Езикът на тялото (Как да разчитаме мислите на другите по техните жестове)

С наближаване края на XX век станахме свидетели на появата на един нов тип учен в сферата на общуването — нека го наречем несловесник. Също както любителят на птиците изпитва удоволствие да наблюдава пернатите и тяхното поведение, така и ученият несловесник изпитва удоволствие да наблюдава несло-весните знаци и сигнали на човешките същества. Той ги наблюдава в обществото, по плажовете, от телевизията, в служебна обстановка и изобщо навсякъде, където хората общуват помежду си. Той е студент, изучаващ науката на поведението, който иска да узнае колкото е възможно повече за действията на своите ближни — другите човешки същества, така че в крайна сметка да научи повече и за самия себе си, а също и за това, как може да подобри взаимоотношенията си с останалите хора.

Изглежда почти невероятно, но е факт, че въпреки милионите години еволюция на човешкия вид, несловесните аспекти на общуването между неговите представители започват да се изучават за първи път малко по-активно едва след 1960 година, а обществото като цяло узнава за тяхното съществуване едва след като Джулиус фаст публикува през 1970 година една неголяма книга, посветена на езика на тялото. В нея той прави кратък преглед на дотогавашната работа на изследователите на поведението, свързана с несловесното общуване. Но трябва да кажем, че дори днес повечето хора изобщо не подозират за съществуването на такова нещо като език на тялото, а още по-малко да им е известно огромното значение, което този език има в живота им.

Чарли Чаплин и многото други изпълнители от ерата на нямото кино са пионерите в съзнателното изучаване на уменията за несловесно междуличностно общуване, а по онова време това е било единственото възможно изразно средство за общуване между филмовите герои. В годините на нямото кино всеки актьор е бил определян като добър или лош в зависимост от това, доколко е умеел да общува ефективно посредством използването на жестове, мимика и други сигнали и пози на тялото. Когато настъпила ерата на говорещото кино, където се обръщало по-малко внимание на несловесните аспекти на актьорската игра, заедно с нарастването на неговата популярност мнозина изпълнители от немите филми трябвало да се оттеглят от екрана и потънали в забвение, а на тяхно място изгрели нови звезди, които притежавали по-добре развити умения за словесно общуване.

Що се отнася до техническото изследване на езика на тялото, вероятно най-значимият труд в тази област, появил се преди XX век, е „Изразяването на емоциите при човека и животните“ от Чарлз Дарвин, публикуван в 1872 година. Този труд на Дарвин полага началото на съвременните изследвания на мимическите изражения и на езика на тялото, като много от идеите и наблюденията на автора впоследствие биват потвърдени от редица изследователи по целия свят. Оттогава до ден днешен учените са забелязали и регистрирали почти един милион несловесни знаци и сигнали. Албърт Михръбиън открива, че цялостното послание, предавано при общуването, е съставено от около 7% словесна част (само думи), 38% гласова част (включително тон на гласа, интонационни модулации и други звуци) и 55% несловесна част (мимика, жестове и пози). Професор Бърдуистъл също прави подобни изчисления относно количеството несловесни знаци и сигнали, разменяни при общуването между човешките същества. Той изчислява, че средностатистическият човек действително предава някакво послание с думи в рамките общо на около 10–11 минути дневно и че средностатистическото смислено натоварено изречение трае само около 2,5 секунди. Подобно на Михръбиън, Бърдуистъл открива, че словесната съставка на личния разговор очи в очи представлява по-малко от 35% и че над 65% от междуличностното общуване се осъществява несловесно.

Повечето изследователи споделят мнението, че каналът за словесно общуване се използва предимно за предаване на информация, докато каналът за несловесно общуване служи за един вид договаряне на междуличностното поведение, а в някои случаи се използва и като заместител на словесни послания. Например една жена може „да изпепели с поглед“ някой мъж, като посланието, което му отправя, е съвсем ясно и недвусмислено, дори без да си отваря устата.

