Ерик

Том 93 от Коментарите, всъщност. Самите Наредби съставляват други 1440 тома. По-точно, само Част Първа.

Скуката винаги се е харесвала на Ринсуинд. Дори и да я ценеше само поради качеството й на рядко явление. Все му се струваше, че единствените случаи в живота му, когато не е бил гонен, затварян или удрян, са случаите, в които е бил изпуснат. И макар че едно продължително падане винаги донякъде прилича на друго, едва ли може да се нарече „скучно“. Единственото време, за което си спомняше с известно умиление, беше краткотрайният период като асистент-библиотекар в Невидимия Университет. Там нямаше какво толкова да прави, освен да чете книги, да внимава да не се наруши доставката на банани за Библиотекаря, в редки случаи, да му помага да се справи с някоя особено своеволна магьосническа книга.

Сега осъзна какво правеше скуката така привлекателна. Знанието, че по-лошите работи, че по-опасно възбуждащите работи си се случват там, зад ъгъла и че ти нямаш нищо общо с тях. Защото, за да се наслаждаваш на скуката, би трябвало да имаш с какво да я сравняваш.

Докато това тук е само скука върху повече скука, която се увиваше около самата себе си, докато се превърне в тежък ковашки чук, в състояние да парализира всякаква мисъл и действие и да стрие вечността на каша.

— Това е ужасно — каза той.

Прикованият повдигна измъченото си лице.

— Ти ли ще ми го казваш? Харесваше ми да бутам топката до върха на хълма. Можеш да поспреш и да си побъбриш, можеш да видиш какво става наоколо, можеш да изпробваш различни захвати и всичко останало. Бях нещо като туристическа атракция — хората все ме сочеха. Не бих казал, че беше забавно, но придаваше смисъл на отвъдния живот.

— А аз пък му помагах — каза демонът с глас, загрубял от мрачно възмущение. — Понякога ти помагах с туй-онуй, нали? Разправях ти по някоя клюка. Окуражавах го как да е, когато се търкулваше обратно долу. Казвах, например: „Хопа, ей пак гадта му с гад“, а той ми отговаряше: „Нищо, де“. Добри времена си бяха. Страхотни времена — издуха носа си.

Ринсуинд се изкашля.

— Вече стана много дебела работа — каза демонът. — Щастливи си бяхме в старите времена. Като че ли никой не страдаше особено, всички си бяхме някак заедно.

— Точно така си беше — каза окованият мъж. — Ясно ти ставаше, че ако внимаваш, един ден ще имаш късмет да се измъкнеш. Знаете ли, че сега веднъж седмично трябва да си спирам работата за провеждане на часове по усъвършенстване в разни занаяти?

— Сигурно е хубаво — колебливо вметна Ринсуинд.

Мъжът присви очи:

— Кое, да плетеш кошници ли е хубаво!

— Тук съм от осемнадесет хилядолетия като демон и духче — изломоти демонът. — Изучил съм си занаята. Така е. Осемнадесет хиляди проклети годинки зад тризъбеца, а сега това. Да чета…

Трясък от нещо движещо се със свръхзвукова скорост проехтя през целия Ад.

— Ой, ой — каза демонът. — Оня се върна. Освен това, май е сърдит. По-добре да снишим глави — И действително, навсякъде из кръговете на Хадес, демоните и прокълнатите стенеха в унисон и се връщаха към своите лични адчета. Окованият мъж се обля в пот.

— Слушай, Визимут — каза, — защо не пропуснем, някакси, един или два параграфа…

— Това ми е работата — окаяно каза демонът. — Знаеш, че той проверява. Това е повече отколкото струва служб… — млъкна, направи тъжна гримаса на Ринсуинд и потупа нежно хлипащия мъж с дълъг крив нокът.

— Виж какво ще ти кажа — мило продължи, — ще пропусна някои от допълнителните алинеи.

Ринсуинд повлече Ерик за отпуснатото рамо.

— По-добре да вървим — тихичко каза.

— Това наистина е ужасно — промълви Ерик, докато отминаваха. Така на злото му излиза лошо име.

— Ъ-ъ — каза Ринсуинд. Хич не му хареса да чуе, че Оня се е върнал и че Оня е ядосан. Винаги когато нещо достатъчно важно, че да заслужава главни букви, беше ядосано в близост с Ринсуинд, то обикновено беше ядосано на него.

