Фалшива памет

43.

Спалнята на Скийт беше обзаведена толкова пестеливо, че приличаше на монашеска килия.

Марти се бе свила в ъгъла и бе скръстила ръце на гърдите си, за да ограничи възможностите си за избор, ако я обземе импулс да убива.

— Защо не ми каза снощи? Горкият Скийт пак е в рехабилитационна клиника, а ти ми го казваш едва сега.

— Ти беше достатъчно разстроена — отговори Дъсти, докато претърсваше сгънатите дрехи в най-долното чекмедже на дрешника.

— Какво търсиш? Наркотици ли?

— Не. Ако е останало нещо, ще ми трябват няколко часа да го намеря. Търся… Ами и аз не знам какво.

— Трябва да бъдем в кабинета на доктор Клостърман само след четирийсет минути.

— Има време.

— Дрогиран ли дойде Скийт на работа?

— Да. Скочи от покрива на семейство Соренсън.

— Мили Боже! Лошо ли се удари?

— Не. Нищо му няма.

— Няма му нищо?

— Дълга история — отговори Дъсти и продължи да преравя другите чекмеджета. Нямаше намерение да й казва, че и той е скочил със Скийт, докато Марти беше в това особено състояние.

— Какво криеш от мен? — попита тя.

— Нищо.

— Какво пазиш в тайна от мен?

— Марти, хайде да не си играем на синоними, а?

— В такива моменти няма съмнение, че си син на Тревър Пен Роудс.

— Не ме обиждай. Не крия нищо от теб.

— От какво ме предпазваш?

— Търся доказателство, че Скийт е член на някаква секта.

Дъсти влезе в банята, отвори шкафчето и набързо огледа съдържанието.

— Нямаш представа какво мога да направя, когато си с гръб към мен — с обвинителен тон каза Марти.

— Брадва ли търсиш?

— Негодник.

— Вече ми го каза.

— Да, но беше отдавна.

Той излезе от банята и видя, че Марти трепери и е пребледняла.

— Добре ли си?

— Какво секта имаш предвид?

Дъсти се приближи до нея, прегърна я и я заведе във всекидневната.

— Скийт рече, че е скочил от покрива, защото ангелът на смъртта му е казал да го направи.

— Бръщолевене на наркоман.

— Може би. Но знаеш как действат сектите. Промиват мозъка ти.

— Какви ги говориш?

— Промиване на мозъка.

Марти отново се сви в ъгъла и скръсти ръце на гърдите си.

— Промиване на мозъка?

— Да.

Във всекидневната имаше само диван, кресло, масичка за кафе, две лампи и няколко лавици, отрупани с книги и списания. Дъсти наклони глава, за да прегледа заглавията.

— Какво криеш от мен? — повтори Марти.

— Пак ли започваш?

— Нима мислиш, че Скийт се е забъркал с някаква секта и са му промили мозъка само защото е споменал за ангела на смъртта?

— Имаше инцидент в клиниката.

— В „Нов живот“?

— Да.

— Какъв инцидент?

Всички книги на лавиците бяха фантастични романи — разкази за дракони, магьосници и смели герои в несъществуващи земи. Не за пръв път Дъсти остана озадачен от избора на Скийт. Хлапето и без това живееше в свят на фантазии и едва ли се нуждаеше от илюзии и за развлечение.

— Какъв инцидент? — повтори Марти.

— Той изпадна в транс.

— Как така?

— Ами все едно беше хипнотизиран.

Докато преглеждаше романите, Дъсти започна да изпитва ужасна тъга. Той осъзна, че вероятно брат му търси убежище в онези измислени видения, защото са по-чисти, по-хубави и подредени фантазии от онези, в които живее. В тези книги ставаха чудеса, приятелите винаги бяха верни и смели, доброто винаги побеждаваше и никой не се пристрастяваше към наркотиците и не проваляше живота си.

— Какво направи Скийт в клиниката?

— После ще ти разкажа. Сега нямаме време.

— Вбесяваш ме.

— Това е дарба — каза Дъсти и отиде в кухнята.

— Не ме оставяй тук сама.

— Тогава ела с мен.

— Не — отказа Марти, като си помисли за ножовете и вилиците там.

— Няма да те карам да готвиш.

— Дъсти, чувствам се все по-зле — с разтреперан глас каза Марти.

— За мен ставаш все по-добра.

