Епидемия в рая

Осемнайсета глава Скандал с дъщерите

събота, 9 часа и 38 минути

По пътя Калашников мълча, свел глава, и се вслушваше в бързия тропот на конските копита. Генерал-ангел Вартоломей се въсеше, съзерцавайки безцелно златните плочи, с които щедро покриваха булевардите в селенията на Небесната канцелария. Принц Дмитрий си играеше с бутоните на новия си мобилен телефон, опитвайки се да победи в унищожаването на извънземни чинии. Малинин местеше тревожно поглед от един към друг. Покрай тях се мярна пъстър пътеуказател, изработен във вид на натруфени кулички в средновековен стил, както и пристанище с приказни корабчета, които плаваха до островите — до „Дисниленд“, и също бяха направени във формата на романтични бригантини и каравели. По булевардите беше съвсем безлюдно. През цялото време срещнаха само три колесници и всичко това изобщо не можеше да се сравни със задръстванията в Града. След като минаха покрай луксозната сграда на търговския център, където всички стоки се подаряваха, стана ясно, че някой трябва да заговори пръв.

— Общо взето, дори се радвам, че се получи така — прекъсна мълчанието Алексей.

— Радваш ли се? — усъмни се принц Дмитрий. — Ама че радост! Изчезна още един ангел. След ден-два Гавраил вече ще има нужда от психотерапевт.

— Радвам се донякъде — обясни Калашников. — Чу ли записа? Това е по-добре от нищо. Още повече че вече нямаме почти никакво време. Утре Гласа ще се върне от отпуск и ще размаже всички ни като валяк асфалт. На мен ми е все тая, защото просто ще ме депортират обратно в Ада. Но вие ще трябва да продължите да живеете тук.

Присъстващите, с изключение на казака, видимо посърнаха.

— Всичко това с нещо ми напомня предишното разследване — промърмори Малинин. — Защо винаги става така? Първо някой убива цяла камара хора един подир друг, а след това всички хукват да ловят престъпниците. Вместо да постъпват точно обратното.

— Ако постъпваха точно обратното, братле, всички кримки щяха да се състоят само от една страница — каза Калашников. — Но няма съмнение, че ние зациклихме. Ходим, оглеждаме вилите, проучваме доказателствата, но няма никаква полза. Можем да смятаме за страхотен късмет това, че Вениамин се е събудил и докато е шарил с ръка по масата да намери телефона, слепешката е включил секретаря, а онова, което се е случило, се е записало на лентата, и то много качествено. Да го прослушаме ли отново?

Всички кимнаха едновременно, включително и кочияшът Сурен. Калашников извади от джоба си служебен цифров диктофон и натисна бутона. Всички чуха шум, прашене, шумолене на криле и шляпане на боси крака, а сетне прозвуча изненадан глас:

— Кой сте вие? Какво правите тук?

След това се чу съскане, хъркане и накрая звук от падането на нещо тежко. По-нататък записът продължаваше още цели десет минути, но бе фиксирал само зловеща гробовна тишина.

Дисплеят на диктофона избледня и окончателно угасна.

— Трябва ли да се изненадваме, че видеокамерата отново не показа нищо? — попита студено Алексей. — И как би трябвало да тълкувам това? Защото, ако се съди по този запис, в сградата на вилата би трябвало да се е подвизавал поне един външен човек. Общо взето, не разбрах дали той се е натъкнал на Вениамин нарочно, или Вениамин го е изненадал. Във вилата няма никакви черни входове и подземни тунели, през които тайнственият непознат да проникне при него. Затова вече изразих мнението си пред вашия бос.

— Не вярвам на това — отсече принц Дмитрий. — Как би могло да се случи такова нещо?

— Би могло, чедо — отбеляза назидателно Калашников, — защото аудиозаписът заедно с видеозаписът ясно доказват, че никой не е посещавал Вениамин. А неговото тъй наречено изчезване е талантлива инсценировка. Не зная какво не са поделили ангелите с Гласа или по-конкретно с Гавраил, но налице е следният евентуален вариант: по време на отпуската на Гласа цяла група ангели е решила да изчезне от Рая в неизвестна посока под прикритието на предварително създадена легенда. Може би Гавраил трябва да попритисне ангелите в представителствата си на Земята? Няма да се изненадам, ако в крайна сметка открият цялата тази мила компания в някоя зала с игрални автомати в Лас Вегас. На общия контекст противоречи само едно: ангелите толкова се страхуват да не бъдат намерени, че един от потенциалните бегълци се опита да отрови мен и Малинин със светена вода в кабинета на самото началство.

Единствено пръхтенето на конете нарушаваше възцарилата се тишина. Копитата тропаха по площада, украсен с помпозни фонтани, където в мраморните корита танцуваха разноцветни струи с различна височина, а водата се устремяваше нагоре и обгръщаше небето с облак от пръски. Наблизо стояха две колесници, които се бяха сблъскали, тъй като никой не регулираше движението и катастрофите ставаха по-лесно дори при тукашния прекрасен трафик. Солидните собственици на превозните средства оглеждаха повреденото копито на коня и разговаряха любезно помежду си, без посредничеството на обичайните за Града атрибути, цитирайки непрекъснато Вергилий и Шекспир. При вида на тази сладникава сцена на Малинин му се повдигна.

— Ти си чедо! — избухна внезапно принцът. — А аз, между другото, съм с триста години по-стар от теб… Колкото до ангелите, трябва да знаеш, че тук не е затвор. Ако ръководството не се харесва чак толкова на някого, той може веднага да си хване пътя. Освен това посещенията на Земята не са забранени и се практикуват доста често.

— Потвърждавам, че е така, братко — обади се сериозният ангел Вартоломей.

— В нашите редици сигурно няма ангел, който да не е ходил на Земята, защото там винаги имаме много работа. Ако някой има чак толкова голямо желание, може да посети и Лас Вегас, понеже там никой не следи никого целенасочено. Дори да завъртиш любов с някое момиче, пак няма да ти кажат нито дума. Всъщност много ангели постъпиха точно така.

— Значи ангелите ходят в Лас Вегас и играят хазарт, така ли? — учуди се Малинин. — Знаеш ли, може би аз не разбирам нещо… но това се смята за грях!

Вартоломей замлъкна и изгуби своята невъзмутимост. Оттук нататък спокойствие запази единствено Сурен, който си тананикаше през зъби песента „Сурен“2, и по никакъв начин не участваше в разговора.

— Ееееее — пробля засрамено Вартоломей. — Нали разбираш, че сме длъжни да оглеждаме територията на врага, защото трябва да знаем какво замисля. А откъде бихме могли да се сдобием с тайна информация, освен ако не проникнем в самото гнездо на порока? Все пак никой не е отменял тактическия шпионаж. И точно защото при нас разузнаването работи много добре, успяваме да предотвратим много планове на тъмните сили на Земята. Естествено, бихме могли да посещаваме само благочестиви места, но там няма как да съберем каквато и да било информация и аз със съжаление мога да ти гарантирам това.

— Е, щом е така, тогава е разбираемо — съгласи се Малинин. — Саможертвата е свято нещо. Между другото, ако ви трябва диверсант за опасната сграда на някой публичен дом, за завод за водка или за стриптийз бар, аз с удоволствие бих могъл да…

Но на мечтата на Малинин не й бе съдено да се сбъдне и Вартоломей не успя да му отговори, защото конете спряха пред базата на частите със специално предназначение на ангелите. Сурен остана да си тананика песента, а другите четирима слязоха от каретата и тръгнаха към входа, който се оказа абсолютно неохраняван.

— А къде е охраната? — попита учудено Калашников.

— Охрана срещу какво? — отвърна му в същия дух Вартоломей. — Все пак това е Рай, а не склад за плодове и зеленчуци. Няма причина да се боим от праведниците.

Модерната сграда от стъкло и бетон излъчваше сребриста небесносиня светлина. Прозрачният й покрив бе в китайски стил — с извити нагоре ъгли, в които гнездяха ята лястовици. „Така пожела дизайнерът“ — обясни принцът. Компанията влезе на първия етаж със стъклен под, под който величествено плуваха големи златни рибки. От дясната и лявата страна се намираха две просторни зали за тренировки по бойни изкуства с кимона, манекени, нунчаки и катани3. И двете зали бяха абсолютно празни, макар липсата на прах да подсказваше, че ги почистват старателно. Малко по-нататък имаше тир за обучение по стрелба с бойно оръжие, зали за фехтовка, малък център за ядрени изследвания и огромна лаборатория за работа с електричество, та ако се случи нещо, да са готови да запратят мълния върху главата на врага в нужния момент. Тъй като тези зали също бяха убийствено пусти, колегите не се задържаха дълго там и се качиха веднага на третия етаж, където се намираше кабинетът за интелектуална почивка на персонала. През прозореца се разкриваше изумителна гледка към блестящо изработените гигантски тренировъчни макети на два съвременни мегаполиса — Ню Йорк и Париж, като основни средища на днешния сексуален и финансов порок. Всичко съответстваше на оригинала до последната подробност и например кулите-близнаци в „Манхатън“ вече ги нямаше. Ако човек понапрегнеше зрението си, можеше дори да види как на площад „Пигал“ стоят десетки манекени на силно гримирани проститутки, облечени с поли, чиято дължина съответстваше напълно на рамките на приличието. Алексей оцени полета на дизайнерската мисъл, защото след всяка тренировка по заличаване на градовете от лицето на Земята се налагаше да строят този полигон отново.

— А къде са всички? — полюбопитства Калашников, докато разглеждаше Айфеловата кула.

— Играят шах — обяви Вартоломей. — Понеже нямат никаква работа.

И наистина в просторното помещение тъкмо се провеждаше едновременна игра на шах също като в „Дванайсетте стола“. Ангелите седяха в редица зад дъските, а един минаваше покрай тях и местеше лениво фигурите. Едни се прозяваха, а други разлистваха разсеяно лъскави списания. Цареше скука.

— Много специфични части със специално предназначение имате — коментира Калашников.

— Преди пет хиляди години тактиката се промени кардинално — оплака се Вартоломсй. — И те вече не могат да унищожават населени места. Забранено е и масовото убийство на десетки хиляди хора. Вече няма дори насочено ликвидиране на една точка, както преди — треснеш врага с една мълния по тиквата и много му здраве. Тъй че тренираме само новаците, понеже старите кокали няма защо да преминават отново през обучение.

— У нас една мълния уби кума ми в съседната къща, докато пиеше шльокавица след банята — замисли се Малинин. — И с какво се е провинил пред вас, кажете де? Е, да речем, че два пъти оноди козата… ама го направи на пияна глава.

— Пич, ако обичаш, не бъркай природното електричество и гнусните катаклизми с наказанието свише — махна с ръка Вартоломей. — На кого му е притрябвал твоят кум? Сигурно в Града отдавна вече са го превърнали в коза.

Малинин отскочи изплашено.

— Честно казано, предполагах, че точно тук е заровено кучето — почеса се по тила Калашников, докато оглеждаше скучаещите ангели. — Направо не мога да повярвам, че ей тия същества са унищожили два града за няма нищо. Ако потенциалният килър е сред тях, ще бъде изключително трудно да го открием.

— За няма нищо ли? — обиди се Вартоломей. — Ако не си забравил, едно от тия същества бях аз. И щях да те видя какво щеше да правиш, ако цял град решеше да те изчука просто ей така! С моя колега кротко си пътешествахме като обикновени странници и в Содом поискахме да пренощуваме у един благочестив човечец на име Лот. И както си спяхме спокойно, изведнъж чухме шум. На прага се бе събрала цяла тълпа и всички бяха страшно възбудени. „Я казвай, дядо — викат, — къде са хората, които дойдоха да пренощуват при теб? Доведи ги при нас да ги разпознаем.“ На мен тая работа никак не ми хареса и най-откровено заявих това на дядото. Той беше гостоприемен човек и отначало искаше да се разбере със сбирщината с добро и да им рече: „Ето, имам две девствени дъщери, тях ще изведа при вас.“ Такъв благ човечец беше той! Но тези мизерници не се съгласиха и на мен ми писна да се церемоня с тия кретени, та се наложи да ги поразя със слепота, а те направо се скапаха, докато намерят изхода.

— А защо искаха да излезете? — полюбопитства Калашников.

— Няма значение — обобщи Вартоломей. — При всички случаи да преживееш атаката на цял град, който се състои само от хомосексуалисти, не е проста работа.

— Само едно не мога да разбера — заинати се Калашников. — Не ми се сърди, но по външност ти изобщо не приличаш на Аполон. Умът ми не побира как е възможно всички мъже в града до един да дотичат спешно до къщата на Лот с едничката цел час по-скоро да те изчукат. Защо са искали да го направят?

— Питай тях — тросна се Вартоломей. — Нали разбираш, че нямах време да се отдавам на философстване в момента, когато тези побеснели самци бяха обкръжили цялата къща, точейки лиги. Наложи се да им покажа с кого си имат работа.

— Абе, чел съм за това — блесна с ерудиция Калашников. — „И изсипа той от небесата огън и жупел връз тях.“ Мисля, че гледката е била направо разтърсваща.

— Изобщо не се съмнявай — потвърди Вартоломей. — Такива специални ефекти имаше, че Холивуд пасти да яде. Но, уви, шоуто можеха да гледат само избрани. Евакуирахме предварително Лот и семейството му и строго го предупредихме да не се обръща назад. Обаче полза никаква — веднага щом се отдалечиха на безопасно разстояние, жената на Лот се обърна назад и край — превърна се в стълб от сол. И стана първата, но не и единствената жена в света, която любопитството уби. Резултатът се оказа по-жесток, отколкото в Хирошима, затова оттогава подобни акции не се практикуват. Иначе щеше да се наложи да унищожим половината градове в света и на първо място Сан Франциско.

— Отдавна ме вълнува един момент от тази история — каза Калашников. — А защо след това дъщерите на Лот са го напили с вино и са преспали с него? Чак толкова обидени ли са били, че тълпата от самци ги е пренебрегнала?

— О, аз до ден-днешен съм в шок от това — изчерви се Вартоломей. — Дъщерите му не дадоха логично обяснение за постъпката си. Уж извършили това, за да възстановят човешкия род. Като че ли Содом и Гомор бяха последните градове на Земята! Налице е случай на нимфомания и инцест, но се наложи да запишат показанията им така, както ги дадоха. И въпреки това моето началство не одобри екстравагантната им постъпка4.

„Жестоки времена са били — въздъхна Малинин, който се заслуша в разговора. — Добре, че ангелите вече нямат такива правомощия. За хомосексуалистите — как да е… Но ако си пийнал на празника и забиеш един в муцуната на някой пътуващ амбулантен търговец, трябва ли заради това да пращат огън и жупел върху цялото село? Кошмар.“

Вартоломей внезапно замлъкна, тъй като видя някого в далечината, махна му за поздрав, а след това дръпна принц Дмитрий за ръкава на хитона, извини се и каза, че ще ги остави „само за минутка“. И двамата изчезнаха сред тълпата ангели. Калашников се възползва от паузата и намигна на Малинин, който веднага се приближи до началството си на толкова близко разстояние, че ако разговаряха шепнешком, никой нямаше да ги чуе.

— Разбра ли се за всичко със Сурен? — попита тихо Калашников. — Ще направи ли каквото искаме?

— Тъй вярно, вашблороде — отвърна шепнешком Малинин. — Дадох му онова нещо и той ми обеща, че няма да има проблеми. Арменците винаги постъпват по един и същи начин — един отива на някое доходоносно място да печели, а пък у дома цялото му семейство се храни с тия мангизи. Затова той има цяла камара роднини в Града. А пък аз с ваше позволение му обещах, ако успеем, да настанят родата му в нови жилища.

— Реченото не е сторено — обобщи цинично Калашников. — Ето, на мен още в самото начало ми обещаха, че ще видя Алевтина, само че къде е тя? Все едно и също ми отговарят: „утре, сега трябва да работим, няма време“. Оказва се, че и в Рая винаги има как да се измъкнат. Но по принцип си постъпил правилно. Най-важното е това послание да стигне колкото се може по-бързо до адресата и Сурен-джан5 да не издрънка нещо за подробностите на нашата скромна молба.

— На него също не му се ще да турят родата му на тигана — изсумтя Малинин. — Ако Сурен ни преметне, Шефа ще свърши тая работа за пет минути. Той се закле в майка си, че след едно денонощие ще имаме резултат. И вие много добре знаете, вашблороде, че кавказката диаспора има връзки навсякъде. Главата си залагам, че няма да ни подведе.

Ангелите наоколо като че ли продължаваха да са все така погълнати от играта на шах и не проявяваха никакъв интерес към двамата мъже, които си шушукаха.

Разнесе се гласът на Вартоломсй. Той се приближаваше в компанията на някаква стройна фигура.

— Точно за Шефа имам някои съмнения — припряно изрече Малинин. — Откакто сме почнали разследването, нито веднъж не се е свързал с нас. Това означава, че или тая далавера по принцип не му е интересна, или…

Той внезапно замлъкна и се извърна към Вартоломей, който вече се бе приближил до тях.

— Отдавна искам да те попитам — обърна се Калашников към ангела, продължавайки прекъснатия разговор. — Нали в Содом при Лот са отишли двама души. Кой беше вторият ангел, за когото ти нищо не спомена?

— Точно с нея исках да те запозная — намигна му фамилиарно Вартоломей. — Надявам се, че след това повече няма да питаш защо самците са дотичали пред къщата на Лот. Внимавай да не си изгубиш ума, защото сетне ще се наложи да те обработваме с огън и сяра, тъй като при нас е забранено да се флиртува.

„Както и всичко останало“ — помисли си злобно Малинин и се отдръпна встрани.

Едно момиче на около двайсет и пет години гледаше строго Калашников право в очите, без да се усмихва. По раменете й плавно се стелеха платинени коси.

— Казвам се Лаели — каза тя, пронизвайки го със съсредоточения си поглед.

Деветнайсета глава Скот да Винчи

събота, 10 часа и 29 минути

Гласа бе притворил леко очи и се правеше, че дреме, сложил книгата върху лицето си. Също като Шефа, той нямаше никаква нужда от сън, но според легендата не биваше да се откроява в тълпата курортисти. Добре, че можеше да не влиза в образа на жена, иначе щеше да му се наложи да се появява до шезлонга с оскъден бански, че дори и без горнището му. Дългоочакваният отпуск му поднесе доста сюрпризи и на първо място Гласа бе изненадан от това, че модата се е променила в посока на все по-оскъдни дамски бански костюми. Да, той бе създал хората голи и явно сега те усилено се опитваха да се върнат към изначалното си състояние от сътворението. А само като си представеше, че ако не беше онази злополучна ябълка, която Адам и Ева лакомо изядоха, те нямаше да знаят, че трябва да се срамуват от голото тяло.

В един момент на Гласа му стана интересно какво ли щеше да стане с курортистите, ако разберяха кой точно похърква кротко на съседния пластмасов шезлонг? Дали щяха да паднат на колене в блажен екстаз, или щяха да продължат да се наслаждават на слънцето, хвърляйки му по някой любопитен поглед? Доколкото познаваше човешката природа, щяха да хукнат да се снимат с него като с туристическа атракция с думите: „Мистър Глас, можете ли да ме прегърнете през кръста, ей така?“ Преди време в литературните им опуси той минаваше за изключително страховит, защото всички се страхуваха от неговите наказания, но сега не би се стреснало дори и бебе. Пък и нямаше нужда от това, все пак той не беше циклоп или някакъв си Фреди Крюгер. Спрямо човечеството не биваше да се прилагат строги мерки на въздействие, защото и да ги наказваш, и да не ги наказваш, те пак щяха упорито да вършат едно и също. След едновременната смърт на петдесет хиляди любопитни, които упорито се опитваха да разберат какво има в златния му ковчег6, Гласа стигна до извода, че любопитството на хората изобщо не е намаляло, ала ако причинеше само още десетина такива инцидента, май щеше да се наложи да заселва Земята наново.

Гласа се обърна на другата страна и намести хартиената лента, с която си бе отбелязал докъде е стигнал в книгата. Трябваше да си признае, че бе развил известна зависимост от работата си. Също като някой професионален журналист, който изпадаше в истински гърч, ако един месец не гледаше новините по телевизията. Беше в отпуск от съвсем скоро, а вече се питаше дали да не включи ясновидството и да разбере какво става в централния офис на Небесната канцелария. „Няма защо да го правя“ — отговаряше си за кой ли път строго Гласа, тъй като и без това си почиваше много рядко. Да речем, че в момента на Гавраил му беше доста трудно, защото в Рая имаше и такива, които не го обичаха и оспорваха методите му на работа… Но той трябваше да погледне истината в очите. Че какъв е този негов заместник, който не е в състояние да изпълнява задълженията на началник само една седмица? А за Гласа беше наложително да възстановява силите си след тежката работа и той осъзна това веднага след като създаде Земята. Нима не изпитваше удоволствие да лежи на пясъка като обикновен турист, да плува в морето, да наблюдава поведението на хората и да слуша разговорите им? Когато знаеш всички езици на света (тъй като сам ги смеси на Вавилонската кула7), включително и диалекта на енисейските остяки и наречието на папуаското племе дани, това се превръщаше в изключително забавно занимание. За да изучава човешката природа, Шефа предпочиташе да вижда хора, струпани на едно място (да речем в някой театър или вариете) и както винаги беше абсолютно неправ. Защото хората можеха да бъдат самите себе си само на плажа, стоплени от слънцето, отпуснати от океанските вълни и прикрити с тесни парцалчета. И точно тук те показваха нехарактерните в обичайни условия за тях любезност и миролюбие, които толкова приличаха на примирието в джунглата по време на продължителна суша, когато телето и леопардът най-спокойно пиеха вода от една и съща река.

— Е, Вован, твоята мадама отиде на масаж и вече можем да си полафим за работата.

Гласа се обърна и видя един затлъстял мъж с бирено шкембе, целият покрит с деформирани от разширение сини татуировки, който прегръщаше през закръглените рамене друг такъв дебелак със зачервено подпухнало лице.

— Я кажи как върви бизнесът, шест ли е всичко и въобще к’ви ги дялкаш?