Независимо от културната традиция на индивида думите и движенията винаги се излъчват едновременно и то по толкова предсказуем начин, че Бърдуистъл твърди как всеки добре трени-ран човек може със затворени очи да познае какъв жест прави друг само като слуша тона на гласа му в момента на движението. По подобен начин самият Бърдуистъл се научава да разпознава на какъв език говори даден човек само като наблюдава жестовете, които прави в момента.

На мнозина им е трудно, ако не и невъзможно, да възприемат факта, че от биологическа гледна точка хората са все още животни. Хомо сапиенс не е нищо друго освен вид примат, маймуна без козина, която се е научила да ходи изправена на двата си задни крайника, и чийто мозък е малко по-еволюирал и по-буден. Но както и всички други животински видове, ние, хората, също сме подвластни на редица строго определени, заложени в нас, биологически правила, които управляват и контролират нашите действия, постъпки, реакции, език на тялото, пози, мимика и жестове. Любопитното в цялата тази работа е това, че животното, наречено „човек“, рядко си дава сметка, че докато устата му изрича едно, неговите пози, движения и жестове могат да говорят съвсем друго.

Чувствителност, интуиция и предчувствия

От техническа гледна точка, винаги когато казваме за някого, че е чувствителен, че има интуиция или че може да предчувства нещата, ние всъщност имаме предвид способността му да разчита успешно чуждите несловесни знаци и сигнали и да ги сравнява със словесните сигнали на съответните хора. Или с други думи, когато казваме, че имаме чувството или предусещането за нечия лъжа, всъщност имаме предвид, че езикът на тялото на съответния човек и изричаните от него думи не съвпадат, разминават се и си противоречат. Ораторите наричат тази способност усет за нагласата на аудиторията. Например, ако хората слушат, като седят облегнати назад, свели брадички и със скръстени пред гърдите ръце, чувствителният оратор ще долови интуитивно, че думите му не намират отклик в аудиторията и ще осъзнае, че трябва да потърси друг подход, за да спечели вниманието й. В същата ситуация оратор, който не е надарен с интуиция, няма да предусети липсата на интерес у слушателите и ще продължи да си кара по старому.

Обикновено жените притежават по-голяма чувствителност и възприемчивост по отношение на несловесните сигнали, отколкото мъжете, и именно този факт е в основата на общоприетото понятие шесто чувство на жената или женска интуиция. Жените имат вродена способност да долавят и да разшифроват несловесните сигнали, а също и безпогрешно да отбелязват и най-дребните подробности. Ето защо малцина съпрузи успяват безнаказано да излъжат половинките си, докато повечето жени могат съвсем спокойно да хвърлят прах в очите на мъжете, които така и не го забелязват.

Тази женска интуиция е особено силно изразена при жени, отгледали бебета и малки деца. През първите няколко години майката се осланя най-вече на несловесния канал за общуване с детето, което допринася още повече за усъвършенстването на способността на жената да долавя и да разшифрова несловесните сигнали. Изследователите смятат, че именно поради тази причина жените често се изявяват много по-успешно при водене на преговори, отколкото мъжете.

Вродени (генетично заложени), заучени и традиционни сигнали

Редица изследвания и научни дебати са посветени на въпроса, дали несловесните сигнали са вродени, заучени, генетично предавани от поколение на поколение или придобити по някакви други пътища. Доказателства за една или друга теория са събирани чрез наблюдения на слепи и/или глухи хора, които не биха могли да заучат несловесните сигнали посредством визуалния или звуковия канал за общуване. Друг извор на доказателствен материал са проучванията на жестовото поведение на различните култури по света, както и изучаването на поведението на нашите най-близки от антропологическа гледна точка роднини — приматите и маймуните.

Изводите от тези изследвания подсказват, че почти всички жестове попадат в една или друга от споменатите категории. Например бебетата на повечето примати се раждат с развита способност незабавно да започнат да сучат, а това сочи, че тя е вродена, тоест генетично предавана. Немският учен Айбл-Айбесфелдт открива, че различните усмихнати изражения се появяват по лицата и на децата, които са родени слепи и глухи и следователно тези мимики не са заучени или копирани, а по всяка вероятност също са вродени (генетично заложени). Изследователите Екман, Фрайзен и Соренсон потвърждават някои от оригиналните твърдения на Дарвин относно вродените жестове и мимики посредством проведено от тях проучване на лицевите изражения при хора, принадлежащи към пет коренно различни културни традиции. Те стигат до извода, че при всички тях се използват едни и същи основни мимики за изразяване на емоции, което говори, че по всяка вероятност става дума за вродени (генетично заложени) жестове.

