци (Алексей без проблеми усвояваше езика на московските мениджъри), бяха изправили на нокти цялото обкръжение на Сталин — и Молотов, и Каганович, и Микоян, и бяха обърнали с главата надолу жилищата им… А в същото време всеки заклет враг на вожда на народите би могъл най-спокойно да го приюти, тъй като в момента те бяха съмишленици. Намираха се в Града и смятаха, че страдат безпричинно.

Но в такъв случай кой можеше да е неговият укривател? Президентът на САЩ Хари Трумън? Само че заради атомната бомба, която хвърли в Хирошима, него го изпратиха в деветия кръг да пасе пингвините сред вечните ледове. Ленин? Владимир Илич не ставаше от болничното легло, след като Франкенщайн изгоря пред очите му като клечка. Кой оставаше тогава? Без съмнение, че много подходящ беше Троцки, който през последните шейсет години работеше като ваксаджия в квартала, където полагаха труд цар Николай Втори, Ясер Арафат и други мили на сърцето му хора, тъй че на Лев Давидович рядко му се случваше да преживее някой ден без улични сблъсъци. Не биваше да изключва и някой от високопоставените чинове на Третия райх, естествено, с изключение на Хитлер. Това можеше да е, да речем, Мартин Борман или Хенрих Мюлер. Някои руски източници ги обвиняваха, че са работили за руснаците, и бе напълно възможно дори приживе да са симпатизирали на Сталин.

Както винаги той не разполагаше с никакво време, но отново щеше да му се наложи да направи невъзможното и да обиколи всички.

Калашников извади телефона си и изпрати на Малинин SMS с въпроса: „Как е шефът?“, след което получи изчерпателен отговор: „Беснее“. Алексей се подсмихна и изпрати втори SMS: „Можеш ли да слезеш долу?“ Мобилният телефон изпиука, тъй като получи следващото съобщение и замига в отговор: „Ей сега“.

След три минути Малинин се появи долу. Докато шефът беснееше, той предвидливо бе застанал близо до вратата и сякаш бе проявил седмо чувство. Видът му беше толкова смачкан, сякаш го бе прегазило стадо слонове. Помътнелият му от поредните несгоди поглед продължаваше да излъчва съчувствие към началството, което бе изпаднало в немилост.

— Съжалявам, вашброде — завъртя глава Малинин. — Той е озверял до крайна степен, все едно че е станал с лявото копито. Още малко и май ще се наложи да построят сградата на митницата отново. Вече трети път гасим пердетата. Сигурно ме повикахте да ви помогна да изнесете нещата си от кабинета, нали?

— Не, братле — разсмя се Калашников. — Нещата ще ги изнасяме после. Но първо ще отидем в кантората, ще вземем от зеленото шкафче една опаковка с взривно устройство С8, в случай че не ни се зарадват и не ни отворят вратата. А след това ще отидем да посетим някои хора. Ти ще се отбиеш при Троцки и Борман, а пък аз ще отида на гости у Мюлер. Ще позвъниш на вратата и ако усетиш някакво колебание от другата страна, без да се замисляш, ще взривиш цялата стена. Надявам се, че дотук всичко ти е ясно?

Малинин кимна. Всичко му беше му ясно, с изключение на едно — защо правеха това. Но той не посмя да зададе въпрос на строгото си, пък макар и бивше началство, за да не чуе отново нелепото определение за умственото си състояние.

Фаневска и Лундарьова, които дояждаха разтопения сладолед, отскочиха встрани, когато форсиращото беемве профуча покрай тях и едва не се сблъска с автобуса. И не стига, че купичката на едната от събеседничките падна, но на това отгоре водата от калната локва опръска елегантните им обувки от крокодилска кожа, купени в китайския квартал. Изопнатите лица на двете дами се извърнаха към изчезналата кола, която продължаваше да свири неистово с клаксона си и да се носи напред, сякаш бе праведник, който бяга от дявола.

— Едиот — изрече спокойно Фаневска, след като се изплю и оправи прическата си. — Честна дума, милинка, направо не може да се живее от тези пеонери зад волана. Интересно закъде бърза? И без това се е озовал тук най-малко завинаги!

— Животно — съгласи се интелигентно Лундарьова и вдигна внимателно купичката.

Когато стигна до апартамента на Мюлер (нещо, което се оказа доста трудно, тъй като асансьорът не работеше, а бившият шеф на Гестапо живееше на трийсет и шестия етаж в един стар петстотинетажен блок), Калашников извади внимателно загадъчна плоска тръбичка от джоба си. Допря нежно нелегалното подслушвателно устройство до вратата (миналата седмица тази покупка му костваше десет златни монети) и замря за няколко секунди. А скоро лицето му се озари от щастлива по детински усмивка. Ако можеше, щеше да се разкрещи от радост. Невероятно, колко просто се оказа всичко! Да, явно трябваше да се върне в кафенето и да обсипе с цветя онези две клюкарки, които го тласнаха по верния път, защото гласът на Сталин с характерния акцент, който се разнасяше отвътре, не можеше да се сбърка с никой друг. И така, той беше тук.

Калашников понечи да посегне към бутона на звънеца, но отдръпна ръката си. Не, тая няма да я бъде! Кой е казал, че хитрият генералисимус за всеки случай не е предвидил път за отстъпление? Докато той звънеше, Сталин можеше да се измъкне през някоя тайна врата, която водеше към друго жилище, или да изскочи през прозореца. Той се замисли дали да не извика оперативната група. Но кой щеше да дойде? В момента всички се тресяха от ругатните на шефа, а освен това сега никой от служителите вече не беше на негово подчинение. Калашников извади взривното устройство от кожената си чанта и го претегли в дланта си. То беше абсолютно достатъчно и ефектът на пълната изненада му бе гарантиран…

Малинин му се обади, когато щабскапитанът натикваше Сталин в колата. За да избегне неочакваните номера от страна на вожда на народите, Алексей щракна златните белезници за VIP-арестанти на своята китка и на китката на Сталин.

— Вашброде — разхленчи се жално унтерофицерът. — Направих всичко, което ми казахте, но нищо не излезе. Позвъних, представих се както си му е редът, показах картата си пред шпионката и обясних, че искам да огледам жилището, но оня помияр Троцки категорично отказа да отвори вратата. Разкрещя ми се, започна да ме нарича слуга на империализма и някаква си хидра. И аз сложих взрива, както се разпоредихте. Само че от взрива рухна целият вход. Едва успях да се измъкна оттам, една тухла ме удари по главата и сега седя до развалините и се чудя дали да го изравям оттам?

Калашников се разсмя. Генералисимусът го погледна учудено.

— Братле, това да не ти е снаряд за гаубица? — извика Алексей, гърчейки се от смях. — Достатъчни са само сто грама, не можеш ли да различиш тротил от пластичен взрив? Колко сложи? Половин кило, нали? И защо сложи толкова малко? Трябваше да лепнеш едно кило и целият блок вече нямаше да го има. Както и да е, зарежи всичко и отивай бързо в кантората. Там те чака страхотен подарък!

След като прекъсна връзката, Калашников се обърна към Сталин, който седеше посърнал в колата.

— А сега ето какво, скъпи мой Йосиф Висарионович — изрече Алексей и запали мотора. — Докато пътуваме, ще ми разкажеш много подробно, картинно и в детайли какво чак толкова интересно е написал в Евангелието си Юда.

Вождът на народите не изрази никаква изненада от осведомеността на Калашников. Ако се съдеше по това колко бързо успя да го открие, той очевидно не беше губил времето си и по останалите въпроси.

— Добре — отвърна спокойно Сталин и бръкна със свободната си от белезниците ръка в горния джоб на китела си, за да извади любимата си лула. — Всичко е много просто: ти спечели, а аз изгубих. Но щеше да е по-добре, ако не беше търсил мен, а него. Защото дори днес вече може да е късно.

Когато след един час Калашников стигна до сградата на Ведомството, пред чийто праг скучаеше Малинин и тъжно се оглеждаше, той вече знаеше със сигурност какво трябва да направи. Имаше само един проблем — времето наистина беше страшно малко.

Седемдесет и трета глава Финалната права

15 часа и 43 минути

Дали това не беше достатъчно? Кой знае. Може и да не беше достатъчно, защото му предстоеше да се сблъска с костелив орех. Убиецът се замисли за две секунди и за всеки случай прибави към двете капсули още една. От много глава не боли. Той беше стигнал до финалната права и затова не биваше да рискува.

От последния удар зависеха страшно много неща. Копоите обикаляха из целия Град, правейки безплодни опити да установят коя е следващата жертва, но нямаше как да се доберат до него, защото за щастие той беше извън подозрение. Нямаше защо да нервничи, трябваше да се настрои за най-добрия изход и да си мисли само хубави неща. Достатъчно бе да си помисли, че може би само две-три денонощия го делят от топлите като сварено мляко води на подземното море в бъдещия пъстър хавайски квартал.

Но беше лесно да се каже, че не бива да нервничи, въпреки че поводите му за това бяха твърде много. Свръзката така и не се появи, а мобилният му телефон изричаше с механичен женски глас само еднообразното: „Абонатът е изключен или за наказание е лишен от номер. Моля, обадете се по-късно.“ Дали копоите бяха успели да се доберат до него? Какво пък, нищо не беше изключено. Но в такъв случай защо телевизионните канали не съобщаваха нищо за това, като се има предвид, че преди по два часа се наслаждаваха на всяка дребна подробност, свързана с дейността на Ангела на смъртта? Без съмнение те веднага щяха да разтръбят из целия Град за ареста на „помощника на серийния убиец“ и щяха да прекъснат всичките си токшоута и сериали, за да пуснат в ефир „горещата сензация на хилядолетието“.

Килърът не вярваше, че става дума за елементарно прецакване и че Свръзката е избягал заедно със златните милиони, но не защото не допускаше такава възможност. Просто Свръзката беше длъжен да остана на мястото си до края, за да има възможността да провери дали последната задача е изпълнена успешно. Може би беше решил да зареже всичко и в течение на едно денонощие да се наспи след безкрайните нощни смени, когато приемаше и претършуваше куриерите? Но това нямаше значение. Каквото и да се бе случило, никой не бе променял неговата поръчка. Привечер той щеше да тръгне на последния си лов, а след това за дълго да се стаи, отдаден на скромното, но не и лишено от известно очарование съществуване с паспорта на Ромарио Гонзалес в някой уютен селски хотел край златистите пясъци на хавайския квартал.

Преди да излезе, трябваше да чуе още веднъж новините. Завъртя копчето, за да хване новинарската радиостанция, но не чу нищо ново. По „Ехото на Ада“ излъчваха интервю с Аслан Каскадов, който се оплакваше от несправедливостта на Главния съд.

— Аз може и да съм бил президент, но за съвсем малко — пенеше се Каскадов, — а само след шест месеца тук ме обръснаха и ме изпратиха в казармата на срочна служба. Аз ги питам: „Две години ли ще бъда в казармата?“ А „дядовците“ се кискат и ми викат: „Не, новобранецо, две хиляди години ще бъдеш кашик и ще белиш картофи за целия батальон.“ В такъв случай кога пак ще стана генерал?

Килърът сграбчи напуканото по време на полетите си към екрана дистанционно устройство и включи омразния телевизор. Но от новини нямаше и помен, а предаването „Зад бариерата“ лееше сълзи и сополи. Този път герои бяха Джон Кенеди и цяла орда негови любовници, а темата на предаването беше „Всички мъже са педали, импотенти и пияници“. Участниците крещяха един срещу друг толкова силно, че не се чуваше нищо, а водещият се кискаше демонично на пътечката между столовете.

Убиецът се отчая съвсем, дръпна плътната завеса и погледна през прозореца, но неоновата реклама на новия таблоид върху стената на съседния блок също не съдържаше никаква полезна информация. Първата страница обещаваше пикантни снимки на някакъв папарак, който с помощта на нов суперобектив успял да заснеме Марлене Дитрих без сутиен в банята. Като се имаше предвид, че кинозвездата бе умряла на деветдесет години, тази съблазън беше твърде съмнителна за читателите. Макар че старицата като нищо би могла да се подмлади.

Носеха се слухове, че от половин година насам чевръстите китайци бяха подхванали нов бизнес на черно в Града и предлагаха нелегални пластични операции на престарелите звезди. Отначало всички се юрнаха при тях на тълпи, но скоро хирурзите на черно или по-точно жълтите хирурзи доста се компрометираха. Подстрекаван от любовницата си, френският актьор Луи дьо Фюнес направи корекция на бръчките край устата си, но специалистите се престарали и в резултат на това устата и очите му престанаха да се затварят. Нещастникът изглеждаше направо ужасно. На свой ред Ведомството организира хайка за подмладените звезди, тъй като правилата на Града строго забраняваха да се променя външността, и заловените бяха изпращани принудително да коригират лицата си. Възвръщаха предишния им вид, но под формата на наказателна санкция ги правеха с петдесет години по-стари и два пъти по-грозни.

Да му се не знае! Какви бяха тези мисли, това на нищо не приличаше! Отдавна вече трябваше да се заеме с работата си, а той седеше до прозореца, блещеше се срещу идиотската реклама и си мислеше за разни глупости. Добре, дори и да допуснеше най-лошия вариант — че Свръзката е решил да цуне паричките му, по принцип това щеше да е доста забавно, защото двамата живееха в един Град и макар да имаше цели седемдесет милиарда съграждани, този човек пак не би могъл да се скрие. Щеше да започне да го издирва, използвайки влиятелните си приятели от Ведомството, и нямаше начин да не го намери.

Освен това той все още разполагаше с доста голямо количество еликсир. А Свръзката вече нямаше. Нима сам по себе си еликсирът не беше богатство? Сума богаташи щяха да изцакат огромни пари, за да се сдобият с възможността да изпратят в НЕБИТИЕТО някой свой стар враг, който от столетия им боде очите из улиците на Ада. Може би някой обитател на Града с много тежко наказание щеше да поиска доброволно да отиде във въпросното НЕБИТИЕ. Общо взето, имаше доста варианти и можеше да избира. Каквото и да се бе случило със Свръзката, той щеше да ликвидира последната кандидатура. Поръчителят беше почтен човек и щеше да намери начин да изпрати хонорара му, в случай че в последния момент довереното му лице изчезнеше с парите.

Както и преди седмица, точно преди убийството в гримьорната на Мерилин Монро, килърът потръпна, когато докосна с език изображението на добре познатата му жена, която трябваше да стане обект номер седем. Синкавият му език остави влажна диря по повърхността, а капчиците слюнка осеяха красивото властно лице и присвитите студени тънки устни. Това беше скица с молив на някакъв неизвестен художник от XVI век, която бе заснета като картичка. Убиецът изпита вече познатия сладостен трепет и раменете му зиморничаво потръпнаха.

Той се вълнуваше преди първото убийство, вълнуваше се и преди последното. Какво да се прави, след като човешката природа беше такава, независимо дали се намираше на Земята или в Ада. Килърът стана и удари коляното си в масата. Мизерното малко жилище не беше достойно за високото му положение, но колкото и жалби да писа до Главния съд, те нямаха никакви последствия. Хората, с които се бяха отнасяли свински приживе, не получаваха никакво уважение и след смъртта си и това трябваше да се напомня непрекъснато на всички, които наивно разчитаха да получат справедливост на другия свят.

На това най-много се надяваше горкичката му майка. Отдавна не беше ходил при нея да я види, въпреки че тя живееше съвсем наблизо — през улицата. Меко казано, в момента той се намираше в доста трудна ситуация, но трябваше да отдели време, за да се отбие при нея поне за десет минути, защото след като заминеше за хавайския квартал, майка му едва ли щеше го види през следващите петстотин години. Че дори и повече.

Убиецът отиде до паянтовото нощно шкафче, нави на руло снимката, която прошумоля, и си облече шлифера, в чийто джоб беше ампулата с еликсира. Трябваше да се поразходи покрай блока, защото това тясно пространство му пречеше да мисли. А малко по-късно щеше да отиде до гарата, за да си купи заветния билет.

Когато застана на прага, беше готов да се закълне, че отново долови нечий поглед. Но килърът много добре знаеше, че зад гърба му няма никого. Затова не се обърна.

И сгреши.

Седемдесет и четвърта глава Изчезването

16 часа и 01 минута

Мъжът в черно седеше сред строшените на сол чинии, с помощта на които упорито се опитваше да извърши сеанса със Свръзката. Ръцете му трепереха, от долната му устна се стичаше тънка струйка лепкава слюнка, а дясното му око беше зачервено от спукан кръвоносен съд. Не успя да постигне нищо. Мозъкът на Свръзката не даваше ответни сигнали.

Едрите капки дъжд барабаняха по прозореца и докато гледаше стичащата се по стъклото вода, той осъзна, че се е случило нещо много лошо. Трябваше на всяка цена да разбере какво ставаше в момента в Ада. Удари още веднъж с юмрук по масата и едно парче от чинията се заби в дланта му, но отец Алексей не усети болка. Не можеше да се измъчва повече от неизвестността и трябваше да намери някакъв изход.

Най-лесното решение се намираше на няколко крачки от него — в мазето му. Трябваше час по-скоро да върне обратно в Града Хензел, който през последните два дни ликвидира всичките запаси от водка менте в единственото местно магазинче. Само че дали вампирът щеше да се съгласи? След като момчето стана куриер пред очите му, с него започна да се случва нещо много странно. Виж ти, оказа се, че е нежен като девойче, въпреки че преди време беше разкъсвал девственици с кучешките си зъби, без да му мигне окото. Или пък дългото пребиваване в преизподнята му бе повлияло по този начин?

Както и да е, това нямаше никакво значение. Той трябваше спешно да си поговори с него и да му обясни, че това се налага, тъй като в безукорния му план бяха настъпили сериозни отклонения. И как можа да стане така точно когато до сбъдването на ПРОРОЧЕСТВОТО, общо взето, оставаше само една крачка! Ами, ако и с Изпълнителя се бе случило нещо? Той дръпна покривката от масата и парчетата от чиниите се разхвърчаха със звън по пода. Мъжът в черно стъпка с омраза парчетата с кирзовите си ботуши, напипа ключа и хукна към изхода.

Когато след пет минути отвори вратата на мазето, едва не се спъна в пластмасовата туба, в която глухо се плискаше някаква течност. А, да, това беше свинската кръв. Явно този алкохолик Хензел така и не бе докоснал любимия си деликатес. Да, Русия наистина беше интересна страна. В нея абсолютно всеки, дори и най-заклетият вампир волю-неволю се пропиваше окончателно като последния уличен метач.

Разнесе се шум на бягащи плъхове. Отец Андрей влезе вътре.

— Хензел! Къде си? — подвикна. — Ела веднага, трябва да си поговорим.

В отговор се разнесе само шумолене от опашки на плъхове.

— Ей! — извика мъжът в черно толкова силно, че крясъкът му предизвика продължително ехо, което се блъскаше в ниските влажни тавани. — Да не си заспал? Аз съм, хлапе, всичко е наред, не бой се!

Очевидно „хлапето“ все пак се страхуваше от нещо, тъй като откъм убежището му зад проядената от молци плюшена завеса не се разнесе никакъв звук. „Ами да, разбира се… при него нещата винаги са много прости… Пак се е напоркал с водка и сега кърти…“ — помисли си отец Андрей с нарастваща омраза към носфератуса. Вярно, той почти веднага осъзна, че изобщо не чува и обичайното в такива случаи многогласно хъркане.

Хензел не беше зад завесата. Върху дюшека до огромната трилитрова туба от селска шльокавица се търкаляха две празни бутилки от по двеста и петдесет грама „Славянска“. Целият под беше покрит с фасове от „Прима“, които вампирът, без да му мисли много, гасеше право в дюшека.

Отец Андрей се смръщи от гадната миризма, пропила леговището. Така или иначе това създание все пак беше вампир — жив мъртвец, който с присъствието си изобщо не ароматизираше въздуха. Трябваха му още десет минути, за да претърси цялото мазе и да се убеди, че от Хензел няма и следа.

Той се разтревожи, качи се на бегом по разкривените стъпала горе, за да провери да не би да се е разминал с вампира по стълбището, тъй като там беше доста тъмно и вятърът виеше толкова силно, че стъпките не се чуваха. Но колкото и странно да бе, мъжът в черно не успя да открие носфератуса и в къщата, където старателно претърси всяка ъгълче. Следи от вампира не се виждаха не само в зеленчуковата градина, но и в тоалетната. Той не се криеше нито в камарата боклук, нито в храстите край пътя.

Нямаше го никъде.

Седемдесет и пета глава Аудиенцията

17 часа и 35 минути

— Няма да ви пусна! Правете каквото искате, шевалие Калашникоф, но няма да ви пусна!

Кралица Мария-Антоанета, която по съвместителство беше и секретарка, стоеше изпъчила твърдия си бюст и беше непреклонна в решението си, а за по-убедително бе разперила широко ръце, сякаш искаше да сграбчи Алексей в горещите си обятия.

