Фалшивите огледала

Петото ниво на „Лабиринт на Смъртта“ е като вододел.

Граница между програмните и истинските чудовища.

„Лабиринт на Смъртта“ не е скован от строги пространствени граници. Можеш да направиш завой и да се отклониш от основния маршрут, по който се движи отрядът. Да се опиташ да заобиколиш опасните места, да съкратиш пътя. Не бих се учудил, ако за интересите на играта в „Лабиринта“ е измоделирана цяла планета. Но това е път без изход — рано или късно на геймърите ще им се наложи да се запишат, да отбележат положението си в играта преди изхода… ама няма да има компютър, за да го сторят.

И ще се наложи да се минава нивото отначало…

Въртя в ръце тежкия, шестцевен ракетомет. Тук има нещо… някаква странна мисъл започва да се оформя в съзнанието ми. Наближава краят на десетия час, откакто сме в играта, а ние завършваме пето ниво… невъзможно е да се върви по-бързо…

Така че какво — осем денонощия?

Не разполагаме с толкова време. Сигурен съм.

Придвижваме се право напред. Безпроблемно, съгласувано, отмерено. Но това няма да ни помогне. Има прости, естествени ограничения — пет километра в час, ако се върви пеша, петнайсет — при търчане в бърз тръс. Но из „Лабиринта“ е изключено само да се тича, налага се да се стреля, да се заобикаля, да се търсят оръжия и муниции… Минимум още час на ниво. Най-малко час!

— Леонид! — Подляра ме настига. Подозрително ме поглежда в очите, пита: — Ти добре ли си?

— Да.

— Сашка твърди, че в края на пето ниво имало традиционно място за почивка. Там не било прието геймърите да се гърмят едни други.

— Е, и?

— Ако заварим там някаква чужда група, ще е редно да поседнем при тях…

Кимвам. Хвърлям поглед към индикатора на ракетомета. Седем заряда. Прекрасно. Пълен залп, и още една ракета за финал…

— Редно, викаш… Ясно.

Крачим из тясна клисура. Тук-таме се забелязват следи от битки, при това пресни: разбити от ракети канари, овъглена земя, обгорели дървета.

Веднъж ни атакува чудовище. Вече бяхме срещали подобни — адски подвижни, по-високи от нас двукраки влечуги. Отдалече гадините те обстрелват с две мощни лъчеви пушки, отблизо се хвърлят в ръкопашен бой, ловко боравейки с лапите с остри нокти и с гъвкавата си като бич опашка. Да се сражаваш сам срещу такава твар не е много приятно.

Но ние сме седмина.

Гадината успява да стреля само веднъж — и умира под канонадата на четирите пистолета, автомата и странния излъчвател, намерен от Нике. Излъчвателят поразява чрез избухване на небесносин пламък, разпръскващ се по целта.

Аз не стрелям.

Поглеждат ме накриво, но нищо не питат.

Изходът от клисурата е задръстен с каменни блокове. Върху тях се мъдрят безброй графити. Мяркат се и баналните „Макс и Слай бяха тук“, творения на незнайни пишлемета, и дълги цитати от Шекспир, Данте и Елюар, и някакви закодирани съобщения, очевидно написани за изостанали приятели. Но се откроява един монументален надпис, изсечен в камъните… колко ли време се е наложило да се труди неизвестният му автор?

„ПРИМИРИЕ!!!“

Шурка пуска пистолета в кобура и се закатерва нагоре по камъните. Пат с въздишка мята на рамо своя безполезен автомат.

И аз постъпвам по същия начин с ракетомета си. На мен са ми доверили най-мощното оръжие, намерено от групата. Засега не съм стрелял нито веднъж с него…

Катерим се по камъните.

А ето го и изхода от нивото…

Пейзажът е толкова спокоен и тих, че цялото ни оръжие започва да ни се струва излишен товар.

Свършек на гора. Езерце. Мека тъмнозелена морава… буен лагерен огън…

Около него са насядали седмина.

Спускаме се по скалите. Прекрасни мишени сме, но примирието наистина се спазва. Даже ни махат с ръце, канят ни при огъня.

Групата прави приятно впечатление. Трима млади мъже, здрави, спретнати, при това неясно от какво се създава усещането, че те са същите и в живота, а не само в дълбината. Две девойки, симпатични, нестандартни — едната е с европейска външност, втората — китайка. Хлапе, малко по-голямо от Пат. Възрастен, костелив мъж… той, изглежда, е старшият в групата.

— Зачитаме ли примирието? — пита старецът. Ако се съди по лекото забавяне, с което пристига гласа му, той определено не говори на руски.

— Зачитаме го! — откликва Маниака. — Отдавна ли вървите?

— Двайсет часа чисто време — с охотна отговаря един от мъжете.

Не приличат на неопитни новаци. По-скоро са били заети най-вече със събиране на снаряжение, а не с тичане през нивото. Почти всички са с бронирани жилетки и са въоръжени значително по-сериозно от нас. Всички имат и автомати, и пистолети, два излъчвателя, като този на Нике, три ракетомета и още някакво непознато пушкало…

— А ние — десет часа! — радостно съобщава Мага.

Снизходителни усмивки.

— То се вижда — добродушно казва старецът. — Настанявайте се…

Правят ни място при огъня. Сядаме. Настъпва кратка неловка пауза… добре, че с нас е Компютърния Маг!

— Хора, а някой от вас да има кракове за „Visual Board“? — осведомява се той.

Геймърите се споглеждат.

— Ако намериш, обади се — съобщава един от тях. — Засега май никой не я е пробил…

Мага доволно се озъбва. Със сигурност му се иска да ги светне, че той е авторът на програмата… известна дори не толкова с удобството си, колкото с патологичната си устойчивост към пробиване. Но той обуздава порива си. Затова пък разговорът скоро придобива светски характер. Как, къде и какво са пробили, кого и защо са успели да спипат, кой е офейкал и кой в момента е зад решетките…

След десет минути отношенията са уредени. Скучаем само аз и Нике, струва ми се. За нас тези професионални разговори са прекалено неразбираеми.

Впрочем, скоро темата на разговора се връща към „Лабиринт на Смъртта“ и тактиката за преодоляването му. Ледът на недоверието е разбит…

— Напразно сте се разбързали — казва китайката. Тя лежи на тревата, отпуснала глава на коляното на един от младежите. — Първите пет нива трябва да се използват за събиране на оръжие. Търсене, търсене и пак търсене…

— Трябва да изминем „Лабиринта“ възможно най-бързо — сухо отговаря Чингиз.

— По два часа на ниво? — с усмихва пита китайката.

— Желателно е да сме още по-бързи — учтиво отвръща Чингиз.

— Изключено е да успеете. Двата часа са теоретично възможният предел.

Така значи.

Споглеждаме се. Изглежда, никой не е притежавал такава информация.

— Хич не се съмнявайте — включва се в разговора старецът. — Проверено, изчислено и доказано е. И все пак е нереално. Ние щурмуваме рекорд. С по четири часа на ниво. Общо четиристотин часа.

— Прекалено е дълго — клати глава Чингиз.

Старецът се усмихва и нищо не отговаря.

— Такава ни е съдбата — мрачно въздъхва Подляра. Ляга върху тревата, закача ранената си ръка, мръщи се. Всеки намерен лек досега го давахме на Мага, като най-изпатил. Не ни е до дреболии…

— Вземи! — Старецът подава на Подляра аптечка.

— Няма да откажа. — Хакерът притиска към ръката си бялото пластмасово кубче. Доволно се ухилва. — Благодаря… не очаквах.

— Няма за какво. Запасили сме се.

Ето го предимството на планомерния поход из „Лабиринт на Смъртта“. Колко жалко, че той не е за нас.

— Време ни е, момчета — изправям се аз.

Първа, с въздишка, става Нике. После и останалите.

— Прощавайте, приятели — казвам на чуждата компания. — Ама ние бързаме…

Възражения няма. Китайката се усмихва, на другото момиче общо взето сме безразлични. Както и на мъжете, и на хлапака. Старецът… интересно, на колко ли години е всъщност… Старецът е леко разочарован.

— Късмет…

Нашият отбор вече се отдалечава. Без да се сбогува, без да спори с мен. Едва ли някой е доволен от решението ми, обаче спорове няма…

Подавам на стареца десницата си, следва здраво ръкостискане.

Междувременно с лявата ръка натискам спусъка на ракетомета. Мекият мляскащ звук на влизащите в цевите ракети почти не се чува.

Най-важното сега е да не отпусна спусъка прекалено рано или прекалено късно. Изстрелът ще се осъществи или при отделянето на пръста ми от спусъка, или след като се зареди шестата цев…

— И на вас успехи — казвам аз и отдръпвам ръката си.

Обръщам се и се затичвам след моя отбор. Отстрани погледнато ръката ми върху приклада на ракетомета изглежда напълно естествено — човек, който придържа оръжието си…

Мляс…

Третият или четвъртият заряд се намести в цевта?

Мляс…

Спирам и смъквам ракетомета в ръката си. Поглеждам екрана му.

Там гори цифрата „5“.

Мляс…

Те успяват да разберат какво се случва. За съжаление успяват. Някои се хвърлят към оръжията си, някои се опитват да скочат… Само върху лицето на стареца има обърканост, устните му се помръдват… може би възнамерява да ми напомни за примирието?

Цевта сочи към центъра на групата… Съвсем малко вляво…

Шестият заряд се намества в цевта. Ракетометът потрепва, изплювайки огненото ветрило. Откатът от шестте едновременно изстреляни ракети е достатъчно осезаем — хвърля ме на земята, от изпускателните отвори на цевите ме удрят струи нагорещен газ.

На мястото, където току-що мирно си отдъхваха конкурентите ни, се простира черна ивица. Пръстта е разровена, сякаш оттам е минал булдозер. Шестте дупки от снарядите едва се различават.

Общо взето попадението ми е нелошо.

Мъжката част от отбора е убита на място, от тийнейджъра като че ли не е останала и следа. Само китайката е още жива и вяло протяга ръка към кобура си — у нея са се съхранили някакви жалки проценти живот.

Точно колкото за един изстрел от пистолета. Да хабя цяла ракета нямам ни най-малко желание. Момичето престава да се протяга към пистолета, застива…

— Какво правиш? — крещи Подляра.

Пат е замръзнал с отворена уста. Чингиз е замислен.

Маниака навъсено преминава покрай мен. Сяда до една от ямите, измъква оттам почти незасегнат излъчвател. Така и трябва да бъде… За какво се борихме? Колко ли бронирани жилетки са оцелели? При гибел на притежателя им вероятността да се запазят е петдесет процента…

— Льоня… това е… — Мага е изгубил напълно веселото си настроение. — Не бива така!

— Няма да тръгнат да ни гонят — казвам аз. — Тактиката им е друга.

— Льоня, но нали имахме примирие! — с укор изрича той. — Не бива!

И в този момент ме обзема ярост.

— Примирие? Не бива? Да не си играем в пясъка? Момчета, разберете най-накрая… това, заради което сме се захванали…

Забелязвам напрегнатия поглед на Нике и млъквам. Все пак чуждият човек в отбора е пречка.

Но ме разбират. Мага с въздишка разперва ръце и също кляка да събира трофеите при една от ямите.

— Ако искаш, можеш да си вървиш — казвам на Нике. — Няма да стрелям след теб. Заклевам се.

Може би тя дори не вярва на думите ми…

— Изглежда сега изобщо няма да си отида. Вие безумно ме заинтригувахте.

След минута из димящите останки вече се ровят всички. Освен Чингиз.

— Мислех, че съвременните бизнесмени притежават по-гъвкав морал — казвам му аз.

— Аз не затова… — с досада се намръщва Чингиз. — Преценявам дали ако дочакаме следващата група, ще компенсираме с допълнителното снаряжение загубата на време?

— Според мен — не.

— Изглежда си прав… — кимва хакерът.

— Ура! — Пат изскача от ямата, размахвайки бронирана жилетка. — Моят размер! Сега ще повоюваме!

Ето затова обичам децата — заради тяхната непосредственост.

Скачам долу, започвам разкопките. Бронирана жилетка… уви, разкъсана на парчета. Ракетомет… без заряди. Не ми върви…

— Леонид — обажда се Подляра, за да ме предупреди. Обръщам се и подхващам ракетомета по-удобно. Зарядът е само един… но все пак е нещо.

Ето ти загуба на време…

От гората излизат трима. Млад нисък младеж и две девойки-тийнейджърки. Хлапакът е обикновен на вид, но момичетата не приличат съвсем на хора — твърде големи очи, дълги островърхи уши, под шлемовете стърчат прекалено блестящи златисти коси.

Впрочем, не това е важното… Важното е, че тройката е въоръжена с ракетомети, приготвени за стрелба.

— А разправяха, че тук имало примирие — с упрек произнася момчето.

Няколко минути групите се гледат преценяващо. Да се започне стрелба ще е колективно самоубийство.

— Кой си ти? — интересува се Чингиз.

— Приятел на елфките — съобщава момъкът, сочейки с поглед спътничките си. Виж ти — по-рано любителите на ролеви игри не се мяркаха в „Лабиринта“…

— Много ни трябваше оръжие — откровено казва Чингиз. — Така се получи.

— Тук всеки се нуждае от оръжие — съгласява се младежът. — Оръжие, броня, боеприпаси…

С крайчеца на окото виждам, че Подляра посяга към пистолета си, и бързо поклащам глава. Няма да помогне… накиснахме се. Здравата се накиснахме.

— Това е чудесно — невъзмутимо изрича Чингиз. — По първата точка стигнахме до съгласие. Предлагам да преминем към втората. Ще ни продадете ли малко боеприпаси?

— Какво? — Младежът явно се смайва, а елфките объркано се споглеждат.

— Купувам част от вашето снаряжение. За истински, реални пари. Десет долара за ракета. Сто — за ракетомет.

Това е безумие. Такова нещо сигурно още не е имало в историята на „Лабиринта“ — нарисувани оръжия да се купуват за истински пари.

— Ти да не си психо? — с любопитство пита приятелят на елфите.

— Не. Бизнесмен.

— Побъркан бизнесмен, значи… Ракетите — петнайсет гущера парчето. Ракетометите — двеста в зелено.

— Ха! Та аз ще си купя истински по-евтино! — възмутено изревава Подляра.

— А трябва ли ти? — интересува се младежът. — Истински ракетомет — тук?

— Съгласен съм — бързо изрича Чингиз. — Един ракетомет и двайсет ракети. Излизаме двамата с теб от „Лабиринта“, превеждам парите на твойта сметка, връщаме се и се разделяме доволни.

Подляра и Пат, изглежда, повече от Чингиз се косят за парите му. Но си затрайват.

Маниака просто се хваща за главата, сяда на края на ямата и се извръща, неспособен да гледа случващото се.

Ако за нещо обичам нашите бизнесмени — то е заради тяхната находчивост.

1

Че е време да приключваме, разбрахме на девето ниво. Макар че най-трудно от всички май беше седмото. Там за пръв път убиха Маниака, на когото до момента му беше вървяло сякаш на магия; там против нас осъществиха прекрасна съгласувана атака около петдесет чудовища от всички породи, включително подземен червей, който с еднаква лекота излапа и Подляра, и купения му за две стотачки ракетомет, и голямата канара от гранит, зад която хакерът се криеше от ураганния огън на изродите влечуги.

Но в нас все още имаше хляб. Отбихме атаката. Дочакахме да ни догони Маниака, зъл като дявол и въоръжен само с автомат, за чийто произход той упорито отказваше да говори. Върнахме се за Подляра и го заварихме заклещен в някакъв скален процеп, в отчаяна стрелкова отбрана срещу три охлювоподобни твари, изпълзели от плиткото езерце. А когато преминахме оттам в пълен състав, те дори не си бяха показали оттам рогата…

Осмото ниво се оказа почти лесно. Заето изцяло от блато. Видимост — великолепна. По някаква причина спомняйки си за сталкера от филма, започнах да поливам трасето пред нас с ракети.

Резултатът надхвърли и най-смелите ми очаквания. Изплувалите трупове на чудовища образуваха заплетена картина върху повърхността. Изродите, спотаили се по-далеч, се хвърлиха в атака… безуспешно, но впечатляващо.

А виж, деветото ниво ни пречупва.

Общо взето нищо особено. Не прекалено високи планини. Каменоломни, в които тромаво се въртяха странни механизми, раздробяващи и поглъщащи камъните. Постройки, останки от древен, циклопичен храм. Няколко бойни машини… кой се криеше в тях, така и не разбрахме. Машините изгаряха чак след десетото уцелване с ракета, но затова пък горяха великолепно.

Те просто бяха прекалено много…

Преминахме през каменоломната от третия опит.

Изгубихме цялото си снаряжение.

Това, което успяхме да намерим сред постройките, не беше никак достатъчно за малката ни армия.

Аз съм запазил ракетомета си с пет заряда. Маниака — автомата си. Нике — нещо подобно на картечница, стреляща с небесносини игли, с добра скорост на стрелбата и достатъчно мощна.

Всички останали са си пак с пистолети.

Естествено, вече нямаме никаква броня…

Излизаме на десето ниво през дълъг, празен, безопасен и неописуемо скучен тунел, пробит в склона при храма. Тунелът преминава като свредел през утробата на планината…

Компютърът, в който можем да се запишем, е на върха. Наполовина вграден в камък, навън са само екранът и клавиатурата.

Дори не се налага да обсъждаме каквото и да било. Осемнайсет часа без сън. Осемнайсет часа на крака.

— Среща в десет московско време при портала — казва Чингиз. Оглежда ни — възражения няма. Побутва към клавиатурата Пат, който вяло набира някаква парола, поставя курсора на „изход“ и изчезва. Чингиз си тръгва след него.

— Добре се повеселихме, а? — изрича Зуко, външно изобразявайки оптимизъм. Дори неговата жизненост се е пропукала.

— Изгубили сме форма — мърмори Маниака. — Хайде… не се туткай…

Зуко, разпервайки ръце, изчезва.

След него си отива Маниака.

Подляра замислено оглежда околността. Тук е красиво, страшно красиво. Дизайнерите на „Лабиринта“ са се потрудили добросъвестно. Надолу се спуска полегат склон, снегът блести под лъчите на залязващото слънце. В светлолилавото небе плуват бледовиолетови облаци. Стоим на билото на планинския рид, който ни предстои на прехвърлим… да отидем при онези езера — тъмносините мастилени петна долу… да преминем през гората… да пресечем морето… какво ли още са измислили създателите на играта? Заводи, вулкани, космодруми, полета? Някъде в края на пътя е разположен град, където геймърите ги очаква злобният Император…

— Леонид, ние сме намислили невъзможното — изрича Подляра. — Работата не е в майсторството. Виждаш — тук на практика няма истински схватки. Старите добри дуели… ти с картечницата, аз с резачката… кой кого ще надхитри… Леонид, ние се сражаваме не с другите геймъри… без значение в какво тяло се намират — човешко или на охлюв-гигант. Ние се сражаваме със света. Със света на „Лабиринта“, света вътре в Дийптаун. Ние се сражаваме с разстоянието, с времето… ех, мама му стара, ти сам всичко разбираш. Утре в десет, накратко…

Той полага ръце върху клавиатурата, и ние с Нике оставаме сами.

— Стрелец…

Поглеждам момичето.

— Кажи, този Стрелец… за когото често споменават в „Лабиринта“…

Аз мълча.

— Това ти ли си?

— Да.

— Не играеш в пълната си сила.

— Да.

— Приятелите ти разбират ли го?

Поклащам глава.

— За къде така бързате?

— Нике, имахме ли уговорка да не се задават въпроси?

— Извинявай, Стрелец… — усмихва се тя, по-скоро тъжно, отколкото обидено. — Не искам да си пъхам носа в чужди тайни. Ако ти наистина си същият този…

— Да.

— Ако ви преча… Нека да си отида. Ще се присъединя към друг отбор…

Самият аз не зная защо казвам това…

— Много искам да останеш с нас.

— Защо?

В камуфлажа всички ние сме еднакви. Безполови, безформени, унифицирани. Късове месо във военната униформа на несъществуваща армия, доброволни наемници в измислена битка, самопожертвователни герои с никому ненужни подвизи.

Само лицата над високите яки на якетата са различни. Лица, които самите ние сме си измислили. Толкова е лесно — да нарисуваш лице. Точка, точка, запетая… ето ти я кривата муцунка… Рисувай сам, събирай от детайлите, като в детски конструктор… Волева брадичка, унила брадичка… Щръкнали уши, прибрани уши… Изправен нос, чип нос…

С мъка ми се удаваше само едно. Очите. Понякога ми се налагаше да ги преправям десетки пъти, преди да станат живи. Оттогава разбрах кое е най-важното в нарисуваните лица.

Гледам я само в очите.

— Ти ми харесваш — казвам накрая. — Не съм във възторг от това. Но ми харесваш.

Ръце върху клавиатурата.