— Ако толкова много неща знаеш за туй местенце — каза, — сигурно знаеш и как да се измъкнем оттук.

Ерик се почеса по главата.

— Би ни помогнало, ако единият е момиче — каза. — Според ефебианската митология, има едно момиче, което всяка зима слиза тук.

— За да се топли ли?

— Струва ми се, в историйката пише, че всъщност тя сътворява зимата, нещо такова.

— Познавам такива жени — каза Ринсуинд, като мъдро кимаше с глава.

— Помага ако имаш и лира, струва ми се.

— А-ха. Е, тука сме добре — обнадежди се Ринсуинд. Потъна в мисли за известно време и после каза. — Ъ-ъ. Имах тука някъде една-две лири.

— Не бе, става дума за инструмент, на който се свири.

— О-о.

— И… и… и когато наистина си тръгнеше, ако се обърнеш… май се появяват някъде нарове, или… или… или пък се превръщаш в парче от дървен нар.

— Никога не се обръщам — твърдо каза Ринсуинд. — Когато хукнеш да бягаш, едно от първите правила е никога да не се обръщаш.

Зад тях се чу рев.

— Особено когато чуваш силни шумове — продължи Ринсуинд. — Когато стане дума за страх, ето какво различава хората от овцете. Веднага хукваш да бягаш — Подбра полите на плаща си.

И те тичаха, и тичаха, докато чуха един познат глас да им казва:

— Здрасти, скъпи момчета. Дайте газ. Удивително е как срещаш стари приятели тук дори.

А друг глас каза:

— Кажжгоде? Кажжгоде?

— Къде са те?

Помощник-лордовете на Ада трепереха. Щеше да стане ужасно. Дори може да се стигне и до записка.

— Не може да са избягали — ревеше Астфгл със стържещ глас. — Някъде тука са. Защо не можете да ги откриете? Нима съм заобиколен от некадърници, а същевременно и от тъпаци?

— О, повелителю…

Принцовете демони се извърнаха.

Беше се обадил Дук Васенего, един от най-старите демони. Никой не знаеше на колко години е. Но ако не е открил първоначалния грях, поне е направил едно от първите копия. По отношение на хитроумието и склонността му към непочтеност, би могъл да мине за човек и обикновено приемаше вида на възстаричък съдия, в чието родословие някъде е имало орел.

Всеки демоничен мозък си помисли: горкия старец Васенего, този път си го изпроси. Няма да е само записка, а политическа декларация с копия до всички отдели, плюс копие за архива.

Астфгл бавно се обърна, като че беше на въртяща се платформа. Отново беше в предпочитаната си форма, но се беше съвзел и така да се каже, намираше се на по-високо емоционално ниво. Самата мисъл за живи хора в неговото владение го караше да дрънчи от бяс като струна на цигулка. Не можеш да им вярваш. Не можеш да разчиташ на тях. Последният човек, допуснат тук долу жив, създаде ужасяващо лош имидж на мястото чрез Пресата. Освен това хората го караха да се чувствува по-низш.

Сега целият волтаж на гнева му се съсредоточи върху стария демон.

— Искаш нещо да отбележиш ли? — каза.

— Само исках да кажа, повелителю, че проведохме обстойно дирене из всичките осем кръга и аз действително съм сигурен…

— Тишина! Не мислете, че не зная какво се върши наоколо — изрева Астфгл, обикаляйки около измъчената фигура. — Виждал съм те, и тебе, и тебе — тризъбецът му посочваше някои от другите стари лордове, — да кроите заговори по ъглите, да подстрекавате към бунт! Аз съм този, който управлява тука, не е ли така? И ще ми се подчинявате!

Васенего беше пребледнял. Патрицианските му ноздри пламтяха като дюзи на реактивни двигатели. Всичко по него говореше: ах ти, надута дребна твар, разбира се че подстрекаваме към бунт, ние сме демони! А аз подлудявах умовете на принцове, когато ти още подстрекаваше котките да оставят умрели мишки под леглата, ах ти, малоумен книжен мухльо! Всичко в него изразяваше това, с изключение на гласа му, който спокойно каза:

— Никой не отрича това, ваше величество.