— Върна се от митницата страшно ядосан. Отдавна не съм го виждала такъв. Не влизайте, това е за ваше добро. Да не мислите, че ще ви пожали? Дори няма да усетите как ще ви изпепели.

— Нека да ме изпепели — съгласи се тъжно Калашников. — Но преди това току-виж ми разрешил да кажа поне две думи, а пък сетне нека да прави каквото ще. И без това само си късам нервите с тези убийства. За едва седмица съм спал най-много десет часа, така че не ме е страх от нищо.

— Шевалие, не разбирам тази руска дума „току-виж“! — изврещя кралицата. — Като че ли не знаете какво става, когато е разярен? Стаята се нажежава до такава степен, сякаш се намираш в стоманолеярен цех. Не мога да докосна бюрото, пари. В такова състояние не би пожалил дори родната си майка!

— Че той има ли майка? — учуди се Калашников.

Мария-Антоанета плесна емоционално с ръце.

— Виж ти, това е страхотно! Когато хората ругаят, винаги споменават майката на опонента си, но като се замисли човек, наистина, откъде шефът би могъл да има майка? Не е зле да се мисли, преди да се говори!

— Не е зле, но аз често забравям да го правя — смути се Калашников. — Тъй че, Машенка…

Кралицата застина. Досега никой не се бе обръщал към нея толкова фамилиарно.

— Пуснете ме да кажа дори не две, а само една-единствена дума — продължи доверително Алексей. — Повече не ми трябва. Повярвайте ми, работата наистина е спешна. Ако не ме пуснете, ей сега ще разбия тази врата. Кълна се.

— Ще ви изпепели — повтори уморено Мария-Антоанета и се отмести встрани.

— Извикайте чистачката — подхвърли през рамо Калашников и влезе вътре.

Шефът впи в Калашников толкова мил, поглед, че той отново почувства познатите болезнени пробождания по цялото си тяло. От ноздрите на боса непрекъснато се стрелкаха тънки синкави езичета на пламъци, а това беше признак на изключителен гняв. Стените бяха алени.

— Доколкото виждам, ти си откачил напълно — облъхна го с жар в лицето босът. — Марш навън, животно!

Калашников се смръщи и пипна опърлената си лява вежда, а по върха на пръстите му останаха сгърчени от пламъка косъмчета.

— Ще си тръгна веднага — сви рамене той. — Но не съм дошъл току-така. Имам новини.

Както очакваше щабскапитанът, тази дума беше напълно достатъчна. Шефът мълчеше гневно, бълвайки кълбета дим, но престана да мята пламъци към него.

— Сталин ми разказа всичко за Евангелието от Юда — обяви Алексей, загледан в тавана с горгони, изрисуван лично от Микеланджело. — Все още не зная името на убиеца и по тази точка се провалих. Но вече зная със сигурност коя ще бъде последната жертва.

Очите на шефа моментално се разшириха и от изненада той отвори уста, която изпусна пара. Калашников се възползва от момента, наведе се грациозно към островърхото ухо на шефа и разпалено му зашепна нещо. Докато обясняваше, Алексей размахваше ръце и на два пъти удари лекичко началството си по рогата. Но шефът не забеляза това, тъй като беше шокиран от сензационната новина, която току-що чу.

— Това не може да бъде… Тя пък какво общо има с това? — блъвна той облаче синкав дим от устата си, сякаш нарочно се задави с него, и подсмръкна.

— О, всичко е много-много добре обмислено — извиси глас Калашников и направи загадъчен жест около главата си. — Тя е необходима, за да затвори кръга и ПРОРОЧЕСТВОТО да се сбъдне. Тя е нещо като спусък. Честно казано, аз също се изненадах, че са решили да посегнат на такава личност. Но независимо от всичко това е точно така.

— Ох, не ми се ще отново да се срещам с нея — отбеляза кисело шефът. — След онзи инцидент в Рая двамата страшно се скарахме и след това какво ли не чух по свой адрес. И живота й съм съсипал, и младостта й съм затрил, и децата съм оставил без баща. Както виждаш, говоря си дори с Гласа, но с нея — не. Много ми е обидно, разбира се, все пак ми е роднина. Ако си беше намерила друг мъж, нямаше да има проблеми. Но не, тя се запъна. Опитах се да възстановя отношенията ни, веднъж й изпратих картичка за рождения ден, но това не предизвика никакви емоции в нея.

Босът се почеса нервно по тила.

— Кажи ми честно, сигурно ли е, че следващата ще бъде тя?

— Абсолютно сигурно — отсече Калашников.

— Аха. Тогава няма какво да се прави — въздъхна страдалчески шефът. — Добре, първо ще обсъдим подробно всичко, а сетне ще отидем при нея заедно, за да я предупредим. Няма да й се обаждаме по телефона предварително, няма да информирам и Гласа, защото едва ли само Андропов е използвал възможността да се включва към кабела за специална връзка. Не казвай на никого нито дума — дори на Малинин. Нямам нужда от нови издънки както в случая с Краузе. Докарай веднага Сталин тук, ще го заключа, нека да постои малко в бронирания шкаф в кабинета ми, докато не приключим. Тук поне със сигурност няма да му се случи нищо.

Алексей кимна три пъти, което би трябвало да означава: „Звучи логично, шефе.“

— А къде го откри? — Шефът посегна към цигарите.

— Няма да ми повярвате, но го открих в жилището на групенфюрер Мюлер, на същия онзи човек, който е ръководел Гестапо. Двамата си седяха в кухнята и пиеха шнапс като неразделни приятели. За да го измъкна, се наложи да взривя стената с едно взривно устройство, което взех от служебните запаси.

Шефът се облегна назад в креслото и за пръв път от началото на разговора искрено се развесели.

— Да, всички ни надхитри старчето Коба… Но и теб си те бива, щом си успял да го откриеш. И най-важното е, че го направи бързо! Честно да ти кажа, вие руснаците сте много странна нация — докато не ви набият яко канчетата, не се помръдвате да свършите някаква работа.

Калашников си имаше свое мнение по този въпрос, но предпочете да не го изразява.

— А сега да поговорим за най-важното — навъси се шефът. — Какво е това шибано ПРОРОЧЕСТВО?

Алексей приближи креслото си до масата.

— Имаме проблем — каза тихо, вторачен право в жълтите очи на началника си. — Не, извинете, не се изразих правилно, ние имаме ОГРОМЕН проблем…

Колкото повече говореше Калашников, толкова повече свъсваше вежди шефът, а ноздрите му отново започнаха да бълват пламъци. И той стана много помрачен от момента, в който щабскапитанът влезе в кабинета му. Сграбчи преспапието, направено от черепа на главния инквизитор на Севиля, повъртя го в ръка, а сетне го запрати яростно в ъгъла.

— Да, работата е много лоша — каза. — Дори не допусках, че нещата са стигнали дотам. Мислех си, че става дума за най-обикновен маниак, каквито по Земята ходят с хиляди, а то какво било. Ако знаех по-рано, още преди две хиляди години щях да прекопая цялата планета, за да открия това проклето Евангелие. Ама и Тринайсетия си го бива! Седи си, мръсникът, и потрива ръце. Заложил е на всички ни бомба с часовников механизъм. Черният ангел ли казваш?

— Да — потвърди лаконично Алексей, тъй като бе наясно, че в тази ситуация няма нужда от излишни думи. Той се бе отпуснал в креслото и се чувстваше господар на положението.

— Само това ни липсваше… — разстрои се окончателно шефът, загледан в парчетата от черепа. — Прав си, налага се да я спасим, иначе с нас е свършено. Трябва да направим всичко възможно, за да заловим Изпълнителя жив, чрез него ще стигнем до Поръчителя и тогава на цялата тази компания работата й е спукана. Ти как мислиш, дали да направим засада?

— Можем да направим засада — отбеляза Калашников. — Но най-важното е нашият хубавец да не глътне ампулата в последния момент, както постъпи Свръзката. А той няма никакъв проблем да направи това.

— Между другото, това е твой личен гаф — озъби се шефът. — Не биваше да сваляш очи от него! Както и да е, да оставим това… Намери Сталин, разбра за Книгата и за всичко това заслужаваш похвала. Между другото, ето ти един любопитен документ. — Босът дръпна чекмеджето на бюрото си и извади оттам лист от оризова хартия. — Както установиха в отдела по криминалистика, след като сравниха изследванията, на всички места в града, където бяха извършени убийствата, са открити ясни отпечатъци от гуми на един и същ велосипед. Остават, защото асфалтът е мек и се разтапя от жегата. В онази задънена улица, в която килърът гениално вкара Дракула, също има такива следи, дори се вият в кръг. Велосипедът е стар, с големи колела, произведен е от немска фирма, довоенен е, както се изразяват в Русия отскоро. Общо взето, не зная дали на този етап това може да помогне на разследването, но ти за всеки случай вземи документа.

— Ще е грях, ако откажа — взе Калашников протегнатия лист. — Само че вече е време да тръгваме. Ще отида да се разпоредя за Сталин, а вие се пригответе. И без това вече закъсняваме.

Ако ситуацията не беше извънредна, шефът едва ли щеше да му прости подобно фамилиарно отношение, но сега не обърна внимание на това, а стана послушно от креслото и тръгна към гардероба си, защото се канеше да се появи пред тази жена облечен със строг костюм.

Мария-Антоанета за пореден път си помисли, че наистина не можеше да се ориентира в земния живот, но, изглежда, в задгробния се ориентираше още по-малко. Когато Калашников излезе от кабинета на шефа, не само че беше цял и невредим, но на всичкото отгоре беше ухилен до ушите. И тя реши, че нещастникът е полудял. Неизменно спокойният шевалие потвърди опасенията й с това, че когато мина покрай нея, направи крачка встрани и целуна горещо кралските й устни. В същото време ръката му се задържа за две секунди от дясната страна на бюста й на мястото, което бе докосвал единствено Луи XVI и още около стотина нейни любовници. След като извърши този кощунствен ритуал, Калашников се облиза и без дори да погледне към стъписаната секретарка, се понесе като вихър към асансьора и изчезна зад вратите му.

Мария-Антоанета постоя известно време със зяпнала уста и се сети, че все пак трябва да поработи малко. Но още не бе успяла да докосне клавиатурата, когато от кабинета излезе самият шеф, облечен с елегантен сив костюм, с цилиндър между рогата и с бастунче от слонова кост. Той се завъртя контешки пред огледалото, намигна на онемялата кралица и изчезна плавно през входната врата.

„Хората се обличат така, когато отиват на среща… На среща с много близък човек… Калашникоф също изхвърча от кабинета страшно щастлив… Да не би и двамата… Какво?!“

Последната дума се стрелна през главата на кралицата по време на почти безтегловния й полет от стола. Парфюмираният й с контрабанден парфюм мозък не можа да издържи на внезапния щурм на страшната информация и Мария-Антоанета припадна.

Седемдесет и шеста глава Плюсове и минуси

18 часа и 20 минути

Без да вдига пръсти от изящно обработената кост, Тринайсетият побутна елегантно офицера по гладката повърхност, а фигурата се плъзна по дъската, направена от черно дърво и бял нефрит. А какво ли щеше да стане, ако направеше така? Не. Така май че щеше да се оголи. Противникът му без проблеми можеше да пробие от фланга, да му вземе коня и току-виж до мат останали само два хода. М-да, ситуацията беше неприятна. А как ли щеше да постъпи опонентът му?

Юда обърна столчето, завъртайки го около оста му, и застана пред „белите“. Толкова години играеше шах сам със себе си и бе разработил толкова много комбинации, че за пет минути можеше да бие всеки гросмайстор. Трудно бе да се каже какво не е вършил през тези две хиляди години само за да убие времето си. Но дали се радваше, че старото му желание скоро щеше да се осъществи?

В това се състоеше целият проблем. Ако даваше интервю по телевизията, без съмнение щеше да признае с усмивка: „Да! И още как!“ Но в моментите, когато не преливаше от радостно настроение, Тринайсетият потискаше вътрешните си изблици на безпокойство. Потъвайки в тревожните си сънища, Юда се боеше да си зададе въпроса, дали наистина иска Черният ангел да прекрачи от мрака в реалността?

Без съмнение Тринайсетият щеше да си изкриви душата, ако кажеше, че сегашното състояние му харесва, защото самотата можеше да подлуди всекиго. Не, всъщност Юда изобщо не се тревожеше за това. Плашеше го неопределената неизвестност. Да речем, че всичко станеше така, както го бе предсказал. Но в такъв случай какво щеше да се случи след това? По този въпрос в главата на Тринайсетия не се раждаше никакъв що-годе смислен отговор. Всяко човешко същество се боеше да погледне в плашещата бездна, чието дъно не можеше да види, колкото и да се стараеше.

Тракането на дърво прекъсна мислите му. Беше потънал в мислите си и бе изпуснал белия топ. А той се търкулна по гладката повърхност на дъската и падна на килима. Юда не се наведе да го вземе, защото отново го втресе.

Защо изобщо измисли тази рецепта? Какво и на кого искаше да докаже? Да обясни на апостол Йоан, че е по-умен от него и че познава по-добре Вселената ли? Хъм… Вероятно. Лесно е да разрушиш онова, което другите са създали. Той винаги бе вярвал, че със сигурност ще се намери желаещ да извърши такова нещо. Две хиляди години мечта и чака, а в разпалените си нощни бълнувания си представяше само едно — как някой, без значение кой, намира случайно скритата в саркофага до гроба му Книга и покорявайки се на тайното му желание, изпълнява ПРОРОЧЕСТВОТО. Съблазънта на онзи, който я откриеше, независимо кой щеше да е той, би трябвало да е огромна и би трябвало да разяде цялото му сърце, пропивайки го с отровата на тщеславието. Рядко би се намерил човек, който да изпусне такъв шанс, и нямаше значение какъв щеше да е той — богаташ, фанатик или скитник.

И стана точно така. Нямаше значение какъв бе характерът на човека, който откри Книгата. Важното бе това, че той тръгна покорно по пътя, посочен от Тринайсетия. Никой не можеше да отрече, че той познаваше до тънкост човешката природа. Ако романтичният Глас виждаше в това блудно стадо безброй плюсове, практичният Юда откриваше само минуси. Нима то не заслужаваше всичко това? Разбира се, че го заслужаваше. Но съдбата на хората не го интересуваше. Само че какво ли щеше да стане със самия него?

Казват, че само след две-три години, прекарани в единична затворническа килия, хората полудяват. И започват да разговарят с решетката, със стените, с тавана. Какво му помогна да не откачи през първите години и разсъдъкът му да не се замъгли? Силата и упоритостта. Тринайсетият искаше да дочака разговора с Гласа, каквото и да му костваше това. Когато по кабелните телевизии започнаха да пускат филмите на ВВС за археолозите, той си гризеше ноктите от яд, че нито един от тези очилатковци не можеше да се добере до сандъка, заровен под хълма?

Но те вече се добраха до него. И ако той пожелаеше, без проблеми можеше да си издейства снизхождение, разкривайки подробно, страница по страница, плана за действие на онзи, който бе открил Книгата… Ах, колко наивно подходи! Всичко това се случваше в Града, а Гласът не се вълнуваше особено от проблемите там. Може би в крайна сметка единствено шефът щеше да му каже едно мимолетно благодаря, но както е известно, благодарностите бяха само думи.

Навремето Гласът не си помръдна пръста, за да спаси себе си — любимеца на хората. Такава беше политиката му — да смята, че онези, които вършат злини, сами погубват душата си, тоест че това е лошо за самите тях. Независимо дали Тринайсетият щеше да помогне на разследването или не, писмата му до Небесната канцелария щяха да си останат без отговор. Гласът се обиди. Така да бъде, сърдитко Петко — празна му торбичка. Но когато всичко наоколо пламне, те щяха да се сетят, че биха могли да предотвратят тази катастрофа само с един-единствен разговор, който щеше да продължи двайсет минути. Но вече ще е късно. Така да бъде!

Тринайсетият се улови, че мисли с категориите на тригодишно дете, и най-неочаквано го досмеша. Май че миналата нощ игра на шах доста до късно… Още не беше време за сън, но очите му се затваряха и той не издържаше повече. Така или иначе машината се завъртя и нямаше как да бъде спряна. Скоро той щеше да види лицето на Черния ангел в цялата му красота, когато се изправеше пред него. И вече беше късно да размишлява дали това беше добре или не.

Тринайсетият отиде до спалнята, стъпвайки по копринения мъх на тебризкия килим. Леглото под балдахина, застлано с черни чаршафи, сякаш излъчваше свежест и умиротворение. Без да се съблича и без да събува обувките си, Тринайсетият легна върху мекото одеяло. Известно време гледа в тавана, а след това затвори бавно клепачи. Той все още не знаеше, че няма да успее да се наспи.

Седемдесет и седма глава Името

19 часа и 37 минути

Калашников убиваше времето си в дългия затрупан с вещи коридор. Приседнал на крайчеца на стола с извити крачета, той разглеждаше листовете, получени от отдела по криминалистика, върху които бяха фиксирани отпечатъците от гумите на кетлеровския велосипед. И какво си въобразяваха? Велосипедът беше стар модел, произведен около деветдесетте години на XIX век. Той също беше виждал такива велосипеди, само че вече не помнеше къде и кога. Тъй като не искаше да развява кирливите ризи пред всички, шефът го помоли да почака отвън и му обеща, че ако се наложи, ще го извика в качеството на тежка артилерия. Иззад плътно затворената врата се разнасяше глух шум, в който можеха да се дочуят отделни думи като „говедо“, „животно“ и „ти пък откъде се взе“, но репликите на боса не се чуваха, тъй като женският крясък ги заглушаваше. Очевидно моментът, когато на шефа щеше да му потрябва тежка артилерия, вече наближаваше.

Алексей размърда изтръпналия си крак и отново се зае да разглежда листовете от оризова хартия, покрити със схеми, рисунки и снимки. Да, отдавна вече не произвеждаха такива велосипеди. Очевидно собственикът му беше доста консервативен човек на възраст, иначе отдавна да си е купил по-модерно колело. Преди революцията такива старомодни велосипеди караха младите интелигенти, които нямаха пари да платят за услугите на кочияш. А заради страшните задръствания, които в момента блокираха улиците на Града, много от старите обитатели на Ада нямаха друг избор, освен да въртят педалите и дори бяха направили отделни алеи за тях по големите шосета, възползвайки се от опита на Китай. Нали дори в самото Ведомство имаше хора, които всеки ден лавираха сред потока коли и пристигаха на работа с вярното си старо колело? Охо, имаше много такива! Ето, например… Ох, как му беше името… По дяволите, излезе му от ума. Този мъж не само беше заклет велосипедист, а освен това винаги носеше специална верига със специален катинар, за да завързва превозното си средство за дървото, та някой доброжелател да не му го отмъкне.

Сякаш токов удар разтърси Калашников, и то толкова силно, че косите му се изправиха. Майко мила… Точно този човек имаше истински кетлеровски велосипед, който отдавна вече трябваше да изхвърли на боклука. Гумите му бяха изтъркани, а едното му колело беше огънато и затова леко поднасяше, когато го караше — нещо, което много добре личеше от следите по асфалта. Пред очите му като на кино се появи велосипедът, който беше виждал на паркинга пред входа на Ведомството. Алексей отново премести помръкналия си поглед към рисунката. Да. Майко мила, това беше той!

Калашников не забеляза, че листовете се изплъзнаха от ръцете му и затанцуваха, сипейки се по пода.

Той се олюля и се смъкна от стола. Не! И още веднъж — не! Имаше просто и логично обяснение на целия този ход на мислите му. Той просто беше полудял. Постоянното недоспиване и нервните сривове през последните десет дни бяха дали плодотворен резултат. Пък и в края на краищата да не би старите велосипеди с поднасящи огънати колела да бяха малко в Града!

Сигурно бяха милиони, ако не и повече. И се питаше защо трябваше да си прави зловещ извод от едно случайно съвпадение?

Но в същата секунда, обзет от слабостта и световъртежа, каквито изпитваше човек, болен от грип, той осъзна за какво става дума. Щом Калашников надуши името на убиеца, много неща започнаха постепенно да изплуват от мъглата. Всичко беше просто като бобена чорба. Налице бяха много насочващи подробности, но никой не искаше да ги забележи.

Убиецът имаше възможността да научава плановете им, защото беше изключително близък до Ведомството. Той беше ликвидирал вампира, след като се е издънил с букета цветя. Този човек беше на възраст и страдаше от склероза. В паметта му отново изплуваха двете старомодни дами, които разговаряха чинно пред купичките със сладолед. „Тук, миличка, всичко е различно.“

Точно така. И това трябваше да се има предвид още от самото начало, но те, включително и опитният им шеф, по навик продължаваха да оценяват човека и постъпките му според земните стандарти. Точно затова килърът се бе наслаждавал на тяхното неведение, унищожавайки виртуозно жертвите си една след друга и вършейки това весело и подигравателно фактически пред очите им. Неясно беше само едно — очевидно убиецът определено искаше Алексей да го открие. На два пъти му оставя доста видими намеци, чийто смисъл му стана ясен едва сега. Защо ли го е правил?