Когато скръствате ръце пред гърдите си, лявата ли ръка слагате върху дясната, или дясната върху лявата? Повечето хора са неспособни с пълна увереност да опишат как точно скръстват ръцете си, докато не го направят. И ако, единият начин им се струва естествен и удобен, за другия имат усещането, че е неправилен и ги притеснява. Насъбраният фактологически материал подсказва, че това вероятно е генетично заложен жест, който не може да бъде променен.

Все още се спори дали някои жестове са заучени и станали обичайни в резултат на културната традиция, или са генетично заложени. Например, когато си обличат сакото или палтото, повечето мъже пъхат в съответния ръкав първо дясната си ръка, докато жените обикновено пъхат първо лявата си ръка. Когато някой мъж се разминава с жена по оживена улица, в момента на разминаването той в повечето случаи обръща торса си към нея, докато от своя страна жената се извръща настрани от него. Но дали тя го прави инстинктивно, за да защити гърдите си? Дали това е вроден женски жест, или жената го е заучила, наблюдавайки реакциите на други жени?

Голяма част от нашето несловесно поведение е заучено и смисълът на много от движенията и жестовете ни е предопределен от културната традиция. Нека сега разгледаме тези аспекти от езика на тялото.

Някои основни жестове и техният първоизточник

Повечето от основните жестове при общуване са еднакви по целия свят. Когато хората са щастливи, те се усмихват; когато са тъжни или ядосани, се мръщят или се цупят. Почти навсякъде кимането с глава означава „да“ и се възприема като знак за съгласие и за потвърждение. Това е един вид прекланяне на главата и вероятно е вроден жест, тъй като се използва и от слепите и глухите хора. Врътването на главата от едната на другата страна означава „не“, тоест несъгласие, отричане, неодобрение. Това също е универсално разпространен жест, който по всяка вероятност е заучен в ранната детска възраст. Когато бебето се е нахранило и не иска да суче повече, то започва да върти главичка от едната на другата страна, за да се освободи от гърдата на майката. Когато малкото дете, което хранят с лъжичка, не иска повече да яде, то започва да върти глава от едната на другата страна, за да попречи на родителите си да му напъхат поредната лъжица храна в устата. По този начин детето бързо свиква да използва въртенето на главата в двете посоки като жест на отрицание, нежелание и недоволство.

Произходът и еволюционният път на някои жестове могат да бъдат проследени съвсем отчетливо до далечното ни минало на примитивни животни. При животните оголването на зъбите е първата крачка към атака и заханванс. Съвременният човек все още използва този жест като форма на заплаха и знак за омраза, въпреки че обикновено няма намерение да нападне и буквално да разкъса противника си със зъби. Първоначално усмивката е била мимика на заплаха, но днес се използва в съчетание с други обезоръжаващи жестове, за да покаже радост, удоволствие и благоразположение.

Присвиването на раменете (фигура 1) също е прекрасен пример за универсално разпространени жестове. С този жест навсякъде по света човекът, който го прави, ви дава знак, че не разбира за какво му говорите или не знае как да ви отговори. Това с жест с три съставки: изложени на показ отворени длани, присвити рамене и приповдигна ги вежди.

Но както словесният език е различен за всяка културна традиция, така и използваният несловесен език също може да бъде различен. В дадено общество някой жест може да е всеприет и да има съвсем ясно и недвусмислено значение за всички, докато в друго общество същият жест може да е напълно лишен от смисъл или дори да има точно обратното значение. Да видим например какви са тълкуванията и смисълът в различните културни традиции на три от най-широко разпространените жестове с ръка — жеста на пръстена („ОК“), жеста на вирнатия палец и знака „V“.