— Абе, к’во да ти кажа, бе, Витьок, кретаме някак — прозя се дебелакът, демонстрирайки пълната си със златни зъби паст, на която би завидял и хипопотам. — Яко изгубих от доларите миналия месец, падат гадните гущери като асансьори. Вече не знам какво да правя… Още не ми се ще да ги обръщам в евра. Тия дни отърчах в офиса на Гласа и изсипах едни кинти там — петстотин долара пръснах, три метра свещ запалих, ама нищо. Честно ти казвам, брато, направо вече се сривам. Наместникът му вряка: малко цакаш, свиди ти се, я поръчай една голяма камбана, пък може Гласа да чуе молитвите ти за курса на зеленото. Аз го питам: А отстрани мога ли да напиша „На Гласа от Вован“, нещо от сорта? А той вика: „Да, бе, цакай още петстотин и пиши K’BOTO ТИ дойде.“

Гласа страшно се развесели. Той по принцип харесваше народите от бившите атеистични страни и най-вече руснаците. Бяха страшно симпатични хора и съвсем искрено вярваха, че Небесната канцелария е някаква разновидност на бюро за бързи услуги. Цакаш кинти и всичко трябва да е наред, защото е платено. И нямаше да се изненада, ако разбереше, че Вован и Витьок са сто процента убедени, че офисите всяка вечер му изпращат оборота с помощта на „Уестърн Юниън“, като не пропускат да си приберат комисионата. Но едно беше сигурно — в началото на XXI век много негови представителства на Земята страшно се бяха комерсиализирали и, общо взето, печелеха повече пари, отколкото различните нефтени компании. Това си беше същинска корпорация „Глас“. Най-малко от всичко той бе очаквал, че неговите представители ще започнат да освещават жигулита и да се влачат из вагоните на метрото с кутии за волни пожертвования. Направо бяс го тресеше от това, тъй като навремето часове наред обясняваше на учениците си какво представляват финансите, а един от тях дори захвърли на пътя портфейла си, пълен с кинти, и обяви, че оттук нататък парите са му омразни… Но тутакси дотичаха хора и ги разграбиха. Ала бе достатъчно само малко да поотпусне юздите, и още преди да е мигнал, офисите му на Земята превърнаха Гласа в някакъв добре разработен бранд като кока-кола. Той изгони с ритници търговците от офиса си, но сега във всяка сграда, построена в негова чест, се подвизаваха тълпи от търговци като на битака в „Лужники“. Да топнат едно дете във водата — плащай. Да регистрират брак — плащай. Да изпратят в последния път — плащай. Сигурно така си представяха и събитията в Йерусалим — как, докато са посвещавали хората във вярата си, учениците му старателно са броили доларите и са издавали касови бележки на новопокръстените. И направо зле му ставаше, като се сетеше, че през май дори се появи специална телефонна служба, която предлагаше разговор с представител на Гласа на цена 11 рубли за минута без ДДС. Имаше чувството, че ако при тях отиде лично Шефа да си поръча молебен, те с радост щяха да му го отслужат, стига да не му се досвидят разходите.

Въздишайки горестно и сипейки изобилие от парливи междуметия, Витьок и Вован закрачиха тежко към бара на плажа да изпият по студена бира. Гласа се подсмихна критично и отново отвори бестселъра „Скот да Винчи“ на мястото, до което бе стигнал. Само по време на отпуск можеше да прочете някоя читава книга, защото в Небесната канцелария бе достатъчно само да докосне корицата, и вече виждаше целия сюжет, но в такъв случай какво удоволствие можеше да му достави четенето, при положение че знаеше предварително кой е убиецът? За тази книга още преди две години му разказа Гавраил, като настойчиво му намекваше, че би било добре да отмени за една нощ мораториума и да изпрати един ангел на възмездието в дома на автора й. Много наивен беше тоя Гавраил, защото ако постъпваше така всеки път, ангелите на възмездието щяха да бачкат до скапване на три смени без почивни дни. Макар че Гавраил имаше известно право, тъй като авторът очевидно бе попрекалил с измишльотините за любовната му връзка с Мария Магдалена. Изглежда, когато редактира Библията, Гласа не биваше да задрасква главите с подробното описание на детството и юношеството си, но книгата и без това стана твърде дебела. Скептиците се хванаха с радост за това и вече две хиляди години правеха възможно най-невероятни те догадки на принципа: ахааааа, щом ТАМ не е казана нито дума по този въпрос, значи има какво да се крие. Хората не искат да ядат и да пият, само им дай да измислят някаква теория за заговор и ако не искаш да те закачат, трябва да публикуваш биографията си онлайн като във фейсбук, описвайки подробно и по часове с какво точно се занимаваш всеки ден. Егаси удоволствието!

Самата кримка за мистичния Скот да Винчи, чийто хълбок един мрачен албинос жигосал със светещи знаци, всъщност беше средна работа и изобилстваше от грешки. Естествено, писателят нямаше откъде да знае, че в действителност Юда Искариотски рутеше много енергично Мария Магдалена. И в опита си да й вземе акъла, младежът пръскаше сребро наляво и надясно, за да хвърля цветя в краката й, да поръчва музиканти и да наема скъпи таверни за една вечер. И не беше странно, че много скоро затъна в кредити, тъй като непрекъснато му трябваха пари, а на тринайсетия задлъжня не само на всеки апостол, но и на последния скитник в Йерусалим. Лихварите от „Йерусалимски стандарт“ престанаха да отпускат кредити на Юда, изплащането на лихвите изяждаха всичките му доходи, но той вече беше обезумял от страст по Магдалена. По-късно много пъти бяха питали Гласа: нима ти не знаеше до какъв краен резултат ще доведе тази безнадеждност Юда? Там е цялата работа, че не знаеше. Тогава той също изключваше възможността да вижда бъдещето, тъй като беше тежко да живееш, когато предварително знаеш ВСИЧКО, което ще се случи — тук ще се спънеш, а на този завой ще се удариш в гардероба. Както и да е, утре отпуската му щеше да свърши, лежането на плажа щеше да приключи и тогава той щеше да се заеме с решаването на многобройните земни проблеми. А сега трябваше да улови мига и да се наслаждава на морето и на слънцето, понеже много мъдро бе осигурил предварително прекрасното време.

Гласа се обърна по корем и се зае с книгата. Набитият рус мускулест мъж с бански марка „Лагерфелд“, който се печеше на около двайсетина метра от него, посегна към мобилния си телефон, скрит под една кърпа в бяло и тъмносиньо. Апаратът беше включен на вибрации и затова се тресеше и бръмчеше. Русият мъж погледна крадешком към дисплея и видя текста: „На линия ли си?“ „Да“ — набра съобщението собственикът на стилния бански. „Какво трябва да направя?“ Отговорът доста го озадачи. „Малко се забавихме. Можеш ли да ГО задържиш поне още едно денонощие?“ Русият мъж се замисли много сериозно, а по почернелия му гръб въпреки жегата преминаха тръпки. „Ти наред ли си? Не съм всемогъщ“ — написа бавно той и трескаво натисна бутона „изпрати“. „Разбирам — пристигна дълго послание от абоната на другия край. — Просто нямаме друг изход. Обещай ми, че ще се постараеш.“

RL2 дълго чака дисплеят на мобилния телефон да оживее. Апаратът мълчеше, но RL2 знаеше, че отговорът рано или късно ще дойде. И стана точно така — след десет минути се разнесоха звуци на арфа. Той грабна трескаво апарата и видя мечтания текст: „Добре. Обещавам.“

RL2 затвори капачето на мобилния си телефон. Помълча малко. И се усмихна.

Двайсета глава Чистачът

събота, 15 часа и 28 минути

Меринов се чувстваше неуютно в бялата престилка също като доктор Охболи — хем му беше смешно, хем странно. Престилката му беше малка и имаше чувството, че са му намъкнали усмирителна риза, тъй като дрехата го стягаше много силно в раменете. Участъковият се движеше предпазливо между прашните метални маси с прозрачни колбички, подскачайки като балерина, понеже се боеше да не изцапа снежнобялата колосана престилка. По принцип медицинската лаборатория в Дмитров, прикрепена към местното поделение на Министерството на вътрешните работи, днес не трябваше да работи. Но той още в петък размаха пред експерта „вълшебната пръчица“ — една бутилка арменски коняк, и обеща, че днес ще донесе още една. Участъковият удържа на думата си и половинлитровата бутилка се мъдреше в една найлонова торбичка от магазина, която той стискаше здраво в дясната си ръка. Работата беше толкова сериозна, че за целта не му се свидеха и пет бутилки, тъй като миришеше на разкриването на най-големия заговор в историята. А какво следваше от това?

Меринов примижа. Следваха повишение в службата, парична награда, най-високият орден, самостоятелно жилище в Москва и безкрайни интервюта по телевизията. Защото това беше все едно да хванеш Бен Ладен за топките… Стига само анализът му да се потвърдеше. Такъв късмет със сигурност се падаше веднъж в живота — все едно да откриеше нефтен кладенец в тяхното село. Ауууууу!

Той успя да състави описанието на убиеца веднага, тъй като се оказа, че тези женоподобни момчета, облечени в модерен московски педерастки стил, бяха обиколили най-малко десет къщи в селото една след друга, преди да отидат до дома на покойния Петрович. Баба Фрося не пестеше епитети, докато цветисто описваше външността на килърите. Маринов искрено се учудваше от непукизма на местните жители. Беше ясно, че мозъците им отдавна са замъглени от алкохола, но пък да затънеят чак толкова… Направо не можеше да си представи, че след такъв скандал, след посещението на местните власти и на столичната телевизия се бяха появили двама странни пичове, бяха обикаляли от къща на къща и бяха предлагали шепнешком кинти за ТОВА, като на всичкото отгоре дори не си бяха направили труда да обяснят защо им трябва ТО. И никой не се бе усъмнил, не бе изтичал до селския съвет, не се бе обадил в милицията и не бе съобщил за посещението на подозрителните гости. Единственото чувство, което изпитали местните пияници, било съжаление, че те няма да пипнат тези пари. Просто тези хорица не искаха нищо друго в живота си, освен да се напият и с това се изчерпваше цялото им щастие.

Късметът му продължаваше да набира скорост. Чрез брата на жена си — пътния милиционер Саша, той успя да изясни, че някакви хора, които много приличали на онези двама педали, преди около две седмици минали покрай поста на пътната милиция на шосето, там ги спрели за превишена скорост, те дали една стотачка и продължили нататък. Естествено, Саша не беше запомнил номера на колата, но марката й се бе запечатала в паметта му — небесносиньо „Ауди“. Виж ти, и таралясникът им съответстваше на ориентирите. Меринов старателно записа всички тези изводи в черния си бележник с дати, като накара Саша да му обещае, че ще си държи езика зад зъбите. Все пак не беше негова работа да проследява криминално проявени педали. С това щяха да се заемат момчетата от федералната служба за сигурност, тъй като ако предположенията му се потвърдяха, той веднага щеше да им съобщи нужната информация.

— Максимич! Преоблякох се както ти искаше! — подвикна той и за всеки случай почука отново по бялата врата със стъкло, замазано с боя.

— Ами да, мамка му мръсна… — чу се от вътрешността на стаята. — Намъкна се тука целият в кал. Това да не ти е градски кенеф?! Тук е медицинско заведение. Хайде, влез.

Меринов натисна матовата желязна дръжка, отвори вратата и се озова в малка стая. Тя трудно можеше да се нарече „медицинско заведение“ и приличаше по-скоро на кабинет за атомни изследвания. В нея имаше четири маси с колби (но вече без прах по тях), железни шкафове с орнаменти, три нови компютъра, сейф за документи, жици и всевъзможни лампи. Апаратурата беше чисто нова, сякаш току-що я бяха докарали от завода. Само преди два месеца на участъковия щеше да му се наложи да носи намерената улика в Москва, но сега за негово щастие бяха оборудвали лабораторията в Дмитров с модерна техника, изпратена от Япония. Пресата енергично нагнетяваше ситуацията и местното началство със свито сърце реши да се презастрахова, та после да има възможността да напише правилен отчет пред Кремъл. До една от масите с колби седеше стар негов познат — експертът Владлен Корсабински, човек със смачкано лице, с разчорлени бели кичури покрай плешивото теме, с крушовиден нос и петдневна четина, но облечен с идеална бяла престилка, под която се виждаха стилна риза и скъпа вратовръзка. Интонацията и видът на Владлен не оставяха никакви съмнения, че вече е пресушил първата бутилка коняк и явно се е приготвил за втората. Всъщност това изобщо не се отразяваше на професионализма му, тъй като експертът имаше изумителната способност да си върши работата дори пиян до козирката. Корсабински гледаше захласнато в микроскопа и съсредоточено дъвчеше нещо, а по небръснатата му брадичка се стичаше лепкава кафява слюнка. Щом чу характерното щракване на бравата, експертът вдигна глава от стъкълцето под микроскопа.

— Бялата престилка ти прилича, уважаеми! — избоботи високо той. — Изглеждаш като истински малоумник от някой телевизионен сериал. Искаш ли малко шоколад?

— Не искам — махна нетърпеливо с ръка Меринов. — Дръж си го, че да си замезиш коняка. Донесох ти една половинка, къде да я оставя?

— Ами сложи я на масата — оживи се Корсабински. — Няма кой да я види. Днес съм сам и затова мога да си позволя лукса да поживея като британски аристократ с коняк, шоколад и ченге за сервитьор.

И той отново се разсмя с цяло гърло. Но на Меринов не му беше до смях.

— Какъв е резултатът? Успя ли да разбереш нещо? — попита, пристъпвайки от крак на крак.

— Да, разбира се! — потвърди възмутено Корсабински и отвори бутилката. — Нали ти обещах. Трябва да те поздравя, старче, ти се оказа прав. Момчетата, които са очистили алчния дядо, са търсили точно онова, за което ти си мислеше. Анализът на окървавената игла на спринцовката го потвърждава. Ясно е, че страшно са бързали, но едната игла се е счупила и в залисията те са я захвърлили на пода, а сетне или не са я намерили, или са забравили да я вземат. Боя се, че много скоро ни очаква голяма изненада и затова трябва да се действа бързичко.

— Ще ти купя цял кашон коняк, Максимич — зарадва се Меринов. — Сега ще направя такава кариера, че направо ум да ти зайде. И няма да те забравя.

— О, да, екселенц — разкиска се Корсабински. Капачката изхвърча и той отпи голяма глътка от тъмната течност в бутилката. — Страхотен е.

— Как мислиш, колко време им трябва на тия педали? — попита Меринов.

— Не зная — сви замислено рамене експертът, докато се наслаждаваше на коняка, отпивайки малки глътки. — Ако те се канят да направят от ТОВА нещото, за което си мисля, значи им трябва около половин година и ще имат нужда от много специална лаборатория почти на космическо ниво. Разбира се, могат да минат и с нещо по-простичко, но при всички случаи ще им бъде трудно. Тъй че трябва да си ушиеш по-широк мундир, защото ордените ще завалят като дъжд. Имаш ли някаква идея къде може да са избягали тия двамата?

Владлен отново се засмя, отметна глава назад и надигна бутилката, но явно се задави. Изпръхтя и силно се закашля. „Задави се — помисли си злорадо Меринов, обзет от завист към експерта, който поглъщаше нектара на боговете. — Така ти се пада, проклет алкохолик.“ От устата на Владлен бликна малко фонтанче лепкава течност и потече по брадичката му точно както преди малко се стичаше слюнката му заедно със сдъвкания шоколад. Кадър след кадър като на филм Меринов гледаше и се вцепеняваше — върху бялата престилка на гърдите на експерта разцъфнаха и започнаха бързо да се уголемяват две пурпурни петна. Бутилката кой знае защо падна на пода и се счупи. Устата на Корсабински отново се обагри с бликналата кръв. Като издаваше клокочещи гърлени звуци, той започна да се свлича бавно на масата като парцалена кукла, а колбите се разхвърчаха настрани. Не се чуха никакви изстрели, а само пукот като от отваряне на шампанско. Участъковият се хвана за кобура, където беше служебният му пистолет „Макаров“, и бялата престилка се съдра на рамото му. Но не успя да разкопчае кобура, а само го издраска с нокът.

Безжизненото тяло на Корсабински се свлече от масата на пода и разкри стрелеца — двете черни зеници на едрокалибрените пистолети, хванати по македонски (сиреч, в двете ръце) от мъж, облечен в тесни лилави панталони, гледаха Меринов право в очите.

— Да не си посмял — изрече спокойно мъжът и милионерът пусна кобура.

Зад гърба на килъра се появи сянка и се чу тежка въздишка.

— До гуша ми дойде от твоите холивудски филми, дето ги гледаш по цели нощи — произнесе уморено сянката и се изсекна. — Какво още ще кажеш? „Ти си труп, приятелю“, така ли?

— Не ми пречи — тросна се убиецът, пронизвайки с поглед участъковия.

— Млъквам — съгласи се сянката. — Само че побързай. Писна ми от тоя твой театър.

Килърът продължаваше да гледа пребледнелия милиционер.

— Не биваше да намираш онази игла — каза тихо той. — И не трябваше да ходиш при експерта. Много си педантичен, куче такова. Стигна до истината и го направи дори по-рано, отколкото предполагахме, но точно това ще те погуби. За съжаление се наложи да гръмнем и доктора, но аз никога не съм обичал докторите. Ако беше съобщил изводите си публично, новините щяха да взривят телевизиите. Ами ако Гласа има в хотелската си стая спътников канал, по който да гледа „РТР Планета“ или Първи? Че такова нещо ще го излъчат дори по Си Ен Ен. И ако Гласа превключва каналите, и случайно се натъкне на тази новина, с нашия план е свършено. Неслучайно решихме да наблюдаваме действията ти от разстояние. И веднага ни стана ясно, че не си отишъл в Дмитров току-така. Но нищо, ще оправим тая работа. Тези два дни са почивни, така че няма да ви открият преди понеделник. Ще вземем черното тефтерче, което стърчи от джоба на престилката ти, друже, и така доказателството ти ще изчезне, а ти сигурно не си споделил заключенията си с никого, защото си тщеславен. На връщане от Дмитров ще запушим устата и на пътния милиционер Саша. И край на разследването ти, скъпи Шерлок Холмс.

Меринов се разтрепери, а зъбите му затракаха. Той почти не разбираше онова, което казваше килърът, но му беше ясно едно — че няма да излезе жив оттук.

— Момчета, вас при всички случаи ще ви търсят — изхърка участъковият, чиито гърди се вледениха от ужасяващото очакване на смъртта. — Разпитах всички жители на селото и те дадоха подробно описание. Всеки знае, че ченгето търси двама души, които приличат на вас. Няма как да очистите цялото село, нали?

Двамата пришълци бързо се спогледаха.

— Това беше твоя идея — заяви злобно сянката. — Ходим, разговаряме, питаме. Може би на всичкото отгоре трябваше да пуснем и рекламен клип по телевизията, та повечко хора да научат за това?

— Преди май нямаше нищо против, умнико — озъби му се килърът. — И не предложи никакви други варианти. Аз не съм следовател, аз съм чистач. Не са ме учили да работя друго. Кой забрави иглата в мазето — аз ли? Трябваше да вземем и прътите и изобщо да почистим всичко. Тогава ченгето щеше да си избърше задника с разследването си. Жалко, че не можахме да вкараме трупа на старчето в багажника на колата, защото уличната лампа до къщата светеше и съседите щяха да видят.

— Ти не си чистач, а касапин — заяви най-спокойно сянката. — Личи си, че се заседя сто години без работа и сега си решил да си поиграеш на мафия. Можехме да минем и без убийства, обаче ти не щеш — първо остави един труп, сега — втори, а след малко ще има и трети…

Участъковият потръпна зиморничаво. Експертът на пода вече не дишаше и лежеше сред парчетата от бутилката, а кръвта му се стичаше на капки в коняка.

— Без трупове не може да има истинска операция — обяви безстрастно килърът, без да се обръща. — Но за едно си прав — заседях се без работа.

Той погледна още веднъж към мокрото от студена пот лице на Меринов. И едновременно натисна спусъците на двата пистолета, вдигнати на нивото на челото му.

Двайсет и първа глава Куй и четирите знака

събота, 22 часа и 51 минути

Не можеше да се каже, че вилата за гости поразяваше с лукса си, но мнението, че нейният собственик не притежава изтънчен вкус, би прозвучало като злостна клевета. Двуетажната сграда приличаше на колониална хасиенда в южноамерикански стил с жълти керемиди по покрива, с белосани кулички, с насадени в редица слонови палми в двора и със симпатична малка камбанария. Както смътно се досещаше Калашников, предишният собственик на тази вила бе работил като ангел-хранител някъде в Перу или в Боливия. Вътрешността на просторните стаи, на чиито стени вместо тапети имаше боя, бяха украсени с глинени фигурки със сомбреро, самодейни маслени пейзажчета и статуи в човешки ръст, снабдени с копия и явно донесени от командировката. Калашников и Малинин лежаха върху инкрустираните с черепи широки дървени нарове в различни краища на хола. Уморено се взираха в тавана, където имаше пъстро петно, изобразяващо туземската версия на „Тайната вечеря“ — тъмнокожият Глас, заобиколен от нагиздени с пера ученици, седеше край отрупаната маса и хапваше пържени морски свинчета, наричани на местен език куй8.

— Очаквах повече, защото рекламата им е организирана много добре — разсъждаваше Малинин, докато разглеждаше как двама апостоли поглъщат морските свинчета. — Това е страхотен маркетинг, вашблороде, защото Рай автоматично се нарича всяко място, където животът е супер. И никъде няма нито дума за разни забрани, за камери за следене и претърсвания по митниците. Не споря — отбеляза предпазливо той, — че по принцип и тук може да се живее. Климатът е страхотен, морето е топло, Гавраил ни даде къща като същински хотел пет звезди. Само че тук хората са малко, няма с кого да си поприказваш, улиците са пусти. Може би затова още не съм срещал онзи поп от нашето село, на когото му отмъкнах жената.

— На теб май много ти се ще да ти забият един в лицето? — отвърна Калашников, съзерцавайки апатично морските свинчета. — Доста простосърдечен народ живее в нашата Русия. А дълбоко в душата си не предполагаш ли, че той няма да е много щастлив да те види?

— Че защо да не е щастлив? — разпали се Малинин. — Нали сме земляци. Макар че местните хора май наистина се държат непредсказуемо. Ангелите продължават да ме напрягат и аз не зная как да се държа с тях. Уж са свети същества, но ония, дето ги видяхме в базата, са като същински екшън герои с татуировки. Преди съвсем искрено смятах, че трябва да са безполови, а се оказа, че сред тях има и мъже, и жени.

— Защо не вземеш да прочетеш Библията в свободното си време, братле. — Калашников отмести поглед към скулптурата на един воин с копие. — Ангелите наистина би трябвало да са безплътни или поне така е прието да се смята. Но на Земята си имат истинска плът, защото могат да придобиват нужния вид и на мъже, и на жени, в зависимост от това на кого какво му харесва. И не е странно, че докато са в командировка на Земята, толкова много се вживяват в образа си, че сетне не искат да променят външността си в Рая. Пък и това да си безплътен е трудна работа. Мисля, че и на теб няма да ти е приятно да те прегазват колесници, докато си вървиш по улицата, и да не можеш да хванеш нищо с ръка, дори и молив, защото си нещо като призрак.

Той взе захаросан бадем от подноса и го лапна. Ядката беше изпечена добре и той я захруска с удоволствие.

— Горкичкият Вартоломей виси на плажа с момчетата си — обяви жалостиво Малинин, след като погледна към прозореца. — Дали да не го повикаме тук да изпие две чаши сок? Че така се получава много неудобно.

