Фалшивите огледала

Все по-често ми се присънва този сън.

Отначало в него няма нищо страшно, всъщност абсолютно нищо няма. Виеща се на кълба сива мъгла. Само някъде отпред — далечно, почти незабележимо пламъче, бяла искрица в мъглата. Аз вървя — вървя към светлината, но мъглата изведнъж започва да оредява.

Колко странно — когато мракът изчезне, преставаш да виждаш светлината!

Замирам, опитвам се да запомня посоката, да я задържа в паметта си. Но вече няма защо да го правя. Пред мен изниква мостът. Тънък, като струна, опъната над пропастта. Прекосявал съм такива мостове. Неведнъж. Но сега е доста по-трудно. Трябва да премина между две израстващи от мъглата стени. Лявата е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Нишката е помежду им.

Тръгвам.

Върху лявата стена личат безброй отпечатъци от длани. Понякога са просто отпечатъци с късчета кожа и плът, обрасли със скреж. Понякога от леда стърчат и парчета замръзнали кости с остатъци от дрипи. А понякога се срещат разпнати върху леда фигури, покрити със снежни струпеи.

С дясната стена нещата са по-прости. Изпепелява те моментално и докрай. Може би затова я избират по-рядко.

Вървя.

Нишката под краката ми вибрира. Може би я пърли огън. Или я облъхва студ. А може би някой върви пред мен или ме следва.

Трябва да стигна отвъд. На всяка цена.

Само че всеки път сънят завършва еднакво.

Нишката трепва. Може и аз да съм я разлюлял прекалено силно, знам ли…

Като падащ въжеиграч разпервам ръце в опит да запазя равновесие и се вкопчвам: в лявата стена от син лед и в дясната — от аленочервен огън…

1

Отдавна не бях закъснявал за работа!

Кисна насред яко задръстване, проточило се през половин квартал. До мен е спряла дълга, тромава кола, май линкълн последен модел. Стъклата са свалени, мрачният шофьор ме поглежда накриво, сякаш точно моят мотор е виновен за всичкото безобразие.

— Да ти се намира огънче? — пита накрая той. Сигурно просто скучае. Не е за вярване, че в това разкошно вишнево на цвят чудовище няма запалка. Там като нищо ще се побере и газова печка с грил…

Мълчаливо подавам запалката. Обсипаната с пръстени ръка се протяга към пламъка, луксозната тънка цигара с невероятно дълъг филтър припламва. Какво ли би казал дядо Фройд за влечението към големите коли и дългите цигари? А… да си гледа работата! При нас би се чалнал, и то за нула време.

— Кво става? — интересува се шофьорът.

Лимузината е прекалено плоска, човекът няма видимост. Отговарям му:

— Преминава колона. Камиони.

Някой друг би реагирал съвсем заслужено с яд на тази ми реплика. Да пускат камиони в центъра, а-ма-ха! И то в руския квартал, в утринния час пик по московско време!

— Какво пък, случва се — с лекота се примирява шофьорът. — Щом трябва.

Значи предполагаемият линкълн не е само камуфлаж. Притежателят му за никъде не бърза и едно задръстване от пет-десет минути не е повод за възмущение.

А за мен е повод! И то какъв!

Закъснението от пет минути може да остане незабелязано. Десетте минути се вписват в досието. За четвърт час — удържане на половината надница.

А аз закъснявам вече с цели четири минути!

Цялото платно е задръстено, но стандартният мотор не е поръчкова кола. А якето ми в убит стомананеносив цвят, сивите ми дънки, лицето под огледалния шлем… да, разбира се, нито външността ми е фрапантна и набиваща се на очи, нито съм изтупан с дрехи от кутюр, обаче…

Незабележимостта си има своите предимства.

Натискам газта, двигателят изревава. Собственикът на линкълна ме поглежда с най-жив интерес, пита:

— Какво, да не си решил да…

Не го доизслушвам.

Оставяйки върху асфалта следа от обгорял каучук, хондата префучава между колите.

— Давай! — изкрещяват подире ми.

Това да гледаш как някой друг върши дивотии си остава вечно безплатно удоволствие.

Заприщилите движението камиони лениво се точат по пресечната улица. Обикновени камази, но с надпис „2Т“ на платнищата. Ясно, някоя яка фирма се е сдобила със спешна поръчка и предпочита да се изръси за извънреден трафик, наместо да плаща неустойка за забавяне на доставката. Разстоянието между камионите е метър и половина, движат се равномерно, един след друг…

Може и да успея да се промъкна…

Виждам отблясъците на обедното слънце върху стъклата на камионите, лицата на шофьорите, черните изригвания на дизеловите мотори. Шансът да се шмугна в процепа между два камаза е минимален.

Дълбина-дълбина, а бе я върви на…

Мигът на прехода от виртуалното в нормалното пространство винаги е забавен. Но този път разликите са минимални — вместо мотоциклетна каска съм нахлузил виртуален шлем и не яхам седалка, а клеча в креслото.

Само дето градът наоколо стана някак нереален. Всичко загрубя, детайлите изчезнаха, небето придоби равномерно син цвят с малки облачета (веднъж на денонощие те се подреждат, за да изпишат лозунга: „Спомнете си кой измисли и плати за вас това небе!“), драскотините, петната кал, стикерите по колите се заличиха — както всичко, доизмислено от въображението.

Колоната камиони с логото „2Т“ си е още там.

Ще успея да се промъкна!

В слушалките звучаха нечии гласове, някой махаше с ръка от колата си, опитвайки се да ме предпази. Поклащайки джойстика, се мушнах с мотора между камазите. Лек удар — сигурно съм закачил с бронята задното колело. Нищо страшно.

Във виртуалността като нищо щях да падна, да изгубя равновесие. Сега мога с едно движение на джойстика да изправя мотора.

Спрях след кръстовището. Погледнах назад. Пръстите ми сами се плъзнаха по клавиатурата.

deep

[Enter]

Още миг пред погледа ми останаха малките монитори, подплатата на шлема. После плисналата се през екранчетата дъгоцветна вълна отми реалността.

Дийп-програмата действа бързо.

Стоя на кръстовището между булевард „Гибсън“ и улица „А. Чертков“1 в руския квартал на Дийптаун. През пролуките между камионите, пълзящи по „Чертков“ по посока на клуб „Байт Биър BBS“, виждам доскорошните си колеги по задръстване. Мнозина свирят с уста, ръкопляскат и изразяват възторга си по други начини.

И се чувствам супер.

Като човек, който е успял да зачука пиронче с любимия си микроскоп.

Пак натискам газта и отпрашвам по булеварда. Има шанс да не закъснея за работа.

Интересно, кой ли е тоя Гибсън…

Удрям спирачки пред съблекалнята със закъснение от седем минути. Лошо, но не и фатално.

— Ама Леонид… — посреща ме с упрек охранителят на входа. Разпервам ръце, опитвайки се чрез огледалния шлем да изразя цялата гама емоции — разкаяние, вина, срам, подмазване… — Хайде, побързай!

Шмугвам се в дългия коридор. Под таваните унило се кандилкат матовите кълба на лампите, подсещат ме за полузабравените училищни коридори. Покрай стените — върволица от шкафчета. Почти над всички са запалени червени светлинки, зелените са само две или три. Да му се не види, пак съм довтасал почти последен…

— Привет — подмята Иля.

И той е закъснял. Тутка се при съседното шкафче, отключва катинара.

— Днес си първа смяна, а? — питам аз и светкавично набирам кода — думата „gfhjkm“, която трудно се запаметява от балъци.

— Дойдох за малко, остана ми нещичко за довършване от вчера. — Иля мрачно наднича в шкафа. Той е на около трийсет, късо подстриган, умерено мускулест и стегнат. Лицето му е нестандартно. Едва ли сам си го е спретнал, явно работа на добър имидж-дизайнер. — Току виж успея още сутринта…

Най-после бръква в шкафчето и издърпва отвътре някакво отпуснато тяло. Кльощаво и маломерно, на около дванайсетгодишен хлапак.

— По-смело, не хапе! — окуражавам аз.

Хлапакът потреперва като от токов удар и се извръща към мен. В едната си ръка държи мъжа, който го е извадил от шкафчето — сега тялото на онзи е сплескано и безтегловно, а очите са празни, без никакъв проблясък на мисъл.

— Мамицата ти… — изстрелва хлапето с тънък глас. — Лесно ти е да остроумничиш!

— Мислиш ли? — питам аз и надзъртам в собственото си шкафче.

— Да! — Хлапето натъпква с ритници внушителния мъжага в шкафа. Тялото се огъва, сякаш е от восък. Кракът с лакирана обувка стърчи под нелеп ъгъл, вратовръзката се подава от сакото. — Колко! Ми! Писна!

— Хайде да се сменим? — предлагам аз. — Ти ще мъкнеш колети, пък аз ще разнасям телеграми.

Моето резервно тяло също е леко като перце. На мъж е. Около двайсетгодишен. Облечен с работно облекло. Мускулест. С лице на добродушен идиот.

Строител на комунизма от плакат отпреди двайсет години. Да не повярваш, че е рисуван в Щатите.

От какъв зор ще си моделирам или ще си поръчвам персонално тяло? Задоволих се със стандартна личност — „работник“. Надничам в празните му очи, притискам челото си до неговото…

И с не по-малко бяс от Иля се залавям да натъпча бившия рокер в моето шкафче.

— Слушай — казва хлапакът и натраква кода за заключване, — а защо всичките ти тела са толкова еднакви?

Новата му личност също е поръчкова и също толкова добра като изработка. Симпатично червенокосо момче със сполучлив поглед и почти постоянна полуусмивка.

— Персоналният дизайн струва скъпо — прекратявам разговора аз.

— Айде стига бе! — Иля махва с ръка. — Нищо не струва, сядаш и си го рисуваш сам!

— Хич не ме бива за художник.

И аз утрамбовах предишното си тяло и заключих гардеробчето. Само дето не ми е ясно защо. Понеже тази облик наистина е безплатен. Влиза в двайсетте стандартни от комплекта на „Windows-Home“ — „дружелюбен работник“.

Сякаш някому в Дийптаун са изтрябвали недружелюбните…

— Хайде аз да ти нарисувам нещо, а? — внезапно се ентусиазира Иля. — Фасулска работа. При всички случаи ще си по-готин, обещавам.

— Става, някой друг път — отговарям. Май вече сме си приказвали по въпроса. И неговата оферта, и моето съгласие са чиста фикция. Размяна на нищо не значещи любезности.

— Е, чао засега! — Иля махва с ръка и хуква. Вече съвсем по детски. Добра модулация на движенията…

При мен нещата са по-зле. Движа се с тромавата походка на дресирана горила. На изхода е диспечерското гише. Иля вече е грабнал своя наръч с писма и е духнал. На момчетата-раздавачи се полагат велосипеди.

При мен нещата са по-зле. На хамалите дават мотопеди.

Но първо — поръчките.

Зад прозорчето на гишето скучае Таня. Чудесна девойка, стига наистина да е девойка.

— Закъсняваш — отбелязва тя. Добронамерено, защото това общо взето не я засяга. — Има две поръчки. Остана ли още някой в съблекалнята?

— Май не.

— Ще вземеш ли и двете?

— А какви са?

— За пиано и роял.

Тя май се шегува…

— Дай ги насам, все ще изкарам нещичко отгоре…

— Ъхъ — одобрително измърморва Таня. Подава ми формулярите, аз се подписвам и потеглям. Поглеждам първата поръчка — пише „пиано“. Във втората — „роял“.

Нямам сили да се обърна. Почти е сигурно, че Татяна се смее.

Има ли нещо по-нелепо от хамалската професия във виртуалния свят? Не, кажете, има ли нещо по-излишно в света на електронните импулси, където в действителност няма нито разстояния, нито тежести?

— Леонид! — подвиква Таня зад гърба ми. — Обади се Игор, щял да позакъснее. Нали двамата ще се справите?

А да има нещо по-абсурдно от нарисувано жилище, за което пазаруват рисуван роял? По-точно музикална програма, имитираща вида и звученето на роял?

Целият номер е в подсъзнанието. Ако знаеш, че не си способен да вдигнеш истински роял, тогава няма да се нагърбиш с мъкненето и на нарисувания. Ако доставеният роял е гумена играчка, напомпана насред стаята, няма да повярваш, че звученето му е чисто и истинско.

Трябва яки момчета с работнически дрехи с яки псувни да мъкнат пред очите ти товара по стълбището, целите плувнали в пот… Въпреки цялата си елементарност, образът на „дружелюбния работник“ е снабден с имитация на потоотделяне.

В този момент ме хваща яд. Моят обичаен, чест гостенин.

Нехаейки за гузния глас на Таня, поемам към паркинга, мятам се на мотопеда си и хвърлям прощален поглед към симпатичната тантуреста сграда с емблема „HLD“ върху фирмената табела. „HLD — И нямате проблеми!“, „HLD — Доставка в срок и навсякъде!“, „HLD — Няма да замрази доставката ви!“

Ще се ръководим от рекламните слогани!

Мотопедът весело запърпорва и аз пак излизам на „Гибсън“, минавам в четвъртото платно и без да бързам, потеглям към първия адрес.

Сега, когато съм на бачкане, разстоянията тутакси се скъсяват. В малката ни страна, в нашия славен Дийптаун всичко е диференцирано. Дори слънцето изгрява по различно време — когато служителите са в обедна почивка, за босовете им едва наближава изгревът. Бързичко подминавам третата улица на Дийп-дизайнерите, първата сляпа улица на Оф-Лайн. Ето го и посочения в поръчката адрес.

Хубава семейна къщурка.

Насред чаровна градина. С дива лоза, пълзяща по стените от камък. В центъра на фонтана се кипри статуя на гол юноша, който държи в ръцете си змия с изригваща от устата й към небето водна струя. Боже… що за алегория? Вглеждам и прочитам надписа на постамента: „Укротената Дълбина“.

Стъжва ми се.

Що не взема да се откажа от поръчката… нека сами си влачат измисления роял в измислената вила. Но в Дийптаун е фрашкано с безработни, така че укротявам топката.

— Господине!

По стъпалата от верандата слиза някаква девойка. Игриво полюшва бедра и се усмихва. Облечена е колкото да не е без хич, външността й е моделирана в стил „манга“ — прекалено големи очи, момичешка фигура с тийнейджърски пропорции.

— Господине, вие хамалин ли сте?

— Да, госпожо — отвръщам мрачно аз.

— Дошли сте да носите рояла?

„Да носите“… Умница.

— Да.

— Знаете ли, ама те не го докараха… — в гласа й липсва тъга. — Казаха, че имали много поръчки. Ще можете ли да дойдете утре?

— Подайте заявка, госпожо. Все някой ще дойде. Пък аз…

— Извинете, извинете, моля ви! — Девойката е изтъкана от чар. — Толкова ми е неудобно! Всичко е заради мъжа ми, вечно е зает, той е виновен… Но ме помоли да ви платя за притеснението!

Мълчаливо подавам заявката.

Девойката се подписва, без да я погледне и плаща пълната стойност на услугите за товаренето и разтоварването. Замисля се с намръщено челце. После ми подава още една банкнота.

— Благодаря — казвам аз и прибирам бакшиша в специалното джобче за целта, с което предвидливо е снабдено работното облекло. След миг вътре няма никой. Половината от бакшиша е отишла в сметката на компанията, а другата половина — в собствената ми сметка. Както си му е редът в сериозните фирми средна ръка.

— Може би ще пиете едно кафе? — погледът й е умерено заинтригуван, умерено скромен.

Поглеждам часовника си. Въздъхвам.

— Не знам… Толкова поръчки имам днес, че…

— Знаете ли, трябва да преместя и трикрилното огледало в спалнята! — сеща се девойката. — Няма ли да ми помогнете? Веднага ще оформим нова поръчка.

Ясна ми е.

Неопитна търсачка на приключения. А мъжът й, изглежда, е умен човек.

Както и аз.

— Вие пожелавате — ние изпълняваме — позволявам си малка двусмисленост.

Преместването на трикрилното огледало ми отнема не повече време от попълването на формуляра на поръчката. После пием кафе с ликьор. Усмихвам се, развръзката ми е крайно интересна. Куклата мига с големите си очи, лека-полека се намества все по-близо до мен. Накрая се озовава в скута ми и ние дълго и с удоволствие се целуваме. Внимателно наблюдавам придвижването на палавата й ръчичка.

— А… а? — произнася девойката. Гласът й вече потреперва, но възбудата се е смесила с недоумение. Очите й стават все по-кръгли, като удрят в земята даже стандартите на японските комикси. Уви, тая няма да я бъде…2

— Госпожо, та аз съм служител в сериозна фирма — обяснявам. — Това тяло е само за физически труд. Не е пригодено за развлечения. Нима не знаехте?

— Мръсник!

За смях си е, но аз седя с каменно лице. Ставам от дивана, като махам домакинята от скута си и закопчавам работното облекло.

— Госпожо, ако не сте доволна от поведението ми, обърнете се към шефовете за рекламация. И аз съм на мнение, че имам нужда от малки подобрения…

— Махай се оттук, говедо!

Изобщо не се засягам. Смешно ми е. А след като изляза от къщата и яхна мотопеда мога да си позволя дори да се разкикотя.

Тази органична функция е разрешена на „дружелюбния работник“.

Но аз не се засмивам.

В Дийптаун е вечер. Веднага след като приключих с работата, настъпи вечерта — и това ми харесва. Но например за оня несретник с дипломатическото куфарче, дето бърза по улицата, сега, разбира се, е ранно утро. А за някои купонджии никога не свършва шумната и празнична нощ.

Нека. Не ми е мъчно.

В офиса на „HLD“ на работа застъпва втората смяна. Над съседното шкафче свети червена лампичка — Иля или още го няма, или вече е тръгнал по задачи. Тук-там се преобличат колеги, но почти не ги познавам — на „здравей-здрасти“ сме…

А денят не беше лош. Три поръчки, две от които общо взето лесни. Плюс забавното недоразумение… нима някой не знае, че пролетарските тела от комплекта на „Windows-Home“ са безполови, както се полага на мулетата и на пчелите-работнички?

Весело си свирукам и издърпвам от шкафчето тялото на мотоциклетиста. Той е съвсем пълноценен мъж, само дето е толкова стандартен, че не му се отваря парашутът за любовни авантюри. Впрочем, причината да държа толкова на него е друга. Колкото по-обикновено, по-непретенциозно е едно тяло, толкова по-лесно се промъква през претоварени сървъри. Някои хора обаче не го разбират и упорито продължават да се кичат с дрънкулки, рисуват си сложни, индивидуални черти на лицето… Какво пък, тяхна си работа.

Чело в чело… Наблюдавам огледалния шлем, чакам да се задейства програмата. И натиквам „дружелюбния работник“ в шкафа. Почини си до утре, приятелче!

Аз също ще си почина…

В диспечерската стая все още дежури Таня. Когато ме вижда, се усмихва смутено, а аз се доближавам до гишето.

— Льоня, извинявай, честно…

— Няма нищо, така успях да спечеля повече.

— Ама ти сериозно… самичък ли пренесе пианото?

— Да.

Тя ме гледа съвсем объркана.

Въздъхвам:

— Таня, мислиш ли, че просто така се хванах да хамалувам? Нали съм работил седем години в мебелен магазин! Всичко съм правил. И не ми е за първи път сам да мъкна пиано. Чао!

А така… Сега девойката ще има да се чуди колко са широки истинските ми рамене…

Сменям мотопеда с мотор и си мисля, че легендата ми е съшита с бели конци. Ще се наложи да се махна от „HLD“. Няма за какво да съжалявам особено, обаче… как ми е омръзнало всичко! Безсмислен труд, безумни фирми. Виртуално градинарство, разлепване на обяви, бояджийство, хамалска работа…

Само че на какво друго да разчитам?

Щом нямам нищо, абсолютно нищо от нещата, нужни на този ярък, празничен, щедър свят, който ме заобикаля?

10

Напоследък предпочитам да се напивам в дълбината. Както и всички виртуаладжии, впрочем. Първо, по-полезно е за здравето. Махмурлукът е възможен — организмът ще го измисли, но поне черният дроб няма да пострада. И второ, което е по-важно, във виртуалността пиенето е много по-евтино. Кой ще ти плаща за нарисуван алкохол същата цена като за реалния. Бутилка „Бейлис“ тук струва половин долар, отлично шотландско уиски — осемдесет цента. Руската водка е почти долар, но водка мога да пия и в реалността…

Има, разбира се, и нелегални кръчми, където всичко е още по-евтино. Там се намира петдесетгодишно бургундско от колекция отлежали вина за два-три долара. Само се чудя защо. Разбирачите на това питие не пълзят сред утайката на живота. Лично аз няма смисъл да го пия, все едно — не мога да го отлича от молдовското каберне.

Така че отивам в почтена, законна кръчма — „Цар-риба“. Тя е известна с три неща: с наличието на общодостъпни и ясни на руския човек напитки, хубава рибена кухня и музика на живо. Чужденци почти не стъпват там — и това е особено приятно. Освен някои единични екземпляри, поживели в Русия — виж, те са способни да оценят усещанията от рибената супа в димящото на огъня котле, бирата „Очаковско специално“ и стария рок.

Не знам как е при другите. Ама на мен най-много ми харесват именно такива места — и в реалния живот, и в дълбината. Не огромни и шумни ресторанти, не популярни и скъпи заведения, където нахълтват цели тумби туристи, а нещо малко, незабележимо, ненатрапващо се. Това важи за всички градове по света… освен може би за Москва. Прага си има „При Флек“ и „Черният вол“, Берлин — „Цитаделата“ и „Цур Летцен Инстанц“, а Париж — „Максим“ и „Ла Пти Вартел“. Избирай каквото те устройва — за всеки влак си има пътник…

„Цар-риба“ се е спотаил на площада на Свободата. Такъв си има почти всеки квартал на Дийптаун, само дето в американския или френския е окупиран от увеселителни заведения със съмнителна репутация, а в нашия квартал целият площад е офис до офис. Какво пък — на всяка култура — своето.

Табелата не се набива на очи, подчертано примитивна е. В този примитивизъм са вложени доста повече сили и талант, отколкото в ярките светещи реклами над скъпите ресторанти. Линеарна, семпла рисунка, на която карикатурни бурлаци3 дърпат от реката огромна есетра4, небрежно написано наименование…

Побутвам вратата, влизам. Места има, значи супер. Напоследък кръчмата „Цар-риба“ става все по-популярна и се опасявам, че скоро ще престана да стъпвам тук. Или ще я разширят, за да се превърне в прочут ресторант, или ще трябва да си резервирам маса и да понасям шумни и чужди компании.

Но засега си остава заведението, където обичам да ходя.

Избирам си маса до вратата към кухнята. Сервитьорката е непозната, но пристига моментално. Хвърлям бърз поглед на менюто.

— Днешната печена пъстърва във фолио е великолепна! — казва момичето.

Ех. Ял съм пъстърва във фолио… вярно, отдавна. Но не ми хареса. Значи няма да я оценя и сега.

— Пълнена щука — решавам аз.

Това ястие още не съм го опитвал. Но сигурно ще е сервирано красиво, а фантазията ми ще доизмисли вкуса.

— Рибена чорбица… — продължавам аз, плъзвайки поглед по менюто. — И гарафа водка, най-обикновена, пшенична. Черен хляб.

— Това ли е всичко?

— Доматен сок…

Редуването на водка с безалкохолно е нещо вулгарно. Но сега ми се правят тъкмо вулгарни неща.