— Тогава търсете отново! А демонът, който ги е пуснал да влязат да се прати в най-долната яма и да се разчлени, ясно?

Васенего повдигна вежди:

— Старият Ъргълфлогъ ли, ваше величество? Постъпил е глупаво, несъмнено, но той е един предан…

— Случайно да си позволяваш да ми противоречиш?

Васенего се поколеба. Въпреки че дълбоко в себе си имаше Краля за отвратителен, беше демон, а демоните силно вярват в старшинството и йерархията. Прекалено много на брой млади демони ги притискаха отдолу, за да могат старшите лордове да си позволят открито да демонстрират начини за провеждане на кралеубийство и преврат, независимо как ги провокират към подобно действие. Васенего си имаше свои собствени планове. Няма смисъл да разваля всичко сега.

— Не, ваше величество — каза. — Но това означава, ваше величество, че порталът на ужаса вече не е…

— Действай!

Багажът пристигна на портала на ужаса. Няма как да се опише колко си ядосан след като почти си претичал два пъти по продължението на пространствено-времевия континиум, а Багажът поначало си беше доста раздразнен.

Погледна пантите. Погледна ключалките. Малко отстъпи назад и като че ли прочете новата бележка над портала.

Вероятно тя още повече го разядоса, въпреки че за Багажа нямаше никакъв сигурен начин да познаеш, защото прекарваше по-голямата част от времето си отвъд, така да се каже, хоризонта на обичайната враждебност.

Дверите на Ада бяха древни. Не само на времето и жегата се дължеше изпичането на дървото, превърнало се в нещо като черен гранит. Прихванали бяха от страховитото и скучно зло. Дверите бяха нещо повече от предмети, които просто запълват дупки в стената. Достатъчно схватливи бяха, за да имат някаква смътна представа какво вероятно им крои бъдещето.

Наблюдаваха как Багажът се затътри назад по пясъка, как нагъна крачетата си и се сви на пясъка, готов да скочи.

Ключалката щракна. Езичетата бързичко се прибраха самички. Големите резета рязко се измъкнаха от гнездата си. Вратите доброволно се отвориха широко и се подпряха на стената.

Багажът се отпусна. Изправи се. Пристъпи. Тръгна едва ли не наперено. Мина между пресилилите се панти и когато почти беше влязъл, се обърна и дяволски здравата ритна най-близката част от вратата.

Имаше някакво голямо колело, което се пускаше в движение чрез ходене. Не задвижваше нищо и притежаваше изключително скърцащи части. Олицетворяваше една част от по-вдъхновените идеи на Астфгл. Нямаше никакво друго приложение, освен да покаже на няколкостотин люде, че ако според тях животът им е бил твърде безсмислен, то значи още нищо не знаят.

— Не можем вечно да си останем тук — обади се Ринсуинд. Нужно е да правим разни неща. Например, да ядем.

— Ето огромното предимство да бъдеш прокълната душа — каза Понсе да Куърм. — Всичките стари телесни грижи отмират. Естествено, получаваш изцяло нов набор от грижи, но винаги ми се е струвало уместно да търся доброто във всяко лошо.

— Кажжгоде! — намеси се папагалът, седнал на рамото му.

— Само като си помисля — каза Ринсуинд — Никога не съм подозирал, че и животните могат да отидат в Ада. Но много добре разбирам защо в този случай са направили изключение.

— Да те таковам, магьоснико!

— Защо пък не ни търсят тук, ето това не разбирам — отбеляза Ерик.

— Млъквай и продължавай да вървиш — каза Ринсуинд. — Тъпи са, ето защо. Не могат и да си представят, че ще направим нещо такова.

— Да, такива са те. Самият аз не мога да си представя, че правим нещо такова.

Ринсуинд топуркаше известно време, като изгледа тълпа трескаво търсещи демони да профучава край тях.

— Значи не успя да намериш Извора на младостта, а? — опита се да завърже някакъв разговор.

— О, ама аз го намерих — разпалено каза да Куърм. — Чист извор в дълбините на джунглата. Много е впечатляващ. И хубавичко си дръпнах една дълга глътка. Или по-точно казано, налочих се.

— И…? — запита Ринсуинд.