— Съгласен съм — кимна Алексей. — Но сетне Гавраил ще ни откъсне главите, защото е категоричен, че охраната трябва да бъде денонощна. Вярно, Гаврюша е изпаднал в пълна депресия, защото с всеки изминал час надеждата му, че ще открием причината за изчезването на ангелите, се изпарява. Срокът почти изтича. И сума народ ще се зарадва на уволнението му, понеже, доколкото разбрах, тук не обичат Гавраил. И ако се съди по това, че се опитаха да ни ликвидират, явно залозите са много сериозни. Привидно всички ни се радват и ни се усмихват дружелюбно, но само да се обърнем и — хоп! — сипват ти отрова в чашата. След случая, в който се опитаха да ни почерпят със светена вода, вече изобщо не зная от коя страна да очакваме удар.

— Тъй де. Аз вече развих истинска параноя — помръдна върха на носа си Малинин. — От предишното разследване разбрах, че в кримките убиецът винаги се оказва точно онзи, когото не подозираш. В такъв случай това със сигурност е принц Дмитрий. Дали да не опитаме да го притиснем и да си изясним всичко?

— Този път се престара с предположенията си, братле — подсвирна Калашников. — Защото точно той има много добри отношения с Гавраил и няма никаква причина да издънва началството си по такъв свински начин.

— Ами ако има брат-близнак? — не преставаше Малинин. — Четох един страшен трилър, в който имаше двама близнаци: — единият беше добър, а другият — лайно. И в крайна сметка се завихри страшна дандания…

— Споко, братле — прекъсна го Алексей. — Трилърът е доста измъчен и напрегнат жанр. Онова, което може да се разкаже на две страници, най-усърдно го описват на петстотин и по тази причина към края читателят вече не може да разбере кой кого преследва и с каква цел го прави. При всички случаи ти гарантирам, че принцът няма никакви роднини в Рая. Разбира се, в ония смутни времена е имало двама самозванци, но те отдавна вече са в Града и работят в перачницата. А пък за параноята си прав, защото и аз спя само с едно око. На кого можеш да имаш вяра тук? Точно затова не ни остава нищо друго, освен да включим в работата си и Сурен, тъй като, от една страна, можем да го шантажираме, а, от друга — да му предложим материална изгода. И това е изключително рядка случайност. Защото на тази територия за съжаление не можеш да купиш никого с пари.

— За парите сте прав, вашблороде — потвърди Малинин, дъвчейки един бадем. — Тук са построили истински комунизъм — граби храна колкото си щеш и всичко е безплатно. Може би точно заради това взех седем чувала бадеми. От една страна, защо са ми толкова? Но, от друга страна, авантата никога не е излишна. Всъщност вие сигурен ли сте, че анализът на перата ще даде нужния резултат?

— Не съм сигурен — сви рамене Калашников. — А ти какво предлагаш? Пак ли искаш да насиним мутрата на някого в някой тъмен ъгъл? Тогава трябва да участваш в хонконгски филм. Само че ние, братле, не се занимаваме с ала-бала, а с интелектуално разследване.

— Аааааа… — проточи респектирано Малинин и сдъвчи ядката.

— Там е работата — продължи Калашников. — И не разполагаме с никакъв друг метод. Например днешният подробен разпит в базата не ми даде нищо, фактите са следните — в течение на две хиляди години нито един от ангелите на възмездието не е имал истинска бойна практика. Дори се учудвам, че и досега техническото оборудване на базата се усъвършенства с такава любов. Макар да не изключвам, че някои от тях не са изгубили бойните си навици, защото ако веднъж си се научил да трошиш умело челюстите на някого, по принцип е невъзможно да се отучиш от това.

Малинин изплю бадема и вдъхна с наслада солената морска миризма. От плажа долитаха крясъците на чайки, които пикираха над водата.

— Днес рано сутринта претършувахме кабинетите на изчезналите ангели с надеждата да намерим някакъв компромат — продължи Калашников. — Разговаряхме със служителите и разпитахме свидетелите. Няма да отрека, че се появи нещо интересно, заради което те помолих да си поговориш със Сурен насаме. Служителите от централния офис на Небесната канцелария са забелязали еднакво поведение и у петимата ангели преди тяхното изчезване, та затова дадох перата да им направят независим анализ.

— Прегледах внимателно досиетата им — обяви Малинин. — Но не открих нищо.

— А пък аз открих — изрече Алексей покровителствено и пренебрежително. — Някъде преди около пет хиляди години тази мила компания от петима ангели е ходила по едно и също време на Земята, и то не в командировка. По всичко личи, че това е бил своеволен акт. Оттогава допреди известно време те не са напускали Рая. Но странното е друго — че целта на тяхното пътуване до Земята е засекретена. Има само един неясен документ, който свидетелства, че са понесли „сериозни глоби“. И след като Сурен ни донесе онова, което му поръчахме, ще отидем на гости на Гавраил да си разменим една-две думи.

— Ще пукна от любопитство — призна си честно Малинин. — Направо ще пукна. Вашблороде, кажете поне нещо, иначе умирам.

— Най-сладкото остава за накрая — отсече Калашников. — Какви са тези маниери? Казах ти да седиш кротко и да си хапваш бадеми. Нищо не мога да ти разкажа, преди да се появи Сурен.

Помощникът замлъкна. Той също очакваше трепетно пристигането на арменеца, но по други причини. Тази сутрин Сурен му разказа за един отдалечен остров, където бил оборудван мюсюлмански рай. И между другото, кочияшът спомена, че през острова текат „реки, пълни с мляко, мед и вино“. Първите две реки изобщо не трогнаха сърцето на Малинин, но за сметка на това третата страшно го заинтригува. Вярно, очакванията му се оказаха донякъде напразни, тъй като Сурен обясни, че виното е само безалкохолно. Малинин се поколеба за секунда и го увери, че когато няма кокошка, и свраката се яде и Сурен се закле да му донесе една петлитрова туба. Същия ден един негов познат от службата за снабдяване на Небесната канцелария щял да кара на острова мляко на прах за реката, тъй че нищо нямало да му коства да гребне тайничко и от винцето. Според Сурен острови като този не били чак толкова много, тъй като отделът за религии на Небесната канцелария се отличавал с изключителна строгост и много рядко издавал сертификати. Например там така и не признали растафарианците9, затова в Рая нямало приказен остров, обгърнат в лилава мараня и обрасъл с ароматна трева със заострени листа. „Иначе, уважаеми, всичко щеше да е много просто, нали? — добави Сурен. — Въй-въй, измисляш си собствена религия, правиш си секта, създаваш си красив Рай и се кефиш там, колкото й се ще на грешната ти душица. Тогава знаеш ли какъв щеше да я моят Рай, бе, пич? Тук да има момиче и тук да има момиче, и ей там също да има момиче, и всичките да са като росни китки. И да има поляна, където да гори огън и на него всеки ден да се пече по един тлъст овен за вкусни шашлици.“

Малинин също нямаше нищо против „тук да има момиче и тук да има момиче“, но според неговите разбирания пълната картина на райското блаженство би увенчал бар на принципа all inclusive, а също така и шведска маса с пушена сланина, шунка, кисели краставички и пресни картофи със сметана.

Калашников погледна разтревожено Малинин, който бе вторачил празен поглед в него и издаваше жални звуци като от смучене.

— Не се разстройвай така, братле — каза му. — Наясно съм, че много искаш да разбереш какво чак толкова съм изровил, но така като нищо можеш да изпаднеш в кома.

Цялото тяло на Малинин подскочи и той се стовари с грохот от нара.

Вратата се отвори и на прага се появи разтревоженият Вартоломей.

— Всичко е наред — спря го Калашников. — Серьога просто правеше гимнастика преди лягане, но не си прецени силите и заби брада в пода. Човекът се отдава докрай на работата си, какво да го правиш.

Вартоломей кимна студено и тъй като не намери какво да каже, понечи да си тръгне. Но не успя да го направи, тъй като на отворената врата едва не го повали един човек с туба, в която нещо предизвикателно избълбука. След миг гостът лежеше на пода, а Вартоломей усърдно извиваше ръката му.

— Въййййййййй! — разкрещя се човекът, в когото Калашников и Малинин разпознаха Сурен. — Какво ти става, бе, уважаеми, май съвсем си се смахнал? Това съм аз!

Ангелът пусна лакътя на Сурен, но предвидливо продължи да го притиска с тялото си.

— Какво има в тубата? — попита с тон, който не предвещаваше нищо добро.

— Безалкохолно вино — обяви злобно кавказецът. — Можеш да го опиташ.

Вартоломей вдигна тубата и я наведе, а в устата му потече младо червено вино, струйки потекоха по врата му. С болезнена яснота Малинин усети, че всеки миг ще се нахвърли върху Вартоломей и ще го налага, докато не загуби завинаги способността си да гълта. Но ангелът след секунда остави съда и избърса устата си с ръкава на хитона.

— Добре — каза неохотно. — Щом гостите искат безалкохолна напитка, това не нарушава правилата. Остави виното и си върви, нямаш повече работа тук.

Сурен постъпи точно така. Захвърли тубата на пода, след което там веднага се появи мокро петно, и отиде при Калашников да се сбогува. Когато стисна протегнатата ръка на кавказеца, Алексей усети малък четириъгълник от дебела хартия. Щабскапитанът сви лекичко дланта си, притискайки хартията, а Сурен едва забележимо му се усмихна. Сетне се обърна към Малинин, който се хвърли на врата на кавказеца, наричайки го „съкровище“ и „спасител“. Калашников благоразумно се отдръпна настрани и уж случайно пъхна ръка в джоба си. В това време Малинин разтърсваше Сурен за раменете, готов да се разплаче, и го молеше да им идва на гости по всяко време на денонощието. Всичко свърши с това, че отегченият от чакане Вартоломей изтръгна кавказеца от ръцете на Малинин и го изведе навън. Без да губи нито миг повече, унтерофицерът изтича до тубата и наля половин литър вино във вазата за цветя, а след това го пресуши на една глътка. Напълни следващата „чаша“ също толкова бързо и я опразни със скоростта на светлината. А третата му се хлъзна по-бавно, но затова пък с по-голямо удоволствие.

Застанал в дъното на стаята, Калашников проследи как вратата се затваря след Сурен и Вартоломей. Върху него падаше сянка и след като се убеди, че никой не го вижда (включително и Малинин), извади парчето хартия от джоба си. Разгърна го внимателно и се загледа в драсканиците. Върху сивия лист с разкривен почерк бяха изрисувани четири знака — две букви и две цифри. Излизаше, че не е сгрешил с предположението си, което не сподели с Малинин. Защото небесните обитатели можеха да бъдат ликвидирани само с ТОВА.

Сега вече не се съмняваше, че ангелите не изчезват никъде.

Двайсет и втора глава RL2

събота, 23 часа и 57 минути

В полумрака на кабинета слабо проблясваше плоският плазмен екран, но очите на човека с белия хитон, който седеше зад него, отдавна бяха свикнали с тъмнината. Когато набра паролата и влезе в айсикюто, той веднага забеляза, че Калипсо е онлайн. Явно тя никога не изключваше компютъра си. Много пъти я бе виждал по време на работа, тя непрекъснато висеше в айсикюто и изобщо не й пукаше. Ако можеше, щеше да я уволни. Макар че вината за пристрастеността й към компютъра сигурно не беше само нейна. Напоследък това стана модерно и хората, които страдаха от зависимост от интернет, оправдаваха висенето си в айсикюто и чатовете с работата, както и с разговорите си онлайн с ангелите-хранители на Земята. Електронното общуване беше по-добрият начин да си предават информация, отколкото да се явяват при обекта насън или просто да се правят на халюцинации. И за самия него това също беше голям плюс, защото той познаваше Калипсо по физиономия, а тя него — не.

„Имам спешно съобщение“ — написа бавно RL2.

„Най-сетне — появи се веднага на прозорчето. — Вкиснах се без работа.“

RL2 се загледа в проблясващия в мрака кристален абажур на тавана, докато формулира нужната фраза. От дясната му страна на стената висеше триметров плакат с разположен по диагонал надпис с червени главни букви: „Гласа е този, когото обичам!“ Говореше се, че райските пиари са отмъкнали тази идея от „Мудоналдс“. Но все пак не беше зле да се възползваш от една добра идея.

„Съмненията ти излязоха верни — затрака той по клавишите. — Калашников се оказа страшно педантичен, но вече не можем да се доберем до него. Затова трябва да използваме други методи.“ — Той натисна enter и зачака.

„Трябваше да направиш това веднага… А НЕ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГО ОЧИСТИШ СЪС СВЕТЕНА ВОДА — появиха се потрепващи букви, зад които прозираше гняв. — Добре, имам един метод. И ще го приложа, не се притеснявай.“

RL2 изобщо не се притесняваше, тъй като познаваше много добре женската природа. И нарочно направи захаросания комплимент на Калипсо, че тя се е оказала права. Проблемът беше решен и сега момичето цял ден щеше да си въобразява, че е страшно умно, и като нищо дори щеше да се изправи на нокти, но да докаже колко е печено. А пък той нямаше нищо против. Както му обясни прапоршчикът в една военна част по време на командировката му на Земята: „Има хора, които копат, и има хора, които стрелят.“

Предишния път тази идиотка не пожела да проумее, че трябва да отровят Калашников още първия ден, а той нямаше как да настоява, тъй като това разваляше правилата на играта. И се наложи да действа на своя отговорност. За щастие беше въпрос на секунди да напълни чашите със светена вода от фонтанчето, докато приемната беше празна, а вратата на Гавраил — плътно затворена. Урокът бе усвоен и сега той щеше да я тласка към изпълнението на задачата, без да й обяснява каквото и да било, в противен случай тя щеше да провали целия му план.

Само след два дни властта в Небесната канцелария щеше да се смени изцяло. Тя вече нямаше да е в ръцете на нерешителния Гавраил, а неговото място щеше да заеме енергичният архангел с разширени правомощия и много идеи. Овехтелият Рай отдавна се нуждаеше от реформи и той имаше много ясни планове как да направи това. Цели седемдесет години чака Гласа да излезе в отпуск, защото нямаше по-добър момент за заговори, тъй като точно по време на отпуската си ръководството винаги изключваше ясновидството си, не четеше мисли и не се интересуваше от настоящето и от бъдещето. Затова сега (RL2 плю по навик през лявото си рамо, макар че фолклорният дявол нямаше как да съществува в Рая) всичко би трябвало да мине наистина прекрасно.

Като талантлив постановчик той ръководеше този театър на марионетките иззад плътната завеса, а те покорно танцуваха, както се полага на парцалени кукли на конци, играейки онези роли, които им бе отредил в своя спектакъл. След отпуската си Гласа щеше да е принуден да приеме ситуацията такава каквато е и със сигурност нямаше да пожелае да включи опцията си за ясновидство, ако проблемът ВЕЧЕ е решен. А точно това поведение щеше да е много удобно за него. Но изблиците на гняв от страна на Калипсо започваха да го тревожат, защото тя беше изпълнена с желание да убива дори и във виртуален вид. Психясала тъпанарка, която бе превъртяла на тема лично отмъщение. Но нямаше нищо страшно, тъй като той разполагаше с ясно разработени планове и за Калипсо. Разбира се, засега беше по-добре да не й казва за тях. Защото точно тя трябваше да принуди Калашников да тръгне по нужния път.

„Днес — написа RL2, — това трябва да стане днес. До обяд Калашников трябва да разбере какво се е случило. Това веднага ще го дезорганизира. Не представлява никаква трудност да съобщиш на следователя за новия му проблем. Просто ще ти се наложи да постъпиш по малко по-нестандартен начин.“

Бяха му нужни няколко минути, за да обясни подробно предстоящата задача.

„Разбрах — примигна бързо съобщението. — Започвам да действам.“

RL2 по навик прекъсна връзката, без да се сбогува, и остана неподвижен, надвесен над масата. Обземаха го противоречиви мисли. След пет минути се отблъсна с крака от едно чекмедже и заедно с креслото от изкуствена кожа отиде до прозореца, който заемаше цялата стена. Долу грееха разноцветни гирлянди, преплетени в палмите, струите на фонтаните бяха осветени, а пътечките, посипани с коралов пясък, по които беше толкова приятно да вървиш бос, блестяха. По покривите стояха гастарбайтери, които на равни промеждутъци от време ръсеха листа от рози по улиците и пръскаха ароматизирано масло от специални приспособления. Районът около Небесната канцелария беше построен във формата на обичаен турски курортен комплекс някъде из Анталия с беседки, басейни, пейчици и сергии с плодове, от които всеки минувач можеше да си взема, колкото поиска. Но проблемът се състоеше в това, че нямаше минувачи. Крайбрежната улица беше застроена с ресторанти, по чиито маси горяха свещи като стотици светилници, но край тях не седеше нито един клиент и сервитьорите прелистваха менютата, увесили тъжно носове. По улицата зачаткаха копитата на нечия колесница и напомниха на RL2, че неговата колесница отдавна вече го чака. Той стана от креслото, върна се до масата и започна да приготвя дипломатическото си куфарче, подреждайки вътре деловите документи, които трябваше да представи по време на заседанието на шефовете на отдели.

След като се убеди, че RL2 вече не е онлайн, платинената блондинка се усмихна победоносно и грабна изящния си мобилен телефон. Мъжете си мислеха, че управляват всичко, но в действителност мъжът беше като палячо на панаир — накъдето се обърнеше тя, натам щеше да погледне и той, каквото поискаше тя, това щеше да направи той. Само трябваше да знае с кои бутони на навиците, желанията и комплексите трябва да управлява този палячо. И тогава всичко щеше да е прекрасно.

Отвори указателя в мобилния си телефон и набра вкарания там номер. Никой не й отговори, но тя не се притесняваше, тъй като все пак вече беше нощ и трябваше малко да почака. Най-сетне в апарата се чу щракването на осъществената връзка.

— Ало — прозвуча сънен женски глас.

— Извинете, Алевтина ли е? — попита блондинката и застина в очакване.

— Да — чу се в слушалката. — Извинете, но с кого разговарям…

— Няма значение — прекъсна я блондинката. — Трябва да ви кажа нещо спешно.

Океанът тихо шумеше, а една вълна изхвърли на пясъчния бряг изваян от водата корал във формата на сърце, омотано в кафяви водорасли. Раците се втурнаха към него, тракайки нетърпеливо с щипците си.

Двайсет и трета глава Кюлотикум

неделя, 00 часа и 02 минути

Шефа много рядко се чувстваше безпомощен. Можеше да преброи такива моменти на пръсти, но сега случаят беше точно такъв и той се оприличаваше на пиленце, което се опитва да пробие стена с човчица. Ако подчинените му научеха, че повелителят на тъмните сили си позволява такова сравнение, рейтингът му щеше да падне няколко пъти и в това нямаше никакво съмнение. Всъщност на пресата бе разпоредено рейтингът му да не пада под 80 процента, затова беше изключително трудно да разбере какво е истинското отношение на обществеността в Ада. Както и онова, което се случваше в момента в Рая. Шефа захапа дългия нокът на пръста си с острите си зъби и откъсна една кожичка. Единственият телефон все така не работеше, а нямаше как да изпрати директно някого, тъй като в Небесната канцелария не пускаха обитатели на Ада без специален пропуск. А пък с пропуск можеше да се сдобие само ако се обади по този телефон. Така че кръгът се затваряше. Той се почеса по левия рог и блъвна дим от двете си ноздри. Стените на кабинета започнаха да придобиват зловещи очертания, които излъчваха лилава светлина. Все пак как би могъл да се свърже с Калашников? Изглежда, не трябваше да пуска най-добрия си човек в конкурентната организация. Китайците имаха една много вярна поговорка — ако тигърът е изял врага ти, това не означава, че ти е станал приятел. Дори като се имаше предвид, че нарушаването на установения ред в Небесната канцелария не отговаряше на неговите интереси (а най-много от всичко на света Шефа не обичаше непредсказуемостта), той трябваше да откаже категорично на молбата да изпрати Калашников в Рая. Не, в този случай изобщо не ставаше дума за незаменимост (ако пожелаеше, можеше да бъде сменен и самият той), а за навик — ако дълго време възлагаш нещо на конкретен служител, в негово отсъствие задачите започват да изостават. Например вчерашната „мозъчна атака“ в Управлението така и не роди добра идея какво наказание да измисли за сръбския диктатор Слободан Милошевич. Слободан се подвизаваше в Града вече година и половина, но всички опити да го подложат на някакви мъчения неизменно се натъкваха на изключителния му непукизъм и той дори имаше наглостта да заяви, че след самоубийството на двамата му родители, както и след петгодишния му престой в затвора не се чувства чак толкова зле в Ада. Стандартните методи не дадоха никакъв резултат, дори и това, че заселиха в стаята му неговия неизменен враг — косовския президент Ибрахим Ругова. Обичайният ефект на „паяците в буркан“ не се получи. Нещо повече — неприятелите се обединиха до такава степен, че успяха да измайсторят и да скрият под леглото една машинария за спиртни напитки, с помощта на която си правеха ракия. Изпаднал в пълно отчаяние, вчера помощникът на Калашников — китайският офицер Ван Ли, събра смелост и предложи да се задейства „тежката артилерия“, като извикат от Деветия кръг жената на един източен управник — Лариса Максимовна Лордачова.

Лариса Максимовна се намираше в Ада само от осем години, но вече бе успяла да докара до пълно нервно изтощение близо хиляда души. Самият Шеф потръпваше, когато се сетеше как тази сравнително млада кльощава дама се появяваше редовно в приемната му, за да му даде указания как е правилно да управлява Града. Претенциите й се пръкваха всеки ден и се превръщаха в снежна топка, която се разрастваше до лавина със скоростта на влака-стрела. Лордачова искаше личен шивач (и дори ателие), отказваше да носи „китайски парцали“, бленуваше да й отпуснат персонална лимузина и настояваше да й доставят деликатеси от специалната столова. А ако се натъкнеше дори и на най-малкото несъгласие, огласяше с крясъците си целия квартал: „Вие не разбирате ли с кого си имате работа?“ Тя възприемаше всяко наказание като интрига на опонентите, а жалбите, изявленията й по телевизията и адресираните й до Шефа и Гласа писма започваха с една и съща фраза: „Знаете ли коя съм аз?“, и се лееха като река.

Преди време Шефа, който и без това очакваше с ужас в Града да се появи Ксюша Собчак, взе нехарактерно за него решение — да изпрати Лордачова безкрайно надалеч, където никой нямаше да я вижда. И това „надалеч“ се оказа напълно замръзналият Девети кръг на Ада, където денонощно имаше толкова ниски температури, че плюнката ти замръзваше във въздуха. Съблазънта да въздейства на непробиваемия Слободан, като го направи съсед на Лордачова, беше много голяма, тъй като само след седмица дори карцерът на затвора в Хага щеше да се стори по-сладък и от мед на този инатлив човек. Но за свое нещастие Шефа беше реалист и се боеше, че ако върнат Лордачова в Града, много скоро след това щяха да откарат самия него в лудницата. Изход можеше да намери склонният към неординерни решения Калашников, но него го нямаше… И как можа да се хване на този евтин номер на Гавраил? И дори да даде със собствените си лапи с островърхи нокти ценния си служител на конкурентите. Сигурно беше изпаднал в амок.

