ЧАСТ I,която представлява препечатка от спомените на Джон Х. Уотсън, доктор по медицина, бивш служител от военния медицински отдел

ГЛАВА 1ГОСПОДИН ШЕРЛОК ХОЛМС

През 1878 година получих дипломата си на доктор по медицина от Лондонския университет и се отправих за Нетли, където посещавах курса, подготвящ лекари за армията. След като завърших обучението си там, бях съответно зачислен към Пети нортъмбърландски пехотен полк като помощник-лекар. По това време полкът се намираше в Индия и докато успея да се явя на местоназначението, избухна втората афганска война. Когато корабът ми пристигна в Бомбай, узнах, че моята част е преминала през проходите и вече се е отдалечила навътре във вражеската територия. Въпреки това тръгнах по същия път заедно с още много офицери, попаднали в моето положение, и благополучно стигнах до Кандахар, където заварих полка и тутакси се заех да изпълнявам новите си задължения.

Много от участниците в похода получиха военни отличия и по-висок чин, но на мене той ми донесе само нещастия и беди. Преместиха ме от моя отряд и ме зачислиха към Бъркширския полк, с който участвувах в пагубната битка при Мейванд. Там ме улучи в рамото куршум от джезайл2. който раздроби костта и засегна субклавиалната артерия. Щях да попадна в ръцете на кръвожадните гази3, ако не беше предаността и храбростта на моя ординарец Мъри, който метнал тялото ми върху един товарен кон и успял да ме откара благополучно до британските позиции.

[#1 1878–1880 г. Б. пр.]

Отпаднал поради болката и обезсилен поради дълго преживяваните изпитания, аз бях изпратен заедно с голям конвой ранени страдалци до главната военна болница в Пешавар. Там се позакрепих и здравето ми се оправи дотолкова, че имах сили да вървя из отделенията и дори по мъничко да стоя на слънце на верандата, но тъкмо тогава бях повален от коремен тиф, от проклятието на индийските ни владения. Месеци наред се опасяваха за живота ми, а когато най-после дойдох на себе си и започнах да се възстановявам, бях толкова слаб и измършавял, че медицинската комисия реши, без да се губи нито ден, да бъда върнат в Англия. Така че ме изпратиха с военния кораб „Оронтес“ и подир месец спряхме на пристана в Портсмът. Здравето ми беше съсипано безвъзвратно, обаче имах позволението на загрижените власти през следващите девет месеца да положа усилия, за да се оправя.

Нямах си никого в Англия, затова бях свободен като птичка или по-скоро, колкото може да си свободен в рамките на всекидневен бюджет от единайсет шилинга и половина. При това положение аз естествено бях привлечен от Лондон — от голямото блато, което неудържимо поглъща всички скитници и безделници на империята. Там отседнах известно време в един частен хотел на улица „Странд“ и водех лишено от удобства безсмислено съществуване, като се разполагах с парите, които имах, доста по-свободно, отколкото трябваше. Финансовото ми състояние бе заплашено до такава степен, че скоро разбрах: или трябва да напусна метрополията и да се преместя някъде в провинцията, или се налага изцяло да променя начина си на живот. Избрах втората възможност и като начало реших да напусна хотела и да си наема жилище в някое не толкова превзето и по-евтино място.

Тъкмо в деня, когато стигнах до това заключение, както стоях на чашка в бара на „Крайтириън“, някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях младия Стамфорд, който ми асистираше, когато оперирах в „Бартс“4. Наистина е приятно за самотника да зърне приятелско лице във великата лондонска пустиня. На времето не дружах кой знае колко със Стамфорд, но сега го приветствувах с въодушевление и той на свой ред, изглежда, беше доволен, че сме се срещнали. Обзет от извънредно голяма радост, аз го поканих на обяд в „Холбърн“ и двамата потеглихме за там с кабриолет.

— Къде се загубихте, Уотсън? — попита ме Стамфорд, без да скрива учудването си, докато преминавахме с трополене по многолюдните лондонски улици. — Станали сте кожа и кости и сте черен като негър.

Описах му накратко моите премеждия и едва успях да приключа преди да пристигнем.

— Клетникът! — възкликна той съчувствено, след като изслуша за сполетелите ме беди. — И сега какво ще правите?

— Търся си квартира — отвърнах аз. — Опитвам се да отговоря на въпроса дали е възможно човек да наеме удобно жилище на сносна цена.

— Много странно — подхвърли спътникът ми. — Днес за втори път използуват този израз в мое присъствие.

— Кой го употреби за първи път? — попитах аз.

— Едно лице, което работи в лабораторията на болницата. Сутринта се оплакваше, че не може да открие човек, с когото да наемат заедно една намерена от него хубава квартира, защото не била за кесията му.

— За бога! — извиках аз. — Ако наистина търси с кого да подели жилището и разходите, аз съм точно човекът за тази работа. Бих предпочел да имам съквартирант, вместо да бъда сам.

Младият Стамфорд ми хвърли странен поглед, докато отпиваше от виното.

— Но вие още не познавате Шерлок Холмс — каза той. — Вероятно не би ви допаднало да общувате постоянно с него.

— Защо, с какво не е подходящ?

— А, не казвам, че е неподходящ с нещо. Просто има малко чудновати хрумвания, погълнат е фанатично от някои области на науката. Иначе, доколкото ми е известно, е съвсем почтен човек.

— Предполагам, че следва медицина? — попитах аз.

— Не. Нямам представа с какво смята да се заеме. Струва ми се, че е доста напреднал в анатомията и е първокласен фармацевт, но доколкото ми е известно, засега не е посещавал системно лекциите по медицина. Заниманията му са много непоследователни и своенравни, но е натрупал доста странични знания, с които би изумил професорите си.

— Изобщо ли не сте го питали към какво се е насочил? — поинтересувах се аз.

— Не, той не е склонен към откровения, макар да е доста общителен, когато изпадне в подходящо настроение.

— Бих искал да се запозная с него — казах аз. — Ако ще живея заедно с някого, предпочитам той да е любознателен и тих по природа. Още не съм достатъчно силен, за да понеса голям шум и вълнение. В Афганистан имах всичко това в повече от необходимото, така че би стигнало до края на земните ми дни. Как мога да се запозная с този ваш приятел?

— Положително сега е в лабораторията — отвърна Стамфорд. — Той или не стъпва там седмици наред, или работи от сутрин до вечер. Ако искате, да вземем кабриолет и да го навестим след като хапнем.

— Съгласен съм — казах аз и разговорът тръгна в друга посока. Като тръгнахме от „Холбърн“ за болницата, Стамфорд ми извести още няколко подробности за господина, когото възнамерявах да поканя за съквартирант.

— Не бива да ме вините, ако не намерите общ език с Холмс — рече Стамфорд. — Знам за него само каквото съм научил при срещите ни в лабораторията. Предложението да се договорите е ваше, затова не бива да ме упреквате.

— Не се ли разберем, няма да е трудно да се разделим — казах аз и добавих, като втренчих поглед в другаря си: — Струва ми се, Стамфорд, че има причина, поради която в случая искате да си измиете ръцете. Нима нравът на този човек плаши или има нещо друго? Говорете направо.

— Не е лесно да се изрази неизразимото — засмя се Стамфорд. — Интересите на Холмс са някак прекалено научни за моя вкус, почти граничат с хладнокръвие. Мога да си представя как дава на някой приятел да опита от последния извлечен от растение алкалоид, нали разбирате, не от злонамереност, а просто за да задоволи търсещия си дух и да получи точна представа за последствията. Но да не бъда несправедлив, смятам, че Холмс и сам би взел отровата със същата готовност. Явно страстта му към знанията е плод на решителност и прецизност.

— И с пълно право.

— Да. но така може да се изпадне в крайности. Когато се стигне дотам да се удрят с бастун труповете в дисекционната зала, положението приема доста особен вид.

— Удря труповете ли?!

— Да. за да установи доколко нараняванията се проявяват след смъртта. Със собствените си очи видях да го прави.

— А казва те. че не следва медицина?

— Да. Елин Юснод знае каква е целта на проучванията му. Е, вече стигнахме и вие ще можете сам да си съставите мнение за него.

В същото време кабриолетът зави по тясна алея и мина през малка странична порта, водеща към едно от крилата на известната болница. Мястото ми беше добре познато и можех да се ориентирам без чужда помощ, докато се изкачвахме по мрачното каменно стълбище и вървяхме по дългия тесен коридор с варосани стени и тъмни на цвят врати. В края му имаше сводесто отклонение, по което се стигаше до лабораторията.

Лабораторията представляваше внушителна зала с рафтове околовръст. отрупани с безброй стъкленици. На разни места из нея имаше широки ниски маси, по които бе пълно с реторти, епруветки и малки бунзелови горелки, чиито синкави огнени езичета припламваха. В помещението се намираше само експериментаторът, наведен над една далечна маса и погълнат от работата си. При звука от нашите стъпки той се озърна и скочи на крака с радостен вик.

— Открих го! Открих го! — възкликна той, като видя спътника ми, и хукна към нас с епруветка в ръка. — Открих реактив, който се утаява единствено с хемоглобин!

Ако беше попаднал на златна мина, едва ли върху лицето му щеше да се изпише по-голямо доволство.

— Да ви запозная: доктор Уотсън, господин Шерлок Холмс — представи ни Стамфорд.

— Приятно ми е — каза сърдечно Холмс и стисна ръката ми с неподозирана сила. — Сигурно сте се завърнали от Афганистан.

— За бога. как се досетихте? — изумен попитах аз.

— Все едно как — отвърна той и се усмихна на себе си. — Главният въпрос сега е хемоглобинът. Не се съмнявам, че вие оценявате колко важно е откритието ми.

— Положително представлява интерес от гледна точка на химията — започнах аз, — но за практиката…

— Какво говорите, та от години не е имало съдебно-медицинско откритие с по-голяма практическа насоченост! Не разбирате ли, че така ще разполагаме с безпогрешен метод, доказващ петната от кръв? Елате насам!

Обзет от нетърпение, Холмс ме улови за ръкава на палтото и ме помъкна към масата, на която работеше.

— Да вземем малко прясна кръв — каза той, заби една дълга игла в пръста си и изтегли с капилярата потеклата капка. — А сега ще сложа това незначително количество в литър вода. Виждате, че получената смес изглежда като чиста вода. Пропорционално съдържанието на кръв не може да е по-голямо от едно на милион. Аз обаче не се съмнявам, че ще успеем да получим характерната реакция.

И както говореше, Холмс пусна в съда няколко бели кристалчета, а после капна вътре малко от една прозрачна течност. След миг сместа доби матов махагонов цвят, а на дъното на стъкленицата се утаиха кафеникави прашинки.

— Аха! — извика той и плесна с ръце, изглеждаше доволен като дете, получило нова играчка. — Какво ще кажете на това? — Явно методът е много прецизен — отбелязах аз.

— Направо е прелест, прелест! Досегашната проба с гваякол беше много нескопосна и несигурна. Така е и с микроскопското изследване за червени кръвни телца — няма цена, но само ако петната са отпреди няколко часа. Сега обаче, изглежда, се получава реакция независимо дали кръвта е отскоро, или не. Ако методът беше открит по-рано, стотици хора, които живеят необезпокоявани, отдавна щяха да са изтърпели наказанието за престъпленията си.

— Не може да бъде! — промърморих аз.

— Криминалните случаи непрекъснато се въртят около този момент. Понякога месеци след извършване на престъплението подозрението продължава да пада върху някого. При оглед на спалното бельо и дрехите му откриват по тях кафеникави петна. От какво са? От кръв, от кал, от ръжда, от плодове? Това е въпросът, озадачил не един експерт, и то защо? Защото не съществуваше достоверен метод. Сега вече разполагаме с метода на Шерлок Холмс и всички затруднения ще отпаднат.

И със светнали очи, както говореше, човекът сложи ръка на сърцето си и се поклони, сякаш въображението му бе извикало на бял свят тълпа, която му ръкопляска.

— Заслужавате поздравления — отбелязах аз, доста изненадан от възторга му.

— Да вземем миналогодишния случай с фон Бишоф от Франкфурт. Той положително щеше да увисне на бесилото, ако разполагаха с пробата. Същото се отнася и до Мейсън от Брадфорд, известния Мюлер, Льофевър от Монпелие и Самсън от Ню Орлиънс. Мога да изброя двайсетина случая, в които това би било от решаващо значение.

— Вие, изглежда, сте живата история на криминалните дела — засмя се Стамфорд. — Можете да започнете издаването на вестник с такава тематика. Наречете го „Полицейски вести от миналото“.

— И би излязло твърде интересно четиво — подхвърли Шерлок Холмс. като залепи парченце пластир върху убоденото място на пръста си. — Трябва да внимавам, защото често работя с отрови — продължи той, като ми се усмихна. И както говореше, протегна едната си ръка и аз забелязах, че цялата е изпъстрена с подобни лепенки, а на места кожата е депигментирана от силни киселини.

— Дойдохме тук по работа — каза Стамфорд, седна на една висока трикрака табуретка и побутна с крак към мене друг такъв стол. — Приятелят ми Уотсън си търси жилище и понеже вие се оплакахте, че не можете да намерите с кого да делите разходите, рекох си, че ще е най-добре да ви събера.

Шерлок Холмс явно се зарадва на предложението да наемем обща квартира.

— Харесал съм си едно жилище на улица „Бейкър“, което ще е подходящо за двама ни до немай-къде — каза той. — Надявам се, че нямате нищо против миризмата на силен тютюн?

— По принцип пуша моряшки тютюн — отговорих му аз.

— Чудесно. И още нещо: обикновено използувам различни химикали, а понякога правя и опити. Това би ли ви притеснило?

— Ни най-малко.

— Чакайте да помисля… Какви други недостатъци имам? Понякога изпадам в лошо настроение и мълча като риба дни наред. Когато го правя, не бива да си мислите, че се сърдя. Просто не ме закачайте и скоро всичко ще бъде наред. А вие какво имате за изповядване? Най-хубаво е, ако двама души знаят най-лошото един за друг, преди да заживеят заедно.

Кръстосаният разпит ме накара да се разсмея.

— Отглеждам малко булдоче — казах аз — и съм против врявата, защото нервите ми са разсипани. Будя се но най-необичайно време и съм извънредно мързелив. Когато съм добре със здравето, имам друг кръг от пороци, но в дадения момент разполагам с каквото изброих.

— Включвате ли свиренето на цигулка в категорията „врява“? — попита обезпокоен Холмс.

— Зависи от цигуларя — отвърнах аз. — Доброто изпълнение е радост за боговете, а лошото…

— О, това ми стига! — извика Холмс и весело се засмя. — Мисля, че може да смятаме въпроса за уреден, стига квартирата да ви се понрави.

— Кога бих могъл да я видя?

— Отбийте се утре по обед, ще идем там заедно и ще се споразумеем — отвърна Холмс.

— Добре, точно по обед — съгласих се аз и му стиснах ръката за довиждане.

Оставихме го да работи сред химикалите и тръгнахме пешком за моя хотел.

— Между другото, как, по дяволите, разбра Холмс. че съм се върнал от Афганистан? — попитах изведнъж аз, като спрях и се обърнах към Стамфорд.