Парола.

Изход.

А изходът от „Лабиринт на Смъртта“ си е старият… същата уютна, просторна съблекалня и същата зала, както и преди две години.

Свалям екипа, прибирам го в шкафчето. Изобщо не се учудвам, че ме очакват дрехите на Стрелеца.

Вземам душ в малката кабинка. Този път съвсем обикновен душ, няма никакви противовирусни химикали. Обличам се, за секунда спирам пред вратата…

Какво ли ще стане сега?

Завръщане на легендата, спор няма! Стрелеца се е върнал в „Лабиринт на Смъртта“. И не сам, а с група приятели. При което този път Стрелеца наистина не действа много честно…

Излизам в залата с колоните, от която се виждат дийптаунските улици. Голям смях ще падне, ако сега се повтори преследването и ми се наложи да се крия в публичен дом…

Залата е празна. Почти празна. Само някаква компания стои, увлечена в сладки приказки, звучи жизнерадостен смях. Лицата са непознати, но явно не са тези, които разстрелях на пето ниво…

Дявол да го вземе!

Къде ли са унижените и оскърбените?

Къде е жадуващата кръвта ми тълпа?

Приближавам се към компанията, правейки вид, че търся някого. Не ми обръщат никакво внимание — имат си някакъв техен лаф…

— Чу ли, че Семецки го убили? Три пъти подред?

— Е, и?

— Ами оживял и догонил своите…

Дружен изблик на кикот…

— Момчета, не сте ли чули за такъв геймър — викат му Стрелеца? — питам напосоки.

Погледи, пълни с недоумение. Всички свиват рамене.

От съблекалнята излиза младеж. Поздравяват го, махат с ръце. Някой вика:

— Круз, колко трябва да те чакаме, а?

Цялата тълпа се изнизва от залата с колоните.

Аз вече съм забравен, а заедно с мен — и въпросът ми.

Стоя с проведен поглед. Объркано се усмихвам. Стискайки дръжката на пистолета в джоба си.

Славата е нещо преходно.

Чудно е даже как и Нике ме помни. Сигурно момичето сериозно се готви за кариера в „Лабиринт на Смъртта“.

А какво, всъщност, исках аз?

Тази смъртоносна игра вече не е същата. Не прилича на весело ровичкане из пясъка. На разпалена престрелка из тесни криви улички. За тези неща сигурно сега съществуват други игрови зони.

Прилича най-вече на военен полигон. В „Лабиринт на Смъртта“ човек се учи не на самостоятелни геройства, не да изостря рефлексите си и да качва скоростта на реакцията си. Дойде времето на отборните игри. Дългите и досадни походи. Взаимното пазене на гърба, отхвърлянето на слабите, поддържането на силните, безусловното подчинение на командирите…

Защо ли това не ми се нрави?

Какъв съм аз? Нима съм индивидуалист до мозъка на костите?

Или не си доиграх тогава, преди две години, не преминах през всичко, през което трябваше да премина?

Късно е да търся отговори. Светът се е променил. А аз не съм го разбрал, свит в своята тясна, уютна, сигурна черупка…

Излизам от залата с колоните на улицата. Вече се е стъмнило, запалено е уличното осветление, проблясват рекламите, хората сякаш са станали повече… Всичко си е както трябва, това е кварталът на развлеченията, а сега настъпва поредният прилив на хора. В европейския и руския сектор на Дийптаун всички са приключили работа и са тръгнали да дирят приключения. Хубаво… Нека винаги е вечер за мен в Дийптаун. Ранна лятна вечер, с първите звезди върху тъмносиньото небе, с уханието на отминал дъжд…

Занимаваме се с глупости. Събрали сме се, герои… самоуверени като германците през юни четирийсет и първа… какво е за нас някакъв си „Лабиринт на Смъртта“…

Погрешна е самата ни идея.

Трябваше да се доверя на инстинкта, който ме изведе от „Лабиринта“ след първия неуспех.

Но какво тогава? Какво? Да търсим Тъмния Дайвър? По-лесно е да се намери игла в купа сено… пък и да го намерим, той няма да пожелае да ни помогне.

Да си уредя да ме приеме Дмитрий Дибенко, дето е забъркал цялата тази каша? Само ще се изложа на удари. Той разбира накъде отиват нещата, не може да не разбира. Някога е създал дълбината, сега създава нейната смърт. От какво се ръководи? Не знам. Не съм психиатър. За всяка постъпка може да бъде намерено и най-гнусно, и най-благородно тълкуване. И няма значение какво ще получа, ако се добера до Дибенко. От новата си играчка той няма да се откаже.

Какво не сме опитали още?

Да обиколя редакциите на виртуалните вестници и списания? Е, във „Вестник на Дълбината“, „Вечерен Дийптаун“ или „На Волга“ вежливо ще ме изслушат, ще ме почерпят кафе и ще ме изхвърлят. Виждали са и по-големи психари. В някое рускоезично жълто издание, като воронежкия таблоид с име на сврака или липецките „Обелки“ ще ме посрещнат с отворени обятия. Ще ми благодарят, ще ми стиснат ръката и ще пуснат брой с грамадното заглавие: „Двайсет и седем хакери загиват от вирусно оръжие от пето поколение!“

Не вярвам в силата на такова печатно слово.

Виж, в силата на глупостта, наглостта, невежеството — несъмнено.

За миг ми става толкова тъжно, толкова безизходно, че съм готов да прошепна вярното си стихче. Да изляза от дълбината — нека главата откликне на болката. Да похапна набързо нещо, захвърлено в хладилника. И да легна да спя… сега е четири сутринта, между другото…

Само дето още не ми се спи. Прекалено много хормони бушуват в кръвта ми. Пропуснахме мига, когато ни се спеше, продължихме нататък — и се натресохме на мъчителната, безсънна умора…

Вдигам ръка, хващам такси.

— Карай ме „При загиналия хакер“.

Шофьорът кимва, значи адресът на бара му е познат. Какво пък. Да видим къде се събират най-яките хакери на съвременността.

Пътуваме дълго. Изглежда, виртуалният бар се намира на някакъв раздрънкан сървър или дори на частния компютър на собственика на заведението. Най-накрая спираме пред сияеща табела — единствената на тясната тъмна уличка.

„При загиналия хакер“.

Великолепен метод за маскировка, не ще и дума. Мисля си го съвсем сериозно, без каквато и да било ирония. Няма по-хубава маскировка за хакера от такава показна ярка табела. Никой не би я взел насериозно.

Трябва да е или незабележима, или фрапантна. Други варианти не съществуват.

Плащам и се доближавам до вратата. Побутвам я — заключена е.

Чувствайки се като пълен идиот, произнасям на глас:

— Сърце и Любов!

С протяжно скърцане врата се отваря.

Влизам. Грохот зад гърба ми. Е, затворихте я, добре. Ама защо са тези звукови ефекти?

Барът е малък и уютен — да се не надяваш…

Правоъгълна стая, сумрачно осветление. Стените, пода, тавана — всичките са изградени от някакви малки квадратчета… Вглеждам се.

Дискети.

Виж ти, колко е стилно.

Дискетите са най-различни. Някои имат вид на нови. Други са надписани. Има и програми, и игри… По-точно — късчета програми и късчета игри.

Мястото започва да ми харесва.

Зад тезгяха стои явна рожба на програма. Розовобузест, набит, вечно усмихващ се бюргер.

— Халба бира — казвам аз и показвам напосоки един от крановете.

Барманът кимва, пълни халбата.

„Опит за външен контрол над системата. Получено е искане за идентификация. Да разреша ли достъпа до системната информация?“

Шепотът на Вики е доловим само за мен. Усмихвам се, кимвам на бармана и казвам:

— Да…

Не ми вземат пари за бирата. Логично. Щом тук се събират хакери, бирата трябва да е крадена. Безплатна за своите. А чужди тук изобщо не идват…

С халба в ръка се отдалечавам от тезгяха, оглеждам заведението. Хората са малко. На едната масичка седят няколко младежи с възможно най-хакерски вид. Холивудско-хакерски. С несресани дълги коси и очи, в които гори безумие, с небрежно облекло; до един оживено ръкомахат и спорят за нещо. Именно такива в екшъните се опитват да налучкат и най-сложната парола секунди преди взрива, пробиват компютрите на Пентагона, говорят не с букви, а с цифри, падат във всяка локва, но в решителния момент проявяват смелост и ловкост, достойни не за миролюбив програмист, а за излязъл да се поразтъпче командос.

Отново не мога да кажа нещо определено. Това тяхното може да е имидж. Или маскировка. А може и да е инфантилна игра на „яки хакери“.

Преминавам край младежите. Не ми обръщат капка внимание — щом съм влязъл, значи съм в правото си.

В края на залата седи още една група. Вглеждам се.

Млада жена. Лицето е симпатично, но нервно, неспокойно. Здрав мъж, малко по-възрастен от нея. И неотдавнашният ми колега. Сега той е в тялото на възрастен.

Приближавам се, с безмълвен жест питам дали е свободно. Мъжът и жената се споглеждат.

А Иля, изглежда, просто дреме пред пълната халба бира, гледайки в празното пространство.

— Кой си ти? — пита мъжът.

— Леонид.

Погледът на непознатия става почти дружелюбен.

— Сядай. Иля ли ти каза паролата?

— Да — отвръщам и сядам до тях. Отпивам от бирата. Така и не съм погледнал каква марка е и сега просто пия бира — някаква абстрактна, средностатистическа напитка. Много важно.

— Хакер? — рязко пита жената.

— Не — отговарям честно аз. — Ни най-малко.

— Тук се събират само хакери — обяснява мъжът. — Истински хакери.

Отпивам от бирата си и чакам продължението. Не знам защо, но ми се струва, че няма да ме помолят да се разкарам.

— Е, щом нашият приятел е гарантирал за теб — вметва жената, — то имаш право да си тук.

— Благодаря — кимвам аз, с целия си вид демонстрирайки благодарност.

Паузата започва да се проточва. Жената лекичко побутва Иля, той едва се поклаща, но продължава да си седи.

— Остави го, спи… — намръщва се мъжът. — При него сега е четири сутринта… Та казваш — ти си Леонид?

— Да.

— Ти май искаше да помогнеш на Иля да намери Храма на Дайвърите? — интересува се жената.

— Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

— Има такъв — замислено говори мъжът. — Спомням си…

Така ли ще продължават да ми говорят — по ред?

— А за какво ти е да му помагаш? — пита жената.

— Имам дял — позволявам си загадъчна усмивка.

— Не ни баламосвай — моментално откликва мъжът. — Какъв ти дял… това са дребни пари. Решил си да хакнеш Храма?

— Как се досети? — питам аз.

Жената се усмихва, пали цигара. Поднася ми пакета.

„Маркер“ — шепне Вики.

Вземам цигара и запалвам.

Хакерите се споглеждат. Моментално съм се спуснал надолу по скалата, по която те класифицират хората.

— Това веднага се вижда — неясно казва жената. — Няма да успееш да хакнеш Храма. Него даже Дао не можа да го хакне. А той беше най-добрият хакер в света.

Не съм чувал за хакер на име Дао. Мълча.

— Тъй, значи искаш да станеш хакер? — пита мъжът.

Да отговоря „не“ просто не е учтиво.

— Разбира се.

Снизходителни усмивки.

— Тогава идвай по-често — казва жената. — Всички тук са наши ученици и приятели. Виждаш ли, ей там седи едно момче с очила?

Поглеждам го. „Момчето“ е на около трийсет, цайсите му наистина са внушителни.

— Той вчера хакна един „Крей“ — казва мъжът.

Добре, че в този момент не пия бира. Със сигурност щях да се задавя. А така… изражението на лицето ми може да се тълкува по различни начини.

— Талантливо хлапе — снизходително казва жената. — Ти не се учудвай. Външността лъже. Когато преди две години дойде при нас, не можеше дори да си инсталира „Windows-Home“. А вече постигна някакви успехи.

Все още не съм способен да произнеса нито дума. Мисля си как може да се хакне „Крей“. Суперкомпютрите не са свързани с мрежата, те не се използват за поддръжка на Дийптаун и за работа с виртуалната реалност. Те имат собствено програмно осигуряване, несъвместимо с обикновените операционни системи. Освен това…

Да се хакне „Крей“ — това е все едно да свиеш парен локомотив.

И то парен локомотив, който е сложен върху земята, а не на релси.

Точно толкова лесно е, и точно толкова смислено.

— Така че… всичко е в твоите ръце — добавя мъжът.

— Страхотно — казвам само. — Никога не съм чувал нищо подобно!

Няколко минути пушим и пием бира. Общо взето всичко ми е ясно.

Но нали трябва да изстрелям всичките си патрони…

— Може ли да науча имената ви? — питам аз. — Просто за удобство?

Отново усмивки.

— Наричай ме Кис — казва жената.

— А мен — Бърд — кимва мъжът. — Истинските ни имена не ги знае никой.

— Аз, честно казано, защо дойдох… — започвам да мънкам. — Иля разправяше, че вие за два-три часа можете да намерите Храма на Дайвъра-в-Дълбината…

— Можем — кимва Кис.

— Няма проблем — добавя Бърд.

— Честно казано, малко се позабавих… — усмихвам се смутено. — Имам познат дайвър… бивш дайвър. Обещал е да ми покаже къде е Храма. Но това си е голяма играчка. Ако вие сами го намерите… какъв е смисълът аз да си губя времето?

Хакерите си хвърлят многозначителни погледи.

— Търси — казва жената. — Ние сега нямаме време за детски игрички. Нали, Бърд?

— Точно така, Кис — кимва мъжът. — За съжаление е истина.

Възцарява се тържествена тишина.

Разбирам, че съм длъжен да проявя любопитство. Но не мога да направя нищо с внезапно пробудилото ми се ехидство. Мълча.

— Наш приятел хакна швейцарска банка — казва Кис. — Крие се в Дийптаун. Единственото място, където може да дойде, е този бар… тук не идват външни лица.

— Трябва да го дочакаме — уточнява Бърд.

Някак тъжно е всичко това.

Няма истинска тръпка. Мога да предвидя всичко, което ще бъде казано, ако остана още час, и какво ще бъде допълнено към казаното, ако се задържа още три часа.

— Не можем да ти разкажем всичко — с въздишка произнася Кис. — За съжаление, това са…

— Прекалено страшни тайни… — не се сдържам аз.

— Прекалено мрачни тайни… — като ехо откликва Кис, не успявайки да се въздържи.

Малка конфузия.

Положението спасява Бърд. Сега той побутва Иля, опитвайки се да го събуди, но без никакъв ефект, и замислено произнася:

— Ти чувал ли си за операционната система „Приятел“?

— Не, не ми се е случвало.

— Дао я измисли и я написа — тържествено произнася Кис. — Това е единствената в света операционна система с изкуствен интелект. Тя е способна да се самообучава, да се самоусъвършенства, да се развива.

— Има хайка за нея — понижавайки гласа си, съобщава Бърд. — Много голяма и сериозна хайка.

— Ние работим на компютри с операционна система „Приятел“. — Кис щрака с пръсти и барманът й донася нова халба бира.

— Има само два нейни екземпляра в света — казва Бърд.

— Един на моята машина…

— И един при мен…

— За тях има хайка…

— Ти от Москва ли си? — внезапно пита Бърд. Тържествуващо се усмихва.

— Да.

— И работиш на „Windows-Home“? Някой път ще ти инсталирам „Приятел“. Ще видиш какво яко нещо е.

Ето това е интересно. Обожавам експериментите с непроверени програми. Наистина, първо ги давам на Маниака за вивисекция…

— Само че е опасно — уточнява Кис. — Тогава ще има хайка и за теб.

— Да не ми е за пръв път… — механично отговарям аз. Протягам се за цигара. Маркер повече, маркер по-малко… ще просъществуват до рестартирането на компютъра.

А как ми се искаше да вярвам, че Иля има познати хакери, способни да намерят Храма на Дайвъра-в-Дълбината…

— Дори няма да забележиш, че ти се е префасонирала операционната система — съобщава Кис. — Външно всичко ще изглежда като преди. „Приятел“ се инсталира върху „Windows-Home“ и променя някои важни файлове. Запазва се предишният интерфейс. Само че машината започва да бачка по-добре, значително по-добре.

— Системата ще се приспособява към твоя компютър — съобщава Бърд. — Ти не си хакер, затова едва ли ще го забележиш веднага… но за професионалиста ефектът е налице…

— Така че не забравяй пътя към нашия бар — резюмира Кис.

Кимвам. Поглеждам Иля, питам:

— А той какво — винаги ли спи в дълбината?

— Да, това му харесва — добродушно потвърждава Бърд. — Израства като истински хакер.

Мързи ме да ставам, затова поглеждам часовника и угрижено казвам:

— Всеки момент ще ми се задейства таймерът…

Усмивки на разбиране. За всеки случай питам още:

— Бърд, ти виждал ли си Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

— Да. — Хакерът замислено мачка цигарата в ръката си. — Храмът им е висока бяла кула, увенчана с кристално кълбо. Имат седем нива на защита, и дайвърите ме помолиха да проверя сигурността…

— Струва ли си да се разказва за това, Бърд? — озадачено пита Кис.

— Отдавнашна история — разперва ръце Бърд. — Какво толкова. Тогава преминах шест нива, Леонид. Седмото не ми позволиха да го проверя, явно се уплашиха, че ще видя какво е скрито в кристалната зала. Но аз успях да сондирам помещението и общо взето разбрах всичко. Именно там дайвърите придобиваха особените си способности, и когато някой все пак е пробил защитата, са ги изгубили… Това беше преди три години… спомням си го сякаш е било вчера…

Май ми е време.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Свалих шлема. Погледнах за последно към екрана. Към двамата хакери и момчето, което обича да спи в дълбината. Прошепнах:

— Вики, имитация на изход чрез таймер.

Изображението угасва. Там, в бара „При загиналия хакер“, тялото на Стрелеца ще поседи още минута, сковано, неподвижно, внимателно слушащо разказа за Храма.

После ще се пръсне като звънтящ кристален прах…

Тялото ме болеше, сякаш десет часа съм се друсал по черен път в кабината на стар камион. Измъкнах кабела на гащеризона от компютъра, заразсъбличах се. Върху екрана ме чакаше нарисуваната Вики.

— Вики, събуди ме в девет и трийсет.

— Прието… — тих, ласкав шепот. — Будилникът на девет и трийсет…

— Край на работата — казах аз.

Какво ли да направим… какво ли да направим? Да се изминава „Лабиринта“ е безсмислено. В хакерите също няма надежда. Щом са били в Храма, преди да бъде построен…

Така си стоях пред компютъра, когато екранът угасна и утихна тихият, равномерен шум, с който човек свиква така, че престава да го забелязва.

Четири и половина часът.

Времето, когато последните ненормални жители на Дийптаун започват да излизат от дълбината, с надеждата да вместят в три-четири часа сън онова, за което е необходима цяла нощ.

Както и да е. Съвсем скоро Дийптаун няма да го има във вида, с който сме свикнали. Може пък да е за добро?

Погледнах в спалнята. Нито звук… Постоях, слушайки тихото, равномерно дишане на Вики. Истинската, а не нарисувана… реална и поради това — далечна.

Тя е права. Тя в много отношения е права, отказвайки се от дълбината… или почти отказвайки се.

Но нали и нейният път не е за всеки…

Затворих вратата, приближих се в тъмното до дивана — толкова познатият и обичаен утринен маршрут. Легнах, полагайки глава върху коравата възглавница.

И си помислих, че искам да спя без никакви сънища…

10

Мъгла.

Лявата стена е лед.

Дясната — огън.

Пропастта и мостът.

Сядам на ръба на пропастта, спускайки крака надолу. От тъмната, сякаш безкрайна дълбина вее мъглява студена влага.

— Достатъчно — казвам на безкрайната мъгла. — Достатъчно. Наиграх се. Има и само сънища, както казва чичко Фройд. Просто сънища!

Но вече не ми се вярва, че има обикновени сънища, в които тичаш по криволичещи коридори, пътуваш с развалящи се асансьори, не можеш да светнеш лампата или да угасиш пожар, да извикаш след отиващия си приятел или да стреляш в хилещия се враг. За мене вече няма нормални, човешки сънища. Останал е само този, познатият до последната крачка, с единствен избор накрая — ледът или огънят.

— Леонид…

Поглеждам през рамо. Сигурен съм, че няма да има никой редом с мен, че неизвестният ми спътник отново ще е скрит в сивата мараня.

Но той стои зад гърба ми, пронизан от нишките на мъглата, създаден от нея — сгъстена в призрак на човек, който вече не е сред живите.

— Дали не си спомняш — питам аз, — на добро или на лошо е да сънуваш мъртвец?

Ромка се приближава и сяда до мен. Той сякаш става по-плътен, илюзията, че той има плът, става все по-истинска.

— Леонид, ти не спиш.

— Спя.

Ромка поклаща глава.