Жестът на пръстена или „Всичко е наред“ („ОК“)

Този жест става популярен в Съединените щати през първите години на XIX век. Изглежда че е въведен в употреба първо от вестниците, в които по онова време се развихря модата да се използват инициали и символи, за да се изписват съкратено някои от най-широко разпространените и банални фрази.

Съществуват най-различни мнения относно произхода на този жест. Едни например смятат, че той произлиза от английския израз „all correct“ („всичко е правилно“), произнесен неправилно като „oil korrect“ („OK“). Други твърдят, че жестът означава точно обратното — „КО“ (от „knock-out“, в смисъл „ти се издъни“, „ти си пълна нула“). Според друга популярна теория за произхода на този жест „ОК“ е съкращение на Олд Киндерхук — родното място на един американски президент от XIX век, който използва тези инициали като своя запазена марка в предизборната си кампания.

Вероятно никога няма да узнаем кое от всичките предположения отговаря на истината, но е ясно, че оформеният от палеца и показалеца пръстен отговаря на буквата „О“ от съкращението „ОК“.

Посланието иа този жест е съвършено ясно на всички хора в анг-логоворещите страни и макар че напоследък именно това значение бързо се разпространява повсеместно в Европа и в Азия, има все пак и някои страни, където този знак носи съвсем друго послание. Във франция например той означава „нула“, „нищо“; в Япония — „пари“; в някои средиземноморски страни е нецензурен жест, често използван, за да каже на някой мъж, че е хомосексуалист.

Най-безопасно за всички вас е правилото, закодирано в поговорката „В Рим — като римляните“. Това ще ви спести евентуалните недоразумения и моменти на неудобство.

Жестът на вирнатия палец

В Англия, Австралия и Нова Зеландия жестът на вирнатия палец има три значения: когато се прави с по-отпуснати палец и длан, този знак се използва от стопаджиите, за да спрат попътна кола; освен това се използва и като заместител на знака „ОК“; когато обаче останалите пръсти са силно свити, а палецът стърчи агресивно нагоре, знакът става цинична обида, в смисъл „да ти го начукам“ или „наври си го“. В някои страни, например в Гърция, точи знак си е направо ие-словесна псувня. Е, можете да си представите как ще се почувства и какво може да сполети австралийския сто-паджия, ако използва този знак там! Когато италианците броят от едно до пет, те използват точи знак за „едно“, а за „две“ изправят и показалеца, докато при броене австралийците, американците и англичаните вдигат показалеца за „едно“, средния пръст за „две“ и т.н., като палецът се вдига нагоре при „пет“.

Палецът се използва, в съчетание с други жестове, и за да покаже власт и превъзходство или в ситуации, когато някой се опитва да ни наложи своето. В съответна глава по-нататък в книгата ще разгледаме ио-отблизо използването на палеца специално в този контекст.

Знакът „V“

Този знак е много популярен в Австралия, Нова Зеландия и Великобритания и се превежда като крайно обидното „да ти го начукам“. По време на Втората световна война Уинстън Чърчил популяризира знака „V“ със значение на „победа“ („victory“), но в този случай той се прави с обърната навън длан. Обърнатата към говорещия длан (както е на фигура 4) си остава за обидния вариант на този жест. В много европейски страни обаче знакът „V“ означава победа и когато дланта е обърната към говорещия. Ето защо, ако някой англичанин отправи този жест към европеец, за да му каже несловесно, че ще му го „памука“, нищо чудно европеецът да му се усмихне сърдечно, макар и да не разбира каква именно „победа“ има предвид англичанинът. В много части на Европа този знак означава и „две“, така че, ако европеецът, когото нашият англичанин псува, с барман, нищо чудно в отговор на обидата да поднесе на англичанина две халби бира.

Тези примери показват, че културалите различия в тълкуването па жестовете могат да доведат до доста неприятни последици, а освен топа — и че винаги трябва да имате предвид от коя културна традиция произхожда даден човек, преди да си вадите прибързани заключения съобразно неговите жестове и език на тялото. Ето защо, насякъде в тачи книга — освен в случаите, когато изрично посочваме специфични разлики — ще говорим за езика иа тялото, присъщ най-общо казано на възрастните белокожи хора от средната класа, израснали в Австралия, Нова Зеландия, Великобритания, Северна Америка и другите страни, където английският е основен език.