Оставам да чакам поръчката си. Естествено, всичко може да ми се сервира на секундата, но защо да се разваля илюзията? Седя, оглеждам залата. Някои от лицата са ми до болка познати. Други — не. На сцената се развява самотен китарист — или групата още не се е събрала, или човекът просто обича да свири сам. Вслушвам се в тихия глас…

Певецът сваля китарата. Гледа към залата. Никой не го е слушал внимателно, народът е погълнат от процеса на хранене. За миг погледите ни се срещат и аз изпитвам странното усещане, че песента е била предназначена именно за мен.

С хубавите песни обикновено е така.

Певецът става и си тръгва, хванал китарата по странен начин, за грифа. Инструментът не се държи така, но жестът, кой знае защо, изглежда абсолютно естествен.

По дяволите, трябва да наминавам по-често. „Живеем в епохата на ехото…“

— Може ли?

Обръщам се. Аха…

В Дийптаун рядко можеш да срещнеш старец. Всички искат да са млади и хубави, ако не в живота, поне в омайния сън. Да се решиш на подобен облик — това се казва постъпка!

— Сядай, Ежко — каня го аз.

Ежко е прякорът на местния редовен клиент. Доста дълго го мислех за програма, докато не си поговорихме. Колкото и да е странно, оказа се, че човекът, прекарващ по-голямата част от денонощието в дълбината, е съвсем истински. Около шейсетака, с побеляла коса и бръчки, леко пълен. Подпухнало, но гладко обръснато лице. Къса офицерска подстрижка, заради която са му лепнали този прякор. Личи си, че е поизпаднал, но в рамките на добрия тон. Носи се старомодно, но с чисти и спретнати дрехи. Общо взето не буди неприязън, по-скоро — интерес.

— Чу ли за проникването? — интересува се Ежко и сяда на моята маса. Поглежда накриво сервитьорката, която вече носи водката и сока.

— Още една чашка — моля аз, макар че виждам двете чашки на таблата. Най-вероятно Ежко не виси в „Цар-риба“ по своя инициатива, той е наемен работник. Така, както девойките в публичните домове разгорещяват клиентите да поръчват скъпи питиета, Ежко настройва тукашните посетители на пиянска вълна. Такава му е работата.

— Благодаря — запазвайки достойнство, кимва старецът. С леко трепереща ръка пълни чашите. Чукваме се, отпиваме. Ежко издава звук на удоволствие, но за мезе помирисва ръкава си. Това е нещо ново.

— Та за какво проникване спомена? — любопитствам аз, след като всички приличия са спазени. Изваждам пакет цигари и черпя.

— Има една фирма, ъ-ъ… „New boundaries“…

— Да, чувал съм — сещам се аз. — Със софт ли се занимават?

Ежко се киска.

— Не, с разни дреболии. Нови ергономични клавиатури, дизайн на шлемове, специални кресла, от които не се хващат хемороиди… Приложни стоки.

— Ъхъ — неопределено измърморвам аз. Старецът е длъжен да отработи напитката си с някоя интересна история, но засега думите му не си струват дори цигарата.

— Трябва да ставам — с въздишка казва Ежко. — Ех, ако ти се намираше някое гущерче, можех да поостана…

Я виж ти! Гледам го в очите. Толкова ми са интересни новините, че трябва да му плащам, за да поостане в дълбината? Един долар е нищо, но все пак!

Към десет секунди си играем на мълчанка. После Ежко се надига да си върви и аз се предавам, хващам го за ръката.

— Остани малко. Днес съм в пачка.

— Благодаря. — Старецът се изхитря така ловко да седне, че иди разбери дали е искал ли да си тръгне, или просто се е понаместил на стола. — Та нали разправях — фирмата е малка… Май работи по договор с големите… с баш акулите…

Донасят ми рибената чорба. Ухае божествено. Нямам намерение да хрантутя Ежко, пък и той не настоява. Започвам да ям, демонстрирайки, че засега не съм чул нищо интересно.

— Та така, вчера са ги пробили — информира ме Ежко.

Странно…

— Вчера?

Виртуалността живее в шеметно темпо. Вчерашната новина вече не е новина.

— Аха. — Ежко разбира, че съм оценил дребната подробност. — Е, хванали крадеца веднага…

Сърцето ми лекичко се сви.

„Хванали крадеца веднага…“

Преди две години всеки би попитал: „Хакер ли е бил или дайвър?“

Защото имаше принципна разлика. И между начините на защита, и между методите на работа.

Имаше разлика… А сега никой не задава този въпрос.

Защото вече няма дайвъри.

— Пречукали са го, миличкия — въздъхва Ежко. — Щото охраната била яка, не на „New boundaries“, а на хората, чиято поръчка се изпълнявала…

— В дълбината стават прониквания всеки час — отговарям аз и дояждам гъстото. Наистина си я бива чорбичката! Същата ядяхме на Волга, нощем, край лагерния огън… — Дори всяка минута. Крадецът я се измъкне, я не. Какво чудно има?

— И в реалността са успели да го издирят — съобщава Ежко.

— Значи е посегнал на нещо сериозно.

— Аха. Само че и в реалността бил мъртъв.

Докато бавно вдигам глава, оставям лъжицата и избърсвам устните си със салфетката, старецът успява да напълни чашката си.

— Успокой, Господи, душата на твоя раб Подляра, нелишения от талант хакер, който беше грубиянин, ала с добро сърце… — припряно бърбори Ежко. Отпиваме, без да се чукнем.

— Подляра?

— Така разправят. А как му е светското име — виж, това не съм питал.

— И полицията какво? — Прякорът не ми говори нищо. Но самият факт… Човек, убит в дълбината, да умре истински!

— Разправят, че било случайност. Викат, че може да е имал слабо сърце и да е умрял от претоварването. Какво чудно има?

Свивам рамене.

Всичко се случва.

Едни така се прехласват в дълбината, че ги удря инфаркта в обикновения свят. Други ги хваща такава депресия, че свалят шлема и надяват примката.

Всичко се случва. Всичко.

— Живот — съгласявам се аз. — Мрачна история, старче.

— Ами да… Освен това полицията още била на крака.

Виж това е съвсем интересно.

Какво ли не съм преживял. И мен са ме преследвали. И за моята глава са обявявали награда. Край, отказах се от тия игрички, те са за младите.

Но да спипат някой хакер и в дълбината, и в реалността, а пък хайката да продължава…

— Интересно — казвам. — Интересно. Благодаря, Ежко. Развлече ме!

— Струва ли историята ми един въшлив долар? — пита хитро старецът.

Разбира се, в разказа му не съдържа никаква тайна. Човек може да научи всичко и просто така, ако потърси информацията. Но няма как да е в крак с всичко ново, в това е и проблемът, и спасението. А Ежко припечелва, като преценява какво и с кого да сподели. За деветдесет процента от седящите тук историята е напълно безинтересна. Другите девет процента ще я изслушат, за да я забравят.

А виж мен с нещо ме заинтригува…

— Струва, старче — съгласявам се аз. Протягам му еднодоларова банкнота.

Ежко ловко я скрива в дланта си и се оттегля. За да разправи някой друг поредното… всъщност, не е ли все едно какво? Сигурно е скътал по нещо интересно за всеки. Ежко не е алкохолик, а професионалист висша класа.

Затова толкова го ценим всички, като се почне от клиентите и се свърши със собственика на „Цар-риба“.

Междувременно ми донасят щуката.

— И как е сготвена? — интересувам се аз, оглеждайки грамадната риба.

— Нашият главен готвач — с усмивка отговаря сервитьорката — беше горд да изпълни такава интересна поръчка. Месото на щуката се смила и каймата се смесва с бял хляб, накиснат в мляко…

Всичко е както си му е редът. Щом не съм опитал ястието, трябва да ми бъде обяснено какво точно ще консумирам…

И в този миг околният свят потреперва като при земетресение, разчупва се, потъва в тъмнина.

Наядох се, няма що…

— Льоня!

Разклатих глава, примигнах. Светът бавно, без особено желание, придобиваше цвят.

— Льоня, тук ли си?

Вики ме гледаше с лека ирония. Държеше сваления ми виртуален шлем в ръка, дори не го бе изключила от захранването, и във вътрешността му още се мяркаха някакви картинки.

Първата ми работа беше да погледна монитора. Надписът „ненормативно излизане от дълбината“ не ме изненада. Обаче времето…

Пет часа вечерта. По дяволите, та аз можех още да съм на работа!

— Вики, не разбирам…

— Льоня… — Тя приклекна пред креслото ми. — Забрави ли? Днес имаме гости. В шест часа. У дома. В реалния свят.

— По дяволите… — Прехапах устна. Да. Забравих. — Компютър, изход!

„Приключване на работата?“

Вики въздъхна, изправи се, отиде в кухнята. Заех се да смъквам виртуалния гащеризон. Компютърът поизчака, преди да угаси екрана и да се изключи.

Да… приключване на работата. Навремето щеше да ме попита с глас, който толкова прилича на Викиния: „Сериозно?“

Много е сериозно. Толкова сериозен съм станал, че чак ме е гнус.

— Какво трябва да се купи? — извиках аз.

— Сети се… — обади се от кухнята Вики.

— Картофи, зеленчуци, домати, краставици…

— Позна. А сега се сети и за останалото.

— Пиле? — изтърсих напосоки.

— Вече размразявам каймата. Ще направя кюфтета. Вземи олио, почти е свършило. И… ясно какво още.

— Водка искаш ли?

Вики понякога пие и водка. Ако е в настроение.

— Май, не — отвърна тя след като се замисли за секунда. — За мен вземи бутилка сухо вино. Или бира.

— Кое предпочиташ?

— Все едно. И побързай, става ли?

Да, издъних се. Вчера обсъждахме кога ще дойдат момчетата, че ще започна да готвя още преди Вики да се върне от работа. После нахлузих шлема и се гмурнах.

И съвсем забравих за уговорката.

На улицата беше студено. Гадничко, мокро, неуютно. Въпреки че температурата беше над нулата и листата по дърветата още зеленееха, пронизващата есенна влага вече се бе настанила във въздуха. Още с излизането ти се нахвърля, пропълзява под пуловера, кара те да настръхнеш.

Вики лесно ме убеди, че в сравнение с гнилото петербургско време Москва е почти в тропиците. И моето мнение за климата на северната столица не е добро. Само дето две години след преместването още не съм видял златна пушкинова есен.

Сигурно в небесната канцелария всичко се е объркало. Цяло лято дъждове, цяла есен студ. Дано по-скоро дойде зимата.

„Как ти се струва руската зима? Докато още има трева — бива, но като завали снега…“

Размятайки празната торбичка, заобиколих сградата и се шмугнах в магазина. Така… картофи… домати… моркови… Или моркови май не трябваха? Както и да е, няма да са излишни.

Опашката за зеленчуци беше малка, нормалните хора тъкмо се връщаха от работа. Наредих се най-отзад, зад красива, макар и очилата девойка. Тя четеше самоучител по програмиране на „Ада“. Виж ти. Може и да влиза в дълбината. За да припечелва като хамалин или пощальон…

Не е хубаво човек да се запознава с девойки в реалния свят. Особено ако има любима жена. Подобни забежки са простени само във виртуалността.

А още по-тъпо е да се запознаваш на опашка за картофи.

— Два лимона — каза момичето.

Хванах се, че я изучавам с любопитство. При това съвсем неуместно любопитство. И че ми харесва покупката й. Тя беше длъжна да купи два яркожълти лимона, а не кило кални картофи и кочан зеле! Сега вече можех да си я представя как седи в креслото, задължително под лампион, пие чай и чете… не, вече не справочник, а хубав роман. Нещо сериозно, истинско, а не булевардно.

Или как момичето нарязва лимона на резени, залива го със захар и кафе, налива в миниатюрни чашки коняк и чака… някого. Мен, например.

Мечти, мечти…

— Слушам ви?

Продавачът ме погледна. Продавачът в нашия плод-зеленчук е забавен — типичен интелектуалец, преминал по съветско време на работа в търговията и там намерил себе си.

— Два лимона — мрачно казах аз.

Момичето все не си тръгваше, мъчеше се да напъха лимоните в джобовете на якето си.

— Друго? — лимоните като живи скочиха върху кантара и прелетяха в торбата ми.

— Три килограма картофи. Кило доматени.

Какво ми става? Защо, по дяволите, казах доматени? Никога в живота си не съм срещал по-голям ненормалник!

— Други кореноплодни ще желаете ли? Нещо от кръстоцветните или от барабоевите?

Лицето на продавача оставаше все така учтиво и дружелюбно.

— Супер… — промърморих аз. — Още кило краставици и това е. Благодаря.

Когато платих и излязох от магазина, момичето вече го нямаше.

Така и трябва.

Преди, когато виждах на улицата интересно лице или просто забавна сцена, или дори такава дреболия като два лимона, купени на опашка за картофи и зеле, аз знаех, че това ще си остане с мен. Нали имах къща… голяма сграда с много жилища. Е, не в реалния свят, а във виртуалността. И в моя власт бе да заселя там когото си искам.

Щях да се прибера вкъщи, щях да кажа: „Вики, потапяне“… Щях да си спомня лицата и жестовете и да доизмисля онова, което не знам. Да обзаведа апартамента, в който ще се нанесе това момиче.

Глупаво е да се съжалява за миналото. Още повече за едно фрашкано с вехтории малко жилище, където в мивката със седмици се трупат мръсни чинии, в хладилника има само фабрични пелмени, кренвирши и бира, а ризите от гардероба се избират на принципа „която е най-неизмачкана“…

Аз и не съжалявам.

Олиото и водката се продават на едно и също място. Поколебах се за секунда, подозрително изучавайки асортимента. Водката „Кристал“ е по-хубава, „Топаз“ — по-евтина… Направих лесно избора си — взех по бутилка от двете. Момчетата също ще донесат пиене, но водката никога не е прекалено много.

Вече мога да се прибирам. Алгоритъмът е изпълнен, програмата е завършена.

Return.

End.

Понякога забелязвам, че мислено разпределям на етапи всичко, което трябва да направя в истинския, човешкия свят, като редовете от програма. Затова пък в дълбината живея обикновен, човешки живот. Просто живея.

Сигурно си струва да го споделя с Вики. Това е нейната специалност… нейното бойно поле. Но не го правя. Срам ме е.

Излязох от магазина, погледнах към небето. Сиви облаци. Всеки ден може да завали сняг. Дано да е по-скоро… дано. Няма нищо по-хубаво от лошото време, прав е бил българският писател.

А това също е симптом. Очевиден и опасен. Не искам да излизам от виртуалността. Не желая да се появявам в човешкия свят. Тук е лошо. Тук е мръсно и неуютно. Понякога тук убиват.

Впрочем, вече не само тук. Ако Ежко казва истината…

Подляра… Успокой, Господи, душата на честния хакер…

Някога можех да се усмихвам при среща с хакери. Да се чувствам равен с тях и дори малко нещо повече. Защото те бяха много, а ние — малко. И ние можехме това, което за тях си оставаше недостъпно.

Но тия времена свършиха.

Дори и в това няма нищо страшно. Не съм аз първият, чиито способности са станали ненужни за обществото. Къде сте сега, виртуози-печатари; къде сте, седлари; къде сте, майстори-стъклари? Останали сте в миналото, в детските книжки с картинките, в историческите филми и енциклопедиите.

От нас изобщо нищо не остана.

Но сигурно само аз от дайвърите… от бившите дайвъри, съм развил дийп-психоза във възможно най-тежката й форма. Толкова тежка, че дори и Вики засега не забелязва какво става.

11

— Не можа ли да си отвориш сам? — отключвайки вратата, попита Вики. Сложила беше престилка, а ръцете й бяха изцапани с кайма. Отдръпнах пръста си от звънеца като малък пакостник, хванат на местопрестъплението.

— Забравих си ключа.

— Занеси всичко в кухнята…

Вики се върна при кюфтетата — първата партида вече се пържеше. Припряно изсипах зеленчуците в кутията на хладилника, сложих водката в камерата, оставих маслото на масата. Попитах:

— Нещо да помогна?

Вики погледна накриво към мен, после — към часовника.

— Няма нужда. Ако искаш — гмуркай се. Само че си нагласи таймера на половин час, ще ми помогнеш да наредя масата.

Прободоха ме неловкост и срам — светкавично бързо и мимолетно.

— Сигурно ли е, че нямаш нужда от помощ? — застраховах се аз.

— Ако толкова настояваш… — подзе Вики и замълча. — Ама хайде, гмуркай се, какво толкова, все ще обеля сама картофите…

— Ъхъ. — Изскочих от кухнята. На половин час. Таймера. За да помогна за сервирането.

Компютърът оживя моментално, щом докоснах мишката. Мониторът още не беше просветнал, а аз вече бях нахлузил шлема и гащеризона и бях свързал кабела със слота на кръста.

Пръстите ми пробягаха по клавиатурата.

deep

[Enter]

И побеснялата дъга, рожба на спонтанния гений на Дима Дибенко, избухна върху екраните на виртуалния шлем.

Цялата работа е тъкмо в нея, в дийп-програмата. В тези хаотични преливания на цветовете; в запалващите се и угасващите звезди; в дъгоцветните капки, разливащи се по екрана като пръски бензин във водата. Без нея дълбината е мъртва. Само дийп-програмата превръща схематичния виртуален мираж в осезаема и убедителна реалност. Никой досега не е успял да обясни как си взаимодействат със съзнанието и с подсъзнанието цветните отблясъци върху екрана, защо дийп-програмата се задейства на всички компютри и почти с всяка видеокарта, защо доизмислените детайли на виртуалния свят са толкова сходни при хора от всички възрасти, пол и култура. Издадени са хиляди монографии и популярни книги, бодро се пердашат на конвейер статии във вестниците и списанията, провеждани са и ще се провеждат експерименти в академичните и секретните лаборатории…

Всичко е напразно. Има дийп-програма, която работи. Има програми, които на практика пресъздават същата картина върху монитора, но не са ефикасни. И никой не е в състояние да обясни защо работещата само с визуалното възприятие дийп-програма въздейства чудесно на далтонистите, но е безполезна за хората с вродена глухота.

Дълбината…

Първият миг е най-труден. Ставам от креслото, вече освободен от примката на кабела. Поглеждам наляво, надясно…

Стаичка в евтин хотел. Може да се формулира и по-грубо — стаичка в хотел от съветско време. Креват, нощно шкафче, гардероб. Бюро с компютърен терминал и въртящо се кресло — само този детайл не се вписва в аскетичния интериор. Врата с пощенска кутия, до вратата предвидливо е поставено кошче за боклук. Прозорец с гледка към запустяла и посърнала уличка.

— Привет — казвам аз.

Дълбината мълчи. Много важно. Ние не сме от горделивите.

Защо съм тук? Именно сега — защо? Когато току-що прибралата се от работа Вики приготвя в кухнята вечерята за гостите — не са само за нейните, но за моите гости6. Когато разполагам само с половин час… по дяволите, така и не пуснах таймера…

А тя се надяваше да й помогна. Отказа ритуално предложената помощ, но все пак се надяваше. Обидно е да осъзнаваш, че постъпваш като последна отрепка. Но вече почти съм свикнал да обиждам себе си по този начин. Чувството е сладко и гнусно, като страданията на мазохист.

— Половин час. — Сякаш заповядвам на самия себе си. — Не, четвърт час.

Отварям пощенската кутия, проверявам насъбралата се поща. Десетина рекламни листовки, пачка вестници, три писма. Нищо важно.

Но защо всъщност се гмурнах?

Да поработя?

Смешно. Времето е прекалено малко.

Да приключа с обяда?

Защо, след като ме очаква истинска храна.

Да си побъбря с някого?

Но с кого, и най-вече — за какво?

Изведнъж осъзнавам, че стоя насред стаята, хапейки устни, загледан в изхвърлената в кошчето поща. Какво ме повлече към дълбината?

Успокой, Господи…

В дълбината не се умира. Е, всичко става, естествено. Слабото сърце може да не издържи натоварването. Ако някой се изхитри да изключи контролните вериги, нищо чудно да се изпадне в шок от болката от измислената рана. Но това едва ли се отнася за „нелишения от талант хакер“.

А мен какво ме засяга това?

Хакерът се е наврял в охранявана територия. Бил е забелязан и убит — в дълбината. Умрял е и в реалния свят… Изобщо не е изключено да са го проследили светкавично и изпратените главорези да са го сгащили право пред компютъра, както си седи с шлема и по гащеризон. Да. Най-вероятно точно така е станало. Не е нито първият, нито последният, пострадал за виртуални грехове от съвсем реални охранители с обръснати глави.

Но нещо ме кара да съм нащрек, неспокоен, тревожи ме…

Отварям вратата, излизам в коридора на хотела. Оглеждам се. Сивото, безлично тяло на мотоциклетиста става само за скоростно придвижване по улиците. Сега ми трябва нещо друго.

Разбира се, ако наистина ми трябва.

Стоя, облегнат на оцветената в посърнало зелено стена. В този цвят боядисват клозетите в евтините сгради с множество апартаменти. Мазилката е зацапана и на места се лющи. Крушките под тавана са прашни, светят с мъждива светлина. Хотелът преживява не най-добрите си времена, повечето хора предпочитат да влизат във виртуалността от собствените си домове, а не от подобна кочина.

Какво правя…

Защо ми е всичко това?

— Лошо ли ви е?

Обръщам се — камериерът се е приближил с котешка стъпка. Обаче по-рано все едно щях да го забележа…

— Не, благодаря.

Обликът на камериера е стандартен — „внимателен чиновник“. В работно време не се забранява използването на собственоръчно направени тела, но мнозина предпочитат стандартните. Особено ако работата им е скучна и досадна, да речем, ако са хамали, продавачи, служители в хотел…

— За пръв път ли сте в дълбината? Имате ли нужда от помощ?

— Благодаря. Всичко е наред.

Разбрал ме е. Кимва и си тръгва. Не е прието да се досажда, поне служителите са наясно…

Трудно ми е да се реша. Много ми е трудно. И все пак вървя по коридора, поглеждайки номерата, закрепени накриво върху вратите.

2008

Лекичко дръпвам дръжката. И изобщо не се учудвам, че стаята не е заключена. Свободно е, заповядайте, настанявайте се…

А какво друго очаквах? Хотелът да пази за мен стаята, за която съм престанал да плащам преди година?

По нататък…

2017

Вратата е заключена.

Това още нищо не означава, абсолютно нищо. Предплатих я за пет години, но с крадена кредитна карта. Във всеки момент са можели да се усетят, че за тази стая се плаща от собствената сметка на хотела.

Възможно е да са дали стаята на друг посетител на виртуалността. Или да са уведомили полицията — и тогава още с отварянето на вратата, ще се натреса на засада.

Докато си повтарям мислено всичко това, ръцете ми си вършат работата. Опипват вратата, отместват предпазителя на ключалката, докосват клавишите.

Дванайсетте цифри на кода — вече не ги и помня съзнателно А пръстите ми не са ги забравили. Изчаквам още миг, преди да въведа данните.

Ключалката изщраква и се отключва.

Стаята е почти като моята, която наемам за постоянно. Само картината на стената нарушава еднообразно-евтиния уют. Това не е стандартна репродукция на някой стар майстор, с каквито обожават да окичват стените в дълбината. Не е Айвазовски, не е Шишкин, нито Дали.

Стоя на прага, мъча се да се овладея. А някъде в гърдите ми трака студен метроном.

Засада — или всичко е наред?

Полицейският участък е срещу хотела. Няма да им отнеме повече от минута или две.

В коридора е все така тихо и пусто. Никакви служители на реда. Хакнатата парола върши работа почти две години. Гледай ти… Добре се е потрудил Маниака.

Трябва само да вляза.