Той целият е изтъкан от сгъстена сива мъгла. Кожата е лишена от какъвто и да било цвят; очите, косите — всичко е в нюанси на сивото. Той сякаш е оживяла статуя, изваяна от сръчен скулптор от необичайно плътна мъгла…

Виждам го в тялото, в което той обикновено влизаше в дълбината. В реалността сме се срещали само веднъж; прекалено пронизващо беше усещането за неловкост, обзело и двамата. Какво общо може да има между шестнайсетгодишно момче и зрял мъж? Това, че и двамата са дайвъри? Би имало значение само в дълбината… Там бяхме равни и бихме могли да сме приятели.

— Добре — казвам аз. — Не спя. Бълнувам. Имам дийп-психоза.

— Льонка, мен ме убиха…

— Знам, Роман. Ти си откраднал файл с технологията на вирусно оръжие трето поколение…

Ромка се усмихва.

Нямаше такава усмивка, когато беше жив. Истински зряла, иронична усмивка. Сигурно наистина е пораснал от времето, когато се видяхме за последен път.

А може би е пораснал, след като е умрял.

Призраците на паметта, каквото и да ги е породило: тъга, приятелство, съвест — не са статични кукли. Те живеят свой живот в нашето съзнание, остаряват и се променят, стават ту добри, ту лоши. С всеки следващ разговор, който водим с тях — като сами задаваме въпросите и сами си отговаряме…

— Леонид, работата не е във вирусното оръжие. Всичко е доста по-лошо…

— Накъде повече?

— Ще разбереш… — Ромка се накланя напред, сякаш иска да се изплюе в пропастта. Но той явно се е отучил да плюе. Просто гледа надолу, после се изправя. — Непременно ще научиш и ще разбереш. Важното е да разбереш навреме.

Започвам да се чувствам страшно зле.

Това вече съвсем не прилича на сън. Дори на бълнуване не прилича… макар че откъде мога да знам какви са бълнуванията?

— Какво имаше в онези файлове, Роман? — питам аз. Безразлична ми е нелепостта на въпроса, който задавам в съня си, задавам го всъщност на самия себе си. Безразлична, защото вече не знам къде е границата между живота и съня.

— Сам ще разбереш. Ще научиш отговора, ако успееш да стигнеш до Храма.

— Как да стигна там? Та това е цяла седмица път, а аз не разполагам с толкова време…

— Не разполагаш — съгласява се Ромка.

— Какво да правя?

Рядко съм го молил за съвет. И дори присънилият ми се Ромка е объркан.

— Леонид… та нали си дайвър. Не върви по утъпкания път. Търси свой.

— Свой… ами че аз вече не съм дайвър. Няма вече дайвъри.

— Разбира се. Нали ти така искаше…

— Какво общо имам тук аз?

Отново съм задал въпрос, който ще остане без отговор…

— Омръзнал ми е този сън, Ромка — казвам аз, колкото да кажа нещо. — Ако знаеше колко ми е омръзнал! Стените от лед и огън… глупавата жица… дяволската пропаст…

— За последен път е — отговаря Ромка охотно и успокояващо. — Повече сънища няма да има, Льоня. Честна дума.

— Наистина ли? — Усещам в тона си възторга на атеист, отправил към небесата първата си молитва и чул оттам да долита вдъхващ надежда глас.

— Да. Повече сънища няма да има, Льоня. Пък и това не е съвсем сън.

— Ако не е сън, то тогава — какво е? — питам аз. Питам, знаейки, че няма да получа отговор. — Ромка, можеш ли да ми кажеш поне едно нещо?

— Какво? — все така вяло пита той.

— Кой е Тъмния Дайвър? — питам аз. И изведнъж разбирам, че съм задал единствения правилен въпрос. Уцелил съм в десетката с последния си куршум…

Ромка не отвръща веднага.

— Сигурен ли си, че искаш да научиш отговора?

— Да.

— Ами че и ти самият си го разбрал, Леонид. Разбрал си го, но не искаш да повярваш.

— Роман… отговори. Моля те. Отговори ми!

— Защо?

— За да знам кой те прати на смърт! — изричам рязко.

— Аз никого не укорявам — доста книжовно произнася Ромка. — Наистина. Никой не е знаел, че всичко ще стане така. Ако си бях тръгнал веднага…

Той внезапно потреперва, сякаш поривът на вятъра е ударил мъгливата фигура. Устните му все още са мърдат, но не чувам думите.

А това с разчитането на говора по устните аз не го мога…

— Льоня…

Отворих очи.

Вики седеше на края на дивана. Дланта й бавно и нежно галеше лицето ми.

Приседнах, с хлипане поемайки си въздух. Тялото все още ме болеше. Главата ме цепеше страхотно.

— Сякаш нямаш лице… — каза Вики.

— Имам, но не си го харесвам — измънках аз.

— Главата?

— Да…

— Почакай… — Вики стана, бързо отиде в кухнята. Чух как се рови в шкафчето, как дрънчат съдовете, как бълбука водата. Аналгинът винаги е бил най-любимото ми от всички човешки изобретения…

— Изпий…

Сдъвках и глътнах две таблетки. Вики стоеше до мен, напрегната и… някак чужда…

— Пак ли имаше кошмар? Въртеше се и шепнеше нещо.

Кимнах.

— Леонид, сигурен ли си, че нямаш дийп-психоза?

— Абсолютно сигурен.

Жадно допих водата, без да уточнявам какво именно отдавна бях престанал да се съмнявам.

— Какво ти се присъни?

— Ромка. Той беше мъртъв и в същото време — жив. Ние разговаряхме.

Потреперих, окончателно признавайки си, че по време на съня съм вярвал в реалността на Ромка.

— Трябва да си починеш, Льоня…

Ръката й продължаваше да гали косите ми.

— Да отидеш някъде… където няма компютри, няма мрежа, няма дълбина…

— На село — съгласих се аз.

— Дори и да е на село. Искаш ли? Ще отидем ли заедно?

Погледнах я в очите.

— Непременно. Веднага щом цялата тази история приключи.

Вики въздъхна.

— И какво правехте в дълбината, Льоня?

— Вървяхме през „Лабиринт на Смъртта“.

— Как се справяте?

— Стигнахме до десето ниво.

— Те общо сто ли са?

— Да. Няма нужда да ми казваш колко време ще ни отнеме преминаването на целия „Лабиринт“. Уморих се от аритметика на ниво първи клас.

— Съмнявам се…

Тя стана.

Седях и я гледах — как се приготвя, рови се из книгите. А мислех само за едно.

Колко уморени са очите й. Зачервените от умора очи на недоспалия си човек. Плакал цяла нощ… или прекарал почти до сутринта във виртуален шлем.

— Кога да те чакам? — попитах.

Вики се намръщи.

— В шест… в седем. Какво значение има кога ще дойда? Ти, все едно, ще си в дълбината.

— Вики, но нали ти ме разбираш…

— Естествено. Всичко разбирам. Това е мое задължение.

Тя никога не е плакала. Поне не пред мен.

— Днес ще преминем „Лабиринта“ до края… — казах аз. Вики ме погледна, но премълча. — Може би ще остана в шлема доста дълго. Няма да се безпокоиш, нали?

— Деветдесет нива за денонощие?

Аз премълчах.

— Успех, Льоня — каза Вики напълно искрено. — Но ти сякаш убеждаваш самия себе си.

— Първо винаги трябва да убедиш себе си. После — и останалите.

Тя кимна. Затвори вратата леко.

Аз станах от дивана. Отидох в спалнята. Ноутбукът беше на нощното шкафче — там, където нормалните жени държат дрехите, кремовете, туша и останалата козметика. Шлемът и виртуалния костюм висяха на стената.

Пъхнах ръка във вътрешността на костюма, опипах трикотажната подплата. Беше леко влажна.

Значи аз имам дийп-психоза, а на Вики не й пука за дълбината…

Трябваше да пусна компютъра и да прегледам логовете. Но точно това не можех да направя… не биваше. Нямах право.

„Не надзъртай в чуждите прозорци…“ — както се казваше в добрата стара детска книжка.

Прокарах длан по капака на ноутбука, сякаш за да върна получената от Вики ласка. И отидох в банята.

deep

[Enter]

Танц на цветни снежинки. Ярки припламвания в мрака.

Работи… работи, творение на неочаквания гений — Дима Дибенко. Разбивай бариерите между истината и лъжата, между нарисувания свят и живите хора. Накарай ме да почувствам мириса на тревата и да чуя шумоленето на вятъра, да усетя твърдостта на камъка и топлината на огъня. Накарай ме да повярвам в реалността на Дийптаун. Така искам да бъда излъган!

На нас вечно нищо не ни стига. Покривът над главата, слънцето в небето, ръката в твоята ръка, парчето хляб на масата — какво е това в сравнение с истинския свят? Като джина, измъкнал се от заточение, ти си свободен да строиш дворци, да разрушаваш градове, да си правиш хареми и да устройваш пирове. Дийптаун е сбъднала се приказка. Наркотик с невиждана сила…

Първата крачка е най-трудната.

Съзнанието все още се мята сред пътищата на дийп-програмата… и светът наоколо леко плува, променя се. Имал съм бели дворци, имал съм мрачни панелни многоетажни блокове, имал съм хижа в гората и бунгало на изгубен в океана остров.

Върнах се към началото. Към струващата копейки обикновена виртуална хотелска стая. Една илюзия не може да бъде по-сладка от друга.

Пристъпвам. Поглеждам в огледалото.

Стрелеца се мръщи. В очите с цвета на есенно небе се виждат черните точки на зениците. Защо очите си остават огледало, дори ако са нарисувани?

— Да поработим — казвам аз.

Отражението в огледалото кимва в отговор на моето кимване. Все още има време. Закусих в реалността, но сега жадувам за измама. Красива, вкусна измама, а не чаша айрян и сандвич с кашкавал. Излизам от хотела, хващам такси.

— „Цар-риба“…

Сигурно това е смешно — да отидеш в рибен ресторант, за да изпиеш чаша кафе. Но кафето тук е великолепно.

Гледам как свещенодейства сервитьора, който вари пред очите ми кафе по арабски. Жълтият горещ пясък, върху който е сложено джезвето, ободряващият още от разстояние аромат…

— Извинявайте, не се ли познаваме?

Поглеждам Ежко. Какъв нюх има само. Не ме е виждал нито веднъж в тялото на Стрелеца.

— Познаваме се — признавам си аз. — Леонид… един такъв мрачен мотоциклетист…

Лицето на Ежко грейва, той въпросително поглежда към съседния стол.

— Сядай — без ни най-малко да се учудвам, казвам аз. И разбирам, че именно заради него съм дошъл в „Цар-риба“.

— Ех… времето ми свършва — заявява не особено оригинално Ежко. Поглажда ниската си подстрижка.

— Ще го удължим — изричам аз. — Ще разкажеш ли нещо интересно?

— Всичко е скучно… — въздъхва Ежко, сяда. — Келнер… за мен — кафе с коняк…

— Нищо ново? — учудвам се аз.

— Ами… как да ти кажа — отново въздъхва Ежко. — Разправят, че в „Лабиринт на смъртта“ имало някакви разчиствания на сметки… геймърите се гърмели взаимно, не спазвали правилата…

Откъде има такъв нюх?

— Там винаги стрелят — казвам аз.

Ежко въздъхва, кимва в знак на съгласие. Какво да се прави… такъв е животът… той напълно е съгласен с мен…

— В „Обелките“ писаха за Подляра — връща се към темата на предишния ни разговор той. — Разправят, че наистина са го гръмнали с оръжие трето поколение. Че Подляра е на петдесет и четири години, най-старият хакер в света. Живеел е в Магадан…

Мълча.

Ежко замислено се почесва по тила. Днес хич не му върви — аз не проявявам грам заинтересованост…

Едва ли в действителност жадува да ме разтовари с няколко зелени гущера. По-скоро бъбренето с посетителите на ресторанта отдавна му е станало хоби. Да разбере, с какво и на кого може да услужи…

— Разправят, че неотдавна видели Дибенко в дълбината…

Изглежда все пак улучи.

— Сериозно? Къде?

— На конференция за нова комуникационна програма. Той е бил там инкогнито, но осведомените хора се досетили.

— Защо пък създателят на дълбината да не се появява в нея? — питам аз. Усмихвам се. Дибенко ме интересува, естествено. Но не и фактът, че се е мярнал някъде…

— Доклади не е правил — продължава да следва линията си Ежко. — Но така, в частни разговори, се изказал. Че дълбината в сегашния си вид е отвратително подобие на реалния живот. И скоро всичко в Дийптаун трябва да се промени… кардинално… в положителна посока…

А ето това е интересно.

Аз също не се съмнявам, че Дийптаун ще се промени след появата в него на реално оръжие. Но виж, за „положителната посока“…

— Ах тая негова златна уста…

Ежко се изхилва, отпива глътка коняк, после глътка кафе:

— За него не се притеснявай, за него златото не е проблем. Ето какво означава навреме да патентоваш програмата.

— Ежко, а ти приемаш ли частни поръчки?

— Какво?

Той оставя чашата.

— Ежко — повтарям аз, — ти висиш в „Цар-риба“ и разказваш на посетителите всякакви клюки. Това е хубаво. Но на мен ми трябва лична клюка. Разбираш ли? Клюка от клюки. Цар на клюките.

— За Тъмния Дайвър?

Не, той наистина е уникален. Та нали нито веднъж не сме говорили за Тъмния Дайвър. Изобщо не сме говорили за дайвъри.

— Да.

— А какво тук има да се говори? — поглежда ме въпросително Ежко. — Има такъв. Преди две години изчезнаха особените способности у всички дайвъри. При него — не.

— Кой е той?

Ежко разперва ръце.

— С какво се занимава?

Старецът с въздишка поглежда в празната си чаша. Кимвам на сервитьора, той без въпроси донася бутилка коняк.

— Прави мръсно на Дибенко…

Сега е мой ред да се учудя.

— Какво?

— За нещо не са се разбрали. Тъмния Дайвър преследва Дибенко… не че го преследва… опитва се да му навреди. Не е лъжица за неговата уста, естествено. Нищо, че е дайвър. Дибенко не е Бил Гейтс, разбира се, но също е милионер.

— Откъде имаш информацията?

— Клюки… — вяло изрича Ежко. — Цялата информация на света — това са клюки. Ако умееш да ги слушаш, то можеш да се научиш и да отделяш истината.

— А можеш ли да пускаш клюки? — питам аз. Изведнъж в мен се оформя план, толкова безумен, че нямам сили да се сдържа да не го реализирам.

Ежко ми хвърля бърз поглед. Не, той не е старец. Погледът е млад, неотстъпчив. Ако, разбира се, може да се вярва на погледите в дълбината.

— Лесна работа… ако знаеш на кого, как и какво да разкажеш. Утре цялата дълбина ще захапе новината, вдругиден оная жълта вестникарска гарга ще пръкне заглавната си статия.

— Колко ще струва това? — питам го директно.

— Зависи какво именно трябва да се разкаже — Ежко не изглежда нито обиден, нито учуден.

— Трябва да се разкаже, че бившият дайвър, наричан Стрелеца, е получил от Дмитрий Дибенко поръчка да намери и обезвреди Тъмния Дайвър. Дибенко е дал на Стрелеца оръжие второ поколение, но това не помогнало. Тогава Стрелеца получил оръжие трето поколение. Смъртоносно.

Ежко замислено поглежда револвера ми.

— А това истина ли е?

— Нима отговорът ми би ти дал някаква полезна информация? — интересувам се аз. — Единственото доказателство ще е да стрелям в теб…

— Разбирам — кимва Ежко. — Оттеглям въпроса.

— Така че навит ли си?

Той кимва.

— Колко?

— Николко. Ще е от любов към изкуството.

— Кога ще започнат да говорят за това?

Ежко замислено поглежда в тавана.

— Ами… значи Петер идва да обядва тук… Макс ще надникне привечер… Учителят също… така… Нощес по московско време руският сектор на Дийптаун ще е в течение. Към сутринта слухът ще е проникнал навсякъде.

— Благодаря — казвам аз.

Наистина сполучливо. Когато изляза от „Лабиринт на Смъртта“, Дийптаун ще е в течение на поредната клюка. Разбира се, подобни умопомрачителни истории се чуват поне по десет пъти на ден. Но за мен е важно тази информация да получат двама човека — Дмитрий Дибенко и Тъмния Дайвър.

При това един от тях ще знае, че е лъжа. Другият спокойно може да предположи, че историята е истина. От което мога да се възползвам.

Вадя парите и викам сервитьора.

Днес порталът бучи особено силно. Може би са променили нещо в диапазона на звука — шумът е физически неприятен. И мълниите се удрят над каменната арка доста по-често.

— Здрасти, Льоня — вика Пат.

Тройката хакери вече е тук, също и Маниака. Зуко и Нике закъсняват.

— Чакаме ли? — пита Чингиз, ръкувайки се.

— Разбира се.

Подляра мрачно ми стиска ръката. Днес той не е приказлив, пуши „Беломор“, не реагира и на въпросите на Пат, и изобщо прилича на недоспал и разочарован от живота човек. За щастие не ни се налага да чакаме дълго. Зуко и Нике се появяват хванати под ръка, Компютърния Маг оживено обяснява нещо на девойката. Изглежда само той от всички ни прелива от оптимизъм.

Не, лъжа. Аз също се усмихвам.

— Леонид, измислил ли си нещо? — пита Маниака. Свивам рамене и този отговор му е напълно достатъчен.

— Ето ни и нас! — крещи Мага. — Измъчихте се да ни чакате, а?

Нареждаме се в тесен кръг. Тълпата ни заобикаля — компютърните призраци и живите геймъри. Любопитни погледи, шепот… но никой не се приближава.

— Ще се съвещаваме ли? — пита Чингиз. — Или като вчера — тичай и стреляй?

По лицето му си личи отношението му към такъв план.

— Ще се съвещаваме — казвам аз. — Има ли свежи идеи?

— Да отидем при ръководството на „Лабиринта“ — внезапно изтърсва Подляра. — Нека да спрат всички чудовища, да изгонят геймърите… да ни дадат проход. Трябва да се обясни ситуацията, нека почувстват…

Пат се опулва. Не е очаквал от Подляра такава капитулация… А всъщност Подляра е прав… бедата е, че никой няма да ни повярва.

— Аз имам по-добър план — отговарям. — Шурка…

Маниака ме поглежда въпросително.

— Кажи ми честно. „Warlock“ с теб ли е?

— Какви ги говориш? — съвсем естествено се учудва Маниака. — Забрави ли как вчера ни чистиха пред „Лабиринта“? Не може да се вкара оръжие!

Мълча. Гледам го и мълча. Десет секунди си играем на гледаница.

После Шурка се предава.

— Всеки един вирус може да се използва в пълната си сила само веднъж. Трябва да го разбираш, Льоня.

— Разбирам го.

— Само в критична ситуация. И в никакъв друг случай. Втори шанс няма да има — ще заработи защитата на „Лабиринта“, ще разпознае вируса и ще го неутрализира. Тогава какво?

— За нас няма да има никакво „тогава“, ако днес не преминем „Лабиринта“ — казвам просто аз.

Зуко с недоумение прехвърля погледа си от мен на Маниака. Пита:

— Така че какво, Саш, вкарал ли си нещо вчера?

— Да тръгваме — решавам аз. — Колкото по-малко бърборим сега, толкова по-добре.

Няма възражения. Чингиз малко се пооживява, Подляра замислено гледа Маниака. Сигурно се опитва да разбере какво именно е измислил Маниака.

— Как разбра? — пита Шурка, когато вече влизаме в арката.

— Никога няма да повярвам, че не си измислил как да измамиш защитата им — просто отвръщам аз.

Този път няма никакви анабиозни камери. Правилно, вече сме на път, не ни трябва повторен десант.

Но душа си е все така задължителен.

Под бдителните погледи на сержантите са събличаме и влизаме в кабинките.

Водата остро мирише на химикали. Стоим под силната струя и зяпаме миещия се Маниак, непредпазливо избрал кабинка на срещуположната стена. Това даже изглежда недвусмислено, но какво да се прави… Всички нас ни интересува един-единствен въпрос: къде Шурка е скрил вируса. Маниака явно започва да се вбесява.

Миенето приключва. Някой от персонала мълчаливо ни посочва терминалите при стената. Тръгваме към тях.

— Сашка, аз се досетих къде! — със зловещ шепот произнася Зуко. Измъква се от шамара, с кикотене набира паролата си и изчезва.

Поемаме след него.

Върхът.

Светлолилаво небе, виолетови облаци. Блестящ сняг.

Появяваме се тук вече облечени и с оръжието, с което сме влезли в десето ниво.

Само дето не сме сами. На края на пропастта седи човек. Слаб, нисичък, за такива казват „малкото куче си остава паленце до живот“. До него върху камъните лежи някаква невъобразима пушка, приличаща най-вече на хибрид между снайперска винтовка и ръжен. Май така бяха въоръжени охранителите в офиса на „Лабиринта“.

