Ex Ponto (Лирична проза)

I

Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?

Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме? — да поставят на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви отнемат радостта и бодростта на свободния дух, последния злочест дар на съдбата, и да направят от вас ням, послушен роб?

Разнолики и много са скърбите, които сполетяват човека на тая земя, където „по-чувствителната душа по-дълбоко ридае“, а този, който е изпитал само една от истинските големи скърби в живота, е мой брат и приятел.

На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.

Неумолимо сурови и неподвижни планини гледат от облачния връх безучастно. Високо, неподвижно небе.

Твърда, безмилостна земя.

Не, нищо няма да се случи. Планините няма да се срутят! Небето ще остане гордо и студено във висините!

Отдръпва се далечината, губи се звукът, багрите умират в сиво: да се види и чуе как бие робското кърваво сърце.

Сред тътен и облаци идват бъдните столетия и гледат моя срам. Пред очите на поколенията душата ми лежи гола и безпомощна като пречупен меч. Пари ме състрадателният поглед на неродените.

Къде ли не съм скитал! Къде ли не се сриваха стремежите ми, колко пъти съм падал, колко съм блуждал в мислите и грешил в живота! Как да ви кажа, като и собствената ми памет го е забравила! Гордостта ме носеше като вятър. Огънят, от който изгаряше душата ми, не ме поглъщаше, а ми даваше сили и полет.

На борбите в света гледах както от ясен връх се гледат надбягващите се мъгли из долините.

Бях безмълвен, горд гостенин на живота.

Късах най-високите плодове. Устните ми бяха кървави, жените целуваха ръцете ми. Годините минаваха и донасяха плодовете си, а аз наричах себе си господар на живота.

Тогава силна съдбовна вълна ме повали на твърдата мрачна пътека и в очите ми угаснаха багрите на живота и цялата му красота. От всичко това не остана дори колкото прахта по косата, когато чистим за велики пости.

Нямах дори кора хляб, нито сълза да я наквася и да ми олекне. Гладен треперех от студ, измъчваше ме срамът, моят и чуждият, и ударите и следите от оковите по ръцете.

Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше дори паяк, който да изпреде поне една нишка в самотата ми, а човекът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой неприятел.

Плашех се и от кръвта, чувах я как бие в китката на ръката ми, защото ми показваше, че съм жив, а то бе равносилно на страдание.

И си мислех: Бог не би трябвало да ни подлага толкова на изкушения и да ни отвежда до страшното място, където смъртта и животът за нас са едно и също. Още тогава, дори в най-голямото примирение, не можех да разбера защо от всички твари само на човека е дадено понякога да намрази живота си.

И тогава, когато в изнизването на милиони еднообразни минути, без никаква надежда и промяна, душата ми се превръщаше в пустиня, която вече не изпитва жажда, когато решетките на прозореца бяха толкова гъсти, че не можех да си провра дланта дори, за да ми капне капка дъжд или да ме погали залутан вятър, тогава пламна в душата ми тая светлина като свещ над мъртва радост.

Виждам и разбирам невидимата логика на всички случки в живота на човека. Не с думи и не с мисли само, а дълбоко с цялото си същество усещам чудесното, неумолимо равновесие, което цари във всички наши отношения.

Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот. Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката.

Животът ни връща само това, което даваме на другите.

Често седя с часове и гледам студените есенни багри. Покоят на съдбата, която не може да бъде променена, се вледенява в душата ми и по лицето.

Всичко в мен е мъртво; добре ми е така. Звук не достига до мене, взорът ми е мъртъв. Всичко остана зад голямата врата, която потайно се затвори след мен. Всичко изгубих и вече не съм човек, а неспокойна безсънна мисъл, която е потънала и се спотайва на дълбокото дъно, над мен като непрозирни зелени маси са водите, покоят, далечината и забравата.

Бяха минали десет седмици, когато, заобиколена от самота, душата ми за първи път заговори ясно.

След безкрайните разходки от шест крачки напред и шест назад, когато вече се изморих и октомврийският ден почна да клони към залез, застанах в нишата на ниската врата като статуя в олтар и гледайки прозорчето с късче сива белота, извиках:

— Ето ме, тук съм!