— Говоря сериозно. Едва се крепя.

Дъсти не намери нищо. В кухнята нямаше култови вещи, нито памфлети за последната битка между доброто и злото или трактати как да разпознаеш антихриста, ако случайно го срещнеш в търговския център.

— Какво правиш там? — попита Марти.

— Наръгвам се в сърцето, за да не ти се налага ти да го правиш.

— Негодник.

— Вече ми го каза — рече той и се върна във всекидневната.

— Бездушен човек — оплака се Марти. Бледото й лице се изкриви от гняв.

— От лед съм — съгласи се Дъсти.

— Говоря сериозно. Ядосваш ме.

— А ти ме правиш щастлив. Ти си моята Марти.

— Това не прозвуча обидно. А аз съм твоята Сюзан. От една година се държа с нея така, както ти се държиш сега с мен. Повдигам настроението й, изкарвам я от самосъжалението и се опивам да поддържам духа й.

— Голяма кучка си, а?

Марти се засмя. Смехът й граничеше с ридание.

— Да, аз съм саркастична кучка, защото много я обичам.

Дъсти се усмихна и протегна ръка към нея.

— Трябва да тръгваме.

Марти направи една крачка, но спря, защото не можеше да продължи по-нататък.

— Дъсти, не искам да бъда като Сюзан.

— Знам.

— Не искам да… изпадна до такова жалко състояние.

— Няма — обеща той.

— Страхувам се.

Вместо да облече дрехи в предпочитаните от нея ярки цветове, Марти бе избрала черни ботуши, черни джинси, черен пуловер и черно кожено яке и приличаше на опечалена на погребение на мотоциклетист. В това облекло тя би трябвало да изглежда неотстъпчива и безмилостна, но всъщност беше като ефирна сянка, която избледнява и чезне от безпощадните лъчи на слънцето.

— Страхувам се — повтори Марти.

Моментът не беше подходящ за игри. Беше време за истината, затова Дъсти призна:

— И аз.

Преодолявайки въображаемия си страх, че е способна да го убие, тя хвана ръката му.

— Трябва да се обадя на Сюзан. Тя е чакала да й позвъня от снощи.

— Ще й се обадим от колата.

Двамата излязоха от апартамента на Скийт и тръгнаха надолу по стълбите. Студената ръка на Марти започна да се стопля и Дъсти се осмели да изпита надежда, че може да я спаси.

Навън градинарят подкастряше живия плет. Красивият, млад латиноамериканец им се усмихна и кимна.

Марти видя остриетата на ножицата му и извика. После се отскубна от Дъсти и хукна към червения понтиак, паркиран на улицата. Дъсти забърза след нея.

Градинарят се втренчи учудено в тях.

Марти се бе свила на предната седалка, трепереща и стенеща. Ръцете й бяха притиснати между коленете, сякаш я сърбяха от желание да пролива кръв.

Дъсти седна зад волана и затвори вратата.

— Има ли нещо остро в жабката? — попита Марти.

— Не знам.

— Заключена ли е?

— Не знам.

— Заключи я, за Бога.

Той изпълни молбата и включи двигателя.

— По-бързо — добави тя.

— Добре.

— Но не карай твърде бързо.

— Добре.

— Но бързай.

— Кое от двете искаш?

— Ако караш твърде бързо, може да се опитам да сграбча волана и да изкарам колата извън пътя или да я блъсна в камион.

— Разбира се, че няма да го направиш.

— Възможно е да се опитам — настоя Марти. — Едва ли искаш да видиш какви образи се въртят в главата ми. О, Господи, моля те, не ме карай да виждам тези неща.

Тя се преви на две. Стана й лошо от образите на насилие, които се появиха в съзнанието й. Марти се задави и тялото й се разтърси от спазми на гадене.

Движението беше натоварено и Дъсти маневрираше ту в едното, ту в другото платно, като понякога рискуваше да бъде притиснат между две превозни средства и не обръщаше внимание на гневните погледи на другите шофьори и клаксоните. Марти изглеждаше обзета от паника и той искаше да я закара при доктор Клостърман колкото е възможно по-бързо.

Спазмите на гадене се засилиха. Чудовищните образи не излизаха от съзнанието й. Тя започна да се задушава и се разтрепери.

Дъсти подкара по-бързо и агресивно, поемайки още по-големи рискове.