Калашников потръпна, изпитвайки неприятно ледено гъделичкане по гърба. Плъзна поглед по почти тъмния коридор, по чиито стени играеха сенките на свещите, и му призля. Засега всички тези налудничави версии не променяха основната същност и предположението му продължаваше да звучи ужасно. Какво невероятно самообладание и хладнокръвие би трябвало да притежава този човек, за да му се усмихне в лицето и демонстративно да се покруси, че в Града стават такива кошмарни неща! Той стана, настъпи листа от оризова хартия и той изхрущя под обувката му. Както и да е, нямаше нужда от излишни емоции, трябваше да бъде спокоен. Сега щеше да се обади на две места и без проблеми да разбере какво представляват изводите му — ярки фантазии, давещи разсъдъка му от постоянното безсъние, или истина, заради която не само цялото Ведомство, но дори и самият шеф щеше да изхвърчи.

Калашников извади машинално мобифона си, чиято батерия беше почти паднала, спомни си нужните цифри и бързо набра номера. След два дълги сигнала се разнесе пукот, който обозначи началото на връзката.

— Ало.

Щабскапитанът отговори тихо, въпреки че разговорът му и без това не се чуваше зад вратата, където всичко гърмеше и се тресеше. Ако се съдеше по звуците, по шефа вече бяха започнали да мятат чинии.

— Добър вечер. Обажда се Алексей Калашников от Ведомството.

— О, радвам се да ви чуя — отвърнаха в слушалката. — Нещо спешно ли има? Мисля, че вече ви казах всичко. Някаква допълнителна информация ли искате?

— Искам да попитам само за пропускателния режим. — Калашников полагаше огромни усилия, за да говори. — Ако не греша, при вас той е доста строг.

— Да, така е — с известна гордост изрече гласът в слушалката. — Външни хора не могат да влязат при нас, защото появата им понякога влияе негативно на нашите тъй да се каже квартиранти. Правилата са еднакви за всички. Това се отнася дори за вашето Ведомство. Има само две категории служители, които могат да проникнат в сградата по всяко време и без предварително съгласуване. Но и те са длъжни да покажат на портиера документ за самоличност и да се подпишат на входа.

— Трябва да изясним една банална формалност — продължи Алексей, полагайки известно усилие да говори спокойно. — Кой е идвал при вас в деня, когато стана убийството в столовата? Пазите ли записките в дневника?

— Боя се, че за да разберем това, ще ни трябва време — смути се малко гласът. — Нали разбирате, посетителите, общо взето, са доста, а пък тези туристически групи от Рая, от които вече се уморихме да се оплакваме, направо ни изтормозиха…

Шумът зад вратата се засили и сега Калашников без проблеми чуваше не само отделни думи, но и цели фрази. Смисълът им не оставяше никакво съмнение, че шефът всеки момент ще се появи в коридора, за да потърси помощ от тежката артилерия. Алексей затисна свободното си ухо с ръка, за да чува по-добре, и прекъсна събеседника си:

— Няма да си простя, ако ви причиня безпокойство. Не ми трябват имената на всички посетители. Ако не ви е трудно, моля ви проверете веднага в компютъра дали сутринта болницата не е посетил един човек…

Прехапвайки болезнено устни, той назова името и то отекна като ехо в мембраната на мобифона, а Алексей се порази от тона, с който го изрече.

Човекът отсреща замълча за две секунди.

— Да-да, разбира се — чу отново Калашников топлия глас, който достигаше до него сякаш от друга планета. — Виждам бележката на портиера. Точно в осем часа сутринта е фиксирано посещение с този документ за самоличност. Подписът е поставен с кръв и всичко е както трябва… За да сте по-сигурен, веднага ще направя анализ на ДНК, имаме съвсем нова електронна апаратура… Един момент… — В слушалката се разнесе бълбукане, тракане и шумолене.

— Да, със стопроцентова сигурност това е той. Не биваше ли да го пускаме? Този джентълмен идва доста често, лично шефът е подписал пропуска му. Винаги идва по работа, а не просто така.

— Всичко е наред — успя да процеди Алексей. — Просто в момента пишем окончателния протокол и трябва да изясним дали, когато трагедията се е случила, наоколо не е имало наши служители. Много ви благодаря за помощта.

— Няма за какво. Ако има нещо, обадете се пак, винаги ще се радваме, ако можем да ви бъдем полезни.

Когато след пет минути, засипан с ругатни (обидните изрази крещеше една млада огнена брюнетка, облечена с леопардови бикини), оглушалият от крясъците шеф надникна в коридора, за да покаже на опърничавата дама своя служител, станал популярен от новинарските емисии на телевизията, той с изненада установи, че Калашников го няма.

Седемдесет и осма глава Среща в гората

21 часа и 45 минути

Мъжът със сива фуражка отново ритна злобно твърдата гума на форда и колата безучастно се разтресе. Гадна бричка! Как можа да се повреди точно на този път, където дори денем не можеш да срещнеш никого, да не говорим за нощем. Ама че гнусна изненада! Мястото беше страшно затънтено, най-близо се намираше къщата на отец Андрей, който се бе заселил в самите покрайнини, но и дотам трябваше да извърви пеша около пет километра през гората. Сякаш напук забрави мобифона си вкъщи, а по радиостанцията не му отговаряше никой. Сигурно дежурният я бе пъхнал в бюрото и спеше на служебния диван, както често се случваше. А най-обидното бе, че фордът беше съвсем нов, но най-вероятно, когато са го сглобявали в завода, както винаги са си спестили една-две части. Когато караше бързо, колата започваше да хълца като пияна, а пък днес дори едва запали. Трябваше да се сети веднага, че ще стане така. Перспективата да се мъкне посред нощ през тъмната гора не беше от най-приятната, но той нямаше избор.

Артьомий Петрович въздъхна тежко, изстреля две сочни ругатни, извади ключа от таблото на автомобила и затвори вратата. Обърна се към черните шумящи от вятъра дървета и закрачи бързо по пътечката, която водеше към къщата на отеца.

„Отецът“. Ама, моля ви се, и това ми било отец. В момента те бяха доволни, че можеха да слагат в джоба си кинтите, които отпускаха за погребенията на неизвестните клошари. Но той си спомняше как преди време цялото им поделение се притесни, защото самият лидер на модната московска секта „Рай сега“, която пропагандираше „завръщане към изворите“ (към изучаването на арамейски, към поклонничеството в Палестина и към молитвите в пещерите) пристигна в селото им. Тревожеха се да не се случи нещо лошо. Но стана точно обратното. Отец Андрей живееше скромно и самотно, държеше се смирено и по никакъв начин не нарушаваше реда и не организираше оргии. Единствено Иванушка навестяваше наставника си, за да къпят и да обличат покойниците. Столичните вестници се гърчеха в догадки защо обожаваният от поклонниците си — жени на банкери и министри (клюкарите го наричаха Неораспутин), лустросан „отец“ е сменил луксозна Москва с пущинаците край Москва.

Естествено, в началото отец Андрей не беше никакъв отец и не беше учил нито един ден в семинарията. Беше служил двайсет години в специалните части на армията и къде ли не бе ходил — и в Афганистан, и в Карабах, и в Чечения. А военната му кариера бе завършила точно когато бил на гости при чеченците. Една нощ някакъв двоен агент от местните хора извел разузнавателната му група право на минираното поле. Една осколочна противопехотна граната се взривила точно под краката на отец Андрей и станало чудо невиждано — петима души загинали и оцелял единствено той. По него нямало нито една драскотина, само изхвърчал във въздуха и три дни лежал в безсъзнание. Препатилите хора слушаха тази история като приказка и въртяха глави, защото не беше възможно човек да оцелее в самия епицентър на взрива, но лекарите от военната болница в Ханкал едва ли щяха да лъжат. Друг е въпросът, че подполковникът се събудил съвсем друг човек и започнал да разказва, че в момента на взрива съвсем ясно видял един ангел, който му казал, че небесата ще опазят живота му, за да извърши велики дела. Той въртял очи и обяснявал, че е започнал да чува гласовете на мъртвите. Никой не му обръщал внимание, защото след контузия хората обикновено дрънкат какви ли не глупости, но отец Андрей си внушил, че той не е какъв да е, а избраник. След като го изписали от болницата, напуснал армията и стигнал бос до Москва, за да проповядва словото си из улиците.

И говорел много странни неща. Разправял, че хората вече са съгрешили толкова много, че отдавна е време цялата Земя да полети в тартарите и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Отначало органите на реда се притеснили, но тъй като „отецът“ не сглобявал атомна бомба от резервни части в дома си, не купувал вируса на ебола от учените и не призовавал за масови самоубийства като американския пастор Джоне, нито пък се опитвал да извърши такова, те го оставили на мира. Естествено, официалната църква продължавала да мърмори, но кой в наше време я чува.

Лейтенантът се спъна в един възлест корен на пътеката и удари крака си. Ама че гадория! Все едно че е на сафари, всичко се размазваше пред очите му. Там му се привиждаше мечка, на друго място — вълк, а наоколо имаше само вековни дървета, които дори не можеш да обгърнеш с ръце. Вятърът виеше все по-силно и запращаше окапали листа в лицето му. Сигурно утре щеше да излезе ураган, както обещаваха синоптиците, а те никога не грешаха в лошите си прогнози. Пронизващият вой разтърсваше всички вътрешности на милиционера. Всички знаеха кой не се страхува нощем в гората, но той нямаше от какво да се бои, тъй като в техния край никога не се бяха появявали маниаци, а пък местните хорица бяха мързеливи и само пиянстваха.

Наблизо изпука клонка. А сетне и още една. „Ама че силен вятър“ — помисли си Артьомий Павлович и моментално изстина, защото клонката явно се бе прекършила от това, че я бе настъпило някакво едро и тежко същество. Само това му липсваше. Той сграбчи кобура си, извади пистолета си „Макаров“ и свали предпазителя.

— Милиция! Ей, стой на място! Кой е там? — извика той, като насочваше дулото насам-натам и едва дочуваше собствените си думи от шума на вятъра. През черните облаци над главата му най-сетне едва-едва се подаде бледата нащърбена луна и милиционерът се разтрепери.

На няколко метра от него в гъстите храсталаци от диви малини видимо се различаваха очертанията на нечия едра прегърбена фигура. Неизвестното същество стоеше на задни лапи, а големите му жълти очи излъчваха студен блясък. Злобният им поглед беше насочен право към милиционера и не му обещаваха нищо добро.

„Това е мечка“ — стрелна се през ума на Артьомий Павлович и той натисна три пъти спусъка на пистолета, без да се цели, след което усети болка в китката от отката. Но вместо очаквания рев на ранен звяр или шум от тежко падане чу тихичък смях.

Съществото се движеше бавно към него, промъквайки се през малиновите храсти. След като стреля още пет пъти и се убеди, че куршумите не причиняват никаква вреда на чудовището, обезумелият лейтенант запрати безполезния пистолет по него и хукна да бяга покрай дърветата. Тичаше неудържимо през гората към къщата на отец Андрей. Ала смехът зад гърба му не стихваше. Ако колегите му го видеха в този момент, щяха да останат шокирани от скоростта, с която тичаше сто и трийсет килограмовият дебеланко.

След двайсетина минути, покрит от главата до петите с кървящи драскотини и рани и изгубил фуражката и обувките си, Артьомий Петрович стигна задъхан до ягодовата полянка в края на гората. На хълмчето светеха прозорците на спасителната къща на отец Андрей. Той се свлече изтощен върху мократа трева, усещайки нетърпима болка в краката си. Май че успя да се откъсне и през последните пет минути преследвачът вече не се чуваше. Но какво беше това, мили боже! Мечка или не, човек или не — някаква ужасна уродлива твар, която не можеха да убият дори куршумите.

Първото, което щеше да направи, когато допълзи до къщата на хълма, бе да се обади в другото поделение, в което дежурните поне не спяха на работното си място, и да вдигне всички на оръжие. Щеше да им каже да грабнат всичко, с което разполагат — автомати, сълзотворен газ и гранати, веднага да претърсят онзи участък от гората и да ликвидират онова, което най-вероятно се криеше там. Разбира се, имаше случаи, в които куршумите не можеха да пробият кожата на някоя яка мечка, и лейтенантът бе чувал такива неща от своя дядо, който беше ловец. Нищо де, у момчетата, които щяха да дойдат тук, след като ги повика, сигурно щеше да се намери някакво по-сериозно оръжие.

Артьомий Петрович потръпна от ужас… Каква ти мечка! Мечките не се смееха. Май че вицовете, които се разказваха за ченгетата, бяха много верни и той също осмисляше съвсем елементарни неща с огромно закъснение. Лейтенантът се изправи мъчително на пулсиращите си колене, подпря се на ръце и запълзя към къщата… И в същия миг косите му настръхнаха, защото зад него отново се разнесе същият смях. Милиционерът положи огромни усилия, за да се извърне и с облекчение видя, че там няма никого. Беше му се дочуло, но след такова сафари из среднощната гора в това нямаше нищо странно. Трябваше да пълзи. Оставаше му съвсем малко.

Черната сянка върху високия дебел дънер на дървото се премести с ловко движение в края на възлестия клон и студените жълти очи отново проблеснаха. Съществото се напрегна, спусна се мълниеносно надолу и се метна като стрела върху превития гръб на лейтенанта.

Седемдесет и девета глава Изкуството на войната

малко по-рано, 20 часа и 55 минути

Калашников не положи кой знае какви усилия, за да отвори входната врата. Прецени, че е излишно да взривява паянтовата стена, тъй като вече бе идвал в това жилище. И знаеше със сигурност, че то няма черен вход, тъй че, ако собственикът му си беше вкъщи, нямаше да може да му избяга. Алексей се прокрадна от малкото антренце към спалнята. Там нямаше никого. Явно килърът бе излязъл да върши работата си.

Той спря на прага на спалнята и веднага разбра, че най-шокиращите му предположения се потвърждават. Гланцираната репродукция на черно-бялата рисунка на жената, на която бе съдено да се превърне в последната жертва на килъра, беше върху нощното шкафче, а красивото й злобно лице беше зачеркнато на кръст. В ъгъла, подпряна грижливо на стената, стърчеше стара пневматична винтовка австро-унгарско производство — същата, с чийто изстрел според предположенията на криминалистите беше убит Менделеев. По пода се търкаляха празни ампули от веществото.

Сякаш убиецът по всевъзможен начин се бе опитал да убеди Калашников, че той не е сгрешил в предположенията си. Всъщност може би не ставаше дума за това, защото собственикът на жилището никога не беше приемал гости и едва ли се е притеснявал, че някой ще го завари неподготвен. И на Земята също смятаха, че хора като него имат отклонения, а към техните своеобразни и понякога забавни чудачества човек трябваше да се отнася с добродушна ирония.

Едната стена не се виждаше, защото беше покрита с обложки от DVD и видеокасети, които бяха долепени толкова близо една до друга, че между тях беше трудно да провреш дори нокът. Той наклони глава настрани, за да прочете заглавията им — „Възкръснали от ада“, „Гробище за домашни любимци“, „Звънецът“, „Хостел“… Видя и най-последното постъпление — филмът на ужасите „Сайлънт Хил“. Странно защо човек трябваше да си купува филми за мъртви медицински сестри, като че ли Градът не беше пълен с тях?

Калашников отиде до старата разкована библиотека на другия край на стаята и претърси полиците й, а ръкавите му моментално се покриха с прах до лактите. Там нямаше нищо особено, освен един изтекъл пропуск за Ведомството, китайско-руски речник, забранена книга самиздат на древния военноначалник Поднебесни, Сун Цзъ „Изкуството на войната“. Така-а-а…

А това вече беше далеч по-интересно… Алексей взе прозрачен плик с нова бланка, напечатана на пъстра хартия, на която бяха изобразени тропически рибки и палми. Това беше билет за експреса за хавайския квартал. И този факт променяше коренно нещата, тъй като по всичко личеше, че убиецът нямаше никаква представа каква беше крайната цел, заради която го бяха наели. Калашников щеше да изпита огромно удоволствие да отвори очите му за неговата детинска наивност, като му цитира „най-забавните“ откъси от Книгата.

Обзет от нетърпение, той поне пет пъти набра номера на мобифона на килъра, но абонатът не отговаряше. Къде ли се намираше в момента? Не беше изключено да са се разминали по пътя и убиецът вече да проучваше подстъпите към дома на последната жертва. Оставаше му само да се надява, че шефът окончателно си е скъсал нервите от врясъците на „добрата си позната“ и след като се е убедил, че Калашников е изчезнал, е избягал от жилището й. За да не предизвиква любопитството на съседите, босът отиде там с едно ръждясало волво, но убиецът също не беше вчерашен и щеше да провери номера на автомобила в лаптопа си и да види, че той се води на Ведомството. Алексей изключи предварително мобилния си телефон, та да не би шефът да започне да му звъни в най-неподходящия момент. Така, а какво е това, което стърчи в дъното на шкафа, в най-отдалечения му ъгъл?

Калашников завря ръка чак до рамото си, кихна два пъти от прахоляка и измъкна дебел плик. Аха-а-а… Пликът май не беше залепен. Калашников изсипа съдържанието му и на масата, шумолейки, започнаха да падат изрезки от Градските вестници с неговата физиономия. Килърът не бе пропуснал и нито една статия със заглавие за Ангела на смъртта. На най-голямата снимка, която някакъв папарак бе заснел във вампирския квартал, очите на Калашников, както и лицето на последната жертва бяха зачеркнати с флумастер. Алексей не се сдържа и скъса прегънатата вестникарска хартия, като си помисли: „Не бързай толкова, скъпи мой. Тепърва ще видим кой кого ще зачеркне.“

Калашников излезе от спалнята и надникна в тоалетната, но там нямаше нищо интересно, освен спуканото течащо казанче. В дома на убиеца нямаше и никакви супероръжия. Оставаше му да огледа кухнята и вече можеше да се обади в кантората. Нещата, които намери, бяха предостатъчни, за да тикне в деветия кръг с вечните мразове собственика на това жилище. Реши да види какво има в кухнята. Хладилник „Ока“ — този модел обикновено го даваха на бивши съветски интелигенти, за да се мъчат с ремонта му, както и приживе… Макар понякога да правеха изключения и подобно „щастие“ да се падаше и на други.

Внезапно някой сграбчи здраво Калашников за врата. Той се опита инстинктивно да се отскубне, но не успя, защото някакво стоплено от стискане стъкло се забоде болезнено в кожата му.

— Не се дърпай, моля те — каза любезно приятният баритон. — Ръката ми няма да те удържи и без да искам ще излея еликсира във врата ти. Мисля, че едва ли си заинтересован от такъв развой на събитията. Извинявай, но ти твърде дълго пътува насам и краката ми вече изтръпнаха, докато се криех зад вратата на кухнята. Пет пъти ме търси по мобифона и знаеш ли, само някой последен глупак не би се досетил, че всеки момент ще се появиш.

— И ти реши да се скриеш в кухнята, за да ме изненадаш с появата си, така ли? — подсвирна Калашников, преценявайки дали да удари човека зад гърба си с глава в носа. — Сигурно четеш твърде много кримки с меки корици? Направо не мога да те позная, толкова предсказуемо е всичко.

— Но за сметка на това е много ефектно! — заяви обидено невидимият събеседник. — Както и да е, много добре разбираш в какво положение си изпаднал. Можеш да се обърнеш, само че те моля за твое добро да не правиш прекалено резки движения.

Проклинайки се за глупавата си самоувереност, Алексей се обърна плавно, както го помолиха, и извърши движението като на забавен каданс. Връхчето на стъклената ампулка, която явно беше пълна с веществото, продължаваше все така неприятно да пробожда врата му. Беше достатъчно само малко да я наклонят и щабскапитанът щеше да излети от Града в неизвестна посока. Всъщност, както му стана ясно преди време, посоката не беше съвсем неизвестна и може би нямаше да отиде в НЕБИТИЕТО, но все още му беше рано да бърза дори и за там.

Погледите им се срещнаха.

— Здравей — усмихна се мило убиецът, без да вдига ампулата от врата на госта си.

— И ти да си жив и здрав — отвърна със същото равнодушие Калашников.

Навън се разнесе характерно съскане — пигмеите бяха започнали да гасят лампите.