Гласът ми имаше силно и светло звучене като гласовете, които откликват.

И затворен, и безсилен в тая влажна бърлога, в положение, което ме унижава до скот, аз за първи път разбрах в мислите си и овладях с чувствата си смисъла на човешкия живот и на борбата.

В мен блесна изкупената истина. Заровена в мълчание и скромност, на които ни учи неволята, тя гори в мен и озарява душата ми и килията.

Когато Пристигне вестта за моя край, начаса ще се разтревожат хората, които живеят в малките еднокатни къщички с градинка до улицата. И в разговорите на слисаните люде споменът за мен ще се разнесе още веднъж по улиците, където е преминало детството ми.

Мъчително вълнение ще изпълни малките къщи и душите, в които е спокойно и тихо.

Старите жени, които най-добре познават нуждата и приемат всяко зло като необходимост, само ще поклатят глава, а младите майки ще сключат за молитва ръце и ще мислят за съдбата на своите рожби.

Жените ще говорят разплакани , а мъжете — кратко и твърдо, прикривайки чувството си.

Шепнешком (да не чуят по-младите) ще говорят онези, които най-добре си спомнят съдбата на нещастника, а децата, доловили по някоя дума, ще си представят светли и страшни далечини; момчетата ще пребледнеят замислени, а момичетата ще побягнат към белите си стаи на тавана и ще плачат в своите кърпички.

Не, животът не е изтръгнато повесмо, както изглежда през нашия късоглед взор. В Бога е краят на мисълта, която ни се губи в отчайващия безкрай.

Вятърът не ни носи като листа и горчивото щастие да летим не е самоцелна мисъл и стремеж. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига безцелно към облаците, а съвсем малки частици от една безконечна мозайка, аз дори не съзирам смисъла, облика и измеренията й, но в нея, ето, съм намерил своето място и стоя набожно като в храм.

Два дни вече не ме извеждат дори на едночасовата разходка, защото дъждът не спира. Чувствам, че влагата непрекъснато нахлува в килията и я усещам по лицето и ръцете си като лепкава утайка. Завивките ми са груби и студени, храната ми има вкус на тенекиено канче, а в килията ми се разнася неописуемата воня на тясно помещение, в което един човек диша и живее, без да излиза и без да го облъхне свеж полъх.

Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието. Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене.

И сега, когато съм загубил всичко това, безкрайна благодарност изпълва душата ми за ония многолики и прекрасни дарове, с които животът дарява по-щастливите от мен.

Отде иде това странно чувство?

Аз минавам през него като през тъмнозелена шир и уханна тишина на елова гора в летен ден. И забравям всичко около себе си.

Жал ми е днес, както и през всички мъчителни дни на заточението, за всички хора, които живеят в тия дни, както за тези, които вършат зло, така и за онези, които страдат от него, жал ми е и за себе си, и за силата, която вехне, но най-много ми е жал за майка ми.

Жал ми е за моята майка и за напразните й страдания, мъки и надежди.

Мислят ли изобщо хората някога каква е нощта на майката, която знае, че единственият й син е попаднал в окови и в чужди безмилостни ръце?

Бог ще прости на всички; и аз прощавам леко, но защо наскърбявате старицата? Дори самата болка на майките поражда ужасна мъка и страдание; Бог не може да не види сълзите и треперенето им.

Ти страдаш заради моята мъка и затова, че съм далече, а аз — заради Твоята неизвестност, докато седиш край малката лампа; ние сме свързани чрез кръвта и болката, затова всеки удар ме боли двойно повече, защото пада и върху твоето сърце.

В стаята, където — в злокобен час — съм се родил. Ти бдиш и се молиш и с покорно сърце питаш: „Исусе, мигар за сълзи са ни дадени децата наши?“

Ти нямаш какво да поднесеш освен сиромашкото си сърце, старите си ръце със следи от труд и безгласните сълзи, но плачи и моли се, майко, защото кой ще ме избави, ако не Твоята измъчена сълза на дланта божия?

В потайните нощи аз те поздравявам с въздишка, а сутрин — по слънцето, което позлатява тежките ми решетки и в същото време грее и за тебе по белия калдъръм на нашия двор!