Спътникът ми загадъчно се усмихна и отвърна:

— Просто една малка странност. Доста хора биха искали да научат по какъв начин Холмс се досеща за всичко.

— А, значи се пази в тайна? — възкликнах аз и потрих ръце. — Извънредно любопитно. Много съм ви задължен, че ни запознахте. Нали знаете: — За да разбереш човечеството, проучвай човека!

— Значи ще трябва да го проучите — рече Стамфорд и си взе довиждане. — Но ще видите, че е костелив орех. Ловя се на бас, че ще научи повече за вас, отколкото вие за него. Довиждане!

— Довиждане — казах аз и бавно тръгнах към хотела, силно заинтригуван от новия си познайник.

ГЛАВА 2НАУКАТА ДЕДУКЦИЯ

На другия ден се срещнахме според уговорката и огледахме жилището на улица „Бейкър“ номер 221 Б, което Холмс беше споменал при запознанството ни. Квартирата се състоеше от две комфортни спални и приятно обзаведена голяма и просторна гостна, в която влизаше светлина от два широки прозореца. Мястото беше чудесно във всяко отношение, а наемът изглеждаше толкова умерен, когато се подели, че сключихме на място сделката и веднага влязохме във владение. Същата вечер пренесох багажа си от хотела, а на идната сутрин Холмс ме последва с няколко сандъка и куфар. Един-два дни бяхме заети с разопаковане и възможно най-подходящо подреждане на вещите. Щом приключихме, постепенно започнахме да се разполагаме като у дома си и да свикваме с новата обстановка.

Може да се каже, че Холмс не беше от трудните за съжителство хора. Имаше спокоен нрав и установени навици. Рядко си лягаше след десет часа вечерта и без изключение сутрин закусваше и излизаше, преди аз да съм станал. Обикновено прекарваше деня в болничната лаборатория или в дисекционната зала, а понякога предприемаше дълги разходки, които сякаш случайно го отвеждаха в най-западналите Лондонски квартали. Обземеше ли го треска за работа, енергичността му минаваше всички граници. Сегиз-тогиз обаче изпадаше в обратно го състояние н дни наред от сутрин до вечер лежеше върху дивана в гостната почти без да говори и без изобщо да се помръдва. В такива моменти забелязвах промяна в изражението му — погледът му ставаше толкова унесен и празен, че ако умереният и порядъчен живот, който водеше, не свидетелствуваше за противното, бих го заподозрял в пристрастяване към някакъв наркотик.

С течение на времето интересът ми към Холмс и любопитството към житейските му цели постепенно се задълбочиха и нараснаха. И личността, и външният му вид бяха такива, че привличаха вниманието и на най-случайния наблюдател. На височина доста надхвърляше шест фута5 и беше неимоверно слаб, поради което изглеждаше значително по-висок. Имаше жив и проницателен поглед (освен през кратките периоди на апатия, за които споменах), а острият му орлов нос придаваше на цялото му изражение оттенък на готовност и решителност. И брадичката му беше издадена и квадратна, което също е белег на твърд характер. Ръцете му без изключение винаги бяха изцапани с мастило и петна от химикали, но иначе Холмс работеше извънредно внимателно, както често имах възможност да наблюдавам, когато боравеше с чупливите оръдия на труда, използувани от естествоизпитателите.

Читателят сигурно ще ме квалифицира като безнадежден натрапник, понеже си признавам колко много този човек дразнеше любопитството ми и колко често изпитвах желание да премахна преградата на потайността му по отношение на всичко, което го засягаше. Преди обаче да бъда съден, нека не се забравя, че водех безцелно съществуване и почти нищо не привличаше вниманието ми. Състоянието на здравето ми позволяваше да излизам навън само ако времето е изключително меко, а нямах приятели, които да ме посещават и да нарушават еднообразието на моето всекидневие. При това стечение на обстоятелствата аз радушно приветствувах малката загадка, която витаеше около моя съжител, и прекарвах голяма част от времето си в усилия да я разкрия.

Холмс не се занимаваше с медицина. Попитах го за това и самият той потвърди с отговора си мнението на Стамфорд по въпроса. Не си личеше също да е посещавал лекционен курс, с който би могъл да получи диплома в някоя научна област или да стигне до други мечтани двери, през които да влезе в света на учените. При все това вършеше някои от изследванията със забележително усърдие и макар и в границите на чудатостите си, имаше изключително широки и конкретни познания, така че съжденията му направо ме изумяваха. Положително не беше възможно човек да работи така усилено или да събира толкова точни сведения, ако няма предвид някаква определена цел. Между несистемно занимаващите се с наука рядко могат да се намерят хора, отличаващи се с точни познания. Никой не обременява съзнанието си с дреболии, ако няма достатъчно важна причина да го прави.

Не по-малко забележително от знанията на Холмс бе невежеството му. За съвременната литература, философия и политика той сякаш не знаеше почти нищо. Цитирах веднъж Томас Карлайл6, а Холмс попита съвсем простодушие кой всъщност е Карлайл и с какво се е занимавал. Изненадата ми обаче достигна върха си, когато случайно узнах, че Холмс не е запознат с теорията на Коперник и с устройството на Слънчевата система. Фактът, че едно цивилизовано човешко същество от нашия XIX век може да няма представа, че Земята обикаля около Слънцето, ми се видя толкова необичаен, че просто не бях в състояние да го осмисля.

— Изглежда, сте изумен — каза ми той. като видя колко съм изненадан. — след като вече научих това, най-добре ще е да го забравя.

— Да го забравите ли?!

— Как да ви кажа — започна да обяснява той, — според мен първоначално човешкият ум е нещо като празно таванче, където всеки прибира ненужни мебели. Глупакът наблъскан каквито му попаднат вехтории, така че знанията, които могат да му бадат от полза, биват изхвърлени навън поради липса на място или в най-добрия случай са така затрупани с разни неща, че му е трудно да стигне до тях. Друго е квалифицираният труженик: той наистина много внимава какво прибира в тавана, в мозъка си. Не разполага с нищо освен със сечивата, с чиято помощ си върши работата, по пък асортиментът им е голям и ги е подредил по най-съвършен начин. Грешно е да се смята, че малката стаичка е с разтегателни стени и може да се разширява безкрай. Повярвайте ми, идва време, когато за всяко добавено ново познание човек забравя нещо, което някога е знаел. Следователно най-важното е да не се позволи на безполезните факти да изместят полезните.

— Но става дума за Слънчевата система! — възпротивих се аз.

— По дяволите, какво значение има тя за мене? — прекъсна ме нетърпеливо Холмс. — Казвате, че ние обикаляме около Слънцето. И около Луната да обикаляме, това ни на йота няма да е от значение за мен или за работата ми.

Насмалко щях да го попитам каква по-точно е работата му, но нещо в начина, по който се държеше, ми подсказа, че въпросът ми няма да е добре дошъл. Поразмислих обаче върху краткия ни разговор и се опитах да си направя изводите. Холмс каза, че не желае да трупа знания, които нямат отношение към предмета на неговите проучвания. Следователно знанията, които вече притежава, бяха само такива, които са му от полза. Изброих наум всевъзможните въпроси, по които той ми се представи като изключително добре осведомен. Взех дори молив и ги набелязах. Когато завърших този „документ“, неволно се усмихнах. Ето какво гласеше той:

Шерлок Холмс — обхват на интересите му

1. Познания по литература — никакви

2. Познания по философия — никакви

3. Познания по астрономия — никакви

4. Познания по политика — слаби

5. Познания по ботаника — зависи: наясно е с беладоната, опиума и отровите като цяло.

Няма практически познания по градинарство.

6. Познания по геология — донякъде разбира от практически въпроси.

От пръв поглед определя различните видове почви. След разходка ми е показвал петна по панталона си и ми е обяснявал (според цвета и консистенцията им) в коя част на Лондон се е сдобил с тях.

7. Познания по химия — задълбочени.

8. Познания по анатомия — точни, но несистематични.

9. Познания по сензационна литература — безкрайни. Изглежда, вещо е проучил всяка подробност от всяко ужасно деяние, извършено през нашия век.

10. Добре свири на цигулка.

11. Майстор на тоягата, рапирата и боксирането.

12. Добри познания по британските закони и съдебната практика.

Съставих списъка и обзет от ужас, го хвърлих в огъня, като си рекох: — Щом бих могъл да открия крайната цел на този човек само ако установя връзката между различните изброени достойнства, сочещи призванието, което ги обединява, по-добре още сега да се откажа.

Виждам, че по-горе съм отбелязал способностите му на цигулар. Те бяха доста забележителни, но също белязани от своенравие, както и другите му достойнства. Добре знаех, че свири цели пиеси, и то трудни, понеже по моя молба беше изпълнявал части от неща на Менделсон и други любими произведения. Освен на себе си обаче, Холмс рядко изпълняваше нещо, което да е музика, нито пък правеше опит да изсвири позната мелодия. Вечер, облегнат на креслото, той притваряше очи и небрежно скрибуцаше по струните на цигулката, положена на колената му. Понякога изтръгваше звучни и тъжни мотиви. Случваше се да изпълни и нещо причудливо и весело. Явно това ставаше израз на мислите, които го спохождаха, но не бях в състояние да определя дали музиката помагаше на тези мисли, или свиренето му бе просто следствие от хрумване или прищявка. Сигурно щях да се противопоставя на мъчителните му солови изпълнения, ако Холмс обикновено не ги приключваше, изсвирвайки бързо цяла поредица от любимите ми мелодии, като малко възнаграждение за издевателствата върху моето търпение.

През първите десетина дни никой не ни посети и аз започнах да си мисля, че съквартирантът ми също като мене няма приятели. Скоро обаче открих, че познава много хора, при това от различни слоеве на обществото. Три-четири пъти в течение на седмица идва някакъв черноок човечец с остри черти и нездрав цвят на лицето, който ми бе представен като господин Лестрейд. Една сутрин ни посети някаква модно облечена млада дама и остана половин час или повече. Същия ден следобед дойде опърпан мъж с прошарена коса, приличащ на еврейски амбулантен търговец, който ми се стори много развълнуван, последван скоро от размъкната възрастна жена. Друг път някакъв беПесен (нем.). Б. пр.

Дългокос джентълмен има разговор със съквартиранта ми, а веднъж се отби носач от железниците с униформа от памучно кадифе. Когато се появеше някое от тези неподлежащи на описание лица, Шерлок Холмс обикновено ме молеше да ги приеме в гостната и аз се оттеглях в спалнята си. Той винаги се извиняваше, че ми създава такова неудобство. — Налага ми се да използувам всекидневната като място за сделки — каза ми той, — а тези хора са мои клиенти. Отново ми бе предоставена възможност да му задам директен въпрос, но отново присъщата ми деликатност попречи да подтикна събеседника си към откровения. По това време си мислех, че Холмс има някакво важно основание да избягва подобен разговор, но скоро той разруши илюзиите ми, като по свое желание подхвана тази тема.

Сериозна е причината да си спомням, че на 4 март станах малко по-рано от друг път и заварих Шерлок Холмс да закусва. Хазяйката дотолкова бе свикнала с навиците ми да се появявам късно, че за мене нямаше нито прибори, нито кафето ми бе приготвено. С безразсъдната досада, характерна за човечеството, аз дръннах с камбанката и накратко я уведомих, че чакам. После взех от масата едно списание и се опитах да запълня времето си с него, докато съквартирантът ми мълчаливо дъвчеше препечения хляб. Видях, че началото на една от статиите е отбелязано с молив, и разбира се, започнах да преглеждам материала.

Заглавието беше малко претенциозно — „Книгата на живота“ — и се правеше опит да се покаже колко много може да научи един наблюдателен човек, ако точно и системно изследва всички данни, с които разполага. Порази ме забележителната смесица от проницателност и нелепост. В размишленията имаше конкретност и задълбоченост, но изводите ми се сториха много отвлечени и преувеличени. Авторът твърдеше, че от мигновената промяна в израза, от потрепване на мускулче или хвърлен поглед може да отгатне най-съкровените мисли на хората. Според него, ако човек се е научил да наблюдава и анализира, не е възможно да го измамят, заключенията са му безпогрешни също като повечето аксиоми на Евклид. За непосветения получените резултати биха изглеждали потресаващи и докато той не изследва процесите, довели до тях, бездруго би могъл да си мисли, че са плод на магия.

„От капка вода — казваше авторът — специалистът по логика би предугадил цял Атлантически океан или Ниагара, без дори да ги е виждал или чувал. Целият живот наподобява дълга верига, чието естество се разгадава веднага щом съзрем и една-единствена брънка. Както всички други дейности, науката за дедукцията и анализа може да се овладее само след дълги и усърдни занимания, макар че краткият човешки живот не позволява на простосмъртните да постигнат най-голямото възможно съвършенство. Преди да се обърне към нравствените и интелектуални страни на материята, които съставляват най-сериозното затруднение, нека изследователят започне с усвояване на по-елементарните проблеми. Нека при среща със свой простосмъртен събрат от пръв поглед преценява как живее този човек и какъв занаят или професия упражнява. Колкото и маловажно да изглежда подобно занимание, то изостря способностите за наблюдателност и ни учи къде да гледаме и какво да търсим. Ноктите на човека, ръкавите на палтото му, обущата, колената на панталоните, елинът по палеца и показалеца, изражението му, маншетите на ризата — всяко от тези неща ясно разкрива какво работи лицето. Почти е невъзможно един компетентен изследовател да не осветли дадения случай чрез обединяването на всички тези данни.“

— Ама че празни приказки! — възкликнах аз и с все сила хвърлих списанието върху масата. — През целия си живот не съм чел такива глупости!

— За какво става въпрос? — попита Шерлок Холмс.

— За това списание, разбира се — отвърнах аз и го посочих с лъжичката за яйцето, понеже тъкмо започвах да закусвам. — Виждам, че сте го чели, понеже статията е отбелязана. Не отричам, че е написана находчиво, но ме дразни. Явно излага теорията на някой разположен в кресло безделник, който е съчинил всички тези дребни и изискани парадокси в уединението на собствения си кабинет. Липсва му практическа насоченост. Ще ми се да го видя как се вози в претъпкания третокласен вагон на подземната железница и тогава да бъде така любезен и да определи професиите на всичките си спътници. Бих заложил хиляда към едно, че няма да успее.

— Ще загубите парите си — спокойно отбеляза Холмс. — Що се отнася до статията, писал съм я аз.

— Не може да бъде!

— Да, аз. Интересувам се както от наблюдателността, така и от дедукцията. Теориите, които излагам вътре, и които ви се виждат истински химери, всъщност имат изключително практическо значение. Дотам, че от тях зависят хлябът и сиренето, с които преживявам.

— По какъв начин? — неволно попитах аз.

— Е, и аз си имам занаят. Предполагам, че на света няма друг човек, който да го упражнява. Занимавам се с криминални експертизи, ако това ви говори нещо. Тук, в Лондон, има множество държавни, а и доста частни детективи. Когато тези приятелчета сбъркат някъде, идват при мене и аз успявам да ги насоча по вярната следа. Излагат ми всички събрани доказателства и аз обикновено съумявам да оправя положението с помощта на познанията си по история на престъпленията. Между злодеянията има силна родствена прилика и ако човек познава като петте си пръста всички подробности около хиляда от тях, би било странно, ако не е в състояние да разкрие хиляда и първото. Лестрейд е известен детектив. Неотдавна стигнал до задънена улица при един случай за фалшификация, поради което се появи тук.