Зуко държи човека под прицела на пистолета си. Едва ли може да го убие с един изстрел — на него има доста прилична броня. Но ударът почти със сигурност ще събори непознатия в пропастта.

— Какво ще правим? — пита Мага весело.

Между нас се появява Маниака и веднага приготвя автомата за стрелба.

Човекът бавно се обръща.

— Отбой — с облекчение казвам аз. — Момчета, не стреляйте! Свой е!

Те все пак не отпускат оръжията. А аз се приближавам към Крейзи Тосър.

— Аз съм глупак — казва Дик.

Стискаме си ръцете.

— Не издържа ли? — просто го питам аз.

Дик поклаща глава. В очите му има някаква объркана тъга:

— Разбираш ли, Леонид… Взех си отпуска. По болест. Сърцето ме понаболява напоследък, честна дума!

Кимвам. Вярвам му.

— Поразходих се с внука си — неочаквано казва Дик. — Той още е малък. Не ходи в дълбината. Изведнъж си помислих, че няма и да попадне в нея. Никога. Ако ти не се справиш. А това не е правилно, Леонид, абсолютно не е правилно внуците да не могат това, което е достъпно на дядовците им. Ти имаш ли внук?

— Не.

— Още повече, че аз ще се ориентирам тук по-добре, отколкото вие — продължава Крейзи. Не знам дали уговаря себе си или мен. — И да преминете „Лабиринта“ — нататък какво? Не е толкова лесно да се попадне в Храма. Двама дайвъри е по-добре, отколкото един, нали?

— Вярно е.

— Това ли е твоят отбор?

Оглеждам се и кимвам.

Първа се приближава и стиска ръката на Дик Нике. След нея — и останалите.

— Няма да ви бъда в тежест — бързо казва Крейзи. — Та нали това ми е работата, аз съм в „Лабиринта“ от първия ден. Преминах девет нива за четиринайсет часа.

— А какво стана с границата „два часа на ниво“? — питам аз.

Крейзи се усмихва. Подляра промърморва полугласно:

— За всяка граница ще се намери безграничност…

— Нали никой не е против Дик? — питам аз за всеки случай. Възражения не се чуват.

Крейзи вдига оръжието си, мята го на рамо. Угрижено казва:

— Сега има две трудни нива. Ако нищо не се е променило, то ще отидат по два часа за всеки. После ще стане малко по-лесно…

— Дик…

Той млъква.

— Ние не възнамеряваме да се движим по нивата — меко казвам аз. — Нямаме време за това.

Крейзи се намръщва.

— Помниш ли „Warlock-9000“?

— Не можеш да измамиш антивирусната защита — поклаща глава Крейзи.

— Сигурен ли си?

Едва сега на лицето му се появява объркване.

— Защо…

— Ще проникнем направо на стотно ниво. Веднага. Шурка, това възможно ли е?

— Ще видим… — уклончиво отговаря Маниака.

— Леонид…

Нещо става с програмата на превод на Крейзи. Следващите му няколко думи са направо неразбираеми:

— Малко ли ти бяха неприятностите?

— Няма друг изход, Дик. Казах ти веднага какво възнамеряваме да направим. Ти можеш да се откажеш и да не участваш.

Крейзи Тосър оглежда всички, сякаш се надява да го подкрепят срещу мен. Но подкрепа няма.

— Леонид, разбери, Леонид… Стоте нива на „Лабиринта“ — това е увеличаване на силата на геймърите! Придобиване на по-мощни оръжия, броня, а и най-обикновена тренировка! Да скочиш от девето на стотно ниво — това е все едно да принудиш човек, едва научил се да се задържа над водата, да преплува Беринговия пролив!

— Но нали ние с теб умеем да се гмуркаме и да изплуваме, Крейзи?

Той мълчи. Изглежда наистина е обезпокоен не толкова заради евентуалните неприятности със собствениците на играта, колкото заради перспективата веднага да се озове в стотно ниво.

— Идваш ли с нас? — питам аз.

— Идвам — решава най-накрая Крейзи. — Но това е теория. Само теория. Сега е невъзможно да се вкара вирусно оръжие в „Лабиринта“.

— Шурка… сега ти си на ход — казвам аз. — Възможно ли е или не?

Маниака въздъхва и пита:

— Сигурен ли си? Приятелят ти говори истината.

— Сигурен съм.

— Ти все пак си психар… — без злоба произнася Шурка.

Вдига автомата си, широко се усмихва.

И с все сила се фрасва по зъбите с приклада.

11

Много тихо е.

Маниака стои и се държи за челюстта. После плюе нещо червено.

— Леле… — тихо се обажда Зуко.

— Рядко срещано извращение — автомазохизъм — казва Подляра. — В пълна сила е възможно само в дълбината.

Шурка го награждава с доста изразителен поглед и отново вдига автомата.

В този миг до него избухва небесносиня светлина. Ние не реагираме, вече сме готови да повярваме, че това е резултат на самоизтезанието му. Но в светлината се появява здрав момък, облечен с броня и държащ ракетомет пред себе си. Изглежда е опитен геймър, той е готов да започне да стреля по врага, едва влязъл в нивото. И има шансове да повали половината ни отбор. Само дето първото, което вижда след идването си в нивото, е човек, който с печално изражение се млати с приклада по зъбите.

Странникът не е подготвен за такава гледка и секундното забавяне се оказва гибелно. Тосър с движение на рамото си смъква винтовката, натиска спусъка. От цевта със скърцане изскача подобно на бумеранг острие и грижливо обезглавява непознатия.

— Нали не сгреших? — пита Дик.

Бронята на странника се напуква и се пръсва. Но ракетометът и зарядите остават, те незабавно са завладени от Пат.

— Не сгреши — отвръщам аз.

В този миг непознатият довтасва повторно. Сега той е без броня и с един пистолет. Разстрелват го Чингиз и Зуко, Подляра е зает с безуспешните си опити да изскубне ракетомета от Пат.

Трето появяване няма. Странникът очевидно решава да изчака.

А Маниака, без да реагира на тази суета, плюе кръв и рови в снега. Вдига високо избития зъб.

— Разбрах! — радостно изревава Мага. — Вградил си вируса в тялото си!

— Контролата все едно би го намерила! — протестира против очевидното Крейзи.

— Не вирус — леко фъфлейки, отвръща Маниака. — Фрагменти от вирус…

Той окачва автомата на шията си и вади от колана си нож.

— Леле… — закрива Мага очите си с ръце, наистина, без да забрави да разтвори пръстите си. — Само да не е това, което си мисля, Сашка! Няма да понеса такава гледка!

— Ще понесеш — отговаря Маниака, отрязвайки кичур от косата си. — Тоха, задръж…

Подляра подлага дланта си и Маниака хвърля там окървавения зъб и кичура коса.

— Пфу, каква гадост… — мърмори Подляра.

— На това ли му викаш гадост? — учудва се Шурка. — Благодари ми, че не използвах по-безболезнени и естествени варианти…

Той отрязва парче от нокътя си и го добавя в отвратителната смес.

— Нужни са още око от жаба, крокодилско лайно и яйце от авлига — съобщава намръщено Подляра. — И ще се получи забележително средновековно средство против бодежи в хълбока…

— Бъзикай се, бъзикай се… — ободрява го Шурка. Повдига лявата си ръка над дланта на Подляра.

Нима пръста?

Не, просто кръв…

— Боли ли те? — тихо пита Нике. Днес тя е съвсем мълчалива. Стои до мен и послушно следва отбора… Шурка я поглежда за секунда, после кимва:

— Естествено. Аз не съм дайвър.

Независимо от цялото усещане на безумие, обхванало отбора ни, лицата ни леко се променят.

Разбираме го. Наистина, всеки по свой начин. И за децата е ясно, че да се порежеш и да си избиеш зъб в дълбината е също толкова неприятно, колкото и в реалността. За мен е обратното. Аз съм свикнал да се махам, да избягвам болката. „Дълбина-дълбина, не съм твой…“ И мога спокойно да гледам как нарисуваните гадини издевателстват над тялото ми.

Но и най-талантливият хакер, най-добрият програмист в дълбината не притежава тази способност…

— Извинявай, Саша — казва Подляра. — Хайде, сипвай каквото там още трябва…

Маниака се бави. После замислено съобщава:

— Последният етап, монтажът, е много прост. Ти трябва да глътнеш тези компоненти…

— Какви ги говориш! — крещи Подляра. — Никога! Аз изливам супата, ако в тенджерата е попаднал косъм!

— Това е заради автомазохизма! — ехидно изрича Маниака. Навежда се и плюе в дланта на Подляра.

В първия миг нищо не се случва и аз се опитвам да реша кое ще бъде по-лесно — да удържа Подляра или веднага да застрелям Маниака.

После от дланта на Подляра заструява дим.

— Така и предполагах, че няма да спестиш ефектите! — радостно казва Мага.

Димът се разсейва.

— Какво е това? — подозрително пита Подляра. В дланта му има мъничка кутия. Събираме се около него, опитвайки се да видим какво държи.

— „Warlock-9300“ — отговаря Шурка. — Най-накрая се получи така, както го бях замислил…

Кутийката е малка асансьорна кабина. Най-обикновена, кафява на цвят, с разтварящи се встрани врати, със скъсано въже отгоре. Само дето височината на асансьора е десет сантиметра.

— Най-удобната форма — обяснява Маниака. — „Деветхилядника“ също трябваше да работи така, но не се получи…

— Саша… драги Саша — с хриптене произнася Подляра. — А сигурен ли си, че не си объркал размера? А?

— Виж, за размера някак не помислих — самокритично съобщава Маниака, и аз разбирам, че на Подляра му предстои още един етап от санкции за шегичката. — Изглежда съм объркал някоя запетайка…

— Саша, повече няма да се бъзикам с тебе — тъжно и в същото време заплашително казва Подляра. — Заклевам се в Питър Нортън. Само кажи честно — получи ли се, или не?

— Остави асансьора на земята — сменя Маниака гнева с милост, — тогава ще видим.

Подляра с пъшкане се навежда и слага асансьора върху снега.

— От зъбите на дракона израснаха безмилостни воини, убиващи сеячите… — изведнъж се обажда Нике. — Добре, че не си дракон, Саша.

Асансьорът започва да се помпа. Неравномерно, издувайки напред ту едната, ту другата си страна. Внезапно придобилата нормални размери част почти закрива кабината. От снега се вдига пара.

— Отдръпнете се, по-живо! — сграбчвайки Пат, нарежда Чингиз. Съветът е напълно уместен, ние се разбягваме, гледайки как се увеличава асансьорът.

— Ще го намерят — поклаща глава Крейзи. Той се е озовал до мен и явно е настроен да се оплаква: — Леонид, ще намерят вируса. Ще започне сканиране на цялото пространство на „Лабиринта“.

— Ще спрат ли играта?

— Не знам. Не веднага, вероятно. Очевидно първо ще затворят входа…

Асансьорът вече се е издул до нормалните си размери. Единствената разлика от истинските асансьори е, че бутонът за повикване е направо върху вратата. Правилно, нали няма шахта…

— Транспортът чака — казва Маниака. Приближава се към кабинката, натиска копчето — вратите на тласъци се отдръпват встрани. Вътре е запалено осветлението.

— Ама ти все пак си объркал размерите — забелязва Подляра. — Асансьорът е мъничък. За четирима.

— Ограничения за товароподемността няма — усмихва се Маниака.

— А за габаритите?

Отговорът е очевиден. Ние стоим пред малката кабинка и сме осем човека.

— Ще се напъхаме — решава Маниака. — Никога ли не сте се возили в „Запорожец“ шестима?

— Пат, на раменете ми — командва Подляра, очевидно решил да не хаби време за безсмислени спорове. Тийнейджърът мълчаливо възсяда мощните му рамене и веднага възмутено извиква:

— И за чий дявол се бръснеш? За ушите ли да се държа?

Подляра и Пат влизат първи в асансьора. И сякаш заемат повече от половината пространство.

— Леонид… и Нике — решава Чингиз.

Въздъхвам, привеждам се. Девойката се усмихва и ме яхва. Пита:

— Нали не ти тежа?

— Работих цяла година като хамалин… — съобщавам аз, без да уточнявам, че е било в дълбината. Впрочем, наистина не ми тежи. Да носиш върху раменете си симпатично момиче не е същото като да мъкнеш чувал с картофи.

Заставам до Подляра. Нашите ездачи, превити, опират гърбовете си в тавана.

— Хайде, пъхайте се — посочва Чингиз асансьора. Маниака, Зуко и Крейзи се приближават до кабината. Общо взето те не са едри хора, един от тях би се побрал спокойно…

Събират се и тримата. Маниака, сплескан до стената, посяга към бутона и крещи към Чингиз:

— Е, а ти?

Вместо отговор Чингиз се отдалечава и с боен вик се врязва в тълпата. Чувам как изпукват ребрата ми. Пат възторжено крещи, Зуко издава сподавен писък. Него съвсем са го сплескали.

Маниака натиска някакъв бутон и вратите се затварят. Бутоните в асансьора са великолепни: пластмасови, прогорени от цигари, някои светят, други — не… сигурно са изгорели лампичките… А и целият асансьор е такъв. Заслужил ветеран на панелните девететажни блокове, изпълнен с надписи — преобладават ругатните и похвалите по адрес на „Спартак“, но има и някакви телефони, псувни, сърчица и просто имена.

— Тръгваме! — тържествено съобщава превитият Маниак и натиска бутона — единица, нула и отново нула. Може би единствената разлика между този асансьор и истинските е бутона с означение „нула“.

Вратите бавно се събират. Тласък. Втори.

— Сигурен ли си, че ще пробиеш канала до стотно ниво? — пита Крейзи. Въпросът остава без отговор. Асансьорът потреперва и бавно потегля… ако се съди по усещането — нагоре.

Интересно как ли изглежда това отвън… Политаме към небето? Или се разтваряме без следа? Няма как да се разбере. В това отношение „Warlock-9000“ беше по-зрелищен… спомням си как заедно с Неудачника пропаднах в безкраен тунел, през нивата на „Лабиринта“ и някакви напълно непознати пространства…

Хубаво беше тогава. Лесно. Весело.

Сигурно Вики е права. Онова беше детството на Дийптаун. А в детството всичко е различно. И битките приключват само със сълзи, и цветовете са по-чисти и по-ярки, и любовта може да бъде само една и завинаги…

Асансьорът трепва и замира. После отново се ускорява.

— Сашка, а ако заседнем — бутона за викане на асансьорния техник ли да натискаме? — процежда Мага. — А? Аз няма да издържа дълго тук. Внезапно ме хвана клаустрофобията!

Асансьорът започва леко да вибрира. Стоя, опитвайки се да се задържа на краката си — полусгънати, за да има Нике малко по-голям простор. Неудобно е, но затова пък тя може поне малко да се изправи. Лицето ми се допира до винтовката с острие на Крейзи Тосър. Интересно, къде ли в нея се крие самото острие, цевта е широка, но не чак толкова…

— Открили са ни — полугласно казва Крейзи. — Със сигурност. Още две-три минути — и край с вируса.

Общо взето да се нарича новия „Warlock“ вирус е неправилно. Той е някаква троянска програма, който е проникнала в сървърите на „Лабиринта“ и се опитва да ни прехвърли на стотното ниво. Но така се е получило, че във всекидневието всичките хакерски творения се наричат вируси…

— Не е лъжица за тяхната уста — не се удържа Маниака.

Асансьорът започва да се клати. Сякаш се намираме в каросерията на камион, носещ се по разбита настилка. После с хрущене се откъсва парче от стената. Подляра въздъхва шумно и се отдръпва от дупката. Става много трудно за всички ни, но, колкото и да е странно, все още има резерв от пространство. Мога да разбера Подляра — в дупката няма нищо. Равномерна, сива, виеща се мъгла. И това е по-страшно от какъвто и да е пейзаж, който може да роди човешката фантазия. Ръцете на Нике, легнали на раменете ми, се напрягат.

— Какво е това? — сподавено пита Пат.

Маниака върти глава, опитвайки се да погледне зад гърба си:

— Нищо…

Доста съдържателен отговор…

— А по-точно? — Това е Чингиз…

— Програмата се видоизменя, отскубва се от атаката — обяснява Маниака. — Ако толкова ви се иска да съм по-точен… сега сме в бут-сектора на един от сървърите на „Лабиринта“…

Зуко се изкикотва, сякаш е чул нещо невероятно смешно.

Мъглата в процепа изчезва. Вместо нея се появява водещ към безкрая коридор. Стените са оцветени в банална зелена боя, таванът е зле белосан, на пода е постлан протрит линолеум. Някъде в далечината по коридора бавно върви човек. Той започва да се обръща, но късно — ние вече сме отминали…

Какво беше това? Къде? Не знам, но не бих искал да се озова там…

— Търсим заобиколни пътища? — пита Подляра.

Интересно им е. Случващото се им е страшно интересно. Те разбират доста повече от мен. За мен всичко е само завладяващо кино, магическо приключение, а и част от обикновения живот, естествено. А те знаят какво се крие зад ярките картини.

Но затова пък аз мога да изляза от дълбината във всеки един момент…

В дупката отново има сива мъгла. Блясък на метал. Късче синьо небе. Студена, оловна вода. Езиците на пламък. Сива мъгла.

Програмата търси път…

Отново сива мъгла. И…

Изкрещявам и се отдръпвам така, че ако в асансьора имаше малко повече място, Нике щеше да падне от раменете ми.

През пробитата обвивка се вижда пропаст. Тънък процеп между скалите, и лявата скала е от син лед, а дясната — от аленочервен огън… Не успявам да видя нишката на моста, но знам, че е там…

— Льонка! — поглежда ме Маниака, без нищо да разбира. — Какво? Какво стана?

В дупката отново има сива мъгла. Кошмарът ми е изчезнал, изпарил се е безследно…

— Привидя ми се… — процеждам аз. Нямам сили да се впускам в обяснения.

Асансьорът се накланя встрани. Плъзга се, люлеейки се, сякаш е върху вълни.

— Пригответе се! — командва Шурка. Но ние и без това сме си готови. За всичко.

Кратък удар. Тишина. Само обвивката скърца.

— Избивайте вратите — сподавено произнася Маниака. Никой няма нужда да го уговарят. Чингиз, настанил се върху корема на Подляра, с неочаквана сила мушка цевта на автомата между вратите и наляга приклада.

През отвора се вижда светлолилаво небе.

Помагам на Нике да се измъкне. Това не е най-мъдрото решение, ние не знаем какво има там, отвън. Но мисълта идва със закъснение. Нике изскача от асансьора като дяволче от кутийка, обръща се рязко — и оръжието в ръката й изстрелва дълъг откос.

— На бой! — възбудено крещи Пат, опитвайки се да се измъкне след нея. Но след Нике изскачат Чингиз и Маниака и чак тогава той успява да излезе. После се изнизват Зуко и Подляра.

Ние с Крейзи напускаме асансьора последни.

От предишните пейзажи на дива природа няма и следа.

Асансьорът е захвърлен на върха на сграда с невероятна височина. На пориви връхлита леден вятър. А върху покрива има двайсетина праисторически влечуги.

Спасява ни неочакваността на появата ни. Това явно не са хора в облика на чудовища, а рожби на програмата. Но и те си имат определена скорост на реакцията. Суетят се около някакво оръжие, подобно на зенитна пушка с прозрачен предпазител върху цевта, насочват го надолу…

Сега им се налага да отблъскват атаката откъм тила си…

Ракетомета на Пат тежко мляска, разполагайки ракетите в цевта. Става прекалено бавно… Аз започвам да стрелям поединично, и първите заряди попиляват нападащите.

Оръжие, трябва ни тежко въоръжение…

Две от чудовищата си пробиват път плътно до нас. Нике допира пушката в корема си и започва да ги разстрелва вече не с откоси, а с някакви пакети от сини игли, подобни на картечи. Те веднага отхвърлят едното влечуго, второто го убива Крейзи с винтовката си с острието.

Гадините най-накрая се прегрупират. Двама започват да обръщат към нас страховитата си пушка, а останалите откриват огън с лъчеви оръжия.

И в този миг Пат изстрелва залпа си. Откатът е прекалено силен, издига го във въздуха и го запраща обратно в асансьорната кабина.

Затова пък полесражението остава наша собственост.

Късове месо и броня. Локви кръв. В краката ми се мотае откъсната от взрива лапа, дългите нокти дращят обувките ми, оставяйки по тях дълбоки драскотини.

— Пат! — Чингиз измъква хлапака от кабинката. Той обезумяло върти глава, но не пуска оръжието си. — Дай го.

— Какво, лошо ли стрелях? — възмущава се Пат.

— Добре — признава си Чингиз, но все пак взема ракетомета. — Силен си, страшно си силен. Обаче си лек.