Осемдесета глава Стаята на Пандора

22 часа и 47 минути

След като не успя да открие подлеца Хензел в близките крайпътни канавки, тъй като изпитваше тайната надежда, че вампирът се търкаля точно там, както се полагаше на един пиян, мъжът в черно за пръв път съжали, че избърза да направи момчето куриер. Не, той постъпи правилно, друг беше въпросът, че Хензел не схвана цялата отговорност на момента и се разкисна като есенна зелка в бидон. Този глупак избяга позорно и това обстоятелство можеше да му създаде дребни проблеми — трабъл, както се изразяваше покойното момче. Естествено, този неприятен факт подсили напрежението на отец Андрей, макар че той и без това вече се тресеше заради загадъчното изчезване на Свръзката. А както сочеше ситуацията, Изпълнителят също кой знае защо се бавеше с последната кандидатура и червеният молив се търкаляше непотребен на масата, а седмото име в списъка си оставаше недокоснато.

Двамата с момчето пропуснаха този момент. Когато копоите започнаха разследването, не биваше да се церемонят с тях, а методично да ги унищожават един след друг. Само като си помислеше, че до този момент всичко вървеше по мед и масло и — на ти сега! — в последната секунда удариха на камък. А втори такъв шанс нямаше да му падне никога повече. Господи, как го болеше главата и не можеше да разсъждава. И той реши да кипне вода в чайника, за да се поразсее.

Чудовищно силният черен чай без захар, който отец Андрей се научи да приготвя в Афганистан, където не спяха по цели денонощия, когато изпълняваха задачи, му подейства ободряващо. Какво друго му оставаше да направи? Трябваше да седи и да чака. Хензел изчезна, а той нямаше никаква друга възможност да се свърже с отвъдния свят. Естествено, можеше да изпрати в командировка в Ада всеки от преданите му членове на Клуба, но изобщо не беше сигурно, че щеше да успее да установи спиритична връзка с посланика. А освен това смъртта на втори член на „Рай сега“ задължително щеше да привлече вниманието на пресата.

Той се зачуди с какво да се заеме, за да убие времето, докато чакаше. Можеше по стар войнишки навик да отиде отново в мазето, където в едно кътче си бе оборудвал място за тренировки. Сигурно щеше да постъпи точно така, но първо щеше да извърши традиционния си обход и да надникне в заключената стая. От кухнята отец Андрей отиде в кабинета и извади от чекмеджето на бюрото приготвената предварително спринцовка и седем ампули. Мъжът в черно носеше ключа от стаята на тънка верижка на врата си и не сваляше тази „огърлица“ дори когато спеше.

В стаята не се чуваше никакъв звук. Той постоя около минута, ослушвайки се. Вратата изщрака хищно с ключалката си, а отвътре се разнесе равномерно дишане, прекъсвано от трескаво хлипане. Значи спяха и това беше добре. Но още една инжекция нямаше да е излишна. Те трябваше да кротуват. Макар че къщата беше в покрайнините, все пак това беше село, а не град и воплите в нощната тишина се чуваха на два километра. Преди един час например край гората някой виеше толкова силно, че направо тръпки го побиха… Явно вълците бяха станали страшно нагли и вече се промъкваха чак до къщите.

Той натисна пластмасовия контакт на стената и светна. Обитателите на стаята лежаха около една странна островърха конструкция, която представляваше костен олтар, в чиято основа беше натрупана пръст от гробовете им. „Пирамида за душите“ — така се наричаше тя в Книгата и позволяваше на потоците от астрална енергия да придвижват жертвите от Ада на нужния адрес. Двамата с момчето доста обикаляха из целия свят, за да сглобят тази „стръв“. Оказа се, че е най-трудно да намерят пръст от гроба на Хитлер, та им се наложи буквално да лазят и да изследват милиметър по милиметър цялото пространство пред канцеларията на Райха, стряскайки туристите. Както и на чудовището Франкенщайн, заради което пък трябваше да дълбаят с чугунен лом замръзналата земя в арктически студ. А заради седмата кандидатура дори им се наложи да проникнат нелегално в Ирак, където имаше стълкновения между американците и местните бойци, но какво друго им оставаше, при положение че първоначалният библейски Рай се намираше точно между реките на древна Месопотамия. Той дори не обърна внимание на бойните действия, тъй като тази ситуация не беше нова за него, но момчето трепереше от страх, докато прекопаваше трескаво сухата почва в пустинята на фона на отблясъците от американските осветяващи ракети.

Спомни си в какъв шок изпадна, когато в стаята най-неочаквано се появи Хензел. Веднага грабна лопатата и едва не го цапардоса по главата. Оказа се, че нещата са напълно обясними и просто гробът на чешкия носфератус се намираше в същото трансилванско гробище, където бе намерил последния си приют и граф Дракула. През безбройните години частиците пръст се бяха смесили с праха на хиляди мъртъвци, превърнали се в едно цяло. Би трябвало да допусне, че от Ада в жилището му би могъл да пристигне цял батальон всевъзможни вампири от същото гробище. Но за щастие тях нямаше кой да ги почерпи с еликсир.

Телата на гостите бяха омотани с чаршафи, а за по-сигурно той беше закопчал ръцете и краката им с пластмасови белезници. Естествено, в това леговище се носеше крайно неприятна миризма, но какво да се прави, като помещението беше малко, а вътре бяха натъпкани шестима души. Кой щеше да е пръв? Трябваше да започне от жените, както изискваха правилата на етикета. Отец Андрей се надвеси над Мерилин Монро и заби сръчно инжекцията в белоснежната й кожа. Кинозвездата беше най-буйният участник в групата. Насън ту непрекъснато ридаеше, ту викаше някого, а понякога плачеше с жален детински плач, който приличаше на натрапчиво мяукане. Инжектираше Франкенщайн и Дракула, като забиваше иглата точно в средата на сърцата им, защото дори след като се преместиха от Ада на Земята, те продължаваха да си бъдат трупове (или поне Франкенщайн — със сигурност). Очакваше основният проблем да дойде от тези двама души, както и от китайския каратист. Затова тримата редовно получаваха по една конска доза успокоително. Той никога не се замисляше какво щеше да стане, с тези хора по-късно, когато в стаята се озовеше седмата жертва. Но какво значение имаше, при положение че никой не ги чакаше никъде, защото те и без това си бяха мъртви.

Мъжът в черно преброи машинално телата отляво надясно. Всичко съответстваше на плана — палач, блудница, дракон, мъртвец, вещица, върколак… Всички си бяха на мястото. Пустееше само последният дюшек, предназначен за седмата жертва — за сестрата на дявола, за къдравата чернокоса и злобна красавица Лилит, която навремето бе съблазнила Адам в райските градини.

Отец Андрей инжектира един след друг успокоително на всички пленници, загаси лампата и излезе от помещението, без да го заключва. След известно време се върна, стиснал в ръка чисто нов блестящ от смазката автомат „Калашников“, който взе от скривалището в мазето. Ако всичко беше наред, утре щеше да се забавлява. За пръв път от много години му се прииска да пуши, но той реши, че ще се опита да се противопостави на съблазънта. Мъжът в черно седна на прага, дръпна професионално затвора на автомата и се вторачи в мрака, където смътно се виждаха очертанията на телата.

Той нямаше обяснение защо прави това. Но имаше лоши предчувствия.

Осемдесет и първа глава Петкан

4 часа и 45 минути

Артьомий Петрович се опита за пореден път да отвори сякаш залепналите си клепачи, но те само конвулсивно потрепваха. Откога ли се търкаляше тук? Може би час, а може би два? Изтерзаното му тяло го болеше. В мозъка му се въртяха ярки петна и той усещаше, че всеки момент отново ще изгуби съзнание заради слабостта, обзела тялото му. Виеше му се свят, в устата си усещаше сладникав вкус, гадеше му се, а вратът отляво неприятно го смъдеше.

Без да отваря очи, той се извърна настрани и започна неистово да се тресе, а след това повърна. Лейтенантът разтърка лепкавата кафеникава каша по брадичката си, събра последни сили и отвори мъчително лявото си око до половината. Виж ти, стръкчето тревичка вече не беше сочно и съхнеше. А ето и още едно. Той лежеше на тревата.

— Опа! Доколкото виждам, вече си се свестил, господин полицай?

След странния, сякаш проскърцващ глас с чуждестранен акцент се разнесе лек къдрав смях, който накара милиционерът да забрави за състоянието си и да вдигне глава. Онова, което видя, не му се бе мяркало дори в пристъп на страшен махмурлук. И последното съмнение на лейтенанта изчезна. Както го предупреждаваше далновидната му съпруга, алкохолът ще го унищожи. Такова същество със сигурност не можеше да съществува в реалността, което щеше да рече, че това означаваше само едно — той бе изпаднал в делириум тременс. „Ще превъртиш, глупако, с това твое пиянство“, обещаваше му жена му по време на сутрешните им скандали. Ама че мръсница, все едно е хвърляла боб.

Към Артьомий Петрович гледаше нещо неопределено, което хем беше човек, хем не беше и хем приличаше на звяр, хем не. Лицето му беше тясно, устата му имаше вид на разрез, направен с нож, устните му бяха кървавочервени, от тях стърчаха дълги зъби, кожата му беше белезникавосива, а ушите му — островърхи. Направо същински гоблин от филма „Властелина на пръстените“, който лейтенантът гледа в едно столично кино преди две години. Но онова, което ужаси милиционера в облика на този гоблин, бяха ръцете му, увиснали под коленете, с пръсти като крака на паяк, завършващи с черни нокти. Къде ли се намираше в момента? Най-вероятно лежеше по корем на леглото в лудницата, а в задника му инжектираха разни серуми. И ако това идиотско видение не изчезнеше, значи лекарствата не бяха много ефикасни.

Идиотското видение изплю гъста червена слюнка върху повяхналата трева. Все още беше тъмно, но по всичко личеше, че скоро щеше да се съмне. Лунната светлина избледняваше, разтваряйки се в небето, а самотните звезди сред черните облаци вече се стапяха и започваха да помръкват.

— Забелязах те още тогава, когато дойде при Андрей — изрече дрезгаво Хензел и се изплю още веднъж, без да обръща внимание на скования от ужас милиционер. — След като убиха Иванушка, мислех първо да дойда при вас и да ви разкажа всичко. Но сетне се отказах, защото нямаше кой да ми повярва, като ме види такъв. Всички щяха да се разпищят и да хукнат да бягат. Пък и Андрюша щеше да ви цака кинти и вие щяхте да замажете цялата работа. Прав ли съм?

Артьомий Петрович му отвърна със странен гърлен звук от сорта на „ихъ-ъ-ъ“, който едва ли означаваше „да“ или „не“. Най-вероятно просто бе осъзнал, че това не е халюцинация. Той потръпна и се закашля дрезгаво.

— Тъй че реших да се махна от вашето село накъдето ми видят очите — продължи вампирът, взрян замислено в изчезващата на светлеещия небосклон луна. — И за да не ми е скучно по пътя, реших да си взема някого за компания. С теб вече се запознахме задочно, пък и не познавам никой друг. Много смешно стана, нали? Аз те целунах и сега ти си нещо като таласъм с пагони.

Хензел отново се разкиска с неподражаемия си къдрав смях, опивайки се от паническия ужас на милиционера, който лежеше на тревата. Той отново се опита да се развика, но този опит само провокира нов жесток пристъп на кашлица.

— Ама че тъп наивник — възхити се на упорството му носфератусът. — Котенце, ти наистина ли нищо не разбираш? Няма ли да вденеш най-сетне, че вече си също като мен, тъй че няма нужда да рипаш.

Ситуацията се промени. Този път треперещият лейтенант се опита да затвори очи, за да не вижда пред себе си тази кошмарна мутра, която сякаш бе слязла от платното на надрусан художник, който през последния месец твърдо е минал на хероин.

— Вече съмва — обяви Хензел, без да реагира на безполезните напъни на Артьомий Петрович. — Трябва да те завлека в бърлогата, която вчера отвоювах от една тукашна мечка. Имай предвид, че от днес нататък слънчевите лъчи са точно толкова вредни за теб, колкото и за мен. Но няма защо да се страхуваш да влизаш в църква. Това са пълни глупости, просто поповете са измислили тези щуротии, та върколаците да не ги навестяват нощем. Пълни дивотии! Само си помисли дали е възможно един вампир евреин да не влезе в синагогата и един вампир мюсюлманин да не си свали обувките в джамията? В началото ще бъдеш слаб като малко дете, защото да станеш вампир е все едно да се родиш за втори път. Всъщност защо ти разказвам всичко това, сигурно го знаеш по-добре от мен. При вас вампирите са толкова популярни, че направо свят да ти се завие. Навремето ние дори не можехме да си мечтаем за такова щастие. А пък сега по всички кабел арки въртят „Нощен патрул“, „От залез до изгрев“, „Съдбата на Салим“, „Кръволоци“, но това са пълни простотии и нищо друго.

Вампирът сграбчи милиционера за крака и го помъкна по пътеката обратно към гъсталаците. Облещил очи, Артьомий Петрович се хващаше за тревата с вцепенените си пръсти. Сдоби се с още две синини, тъй като се удари в познатите му вече възлести корени.

— Общо взето, в Русия представят вампирите като някакъв евтин поп — продължи да разсъждава философски Хензел. — Честно казано, дори ми е малко обидно. Измислили са разни тъпи щуротии — че уж спим в ковчези, че разпятието прави рани на челата ни, че уж не можем да се показваме на слънце. Е, през лятото наистина не можем, но защо да не се разхождаме навън през зимата, когато има сняг и температурите са минус трийсет градуса? Всеки от вас поне веднъж е изгарял на плажа. А пък нашата кожа е по-нежна, не се захранва с кръв и затова веднага се бели от силното слънце. И дали някой от тези фантазьори поне веднъж се е опитвал да спи в ковчег? Това е тих ужас, дори не можеш да се обърнеш — оттук ти убива, оттам ти притиска коляното. А пък погребалната промишленост все още не е създала двуместни ковчези. Тогава защо ни е да спим в тях?

В тъмната бърлога, където носфератусът замъкна новия си приятел, не можеше да се диша заради спарения въздух. Разнасяше се киселата миризма на кожа и мечешки изпражнения, а също така и на прясно разкъсан труп. В ъгъла в локва съсирена кръв се търкаляха огромни парчета месо и една яка космата лапа с нокти, а камарата вътрешности беше увенчана с главата на бившата собственичка на бърлогата. Хензел дотътри милиционера до снопа престояла влажна слама и го пусна, а той се стовари тежко на земята, без да е в състояние да помръдне нито един от крайниците си.

— Поспи си — каза вампирът и сложи грижливо мечешката лапа под главата му. — През деня задължително трябва да се наспиваме. Когато се събудиш, ще ти донеса храна. Ще поживеем тук един месец, а след това ще тръгнем на запад. Вече съм решил, че все пак трябва да видя какво става с родовия ми замък в Бохемия. Толкова години не съм бил там, носталгията ме измъчи. За щастие тук нещата са много по-прости, отколкото в Града. По земята се ходи лесно, сякаш летиш. Пък и скоро аз наистина ще мога да летя, когато подрязаните ми криле пораснат. В момента за нас най-важното е да се скрием колкото се може по-далеч от Андрей. Ох, ако ти разкажа с какво се занимава този човек в мазето си и кой лежи в тайната му стая, ще се оцъклиш още повече, отколкото когато ме видя. Хайде, затваряй очи и спи, защото утре през нощта ще имаме много работа. Трябва да те тренирам и да те науча на всичко, от което ще имаш нужда. Заедно ще трябва да опознаваме отново този непознат свят. Може да се каже, че сега ние с теб сме като Робинзон и Петкан. А, знаеш ли, ще те наричам точно така — Петкан. Имаш ли нещо против?

Меко казано, Артьомий Петрович имаше нещо против. Въпреки ужаса, който го разтрисаше, той отваряше окървавените си устни с намерението да тегли една псувня на този изрод.

— Да, господарю — изпъшка най-неочаквано той и застина, поразен от думите, които неизвестно как се изплъзнаха от устата му. Той не изпитваше нищо друго, освен смирение и покорство.

— Прекрасно — кимна Хензел, без да се учуди. — Знаех си, че между нас много бързо ще настъпи пълно взаимно разбирателство. Какво да ти донеса за закуска — катеричка, зайче или може би сова? Поръчай си, Петкане, не се притеснявай.

Осемдесет и втора глава The end

малко по-рано, 21 часа и 26 минути

— Сигурно имаш хиляди въпроси? — осведоми се деликатно убиецът и натисна малко по-силно ампулата. — Извинявай, че минах директно на „ти“, но, общо взето, отдавна трябваше да го направим. Надявам се, че подобна фамилиарност не те обижда?

— В никакъв случай. Но въпросите ми са дори повече — потвърди Калашников. — Но се боя, че нямаме време за толкова обстоен разговор.

— И аз мисля така — огорчи се килърът. — Но какво да се прави, ще се възползваме от онези минути, които ни е предоставила благоприятната възможност.

Отстрани разговорът приличаше на общуване между двама джентълмени, заобиколени от кожени дивани и от препарирани глави на елени по стените в полумрака на елитен лондонски клуб. На вечер, която двама стари приятели си прекарваха, след като отдавна не са се виждали, а когато най-неочаквано са се срещнали, са се прегърнали толкова силно, че още не можеха да се разделят. Разликата се състоеше единствено в това, че интелигентният разговор се провеждаше в старата кухня с доста овехтели мебели, а до врата на единия от джентълмените бе допряна ампула с прозрачна течност. И беше достатъчно само едно леко и почти незабележимо движение, за да се излее върху повърхността на кожата.

— Изненадваш ме с твоята непредсказуемост — смръщи се Калашников. — Защо разиграваш този евтин театър? Ти си опитен човек и би трябвало да знаеш, че в криминалните романи винаги става така — злодеят дрънка празни приказки половин час, вместо да застреля жертвата веднага. А дългоочакваната помощ идва точно в този момент.

— Че кой в наше време не чете криминални романи с меки корици! — усмихна се убиецът. — Много хора се срамуват да си признаят това, но го правят. Абсолютно си прав. И дори ще ти кажа нещо повече — направо ме сърбят ръцете да излея във врата ти малко еликсир, за да се полюбувам на това как ще се превърнеш в пепел. За нещастие по този въпрос съм предвидил и най-малките подробности. Първо, аз те познавам доста отдавна… Ти си тщеславен човек.

Алексей сведе смутено очи.

— Хайде-хайде, няма нужда от излишна скромност — продължи килърът. — Тщеславен си и още как. Между другото, това е един от най-големите смъртни грехове. Нямах никакво съмнение, че ще поискаш да ме спипаш на място, за да ме предадеш в лапите на шефа като торта, завързана с панделка. Не е ли така? А освен това виждаш ли тази малка видеокамера? Точно такава е монтирана и на входа. Изображението няма значение, но с нея може да се наблюдава всичко. И благодарение на това техническо нововъведение имах стопроцентовата възможност да се убедя, че ми дойде на гости абсолютно сам.

В горния ъгъл на стената автоматично се включи черният високоговорител, от който един женски глас напомни, че задължителното радиопредаване „Смъртта не бива да изглежда сладка“ започва след двайсет минути. В този период на всички беше забранено да напускат жилищата си без уважителни причини, а вратите се блокираха. Но двамата джентълмени нито за миг не разтвориха обятията си, тъй като бяха прекалено увлечени в разговора си.

— Бих вдигнал съкрушено ръце, но не мога, много сме наблизо. Дори се боя да завъртя глава — обяви разочаровано Калашников. — Нещата стоят точно така. Очевидно не всички евтини криминални романи свършват по един и същ начин. Но, от друга страна, скоро ще започнат да ме търсят.

— Няма страшно — подсмихна се убиецът. — Ти дойде доста бързо и затова мисля, че разполагаме поне с половин час. Пък и къде ще те търсят? При всички случаи няма да е при мен.

— Това е логично — съгласи се Калашников. — Добре де, какво да се прави, нека да не губим време. Тогава ми отговори простичко защо се забърка в тази история… А, докторе?

— Ето че сега ти започна да говориш банални неща — отбеляза недоволно професор Склифасофски. — Би трябвало да се сетиш сам за това само като погледнеш в какви условия живея. Да не мислиш, че кухня с големина пет квадратни метра е моята мечта?

— Да не искаш да кажеш, че си извършвал убийства, защото кухнята ти е малка?

— Да му се не знае… Разбира се, че не съм ги извършвал заради това — разсмя се лекарят. — Но знаеш ли, това също си каза думата. Толкова десетилетия оперирах хора, рязах крака, ръце и артерии, до ден-днешен почти всяка нощ сънувам кървища и си мислех, че поне на онзи свят ще получа някаква компенсация за това. Само че какво се случи в крайна сметка? Погледнато като цяло, направих за човечеството много повече от Менделеев, спаси хиляди живота, но кой знае защо жилището в елитния квартал с чистачка и портиер се падна на него! Знаеш ли, много е хубаво да си тъп химик! Закономерно е пациентите на всеки лекар понякога да умират, в целия свят е така, но никой не се замисля сериозно, че точно по тази причина те отиват право в Ада!

Без да откъсва очи от Калашников, докторът посегна слепешката със свободната си ръка, напипа чашата с вода върху хладилника и жадно я изпи.