— А останалите?

— Повечето бяха изпратени от частни детективски кантори. Всички те са хора, които се безпокоят по някакъв въпрос и имат нужда от малко разяснения. Изслушвам разказа им, те изслушват тълкуванията ми, след което си прибирам хонорара.

— Но нима искате да кажете, че можете, без да напускате стаята си, да разгадаете някоя заплетена история, която е непонятна за другите хора, макар че те са очевидци и знаят всичко до най-малката подробност?

— Именно. Притежавам своеобразна интуиция в този смисъл. Се-гиз-тогиз се явява случай, който е малко по-сложен. Тогава се налага да се раздвижа и лично да видя какво е станало, Нали разбирате, имам много специализирани познания и ги прилагам към проблема, а това значително улеснява нещата. Правилата на дедуктивния метод, изложени в статията, която предизвика презрението ви, за мене са безценни в практическата ми работа. Наблюдателността е втората ми природа. Когато се запознахме, вие, изглежда, се изненадахте, като ви казах, че сте пристигнали от Афганистан.

— Сигурен съм, че го бяхте узнали от някого.

— Нищо подобно. Просто знаех, че идвате от Афганистан. Създал съм си този навик толкова отдавна, че мисълта много бързо мина през съзнанието ми и стигнах до изказаното заключение, без да си давам сметка за междинните етапи. Имаше обаче такива етапи. Размишленията ми протекоха горе-долу в следния ред: — Господинът пред мене прилича на лекар, но има и военна осанка. Тогава значи е военен лекар. Току-що се е върнал от тропиците, защото лицето му е мургаво, но това не е естественият цвят на кожата му, понеже китките на ръцете му са бели. Преживял е изпитания и заболяване, както си личи по измършавялото му лице. Лявата му ръка е пострадала. Не я движи свободно и естествено. В кое място от тропиците един английски военен лекар може да срещне толкова много изпитания и да го ранят в ръката? Само в Афганистан. Целият поток от мисли отне не повече от миг. Тогава подхвърлих, че се връщате от Афганистан, а вие се изумихте.

— Много просто изглежда, когато се обясни — казах аз с усмивка. — Напомняте ми Дюпен на Едгар Алън По. Нямах представа за съществуването на такива, индивиди извън литературата.

Шерлок Холмс стана от масата и запали лулата си.

— Несъмнено вие си мислите, че ми правите комплимент, като ме сравнявате с Дюпен — отбеляза гой. — А според мене Дюпен е бил доста посредствен. Фокусът да се намесва в мислите на приятеля си с подходящи забележки след четвърт час мълчание всъщност е показен и повърхностен. Несъмнено Дюпен притежава аналитична дарба, но в никакъв случай не е явлението, за което По иска да ни го представи.

— Чели ли сте произведенията на Габорио? — попитах аз. — Отговаря ли Льокок на вашите представи за детектив? Шерлок Холмс изсумтя злорадо.

— Льокок е нещастен некадърник — сърдито каза той. — Единственото, което говори в негова полза, е енергичността му. Направо се поболях от тази книга. Ставаше въпрос как да се идентифицира един непознат затворник. Бих се справил с това за двайсет и четири часа. А на Льокок му отиват поне шест месеца. Тази история може да се предлага като помагало за детективи, от което да се учат какво да избягват.

Доста се възмутих, че към двама герои, от които се възхищавах, се проявява такова пренебрежително отношение. Застанах на прозореца и се загледах в оживената улица. — Този човек може и да е много умен, а може и да не е — казах си аз, — но със сигурност е много самонадеян.

— В днешно време няма престъпления и престъпници — заядливо се обади Холмс. — Каква полза да ти сече умът в нашата професия? Добре знам, че притежавам качества да се прославя. Нито е имало, нито има човек като мене, който да влага такъв обем от знания и самороден талант в разкриването на престъпления. А какъв е резултатът? Няма достойни за разкриване престъпления. В най-добрия случай попадаш на некадърно злодейство, чийто мотив е така прозрачен, че дори един чиновник от Скотланд Ярд лесно го схваща.

Продължавах да се дразня от надутия стил, в който Холмс разговаряше. Реших, че е най-добре да сменя темата.

— Чудя се какво ли търси този човек — рекох аз и посочих един набит, скромно облечен мъж, който вървеше бавно по отсрещната страна на улицата и притеснено следеше номерата на къщите. Държеше в ръка голям син плик и явно беше приносител на някакво писмо.

— Имате предвид флотския сержант в оставка, нали? — каза Холмс.

— Врели-некипели! — помислих си аз. — Холмс знае, че не мога да проверя дали е отгатнал!

Тъкмо си казах така, и човекът, когото наблюдавахме, видя номера на входната ни врата и бързо претича през улицата. Чу се силно почукване, долу прозвуча плътен глас и тежки стъпки започнаха да се приближават по стълбите към нас.

— За господин Шерлок Холмс — каза човекът, като прекрачи прага и подаде плика на приятеля ми.

Явяваше се удобен случай да смачкам фасона на Холмс. Явно не си беше помислил за това, когато подхвърли хрумването си.

— Мога ли да зная, човече, какъв сте по професия? — попитах с възможно най-любезен глас.

— Куриер, господине — грубовато отвърна човекът. — Униформата ми е на поправка.

— А сте бил…? — попитах аз, като изгледах малко злорадо моя съквартирант.

— Сержант, господине. От Кралската морска пехота, господине. Няма да има отговор, така ли? Разбрано, господине!

И като удари с токове, човекът отдаде чест и си тръгна.

ГЛАВА 3ЗАГАДКАТА НА „ЛОРИСТЪН ГАРДЪНС“

Признавам, че доста се стреснах от току-що полученото доказателство за практическото естество на теориите, развивани от моя съквартирант. Уважението ми към аналитичните му способности неимоверно нарасна. Въпреки това в съзнанието ми остана мъничко подозрение, че цялата работа е предварително подстроена с намерението да бъда смаян, макар изобщо да не си представях какво може да цели Холмс с такава измама. Когато го погледнах, той вече бе прочел посланието и в очите му се появи оня празен, лишен от блясък израз, който свидетелствуваше за дълбок размисъл.

— Как, по дяволите, стигнахте до такова заключение? — попитах го аз.

— До какво заключение? — сприхаво попита той в отговор.

— Че човекът е флотски сержант в оставка.

— Не мога да си губя времето с дреболии — каза припряно Холмс, а после добави с усмивка: — Извинете ме за грубостта. Прекъснахте нишката на мислите ми, но може би така е по-добре. Значи вие наистина не се досетихте, че човекът е флотски сержант?

— Не, разбира се.

— По-лесно ми е да го правя, отколкото да го обяснявам. Ако те накарат да докажеш, че две и две е четири, може малко да се затрудниш, макар да си съвсем сигурен, че е така. Още докато човекът беше на отсрещната страна на улицата, различих голяма синя котва, татуирана върху ръката му. Това навеждаше на мисълта за море. Имаше военна стойка, но и разрешените по устава бакенбарди. Белег на флотата. Беше човек, който донякъде притежава самочувствие и известна нагласа да командува. Не може да не сте забелязали, че държеше главата си изправена й енергично си служеше с бастуна. От пръв поглед се виждаше, че е уравновесен, порядъчен мъж на средна възраст, а всички тези факти подтикваха към извода, че е бил сержант.

— Забележително! — възкликнах аз.

— Дребна работа — каза Холмс, но в изражението на лицето му си личеше радостта, че видимо се изненадах и възхитих. — Току-що ви казах, че престъпниците са се свършили. Но излиза съм сгрешил, погледнете! — И Холмс ми хвърли писмото, получено по куриера.

— О, та това е ужасно! — извиках аз, като бегло го прегледах.

— Наистина звучи малко необичайно — спокойно отбеляза Холмс. — Имате ли нещо против да ми го прочетете на глас? Ето съобщението, което прочетох:

„Скъпи ми господин Шерлок Холмс, Тази нощ се случиха неприятности на улица «Лористън Гардънс»

3, недалече от «Брикстън Роуд». Към два часа след полунощ патрулът забелязал, че в една необитавана къща свети, и заподозрял нещо не наред. Заварил входната врата отворена, а в стаята откъм фасадата, където няма мебели, открил трупа на добре облечен господин и намерил в джоба му визитна картичка със следното съдържание: «Инок Дж. Дребър, Кливланд, Охайо, САЩ.» Не е установена кражба, нито има данни как е умрял човекът. В стаята се виждат петна от кръв, но по тялото няма рана. Не можем да разберем как човекът е влязъл в празната къща и въобще цялата работа е заплетена. Ще ви чакам в къщата, ако ви е възможно да дойдете по което и да е време преди пладне. Ще запазя всичко от тая нощ, докато не ми се обадите. Ако не можете да дойдете, ще ви съобщя още подробности. Ще ви бъда безкрайно признателен, ако ми окажете честта да изложите мнението си.

Искрено ваш, ТО БАЯ С ГРЕГСЪН.“

— ГрегСън е най-умният детектив в Скотланд Ярд — отбеляза приятелят ми. — От цялата пасмина само той и Лестрейд ги бива. работят бързо и енергично, но дотолкова им липсва нетрадиционният поглед, че е направо потресаващо. При това всеки е забил нож в гърба на другия. Завиждат си, сякаш са професионални красавици. Ако и двамата са тръгнали по следата, този случай ще се окаже доста забавен.

Изумих се от спокойствието, с което Холмс редеше мислите си.

— Положително няма време за губене! — възкликнах аз. — Да изляза ли, за да ви повикам кабриолет?

— Не съм убеден, че трябва да отида. Понякога, когато не съм обзет от пристъп на активност, аз се превръщам в най-непоправимия безделник на земята.

— Защо, нали мечтаехте тъкмо за такава възможност?

— Скъпи приятелю, какво ме засяга това? Да допуснем, че разкрия цялата работа. Можете да бъдете сигурен, че Грегсън, Лейстрейд и Сие ще си присвоят всичките заслуги. Така става, когато човек участвува неофициално.

— Но той ви моли да му помогнете!

— Вярно. Грегсън знае, че го превъзхождам, и насаме ми отдава дължимото, но би предпочел да си отреже езика, вместо да го признае пред трето лице. Както и да е, нищо не пречи да отидем и да надникнем там. Ще ги уловя на въдицата си. Друго да не стане, поне ще се посмея за тяхна сметка. Да вървим!

И Холмс бързо си навлече палтото, след което се засуети, което показваше, че пристъпът на енергичност е надделял над състоянието на апатия.

— Слагайте си шапката — обърна се към мене той.

— Искате да ви придружа?

В съществуващото фактическо положение (лач.). Б. пр.

— Да, стига да нямате нещо по-добро за вършене — каза той. Миг по-късно кабриолетът с бясна бързина понесе двама ни към „Брикстън Роуд“.

Беше мъгливо, облачно утро. Кафеникава пелена, сякаш отражение на калните улици, забулваше покривите на къщите. Спътникът ми беше в чудесно настроение, бъбреше за цигулките, правени в Кремена, и за разликата между „Страдивариус“ и „Аматй“. На мене обаче не ми се говореше, защото духът ми се чувствуваше угнетен от мрачното време и скръбната задача, с която се бяхме нагърбили.

— Струва ми се, че не отделяте дължимото внимание на предстоящия случай — казах накрая аз, прекъсвайки музикалния трактат на Холмс.

— Още нямам изходни данни — отвърна той. — Основна грешка е, когато човек теоретизира, преди да е запознат с всички доказателства. Така повлиява на преценките си.

— Скоро ще разполагате с данни — подхвърлих аз, като посочих навън. — Стигнахме „Брикстън Роуд“, ето я и къщата, ако. не се лъжа.

— Правилно. Спри, кочияшо, спри!

Все още бяхме на стотина ярда7 от мястото, но Холмс настоя да слезем и довършихме пътуването си пешком.

Къщата на „Лористън Гардънс“ 3 имаше зловещ и заплашителен вид. Освен нея се виждаха още три къщи, всичките построени малко по-навътре от улицата. В две от тях живееха хора, а върху фасадите на двете необитаеми къщи три реда празни прозорци гледаха печално и навяваха чувство за пустота и униние, само дето тук-таме върху зацапаните стъкла имаше надписи „Дава се под наем“, наподобяващи пердета на болни очи. Къщите бяха разделени от улицата с малка градина, изпъстрена с безразборно избуяли хилави растения и пресечена от тясна алея, чийто жълт цвят явно се дължеше на глина, примесена с чакъл. Навсякъде беше мокро от падналия през нощта дъжд. Градината бе опасана с три стъпки висока тухлена стена с дървен парапет в горния край и на тази стена видяхме облегнат снажен полицай, наобиколен от групичка зяпачи, протегнали шии и напрегнали очи с напразната надежда, че ще зърнат нещо от това, което става вътре.

Мислех си, че Шерлок Холмс веднага ще се втурне в къщата и ще се хвърли да проучва загадката. Но се оказа, че той има далеч по-други намерения. С пълно безразличие, което при съществуващите обстоятелства ми се стори граничещо с престорена непринуденост, той започна небрежно да крачи напред-назад по паважа и да се взира с празен поглед в земята, небето, отсрещните къщи и по дължината на парапета. Като свърши огледа, Холмс бавно тръгна по алеята, или по-скоро по тревата покрай алеята, все така приковал очи в земята. На два пъти се спря, видях, че веднъж се усмихна, и чух как възкликна доволно. По мократа глинеста пръст имаше много отпечатъци от стъпки, но понеже полицаите бяха минавали оттам на влизане и излизане, не ми стана ясно как моят другар може да се надява, че ще узнае нещо. Ала тъй като наскоро бях получил изумителни свидетелства за бързината, с която е способен да вниква в положението, не се съмнявах, че той сигурно вижда много неща, които ми убягват.

На входната врата ни посрещна висок белолик мъж със сламеноруса коса и бележник в ръка. Той се втурна към нас и разтърси с благодарност ръката на спътника ми.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Запазил съм всичко непокътнато.

— Освен това! — И приятелят ми посочи алеята. — Стадо бизони да беше минало, нямаше да остави подире си такава голяма неразбория. Но не се съмнявам, Грегсън, че вие сте направили своите заключения, преди да разрешите минаването оттам.

— Имах много работа в къщата — опита да се измъкне детективът. — Тук е и колегата Лестрейд. Разчитах, че той ще има тази грижа.

Холмс ме погледна насмешливо и веждите му се вдигнаха нагоре.

— Щом двама души като вас и Лестрейд са налице, трети човек едва ли ще има какво да открие — каза той на детектива. Грегсън самодоволно потри ръце.

— Смятам, че свършихме всичко необходимо — обясни той. — Но случаят е необичаен, а аз зная, че вие имате слабост към подобни неща.

— С файтон ли пристигнахте? — попита Холмс.

— Не, господине.

— А Лестрейд?

— Не, господине.

— Тогава нека влезем да разгледаме стаята.

И след тази неуместна забележка Холмс се запъти към къщата, последван от Грегсън, на чието лице бе изписано изумление.