— Определено имаше ефект. Да. За известно време определено усещах как се подмладявам.

— Ами… — Ринсуинд неопределено махна с ръка към да Куърм, колелото, извисяващите се кръгове на Пъклото.

— А-а — каза старецът. — Разбира се, точно това е най-вбесяващото. Толкова много неща бях изчел за Фонтана, а човек би си помислил, че все някой можеше да спомене най-съществения момент относно водата във всичките тези книги, нали така?

— Който е, че…?

— Първо трябва да се кипне. Това е отговорът на въпроса ти, нали? Ама колко жалко само.

Багажът се носеше в тръс надолу по спираловидния път, свързващ отделните кръгове на Пъклото. Дори и при нормални условия едва ли би привлякъл внимание. Ако не заради нещо друго, то със сигурност — защото болшинството жители на демонската страна представляваха доста по-чудата гледка.

Тая работа наистина е скучна — отбеляза Ерик.

— Така и трябва да бъде — каза Ринсуинд.

— Но ние не би трябвало да се спотайваме тук, а да се опитваме да открием изход!

— Е да, ама такъв няма.

— Всъщност, има — каза някакъв глас зад Ринсуинд, Звучеше като глас на човек, който е виждал изхода, но не е харесал нито една частичка от него.

— Лавеол? — попита Ринсуинд. Неговият праотец беше точно зад тях.

— „Успешно си стигаш у дома“ — горчиво каза Лавеол. — Това са думите ти. Хъм. Десет години проклятие след проклятие. На приятел можеше да го кажеш.

— Ъ-ъ — намеси се Ерик. — Не искахме да нарушаваме хода на историята.

— Не сте искали да нарушавате хода на историята, а — бавно каза Лавеол. Заби поглед в дървенията на колелото. — Е, добре де. Тогава всичко е съвсем наред. Много по-добре ми стана сега, като научих това. От името на хода на историята, бих искал да ви помоля да приемете дълбоката ми благодарност.

— Извинете — каза Ринсуинд.

— Да?

— Казахте, че има и друг изход?

— А-а, да. Заден.

— Къде е?

Лавеол за миг спря и посочи към мъглявата падина.

— Виждаш ли оная арка там?

Ринсуинд впи взор в далечината.

— Горе-долу — каза. — Това ли е изходът?

— Да. Дълго и стръмно изкачване. Обаче не знам къде точно излиза.

— Как разбра?

Лавеол сви рамене.

— Попитах един демон — отвърна. — Винаги за всичко си има и по-лесен начин, да знаеш.

— Ще ни трябва цяла вечност, за да стигнем дотам — отбеляза Ерик. — Точно отсреща е, никога няма да успеем.

Ринсуинд кимна в знак на съгласие и навъсено продължи безкрайната си разходка. След няколко минути запита:

— Не ви ли се струва, че май се движим по-бързо?

Ерик се извърна.

Багажът беше вече на борда и се опитваше да ги настигне.

Астфгл застана пред огледалото си.

— Покажи ми какво виждат те — заповяда.

— Да, господарю.

За миг Астфгл изучаваше завихрения образ.

— Кажи ми какво значи това — поиска той.

— Аз съм само едно огледалце, господарю. Как да знам!

Астфгл изръмжа:

— Аз пък съм Повелителят на Хадес — и замахна с тризъбеца си. — И съм готов да поема риска за още седем години лош късмет.

Огледалото обмисли наличните възможности.

— Може би успявам да чуя някакво скърцане, повелителю — осмели се то.

— И?

— Намирисвам пушек.

— Не може да е пушек. Недвусмислено забраних всякакви открити огньове. Много остаряла концепция. Беше излязло лошо име на мястото.

— Независимо от това, господарю.

— Покажи ми… Хадес.

Огледалцето направи всичко по силите си. Точно навреме, за да може кралят да види как колелото с нажежени до червено лагери се търкулва надолу от поставката си. Търкаляше се през страната на прокълнатите измамно бавно, като свличаща се лавина.

Ринсуинд висеше на лоста за оттласкване и гледаше как дъските фучаха край него със скорост, която би прогорила подметките на сандалите му, ако беше достатъчно глупав, че да си пусне краката. Мъртвите обаче възприемаха гледката с ободрителните възгласи на онези, които знаеха, че вече им се е случило най-лошото. Носеха се викове като „Пусни насам захарното памуче“.