Състоянието на Марти се влошаваше. Пристъпите на гадене спряха, но тя започна да се клати напред-назад, като стенеше и удряше челото си в таблото, сякаш искаше да отклони вниманието си от демоните, които я измъчваха.

Дъсти започна да я говори. Увещаваше я да се успокои, да си спомни, че той е до нея и й вярва и всичко ще бъде наред. Не знаеше дали Марти го чува. Изглежда, нищо не беше в състояние да я утеши.

Дъсти изпитваше отчаяно желание да протегне ръка и нежно да я докосне, но се опасяваше, че всеки контакт може да предизвика обратен ефект. Ако усетеше ръката му на раменете си, тя можеше да изпадне в още по-силен пристъп на ужас и отвращение.

Кабинетът на доктор Клостърман се намираше в небостъргача до болницата. Двете сгради бяха най-високите в района.

Марти беше сигурна, че ще се нарани, ако продължи да удря главата си в таблото, но не спря. Тя не викаше от болка, а при всеки удар сумтеше, ругаеше и се караше със себе си.

— Престани, престани, престани…

Марти се държеше като обсебена от зли демони, които се опитваше да прогони.

Дъсти намери място за паркиране близо до небостъргача и спря под сенките на големите секвои.

Той изключи двигателя. Марти спря да удря челото си в таблото и се хвана за главата, сякаш се опитваше да потисне болка от упорита мигрена. Тя притискаше пръсти толкова силно, че кожата на кокалчетата й побеля.

Марти вече не сумтеше, не ругаеше и не се караше със себе си. Нещо по-лошо, тя пак се преви на две и започна да пищи. В пронизителните й писъци се долавяше ужас. Но също и гняв, възмущение и изумление.

— Какво има, Марти? Кажи ми. Позволи ми да ти помогна.

Може би виковете, оглушителните удари на сърцето й и приливът на кръв в ушите й пречеха да го чуе. А вероятно Дъсти не можеше да направи нищо, затова нямаше смисъл да му отговаря. Тя се бореше със силни емоции, които явно я тласкаха към бездната на безумието.

Дъсти я докосна. Марти реагира точно както той се бе опасявал. Тя се дръпна и се сви до вратата. Очевидно още беше убедена, че може да му извади очите или да му стори нещо още по-лошо.

Пристъпът й премина толкова бързо и внезапно, колкото се бе появил. Устата му пресъхна. Сърцето му биеше като обезумяло. Ръцете му се разтрепериха. Той избърса в джинсите изпотените си длани.

Ключовете още висяха на стартера. Дъсти ги извади, стисна ги в юмрук и бързо ги пъхна в джоба си, преди Марти да ги е видяла.

Той не се безпокоеше, че тя може да грабне ключовете и да издере лицето му с ожесточена решителност да извади очите му. Дъсти не се страхуваше от нея.

Но ако съзреше ключовете, Марти можеше отново да изпадне в пристъп на паника.

Все още дишайки тежко, тя изправи рамене, махна ръце от главата си и прошепна:

— Не издържам.

— Всичко свърши.

— Боя се, че не е.

— Е, поне засега.

Макар да отхвърляше тази вероятност, Дъсти чувстваше, че Марти се изплъзва от него и се превръща в пленница на неизвестна сила, срещу която не може да се съпротивлява.

Не. Доктор Ариман можеше да й помогне. Трябваше.

Вероятно доктор Клостърман и сложната съвременна апаратура щяха да определят състоянието й, да изолират причината и да намерят лек.

Ако не Клостърман, тогава със сигурност Ариман.

Марти се обърна и го погледна в очите. В погледа й нямаше илюзии. Нито убеденост, че всичко ще бъде наред. Само трезва преценка за дилемата й.

Тя някак съумя да преодолее страха от смъртоносния си потенциал и протегна ръка към Дъсти, който я стисна с благодарност.

— Горкият Дъсти. Брат му е наркоман, а съпругата му е луда.

— Не си луда.

— Но действам по въпроса.

— Каквото и да се случи с теб, ще бъдем заедно. Ние сме едно цяло.

— Знам.

— Двамата мускетари.

— Буч Касиди и Сънданс Кид.

— Мики и Мини.

Дъсти не се усмихна. Нито Марти. Но с присъщата си сила на духа, тя каза:

— Да отидем да видим дали доктор Клостърман е научил нещо в университета, по дяволите.