И изведнъж разбирам, че не мога, нямам сили да го сторя.

Да вляза тук е същото като да отворя стар фотоалбум или да заредя във видеото полузабравена касета. Това е минало. Мъртво. Погребано, оплакано, забравено.

Никога не се връщай по следите си. Там те чакат само сенки.

Дълбината дарява тази възможност с необичайна лекота. По-сигурно и впечатляващо е от снимките и видеото. От миналото винаги те дели само една крачка. Стига да пожелаеш, възкръсва.

Обаче само на Бога е позволено да вдига мъртъвците от гробовете.

Притварям вратата, внимателно, предпазливо, сякаш се страхувам да не събудя някой, който спи в празната хотелска стая. Ключалката се заключва с разочаровано щракване. От моята стая ме делят двайсет крачки, но аз нямам сили да направя дори една-единствена.

Дълбина-дълбина, а защо не вървиш на…

Свалих шлема, окачих го на специално монтираната навремето кукичка на стената. Промърморих:

— Компютър, изход.

Така, редно е да се преоблека… Не е учтиво да посрещам гостите по виртуален гащеризон, който би отивал най-много на някой чалнат професор от холивудски филм. Разсъблякох се по гащета, грижливо сгънах гащеризона и го наместих на перваза до бюрото с компютъра. Надникнах в гостната — масата вече беше сервирана. Ослушах се — в кухнята беше тихо. Подвикнах:

— Вики?

— В спалнята съм… Вече си тук?

Нехаейки за престореното учудване в гласа й, влязох в спалнята. Вики се преобличаше.

— Закопчай ми ципа…

Помогнах й да закопчае роклята. Вики наистина се бе поразкрасила. Дори си беше накъдрила.

— Много ли се забавих там? — попитах тихо аз. Зарових лице в косите й. Тя сви рамене.

— Не много. Към четирийсет минути.

— Извинявай. Стори ми се, че е минал не повече от четвърт час.

— Нищо, очаквах да се върнеш по-късно.

Продължавах да стоя с ръце на раменете й.

Кога всичко между нас рухна? Кога се превърна в минало — където можеш да надникнеш, но не и да се върнеш?

Не знам. Не мога да разбера. Не го забелязах — оттам, от дълбината…

Най-жалкото е, че поне външно нищо не се е променило. Нито за пред хората, нито когато сме двамата насаме. Не се караме, не трошим чинии, не се разправяме заради пари, семейните задължения, пиенето, гостуванията на майката на Вики или на моите приятели.

Всичко е прекрасно. Деветдесет процента от семействата могат да ни завидят.

И е невъзможно да се определи с думи онова, което е изчезнало.

— Искаше нещо да ми кажеш ли? — без да се обръща, пита Вики.

Забавих се за секунда:

— Обичам те.

— Аз също те обичам — много. Как мислиш, дали да не си сложа обеците?

— Сложи ги… — Дори не разбирам кое е водещото в нейната фраза — дали е измъкване в отговор на празните ми и ненужни думи, или знак за взаимност… този чифт обеци с жълти топази са й подарени от мен преди сватбата.

— А дали ще се връзват със синьото?

— Мисля, че да.

— Добре… А ти сложи сивите джинси и карираната риза, подаръка на мама. Много ти отива.

Вики се изплъзна от дланите ми леко и непринудено. Още секунда прегръщах въздуха, после отворих гардероба. Джинсите бяха чисто нови, прехапах със зъби пластмасовата нишка с етикета.

— А ножиците още ли не са измислени? — упрекна ме Вики.

— Не. Мързеливците предпочитат да действат със зъби, вместо с ножове и ножици.

В антрето издрънча звънецът.

— Хайде побързай, аз ще отворя. — Вики се втурна към антрето, като преди да излезе от стаята ми подметна: — И си смени чорапите, да не забравиш…

— И си измий ушите… — прошепнах аз, нахлузвайки прекалено изопнатите, още неразносени джинси. Къде е тая дяволска риза? Не я харесвам, но ако не я сложа, това ще е обида за тъщата, а значи и за Вики…

Всяка постъпка, независимо от какво е предизвикана, повлича след себе си цяла верига от последици. А какви ще са те, изобщо не зависи от самата постъпка, а само от отношението към теб.

— Благодаря, Андрей… — долетя от антрето.

Закопчах ризата. Като че ли наистина ми отива, само дето доста ме стяга яката.

Последвалата реплика на Андрей Недосилов прозвуча едва доловимо. Той винаги говори тихо и с кадифен глас.

— Не се изгуби, нали? — попита Вики. Андрей идваше у нас за първи път.

— Аз съм този, който се изгуби… — прошепнах. — В самия себе си.

— Льоня!

— Идвам! — Напъхах ризата в дънките и излязох в коридора.

Едно време Андрей Недосилов ми беше много симпатичен. Той е психолог, колега на Вики, занимава се с проучване на дълбината и на всички феномени, свързани с нея. Сега… сега дори не знам.

— Леонид, добър вечер. — Андрей се здрависа така, сякаш сме се разделили преди два-три часа, а не преди година на гарата в Петербург, когато ние с Вики потегляхме за Москва. В едната ръка държеше увита в целофан роза, а в другата — бутилка с някакъв ликьор.

— Нали не се изгуби? — повторих въпроса на Вики аз.

— Всичко е наред. Много хубаво е у вас. — Той одобрително огледа антрето. — Усеща се семейният уют и топлотата.

Андрей е едър, но от странните, грамадни и някак меки типажи, които с лекота си ги представяш седнали в масивно кресло или на трибуната пред смълчана аудитория, но не и да въртят щурвала или миньорския чук. Освен това той смайващо лесно буди доверие и уважение — още с първите думи, с тихия си и уверен глас.

— Влизай — поканих го аз. — Значи си сам?

— Моите момчета се бавят. — Последва странен жест, сякаш Андрей наместваше несъществуващи очила. Точно от такива дребни подробности се гради един образ — от лукавото лениново присвиване на очите, от заслепяващата гагаринова усмивка и по леоновски сдържаната тъга. Всеки необикновен човек измисля — съзнателно или несъзнателно — своята запазена марка: движение, мимика, интонация. И я развява като знаме на собствения си чар.

— Как мина конгресът? — попита Вики и взе от него бутилката и цветето. — Льоня, донеси вазата, оная, голямата…

— Крайно интересно. — Недосилов сне дрехата си. Думата „съблече“ никак не му подхожда. — Витя Архонтов направи интересен доклад…

Отидох за вазата, продължавайки да надавам ухо за отчета му за конгреса.

— Марк Петровски все така развива темата си… май няма нищо ново за цяла година, макар че е събрал интересна статистика…

Вазата беше прашна. Кога за последен път подарих цветя на Вики? На Осми март… не, и след това, лятото… до изхода на магазина, от една бабичка, дето продаваше гладиоли, евтини, от вилата й…

— Багрянов и Богородски прекрасно са поработили, трудно е да се направи оценка веднага, но резултатите са многообещаващи…

Усетих се, че стоя и бавно почиствам с парцала отвора на вазата. Можеш да се гордееш с прашна бутилка вино, но не и с ваза за цветя…

— Плотников пак действа в своя аспект… Мнозина го критикуват, но според мен тази насока е перспективна…

„Интересно“, „прекрасно“, „многообещаващо“, „перспективно“. Професионална етика, сдържана и солидна…

— Виктория, а ти защо се отказа да участваш в конгреса? Изпратиха ли ти покана?

— Нали знаеш, че вече съм профилирана в друга насока, Андрюша… А твоят доклад как мина?

— Не съм аз този, който трябва да му даде оценка…

Те влязоха в гостната, а аз престанах да се занимавам с глупости и понесох вазата към банята.

— Каква беше темата?

Вики можеше да се прави колкото си иска на непринудена. Все едно — долавях в тона й глождещия я ненаситен интерес. Със сигурност не може да заблуди и Андрей.

— „Неомитология, базирана върху легендата за дайвърите в субкултурата на виртуалното пространство“. Феноменът вече е изследван, но за съжаление твърде безкритично…

Забавих ход, но все пак излязох от стаята. Рязко дръпнах вратата на банята. Пуснах водата, бутнах вазата под струята. Кристалът звънна при сблъсъка с чугунения ръб на ваната, но издържа.

Легенди за дайвъри, значи?

Изплисках мътилката, пак напълних вазата и се втурнах към стаята. Може би прекалено избързах, но на Андрей и Вики не им беше до мен.

— А сега точката сложена ли е?

— За момента — да. — Недосилов вече се бе настанил на дивана. Въртеше се, за да се намести по-удобно. С хората си пасваше веднага, но не и с пространството. Има хора, които още с влизането в чужда къща, стават част от нея, независимо дали става дума за лъскав богаташки апартамент или за разхвърляна стая в комунално жилище7. Андрей не спада към тях, сигурно само в своя дом е адекватен към околната среда. — Събрал съм целия съществуващ материал за така наречените дайвъри…

Махнах целофана и пъхнах розата във водата. Вики ме погледна притеснено, взе вазата. Лицето й моментално промени израза си.

— Какво правиш, Льоня? Ама тая вода е вряла…

Тя се юрна в коридора, в движение издърпвайки горкото цвете от вазата.

Аз седнах до Андрей. Мълчаливо махнах капачката на бутилката водка. Въпросително погледнах госта.

— Ако нямаш нищо против… — Недосилов отвори предвидливо донесения ликьор, някаква ирландска измишльотина от сливи. Напълни чашката с бяла мътна течност. — Ти какво ще пиеш, Виктория?

— Понеже ние имаме само водка — каза Вики, влизайки, — ще пия ликьор…

По дяволите. Забравих, че ме беше помолила да взема бира или вино…

— В магазина нямаше нищо свястно, Вики… — измънках аз.

— О, няма страшно — махна с ръка Вики и нагласи вазата с цветето в центъра на масата. — Нали Андрей се е сетил…

— За дома ви — провъзгласи своя тост Недосилов и си сипа в чинията лъжица салата. — Най-после успях да се измъкна и да дойда при вас…

Чукнахме се. Преглъщайки леко топлата, но не прекалено гадна водка, се помъчих да си представя какви ще са следващите тостове.

За домакинята. За домакина. За гостенина и за успешната му научна работа. За страната и народа… не, първо за здравето на присъстващите, а после — за страната и народа. А после за насрещната ни визита.

Впрочем, надценявам Андрей — дори три-четири чашки слаб ликьор ще му дойдат много за една вечер. Така че страната и народът могат да са спокойни, няма да им дойде ред.

— А вашата работа как върви? — попита Недосилов и си хапна като мезе за ликьора руска салата.

Въпросът май бе отправен и към двама ни с Вики.

Ние се спогледахме.

— Нормално — отвърна Вики. — Нали ти писах… Работя върху развиването на пространственото и образното мислене при учениците от прогимназията… С използване на дълбината като коригиращ метод при разстройство на възприятията…

— Скоро ли ще е готов докторатът? — делово се осведоми Андрей.

— Аха — безгрижно отговори Вики.

— Покани ме на защитата, непременно! И дай да ти напиша хубава рецензия.

— Ами ако докторатът не ти хареса? — попита Вики.

— Как може да не ми хареса нещо, направено от теб? — учуди се Недосилов. — Нали познавам нивото ти! Леонид, а при теб как е?

— Работя в голяма дийптаунска фирма — казах аз. — Като специалист по транспортирането.

Андрей кимна.

— Хамалин — уточних аз.

Недосилов се усмихна. Май сметна, че съм прибягнал до жаргон.

— Та разкажи за дайвърите, Андрей — попитах аз. — Има ли ги или ги няма?

Психологът най-сетне се настани удобно, погоди се с дивана. Въздъхна:

— Разбираш ли, Леонид, ако се изходи от общата картина на света като съвкупност от базовите представи на обществото и съпътстващите субкултури на множеството социални микросреди, съществува абсолютно всичко. Реалността на Кашчей Безсмъртни или Баба Яга също не бива да се подлага на съмнение — щом тези фигури се разглеждат в контекста на конкретната историческа и културна обстановка. Какво всъщност е митологията? Внасяне в света на недостигащите компоненти, родени в човешкото съзнание, но не съществуващи в материалната реалност. Съгласен ли си?

— Може да се каже.

Вики погледна часовника, стана и преди да се изнесе в кухнята, предупреди:

— Скоро ще стане яденето…

— Та така — Андрей май повтаряше фрагменти от днешния си доклад, — за създаване на пълноценен, жив — именно жив — мит, са необходими следните обстоятелства. Първо: обществото, по-скоро неговата организирана и устойчива прослойка, трябва се нуждае от съответния мит. Съществувал ли е този фактор в началния етап на създаването на виртуалността? Разбира се — поради несъвършенството на програмното и техническото оборудване. Поради многобройните инциденти бил необходим митът за спасителите — за дайвърите, които намират, помагат, закрилят… Сега второто! Трябва да се наблюдават едни или други реални прояви на действията на митологичните персонажи. Зевс е бил реален за древните гърци именно защото всички са виждали мълнии.

— Значи са виждали и дайвъри?

Недосилов ми се закани с пръст.

— Не дайвъри! Наблюдавани са събития, които можело да се припишат на дайвъри. А именно ситуации, когато някои хора са успявали самостоятелно да излязат от виртуалността, нещо непосилно за обикновения човек. Как са можели да ги възприемат? Само като факт за съществуването на феномени, които изцяло контролират съзнанието си и запазват контакт с реалността!

— А ти как си обясняваш тези случаи?

Андрей тихо се засмя.

— Леонид… та всичко е толкова просто! Разбирам, че редовно ходиш във виртуалния свят, в същия този Дийптаун, свикнал си с неговия сленг, с културата и митовете му… Но пробвай да се абстрахираш и си представи ситуацията разумно, от гледната точка на нормалния, здравомислещ човек!

— Трудно е, но ще пробвам… — Сипах си още чаша водка. От кухнята долиташе някакъв шум, бързо изпих чашата и я оставих на мястото й. Андрей деликатно се престори, че нищо не е забелязал.

А може и наистина да не е забелязал…

— Отначало поех по грешен път — самокритично каза Недосилов. — Реших, че няколко съобразителни младежи са рисували върху виртуалните си облекла специални бутони — бутони за изход. И с едно натискане във виртуалността са въвеждали в компютъра команда за изход в реалния свят.

— Не става — казах аз. — Разбираш ли, ти можеш да си нарисуваш хиляди бутони. По цялото тяло. Но под въздействието на дийп-програмата съзнанието няма да повярва в тяхната реалност. Защото дълбината е наистина много сладка илюзия. По-сладка от хероиновата. Ще натискаш бутона „изход“, но няма да подадеш никаква команда наяве. И знаеш ли защо? Да направиш това е същото, като да признаеш нереалността на дълбината. Плъхът с електрод, свързан с центъра на удоволствието, няма да прехапе жицата. А ще предпочете да натиска педала, докато умре от изтощение. Хората с нищо не са по-добри от плъховете.

— Съгласен! — Андрей вдигна ръце, в знак, че се предава. — Леонид, та нали се консултирах с блестящи специалисти по виртуалния свят. С тези, които прекарват там по няколко часа всеки ден!

Преглътнах ироничния смях. Когато някой се хвали, че познават хора, способни да изпият чаша водка, разбира се, ти се ще да му кажеш, че можеш да изпиеш две-три бутилки. Но… някак те досрамява.

От колко години насам излизам от дълбината само за по няколко часа на ден?

— Грешният резултат е не по-малко ценен от верния — с наставнически тон произнесе Недосилов. — Заех се да изследвам проблема по-задълбочено. Ако техническият фактор не дава отговора, остава човешкия фактор…

— Ама да — живнах аз. — Естествено. Дайвърският феномен си беше тъкмо човешки. Те усещаха границата между фантазия и реалност…

Недосилов тъжно поклати глава:

— Ето, сега ми преразказваш мита. Сляпо се доверяваш на легендата. И знаеш ли защо? Защото вярваш в мита за героите-единаци!

— Не разбирам — признах си честно аз.

— Дайвърите са работели по двойки — с присмех каза Андрей.

— Понякога — казах аз. Спомних си за Ромка, смръщих се и посегнах към бутилката. — Но те, общо взето, са страхотни индивидуалисти и…

— Мит! — тържествуващо произнесе Недосилов. — Мит! Дайвърите, така наречените дайвъри, са залагали именно на човешкия стремеж към индивидуализъм. Но те самите винаги са работели в екип. Единият се е намирал във виртуалното пространство. — Той направи пауза. — А вторият в това време е седял до него, за да наблюдава какво става на екрана и за да даде при нужда команда за изход!

— Но… — Млъкнах, опитвайки се да си представя подобна схема.

— Разбираш ли? — Недосилов сякаш бе готов покровителствено да ме потупа по рамото. Но неговата дистанцираност за комфорт при общуването беше по-голяма и от тази на японците — дори когато се здрависваше, го правеше припряно, половинчато. — Цялата тайна на дайвърите е в това, че са работели по двойки!

— Андрей, разбираш ли, работата им не беше от онези… — Замълчах. Не това беше аргументът. Но как да му обясня, дявол да го вземе… — Андрей, нали си бил в дълбината?

— Не, разбира се — с нотка на учудване се отзова Недосилов. — Аз съм изследовател, Леонид. Аз съм учен, а не опитно свинче.

Преглъщайки „опитното свинче“, продължих:

— Ами тогава, повярвай ми, работата по описания от тебе метод няма да даде абсолютно никакви резултати. Картинката на монитора няма почти нищо общо с онова, което виждаш и усещаш, намирайки се там. Дори най-внимателният и съобразителен партньор не може да разбере кога наистина ти е необходимо да излезеш от дълбината.

— Само така ти се струва, Леонид — Андрей меко се усмихна. — Аз обаче говорих със специалисти. Те са убедени, че всичко е ставало точно по тоя начин. Нещо повече! Експериментите потвърдиха, че схемата работи!

— В отделни случаи — може би действа. — Не се опитвах да оспорвам неговата истина. Моята истина беше диаметрално противоположна на неговата, но това още нищо не означаваше. — Но не във всички, уверявам те! Пък и не бива да се сравнява днешната дълбина с предишната. Преди две години повечето хора се намираха в Дийптаун благодарение на телефонната връзка, на модемите. Скоростта на предаване на данни беше много ниска, а разработката на света върху дисплея — минимална. Как мислиш, защо бяха необходими всичките тези компании, да речем, „Дийп-разводач“?

— За удобство при виртуалното придвижване — спокойно отвърна Андрей.

— Да, ама не! Просто докато човек пътуваше с такси из виртуалния свят, машината му бързо зареждаше данните за мястото, където трябва да пристигне. И сега става същото, но доста по-бързо. А преди из Дийптаун се пътуваше бавно и колкото бяха по-лоши компютърът и телефонната линия, толкова по-дълго траеше придвижването от една до друга точка…

— Много интересно — кимна Недосилов. — Ще го имам предвид, благодаря. Но по принцип не си прав.

— Защо?

— Ами защото си в плен на мита, Леонид! Прекалено си романтичен, не ми се сърди. Романтиката си е нещо чудесно даже! Разбира се, дайвърите са съществували. Като мит. Като елемент от населената среда. Като символ. А донякъде дори и физически — като добре сработена група хакери. Но само толкова. Да анализираме, например, най-известните легенди за дайвърите. Създадените в края на началния период на усвояването на виртуалността, в златната ера на виртуалното митотворчество. Легендата за моста от конски косъм и вълшебната ябълка на Ал-Кабар, легендата за Неудачника, легендата за „Лабиринт на Смъртта“…

— Легенди ли? — попитах тъпо аз.

— Момчета!

И двамата едновременно погледнахме Вики.

— Не се карайте, а? — Тя сложи пред нас чиниите. — По-добре похапнете преди следващата чашка. А ти, Льоня, ми сипи водка.

— Нали искаше да пиеш ликьор? — троснах й се аз.

— Размислих.

Погледнахме се в очите.

Тя беше чула всичко. Или почти всичко. И разбира какво изпитвам сега.

Това ние го разбираме.

Въпреки всичко.

— Благодаря, Вики — казах. — Не ми се пие водка сам.

Дори успяхме да опразним чашите си, преди да се позвъни на вратата.

Наближаваше единайсет и аз стоях на балкона с Вася и Володя, младите аспиранти на Недосилов. С пълна чаша в ръка, с бръмчаща глава и с пустота в душата.

— И така, какво имаме като резултат? — долиташе от гостната гласът на Недосилов. — Както се убедихме, неквалифицираните програмисти на развлекателния център „Лабиринт на Смъртта“ са допуснали срив на сървъра. Евентуалното признаване на грешката би довело до наказание. И тогава се ражда версията, че за всичко е виновен някакъв дайвър. Ако разгледаме останалите митове, ще установим, че в основата на всички лежат некомпетентността, непрофесионализмът и самонадеяността. През средновековието е било по-лесно да се посочат като причина за епидемиите злите вещерски магии, а не потоците фекалии, заливащи улиците на градовете. В наше време изкупителни жертви са несъществуващите дайвъри…

Дълбоко всмукнах от цигарата, изпросена от Володя. Пуша рядко, но сега ми се пушеше.

Момчетата до мен жадно попиваха гласа на шефа си. Правилно постъпвате, скоро ще станете кандидати на науките. Ще срутите всички митове, ще възстановите справедливостта, ще сложите здрава база под нестабилната надстройка.

— А защо именно дайвъри, а не хакери? — попита Вики. Тя вече половин час седеше с чашата си пред Недосилов, слушайки вдъхновения разказ на колегата си.

Интересно, не разбира ли Андрей, че и него самия го изучават в момента?

— Всички програмисти, или почти всички, се изживяват като хакери — моментално обясни Недосилов. — Признаят ли, че вината е на хакерите, все едно са потвърдили собствената си некомпетентност. Виж, дайвърите са друго нещо. Те са свръхсила, хора със специални способности. Загубата от тях не е срамна… Виктория, нали и ти изучаваше дайвърите?

— На мен ми омръзна, Андрей.

— Бъркаш… Крайно интересно е.

— Но нали тях ги няма, Андрей?

Иронията в гласа й беше толкова подмолна, че и аз едва я долових.

— Реалността на предмета на изследването не е важна, Вики! Изследването е ценно само по себе си!

Погледнах дълбокомисленото лице на Василий. Кимнах му, вдигнах чашата:

— За значението на несъществуващото.

Чукнахме се.

— Време е да си вървим. — Володя погледна приятеля си: — Кажи на Андрей Петрович… ще закъснеем за влака.

— Кажи му го ти — озъби се Василий.

— Андрей! — извиках аз, като се извърнах. — Да не изпуснете влака? Тук момчетата се притесняват!

Настъпи неловка пауза.

— Вярно… — През прозрачното тюлено перде видях как Андрей неохотно се отлепя от дивана. — Виктория, трябва да дойдеш в Петербург, ще се опитаме да подновим старите ти разработки. Обещаваш ли?

— Ще опитам. — Вики стана.

Приготвиха се за нула време — и Недосилов, и аспирантите му. Виж, това го ценя у хората — умението да си тръгват бързо.

— Леонид, ще се радвам да ви видя отново! — Андрей дори стисна ръката ми изненадващо здраво, изглежда, наистина бе доволен от прекараната вечер. Как не, първо — бляскава реч на конгреса, после още една — пред навремето известна, а сега затънала в битовизми колежка и наивния й съпруг…

— И аз — отговорих.

Когато си тръгнаха, заключих вратата много внимателно. Май бях попрекалил с пиенето.

— Льоня…

Погледнах Вики. Тя стоеше, облегната на стената, изглеждаше някак отпусната и остаряла.