Чу как Лавеол хвалеше великолепния опън на колелото и как обясняваше на да Куърм, че ако имащ превозно средство, което само постила пътя пред себе си, както всъщност постъпваше Багажът, а и като бронираш средството, тогава ще водиш по-малокръвни войни, които ще свършат за два пъти по-малко време и всички дружно ще пътуват по-дълго за вкъщи.

Багажът въобще не коментираше. Виждаше, че господарят му виси на няколко крачки пред него и просто продължаваше да върви. Може да му е хрумнало, че пътешествието трае малко дългичко, но това си е проблем на времето. И така, като отхвърляше случайно попаднали на пътя му пищящи души, като блъскаше, придаваше въртеливо движение или размазваше някой случаен злополучен демон, колелото се търкаляше.

Разби се в отсрещната скала.

Лорд Васенего се усмихна.

— Сега — каза, — време е.

Останалите старши демони изглежда се чувстваха малко неловко. Разбира се, те бяха всецяло предани на злото, а Астфгл определено Не Е Един От Нас и освен това е най-отвратителната дребна мижитурка, която някога с мазнотии си е проправяла пътя до поста…

Ама… ъ-ъ, това… може би имаше и друга начини, които също…

— Учете се как го правят хората — изимитира Васенего. — На мене заповяда да се уча от хората. На Мене! Символът на наглостта! Символът на безочието! Но аз наблюдавах, о, да. Учих се. Планирах.

Изражението на лицето му беше неописуемо. Дори и лордовете от най-пъклените кръгове, които ликуват в обкръжението на подлост извърнаха глави.

Дук Дразомет Разложеният вдигна колебливо крив нокът.

— Но, ако оня само ни заподозре — започна, — искам да кажа, че притежава долен нрав. Онези записки… — Потръпна.

— Ами че какво правим ние? — Васенего разпери ръце в израз на невинност. — Къде е вредата? Братя, питам ви: къде е вредата?

Пръстите му се свиха. Кокалчетата му побеляха до блясък под тънката, прорязана с вени със синя кръв кожа, докато изучаваше съмняващите се лица.

— А може би предпочитате да получите още някоя политическа декларация? — запита.

Израженията на лордовете потрепваха като редичка от падащи плочки за домино. Съществуваха отделни случаи, в които дори демоните се обединяваха. Стига вече политически декларации, стига вече консултативни документи, стига вече нравоучения за повдигане на духа на целия колектив. Това е Ад, но все някъде трябва да се сложи чертата.

Граф Бийзълмот разтри един от трите си носа.

— А хората, значи, някак са измислили всичко това самички? — каза. — Не сме им правили никакви, значи, намеци? Васенего поклати глава в знак на отрицание.

— Изцяло си е тяхна собствена работа — каза гордо като любещ училищен директор, който току-що е изпратил своя бляскав ученик, завършил с пълно отличие.

Графът се втренчи в безкрайността.

— Аз пък си мислех, че се очаква ние да сме най-отвратителни — гласът му беше изпълнен с благоговение.

Старият лорд кимна в знак на съгласие. Дълго беше чакал това. Докато останалите говореха за разгорещена революция, той просто не изпускаше от погледа си света на човеците и наблюдаваше, и се дивеше.

Този тип Ринсуинд се оказа крайно полезен. Успя изцяло да ангажира вниманието на Краля. Заслужаваше си труда. Проклетият тъп човечец все още си мислеше, че пръстите му вършат цялата тая работа! Три желания, как пък не!

А точно когато Ринсуинд се измъкна от останките на колелото, установи че Астфгл, Кралят на Демоните, Повелител на Ада, Господар на Пъклото, стои изправен над него.

Астфгл бе преминал през първия етап на беса, понастоящем се намираше в онзи спокоен гьол на яростта, когато гласът е равен, обноските са премерени и учтиви и единствено едва доловимата следа от храчка в ъгълчето на устата издава вътрешното инферно.

Ерик изпълзя изпод разтрошена греда и вдигна поглед.

— Олелее — каза.