Жестови снопове

Една от най-сериозните грешки, която новакът в езика на тя лото би могъл да направи, е да тълкува един-единствен жест изо лирано от другите съпътстващи го жестове или извън контекста на конкретните обстоятелства. Например почесването но главата би могло да означава безкрайно много неща — пърхот, въшки, изпотявапе, неувереност, забравяне, лъжа — в зависимост от другите жестове, които се правят но същото време. Ето защо, за да си пре-веждаме правилно езика на тялото, трябва винаги да наблюдавам и да вземаме под внимание целия така наречен жестов сноп.

Както и всеки друг език езикът на тялото също с състои от думи, изречения и знаци за пунктуация. Всеки жест като отделна дума, а тази дум може да има най-различни смислови значения. И едва когато я чуете в цялостна фраза наред с други думи, можете да разберете напълно нейния истински смисъл. Жестовете също се проявяват в цели „изречения“, които ясно и недвусмислено пи разкриват истината за чувствата и намеренията на човека, който ги прави. Интуитивен и чувствителен е онзи който може да „чете“ несловесните изречения и правилно да ги съпоставя с придружаващи-те ги словесни фрази.

На фигура 5 виждате един обичаен жестов сноп, който издава критична преценка. Основен в този сноп с жестът докосването на главата с ръка при който показалецът сочи нагоре към бузата, друг пръст прикрива устата, а палец подкрепя брадичката. Друго доказателство, че слушателят е настроен критично към говорещия, е фактът, че краката му са кръстосани прибрано, другата му ръка обгръща тялото (отбранителен жест щит), а главата и брадичката са леко наведени надолу (жест на враждебност и критичност). Това несловесно изречение би могло да се преведе приблизително по следния начин: „Не ми харесва това, което казваш, и не съм съгласен с теб“.

Съответствие

Ако вие, в ролята си на говорещ, попитате слушащия човек, изобразен на фигура 5, какво е мнението му за онова, което току-що сте казали, и той ви отговори, че не е съгласен с вас, то неговото несловесно изречение ще съответства на словесното, тоест двете изречения ще съвпадат и ще са съзвучни по смисъл. Ако обаче ви каже, че му допада онова, което говорите, то той лъже, защото несловесните му „думи“ и словесните му изречения не си съответстват, не съвпадат, не са съзвучни по смисъл. Редица изследвания показват, че несловесните сигнали и знаци носят пет пъти повече информация, отколкото протича по канала за словесно общуване, и че когато несловесното и словесното послание не си съответстват, хората обикновено се доверяват на несловесното и почти напълно пренебрегват словесното послание.

Често можем да видим някой изтъкнат политик да стои на трибуната, здраво скръстил ръце пред гърдите си (отбранителен жест щит) и навел брадичка надолу (жест на враждебност и критичност), докато същевременно се опитва да убеди слушателите си колко е възприемчив и открит по отношение на идеите и възгледите на младите хора. Или пък да убеждава слушателите си, че подходът му е топъл и човечен, но същевременно да нанася бързи, остри като на каратист удари с длан по катедрата. Зигмунд Фройд например забелязал веднъж, че докато една негова пациентка му разказвала колко е щастлива в брака си, несъзнателно непрекъснато сваляла и после отново надявала брачната халка на безимения си пръст. И тъй като той много добре знаел значението на този несъзнателен жест, изобщо не бил изненадан, когато по време на следващите сеанси със същата жена станало ясно, че бракът й всъщност страда от сериозни проблеми.

Наблюдаването на целите жестови снопове и отчитането на съответствието между словесните и несловесните послания са от първостепенна важност за правилното тълкуване на езика на тялото.

Жестове в контекст

Освен че трябва да следите целите жестови снопове и да внимавате дали има съответствие между словото и движенията на тялото, имайте предвид, че всички жестове трябва да бъдат тълкувани съобразно контекста на ситуацията, в която се използват. Ако например в някой студен зимен ден видите човек да седи на автобусната спирка, здраво обгърнал с ръце тялото си и забол брадичка в гърдите си, това най-вероятно означава, че му е студено, а не че е заел отбранителна поза. Но ако човекът срещу вас прави същите жестове, докато се опитвате да го убедите да купи идея, стока или услуга, която продавате, правилният превод на посланието му е, че той е настроен отрицателно и че с недоволен от цялата ситуация.