— Няма ме — отвърнах аз. — Нали ни го доказаха, Вики? Няма ме и никога не съм съществувал. Аз съм легенда. Мит. Няколко абзаца в чужда дисертация.

Тя мълчеше.

— Не съм ходил в Ал-Кабар. Не съм измъквал Неудачника от „Лабиринта“. Не съм се крил в публичния дом, нали неговата съдържателка също не е съществувала в природата. Аз съм просто олицетворение на чуждата некомпетентност. Доказано е от човек, който никога не влизал в дълбината.

— Леонид, разбери, той е много талантлив учен…

— Виждам.

— Той просто много се увлича. Приеме ли някаква теза за истина, никога не отстъпва от нея. Намира опровержение на всичко, което не се вмества в теорията, както и доказателства дори за най-съмнителните факти.

— Прекрасен учен…

— В едно е прав. — Вики ме погледна в очите. — Дайвъри няма. Вече няма. И това не можем да не го признаем.

Можех да кажа, че отдавна съм го разбрал и признал. Но предпочетох да си затрая.

— Хайде да почистим утре? — тихо каза Вики.

— Добре.

— Ще си лягаме ли?

— Не ми се спи… наистина не ми се спи.

— Ти си сова… — тихо, с едва доловим присмех рече Вики. И за миг ми се прииска да плюя на всичко.

Да си легна. А утре, като се наспя, рано сутринта да започна да въртя на познатите си, за да си търся нормална работа.

— Не съм сова — казах аз. — Нито съм сова, нито съм чучулига. Няма такова животно, което да има моя режим на спане.

— Лека нощ, Леонид. — Вики се извърна и тръгна към банята.

— Лека нощ — промърморих аз. Преди две години самата мисъл, че мога да седна зад компютъра, когато Вики си ляга, би ми се сторила чудовищна.

Как се променя всичко.

Когато вратата на банята се затвори и шурна водата, бързо влязох в гостната. Леко се олюлявах — все пак бях попрекалил с пиенето. В движение свалих джинсите и ризата, хвърлих ги на дивана. Взех парченце кашкавал от масата, пийнах глътка портокалов сок.

Оказа се, че гащеризонът е влажен, време е да го изсуша добре… Свързах се с компютъра, погледнах как оживява екранът.

Няма ме. Никой от нас го няма вече. Нали така?

В душата ми кипна бяс, студен и зашеметяващ.

Под нозете ми се стели жълт пясък. Жега е, адска жега и съм принуден да примижавам от поривите на вятъра. Отпред е пропаст, към сто метра широка, отвъд нея има ориенталски град. Минарета, куполи, всичките в оранжево, жълто и зелено.

Всичко това не го е имало. Наистина ли?

Стръмен склон, обрасъл с ниски бодливи храсти. Вятърът е толкова силен, че примижавам. Небето е покрито с облаци. Не може да се каже, че реката е планинска, но е бистра, с много прагове. В далечината се вие ято едри птици… Не знам точно какви са, те никога не се доближават.

Ала такова нещо не е имало! Не!

Небесносиният пламък блести ярко сред тревата, без да изгаря и без да образува сенки. Звездата е паднала в долчинката между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно необичайно за това място, сякаш изтръгнато от друг свят.

Всичко това е измислено. От неопитни потребители и бездарни програмисти, сринали сървъра си. Нова митология. А е имало и ще има само прашни екрани на мониторите, прегрели от напъване компютри, изцъклени очи и застинали лица на хора, забучили буксата на виртуалния си гащеризон в дийп-порта на компютъра…

Пръстите ми докоснаха клавиатурата. Почувствах как до болка прехапвам устни. Сега Вики ще излезе от банята и ще ме открие на обичайното място — клечащ пред компютъра, с пръсти, които дращят по клавиатурата, със скрити зад шлема очи — очи, свикнали да се взират в нищото, в потока от безразлични импулси, струящи из мрежата. Ще ме погледне, може би ще се доближи и ще разплете усукания кабел, може би ще притвори по-плътно балконската врата, за да не става такова голямо течение.

И ще излезе, за да заспи в самота. Ноутбукът на шкафчето до леглото напразно ще чака притежателката си.

deep

— Няма такива животни… — казах неизвестно на кого. Може би на Недосилов, който се върти на седалката в таксито и не спира да обяснява нещо на шофьора, на внимателните си аспиранти, на заобикалящата ги студена нощ…

[Enter]

Дъга, свила се на кълбо, захапала опашката си.

Дълбината.

100

Затръшвам вратата на стаята, озовавам се в коридора. Както винаги в дълбината, опиянението отстъпва. Само движенията ми все още са поривисти и все така изпитвам стремеж да правя нещо.

Било ме нямало, а?

Ще видим.

Тръгвам към стая номер 2017. Оглеждам се — коридорът е пуст. Прекрасно, макар че няма нищо странно в това човек да излиза от една стая, за да се насочи към друга.

Набирам кода, вратата широко се отваря.

Онова, което преди няколко часа не ми се удаде, сега става от само себе си. Прекрачвам прага, затръшвам и тази врата.

Тишина.

Не такава, както е в обикновените, обитаеми хотелски стаи. Тишина на гробницата, на изоставен хангар, на влажно дере. Може и сам да съм я измислил, тази тишина, обаче в момента тя се е превърнала в реалност.

Старая се да не поглеждам картината, окачена на стената, отивам при гардероба. На него няма никакъв катинар — успеят ли да разбият външната врата, тази няма да е проблем за никого.

Дано там, в истинския свят, Вики не гледа в монитора…

Отварям вратичките — те тихо, тъжно изскърцват.

— Привет… — казвам аз.

В дъхащите на прах и нафталин недра на шкафа висят човешки тела, смачкани досущ като надуваеми кукли, от които е изпуснат въздухът. Протягам длан и докосвам един от обитателите на шкафа. Слаб и висок мургав мъж, очите му имат цвят на избеляло небе, на кръста му са окачени два кобура.

— Здрасти, Стрелец…

Той мълчи. Без мен той е нищо.

Всички те са нищо без мен.

Брадат мъж със странно облекло…

— Здравей, Елениум…

Възрастен, вдъхващ респект джентълмен…

— Здравей, Дон…

Червенокосо момиче с пищна плът…

— Здравей, Луиза…

Незабележителен човек на средна възраст…

— Здрасти, Хлъзгав…

Грохнал старец…

— Здравей, Протей…

Млад, симпатичен момък…

— Здрасти, Ромео…

Патрони в барабана. Смачкани карнавални маски. Стари оръжия от арсенала.

Или нещо по-лошо?

Музейни експонати?

Пресягам се и свалям стареца от закачалката. Надничам в очите му — празни, избелели, покрити с тънка белезникава пелена…

И подхващам падащото тяло — нищо и никаквото тяло на мотоциклетиста, толкова удобно за разходки из Дийптаун. Дори не го окачвам в гардероба — хвърлям го към ъгъла, върху кревата.

Отивам при огледалото, разглеждам облика си. Докосвам лицето си с длани, изглаждам бръчките, изтеглям нагоре краищата на устните, изправям носа… Изтеглям се нагоре, изправям рамене…

Вече не съм старец. Човек на средна възраст, най-обикновен човек, даже с умни, мъдри очи.

И все пак не това ми е нужно.

Усещането е такова, сякаш съм прояден от молци и прашасал. Две години… Те не са преминали без да оставят следи.

Мога да се намъкна в сексапилната хлевоуста Луиза. Или да си нахлузя кожата на коравия Стрелец. Мога дори в Хлъзгавия да се промуша, колкото и да мразя този облик.

Но пак няма да улуча.

Те прекалено дълго са ме чакали, предани като кучета, безропотни и готови да ми служат. Те са уморени — старите маски на дайвъра Леонид.

Но на мен ми трябват за едно-единствено нещо. Набързо, за последно…

Бръквам в джоба на вехтото сако. Вадя пейджъра. Виж ти… Действа. Има стотина съобщения, но последното, най-прясното е от тази пролет. Изтривам всичко, без да чета.

За разлика от реалността, в дълбината пейджърът е средство за двустранна връзка. Извеждам на екранчето списъка на контактите. Дълъг-предълъг списък…

До името „МАНИАК“ тлее виолетова светлинка. Маниака е в мрежата, но е страшно зает.

Дяволът си няма работа…

Въвеждам съобщение, изпращам го.

— Шурка, привет…

Няма нужда да се представям — той и така ще види от кого е съобщението.

— „Трите прасенца“, тази нощ… Ще те чакам осем часа, смятано от момента на съобщението. Постарай се да дойдеш.

Няколко секунди гледам екранчето — сякаш в очакване на незабавен отговор. После прибирам пейджъра в джоба си.

Май това е всичко, от което имам нужда от моето минало.

— Извинявай, Стрелец — казвам аз и изваждам револвера от кобура. — И всички вие… извинявайте…

Отдалечавам се на няколко крачки, преди да открия стрелбата.

Шест тела в гардероба — шест заряда в револвера. Гледам как припламва и изчезва тялото на лудетината Луиза, как се разпада и става на пепел романтикът Ромео, как изгнива непредсказуемият Хлъзгав, как се изпарява учтивият Дон и се пръсва като облаче от искри мъдрият Елениум. Стрелеца е последен. Прехапвам устни, преди да натисна спусъка.

Тялото на Стрелеца потреперва, сякаш е галванизирано. И продължава да виси.

Ама разбира се… Нали е защитен от собственото си оръжие. Трябваше да взема камата на Хлъзгавия или щипка отрова от Елениум. Но сега вече е късно.

А Протей, в чието тяло се намирам, убива с голи ръце. Но не мога да постъпя така със Стрелеца.

Дори със собственото си минало е трудно да си уредиш сметките без чужда помощ.

Колебая се секунда, после смъквам тялото на Стрелеца, грабвам непотребния мотоциклетист и ги помъквам по коридора към сегашната си стая. Докато отключвам вратата, за миг забелязвам движение при стълбището. Замирам, вглеждам се в полумрака на коридора.

Сигурно ми се е привидяло.

Захвърлям двете тела на леглото. Мотоциклетистът и Стрелеца лежат лице в лице и ревниво се вглеждат един в друг.

Това ли е всичко?

Май не.

Излизам, заключвам вратата. Правя няколко крачки, замирам, бързо се оглеждам. Коридорът е празен.

Привидяло ми се е.

Връщам се в стая 2017. Свалям от стената картината… За миг замръзвам, загледан в нарисувания пейзаж.

Там няма нищо особено. Просто планини — неестествено високи са, но кой знае защо не будят усещане за нереалност. На склона, при пропастта, е кацнала малка планинска хижа. Във високото небе се реят тук-там бели облаци. Това е всичко.

С картината в ръце излизам в коридора.

И в мен стрелят — от упор.

Звукът от изстрела е приглушен, не прилича на грохота на полицейските уинчестъри, и това вече е добра новина. Но виж, светлината ме заслепява. Падам възнак, усещайки тъпа болка в гърдите. Пред очите ми плуват цветни кръгове, тялото ми е вяло и не ми се подчинява.

Над мен се свежда тъмна фигура, дулото на пистолета със заглушител матово проблясва на милиметри от лицето ми.

Отдавна не ме бяха убивали. Може би от момента, в който умрях окончателно…

— Това е предупреждение. — Гласът е глух, неестествен. — Разбра ли ме?

Протей мълчи, Протей е зашеметен, Протей няма сили да направи каквото и да е…

— Чуваш ли ме? Ей…

Когато ръката на непознатия докосва рамото ми, започвам да се променям.

Ноктите разпарят чуждото тяло, мощната лапа с един удар избива пистолета. След миг вече съм изправен — и на четирите си лапи, озъбвам се. Снежният барс не е много едро животно, но работата не е в големината.

Само че продължавам нищо да не виждам! Цветовете се сменят като при опит да стартираш дийп-програмата на древен компютър със стара видеокарта. Насечени, накъсани движения, едва доловим силует…

— Повтарям — това е само предупреждение.

Ни най-малка паника в гласа. Което е много лошо.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Дори не свалих шлема. И така е ясно какво стана. Екранчетата са запълнени с неясна, мътна, груба картина. Шестнайсетте цвята не могат да възпроизведат шарения свят на Дийптаун. Докато се намирах в дълбината, виждах значително по-добре, отколкото в момента — подсъзнанието отчаяно филтрираше нередностите, доизмисляше изображението.

deep

[Enter]

— Кой си ти? — изкрещявам или по-скоро изръмжавам аз.

Карикатурната фигура разперва ръце.

— Всичко ли разбра?

— Не!

— Мисли…

Изстрел.

Беззвучен. Звуците са мъртви. Напълно. Сега освен полусляп, съм и оглушал…

Тялото на Протей реагира от само себе си — с ярко припламване. Барсът изчезва, превръща се в огнена вихрушка. Сега дори докосването ми сее смърт.

Обаче аз не знам до кого да се допра. Нищо не виждам, нищо не чувам… понасям се през коридора с разперени ръце…

Който и да е стрелял в мен — вече не е тук.

Направил е това, заради което е дошъл, и си е тръгнал.

Оставам да стоя насред коридора — изтъкана от огън, могъща и абсолютно безпомощна фигура.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Сега бъркотията на екрана беше пълна. Нещо малиново-жълто-алено. И пълна тишина в слушалките.

Добре ме изработиха. Качествено. Отначало ми прецакаха зрението. Когато не се вразумих, се погрижиха и за слуха.

Пресегнах се и натиснах „reset“. Компютърът недоволно изписука, преди да рестартира.

Оставих шлема на края на масата и се извърнах, за да погледна часовника.

Само дванайсет и половина. Зад вратата на спалнята бе тъмно — значи Вики вече спи.

На екрана се показаха стандартните редове на BIOS-а, небесно синият фон с облачетата, после — работният екран. Замислих се за секунда.

След което извадих от най-долния рафт едно DVD. Сложих го в дисковото устройство. И отново рестартирах компютъра.

Отначало всичко е както обикновено.

Само върху синьото небе няма облаци.

А иконките върху работния екран са прозрачни, едва забележими. Иначе биха закривали лицето.

— Здрасти, Вики — казах аз.

— Добър момент от денонощието, Леонид. — Лицето върху екрана се намръщи. Нарисуваната Вики може да изразява малко емоции. Радост, тъга, любопитство, съмнение. Всичко е изчистено и опростено, всичко е много по-различно, отколкото е в живота. — Има значителни промени в апаратната база от момента на последното включване. Да започвам ли адаптацията?

— Да — потвърдих аз.

Честно казано, хич не съм наясно дали Вики — моят индивидуален потребителски интерфейс — ще се спогоди с новата версия на „Windows-Home“. Пробвах дали е съвместима с бета-версията, но това беше почти преди година.

На екрана Вики търпеливо чакаше.

Станах, откачих кабелите на виртуалния гащеризон, отидох в банята. Пъхнах главата си под струята студена вода. Вече бях изтрезнял, само ме понаболяваше стомаха и устата ми бе пресъхнала.

Кой ме причака? И най-вече — защо? Мен, безобидния обитател на Дийптаун, хамалин в компанията „HLD“…

На кого съм изтрябвал?

Значи, не им трябвам аз, а дайвърът Леонид…

Също безсмислица.

Дайвъри вече няма… Доказано е…

И изведнъж се усетих, че се усмихвам. Не е важно от кого получаваш потвърждение за собствената си значимост — от приятели или от врагове. Важното е, че те ценят.

Така вероятно се усмихва някой запасняк, уволнен по болест войник, получил повиквателна. Като че ли няма на какво да се радва, защото късчето хартия не предвещава нищо добро…

И все пак!

— Не съм мъртъв — прошепнах на отражението в огледалото. — Дявол да го вземе, нали не съм мъртъв…

Отражението размърда устни, беззвучно повтаряйки думите ми.

Като омагьосан прекарах длан по студеното стъкло. Глупава усмивка до ушите… нека. Взех старата самобръсначка, пръснах в дланта си малко пяна, започнах да се бръсна. Бавно, грижливо. Понаплисках се с одеколон. Постоях още малко, опитвайки се да придам на лицето си сериозно изражение. Но на какво се радвам? На това, че ме наритаха като кутре?

— Кого ли настъпих по опашката? — попитах отражението си. — А? Как мислиш?

…В хладилника открих кола и сок. Изпих сока, защото хич не вървеше да пресушавам лигавицата на устата с ортофосфорната киселина, добавяна от акъллиите производители в другата напитка. Така… един без четвърт. Или Вики е заредила всичките си файлове, или машината е увиснала.

Компютърът работеше. Вики се усмихваше от екрана.

— Статус? — попитах аз, свързвайки кабелите.

— Системата е стабилна. Ресурсите са достатъчни.

— Вход в мрежата. Обикновен режим. Личност номер три — „Протей“.

— Готово — само след секунда забавяне. Оптичната линия не е като скапания телефонен кабел…

Надянах шлема. Облегнах се в креслото.

Дявол да го вземе… всичко е като преди…

Почти като едно време.

deep

[Enter]

Мотоциклетистът и Стрелеца все така скучаят на леглото. Ставам от креслото, поглеждам се в огледалото. Аха, Протей е запазил внесените от мен промени. Мъж на средна възраст с мъдри очи…

Отивам при вратата на пръсти, сякаш това ще промени нещата, рязко я отварям и изскачам в коридора.

Предпазните мерки се оказват смешни и излишни. Там няма никой. Само на пода се въргаля надупчената от куршума картина.

Повдигам я, заглеждам платното. Куршумът е пронизал тъкмо нарисуваната хижа. Сега от нея е останало само размазано петно боя, разложено на шестнайсет нюанса.

Хижата вече я няма.

Отнасям картината в стаята, оставям я върху неподвижните тела. Излизам, заключвам, слизам по стълбите. Мога да наема мотор или кола от паркинга до хотела, но по-добре да се доверя на „Дийп-разводач“.

Вдигам ръка — зад ъгъла веднага изскача малка кола. Кара мязащ на пънкар младок, един от базовите типажи на програмите-шофьори.

— Ресторант „Трите прасенца“ — казвам и сядам вътре.

— Пътуването ще отнеме три минути — отговаря шофьорът с лек акцент, май прибалтийски.

Колата потегля и в този момент изписуква пейджърът ми. Натискам бутона за приемане, вече досещайки се кой се обажда.

— Хай… — с приглушен глас казва Маниака. — Ще дойда, чакай ме.

Кратко и ясно.

Дали само ми се стори, или той наистина говори с не по-малък акцент от шофьора? Сигурно ми се е сторило. Минала е само година.

Маниака замина за Щатите някак твърде внезапно. Много момчета заминаха, но обикновено за намеренията им се знаеше отдавна. А Шурка си траеше — сподели чак когато си беше купил билета за Сиатъл. Сигурно в съветски времена така са потегляли евреите за Израел — криейки до последно.

А най-смешното е, че можех да науча за това чак след година. Точно тогава ние с Вики се преселихме в Москва и все едно бихме могли да се виждаме с Шурка само в дълбината.

Всъщност не, нямаше да можем. Нощем, когато се разхождам из виртуалността, Маниака бачка. Виртуалността елиминира разстоянията, но не и времето.

Колата се плъзга из някакви мрачни пресечки, веднъж мяркам в далечината кулите на „Майкрософт“, после изскачаме на булеварда и спираме при ресторанта.

Плащам, слизам. Поспирам се за миг, загледан в сградата. Забелязвам доста промени наоколо — част от сградите са съборени, други са реконструирани. А ресторантът си е останал същият. Еклектична постройка — едната трета е от камък, другата е дървена, а последната — само рогозки.

Разбирам, че най-умно е било прасенцето, иззидало къщичката си от камък. Готов съм му ръкопляскам. Само че най-хитро май е било най-малкото братче, което се е задоволило със сламените рогозки. Към зимата то все едно се е преместило под сигурния керемиден покрив, обаче и лятото си е поживяло чудесно.

Усмихвам се и се отправям към сламения дял на ресторанта.

Интересно само какво е станало след като мъдрото най-голямо прасенце е подслонило мързеливите си братчета? С това голямо домакинство… Двама ратаи, които да му работят срещу храна и подслон, никак не биха му били излишни…

Чак при входа, когато се пресягам да отдръпна бамбуковата завеса, осъзнавам какво се е случило. Протей се е усмихнал.

Аз се усмихвам.

С тази усмивка на лицето, ехидна, но все пак усмивка, влизам в азиатската зала на заведението.

Шумно е.

Не съм стъпвал в „Прасенцата“ от година. За това време фасадата на ресторанта изобщо не се е променила, но вътрешността му е станала значително по-голяма. В източната му зала се е появил басейн с малкото каменисто островче по средата, откъдето се е устремила към тавана цъфтяща сакура. Част от масичките наоколо са си същите, но има и нови. Келнерите са доста повече на брой и аз съм готов да се закълна, че до един са живи хора, а не обслужващи програми.

Дали да не си потърся тук работа? Собственикът сигурно ще ме вземе, заради доброто старо време. Не е като да мъкнеш рояли. Никак не е зле, все пак се работи с хора…

Насреща ми доприпква усмихнат младок, костюмиран в бяло. Лицето му е по-скоро корейски, а не китайски или японски тип, но чертите са разработени чудесно.

— Сам съм, чакам приятел — уведомявам го аз.

— Моля, заповядайте…

Сервитьорът ме отвежда до въртящата се маса в ъгъла, чевръсто отнася някъде двата излишни стола, изчаква ме да седна и слага на масата менюто.

— Оризова салата, темпура, саке — поръчвам аз, без да погледна менюто. Не сме четвъртък, но да смятаме, че днес ми е личният рибен ден…

Върху лицето на сервитьора се изписва съмнение.

— Ако предпочитате японската кухня, бих ви предложил да се преместите…

Ясно, дори самата масичка по-скоро подхожда на китайски ресторант.

— Няма проблем — махам с ръка аз. — Приятелят ми най-вероятно ще предпочете китайска храна. И моля сакето да не е претоплено, обичам го почти хладко.

Сервитьорът учтиво ми се покланя и отпрашва.

Какви изтънчени гастрономи ставаме в дълбината!

В реалния свят нагъваме преварени макарони и загорели кюфтета от полуфабрикати. А във виртуалността — ту сакето ни е прекалено горещо, ту бифтекът ни е препържен…

Е, как да не хванеш дийп-психоза…

Маниака засега го няма, сигурен съм. Появи ли се — веднага ще ме намери, това ми тяло е негова изработка и със сигурност притежава известни само нему особености.

Точно сега е моментът да поседя и да обмисля нещата.

С какво разполагам? Освен с чифта остарели дайвърски тела, с няколкото бойни програми, които е пресилено да бъдат наречени ефективни, и с позатрилите се контакти?

Не… стоп. Не си струва да правя оглед на арсенала си, първо трябва да си изясня дали искам да взема оръжието в ръце.

С какво разполагам? С разказа на Ежко, който изненадващо ме заинтригува, и с атаката на непознатия, последвала веднага след като се отбих за дайвърските си вехтории…

И това не е.

За какво ми е изтрябвало всичко това — там е въпросът.

Трябва да се направя на ударен за чутото в „Цар-риба“ и да се вслушам в предупреждението на непознатия. Точка. И няма да имам никакви проблеми.

Отдавна трябваше да зарежа тъпото бачкане в „HLD“ и да се заема с нещо полезно и доходно. Все пак мога това-онова. Дизайнерите и художниците се търсят в дълбината, особено сега, когато тя се разраства толкова устремно, вече без изобщо да реагира на кризите и проблемите на реалния свят.