Малък прашен коридор с голи дъски водеше към кухнята и сервизните помещения. Вляво и вдясно се виждаха врати. Едната явно не беше отваряна от седмици, но през другата се стигаше до гостната — мястото, където се бе случило загадъчното произшествие. Холмс влезе, а аз го последвах със свито сърце, както става, когато човек е пред лицето на смъртта.

Стаята, огромна и правоъгълна, изглеждаше още по-огромна поради липсата на каквито и да е мебели. Стените бяха облепени с просташки крещящи тапети с петна от плесен, а тук-таме висяха отлепени дълги ленти, под които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата имаше претенциозна на вид камина, увенчана с полица от имитация на бял мрамор. На края на полицата беше оставена полуизгоряла восъчна свещ. Единственият прозорец бе толкова мръсен, че всичко сивееше на мъждивата и слаба светлина, още повече понеже цялото помещение бе покрито с дебел слой прах.

Тези подробности забелязах по-късно, а в момента вниманието ми бе приковано от простряната върху дъсчения под самотна, мрачна и неподвижна фигура, взряна с празен и безжизнен поглед в потъмнелия таван. Тялото принадлежеше на четиридесет и три — четиридесет и четири годишен човек, среден на ръст, широкоплещест, с къдрава черна коса и къса, остра брада. Беше облечен с плътен сукнен редингот и жилетка, и светли панталони, с безукорно чисти яка и маншети на ризата. На пода редом с него бе положен цилиндър — елегантен и грижливо изчеткан. Ръцете му бяха широко разтворени, юмруците — стиснати, а долните му крайници — вкопчени един в друг, сякаш след тежка борба със смъртта. Върху лицето му бе застинало изражение на ужас и както ми се стори, на омраза, каквато за пръв път виждах у човек. Зловещите и страшни изкривени черти, в добавка към ниското чело, сплескания нос и издадената долна челюст придаваха на мъртвеца някак човекоподобен, маймунски вид, подсилен от сгърчената му, неестествена поза. Виждал съм смъртта във всякаква форма, но тя никога не ми се е представяла в по-страховит вид от проявата си в това тъмно и нечисто помещение, чийто прозорец гледаше към една от главните пътни артерии на лондонското предградие.

До вратата стоеше мършавият и както винаги приличащ на невестулка Лестрейд, който ни поздрави.

— Този случай ще вдигне голям шум, сър — подметна той на Шерлок Холмс. — Надхвърля всичко, на което съм попадал досега, а доста ми е минало през ръцете.

— Няма ли някаква следа? — попита Грегсън.

— Съвсем не — в тон с него отвърна Лестрейд. Шерлок Холмс се приближи до тялото, коленичи и съсредоточено го огледа.

— Сигурни ли сте, че няма рана? — попита той, сочейки изобилието от капки и пръски кръв наоколо.

— Напълно! — извикаха и двамата детективи.

— Тогава естествено тази кръв принадлежи на друго лице, вероятно на убиеца, ако е било извършено убийство. Това ми напомня на обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен от Утрехт през 1834 година. Спомняте ли си случая, Грегсън?

— Не, сър.

— Намерете го и го прочетете, заслужава си. Няма нищо ново под слънцето. Всичко вече се е случвало.

Холмс говореше, а през това време ловките му пръсти светкавично се движеха насам-натам: докосваха, натискаха, разкопчаваха и проверяваха, докато в очите му се таеше същият унес, за който вече споменах. Понеже направи огледа бързо, никой не би допуснал, че нито една дреболия не му се е изплъзнала. Накрая подуши устните на мъртвеца, после погледна подметките на високите му лачени обуща и попита:

— Нали не сте го местили?

— Само колкото се налагаше, за да направим огледа.

— Вече можете да го изпращате в моргата — каза Холмс. — Нищо друго няма да се разбере.

По нареждане на Грегсън четирима мъже чакаха с носилка. Когато ги повика, те влязоха в стаята, вдигнаха непознатия и го понесоха. При това от тялото падна пръстен, издрънча и се търколи на пода. Лестрейд го грабна и го загледа с недоумение.

— Тук е идвала жена! — извика той. — Това е женски венчален пръстен.

И докато говореше, той протегна дланта си да ни го покаже. Наобиколихме го и вперихме погледи. Нямаше съмнение, че колелцето от чисто злато някога беше красяло пръста на невяста.

— Това усложнява положението — каза Грегсън. — Господ ми е свидетел, че и досега си беше сложно.

— Значи сте сигурен, че не го опростява? — подхвърли Холмс. — Нищо няма да научите, като го гледате втренчено. Какво намерихте в джобовете?

— Събрали сме всичко ей там — отвърна Грегсън и посочи предметите, отрупани безредно на едно от по-долните стъпала на стълбите. — Златен часовник, купен от Баро в Лондон. Златна верижка, много тежка и масивна. Златен пръстен с масонски знак. Златна игла за вратовръзка, изобразяваща глава на булдог с рубини за очи. Юфтен калъф за визитни картички с визитки на Инок Дж. Дребър от Кливланд, което отговаря на инициалите върху бельото — И.Д.Д. Нямаше портфейл, но наличните пари възлизат на седем лири и тринайсет шилинга. Джобно издание на „Декамерон“ от Бокачо с името Джоузеф Стангърсън, изписано върху форзаца. Две писма: едното адресирано до И. Дж. Дребър, другото до Джоузеф Стангърсън.

— На какъв адрес?

— Улица „Странд“, Американска банкова агенция, до поискване. И двете писма са от параходната компания „Гион“ във връзка с отплаването на техни кораби от Ливърпул. Явно клетникът се е готвел да се връща в Ню Йорк.

— Събрахте ли някакви сведения за другия мъж, за Стангърсън?

— Веднага пристъпих към това, сър — каза Грегсън. — Изпратих обявление на всички вестници, а един от хората ми отиде в Американската банкова агенция, но още не се е върнал.

— Известихте ли Кливланд?

— Телеграфирахме тази сутрин.

— Какво съдържаше запитването?

— Просто описахме обстоятелствата и добавихме, че ще се радваме на всякаква информация, която би могла да ни е от полза.

— Не поискахте ли да ви съобщят подробности по въпрос, който ви се струва от решаващо значение?

— Запитването беше за Стангърсън.

— И нищо повече? Няма ли обстоятелство, обединяващо целия този случай? Няма ли да телеграфирате отново?

— Казах каквото имах да казвам — обидено отговори Грегсън.

Шерлок Холмс леко се усмихна и тъкмо се готвеше да подхвърли нещо, когато Лестрейд, намиращ се в предната стая, докато този разговор се водеше в хола, отново се появи на сцената, доволно и важно потривайки ръце.

— Господин Грегсън — каза той, — току-що направих извънредно голямо откритие. Щеше да ни убегне, ако не бях огледал внимателно стените.

Очите на човечеца проблясваха — явно се мъчеше да прикрие, че ликува, задето е взел връх над колегата си.

— Елате! — извика той и се втурна обратно в стаята, чиято атмосфера изглеждаше малко по-ведра след изнасянето на обитаващия я мъртвец. — А сега стойте тук! — добави Лестрейд.

Драсна клечка кибрит върху подметката на обувката си, запали я и я поднесе към стената.

— Гледайте! — победоносно каза той.

Вече споменах, че на места тапетите се бяха ръзкъсали. Точно в този ъгъл на стаята имаше отлепено голямо парче и се виждаше жълтият правоъгълник на грубата мазилка. На голата стена с кървавочервени букви бе изписано „Рейч“.

— Какво ще кажете? — извика детективът с тон на уличен търговец, който хвали стоката си. — Изпуснато е, защото се намира в най-тъмния ъгъл на стаята и никой не се е сетил да огледа и тук. Убиецът — бил той мъж или жена — го е написал със собствената си кръв. Вижте, стената се е изцапала от течащата кръв. Това поне изключва предположението за самоубийство. Защо е избран именно този ъгъл за надписа? Ще ви обясня. Погледнете свещта над камината. Тогава е била запалена и в такъв случай в ъгъла е било най-светло, а не най- тъмно от цялата стая.

— И какво значение има, че все пак го откри? — попита пренебрежително Грегсън.

— Как какво?! Ами убиецът, бил той мъж или жена, се е канил да изпише името Рейчъл, но е бил обезпокоен и не го е завършил. Помнете ми думата, когато с времето този случай се изясни, ще се появи свързана с него жена на име Рейчъл. Присмивайте се колкото си искате, господин Шерлок Холмс. Може да сте много хитър и умен, но в крайна сметка старото куче най-добре подушва следата.

— Искрено ви моля да ме извините — каза моят другар, който бе предизвикал гнева на човечеца с неудържимия си смях. — Наистина ваша е заслугата, че пръв от нас открихте написаното, което, както казвате и както по всичко си личи, несъмнено е излязло изпод ръката на другия участник в снощната тайнствена история. Нямаше кога да разгледам стаята, но сега, с ваше позволение, ще го сторя.

Докато говореше, Холмс измъкна от джоба си ролетка и лупа. Въоръжен с двата инструмента, той безшумно тръгна из стаята — някъде спираше, другаде коленичеше, а веднъж дори се просна по корем. Така бе погълнат от заниманието си, че сякаш забрави за нашето присъствие — през цялото време си мърмореше под нос и непрекъснато поддържаше потока от сипещи се възклицания, стонове, подсвирквания и тихи възгласи, с които се насърчаваше и обнадеждаваше. С поведението си той неудържимо ми напомняше на чистокръвна, добре обучена хрътка, която се мята из гъсталака и нетърпеливо скимти, докато надуши изгубената диря. Търсенията му продължиха двайсетина минути или малко повече — измерваше с най-голямо старание разстоянията между следи, които според мен бяха напълно невидими за очите, и понякога използуваше ролетката, за да мери по стените все по същия будещ недоумение начин. На едно място внимателно събра и прибра в плик купчинка сив прах от пода. Накрая се взря с лупата в думата върху стената, като огледа придирчиво, до най-малката подробност, всяка буква. Най-после бе удовлетворен и прибра ролетката и лупата обратно в джоба си.

— Казват, че гениалността се изразява в умението на човек да полага безкрай усилия — подхвърли Холмс с усмивка. — Определението е много лошо, но подхожда за работата на детектива.

Грегсън и Лестрейд бяха наблюдавали с доста голямо любопитство и известна доза презрение извършените от колегата им любител маневри. Те явно не съумяваха да оценят факта, който аз започнах да осъзнавам: че и най-дребните неща, вършени от Холмс, винаги са насочени към някаква определена практическа цел.

— Какво е мнението ви, сър? — попитаха и двамата.

— Ако реша да се натрапя с помощта си, значи да омаловажа заслугите, които имате за този случай — подхвърли Холмс. — Толкова добре се справяте, че би било жалко да се намесва един външен човек — добави той с глас, в който се криеше бездна от сарказъм. — Ако ме осведомявате как върви разследването, с радост съм готов да ви помагам с каквото мога. А междувременно бих искал да поговоря с полицая, открил трупа. Бихте ли ми дали името и адреса му?

Лестрейд надникна в бележника си.

— Казва се Джон Ранс. Дежурството му е приключило. Можете да го намерите на „Одли Корт“ 46 в Кенингтън Парк Гейт. Холмс си записа адреса.

— Да тръгваме, доктор Уотсън — обърна се той към мене. — Ще отидем да го потърсим. Нека ви кажа нещо, което би допринесло за разследването — продължи той вече към двамата детективи. — Извършено е убийство и убиецът е мъж. Бил е висок над шест стъпки, в разцвета на силите си, с малки за този ръст нозе. обут в груби обуща с тъпи носове и е пушил пура марка „Тричинополи“. Пристигнал е тук заедно с жертвата си с кабриолет, теглен от кон с три износени подкови и една нова на предния ляв крак. Вероятно с червендалесто лице, а ноктите на дясната му ръка са изключително дълги. Тези указания не са кой знае колко, но могат да ви бъдат от полза. Лестрейд и Грегсън се спогледаха и скептично се усмихнаха. — Ако човекът е бил убит, как е станало това? — попита първият.

По името на град Тиручирапали в Мадрас, Индия. Б. пр.

— С отрова — ограничи се да каже Холмс и тръгна да излиза. — Има и още нещо, Лестрейд — обърна се и добави той вече на прага. — Написаното на стената се чете „рах“, това е „мъст“ на немски. Така че не си губете времето да търсите госпожица Рейчъл.

И с тази последна унищожителна реплика Холмс излезе, като остави двамата съперници със зяпнали усти.

ГЛАВА 4КАКВО ИМАШЕ ДА РАЗКАЖЕ ДЖОН РАНС

Когато си тръгнахме от „Лористън Гардънс“ 3, беше един часът. Шерлок Холмс ме поведе към близкия телеграф, откъдето изпрати дълга телеграма. После повика кабриолет и нареди на кочияша да ни откара до адреса, даден от Лестрейд.

— По-добро от непосредствените доказателства няма — подхвърли той. — Всъщност аз премислих изцяло случая, но нищо не пречи да узнаем каквото може да се узнае.

— Изумявате ме, Холмс — казах аз. — Положително не сте чак толкова убеден във всичките изброени от вас подробности, макар че давате вид да е така.

— Няма място за грешка — отвърна той. — Първото, което забелязах още с пристигането, беше двойната диря, изровена от кабриолет близо до бордюра. Като се има предвид, че от седмица до снощи не е валяло, излиза, че колелата са оставили такива дълбоки отпечатъци едва през нощта. Личаха и следите от конски копита: едното беше очертано много по-ясно от останалите три, сиреч подковата е нова. Щом като кабриолетът се е появил още по време на дъжда, а не е стоял там в утринните часове, както ме уверява Грегсън, значи се е появил през нощта и следователно е докарал двете лица в къщата.

— Изглежда много просто — съгласих се аз, — но как преценихте височината на втория мъж?

— Е, в девет от десет случая височината на човек може да се пресметне по дължината на крачката му. Изчисленията са много прости, но няма смисъл да ви отегчавам със сметки. Както върху глинестата почва навън, така и върху прашния под вътре имаше следи от стъпките на този приятел. При това разполагах с възможност да проверя верни ли са изчисленията ми. Когато човек пише на стена, той инстинктивно го прави над равнището на очите си. В случая написаното беше на малко повече от шест стъпки над земята. От просто по- просто.

— А възрастта му? — попитах аз.

— Когато човек прекрачва разстояние от четири стъпки и половина без ни най-малко усилие, той не може да е съсухрен и болнав. А с такава дължина бе локвата на градинската алея, откъдето той несъмнено е минал. Лачените обувки са заобиколили, но Тъпите носове са прескочили. Никаква загадка няма тук. Просто прилагам към обикновения живот някои заключения от наблюденията, изложени от мен в онази статия. Има ли нещо друго, което, да ви озадачава?

— Ноктите и „Тричинополи“ — подметнах аз.

— На стената бе писал човек, потопил показалеца си в кръв. С лупата успях да забележа, че в случая мазилката е леко одраскана, а това не би станало, ако ноктите на човека са изрязани. Събрах и малко от пепелта, пръсната по пода. БеШе от едри, тъмни на цвят люспи. Такава пепел се получава само от „Тричинополи“. Правил съм специално проучване на пепелта от пури. Всъщност дори написах монография по въпроса. Лаская се от мисълта, че от пръв поглед мога да определя по пепелта всяка позната ни пура или цигара. Тъкмо това са дреболиите, чрез които един опитен детектив се различава от пасмината на Грегсън и Лестрейд.