В тази книга представяме всички жестове в един или друг контекст, а навсякъде, където е възможно, разглеждаме по-обстойно и отделните съставки на жестовите снопове.

Други фактори, които повлияват тълкуването

Човек, чиято ръка при ръкостискане създава усещането за „умряла риба“, обикновено бива възприеман като слабохарактерен. (В главата, посветена на видовете ръкостискания, ще видим кои са причините за тази популярна теория.) Но ако ръцете на човека са сковани от артрит, той ще се ръкува вяло и безжизнено, тоест като „умряла риба“, просто за да избегне болката от по-крепкото ръкостискане. Обикновено художниците, музикантите, хирурзите и изобщо хората, чиято професия изисква деликатност и чувствителност на ръцете и на пръстите, избягват да се ръкуват, а когато са принудени да го сторят, често използват „умрялата риба“, като по този начин се опитват, повече или по-малко съзнателно, да предпазват своите „оръдия на труда“.

Възможно е човек, който носи медицински колан или е облечен в твърде тесни дрехи, да е неспособен да прави определени жестове, което пък се отразява върху цялостното „звучене“ на език на неговото тяло. Това се отнася до малка част от хората, но все пак, когато тълкувате нечий език на тялото, трябва да имате предвид как се отразяват физическите ограничения или неспособности на съответния човек върху движенията и жестовете му.

Обществено положение и власт

Изследвания в сферата на лингвистиката показват, че съществува пряка правопропорционална зависимост между общественото положение, властта или престижа, които притежава даден човек, и неговия словесен багаж и уменията му да си служи със словото. Или с други думи, колкото по-високо стои човек на социалната или на управленческата стълбица, толкова по-умело борави той с думите и фразите. Изследвания в сферата на несловесното общуване пък разкриват тясна обратнопропорционална зависимост между степента, в която човек владее устното слово, и броя на жестовете, използвани от него при предаване на посланието му. А това означава, че общественото положение, властта или престижът на даден човек са тясно свързани и с броя на жестовете или на движенията на тялото, които той използва. При общуване онзи, който е на върха на социалната или на управленческата стълбица, използва словесния си запас, за да изразява мисълта си, докато неукият или неумелият в боравенето със словото човек разчита по-скоро на жестовете, отколкото на думите.

Повечето от примерите, които даваме в тази книга, се отнасят за средностатистическия белокож човек от средната класа. Но за всички хора по света важи правилото, че колкото по-издигнат е даден човек в социално-икономическо отношение, толкова по-малко жестове и движения на тялото използва.

Скоростта на някои жестове и тяхната очевидност за другите хора зависи и от възрастта на съответния човек. Например, ако едно петгодишно дете излъже майка си или баща си, веднага след това то спонтанно прикрива устата си с едната или и с двете си ръце (фигура 6). Този жест на прикриване на устата предупреждава родителя за лъжата и се запазва като доживотен навик, като обикновено се променя само скоростта, с която се прави през различните възрастови периоди от живота на индивида. Когато лъже подрастващо дете, ръката също се вдига към устата, както и при петгодишното, но вместо съвсем очевидното плясване и/или притискане на ръката върху устата, сега само пръстите (и най-вече показалецът) леко докосват ъгълчето й (фигура 7).

С напредването на възрастта този жест за прикриване на устата става още по-завоалиран. Когато лъже възрастен човек, неговият мозък нарежда на ръката му да се вдигне и да прикрие устата, като по този начин се опитва да възпре лъжливите думи — точно както постъпва и мозъкът на петгодишното дете и този на подрастващия млад човек. Но в последния момент ръката се дръпва от устата, в резултат на което се получава докосване до носа (фигура 8). В действителност обаче това не е нищо друго, освен преработен и завоалиран вариант на същия онзи жест за прикриване на лъжливата уста, който е бил трайно усвоен още в детството. Този пример е показателен за факта, че колкото по-възрастен става индивидът, толкова използваните от него жестове са по-неискрени, по-прикрити, не толкова очевидни. Ето защо често е много по-трудно да се разшифроват жестовете на един петдесетгодишен човек, отколкото тези на някой много по-млад.