Кралят на демоните завъртя тризъбеца. Най-неочаквано, вече нямаше комичен вид. Имаше вид на тежка метална тояга с три ужасни остриета накрая.

Астфгл се усмихна и се огледа.

— Не — очевидно го каза на себе си. — Не тук. Не е достатъчно публично. Тръгвайте!

По една ръка хвана всеки един от тях за рамото. Биха могли да се съпротивляват толкова, колкото две-три снежинки биха могли да устоят на огнепръскачка. Последва миг на объркване и Ринсуинд се намери в най-обширната стая на вселената.

Беше голямата зала. Вътре спокойно можете да си строите междупланетни ракети. Кралете на Ада може и да са чували думи като „финес“ и „умереност“, но бяха и чували, че ако притежаваш онова нещо, ще се наложи да го презираш и заключиха, че ако не го притежаваш, трябва дори повече да го презираш. Онова, което не притежаваха, беше добрият вкус. Астфгл беше направил, каквото му беше по силите, но дори и той не бе успял да добави нещо особено към общия лош дизайн, абсолютно несъвместимите цветове и ужасните тапети. Беше сложил няколко ниски масички и плакат за бикоборството, но те по-малко или повече се губеха в общия хаос и новата покривчица за облегалката на Трона на Ужаса служеше само, за да усили впечатлението, създавано от някои от по-неприятните барелефи.

Двамата човеци бяха проснати на пода.

— А сега… — каза Астфгл.

Но гласът му потъна във внезапни приветствени крясъци.

Вдигна поглед.

Демони с всякакви размери и форма изпълваха почти цялата зала. Трупаха се по стените и дори висяха от тавана. Демоничен оркестър от най-разнообразни инструменти, изпълни някакви отбрани акорди. От единия край на залата до другия беше провесен плакат, на който пишеше: „Залют на ШЕВА“.

Веждите на Астфгл се заплетоха параноично в мига, когато Васенего, следван по петите от останалите лордове връхлетя върху него. Лицето на стария демон се разцепи в абсолютно простодушна зъбата усмивка. Кралят едва не изпадна в паника и го прасна с тризъбеца, преди Васенего да се протегне и да го тупне по гърба.

— Браво! — извика.

— Какво?

— О, браво!

Астфгл сведе поглед към Ринсуинд.

— О — каза. — Да. Ами. — Изкашля се. — Не беше нещо особено — каза и се поизправи, — знаех си че вие нямаше до никъде да я докарате и затова аз…

— Не тези — Васенего им хвърли презрителна усмивка. — Такава тривиална работа. На, ваше величество. Имах предвид Вашето издигане.

— Издигане? — запита Астфгл.

— Повишението Ви, ваше величество!

Бурни ликуващи викове се надигнаха от младите демони. Те биха приветствали каквото и да е.

— Повишение? Но, но, аз съм си Кралят — Астфгл немощно изрази лек протест. Усещаше, че започва да му се изплъзва контролът върху събитията.

— Пфу! — експанзивно каза Васенего.

— Пфу?

— Ама, наистина, ваше величество. Крал? Крал? Ваше величество, говоря от името на всички тук и Ви казвам, че това не е титла за демон като Вас, Ваше Величество, демон, чието тълкуване на въпросите и приоритетите на организацията, чието прозрение относно същинските функции на нашето битие, чийто, ако мога така да се изразя, явен интелектуален потенциал ни доведоха до нови и още по-големи низини, Ваше Височество!

Противно на волята си Астфгл се напери:

— Ами, вижте сега… — започна.

— И въпреки всичко това, установяваме, че въпреки вашия пост, проявявате интерес към най-незначителните детайли в работата ни — каза Васенего като погледна надолу, покрай носа си, към Ринсуинд. — Каква всеотдайност! Каква всеотдайност!

Астфгл се наду:

— Естествено, винаги съм приемал…

Ринсуинд се повдигна на лакти и си помисли „Ей внимавай, зад гърба ти…“

— И така — продължи Васенего, грееше като цяла крайбрежна ивица от морски фарове. — Съветът се събра и реши, и ако ми позволите да добавя, Ваше височество, единодушно реши, да учреди абсолютно нова награда в чест на Вашите бележити постижения!