Широкият плазмен екран на стената излъчваше анонс на новото предаване, което му изпратиха за одобрение. „Предаването «Кюлотикум» — свали всичко, което си облякъл!“ — крещеше в речитатив водещият срещу камерата. „Сергей Хрушчов се съгласи да играе главната роля във филма «Шрек 4», «Крокодил» се парализира след срещата си с Грета Гарбо!“, „Кърт Кобейн и сляп пиян просяк се сбиха заради гащите на английската кралица!“, „Предаването «Кюлотикум» — скандали, интриги, разследвания!“

„Не е лошо — отбеляза машинално наум Шефа. — Колкото по-зле, толкова по-добре. Една сюрия естети ще повръщат след пускането на това предаване! Бердяев и Блаватска ще полудеят, а академик Капица ще се разплаче с кървави сълзи, тъй като на всички и без това им е писнало от «Стон 2». А за феновете на скандалите и сензациите тия дни ще пуснат специален културен канал, където политици, учени и театрални режисьори подробно ще обсъждат спецификата на професиите си с цитати на латински. И след един час мозъците на ония нещастници ще станат на пихтия.“

Телефонът иззвъня и Шефа разбра, че е отделил твърде голямо внимание на анонса. Натисна бутона на високоговорителя и звънкият глас на секретарката му изпълни стаята.

— Бонжур, монсеньор — заговори забързано Мария-Антоанета. — Обаждат се от департамента за създаване на битови проблеми. Там най-сетне са намерили един електротехник, който не е пил цели три часа, и затова може да се опита да възстанови телефонната ви връзка. Освен това ще дойде спамерът Кардан Вушнир — онзи, който изпраща масово рекламата на „Виагра“ в сървърите на Рая.

— Да, бе? — възкликна недоверчиво Шефа. — Как ли пък да не я праща? Ако ние разполагахме с някаква благоприятна възможност да разбиваме райските сървъри и да ги засипваме със спамове, щяхме да се посветим само на това. Да не би да си измисля?

— Обиждате го, монсеньор — огорчи се Мария-Антоанета. — На Земята дори го очистиха заради това, пребиха го до смърт. Повярвайте ми, това момче може да влезе където си поиска без вазелин. Ако не успее да възстанови връзката, ще се опита да изпрати писмото ви директно в пощенската кутия на Гавраил. И изобщо не му пука, че тя е кодирана, защото Кардан успя да изпрати спам дори на заместник-министъра на телекомуникационните връзки на Руската федерация, на сезон общият обем на мейлите му в пика достига до 25 милиона.

— Я виж ти — изненада се Шефа. — Че как не са го очистили по-рано? Добре, явно ще ни свърши работа. Само че предупреди този Кардан, че ако след това получа на мейла си спам, чистачката ще смете пепелта му в лопатата.

— Боя се, че това няма да го спре — разсмя се кралицата. — Е, какво да направя? Да им кажа ли да изпратят веднага и двамата във вашата приемна?

— Да — съгласи се Шефа. — И без това нямам друг изход. Ще чакам.

Той взе дистанционното и се обърна към плазмения екран, където в този момент се излъчваше реклама на нов дезодорант. Един маниак с брадва в ръка гонеше момичета, които тичаха на всички страни с писъци, но едно от тях се зазяпа и окървавената му глава се търкулна на земята, а от разкъсаните й артерии бликна кръв на тласъци. „Ахе10 отвява главите на примерните момичета!“ — преряза екрана ярък надпис. Шефа се усмихна благосклонно.

Рекламата за пожарникарската брадва очевидно беше успешна.

Двайсет и четвърта глава Заразяването

неделя, 01 часа и 20 минути

Не беше чак толкова късно, но Гавраил изглеждаше толкова смачкан и съсипан, че циничният Малинин за миг си помисли, че на високопоставения ръководител на Рая по изключение му е позволено да употребява силни спиртни напитки. За разлика от Калашников, който възприе ситуацията нормално, тъй като той вдигна архангела от леглото, а всяко внезапно събудено същество е готово да убие онзи, който го е направил. Гавраил предложи на гостите да седнат във фотьойлите и навлече халата си с разрези за крилете. Съненият охранител, който беше един от ангелите на възмездието, прикрепени към Калашников, донесе табла с неизменния ананасов сок. Вартоломей отпи мрачно от течността, повъртя я малко в устата си, за да усети вкуса й, глътна я и кимна одобрително, тъй като я призна за безопасна за употреба.

— Благодаря за обаждането — каза Гавраил с дрезгав глас. — Зная, че нямаше да ме събудите, ако не е крайно необходимо.

— Разбира се — рече любезно Калашников. — Ще ви обясня ситуацията накратко и се надявам, че няма да ми се сърдите. Тъй като се уморих да чакам специалиста, когото ми обещахте, тази сутрин изпратих тайно в градската лаборатория торбичката с пера, изпадали от крилете на изчезналите ангели.

На лицето на Гавраил се изписа смесица от недоволство и почуда.

— Не-не — каза Калашников, изпреварвайки ситуацията. — Проблемът не е във вас. Но за съжаление след тъжния инцидент с опита да ни почерпят със светена вода, не можем да имаме доверие на служителите, които ви заобикалят. Освен това в Рая няма подходящ специалист, а аз трябваше да получа анализа МНОГО спешно, което е и във ваш интерес. И се наложи да предприема такива действия.

Лицето на Гавраил се отпусна и той кимна натъжено.

— Та така — усмихна се Алекей. — Ще пропуснем подробностите за това как точно съм изпратил перата за анализ. По-важни са резултатите, нали? Но не мога да кажа, че информацията ми ще ви зарадва. Защото сега вече съм напълно убеден, че това са планирани убийства. За да установя кой ги е извършил и най-вече, за да разбера причината, ще имам нужда от вашата помощ.

Гавраил постепенно променяше цвета си също като стените в кабинета на Шефа — бузите му почервеняха, а челото му пребледня. А крилете му омекнаха и се отпуснаха. С Вартоломей се извършваше същата поредица от метаморфози и румените, пращящи от здраве бузи на генерала станаха сивкави.

— Значи ангелите не са избягали, така ли? — изсумтя Гавраил.

— Не — разпери ръце Калашников. — Всяко от нашите ангелчета е било убито, и то толкова виртуозно, че без лабораторните анализи едва ли бихме се досетили за начина, по който са го направили. Явно убиецът е разчитал точно на това, тъй като е знаел, че в Небесната канцелария няма да се намерят дори и двама специалисти в криминалната сфера и затова всяко разследване е обречено на крах.

Архангелът не можеше да изрече нито дума. Вартоломей също изгуби дар-слово. Й също седна във фотьойла, тъй като вече не бе в състояние да се държи на краката си.

— Отначало работех по версията, че ангелите са решили да изчезнат, за да се насладят на земния живот и да изпитат неговите изкушения и чар — призна си Калашников. — Но сетне разбрах, че греша. Първо, заради това, че командировките на Земята са напълно достъпни. И второ, заради успешната кариера на всички изчезнали. Благодарение на разпитите на десетина служители на Небесната канцелария, които са работели заедно с жертвите, установих, че преди да изчезне, всеки от тези ангели се е оплаквал от следните симптоми — гадене, температура, силен световъртеж, болки в очите. Някои са имали висока температура, но, общо взето, оплакванията им са били същите. А след като обобщих информацията, стигнах до извода, че ангелите със сигурност са били отровени.

— Отровата в чашите с чай ли е била сипана? — намеси се в разговора разгорещеният от безалкохолното вино Малинин. — Чувал съм за два такива случая в един пътнически самолет и в един японски ресторант. Оттогава се зарекох да не пия чай, защото явно няма никакъв проблем да разтвориш отрова в него.

Калашников го стрелна с един от онези свои прочути погледи и в резултат на това унтерофицерът преглътна следващите си думи и мълчаливо се сви в ъгъла, за да избегне гнева на негово благородие. „Лъжат за това безалкохолно вино — помисли си Малинин. — Уж изпих само половин туба, а май нещо ме хвана… главата ми шуми… и много ми се пее.“ Но той бързо сдържа желанието си да се разпее.

— Та така — продължи Алексей, обръщайки се към Гавраил. — Резултатите от анализа на перата, които получих, оправдаха очакванията ми. Още повече че имам пълно доверие на градската лаборатория. Повярвайте ми, там работят най-добрите специалисти с този профил. А пък аз си блъсках главата с каква отрова може да се отрови един ангел, който всъщност е извънземно същество с криле, пък макар и много да прилича на човек? Защото тук е задгробният свят и неговите обитатели не би трябвало да умират. Само че преди половин година имах един случай, който много приличаше на този…

— Да. Точно затова ви извиках — промълви Гавраил.

— Ще ви припомня обстоятелствата — обърна се Калашников във фотьойла. — Отначало ние в Града също не можехме да разберем какво е естеството на убийствата, тъй като килърът тъпчеше жертвите със специален „коктейл“, а само една капка от тази течност беше достатъчна, за да унищожи всеки обитател на Ада.

— Виж ти — изпъшка Вартоломей и размърда криле. — Ние векове наред се мъчим с вашата кантора. А пък тия — хоп! — и край по въпроса. Някой от вас случайно да пази рецептата на този прекрасен сироп?

— Знаеш ли какво, уважаеми? — възмути се Калашников. — Ние в Ада също сме хора, разбираш ли, и затова няма защо да ни превръщат на прах. В задгробния свят не може да има само праведници. И какво ще правите вие, ако Адът изчезне напълно? Та нали една от причините за вашето съществуване е да се противопоставяте на злото. Ако злото внезапно вземе, че изчезне, половината от вашите ангели ще идат на борсата по труда. Например ти със сигурност ще се озовеш там.

Вартоломей се притесни от този толкова агресивен отпор и явно не знаеше какво да отговори. Той сведе глава и се направи на много озадачен от дълбоките драскотини върху лъскавата ножница дамаскиня на служебния си сребърен меч. Калашников се възползва от това и сметна дискусията за приключена. Стана от фотьойла и се разходи из помещението, потривайки нервно ръце.

— Но сега разгадаването се оказа много по-лесно — рече той, загледан встрани. — За този вид отрова нямаше нужда от дълбокоумни алхимици и рецепта от древните книги. Под въпрос остава начинът на доставка. На мен ми е страшно интересно как отровата е попаднала в Рая, защото това е изключително силно средство и е в състояние да унищожи ВСИЧКИ служители на Небесната канцелария само за едно денонощие. Или поне да ликвидира ангелите и архангелите. Отровата е била докарана тук или в херметически затворени контейнери, или неговият приносител може да е заразен и също го очаква смърт. Но, честно казано, това по принцип не е отрова.

— А какво е тогава? — почти изкрещя архангелът. Вместо да му отговори, Калашников бръкна в джоба си и извади оттам едно смачкано парченце опаковъчна хартия. Изглади я старателно и я сложи пред Гавраил. С разтреперани от нетърпение ръце архангелът грабна листчето и го вдигна, вглеждайки се в загадъчната комбинация от букви и цифри:

H5N1

— Извинете, но не разбирам… Какво е това? — попита, обръщайки се към Калашников. — Някакъв таен код ли е или нещо подобно?

— Това е вирусът на птичия грип — отвърна безстрастно Алексей. — И точно с него са били заразени вашите петима ангели. Болестта обикновено води до летален изход за около двайсет и четири часа. Всички симптоми съвпадат.

В спалнята на Гавраил се възцари зловещо мълчание.

Двайсет и пета глава Колата

неделя, 00 часа и 39 минути

На плоското цинково легло се бяха настанили трима души. Двама вече втори час пиеха отегчено водка, а третият спеше. Движението на хората наоколо наподобяваше гигантски мравуняк и никой не забелязваше никого, а повечето крачеха тъпо по бетонния коридор към светлините на фаровете на мотрисата, която отиваше към Града. Въпреки че заради теснотията тримата буквално се притискаха един до друг, никой от приятелите по чашка нямаше желание да смени ложето.

— Извини ме, че те накиснах така — мърмореше пиянски Петрович, прегърнал през врата доста пийналия участъков Меринов, на чието чело зееха две дупки със съсирена кръв. — Кой да знае, че ще стане така, кажи де? Пенсията ми е малка, няма с какво да си купя поркане и в този момент ти пада една хилядарка долари като от небето… Кажи де, мама му стара… Ти нямаше ли да се подлъжеш?

— За една хилядарка ли? — разкрещя се Меринов, чисто лице беше обляно в пиянски сълзи. — Ти не ме познаваш, зловещо старче… Една хилядарка е малко… Поне да бяха десет… та сетне да не ме е срам от хората, мамка му мръсна…

— Десет ли? — изуми се Петрович. — Никой не ми е предлагал десет… А пък с една хилядарка… Знаеш ли колко шльокавица е това? Андрюха ми я сметна… — И той погали с благодарност заспалия като бебе банкер Баранов. — Най-малко осемстотин шишета… Че това са две седмици, е, може и ден-два по-малко, през които мога най-спокойно да си поркам… И к’во… Трябваше да откажа кинтите, тъй ли? Че аз да не съм идиот?

— Аха… — проточи участъковият и се усмихна саркастично. — Идиот си я! Бизнесът ти отиде на майната си. И сега ти си труп, дядка, и то без долари.

Вместо да му отговори нещо смислено, Петрович нададе нечовешки вой:

Дядото беше погълнал твърде много алкохол, за да парира нападките на участъковия, пък и всъщност нямаше какво да му възрази. Баранов се обърна на другата страна и се усмихна трогателно насън. Непрестанните почерпки с новите му приятели сериозно поизчерпаха кредита му за водка, но в джоба на сакото му имаше златна гривна и утре той възнамеряваше да я размени срещу „огнена вода“ при китайските контрабандисти.

Когато след час осъзна КЪДЕ ТОЧНО се намира, Меринов (както и Петрович в началото) страшно съжали за атеизма си. А малко по-късно го връхлетяха и други съжаления — за това, че на двайсет години е бил член на партията, а също така, че на събранията е изнасял доклади за опиума на народа. А освен това беше написал анонимен донос до партийния комитет срещу един колега, който си кръсти детето. Ако знаеше по-рано, както се казва, щеше да размита пред него. Когато се озова в транзитната зала, опитният Меринов доста бързо разбра, че НЕ Е мъртъв, и прокле собствената си жизнеспособност. Въпреки че в главата му бяха попаднали два куршума, участъковият като по чудо оцеля и в момента беше в кома. Оттогава Меринов се молеше да го открият колкото се може по-късно, та кръвта му да изтече и да успее да умре, тъй като беше ранен много тежко. Когато се озова в отделението на транзитната зала за изпаднали в кома, милиционерът се наслуша на ужасни неща за различни случаи, тъй като старите обитатели охотно разказаха на новака, че много хора са оставали тук по десет, че дори и по двайсет години. Разбира се, понякога се случвало някой да дойде в съзнание и да изчезне от болничната стая, връщайки се на земята, но след пет години чакане в Чистилището такива случаи можеха да се преброят на пръсти. Меринов най-много се порази от един дебел белокос военен, който се представи като Ариел. Обитателите си шушукаха, че бил някакъв израелски политик и дори май бил министър. Ариел киснеше в болничната стая на изпадналите в кома вече година и половина. „Пълна свинщина — оплака се военният на Меринов, изговаряйки задавено руските думи. — Ето, Ясер Арафат прекара тук два месеца и край — замина с мотрисата за Ада, мръсникът. А пък аз вися вече втора година. И къде е справедливостта? Ходих до гишето на тукашния персонал да си търся правата, а те се смеят, гаднярите: тия въпроси ги задай на твоите лекари, викат, те не искат да те изключат от животоподдържащите системи. Имам чувството, че ще кукувам тук най-малко четири години, ако не и повече.“ Всички утешаваха Ариел, но той не беше настроен чак толкова оптимистично и това окончателно убеди участъковия, че има и по-лоши неща от смъртта. След като се поокопити, Меринов реши, че може да потърси убития експерт Корсабински, но прецени, че не му се ще да се обяснява с покойния. Той си проби път до информационното гише, където зад компютъра седеше строга дългоноса девойка със злобни очи, и се сдоби с електронния номер на леглото на Петрович. Но не можа да го открие веднага, тъй като старецът се беше настанал на леглото до някакъв цивилен небръснат мъж и се бе отдал на обичайното си занимание — да лочи водка. Щом зърна познатото лице, дядото страшно се зарадва и без дори да поздрави, зададе основния национален въпрос: „Ставаш ли трети?“11

„На работа съм“ — понечи да отговори Меринов, но се сети навреме, че вече няма никаква работа. Тръшна се върху твърдия цинк на леглото и пресуши на един дъх водната чаша, която му предложиха. Изчака две секунди и си замези, като вдъхна дълбоко аромата на ръкава си, който миришеше на кръв. А нататък всичко тръгна като по мед и масло. Вярно, че след половин час, прекаран в разнежени разговори и тостове „за запознанството“, банкерът Андрюха се предаде.

— Петрович… отдавна искам да те питам — каза Меринов и блъвна алкохолни пари от устата си. — Ти от какъв зор не даде птиците си на санитарите, кажи де? Разбираш ли какво може да се случи сега заради твоята алчност?

— Алчност ли? — разлюти се Петрович. — Ти си говедо, Меринов. Някой изплати ли ви компенсация? На! — Завря той в носа на милиционера загрубелия си среден пръст. — Дойдоха при нас от Москва тези кретени с маски, изловиха кокошките и ги изгориха: олеле, има епидемия, олеле, има птичи грип, мамка им мръсна! Някои имаха по три кокошки, а други по петдесет, а те изловиха всички, за да ги изгорят, и обявиха карантина. Взеха и моите десет кокошки. А аз ходех на пазара да продавам пиленца и вземах по някоя пара… Двете последни ги държах отделно — един петел и една страхотна кокошчица… легхорн… Щях да ги разменя за четирийсет пилета.

— Ясно — завъртя глава участъковият и изпи още една водна чаша алкохол. Водката вече не изгаряше гърлото му и я поглъщаше като обикновена вода.

— И трябва да знаеш, началство — продължи Петрович, — че тези птици не бяха болни… И затова ги скрих в мазето, на тайно място, сложих клетката им зад кацата. А моето мазе е като скривалище, капакът му е покрит с чердже и те тъй и не ги намериха. Мислех си, че като се поуспокоят нещата, моите легхорни ще ми наплодят нов курник… защото породата е… чуваш ли какво ти казвам… Много е скъпа, мамка му мръсна…

— Ти си тъпанар, дядо — каза уморено участъковият. — Затри и себе си, и мене. Птиците ти са били болни, анализът на кръвта и на перата им показа това в лабораторията в Дмитров. Знаеш ли какво означава инкубационен период?

— Не — изуми се от сложния израз Петрович.

— Има си хас да знаеше — допи най-спокойно водката Меринов. — Това означава, че вирусът си седи вътре и зрее, а сетне поразява организма. Още два дни и тези птици също щяха да пукнат, а може би и ти заедно с тях. Ето до какво доведе желанието ти да „наплодиш пиленца“. Всички постъпиха като хората. Дойде санитарно-епидемиологичната инспекция и те дадоха кокошките си, защото цяла Русия беше пощуряла, че в Дмитровски район е избухнала епидемия. А ти си мислил само за едно — как да си натъпчеш джобовете. Щяха да ти платят и компенсация, просто трябваше да почакаш.

— Да почакам ли? — озверя Петрович. — Аз и досега чакам Гайдар да ми изплати сто тугрики12, които изгоряха в спестовната каса. В правителството много си ги бива да обещават, ама когато трябва да свършат нещо, никакви ги няма. Нищо, рано или късно Гайдар ще ми падне в Ада и тогава ще му извадя душицата.

— Ама Борис Николаевич вече е там — засмя се Меринов. — Иди и му извади душата с памук. Но фактът си остава факт — педалите, които застреляха теб, а сетне и мен, бяха дошли специално за твоите кокошки. Научили са от телевизията, че точно във вашето село епидемията от птичи грип е в разгара си. Трябвали са им болни птици. Взели са трупчетата им. Предполагам, че събитията са протекли горе-долу така. Първо момчетата са очистили твоите легхорни, а сетне явно са инжектирали труповете им с нещо или са изтеглили кръвта им със спринцовка — не съм наясно по тоя въпрос. На мястото на счупената клетка в мазето са останали малко пера, парченца кожа и засъхнали кървави петна, а това означава, че са разрязали птиците още там. И явно са ги опаковали в нещо непромокаемо, тъй като са се страхували да не се заразят.

— Че може ли човек да се зарази от кокошка? — разкиска се Петрович.

— Казах ти, дядо, че си тъпанар — въздъхна Меринов. — И изобщо не гледаш телевизия. Това е вирус, който се предава на човека. Точно затова във вашата затънтена дупка са надошли санитари и телевизията, и точно затова спешно са изгорили всички кокошки, та и вие да не гушнете китката. А пък за причината, по която ония момчета, дето лишиха мен и теб от живота ни, са взели заразените месо и кръв, аз си имам друга версия.

— И Андрюха ми каза същото. Нали така, Андрюха? — Петрович сръга заспалия банкер, който измърмори нещо неразбираемо насън. — Двамата дори ходихме на информационното гише да разпитаме, но ни казаха да седим кротко и да не се тръшкаме, понеже така ни било писано, а те не можели да поправят последствията.

— Това е фатализъм — оклюма се участъковият. — Това най-вероятно са терористи, дядо. Международни или някакви други. Искат да размножат вируса ти и да го изсипят в някое водохранилище, та да умрат стотици хиляди хора.

— Стига, бе… — пребледня Петрович. — Ама това сигурно ли е?

— По-сигурно не може и да бъде — увери го строго Меринов. — Че каква друга работа можеш да свършиш с това? В селото, което са показали по всички телевизионни канали, отиват двама педала, които се опитват да купят заразена птица. А след като я намират, убиват собственика й и вземат със себе си образец от вируса, явно, за да го отгледат в лабораторни условия. А след това стрелят в храбрия милиционер, който надушва следите им. И какви са те според теб? Може би някакви телевизионни маниаци?

Петрович се вторачи в Меринов с разумен поглед. Това беше толкова необичайно, че участъковият без малко не изтрезня.

— Какво? — попита той и за всеки случай се отдръпна.

— Това не бяха педали — отвърна му замислено Петрович и подпря брадичка с лявата си ръка. — В началото и аз си помислих така. Но преди да умра, видях добре физиономиите им. Това бяха момичета, облечени в мъжки дрехи, и затова те им стояха като на педали. Но не разбрах дали обичат да се обличат така, или просто са маскирани.

— Ама че работа — хвана се за главата участъковият. — Нима в нашата страна вече и момичетата стават килъри, и ходят по двойки да изпълняват мокри поръчки?

Той изсвири продължително.