Само че…

Мъкненето на нарисувани тежести беше моята подигравка в отговор на тази на съдбата. Това приложение на вече напълно излишните дайвърски дарби е същото като безработен музикант да свири на китара в някой подлез. Показно, демонстративно изпълнение. Сякаш в очакване на нещо… на успех, на признание или осветена сцена над тъмната бездна на претъпканата зала… Какво пееше онзи китарист? „Той правеше каквото не може да не прави. На тебешира цветен Роб и Бог…“

Но виж, ако музикантът извади от шкафа си пожълтялата диплома от хранително-вкусовия техникум и си намери работа в близката столова — тогава е загубил играта. Веднъж и завинаги. Ще стане почитан човек, наместо изпаднал просяк. Ще е сит и горе-долу осигурен.

Само дето ще престане да свири на китара. Съвсем. Дори вечер, когато му дойдат на гости приятели… вече не мизерстващи музиканти, а нормални, обикновени хора.

Не искам.

Чаках този миг две години. Добре де, година и половина. Откакто дайвърите станаха излишни. Откакто осъзнах, че се превръщам в човек без професия. Не знаех кое ще стане предзнаменование за това ми завръщане. Само за едно се молех — да не дава Господ да го пропусна.

Първото — съвсем тихо — звънче беше разказът на Ежко.

Насмалко да не го чуя. А преди щях да съм сред първите, научили за случилото се с хакера Подляра…

Но все пак го чух. Изминах двайсетте крачки по коридора в отдавна забранената за мен посока.

И бях възнаграден — с изстрел от упор.

Известният изследовател на дълбината Андрей Недосилов може колкото си иска да смята дайвърите за мит.

Но някой друг не споделя мнението му — там е работата!

Ако продължават да те смятат за опасен — значи си жив. Труповете на враговете ги подритват, хвърлят ги в деретата или ги оставят за храна на чакалите. Но по мъртвите не се стреля.

Отново се усмихвам, загледан в бързащия с табла в ръка сервитьор. Аз съм дайвър. А бивши дайвъри няма. Аз съм жив.

…На два метра от масичката младокът поглежда към кухнята, препъва се — и пада. Подносът полита нагоре…

Дълбина-дълбина…

Не, аз не съм за първи път в японската част на ресторанта. И знам, че не се задават никакви неприятности. Просто… просто ми се иска да постъпя така.

…не съм твой…

Картината изгуби реалността си. Чух нечий вик на уплаха, видях как момчето пада по очи, бързо се преобръща, вдига ръце. Сега ще улови двете чинии, ще подхвърли с крак подноса, ще скочи, за да сложи пълните чинии върху падащия поднос, който ще хване на сантиметри от пода, превръщайки движението в сконфузен поклон. После ще направи серия поклони пред клиентите, хванал подноса с лявата си ръка, докато притиска дясната към гърдите си.

Малко шоу за разтуха на обядващите.

Само че аз обърквам сметките му.

Плонжирам — та това е толкова лесно. Не е игра, в която трябва да се изплъзваш от изстрелите и от рутещите се стени. Прелетях над сервитьора, хванах чиниите във въздуха и завъртях с удар на лакътя подноса. Обърнах се и изпълних трика на сервитьора самостоятелно — цялата програма, от игла до конец. Дори не забравих да се поклоня във всички посоки.

Хлапакът лежеше на пода с изпружени ръце. Нямаше как да се види какво изразява лицето му.

deep

[Enter]

Сервитьорът става, смутено притиска ръце към гърдите си. После започва да ръкопляска.

Браво на него! Все пак успя да превърне случката в шоу.

Усмихвам се и церемониално му подавам подноса, връщам се на масата си.

— Господинът се занимава с кунг фу? — пита сервитьорът, който ми сервира ястията от подноса.

— Малко — отговарям уклончиво аз. Наоколо е шумно, посетителите обсъждат случката. Сигурно ще решат, че съм подставено лице. — Извинявайте, дали няма да си имате неприятности? Разбирам, че се нагърбих с вашите задължения.

Сервитьорът се подсмихва. Май наистина не се сърди.

— Нищо-нищо. Даже стана по-интересно. Сега ще донеса сакето…

В джоба на Протей има пакет цигари, вадя една и запалвам, за да избегна храненето, докато всички са зяпнали в мен. Нека се поуспокои обстановката.

— Да не припечелваш в цирка?

Обръщам се — и виждам Маниака.

Той има доста тела, но са лесни за разпознаване. По тяхната незабележителност, ако може така да се каже, по предизвикателната им незабележителност и обикновеност. И присъщия им общ тъмен фон. Нито веднъж не съм виждал Маниака с руса или червена коса, винаги е някаква вариация на мургав брюнет.

— Привет!

Здрависваме се. С неизбежната след дълга раздяла скованост. Маниака сяда до мен:

— Ти… пак ли?

В погледа му се чете любопитство. Той е в течение на цялата ситуация с дайвърите… не току-така ми предлагаше помощ при търсенето на работа — в Щатите или в Русия. Даже ме питаше дали бих се заел с програмиране… Смешки. Старото куче не се научава на нови трикове…

— Трябва ми помощ — без заобикалки казвам аз.

Приближава се сервитьорът, аз млъквам, а Маниака подхвърля:

— Юдзу хао мин, яйца с шунка, „Драконови очи“ и зелен чай…

Сервитьорът с усмивка се отдалечава. Загризва ме любопитство. Имам спомен, че Маниака обича пържените спагети, но не се сещам някога да си е падал по екзотични ястия като вмирисани яйца, змийски органи и други карантии…

— Какви са тия „Драконови очи“?

Маниака се усмихва:

— Едни пастички…

— Ъ…

— Та какво се е случило?

Мълча си.

Шурка се потрива между веждите. Май наистина е страшно ангажиран с нещо свое. И все пак аз отново си затрайвам.

— Тогава — какво искаш?

— Оръжие — отговарям директно.

— Мен не ме търси за това. — Маниака мрачно вдига поглед. — С нищо подобно не се занимавам, вече отдавна.

— Как така? Нали работиш във „Virtual guns“!

— В отдела за защитни средства — уточнява Маниака.

— Шурка…

— Трябва да се разтърся, така веднага нищо не мога да намеря — предава се той. — Разбери, при нас всичко е покрито, измъкването на файл извън сървъра си е чисто самоубийство.

— А можеш ли да ми подскажеш къде да търся?

— Нищо ли не ти е останало?

Свивам рамене:

— Някакви вехтории. Револверите на Стрелеца. И това тяло… Протей, разбира се, също може това-онова, но…

Маниака кимва с разбиране:

— Могат да уплашат само ламерите… Дай хартия и нещо за писане.

Подавам му бележника си, Маниака бързо надрасква нещо.

— Ето.

Прочитам и се намръщвам. Името е Чингиз. Само толкова, без фамилия. Адресът… Странен адрес. Опитвам се да схвана каква е работата.

— Нали сега живееш в Москва? — Маниака явно се чуди на недоумението ми.

— Да… А това къде се намира, Маниак?

— До спирката на метрото „Червените порти“, ако не се лъжа.

— По дяволите…

Май станах за смях…

— Щях да реша, че имаш дийп-треска — бърбори Маниака, взема цигарите ми, пали една и жадно всмуква дима. — Ако не беше дайвър… Мамка му, как ми се пушеше! На работата ни забраняват…

— Защо?

— За опазване на здравето!

— Че каква е вредата от виртуалните цигари?

— Забрави ли къде живея сега? — мрачно пита Шурка. — Тия тъпи, побъркани американци…

— Никой ли не пуши?

— Пушат като комини — злорадо отвръща Маниака. — Плюскат холестериновите си хамбургери, мляскат и се давят. С часове плещят по мобилните си телефони. Отвъртели са едни задници — всеки втори. Но се борят за здравето си, яко се борят! Както ние преди се борехме за мир, когато имахме най-много танкове в света… Май всички знаят, че Земята е кръгла, но само се досещат, че на нея има и други неща, освен Америка. Писна ми…

Сервитьорът му донася поръчаното, а на мен — сакето. Този път без никакви показателни изпълнения, въпреки че посетителите ни поглеждат с надежда…

— Ами връщай се — не успявам да се въздържа от иронията.

Маниака само изхъмква. Смуква от цигарата и я оставя в пепелника, пита:

— Та какво се е случило?

— Днес наминах при старите си тела. Общо взето просто така, без повод…

— Е, и?

— Нападнаха ме.

Подробно му разказвам за случката.

— Полицията на Дийптаун — еднозначно решава Маниака. — Отрядът за борба с демонстрантите.

— Защо?

— Шокови куршуми. Наша разработка са. И то неотдавнашна… Тъкмо ги взеха на въоръжение.

— Какви са последиците от тях? Простреляха ме два пъти…

— Няма необратими последици. Рестартираш компютъра и влизаш в дълбината. Специалитет за разпръскване на митинги и несанкционирани изказвания. Оръжието е хуманно, но много мощно. На практика въздейства на всички звукови и видеокарти, които се използват в момента. Но още не е прилагано, пазят го за сериозни размирици.

— А има ли защита?

Маниака мълчаливо кимва към листчето.

— Ясно. Мога ли да намеря този Чингиз в дълбината?

— Че ще го намериш, ще го намериш. — Шурка се усмихва. — Само дето това изобщо не те топли. Докато не те погледне в очите, не разчитай на сериозен разговор.

— Ще ми помогне ли?

Маниака хапе устни.

— Кажи му, че аз те пращам. И че много го моля да ти помогне. Но всичко ще зависи и от впечатлението, което ще му направиш.

— Какво може да му се каже?

— Почти колкото на мен. Ако случайно не се досети веднага, напомни му за шлепа на Василиевски остров.

— За шлепа?

— Точно така. За ръждясалото корабче без мотор. Шлепа. На Василиевския остров.

— Благодаря.

— Де да имаше за какво… — Маниака ме поглежда замислено. — Слушай, ти как изобщо… как го понасяш?

— Кое?

— Ами… всичко, което се случи с дайвърите.

— А какво толкова има за понасяне? — отговарям с въпрос. — Имаше ни, а сега ни няма.

— Как пък не! Нямало ви…

— Като дайвъри сме аут.

— Със сигурност може да се намери някакво приложение на способностите ти.

Съгласявам се:

— Търся си работа. Заедно с един познат, голям спец по изработване на каменни брадви и кремъчни върхове за стрели.

Маниака кимва и сменя темата на разговора:

— Чувал ли си нещо за колегите си?

Заставам нащрек. Неволно. Можех да се разкрия пред него даже в онези времена, когато дайвърите се търсеха от всички по-яки фирми. И решението, и постъпката са си мои. Но само мои.

— Почти нищо. Нали разбираш, почти с никого не съм се познавал реално.

— С какво се занимават сега?

— С каквото им падне. Едни програмират, други работят като дизайнери, а трети — в обслужващия персонал. Някои пък съвсем напуснаха виртуалността. Нали разбираш… за нас тя беше по-слаб наркотик, отколкото за обикновените хора.

— А да си чувал за Тъмния Дайвър?

— Не, не се сещам. Кой е той?

— Хех — въздъхва Маниака. — Разбираш ли… обикалят разни слухове… че въпреки всичко един дайвър се изхитря да упражнява способностите си.

— Как?

Той свива рамене.

— Де да знаех. Всичко това са слухове, нали разбираш. Може и да няма такъв. Но общо взето… занимава се с кражби, нищо особено.

— Дайвър — с кражби? — Не вярвам на ушите си. — Сега? Как? Чакай… не, щях да чуя за това.

— Опитай се да научиш нещо — предлага Маниака. — Ами ако е истина? Смятай, че ще има много работа за твоя приятел, специалиста по каменните брадви.

— Ти нали сега разработваш защити? — отбелязвам. — Каква ще ти е далаверата от появата на дайвъри?

— Е, нали не само на бачкането седя пред машината… — доста прозрачно се изплъзва Маниака. — А що се отнася до защитите… Знаеш ли колко ще живне пазарът, ако отново се появят дайвърите? Нещо повече — колко ще се ценят спецовете, запознати с методите им на проникване?

Разменяме си пълни с разбиране погледи и започва да ми се струва, че двете изминали години са се изпарили някъде.

— Едно саке? — питам аз и напълвам догоре чашата си.

— Не, не бива, още половин ден съм на работа — със съжаление отговаря Шурка.

— Та какво можеш да ми кажеш за Тъмния Дайвър?

Ох, този негов маниер да отговаря кратко и с недомлъвки…

— Питай Чингиз. Точно той ми разправи за него.

Хм. Каква интересна личност.

— Шурка, а ти да знаеш нещо за компанията „New boundaries“?

— Дето я хакнаха тия дни?

— Май само са пробвали.

— Хакнаха я, и още как.

— Тъмния Дайвър? — с любопитство предположих аз.

— Не, това е работа на Подляра. Приятелче на Чингиз, между другото. Добър хакер.

Надявайки се, че челюстта ми не е увиснала твърде очебийно, поглеждам бележката, която все още стои на масата. Маниака с удоволствие яде пасти — жълто-зелени топчета от полупрозрачно желе, и пие чай.

Сгъвам бележката, внимателно я скривам във вътрешния джоб на сакото.

Изглежда утре… не, днес, ще ми се наложи да отида на гости. При това не в дълбината, а в реалния свят.

— Шурка, а какво са крали? Нещо сериозно ли?

Маниака свива рамене.

— Ами, Господ знае… Предполагам, някоя твърде ергономична мишка. С моторче и автопилот. Или шлем с турбозареждане. Или виртуален гащеризон с шило в задника за имитация на инжекции със спринцовка… Че в тая компания съвсем са се чалнали, произвеждат всякакъв боклук за ламери, който никога няма да потрябва на нормалните хора.

— А защо се е заврял там оня опитен хакер?

— Ама, Льонка, нали може да се шитне и най-голямата тъпня, стига да има търсене. Само че оня ударил на камък, щото защитата се оказала добра… — Маниака се ухилва.

— Ти ли си майсторът? — досещам се аз.

— Аха. Само не казвай на Чингиз, че ще се разстрои.

— Подляра е загинал в реалността — предпазливо казвам аз. — Умрял е истински.

Шурка вдига глава, внимателно ме изучава с поглед:

— Какви ги говориш, Леонид? Повярвал си, а?

— Така приказват…

— Сигурно те самите са разпространили тоя слух! За да се отърват от евентуални неканени гости. Колко пъти вече са се пускали подобни слухове!

— Навремето и вирусите, скапващи хардуера, изглеждаха измислица.

Маниака поклаща глава:

— Слушай… Льоня… Ама ти сякаш си вчерашен в дълбината! Сегашната ми приятелка работи в отдела за събиране на информация. Пръв научавам всички новини. Вярвай ми, че ако се появи оръжие, способно да убива истински от дълбината, аз ще науча за това преди президента на „Virtual guns“!

Не мога да не му повярвам. И усещам как ме отпуска нещото, цяла вечер притискало гърдите ми.

— Мацката бива си ли я?

Маниака се намръщва:

— Нищо особено… симпатична е. Обаче е адски тъпа. Вярваш ли ми, аз я чукам, пък на мен ми се реве…

Започвам да се смея пръв. Шурка мрачно ме гледа, мръщи се, сякаш се мъчи да се спомни какво точно е казал. После и той се усмихва.

— Няма такова оръжие, повярвай ми. Може да се ликвидира компютърът. Ама човек — забрави. Появи ли се подобно нещо, аз ще съм първият, който ще офейка от дълбината.

— Защо? И на улицата е опасно — може да те блъсне кола…

— Хайде, Льонка, само си представи какво ще стане в дълбината, ако там стане възможно да се убива! Ако всеки докопал се до компютъра пикльо започне да пречуква онези, които го обидят — истински!

— Представям си — казвам. Вече не изпитвам желание да се засмея.

— Нали виртуалността все още няма здрава юридическа база — размишлява Маниака. — Ще е невъзможно някой дори да бъде обвинен в убийство.

— Ама не е там работата — казвам аз. — Представи си някой пиян в дълбината. Или дрогиран. Хлапак без задръжки. Психопат. Яко депресиран. Когато не се вижда истинската кръв. Когато всичко е като на игра. Мрак!

— Именно. Появи ли се такова нещо, с дълбината е свършено…

Маниака се мръщи, сякаш се ослушва за нещо.

— Време е да си вървя, Льонка. Обедната почивка свърши!

Едва успявам да му стисна ръка — Маниака хвърля на масата парите и изхвърча от ресторанта. Да, Америка го е научила на трудова дисциплина. Това не е Петербург, където понякога се отбиваше у нас по обяд за по бира.

Сигурно и на мен ми е време да си вървя.

Трябва да поспя, поне малко.

Когато плащам на сервитьора, за миг долепям длани и преплитам пръсти… Това е най-безобидният и обикновен „външен“ нишан на дайвърите. Известен е дори на начинаещите. Момчето прекалено добре жонглира с чиниите… дали пък не прилага моята техника?

Поздравът ми остава напълно пренебрегнат.

Какво пък, глупаво беше да се надявам на нещо друго.

101

Събудих се към десет часа.

Зад прозореца потропваше дъжд. Тих, монотонен. Идеално време за пътуване с влак. За взиране през мокрия прозорец в коридора на вагона със запалена цигара в ръка… А пък в купето да са се настанили приятелите ти… не, по-добре аверите, с които човек сяда да пие, а не да разголва душата си. И на масичката вече да те очаква първата бутилка, и някой вече да разопакова сандвичите и да подрежда обичайното мезе.

В такъв дъжд трябва да отпътуваш от своята любима. Не… не е задължително да е любимата жена, а изобщо от нещата, които обичаш. Любимия град, любимата работа.

И все пак най-доброто е да отпътуваш далеч от любимата жена.

При това завинаги.

— Имам дийп-треска — казах аз. — Чухте ли?

Няма кой да ме чуе. Защото Вики няма дийп-психоза. Тя отиде на работа, нормална, човешка работа. А аз останах, за да се помотая из апартамента, да свърша това-онова… и за да нахлузя сивия пластмасов шлем.

Да, ама не. Днес имам други планове.

Трябва да намеря оня тип, Чингиз. И да получа от него онова, което ще ми трябва в дълбината.

С тази мисъл скочих от кревата.

Бях си легнал към шест сутринта и още бях напълно замаян. Отидох в банята, смъкнах фанелката и гащетата, влязох под душа, врътнах кранчето.

Бликна леденостудена вода. Изпсувах и я спрях. Значи затова вчера пред блока буча оня багер и разравяха тръбите.

Една от най-големите радости в живота е да се пъхнеш полусънен под горещия душ и след няколко смени на топло и студено да се избършеш с грапавата кърпа.

Но дори това не ми се урежда.

Лятото бих рискувал да взема леден душ, но не и сега, в тоя студ и дъжд.

По дяволите, ами работата дори не е в хигиената, ще изтрая до вечерта. Цял ден ще се разкарвам сънен, това е!

Макар че…

В хотелската ми стая в Дийптаун също има баня.

Един душ в дълбината… чудесна идея…

И да се опомня чак вечерта, когато Вики си дойде от работа.

— Мамка му! — подметнах си в отговор аз. Пак влязох във ваната и с див крясък се пъхнах под ледената вода.

Май допреди малко ми се спеше? Докато се бършех трескаво с кърпата, потърсих у себе си остатъци от сънливостта и не открих нищо.

Бележката на Маниака беше разпечатана и стърчеше от принтера. Браво на Вики. Помни как трябва да се подхожда към информацията. Дръпнах листа, погледнах.

Никакъв телефон, само адрес. Чингиз живее в центъра, до метростанцията Червените Порти. Това е добре, стига се по пряката линия и за нула време…

Скрих листчето в джоба си и отидох да се обличам.

Ето за това трябваше да бъда предупреден…

Постоях пред ажурната плетеница на металния портал, зад който прозираше будката на охраната и двете мутри с каменни физиономии и полувоенна униформа. Зад будката се виждаше добре поддържана градина, чак в дъното — сградата. Не много висока — към петнайсететажна, обаче с такава странна конфигурация, сякаш съм в Дийптаун, а не в Москва.

— Жалко, че забравих да сложа смокинга — измърморих под носа си.

Значи Чингиз бил новобогаташ.

Пък аз си мислех, че е хакер.

Вдигнах ръце към портала и двете му половини се разтвориха плавно, без звук. Върху каменните мутри на охранителите цъфнаха усмивки.

Най-сетне!

Отидох при будката. В погледите им се четеше любопитство, но не бързаха да ме поздравяват. Изобщо не мязах на човек, който живее или е поканен на гости в тази сграда. Не заслужавах никакво уважение.

— Отивам в трийсет и първи апартамент — казах аз, след като скришом погледнах адреса.

Привидно не нарушиха добрия тон:

— Някой чака ли ви?

— Не… предполагам.

— Ами тогава?

Яки момчета, освен това явно доста скучаят. Ако по цял ден се усмихваш на новобогаташите, ще хванеш бръчки. А тук им се изтриса някакво недоразумение с протрити дънки и старо яке, кисне без чадър под досадния дъжд…

— Трийсет и първи… — каза изведнъж вторият охранител.

— А-а…

Физиономиите им се вкиселиха. Така… май в този апартамент идват най-различни гости…

— За кого да предам? — охранителят вдигна слушалката.

— Кажете, че ме изпраща… — Аз се запънах. Как пък не! Колко пъти съм се забърквал в недоразумения, а сега направо може да ме наритат. — …изпраща ме Александър Летов.

— Как ви е името?

— То е без значение.

Май охраната беше на друго мнение за процедурата, обаче в този момент отсрещна вдигнаха слушалката на домофона.

— Добро утро — рапортува момъкът. — Безпокоим ви от пропуска. Чингиз Сергеевич има посетител. Да, имайте добрината да го извикате, моля.

Той чакаше, поглеждайки към телевизорчето с изключен звук, по който даваха футболен мач. Колегата му се беше изтегнал на дивана и наблюдаваше мониторите — очевидно по целия периметър на зданието имаше камери.

Аз също чаках. Свит под дъжда.

— Чингиз Сергеевич? Безпокоим ви от пропуска… Да. Мъж на средна възраст, обикновена външност, не се представи. Каза, че го изпраща Александър Летов.

Когато охранителят вдигна глава, в очите му се четеше искрена радост:

— Кой е тоя Александър Летов? А?

— Маниака! — изтърсих аз.

— Маниака — с присвити очи, повтори в слушалката охранителят. Колегата му леко се изопна, сложи длан на бедрото си. А кобурът на пистолета, между другото, не беше скрит под дрехите… — Кой е тоя Маниак?

— Кажете му да се сети за шлепа на Василиевски остров, в Петербург! — с отчаяние възкликнах аз с ясното съзнание, че вместо в апартамента на Чингиз ще се озова в килията за предварителен арест.

— Разправя за някакъв шлеп на Василиевски остров… — охранителят замълча. — Да. Ясно. Благодаря, всичко хубаво.

Слушалката тракна. Последва упътване, изречено с престорена доброжелателност:

— Като извървите пътечката, завийте вляво. Трети вход. Охраната ще ви пусне. Всичко хубаво.

С два забити в гърба погледа, се потътрих към сградата. Чувствах се така, сякаш в последния момент са ме помилвали и току-що са ме свалили от електрическия стол.

Не съм и предполагал, че в обикновения, реален московски живот може да има такава тръпка.

Дали пък…

Не! Не! Това не бива дори да си го помислям!

Ами ако пак имам пристъп…

Не.

Това не е дълбината. Не е виртуалното пространство, където блуждае съзнанието ми, за да гради дворци и да руши градове. Това е само Москва, просто една обикновена милионерска къща с обикновена охрана.

Всичко е наред, спокойно.