Миналата нощ бе особено студено. Не можех да заспя, беше ме обхванал някакъв гняв срещу самия себе си, помислих си дори да се самоубия.

Срамувах се и в същото време се разкайвах, но размишлявах дълго и напрегнато. В някакъв черен унес мислех за смъртта като за нещо прекрасно, леко и хубаво, но което не трябва да се случи. И това, че не трябва да умра, гнетеше безсънното ми съзнание като прекалено строг, тежък дълг, почти като несправедливост.

Не можех да се стопля, най-сетне целият вцепенен от студ, с някаква тъпа болка съм заспал.

Когато се събудих, имах чувството, че отново съм се родил. Това бе най-трудната ми нощ в карцера.

Къде е оная притаена дума, тиха, неразбираема, блага, която свети в мрака като малък, неугасващ огън? Къде е думата на утехата?

Вчера, снощи и тази сутрин още я знаех, защо сега не звънне в мен, сега, когато ми е до болка мъчно, защо не засияе като далечен пламък на трептяща звезда, като весел блясък на окото.

Как, как можах да я забравя!

Денем, когато слънцето господства, в мен се борят желанията на тялото с истините и заветите на душата; и душата е винаги победителка, защото крие стона под безмълвието, а желанията и страха потопява в отрицанието.

Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата насила отнема на тялото, ме съпровождат денем, докато слънцето властва.

Ала нощем, в сънищата, когато заспи клетото ми съзнание за преживяното през деня и за самотата ми, когато лежа безпомощно, изложен на нощта и нейните тайни сили, тогава в сънищата събитията стават страшни. Тялото, което денем е ограничено от мисълта и гордостта, възвръща правата си; смелата, чудесна душа на човека лежи мъртва като камък на морското дъно, а над тялото владее животински страх и необяснима паника на нервите.

В костите ми навлиза студ, който е като море около мен. С вечно горещите длани топля тялото си, но ми става още по-студено. Завивката ми е остра и имам чувството, че ми носи студ, вместо да ме топли.

Студът почва да ме пари. Обхваща ме безумно отчаяние; скачам на пръсти и размахвам високо ръце, но чувствам само болка. Храната ми се запоява още докато ям.

Затворя ли очи, пред мен се открива просторно снежно поле.

Преди здрач снегът престана. Настъпи тишина над горите и бялото влажно спокойствие на дълбокия сняг. Той е покрил елите като мраморни параклиси и е затрупал пътеките, смъртно бял и непроходим.

Къде отиваш, Елена?

Глухо и потайно. (Трудно е да газиш нощен сняг.)

Не се вижда небето, нито умореното слънце. Цветовете са угаснали. Звукът е замрял. Неизказано тихо, бяло, потънало в сън. И когато дълбоко в гората се прекърши отрупан със сняг клон, изглеждаше като че се е пръснало сърцето на най-голямото дърво.

Къде отиваш, Елена?

Снегът по тези гори вледенява дъха, охлажда кръвта, избелва пътя. Погребва всички дири и спомени. Нозете са уморени, премръзнали са почервенелите от студ ръце. Снегът, този смъртен покров за живите и мъртвите, е затрупал дори гробовете. Елена, Елена!

В нашата къща сигурно вече е тъмно, защото стаите са ниски, а отрупаните със сняг стебла засенчват прозорците.

Докато стоя, облегнат на прозореца, сякаш виждам:

В голямата кухня с вечно студените плочи; току-що извадените от фурната хлябове са увити във влажни кърпи и изпускат лека пара със здравия и свеж мирис на печено тесто.

Мама е запалила на машата хвойнови зрънца и захар, както всяка събота, и е прикадила цялата къща, а сега, докато в двора момичето пере, тананикайки си, е натопила китка босилек в светена вода и е поръсила ъглите. Погрижила се е за всичко. Сега се е спряла и докато никой не я вижда, кръсти се в полумрака пред едно разпятие в ъгъла и му доверява всичките си тежести, които мълчаливо носи в живота и които денем са притаени в гордата бледност на едно:

… „Добре, слава Богу, вие как сте?“

Нощем често сънувам, че съм свободен и пътувам (най-голямото щастие в сънищата ми е да пътувам и да се движа), че срещам познати и им разказвам колко трудно съм живял. Ала събуждането е горчиво и след такива сънища цял ден съм тъжен.