— Недей да свириш с уста — сопна му се Петровия. — Ще останем без пари!

— Че да не би това да има някакво значение за теб, дядо? — вбеси се Меринов. — Ти и без това си мъртъв. Дори да ти бяха дали доларите, тук не можеш да си купиш нищо с тях.

Те прекъснаха разговора си, защото насред транзитната зала внезапно се материализираха цял влак и пътници. Част от пътническите вагони бяха обгорели, пространството се насити с парлив гъст дим и се разнасяше силна миризма на сажди. От разкривените купета, давейки се от кашлица, се измъкваха хора. Те бяха обгорели, почти без дрехи, телата на някои от тях бяха съвсем черни от пушеците, а памучното бельо по жените тлееше.

Участъковият примижа от ужас, стъписан от неочакваната гледка.

— Ще свикнеш — каза му спокойно Петрович и отвори следващата бутилка. Аз съм тук вече седмица и по-страшни неща съм виждал. Най-гадно е, когато ни в клин, ни в ръкав от тавана се изтърси самолет.

По тялото на Меринов преминаха искри, то се изви, а очите му заблестяха с пронизваща бяла светлина. От пръстите му изскочиха мощни електрически дъги, а ъгълчетата на устата му се разкривиха. Около участъковия се образува ярко небесносиньо сияние, което тутакси изчезна.

— Егаси… Какво ти става? — подскочи изплашено Петровия.

— На мен ли? Току-що умрях, дядо… — каза тъжно Меринов, осъзнавайки бавно какво се е случило. — Хайде, наливай, какво ме гледаш.

И двамата отново надигнаха чашите под звучното хъркане на банкера.

Двайсет и шеста глава Да убиеш Мавроди

неделя, 01 часа и 02 минути

Барманът сръчно бършеше високите чаши и поглеждаше крадешком странната двойка, която седеше в самото дъно на салона. Не стига, че напълно пренебрегваха онова, което се случваше на сцената (а цялата зала буквално ревеше от възторг и хвърляше нагоре всевъзможни части от тоалета си), но на това отгоре си поръчаха само минерална вода. Седяха и не сваляха очи една от друга. Боже мой, какви ли хора не се срещаха вече в Москва?! Но лесбийки, които не пият алкохол, изглеждаха като пълен нонсенс. Може би бяха някакви туристки? Както и да е, в края на краищата това не беше негова работа.

Локи сдъвка сочната топчица брюкселско зеле и набоде на вилицата си следващата, а от средата й пръсна сок. Раел погледна с отвращение кафявата капчица, която кацна върху небесносиния й пуловер, и сръчно я отстрани с чаената лъжичка. Върху дрехата й остана мазно петънце.

— Ядеш като свиня — каза тя и отдръпна чинията на Локи. — Вече пера трета дреха за една седмица. Или трябва да седя на един топовен изстрел разстояние от теб, докато се храним, или да те накарам да плащаш услугите на перачницата.

— Стига де — каза безгрижно Локи и отхапа от поредната топчица брюкселско зеле. — Проблемът ти е, че изобщо не можеш да се отпуснеш. Нали точно затова те доведох в този клуб. Я погледни какво сладурче танцува.

Мускулестото „сладурче“ на сцената подскачаше енергично и въртеше изпъкналите си задни полукълба, обуто само с прашки. Жени на различна възраст пищяха като ученички, устремявайки се към него, а охраната едва ги удържаше.

— И какво ново виждам тук? — отбеляза кисело Раел и отпи от минералната вода.

— По принцип убийците са доста ограничени хора — клъвна я Локи. — Като цяло какво успя да измислиш? Този мизерен маскарад с мъжките дрехи и толкоз, нали? Но според мен и без това всички разбраха какъв е полът ни.

— Виж какво, не бъди толкова примитивна — тросна й се Раел. — В края на краищата това е Москва и тук господства стилът унисекс. Идеята да се преоблечем в мъжки дрехи не беше чак толкова лоша. В този град самата аз отдавна съм престанала да различавам кой е момче и кой е момиче. Гейклубовете никнат като гъби, а на попсцената от сто години не се е качвал човек с нормална ориентация.

— Така си е — съгласи се Лъки. — Всичко се обърка — мъжете се обличат като жени, жените като мъже. Тук дори пресата вече десет години не може да установи как е правилно да нарича Верка Сердючка — тя или той. Но ти наистина прекали, като изпозастреля толкова хора. Представи си какво ще кажат утре в сутрешните новини, след като намерят труповете на ченгето и експерта в лабораторията.

Диджеят пусна култовото парче „She’s a Maniac“, писъците на тълпата преминаха в същински рев, а към танцьорите отново полетяха сутиени и разни дантелени неща.

— Свидетелите винаги трябва да се убиват — прошепна Раел. — Знаеш ли, в течение на толкова хиляди години не съм имала поръчки… че спешно ми се наложи отново да препрочета и да изгледам доста трилъри. И навсякъде рецептата е една и съща. Само един свидетел да оцелее и край — спукана му е работата на килъра, хващат го.

— Така си и знаех, трябваше да ти взема „Денят на Чакала“ — джвакна със соса Локи. — Когато я прочете, цяла седмица влиза с черни очила дори в банята. Ето, купи пистолети със заглушители. Ами „Лицето с белега“? Тогава наистина искаше да отидеш на първата акция с картечница, сиреч say hello to my lil friend13. Трябва да си ми благодарна, че те разубедих. И тази стрелба по македонски като при Тарантино… По-добре изобщо да не ти бяха възлагали такава поръчка.

— Малко съм се поотучила — призна си Раел. — Едно е да изтрепеш тълпа от въоръжени хора и друго — само един човек. Признавам си, че доста съм поизгубила квалификацията си за убийства. Но ти много добре знаеш, че ангелите на възмездието отдавна се преориентираха към друга работа. Страхотно, нали? Първо векове наред ти внушават: „Ти си печен килър, поразявай с огън и меч всички, които се изпречват на пътя на силите на доброто.“ А сетне ти казват: „Целите се промениха, остави меча на полицата, скъпа, вече ти намериха нова работа — ще правиш букети от нежни рози.“ Да им ги навра в задниците тия рози… Но аз пък ще ти кажа следното: щом веднъж са научили един ангел да убива, сетне това засяда в перата му генетично. И затова очистих трима…

— Четирима — коригира я педантичната Локи. — Забрави ли пътния милиционер, който ни запомни? Много жестоко се отнесе с него — застреля го с куршум в тила и го бутна в реката.

— Един повече, един по-малко, какво значение има — каза с гласа на Ал Пачино Раел. — При всички случаи няма да ни открият, нали знаеш как работи местната полиция. Онова ченге от Дмитров беше изключение.

Огромният екран на стената излъчваше обобщените новини от деня без звук — в архивния запис се мярна смачканата физиономия на Сергей Мавроди, който триумфално излизаше от затвора, а народът го посрещаше със салют от яйца и сметана. Злобното лице на Раел се разкриви от ярост.

— Ей този бих го очистила и без лицензия — изсъска тя. — За съжаление в разрешението за ликвидация, което Калипсо взе от скривалището на RL2, са посочени само десет души. — Раел тропна по масата с небесносинята пластмасова карта с холограма във вид на крило. — И в него има един огромен минус — категорично е заявено, че убийството се извършва само при необходимост. Интересно, как ли RL2 е успял да измоли тази лицензия от Гласа? Всъщност, извинявай, отклоних се от темата. Както знаеш, в крайна сметка пръснах страшно много кинти заради този тип. — Посочи с глава към Мавроди. — Потънах в дългове до върховете на крилете си.

— Вложила си кинти в МММ? — задави се с брюкселското зеле Локи. — Ти да не си полудяла? Нали ни е забранено да печелим пари на Земята?

— Ама че си примерна — подсмихна се ехидно Раел. — Тогава как щяхме да седим тук? Да, правилата са такива, само че кой ги спазва? Изпращат ни на Земята, където трябва да живеем в определени условия, но в същото време не ни дават командировъчни, тъй като в Рая не са приети в обращение никакви финансови средства! Разбира се, че купувах акции от МММ. На Земята има прекалено много съблазни, за да може един редови ангел да им се противопостави. Някои от нашите най-откровено рекетират офисите на Гласа… В крайна сметка, щом като неговите представители събират добра лепта, те са длъжни да я поделят с нас. Между другото, точно така се разпореди и Гласа. Да извършват по едно-две чудеса с телекинеза, миряните да правят по-големи пожертвования, а доходът да се дели по равно. Много от нас намират друг изход — притежават банки чрез подставени лица. Казват, че един архангел дори станал крупен олигарх. Вярно, за целта му се наложило да си ампутира крилете, за да може да ходи в сауната и там да сключва нужните сделки. Разбирам го горкото момче, защото и на мен ми е много трудно да ходя навсякъде със здраво завързани за гърба ми криле — изтръпват. А колкото до МММ, получаването на кинти на аванта не е грях — щом като някакви кинти ти падат отгоре, това е дар свише. Който е безгрешен, нека пръв да хвърли камък по мен.

— Олеле, не бива да се изразяваш така — сгърчи физиономия Локи. — Знаеш какви са местните хора — ще хвърлят по теб една камара камъни и всеки ще твърди, че за разлика от теб е чист и невинен. Никой не си признава греховете пред Гласа.

— Нека — не се предаваше Раел. — За сметка на това аз не съм грешна за други неща и това е най-важното. Дори когато съм изпаднала в много тежка депресия, никога не поркам. Точно затова, след като умрях, се озовах в Рая и между другото този факт изобщо не ме изненада.

— Ами сексът? — смигна й игриво Локи. — Нали знаеш, че…

— Зная — прекъсна я Раел. — Точно защото някои от нас са нарушили правилата за секс, двете с теб получихме жестоки наказания и пренасяме през годините вечната болка, която остава с нас завинаги. Съзнавам своя ужасен грях. Но те… те не са заслужили да постъпят така с тях, нали? Всяка нощ ги виждам в съня си — как заговориха, как тръгнаха, как се усмихнаха… И ако не беше онази гадна бележка от Гласа… — От очите на Раел потекоха сълзи. И тя посегна към салфетката.

Усмивката изчезна от лицето на Локи, а устните й потръпнаха и увиснаха надолу.

— Да, трудно е да се възрази каквото и да било на това — прошепна тя. — Но проблемът не е дори в нарушаването на правилата, защото е истина, че никой не ги спазва. Тези изроди заслужиха смъртта си заради онова, което извършиха с гнусните си ръчички. Сетне при онези двеста души нищо не потръгна както трябва. Знаеш ли това? Те захвърлиха живота ни на боклука заради собствената си завист и интриги. Така смятаме и аз, и Калипсо, и Лаели. Единствено наивният Чарли най-искрено си мислеше, че ни използва, и дори и през ум не му минаваше, че по-скоро го използваме ние.

— Ама хубав ник измислихме — изхлипа Раел. — Сега вече наистина могат да ни наричат „Ангелите на Чарли“. Не зная кой е този RL2 и не ми пука. Калипсо ми изпрати тази пластмасова карта с разрешението да убивам, ако се наложи, и това е всичко, което ми трябва. Но той явно е голяма клечка сред ангелите на възмездието, защото само босовете могат да получават такава карта. Между другото — гласът й предателски се разтрепери, — как се чувстваш в момента?

— Прекрасно — сви раменца Локи. — Недей да се притесняваш. Макар да не стрелям наляво и надясно с пистолета, аз също съм професионалистка в работата си като теб. След като заповядаха на ангелите на възмездието да прекратят дейността си, аз се увлякох по медицината и постигнах доста големи успехи. Със званието доктор ме удостоиха петнайсет университета, като започнем от Ню Йорк и стигнем до Сидни. Всъщност ти знаеш ли как действа вирусът? Ако се бяхме заразили, след едно денонощие вече щяхме да сме мъртви. Той убива ангелите почти мигновено и ти вече разбра това. Да, ние изпращахме серума с обикновена поща, но никой не заподозря нищо, тъй като на митницата никой не претърсва ангелите. Аз ги херметизирах във флакони и ги опаковах с вакуум, тъй че нищо не би могло да излезе навън. Лаели е предупредена как да борави с това, пък и тя не е лаик и е преминала през курс за използване на отровни вещества в базата. Извън града си направих лаборатория с такава апаратура, че дори и федералната служба за сигурност би ми завидяла. Направих си и имунизация с препарата, и то два пъти. Тъй че не се коси, приятелко.

Двете момичета се разсмяха, а едното направи знак с ръка на сервитьора.

— Още минерална вода ли искате? — осведоми се той. Зад гърба на бармана една почти пияна жена на около петдесет години с размазан скъп грим по лицето свиреше с уста и сваляше бельото си изпод полата под дюдюкането на стриптийзьорите.

— Да, донеси една бутилка — прониза го с поглед Локи. — И ни дай сметката. — Момчетата ви на сцената са хърбави, няма какво да се види, отиваме да нанкаме.

Сервитьорът въздъхна и се върна на бара, а след секунда се появи отново до масата с бутилка „Евиан“. Отвори минералната вода, напълни чашите им и без да се задържа нито за миг, се върна обратно. Опитът, който бе натрупал в течение на пет години, му подсказваше, че от тия двете няма да изкопчи нищо, освен бакшиш, макар че клиентките в клуба се развихряха до такава степен, че танцуваха голи върху масите и винаги можеше да си избере всяка от тях. Но до този момент не бе виждал жени, които да се разкрепостяват, след като пият минерална вода.

— Между другото, самият Глас е пил вино с учениците си в пещерата — отбеляза Локи и отпи от водата. — Защо ти не можеш да правиш това?

— Свидетелствата много се различават — изсумтя Расл. — Може това да е бил гроздов сок, кой би могъл да го потвърди с днешна дата? Но дори и Гласа да е пил вино, това не е достатъчен повод… Като че ли не познаваш хората? Изобщо не се знае на какво ще заприлича Раят, ако разрешат легалната употреба на вино там. Поне праведниците от Русия със сигурност няма да се удържат. Ами финландците? Те са истински кошмар. Ти с твоята доброта ще вземеш да разрешиш и на английските праведници да гледат свободно футбол и тогава при нас ще се развихри такъв рокендрол, че ще изпотрошат всичките мебели.

Момичетата замълчаха, въртейки едновременно чашите с вода в ръцете си. След това едното от тях сложи с нескрита нежност ръката си върху рамото на другото и го погали, а това не убегна на бармана.

— Не убивай повече никого, чу ли? — помоли шепнешком Локи. — Все пак аз съм малко старомоден ангел и такива неща ме отвращават.

— Няма — съгласи се великодушно Раел. — Четирима души са напълно достатъчни. Вече разбрах, че няма как да пропиеш професионализма си, въпреки че не пия. Ако се наложи, пак ще мога да унищожа цяла тълпа и няма тепърва да се уча как се прави това.

Барманът видя как двете момичета станаха от местата си и, хванати за ръце, тръгнаха към изхода, поклащайки бедрата си. Сервитьорът се втурна към масата им и взе листчетата, които една от клиентките предвидливо затисна с малката чинийка. Колко жесток беше този свят… Такива красиви момичета, но бяха лесбийки. Това беше несправедливо. А те изглеждаха като истински ангели.

Двайсет и седма глава Ганеша

неделя, 6 часа и 45 минути

Естериан залиташе насам-натам. Стаята променяше размерите си и ритмично подскачаше, сякаш танцуваше брейк. В определени моменти, когато стените на вилата се понасяха в ужасяващ танц, му се струваше, че е готов да се тръшне на дивана. Пред очите му всичко плуваше и се въртяха ситни пъстри петънца, които разпръскваха водопади от цветове. В устата му се появи отвратителен вкус и имаше чувството, че само след миг ще си изповръща червата. Не му останаха никакви сили да стигне до банята и след като повърнеше, щеше да се просне по очи право в лепкавата маса. Потта се стичаше на потоци по тялото му, крилете му бяха залепнали за гърба, а клепачите му бяха възпалени и плътно затворени. От кого ли бе лепнал тази зараза, срещу която беше безсилна дори и най-добрата тибетска таблетка? От лицето му се ронеше дъжд от ситни люспи, носът му беше запушен, той бе подпухнал, дишаше тежко и издаваше мъчително хъркане. В началото на XXI век Шефа очевидно не дремеше, както всъщност би трябвало да постъпва един враг на човечеството, и най-новите неприятни инфекции се появяваха по земните територии със завидно постоянство. Разбира се, това не беше чума или вариола, но при всички случаи изобретението беше супер, тъй като отдавна не се бе чувствал толкова зле. След като прерови аптечката, за да намери нещо за сваляне на температура (целият под беше покрит с опаковки от тибетски лекарства), Естериан вече цял час седеше в хола и пиеше донесената от хладилника напитка ласи — солен айран, който бе свикнал да пие по време на командировката си в страната на слоновете, която продължи цели двайсет години. По принцип след продължителните усилия, които бе положил в суровите климатични условия, трябваше да изпратят Естериан да отговаря за офиса на Малдивите, но кулоарите на Небесната канцелария гъмжаха от интриги. И точно по тази причина той се озова като управляващ на един голям остров, където преселваха последователите на индуизма след смъртта им, като им внушаваха, че не са умрели, а само са се преродили в ново качество върху парче земя в Андаманско море. За да постигнат по-голяма убедителност и правдоподобност на обстановката, закараха на острова един куп свещени животни — маймуни и крокодили, а също така и кобри, чиито отровни зъби бяха предвидливо извадени. Вчера, когато тръгваше на работа, настъпи една по опашката и без малко да падне от прага.

Всяка сутрин отиваше с личната си карета до Районния център, където в една лъскава сграда работеха служителите от централния офис на Небесната канцелария. А късно вечер се преобличаше в дхоти14 и се връщаше обратно в снежнобялата вила, построена в стила на древноиндийски храм с покриви на много катове, които приличаха на островърхи захарни глави. Индуисткият участък се смяташе за проблемно направление най-вече заради това, че за разлика от много други райони в Рая беше доста пренаселен. За това положение имаше просто обяснение — населението на земната Индия беше повече от милиард и праведниците сред индусите не бяха чак такава рядкост, дори ако се вземеха тъй наречените садху15. Седи си някой човек почти от раждането си под чадъра край Ганг, спи на улицата, мърмори си под носа разни мантри, живее от подаяния, а сетне — хоп! — заповядай в Рая. Така че тук успяваха да свържат двата края само благодарение на индусите и будистите, а началството настояваше да засилят рекламната кампания в Европа, откъдето през последната година в Рая бяха попаднали само двама възрастни, пък и те идваха от арктическите области на Норвегия. Макар че той трябваше да гледа оптимистично на всичко това, тъй като извади късмет с индийското направление. Защото за най-лош сектор се смяташе островът Дисниленд с размерите на Австралия, където из пясъчниците и площадките за игри щъкаха милиони малки деца, които не бяха пожелали нито да пораснат, нито да станат ангели. Естериан предпочиташе да бачка цяла година в забоя на мината, вместо да прекара едно денонощие в Дисниленд. Защото задачата да наблюдаваш огромния щат от филипински гастарбайтери в ролята на гледачки, да не забравяш, че въртележките трябва да се поправят, да осигуряваш непрекъснат цикъл на работа във фабриките за бонбони и да следиш виетнамците, които преработваха памперсите, беше наистина умопомрачителна. Да работят в Дисниленд можеха или заклети работохолици, или луди. А Естериан не спадаше нито към едните, нито към другите.

Тарикатите, които умееха да хвърлят прах в очите на началството, се уреждаха на такава работа, че будеха истинска завист със способностите си. За престижна се смяташе длъжността на управител на Валхала, където нямаше нито един викинг. Не беше лошо да се наслаждаваш на самотата и в монголския рай от времето на Чингис хан, където според легендата невидимият бог на войната Сулде откарвал воините на белия си кон. Прекрасно беше да се работи и на острова на ацтекския рай Тлалокан, тъй като на това място се озоваваха само удавени и убити от мълнии и то беше „страна на топлината и изобилието, където плодовете сами падаха в краката ти“. В Тлалокан растяха най-вече какаови баобаби. Направо се изтормозиха, докато ги засадят на всеки ъгъл, но какво да се прави. Та нали аптеките най-искрено смятаха, че какаото им е подарено от боговете, които дошли от рая. Той си спомняше, че тогава се проведе много бурна дискусия за ацтеките… На закрито заседание един от експертите твърдеше, че те не трябва да имат рай, тъй като при проверката се оказало, че техните богове са много кръвожадни. В суматохата дори решиха да демонтират този остров, но ситуацията спаси един млад ангел от отдела за историческа справедливост, който плахо каза: „Погледнете какво върши инквизицията в Европа… И те също смятат, че правят това, за да утвърдят славата на Гласа. До нас достига толкова много дим от еретиците, че по цели дни кашляме.“ И те взеха мнението му под внимание. Вярно, след това смело изказване никой повече не видя и въпросния млад ангел в Канцеларията.

При всички случаи човек можеше да се уреди да управлява Валхала само с големи връзки. Всъщност там нямаше какво да се управлява и най-важното беше да поддържаш чистота в столовата, пълна с огромни дървени маси, където трябваше да пируват мъртвите воини, да следиш какво е състоянието на оръжието, за да могат да се сражават помежду си, и на конюшнята на Слейпнир16, както и да вземеш назаем дрехи за валкириите. Трудности биха могли да възникнат само с храната, тъй като викингите не бяха вегетарианци, но пък в Небесната канцелария имаше виртуози в специалността си и щяха да им сервират печени глигани от соя. Само че във Валхала никога повече нямаше да се появят викинги, тъй като нацията им бе изчезнала напълно.

Опитвайки се да потисне нетърпимите тъпи болки, които изтезаваха главата му, Естериан пусна телевизора, тъй като скоро трябваше да започне сутрешната емисия новини. Огромното съоръжение, което се състоеше от видеокамера, плазмен екран и DVD-плеър (някакъв умник бе измислил да наричат това „домашно кино“), щракна и забръмча. Той доста трудно се справяше с техниката и обикновено натискаше бутоните на дългото дистанционно управление наслуки. Най-често вадеше късмет и този път на екрана също се появи заставката със скръстени криле. Знаеше предварително какво ще види в новинарския блок — интервюта с новопристигнали праведници за това колко хубав е животът в Рая, репортажи от Земята за това, че е въздигнат още един офис на Гласа, обсаден от тълпи възхитени поклонници, и поредното чудо с изцеляването на някой инвалид някъде из Бразилия. На райската телевизия веднъж завинаги бе поставена директната задача „да излъчва позитивизъм“ и те се стараеха да го правят. Проблемът се състоеше в това, че почти липсваше разнообразие, освен понякога, когато се мяркаха снимки на туристи, които посещаваха стария квартал на Града с врящи котли. В момента в Канцеларията се носеха слухове за необяснимото изчезване на петима ангели, но във вестниците и по телевизията нямаше нито дума за това. Просто защото тук не беше място за лоши новини. Преди около петстотин години един ангел от отдела за реклама се пошегува в столовата, че тази политика прилича на персийската, и го изпратиха в Антарктида да работи като охранител на бъдещите изследователски станции. А след този случай не се намериха други желаещи да се шегуват.