— Нека го кажа така — аз изобщо не мислех, че ще се озова в Града — продължи Склифасофски. — Но след като се озовах, си помислих: добре, най-лошото вече се случи. Ала се оказа, че не е така! Най-лошото се случи, когато Главният съд ми даде жилище в тази катакомба, в която трябва да прекарам сто хиляди години само заради това, че съм бил „подвластен на гордостта“! Че кой лекар не е подвластен на гордостта. Покажи ми поне един! И естествено, тогава побеснях.

— Това наистина е неприятно, по този въпрос си прав — вдигна съчувствено вежди Калашников. — Дори бих ти кимнал в знак на съгласие, но както виждаш, не мога.

— Няма значение, аз ти вярвам — махна с ръка докторът. — В течение на едно столетие по цели нощи аз, лекарят със световна слава, се въртях на моминското креватче, скърцах със зъби, слушайки шибания хеви метъл и обмислях отмъщението си. Отначало си представях Главния съд и Ведомството като пациенти и всички вие лягахте на операционната маса, а аз хиляди пъти ви ампутирах ръцете и краката без упойка. Времето минаваше и мечтите ми постепенно мутираха в нещо съвършено фантасмагорично. Представях си съвсем ясно как прерязвам гърлата на враговете си, как ги застрелвам със снайпер и как ги задушавам с дим. В Града е забранено да има психотерапевти и това не е правилно, тъй като по всичко личи, че потенциалните маниаци са милиони. Няма комедии, по телевизиите се лее само кръв, където и да превключиш, въртят трилъри и филми на ужасите и навсякъде Анибал Лектър изяжда някого. Но проблемът дори не е в това! За сто години наказание и еднотипно съществуване като във филма „Денят на мармота“ всеки ще превърти. Отначало в мен се вселиха красавицата и звярът, доктор Джекил и мистър Хайд, но сетне, както би трябвало да се очаква, Хайд започна да надделява. Виждах се в кожата на Джак Изкормвача, на „сина на Сам“, на Андрей Чикатило. И в крайна сметка се превърнах във всички тях едновременно.

— На това място трябва да се разкикотиш с демоничен смях — напомни му Калашников.

— Ще се въздържа — засмя се Склифасофски. — Надявам се, че моята логика вече ти е ясна. И нямаше нищо странно, че когато съответните хора се обърнаха към мен, аз приех предложението им с възторг! Защото дори не можех да си мечтая за това да ми поднесат на тепсия осъществяването на среднощните ми мечти. И знаеш ли, ще ти кажа честно, че открих себе си в това. Жал ми е само за едно — че всички жертви ставаха на пепел, а не се взривяваха във фонтан от кървави пръски.

— Ти познаваше лично някои от тях, нали така?

— Разбира се. Правих психологическа експертиза на Хитлер, когато пристигна тук, понеже е VIP-клиент. Веднъж на десет години преглеждах и Франкенщайн в болницата, където е диспансеризиран. Ходих в магазина на Дракула да купувам цветя за мама, защото при него работят много опитни цветари. Изобщо не ми беше трудно да стигна до тях. Можеш да си представиш колко се изненадаха Хитлер и Дракула. А пък горкичкият Франкенщайн дори не успя да се изуми. Не зная защо наказаха точно тях. И това не е моя работа.

— Ако не ми кажеш кой е Поръчителя, ще пукна от любопитство, преди да си ме превърнал в пепел — каза Калашников. — Какъв е този човек?

— Свръзката ми казваше твърде малко неща за него — сви рамене Склифасофски. — Зная само, че той е някакво духовно лице, което живее в Подмосковието под името „отец Андрей“. Трябва да ти призная, че се възхищавам от него. Много умен мъж. Наистина трябва много да те бива, за да измислиш такова нещо и да изработиш еликсира, който може да унищожи враговете ти в Ада. Свръзката ми обясни, че той контактува с тях чрез среднощни спиритически сеанси, но не зная дали това е вярно. При всички случаи с мен не се е свързвал нито веднъж.

— Интересно защо му е на едно „духовно лице“ от Подмосковието да поръчва убийството на Хитлер? — подсмихна се Алексей. — Няма ли си друга работа там?

— Вече ти обясних, че нямам представа защо — каза със съжаление докторът. — Но щом съм се нагърбил с ролята на килър, спазвам правилото, че професионалният убиец никога не се интересува от причините, заради които поръчителят е избрал една или друга личност. Това е нещо като кодекс на честта, гледах го във филма „Леон“. Мога да те зарадвам, че ми поръчаха и твоето убийство.

— Каква чест! — възхити се Калашников.

Лекарят пресуши чашата до дъно и с неудоволствие установи, че водата свърши. Това беше знак, че трябваше да сложат край на дрънканиците.

— Напротив, това е недалновидност — констатира той. — Поръчителят те подцени. Трябваше да изпепеля твое благородие още в началото, за да хвърлим в паника оперативната група. Канех се да извърша това сам и дори тренирах, опитвайки се да си внуша, че си ми чужд, защото ние поддържахме доста добри отношения. Но аз съм дисциплиниран човек и не мога да върша нищо, без да ми е наредено. Знаеш ли, беше страхотно, когато в началото ходех на собственото си местопрестъпление и го изследвах с умен вид, гледайки стъписаните ви физиономии. Много трудно ми беше да сдържам смеха си.

— Само едно не ми е ясно… — замисли се Калашников. — Щом сте искали да ликвидирате Менделеев, за да не разкрие преждевременно тайната на еликсира, тогава за какъв дявол ми се обади лично по мобифона и ми съобщи за онзи негов бележник?

— Ох… Толкова ми се щеше да не ми напомняш за това — притесни се Склифасофски. — Знаеш ли, това беше издънка от моя страна, както и това, че забравих цветята в гримьорната на Монро. Едва по-късно осъзнах и си казах: майко мила, излиза, че съм очистил Менделеев напразно, ето какви ги върши проклетата склероза! Надявах се, че налудничавият старец може да ти е казал нещо, а ти да си забравил. Както и да е, в края на краищата това може да се случи на всеки, все пак аз съм на възраст. Надявам се, че Поръчителят не знае нищо за тази моя грешка.

— Знаеш ли, порових в шкафчетата ти и намерих билет за хавайския влак — измести плахо темата Калашников. — Събра ли си вече багажа?

— Уф-ф… Благодаря ти много, а пък аз се чудех къде съм го дянал? — въздъхна с облекчение докторът. — Да, ще замина, за да си почина малко, цели сто години не съм бил в отпуск. Свръзката трябва да ми плати един милион златни дублона, след като ликвидирам седмата кандидатура, затова трябва да побързам. Разговорът ни приключи, време е да се хващам на работа, трябва да свърша още куп неща. А… между другото, щом си тук, да те попитам — случайно да знаеш какво е станало с нашата Свръзка? Не вдига телефона и изобщо не установява контакт, вече започвам да се притеснявам.

— Сега е мой ред да те зарадвам — усмихна се Калашников. — Свръзката е мъртъв.

— Наистина ли? — ухили се саркастично лекарят. — А пък аз си мислех, че в Ада има само живи хора!

— Самоуби се с еликсира на митницата, когато се опитахме да го арестуваме — продължи Алексей, пускайки подигравката покрай ушите си. — Можеш да си представиш какви усилия ни костваше да скрием това от телевизията. Тъй че извинявай, но няма да получиш злато. Пък и, честно казано, още от самото начало никой не е имал намерение да ти плаща за труда ти. Просто са те прецакали като последния хлапак.

Ръката на Склифасофски, в която стискаше ампулата, не потрепна, но върху лицето му се изписа сложна гама от чувства, вариращи от омраза до пълно удовлетворение. Вените, които моментално изпъкнаха на челото му и намекваха за колебание, бързо изчезнаха. Разнесе се автоматично щракване и вратата се блокира. След секунда усилените многократно високоговорители разтърсиха стаята с първите акорди на „Into The Storm“ на групата „Blind Guardian“, подът започна да вибрира като бесен, а стъклата на прозорците се раздрънчаха.

— Предполагам, че ме лъжеш — изкрещя докторът в ухото на Калашников. — Но дори и наистина да сте се добрали до Свръзката, това няма значение. Аз вярвам на Поръчителя, защото той е сериозен човек.

— Ти си глупак, професоре — изрева в отговор Алексей. — Главата си режа, че няма да ти плати.

— Майната му — извика Склифасофски, макар че едва дочуваше думите на Калашников. — Това си е мой проблем, сам ще се оправям с него. Не се тревожи!

Той намести хлъзгавата ампула между палеца и показалеца си.

— Време е да тръгна за романтичната среща с Лилит. Сбогом, бащице.

— The end — изрева с цяло гърло, обобщавайки разговора кой знае защо на английски Калашников, прехапа устна и изкрещя с всичка сила, преминавайки във фалцет и надвиквайки сатанинския грохот на китарата на „Blind Guardian“.

— Ей, по-бързо! Докога ще те чакам!

С известно закъснение Склифасофски разбра, че тези думи не се отнасяха за него.

Осемдесет и трета глава Обект номер седем

22 часа и 01 минути

Лилит беше бясна. Посещението на скъпото й братле направи на пух и прах всичките й планове за романтична вечер. И това беше първата причина. Втората се коренеше в това, че искаха да я убият, а тази новина нямаше как да подобри настроението й. Третата бе, че докато размахваше ръце по време на оживената дискусия, тя счупи нокътя на показалеца си и тази трагедия надхвърляше ужаса на предишните две. Казано накратко, прекрасното настроение, което имаше сестрата на шефа сутринта, привечер вече беше развалено. Не биваше да излиза навън, не биваше да застава до прозореца и не биваше да ходи до вратата. Трябваше да седи като пълна глупачка, а най-важното бе, че не се знаеше колко щеше да продължи това — един ден или цяла седмица. Срязаха дори кабела на телевизора й, за да „не се изнервя от лошите новини“. Като че ли някога бяха съобщили поне една добра новина!

За разлика от високопоставения си роднина Лилит не се отличаваше с уравновесен характер. Девойката най-много се вбесяваше от дългогодишните спорове по темата дали изобщо е възможно тя да е съществувала някога. Лилит дори се съгласи да пожертва спокойствието си, за да включат дома й в задължителната програма за посещения на екскурзиантите от Рая, но много от тях не се убеждаваха даже и след това. „Някои богослови изследователи най-сериозно твърдят, че съществуват свидетелства за разрива между Адам и Ева след изгонването им от библейския Рай, защото Адам е заживял с предполагаемата сестра на дявола — демоничната жена на име Лилит, и от тяхното съжителство се родили няколко адски същества17“.

Направо звучеше прекрасно — „някои богослови изследователи“! Излизаше, че на повечето хора изобщо не им пукаше дали наистина е съществувала или не. Щом скъпата и любима църква не потвърждава това официално, значи теб изобщо не те е имало на света… И точно по тази причина оная змия Ева сигурно си седеше и се хилеше злорадо, показвайки яките си зъби, защото бе постигнала целта си.

Лилит намести машинално пищните си гърди, които се бяха поизмъкнали от сутиена, и мислите й отново се насочиха към неочакваното посещение на родния й брат. Виж го ти него, след всичко, което се случи, имаше и наглостта да дойде в дома й без предупреждение! Животно такова! Ако не бяха свинските му интриги, животът й можеше да се подреди много добре. Щеше да си живее спокойно само за себе си, тъй като много се обичаше, и нямаше да закача никого. Но неочаквано братлето й влезе в ролята на сваха и започна да мърмори: „Ах, Лилитка, ах, слънчице мое, защо си все сама, сестрице, нека да те запозная с един много свестен мъж.“ Разбира се, че беше сама, защото едно неомъжено момиче просто нямаше как да се запознае с когото и да било, тъй като дискотеките още не бяха създадени, брачните ангели не съществуваха, а на Земята имаше само един мъж и той беше обвързан. А пък братлето й вечно си търсеше някакви занимания и не стига, че с подлите си номера с ябълката изхвърли Адам и Ева от Рая, ами на това отгоре бе решил да провокира и развода им.

Общо взето, той им уреди романтична среща с Адамчо. За една нощ построи специално кафене, в което музиканти от Ада изпълняваха сърцераздирателни блусове, а сервитьорките направо хвърчаха из залата. Естествено, през този ден там нямаше други посетители, пък и не би могло да има. Те се запознаха, харесаха се, започнаха да се срещат, а след един месец тя се премести при него в гората и там си народиха деца. И всичко щеше да е наред, но след пет години любовта премина, розите увяхнаха и Адам се върна при Ева.

Колкото и сълзи да проля, колкото и скандали да вдига, колкото и да ходи при брат си, за да въздейства на изменника и да го накара да се върне в семейството, нищо не постигна. Братлето й най-нагло заяви, че сърдечните й проблеми не го интересуват и че си има достатъчно други ангажименти, тъй като на Земята се бяха появили нови хора и беше време да започне да действа активно, за да ги отклони от правия път. И стана точно така. Той успя да постигне своето с онзи… как му беше името… с Каин. А това, че децата останаха да растат без баща, защото тази мръсница Ева не пускаше Адам при тях дори в неделя, и че Лилит така и не видя никаква издръжка, изобщо не трогваше брат й. Пък и за каква издръжка можеше да става дума, при положение че парите още не бяха измислени. Може би трябваше да й праща банани? Естествено, той постигна целта си от разрива между Адам и Ева и натри носа на Гласа, така че изобщо не му беше до съсипания живот на сестра му. Маман я подкрепи, доколкото можеше, и гледа внуците си, докато им поникнаха рогца и опашчици, но разривът с Адам оказа силно влияние върху Лилит, и след като се раздели с първия човек на Земята, тя така и не създаде друга дълготрайна връзка.

Позвъняването на вратата изтръгна Лилит от тъжните й размисли. Тъй като не бе забравила за инструкциите, тя не помръдна от мястото си. Но звъненето не спираше и след известно време тя чу силно чукане. Ама че нахални хора се навъдиха! Разбира се, че това не беше убиецът, тъй като той не би привличал вниманието, думкайки с всичка сила. Тя се промъкна на пръсти до вратата и чу характерни трели, които очевидно издаваше звънец на велосипед. Девойката погледна през прозореца и веднага се успокои. На прага седеше млада девойка с кръгли очила, която с едната си ръка стискаше кормилото на велосипеда, а в другата държеше някаква черна книга.

— Какво искате? — попита предпазливо Лилит, без да сваля око от шпионката.

— Здравейте, ние сме от сектата „Свидетели на Асмодей“ — отвърна й девойката със звънък жизнерадостен глас. — Искате ли да си поговорите с нас за дявола?

Лилит се усмихна и свали веригата от вратата.

— Влезте — покани я тя. — Идвате тъкмо навреме. Такива неща ще ви разказа за него, че…

Осемдесет и четвърта глава Червено и синьо

21 часа и 50 минути

— Така си и знаех, пак си прилагал онова твое жиужицу. Пак си се правил на Джеки Чан. Погледни само, избил си му всичкия мозък! Изобщо не може да се разчита на теб, братле!

Малинин пристъпяше на място, загледан в проснатото тяло на доктор Склифасофски. Уголемяващата се локва около главата му подсказваше, че е прекалил със силата на удара.

— Извинявайте, вашброде, но много се изплаших за вас — обясни нервно унтерофицерът и разтърка китката си. — Кухничката е малка и човек просто няма как да замахне, за да нанесе хубав удар. Хванах го с едната ръка за пръстите, та да не би да изпусне ампулата, а пък с другата го цапардосах в точката „фу мин“, за да обездвижа мускулите му. А пък когато той омекна, го цапардосах с всичка сила по главата, но този път по нашенски, а не по японски. Не очаквах, че дядката ще се окаже толкова кекав. Нищо де, скоро ще се съвземе.

Калашников се пипна по врата, върху който лека-полека избледняваше малката синина, причинена от върха на притиснатата ампула. От потта мястото го смъдеше.

— Вече си мислех, че работата ми е спукана. Чакам, а ти все не идваш, направо се изтормозих да протакам, дрънкайки глупости с доктора. Съгласявах се с него, баламосвах го, правех се, че ми е страшно интересно, но в същото време направо ме обливаше студена пот при мисълта, че може да си объркал нещо.

— Нищо не съм объркал! — въстана моментално срещу началническия произвол Малинин. — Направих всичко както вие казахте! Стигнах дотук, като заобиколих парка с дърветата. Оставих колата на паркинга. Разбих заключената врата и влязох във входа. Качих се до долния етаж, показах документите си на собствениците на апартамента и оттам се покатерих на балкона на професорчето. Е, объркал ли съм нещо?

Калашников погледна още веднъж към доктора и се убеди, че няма смисъл да спори. Унтерофицерът си беше свършил работата добре и в крайна сметка, победителите не ги съдеха. Още повече че ако Малинин не беше дошъл навреме, той едва ли би могъл да изрази претенциите си към него.

— Прав си — махна с ръка Калашников. — Извинявай, просто нервите ми вече не издържат. Той ме държеше и всеки момент можеше да излее еликсира във врата ми, а пък теб никакъв те нямаше и не знаех къде си. Ами ако беше заседнал в някое задръстване? Тогава щях да хвръкна към другото измерение. Браво, Серьога, след като всичко това свърши, ще ти дам цял кашон водка. Трябва да сме благодарни на наивния професор, че се е мислел за най-умния. Между другото, това е проблем на много учени хора.

— Да се обадя ли в кантората, за да изпратят арестантската кола? — засуети се делово Малинин. — Завързал съм го толкова добре, че дори да е Рамбо, пак няма да може да помръдне от мястото си. Освен това намерихме всички ампули, тъй че вече няма страшно.

— Откъде знаеш колко са били ампулите? Да не си имал видение? Мензурката, която стискаше в ръката си, имаше синя лепенка. Останалите са с червени. Сталин в общи линии ми разказа какво означава това.

Малинин заприлича на няма скулптурна статуя, а изтерзаният му от любопитство вид направо го превърна в голям въпросителен знак.

— Човекът, който е въртял всичко това на Земята, сигурно е правил два варианта на еликсира — обясни веднага Алексей, като този път пропусна ефектната пауза. — При единия в процеса на приготвянето му се извършва лимешуаирец — древен арамейски обряд, чрез който се призовават душите на умрелите. Това му е било необходимо, за да може убитите от еликсира жертви да се прехвърлят от Ада в неговото жилище. Там в качеството на „радар“ е бил изграден специален олтар, който представлявал своеобразен магнит за тяхното привличане, а неговото създаване също било почерпано от рецептата в Книгата. Вече ти разказах накратко за нея. Капсулите с това вещество са червени. А сините са онези, върху които не се е извършвал никакъв обряд — тоест душата изчезва от Ада, но тъй като за нея не е обозначен никакъв път, тя става на прах и се разпръсква на милиарди молекули. Точно с такива ампули Андропов е убивал куриерите, след като вече са ставали излишни, с подобно нещо е бил ликвидиран и Менделеев, когото за съжаление никога повече няма да видим. С такава ампула трябваше да очистят и мен. По време на престъпленията си любезният Николай Василиевич ни подхвърляше малки знаци като следите от гумите на велосипеда, за да се сетя кой е убиецът едва към края на всички тези събития. Ако беше следвал пътя си и не се бе отклонявал значително от предварително набелязания курс, аз щях да се озова право в обятията му. Общо взето, стана точно така. Питаш дали да се обадиш в кантората ли? Обади се, разбира се, нека да дойдат.

Малинин започна послушно да натиска бутоните на мобифона. Калашников вече не гледаше към него, а изцяло се съсредоточи в по-нататъшното проучване на капсулата. В този момент унтерофицерът приключи разговора си и остави мобифона, а Алексей подбра четири ампули и като докосваше внимателно повърхността им, ги сложи в черна найлонова торбичка. Прехапал устни, той мислеше много напрегнато за нещо и въсеше вежди.

— Готово, вашброде — доложи Малииии и изтрака с токове. — Идват в пълен състав заедно с шефа. И не просто идват, а направо хвърчат. Всички са втрещени.

— И аз също — завъртя глава Калашников. — Но знаеш ли, ние няма да ги изчакаме. За съжаление ние също трябва да тръгнем, и то много спешно. Хайде, приготви се.

— Къде трябва да ходим? — стъписа се Малинин и застина с мобифона в ръка.

— На Земята — обясни спокойно Калашников. — И то веднага. Не се притеснявай, няма да се задържим дълго там, отиваме и се връщаме. Ще приготвиш ли някакъв багаж или можем да минем и така?

Осемдесет и пета глава Извънредна емисия

21 часа и 55 минути

Телевизионният водещ от 101-ви канал Влад Кистев беше горе-долу в същото настроение, в което бе и красавицата Лилит след посещението на брат си. И може би дори в по-лошо, защото вече от един час седеше и си блъскаше главата какво интересно да съобщи в централната новинарска емисия, която започваше след пет минути.