— Ами червендалестото лице?

— О, подхвърлих го по-скоро напосоки, макар да не се съмнявам, че съм прав. Не ме питайте такива неща на сегашния етап от разследването.

Прокарах ръка по челото си и споделих:

— Главата ми се върти. Колкото повече човек мисли по въпроса, толкова по-загадъчно изглежда всичко. Как са отишли двамата мъже — ако е имало двама мъже — в празната къща? Къде се е дянал кочияшът, който ги е закарал? Как е възможно единият да е принудил другия да погълне отрова? Откъде е текла кръвта? Каква цел е имал убиецът, след като не става дума за кражба? Как се е появил там женският пръстен? И най-вече защо вторият мъж е написал немската дума „rah“, преди да избяга? Признавам си, че не виждам какъвто и да е начин, за да свържа тези факти.

Спътникът ми се усмихна одобрително и каза:

— Умело събрахте и изброихте накратко трудностите на положението. Все още е пълно с неясности, макар че аз имам твърдо мнение по основните факти. Що се отнася до откритието на нещастника Лестрейд, написаното цели да заблуди полицията и да я отпрати в погрешна насока, като загатва за социализъм и тайни общества. Престъпникът не е немец. Може би забелязахте, че буквата А е изписана донякъде по готически образец. Истинският немец обаче винаги пише с разпространената латиница, затова може да бъдем сигурни, че пишещият не е немец, а несръчен подражател, който проиграва. Просто уловка за насочване на разследването в погрешен път. Няма да споделя с вас още много за случая, доктор Уотсън. Знаете, че щом илюзионистът обясни фокуса, губи от престижа си. Ако ви изложа прекалено много от метода, с който работя, ще стигнете до извода, че в крайна сметка Шерлок Холмс е един най-обикновен екземпляр.

— Никога не бих го казал — възразих аз. — Не е възможно друг човек на света да приближи дедукцията до точната наука толкова, колкото сте го направили вие.

При тези думи спътникът ми поруменя от удоволствие, защото ги изрекох напълно сериозно. Вече бях забелязал, че по отношение на изкуството си той е податлив на ласкателства така, както би ги очаквало едно красиво момиче.

— Ще ви кажа още нещо — добави той. — Лачените обувки и Тъпите носове са пристигнали с един и същ кабриолет и са тръгнали заедно по алеята съвсем приятелски настроени, вероятно под ръка. Щом са влезли вътре, взели са да крачат из стаята, или по-скоро Лачените обувки е стоял на едно място, а Тъпите носове е крачел. Всичко това научих от праха. Научих и че както е крачил Лачените обувки, вълнението му все повече се е засилвало. Личи си по удължаването на крачките му. През цялото време е говорил, докато несъмнено е изпаднал в ярост. Тогава е станала трагедията. Казвам ви всичко, което самият аз зная засега, защото останалото са предположения и догадки. Имаме обаче добра основа, от която да започнем работа. И трябва да побързаме, защото искам да отида следобед на концерта на Хале, за да чуя Норман Неруда.

Водехме този разговор, докато кабриолетът ни дълго се провираше през следващи една подир друга мрачни улици и пусти пресечки. В най-мрачната и най-пустата от тях кочияшът изведнъж спря.

— Ей го „Одли Корт“ — рече той и посочи един тесен процеп в редицата от загубили цвета си тухлени стени. — Ще ви чакам тука.

„Одли Корт“ не беше привлекателно място. Тесният проход ни отведе до карето на вътрешен двор, настлан с плочи и заобиколен от мизерни къщи. Пробихме си път през тълпа мръсни деца и проснато да съхне захабено пране и стигнахме до номер 46, чиято врата красеше малка месингова табела с гравирано име — Ранс. Попитахме за полицая и ни уведомиха, че спи, а после ни въведоха в малка гостна откъм фасадата, където да изчакаме идването му.

След малко той се появи. Изглежда се беше подразнил, че сме смутили съня му.

— Предадох рапорта си в службата — рече той. Холмс извади от джоба си половин златна лира и замислено взе да си играе с нея, като заяви:

— Мислехме, че ще е най-добре да го чуем от вашите уста.

— С голяма радост бих ви съобщил всичко, което знам — отвърна полицаят, вперил очи в златното кръгче.

— Просто ни опишете случилото се със свои думи. Ранс седна на тапицираното с росер канапе и смръщи вежди с явното намерение да не пропусне нищо в разказа си.

— Ще тръгна от самото начало — рече той. — Дежуря от десет вечерта до шест сутринта. В единайсет имаше сбиване в „Белия елен“, но извън това обиколката мина доста спокойно. Срещнах Хари Мърчър, той дежури на „Холанд Гроув“, та се спряхме на ъгъла на улица „Хенриета“ да побъбрим. След време — може би към два часа или малко след два — си рекох да пообиколя и да видя дали всичко е наред по „Брикстън Роуд“. Беше извънредно кално и безлюдно. През целия път не срещнах жива душа, макар че ме задминаха един-два кабриолета. Мъкнех се по пътя и тъкмо си мислех, между нас казано, колко добре би ми дошла чаша грог с джин, когато изведнъж ми се мярна светлина в прозореца на тая къща. А пък знаех, че въпросните две къщи на „Лористън Гардънс“ са празни, понеже оня, собственикът, не ще да оправи канализацията, макар че последният наемател, дето живя в едната, умря от тиф. Та като видях светлината през прозореца, загубих и ума, и дума, понеже заподозрях, че нещо не е наред. Щом стигнах до вратата…

— Спряхте и се върнахте до градинската порта — прекъсна го спътникът ми. — Защо го направихте?

Ранс едва не подскочи и втренчи поглед в Шерлок Холмс, а по лицето му се изписа безкрайно удивление.

— Ама точно тъй беше, сър — каза той, — макар че един господ знае откъде сте го научили! Нали разбирате, стигнах до вратата, обаче беше такова мъртвило и бях сам, та си рекох, че не е зле да повикам някого. Не ме е страх от нищо отсам гроба, ама си рекох, че може оня, умрелият от тиф, да проверява канализацията, дето го затри. И като си го рекох, нещо се сепнах и се върнах до портата да видя дали не се мярка фенерът на Мърчър, обаче нямаше и следа от него или от други хора.

— Никого ли не видяхте по улицата?

— Жива душа нямаше, сър, и куче не видях. После събрах смелост, върнах се и натиснах вратата, та да я отворя. Вътре беше тихо и аз отидох в стаята, дето светеше. Върху полицата над камината мъждукаше свещ, червена восъчна свещ, и на светлината й видях…

— Добре, известно ми е всичко, което сте видели. Обиколили сте стаята няколко пъти, коленичили сте до трупа, после сте излезли и сте опитали да отворите кухненската врата, а после…

Джон Ранс скочи на крака. По лицето му се четеше уплаха, а в очите му се таеше подозрение.

— Къде сте се крили, та да видите всичко това? — извика той. — Чини ми се, че знаете много повече, отколкото се полага!

Холмс се засмя и подхвърли визитната си картичка на масата, за да я вземе полицаят.

— Остава да ме арестувате за убийство! — каза той. — Аз съм от копоите, не съм вълкът. Господин Грегсън или господин Лестрейд ще отговарят, ако се случи нещо. А сега продължете. Какво направихте по-нататък?

Ранс отново седна, но изглеждаше все така озадачен.

— Отидох до портата и надух свирката. На повикването ми дойдоха Мърчър и още двама.

— А улицата беше ли празна?

— Ами да, ако става дума за някой, дето да е от значение.

— Какво искате да кажете?

Усмивка разтегли чертите на полицая.

— Много пияни съм виждал през живота си — рече той, — но за пръв път видях някой така да се е насмукал. Като излизах, мъжът стоеше на портата, беше се облегнал на перилата и пееше с цяло гърло за новата рокля на Колумбина, или нещо такова. Дума да не става, че можеше да ми помогне, едва се държеше на крака.

— Що за човек беше? — попита Шерлок Холмс.

Джон Ранс, изглежда, малко се подразни от това отклонение.

— Беше един страшно пиян човек — рече той. — И щеше да се окаже в участъка, ако нямахме толкова работа.

— А лицето му, облеклото му? Обърнахте ли им внимание? — нетърпеливо се намеси Холмс.

— Бих рекъл, че им обърнах внимание, понеже се наложи да му попреча да падне, изправихме го двамата с Мърчър. Беше височък и червендалест, с шал, увит около долната част на лицето…

— Достатъчно — извика Холмс. — И какво стана с него?

— Както бяхме заети, оставаше само да се погрижим и за него — каза полицаят с обида в гласа. — Ловя се на бас, че благополучно се е прибрал у дома.

— А как беше облечен?

— С кафяв балтон.

— Държеше ли камшик в ръка?

— Камшик ли? Не.

— Сигурно не го е взел със себе си — промърмори другарят ми. — А след това нито чухте, нито видяхте да минава кабриолет?

— Не.

— Ето ви половин лира — каза Холмс, изправи се и си взе шапката. — Струва ми се, Ранс, че никога няма да се издигнете в службата. Главата трябва да ви е от полза, а не само да служи за украса. Могъл сте снощи да си осигурите сержантски чин. Човекът, когото сте държали в ръце, притежава ключа към загадката, него търсим и аз, и полицията. Няма смисъл да спорим по въпроса сега, вярвайте ми, че е така. Да вървим, докторе!

Тръгнахме заедно към кабриолета, оставяйки човека, дал ни сведенията, изпълнен със съмнения, но явно обезпокоен.

— Безнадежден тъпак! — с горчивина каза Холмс, когато пътувахме към дома. — Само си помислете какъв невероятен късмет е имал, а нищо не е направил.

— Но аз още не съм наясно. Вярно, че описанието на човека отговаря на вашата представа за второто действуващо лице в загадката. Но защо му е трябвало да се връща в къщата след като си е тръгнал?

Престъпниците не постъпват така.

— Пръстенът, човече, пръстенът! За нето се е върнал. Ако не намерим друг начин да го хванем, винаги можем да използуваме пръстена за стръв. Ще влезе в клопката, докторе, залагам две към едно, че ще го пипна. Трябва да ви благодаря за цялата работа. Ако не бяхте вие, можех да не отида и така щях да изпусна най-добрия случай, който ми е попадал — Етюд в червено, нали така? Защо да не използуваме и жаргона на изкуството? През безцветната каша на живота преминава червената нишка на убийството и наш дълг е да я проследим, да я измъкнем и да я очистим от начало до край. А сега да помислим за обеда, последван от Норман Неруда. Впуска се стремглаво и чудесно владее лъка. Как беше онази малка пиеса на Шопен, която изпълнява така великолепно? Тра-ла-ла-ли-ра-ли-ра-ле…

И като се отпусна на облегалката, любителят детектив запя с глас на чучулига, докато аз размишлявах върху разностранните възможности на човешкия разум.

ГЛАВА 5ОБЯВАТА НИ ДОВЕЖДА ПОСЕТИТЕЛ

Усилията, употребени сутринта, се оказаха прекалено големи за разклатеното ми здраве и следобед се усетих отпаднал. След като Холмс тръгна за концерта, аз си полегнах на дивана с намерението да поспя два часа, но опитът ми не се увенча с успех. Случилото се твърде много занимаваше мислите ми, непрекъснато в съзнанието ми изникваха най-необичайни хрумвания и предположения. Затворех ли очи, веднага виждах изкривените маймунообразни черти на убития. Толкова зловещо впечатление ми беше направило лицето му, че трудно можех да изпитам друго освен благодарност към онзи, който беше лишил света от присъствието му. Ако някога е имало човешко изражение, говорещо за порочност от най-лошия вид, то това бе изражението на Инок Дж. Дребър от Кливланд. Все пак обаче си давах сметка, че справедливостта трябва да възтържествува и че законът не прощава извършеното престъпление въпреки покварата на жертвата.

Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-необикновена ми изглеждаше хипотезата на моя другар за отравянето на мъжа. Спомних си как Холмс подуши устните на умрелия — несъмнено той бе открил нещо, навело го на тази мисъл. От друга страна, ако не е станало с отрова, кое бе причинило смъртта, след като нямаше нито рана, нито следи от удушаване? Добре, но тогава чия беше кръвта, така обилно заляла пода? Не си личеше да е имало сбиване, а и жертвата не притежаваше оръжие, с което да е наранила противника си. Усещах, че докато тези въпроси не намерят отговор, нито Холмс, нито аз ще можем да заспиваме лесно. Но спокойното и самоуверено държание на Холмс ме убеждаваше, че той вече е създал теория, обясняваща всички факти, макар че за момента изобщо не можех да си представя каква е тя.

Другарят ми се върна много късно. Толкова късно, че беше ясно — не можеше да се е задържал заради концерта. Когато си дойде, вечерята вече беше поднесена.

— Великолепен концерт! — каза Холмс, сядайки. — Спомняте ли си думите на Дарвин за музиката? Той твърди, че способността да се създава и оценява музика е съществувала сред човешкия род много преди да се развие речта. Може би това е причината музиката да ни вълнува толкова дълбоко. Душите ни са запазили неясния спомен за тези мъгляви векове, когато светът е изживявал детските си години.

— Доста всеобхватна идея — подхвърлих аз.

— Идеите трябва да са всеобхватни като Природата, щом целят да я обясняват — отговори Холмс. — Но какво има? Не сте на себе си. Произшествието на „Брикстън Роуд“ ви е разстроило.

— Да си призная, така е — съгласих се аз. — След афганските си преживявания би трябвало да проявявам хладнокръвие при такива случаи. Пред очите ми в Мейванд другарите ми бяха нарязани на парчета, а аз запазих самообладание.

— Разбирам ви. Цяла загадка е какво възбужда въображението. Там, където няма въображение, няма и страх. Четохте ли вечерния вестник?

— Не.

— Историята е описана доста добре. Не се споменава фактът, че при вдигането на трупа върху пода се е изтърколил женски венчален пръстен. И толкова по-добре.

— Защо?

— Погледнете тази обява — каза той вместо отговор. — Разпратих я до всички вестници още сутринта, веднага след произшествието.

Холмс ми подхвърли вестника, а аз прегледах посоченото място. Беше първото съобщение в рубриката „Намерени вещи“ и гласеше следното: „Тази сутрин в «Брикстън Роуд» на пътя между кръчмата «Белия елен» и «Холанд Гроув» е бил намерен златен венчален пръстен. Който го е изгубил, нека потърси доктор Уотсън, улица «Бейкър» 221 Б, между осем и девет тази вечер.“

— Извинете, че използувах името ви — каза Холмс. — Но ако бях използувал моето, някой от онези дръвници щеше да се досети какво става и да се набърка в историята.

— Няма нищо — уверих го аз. — Само че ако потърсят пръстена, не мога да им го представя.

— Напротив — каза Холмс и ми подаде един пръстен. — Това ще свърши работа, почти като копие е.

— Кой очаквате да се появи в отговор на обявата?