— Голямото значение на точно водената писмена документация е… каква награда? — каза Астфгл, а лещанките на подозрението се стрелнаха в океана на самомнението му.

— Постът, Ваше височество, на Върховен Доживотен Президент на Ада!

Оркестърът отново гръмна.

— С Ваш собствен офис — много по-голям от дупката, в която трябваше да се свирате и да се мъчите през всичките тези години, Ваше величество. Или, по-скоро, Г-н Президент!

Оркестърът отново трясна, но друг акорд.

Демоните чакаха.

— А ще има ли… цветя в саксии? — бавно запита Астфгл.

— Множества! Цели плантации! Цели джунгли!

Астфгл сякаш се озари от умилителна вътрешна светлина.

— А килими? Имам предвид от онези, дето са от стена до стена…?

— Трябваше специално да разбутаме стените, за да ги сместим, Ваше височество. С висок косъм са! А какво ще кажете за лампионите? Цели племена пигмеи се питат защо е светло и през нощта, Ваше величество!

Удивеният Крал допусна да бъде прегърнат през раменете от една сърдечна ръка и лекичко да бъде поведен през приветствуващите го тълпи, а всички мисли за отмъщение бяха забравени.

— Винаги съм харесвал от онези специални работи за правене на кафе — измърмори, а последните останки от самоконтрола му се топяха.

— Инсталирана е стопроцентова фабрика, Ваше височество! И вътрешната централа, за да предавате инструкциите си на подчинените. И последната новост в областта на деловите бележници — по две вечности на страничка и държател за…

— Цветни маркери. Винаги съм твърдял, че…

— Цели многоцветни дъги, Ваше величество — Васенего гръмко го агитираше. — И нека вървим там без да се бавим, Ваше величество, защото подозирам, че с Вашето обичайно прозрение сигурно нямате търпение да се захванете с най-отговорни задачи, които стоят пред Вас, Ваше величество.

— Разбира се, разбира се! Време е да бъдат разрешени, наистина… — по пламналото лице на Астфгл премина израз на смътно объркване. — Тези най-отговорни задачи…

— Са не друго, а цялостен, пълен, авторитетен, проникновен и задълбочен анализ на нашата роля, функция, приоритети и цели, Ваше височество!

Демоните затаиха дъх.

Астфгл се намръщи. Вселената като че ли забави своя ход. Звездите за миг спряха движението си.

— С изпреварващо планиране? — най-накрая каза той.

— Първи приоритет, Ваше височество, който Вие, с Вашата проницаемост мигновено и точно определихте — бързо вметна Васенего.

Демоничните лордове отново задишаха.

Гръдният кош на Астфгл се разшири с някой и друг сантиметър.

— Ще ми бъде необходим специален колектив, разбира се, за да формулирам…

— Да формулирате! Точната дума! — каза Васенего, който май вече попрекаляваше. Астфгл му хвърли едва доловимо подозрителен поглед, но в този миг оркестърът отново гръмна.

Последните думи, долетели до Ринсуинд, когато извеждаха Краля от залата, бяха:

— А за да анализирам информация, ще ми трябват…

И излезе.

Останалите демони, наясно че забавлението за деня като че ли свърши, взеха тромаво да се размърдват наоколо и да се изнизват през големите врати. По-умните започнаха да осъзнават, че скоро пак ще лумнат огньовете.

Сякаш никой не обръщаше внимание на двамата човеци. Ринсуинд подръпна плаща на Ерик.

— Сега му е времето да хукнем да бягаме, нали? — запита Ерик.

— Да вървим — категорично заяви Ринсуинд. — Безгрижно, спокойно и ъ-ъ…

— Бързо?

— Схватливо момче си, няма що.

От съществено значение е надлежната употреба на трите желания да донесе щастие на възможно най-голямо число хора. Всъщност, точно това и стана.

Тезуменците бяха щастливи. Когато никакво количество боготворене не доведе отново Багажа при тях, за да изпогази враговете им, те отровиха всичките си жреци и за разнообразие изпробваха просветения атеизъм, което означаваше, че пак могат да си убиват колкото си искат хора, но за целта няма защо да стават толкова рано.

Жителите на Тсорт и Ефеб бяха щастливи — поне онези от тях, които пишат и играят главните роли в историческите драми, а само това е от значение. Сега продължителната им война свърши и могат да се захванат със същинското занимание, подобаващо на цивилизованите нации, а именно, да се подготвят за следващата война.