Седмицата беше ужасна. Рейтингите падаха като есенни листа, а преситените хора се бяха самозабравили. Каквото и да им покажеха, дори ексклузивни снимки на Ева Браун без гащи, нищо не им харесваше. Коментарните предавания изобщо не се гледаха, специалните репортажи — също. И наистина, кого би могъл да изненадаш в Ада с документален филм за някой прочут човекоядец, при положение че през последните двайсет години той живееше в съседния апартамент?

И въпреки че на всяка планьорка настоятелно искаше от хората си нещо ексклузивно, нямаше съмнение, че в Града просто не може да се намери истинска сензация. Конкуренцията ги изпреварваше за всичко и как нямаше да го прави с техните хонорари… Например Хел NN можеха да проследяват пряко в ефира пристигането на VIP-души в Града като Слободан Милошевич (този репортаж беше направо блестящ) още от Адските порти, да направят токшоу дори от деветия кръг, да вземат интервюта от интересни личности, които още не бяха изтъркани от непрекъснато показване. Но той откъде можеше да вземе толкова злато? Счетоводството не одобряваше такива скъпоструващи проекти. Добре, че поне рекламата спасяваше положението, още повече че съгласно закона тя трябваше да заема не по-малко от половината ефирно време, а по възможност и повече. Но трябваше с нещо да привлечеш и вниманието на зрителя.

Кистев въздъхна. Как ли пък няма да го хванеш тоя подлец. Цензурите от Ведомството вече го изтормозиха — в това предаване забелязали „леки намеци за хумор“, в другото гадориите не били на ниво и се долавял „излишен позитивизъм“, риалити шоуто не било достатъчно досадно и според рейтинга, докато го гледали, само една трета от зрителите заспивали и едва на една десета от тях им се гадело. Да, бе, тези чиновници си въобразяваха, че могат да учат телевизията как трябва да работи! Като че ли не знаеха какво е нужно, за да се направят досадни предавания.

Друг е въпросът, че трудно можеше да се седи на два стола, защото от тях всъщност се искаше невъзможното — хем хората да гледат телевизия, хем в същото време да им се повръща от нея. Няма спор, че на Земята постигаха това без проблеми, но, извинете, само че тук контингентът беше съвсем различен! И изобщо не се знаеше в каква дупка щяха да хлътнат, ако не бяха пуснали спасителното риалити шоу „Стон 2“. Добра беше и идеята за токшоуто „Врати“, в което гостите, провокирани от водещия, се биеха в ефир, но се наложи да го спрат, защото зрителите в студиото се заразиха от агресията и започнаха да налагат охраната, техниците, осветителите, а също така и самия водещ, който поиска да му увеличат заплатата. Направо са откачили, и без това вземаха по двайсет хиляди златни дублона и пак не им стигаха. Тъй че им беше по-лесно да го спрат.

Кистев погледна с помръкнал поглед данните от последните рейтинги, подготвени от отдела по маркетинг. Да, нещата вървяха все по-зле и по-зле. Толкова пари потрошиха за грандиозното представяне на сериали като „Златният телец“ (лично шефът одобри хумористична версия за похожденията в пустинята на пророка Мойсей) и „Доктор Трупаго“ (поредния филм на ужасите за един зомбиран лекар-маниак), но и двата се провалиха като гледаемост. А пък в тях участваха най-големите звезди — и Борис Барлоф, и Евгений Леонтиев, и Жерар Филип! Много обидно му беше, направо му се плачеше. Ето и сега имаше страхотна тема — серийни убийства в Ада, направо трепач! Но откъде можеше да вземе информация? При роднините на жертвите не пускаха никого, органите на реда все едно че бяха онемели, блоковете бяха отцепени, беше забранено да се снима и те бяха принудени да пускат в ефир само разни безлични експерти криминолози. Но кой имаше нужда от скучните разсъждения на тези говорещи глави?

Неоспоримата реалност непрекъснато им напомняше, че се намират в Ада и затова трябваше да възприемат ситуацията такава, каквато е. Както да въртеше и да сучеше, щеше да му се наложи да вкара в централната новинарска емисия съобщението, че в Тайланд са умрели две тигърчета албиноси, което означаваше, че още днес, след митническите формалности, тяхната поява можеше да се очаква в градския зоопарк. Но Кистев усещаше, че зрителите изобщо нямаше да се развълнуват от положението на тигърчетата, тъй като бяха свикнали да виждат в зоопарка дори истински тиранозаври и мастодонти, които тичаха по тревата.

Той стана от креслото и се накани да тръгне към студиото, но точно в този момент през отворената врата връхлетя Сергей Пристяжнев заедно със снегохода, с който се разхождаше из коридорите на телевизията, и се заби с грохот в коженото кресло.

— Влад! — разкрещя се страховито Пристяжнев и Кистев разбра, че или се е случило нещо страхотно, или е станало нещо отвратително. — Смени веднага реда, излизаме спешно със специална емисия! Току-що ми се обади един мой източник от Ведомството, разкрил е страхотна тайна. Направо няма да повярваш кой е убиецът! Ония малоумници от Хел NN ще се обърнат в скапаните си гробове от завист!

Кистев се свлече без сили в креслото и заби почти парализираната си ръка в интеркома. А той изсъска с ужасния акцент на секретарката от румънски произход.

— Изпратете гримьорите, веднага! И всички техници също да дойдат веднага!

След като каза това, той впи поглед в ухиления до ушите Пристяжнев.

— Хайде де, казвай. Премията вече е в джоба ти. Кой е?

След като Пристяжнев изрече с апломб името, в кабинета се възцари пълна тишина. И се чу само как златната писалка „Паркер“ падна от ръката на Кистев.

Осемдесет и шеста глава Прехвърлянето

22 часа и 44 минути

Тъй като Малинин беше умствено ограничен човек, който най-примитивно се увличаше по момичета и шльокавица, тайнствената неизвестност винаги го плашеше. Той вече знаеше как хората се прехвърлят от Земята в Ада и се оказа, че по принцип в това няма нищо сложно. Но унтерофицерът изобщо не очакваше, че ще му се наложи да преживее приключение, в което трябваше да измине обратния път.

— Ама, защо точно ние, вашброде? — попита той вече за кой ли път Калашников. — Да не би шефът да си няма специални части? Пък и освен това нали знаете какъв е той? Както и да го погледнеш, определено е враг на човешкия род. Тогава нека да изпрати на онова говедо охтика или СПИН и толкова по въпроса. Не съм бил в родната Русия вече толкова години… Страх ме е да се разхождам из улиците… Ами, ако сме объркали капсулите?

Калашников го слушаше и поглеждаше нетърпеливо часовника си.

— Пак ли си гледал цяла нощ холивудски филми? — прекъсна той страхливото философстване на Малинин. — В които шефът уж е толкова печен и толкова всемогъщ, че само да си помръдне пръста, всички гушват китката. Само че тези филми ги финансира самият той, за да има добър пиар на Земята. Но ако искаш да знаеш, братле, пиарът е изкуствено нещо и няма нищо общо с действителността. Нали знаеш каква бюрокрация цари в Града? Докато подбере бойците от специалните части, докато подпише нужните документи, докато им назначи началници, ще мине най-малко една седмица. Пък и защо реши, че ние няма да попаднем в този отряд? А отец Андрей трябва да бъде отстранен, докато не е направил по-голяма беля… Ако отчето измисли друг начин да ликвидира девойката Лилит, кръгът ще се затвори… И тогава какво ще стане?

— Наистина, какво ще стане тогава? — вторачи се с очакване в началството си Малинин.

— Дълго е да ти обяснявам. Но можеш да повярваш на честната ми дума, че положението е много лошо — обясни му доверително Калашников. — Ние с теб трябва час по-скоро да отидем на Земята, за да си разчистим сметките с Андрей заради свинското му поведение през последната седмица, и това е първото, което трябва да направим. А второто е, че трябва да върнем в Ада всички лица, които в момента се търкалят покрай олтара от кости. И макар че лично аз бих оставил Монро и Клеопатра, защото са ощастливили безброй земни мъже, от Хитлер и Дракула никой няма нужда. Тук казаните направо плачат за тях.

— А как ще отидем там? — не се предаваше Малинин. — Вие казахте, че е нужна пръст от нашите гробове, нали така? Само че край олтара в Ладижинско такава пръст няма със сигурност!

Доктор Склифасофски, който лежеше между двамата спорещи мъже, започна да проявява признаци на лека активност. Без да се наговарят, двамата колеги го ритнаха едновременно в ребрата. Лекарят изгуби съзнание, което им позволи да продължат разговора си.

— Няма — потвърди Калашников. — Затова според арамейското заклинание, ако хапнем малко червено зеле, ще се озовем точно на местата, където сме били погребани след смъртта си. Може да се наложи да излезем на белия свят от разровените гробове. Представяш ли си колко колоритно ще изглежда това отстрани? „Утрото на мъртъвците“ на Ромеро пасти да яде. Защо пребледня така? Добре де, братле, шегувам се, нямаме нужда от излишни свидетели и инфаркти. Мен другарите ми ме погребаха в една братска могила край Москва. А теб къде те закопаха?

— Ами там е работата, че съм погребан край Ростов — призна мрачно Малинин. — В такъв случай как ще се срещнем с вас? За да стигна до Москва, сигурно ще трябва да пътувам поне една седмица с влака.

— Казват, че сега влаковете се движели много по-бързо. Пък и за какво ти е влак? Ще летиш със самолет. Между другото, мога да те зарадвам с една приятна новина — от гроба ще излезеш чисто гол, защото по време на прехвърлянето дрехите изгарят.

— И таз добра… И как ще се движа в тоя срамен вид, че и без пари? — посърна Малинин.

— Унтерофицер, ти си също като някаква ученичка, която се целува за пръв път, на всичко трябва да те учи човек — тросна му се Калашников. — Ще цапардосаш някого лекичко по главата в някоя тъмна пресечка, ще му вземеш парите, костюма и документите, след което ще отидеш веднага на летището, а пък на полицая ще му бутнеш една стотачка. Докато открият, че си извършил нещо, ти вече ще си Москва, а там ще си вземеш файтон и ще отидеш на Червения площад. И след пет часа ще се срещнем на Василиевския склон… Само да не ми закъснееш като днес.

— Ами, ако не успея?

— Това е заповед! — заяви Калашников, като по този начин сложи край на възможността да продължат обсъждането, а унтерофицерът се изпъна и застана мирно. — Трябва да успееш.

Навън се разнесе скърцане на спирачки и шум от безброй мотори. Пред входа спряха десетина автомобила, включително и едно черно ламборгини диаболо. В този случай шефът не бе сметнал за необходимо да крие присъствието си. Мъртвите бабички на пейките зарязаха вечните си плетки, започнаха да разглеждат с интерес новопристигналите и да си шепнат. Върху покрива на съседната сграда проблесна стъкло на обектив. По всичко личеше, че там се бяха настанили вездесъщите фотографи от жълтите вестници или телевизионери със специални камери. Някакъв човек се втурна към шефа за автограф, но охраната го отстрани.

— Решавай — повтори настойчиво Калашников. — Времето изтича. Ако не дойдеш с мен, тръгвам сам, защото тази работа е много важна. Все някак ще се справя.

Унтерофицерът замахна силно и удари униформената си фуражка с кокарда на пода.

— Да върви всичко по дяволите — усмихна се горчиво Малинин и се подготви за неизбежното. — Да става каквото ще, където сте вие, там ще съм и аз, вашброде. Наистина е глупаво да се страхувам. Седя тук и се треса, като че ли съм се изплашил от смъртта. Но нали и без това вече сме мъртви?

По стълбището се чу тропот. Калашников сложи на масата малкото диктофонче, на което предвидливо бе записал откровенията на доктора. По време на разговора му със Склифасофски цифровата машинарийка беше във външния му джоб.

— Ох, най-сетне те убедих — усмихна се Алексей. — Добре, в такъв случай се приготви. Вземи червената ампула, на „три“ отчупи капачката й и я излей в устата си. Като водка.

— Жалко, че няма кисела краставичка… Само да не я сбъркам със синята… — размърмори се Малинин и с разтреперани пръсти извади нужната капсула от пластмасовата кутийка.

— Стига си хленчил, унтер. Нямаме време да мислим. Хайде, тръгваме! Раз, два… ТРИ!

В един и същи миг и двамата изпитаха ужасна болка, сякаш белите им дробове се бяха напоили с капчици разтопено олово. Чудовищното усещане, което ги накара да се загърнат в невиждани конвулсии, продължи само две секунди, а след това Малинин и Калашников усетиха как се взривяват милиони огнени искри, които моментално разкъсаха телата им на дребни частици и те се понесоха нанякъде по пламтящия коридор с невиждана космическа скорост. Разнесе се грохот, подобен на атомен взрив, който направо можеше да ти спука тъпанчетата, и всичко потъна в огромна като цунами ревяща вълна от непрогледен мрак.

Вцепенените хора застинаха на вратата и гледаха шокирани към завързания доктор Склифасофски и тлеещите парченца горяща пепел, която се бе пръснала по пода покрай двете празни ампули и контешката фуражка с казашка лента.

Осемдесет и седма глава Бензинът

23 часа и 43 минути

Колата се понесе от нощната бензиностанция толкова бързо, че служителят й — азербайджанецът Мамед, само цъкна с език и завъртя глава. С отчето нещо не беше наред. Появи се от тъмното мрачен като черен облак. Поздрави през зъби и поиска да му напълни двайсет туби с бензин „деветдесет и три“, тъй като скоро щял да замине за едно затънтено морско село край Архангелск, а там положението с бензина било много лошо. Е, на Мамед му беше все тая, щом клиентът искаше, можеше да му сипе и цял тон.

Отецът не откликна на опита на словоохотливия азербайджанец да подхване разговор за това, че цените на бензина растат неудържимо, а пък на правителството изобщо не му пука. Плати, взе си рестото, без да го поглежда, сложи тубите в колата и потегли с мръсна газ, без дори да благодари. И се понесе с такава скорост, че изпод гумите му се разхвърчаха искри, а това беше опасно и като нищо можеше да се натресе в някоя дупка, защото тук пътищата не бяха като в Москва, а детонацията можеше да подейства на бензина също като взривно устройство. Мамед бе запомнил това още от времето, когато беше в Карабах. Един Аллах знаеше защо отецът бе решил толкова спешно да си обере крушите. Жалко, защото в тази дупка всеки клиент беше важен.

Когато се прибра вкъщи, отец Андрей изгуби известно време, за да сложи тубите на ключови места. Той така и не можа да възвърне спокойствието си, особено след като научи новината за неочакваното изчезване на лейтенант Харченко. Току-що бяха открили празния форд на няколко километра от къщата му. Първо изчезна момчето, а сега и ченгето. Въпреки че милиционерите, които дойдоха да зададат въпроси на отеца, бяха любезни с него, вече започваха да го поглеждат изпод вежди и ако не днес, то утре щяха да поискат вежливо (на този етап все още вежливо!) да огледат стаите, а това не биваше да се случва. Той така и не можа да установи контакт със съзнанието на Свръзката, а седмата кандидатура не се появи до олтара. Техният прекрасен и разработен в детайли план беше претърпял фиаско.

Отец Андрей се ядосваше, но нямаше какво да се прави. Очевидно бе изгубил. Най-вероятно копоите бяха успели да заловят и дори да ликвидират и двамата — и Изпълнителя, и Свръзката. Трябваше веднага да очистят този мръсник Калашников, но те не го направиха, защото Андропов лично настоя първо да ликвидират поне половината от кандидатурите. И той му се подчини, защото този човек беше работил дълги години в специалните служби, беше професионалист и сигурно знаеше какво върши… Но в крайна сметка ето до какво доведе това абсолютно излишно изчакване!

Всъщност не биваше да скръства ръце. Разполагаше с време да осъществи ПРОРОЧЕСТВОТО. Шестте кандидатури лежаха в стаята му. Той щеше да ги завърже и да ги пренесе по двама в тайната горска база „Рай сега“, където живееше един верен пазач, който, нямаше да му задава излишни въпроси. Там, в уединената стаичка, старателно щеше да подбере нова Свръзка и нов Изпълнител и щеше да направи, ако се наложеше, сто спиритически сеанса, за да установи контакт с всеки от тях персонално. С куриерите сигурно също нямаше да възникне проблем. Разбира се, съблазънта да изпрати братята си от сектата в Ада беше огромна, но беше по-добре отново да се заеме с безплатни погребения на клошари и бездомници, защото в родната му Русия тях с лопати можеше да ги ринеш, а пък ченгетата, които ламтяха за кинти, бяха още повече.

Не, този път той нямаше да се ограничи само с един Изпълнител. На младини страшно се изненада от втората част на фантастичния филм „Терминатор“, от който излизаше, че в бъдещето живеят само някакви пълни идиоти. И без това беше ясно, че самотният робот убиец не можеше да се справи, затова трябваше да изпратят цял взвод такива и тогава на въпросния Джон Конър му беше спукана работата. Но те не го направиха и на самотния киборг му се налагаше да отива и да се бие за втори и за трети път с Шварценегер. Всъщност отец Андрей не беше гледал третата част на „Терминатор“, но някой му разказа за какво става дума в нея.

В неговия случай цял взвод сигурно щеше да е много, но една мобилна група от трима изпълнители би му свършила работата. Двамата още първия ден щяха да отстранят Калашников и останалите любознателни копои, а третият щеше да се заеме директно с онази дяволска кучка Лилит.

Естествено, този път той не разполагаше с две години да седи спокойно в удобния фотьойл и да разработва един по един детайлите на плана. Имаше и чисто физически усложнения. Доста трудно бе да мъкнеш на гърба си насам-натам шестима души, надрусани с успокоителни, а също така да не забравяш всеки ден да ги храниш венозно. Слава богу, че човечеството беше измислило памперсите, иначе щеше доста да се измъчи с всички тези адски същества. И без това в стаята вече не можеше да се влезе без противогаз. Казано накратко, за изпълнението щеше да си даде максимум един месец. Това не беше много, но ако работеше в ускорен режим, щеше да му е достатъчно.

Отец Андрей сложи последната туба в мазето, извади от хладилника кана с квас и го изпи на един дъх, без да забелязва, че струйката сладникава течност капе по гърдите му. Жалко за къщата, само кухнята струваше сума пари, но тук той беше оставил твърде много следи. И всичко трябваше да изгори — и тайната стая, и мазето, и остатъците от еликсира, та след като заминеше, крайно любопитните местни ченгета и московските поклонници да нямат какво да проучват.

Не беше изпаднал в паника. В никакъв случай. Просто така го бяха научили и в специалните части — ако се появи нежелан труп, веднага да го изгори, защото никой не би могъл да те накаже заради някакви въглени. А сетне, в горската база, щеше да разиграе всичко като по ноти и щеше да обмисли всички издънки, които направи, този път, без да допуска грешки. Призори, когато събереше багажа си и се подготвеше да пренесе заспалите пленници, щеше да излее бензина от тубите. Веднага след като прекрачеше прага с последната жертва, пламъците трябваше да обхванат едновременно и къщата, и мазето. Нямаше да се оправдава, че пожарът е избухнал внезапно, защото азербайджанецът от бензиностанцията и без това щеше да каже, че е купил бензин. В такъв случай те щяха да го попитат защо е подпалил къщата. Но тя не беше застрахована и си беше негова лична собственост, така че можеше да прави каквото си иска с нея. Щеше да обясни, че е сънувал лош сън, който му подсказал, че в къщата се е вселила нечиста сила, която върлува из мазето му.

По радиото, което работеше в кухнята, споменаха в поредния обзор на криминалните произшествия, че преди около един час неизвестни лица са ограбили малко магазинче за дрехи в подмосковското селище Лобня. Крадците не взели кой знае какво — само два костюма, ризи и три хиляди рубли от разбитата с лост каса. Отец Андрей не чу това, защото си вършеше работата в мазето. Пък и дори да го бе чул, едва ли щеше да му обърне внимание.

Осемдесет и осма глава Почти финал

6 часа и 25 минути

Промъквайки се през бодливите клони, Калашников и Малинин крачеха към къщата на отец Андрей по същата пътечка със стърчащи възлести коренища, по която съвсем неотдавна тичаше и вече превърнатият на вампир нещастен лейтенант Артьомий Петрович Харченко. През целия път Алексей тихичко, но злостно ругаеше унтерофицера заради това, че го чака край Василиевския склон три часа повече, отколкото се бяха уговорили, преди да изпият еликсира. А той се оправдаваше вяло, сънено и безизразно и вадеше елховите иглички от косата си.

— Вашброде, какво можех да направя? Не мога просто ей така да удрям хората по главите. А пък, за да накарам едно девойче да се влюби в мен, да взема дрехи и пари за билет назаем от брат му, ми трябваше доста време. И без това страшно бързах, и се справих само за два часа. Че това много ли е? Пък и се разбра, че сега не пускат на аероплана без пашпорт… Та трябваше да бутна още сто долара на полицая на онзи аеродрум, за да ме пусне на борда. А пък девойчето беше много сочно и много пламенно, леле-мале, направо огън. Даде ми и картичката си с надпис, искате ли да я видите?