— В Небесната канцелария е точно седем часът. Вие сте с новините на Последен канал — усмихна се водещата, която беше красиво момиче с атлазен дизайнерски хитон и микрофон-брошка. — Най-важната новина, която получихме току-що в нюзрума, е сензационното разобличаване на поредните коварни замисли на тъмните сили. Благодарение на ефективната работа на ангелите-хранители за пореден път бяха предотвратени плановете на Шефа да привлече в Града стотици хиляди човешки души, като предизвика земетресение в Китай. Както конфиденциално сподели представителят на пресцентъра на Небесната канцелария пред нашия канал, секретната информация се озовала в ръцете им…

Естериан се закашля, а от гърлото му полетяха лепкави пръски и се посипаха върху чашата с ласи. Иди и разбери, ако можеш, дали Шефа наистина е искал да отмъкне поредната порция китайци в градските владения, или това бяха само предположения? На този етап Шефа вече направо не знаеше къде да дява тия китайци, затова и двете страни си затваряха очите за нахлуването на китайски гастарбайтери в Рая. Те се бяха специализирали предимно в строителството на инфраструктура, в озеленяването на островите и в откриването на вегетариански ресторанти. Всъщност пускането на фалшива информация под формата на черен пиар се използваше активно и от Канцеларията, и от Града, но никой не поемаше отговорността за това. Леле, колко зле му беше, но тук дори не можеше да изпсува. Ангелите, които бяха работили дълго време в Русия, много страдаха от тази забрана и в разговорите им цели фрази звучаха като бип-бип-бип. Той се обърна и се изплю в синята чинийка, която бе сложил нарочно върху малката масичка.

А когато се обърна към телевизора, ангелът внезапно подскочи и застина. Само за секунда там картинката се бе сменила и вместо момичето от телевизионния екран го гледаше неизвестно чудовище с тлъст корем, огромни сиви уши и усукан, навит на спирала продълговат нос. Чудовището приличаше едновременно на слон и на октопод. „Това Ганеша ли е? — изненада се Естериан. — Тоя пък какво прави в телевизионното предаване?“ През цялото време, откакто ангелът работеше на острова, Последен канал нито веднъж не бе показвал индуски божества, и то в толкова естествен вид. Може би в телевизионната индустрия беше станало някакво объркване. Той натисна дистанционното, но нищо не се промени — май че батериите бяха паднали. Екранът не угасна, а Ганеша продължи спокойно да го разглежда, махайки с уши като с ветрила, а на дебелия му врат се виждаха характерни индийски огърлици от отровно оранжеви цветя. Естериан положи доста усилия, за да се изправи и направи крачка към телевизора. Какво пък, след като дистанционното се бе скапало, щеше да го изключи механично. Когато се приближи до телевизора, той натисна кръглото копче в най-долния ъгъл на екрана. Този акт не доведе до никаква промяна на ситуацията, въпреки това не се хареса на Ганеша. Индийският бог със слонска глава събра вежди и в следващия миг се случи онова, за което цветисто му разказваше един негов познат, който преди няколко години беше гледал филма „Позвъняването“. От самите недра на телевизионния екран на пода плисна малко вода, а след това се появи сив хобот, който се извиваше на спирала като змия. Ангелът не бе успял да се опомни, когато хоботът го обгърна през врата като смок и той усети, че кожата му се пука от притискането. Естериан падна на колене, сграбчвайки трескаво хлъзгавите кръгове в напразните си опити да ги разхлаби. Лицето му почервеня, а на два сантиметра от себе си той видя засмяната уродлива мутра на Ганеша. Поемайки си дълбоко въздух на пресекулки, Естериан отказа да осъзнае, че умира, защото ангелите бяха безсмъртни и това просто не можеше да им се случи. В ъгълчетата на очите му се появиха капчици кръв, които приличаха на червени сълзи, и той падна на пода, гърчейки се в конвулсии, а хоботът на Ганеша продължаваше да го стиска, въпреки че ангелът раздираше сивата му плът с нокти. Плъзгайки помръкващ поглед по стените в предсмъртната си мъка, Естериан се видя болезнено ясно в огледалото на отсрещната стена, че лежи на пода с облещени очи, мокър от пот и хъркащ. Видя и телевизора с огромен екран, който бе надвиснал над него.

Последното, което успя да зърне, бе същото онова момиче със стилно ушит хитон, което се мъдреше на екрана, стиснало листове в ръце.

А в огледалото не се виждаше никакъв Ганеша, който да стиска гърлото му.

Двайсет и осма глава Вирусът на гъбата

неделя, 07 часа и 32 минути

„Ама че нощ изкарахме с негово благородие, същински ужасен кошмар. Когат’ Сурен (да му дава Гласа живот и здраве) довлече тубата с винце, отиде, та се не видя. Негово благородие си похортува със Сурен и се завря в едно тъмно кюше да мисли (напоследък той нищо друго не прави, сал мисли), а пък аз съ захванах да посръбвам от хубавото винце. Ама не ми беше писано дълго да си посръбвам, понеже господин Калашников ми взе тубата и каза, че имал видение и затуй трябва спешно да идем при Гавраилчо. Отначало тая работа въобще не ме стресна, понеже човек кат’ седи по цял ден трезвен, всякогиш ще го споходят видения. Ей на, аз например ката нощ виждам насън шльокавица, и то толкоз ясно, че чак страх ма хваща. Отхвърчахме за нула време с Вартоломейчо (колесницата му ни чакаше готова) при Гавраилчо и го измъкнахме от кревата, а пък на него цялата му тиква в перушина и очите му мигат-мигат. К’во искате, вика сънено. А пък негово благородие кат’ се врътна насреща му кат’ същинско конте и — хоп! — измъкна едно листче от джоба си, а на листчето пише от кво ангелите в Рая мрат кат’ успани мухи. Оказа се, че туй е гъба, на ти сега! След войната в наш’то село казваха за ония, дето измряха от гъби — вгъби се. Ама тайзи гъба не беше к’ва да е, а някаква си птича — отгоре ли цвъкаше, какво ли, нищо не разбрах. Гавраилчо кат’ раззина плювалник и дума не може да рече, а сетне направо избухна: как, вика, крилатите ангели могат да се вгъбят? Те били безсмъртни създания и разни други такива. Тогаз негово благородие извади мъжката едно друго листче и се захвана бързо да дращи разни чудати формули. И се разбра, че такваз й е същината на тайзи гъба, че вирусът й може с неописуема скорост да мутира както си ще и да поразява, както мъдро рече господин Калашников, клетките на всеки организъм от плът. Тоя вирус, като влезе в клетките, веднага се размножава. А пък организмът на ангела е като две в едно — хем човек, хем птица, та затуй проклетият вирус го яде от две посоки едновременно. Гавраилчо все едно го цапнаха с мокър парцал по главата, пък гледам, че и на Вартоломей му се дръпна кръвта от лицето и ми вика тихичко на ухото: «Остана ли ти малко вино, братко?» Да бе, как ли пък няма да ти дам. Както каза негово благородие, там проблемът им е, че фактически всички ангели в Канцеларията бяха в телесен човешки образ и им беше харесало да го пият още докато са били на Земята. Ясна работа — ако някой отиде в Париж, сетне за нищо на света няма да поще да е безплътен. Затуй инфекцията ги ловеше, ама рак, язва или херния нивгиш не можеше да се образува в тялото им, понеже както да въртиш и да сучеш, ангелите все пак са си извънземни създания.“

Малинин наплюнчи молива и въпреки че пръстите му бяха изтръпнали, продължи бързо да запълва листа с криволици с големи завъртулки.

„Гавраилчо се притесни, развъртя кунки кат’ същински винталатор и пита: а къде изчезват телата на ангелите? Ама и негово благородие не яде доматите с колците и отведнъж му светна с разни сложни термини, че те мож’ да са ангели с човешки образ, ама кат’ умрат, се лишават от тяло и пак стават безплътни. А пък кат’ са безплътни и освен туй са умрели, няма кой да поддържа съществуването на тази безплътна материя в пространството (их, че го рекох!), понеже вече няма жизнена сила. И затуй изчезват.“

Малинин се почеса по ухото, задраска думата „изчезват“ и я написа с главни букви, а след това малко се поотдръпна, за да й се полюбува.

„И затуй ИЗЧЕЗВАТ. А пък аз се натъжих, щото излизаше, че душата ти е безсмъртна хем в Рая, хем в Ада, ама има гадняри, дето намират начини да я утрепят за вечни времена. Сиреч, нивгиш веке няма да върнат тез ангели и те са изчезнали вовеки. Като изложи к ’во е полижението, негово благородие взе да кове желязото докат’ е жежко и взе да иска от Гавраилчо да му даде достъп до секретните досиета на убитите ангели, щото требело да разбере за к’ви таквиз провинения ядат калая, след кат’ са ходили на Земята толкоз отдавна. Гавраилчо твърдо му обеща да го стори, понеже двамата с Вартоломей имат право на достъп до архива, въпреки че инак не пускат до досиетата на километър, понеже секретността в Рая е направо кат’ в жандармерийско поделение в майката Русия. И го попита какво значи тогаз видеозаписът на кончината на Елевтерий, къдет’ той видял някого у тях в кухнята? Негово благородие се почеса по тиквата и ясно му рече, че него туй също го притеснява, понеже на туй отгоре на лентата на видеокамерите се вижда, че в тоз момент във вилата не е бръмвала дори муха отвънка. Пък и му е чудно как са вкарали вируса на таз гъба в ангелите тъй, че да не заразят всички останали? Вкъщи ли са ги сурвакали с тоя вирус или на работа? А пък кат’ е знайно още, че някаква гадина се опита да отрови и нас със светена вода, господин Калашников има сериозни подозрения за централния офис на Небесната канцелария, че сигур’ килърът се крие нейде из нейните коридори. Гавраилчо толкоз се стресна от този вирус, че му хрумна тозчас да обяви карантина и вече таман да грабне телефона, но негово благородие възпря тия му намерения, понеже морят ангелите с гъбата поединично и умно, инак за седмица и отгоре вирусът щеше да е плъзнал из целия Рай, тъй че няма никаква опасност от епидемия и туй е сигурно.“

Малинин разкърши ръце, духна им, тъй като усети тръпки, и отново се захвана да дращи криволиците си. Дневникът беше като водката — засмукваше го.

„Гледам, че Гавраилчо не може да се сапикяса от таз новина и направо го тресе от голямо шубе. И вика: сещате ли се кой може да направи това? Негово благородие въздъхна ей тъй досадено, сиреч писнахте ми с тия въпроси, и търпеливо обясни: щях ли да си премълчавам, ако знаех? Има надежда, че секретните досиета ще хвърлят светлина кой има зъб на тези ангели, а пък дотогаз требе да забранят пребиваването на ангелите в Рая в човешки образ. Гавраилчо отказа да забрани, понеже нямал такиз правомощия, но обеща да събере всички и да обяви за опасността, пък всеки да си прави сметката дали гъбата го застрашава, или да си я кара безплътен. Ако требеше да решавам аз, хич и не знам к’во щях да избера, понеже ми е някак по-лесно да съм човек, а пък ако си призрак, туй направо не е живот, а същинска мъка. Даже чаша вино не можеш изпи, щот’ всичко се излива през тебе до капчица, и ако си бесен, не можеш да забиеш един в зъбите на някого, а требе да действаш с електриката или телекинеза, а туй не всеки го може. Тъй че ний се сбогувахме с Гавраилчо и си отидохме у дома да спим, че още от заранта имахме сума работа. Требеше да проучим кой може да внася тоя вирус в Рая през митницата, а сетне негово благородие се канеше да иде в специалното хранилище с пропуск от Гавраил, понеже искаше да попрелисти секретните досиета, а след туй да се отбий и в библиотеката, че да понаучи повечко за гъбата H5N1. А го гледам, че за срещата с Алевтина май вече е забравил и да мисли дори, толкоз се вдаде в работата. И тъй е по-добре, понеже аз смятам, че женорята само пречат и няма защо да превръщаме кримката в мелодрама. Като се прибрахме, аз тозчас се метнах на тубата, предложих и на негово благородие, ама той ми тегли една майна, понеже било време да спим и щял да си легне, а пък аз да последвам примера му, щото утре съм щял да стана като от гроба. Е, не ми е за пръв път да ставам от гроба, затуй изчаках негово благородие да захърка и допих квото е останало в тубата, а пък там, православни граждани, се плацикаше едното нищо. Виното не ме хвана и не ми се спеше. Та си рекох: тъкмо имам малко свободно време, я да седна да си допиша дневника. Лично аз въобще не се кося като господин Калашников, щото със сигурност знам, че ний при всички случаи ще го спипаме този килър, както и да се усуква. Аз не съм му помощник току-така и негово благородие сигур знае кого да вземе в командировка, щото без мойте съвети той е все едно без ръце. А пък аз съм кат’ куче — ще изрия земята, ама ще надуша следата.“

След като сложи точка, Малинин изпита известно упоение от собственото си величие и се накани да продължи да пише, но от писането му го изтръгна пресипналият глас на Калашников, който се бе настанил удобно на дивана.

— Серьога, ти да не си превъртял? Бип-бииип-бибии-иип, тъй да знаеш! Скоро трябва да ставаме, а ти още не си лягал. Да не смяташ да дремеш по време на акцията?

— Съвсем не! — стегна се тутакси Малинин и затвори дневника. — Че колко ми трябва на мен, препатилият войник, башблороде? Стига ми и една минутка да подремна на приклада.

— Хайде-хайде — прозя се Калашников. — Зная ги аз тия твои приклади — сетне ще спиш прав като кон и ще отговаряш на въпросите ми чак на третия път.

Електронният будилник с пет режима за събуждане иззвъня след половин час, когато на Малинин му се струваше, че току-що е затворил очи. Калашников безмилостно дръпна коприненото китайско одеяло от колегата си.

— Предупредих те. Сега няма да хленчиш.

Малинин не хленчеше, но докато се обличаше, намъкна мундира на краката си, а ръцете си напъха в крачолите на униформените си панталони и с войнишко усърдие закопча ципа си чак до врата. Калашников завъртя глава и се потътри към кафеварката.

Платинената блондинка натисна плавно бутона и изображението на плазмения монитор на лаптопа помръкна. Абсолютно същото изображение угасна и на екрана на компютъра на жената, която се намираше на около десет километра от нея. Тя беше слаба, стройна брюнетка с чуплива коса и сини очи и изглеждаше на около трийсет години.

— Там има една миниатюрна камера в окото на статуята с копието. Те не я виждат — каза блондинката по мобилния си телефон, потропвайки развеселено по капака на лаптопа. — Ние не ги чуваме какво говорят, но можем да наблюдаваме изображението. Уверихте ли се, че това е мъжът ви, или да ви включим отново?

— Няма нужда — каза глухо Алевтина Калашникова. И прехапа устната си до кръв, за да не се разплаче, тъй като трудно успяваше да запази спокойствие.

— Прекрасно — усмихна се блондинката. — Надявам се, че ще спазвате онова, за което се споразумяхме, както ще го спазваме и ние. Чакахте тази среща деветдесет години, нали? И не предполагахте, че тя ще се състои. Сега вашата мечта ще се реализира, но ако се държите както трябва. Рано сутринта ще занесете писмото на адреса, който ви казах. И ще го сложите…

Последва кратко и подробно описание на скривалището. По време на целия инструктаж Алевтина не издаде звук.

— Разбирате ли, в момента вашият скъп съпруг е много уязвим — добави хладнокръвно момичето. — Той е пришелец от Ада и за нас не е никакъв проблем да го премахнем, тъй като за целта ни е нужна само една капка светена вода. Още повече че до него денонощно се подвизава наш човек. Достатъчна е само една неправилна стъпка и вие никога повече няма да го видите, дори и след Страшния съд.

Тя направи пауза, за да изчака нужната реакция.

— Вие сте лайно — изрече твърдо и злобно Алевтина. — Мразя ви.

Блондинката се усмихна още по-широко.

— Зная — заяви спокойно.

Двайсет и девета глава Mass media

неделя, 09 часа и 55 минути

Както винаги преди строгия неделен доклад пресаташето стоеше пред Гавраил и молеше наум Гласа да го помилва. Коленете на ангела видимо трепереха и имаше защо. По всичко личеше, че Гавраил не е спал през нощта, защото под очите му имаше тъмни сенки, лицето му беше прежълтяло и подпухнало, освен това нямаше устни, а някакъв процеп, който би трябвало да е устата му. Щом високопоставеното началство беше в такова настроение още от сутринта, работата му беше спукана.

— Обстановката не е много добра — измънка пресаташето, мачкайки нервно листовете в ръце. — Само през вчерашния ден получихме по електронната поща двеста писма от праведници, които молят да потвърдим или да опровергаем слуховете за изчезналите ангели. Появи се и налудничава мълва, че това е работа на Шефа, а Гласа няма да се върне от отпуск.

— Кой говори такива неща? — попита студено Гавраил.

— Не зная — призна си изплашено пресаташето. — Праведниците са нервни хора, повечето от тях са от страни с железни режими и затова дори и в Рая за всеки случай се подписват с „доброжелател“. Дали да не пуснем официално опровержение по телевизията? И например да обвиним за това черния пиар на специалистите по политически технологии на Шефа. Той дори и да протестира, пак никой няма да му повярва, защото има рога и копита, а ние сме ангели небесни.

Гавраил се прозя и закри устата си с ръка.

— Не. Между нас се оформя взаимно споразумение да се откажем от употребата на подобни пиар технологии — рече неохотно. — Дори планираме да сменим официално приетото изображение на Шефа във вид на козел. Още не сме разработили образа, с който ще го сменим. Може да е черен пудел или пък глиган. В момента въпросът се обсъжда и пресцентърът също може да предлага.

— Нека да е като черен заек — каза ехидно пресаташето. — Според мен това е много подходящо.

— Черният заек едва ли ще му хареса — изпуфтя Гавраил. — Добре, че не предложи черна медуза. Макар че, от друга страна, медузата прилича на Ктулху. Дали пък този мрачен образ няма да е подходящ за него? Звучи малко готически — древно зло, което дреме в дълбините на океана… Ех, защо сред нашите специалисти по политически технологии нямаме такъв суперрайтър като Лавкрафт17. Но се съмнявам, че на Шефа ще му хареса да седи на дъното на морето във вид на октопод, защото тогава на сушата никой няма да се страхува от него, понеже октоподите не се разхождат по тротоара. Той иска имиджът му да е тайнствен, загадъчен и страховит. А пък нашият стил за подаване на информация в телевизията отдавна не ми харесва. Банален е. Каквото и да стане, веднага обвиняваме за това Шефа. Ами ако си представим, че в един момент силите на доброто победят и няма да има на кого да прехвърляме проблемите си? Тогава какво ще стане?

— Катастрофа — обобщи кратко пресаташето.

— Там е работата — отбеляза Гавраил. — А за изчезването на ангелите засега не бива да обвиняваме Шефа и тъмните сили, направете се, че нищо не се е случило. Нали имаме три канала, които денонощно разказват колко прекрасен е Гласа? Нека продължат да разказват.

— Обаче вярно ли с — понижи глас до едва доловим шепот пресаташето, — че тази сутрин са намерили на индийския остров…

— Не е важно дали е вярно или не — прекъсна го Гавраил. — Нашата задача каква е? Да не разваляме настроението на хората. Иначе знаеш ли какво ще настане? Всеки втори ще започне да дудне: аз цял живот се държах като кротко пиленце, не се друсах, не убивах, не пожелавах жената на ближния, за да попадна в Рая, но какво виждам тук? Само стресове и нервни разстройства. А не, дръжки. И имай предвид, че не е грях да се лъже. Ние не лъжем, ние просто не казваме цялата истина на хората и толкова.

— Ясно — реагира светкавично пресаташето. — Че кой спори. Ние никога не лъжем. Лъжата е прерогатив на Шефа. Това означава, че трябва предварително да игнорираме всички въпроси, а сетне да обясним, че е имало срив в компютрите.

— Добра идея — похвали го Гавраил. — Прогресът е хубаво нещо. Със сривовете в компютрите могат да се оправдават точно толкова неща, колкото и с Шефа, а в същото време те не могат да предявят кой знае какви претенции. Добре, какво друго имаш?

— Това ми го изпрати отделът по религиите — поколеба се пресаташето и сложи пред него един лист, разпечатан от мейла. — Създадена е секта, която иска да бъде призната.

— Мама му стара, май че урочасах прогреса — отбеляза Гавраил и докосна гнусливо листа. — Защо изобщо въведохме тая уродлива система онлайн заедно с религиозните сайтове в интернет: „кликни тук и веднага изпрати молитва до Гласа“? Толкова спамове получаваме, че направо да откачиш — около милион и половина писма всеки ден, даже не зная как системните администратори още не са полудели. И щеше да е добре, ако изпращаха кротки молитви от сорта на: нека има мир по целия свят. Обаче не е така, 99 процента от всички молби гласят: дайте кинти, нека да ми пораснат цици пети номер, а кравата на комшийката да пукне.

— Това за кравата е класика — ухили се пресаташето. — Без тези неща човекът нямаше да е човек. Но кравата е дребна работа. Понякога е много смешно, когато молитвите по една и съща тема идват в два различни варианта. Сега например в Иран се молят да няма американски въздушни удари, а пък от САЩ пристигат молитви Гласа да им изпрати картата на иранските ядрени обекти, за да им е по-лесно да бомбардират. И за другото сте напълно прав. Хората дори измислиха специален светец за интернет, който се смята за негов покровител. И естествено, изобщо не попитаха самия светец за мнението му.

— Това е характерно за тях — махна с ръка Гавраил. — Ако оставиш хората да правят каквото искат, те ще намерят покровител и за бардаците. Макар да съм изцяло за реформите и за стъпките в крак с времето, никога не съм разбирал електронните молитви. Всичко това е някак бездушно, прекалено технологично е. Няма нужда да заставаш на колене и да удряш чело в земята. Включваш компютъра, влизаш в интернет и си изпращаш молитвата. Знаеш ли какво видях наскоро в „Яндекс“? На един банер пишеше: „Не ти върви е парите. А опита ли да се помолиш?“ Колко просто и наивно е всичко при тях: помолиш се и веднага получаваш паричен превод от Небесната канцелария. Като че ли си нямаме друга работа.

Той взе листа и известно време съсредоточено го разглежда. Около три минути преминаха в мълчание, към което се присъедини и почтителното пресаташе.