Лицемерен език на тялото

Много често ми задават въпроса: „Може ли човек да лъже с езика на тялото си?“. Общо взето отговорът е „не“, тъй като едва ли е възможно да се постигне пълно съгласуване между използваните основни жестове, микросигналитс на тялото и изричаните думи. Например смята се, че отворените, леко протегнати напред и изложени на показ длани говорят за искреност, но когато лицемерът протяга към вас отворени длани и ви се усмихва, докато ни лъже, микросигналите на тялото му ще го издадат. Вероятно зениците на очите му ще се свият или една от веждите му лекичко ще се приповдигне, или ъгълчето на устата му ще потрепне, а това са все микросигнали, които издават противоречието между изричаните в момента думи и усмивката с отворени длани. Ето защо в такива случаи слушателят обикновено не вярва на онова, което чува.

Изглежда, че в човешкия мозък има някакъв предпазен механизъм, който регистрира „капанчето“, когато получи серия от несъгласувани и несъответни едно на друго словесни и/или несло-весни послания. И все пак има доста случаи, когато езикът на тялото се преправя нарочно, за да се спечелят някакви предимства. Да вземем например конкурсите за Мис Свят и Мис Вселена. В тях всяка участничка използва старателно заучени движения, пози и жестове, за да създаде впечатление за сърдечна топлота и искреност. И съобразно това до каква степен е овладяла и успява да внуши посланията на тези специфични заучени сигнали, тя печели повече или по-малко точки от журито. Но дори най-големите майстори успяват да преправят езика на тялото си само за кратък период от време, защото то неминуемо, рано или късно, ще подаде един или друг сигнал, който се е изплъзнал от контрол и е независим от съзнателните действия на съответния човек. Мнозина политици са истински експерти в имитирането на езика на тялото, с което целят да накарат гласоподавателите да повярват на думите им. За политик, който успешно се справя с тази трудна задача, се казва, че притежава „магнетично излъчване“ и че е „обаятелен“. За да прикриваме лъжите си, ние, хората, най-често използваме лицето си — повече от която и да било друга част на тялото. Пускаме усмивки, кимаме и намигаме, като по този начин се опитваме да замаскираме лъжата в думите си, но за наше нещастие, сигналите на тялото ни издават истината и така се получава разминаване между жестовете на тялото и мимиката на лицето. Изучаването на мимиката на лицето е само по себе си цяло изкуство. Но тъй като в тази книга ще отделим сравнително малко място на тази тема, ви препоръчвам да прочетете „Езикът на лицето“ от Робърт Л. Уайтсайд.

Накратко, за по-дълъг период от време е трудно да се имитира езикът на тялото, но е добре да се научите да използвате положителни, открити жестове, когато общувате с другите хора, а също и да изхвърлите от „речника“ си онези жестове, които могат да отправят към събеседниците ви отрицателни сигнали. Този въпрос ще обсъдим малко по-нататък. Когато овладеете езика на тялото си, не само вие самите ще се чувствате по-удобно и по-приятно при общуването с хората, но и те ще ви възприемат много по-благосклонно и доброжелателно.

Как да лъжем успешно

Затрудненията при лъженето идват от това, че подсъзнанието ни работи самостоятелно и независимо от лъжите, които изричаме, затова и езикът на нашето тяло ни издава. Ето защо хората, които рядко лъжат, биват много бързо и лесно разобличавани, колкото и убедително да звучат думите им. В момента, когато започнат да лъжат, тялото им издава сигнали за наличие на противоречие и именно тези сигнали ни подсказват, че съответният човек не казва истината. По време на наричането на лъжата подсъзнанието излъчва нервна енергия, а тя предизвиква някакъв жест, който опровергава казаното. Някои хора, в чиито професионални задължения влиза да лъжат — например политици, адвокати, актьори и телевизионни водещи — са постигйали такова съвършенство в преправянето на езика на своите тела, че лъжите им вече трудно могат да бъдат „видени“ и затова онези, които ги слушат, се хващат на въдицата им, налапват стръвта и потъват.