— Ама че загазихме — намръщва се Маниака, притискайки длан към хълбока си. Изпод пръстите му капе кръв.

— Загазили? — поглежда го Крейзи. — Младежо, ние трябва да благодарим на Господ за толкова удачното място на появата ни. Това е стотното ниво! Дотук идват единици! И не с тези… детски пистолетчета! — Той поклаща чудовищната си винтовка. — Добре, че се озовахме встрани от основните вражески сили…

Покривът не е много голям по площ, колкото волейболна площадка е. Отстрани сградата сигурно изглежда като забита в небето игла. Без да се уговаряме, започваме да търсим път за надолу.

Път няма.

С хеликоптери ли е дошъл отборът на чудовищата?

Край на безрезултатните ни търсения слага слаб взрив. Нещастният ни асансьор е обгърнат от пламъци и след няколко секунди от него остава само шепа пепел.

— Програмата ти е готова — с насмешка отбелязва Крейзи. Не му е лесно. Все пак се опитва да играе едновременно за два отбора…

Маниака демонстративно поглежда часовника си:

— Пет и половина минути. За това време бих ви изтърбушил всички сървъри… ако исках.

Крейзи започва да се вбесява, но не се опитва да спори.

— Така че къде се озовахме? — пита Чингиз. — Сусанин! Спешно ни трябва някой, който да ни изведе оттук.

Дик, държейки винтовката за цевта и с нещо напомняйки в момента за Натаниъл Бампо, се приближава до ръба на покрива. Ние тръгваме след него.

По дяволите… колко е високо все пак.

Мразя височините. Дори нарисуваните.

Зданието се издига едва ли не на километър. Наоколо е пълно със същите или малко по-ниски. От високото улиците изглеждат тесни, но в действителност трябва да са по-широки от всеки булевард.

И духа вятър.

С едната си ръка Подляра държи Пат, а с другата се е вкопчил в колана на Маниака. Той не възразява против толкова трогателната грижа… набитият хакер има значително по-малки шансове да бъде издухан от покрива.

— Ето там е началото на нивото! — крещи Крейзи. — Там би трябвало да влезем по обичайния начин! После — преход през града, към императорския дворец… И схватка с Императора…

— Кой играе за Императора? — интересува се Маниака.

— Програма. Но не бързайте да се радвате, показателите й са такива, че няма да е лесно да се справим. Това е особена, самообучаваща се програма, тя анализира и запомня всичките успешни действия на противника, собствените успехи и провали. Струваше ни адски много пари… значително по-лесно е да се справиш с истински, жив геймър, отколкото с нея. Може да се каже, че ще ви се наложи да се сблъскате с всички, които са преминавали „Лабиринта“ преди вас…

— Първо трябва да се спуснем. — Нике прекъсва Крейзи Тосър. — Хайде да решаваме проблемите по реда на постъпването им, о’кей?

В режим на хвърляне ракетометът почти не дава откат. Блестящите цилиндри излитат от цевта и падат по наклонена траектория.

За да се пробие дупка в покрива отиват три заряда. Поглеждам индикатора — останали са още пет. Не е кой знае колко.

Приближаваме се към дупката и спираме в недоумение.

Отвътре зданието е куха кутия. Само тук-таме по стените има лампи. А цялото вътрешно пространство е запълнено с решетъчна арматура.

— Какво е това? — пита с насмешка Маниака. Крейзи поради някаква причина се смущава:

— Ами… невъзможно е да се създадат всичките елементи на толкова голяма игрова площ… никой не е предвидил появата тук на толкова неочакван десант…

— Мулаж — продължава да издевателства Маниака. — Ех, спомних си как преминавахме през стените в „Дум“…

— А ако зданието беше празно отвътре, или обратното — изцяло от бетон? — отстоява честта на създателите на „Лабиринта“ Крейзи. — Тогава нямаше да ти е до смях!

— На нас нямаше да ни е до смях — поправя го Подляра, тежко отпускайки ръка върху рамото му. — Забрави ли, че сме от един отбор?

— Още много пъти ще ми го напомнят — отблъсква ръката му Крейзи. — Е, какво? Спускаме ли се?

Под нас има многокилометрова бездна. Лягам на края на процепа, протягам ръка към прегънатата арматура. Като че ли се държи здраво…

— Да тръгваме — обажда се Нике. Спуска краката си надолу, преценява разстоянието и с ловко движение скача върху решетката. Това се вика гимнастика!

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Това не е честно. Чисто и просто не е честно спрямо останалите. Но аз няма да издържа това спускане, ако илюзията се запази.

Главата ми се обажда с лека стягаща болка.

Нищо.

Затова пък сега пред мен беше само картинка. Спускаща се надолу шахта, запълнена с толкова удобни напречни греди. Скочих надолу, вкопчих се в арматурата.

Фасулска работа.

— Така… кой се бои от височината? — дочух от слушалките гласа на Крейзи.

— Аз — честно си призна Пат.

— Тогава се мятай върху гърба ми. И е добре да го завържете по-здраво.

— Сигурен ли си?

Естествено, това е Чингиз.

— Аз съм дайвър. Моля за извинение, но ще изляза от виртуалността за това спускане. Така че ми е все едно с кого ще се спускам…

Със закъснение разбрах, че думите му са напълно логични. Повдигнах глава — картинката в шлема се смени. Погледнах нарисуваните лица на приятелите си, току-що били толкова реални и живи…

— Хайде и аз да понося някой…

— Ще извиняваш, ама съм свикнал да страдам поради собствената си глупост — измърмори Подляра и внимателно се прехвърли върху арматурата.

— Ура! Мен ще ме поносят! — възхити се Мага. Подложих му врата си, Зуко увисна върху мен и непринудено се поинтересува:

— Искаш ли да пея, за да ти е по-весело? Гласът ми е един път! Мога да стана оперен певец, честна дума!

— Нямам слух, все едно — няма да го оценя…

Всички останали се спускат сами.

Някъде след половин час се откъсваме напред. Аз, Крейзи и Нике. Вероятно все пак „ездачите“ ни пречат, а може и девойката да има способности към алпинизма по рождение. Тя се спуска съсредоточено, без да гледа надолу, придвижвайки ръцете и краката си като автомат.

— Само да не се изтърсят момчетата… — въздъхна Маг над мен. — Те ще ни отнесат и нас по дяволите…

Едната ръка — върху стоманената греда. Другата — върху втора. Крака — вляво. Придвижвам ръцете си надолу. Крака — вдясно. Хващаме се с лявата ръка, отпускаме дясната…

Всичко е много просто. Решетката от арматура е строго геометрична. Ако Маниака беше на мое място, за минута би написал скрипт за спускане и би отишъл да пие кафе.

Защо този, който може да излезе от дълбината, не умее да пише програми, и обратното…

Един метър ми отнема около десет секунди. Пет метра в минута. Сметките са прости. Над три часа…

Крака вляво. Ръката — вдясно. Надолу. Преместване…

— Нормален човек не може да поддържа такава скорост дълго — каза Крейзи. Той, изглежда, е озадачен от същия проблем. — Момчетата ще се уморят. Ще им се наложи да почиват. Пет, шест часа… а може и повече… те вече изостанаха…

— Има ли алтернатива? — интересувам се аз.

— По-рано трябваше да помислим… — въздъхна Крейзи.

Внезапно над мен Мага се изхили:

— Да, ето я алтернативата… при стената.

Извърнах глава, с еднаква вероятност очаквайки да видя там стотина чудовища, хеликоптер, Карлсон или асансьорна кабина. Но не, само арматура…

— Какво, дайвъри, не виждате ли? — забавлява се Зуко. — Така е то…

deep

[Enter]

Дъгоцветна виелица. Светът придобива реалност. Вкопчвам се за арматурата със сила, поразяваща и мен самия. Ракетометът става тежък като гира. Зуко, нищо че е кльощав, сякаш тежи цял тон.

Но аз разбирам какво е имал предвид.

При стената на зданието правилността на решетката е нарушена. Там отгоре надолу се спускат някакви силно опънати въжета. Гладки, изрядни. Очевидно, арматурата в зданието не е напъхвана безразборно, а все пак с някакви разчети за нейната издръжливост. Телевизионната кула в Останкино също, ако не ме лъже паметта, е „закачена“ на стоманени въжета.

— Да почакаме момчетата — решавам аз. — Маг, хвани се и ти, мамка му, тежко ми е, ще се изтърся!

Зуко моментално се вкопчва в решетката.

След пет минути изостаналата група ни догонва. Подляра пухти, лицето му е почервеняло и изпотено. Маниака, напротив, е блед, но пази самообладание.

Чингиз псува. Непрекъснато. Тихо. Смайващо изобретателно.

— Момчета, дълго няма да издържите така — изричам.

— И сами го виждаме — съгласява се Маниака.

— Има вариант — кимам към стоманените въжета.

Крейзи е първият, който се гласи за скоростно спускане.

— Аз все пак съм чужд в отбора — пояснява той без излишни комплекси. — Ако се окаже, че всичко е наред… тогава идвате след мен.

Дава бронираната си жилетка на Маниака. Обяснението е напълно логично. Костюмът също би трябвало да издържи, но ще се нагрее, ще се изгориш.

— А ти?

— А мен няма да ме боли… — усмихва се Крейзи.

Едната примка свързва стоманеното въже с колана. Основното натоварване пада върху нея. Трябва още въжето да се стиска с обувките. И примка в ръцете, за забавяне на скоростта.

— Ох, от високо ще летиш… — въздъхва Мага. — Направо ми е неловко, че аз го предложих…

— Успокой се — срязва го Подляра. — По време на спускането непременно някой от нас щеше да падне.

— Ще се постарая да ви посрещна долу — казва Крейзи.

— Как ще разберем, че си се спуснал благополучно? — Чингиз умее да задава правилните въпроси, но кой знае защо — едва в последния момент.

— Ще се провикна.

— А ние ще те чуем ли?

— Ехото… Ще се извикам силно. — Крейзи продължава да не гледа надолу.

— Излез от дълбината — съветвам го аз.

— Не. Шансовете да не забележа нещо важно ще са по-големи. До после…

Той се отдръпва от арматурата, увисва на въжето. Изглежда примките го държат…

Крейзи отпуска примката и веднага се сурва надолу. Гледаме как фигурата му все повече се смалява. Тя засега е на въжето, но Дик е набрал плашеща скорост.

— Аз няма да издържа — честно си признава Пат. — Чин, няма да издържа!

Момчето започва да се паникьосва…

— Ще се спуснеш върху раменете ми — неочаквано предлага Нике. — Имаш ли ми доверие?

Пат вижда насмешливата й усмивка и се смущава.

— Е?

— Ако Чин разреши…

— Сигурна ли си? — интересува се Чингиз. — Все пак имаме дайвър в отбора…

— Мага ще ми е по-трудно да го издържа…

— Твоето мнение? — пита ме Чингиз.

Замислям се. Появяват се догадки, които не ми харесват…

— Тя ще се справи — решавам накрая аз. — Не по-зле от мен, предполагам.

— Само да достигне долу Крейзи — казва Маниака.

Чакаме.

— А ако се пльосне, ще чуем ли? — любопитства Пат. Получава от Подляра доста сериозен шамар по врата.

— Ще взема да те хвърля тебе, да чуеш какъв е звука…

От долу се дочува слаб, неразбираем шум.

— И какво трябва да означава това? — замислено изрича Маниака.

Шумът се повтаря.

— Никога няма да повярвам, че Крейзи е паднал от въжето на две части и с такъв интервал! — заявява Мага. — Тръгваме ли?

— Хващай се — казвам аз.

Излишни каиши няма, затова се налага Мага да се държи за мен.

— Не притискай шията ми — предупреждавам го. — Макар че… притискай колкото ти скимне.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Определено си заработих вечерната мигрена.

Погледнах нарисуваните си ръце върху нарисуваното въже. Мага пъхтеше в слушалките ми.

Спускане…

— О-хо-хо! — закрещя Зуко. Не изплашено, по-скоро възхитено.

Може да му се завиди. За мен сега няма страх. Но затова пък няма и истински възторг.

Стената се носеше покрай нас. Проблясваха възлите на арматурата. Наведох глава, погледнах надолу и започнах да забавям спускането. Подът се приближаваше прекалено бързо.

— Да не се разбием? — Изглежда, Мага също беше оценил скоростта.

Стиснах примката, обхванала въжето.

Колко е просто всичко… само в дълбината приключенията придобиват толкова вълнуващ и в същото време толкова безопасен характер. Всеки един алпинист или катерач при описанието на такова спускане с такива подръчни материали или ще се покрие с пот от нерви, или ще започне да се смее като обезумял. Така не се прави!

Но аз намалих скоростта; и ремъчните примки издържат, и Зуко не излита, разтворил отслабналите от страх ръце. Наужким, всичко тук е наужким, и макар че той не е дайвър, все едно — знае: в Дийптаун смърт няма. Не е имало по-рано.

Затова и сме дошли тук — за да се махне отново смъртта.

deep

[Enter]

Може би не си струваше да експериментирам на въжето, но все пак ми се искаше да разбера какво е усещането…

Най-близо е до кошмарния сън.

От ремъчните примки се вдига пушек. Освен това те пронизително скърцат. Ние се спускаме, изглежда, по-бързо, отколкото парашутист в свободен полет. Вече виждам долу Крейзи, размахващ ръце и викащ нещо.

Изминаха четири минути… височината беше деветстотин метра, плюс-минус петдесет.

Притискам примките почти максимално, опитвам се да забавям движението и с обувките. Краката ми отскачат встрани, въжето болезнено се удря от гърдите ми, от бронираната жилетка. От скърцането на триещия се метал започват да ме болят зъбите.

— Забавяй! — крещи Мага, пуска едната си ръка, протяга я към въжето, но навреме се опомня. Щеше да отлети нагоре… ако се беше вкопчил както трябва.

Забавям… опитвам се…

Ударът все пак е силен. Краката ми се подкосяват, падам, а Мага в последната секунда успява да отскочи от мен.

— Жив ли си? — Крейзи се накланя над мен, протяга ръка. Ставам, отърсвам се, макар че няма особена нужда от това. Подът е гладка бетонна площадка, от която израства арматурната гора. Чисто и празно.

— Жив съм… макар че една аптечка няма да е излишна.

Крейзи протяга ръка към колана си, където виси една от малкото ни на брой аптечки. Но се спира.

— Да почакаме, Льоня. Да видим как ще се спуснат останалите.

Да, разбира се, той е прав…

— Не излезе ли от виртуалността? — интересувам се аз.

— Излязох, на средата на пътя — не се опитва да се прави на герой Крейзи. — Стана страшничко.

Споглеждаме се — с една и съща мисъл: момчетата няма да имат такава възможност.

— А ти как го правиш? — питам аз. Въпрос на границата на фала… във всеки случай по-рано ние рискувахме да питаме за такива подробности само най-близките си приятели. Но сега — какво толкова…

Крейзи не се обижда, нито пък се учудва от въпроса:

— Представям си мислено лицето на едно момиче, живеещо в съседна къща.

— И това е всичко?

— Напълно достатъчно е — усмихва се той. — Ти да не си помислиш нещо… просто момиче, съседка. Двайсет и пет години по-млада от мен. А ти как излизаш от дълбината?

— Мърморя си един стих. Сам си го измислих.

Сега е ред на Крейзи да свие рамене в недоумение.

— Трябва да покрещим — предлага Маг, поглеждайки ни. — Че момчетата се вълнуват.

— Аз чувах ли се? — пита Дик.

— Напълно…

Неясно защо заставаме един до друг, Мага командва:

— Едно, две, три…

Крещим, задружно и с удоволствие, освобождавайки се от напрежението от спускането. Обичам атракциите, но тази беше максимално проста и занимателна…

— Още два пъти — командва Зуко. — Нали сега сме трима долу.

Сега ни остава само да чакаме. Стоим до въжето, гледаме нагоре. Предпазливо полагам длан върху метала и не знам дали усещам, или си измислям леко треперене.

— Някой идва…

— Крейзи — пита Мага, — а от каква височина трябва да паднеш на територията на „Лабиринта“, за да се пребиеш смъртоносно?

— Ако не си ранен, ако си в брониран екип… — Дик се мръщи, спомняйки си. — Около петдесет метра.

— Добряци сте вие — признава си Мага. — В Дийптаун смъртоносният удар е закован на десетметрова височина…

— В Дийптаун искаха да направят даже пет метра — вметвам аз. Веднъж разговаряхме с Вики за съвпаденията и противоречията между реалния свят и виртуалното пространство. — За да не се почувстват жителите му герои и да не скачат после от истински балкони.

— Все пак нашето е игра — започва да се оправдава Крейзи. — Ако ти е отнесена половината от корема, също не можеш да се излекуваш с аптечка, а тук това е норма…

— Виждам! — прекъсва ни Зуко.

И наистина — по въжето се спуска неугледна фигура.

— Дали не е Подляра… — разсъждава Мага. — Не, Подляра ще е по-обемист…

Минават още десет секунди и разбираме, че се спуска Нике с увисналия върху нея Пат.

— Трябваше и аз да взема някой — забелязва Крейзи. — Все пак съм дайвър…

— Ти разузна маршрута — утешавам го аз.

Мага, облегнал се на някаква тръба, замислено гледа надолу. После вади от джоба си сандвич, разкъсва обвивката.

— Ранен ли си? — питам аз.

— Не, просто ми се плюска.

— Абе това са пет процента живот! — протягам ръка, вземам му сандвича. — Аз не поработих ли като амортизатор?

— Яж — с въздишка се съгласява Мага. — Гледай, те нещо прекалено бързо…

— Вие точно така се носехте — поклаща глава Крейзи. — Всичко е наред, само да успее да забави…

След минута Нике финишира. Може би дори по-добре от мен — почти напълно убила скоростта и устоявайки на краката си. Пет секунди отскубваме от нея Пат, преди той да разбере, че спускането е приключило.

— Браво — поклаща глава Крейзи. — Момиче, ти си супер!

Нике се усмихва:

— Ставам ли за работа в „Лабиринта“?

— Аз бих те взел — съгласява се Крейзи. — Дори не сержант, да водиш в първите нива новаците, а водач, подставен геймър в група.

— Нас сега всичките така ще ни приемат! — грубо прекъсва Мага мечтите на Нике. — По три пъти! И на онова място, с подкован ботуш! Няма да ни пуснат да припарим до „Лабиринта“.

Изкашляне на Крейзи, сякаш е искал да каже нещо, но е премислил.

— Ура! — изведнъж тихичко произнася Пат. — Супер ни беше спускането, нали?

— Великолепно — потвърждава Мага.

Пат внезапно пристъпва към Нике и неловко я млясва по бузата, явно ужасен от собствената си смелост. Момичето се усмихва, разрошва му косите и му връща целувката.

Мага се окашля смутено и промърморва:

— Ама че младеж се е появила, ние сега сме само да седим до стената на топло тихо място… Хайде да повикаме, а, всичките в хор!

Започваме да крещим, потвърждавайки успешното спускане. Пет пъти подред. Пат сияе.

Шести се спуска Подляра. Много бавно, предпазливо. Но когато се отлепва от въжето, целият се тресе. Изобщо не реагира на възторжените крясъци и прегръдките на Пат.

Седми е Маниака. Неговото спускане е много бързо, като при мен и Нике. Но това е не толкова липса на страх от падането, колкото неуспешно забавяне на скоростта. Помагаме му да се отдели от въжето, споглеждаме се… Не знам защо, но не съм на себе си.

— Аз също имам лошо предчувствие — неочаквано казва Крейзи.

— Не викай бедата! — незабавно го прекъсва Подляра. — Чин ще се спусне, къде ще ходи?

Разбира се, никой не спори.

…Но неизвестно защо си представих как Чингиз стои горе, вслушвайки се в далечните ни викове. Около него е паяжината от метални тръби, пред него — изопнатото като струна въже. Слабата светлина на рядко срещащите се лампи, оставени от грижливите строители на декорацията.

И никой наоколо.

Той се закопчава за въжето. Закрепва „спирачната“ примка. Увисва на въжето, все още стискайки го, но вече е започнал да се плъзга, и спускането все по-бързо преминава в падане, почти неконтролируемо падане, макар и до опората…

По дяволите. Не обичам лошите предчувствия! Те понякога се сбъдват.

— Та нали всичко това е наужким… — неуверено произнася Пат. — Дори ако… сами ще направим всичко, а Чингиз нека завижда…

Той даже се засмива, но толкова неуверено, че на никой не му се вярва да е весел.

— Спуска се — изрича Подляра. Притискайки длан към челото си, сякаш в тази бетонна кутия има слънце, от което трябва да се пази, той гледа нагоре. — Нормално… като че ли… малко по-бързо от Сашка…

Аз мълча. Не ми се иска да обяснявам, че Шурка и така се спускаше прекалено бързо и със сигурност е загубил десетки проценти от живота си при удара в пода…

— Чин! — радостно вика Пат, гледайки плъзгащата се по въжето фигура. — Хайде-хайде! Не спи!