Не знам колко бяха общо входовете. Май три. С по дванайсет апартамента.

Вътре имаше още един пост, пак с двама охранители. Толкова си приличаха с ония на входа, сякаш и в реалния живот отдавна са създадени типови комплекти тела. „Новобогаташ“, „бивш интелектуалец“, „бдителен охранител“… Тези тук са от третия тип.

— Документите — наредиха ми с нетърпящ възражения тон.

Наложи се да подам паспорта и да изчакам, докато охранителят с мъка нацели клавишите, за да въведе данните ми в компютъра. Като че ли попълни дори графите „пол“ и „националност“.

Интересно дали постъпват по същия начин с всички гости? Едва ли. По-скоро ги пресяват по външност.

— Ще натиснете дванайсет — упътиха ме, след като най-после ми върнаха паспорта. — Асансьорът ще се задвижи до четиринайсетия етаж.

Асансьорите бяха два. Като във всяка нормална „по-така“ кооперация. С тая разлика, че двата обслужваха общо дванайсет апартамента.

Интересно, а защо ще се кача на четиринайсетия етаж? След като на копчето пише дванайсет?

Да не би част от апартаментите да са мезонети?

И какво беше това изказване, че асансьорът „ще се задвижи“? Да не би през повечето време асансьорите им да са развалени?

Самата кабина беше с такива размери, че просто ти се приискваше да монтираш вътре джакузи. Приликата с баня се допълваше от огледалните стени и от черния матов таван. На пода имаше постлан килим. Идеално чист.

А бутоните наистина са само дванайсет. С тесни процепи като за магнитна карта до всеки. Май човек не може просто така да се качи на етажа?

Но когато натиснах цифрата дванайсет, асансьорът плавно запълзя нагоре. Някъде от стените бликна тиха музика.

По дяволите, какви ще ги дробя при тоя Чингиз? Заврян в някое кьоше на хола, ще врънкам жално домакина за някакви забранени, класифицирани като оръжия програми? Ще се позовавам на някакъв шлеп, където не съм стъпвал?

Не успях да довърша мисълта си, защото вратите на асансьора зейнаха.

Право в апартамента!

Е, имаше и нещо като антре, и монументална дървена врата, сто на сто яко блиндирана. Но тя беше широко отворена.

Предпазливо пристъпих напред, в хола. Квадратен, към седем на седем метра. Горе, във висините, таванът се увенчаваше с нещо като стъклена пирамидка, по която тропаше дъждът. Апартаментът наистина беше на две нива, към втория етаж водеше спираловидна стълба.

И никаква жива душа наоколо.

— Ей… — подвикнах аз.

Тази дума пасваше на обстановката точно колкото старите ми дънки. Все пак успях да постигна някакъв ефект. От една от двукрилните врати тихо излезе някакво куче и се насочи към мен.

Обожавам златистите ритривъри!

— Здрасти, куче — казах аз и коленичих. — А стопанинът ти къде е?

Ритривърът подуши дланта ми и учтиво ми позволи да го почеша зад ухото.

— Може би ти си Чингиз? — предположих аз. — Тогава имаш поздрави от Маниака.

— Поздравите са за мен. А той се казва Байт.

Мъжът се появи след кучето, също толкова безшумно. Приближи се и ми подаде ръка:

— Чингиз.

Да се чудиш откъде родителите му са изкопали това име. Може да има някакви съвсем далечни източни корени, да речем, татарски. Но общо взето приличаше по-скоро на швед. На типичен чист швед. Висок, як. С руса коса до раменете и лице северен тип. Със слънчев загар, обаче си личеше, че инак има много бяла кожа. Носеше спортен екип, ама марков, „Адидас“, а не китайско менте, и маратонки. Никога не бях виждал хора, които се разкарват из апартаментите си с маратонки „Рийбок“. Както и подобни апартаменти, всъщност.

— Леонид…

— А защо не каза името си на охраната?

— С какво би помогнало?

— Логично — кимна Чингиз. — Нали не бързаш?

Премина на „ти“ толкова непринудено, че маниерът му не будеше никакви възражения.

— Не много…

— Е, добре… Байти, не досаждай на човека!

Песът издърпа носа си под дланта ми и обидено се оттегли.

— Какво пиеш? — поинтересува се Чингиз. — Дрехите се окачват тук.

Гардеробът в хола беше голям почти колкото нашето преддверие. Свалих якето, мъчейки се да подредя мислите си. Не яко, а супер яко. Откъде Шурка има такива познати? А и какъв хакер може да бъде тоя тип с войнствено име и обноски на виден мафиотски бос?

— Та какво пиеш, Леонид?

— Всичко, което гори. — Реших да не падам по гръб.

— Виж, това е добре. Хайде на първо време да идем в кухнята.

Потътрихме се натам по страшно дълъг и просторен коридор, с картини на едната стена, а на другата — прозорци с изглед към площада при метрото. Чингиз вървеше пред мен, под мокрия от пот анцуг се очертаваха яки мускули. Здрав е като канара. И не му пука от нищо, за разлика от царящата по-долу параноя. Сега като нищо бих могъл да извадя нож и го наръгам в гърба.

Впрочем, ако бях килър, все едно не бих го направил. Как пък не, да убия домакина, а после да взема да се изгубя. Ще има да бродя седмици из тоя апартамент, като от време на време се натъквам на източници на вода — разни бидета и писоари, и на залежи от храна — да речем, някакви скулптури от шоколад под стъклени похлупаци…

В кухнята наистина имаше шоколадова статуя, почти метър висока. Само че без похлупак. Негърче с какаово клонче в ръка. Едното му ухо беше отчупено — явно някой е бил много гладен.

За сметка на това самото помещение въздействаше някак успокояващо… приличаше по нещо на нормалните. Сякаш някой беше разтегнал двойно една обикновена кухня във всички посоки, след което се беше кротнал. Е, и беше запълнил допълнително отворилите се пространства с уютни мебели от лакирано дърво, техника, пакети с храна…

Ама всичко тук има много ергенски вид. Май човекът живее сам.

— Коняк за запознанство… не става… — размишляваше на глас Чингиз. — Водка… ще се напием.

Той ме погледна втренчено и кимна, сякаш бе останал доволен от нещо.

— Точно така, ще се напием… Бира не искам, макар че… Ти искаш ли бира?

Разглеждах кухнята, опитвайки се да открия на бар плота в ъгъла кранчетата за бира. И ги видях. „Гинес“, „Килкени“ и още две други марки…

— Ако алтернативата е вино или уиски, предпочитам бира — с някак чужд глас казах аз. Сетих се за оная стара кинокомедия за момчето, което за миг порасна, забогатя и сложи насред апартамента си автомат за кока-кола, който се задейства с ритник…

— Решено — съгласи се Чингиз. Отиде до хладилника — със същите чудовищни размери, както и всичко останало. Отвори го, порови се из пакетите с лъскави и прозрачни опаковки. Извади няколко, с резенчета най-различен кашкавал. — А нещо за ядене искаш ли?

— Засега не.

— И правилно. Разпечати това, какво гледаш. Там на масата има нож.

Заех се с кашкавала, а Чингиз извади две огромни кристални халби и ме погледна въпросително:

— Каква бира искаш?

— Чешка има ли? — попитах аз с тайната надежда, че ще го затрудня.

— Само „Пилзнер Урквел“.

— Става — съгласих се аз с тона на човек, който използва най-хубавата в света светла бира, за да си плакне краката.

С халбите в ръце се настанихме в кожените кресла до бара.

— Прозит — казах аз.

— Прозит — съгласи се Чингиз.

Бирата беше върховна.

— Ти си бил готин — изненадващо заяви домакинът. Пресегна се и ме потупа по рамото. — Не те ли потиска прекалено всичко това?

Отново огледах кухничката, открих още една симпатична подробност — стълба към втория етаж, и попитах:

— Какво има там?

— Трапезария. Със стъклен покрив.

Преди да се сдобиеш със стъклен покрив в Москва, трябва да имаш железен гръб. Поклатих глава.

— Не ми се мисли колко струва тая барака. Със сигурност само милионер може да си я позволи.

— За съжаление — без капка позьорство се съгласи Чингиз. — Значи, става?

— Шокира… но поносимо.

— Това е добре. Когато хората се шашкат, започвам да се притеснявам. Пък аз хич, ама хич не обичам да се притеснявам, Леонид… Та как я кара нашия приятел Маниака?

— Жив и здрав е. Поне в дълбината.

— А къде се намира в момента телом?

— В Сан Франциско.

Чингиз кимна. Проверяваше ме простичко и без да го скрива.

— Как мислиш, каква бира би предпочел той?

— „Гинес“.

— Колко човека се събраха на шлепа първия път?

— Не знам.

Чингиз учудено приповдигна вежди.

— Не съм бил там. Изобщо не знам за какво става дума. Беше ми казано да спомена за шлепа, ако не се сетиш кой е Маниака.

— Преди му викаха Тъмата — промърмори Чингиз. — Добре. От каква помощ се нуждаеш?

Дотук с церемониите, така ли?

— Трябват ми бойни и защитни програми на „Virtual guns“. Най-новите.

Чингиз прехапа устни, отпи глътка бира. Изглеждаше така, сякаш с по-голямо желание би ми подарил мерцедес, отколкото диск с програми.

— От какво се издържаш?

— Работя като хамалин в дълбината.

— Ти не просто работиш там… Ти живееш там. А защо ти е оръжие от „вигите“?

— Длъжен ли съм да отговарям?

— Да. — Чингиз остави празната халба. — Отговориш ли — получаваш играчките…

— Тогава ще ти отговоря. И аз самият не знам.

— Ама че хитрец — доволно каза Чингиз. — Още един въпрос… Ще ги препродаваш ли?

— Не. Трябват ми само за лично ползване.

Чингиз мълчаливо бръкна в джоба на горнището си. Нямаше да се учудя, ако беше извадил диск с програми. Но в ръцете му се появи мобилно телефонче с големината на запалка.

— Не си помисляй, че съм се чалнал от толкова имане — каза той, като ме погледна накриво. — Наистина е удобно…

Е, богатите си имат своите прищевки… Странно е, разбира се, да се обаждаш от клетъчен телефон, когато е под ръка домашният…

— Пат? — измърмори в „слушалката“ Чингиз. — Отлепи се за миг от компютъра. Вземи подаръка ми, изкопирай го… Да. Точно така. И слез в кухнята.

Странно е, разбира се, да телефонираш до другата стая…

— Имам усещането, че съм в дълбината… — казах аз.

— Симптом на дийп-психоза — откликна Чингиз. Прибра клетъчния. — Вземаш програмите и си тръгваш, така ли?

— Ако ме пуснат. — Аз се подсмихнах.

— Ще те пуснат. Но бих предпочел да си поприказваме. Ти ме заинтригува.

— Взаимно е. — Аз се надигнах и напълних халбата си. — Още повече, че имам няколко въпроса към теб.

Чингиз ми подаде своята халба с думите:

— Ами питай. Ама първо ми сипи нещо.

— Познаваш ли Подляра?

— Познавах го — лаконично отвърна Чингиз.

Значи все пак Ежко е бил прав. А Маниака бърка…

— Той ли е проникнал в „New boundaries“?

— Да.

Чингиз явно не го беше страх от нищо. Впрочем, човек с неговия начин на живот едва ли си има проблеми с дийптаунската полиция.

— Трябва по-подробно да разбера какъв е случаят, Чингиз.

— Да не си решил да ставаш хакер, Леонид? — Чингиз се усмихна. — Или да пишеш книга за живота на великите хакери?

— А Подляра велик ли е?

— Ако не беше най-мързеливият, щеше да е най-великият.

— Никога не съм чувал за него — казах аз, без да се усетя, че излизам от образа на обикновен обитател на Дийптаун.

— Онези, за които са чували всички, не са никакви хакери, Леонид. Хакерът работи в мрак и самота. Хакерът не оставя следи.

— Ти хакер ли си?

Чингиз се засмя:

— Бях. Интересно ми е… ти кой си. Сега е мой ред да питам, не смяташ ли?

Кимнах. Но Чингиз не успя да попита нищо.

— Чинга…

Извърнахме се към вратата.

— Ето ти диска…

Хлапакът беше пълна противоположност на Чингиз. Непохватен тийнейджър, мургав, тъмнокос, тромав, с мрачно, навъсено лице. Издокаран с протрити дънки и бяла тениска.

— Дай диска на Леонид — каза Чингиз. — Чист е, надявам се?

— Със софт… — момчето се приближи с явно нежелание и ми подаде диска.

— Имах предвид маркерите, Пат. Няма да следим Леонид и всичко, записано на диска, ще работи както трябва. Разбрахме ли се?

Хлапето хвърли на Чингиз отровен поглед. Онзи се усмихваше. Ставащото ми заприлича на някаква тяхна стара, позната игра.

— Аз… сега ще проверя… — Пат скри ръката с диска зад гърба си.

— Така ще е най-добре — спокойно каза Чингиз. — Разбрахме се, нали?

— Тоя софт ми го обеща на мен! — развилия се хлапакът. — Само на мен!

— Обстоятелствата се промениха — Чингиз не изглеждаше никак смутен. — Обещал съм на един човек да изпълня всяка негова молба. И съм го обещал още по времето, когато ти още си се напишквал.

По погледа на тийнейджъра разбрах, че според него аз съм онзи гнусен „човек“.

— Ясно… — Продължавайки да крие диска от мен, момчето отиде на бара, взе някаква чаша, напълни я с „Гинес“ и излезе от кухнята.

— Побързай! — извика Чингиз подире му.

— Не му ли е рано? — впечатлих се аз. Хлапакът беше на има-няма тринайсет.

— Да пие бира ли? А как да му забраня? — Чингиз изглеждаше учуден.

— Ами…

— Не съм му баща, че и роднина… Добре, хайде да се върнем към теб, става ли?

— Да — отговорих аз. И реших да си затварям устата и да зарежа опитите да разбера каквото и да било за Чингиз и Пат, за произхода на този чудовищен апартамент или за отношенията между онези, които го обитават. Едва ли ще е здравословно.

— Кой си ти?

— Леонид…

— Паспортните данни ги запази за себе си. Стига да поискам, ще ги науча и без твоя помощ. Кой си ти?

Поех дълбоко въздух, преди да отговоря:

— Дайвър.

Чингиз замислено изучаваше пяната по дъното на халбата. След като не откри нищо интересно, попита:

— Бивш дайвър? Настоящ? Не вярвам.

Виж ти! Не само той можел да ме смайва.

— Няма бивши дайвъри.

Той помълча.

— Заедно с Маниака ли работеше?

— Понякога. Той ми помагаше по техническите въпроси. Оръжието… и защитата…

— И сега пак работиш, така ли?

Замълчах си. Нямах желание да обяснявам, че от сума време няма работа — и едва ли някога ще има.

Пък и той би трябвало да е наясно…

— Не съвсем.

— Добре, няма да се изтезаваме, я… Наел ли те е някой?

— Не.

Чингиз стана, като взе и моята празна халба. На мен ми сипа „Урквел“, а на себе си — „Гинес“.

— А тогава какво?

— Интересува ме един въпрос и смятам да си го изясня.

— Хубави са ти отговорите, няма що… наситени с информация като инструкциите за ползване на тоалетна хартия. Да допуснем, че това не е моя работа… обещал съм на Маниака и ще изпълня обещанието си. Сега Пат ще донесе диска… — Чингиз стовари с трясък халбата на масата, наведе се и се взря в очите ми. — Но нали ти искаш още нещо от мен? Прав ли съм, дайвър?

— Прав си.

Погледът му беше пронизващ. Не заплашващ, не тежък, а именно пронизващ.

— Тогава решавай какво искаш да научиш и какво ще дадеш в замяна.

Забавих се за секунда.

— Чингиз, къде е най-близката тоалетна?

Домакинът се усмихна.

— Съвсем близо. Три метра по коридора. Върви да си помислиш.

Не беше съвсем прав. Не се опитвах да печеля време, все едно щеше да ми се наложи да изплюя камъчето. Чингиз разполагаше с информацията, която ми трябваше, и най-вече — с информация от реалния свят, а не от дълбината.

Наистина трябваше да посетя заведението!

Вратата на клозета също беше сгъваема, нещо като параван от дъб и матово стъкло. Влязох и дори не се впечатлих от интериора. Нежнорозови, като мечтите на нимфетка, плочки. Таван от черни огледала, като реализация на същите тези мечти.

Не обикновен клозет, а общ санитарен възел… колко е неуместен тук този термин от съветско време! Гигантска тоалетна чиния… да не би тук да се отбиват баскетболисти? Биде. Писоар… леле божке, вярно бе — писоар в апартамента. Малко встрани, под скосения като в мансарда и гледащ към небето прозорец имаше триъгълно джакузи. Пълно с бълбукаща вода.

Наведох се над джакузито, напълно подготвен да зърна жив крокодил или човешки труп.

Реалността се оказа по-земна и същевременно надмина всички очаквания.

Джакузито беше пълно с половинлитрови бутилки. Етикетите отдавна се бяха отлепили и кръжаха сред пенливите струи. Топнах ръка — водата беше ледена — и хванах една от хартийките.

„Жигульовска“.

При това не е прясна… С изтичащ утре срок на годност.

Аз съм полудял. Сто на сто. Даже не става дума за дийп-треска, това си е чиста шизофрения. Подобна къща може да се намери в дълбината, но не и в центъра на Москва!

Или пък съм във виртуалното пространство. Все още. Не съм излязъл от дълбината, а съм си измислил това излизане. Сега е сутрин, Вики отдавна е отишла на работа, а аз седя пред компютъра и вцепенените ми пръсти се плъзгат по скъпата сензорна клавиатура, която Вики ми подари за Нова година…

Сторило ми се е, че съм изплувал. Само ми се е сторило. Веднъж вече имах подобно изживяване…

— Дълбина-дълбина, не съм твой… — прошепнах аз. — Пусни ме, дълбина…

Нищо не стана. Но това нищо не означава. През последните две години — чисто и просто нищо.

Трябва да се успокоя. Първо трябва да се успокоя.

Не дълбината е тази, която ни погубва. Виртуалният свят е безразличен, той само отразява онова, което е вътре в нас. Нищо страшно не се случва…

Освен това аз си имам начин да проверя къде съм.

Извадих джобното си ножче и оголих малкото, добре наточено острие. Навих ръкава на ризата си.

Така… със самия връх… Обаче как не ми се иска да го правя…

Внимавайки да не засегна вената, забих острието. И завих.

Леле, как боли! Особено когато сам се порежеш.

Облизвайки плитката, но кървяща драскотина, измъкнах от задния джоб на дънките пликчето с лейкопласт. Псувайки полугласно, го залепих върху раната.

Това не е дълбината. Болката беше прекалено силна, би трябвало да ме изхвърли от виртуалността. Това е реалният свят и апартаментът е реален. Тук просто живеят психари.

Приближих се до писоара и все пак свърших работата, заради която бях дошъл. Наплисках лицето си със студена вода, мрачно огледах физиономията си в огледалото. Зачервени очи, лека брадясалост… сега е ясно защо толкова се опъваха да ме пуснат тук. И защо Чингиз лесно се досети, че живея постоянно във виртуалния свят…

Домакинът продължаваше да пие бирата си в кухнята. Сигурно моята поява е голямо развлечение за него.

— Готов съм да говоря — казах аз и седнах.

— Аз пък — да слушам.

— Вчера научих, че хакерът, известен като Подляра, е пробил защитата на компанията „New boundaries“, занимаваща се с разработка на компютърна периферия.

Чингиз кимна. Това вече е добре.

— Изловили го — продължих аз. — Охраната на фирмата се оказала неочаквано добра и хакерът закъсал.

— Имало нещо такова — с лекота се съгласи Чингиз. — Предполагам, че Маниака им е слагал капаните. Почеркът е негов.

Бързо продължих, измъквайки се от неудобната тема:

— Охраната надушила следите на крадеца и го ликвидирала при опита му да се измъкне. Но работата е там, че хакерът е загинал и в реалността. Това може да означава… ако отхвърлим невъзможните съвпадения, а те си заслужава да бъдат отхвърлени… Това означава, че е разработено и взето на въоръжение виртуално оръжие от трето поколение.

— А какво е това трето поколение?

На вратата се беше изтъпанило странното приятелче на Чингиз. Отново държеше диск, но може би вече без разни капанчета.

— Нали ти обяснявах — лениво каза Чингиз. — Първото поколение виртуално оръжие унищожава програмите ти. Второто, дето само полицията има право да го прилага, може да убие и машината ти. Прегряване на процесора, изтриване или променяне настройките на BIOS-а, изгаряне на монитора…

— Знам, не съм дебил — озъби се момчето. Мили отношения, няма що. — Обаче за трето поколение нищо не си ми казвал!

— Ами то просто не съществува — отвърна Чингиз. — Това е фантастика. Оръжие, което убива човека от виртуалното пространство. Пълни глупости. Драсканици на жълтата преса, на някой клюкарски таблоид.

— Но нали са убили хакера — възразих аз. — Налице е труп. И то реално.

— Дай на човека диска, Пат — нареди Чингиз. — И се качи в трапезарията. Там на пода се търкаля едно тяло. Виж дали се е вмирисало съвсем и го подритни два-три пъти.

— Просто ей така да го ритна? — очите на тийнейджъра светнаха.

— Да, по моя молба. И на моя отговорност.

Хлапакът засия. Пъхна в ръцете ми диска, с който толкова не му се разделяше и хукна нагоре по стълбичката. Аз погледнах смаяно Чингиз.

Новобогаташът се ухили. Новобогаташът лениво се изправи, взе от плота пакет цигари, масивна запалка „Ронсън“ и кристален пепелник, наполовина пълен с угарки. Новобогаташът запали цигара и лениво ми подхвърли пакета.

Досущ като автомат извадих една цигара, щракнах със запалката… и едва не я изпуснах.

Горе, в трапезарията „със стъклен покрив“, проехтя зверски вик.

— А тялото все още някак си реагира… — меланхолично рече Чингиз. — Това е добре. Това ме радва.

Отказах се да паля и оставих цигарата.

Горе нещо падаше. Чу се детски писък, пронизващ като звука на кабелен модем, който се кънектва на 115200 бода, шум от падане на нещо тежко и звън от счупване. Животинският утробен рев се повтори.

— Там… да не вземе да стане нещо? — попитах аз. Не преливах от симпатия към Пат, нито от желание да зърна човека, способен да издава подобен рев, но все пак ставаше дума за дете…

— Всичко чупливо вече е строшено. — Чингиз тъжно поклати глава. — Освен тавана, но неговото стъкло е бронирано.

Откъм стълбата се разнесе трополене, тънките дървени перила затрептяха. Отначало видях два чифта крака. Едните бяха на Пат и опираха в стъпалата само епизодично. Вторият чифт беше бос и гол, обрасъл с червеникава козина.

След миг се показа и цялото „тяло“.

Около четирийсетгодишен набит мъжага, среден на ръст. Пропорциите му най-добре биха се вписали в квадрат. Късият му врат бе скрит под величествена брада, бакенбардите му също биха предизвикали трепет у някой бръснар. За сметка на това главата беше абсолютно гола.

Отгоре на всичко новото действащо лице в тази пиеса на абсурда бе облечено само с черни сатенени боксерки. Впрочем, някъде из гъстата козина на гърдите му се беше оплело миниатюрно кръстче, а опулените очи се криеха зад очила с тънка позлатена рамка.

— Чинга!!! — от рева на здравеняка бирата в халбите се разлюля. — Ти ли нареди на Пат да ме срита?

— Наредих му — без особен страх съобщи Чингиз. — Да те срита два пъти. Послуша ли ме?