Как го постигат ли? По един от следните два начина. Първи начин: упражняват се да си създадат навика, докато изричат някаква лъжа, да правят само онези жестове, за които хората „имат чувството“, че са истинни. Но този метод изисква дълго и упорито практикуване и може да ви осигури успех само ако сте изричали безкрайно много лъжи за един по-продължителен период от време. Втори начин: стараят се, докато изричат лъжата, да не правят абсолютно никакви жестове — нито положителни, нито отрицателни. Но и това също може да бъде постигнато доста трудно.

При удобен случай си направете следния простичък тест. Нарочно започнете най-убедително да лъжете някой ваш познат, като междувременно полагате съзнателни усилия да потискате всички жестове на тялото си през цялото време, докато то е пред очите му. А после просто го попитайте дали ви е повярвал. Отговорът му не бива да ви изненадва. Защото дори да успеете да потиснете съзнателно по-забележимите движения и жестове на тялото си, то все пак ще излъчва поредица от микросигнали, които ще предупреждават събеседника ви, че го мамите. Сред тези издайнически микросигнали са неволното трепване на някой лицев мускул, неподлежащото на контрол разширяване и свиване на зениците, лекото изпотяване по веждите, порозовяването на бузите, по-бързото мигане на клепачите и редица други микроскопични жестове. Изследвания, проведени с помощта на забавена камера, показват, че понякога тези микрожестове се появяват само за частица от секундата. Ето защо единствено хората, чиято професия е да интервюират другите, продавачите професионалисти и онези, за които казваме, че са „надарени с интуиция“, са в състояние да отчитат със съзнанието си тези микрожестове по време на разговор или преговори по някаква сделка. Най-преуспелите интервюиращи или продавачи са онези, които са постигнали съвършенството да развият на съзнателно ниво заложената в човешкото подсъзнание способност за долавяме на микросигналите от езика на тялото, така че да могат да „разгадават“ събеседниците си по време на личните срещи очи в очи.

Следователно, за да можете да лъжете успешно, ще трябва да скривате някъде тялото си, за да не се вижда. Затова именно при полицейските разпити слагат заподозрения да седне на стол насред помещението или под силна лампа, което позволява на следователите да виждат съвсем ясно цялото му тяло и да забелязват издайническите микросигнали, когато ги лъже. Естествено много по-лесно е да излъжете, ако седите зад бюро (при което тялото ви е отчасти прикрито), ако говорите, надничайки над ограда или иззад затворена врата. А най-добре се лъже по телефона!

Как да научим езика на тялото

Отделете си поне петнадесет минути дневно, за да проучвате и тълкувате жестовете на другите хора, а също и за да осъзнаете и осмислите собствените си жестове. Удобни за „читалня“ са всички места, където хората <се запознават и общуват. Летището е особено подходяща „сцена“, на която можете да видите да се разгръща целият разнообразен репертоар от човешки жестове, тъй като там хората открито изразяват чрез мимика и език на тялото обзелите ги тревога, гняв, съжаление, щастие, нетърпение и най-различни други емоции. Чудесни възможности за подобни проучвания предоставят и различните социални изяви, делови срещи и забави. След като сте понавлезли в изкуството да разшифровате мимиката и жестовете, можете да отидете на някое шумно парти, да се усамотите през цялата вечер в ъгъла и да си прекарате страхотно, докато наблюдавате различните ритуали на езика на тялото, чрез които присъстващите си „говорят“ помежду си! Телевизията също предоставя великолепни възможности да се изучава несловесното общуване. Намалете до край звука и първо се опитайте само по образа да разберете за какво става дума. После започнете на всеки пет минути да увеличавате за по няколко секунди звука, за да проверявате доколко правилно четете несловесния език на говорещия. Не след дълго вече ще можете да изгледате цяла програма, без изобщо да ви се налага да увеличавате звука, за да разберете какво става — точно както постъпват и глухите хора.