Според мен той и така не спи… Даже никак. Чингиз вече беше съвсем ниско. На височината на двайсететажна сграда.

И в този момент се случва всичко.

Отначало виждам, че Чингиз разперва ръце. Парчетата ремъци не се виждат, но не е трудно да се досетя, че те летят след него.

— Не! — крещи Пат и се хвърля към въжето. Подляра мълчаливо и мълниеносно го хваща за яката.

А Чингиз вече лети покрай въжето, лети надолу с главата. Коланът на кръста му, с който е закрепен за въжето, е издържал рязкото дръпване. Но падането на Чингиз сега е просто падане. С всички произтичащи последствия.

— Мир на дома ви — неочаквано произнася Подляра. Пат започва отчаяно да го рита, но хакерът сякаш не забелязва това.

Чак в последните секунди Чингиз успява да се вкопчи във въжето. Разбира се, той не успява напълно да намали скоростта, но все пак падането се забавя.

Чингиз пада до срасналата се с бетона основа на въжето абсолютно беззвучно.

Затова пък Пат крещи в пълния си глас.

Първа до Чингиз притичва Нике. За секунда го поглежда в лицето, после измъква аптечка… виж ти, не знаех, че се е запасила… и я притиска към тялото му.

— Не може да бъде — възкликва Крейзи, изваждайки своята аптечка.

След третата и последна наша аптечка, осигурена от Маниака, Чингиз отваря очи.

— Приличаш на зомби — обажда се Пат. Веднага щом Нике извади аптечката, той спря да вика. И сега, изглежда, отчаяно се срамува от реакцията си.

— Вярвам ти… — кратко отвръща Чингиз.

Той целият е в кръв. Това е малко неестествено, тъй като не се виждат никакви рани, но програмите на „Лабиринта“ са свикнали да показват сериозността на пораженията именно по този начин. Едното око на Чингиз е отекло, ръкавиците на ръцете му са се изтъркали.

— Как се изхитри да се срутиш? — Подляра се навежда над него, с едно движение го изправя на крака. Чингиз се поклаща, но се задържа прав.

— Ремъкът ми се изплъзна — просто отговаря Чингиз. — Странно…

— Какво му е странното? — интересува се Крейзи. Учудващо е, че това се случи само с теб.

— Странно е, че съм жив…

— Повече аптечки няма ли? — оглежда всички ни Нике. Аз мълчаливо подавам на Чингиз отнетия от Мага сандвич.

— Благодаря, преял съм.

— Това са пет процента живот.

Чингиз мрачно изяжда храната. Видими изменения в облика му, наистина, не се появяват.

— Ще те пуснем най-отпред. Да плашиш чудовищата — ехидно произнася Пат.

— Първо да се доберем до тях. Има ли изход тук?

Без да се уговаряме, с Крейзи се разделяме. Аз тръгвам наляво, той — надясно. Обхождаме сградата по периметъра, връщаме се при момчетата. Врати няма.

— Тогава стреляй — кимва ми Чингиз. — Много бих искал да намеря две-три аптечки.

— Почакайте — приближава се Крейзи до Маниака. — Трябват ми официалните ти банкови реквизити.

Усмивката върху лицето на Маниака се появява бавно и постепенно.

— А номера на кредитната карта и пин кода?

— Сам ще ги въведеш. Като си вземеш единия бон зелени.

— Какъв бон?

— Сутринта пратих в съвета на директорите на „Лабиринта“ докладна записка. За провеждане на инспекция на „Лабиринта“ с привличането на външни лица. Ти нали искаше да докажеш, че в „Лабиринта“ може да се вкара вирусно оръжие, както по-рано?

Като че ли дори на Чингиз му стана по-добре.

— Значи можем да не се притесняваме от съдебно преследване? — уточнява Маниака.

— За какво? За проверката на системата за безопасност, за която се уговорихме още вчера? — с лека усмивка отвръща Крейзи.

— Не можеше ли да го кажеш по-рано?

— Стори ми се, че е по-уместно сега.

Разбирам Крейзи. Сега страшно са ни необходими положителни емоции. За добрите новини понякога трябва да се избира времето, така както и за лошите.

— И даже бон зеленички?

— Деветстотин деветдесет и девет, ако трябва да сме точни. Нямам право да изписвам чекове за четирицифрени суми.

Нике се усмихва. За нея това наистина е радостна информация. Защо й е да върви с нас, когато нарушаваме закона — нали това слага край на мечтата й да работи в „Лабиринта“?

А върху лицето на Пат се чете замисленото изражение на човек, мечтаещ колко хубаво би могъл да похарчи чужди пари…

Докато Маниака полугласно диктува на Крейзи реквизитите си, аз се оглеждам за мястото на изхода. Като че ли двайсет метра ще са напълно достатъчни, за да не ни засегне взрива…

— Хайде, действай… — ободрява ме Подляра. — Времето не чака.

Мляс…

Отпускам спусъка и малката ракета със свистене се понася към противоположната стена.

Резултатът надхвърля очакванията ми — от стената с грохот се откъртва грамадно парче, пет метра широко и три — високо. През отвора се вижда широка безлюдна улица.

Нещо повече!

Със скърцане се късат няколко стоманени въжета, същите като това, по което се спускахме, но опънати при срещуположната стена. Излитат нагоре, сякаш са ластични, като по пътя си помитат арматурата.

Цялата бетонна игла над нас потреперва.

Над пробойната се появява цепнатина, и криволичейки, тръгва нагоре.

Сградата започва да се тресе. Нагоре грохотът се увеличава — и на вълни започва да се спуска тъмнина. Лампите започват да гаснат една след друга, в посока от покрива надолу.

Ето ти проверка с привличане на външни лица!

— Глупак си, боцмане, и шегите ти са глупави… — сподавено изрича Подляра. — Юруш, мъжаги! Да бягаме!

Никой няма нужда от повторна покана.

100

Изскачаме дружно, вкупом. Като футболисти от съблекалнята за първото полувреме — още весели, бодри и пълни с надежди…

Зрителите са стотина чудовища. Най-различни. Гигантски охлюви, влечуги, паяци. Няколко гадини с височината на десететажни сгради. Те трамбоват отпред, тромави и горди. Цялата тази стан се беше засилила нанякъде по улицата и тъкмо минаваше покрай сградата, когато бяхме на зор да излезем. Ако може да се вярва на Крейзи, сред тях на практика не би трябвало да има компютърни манекени — само геймъри на страната на врага…

Съдейки по шашнатите лица на гадините, точно така си е.

Никой не опитва да премери сили с тях, даже войнственият ни тийнейджър. Побързваме да офейкаме в противоположната на чудовищата страна. С дружен вой цялата тълпа хуква след нас.

А сградата зад гърба ни се разрушава…

Сега разбирам какво са чувствали строителите на Вавилонската кула, когато тя е започнала да се срива. Самият процес не е описан детайлно в Библията, но на мен ми се струва, че е бил достатъчно бърз и ярък. Бог обича ефектните зрелища, а ние, хората само му подражаваме в това отношение…

Увлечени от преследването, гадините не разбират веднага какво се случва. В „Лабиринта“ още не е имало такова нещо.

Отначало започва да вали град от кадъни. Отделни парчета от стената падат и около нас, но лавината се изсипва грижливо върху главите на вражеската армия. След половин минута, през която сме скъсали всички рекорди по бягане на къси дистанции, улицата зад нас се превръща в кариера за добив на чакъл. Тук трябва да преместят машините от девето ниво… ще падне работа!

Сред отломките известно време продължават да стърчат най-едрите гадини, подобни на приказни тролове. Едната дори се изхитря да ни замери с парче от стената, за щастие — неточно.

После горкият небостъргач се срива окончателно и погребва под себе си тези герои на борбата със земния десант.

Спираме едва след като сме изминали не по-малко от километър. Крейзи, напълно шашнат, върти глава, оценявайки размера на разрушенията. Над каменната могила виси облак прах с формата на гъба.

— И разпръсна ги Господ оттам по цялата земя… — изрича Нике, поемайки си дъх. — И престанаха да строят те града и кулата…

Не само у мен са възникнали подобни асоциации…

— Защо никога не можеш да свършиш нещо чисто, тихо и прецизно?! — с болка в гласа ме пита Крейзи.

— Характер… — опитвам се да се оправдая.

— Можем ли да разчитаме на премиални? — невинно пита Маниака.

— Ама ние извадихме от строя едва ли не цялата група, дето охранява Императора! — ядосано крещи Крейзи. — Някой явно е влязъл в последното ниво! Сега ще достигне до двореца като на разходка!

— Че това лошо ли е? — интересувам се аз.

Крейзи замълчава за секунда. После въздъхва и безнадеждно маха с ръка:

— Каквото станало — станало… да вървим към двореца.

— Първо трябва да се запишем! — намесва се Пат. — Че да не вземат да пречукат някого…

— Системата не позволява записване. Формално нас ни няма на това ниво.

Маниака го поглежда с присвити очи:

— Сигурен ли си? Какво, трябва да минем последното ниво от един опит?

— Сигурен съм. Смятай, че това са минусите на нелегалното придвижване.

— Лошо — казва само Шурка. — Тогава трябва да потърсим снаряжение… добро оръжие, аптечки, броня.

— Тук няма нищо. Последното ниво се преминава с това, с което си влязъл в него.

Този път никой не се обажда. Общото мнение изразява Подляра, гръмогласно изкашляйки се и произнасяйки:

— Така… постигнахме целта си, но дали се радваме на това…

Дворецът на Императора е неголямо, почти уютно здание от черен камък.

Наблюдаваме го, скрити сред дърветата на парка. Дърветата са забавни, със странни очертания и с разноцветни листа. Наоколо пърхат големи колкото длан пеперуди. Когато ги видяхме за пръв път, всички посегнаха към оръжията си, но Крейзи заразмахва ръце в знак на протест. Пеперудите не са опасни. И дърветата не са опасни. Всичко тук излъчва спокойствие, умиротворение. Всичко си е на мястото — и светлолилавото небе, и разноцветните листа, и наситеносинята вода в изкуствените езерца. Никакви уловки. И охрана в двореца не би трябвало да има — Императора не се нуждае от охрана.

Сега чакаме.

— Сигурен ли си, че ни е засякъл? — питам аз Крейзи.

— Абсолютно. Та това не е човек, програма е. Всеки, появил се в територията на парка, влиза в базата му от данни. Той просто никога не бърза…

Мързелът на Императора ни дава допълнителен шанс. Трябва да се приближим към двореца в такъв кратък отрязък от време, че Императорът да не успее да излезе насреща ни, а приближаващият чужд отбор — да не ни намери. Сега всичко, или почти всичко, зависи от правилното избиране на момента…

— Идват… — с облекчение произнася Маниака. Той наблюдава входа на парка — високи врати в символична ажурна дървена ограда.

— Идват… — като ехо отговаря Крейзи.

Отборът, влязъл в парка, не ми е познат. Напразно обвинявах първите си спътници, напразно подозирах, че Тъмния Дайвър е сред тях. Ще има да пълзят и пълзят из нивата, да загиват и да се възраждат, и да плашат близките си с разкази за „ей такива мухи“ и „змии, които плюят отрова“. Те все още са далеч от края на „Лабиринта“.

Отборът пред нас трябва да е тръгнал на кръстоносния си поход преди месец или два…

Повече от десет са. Мъже, жени, момиче тийнейджър. Кои са те в действителност, каква е възрастта на всеки от тях, полът, родният език — никога няма да узнаем. За нас те не са приятели, нито пък врагове… просто пушечно месо.

Месото не трябва непременно да знае за какво е предназначено.

А Императора, чието убийство е целта на цялата игра, току-що е излязъл от двореца…

Подигравка на програмистите — Императора не просто е антропоморфен, той е човек. Облечен е в белоснежна тога. Висок, рус, с красиви черти на лицето. Със сигурност очите му са сини. Живо въплъщение на нацистката мечта.

И също толкова смъртоносно, колкото и нацизма.

— Според легендата на играта — бърбори Крейзи, — хиляди години извънземните крадат деца от Земята, за да отгледат от едно от тях своя Император… да му дадат исполинска сила и жестока мощ… нали хората са най-жестоките и смъртоносни същества във Вселената… Това е дълбоко философска и символична мисъл…

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Погледнах Императора, оценявайки противника. Да разбера нещо засега беше трудно — не знаех каква е скоростта на движенията му в бойна обстановка, не знаех какво оръжие ще употреби. Но даже и в бавните движения на нарисувания персонаж имаше някаква хищна грация, която не ми харесваше.

— Целта на играта не е обикновеното убийство на лидера на враговете. Геймърът трябва да разбере, който във всеки враг това той унищожава самостоятелно, непосредствено бащата, братът, сина, приятеля. По такъв определен начин „Лабиринта“ не пропагандира насилието и ксенофобията, напротив, относно противоположното…

Сложна работа е все пак да слушаш думите на чужденец през програма-преводач.

deep

[Enter]

— И ние доказахме на комисията на Конгреса, че не сме проводници на насилие и жестокост… — Гласът на Крейзи става прекалено нервен. Императора упорито върви към нас, с походка, сякаш е тръгнал на разходка, без да обръща никакво внимание на новите посетители.

За щастие те го забелязват…

Трима от отбора съгласувано застават на колене, насочвайки към Императора цевите на ракетометите си. Над главите им бързо се вдига нагоре останалото оръжие… Част от нещата са ми познати, но някои странни пушки аз не бих измислил и по време на пиянско бълнуване.

Не чувам далечното мляс-мляс-мляс на зареждащите се ракетомети. Отчитам го наум.

Третата ракета е потеглила, четвъртата, петата…

Ще се случи сега…

Това наистина е добре сработил се отбор. Всички стрелят едновременно.

Фонтан от огън.

Осемнайсет ракети едновременно… плюс всичко останало… Пръстени от синя светлина, снопове небесносини игли, огнени изригвания, въртящи се остриета, буци отровнозелен гел…

— Време е! — крещи Крейзи, когато Императора изскача от огнения ураган, цял и невредим, ни най-малко не пострадал, дори без русите му къдрици да са се разрошили. Той се обръща към чуждия отбор и тръгва леко, бързо, сякаш танцува в движение.

Всичко вече е обмислено и изчислено.

Пръв скача Чингиз. Той е полужив, затова и си предложи услугите да разузнава боя.12

Но Императора не му обръща внимание.

Възможно е чуждият отбор да ни е забелязал. Но те сега са се съсредоточили изключително върху Императора. Те са вървели към него дълги седмици, преодолявайки най-трудната игра в историята на човечеството. Те са се сражавали с програми, които не умеят да мислят, но затова пък и не пропускат целта. Те са се били с хора, които са ги смятали за конкуренти, пробивали са си път сред редици от чудовища, управлявани също от хора.

Сега целта на играта е пред тях.

И Крейзи може колкото си иска да доказва, че „Лабиринта“ възпитава човеколюбие и търпимост. Те може и да се съгласят с него.

След играта.

Залпове.

Трима геймъри се хвърлят напред, към Императора. Или се опитват да завържат близък бой, или се жертват, отвличат му вниманието…

Замахване с ръка — сякаш жест от трибуна. И гирлянда от бели пламъци се откъсва от ръката на Императора, обгръщайки троицата. Викът почти не се чува от грохота на взривовете. Идиличният парк пламти, огромните пеперуди, свивайки крила, падат върху тревата. Една от тях се спуска право пред носа ми и с няколко движения се заравя в земята.

Нима така са ги програмирали?

Или, какво ли не се случва, сами са еволюирали?

— Да вървим!

Скачам и всички хукваме към двореца. Най-отпред е Чингиз. След него тичаме четирима — аз, Крейзи, Пат и Нике.

Останалите заемат позиции за отбрана.

Ние не можем да се справим с Императора. Или чуждият отбор ще го убие, или той ще ни попилее. Но ние сме дошли тук не за да се сражаваме с несъществуващ враг. Нашият враг е реален и целта ни е реална. И прикриващата група знае, че е дошла, за да умре.

— Входът е в тронната зала — повтаря в движение Крейзи. — Трябва да се унищожи трона… това не влиза в условията на играта и никой не го е правил… поне пет ракети…

Чингиз вече се вмъква през вратата на двореца, изскача обратно, маха ни — пътят е свободен.

А Императора приключва разчистването на сметките с другия отбор.

Чувам особено пронизващ вик и се обръщам, както си бягам. Императора убива геймърите с голи ръце. Просто ги хваща, разтърсва ги и хвърля на земята безпомощните кукли с изпотрошени кости. Току-що се е разправил с момичето.

Колко хубаво е, че Неудачника, когото измъкнах от предишния „Лабиринт“, така и не достигна до края на играта… Който и да бе той… не му трябваше да вижда нашите игри.

Общо взето ние сме добри. Просто игрите ни са глупави.

В този момент започва да стреля Подляра.

Не знам какво го прихвана. Бяхме се разбрали да чакат, докато Императора не приключи с всички от чуждия отбор. Но Подляра изведнъж скача и открива огън… с мижавия пистолет, с когото и най-обикновено чудовище не можеш да свалиш веднага…

Императорът се обръща, сякаш даже с недоумение. Светлинно избухване — сякаш очите му са се превърнали в ослепителни прожектори.

Виж ти какво можел той…

Жалко, че Подляра дори няма да оцени това.

Хакерът моментално почернява, продължава да стои още секунда — и под порива на вятъра се разпада на облак пепел.

Бързо, зрелищно и нелепо.

Не знам защо, но бях сигурен — Подляра ще издържи най-дълго от всички нас!

Ние вече сме при вратите. Пат се опитва да се огледа — и аз със силно шляпане го отхвърлям към вратата. Няма защо да вижда какво се случва.

Целият ни отбор вече стреля. Остатъците от чуждия — също. Така ми се струва, или движенията на Императора наистина са се забавили?

Нике и Крейзи изчезват след Пат през вратата. Кимвам на Чингиз:

— Да бягаме…

— Аз оставам.

— Какво ти става!

— Това е игра! — изкрещява Чингиз. — Опомни се, дайвър! Търси входа към Храма! Всичко това е игра! Всичко е наужким! Върви, аз ще ви дам още десет секунди в повече.

Тупам го по рамото и се шмугвам през вратата.

Той е прав. А аз, глупакът, се заиграх.

Дългият коридор е аскетично студен. По стената има барелефи — някакви странни гербове. Приятелите ми нетърпеливо ме чакат.

— Знаеш ли къде е тронната зала? — питам аз Крейзи. Той само мълчаливо кимва и поемаме напред.

— Момчетата ще дадат на Императора да се разбере! — без особена увереност заявява Пат. Държи ракетомета си в ръка, сякаш очаква да срещне отпред засада. Напразно. Крейзи каза, че в двореца няма да има други… — Подляра ми е казвал, че чудовищата имат уязвима точка, той ще я намери…

Кръгла стая в края на коридора. Дик опипва стената, натиска незабележим бутон и едва след това аз разбирам, че стаята е асансьор.

Бавно и тържествено се издигаме нагоре.

— Може би не си струваше така веднага да стрелят в него? — питам аз, опитвайки се да си отдъхна. — А, Дик? А да си поговорят за мир и любов, да го превъзпитат…

Крейзи вяло се усмихва. Той май е прекалено блед. И от време на време се хваща за лявата страна на гърдите.

— Не можеш да говориш с него… той не умее. Тази възможност не е заложена в Императора, той е чисто бойна програма…

— Напразно, недоглеждане… А как стои въпросът със слабите точки?

— Зад кокалчетата на пищяла — абсолютно сериозно отговаря Крейзи. — Слепоочието. Още някои места… обаче всичко това е безполезно. Даже оня отбор имаше прекалено слабо въоръжение. Да не говорим за нас…

Асансьорът спира.

— Тронната зала, пристигнахме — с облекчение произнася Крейзи. Изскачаме в обширно ромбовидно помещение. Тук също всичко е опростено, строго и монументално. Само тронът в далечния ъгъл на ромба впечатлява — съоръжение от блестящ сребрист метал с внушителни размери.

И двама охранители до трона!

Те не ни очакват. Вероятно още никой не се е опитвал да проникне в двореца, нали това не е целта на играта. Пръв стреля Пат и влечугото се разхвърчава на кървави късове. Охлювоподобното чудовище се забавя няколко секунди, преди да вдигне глава и да изплюва по нас отровна зелена слюнка.

Тя не ни достига. Съска върху мраморните плочки на пода и се изпарява.

— Тоя па, сър Макс недоклатен — презрително изрича Пат, стреляйки втори път. Охлювът ловко се изплъзва, и тогава започва да стреля Нике. Иглената й картечница превръща чудовището в трепереща решетка.

— Мечтата на съветския интелектуалец — поглеждайки Пат, казва Нике. — Да се изхрачиш върху врага и той да умре… може пък тук да имат пръст нашите програмисти? Браво на тебе, Пат!