— Как кой? Човекът с кафявия балтон, нашият червендалест приятел с тъпите носове на обущата. Ако не дойде лично, ще изпрати свой съучастник.

— Не би ли сметнал, че го заплашва опасност?

— Съвсем не. Ако преценката ми за случая е вярна, а всичко говори, че е така, въпросният човек би предпочел да се изложи на какъвто и да е риск, само и само да си върне пръстена. Смятам, че го е изгубил, без да усети, когато се е навел над тялото на Дребър. След напускането на къщата е открил липсата и е побързал да се върне, но е заварил там полицията, понеже от глупост е оставил свещта да гори. Трябвало е да се престори на пиян, за да отклони подозренията, които е можел да събуди с появата си на портата. Поставете се сега на негово място. Като е поразмислил, сигурно му е хрумнало, че е възможно да е изгубил пръстена по пътя след като е напуснал къщата. Какво би направил в такъв случай? Би прегледал нетърпеливо вечерните вестници с надеждата, че ще види пръстена споменат сред намерените вещи. Естествено очите му са светнали. Зарадвал се е много. Защо да се бои от клопка? Според него не би имало причина намирането на пръстена да се свърже с убийството. Той ще реши да дойде. Ще дойде. Ще го видите до един час.

— А тогава? — попитах аз.

— Тогава ще го оставите на мен. Имате ли някакво оръжие?

— Старият револвер от армията и няколко патрона.

— Най-добре го изчистете и го заредете. Човекът ще бъде отчаян и въпреки че ще го хвана натясно, трябва да сме готови за изненади.

Отидох в спалнята си и изпълних дадения ми съвет. Когато се завърнах с пистолета, видях, че масата е разтребена, а Холмс е погълнат от любимото си занимание — скрибуцаше на цигулка.

— Историята се задълбочава — каза той, щом влязох. — Току-що получих отговор на телеграмата си, пратена до Америка. Преценката ми за случая е вярна.

— А именно? — попитах нетърпеливо аз.

— Едни нови струни биха оправили цигулката ми — подхвърли той. — Приберете пистолета си в джоба. Когато този тип дойде, разговаряйте съвсем естествено с него. Останалото поемам аз. Не го плашете с втренчен поглед.

— Осем часът е — погледнах си аз часовника.

— Да. Вероятно след няколко минути той ще бъде тук. Открехнете леко вратата. Достатъчно. А сега сложете ключа отвътре. Благодаря ви. Погледнете каква странна стара книга купих от един уличен букинист вчера. „De jure inter gentes“8. Отпечатана е на латински в Лиеж, Нидерландия, през 1642 година. Главата на Чарлс все още се е крепяла здраво на раменете му, когато това томче с кафяв гръб е било пуснато в обращение.

— Кой е печатарят?

— Някой си Филип дьо Кроа. На форзаца с избледняло мастило е написано „Ex libris guliolmi whyte“9. Чудя се кой ли е бил този Уилям Уайт. Предполагам, прагматичен адвокат от седемнайсети век. Почеркът му навежда на мисли за юрисдикция. А, струва ми се, че нашият човек иде.

В същия миг звънецът рязко отекна. Шерлок Холмс спокойно се надигна и премести стола си към вратата. Чухме как слугинята минава през хола, после резето шумно изтрака, когато го вдигна.

— Тук ли живее доктор Уотсън? — попита ясен, но груб глас. Не чухме отговора, ала вратата се затвори и някой тръгна да се качва по стълбите. Крачеше несигурно и си влачеше нозете. По лицето на другаря ми, който се ослушваше, се изписа изненада. Стъпките бавно минаха по коридора, после на вратата едва чуто се почука.

— Влезте — извиках аз.

На моята покана вместо да влезе насилникът, който очаквахме, в помещението куцешком се вмъкна сбръчкана старица. Очите й явно се заслепиха от неочаквано ярката светлина — тя се поклони, а сълзливите й очи запремигваха, докато нервно ровеше с треперещи пръсти в джоба си. Хвърлих поглед към другаря си, но на лицето му бе изписан такъв печален израз, че нищо не ми оставаше, освен да запазя спокойствие.

Старата вещица измъкна вечерния вестник и посочи обявата ни.

— Туй ме води насам, господа — рече тя и отново се поклони. — Златният венчален пръстен от „Брикстън Роуд“. Той е на чедото ми Сали, ей сегинка ще стане едва година, откак се е венчала, а пък мъж й е прислужник на държавен кораб, какво ли ще рече, ако се върне и я завари без пръстена, не мога да си го представя, той не си поплюва и в най-добро настроение, ама пък като му пийне… Да ви кажа, снощи Сали отиде на цирк заедно с…

— Това нейният пръстен ли е? — попитах аз.

— Благословен е бог! — извика старицата. — Тая вечер Сали ще е щастлива жена. Това е пръстенът.

— А какъв е адресът ви? — поинтересувах се, като взех молив да запиша.

— Улица „Дънкън“ в Хаундсдич. На доста път оттука.

— „Бристън Роуд“ изобщо не се намира между цирка и Хаундсдич — рязко се намеси Шерлок Холмс.

Старицата се обърна и вторачи в него зачервените си очички.

— Господинът попита за моя адрес — каза тя, — пък жилището на Сали е на „Мейфийлд Плейс“ 3 в Пекам.

— А вие се казвате…?

— Казвам се Сойър, а нейното е Деиис, щото Том Денис се омъжи за нея. Хубав и свестен момък, докато е в морето, няма служител в компанията, дето да е по-ценен, ама щом слезе на сушата, почват жените и кръчмите, и…

— Вземете пръстена, госпожо Сойър — прекъснах я аз, подчинявайки се на знак, направен от моя другар. — Ясно, че принадлежи на дъщеря ви. Радвам се да го върна на законната му собственичка.

Старата вещица взе да реди под нос благословии, да се извинява и да благодари, прибра пръстена в джоба си и тръгна, влачейки крака, Да слиза по стълбите. В мига, когато тя излезе, Шерлок Холмс скочи и се втурна в стаята си. Върна се след няколко секунди, загърнат в широкото си дебело палто и увит с шал.

— Ще я проследя — каза той припряно. — Сигурно е съучастничка и ще ме отведе до убиеца. Чакайте ме.

И още щом входната врата се захлопна след посетителката ни, Холмс вече беше долу. Погледнах през прозореца. Старицата едва-едва креташе по отсрещната страна на улицата, а преследвачът й я сподиряше на неголямо разстояние. — Или цялата му теория е погрешна — помислих си аз, — или сега Холмс ще стигне до същината на загадката. Нямаше нужда от молбата му да го чакам — чувствувах, че ще е невъзможно да заспя, преди да узная какви са резултатите от неговото опасно начинание.

Холмс тръгна някъде към девет часа. Нямах представа колко щеше да се забави, но седнах и упорито пуших лулата си, прелиствайки страниците на „Vie de boheme“10 от Анри Мюрже11. Минало беше десет часът, когато чух ситните крачки на слугинята, която отиваше да си легне. Стана единадесет и край вратата ми отекнаха по-тежките крачки на хазяйката, тръгнала към същата цел. Наближаваше дванадесет, когато чух познатия рязък звук — Холмс си отключваше. В мига, когато влезе, по лицето му разбрах, че не е успял. Беше едновременно и весел, и огорчен. Двете чувства сякаш се бореха за надмощие, докато накрая първото надделя и Холмс неудържимо се разсмя.

— За нищо на света няма да позволя на Скотланд Ярд да научи това. Толкова съм им се подигравал, че сега никога няма да ми го простят. Аз обаче си позволявам да се смея, защото зная, че в края на краищата ще си оправя сметките с тях.

— Но какво е станало? — попитах аз.

— Е, нямам нищо против да разкажа история, която не говори в моя полза. Това същество повървя известно време, след което започна да куца и по всичко си личеше, че краката го болят. После се спря и даде знак на един минаващ файтон. Успях да се приближа достатъчно, за да чуя адреса, който каза, но не си струваше труда: старицата го съобщи толкова високо, че се чу в другия край на улицата: — Карай към Хаундсдич, улица „Дънкън“ номер тринайсет! — извика тя. Рекох си, че нещата си идват на мястото и като я изчаках да се качи, скочих и се закрепих отзад. Това е умение, което един детектив непременно трябва да владее. Файтонът се понесе с трополене и кочияшът дръпна юздите едва когато наближихме въпросната улица. Смъкнах се преди да стигне до къщата и тръгнах по пътя, все едно че безцелно се разхождам. Видях, че файтонът спря. Кочияшът скочи от капрата, отвори вратата и зачака, но никой не се появи. Когато наближих, той, вече не на себе си, се мяташе из празния файтон и изригваше фонтан от най-цветистите ругатни, които съм чувал през живота си. Нямаше и следа от пътничката и ми се струва, че има да чака, докато си вземе парите. Проверихме на номер тринайсет, но там не бяха чували нито фамилията Сойър, нито Денис.

— Нима искате да кажете, че тази куцаща, немощна бабичка е успяла да слезе от файтона в движение, без да я видите нито вие, нито кочияшът? — изумих се аз.

— Хубава бабичка, няма що! — рязко каза Шерлок Холмс. — Ние сме баби, щом допуснахме да ни измамят. По-скоро става дума за млад мъж, при това доста чевръст, освен че е несравним актьор. Маскирал се беше неподражаемо. Явно е разбрал, че го следя, и е прибягнал до този номер, за да ми се изплъзне. Вече е ясно, че човекът, когото търсим, не е вълк единак, както си мислех, а има приятели, готови да се изложат на известен риск заради него. О, докторе, изглеждате съсипан. Послушайте съвета ми и си лягайте.

Аз наистина се чувствувах много уморен, затова се подчиних на предписанието му. Оставих Холмс седнал пред тлеещия огън и в дългите часове на нощното бдение чувах глухите меланхолични вопли на неговата цигулка. Ясно беше, че той все още размишлява върху странната и заплетена история, чието решение търсеше.

ГЛАВА 6ТОБАЯС ГРЕГСЪН ПОКАЗВА НА КАКВО Е СПОСОБЕН

На идния ден вестниците пишеха само за „Брикстънската загадка“ — така я бяха нарекли. Навсякъде разправяха надълго и нашироко историята, а на места имаха в добавка и уводни статии по въпроса. Сред тях намерих и нови за мен сведения. Все още пазя колекцията си от безброй изрезки и извадки за случая. Ще изложа накратко някои от тях.

Вестник „Дейли телеграф“ отбелязваше, че в историята на престъпленията едва ли е имало трагедия, която да притежава по-странен облик. Немското име на жертвата, отсъствието на всякакъв друг мотив, зловещият надпис на стената — всичко това говорело за политически емигранти и революционери. Привържениците на социализма имали много подразделения в Америка, несъмнено покойникът е нарушил техните неписани закони и те са се добрали до него. След като бегло се спираше на Vehmgericht, aqua tofana, карбонарите, Маркиза дьо Бринвие, Дарвиновата теория, принципите на Малтус и убийствата на Ратклифския път, статията завършваше с предупреждение към правителството и призоваваше да се държат под око чужденците в Англия.

[# Средновековни съдилища с публични процеси (нем.). Б. пр.]

[# Варовита вода (лат.). Б. пр.]

Вестник „Стандард“ се изказваше върху факта, че подобни възмутителни беззакония обикновено имат място, когато управляват либералите. Източникът им е внесената несигурност в съзнанието на масите и като последствие — отслабването на цялата власт. Покойният бил почтен американец, отседнал за няколко седмици в столицата. Живеел в пансиона на мадам Шарпантие в Камбъруел, на улица „Торкий Теръс“. При пътуванията си бил придружаван от личния си секретар господин Джоузеф Стангърсън. Двамата си взели сбогом със съдържателката във вторник, четвърто число на този месец, и потеглили към гара Юстън, явно възнамерявайки да се качат на Ливърпулския експрес. По-късно ги видели заедно на перона. Нищо повече не се знаело за тях, докато — както вече е известно — тялото на Дребър не било намерено в празна къща на „Брикстън Роуд“, на много мили от Юстън. По кой начин е стигнал там и как е срещнал смъртта си са въпроси, все още забулени в тайна. Не е известно местонахождението на Стангърсън. С радост научихме, че господата Лестрейд и Грегсън, и двамата от Скотланд Ярд, са се заели със случая. Разполагаме с доверителни сведения, че тези известни инспектори скоро ще осветлят въпроса.

Вестник „Дейли Нюз“ изказваше мнението, че извършеното престъпление несъмнено има политически характер. Деспотизмът и омразата към либерализма, присъщи на европейските правителства, ставали причина към нашите брегове да бъдат прокудени множество хора, които биха били прекрасни граждани, ако не ги изпълваше озлобление при спомена за преживяното дотогава. Тези хора изповядвали строги понятия за чест и човекът, извършил нарушение, бил наказван със смърт. Трябвало да се положат всички усилия, за да се открие секретарят Стангърсън, както и да се проучат някои подробности от живота на починалия. Голяма стъпка била направена с установяването на адреса, на който той отседнал — резултат, който се дължи изцяло на прецизността и енергичните мерки, взети от господин Грегсън от Скотланд Ярд.

Докато закусвахме, двамата с Шерлок Холмс прочетохме тези бележки и явно благодарение на тях Холмс доста се развесели.

— Казах ви, че каквото и да стане, Лестрейд и Грегсън положително ще пожънат успехи — подхвърли той.

— Зависи как ще приключи работата.

— О, вие да сте жив и здрав, това няма никакво значение. Ако човекът бъде заловен, значи се дължи на техните усилия. Ако се изплъзне, то ще е независимо от техните усилия. Да хвърлим ези тура. Каквото и да сторят двамата, ще имат поддръжници. — За бога, какво става? — извиках аз, понеже в същия миг се чу трополенето на много крака в преддверието и по стълбите, съпроводено от възмутения глас на хазяйката ни.

— Помощният детективски отряд на улица „Бейкър“ — каза със сериозен глас моят другар и още докато говореше, в стаята влетяха пет-шест от най-мръсните и опърпани малки скитници, които съм виждал през живота си.

— Внимание! — рязко извика Холмс и шестте мръсни калпазанчета се строиха едно до друго, наподобяващи долнокачествени статуетки. — В бъдеще ще изпращате само по един да докладва, а останалите ще го чакат на улицата. Намерихте ли го, Уигинс?

— Не, сър, съвсем не — отговори едно от момчетата.

— Друго не съм и очаквал. Ще продължите, докато успеете. Ето ви възнаграждението. — Холмс връчи на всеки по шилинг. — Сега си вървете, а следващия път да дойдете с повече сведения.

И Холмс махна с ръка, те се пръснаха по стълбите като подгонени плъхове и след миг чухме пискливите им гласове вече на улицата.

— От тези просячета може да се извлече повече полза, отколкото от дузина полицаи — подхвърли Холмс. — Още щом зърнат официално лице, хората си затварят устата. Момчетата обаче се пъхат навсякъде и чуват всичко. А и умът им сече като бръснач. Само трябва да бъдат насочвани.

— За Брикстънския случай ли ги използувате? — попитах аз.

— Да. Има един момент, който искам да проверя. Просто е въпрос на време. Аха! Предстои ни да научим някои вести, и то какви! По пътя иде Грегсън, а изражението на лицето му излъчва пълно блаженство. Сигурен съм, че ще дойде тук. Да, спря се. Ето го!