— Той ли? — Мъжагата погледна дясната си ръка, в която се клатушкаше Пат. — Послушал те е. Много печено хлапе. Обикновено никой, независимо кой, не е успявал да ме срита втори път. Какво искаш в замяна на него?

— Ноутбука ти, Подляр.

Естествено, не се изненадах. Веднага се бях досетил за какво тяло става дума. Само дето ми беше трудно да повярвам на късмета си.

Обаче може ли да се нарече късмет срещата и запознанството с този тип?

Подляра гледаше замислено мълчащия Пат. Дори успях да се изненадам от невероятната сдържаност на малкия, преди да забележа, че е впил зъби в косматата ръка на хакера.

— Не, той не струва толкова — съобщи Подляра и изтръска хлапето на пода. Пат веднага отскочи встрани и започна да плюе.

— Поне се здрависай с госта — предложи Чингиз.

Подляра бавно премести погледа си върху мене. Изпъшка. И заговори с почти нормален, само че малко висок глас:

— Моля за извинение. Прекалено емоционалната ми реакция беше предизвикана от ранното и донякъде необичайно събуждане.

Станах и отказал се от всякакви опити да осмислям събитията, казах:

— Леонид…

Подляра внимателно, сякаш преценявайки с каква сила да го направи, стисна ръката ми:

— Подляра. Ще разрешите ли?

— Какво? Да…

Хакерът взе халбата ми, отпи. Направи гримаса.

— Пак се наливате с помия… Чинга, мръснико, от какъв зор нареди на хлапето да ме срита? И то два пъти?

— Нали си труп, Подляр. Значи не те боли. А освен това… — разположилият се баровски в креслото Чингиз кимна на нацупеното хлапе. — Ами Пат отдавна се чудеше дали ти се будиш от ритник…

Малкият се шмугна зад креслото му с учудваща ловкост. Но Подляра май не бързаше да го преследва.

— Защо съм труп? — почесвайки се по гърдите, попита той.

— Убили са те. Във виртуалността, с оръжие трето поколение. И ти си умрял наистина.

Чингиз се разсмя. Обаче Подляра не се присъедини към веселбата:

— Убили са — потвърди той. — И е умрял. Само че не аз.

Той остави опразнената ми чаша и излезе в коридора. След миг се разтракаха бутилките от джакузито.

Погледнах Чингиз и Пат. Лицето на момчето беше радостно и възбудено. А на Чингиз — каменно.

— Значи — фантастика? — попитах аз.

110

Когато хакерът се върна от банята, вече се беше пооблякъл. С разкошен халат, наистина, прекалено дълъг и възтесничък в раменете, явно собственост на домакина. На краката му бяха цъфнали чехли, толкова малки, че петите и част от ходилата стърчаха навън.

Във всяка ръка Подляра държеше по две бири „Жигульовска“.

— Пак ли си изстудявал бирата в джакузито? — зададе риторичен въпрос Чингиз.

— Че как иначе… — измърмори Подляра. — В хладилника трудно се постига необходимата температура. Само течащата вода придава вкус на бирата.

— И си ми облякъл халата…

— Свиди ли ти се, а? Съвсем си се изкопелдачил, а? — хакерът премести едно кресло до нашите и се настани, скръствайки нозе. Изтръгна с пръсти капачката на бутилката, лакомо надигна бирата.

— И си ми облякъл чехлите! — изписка Пат.

— О-ле-ле! — подигравателно изимитира гласа му Подляра. — Кой е ял от паничката ми, кой е седял на столчето ми, кой ми е форматирал харда… И не облякъл, а сложил! Шибан всезнайко!

— Подляр, не ни баламосвай — доста спокойно каза Чингиз. — И не псувай пред детето, моля.

— Да беше чул само… — Подляра вдигна бутилката, опразни я до дъно и я остави под масата — …какво ми каза вчера вечерта същото това дете…

— Вечерта, ха! — възмути се Пат. — В два и половина! Ти си дойде пиян като гъз!

— Видя ли? — Подляра отвори нова бутилка.

— Чух — кимна Чингиз. — Май ще си сапунисваш езика, Пат.

— Ама той беше пиян! И се опита… — момчето замълча за миг, сякаш подбирайки думата — да вкара проститутка! Със сака!

— Какво, сериозно? — възхити се Чингиз. — Със сака?

— Да!

— Доносник — оставяйки бутилката, отвърна Подляра. — Предател, мамка му. Е, добре, ръцете ми са развързани, баси. Да кажа ли къде ходи в Дийптаун миналата седмица? И какво прави там?

Пат задиша учестено. Много неуверено възрази:

— Ти не знаеш. Не можеш да знаеш.

— Знам. Какво, да разправям ли?

— Изтрих всичките ти скриптове!

— Да бе, да. Изтрил си. Когато изтриеш всичко, ще ти подаря ноутбука си.

Хлапакът и възрастният се гледаха така, сякаш всеки момент ще извадят ножове. Господи, те и двамата са психари! При това малолетни!

— Лъжеш — продължи да упорства Пат.

— Да вървим — Подляра се изпрати, доближи се до Пат и го сграбчи. — Ще ти издам един троянец. Като пример. По-нататък се оправяй сам.

— Подляр, измъкваш се от разговора… — напомни Чингиз.

— Три минути — отдалечавайки се с хлапето под мишница и с бутилка в ръка, отвърна хакерът. — С цел намаляване на високомерието и повишаване на уважението към възрастните.

— Ще се наложи да почакаме. — Чингиз въздъхна. — Няма да рискувам да го спирам, Леонид. Още бира?

— А защо Подляра пие „Жигульовска“?

— Харесва му. Прост отговор, нали?

Мълчаливо взех халбата. Четвърта на брой. Ако бях изпил толкова „Жигульовска“, вече да ми е станало неуютно.

— Подляра потвърди, че са убили някого — каза Чингиз. — Така че… моля да ме извиниш за недоверието. Докато Пат го няма. Инак ще се ядоса, че ти се оказа прав, а аз — не.

— Няма нищо. И на мен не ми беше лесно да повярвам.

— Какви според теб ще са последствията, дайвър?

— Смъртта от дълбината е смърт на дълбината.

— Не е сигурно.

— Я помисли. Дийптаун винаги е бил свободна територия. Свят със специфични закони, със свой морал и култура. Отношението към престъпленията тук винаги е било специфично. Свикнали сме, че можем да затворим устата на събеседника си с бойна програма, че проникването в чужд компютър не е престъпление, а изкуство, повод да се похвалиш на приятелите си…

— Убийството е нещо различно. Ако знаеш, че след изстрела ти няма да зависне компютър, а ще спре нечие сърце…

— Чингиз, кажи, би ли дал оръжие трето поколение на Пат?

— Все още не съм се чалнал.

— А колко такива пубери бродят из Дийптаун?

— Едва ли всяко хлапе ще успее да намери…

— На Подляра би ли го поверил? — попитах аз.

— Ето тук не бързай с изводите. — Той поклати глава. — На Подляра може да се повери и ядреното копче. Впрочем той и без това имаше достъп до него, макар и без знанието на президента.

— Чингиз, имаш ли охрана?

Домакинът се усмихна.

— Да допуснем.

— Ясно, имаш. В една или друга степен. И сигурно имаш и врагове.

— Врагове има всеки. Без тях животът е скучен. Пък и изобщо… с някои врагове човек може да се гордее точно както с приятелите.

— Ти нали ходиш в дълбината? Ако някой реши да поръча убийството ти? В реалността е едно. Задават се неприятности. Ответен удар. А какво може да се противопостави на изстрела в дълбината? Където дори не остават следи? Където не важат нормалните закони? Където…

— Разбрах всичко. — Чингиз махна с ръка. — Достатъчно, убеди ме. Просто не мога да приема случващото се.

— Аз също. Затова и се съпротивлявам.

— Май е късно. Всяка новопоявила се програма става достъпна в цялата дълбина. Въпрос единствено на време.

Подляра и Пат се върнаха. Хлапето се влачеше след хакера като пребито.

— Кой спечели спора? — попита Чингиз.

— Не е честно! — ядосано възкликна Пат. — Терминалът беше вграден в антивирусната програма! Която самият Подляр ми даде! За защита от други хакери!

— Като ти я дадох, ти защо не я провери? — Подляра скри празната бутилка под масата и отвори последната. — Тичай за бира!

— Не е често! Ама хич не е честно! — продължи да се пени Пат. — Ти ме излъга!

— По кой начин? Програмата пазеше ли те? Да, и още как. Какви са ти претенциите тогава? Даденото от приятели трябва първо да се проверява! Донеси ми бира!

— Разправяй, Тоха. Веселбата свърши. — Тонът на Чингиз неуловимо се промени. — А ти, Сашка, заминавай за бира.

Достатъчно беше домакинът на премине от прякорите на имената, и държанието на шантавата двойка се промени. Пат си замълча и отиде в банята. Подляра въздъхна и се погали по бръснатата глава.

— Гладен съм, Чинга…

— Ти разправяй, пък аз ще ти сваря кренвирши.

— От какъв зор ще ги вариш, подръж ги в микровълновата, за да се разтопи леда.

— Както кажеш. Слушаме те. — Чингиз се надигна, отиде при хладилника и измъкна отвътре дълга гирлянда кренвирши.

— Имах поръчка, за проникване. — Подляра сви рамене. — Нищо особено… освен поръчителя.

Дойде Пат, притиснал към гърдите си наръч мокри бутилки. Подляра, без да прекъсва разказа си, започна да ги подрежда на масата.

— Накратко… не знам как е попаднал на мен. Не ми се разкри. А знаеш, че аз съм обикновен човек, не изисквам препоръки, когато някой реши да ми плаща.

— И напразно — каза Чингиз, натиквайки гирляндата в микровълновата. — Къде те издири? В реала или в дълбината?

— Естествено, в нея, родната… Седях си в Дийптаун, в една кръчма. Приближи се. Изповяда ми се от игла до конец. Оказа се, че е дайвър…

Сърцето ми се разтуптя.

— А, значи това бил поръчителят? — каза стоящият до бучащата печка Чингиз. — Не съпоставих двете истории… Хайде, продължавай.

— Сашка, преоблечи си тениската, целият си мокър — посъветва Подляра момчето. Отвори поредната бира. Въздъхна:

— Работата по принцип не беше нещо особено. Проникване, копиране, изход… чист изход, дори без да се оставят скрити скриптове за използване в бъдеще. Процент от спечелените пари, е, и половин бон в зелено при всички случаи.

— Сигурен ли си, че този човек е бил дайвър? — попитах аз.

— Да, напълно. Демонстрира ми всичките им дяволии: вход-изход по команда, нечувствителност към болка, още това-онова…

— Подляр, разбираш ли, че той просто може да е седял пред компютъра, без да пуска дийп-програмата…

— Не би могъл. Какво, да не би да не съм виждал дайвъри? Или онези, които се опитват да се придвижват из дълбината без дийпа? Дайвър беше. Трябваше да проникне в „New boundaries“, а там работата беше за хакер, не за дайвър.

— За дайвърите вече няма никаква работа — казах аз. — Не са изтрябвали никому.

— Този някак се беше приспособил. — Подляра сви рамене. — Все пак не беше на изповед, така че няма да разкажа подробностите… Така… поговорихме си. Спогодихме се за цената, за условията. Разузнах — защитата беше стандартна, нищо особено. Явно никой не виждаше смисъл в това да ги ограбва. Само тоя откачен дайвър… страшно му трябваше проекта „Sweet immersing“. Той се състои от два дяла: „Deep box“ и „Artifical nature“. Най-добре беше да се свият и двата, но в краен случай поръчителят беше съгласен и само за „Artifical nature“. Изрично подчерта, че тази част от информацията е по-важната. Е, и аз се захванах. Взех със себе си един момък и тръгнахме.

— Що за момък? — поинтересува се Чингиз. Микровълновата най-после престана да бучи.

— Не го знаеш. Наивен, неопитен, но упорит. Все ме молеше да го взема за ученик. Мислеше си, че уча на нещо добро учениците си…

Пат се закикоти. Но Подляра така го погледна, че хлапакът моментално млъкна.

— Вече е мъртъв — рязко каза хакерът. — Досади ми с упоритостта си и реших да го взема при проникването. Опасности не се предвиждаха, а аз исках да го видя как действа.

— И какво ви сполетя? — Чингиз хапеше устните си. — Подляр, не го усуквай, за Бога!

— Няма да го усуквам — Подляра отвори поредната бутилка. — Преодоляхме без проблеми общата защита на фирмата. Някои неща момъкът откри сам. За други му помогнах… Имаше някакви заложби, макар и не високи. Бяхме си подготвили тела на сътрудници на фирмата, всичките им пароли… Общо взето… нормално. Без проблем достигнахме до кабинета на „Sweet immersing“, разполагахме си и с право на достъп. Никакви проблеми, мамицата му, не се очакваха! Затова и останах в коридора, а той влезе — трябваха му три минути за измъкване на файловете. Докопа ги и почти беше получил оперативен достъп, когато сработи още някакъв скрипт.

— Как изглеждаше той? — попитах аз.

— Стоманена врата, която се спуска от тавана. Прозорците, изглежда, също се блиндираха. Вой на сирени, охрана… всичко като си трябва. Защитата беше двойна — и от хакери, и от дайвъри. Някой дайвър би пукнал.

— Хакерът също е умрял — напомних му аз.

— Не веднага, Леонид. Аз го измъкнах.

— Как?

— Разбих вратата. — Подляра се ухили. — Въпреки че хлапакът се е паникьосал, успешно беше приключил трансфера на файловете. Само че нямах време да прибирам данните. Пробих изход направо към улицата и започнах да прикривам партньора си, за да успее да се измъкне. Той веднага се юрна… опули се и офейка… сигурно беше адски уплашен.

— Ти откъде работеше? — полюбопитства Пат.

— От едно дийп-кафененце — Подляра погледна момчето. — Бягай за тютюна ми…

— Добре, ама спри засега да разказваш!

Едва Пат беше изчезнал по стълбите, и хакерът бързо каза:

— Постъпих глупаво. Увлякох се. Първата вълна на охраната беше от самата фирма. Аматьори. Трима живи човека и двайсетина програми. Увлякох се. Трябваше да последвам хлапака, да прибера данните и кой откъде е, а на мен ми се прииска да пострелям. Като в стрелбище, голям майтап…

Върна се Пат. Подляра взе от него пакета „Беломор канал“, измъкна една папироса и със същия тон продължи:

— Нямаше друг изход, освен да се бия до последно. Отблъснах първата вълна. Пречуках трийсетина човека… Какво си ме зяпнал, Пат?

Момчето, взиращо се в него с пламнал поглед, неистово заклати глава.

— Обаче после нещата се скофтиха — с въздишка каза Подляра. — Отнякъде се появи двойно по-многобройна охрана. Едната част заварди сградата, а другата се зае с мене… Пат, а кибритът?

— Но нали тук има запалка! — изписка момчето.

— От газ не припалвам! Това е гавра със святата идея за Вечния Огън! Трябва да се пали от кибрит, мамка му!

Пат отново се изстреля като куршум нагоре по стълбите. И Подляра сниши глас, за да уточни:

— Бяха седем човека. Всичките живи, а не ботове. Програмите ми не ги ловяха.

— Хич? — учуди се Чингиз.

— Просто абсолютно. Дори не ги зашеметяваха. Не знам откъде имаха такава защита, но сякаш стоях гол срещу танкове.

Върна се Пат, в движение отваряйки кутийката, драсна клечката, поднесе я на Подляра. Хакерът запали, снизходително кимна. Допи поредната бутилка и каза:

— Поиграх си и с тези ламери, какво пък толкова… Е, и си тръгнах, мирно и тихо…

Пат щастливо се засмя. Той седеше отстрани на Подляра и не забеляза гримасата, която направи хакерът.

— А хлапето взели, че го стигнали. След пет и половина минути. На площад „Бил Гейтс“. И го разстреляли. Народът позяпал и се разотишъл; отмъкнали тялото за експертиза.

Юмрукът на Подляра изведнъж се стовари върху масата.

— Но откъде можех да знам, мамка му и прасе! Откъде можех да знам, че съществува оръжие трето поколение!

Чингиз изправи обърналата се чаша. Ето колко е полезно да си допиеш бирата навреме. Попита:

— Сигурен ли си, че е умрял и в реалния свят?

— Да… познавах го. Срещали сме се два-три пъти. Беше си още съвсем хлапе, само на седемнайсет! Едва излязох, и веднага започнах да му звъня — заето. Работеше през телефонна линия, представяш ли си? В наши дни — влизаше в дълбината по телефона!

— Сигурен ли си? — гласът на Чингиз изведнъж опасно се извиси.

— Да! Веднага тръгнах към тях, рутерите са си рутери, но ако са го проследили? А щом се оказа, че има такава яка охрана, всичко може да се очаква… и посещение на ченгетата също…

— От какъв дявол забърка в тоя хак детето? — Чингиз запали цигара, аз също си взех една. — Знаейки, че е дете?

— Той имаше опит с проникванията! — изръмжа Подляра. — Е, какво, да разказвам ли нататък или вече всичко е ясно?

— Разправяй — промълвих аз. — Хайде.

…Подляра пристигнал при партньора си след десет минути. Той живеел недалеч от дийп-кафенето, от което действал хакерът. Родителите на младежа познавали хакера и го пуснали, макар че приятелят на сина им не предизвиквал у тях особен възторг.

Хлапето седяло пред компа си. С шлем и гащеризон. С ръце, вкопчени с мъртва хватка в клавиатурата…

— Че не го проследиха — не го проследиха. — Подляра мрачно мачкаше в ръка незапалената папироса. — Бяха на път, но не успяха. Включих аварийния изход от дълбината… само дето нямаше кой да гледа светлинките. Извикаха бърза помощ, но беше късно.

— Как е умрял? — попитах аз. Беше ми мъчно. Представях си този непознат младок прекалено реално. Сигурно е гледал Подляра със същия възторг, с който го зяпа Пат… Впрочем, Пат сега гледаше в краката си. Човъркаше пода с крак, като не беше ясно дали се опитва да подравни плочките, или да разшири дупката в чорапа си до размерите на палеца.

— Умря гадно — мрачно отвърна Подляра. — Тетаничен спазъм.

— Тетаничен спазъм? — учуди се Пат. — Това пък какво е?

— Тетаничен. При който всички мускули се свиват конвулсивно. Изглежда се е задушил, чисто и просто се е задушил.

— Може би момчето е било болно от нещо? — попита Чингиз. — Епилепсия, например? Имало е много емоции, възбуда, преследване, престрелка… И той не е издържал. Обикновено съвпадение.

— Родителите му казваха, че е абсолютно здрав. Те не говориха много… но тези думи майка му непрекъснато ги повтаряше и повтаряше…

— Какво имаше в логовете му? — Чингиз явно не беше предразположен към лирика.

— Нямах време да гледам логовете, Чинга. И не ми беше до логове. Видях, че плячката я няма в компютъра — значи не беше успял да свали файловете. Намерих там една програмка, стара, но вярна — „Pure conscience“. Стартирах я и излязох. Казах на родителите, че просто сме разговаряли в дълбината, когато хлапето е млъкнало и е престанало да се движи.

— Все едно, Подляр. Изобщо не е задължително да са убили момчето от дълбината. Колко случая вече имаше — инфаркти, инсулти…

— Убили са го. Усещам го — Подляра взе нова бутилка. — Настъпва нова епоха, Чинга. Шибана епоха. Сега в дълбината ще започнат да убиват наистина.

— Чу ли, Пат? — Чингиз погледна момчето. — Край на разходките ти из Дийптаун.

— Не!

— Да. — В гласа на Чингиз отново прозвуча ледена суровост. — И не спори. Утре ще свалят оптичния кабел. Просто ще го отрежат физически и ще го отнесат. И ще разкарам модемите. За да няма недоразумения.

— Ама аз не хаквам!

— Но мечтаеш да го правиш. И вече си опитвал. За дребните игрички с фалшиви кредитни карти няма да те убият, разбира се. Но рано или късно ще ти се приискат истински подвизи… и ще получиш куршум от дълбината.

— А пък ти ще отмъстиш за мен… — измърмори Пат.

— Бих предпочел да не отмъщавам — с неочаквана нежност каза Чингиз. — Не обичам да ходя на гробища и да нося цветя на умрелите.

Той погледна Подляра:

— А на теб, стар пръч такъв, това тепърва ти предстои! Дълго време ще изкупваш греховете си! Забъркал си едно дете в проникването! При това без да оцениш както трябва евентуалните трудности! Решил си, че една малка фирма не може да има сериозна защита!

— Да! — изрева Подляра. — Виновен съм! Но нима винаги и всичко може да се предвиди? Пък и момчето не беше новак в дълбината! Преди две години той е хаквал Ал-Кабар!

…Тетаничен спазъм — сигурно е това, а?

Когато ръцете ти леко започнат да треперят, коленете ти се вкочаняват, а челюстите се стискат конвулсивно и не можеш да произнесеш нито дума?

— Обикновена детска гоненица — намръщи се Чингиз. — Ти нито веднъж ли не си чул, че Пат прецаква другарчетата си?8

…Не, не е това. Нали мога да дишам, а белият ми дроб усърдно поема дима. Мога да виждам как се плиска бирата в халбата, която за малко не изхвърча от ръката ми. И сърцето ми продължава да си бие, макар да го прави истерично, обаче си тупти, изпомпва кръвта, не му пука, че ме боли, нали си има своя работа…

— Как му беше името? — попитах. Стори ми се, че го казах със съвсем нормален глас. Но не знам защо и тримата трепнаха.

— Имена не казвам… — започна Подляра.

— На него му кажи! — изведнъж го сряза Чингиз.

— Казваше се Ромка.

— Той проникна в Ал-Кабар — казах аз. — Преди две години. Беше на петнайсет, само че аз не го знаех.

— Ти какъв си, Леонид? — Подляра се опули.

— Д-дайвър — изведнъж започнах да заеквам аз. — И Ромка беше дайвър. После станахме никои. Аз се примирих. А той, значи, е решил да става хакер…

— Мамка му, жив дайвър! — изстреля Подляра. — В реала! Истински! Жив!

Колко смешно. Него повече го учудва моето отишло си минало, отколкото несъстоялото се бъдеще на Ромка!

Помитайки бутилките, аз се пресегнах над масата и цапардосах Подляра по мутрата с още почти пълната с бира халба. И почувствах, че излитам във въздуха.

Силата на действието е равна на силата на противодействието — този закон е верен само за физически обекти. С биологическите е по-сложно.

Особено ако големината на юмрука, приложен към моята глава, почти се равнява на нейната големина.

— Не там, глупако! Къде в бидето!

Това е Чингиз…

— И какво от това? То си е супер за измиване!

А това — Подляра…

— А ако му дам да помирише оцет?

Пат…

Ледена вода. Бутилки „Жигульовска“ на дъното на джакузито. Ето как свършват прекалено наглите дайвъри. Потапят ги във вана с бира. Спират им въздуха…

Събрал последни сили, направих опит да се изскубна.

И бях измъкнат от водата.

— Жив ли си? — с тревога попита Чингиз. — Не виждаш ли двойно?

В джакузито ме беше напъхал той.

Подляра стоеше отстрани. Потриваше бузата си и аз с удоволствие видях, че на нея се мъдри синина. Едното стъкло на очилата му беше пукнато. И погледът му беше смутен.

— Можеш ли да говориш? — с още по-голяма тревога попита Чингиз.

— Д-да… — процедих аз. Челюстта ме болеше, от носа ми течеше струйка кръв. Водата във ваната също беше придобила нежнорозов оттенък.