Асансьорът зад гърба ни се разтърсва и тръгва надолу.

— Чингиз? — плахо пита Пат.

— Не се и надявай. — Крейзи кимва към трона. — Пет ракети, по-живо!

Ние с Пат стреляме едновременно. Две. Четири. Шест. Една допълнителна…

Металната конструкция сякаш се взривява отвътре. Разрушава се, разцъфват листенца почернял метал. И в центъра на това цвете — пурпурночервено, трепкащо, запленяващо сияние.

— По-живо!

Крейзи и Нике се хвърлят към входа, а само Пат се бави, с надежда гледайки асансьора. Той вече се изкачва нагоре.

Сграбчвам момчето и го повличам към разрушения трон.

— Там са Чингиз и Подляра! — упорито крещи Пат.

— Всички те отдавна са мъртви! — отговарям без излишна сантименталност и запокитвам Пат в сиянието на входа. Той изчезва, както са изчезнали преди него Ник и Крейзи.

Скачайки след него, хвърлям поглед към асансьора. И успявам да забележа русите коси, под които се изпълват с изгаряща светлина светлосините очи.

Късно, приятелче.

Тъмно е. Сива мъгла. Под мен се преобръща Пат, леко съм го притиснал при падането.

— Леонид?

Крейзи ми помага да стана, усмихва се накриво:

— Ето, че се промъкнахме…

Наоколо е мъгливо нищо. Само плътната почва под краката ни, само ние четиримата. И мъглата. Чисто дежа вю.

— Какво е това? — питам, повдигайки Пат. Той възмутено сумти, отърсва се.

— Това е пауза — отговаря Крейзи. — Сега на Храма му трябва време за сглобяването. Нищо, вече всичко е наред…

— А да се влезе? Ти говореше за някакъв тест за дайвъри.

Крейзи кимва:

— Да. Но, всъщност всичко е адски лесно, Леонид. Ще го преминем. Двама сме, но ще успеем…

Поглеждам Нике.

Тя все още държи картечницата си готова за стрелба.

И аз също не отмествам пръста си от спусъка.

— Свали оръжието, Нике.

Тя има твърд поглед. Много твърд и концентриран.

— Сигурен ли си, Стрелец?

— Разбира се. Не ми се иска да ти хрумне мисълта да отидеш в Храма сама.

— Льоня, успокой се — бързо изрича Крейзи. — Може да влезе само дайвър…

Нике леко се усмихва.

— Дик, осъзнай се — единствено казвам аз. — Спомни си как тя се спускаше по въжето. Тя е дайвър, Крейзи! Дайвър също като теб и мен!

Нике се навежда, поставя оръжието си на земята. Вдига ръце:

— Момчета, нямам намерение да стрелям във вас. Имаме една и съща цел…

Виждам как очите на Пат се разширяват, как се разтреперва. И разбирам какво си е помислил.

Да, сигурно е неприятно. Вече да я смята за приятел, а може би и леко, по детински, да се е влюбил в нея.

И да разбере, че приятелят е бил враг.

Тъмния Дайвър.

— Вие всички грешите… — тихо изрича Нике.

Крейзи днес съобразява бавно. Но ето че и той насочва винтовката си към девойката.

— Ти си дайвър — казвам аз.

— Да. Както и вие двамата. И какво? Това причина да ме убиете ли е? Тогава — убийте ме.

Споглеждаме се и в този момент аз чувам познатото „мляс“…

Успявам да отклоня цевта и изстреляната от Пат ракета изчезва в мъглата.

— Престани!

— Тя ми изгори компа! — през сълзи извиква Пат. — Тя, тя…

Не за компютъра му е мъчно сега. Той е готов сега да разстреля самия себе си, симпатията си към Нике, благодарността си за помощта, привързаността… минутите, през които висеше на нея, примирайки едновременно от височината и от женското тяло в ръцете си…

— Пат, не прибързвай с действията, никога не прибързвай… — казвам аз.

В този миг всичко се преобръща.

Светлинен проблясък — мъглата се разпръсква.

И сред нас се появява Императора.

Той се бави дълго, прекалено дълго, сякаш не е роден от програма, в която е било заложен само стремежът да убива. Оглежда се, съвсем по човешки обръщайки глава.

А Крейзи с изцъклен поглед отстъпва крачка назад.

Гледката е невероятна, очевидно?

Нике е зад гърба на Императора и той не може да я види, тя вече се навежда за оръжието си. Но за това е нужно време.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Протегнах се рязко, напипах мишката на масата. С движенията, които се проследяват от гащеризона е по-удобно. Но все едно, с мишката е по-бързо.

— Кои сте вие? — със спокоен глас попита Императора, който не можеше да говори.

И Крейзи Тосър натисна спусъка.

Остриетата излетяха от винтовката в сребриста лента и моментално отсякоха лявата ръка на неуязвимия Император.

Или се е добрал до нас почти мъртъв… или е бил неуязвим само на своя територия.

Впрочем, боеспособността му се е запазила. Взрив. Пред очите ми Крейзи почернява, после винтовката, цяла и невредима, се измъкна от разпадналите се на пепел ръце.

Пат, говорех ти, че никога не трябва да се прибързва с действията… ето че съм сгрешил…

На мушката ми е слепоочието на Императора… Той сякаш го почувства и с рязко движение отскочи встрани, хвана с оцелялата си река Пат и се прикри с него. От чукана като фонтан бликаше кръв, лицето на Императора стремително побеляваше.

Самообучаваща се програма?

— Кой съм аз? — попита Императора.

И аз разбрах, че този път нервите ми няма да издържат.

Ние прекалено се заиграхме с дълбината. Правим интерфейси, които се приспособяват към потребителите си. Създаваме програмни слуги, които се обучават по-добре от живите хора.

В какво може да се превърне програма, която ден след ден убива и която я убиват? Програма, която работи непрекъснато, съсредоточавайки върху себе си, според нуждата, огромна част от ресурсите на мрежата? Програма, която е длъжна да реагира на всяка нова тактика и стратегия на противника, която е длъжна адекватно да оценява човешките реакции, да слуша и разбира разговорите, да нанася не просто грамотни и точни удари, но и всяващи паника?

— Стреляй, Льоня! — закрещя Пат.

Беше ли програмирана в Императора възможността да се вземат заложници?

А възможност за мирни преговори?

— Стреляй!

Погледнах в екрана и видях как се пълнят със светлина очите на Императора. Нарисувания Пат в ръката на нарисувания Император, нарисуваната кръв се лее от нарисуваната рана. Сега те и двамата са еднакво нереални, в еднаква степен анимационни герои. И куклата, управлявана от намиращото се в дийп-хипноза момче, и куклата, създадена от програмата.

Не преговаряй с терористи…

Натиснах спусъка.

Взривът ме отхвърли настрани. Екипът леко се сви, имитирайки удара от падането.

deep

[Enter]

Дъга сред сивата мъгла…

Ставам, смъквайки ракетомета. Изглежда, в него вече няма заряди… не, има още един…

Останките на Императора и Пат са равномерно разпръснати наоколо. Започва да ми се повдига.

— Леонид…

Обръщам се и поглеждам Нике.

Нея също я е засегнал взрива. Тя стои на колене и оръжието в ръцете й е насочено към мен.

— Ти постъпи както трябва — казва момичето. — Пат е без грешка, той правилно ти каза. Всичко това не е истина. Това е игра. Това е дълбината. Те не умряха напразно. Важното е някой да влезе в Храма. Всички го разбираха.

— И кой ще влезе в Храма? — питам аз. Пръстът ми също е на спусъка на ракетомета. Кой от нас ще умре по-бързо, ако стреляме едновременно? И какъв е шансът ми да стрелям пръв?

— Нима това е важно?

— А кое тогава е важно?

— Да се получи писмото. Да се разбере какво крие Дибенко от света.

— Това е важно за мен — казвам. — Да достигна до Храма.

Нике кимва:

— Да, Стрелец. Разбирам. Но нали ти вече си се опитвал да го направиш…

— Кой си ти? — питам аз. — Кой си ти, Нике?

Тя мълчи, после леко се усмихва и поклаща глава:

— Докато не разбереш сам…

— Ще се добера! — изричам аз. И натискам спусъка.

Нике разполага с половин секунда, докато последната ракета влезе в цевта, и още половин, докато тя преодолява разделящите ни пет метра. Напълно достатъчно, за да ме направи на решето!

Само че тя не стреля!

— Не! — изкрещявам аз, когато огненият фонтан избухва в мъглата.

Но дори в дълбината не всичко може да се преиграе отново.

Стоя сам в морето от мъгла, до шепата пепел — останките на Крейзи Тосър, до кървавите парчета — телата на хората и на програмата-император.

Сам.

Не знам защо, но накрая винаги оставам сам.

Захвърлям ракетомета на земята. Точно сега е излишен.

Знам какво трябва да направя, но не знам как.

Може би Крейзи знаеше. Но него го няма тук.

Пристъпвам — и сякаш издърпват полесражението изпод краката ми, отново съм сам с мъглата и тъмнината.

Насаме с най-страшния си сън.

Крачка, втора. Отначало винаги се налага да пристъпваш напосоки. И когато видиш светлинката в далечината, можеш колкото си искаш да се окуражаваш, че си избрал правилната посока. Но аз знам — не мога да не видя огънчето.

Накъдето и да тръгна.

101

Дълбината е нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Да, основата е проста и ясна. Триизмерни светове, обединени във виртуалния град Дийптаун. Възможността да се придвижваш, говориш, действаш — използвайки или скъпи виртуални гащеризони и шлемове, или обикновени клавиатура и мишка. Дийп-програмата, все едно, ще сведе различията до минимум, ще те накара да повярваш, че не натискаш клавишите, а се движиш из реалния свят. Тя е главната вълшебница на виртуалния свят, дийп-програмата.

Но има още нещо. Нещо по-голямо, позволяващо да се видят грешките в чуждите програми като незатворени врати и паднали огради. Нещо, което позволява на дайвърите да излязат от дълбината във всеки едни момент, когато за останалите това е недостъпно.

Преди две години ми се бе сторило, че съм достигнал нови граници.

Влязох в дълбината, без изобщо да използвам компютър. Научих се да преминавам през всякакви стени. Можех да правя в дълбината всичко — всичко, каквото си поискам.

Жалко, че сънищата свършват.

Това беше дийп-психоза. Чисто и просто. Аз си измислих своите особени възможности, въобразих си, че съм супермен на виртуалния свят. Както казва Вики — „хиперкомпенсация“.

Какво пък — свикнах да живея и с дийп-психозата.

Още повече, че времето на дайвърите свърши…

Разбира се, все пак имаше нещо. Неудачника не ми се бе присънил. И докато той оставаше в дълбината, аз наистина бях способен на малки чудеса. Само че аз светех с неговата отразена светлина… който и да бе той, пришълец от далечните звезди, роден от мрежата разум, пътешественик във времето — всичко бе в него. Цялата сила, всичките чудеса, подвизи и приключения.

Той си отиде и аз си останах самия себе си. Бивш дайвър. Истински неудачник.

Но защо ли тогава стоя пред моста, който месеци наред съм виждал в сънищата си?

Пред моста, водещ в Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

Мостът-нишка, когото не ми е съдено да премина…

Съществува ли този мост, или не?

Какво става с мен — нов пристъп, халюцинация, невъзможно съвпадение?

Или все пак се е върнало нещо от миналото?

Не знам.

Лявата стена е от син лед. Дясната — от аленочервен огън. Аз толкова дълго се опитвах да премина между тях, опитах всичко, което мога да измисля! А там, в края на каньона от огън и лед, има искрица жива топла светлина. Там е Храмът. Късче от отишлото си минало. Отговор на бъдещите въпроси.

Трябва да премина. Длъжен съм. Втори опит няма да има.

Докосвам нишката с подметката си. Тя е опъната като струна, тънка нишка между истината и лъжата, мост между доброто и злото, водач от миналото към бъдещето…

Отговорът е някъде наоколо. „Всичко е много просто“ — бе казал Крейзи. Всеки дайвър би трябвало да се сети къде е пречката. Това не е коварна уловка, не е капан за врагове. Просто тест, отсяващ своите и чуждите.

Аз съм свой… свой съм, следователно съм длъжен да разбера…

Лявата стена убива бавно и постепенно. Стига само да се хванеш — в търсене на опора, в надежда да предотвратиш падането. Студът сковава ръцете, студът допълзява до сърцето ти, студът замразява кръвта ти.

Не искам леда!

Дясната стена е по-добра. Изригване — и дори не успяваш да почувстваш болката. Огнена купел. Обилен пламък. Свободата да си пепел.

Не искам огъня!

Всичко е много просто, трябва да е много просто. Няма да ми помогне излизането от дълбината — това, което първо хрумва на всеки дайвър. Опитвал съм. Мостът изчезва, остават само ледът и огънят.

Какво ли сте измислили, момчета?

Какво трябва да разбера, стоейки пред моста, построен напреки на бездънната пропаст?

Не. Да започнем от противното…

Какво не мога да разбера?

Какво съм загубил, получавайки своята дийп-психоза?

Възможността да виждам дупките в чуждите програми? Не, това са го изгубили всички, включително и строителите на Храма…

Контакт с реалността?

Не. Аз мога да изляза от дълбината — във всеки един момент. Просто вече не обичам да го правя.

Престанал съм да вярвам в нереалността на дълбината. Готов съм да я смятам за истинския живот. Тя замени всичко за мен, или почти всичко.

А дълбината все пак е само отражение на света…

В бляскавите небостъргачи и в разкошните дворци е вложен прекалено малко труд. В приказните градини и паркове времето е прекалено хубаво. Върху нарисуваните лица рядко ще видиш живи очи.

Дълбината е играчка в ръцете ни.

И добра, и зла, и просто равнодушна.

Тази сива мъгла, тези огън и лед, тази нишка над пропастта — всичко е измислица. Рисунка върху екрана. И бездънната пропаст под нозете ми е фикция. Измислени страхове.

Правя крачка — мъничка крачка напред, заставам с единия крак върху струната, а другия все още стои върху надеждната и твърда земя.

Длъжен съм да премина.

Това не е в човешките възможности, дългият километри път по тънката, потрепваща нишка. И способностите на дайвър няма да помогнат — мостът ще се разтопи под краката ми.

Не трябва да чакам да изчезне мостът.

Не трябва да протакам, докато свършат силите ми.

— Дълбина… — казвам аз, пристъпвайки. — Дълбина, ти си моя.

Ти си нищо без нас, дълбина…

И пристъпвам край нишката. В пропастта. В нищото.

Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън…

Вятърът ме удря в лицето, едновременно изгарящ и студен.

Така ми се иска да докосна каквото и да е, огъня или леда!

Да прекъсна падането, да свърши този безкраен полет! И това ще се превърне в поражение, както предишния, както и по-предишния път…

Губя чувство за посока.

Остават само двете плоскости — огнената и ледената, между които падам…

Или летя.

Зависи как ще го погледнеш.

Мъничкото топло огънче е далече-далече. Към него водеше мостът, по който е невъзможно да се премине.

Но на мен не са ми нужни мостове.

Аз не падам, аз летя по този начин.

Всеки лети както умее.

Трябва да се освободя от всичко. От „Лабиринта на Смъртта“, през който преминахме. Даже от Императора, от тъпата програма, внезапно попитала „Кой съм аз?“

Всичко това сега не е важно.

Всичко това е вторично и е обречено, ако загине самата дълбина.

Нищо не е станало.

И аз не съм падал в пропастта.

Аз летя. Летя както умея, между две плоскости, допирът до която и да е от които е еднакво смъртоносен.

Имам ориентир.

Топлата искрица светлина във вечната тъма…

Там е всичко. Там е всеки от нас, бившите дайвъри. И може би даже ключът към нашата обща беда е там…

Толкова е трудно да се накарам да повярвам в полета. Да забравя всичко. Да кажа, че не е имало мост и не е имало крачка срещу бездната… Да разгъна пространството, да разперя ръце.

И да се отдам на полета.

Огънят е под мен. Клокочещо, вечно гладно огнено море. Ледът е отгоре. Таван, който не може да се пробие, леден таван.

Искам да бъде именно така.

А светлинката е пред мен.

Не отдолу, не отгоре, а именно — отпред.

Да се освободя от всичко. Да обърна света така, като ми се иска. Да го накарам да бъде послушен. Къде е земята, къде небето, на кое е по-удобно да се стои — всеки решава сам. От памтивека. Още не я е имало дълбината, още не ги е имало компютрите, били са само пещерите и плахите венчелистчета на откраднатия огън.

И правото да въртиш света на пръста си.

Вероятно тези, които не са се отучили, точно те са станали дайвъри. И това никога няма да ни го отнемат. С никакви дийп-психози, с никакви загуби. Даже когато си отива това, което ни е давало сила. Достатъчна е едната сляпа вяра, достатъчен е споменът, че я е имало тази странна сила — да въртиш света около себе си.

И светлината ще става все по-близка.

Всичко наистина е просто, Крейзи Тосър е прав…

Трябва да се направи крачка над пропаст, която за теб е истинска. Да направиш крачка, без да излизаш от дълбината, без да се криеш зад студеното стъкло на монитора. Да, ние можем да излезем от виртуалността във всеки едни момент. Това е нашият дар.

И затова само така може да се достигне до Храма на Дайвъра-в-Дълбината. Като се откажеш от самия себе си. Като усещаш този безкраен полет не с тялото си, не с погледа, не със слуха, а с разкъсващата се от болка душа.

И не докосваш стените…

И наградата ще бъде далечната топла светлина, която по друг начин не можеш да достигнеш…

Крещя нещо. Не знам какво, не чувам собствените си думи. Нека — аз самият не искам да ги слушам.

Колко жалко, че пропастта беше толкова малка!

Защото аз знам — вече мога всичко. Мога да кажа „дълбина-дълбина, не съм твой!“. Мога да погледна в екрана и да разбера как е реализиран този проход. Но не искам.

Сега вече не искам.

Стените са долу, толкова жалките стени от огън и лед. Мъглата. И краят на пропастта, меко удрящ се в краката ми.

И Храмът на Дайвъра-в-Дълбината, към когото вървях толкова дълго… още отпреди да разбера, че е бил построен.

Поглеждам го и започвам да се смея. Тихо-тихо.

Той се появява пред очите ми. Мъглата се сгъстява, става по-плътна, от бяло мляко се превръща в бял камък. Всичко е здраво и надеждно, всичко е реално и познато.

Как е могло да се случи?

Преди три години той просто не е съществувал! Дайвърите едва бяха започнали да се търсят един-друг и да се срещат в мъничко незабележително ресторантче. Във въздуха витаеше идеята за клуб, но всички ги мързеше да се занимават.

Хакерът Бърд не би могъл да види Храма преди три години! Още по-малко пък бихме привлекли за проверка на защитата външен човек — щяхме да намерим свой специалист. Хакерите в бара ме разиграваха, фантазираха, развличаха се, съчиняваха в движение красиви приказки!

Само че тя израства пред мен — бялата кула, с височина на десететажна сграда, увенчана с кристално релефно кълбо.

Къде е истината, къде лъжата… и по какви закони нашите фантазии и игри прерастват в истина, понякога забавна, понякога страшничка…

Тръгвам към кулата.

Сега се съживяват хиляди сървъри по цялата планета. На всеки от тях е бил малък фрагмент от Храма… и всичко това е било скрито, дублирано, препокрито, копирано, живяло е своя таен, незрим живот, очаквайки само сигнала.

Храмът го дочака.

Мъглата започва да се разсейва. Известно време все още е смътно и неясно. Но ето че наоколо започват да се появяват дървета. Разбираемо. Храмът е избрал за себе си място в самия край на Дийптаун, в горския пръстен, който отделя основния град от няколкото полуизолирани анклави. Някъде тук двамата с Ромка се измъквахме от преследването след хакването на Ал-Кабар…

Ще намеря този, който те е пратил на смърт, Ромка. Потърпи… та нали сега ти е по-лесно да търпиш…

Когато се приближавам към кулата, тя окончателно придобива реалност. Стени от бял мрамор, тесни прозорци-бойници с решетки пред стъклата. И една-единствена врата, масивна, могъща, от полирано светло дърво. Бронзов пръстен вместо дръжка.

А по-нататък?

Как да попадна вътре?

Докосвам пръстена — и вратата меко се отваря. Какво пък… щом съм преминал през моста, значи съм в правото си да вляза…

Самият аз също съм се променил. Даже не съм забелязал в кой момент. Вместо военна униформа върху мен са дрехите на Стрелеца.

Което е прекрасно. Ненавиждам униформата.

Още веднъж се оглеждам и виждам, през последните остатъци от топящата се мъгла, бледата аленочервена светлина и студеният син блясък. Сбогом, мой дълъг и страшен сън. Сбогом.