— Глупак! — изсъска Калашников, като едва се сдържаше да не се разкрещи, потискайки завистта си. — Имаме толкова важна работа, а пък ти, животно такова, си теглил една майна на всичко и се търкаляш из женските кревати. Никога няма да се минеш. И къде се е чуло и видяло гол и мръсен мъж, който излиза посред нощ от гората, само за два часа да накара първата срещната жена да си изгуби ума по него?

Малинин се ухили доволно като преял със сметана котарак.

— Че това е проста работа, вашброде — отвърна той и продължи да гледа в краката си. — Понякога, когато на село излизах вечер на стъргалото, си избирах най-цицорестата мома и веднага…

— Страхотно — обобщи Калашников. — А пък аз, потомственият дворянин, трябваше да строша катинара на някакъв скапан хангар, за да се облека. Да не мислиш, че ми беше приятно да постъпвам като онези, които навремето залавях? Взех и едно костюмче за теб, понеже си казах: ще се появи тоя глупак гол на Червения площад и тогава лошо му се пише.

— Е-е-ех! — проточи тъжно Малинин, загледан в изсветляващите силуети на дърветата. — Много ми е мъчно, че не можахме да разгледаме нищо. Толкова години сънувам Русия и все си мислех дали някога ще мога да я зърна поне веднъж… А пък сега от гората отидох в Ростов, оттам — в леглото, оттам — в банята, а оттам — на летището… Само докато пътувах с таксито към Василиевския склон, видях някои нови неща. Но в Москва движението е също като в Ада. Задръстванията по улиците са страшни, пътните милиционери са изроди и всички се псуват помежду си.

— Знаеш ли, а на мен ми е все едно — отбеляза флегматично Калашников. — Вече някак свикнах с Града. Естествено, поогледах това-онова, докато те чаках. Според мен в столицата почти нищо не се е променило. Вече не яздят коне и ако се съди по рекламите, пият предимно бира вместо водка, но иначе всичко си е все същото. Дори кочияшът на таксито първо ми поиска тройна цена, мръсникът, явно разбра, че съм пришелец.

— Като ви слушам, май всичко това дори не ви учудва — избоботи Малинин. — Държите се толкова спокойно, сякаш не сме дошли от Ада, а сме пристигнали от Жмерники да се позабавляваме по време на отпуската.

— Мен вече нищо не ме учудва, братле — обясни Калашников. — В началото ми беше много странно да ходя на работа в един автобус с Иван Грозни и Леонардо да Винчи, но сетне свикнах. По принцип на човек му е присъщо да свиква с всичко.

— Така е — съгласи се охотно Малинин. — Между другото, преди един месец видях в приемната на шефа тоя Леонардо да Винчи. Беше дошъл да вдигне скандал, оплакваше се и питаше не може ли да се направи нещо с някакъв си Дан Браун, да го поболеят от чума или поне от холера. Човекът беше съгласен да го заразят дори с вируса на ебола и по всичко си личеше, че е съвсем отчаян.

— А шефът какво каза?

— Нищо — разпери ръце Малинин. — Засмя се. Какво ти пречи, вика. Сега хората не ходят в музеите и не разглеждат галериите, а така току-виж у младите се породил интерес към твоето творчество. Негативната реклама, вика, е два пъти по-ефективна.

Калашников като че ли не го чуваше и се вглеждаше мрачно пред себе си.

— А вие не искате ли да се отбиете вкъщи, вашброде? — смени темата Малинин.

— Не — сви рамене той. — Кого ще намеря там? Повечето от моите познати и близки от цивилния живот изпукаха от глад, а пък онези, които оцеляха, отдавна са измрели.

Алексей излъга. Самият той без малко не закъсня заради това, че търси гроба на Алевтина на старото гробище. Но не намери нищо — нито паметника, нито оградката. И половин час рида като идиот.

Те излязоха на поляна, обляна от лъчите на изгряващото слънце. Малинин освети допълнително с фенерчето си пътечката, която водеше към хълма, и лекичко потръпна.

— Вашброде, тук има цяла локва съсирена кръв. Не е ясно каква е. Може някоя мечка да е разкъсала крава? Имам гадно чувство. Никакво оръжие ли не носите?

— За съжаление не нося — констатира Калашников. — Откъде да намеря оръжие за пет часа? Взех само един кухненски нож от магазина. Когато троших катинара, си раздрах ръката и сега ме боли. Знаеш ли, все пак е много гадно да си смъртен. В Града вече свикнах всяка рана да зараства за един час, а пък тук е пълен ужас.

— Я не ме баламосвайте — тросна му се за пръв път от сто години Малинин и Калашников го погледна изненадано. — Че как ще се справим без оръжие?

— Нали се справихме с доктора — махна с ръка Калашников, изкачвайки се към върха на хлъзгавия стръмен хълм. — А той имаше много по-опасно оръжие. Но, от друга страна, ще ти кажа честно, че няма да ни е лесно. Разгледах подробно досието на отец Андрей в един Интернет клуб, докато му търсех адреса. Доста костелив орех е той. Къде ли не е бил, ходил е дори в Кавказ като Лермонтов. Сигурно под възглавницата си крие нещо огнестрелно, а пък ние нямаме такива пушкала. И предчувствието ми подсказа, че той разиграва театър с нас като господин професора. Ще ни гръмне още щом ни зърне. Няма да му е за пръв път.

— В такъв случай какво ще правим с него? — посърна Малинин.

— Ще умрем — извиси глас Калашников, крачейки по мократа трева. — Добре де, стига си треперил. Ще приложим изпробваната схема а ла Склифасофски — аз ще вляза и ще му отвлека вниманието, а ти ще се появиш след това и ще го цапардосаш по главата… Е, ако успееш. Все пак това е къща на село, а не небостъргач. Няма нищо сложно, ще влезеш през прозореца от задната страна. Ако се съди по информацията във вестниците, помощникът му се е удавил преди три дни и той живее съвсем сам.

— Може би все пак ще ми кажете какво е станало там, преди да се втурнем да умираме за втори път? — вбеси се окончателно Малинин и демонстративно се закова на място.

— Ама че упорито магаре си ти — изплю се ядосано Калашников и също спря. — Какво да ти разкажа, няма никакви тайни, би могъл да се сетиш и сам. Ако сега не изпратим добрия отец Андрей право при нас в Града и не подпалим скромното му жилище от всички страни, ще загине целият свят, просто ще настъпи краят на света. Надявам се, че си доволен от този отговор?

— Невероятно — прошепна едва чуто Малинин и се стовари в тревата. Поседя около минута, разглеждайки разсеяно повяхналата трева наоколо, и накрая повърна. — Интересно, за какъв дявол винаги става така? Защо е тази закономерност? Защо, когато в някоя най-обикновена кримка се появява някакъв клепоух маниак средна ръка, задължително си поставя за задача най-малкото да унищожи целия свят? Направо не може да се живее от тези глобални злодейски гении. Ако я караме по този начин, скоро няма да има кой да краде портмонета.

— И аз мисля така, братко — каза сдържано Калашников. — Но какво да се прави? Такава е спецификата на злото. Да вземем например „Ал Кайда“. След като хората й взривиха кулите в Ню Йорк, вече нямат право да се захващат с дребни неща, защото поклонниците им няма да ги разберат. Самотните злодеи също нямат кой знае какъв избор и ако заколят седем мъже и жени, кажи ми, моля ти се, кой ще оцени такава дреболия? Хората само ще се изсмеят и ще кажат, че се е появил някакъв дилетант. А пък да се стремиш да предизвикаш края на света е суперско, още повече че досега никой не е успял да го постигне. Вярно, те не се замислят какво ще стане сетне. Но нали точно затова са маниаци.

Лицето на Малинин се покри със сиви петна, а върху скулите му легнаха тъмни сенки.

— Я ми кажи, ти не посичаше ли с шашка фрицовете като зелки в Перемишел? — вбеси се Калашников. — А пък сега се изплаши от някакъв си поп. Тръгвай бързо. Трябва да приключим, преди да се съмне. Аз влизам пръв, ти влизаш след мен, само че малко по-късно, за да не стане ясно, че сме двама, защото всичко наоколо се вижда много добре от къщата.

Малинин кимна и неохотно се изправи.

Те стигнаха крадешком до къщата на отец Андрей, като от време на време светваха с джобното фенерче, защото слънцето се скри зад облаците и притъмня. Калашников се раздели с Малинин, стисвайки ръката му за сбогом, събу обувките си и се промъкна безшумно до прозореца от лявата страна на къщата. За изненада на Алексей той беше отворен. Калашников пое дълбоко хладния въздух и долови остра гъделичкаща миризма в него.

Това беше миризмата на разлят бензин.

Осемдесет и девета глава Финал

7 часа и 17 минути

Отец Алексей забеляза случайно самотните силуети още докато слизаха от хълма. Не започна да размишлява кои са те и защо идват при него или пък просто се канят да минат покрай къщата му, а веднага хукна към стаята да вземе автомата си. Когато се върна до отворения прозорец и погледна навън през инфрачервения прицел на калашника, вече не откри никого.

Кой ли можеше да е това? Може би Хензел? Или изчезналият лейтенант? Стиснал насоченото оръжие в дясната си ръка, той отвори вратата. По рохката пръст близо до прозореца се виждаха ясни следи от боси крака. Явно някой беше влязъл в къщата му. Какво пък, добре, че все още беше ранно утро. И който и да бе този човек — крадец или ченге, той нямаше да се измъкне жив. Имаше достатъчно патрони да избие цял батальон, а освен това в кабинета си държеше и един пистолет. Но кой ли му бе дошъл на гости?

Дръпването на затвора на автомата прозвуча стряскащо силно в тишината.

Стиснал ножа в ръка, Калашников изтича на пръсти по стълбището и по чудо не удари главата си в абажура, който висеше много ниско. Носът и очите му силно го смъдяха и той едва се сдържа да не кихне. Навсякъде миришеше на бензин, пък и тубите бяха наредени покрай стената. По всичко личеше, че след един-два часа светият отец се канеше да запали жилището си и да замине за някой далечен край. И затова двамата с Малинин трябваше да внимават много да не се опекат в тази фурна. Но на този етап все още нищо не гореше. А това означаваше, че отчето беше някъде наблизо до къщата и може би пренасяше пленниците в багажника.

Така, а това какво е? Приличаше на дръжка на врата. Той я натисна лекичко и вратата се отвори. Въпреки че вече се бе съмнало, вътре беше тъмно като в рог. Заради тежките зелени завеси цареше пълен мрак.

Очите му трудно свикнаха с тъмнината и той различи в мрака очертанията на едно бюро и на един шкаф. Нямаше да е зле да драсне клечка кибрит, но не биваше да рискува с бензина, защото всичко щеше да се взриви отведнъж и да настане страшна веселба. Той напипа някакъв квадратен предмет на бюрото и го дръпна към себе си. Аха, беше точно това, за което си мислеше… Ето я и Книгата. Явно отчето често я препрочиташе.

Алексей прерови чекмеджетата на бюрото. Не, бяха празни… Трябваше да продължи нататък, защото собственикът може би вече се бе върнал и бе открил, че в дома му има неканени гости. Но той не забеляза малкия пистолет, който бе оставен малко встрани от Книгата зад преспапието.

Стиснал автомата в бойна готовност, отец Андрей надникна в стаята и веднага долови чуждата миризма. Явно някой току-що беше влизал тук. Валтерът! Майко мила, тази гадина беше взела валтера му! Той се втурна към масата и с облекчение напипа сребристата дръжка на пистолета, но в същия миг уплахата го хвърли в пълен шок. Рискувайки живота си, включи фенерчето, закрепено на цевта на автомата. „Боже мой… Точно така, Книгата беше изчезнала. Ах, ти, гадино мръсна, копеле такова… Край… Няма къде да се скриеш, свършено е с теб!“’Той се върна до стълбището и започна да слиза бавно, взирайки се изплашено в мрака.

След като претърси къщата, Калашников разбра, че вътре няма никого. Влезе във всички стаи, с изключение на една, но вратата й не се отваряше, а той не искаше да я разбива. Отиде на първия етаж и излезе обратно през прозореца в градината. Така, а каква беше тази барака срещу къщата?

Алексей пъхна Книгата под ризата си, преодоля разстоянието с няколко скока и надникна вътре. Я виж ти, и тук миришеше на бензин. Толкова се надиша на тази миризма, че скоро щеше да започне да халюцинира. Оставаше му само да се надява, че ще му се привиди голата княгиня Чихиквишвили да танцува на пилон. Обкованата с желязо врата не беше затворена. По всичко личеше, че под бараката имаше зимник, в който селяните обикновено държаха зеленчуци… Майко мила, трябваше час по-скоро да се справи с това?

Какво ли имаше долу? Той видя голяма стая, някаква пластмасова масичка и стар дюшек. Но и тук нямаше никого. Може би не биваше да чака повече и веднага да подпали всичко тук, а сетне да изчака връщането на отец Андрей при пепелището на родната му къща? Вероятно щеше да постъпи точно така, но първо трябваше да намери Малинин, който се щураше някъде из къщата.

Калашников тръгна обратно към стълбището. И не чу нищо, а по-скоро видя как от бузата му пръсна кръв. Под окото дълбоко в лицето му се заби парченце пластмаса от строшената от оловото масичка. Звукът от откоса на автомата, изстрелян с най-обикновен заглушител, приличаше на сочно храчене. Ако той не бе успял да се извърне, отдръпвайки се внезапно от мястото, на което стоеше, щяха да го улучат най-малко два куршума.

Алексей се хвърли на пода и моментално се претърколи към масивния скрин, а в същия миг от дъските се разхвърчаха трески. Тах-тах-тах-тах! Стреляха по него почти в упор, а от нападателя го деляха само няколко метра.

— Лежиш ли, мръснико! — разнесе се в тъмното гласът на отец Андрей. — Излез с вдигнати ръце, иначе ще подпаля мазето още сега. И ще се задушиш от дима заедно с останалите плъхове.

— Наистина ли? — подсмихна се иззад скрина Калашников. — А какво ще стане с Книгата, отче? Ти я търсиш, нали така? Иначе веднага щеше да ме подпалиш, без да изпадаш в сантименталности. Така че внимавай, като стреляш, защото по стълбището ти е разлят бензин и ако стане нещо, ще изгорим и двамата.

В отговор се възцари мълчание, тъй като отец Андрей явно не очакваше това.

— И ще се отворят огнените Адски порти, и оттам, облени в кръв и сълзи, на Земята ще слязат палачът, блудницата, драконът, мъртвецът, вещицата, върколакът и черната сестра на врага на човешкия род — започна да цитира напевно по памет първата страница на Книгата Калашников. — И трупните пламъци ще погълнат Земята, и на високия трон от костите на убитите ще седне новият Цар на ужаса — Черният ангел, Раят и Адът ще рухнат и всичко ще се смеси във вечен мрак.

От мястото, където се намираше отец Андрей, продължаваше да не се чува никакъв звук.

— И за какво ти е всичко това, а, свети отче? Да не би животът да ти е доскучал, кажи де? — извика Алексей, като в същото време се опита да пропълзи от лявата страна на скрина.

Този път отец Андрей отговори на Калашников. Гласът му беше спокоен и студен:

— Нямам намерение да си играя с теб на тези холивудски номера. Щом не искаш да ми я дадеш, недей. Изгори заедно с Книгата, изрод такъв! Дошъл си от Ада и в Ада ще отидеш, скапан копой.

Той насочи автомата към локвата бензин. И единствено усетът му на боец от специалните части и нюхът му на див звяр го накараха да се обърне. Оказа се, че го направи точно навреме. Одирайки част от кожата на ухото му и отсичайки кичур коса, в дървената рамка на вратата с пукот се заби острието на брадвата, извадена от сандъчето с градинарските инструменти. Отец Андрей натисна спусъка, куршумите разкъсаха гърдите на нападателя от дясната страна, а алената му кръв бликна като фонтан. Но вместо да падне, мъжът скочи напред и с мъртва хватка се вкопчи в гърлото му.

Автоматът се озова притиснат с дулото надолу между телата на борещите си. Отец Андрей удари силно с глава окървавеното лице на мъжа и изви с професионален жест китката му. Чу се гадно хрущене на счупени кости и нападателят се разкрещя, но така и не отдръпна впитите си в гърлото му ръце. Пред очите му притъмня, той се опита да измъкне заклещеното оръжие, поемайки си трескаво въздух, събори противника върху себе си и в същия миг върху главата му се стовари един стол.

Губейки съзнание от болка, отец Андрей се опита да натисне спусъка на автомата, но ръката му не се покори, защото от сухожилието му стърчеше дръжката на нож, а той дори не бе забелязал как се е забил в нея. Калашников замахна и го удари повторно по главата, а тънещият в мрак свят се взриви на милиарди ярки искри в очите на лидера на сектата.

Калашников издърпа настрани Малинин, който бе паднал заедно с отец Андрей. Той хъркаше и кашляше, бълвайки кръв. Дясната му ръка беше неестествено извита, а от мястото, където бе счупена, стърчеше жълта кост. Алексей съблече ризата си, разкъса я със зъби и започна да бинтова простреляните гърди на унтерофицера.

— Недейте, вашброде — прошепна едва чуто раненият, опитвайки се да отблъсне щабскапитана. — Май че вече умирам. По дяволите, толкова ме боли. Много е гадно да умираш за втори път, честна дума, по-лошо е дори от първия. Ох-х-х… мамицата ви мръсна, да пукнете дано… Много ми е студено. Справихме ли се с него? Кажете ми, преди да умра, това ли е краят?

— Да — потвърди Калашников, вторачен в яркото петно, което се просмукваше в плата. — Това е краят.

Деветдесета глава Провалът

предишната вечер, 22:00 часа

„Започва специалната ни емисия новини. Току-що наш източник от Ведомството, който пожела да остане анонимен, ни съобщи, че след специална операция служителите на шефа са задържали прочутия сериен убиец, който цяла седмица тероризираше Централния район на Града с жестоките си убийства. Ако сте прави, ще е по-добре да седнете, защото се оказа, че Ангелът на смъртта не е някой друг, а високопоставеният чиновник от медицинския отдел на Ведомството професор Николай Василиевич Склифасофски.“

На екрана се появи черно-бялата снимка на Склифасофски, на която беше заснет по време на срещата му с един император. Около тях се виждаха дами с дантелени шапки.

— Ще ви съобщим по-късно мотивите, тласнали мирния лекар към тези страшни престъпления — продължи Кистев. — А сега сме поканили за коментар един експерт — серийния убиец Анатолий Оноприенко, който ще ни разкаже технологията за залавяне на маниаци.

Без дори да погледне плешивия мъж, който се появи до Кистев, Юда изпусна дистанционното на телевизора. Неканената сълза, която се търкулна от окото му към коприненото одеяло, остави мъничко петънце.

Провал. Всичко се провали. И офицерчето, и шефът, и Гласът се оказаха далеч по-ефективни, отколкото предполагаше, когато си мислеше, че е оглавил вселенския заговор. Последната кандидатура не беше отишла на земята, а това означаваше, че краят на света нямаше да настъпи след шест дни.

Мамка му, ама че обидно! Всеки път, когато до освобождаването му от златната клетка оставаха броени секунди, винаги се случваше нещо! Изглежда, краят на света никога нямаше да настъпи и той беше само една абстракция също като комунизма. Гласът и шефът никога нямаше да се разберат за крайната дата, а самотните ентусиасти винаги ги застигаше печална съдба. И никой нямаше да разбере неговото отчаяние, болка и надежда, с които Юда столетия наред четеше хилядите еднотипни заглавия в жълтата преса, гласящи: „Сляпо момиче предсказа, че краят на света ще настъпи след една година в московското метро!“ Пълни глупости дрънка това ваше сляпо момиче! Също като баба Ванга — обещава, обещава и в крайна сметка преметна всички тази стара мошеничка.

Книгата… Е, Евангелието от Юда, естествено, щяха да го унищожат, та никой да не научи какво гласи ПРОРОЧЕСТВОТО, написано напук на апостол Йоан с неговите малоумни дяволи и конници на Апокалипсиса. И ПРОРОЧЕСТВОТО, и кандидатурите, и рецептата за еликсира разказваха на десет страници, че онова, което е създал ТОЙ, е лесно да се разруши, ако се изгуби два пъти повече време. Жалко, че самият Тринайсети не успя да се възползва от тази Книга, защото животът му грубо прекъснаха Изпълнителите, изпратени от Пилат. Че на това отгоре представиха всичко в стила на италианската мафия — уж той сам решил да се обеси. Да, бе, как ли пък не!