Чу се продължително иззвъняване, след няколко секунди русокосият детектив се качи по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж, и се втурна в гостната.

— Скъпи приятелю! — извика той, като разтърсваше протегнатата неохотно ръка на Холмс. — Можете да ме поздравите! Успях да изясня напълно случая.

Стори ми се, че по изразителното лице на моя другар пробяга сянка на притеснение.

— Смятате, че сте на вярна следа? — попита той.

— На вярна следа ли? Господине, та ние държим престъпника под ключ!

— И той се казва…?

— Артър Шарпантие, младши лейтенант от флота на Нейно величество! — извика тържествено Грегсън, като потриваше пълните си ръце и пъчеше гърди.

Шерлок Холмс въздъхна с облекчение, отпусна се и се усмихна.

— Седнете и опитайте от тези пури — каза той. — С нетърпение очакваме да узнаем как сте го постигнали. Желаете ли чаша уиски и вода?

— Не бих имал нищо против — съгласи се детективът. — Огромните усилия, които трябваше да положа през последните един-два дни, ме изтощиха. Не толкова физическите усилия, както разбирате, а умственото напрежение. Вие ще оцените това, господин Шерлок Холмс, защото и двамата се занимаваме с умствен труд.

— Голяма чест ми оказвате — каза със сериозен глас Холмс. — Но нека чуем как сте получили този толкова приятен резултат.

Детективът се разположи в креслото и с наслада си дръпна от пурата. После изведнъж се плесна по бедрото в пристъп на доволство и извика:

— Най-веселото е, че оня глупак Лестрейд се мисли за много умен, а всъщност е на съвсем погрешен път. Търси секретаря Стангърсън, който има толкова общо с престъплението, колкото едно неродено бебе. Дори съм сигурен, че вече го е хванал!

От тази мисъл така го досмеша, че той прихна и се смя, докато не се задави.

— А вие как намерихте вярната следа?

— Сега ще ви разкажа всичко. Разбира се, доктор Уотсън, ще си остане само между нас. Първото затруднение, с което трябваше да се справим, беше да съберем данни за живота на американеца. Някои хора биха чакали да отговорят на обявите им, или да се появят лица, доброволно предлагащи сведения, но Тобаяс Грегсън работи другояче. Помните ли шапката редом с мъртвеца?

— Да — отговори Холмс. — Купена е от „Джон Ъндъруд и синове“ на „Камбъруел Роуд“ 129. Грегсън направо помръкна.

— Нямах представа, че сте го забелязали. Ходихте ли на адреса?

— Не.

— Аха! — извика детективът с облекчение. — Не бива да се изпуска нито една възможност, колкото и малка да изглежда.

— За големия ум нищо не е малко — подхвърли Холмс нравоучително.

— Та така, посетих Ъндъруд и го попитах дали е продавал шапка с такъв модел и размер. Той прегледа счетоводните си книги и веднага попадна на търсеното. Шапката била изпратена на господин Дребър, отседнал в пансионана „Шарпантие“ на „Торкий Теръс“. Така се сдобих с адреса.

— Умно, много умно — промърмори Шерлок Холмс.

— Следващото, което направих, беше да отида при мадам Шарпантие — продължи детективът. — Заварих я много пребледняла и притеснена. И дъщеря й беше в стаята, едно необикновено изискано момиче със зачервени очи, а устните й трепереха, когато й заговорих. Това не се изплъзна от погледа ми. Усетих, че има нещо скрито-покри-то. Познато чувство, нали, господин Холмс? Когато попаднеш на прясна диря, нещо изопва нервите ти. Попитах мадам: — Научихте ли за тайнствената смърт на бившия ви наемател Инок Дж. Дребър от Кливланд? — Тя кимна. Явно не беше в състояние да каже нито дума. Дъщерята избухна в сълзи. Изпитах още по-голяма увереност, че двете знаят нещо за случая.

— По кое време тръгна господин Дребър за гарата? — попитах.

— В осем часа — отговори майката, като преглътна, за да скрие вълнението си. — Секретарят му господин Стангърсън каза, че има два влака: в 9.15 и в 11 часа. Господинът искаше да пътува с първия.

— Тогава ли го видяхте за последен път?

Като зададох въпроса, изражението на мадам рязко се промени. Нито капчица кръв не остана по лицето й. Успя да ми отговори едва след няколко секунди с една-единствена дума:

— Да.

Гласът й звучеше глухо и неестествено. За миг настъпи тишина, после се обади дъщерята, каза спокойно и ясно:

— Лъжите не водят до нищо добро, мамо. Да разкрием истината на господина. Всъщност видяхме наемателя си още веднъж.

— Господ да ти е на помощ! — извика мадам Щарпантие и се отпусна на креслото. — Ти ставаш убийца на брат си!

— Артър би предпочел да не крием нищо — упорствуваше девойката.

— Най-добре ми разкажете всичко — намесих се аз. — По-добре никакви признания, отколкото полуистини. Пък и не знаете какво ни е известно.

— Нека тежи на твоята съвест, Алис! — извика майката и се обърна към мене: — Ще ви разкажа всичко, господине. Не оставайте с впечатлението, че съм притеснена за сина си, понеже има пръст в това ужасно дело. Той е напълно невинен. Боя се обаче, че във вашите очи и в очите на хората той може да се представи в лоша светлина. И все пак това не би могло да стане. Почтеността му, професията и произходът му говорят тъкмо обратното.

— Най-добре е да изложите подробно фактите — казах аз. — В такъв случай, щом синът ви е невинен, нищо няма да му навреди.

— Може би, Алис, трябва да ни оставиш насаме — каза мадам и дъщерята излезе. — Вижте какво, господине — продължи тя, — не възнамерявах да споделя това с вас, но след като клетата ми дъщеря отвори дума, нямам избор. Щом вече съм решила да говоря, ще ви разправя всичко от игла до конец.

— Така е най-разумно — съгласих се аз.

— Господин Дребър живя тук почти три седмици. Беше пътувал със секретаря си из Европа, забелязах зелените етикети „Копенхаген“ на куфарите им, следователно Копенхаген е последното място, където са спирали. Стангърсън беше тих, сдържан човек, но за жалост трябва Да кажа, че работодателят му далеч не беше такъв. Имаше просташки навици и се държеше грубиянски. Вечерта, когато пристигнаха, той се представи съвсем зле, понеже се напи. Изобщо след пладне не можеше Да се каже, че е трезв. С камериерките се отнасяше възмутително свободно и фамилиарно. Най-лошото е, че скоро започна да се държи Така и с дъщеря ми Алис и неведнъж й говореше по начин, който, слава богу, тя не схващаше поради своята добродетелност. Позволи си дори да я сграбчи в прегръдките си — безчинство, за което собственият му секретар се принуди да го укори, защото такова поведение е недостойно за един кавалер.

— Но защо сте търпели това? — попитах аз. — Предполагам, че можете да се освобождавате от наемателите си когато пожелаете. При този уместен въпрос госпожа Шарпантио се изчерви.

— Господ ми е свидетел, че бях готова да го предупредя да напусне още в деня, когато пристигна — каза тя. — Но изкушението бе твърде голямо. Плащаха ми по лира на ден, четиринайсет лири седмично за двамата, а в този сезон няма клиенти. Вдовица съм, а издръжката на момчето във флотата ми струваше много. Свидеше ми се да изпусна тези пари. Направих го за добро. Обаче последната постъпка на Дребър преля чашата и аз го предупредих да напусне. Това беше причината за заминаването му.

— А после?

— Когато файтонът потегли, въздъхнах с облекчение. Тъкмо сега синът ми е в отпуска, но аз не му споменах нищо, защото има много буен нрав и е силно привързан към сестра си. Затворих вратата след наемателя и усетих как ми олеква на сърцето. Уви. След по-малко от час се позвъни и разбрах, че господин Дребър се е завърнал. Изглеждаше много развълнуван, още повече, че беше пил. Влезе насила в стаята, където седяхме с дъщеря ми, и взе да обяснява несвързано, че е изпуснал влака. След това се обърна към Алис и в мое присъствие й предложи да избяга с него. — Пълнолетна си — каза той — и няма закон, който да те спре. Имам много пари, повече от достатъчно. Остави я старата, тръгвай с мене, и то веднага. Ще живееш като принцеса. — Клетата Алис така се изплаши, че се дръпна от него, но той я улови за ръката и се помъчи да я помъкне към изхода. Аз изпищях и в същия миг в стаята влезе синът ми Артър. Какво е станало по-нататък, не зная. Чух ругатни, шум, суматоха и боричкане. Много бях уплашена и не смеех да вдигна глава. Когато все пак погледнах, видях, че Артър стои на прага с тояга в ръка и се смее. — Мисля, че този прекрасен човек вече няма да ни безпокои — каза той. — Само ще го съпроводя малко, за да видя какви са намеренията му. — С тези думи синът ми си взе шапката и излезе на улицата. На следващата сутрин научихме за тайнствената гибел на господин Дребър…

Докато направи това изявление, госпожа Шарпантие често охкаше и въздишаше. На моменти говореше толкова тихо, че едва чувах какво казва. Аз обаче си водех стенографски записки на всичко, за да изключа възможността за грешка.

— Много вълнуващо — каза Шерлок Холмс с прозявка. — И какво стана по-нататък?

— Когато мадам спря да говори — продължи детективът, — аз осъзнах, че целият случай се върти около една точка. Така че втренчих поглед в госпожа Шарпантие по начин, който според мене особено въздействува на жените, и я попитах по кое време се е завърнал синът й.

— Не зная — отговори тя.

— Не знаете ли?

— Не. Той си има ключ, отворил си е с него.

— След като си бяхте легнали?

— Да.

— А кога си легнахте?

— Към единайсет.

— Значи синът ви е отсъствувал поне два часа?

— Да.

— Или дори четири-пет часа?

— Да.

— А какво е правил през това време?

— Не зная — отвърна тя и така пребледня, че чак устните й побеляха. Естествено с това въпросът беше приключен. Разбрах къде се намира лейтенант Шарпантие, взех двама полицаи, отидохме и го арестувахме. Докоснах рамото му и го предупредих да ни придружи тихо и кротко, а той ми каза, без да му мигне окото: — Предполагам, че ме арестувате във връзка със смъртта на оня негодник Дребър. Не му бяхме дали никакво обяснение, а той сам го спомена и това изглежда извънредно подозрително.

— И още как — каза Холмс.

— Лейтенантът носеше същата тежка тояга, с която според майка му излязъл да проследи Дребър, един дебел дъбов прът.

— И каква е тогава вашата хипотеза?

— Хипотезата ми е, че той е последвал Дребър чак до „Брикстън Роуд“. Вече там между двамата е възникнала нова препирня и по време на препирнята на Дребър е бил нанесен удар с тоягата — вероятно в стомаха, под лъжичката, от което Дребър е починал, но следа от удара не е останала. Понеже е валяло, не е имало минувачи, затова Шарпантие незабелязано е завлякъл тялото на жертвата си в празната къща. Що се отнася до запалената свещ, кръвта, написаното по стената, може всичко това да са хитрости, целящи да отклонят полицията от вярната следа.

— Моите поздравления! — рече Холмс насърчително. — Не ще и дума, Грегсън, вие напредвате. Тепърва ще има да ни показвате на какво сте способен.

— Лаская се от мисълта, че свърших доста чисто работата — гордо каза в отговор детективът. — Младият човек доброволно направи изявление, според което след като вървял подир Дребър известно време, Дребър го забелязал и взел кабриолет, за да се отърве от него. На връщане към къщи лейтенантът срещнал стар морски другар и двамата дълго се разхождали. На въпроса къде живее морякът, Шарпантие не беше в състояние да предложи задоволителен отговор. Според мене всяко нещо в случая си дойде съвсем точно на мястото. И е много забавно, че Лестрейд тръгна по грешна следа. Боя се, че няма да стигне далече. Небеса, та това е самият Лестрейд!

Наистина — докато разговаряхме, Лестрейд се беше качил по стълбите и сега влизаше в стаята. Липсваха обаче самодоволството и напереността, характерни за поведението му. Изглеждаше притеснен и угрижен, а дрехите му бяха загубили представителния си и свеж вид. Идваше с намерението да се посъветва с Шерлок Холмс, защото, щом забеляза колегата си, явно се смути и обърка. Стоеше насред стаята, нервно въртеше шапката си в ръце и не знаеше какво да направи. Накрая каза:

— Случаят е много необичаен, историята е направо непонятна.

— А, така ли смятате, господин Лестрейд? — извика победоносно Грегсън. — И аз си мислех, че ще стигнете до това заключение. Успяхте ли да откриете секретаря господин Стангърсън?

Лестрейд отговори мрачно:

— Секретарят господин Джоузеф Стангърсън е бил убит в частния хотел „Холидей“ към шест часа тази сутрин.

ГЛАВА 7СВЕТЛИНА В МРАКА

Вестта, с която ни приветствува Лестрейд, прозвуча така внезапно и неочаквано, че и тримата изгубихме ума и дума. Грегсън скочи от креслото и разсипа останалото уиски и водата. Аз мълчаливо се взирах в Шерлок Холмс, който бе стиснал устни и смръщил вежди.

— Значи и Стангърсън! — промълви той. — Историята се усложнява.

— И преди си беше сложна — промърмори Лестрейд, като се канеше да седне. — Май съм попаднал на военен съвет, а?

— Изслушахме мнението на Грегсън по въпроса. — подхвърли Холмс. — Имате ли нещо против да споделите с нас какво видяхте и какво направихте?

— Не възразявам — отвърна Лестрейд и седна. — Честно си признавам, че смятах Стангърсън забъркан в смъртта на Дребър, обаче новото развитие на нещата доказа, че напълно греша. Все още обзет от тази единствена мисъл обаче, аз се залових да разбера какво е станало със секретаря. Бяха ги видели заедно на гара Юстън на трето число към осем и половина вечерта. В два часа след полунощ откриха Дребър на „Брикстън Роуд“. Бях изправен пред въпроса да установя как Стангърсън е прекарал времето между осем и половина и извършването на престъплението и какво е станало с него след това. Телеграфирах в Ливърпул, описах как изглежда секретарят и предупредих да държат под око американските кораби. После се залових за работа: обиколих всички хотели и давани под наем жилища в околностите на Юстън. Нали разбирате — приех становището, че ако Дребър и него вият спътник са се разделили, най-естественият ход за секретаря е било да пренощува някъде наблизо, а на другата сутрин да се навърта край гарата.

— По-вероятно е предварително да са си уговорили място за среща — забеляза Холмс.

— Така и се оказа. Вчера прекарах цялата вечер да разпитвам дали са ги виждали, но нямах късмет. Днес започнах много рано и в осем часа сутринта дойде ред на частния хотел „Холидей“ на улица „Литъл Джордж“. Когато зададох въпроса дали там е отседнал човек на име Стангърсън, веднага получих утвърдителен отговор.

— Вие сигурно сте господинът, когото той очаква — казаха те. — От два дни очаква някакъв господин.

— А сега къде се намира?

— Горе, още не е станал. Поръча да го събудим в девет.

— Веднага отивам при него — рекох аз.