— Ама че апетит има тая секта — каза най-сетне Гавраил и остави листа. — Да, аз разбирам, че всички искат да въведат многоженството и това в известен смисъл също е класика в жанра, нищо че след смъртта си мормоните18 изобщо не попадат там, където очакват, че ще се озоват. Но това, че последователите им трябва да отлеят статуя на своя пророк от злато, вече е прекалено и е в стила на Туркменбаши. И Рая са го планирали като приказен чертог, където денонощно правят безкраен групов секс — гепили са копирайта на хлистовците19. И кой идиот, кажете ми, ако обичате, ще им построи тук такъв остров? Непрекъснато се учудвам как хората си представят райските селения, фантазиите им направо нямат граници. Защото дори и онези самоубийци в Хаян също са били устремени към Рая: well thank you for the Cool Aid, reverend Jim20 — изпя той със сънен глас.

— Да им откажем ли регистрация? — попита отегчено пресаташето.

— Естествено — разпери ръце Гавраил. — Как бихме могли да разрешим такъв фалшификат. Там, на Земята, хората май съвсем са превъртели, всеки месец се появява нова секта с поредното божество. Макар че, знаеш ли, монетата има и друга страна. Представи си, че Гласа се появи отново в Йерусалим. Разбира се, нямаше да го разпънат, но щяха да го вземат за сектант с всички произтичащи от това последствия, включително и влизане в лудницата.

— Тук има и друг аспект — отклони се пресаташето. — Гласа няма проблеми. Ще извърши едно-две чудеса и всички ще паднат на колене. В това отношение всичко е наред. Ако ходенето по вода не изненада никого, всички ще оценят превръщането на водата във вино и в това няма никакво съмнение. В Русия веднага ще го изберат за президент без никаква реклама.

— Звучи логично — размърда криле Гавраил. — Просто всички тези самозванци направо ми скъсаха нервите. Когато Дева Мария се появи в Киев, веднага нахлух при Гласа да му докладвам и да го попитам докога ще търпим тези евтини фалшификации? Достатъчни са само две мълнии и проблемът ще е решен. Само че нали го знаеш какъв е Гласа — даже не реагира на това, понеже обичал всички, включително и хора с очевидни психически разстройства. Аз много плахо го попитах дали обича и Ким Че Ир. А пък той ми вика: „Да, че как мога да не обичам хора, на които в Града им предстоят страшни мъчения в течение на сто хиляди години?“

Пресаташето се усмихна раболепно и не каза нищо, тъй като не смяташе за нужно да коментира постъпките на най-главното началство.

— Както и да е, това го решихме — констатира Гавраил и хвърли смачканото листче в кошчето за боклук. — За слуховете около ангелите също се разбрахме — никакви коментари. За днес планирано ли е друго?

— Има и още нещо, но то е съвсем дребно — поколеба се пресаташето, надничайки в папката си. — В Лурд, във франция, до един целебен извор рейтингът на доверие към Гласа е паднал. Съвсем малко, само с половин процент, но както се казва, злото не идва само.

— Това не е добре — огорчи се Гавраил. — Такива неща не бива да се оставят без внимание, защото всичко се крепи на дреболиите. Изпрати спешно в Лурд някого от департамента на чудесата. Навремето имаше предложение до всяко свещено място да има наш представител на постоянна длъжност, но аз го отхвърлих.

Ако всеки ден стават чудеса, хората ще започнат да го възприемат като нещо нормално и никой няма дори едно мерси да ни каже.

— И без това вече никой не ни казва — подкрепи сервилно мнението на архангела пресаташето. — Колко пъти се е случвало да дойде някой в офиса на Гласа и да се помоли: направи еди-какво си, а пък аз давам обет, че ще раздам имуществото си на бедните и ще ида в манастир, облива се в сълзи и се кълне. Но веднага щом получи онова, което иска, повече няма да го видиш в офиса на Гласа, разбира се, ако не го затисне друг проблем. На езика на бизнеса това се нарича „финтиране“.

— Точно така — вирна наставнически пръст Гавраил. — Това дори не е никакво „финтиране“, а гнусна неблагодарност. Можеш да излъжеш себе си, но защо трябва да лъжеш Гласа? Не е чудно, че той отдавна изгуби вяра в хората, все едно знаеше какво ще се случи. Добре, можеш да се чувстваш свободен. Ако има нещо спешно, отбий се довечера.

Пресаташето се поклони и излезе, стиснал папката си под мишница. И затвори вратата толкова безшумно, че дори не се чу как изтрака езичето на бравата. Гавраил погледна кисело към затрупаното с хартии бюро и си каза, че в неделя едни си почиват, а други работят. Калашников разполагаше само с още няколко часа до вечерта. И макар че много го зарадва с неочакваното си среднощно посещение (слуховете за редкия професионализъм и проницателността на този човек се оказаха верни), не можеше да се каже, че Гавраил беше напълно уверен в него. Да, те бяха заинтригували Калашников, като накрая на разследването за награда му обещаха да се види с жена си и Гавраил щеше да удържи на обещанието си. Но той не беше всемогъщ. И ако Алексей не успееше, принудителната почивка на Гавраил щеше да продължи много дълго. Вечно.

Трийсета глава Минус ангел

неделя, 10 часа и 34 минути

Явочната квартира се състоеше от две стаи и кухня. Беше доста скромна, но какво друго им трябваше на две същества, пък макар и с големи криле. Във всяко друго отношение обстановката беше съвсем прилична — вграден гардероб, спалня, бюро с компютър и безжичен интернет, телевизор и голяма баня. Преди месец тук бяха правили ремонт и миризмата на „ново“ още се усещаше. Жилището се смяташе за служебно и беше купено от същия този ангел — нефтен олигарх, за явочни срещи и за отсядане на командировани колеги. Приятелките бяха принудени да напуснат извънградската къща на Локи с лабораторията и камината, в която живееха отначало, тъй като Раел ужасно се страхуваше да не се зарази и категорично настоя да го направят.

Застанала под горещия душ, Раел с наслада подлагаше лицето и гърдите си под силната водна струя. Гъстата пара бе изпълнила цялата баня, а по изпотеното огледало лениво се стичаха самотни капки. Добре, че след минералната вода нямаше махмурлук и макар да си легнаха късно, тя се събуди свежа като росна китка. Вярно, Локи изглеждаше доста скапана, но тази мързелана обичаше да спи до обяд. Тя дълго бе работила в арабския свят, а там бе прието животът да започва от обяд нататък. Раел се обърна и подложи гръб на струите вода, а татуираният дракон между лопатките й размърда челюсти, стискайки симпатичен юноша за гърлото. Водата се стичаше бързо от големите й крила, сякаш бяха намазани с нещо.

Локи се търкаляше в леглото, облечена само с едни дантелени гащички, купени от френски магазин. Изобщо не й се ставаше и с удоволствие щеше да спи до обяд. Тя мърдаше лениво криле и си представяше, че прилича на огромна заспиваща пеперуда. Но за съжаление трябваше да става. Трябваше да влезе в интернет и да погледне уебсайта, в който Калипсо им оставяше зашифровани новини за това как върви разследването на онова ченге, което Шефа бе изпратил от Града. Направо недоумяваше докъде бе стигнал Гавраил. Когато Гласа се върнеше от отпуск, лошо му се пишеше. Засега беше рано да бият тревога, тъй като бяха обмислили и изчислили всяка крачка, включително и евентуалните подводни камъни. Всичко щеше да свърши много преди пратеникът на Ада да успее да разбере каквото и да било. Ако изобщо успее.

Тя изпрати собственоръчно запоената капсула с алуминиеви флакончета във вакуумирана опаковка с дипломатическа поща по ангел-пратеник в общоприетия образ на пощенски гълъб. В Рая пристигаха хиляди такива посланици от Земята, ако не и повече. Никой не гледаше какво има вътре, защото ангелите никога не внасяха забранени неща в Небесната канцелария, а Калипсо наистина получаваше една камара пратки не само от нея. Тъй че проследяването им беше невъзможно.

Леле, какъв страх бра Локи, докато изработваше това убийствено „желе“ от кокоше месо, кръв и препарата ламифлу в домашната лаборатория. Всъщност препаратът беше съвсем малко и трябваше да блокира по-нататъшното разпространение на въздействието на вируса, защото жертвата трябваше да загива, без да заразява други. Смъртоносната смес се получи бързо — все пак навремето тя ненапразно получи дузина докторски степени. Спешните новини от Небесната канцелария, публикувани в уебсайта, потвърдиха успеха й — освен набелязаната цел нямаше друг заразен. В лабораторни условия тя бе променила вируса, който се вкарваше в организма, така че да умре след трийсет и шест часа, разпадайки се в тялото. За щастие този период от време бе достатъчен, за да се гътне и самият носител на мутиралия вирус. Тя изгори остатъка от биологичен материал, който взе от болните легхорни, включително и най-малките костици, перца и вътрешности… Изгреба старателно всичката пепел от огнището, а след това я хвърли повторно в огъня. В горящата камина полетя всичко, което можеше да е заразено с отровената от вируса кръв — гумените ръкавици (смрадта беше ужасна), маските от марля, епруветките (които се натрошиха на парчета). Прекара през огъня и лабораторните инструменти.

Всеки момент трябваше да пристигне съобщение за това как е бил изразходван последният шести флакон. С това работата им щеше да приключи и те вече можеха да се наслаждават на пълно спокойствие, тъй като всички, които бяха набелязали, щяха да са мъртви и нито един нямаше да се е измъкнал от възмездието за тяхната съсипана любов. Естествено, лицемерите щяха да промърморят, че това е грях, но… много важно. Защото, ако някой трябваше да влезе в ада заради кървавите си дела, това бяха точно тези седмина мръсници. Те ги бяха задраскали, бяха им сложили по един минус. Минус един ангел, минус два, минус три… А за Гавраил бе подготвено най-жестокото мъчение, което беше по-лошо дори от смъртта — да бъде свален от власт. И те щяха да се насладят на агонията му.

— Ей, приятелко! — разнесе се веселият глас на Раел от банята, заглушаван от шума на водата. — Какво смяташ да правиш — идваш ли в банята или не?

— Идвам! — подвикна тя и неохотно се премести до ръба на леглото. Прибраните й криле се разгърнаха, разкривайки познатата вече цветна татуировка с дракона, която заемаше цялата горна част на гърба й. Тя, Раел, Лаели и Калипсо си направиха тату, когато се събраха в тайно общество, обединено от едно желание — да отмъстят за проваления си живот. Тяхната древна мечта се сбъдна, но защо Локи не изпитваше галещо сърцето чувство на удовлетворение. Явно отмъщението беше като страстта — ако не я реализираш твърде дълго, с течение на времето тя прегаряше и ставаше студена. Нищо, щеше да има време, за да изпита всичко в пълната му цялост.

Но за сметка на това вече нямаше да вижда в съня си смеещия се ангел, в чиято ръка висеше обляната в кръв, току-що отсечена огромна глава… Неговата глава.

Локи стана от леглото и тръгна към банята, олюлявайки се и прозявайки се. Шумът на водата в душкабината беше секнал и се чуваше само падането на самотни капки от мокрото тяло. Раел беше приключила с къпането и се бършеше с кърпа. Локи почука на вратата и леко се закашля, тъй като усети как нещо дере гърлото й. След душа трябваше да изпие един горещ чай, обикновено това помагаше.

Трийсет и първа глава Абралювич

неделя, 14 часа и 22 минути

Малинин започна отчаяно да бибитка, размахвайки ръце, тъй като на носа му кацна огромна мъхната пеперуда, поклащайки бавно шоколадовите си на цвят криле. Унтерофицерът се завъртя около оста си, за да изпъди пеперудата, а след това вдигна един камък, който се мъдреше в тревата, и го запрати като дискохвъргач подире й.

— Дивата природа май те плаши, братле — констатира Калашников. — Имам чувството, че ако живееше на Земята, щеше да ти е трудно да работиш в „Грийнпийс“.

Малинин потърка ожесточено поръсения си с кафяв прашец нос.

— Нямам нищо против дивата природа, вашблороде — възрази той. — Особено ако е печен глиган с ябълки. Но в нашето село нивгиш не са летели такива дракони. Отгде да знам, може в крилете й да има някаква отрова?

Той и Калашников в компанията на принц Дмитрий заедно с още трима яки ангели-охранители (включително и неизменния мрачен Вартоломей) крачеха по спретнатите алеи в градината, покрай които растяха вече станалите обичайни за тях кокосови палми. В мангровите гори препускаха стада светлосиви мъхнати маймуни, а в далечината се чуваше тръбенето на слон. Смуглите хора, които срещаха по пътя, се усмихваха дружелюбно, събираха присвити длани и казваха „намасте“.

— Те ви мислят за туристи от Европа — прошепна принцът. — Индусите не знаят, че хората тук са мъртви. Според тяхната религия те са се преродили и живеят тук отново. По принцип могат да се преродят във всичко на света. Дори във вид на слон.

— Супер — възхити се Малинин. — Ясно е, че аз няма да продам вярата си дори за цял милион, ама е много гот да видиш една посмъртна справедливост. Може цял живот да си събирал шишарки в гората, но пък за сметка на това през следващия си живот да се родиш като Абрамович.

— Ти, братле, нямаш никакъв шанс да се родиш като Абрамович — прекърши мечтите му Калашников. — За да бъдеш реинкарниран като милионер, трябва да имаш страхотна карма. Само че каква може да е твоята карма след прелюбодеянието ти с попадията? Според индийските правила за такова нещо трябва да те хвърлят на тигрите, за да те разкъсат. Освен това в централния индуски рай попадат само онези, които са достигнали висшата степен на познание — нирваната. А какво представлява нирваната според твоите разбирания? Ти изпадаш в нирвана само след като изпиеш шест бутилки водка. Такива като тебе не могат да станат индуси. Нямам представа като какъв би могъл да се преродиш тук. Сигурно като заек.

Малинин изсумтя обидено, разстроен от строгата кармична прогноза, но по навик се въздържа да направи коментар. Те не бяха планирали да ходят на индуисткия остров, но всичко се обърка заради променения график на Гавраил, който не можа да дойде в архива, където се пазеха секретните досиета. Вартоломей също имаше достъп дотам, но Калашников размисли и решиха първо да отидат в библиотеката, където Алексей три часа преглежда най-различна литература и кисна сума време в Wi Fi в интернет, четейки подробно медицински сайтове. И в крайна сметка помоли пазача — един възрастен ангел с бели мустаци, да му ксерокопира информацията от най-новия медицински справочник. А когато щабскапитанът прочете ксерокопията, лицето му просветна. Малинин го попита защо изглежда толкова щастлив, но Калашников само го щипна палаво по носа и не му каза нищо. Но те не отнесоха със себе си само това. След като прегледа определени библейски текстове, Алексей беше крайно заинтригуван от изданието на една много рядка книга, преведена на френски език, която на това отгоре пазачът му рекламираше много активно: „Вземете я, няма да съжалявате.“ Калашников не можа да устои на тази гореща препоръка, тъй като знаеше, че в Града би могъл да си купи подобно издание само във вид на самиздат, и то без гравюри. Затова взе книгата за едно денонощие да прочете някои избрани моменти, преди да заспи, тъй като не беше изключено в нея да има полезни за разследването факти.

Заради корицата си книгата тежеше около осем килограма и, естествено, се наложи да я мъкне Малинин, който се обливаше в пот и местеше тежкия товар от едната си ръка в другата. Алексей си поговори набързо по телефона с Гавраил в една самостоятелна стая без свидетели и след това двамата с недоволния от товара си Алексей потеглиха с каретата към индийския остров. За разлика от казака Калашников беше в прекрасно настроение, защото макар да не беше стигнал до убиеца, загадките станаха с една по-малко.

Пришълците влязоха в приемната на ексцентрично построената вила на Естериан и един тъмнокож слуга почтително им се поклони. Тук димяха сандалови благовония, висяха гирлянди от цветя и стърчаха бронзови статуи на танцуващи индуистки богове с безброй ръце, украсени с гривни. Върху мраморните стени майсторски се бе постарала ръка на резбар, изобразила сцени от индийския епос, включително и фриволното отношение на Шива към четирите пастирки. Заинтригувано от гостите, някакво петнисто теле провря глава през един от прозорците. В индуизма кравите се смятаха за свещени животни, затова покрай вилите обикаляха най-малко двайсетина такива хайванчета и безразлично щипеха сочна трева.

— При нас е налице поредният случай на дежа вю — натъжи се Дмитрий и седна на инкрустирания със седеф стол. — Малко преди да изчезне или ако трябва да сме поточни, преди да умре, Естериан е взел в ръце дистанционното на домашното кино. Очевидно това е било гърч. На телевизионния екран е монтирана цифрова видеокамера и предполагам, че Естериан е гледал записи от отпуската си. Най-вероятно, когато е натискал бутоните, ги е объркал и камерата се е включила и е записала всичко, което се е случило в стаята. Длъжен съм да заявя, че това не внася никаква яснота.

Принцът натисна бутона на дистанционното. Тримата (Вартоломей и охраната останаха навън) изгледаха некачествения запис от много близко разстояние. Камерата безстрастно бе фиксирала как Естериан се гърчи пред телевизора, стискайки се за гърлото, и как се опитва да стане, но отново пада, а лицето му става пурпурночервено. А след три минути на конвулсии той вече лежеше неподвижен на пода и най-вероятно беше мъртъв. Но изминаха няколко секунди и очертанията на трупа започнаха да се променят. Отначало той като че ли започна да се разлага — по тялото му се появиха тъмни петна, а кожата му стана прозрачна, сякаш е от стъкло, и дори се виждаше мрежата от кръвоносни съдове по целия му торс, клапите на сърцето му, черният му дроб и стомахът му. Последва силно и ярко избухване и тялото вече го нямаше. На лентата се виждаше, че във въздуха се издига стълб сребриста прах, която се завихри като смерч. Последва още едно избухване и сребристата прах изчезна. Стаята вече беше пуста и само едно облечено в хитон момиче с изкуствена усмивка се отразяваше от телевизора в голямото огледало на съседната стена и говореше нещо.

— Ето, виждаш ли? — каза принцът разстроено и изключи камерата. — И докога ще продължава всичко това? Най-неприятното е, че в Рая започнаха брожения — праведниците нервничат, а вестниците неглижират случващото се. А още по-ужасното е, че всичко това се случва в момент, когато предстоят избори.

— Нима при вас има избори? — изуми се Малинин.

— Разбира се — отвърна високомерно Дмитрий. — Все пак ние не живеем в Саудитска Арабия. На всеки петстотин години праведниците правят своето свободно волеизлияние. При вас, в Ада, свобода няма, но при нас има демокрация.

— А кандидатите много ли са? — поинтересува се Малинин.

— По принцип е само един — смути се принцът. — Пък и какъв смисъл има да се кандидатира някой друг, при положение че рейтингът на Гласа от пет хиляди години е сто процента? Това е глупаво и напълно излишно. Кампанията винаги се провежда по всички правила, включително и с политическа реклама. Но всичко това създава затруднения. Разбира се, изчезването на ангелите няма да повлияе на рейтинга на Гласа, но самият факт е неприятен.

— И какъв е смисълът от тези избори в действителност — изсумтя Малинин. — При положение че победителят е известен предварително и той няма никакви конкуренти?

— При вас няма дори такива избори — прекъсна го рязко принцът. — Пък и да не би наистина да познаваш много храбреци, които биха дръзнали да премерят сили с Гласа за управлението на Рая? Един взе, че опита, и завинаги се сдоби с имиджа на козел.

— Свършихте ли вече? — намеси се Калашников със зле прикрито раздразнение. — Или цял ден ще дискутирате избирателните технологии? Да не би да сте забравили защо сме дошли тук?

Спорещите замлъкнаха едновременно, вторачени тъпо в лъщящия под.

— Доколкото разбирам, външната камера за наблюдение пак не е успяла да заснеме нищо — рече Калашников.

Принц Дмитрий кимна обречено.

— Е, в такъв случай най-спокойно мога да ви съобщя информацията, която предадох на Гавраил по телефона от библиотеката — заяви тържествено Калашников. — И така, вие видяхте, че покойният ангел се е борил с някакъв невидим субект и ако се съди по зачервеното от напъните лице на убития, този някой го е душил, нали така?

Мълчанието на Дмитрий и Малинин означаваше, че са съгласни.

— И всъщност в това се състои целият проблем — тържествувате Калашников. — В момента на убийството в тази стая не е имало абсолютно никого. Естериан изобщо не се е бил е невидим противник… Той се е бил със самия себе си.

Лицата на слушателите застинаха като на восъчни фигури в музей. Алексей разгърна бавно сивия лист с ксерокопието, което му направиха в библиотеката.

— Специално за вас, господа — каза. — Това е извадка от августовския брой на „Медицински вестник“. „Симптомите на птичия грип напълно съвпадат със симптомите на известния испански грип. Този грипен щам е вилнял през 1918 г. в САЩ и Европа и тъй като по това време не е имало никакви антибиотици, са починали 20 милиона души. Испанският грип убивал човека за рекордно кратко време. Понякога заразен пътник се качвал на първата станция на метрото в Ню Йорк, а на последната пристигал вече като труп. Щамът на птичия грип H5N1, който притежава всички признаци на испанския грип, всъщност е много по-лош от него, защото има способността да мутира. На двайсет и четвъртия час от заразяването си човекът вече е на крачка от смъртта — телесната температура на болния достига до 41,5 градуса, което предизвиква началото на неудържимо бълнуване и цветни халюцинации.“

Калашников приключи с четенето и погледна победоносно Дмитрий и Малинин.

Те едва се държаха на краката си, осмисляйки бавно чутото.

— И таз добра — подсвирна принцът. — Значи се оказва, че всичко това са видения, така ли?

— Точно така, млади мой приятелю — каза Калашников и подаде листа с ксерокопието на Дмитрий. — Странното поведение преди смъртта и неразбираемите думи на умрелите са били предизвикани от бълнуването им вследствие на високата температура — те са били в агония. Ние не знаем кой се е появявал в халюцинациите им в този момент, но виденията им явно са били ужасни. Достатъчно е да погледнем само лицето на Естериан. Тъй че никой не е прониквал при тях, отровили са ги дистанционно.

— Това е невероятно — изпъшка принцът. — Ще ми дадете ли един автограф? Вие сте гений.

Той престана да обръща каквото и да било внимание на Малинин.

— Лесно е да си гений, когато нямаш конкуренция — направи се на интересен Калашников, макар че искреният възторг на детето му беше приятен. — Жалко, че получихме този запис едва сега, защото иначе това щеше да премахне много от първоначалните ни въпроси. А сега, ако нямате нищо против, бих искал да огледам вилата, тъй като ми се ще да разбера къде точно ангелите са се заразили с вируса. Може би капаните са били сложени предварително, още преди камерите за наблюдение да бъдат монтирани. А докато аз търся наоколо, имам една молба към теб: заедно с моя заместник да разпитате съседите дали преди седмица на острова не са идвали по вода някакви непознати. А веднага след като свършим, ще отидем в архива заедно с Гавраил, за да проучим секретните досиета на изчезналите ангели…

Малинин и принцът козируваха, излязоха на двора и тръгнаха към колибите на градинарите. А Калашников веднага забрави за обещанието си да оглежда къщата, пропускайки спалнята и хола, но неизвестно защо обърна специално внимание на терасата от розово дърво от страната, която гледаше към плажа и палмовата горичка. Изтича пъргаво до една от най-високите палми, чиято корона се издигаше над всички останали, и се върна обратно, измервайки с точни крачки разстоянието от тази палма до вилата на плажа — оказа се, че то е около сто метра. Сетне наведе глава назад и, прикривайки очите си с ръка от слънцето, което му блестеше, дълго разглежда стройния дънер на палмата и най-вече пищната й корона с огромни назъбени листа.