Колкото по-дълго съм тук, все по-често сънувам, че съм свободен и пътувам. Тази нощна игра толкова се повтаря, че сега, посред съня, се виждам как тъжно клатя глава и сам си говоря:

Ох, да, всичко това е само сън, който бог знае за кой ли път напразно сънувам.

Има мигове, в които душата ми се гневи и мята, моите двайсет и три години надигат глас и волното ми желание се блъска в тесния съдбовен кръг като птица в прозорец.

Има мигове, когато със смиреност, която неволята носи, разбирам, че отрицанието и мъките са необходимост, когато — благодарен за всички минали радости в живота — разбирам, че е било необходимо един ден да дойде и техният край, и то точно такъв край.

Има мигове, когато горя спокойно, като жертвена вощеница, току-що внесена в храма.

Кого ли целува сега онази млада жена? Онази млада жена, която срещнах едно лято, хубава и узряла на шестнайсет години, минава — кой знае защо — тая сутрин през спомените ми…

Кого ли целува сега онази млада жена? Веднъж сред украинска равнина намерих червено едро цвете, от широко разтворените си венчелистчета сочната му чашка със ситно съцветие предлагаше избуялите тичинки на всички ветрове.

Кого ли целува сега онази млада жена? Не си казахме дума (всъщност аз трудно разбирах езика й) и нашите отношения никога не са имали определено име. Целувах я под звездите до премаляване и до среднощ лежах на тревата с глава в нейния скут.

Това бе жена, създадена за любов, отдаваше се занемяла от страст и с насълзени очи, шепнейки накъсани думи за верността.

Кого ли целува сега онази млада жена?

Бъдещи! Свободни чада, зора на нашата нощ, когато високите ви и свободни домове се очертаят на същото небе, което, гледаше нашето страдание, срама и смъртта ни, никому от вас и през ум няма да мине, че техните здрави основи почиват върху нашите кости. Щастието е безгрижно и гледа само напред.

Какво ще ви напомня за бащите ви, които бяха по-велики в търпението, отколкото в борбата?

Вашият живот ще бъде нашата забрава.

Само в неволната сълза на жените ви, в захласа на младежите, в мечтите на момите, в нощната свирня или в словата на вашите поети ще блесне може би спомен за вашите бащи, чийто живот бе кратък, а мъката — огромна. Само най-добрите сред вас ще почувстват може би, че от тези всекидневни случки като вихър шиба безкрайната жал на мъртвия и безмълвен живот на хора, живели и умрели за вас, Бъдещи!

Бъдещи, радостно поколение, виждам колко грозно и грешно е желанието ми да живея в славата и красотата на вашата свобода.

Така е отредено:

Вашият живот ще бъде изобилие и радост, както е жътвата и есенният плод, а нашият минава велик, труден и мъчителен като пролетното слънце и труда.

Не, не искам да си спомнят за мен, нека бъда незнаен и ням като камъка, който мълчи в основите, нека изчезна без диря и име, нека тъмният ми живот — грехът и страданието — никога не хвърли сянка върху светлия ви път.

Изморява ме дългото чакане. Два пъти на ден душата ми отмалява, взорът ми се помрачава и вече става трудно да се вярва.

Кръвта струи и бие в жилите с безумното желание да се излее на слънце.

И последните сили са бесни от ярост, защото това чакане мами както горската пътека с далечината си.

Не намирам вече опора в душата си, която прекалено много се радваше. Търся забравените връзки на кръвта и посягам към миналото, призовавам на помощ силите на мъртвите поколения.

И виж, както винаги в мигове на най-голямо изкушение откривам, че на дъното на душата ми под твърдата кора и сивите наслоения от празни думи и изопачени понятия, които толкова бързо изневеряват, живее вечното, интуитивно и благословено наследство на дедите, които са оставили костите си в старите пръснати гробища, а естествените и силните свои добродетели — в основите на нашите души.

Белият блясък, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен мирис има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и голяма радост.

Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види как животът ви е песен и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е радостта на летните дни. Виж как някъде се люлеят клони — колко неспокойно е сърцето ми! — виж как сутрин птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, сигурно е величаво и прекрасно като единствена безкрайна радост.

Два пъти в живота си имах пръстени, но и двата злочесто ги загубих. Стари пръстени, нежен подарък; първият — бисер и тюркоаз в тъмно злато, вторият — кървава сълза на рубин, която свързва чуден изящен обръч. Тези дадени с любов дарове явно нямаха щастие на пръстите ми.

Първия загубих едно лято при пътуването, което предприех от отчаяние. Случи се в един от онези дни, които после живеят вечно в нас.

Изкъпах се в малка дълбока река в чужд край. Слънцето залязваше. На скалистия бряг се бе проснала топла сянка. Легнах на скалата, която ме лъхна с жегата на отминалия ден, сякаш под мен туптеше живо тяло.

Погледнах ръцете си. Пръстена го нямаше. Дори не се опитах да го търся. С най-безвъзвратните загуби човек най-лесно се примирява. Загледах се в тъмната зелена вода. И в образа на изгубения пръстен на пясъчното дъно ми стана ясен човешкият живот и младостта, и любовта, как престава, изчезва и минава, без надежда и без връщане.

Почувствах, че прекалено рано съм се отделил от хората, че съм самотен и нещастен.

Скалата бе обрасла с дебели лишеи и мъх; те приличаха на малките сърцеобразни възглавнички, на които жените забождат иглите.

Бях гол и сам в първите сенки на здрача, които винаги смущават човека в чужд край и край тъмна вода.

Никъде нямаше никого. Напразно търсех опора в себе си; и паднах като камък върху камъка, и облегнах лице на покритата с лишеи скала; тя топлеше като живо създание, което дишаше, но не ме чуваше, нито пък разбираше; а златната връзка с хората лежеше на дъното на реката, завинаги изгубена. Бях на осемнайсет години и природата ме отблъскваше, защото грешно бях прекъснал връзката на любовта.

Но още веднъж обнових връзката (кървавата сълза на рубина на тънкия златен обръч).

Беше славно и много весело, вече се очертаваха и надежди, но тогава отчаянието отново удари своята камбана, неспокойствието пак ме понесе. Сбогом, равновесие! Обърках се в мислите, сторих грях на човешка душа! И една нощ отново се появи знамение.

Кеят се губеше в мъглата, с него изчезваше и безкрайната редица лампи. Тогава приятел ми беше брутален и безбожен човек, наричан Бараба, навярно така е изглеждал онзи, когото са пуснали, за да разпнат Христа. Косата му почваше над самите вежди, така че нямаше място за челото. Спеше денем и бе кривоглед.

Пиех вино, червено и тежко като нещастието. Ясно ми бе по кой път съм тръгнал.

Вървях като отровен. А когато алкохолът ме надви, цяла нощ беснях. Последното, което видях в голямото огледало, бе: аз лежа с восъчно лице, а около мен блудници — една държеше портфейла ми и броеше банкнотите.

Когато се събудих, намерих се в малък, току що засаден парк, смокингът ми бе мокър, а ръцете ми — кървави от потрошените чаши, кървави и голи.

Разхайтени деца напук ми бяха нахлузили дървен обръч на врата и край мен съчувствено и учудено се усмихваше градският стражар, който ме събуди. Засрамих се от слънцето.

Така завърши нощта, в която загубих втория пръстен, последната връзка с хората. Тюркоаза и бисера (тихата вяра, дара на кръвта и миналото, корена на личността и завета на много поколения) — всичко погълна реката в чужбина.

Кървавата сълза на рубина (гордостта за мъжа, любовта на жената, единственото щастие и смисъла на живота ми) бе откраднала безименна нощна жена.

А тази есен с пръстен, който никога няма да загубя, с болката на жертвата, съдбата ме свърза с човечеството, което чрез страдания върви към истината и доброто.

Имало ли е поколение и в поколението отделни люде, върху които да е легнало толкова тежко наследство, върху което да са стоварени неизбежни проклятия на расата и кръвта?

Страшен е ходът на историята: прекалено тежко е бремето на миналото и повелите на бъдещето за тия тесни плещи.