Factotum (Момче за всичко)

Жената на Толстой била

усойница

и в една леденостудена

нощ

тя отново го заяла

и той излязъл от къщата

за да избяга от

нея

и хванал пневмонията която

го убила.

после написала

книга

за това

какво

копеле

бил

той.

„Това, което имаш, на мен не ми трябва

а това, което ми трябва — го нямаш“

каза му тя

и той се пъхна в

дрехите и колата си

и подкара надолу по улиците на

нощта

и мислеше, това, което имам

ми трябва, всъщност, непрекъснато

все повече

и повече.

той паркира пред бара

влезе

изпи едно

уиски с бира

за разредител

после отиде до телефона

набра

номера.

„здравей“ каза

тя.

„здравей“ каза той. „аз

няма да се

върна.“

„а дрехите ти?“

„изхвърли ги“

той затвори

върна се на

бара

за още.

„как е?“

попита

бармана.

„все същото“

отговори

той.

„нищо ново,

а?“

„не.“

барманът отиде

някъде

а той

гледаше в чашата с

уиски и си мислеше,

стари приятелю, ти можеш

и да ме убиеш,

но ти имаш

това, което на мен ми

трябва.

той се усмихна

и го

зачака.

най-добрите често умират от собствената си ръка

просто за да се махнат,

а тези които остават

така и не могат да разберат

защо му е притрябвало на някой

да се махне

от тях.

Хемингуей и в гроба го усеща

всеки път щом биковете хукнат по улиците на

Памплона

пак

той сяда

скелетът трака

черепът иска да пийне

очните кухини искат слънце

младите бикове са красиви,

Ърнест

и ти също

беше

независимо

какво казват те

сега.

добре, къде са те

Хемингуеевците, Т.С. Елиътовците, Езра Паундовците

и. и. къмингсовците, Джефърсовците, Уилям Карлос

Уилямсовците?

къде е Томас Улф? Уилям

Сароян? Хенри

Милър, Селин, Дос

Пасос?

къде са

те? мъртви, знам

но къде са за-

местниците, къде са

новите?

за мен, днешната банда е шайка

лигави измамници.

къде е Карсън МакКълърс?

къде е поне един?

къде са

няколко? Къде са

те?

какво се е случило, какво не се е

случило?

къде е нашият Тургенев? нашият Горки?

Не питам за

Достоевски, няма заместник

за

Фьодор Михайлович.

но

тези сега, какво представляват

те: правят дребните си

сензации, що за сръчна некадърност, що за

досада от

език, що за

въпиющ копелдашки заговор

срещу буквите

срещу страниците

срещу вдишването и

издишването

това е

тази загуба на естествена и

красива мощ.

Оглеждам се и

Гледам

и

Казвам: къде са

писателите?

Уилям Сароян казва: „Аз провалих

живота си като се ожених два пъти

за една и съща жена.“

винаги ще се намира нещо да провали живота ни,

Уилям,

всичко зависи от

какво или кое

ни открие

първо,

ние винаги сме

узрели и готови

да бъдем

взети.

проваленият живот е

нещо нормално

и за мъдрите

и за

другите.

чак когато този провален

живот

стане наш

тогава

ние разбираме

че самоубийците,

пияниците, лудите,

затворниците, дрогите,

и т.н.

са толкова обикновена

част от съществуванието

колкото гладиолите

дъгата

ураганът

и нищо

да не остане

в кухненския

шкаф.

пием с Нормън Мейлър

в апартамента му в Шато

Мармонт

той ми разказва за някаква нощ

когато бил с Чарли

Чаплин.

Нормън знае как да разкаже

хубава история.

после е време да отидем

на рожден ден

на един продуцент

за когото и двамата работим.

Казвам на Нормън че Холивуд

ме ужасява и че се

страхувам за

проклетата си

душа.

взимаме асансьора за надолу

към паркинга

момчето от паркинга

приближава с колата ми.

„и аз карам БМВ“ казва

Нормън.

„какъв цвят?“ питам

аз.

„черен“ казва

той.

/моето също е черно./

„мъжките копелета карат черни

БМВ-та“ казвам му

аз.

влизаме вътре

и аз потеглям

с машината

към

Булеварда на

Залезите.

важните

неща

са

очевидните

неща

които никой

никога

не

казва.

никога

дори и в по-спокойни времена

не съм

мечтал да

карам велосипед из

този град

с барета на главата

а

Камю

винаги

ме е

вбесявал.

ти никога няма да ме измамиш защото

съм работил толкова други неща, гадни неща,

и знам че

писането е една от най-лесните работи

за вършене: толкова много часове прахосваш,

с толкова много жени се

забъркваш

а най-хубавото е —

дори и не си помисляш че си

писател

просто изключваш и вампирясваш

и

ето за това е живота:

доколкото е възможно

да не се напрягаш

преди смъртта си /предпочитам

миговете спокойствие

пред случайните дарове щастие./

разбира се, това, което човек предпочита

невинаги

идва макар писането да е една от най-благодатните

професии,

ти ще откриеш

че дори когато

имаш успех

болката и объркването и ужасът от

живота

не спират тогава

а продължават

разточително

да дават на твоя електрически Ай Би Ем все

повече и повече

да предъвква

да мъдри

докато ти се пазиш от данъчните власти, жени,

пиене наркотици, хазарт… самоубийствени сутрини

и така нататък…

винаги с

тази

последна година от твоя живот, която се втурва

към теб като

пушечен изстрел…

да, писането е най-добрият начин

да я караш:

предпочитам да ме намерят

мъртъв върху тази пишеща машина

както

/ха! ха! ха!/

някой критици мислят

че вече

съм.

няма значение:

нуждая се единствено от

своите пишещи

пръсти

и нищожно

количество

болка.

седя под тази

светлина

гледайки Буда.

Буда се

смее

на мен

на

всичко:

отидохме

толкова далеч

и не стигнахме

никъде.

живяхме

толкова дълго

но

изобщо

едва ли.

Буда се

смее.

Буда е

статуетката от

порцелан

която стои

срещу мен

тази вечер

стиховете

не идват.