Когато се върна до терасата, той слезе до басейна и загреба внимателно вода в една мъничка бутилчица, която си бе подготвил предварително. Прибра я във вътрешния си джоб, където вече имаше пет такива шишенца, и се върна в стаята. Е, направи, каквото искаше, без излишни свидетели. Сега му оставаше само да изчака Малинин и принца да се върнат. А дотогава можеше да прелисти книгата, тъй като любопитството го гризеше.

Той разкопча лентите и разгърна тежкия фолиант. Кръжейки във въздуха, на пода се приземи едно листче, което изпадна от книгата. Алексей го вдигна лениво и го разгърна. И в същия миг сякаш го удари ток, а буквите започнаха да подскачат и да се размазват.

Калашников мърдаше вцепенените си устни и четеше.

Веднъж. Втори път. Не можеше да има грешка.

Това беше почеркът на Алевтина.

Трийсет и втора глава Сърпрайз

неделя, 14 часа и 40 минути

Тракайки с огромните си остри зъби, към зрителя се приближаваше космата паст, покрита с отвратителна слуз. Разнесе се ужасяващ рев, а стъклото се изпоти от тежкия дъх — явно пастта бълваше нетърпима смрад. Дългите остри нокти на люспестите лапи заскърцаха, а зад чудовището с олигавени кози рога избухна пламък и в дясната му лапа увисна отсечена човешка глава, чиито облещени очи се въртяха. Екранът се обля с поток от разпенена кръв и се разнесе сатанински кикот, който отекваше като ехо.

Последва кратък взрив на ярка светлина и пъстроцветно сияние и след това на фона на синьото небе и облаците застана рус фотомодел с къс до границата на приличието хитон и с пухкави криле, извити в полукръг.

— Ти избираш дали да има добро или зло — изрече звънко тя и тръсна глава. — Гласувай или ще изгубиш. Съмняваш ли се? Никой не сменя коня си насред реката.

Гавраил кликна с мишката, за да спре рекламния клип, който гледаше на компютъра. С лявата си ръка вдигна слушалката на местния телефон и набра три цифри.

— Знаеш ли, по принцип не е лошо — каза на невидимия си събеседник. — Разбира се, кръвта ми идва малко в повечко, но доколкото зная го е снимал самият Тарантино, а неговият стил е такъв. Само да знаеше това момче кой му го е поръчал! И трябва да помислиш малко за рогата, понеже в момента сме в преговори с Шефа за смяна на имиджа му. Тъй че коригирай малко чудовището. Нека на мястото на рогата му да мърдат змии и го пускай.

Още не бе успял да затвори телефона, когато мониторът започна да бучи и да вибрира. Изображението се пръсна на малки звездички, появиха се дупки като на разядена от киселина лента и най-неочаквано в средата на монитора изплува усмихнатото самодоволно лице на Шефа. Гавраил отскочи.

— Сърпрааайз — изтананика Шефа, наслаждавайки се на постигнатия ефект. — И на мен ми хареса този клип, макар че всичко е предсказуемо до баналност. Мисля, че трябва да ви накарам да ми правите отчисления за авторски права заради това, че използвате образа ми. Сто години вече се каня да го регистрирам като запазена марка. На Земята отдавна са минали всички граници на наглостта и нямат намерение да се отказват — имат бира „Дявол“, компютърни игри „Devil May Cry“ и „Diablo“. Ами наименованията на местности? Само „Дяволското гърло“ на водопадите Игуасу ми стига…

Гавраил положи доста усилия, за да се удържи в креслото.

— Как… Ква… как се озова тук? — заквака той.

— Благодарение на вашия вечен проблем с кадрите — подсмихна се Шефа. — А пък те, както казва един мой подчинен в каменоломната, решават всичко. Вече обсъждахме с теб, че при вас няма нито един нормален специалист, а само книжни плъхове. Да, всеки от нас си има своя корпоративна мрежа и тя е защитена много добре. Аз също си мислех така до тази нощ. Но както виждаш, на практика за един добър хакер са достатъчни и петнайсет часа, за да разбие вашата прехвалена защита.

Гавраил позеленя, тъй като си представи каква ще бъде реакцията на Гласа, когато чуе тази новина.

— Нямам намерение да правя това всеки ден — разлюля успокоително рога Шефа. — В края на краищата нали има някакъв паритет на отношенията. Но бях принуден да постъпя така, за да се свържа с теб. Вчера установих, че телефонът с небесносиньото копче не работи. Моят техник провери апарата и каза, че с него всичко е наред. Проблемът е в ТВОЯ телефон. А като се има предвид, че телефоните ни не са свързани с жица, вероятно проблемът е в апарата ти. Свали кутията.

Без изобщо да осъзнава какво върши, Гавраил посегна към телефона за специална връзка. Пластмасовата кутия изхвърча още при първото натискане и той веднага видя драскотините отстрани — беше човъркана с нещо остро, може би с дълъг като шпага служебен сребърен меч, какъвто носеха ангелите. И трите кабела с различни цветове в кутията бяха старателно прерязани по средата. Гавраил смръщи трагично чело.

— Виж ти — промърмори, опипвайки безсмислено кабелите. — Интересно, кога ли се е случило това? Че аз… почти не съм напускал кабинета.

— Сигурен съм, че това е станало веднага след като дойде на посещение при мен — покри се със снежинки изображението на Шефа на екрана. — Самият аз не мога да се кача в райските селения по обясними причини и явно на някого НИКАК не му се ще да помагам в разследването. Но в същото време у мен се породиха някои догадки, които бих искал да споделя с теб, преди да изляза в отпуск. Още от самото начало имената на изчезналите ангели ми се сториха познати. Сетне се сетих, че вече съм ги чувал някъде преди около четири хиляди години във връзка с един скандален случай в Небесната канцелария, който направи фурор като този с Моника Люински.

— При нас не може да има такова нещо — прекъсна го Гавраил. — Сигурен съм, че грешиш. Откъде ще се вземе сексскандал в Рая? Че при нас сексът дори не се практикува. И това много ще разочарова твоя любимец Калашников на финала на романтичната му среща с покойната му жена.

— Всъщност това не ме вълнува особено — махна развеселено пред уебкамерата Шефа. — Ти по-добре ми кажи дали той успя да изрови нещо?

— О — възхити се Гавраил, — човекът наистина е професионалист, неподражаем е. Само не мога да разбера защо мъкне със себе си онова магаре.

— Какво магаре? — изненада се Шефа. — А, за Малинин ли говориш… Ами как да ти кажа… Съгласен съм с теб, че момчето не е блясък, но е изпълнително, а в наше време това вече е положително качество. А освен това, ако на онзи свят нямаше глупаци, как щяхме да знаем кои са умните? Както и да е, нека да не губим време в празни приказки, защото най-честно ме предупредиха, че връзката ни ще прекъсне всеки момент. Искам да споделя с теб една важна моя догадка.

— Един момент — отвърна Гавраил. — Ще затворя вратата.

Той затвори плътно вратата под погледа на умиращата от любопитство секретарка, превъртя ключа и за всеки случай дори дръпна пердетата. Кабинетът потъна в мрак. След като приключи с тези приготовления, архангелът изпусна въздуха си, сякаш току-що бе погълнал чаша водка наведнъж, и се върна до бюрото.

— Казвай — рече той и нагласи уебкамерата по-близо до себе си.

Трийсет и трета глава Game over

неделя, 14 часа и 55 минути

Платинената блондинка беше в прекрасно настроение. От сутринта до този момент не беше изпсувала нито веднъж и не беше чула онзи гнусен металически звук. Скоро цялата им прекрасна компания щеше да седи в един земен ресторант и да се наслаждава на удържаната победа, тъй като тяхната група извърши сложната операция безпогрешно. Както бе планирано, мръсниците си получиха заслуженото — всички до един, и сега наетият детектив, изпратен от Ада, щеше да е принуден да се спре. А ако не се спреше, толкова по-зле за него — щеше да получи една порция светена вода в очите, а Алевтина — инжекция с птичи грип. След два-три дни щеше да стане точно така, но на този етап той все още беше необходим, за да подаде на Гавраил нужната информация и да поведе разследването по пътя, по който искаха те. Нека RL2 да види как изкуството й принуждава марионетките да танцуват — този Калашников щеше да започне да върши такива жалки дивотии, за каквито добродушният RL2 дори не бе мечтал. Шестима ангели излетяха благополучно в НЕБИТИЕТО и настъпи време да преминат към втората фаза на операцията — да заметат следите. Засега не беше ясно дали земният агент RL2 щеше да успее да задържи Гласа в отпуск, но фактът, че до този момент не докладваше нищо, вече беше много положителен. В противен случай те ВЕЧЕ щяха да са получили печата на паднали ангели и да са полетели в тартарите, размахвайки трескаво почернелите си криле. Явно успехът развращаваше, тъй като Раел и Локи сигурно чакаха със стаен дъх нейния сигнал, а тя, мързеливката, още не беше качила на уебсайта съобщението, че последната твар си получи заслуженото. Много кофти, че нямаше хубава бира. Когато напуснеше Рая и избягаше на Земята, първото, което щеше да направи, бе да си купи една бутилка бира. Раел не пиеше, но поне с Локи можеха да гаврътнат по чашка по случай знаменателното събитие.

RL2 собственоръчно отрови първия ангел Серафим с вируса, за да докаже личната си заинтересованост в това начинание. От този момент нататък убиваше само Лаели, тъй като беше най-добрият специалист в тази работа. А блондинката се преизпълни с безусловно доверие към RL2. Когато преди месец неизвестният ник се появи в нейното айсикю и предложи помощта си за реализирането на старата й мечта да отмъсти за мъртвата си любов, блондинката реши, че това е клопка на някакви мръсници. Но след като непознатият й описа подробно този случай и попита дали не иска да си отмъсти, момичето започна да се колебае… Откъде RL2 би могъл да знае, че отмъщението е смисълът на съществуването на тяхното тайно общество почти от самото създаване на Земята? И когато той спокойно, дума след дума й сподели плана си, тя се порази от неговата простота и достъпност. Наистина всичко трябваше да стане точно така. Но можеше ли да има доверие на един непознат, когото не бе виждала? Разбира се, че не — на това не бяха способни дори блондинките. И точно затова тя му постави условието, че той трябва да убие пръв, за да може групата да се увери, че намеренията му са сериозно. За изненада на блондинката RL2 не се поколеба нито за секунда. След като получи секретната пратка от Раел и Локи, тя остави алуминиевото флаконче с вируса за RL2 на уреченото място, а оттам взе пластмасовата карта с лицензията за убийства и я изпрати на Земята. Момичето се държеше изумително спокойно и изобщо не се страхуваше от последствията. Че какви последствия можеше да има? Да речем, че откриеха вируса. Тя без проблеми щеше да обясни, че го е поръчала на Локи за лабораторни изследвания, за да предотврати следващите инфекциозни епидемии, които Шефа злодейски предизвикваше най-редовно. Преди убийството на Серафим блондинката нервничеше само заради един въпрос, за който нямаше ясна представа. Дали ТОВА ще успее? Дали RL2 не беше един от онези мръсници, който бе научил номера на нейното айсикю от справочната служба? Нямаше никаква гаранция за това, но нямаше и друг шанс. Вариантите бяха само два — или да чака още пет хиляди години, или да се съгласи с това предложение. Тя избра второто и не съжали, макар че Раел и Локи й се скараха за проявената доверчивост. Вярно, малко по-късно и Раел също се въодушеви, направо се развихри и за една седмица натръшка три трупа. Беше се отегчило горкото момиче от спокойната работа. Камък да хвърлиш по нея, пръста си нямаше да помръдне. А пък ангелите на възмездието бяха нещо като Джеймс Бонд и дори по-яки — абсолютно оръжие, чрез което за една минута се сриваха цели градове. И какво щеше да стане, ако уволняха агент 007 от любимата му работа, ако му вземеха смокинга и го изпратеха в консервната фабрика да бели картофи? Трябваше само да е благодарна, че пламенната дама не направи на пух и прах Дмитров, защото Раел би могла… Понякога тя изпадаше в състояние на берсерк21 и тогава — край, да не си наоколо.

Серафим беше умъртвен бързо и професионално. И се разбра, че RL2 не се шегува, правилата на играта бяха ясни и всичко тръгна добре. Рано или късно Гавраил трябваше да се усети, но това стана чак след изчезването на третия ангел, понеже човекът беше толкова задръстен в действията си, че всеки естонец би му завидял. Но скоро стана ясно, че Гаврюша схваща бавно, но пипа чевръсто и с идеята си да извика следователя от Ада той наистина им поднесе изненада. В началото RL2 се притесни, но гърмените ангели не ядяха доматите с колците и можеше да се каже, че тя вече почти се бе справила с проблема. И ако не беше глупавият опит на RL2 да отрови Калашников още през първия ден след пристигането му, той отдавна вече щеше да работи за тях и тогава никой нямаше да научи за вируса на птичия грип. No regrets, тъй като в края на краищата тя успя да направи точно това, което планираше. Тайнственият RL2 никога не казваше каква цел преследва самият той, но имаше неща, които не се нуждаеха от обяснения. И най-тъпият би се досетил, че той се целеше в стола на Гавраил, който сто процента щеше да бъде уволнен, след като Гласа се върнеше от отпуск. Просто нямаше да му простят втори гаф. И по тази причина блондинката сдържаше любопитството си, защото беше ясно, че ангелът, който утре щеше да смени Гавраил на поста му, беше нейният любезен събеседник онлайн. Може би щяха да й кажат името му на Земята, където тя щеше да намери убежище сред приятелките си. Рано или късно Гласа щеше да включи ясновидството и щеше да разбере истинската причина за извършения в Рая заговор… Но това нямаше значение. Тя държеше в ръката си асо и знаете, че Гласа никога не преследва онези, които бягат от Рая. Защото ако един ангел доброволно напускаше най-хубавото място във Вселената, значи по този начин той се самонаказваше, нали така? Правилно. Значи нямаше нужда от допълнителни усилия. На Земята тя щеше да се събере с Раел и Локи, а малко по-късно и с Лаели, за да се веселят и да си правят кефа. Нека изгонването от Рая да се смята за заточение. Тя беше на друго мнение. Щеше да се впусне в тресавището на земните удоволствия и вестниците щяха да преливат от писания за нейните номера, а Парис Хилтън щеше да пукне от завист.

Блондинката изписа в най-горното прозорче името на уебсайта и влезе в блокирания с парола сектор, до който освен нея достъп имаха само още трима души.

Избра една красива картичка с цветя, изпрати я в специалния сектор и написа с главни букви кратко послание върху розите:

GAME OVER22

Трийсет и четвърта глава Свидетелят

неделя, 16 часа и 42 минути

— Ламифлу… заклевам ви, имате ли ламифлу?

Възрастната аптекарка с плетена шапка гледаше с омраза и уплаха фурията, която нахлу в аптеката. Не стига, че крещеше като бясна, ами на това отгоре изблъска от гишето младия студент, и то толкова силно, че той падна. Косите й бяха разрошени, смачканият й небесносин пуловер беше облечен с предницата отзад, по цялото й тяло бяха полепнали някакви пера, не беше гримирана, а очите й блестяха като на луда — явно беше някаква наркоманка. Сигурно бяха открили ЛСД или екстази в това ламифлу и сега се друсаха с него. Ей така в началото и хероинът се смяташе за безобиден медикамент.

— Не — отвърна жената с цялата студенина, на която беше способна, и демонстративно се зачете в „Аргументи и факти“. Ама че нахалница. Ще й се тръшка тука с претенциите си, ще плаши, че щяла да извика милиция. Родителите съвсем са изтървали днешните младежи, нямат никакво уважение към по-възрастните.

Раел усети, че в следващия момент ще се окаже на пода и ще изпадне в истерия, тропайки с крака и удряйки главата си в бездушния като тая дебела жена линолеум на пода. От очите й потекоха нежелани сълзи от злоба, тъй като това беше вече шестата аптека, но никъде не откри шибания ламифлу, а сайтът в интернет, откъдето Локи го поръча миналия път, упорито не се отваряше. Локи умираше, а тази тлъста свиня безразлично решаваше кръстословицата във вестника и се правеше, че нищо друго не я засяга. Защо изобщо ви е създал Гласа, хора? Не можа ли да сътвори нещо по-добро? Какво не ви беше дозавинтил в главите? Къде е вашето милосърдие към ближния… МАМКА ВИ!

Около обяд Локи се почувства зле. До този момент само я дереше гърлото и очите й сълзяха. Температурата й се повишаваше с всяка измината минута, дъхът й стана горещ и тя започна да кашля и да се дави. Случи се точно онова, от което Раел се страхуваше толкова много. През тази седмица Локи често, твърде често, непростимо често контактуваше със смъртоносния вирус, балансирайки на ръба… И първа се зарази с него. Нямаше време да установява къде е успяла да пипне вируса и защо симптомите се появиха толкова късно, защото трябваше да мисли как да я лекува. Раел не допускаше, че може също да се зарази, и сега ангелът на възмездието тичаше презглава из аптеките и получаваше един и същи отговор: НЯМА. Ами да, разбира се, днес беше неделя и в този скапан град никой не снабдяваше търговските обекти със стока! Защо, но защо си избра да получи образование в института за възмездия, вместо да отиде в департамента за чудеса, включително и в школата за изцеления? По време на бойната подготовка ги учеха как да лекуват раните на съюзниците си в битката, но не и собствените си рани. Че кой можеше да рани ангел?

Раел се овладя и вдигна очи към продавачката, опитвайки се да изобрази нещо като усмивка. Но вместо това се получи гримаса. Утре сутринта в Дмитров щяха да намерят трупа на ченгето — на онзи шибан Анискин… И за всеки случай трябваше да се преместят в друга явочна квартира, но нямаше да могат. Какво да прави, а? Да се качи в небесносиньото ауди и да закара Локи в някоя най-обикновена болница? Щяха да изглеждат страхотно: „Здрасти, докторе, ето ви вашият болен ангел, преоблечете го в болнична пижама, но плийз, внимавайте, защото над задника си има криле.“ А Локи щеше да лежи, да я гледа и да се усмихва с последни сили с най-светлата си и безпомощна усмивка. И да хърка: „Не се притеснявай, и без това живея вече пет хиляди години, уморих се, нека всичко да свърши. А най-важното, много съм щастлива, че приключихме делото на нашия живот.“ И да угасва, да угасва пред очите й… това момиче, тази птица…

— Много ви моля. — В пресекващия от мъка глас на Раел се долавяха ридания. — Един човек умира, спешно ми трябва лекарство.

Аптекарката вдигна неохотно глава от кръстословицата. В Раел се вторачиха плувнали в лой наистина свински очички, които излъчваха злоба.

— Девойко! Какви са тези скандали? Казвам ви на чист руски: няма. Умирал човек? Извикайте „Бърза помощ“, защо сте се домъкнали тук? Абстиненцията ли го мъчи? Махай се от тука, наркоманка такава! — разврещя се аптекарката, стигайки по логичен път до извода, че с такива като Раел не се говори на „ви“. — Ей сега ще извикам милиция! — добави дежурната заплаха.

Раел се изправи, обзета от непознат до този момент бяс. Бръкна под разкопчаното си яке, стисна релефната дръжка с белите си пръсти и извади пистолета „Хеклер и Кох“ със заглушител. Пропука изстрел и върху пластмасовия под се посипаха парчетата от стъклената преграда, зад която седеше аптекарката. Жената не успя дори да извика. През дупката, която се образува, Раел сграбчи аптекарката за яката и с неприсъща на жена сила я издърпа към себе си. В гънките на брадичката на аптекарката се бяха забили стъкла. Тя присви устни във вид на огромна буква О, но сподави вика си, преди да го издаде, защото право в откритата й уста се заби миришещото отвратително на топло оръжейно масло дуло на пистолета. Жената издаде нечленоразделен звук.

— Тъпа кучка — изригна Раел, сложила разтреперания си пръст на спусъка. — Казвай къде държиш ламифлуто, иначе ще те застрелям веднага на място.

Аптекарката се тресеше и не бе в състояние да изрече нито дума. По стола, на който седеше, започна да се образува тъмно мокро петно и Раел с отвращение осъзна, че това е урина. А освен това осъзна, че ей сега ще натисне спусъка. Изглежда, аптекарката също схвана това и се разпищя, подритвайки с крака и гледайки Раел също като блондинка — Кинг Конг.

— На „Тверска“! На „Тверска“! Отидете на „Тверска“! Там са големи… там са денонощни… там има всичко… там са двете най-добри… ние нямаме!

Раел отблъсна аптекарката, която тупна като денк на пода, и хукна навън, както си беше с пистолета. И едва след като затвори вратата, дойде на себе си. В този град минувачите по навик бързаха по работа и никой не се интересуваше от момичето с пушкалото. Тя прикри пистолета с якето си, готова в следващия миг да се втурне, но застина на място. Свидетелят… Колкото и да се присмиваше всезнаещата Локи, която в момента се гърчеше от болка в локва лепкава пот, италианските филми бяха правдоподобни. Няма човек, няма проблем. И в онзи як филм „Търси жената“, който двете с Локи гледаха вчера, когато се върнаха от стриптийз бара, се казваше много точно: „Свидетелите трябва да се ликвидират.“ Прави бяха хората. И беше много тъжно, че за тази цел трябваше да изгуби още половин минута. Но се налагаше. Поне лицензията й все още беше валидна, а това означаваше, че…

Аптекарката натискаше трескаво с пръсти бутоните на телефона… Не, не… Къде е… Аха, най-сетне… Ето го. Тя чу как входната врата се отвори отново и вътре нахлу студен въздух.

— Затворено е! Не влизайте! — изврещя аптекарката, без да вдига глава.

Раел стъпи върху парчетата стъкла и стреля, без да се цели. Аптекарката изпусна телефона и се свлече на пода, подрусвайки се като желе. Раел отиде до апарата и взе сгорещената слушалка, в която се чуваха дълги сигнали.

— Ало! — разнесе се в мембраната. — Тук е милицията.

— Извинете — каза момичето. — Сбъркала съм номера.

Сетне сложи слушалката върху вилката, помириса въздуха наляво и надясно с приведен врат и вдигна рязко лявата си ръка. От показалеца й като от огнехвъргачка изхвърча ревяща струя пламък, който обгърна щанда, неподвижното тяло и шкафовете с лекарства. Бурканчетата започнаха да се пукат, а огънят се разгоря още по-силно — явно някакви препарати съдържаха спирт.

Раел отметна глава назад и истерично се засмя.