Обитателите на Ада бяха щастливи, или поне — по щастливи от преди. Огньовете отново ярко лумнаха, старите познати мъчения се налагаха на безплътни тела, които въобще не бяха в състояние да ги усетят и прокълнатите бяха озарени от прозрението, с което неволите по-лесно се понасят — абсолютният и сигурен факт, че всичко може да бъде и по-лошо.

Лордовете — демони бяха щастливи:

Стояха около магическото огледало и на чашка се наслаждаваха на чествуването. От време на време някой от тях се осмеляваше да тупне Васенего по гърба.

— Да ги пуснем ли да си ходят, Ваше величество? — попита един дук, като заничаше към катерещите се фигурки в тъмния образ на огледалото.

— Струва ми се — да — безгрижно каза Васенего. — Винаги е хубаво да пуснеш да се разпространява някоя и друга историйка, значи. За да стимулираш… да внушиш… абе, за да накараш всеки да си седне на задника и дяволски добре да си опича акъла. А тези донякъде ни бяха полезни — Взря се в дълбините на питието си и кротко си заликува.

И все пак, все пак, в дълбините на завития си мозък му се струваше, че чува крехко гласче, което с годините щеше да укрепва. Гласче, което преследва всички крале на демоните: „Ей, внимавай, зад гърба ти…“

Трудно е да се каже дали Багажът беше щастлив или не беше. Засега злостно атакуваше 14 демона, а трима от тях беше заврял в собствените им ями с вряща мазнина. Скоро щеше да се наложи да последва господаря си, но нямаше защо да бърза.

Един от демоните неистово се опитваше да се вкопчи за ръба. Багажът му премаза пръстите.

Творецът на вселени беше щастлив. Току-що експериментално пусна снежинка със седем страни в някаква буря и никой не забеляза. Утре почти беше склонен да опита с малки деликатно кристализирани буквички от азбуката. Азбучен Сняг. Ще бъде върхът.

Ринсуинд и Ерик бяха щастливи:

— Виждам синьо небе! — каза Ерик. — Къде мислиш, че ще излезем? — добави. — И кога?

— Където и да е — каза Ринсуинд. — И когато и да е.

Погледна надолу към широките стъпала, които изкачваха — всяко едно беше направено от големи каменни букви. Стъпалото, на което точно стъпваше, например гласеше „Направих го с най-добри намерения“.

На следващото пишеше „Мислех, че ще ти хареса“.

Ерик стоеше върху „В името на децата“.

— Много странно, нали? — каза той. — Защо ли тези стълби са така направени?

— Мисля че това са добри намерения — отговори Ринсуинд. — Това е път към Ада, а демоните са, в края на краищата, традиционалисти.

Разбира се, те са непоправимо зли, но не винаги са лоши. И така Ринсуинд вдигна крак от „Ние сме работодатели, предлагащи еднакви възможности“, премина през стена, която след него се затвори и влезе в света.

Би могло да стане, трябваше да признае той, и много по-лошо.

Президентът Астфгл, седнал в оазис светлина насред огромния си тъмен офис, отново свирна в микрофона.

— Хей? — каза. — Хей?

Май че никой не отговаряше.

Чудно.

Вдигна един от маркерите и погледна купчината писмена наоколо. Всичките тези архиви трябва да се анализират, обмислят, преценяват и оценяват, после да се стигне до формулирането на подходящи управленски насоки, да се напише проект за задълбочен политически документ, а после, след съответното разглеждане — да се направи нов проект…

Още веднъж опита с микрофона:

— Хей? Хей?

Няма никой. Все още няма защо да се безпокои, има достатъчно много работа. Времето му беше твърде ценно, за да го пилее.

Потопи крака в дълбокия мек килим.

Гордо изгледа цветята си в саксии.

Чукна сложния набор от хромирани жици и топки, който се залюля и затиктака прилежно.

Разви капачката на писалката си с твърда, решителна ръка.

Написа: „В кой бизнес сме???“

Помисли малко и след това написа внимателно отдолу: „В прокълнатия бизнес!!!“

А това също е щастие. Някакво.