Но да говоря можех.

— Той си е виновен! — възкликна Подляра с интонацията на ученик, оправдаващ се пред директора. — Ами че аз имам рефлекси, мамка му! Получаваш — връщаш!

— Ти си убил Ромка… — казах аз. — Ти… шибан хакер…

— Не съм го убивал!

— Ти си жив. Ромка — мър…

Чингиз напъха главата ми в джакузито толкова ловко, че не успях да довърша фразата и се задавих. И веднага ме измъкна.

— Ей, Льоня. Недей така. Ако Подляра не си скубе косите, това не значи, че се радва на смъртта на хлапето. Той е виждал прекалено много смърти, разбираш ли? А твоят Ромка за него е бил един от стотиците дребни хакери. Успокой топката!

— Наистина ми е много жал — каза Подляра. Свали очилата си. Погледът му стана късоглед и беззащитен. — Дайвър… фрасни ми сега един, ако искаш. Ще усмиря природата си!

— Той наистина веднага се е юрнал при хлапето — меко каза Чингиз. — И между другото, пътьом ми телефонира. Каза, че може да се наложи да се скрие един чайник от издирване. Пари там, фалшиви документи…

— Не знаех, че тая гадост вече съществува — Подляра продължаваше да стои в очакване на удара. — Оръжие трето поколение… Удари ме, хайде. Ще ти олекне. Знам.

— Той наистина ли умря? — попитах аз. Плачеше ми се. Но е много трудно да плачеш с мокро лице.

— Наистина.

— Бързо ли беше?

— Не мисля — отвърна Подляра след кратко колебание. — Шибана му беше смъртта, дайвър. Извинявай… ама такава е истината.

Изтръгнах се от ръцете на Чингиз и направих крачка към хакера.

Подляра по детски прикри очите си.

Клекнах до разкошното биде и все пак заплаках.

Лошо. Наистина лошо. Съвсем.

Чух ги как излизат от банята. И още дълго време седях така, хлипайки, като ту бършех сълзите си, ту опипвах челюстта, която ме болеше, преди една ръка да докосне рамото ми и да разбера, че все пак не съм съвсем сам.

— Той най-добрият ти приятел ли беше?

— Не… не знам… — прошепнах аз. — Сигурно не.

Пат приседна до мен:

— Не плачи — сериозно каза той. — Та нали Ромка е загинал в бой. В дълбината. Като истински хакер. Значи все пак е станал хакер. Искал е да стане и е станал.

— Момче, да загинеш — това не е доблест…

— Знам. И Подляра така казва. И Чинга. Само че нали Ромка е знаел, че ще е опасно?

— Знаел е… вероятно… Той изобщо не беше хакер. Нямаше необходимия манталитет.

— Но все пак се е наел. За него това е било подвиг. Значи е рискувал. И е победил.

— Загубил е, момче. Загубил е.

— Дали наистина е така?

Погледнах Пат, без дори да се притеснявам от сълзите си. Той прекалено дълго бе стоял до мен, слушайки как плача. Прекалено дълго, за да се притеснявам изобщо.

— Какво имаш предвид?

— Нали никой не е знаел, че вече го има? Оръжието, де. Сега всички знаем. Ромка сякаш ни е предупредил.

На външен вид най-обикновено хлапе. Обаче да се чудиш каква е тая неподозирана дарба да съпреживява с непознати хора, това умение да убеждава.

— На кого си се метнал толкова умен, младежо?

— Не знам — сви рамене Пат. — Татко е шлосер. Мама — мазач. Дядо беше учител, освен да съм се метнал на него.

— Да вървим — казах аз. Изправих се, понаплисках лицето си с вода от джакузито. Взех няколко шишета и двамата с Пат поехме към кухнята.

Оказа се, че не съм счупил всички бутилки „Жигульовска“. Една част все пак беше оцеляла. Но въпреки това оставих пред Подляра онези, които носех. Затоплените, но вече изстинали кренвирши бяха грижливо подредени в чиниите — повечето в тази на хакера, останалите в моята и на Чингиз.

— Мерси, брато — Подляра все още държеше очилата си в ръце. Чак сега си ги сложи. Сякаш за да покаже, че вече не очаква удар. — Не се сърди. Не исках приятелят ти да пострада.

— И аз самият съм не по-малко виновен — казах, сядайки на предишното си място. Погледнах през прозореца. Вече се стъмваше. — Чингиз…

— Никакъв проблем — побърза да каже той и разпери ръце. — Остани. Аз също не бих рискувал да се прибера в къщи в такъв вид.

— Ами рефлекси… — изскубвайки капачката от бутилката, произнесе Подляра. — Дори и на психотерапевт ходих… Отучи ме, казвам, да млатя по муцуните без да мисля…

— И не успя? — попитах, масажирайки челюстта си.

— Каза, че е невъзможно… та не успях да се сдържа — измърмори Подляра. — А ти пък за какво си виновен?

— Познавах Ромка само виртуално — казах аз. Сякаш скачайки в студена вода. — Когато дайвърството изчезна като професия… всички ние бяхме много объркани. Сигурно му е било доста трудно. Той, хлапакът, вече беше свикнал да издържа семейство, разбирате ли? Е, и себе си, естествено… да води момичета по баровете, да се облича добре, да плаща за скъп колеж… такъв като него няма какво да прави в обикновено училище.

— Молил те е да му помогнеш, а? — попита Подляра и се навъси.

— Да. Не с пари, разбира се. Просто търсеше с какво да се заеме в дълбината, вече не можеше да живее без нея. Математиката не му вървеше. Беше отличен дайвър, по природа. Хакер… като хакер беше калпав. Искаше да се заеме с дизайн, и там можех да му помогна.

— И какво? — попита Чингиз.

— Не се напънах. Нямах време да му помагам. Реших, че хлапето спокойно ще мине и без дълбината, даже ще е за негово добро. А той вече не можеше без нея. Макар че беше дайвър.

— Никой от нас не може… — Чингиз стана и отвори хладилника под плота на бара. Върна се с бутилка водка. Пат, без да чака покана, домъкна два пакета сок.

— Правилно — рече Подляра. Отмести бирата.

Помълчах, загледан как Чингиз разлива в големите стограмови чаши скъпата датска водка. Пат сипа на всички сок.

— На тебе да ти капна ли водка? — попита Чингиз хлапака.

— Да. Нали така се полага?

Пат не прояви нормалния тийнейджърски ентусиазъм по повод легалното питие. Или много умело се престори на незаинтересован.

Вдигнахме чашите. Пат, който беше клекнал до масата, се пресегна, за да се чукне с явен проблясък на ентусиазъм, но се усети овреме и с изохкване дръпна назад ръката си.

— За хакера Роман, загинал като истински хакер — рече Подляра. И ме погледна.

— За дайвъра Ромка, който си остана дайвър — казах аз.

— За човека, който си е отишъл — кратко допълни Чингиз.

— Нека дълбината бъде добра към него. — Пат неуверено погледна Подляра, после — мен.

Аз кимнах.

Отпихме.

— Не може да изживееш живота на другия — каза Чингиз. — Недей да страдаш, Леонид.

— Да го изживееш можеш, то е ясно — измърмори Подляра. Отпи от чашата и замези с подушване на ръкава на халата си. — Само че това означава да му откраднеш живота, а кое му е хубавото на това?

Замълчах си. И двамата бяха прави. Обаче някъде има още една истина. Че вината за всеки приятел, независимо дали е умрял наистина или в дълбината, е твоя вина.

— Погребението е утре — неочаквано каза Подляра. — Ти ще дойдеш ли, Леонид?

Поклатих глава.

— Не.

— Защо така? — попита Подляра.

— Познавах го само в дълбината. Там той е жив. Все още. Дори тя да го е убила…

Чингиз ме погледна втренчено:

— Дали? Не виртуалността е натиснала спусъка. Тя няма какво да натисне. Леонид… помисли върху следното… твоя приятел са го убили с оръжие, съществуването на което по-рано се е смятало за немислимо.

— Да, Пат вече каза същото.

— Пат е умна глава, естествено. А ти направи ли втората крачка?

Погледнах го с недоумение.

— Леонид, ако отидеш в малък офис в покрайнините на Москва… с цел да свиеш кламерите и остатъка от сапуна в тоалетната, а охраната насочи към теб лазерни пистолети, какво ще си помислиш?

Той беше много сериозен.

И изведнъж почувствах как ме побиват тръпки. Стадо пияни мравчици, втурнало се през кожата ми. Сякаш съм отворил вратата на гардероба и съм открил скелет в единствения си приличен костюм.

— Че файловете са били много сериозни… — казах аз. — Толкова сериозни, че освен привличането за охрана на най-добрата фирма за виртуално оръжие, са използвани някакви наистина съвсем засекретени разработки. Военни… правителствени…

— Или корпоративни… — меко ме поправи Чингиз. — Все пак възможностите на една нормална, желязна, ориентирана към печалба корпорация са значително по-големи. После идват разните ЦРУ-та и ГРУ-та.

— Какво може да бъде по-сериозно от такова оръжие, Чингиз? Само по себе си то е бомба с невиждана сила. Цялостна промяна на отношението на обществото към компютрите, към дълбината! Какво може да е по-важно?

Чингиз и Подляра се спогледаха.

— Това ти ще го изясниш, дайвър — мрачно каза Подляра.

— Защо пък аз?

— Защото аз се измъкнах от онези куршуми случайно! — вече без да се опитва да отпрати Пит и да запази авторитета си, изкрещя Подляра. — Измъкнах се само защото по стар глупав навик бях настроил таймера на плюс пет минути от началото на проникването! В противен случай щях и аз щях да пусна кървави слюнки от прехапания език…

Той замълча, но твърде късно. Разбрах какво е видял, когато е смъкнал виртуалния шлем от Ромка.

— Та аз нищо не умея — казах. Обгърнах ги с поглед всичките — новобогаташа-хакер, хакера-пънкар и хлапето, бленуващо да стане хакер. — Момчета… нали вие прекрасно разбирате всичко! Къде беше силата ни и в какво се превърна? Та аз не мога да разбия и най-простата защита!

— Не знам какво можеш реално — рече Чингиз. — Но би трябвало да умееш да излизаш от дълбината, щом стане напечено. А Тоха няма да успее. Нито пък аз.

— Вие сега е по-добре хич да не се пъхате там. Чингиз, разбирам, че ти си сериозен човек, но…

— Пат повече няма да влезе в дълбината — спокойно заяви Чингиз. — Ще зазидам всички входове. Освен на моята машина, но нея той няма да я докосне… Нали така!

— Пък аз все едно не влизам оттук, освен като ходя по кръчми и по мацки — Подляра се ухили. — Където живея, там не цвъкам! Пък и той не да може да стартира моя ноут…

— Не е честно! — по гласа на Пат си личеше, че му се плаче.

— Погледни Леонид. И го питай за мнението му.

Чингиз отново се пресегна към бутилката. С поглед помолих за разрешение, взех от масата телефона му.

— Най-вече наблегни на заетостта си и на финансовия интерес! — посъветва ме Подляра. — Тоест договорът е трепач, парите сами валят от небето… Нещо такова, жени са това…

— Вики?

— Льоня? — в гласа й прозвуча искрено учудване. — Къде си?

— Ами… отбих се при едни приятели. Пийнахме бира, после водка… как ще реагираш, ако се прибера много късно? Може дори да остана за нощувка.

Искаше ми се да й кажа за Ромка. Имах нужда да се накрещя, да споделя всичко, от игла до конец. Още повече, че тя познаваше Ромка.

Но премълчах. Аз не съм сам. Имам с кого да си попсувам на воля, да се оплача, имам с кого да пийна водка.

Отново си намерих компания. Някак неочаквано лесно и бързо.

А тя няма.

И не бива да я шашардисвам по телефона с тая история.

— Защо не я повикаш… — предложи Чингиз.

— Естествено, поостани, ако трябва, пренощувай… — каза Вики. Неуверено и объркано. — По гласа ти не личи да си пиян… Ако се върнеш късно, отключи си сам и не вдигай шум…

— Сигурно ще се върна по съмнало — казах аз. — Така че не викай любовници, да не стане излагация. Слушай… защо не дойдеш при нас? Интересна къща… интересни хора.

Буквално усетих как се колебае. Никъде не сме излизали от дяволски много време. Вики спря да ходи в дълбината, а в реалността… оказа се, че интересите ни в реалността са прекалено различни.

— Знаеш ли, сигурно няма да се наканя. Късно е вече. Не прекалявай с пиенето, става ли?

— Разбира се.

— Разпускай. Наистина се радвам, че си отишъл някъде.

Когато оставих слушалката, срещнах възхитения поглед на Подляра.

— Ей, откъде си намери жена, на която спокойно да кажеш, че си решил да пийнеш бира и водка с приятели?

— В дълбината.

Подляра мрачно кимна.

— Да… Случва се. И аз срещнах там веднъж такава… А после се оказа, че тя е на четирийсет години и е мъж, председател на клуба на мазохистите…

— Подляр, няма ли начин да научиш нещо за работодателя си? От оня… дайвър.

Хакерът рязко сви рамене.

— Едва ли. Парите бяха преведени веднага, и то много професионално. А среща се предвиждаше само при успех на операцията.

— Ти все пак го потърси.

— Ще го потърся, много ясно. Но не очаквай успех. Трябва да разчитаме само на онова, с което разполагаме — компанията „New boundaries“ с хитрата й охрана.

— Той е знаел — казах аз. — Сто на сто е знаел, че в работата има нещо гнило…

— И какво от това?

— При нас не е прието така… не беше прието. Да се накисват привлечените сътрудници. Как изглеждаше този дайвър?

— Срещахме се три пъти. Първия път се яви като кльощав младеж очилатко, един такъв наивен… с европеидни черти. Нестандартна, но не и перфектна изработка. После беше пищна блондинка, единичен модел „от кутюр“. А третия път — мъж на възраст, уморен, някак угрижен…

— Ясно. Запазваше ли поне някакви общи детайли в облиците?

— Европеец. И трите пъти. — Подляра се замисли. — Не, повече нищо особено.

— А не успя ли да го проследиш?

— Той използваше стара защита, Леонид. На около година и половина. Но много качествена и изпипана. Не рискувах да си давам много зор да го проследявам, можеше да се окаже, че крие две-три резервни аса в джобовете си.

— Е, какво, оставаш ли? — попита Чингиз. — Легло ще ти намерим, със сигурност.

— Наше легло е подложката на компютърната мишка! — изрева Подляра и се разкикоти. — Хайде, дайвър. Остани.

Погледнах към DVD-то на масата.

— Не… сигурно все пак ще си вървя. Докато метрото още движи.

— Осъзнай се, метрото ще движи още три часа — поглеждайки часовника си, отсече Чингиз. — И изобщо — ще те закарам аз.

— Та ти си пиян! — подскочи Пат.

— Добре, ще поостана, но си тръгвам с метрото… — предадох се аз.

Чингиз мълчаливо побутна към мен една чаша.

111

Мъгла.

Сив сумрак.

Отново няма нито посоки, нито разстояния. Вървя бавно през наслояващите се млечнобели пластове. На нещо ми замирисва… дали на пране, прибрано от зимния мраз, или на отминала гръмотевична буря…

Оглеждам се — нито пламъче, нито проблясък.

Но нали го имаше… помня, че го имаше…

Някъде там, отвъд моста-нишка, там, където се срещат стените от огън и лед…

Не избирам посоката. Не знам защо, но съм сигурен, че накъдето и да вървя, накъдето и да тичам, рано или късно отпреде ми ще пламне светлинка — и ще изникнат от мъглата мъждукащите стени: от ален огън и син лед.

И светлината блесва. Едва-едва, като призрачно, омагьосващо огънче, мътно и неясно.

Не тичай след блуждаещите светлинки, когато вървиш по тресавище!

Аз тичам.

И все по-ясно усещам, че някой се движи съвсем наблизо. Не е ясно дали се прокрадва зад мен, или ме съпровожда, или ме охранява… Стъпва меко, без да бърза, но и не изостава.

Нека.

Лявата стена е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Те се губят в небето, в сивата мъгла без начало и край, те се издигат от безкрайната бездна.

Стоя, вдигнал крак, за да стъпя върху изопнатата струна. Лявата ми ръка зъзне, пронизана от студ, а дясната пари от огъня. Това е като игра, ако паднеш, можеш да започнеш отново. Това е като игра, игра…

Само че много боли.

И всеки път се почва от началото.

— Няма да преминеш, Льоня…

Нещо ново!

За първи път в това царство на мъртви мъгли и изгарящи скали чувам глас.

Познат глас.

Опитвам се да се обърна, но сянката зад гърба ми се изплъзва, премества се настрани толкова бързо, че не успявам да видя лицето й.

— Но нали съм длъжен? — питам аз.

— Да. Но това не означава, че ще преминеш…

И това е всичко. Гласът си отива, разтваря се…

Остава само нишката под краката ми. Само стените около мен.

И слабата, мъждукаща, умираща светлинка отпред…

Тръгвам.

Днес е по-лесно. Не знам защо, но е по-лесно. Може би този, който върви отзад, най-после е влязъл в крачка. Може би е останал от онази страна на моста.

А може и аз самият да съм се научил да стъпвам в такт…

На лявата стена, върху бодливите игли на синия лед е разпнат някакъв силует. Той е предпочел да падне на тази страна, изплашил се е изпепеляващите пламъци на дясната стена.

Може това да е и собственото ми тяло…

Не успявам да довърша мисълта си. Нито пък да се отклоня. Онзи върху стената потреперва, когато минавам покрай него. Движението на мъртвия въздух или топлината на тялото ми — нещо го откъсва от стената, хвърля го върху нишката. За миг ми се струва, че мостът ще го пререже надве, но всичко е далеч по-прозаично, заскреженото тяло се сурва, пада надолу, в безкрайната пропаст. Струната под краката ми вибрира, разлюлява се, амплитудата нараства, сякаш падането е отместило някакъв спусък.

Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън, лявата — от лед, дясната от огън, лявата… дясната…

И оттласквайки се от потрепващата нишка, аз се хвърлям към дясната стена…

— Какво си се разкрещял?

Отворих очи.

— Да не ти се присъни някой кошмар?

В колата беше топло. Не горещо като в сауна, просто топло. Може би затова избрах в съня дясната стена?

Шофьорът дори не извърна глава. Късо подстриган квадратен тил, светлинки върху таблото с приборите, тих шум на климатик. Моторът не работи.

Да, Чингиз не ме е откарал лично до вкъщи. За целта е викнал е шофьор… или охранител…

Да можех да си живея така…

— Какво, пристигнахме ли? — попитах, оглеждайки се.

— Адресът е този — меланхолично откликна шофьорът. — Погледни. За пръв път те карам.

— Да не смяташ, че ще ти се наложи пак да ме караш? — Погледнах часовника си. Така… от Чингиз излязох в два през нощта. Сега е четири. Изключено е да сме пътували цели два часа!

— Разбира се — равнодушно се обади шофьорът. — Май те хареса, значи пак ще му гостуваш…

— Ами ако не пожелая да гостувам?

Шофьорът се изсмя късо.

— Бих искал да видя оня, дето не му е харесало у Чингиз.

Донякъде е прав. Сигурно за някой друг гостенин — също допаднал на домакина — всичко би било организирано другояче. Не бира с водка и кренвирши в кухнята, а аристократичен прием с марково шампанско, хайвер и есетра.

— Отдавна ли дремем пред нас?

— Час и половина. Чингиз нареди, ако си откъртил, да поспиш в колата. До пет часа.

— Аз да взема да си вървя — измънках аз.

— Добре. — Охранителят изскочи от колата и когато се измъкнах от задната седалка на скромния форд, вече се беше строил до мен.

— Ама ето го моя вход — опитах се да го разубедя аз. — Ей… да не съм девойка, че да ме изпращаш…

— Наредено ми е — късо отвърна шофьорът и аз кандисах.

Това му е работата.

Отворих вратата с ловкостта на печен крадец, профилиран за обири по домовете, със сръчността на заклет алкохолик или млад компютърджия. Влязох тихо, заключих двете ключалки съвсем безшумно, при това в пълна тъмнина, без да паля лампата.

Беше тихо. Съвсем необичайно за този час. Нощем би трябвало да бучат вентилаторите на компютъра, да шумоли хардът, да трака клавиатурата… Може би затова Вики ми подари сензорна?

В банята припряно наплисках лицето си със студена вода, влязох на пръсти в гостната. Съблякох се, възможно най-грижливо сложих дрехите върху дивана. Погледнах в спалнята.

Е точно това не го бях очаквал.

Вики седеше на крайчето на кревата и слабите отблясъци от екрана на ноутбука падаха върху шлема й.

Изключително изящния шлем, не нов, но все още твърде ценен от познавачите „Creative-Diana“, типов женски модел отпреди две години, тъмносин на цвят, в когото навремето инвестирах половин хилядарка в зелено… Тялото на Вики леко потрепваше, набелязвайки движенията. Понякога ръката докосваше клавиатурата и отскачаше, притискайки се към гърдите.

Вики беше в дълбината.

Едновременно е и красиво, и плашещо. Омагьосващ танц на тялото, което вече сякаш не принадлежи на нашия свят. Ето, главата бързо се повдигна — Вики гледа в небето или в тавана, не знам… Под еластичната лента, прикрепваща шлема отдолу към брадичката, се мярна ивица бяла кожа.

— Не — достигна до мен. — Това не ме интересува.

Отдавна не беше влизала в дълбината. Скъсала беше тотално с нея. И дори пишеше докторската си дисертация на съвсем различна тема, която няма общо с виртуалността. Какво я бе накарало да се върне в призрачния свят? Бих могъл да се приближа, да се наведа през рамото й. Да седна до нея, в края на краищата. Да увелича звука във високоговорителя на ноутбука.

И да стана свидетел на анимационния филм, който за Вики е абсолютна, ужасяващо достоверна реалност. Да надзърна в късче от нейния сън. Тя, все едно, нищо няма да забележи. Изходът й от дълбината е достатъчно дълъг, средно около десет секунди, ще успея да избягам.

Ах, Недосилов… умничкият и разумничък Недосилов. Едно не си разбрал, когато си размишлявал за двойката дайвъри — единия в шлема, а другия — пред екрана…

Никой никога няма да допусне чужд човек в съня си. Дори най-близкия човек.

— Приятна дълбина, Вики… — прошепнах, затваряйки вратата.

Мога да легна на дивана.

А вече мога и да не лягам.

Тихичко се приближих към машината. Прошепнах, наведен над микрофона:

— Вики, събуди се…

Хардът зашумоля. Вентилаторите тихо запяха — освен стандартните ми се бе наложило да добавя още два, поради многото допълнителни платки върху дъното. Иначе машината прегряваше след четвърт час работа.

— Изключи звука. Състояние, Вики?

„Състоянието е нормално. Ресурсите са достатъчно.“

Кимнах на появилите се надписи и намъкнах гащеризона.

— Вход в мрежата. Режим — обикновен. Личност номер три — Протей.

„Изпълнено.“

Разбира се, заслужаваше си да наглася таймера.

Но аз не знам колко време ще ми се наложи да прекарам в дълбината.

Не отивам да работя или да се забавлявам.

Отивам да отмъщавам.

Шлемът… допир на мека подплата. Екранчетата са пред очите ми. Тихо-тихо шуми вентилаторът, докато подава въздух — засега още не охладен или пък нагрят, а съвсем обикновен. Тишина в слушалките.

deep

[Enter]

И въртяща се дъга пред очите, завихряне, водовъртеж…

Зейналата паст на дълбината.