Черният ангел трябваше да стане новият властелин на оцелелите след края на света хора, които по чудо щяха да се спасят от пламъците на вулканите и от ужасите на земетресенията, той щеше да е единственият властелин на планетата, унищожил безкрайната власт на Ада и Рая, слагайки край на безсмисленото им вечно противопоставяне. Той имаше само един шанс да победи. Но очакването му, продължило две хиляди години, завърши с нищо. Книгата беше намерена, но в последния момент те успяха да строшат ръката, вдигнала меча на ПРОРОЧЕСТВОТО, който щеше да ги накаже.

Тринайсетият избърса сълзите си. Всичко свърши. Нямаше никакъв смисъл да се разстройва, защото не можеше да си помогне, като терзае измъченото си и без това сърце. Трябваше да се държи и да не показва на палачите си колко е разстроен. Сега щеше да седи тук неизвестно колко години — може би две хиляди, а може сто хиляди и трябваше да измисли с какво да се забавлява.

Май че щеше да е най-добре да се заеме отново със зулуския език, който доста позаряза през изминалата седмица. Така, а какво ли да си поръча за обяд? Да речем, голяма бутилка водка „Абсолют“ и цяла печена пуйка по пекински — с палачинки, с лук и със сметанов сос. Какво пък? Идеята не беше лоша.

Деветдесет и първа глава Любовната нишка

малко по-късно, 7 часа и 55 минути

Малинин се чувстваше изключително зле. Импровизираната превръзка бързо се напои с кръв и сега тя се стичаше на тънка струйка по пода. Той гледаше със замъглени очи Калашников, който душеше тревожно въздуха и се оглеждаше.

— Извинявайте, вашброде — каза със слаб гласец Малинин. — Видях, че този гадняр се шмугна зад вас в мазето… И си викам: сполетя ни беда… Запалих клечка кибрит, за да намеря някакво желязо и дори забравих за бензина… И като тресна, едва успях да изскоча през прозореца…

Калашников трябваше да положи огромни усилия, за да не се разсмее в присъствието на умиращия.

— Странен финал се получи — разсъждаваше Малинин, кашляйки кръв. — Лично аз смятам, че в цялата история липсва любовна нишка. И романтиците би трябвало да добавят нещо. Да речем, някакъв вманиачен доктор да преследва някое момиче, а пък вие да го защитите, а сетне неусетно да се влюбите. Според мен това би било много готино. В трилърите винаги става така.

— Наистина — разстрои се Калашников. — Май изпуснахме романтиката. А пък имаше толкова много кандидатури и това изобщо не беше без значение. И Монро, и Клеопатра, дори и Лилит можеха да свършат работа. Разбира се, че е обидно. Нищо де, обещавам ти, че следващия път ще наваксаме.

— Внимавайте, вашброде… Ще запомня това — усмихна се Малинин и умря.

Калашников затвори очите му и сложи автомата на коленете си. В пълнителя му имаше още два патрона. Отец Андрей вече се бе съвзел. Лежеше на пода и гледаше Калашников с омраза, но в същото време не изпитваше страх, а по-скоро някаква смесица от уплаха и любопитство.

— Адска твар — изсъска мъжът в черно с къркорещ глас.

— Такъв съм — съгласи се охотно Алексей, разглеждайки изпръсканото с кръв брадато лице.

Отец Алексей малко се смути от откровения му отговор. Дискусията очевидно не вървеше.

— И защо трябваше да правиш това? — попита Калашников, възползвайки се от паузата. — Не ти ли стигаше властта над сектантите, да не би да си превъртял от скука? Искаше да управляваш Земята, така ли… отче?

— Хората заслужават това — простена дрезгаво отец Андрей. — Какво добро са направили в нашия свят? Навсякъде има само болка, смърт, кръв, ужас и страдания.

— Така си и знаех. Всички глобални маниаци говорят едно и също — смръщи се Алексей. — Трябва да си наемете добър пиар, чувате ли? И в киното, и в живота непрекъснато се леят едни и същи тиради. Няма ли поне веднъж някой да реши да сложи край на света просто защото го е изтормозила рекламата на йогурт?

— Аз не исках да управлявам — обясни отец Андрей. — Аз не съм Черния ангел, и през ум да не ти е минало. Канех се да застана на колене и да моля като покорен роб, поднасяйки властта на света на НЕГО. Исках да настане НЕГОВОТО царство.

— На НЕГО ли? — разсмя се Алексей. — Колко гениално! Вие, всички вие, които говорите и действате от НЕГОВО име, поне веднъж направихте ли опит да попитате самия НЕГО? Замислихте ли се дали самият ТОЙ иска това? През разтърсващо умната ти глава не е ли минавала мисълта, че ако ТОЙ пожелаеше, краят на света щеше да настъпи още утре? А не ви ли е жал за стотиците милиони хора, които ще загинат, когато земетресенията и цунами започнат?

— Че защо да ми е жал за тях? — учуди се мъжът в черно. — Те са заслужили това с греховете си.

— Да, този въпрос наистина е глупав — кимна Калашников. — И аз също съм глупав. Защо ли дискутирам тук с теб като в парламента… До скоро. В нашия Град отдавна вече те чакат.

Алексей изплю треската, която се бе забила между зъбите му, и се прицели.

Най-неочаквано отец Алексей осъзна, че не изпитва болка. Това го изпълни с небивала радост и сила. Той не знаеше, че вторият удар със стола беше счупил гръбнака му.

— Зная какво съм вършил — разсмя се той. — Нищо не можеш да ми направиш! ТОЙ ме пази. Страх ли те е? Тогава се махни, ти не можеш да ми навредиш, проклети демоне!

Той се кикотеше и тъй като не можеше да спре, се смя дълго до пълно изтощение. Скоро се разхълца. И по брадата му потекоха сълзи.

— Грешиш — каза безизразно Калашников и стреля.

Когато излезе навън, къщата срещу него пламтеше, покривът й се бе продънил, а езиците на пламъците облизваха почернелите стени. Ако вътре имаше някой, значи беше изгорял или се бе задушил от дима, защото дори живи трупове като Франкенщайн и Дракула също можеха да бъдат засегнати от унищожителното въздействие на огъня.

В далечината се чу вой на пожарни сирени. Явно към огнения стълб, който се виждаше добре от всички страни, идваше пожарна. Избата също започна да бълва гъст черен дим, тъй като на излизане Калашников хвърли запалена клечка кибрит на пода. Наоколо цареше нетърпима жега от пламъците, а въздухът трептеше, сякаш се разтапяше. Явно огънят се бе прехвърлил и в градината. Нищо де, макар дърветата да бяха красиви, не му беше жал за тях.

Калашников бръкна в джоба си и извади ампулата. Жалко, че не съществуваше самостоятелен сборник от древни арамейски заклинания, иначе щеше да си го купи, независимо колко струва. Дрехите му се превърнаха на прах, докато пътуваше от Града към Земята, но еликсирът беше оцелял. Той подхвърли капсулата в дланта си и отчупи тъничкото капаче.

Алексей знаеше, че еликсирът може да убива и тук, тъй като въздействаше на обитателите на отвъдния свят като най-обикновена светена вода. Да, в момента той беше точно такъв, какъвто бе и преди смъртта си — човек от плът и кръв, но все пак по-различен, защото преди не биха могли да го убият с течността, в която е престояло сребро.

Но дали принадлежеше на ТОЗИ свят? Май че вече не. Беше живял трийсет години на Земята и осемдесет години в Града. Какво го чакаше тук? Нищо. Разбира се, можеше да се разходи по „Арбат“, както се канеше да направи покойният Малинин, да си купи едно юзче водка на „Столешников“ и да отиде в „Яр“, за да види как мажат пресен хайвер върху жълтото масло. Само че защо му беше всичко това? Само за да измъчва душата си. Алевтина нямаше да стане от гроба и двамата никога повече нямаше да се срещнат тук. А пък там може би имаха шанс. Макар и един на милион, но имаха.

Калашников вдигна капсулата към устните си. Вече беше време. В кантората му се бе натрупала работа и само разпитите на доктора и отеца му бяха предостатъчни. Пак нямаше да се наспи, а сетне трябваше да участва и в спешната мозъчна атака за наказанието, което Върховният съд щеше да предложи за отец Андрей. Дали да го погълне или не? Добре де, все едно… Няма как да се наживееш малко преди да умреш.

Той огледа яростния пламък, който започна да обхваща дърветата. И глътна еликсира.

Пожарникарите, които нахлуха в градината, мъкнейки подире си брезентовия маркуч, видяха сред ябълките ярко избухващи огнени искри, които се изстреляха с огромна сила нагоре.

Деветдесет и втора глава Фрау Браунщайнер

след една седмица, 14:00 часа

Мария-Антоанета разглеждаше с любопитство окървавения гост, който вече повече от час чакаше търпеливо шефа в черното плюшено кресло. Пришелецът не изглеждаше много добре, но през двата века, откакто работеше в канцеларията на шефа, кралицата бе свикнала да вижда и по-страшни неща.

Мъжът, облечен в димящи остатъци от петниста униформа със зелена лентичка, разкрасена с арабски плетеници, държеше на коленете си картонена кутия и непрекъснато вадеше от нея ту ухо, ту челюст, ту око, като безуспешно се опитваше да ги сглоби, сякаш бяха елементи от детски конструктор „Лего“. Странният посетител нямаше глава, а на оцелялата му по чудо част от брадичката се виждаше само кичур от обгорената му дълга брада и затова беше невъзможно да се разговаря с него.

В Града очакваха идването му вече единайсет години, често съобщаваха, че всеки момент ще пристигне, и изпращаха пред Адските порти лимузина, на която със златни букви беше изписано „Шамил“. Но всеки пък се оказваше, че съобщението е фалшиво. В крайна сметка той пристигна в момента, когато изобщо не го очакваха, и шефът вече половин година не можеше да намери време да си поговори с него.

Мария-Антоанета се накани гостоприемно да му предложи чаша чай, но веднага се сети, че той няма с какво да пие. Нищо не можеше да направи по този въпрос, но трябваше да забавлява с нещо госта, докато шефът се освободеше. Тя се усмихна дежурно и му подаде тубичка лепило „Момент“. Той й благодари с кимване, отново извади ухото от кутията и го намаза с лепило с обгорения си пръст. Ако се съдеше по синята лампичка, която мигаше на интеркома, шефът продължаваше да се опитва да се свърже с Небесната канцелария, но по неизвестна причина номерът даваше заето. Щракването от осъществената връзка прозвуча много неочаквано и я накара да потръпне. Прекрасно, най-сетне му провървя.

Шефът с неописуемо страдание изтърпя паузата, изпълнена с музиката на арфистките.

— Може да прозвучи банално, но нямах съмнения, че пак ще се обадиш — каза царствено Гласът. — Ако не се лъжа, последния път се сбогувахме за следващите сто години, нали?

— Общо взето, последния път се обади ти и беше доста разстроен — парира го шефът. — Така че нека не започваме веднага с хапливите подмятания.

— Това е много трудно, особено в светлината на последните новини за изригването на вулкана в Индонезия — избоботи Гласът. — Пак ли е дело на твоите ръце? Както и да е, кажи какво искаш?

— Предполагам, че тъй като ти непрекъснато виждаш и чуваш всичко, вече отдавна знаеш какво се е случило? — изрече ехидно шефът. — Не искаш ли да ме поздравиш?

— Никога не съм ти пожелавал успех — отсече студено Гласът. — Така че ще минеш без поздравления. Раят и Адът не рухнаха, всичко се успокои и системата от контрасти и противовеси ще си остане същата. Знаех, че заплахата ще се размине, и затова не ти помогнах.

— О, да, разбира се! — възхити се шефът. — Как можах да забравя! Това е просто една прекрасна, направо великолепна позиция! А това, че благодарение на твоя вечен будистки непукизъм и удобната ти позиция „да става каквото ще“ изгубихме Менделеев, не те вълнува особено, нали?

— Вълнува ме — съгласи се Гласът. — Но какво да се прави? Значи такава е била съдбата му.

— На всички въпроси имаш един и същ отговор — въздъхна шефът. — Между другото, поръчителят на всички тези убийства се оказа ъ-ъ-ъ… едно момче, което май е работило за теб.

— Той не е работил за мен — отвърна Гласът. — Ако се съди по постъпките му, по-скоро е работил за теб. Искам да ти напомня, че вече съм казал: „Ще дойдат при вас и ще говорят от мое име, но вие не им вярвайте, защото тези пророци са лъжливи.“ Забрави ли това?

— Помня го — потвърди унило шефът. — Добре, да оставим тази тема. Но искам да ти заявя, че аз също нямам нищо общо с това. Понякога хората сами си измислят ужасни неща, а околните започват да твърдят, че аз съм ги тласнал по наклонения път и аз съм им натъпкал главите с такива идеи. Нищо подобно. В сравнение с някои хора аз съм направо агнец.

— Това е интересно сравнение — развесели се Гласът. — И какво си решил да правиш с тях сега? Имам предвид с твоите оперативни работници и с твоите престъпници?

— За отец Андрей още не зная — сподели уклончиво шефът. — Тези неща ги решава Главният съд. Но той няма да скучае. Във Ведомството ще свикаме специално заседание, ще направим мозъчна атака и ще измислим такива неща, че всички ще ахнат. Общо взето, той е страшно изненадан, че се е озовал в Ада. Мислел си, горкичкият, че ще се озове в Рая, и без малко не откачи. С Краузе постъпих както се канех — изпратих го в деветия кръг, във вечните ледове да приготвя месо за печени шишове на пингвините. Мисля, че там ще развие бурна дейност, защото той все пак е германец, а тази нация е като еврейската и навсякъде се урежда добре. На доктор Склифасофски, който окончателно полудя, му заличих самоличността и го направих бяло тигърче в зоопарка. По всичко личи, че там му харесва, туристите с радост се снимат с него и го хранят с мляко от бутилка. Прослушах записа на диктофона му. Най-обидното е, че е прав за някои неща. Нашата система в Града може да вкара в лудницата дори здрав човек. Но няма да я променям, я! Тя нарочно е създадена така, та хората да страдат и да се мъчат в Ада.

— Би трябвало да работиш в правителството на Русия — подсмихна се Гласът. — Там е същинско неразорано поле за твоите експерименти. Добре, а с какво реши да наградиш Калашников?

— Дадох му ново жилище в елитен район — обяви важно шефът. — С камериерка, с портиер и с всичко останало. Дадох му и нова кола. Каня се да му вдигна и една вила в хавайския район. Какво друго му трябва на един руснак? Даваш му кола, апартамент и вила и той вече си мисли, че от Ада е отишъл в Рая. Бях сигурен, че той ще се върне от Земята, макар че дори и на мен ми харесва от време на време да си почивам на морето. Засега момчето е затънало до гуша в работа, макар че на мен ми се ще да направя изключение и да го пусна в отпуск за една година. Заслужи си го. А ти защо не пуснеш жена му от Рая да се видят? Поне по време на някоя туристическа екскурзия?

— Ще си помисля — обеща Гласът. — Но само ако гарантираш, че няма да се случи нищо греховно. Много добре знаеш, че не мога да допусна това.

— Двамата не са се виждали осемдесет години. Разбира се, че между тях не може да се случи нищо греховно! — каза иронично шефът. — Добре де, по-късно ще обсъдим това. В момента Малинин е на пластична операция, както и отец Андрей, защото беше много обгорял по време на пожара в избата. Отначало беше страшно сърдит на Калашников, че не го е измъкнал навън. Високото звание и пълната ракла със злато, както и постоянен пропуск за квартала на нимфетките са му гарантирани. Да, взеха ни акълите този Андрюша и старият доктор! Още не мога да си поема дъх. Но всичко е добре, когато свършва добре.

— За мен би свършило добре, ако Адът престанеше да съществува — изхили се цинично Гласът. — Но какво хубаво би могло да има в това, че са победили силите на злото? Обаче аз ще взема предвид факта, че в крайна сметка те са надвили едно още по-голямо зло, и ще си замълча.

— Благодаря — поклони се палячовски на слушалката шефът. — Жертвите на престъпленията също се съвземат лека-полека. Отначало бяха толкова обгорели, че никой не можеше да ги разпознае, а освен това бяха изпаднали в шок. Дори на Франкенщайн му е било трудно да преживее такова нещо. Не си спомнят нищо, защото Поръчителят през пялото време им е слагал приспивателни и обездвижващи серуми. Ще преминат през курс на рехабилитация в болницата, сетне ще им направят по една бърза пластична операция на лицата и отново ще отидат да изтърпяват наказанията си. Момичетата в еврейската столова вече тъгуват за Хитлер. Вярно, Хензел така и не се намери. Малинин каза, че го нямало в къщата на отец Андрей. Майната му. И без това рано или късно пак ще се появи в Града и тогава вече ще ми плати за всичко. Не открих при нас и брат Ираклий. Сигурен ли си, че го няма и при теб в Канцеларията?

— Сигурен съм — потвърди Гласът. — Щом не е нито в Рая, нито в Ада, просто нямам представа къде би могъл да се дене след смъртта си. Преровихме всички архиви, но не открихме никаква следа от него.

Шефът се замисли дали да не съобщи на Гласа още една информация, която леко го тревожеше, но след като се поколеба за миг, се отказа. Разполагаше с още малко време и щеше да се опита да реши сам проблема.

Плазменият екран излъчваше новите реклами, които бяха изпратили по „хелент“, за да получат одобрението му. Разтърквайки червените следи от въжето на шията си, Саддам Хюсеин излизаше от гроба и размахваше мобифон с думите: „Мама не отговори! Излиза й скъпо, когато някой я търси!“ Не звучеше зле. Трябваше да се разпореди да започнат да я въртят по двеста пъти на ден. Съдът още не бе заседавал за Саддам, тъй че можеше да изкара малко кинти.

— Имам работа — откъсна го от мислите му Гласът. — И за разлика от работата на такова чудовище като теб моята е благородна. Доколкото разбирам, вече каза всичко, което искаше. Ще се сбогуваме ли?

— Чакай малко. — Шефът взе от бюрото предварително подготвените листове, запълнени с едър разкривен почерк. — Искам да ти кажа нещо, направо ще пукнеш от смях. Само чуй какво изумително писмо получих днес.

Шефът сложи ръка на кръста си и започна да чете, имитирайки артистично баварски акцент:

— „Скъпи и любими Ръководителю! Пише ви една ваша скромна поклонница — инвалидът от войната, унтерщурмфюрерът от СС фрау Хермина Браунщайнер. Бързам да ви информирам, че моят съсед — русише доктор фон Склифасофски, е държавен престъпник, опасен убиец и тайно подкопава устоите на Града…“

Шефът едва сдържаше смеха си, но продължаваше да говори с акцент:

— „Аз нямам крака, но имам умна глава. Когато забелязах, че докторът често се прибира късно вкъщи, си спомних, че у нас, в Германия, така постъпваха нелегалните и червените свине — врагове на Третия райх. След като пробих с помощта на перфоратор дупки в бетонната стена, която ни дели, започнах да наблюдавам Склифасофски. За кратко време успях да събера потресаващи данни за това, че той се кани да извърши серия от убийства на известни хора. Въпреки отвратителното качество на протезите на краката ми и старата ми инвалидна количка на два пъти го проследих до местопрестъплението, наблюдавайки го с военен бинокъл от едно безопасно укритие. Първия път с помощта на някаква неизвестна напитка той изгори един китаец с очила, а втория път уби с въздушна пушка с някаква загадъчна система за действие непознат за мен интелигент. Успях да заснема всичко това отдалеч с любителска камера и любезно прилагам касетите. Хер Шеф! Искрено се надявам, че моят донос ще бъде оценен по достойнство от вас и аз най-сетне ще бъда преместена от тази кочина в достойно жилище, оборудвано със специална техника за инвалиди. Искам също така да ви информирам, че вече цял месец не мога да следя новините, защото скромната ми заплата не ми позволява да харча пари за вестници, а телевизорът ми отдавна не работи, тъй като домоуправителят пренебрегва настоятелните ми молби да ми изпрати телевизионен техник. Моля да ме извините, че не можах да ви изпратя това писмо по-рано, но през последната седмица изпитвах фантомни болки в краката и почти не ставах от леглото. Смятам, че усилията ми за залавянето на престъпника ще бъдат щедро възнаградени. Зиг хайл! Винаги ваша унтерщурмфюрер от СС и инвалид от войната Хермина Браунщайнер.“

Шефът захвърли листа на бюрото. Лицето му се свиваше и отпускаше като гумена топка.

— Само си представи! Ние се побъркахме, вдигнахме на нокти всички, хората по цели нощи не спяха, а пък тази бабичка отдавна го е проследила. И целият проблем е в това, че телевизорът й не работи от сума време и тя не е знаела какво съобщават за започналите убийства. Ако не беше старческото й оглупяване, може би щяхме да хванем Склифасофски почти веднага! Да, направо звучи като виц.

Без да се наговарят, шефът и Гласът се разсмяха едновременно.