Струваше ми се, че внезапното ми появяване може да го извади от равновесие и без да иска, да се издаде с някои приказки. Прислужникът предложи да ме заведе до стаята. Беше на втория етаж и до нея се стигаше по малък коридор. Прислужникът ми посочи вратата и се канеше да слезе долу, когато видях нещо, от което едва не ми прилоша, макар да имам двайсетгодишен опит. Изпод вратата лъкатушеше тънка червена струйка кръв, криволичеше по коридора и се събираше в малка локва до перваза на отсрещната страна. Нададох вик, който накара прислужника да се върне. Като видя кръвта, той едва не припадна. Вратата бе заключена отвътре, но ние наблегнахме с рамо и я разбихме. Заварихме прозореца отворен, а до него лежеше свит на кълбо мъж, облечен в нощна риза. Беше мъртъв, и то от доста време — с вкочанени и изстинали крайници. Обърнахме тялото и прислужникът веднага разпозна господина, наел стаята под името Джоузеф Стангърсън. Смъртта бе причинена от дълбока рана в гърдите отляво, сигурно бе засегнато сърцето. А сега идва най-странната част от историята. Познайте какво видяхме над убития.

Още преди Шерлок Холмс да отговори, усетих, че ме полазват тръпки и ме обзема чувството за предстоящ ужас.

— Думата гасне, изписана с кръв — каза Холмс.

— Точно така — потвърди Лестрейд със страхопочитание в гласа. Известно време мълчахме.

В извършеното от неизвестния убиец имаше нещо твърде методично и неразбираемо, от което престъпленията му изглеждаха още по-отвратителни. При мисълта за това аз, чиито нерви бяха доста здрави на бойното поле, изтръпнах.

— Видели са злодея — продължи Лестрейд. — На път за млекарницата по алеята, която води от малките улички към задната част на хотела, минало момчето, разнасящо мляко. Забелязало, че стълбата, която обикновено държали там, била опряна о един широко отворен прозорец на втория етаж. Момчето отминало, но се обърнало и видяло слизащ по стълбата мъж. Спускал се много тихо и открито и момчето го взело за някой от хотелските дърводелци или майстори. Не му обърнало особено внимание, само си помислило колко рано е вече на работа. Останало с впечатлението, че човекът е висок, с румено лице и е облечен с дълго, кафеникаво на цвят палто. Трябва да не е напуснал стаята веднага след убийството, понеже в легена имаше порозовяла от кръв вода — там си е измил ръцете, а и чаршафите бяха изцапани с кръв — явно нарочно си е изтрил в тях ножа.

Погледнах Холмс, защото описанието на убиеца съвсем точно съвпадаше с неговото, но по лицето му нямаше и следа от ликуване или доволство.

— Не намерихте ли в стаята някаква следа, която да води към убиеца? — попита той.

— Нямаше абсолютно нищо. В джоба на Стангърсън открихме портфейла на Дребър, но това, изглежда, не е необичайно, понеже той е плащал сметките. Парите наброяваха над осемдесет лири и всичко си беше на място. Каквито и да са мотивите на тези необикновени престъпления, кражбата не е сред тях. Не намерихме документи или бележки в джобовете на убития, имаше само една телеграма, изпратена от Кливланд преди около месец, със следното съдържание: „Дж. Х. е в Европа“, но без подпис.

— И нищо повече? — попита Холмс.

— Нищо значително. Романът, който човекът е чел преди заспиване, беше на леглото, а лулата му — на близкия стол. На масата имаше чаша вода, а на перваза — кутийка от мехлем с две хапчета.

Шерлок Холмс ликуващ скочи от мястото си и радостно извика:

— Последната брънка! Сега картината е пълна.

Двамата детективи изумено го гледаха. Той каза доверително:

— Сега държа в ръцете си всички конци, които така се бяха объркали. Естествено трябва да се изяснят някои подробности, но вече несъмнено зная основните факти от момента, когато Дребър се разделя със Стангърсън на гарата, до откриването на убития секретар. Все едно че съм го видял с очите си. Ще ви дам доказателство за своята осведоменост. Успяхте ли да приберете хапчетата?

— Нося ги — отвърна Лестрейд и извади една бяла кутийка. Взех тях, портфейла и телеграмата с намерението да ги сложа на сигурно място в участъка. Да си призная, прибрах хапчетата по чиста случайност, защото за мен те нямат никакво значение.

— Дайте ми ги — помоли Холмс, след което се обърна към мене: — А сега, докторе, кажете според вас това обикновени хапчета ли са?

Наистина не бяха обикновени хапчета. Малки, кръгли и бисерносиви на цвят, те изглеждаха почти прозрачни на светлината от лампата.

— По лекотата и прозрачността им може да се предположи, че са разтворими във вода — заключих аз.

— Точно така — потвърди Холмс. — Нали не бихте имали нищо против да слезете и да доведете клетия малък териер, който вече е толкова зле и хазяйката искаше да сложите край на мъките му още вчера?

Отидох и донесох на ръце кучето. То дишаше тежко и по угасналия му поглед си личеше, че кончината му наближава. Бледата като платно муцунка всъщност вече говореше, че териерът е отвъд обичайните граници на кучешкото съществуване. Положих го на възглавничка върху килима.

— Сега ще разполовя едно хапче — рече Холмс, извади джобното си ножче и се зае да изпълни казаното. — Едната половина ще върнем в кутията за бъдещи нужди, а другата ще поставя в тази винена чаша, където има и лъжичка вода. Виждате, че нашият приятел докторът е прав, разтваря се бързо.

— Това може да ви се струва много интересно — каза Лестрейд с обидения тон на човек, подозиращ, че му се подиграват, — но не разбирам какво общо има със смъртта на господин Стангърсън.

— Търпение, приятелю, търпение! Скоро ще се уверите, че има много общо. А сега ще добавя и малко мляко, за да стане сместа поносима, и като я дадем на кучето, ще видим, че ще я излочи с удоволствие.

Както говореше, той изсипа съдържанието на чашата в една паничка, сложи я пред териера и кучето направо я облиза. Шерлок Холмс постави въпроса така сериозно и убедително, че всички седяхме, мълчахме, наблюдавахме съсредоточено животното и очаквахме да последва нещо извънредно. Нищо подобно обаче не се случи. След изпиването на лекарството кучето не изглеждаше нито по-добре, нито по-зле — лежеше си проснато на възглавничката и дишаше учестено.

Холмс беше извадил часовника си и постепенно на лицето му се изписаха крайно огорчение и разочарование, понеже минутите се нижеха, а резултат нямаше. Той прехапа устни, взе да барабани по масата и въобще даваше всякакави признаци на силно нетърпение. Толкова голямо бе вълнението му, че искрено ми дожаля за него, докато двамата детективи презрително се усмихваха и никак не съжаляваха, че е попаднал в затруднено положение.

— Не може да е просто съвпадение — извика Холмс, скочи от мястото си и започна да крачи напред-назад из стаята. — Не е възможно такова съвпадение. Хапчетата, за чието съществуване подозирах в случая с Дребър, всъщност се появяват при смъртта на Стангърсън. А, не действуват. Какво ли означава това? Положително цялата поредица от преценки, които съм направил, не е погрешна. Не е възможно! И все пак окаяното псе съвсем не се влошава… Аха, сетих се! Сетих се! — И като нададе радостен вик, Холмс се хвърли към кутията, разполови и другото хапче, разтвори го, добави мляко и го поднесе на териера. Клетото създание едва натопи език, когато цялото му тяло се разтърси от спазми и кучето застина безжизнено, като поразено от гръм.

Шерлок Холмс пое дълбоко дъх и изтри потта от челото си.

— Не ми достига вяра — каза той. — Вече би трябвало да зная, че когато един факт привидно се противопоставя на дълга поредица от дедуктивни разсъждения, това неизменно доказва, че е възможно да ни насочи към друго тълкуване. Едното от хапчетата в кутията съдържа най-смъртоносна отрова, а другото е напълно безвредно. Трябваше да се досетя още преди да видя кутията.

Последното му изявление ми се стори толкова изненадващо, че направо се запитах дали другарят ми е с всичкия си. Налице обаче беше мъртвото куче и то доказваше, че предвиждането на Холмс излезе вярно. Взе да ми се струва, че замъглените ми представи се избистрят и постепенно започвам да прозирам, макар смътно и още неясно, истината. Холмс продължи:

— Всичко това ви изглежда странно, защото още в началото на издирването не сте успели да схванете важността на единствената истинска следа, с която сте разполагали. Аз имах щастието да се заловя с това и всичко, случило се по-късно, дойде да потвърди първото ми предположение и всъщност се оказа негово логично следствие. Затова онези неща, които ви озадачаваха и правеха случая да ви изглежда още по-заплетен, за мен внасяха яснота и потвърждаваха моите заключения. Често се прави грешката всичко неизвестно да се приема като загадка. Така най-обикновеното престъпление изглежда и най-загадъчно, защото не предлага нови или особени страни, които да помогнат на дедукцията. Безкрайно по-трудно би било да се разкрие убийството, ако намереха тялото на жертвата захвърлено на пътя, без която и да е от тези очевидни и сензационни добавки, правещи го забележително. Странните подробности съвсем не усложняват случая — те въздействуват точно в обратен смисъл.

Господин Грегсън, чието нетърпение растеше, докато слушаше това обръщение, вече не можеше да се сдържа и каза:

— Вижте какво, господин Холмс, готови сме да признаем, че вие сте умен човек и си имате собствени методи на работа. Сега обаче ни е необходимо нещо повече от гола теория и назидания. Въпросът беше да се задържи убиецът. Разработих случая за себе си, но излиза, че съм грешил. Не е възможно младият Шарпантие да е участвувал във второто убийство. Лестрейд пък се зае със Стангърсън, но се оказа, че и той е грешил. Вие ни подхвърляте намеци за едно, после за друго и явно ви е известно повече, отколкото на нас, но дойде времето, когато смятаме, че имаме право да ви попитаме без заобикалки какво всъщност знаете за случая. В състояние ли сте да посочите името на престъпника?

— Не мога да се освободя от чувството, че Грегсън е прав, сър — подхвърли Лестрейд. — И двамата си опитвахме силите, и двамата се провалихме. Откакто съм тук, вие споменахте неведнъж, че разполагате с необходимите доказателства. Сигурен съм, че ще ги извадите на бял свят.

— Всяко забавяне на ареста — забелязах аз — ще даде време на убиеца да извърши някое ново зверство.

Притиснат от всички страни, Холмс явно започна да се колебае. Продължи да крачи из стаята, обронил глава на гърдите и смръщил вежди — както винаги, когато потънеше в размисъл.

— Няма да има повече убийства — каза накрая той, като внезапно спря и се обърна към нас. — Можете да обявите това предположение за изчерпано. Попитахте ме дали зная името на престъпника. Зная го. Но този факт е дреболия в сравнение с възможността да го заловим. Очаквам много скоро да постигна това. Направил съм необходимата подготовка и силно се надявам, че ще успея, но трябва да се борави внимателно, защото насреща си имаме хитър и отчаян човек, ползуващ се с подкрепата на не по-малко умен съучастник, както успях да се убедя. Дотогава, докогато престъпникът няма представа, че са събрани някакви улики, има известен шанс да му надвием, но ако изпита и най-малкото подозрение, той ще си смени името и мигом ще изчезне сред четирите милиона, населяващи този огромен град. Нямам намерение да обиждам когото и да е от вас, но държа да ви кажа, че според мене двамата мъже не са равностоен противник на детективската служба, ето защо не потърсих вашата помощ. Разбира се, ако не успея, цялата вина ще ми бъде вменена заради този пропуск, но аз съм подготвен за това. Засега мога да обещая, че в мига, когато стане възможно да обсъждам въпросите с вас без опасност за собствените ми планове, ще го сторя.

Уверенията на Холмс, както и пренебрежителното мнение за криминалния отдел на полицията, изглежда, далеч не задоволиха двамата детективи. Грегсън се изчерви до корените на сламенорусата си коса, а очичките на Лестрейд светеха от любопитство и омраза. Никой от тях обаче не успя да се обади, понеже на вратата се почука и депутатът на малките уличници — младият Уигинс — представи своята незначителна и отблъскваща особа. Той докосна за поздрав челото си и рече:

— Да знаете, сър, че кабриолетът е на входа.

— Браво, момче! — ласкаво каза Холмс. — А защо не въведете този модел в Скотланд Ярд? — продължи той, като извади от едно чекмедже чифт белезници. — Вижте само колко плавно действува пружината. Щракват мигновено.

— И старият модел върши работа — подхвърли Лестрейд, — стига да намерим човек, на когото да ги сложим.

— Много добре, много добре — съгласи се с усмивка Холмс. — Кочияшът би могъл да ми помогне със сандъците. Кажи му да се качи, Уигинс.

Учудих се, като чух съквартирантът ми да говори така, сякаш се готви да тръгне на пътешествие, понеже не ми беше споменавал нищо по въпроса. В стаята имаше малък куфар — Холмс го извади и започна да затяга ремъците. Беше погълнат от това занимание, когато влезе кочияшът.

— Само ми помогни с тази закопчалка, човече — каза Холмс, коленичил до куфара, без изобщо да обърне глава.

Човекът приближи към него някак намусено и недоверчиво и протегна ръце да улесни Холмс. В същия миг се чу звучно щракване, издрънча метала и Шерлок Холмс отново скочи на крака.

— Господа — извика той с блеснали очи, — да ви представя господин Джеферсън Хоуп, убиецът на Инок Дребър и Джоузеф Странгърсън!

Всичко стана светкавично — толкова скоро, че нямаше време да го осъзная. Ясно си спомням този миг: победоносното изражение на Холмс, звънкия му глас, свирепия вид на смаяния кочияш, гневно вперил поглед в лъскавите белезници, озовали се сякаш по магически начин върху ръцете му. Една-две секунди сигурно сме приличали на скулптурна група. После с яростен, нечленоразделен вик заловеният се отскубна от хватката на Холмс и се спусна към прозореца. Рамката и стъклото се поддадоха на натиска му, но преди да успее да скочи навън, Грегсън, Лестрейд и Холмс се хвърлиха върху му с бързината на хрътки. Завлякоха го обратно в стаята и настъпи страхотна суматоха. Мъжът беше толкова неудържим и ожесточен, че непрекъснато се отърсваше от четирима ни. Сякаш притежаваше силата на човек, обзет от спазмите на епилептичен пристъп. По лицето и ръцете му имаше рани от минаването през стъклото, но продължи да се съпротивлява, сякаш не беше изгубил кръв. Чак когато Лестрейд успя да пъхне ръка под вързаната на врата му кърпа и едва не го удуши, той проумя, че усилията му са напразни. Но дори тогава ние не се почувствувахме в безопасност, докато не вързахме и краката, и ръцете му. Когато свършихме, изправихме се запъхтени, останали без дъх.

— Разполагаме с кабриолета му — каза Шерлок Холмс. — Ще ни послужи да го откараме в Скотланд Ярд. Господа — продължи той, любезно усмихнат, — нашата малка загадка е към своя край. С най-голямо удоволствие ще изслушам въпросите, които бихте желали да ми зададете. Сега няма опасност да не получите отговор.

Загрузка...