Влизам — и в този миг в джоба на Стрелеца оживява пейджъра. Пронизващи, звънтящи трели, предпазливо почукване… в зависимост от настройката към съответния човек. В пространството на „Лабиринта“ той не работеше, те затварят почти всички пътища. Значи наистина вече съм в обикновения свят на Дийптаун.

Така… Чингиз, Подляра, Пат, Маниака, Маг…

Само Крейзи Тосър е имал търпението да не ме потърси пръв.

Доближавам пейджъра към устните си, пускам съобщение към Маниака.

— Шурка, пристигнах. Всичко е нормално. Предай на останалите, че всичко е наред… и ме оставете за малко сам.

Това е достатъчно. Превключвам пейджъра на режим „Не ме безпокойте!“, прибирам го в джоба. И се оглеждам.

Неголяма кръгла зала, шест-седем метра в диаметър. Заема почти цялата основа на кулата.

Стените отвътре са същите, от бял полиран камък. На места върху чистичкия паркет на пода са разхвърляни малки възглавнички… дали не трябва да се седи на пода… В центъра на залата има дървена вита стълба, водеща към кръгъл отвор в тавана.

Всичко е много просто и строго. Камък и дърво. Защо пък толкова са си играли с този Храм? Аз бих направил такъв дизайн за денонощие.

Приближавам се към стълбата. Докосвам перилата от прохладно гладко дърво. Изкачвам едно стъпало и се оглеждам, сякаш очаквайки да видя нещо необичайно…

Нищо.

Какво пък, да се качим горе.

Отивам на втория етаж на кулата.

Стените са каменни. Една врата.

И фрески, спирала от фрески по продължението на стълбите…

Ето такова нещо не бих могъл да направя за денонощие. Изобщо не бих могъл.

Първата фреска изобразява сива, виеща се мъгла. Само тук-таме се открояват здания — малки, невзрачни, еднообразни. И ръце — ръце, протегнали се нагоре от мъглата, и лица — полуразмити контури на лица…

Стъпка нагоре. Следващата фреска.

Мъглата почти се е разсеяла. Броят на сградите нараства, градът се разширява. Неугледни фигури по улиците, коли…

Крачка.

Сега вече може да се познае, че градът е Дийптаун. Немислими небостъргачи, пищни дворци, тераси и канали, градини и площади, пъстра тълпа, отблясъци на реклами, разчертали небето…

Крачка. Пред вратата съм. Забавям се за секунда, но все пак я отварям.

И застивам на прага.

Мястото много напомня парка на Императора от последното ниво на „Лабиринта“. Само го няма потискащото усещане за заплаха. Аз съм почти сигурен, че този парк е безкраен — можеш да влезеш в него и да се скиташ с години. Пътечките ще се разстилат под краката ти, слънцето ще свети от безоблачното небе, ще разплискват водата рибите в езерцата, птичките по дърветата ще пеят. Понякога ще вали дъжд, понякога ще духа вятър… Навеждам се, откъсвам стрък трева… и чувствам лек срам.

Сякаш съм написал върху скалата с маслени бои „Льоня беше тук…“

Мястото е хубаво. Страшно хубаво.

Бих добавил „като в детство“. Но детството също може да бъде всякакво.

Затварям вратата, усещам, че неволно съм се усмихнал. Аз пак ще се върна тук, само трябва да си избера кой ден…

Пристъпвам към следващата фреска.

Водовъртеж. И изплуващ човек, загребващ с едната ръка докато в другата влачи след себе си нечие безволево тяло.

Легендарният първи дайвър… дотолкова легендарен, че така и не научихме името му. Има много сериозни основания да се предполага, че той е бил Тейлър, живата подигравка над английската пунктуалност, човекът, който не си е записвал логовете…

Вероятно затова е изобразен в гръб.

Крачка — нова фреска.

А, това е знаменитото проникване в „Майкрософт“! Ако Антонио, когото всички наричаха просто Шмекера, не лъже, той наистина е видял дупка в защитата във формата на разклатена ограда, с която са прикривали непристъпна каменна стена… Честно казано, нищо не е взел оттам. Освен автограф от Бил Гейтс.

Пристъпвам — фреска.

Да, Богомил, загадъчният българин, за когото всъщност никой нищо не знаеше и който наистина бе изградил бизнеса си на сериозна основа. Може би този хак беше последният му по много печални причини. А може би той просто се е спотаил на дъното, без да му пука нито за дълбината, нито за дайвърските му способности? Това, което е изнесъл от банката, трябва да му стигне и на него, и на децата му, че дори и на внуците му.

Но чувството му за хумор беше своеобразно… за какво иначе, кажете, му е на някого да обира швейцарска банка в костюма на Вилхелм Тел?

Фреска.

Това е някой от нашите, от руснаците. Виж ти, забравил съм името… Но самата история за спасението на увляклото се в някаква игра момче — помня я. Момчето го измъкнаха след три денонощия, полуживо…

Фреска…

Фреска…

Фреска…

Всички ние сме тук. Всеки по веднъж. Без значение каква е била силата и известността, без да се разделят постъпките на добри и лоши. Ни повече, ни по-малко, всичко се случваше.

У всеки имаше нещо, станало негова визитна картичка.

Фрески и стъпала.

Стъпала и врати.

Изкачвам етаж след етаж, разглеждам всяка картина, поглеждам във всяка врата…

Естествено, защо да се прави Храма голям, когато съществуват пространства в пространствата?

Безкрайна градина и огромни, кънтящи лабиринти на коридорите и залите…

Светъл, пронизан от слънцето ресторант на върха на планината. Стените са от кристал и сребро. Надписът „Олимп“ на приборите за храна е напълно уместен…

Речен завой, във вечерна мъгла… дремеща при брега мъничка яхта…

Облачна пелена, гъста и еластична… Искаш ли да повървиш по небето?

Изведнъж разбирам, че завиждам на строителите на Храма. Завиждам безкрайно, сляпо, с остра ненавист към себе си, идиотът, строил мъничък реален свят… така и не успял да го построи… и не вложил нито капка труд в този изоставен в дълбината Храм…

Бягството никога не е окончателен изход. Където и да избягаш — ти винаги бягаш от себе си.

Фрески. Врати. Лица. Постъпки.

Всичко е тук. Нищо не е забравено. Може да се спори с какво повече се е прославил Рижия Пес — с кракването на непробиваемата програма — емулатор на мирис за дълбината, или с работата си в Интерпол. Но се радвам, че на фреската той е в униформа.

А ето го и Крейзи Тосър!

Дявол да го вземе… тук не е изобразена работата му в „Лабиринт на Смъртта“. Тук е инсталирането на печално известния пощенски филтър, който половин година контролира голяма част от кореспонденцията в дълбината! Не заради някаква определена цел, не за търсене на компромати или за лов на чужди пароли, а заради доказателството, че никъде няма конфиденциалност.

Само дето не подозирах, че филтърът е инсталиран от Крейзи.

Вървя. Все по-нагоре и по-нагоре. Фрески, лица, значими и по-незначителни постъпки.

А някъде тук трябва да ме има и мен!

Започва да ми става зле.

Какво ще видя? Кой, по какъв принцип е избирал тези мигове — за да ги изобрази на недостъпните никому скрижали? Какво ще бъде взето от моя живот, какво ще изрисуват ярките бои върху сивата мазилка, какво ще остане в Храма — завинаги?

Правя още няколко крачки — и виждам отговора. Жълт пясък. Сивото каменно туловище на демон, стискащо в ръката си нишката на моста. Кулите на Ал-Кабар в далечината. Вълк, седящ на пясъчния хълм в почти човешка поза. И човек, в смешните одежди на руски герой, бягащ надолу по склона, към протегнатата лапа на демона…

Какво пък. Нямам причини да се срамувам. Та нали дори не откраднах файловете на Ал-Кабар! Подариха ми ги.

С някаква разсеяна усмивка продължавам нагоре. Кулата вече свършва, почти съм влязъл в кристалното кълбо.

Фреска. Фреска. Фреска.

Стоп.

Време е да се излекувам от самомнението.

Гледам последната фреска в редицата, на края на спиралата. Достоен финал…

На него съм аз.

А другата фреска… тя се е отнасяла за Роман. Онова е било неговият миг на триумф — когато ми асистираше при проникването.

На мен се е паднала друга карта.

Стрелеца с вдигната за удар ръка. Синият огнен бич на „Warlock-9000“. Чезнещ във виолетово завихряне човешки силует.

Първият ми пробив в „Лабиринт на Смъртта“, когато отведох оттам Неудачника.

Какво пък… не бе ли това най-значимото в живота ми?

Не… аз не споря. Винаги съм смятал, че си струва да се гордея със случая. Да, аз така и не научих кой е той. И никой на света не го научи. Той си отиде в своята звездна далнина, в дълбините на електронните мрежи, в прекрасното бъдеще, което някога ще настъпи… Просто си отиде — от нашия неловък и нелеп свят.

Но защо именно този миг?

Защо именно ударът, ударът по своите? Безмилостният, макар и виртуален, удар по дайвърите на „Лабиринта“? Защо не онзи миг, когато водех Неудачника сред редиците чудовища, когато го прикривах със себе си, когато го измъквах от елфическия сървър, когато разпръсвах полицейската хайка?

Кой е избрал именно този миг?

Защо?

Вероятно все пак заради постъпката. За да напомня и на мен, и на другите. Извайвай добро от злото за собствено удоволствие, но не смей да забравяш какво е положено в основата.

С пламнало лице се извръщам от фреската.

И се качвам на последния етаж на кулата.

В ослепителната светлина.

Кълбото не е гладко, то е сглобено от хиляди малки многоъгълници. Слънчевата светлина пламти във всеки от тях, отразява се, сякаш става по-ярка. Аз стоя сред хиляди мънички слънца.

Приближавам се до наклонената стена, лягам върху нея, разпростирам се, разперил ръце, прегръщащ огъня.

Слънцето е в очите ми.

Светът е под мен.

Трудно е да се вижда през светлината.

Дворците и небостъргачите на Дийптаун. Мостове, естакади, площади, улици, паркове, градини, басейни, алеи. Там грее слънце и вали дъжд. Там изгрява и настъпва залеза.

Да, ние сме само отражение на реалния свят. Гротескно, подсилено, по-плътно. А иначе — никаква разлика…

Вадя пейджъра си, където продължават да тлеят в очакване светлинките срещу имената на момчетата. Дик все още не се е свързал… добре, по-късно.

Пращам писмо на Иля.

— Хлапе, намерих го. Адресът е в писмото.

Щракам бутона „добавяне на адрес“. Сега, когато Храмът се е материализирал в пространството на Дийптаун, той най-накрая има реален адрес, който ще бъде добавен автоматично към писмото.

Изглежда това е всичко. Сега ми остава само да чакам.

Ще получа писмото, пратено от мъртъв приятел.

Ще узная какви тайни на Дийптаун са способни да убиват. Може би ще започна да шантажирам Дибенко. Може би просто ще вдигна шум.

Във всеки случай ще си отмъстя.

Вече прибирам пейджъра в джоба, когато той започва слабо да вибрира. Аз съм в режим „не безпокойте“, но програмата все пак прилежно съобщава за полученото писмо.

Крейзи?

Хвърлям поглед върху екранчето. Странно. Абонатът го няма в списъка.

Най-лесно е да оставя писмото за после. Никъде няма да ми избяга. Но…

Любопитството не е порок…

Проверявам инфото на подателя.

То не съдържа много.

„Дмитрий Д.“

Леко ме побиват тръпки.

Натискам бутона за отговор.

— Леонид, трябва да поговорим.

Символът за писмо изчезва, вместо него започва да мига телефонната слушалка. Покана за директен разговор.

Приемам…

Пейджърът се бави няколко секунди, преди малкият екран да се разтвори, да се увеличи и на него да се появи лице.

Сив мъглив контур над яката на черния плащ.

— Здравей, дайвър — казва човекът, който няма лице.

— Здравей, Дибенко — отвръщам аз.

Мълчим няколко секунди. Гледаме се… макар че какво има да се гледа тук. Нещата не са се променили кой знае колко.

— Трябва да поговорим — произнася Дмитрий Дибенко, създателят на дийп-програмата, бащата на дълбината. — Ще е неприятен, но необходим разговор.

— Разбирам — съгласявам се аз. — Но има ли още за какво да разговаряме?

— Мисля, че да. — Ако се съди по гласа, Дибенко е абсолютно спокоен. — Отново те подцених. Впрочем, поздравявам те.

— За какво?

— Но как за какво? Ти все пак се добра до Храма.

Хубаво. Намекът е ясен.

— Добре, да говорим.

— Не така — сякаш дори нарисуваното лице се усмихва. — Не през пейджъра — това е една голяма дупка. По-добре да се срещнем.

— Къде?

— Ами при теб, в Храма на Дайвъра-в-Дълбината, ако не възразяваш. Аз вече тръгнах, след три минути съм там.

Гледай ти.

Настина — една голяма дупка…

— Добре. — Надявам се, че лицето ми не изразява нищо, че аз, без самият да усетя, не съм дал на програмата команда „обърканост“. — Ще те пусна.

Прекъсвам връзката.

Колко бързо се завъртя всичко!

Иска ми се да се свържа с момчетата. Да повикам цялата хайка… стоп!

Какви ги върша?

Аз съм дайвър.

Единственият от нас, който ще успее да избегне оръжието от трето поколение.

Дали пък да не повикам Крейзи?

Също не си струва.

Всичко, което кажа, може да бъде използвано срещу мен и срещу тези, които са заедно с мен.

Приближавам се до стълбата, започвам да се спускам…

Стоп!

Фреските ги няма!

По-точно, има спирала от празни правоъгълници.

Но те не са запълнени. Спиралата се вие в посока, обратна на първата, подобно на нишката на ДНК.

Правилно. Аз се издигнах през миналото на дайвърите. Сега се спускам — в бъдещето. Тези фрески тепърва предстои да бъдат нарисувани… ако бъдещето настъпи.

Вървя надолу, покрай бъдещите победи и поражения, покрай геройства и подлости, покрай затворените врати. Бъдещето вече чака зад тях, трябва само да бъдат отворени.

И аз отварям — точно когато Човека Без Лице излиза от колата. Той не е сам, разбира се. Заедно с него са двама охранители и аз потрепервам от неволната мисъл, че е възможно някой от тях да е стрелял в Ромка.

110

Секундно смущение. Всеобщо, слава Богу. Дмитрий Дибенко със своите мутри до разкошния ролс ройс, спрял насред гората, охраната с ръце върху пистолетите, любопитната муцуна на шофьора зад стъклото… И аз на прага на Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

Дибенко тръгва към мен, прави заповеднически жест на канещите се да го последват гардове.

Те се поколебават, явно им е неприятно да остават встрани от обекта на охрана. Но в крайна сметка се смиряват.

— Ще ме пуснеш ли, Леонид? — пита Дибенко и се спира пред мен.

— Ще те пусна. Само теб. — Не знам как работят механизмите за защита на Храма, но няма да попречи да го уточня. Правя крачка встрани. Дибенко се опитва да премине — и замира, натъкнал се на непреодолима бариера.

— Подай ми ръка, по дяволите! — изсъсква той.

Охраната се опулва към всесилния си бос, оплетен в невидимата паяжина.

— Не искаш да губиш достойнство? — усмихвам се и посягам към него. Обменяме си ръкостискане и Дибенко влиза вътре. Пита риторично:

— Как може да се изгуби нещо, което го няма?

Не отговарям, затварям вратата.

— Значи ето какъв бил той, Храма… — замислено произнася Дибенко, оглеждайки се. — А по-нагоре какво има?

— Не е от значение.

Той кимва, с невидимата си иронична усмивка, нещастният създател на виртуалния свят.

— Както искаш… вашите тайни не са ми необходими.

— Тогава защо си дошъл?

— Заради своите… — разперва ръце Дибенко. — Изключително заради своите.

— Страхувам се, че те вече не са твои, Дмитрий.

Дибенко протака, а аз постоянно мисля дали не си струва да изляза незабавно от дълбината. Изобщо не е задължително оръжието от трето поколение да изглежда като оръжие. Как ще успея да се опазя, ако някой стреля по мен с копче?

— Дойдох като приятел — неочаквано изрича Дибенко. — Нямам намерение да те нападам. Повярвай ми.

Позволявам си въпросително да повдигна вежди. Гледай ти… какви думи! „Като приятел“…

— Ако не вярваш на мен, то поне повярвай на приятелите си, строили този Храм! — рязко изрича Дибенко. — Какво, да не смяташ, че не съм наясно какво ме заплашва, ако те нападна тук?

— Какво? — колкото се може по-иронично питам аз.

— Смърт — разперва ръце Дибенко. — Е? Сключваме ли примирие?

— Седни — предавам се аз. — Ще поговорим.

На пода, по-точно — върху меките възглавнички, е съвсем удобно да се седи. Изтокът е фина работа… те са разбирали някои неща от живота.

Нищо не казвам. Чакам. Дибенко, изглежда, подрежда мислите си.

— И така, аз не съм ти враг… — произнася той накрая. — Повярвай ми.

Мълча.

— От фирма, моя собственост, бяха откраднати някои перспективни разработки — продължава той. — Много бих искал да си ги върна.

— Искаш да кажеш, че у теб не са останали копия? — започвам да играя ролята на глупак.

— Останаха — не спори Дибенко. — Хакът беше чиста, възпитана работа, само копиране на информацията… Леонид, цялата работа е там, че на откраднатите разработки още не им е дошло времето…

Мога да тържествувам с победата си. Дибенко си призна! Той е в паника.

— Абсолютно съм съгласен.

— Значи си готов да върнеш файловете? Или да ги унищожиш в мое присъствие окончателно?

— Не.

Дибенко въздъхва.

— Леонид, но нали ти си видял документите, разбрал си за какво става въпрос…

А това вече е добре. Той смята, че файловете вече са доставени в Храма, нещо повече — че аз съм се запознал със съдържанието им…

— Преходът към новия свят трябва да бъде плавен…

Хубава работа, плавен! Не издържам:

— Кажи това на родителите на Ромка! Кажи, че смъртта на сина им е била част от плавния преход към бъдещето!

Изглежда съм надценил информацията, която той притежава:

— Ромка? Този млад човек, който… когото…

— Когото.

Ако мозъците ни работеха със зъбни колела, сега щеше да се чуе здраво щракане.

— Бившият ти партньор? Младият дайвър? Това той ли беше?

— Да.

— Не знаех.

— Защо въоръжи охраната с оръжие трето поколение, Дмитрий?

Той мълчи… мисли за нещо свое си.

— Не съм я въоръжавал, Леонид. Повярвай ми. Случайност е…

— Какво? Хлапето е умряло случайно?

— Проникване. — Дибенко преминава на някакви кратки, накъсани фрази. — Паника. Цялата охрана е на крака. И трийсет млади идиоти, програмисти. Един от тях е взел прототипа. И се е хвърлил да помага на охраната. Той не е знаел, разбираш ли?

— Не е знаел какво взема?

— Не е знаел, че в пълнителя има смъртоносни заряди.

Не искам да му вярвам. Защото да повярвам означава да простя. Да се откажа от правото на мъст. Да откажа на Ромка правото на отмъщение.

— Да, ние работехме над виртуално оръжие от трето поколение — говори през това време Дибенко. — По поръчка на полицията на Дийптаун. Заради собствените си интереси. Поради ред сериозни причини. Но никой не е имал намерение да охранява лабораторията по този начин… това просто е нецелесъобразно. За сплашване на хакери е напълно достатъчно предишното поколение бойни програми, кой ще се съгласи да загуби камара скъп хардуер?

— Не вярвам — казвам аз. — Ти може да си искал да провериш как действа.

— Тези проверки се извършват по друг начин — рязко изрича Дибенко. — Върху добре платени доброволци, около които има бригада от лекари с дефибрилатори13, пипети, спринцовки и останалите гадости!

— Как ще го докажеш?

— А какво ще те устрои? Чекове на изплащане? Подписаните от мен нареждания? Съгласуваните планове на изпитанията? Официалната поръчка на дийптаунската полиция? Отчетите на лабораториите?

— Кой уби Ромка? — Разбирам, че се предавам, че сега е мой ред да губя достойнство.

Но аз му вярвам. Случило се е най-страшното — вярвам му.

— Хлапе на двайсет и две години — казва Дибенко. — Млад, талантлив, интуитивен програмист. Има млада жена, скоро ще им се роди дете. И възрастна майка в Ростов. Бил е сигурен, че в прототипа има парализиращи заряди. Решил е да си поиграе на герой. Да ти го предам ли, Леонид?

Той крещи — крещи на мен, а аз си мълча, седейки насред Храма на Дайвъра-в-Дълбината, на своя територия.

— Какво, нима не разбирам какво иска дайвърът Леонид? Иска мъст! Справедливост! Да накаже убиеца! Какво, ти сега лично ли ще го наказваш? Или ще наемеш бандити? Ще го предадеш на полицията? Това момче даже не знае, че е убиец! Казах, че слухът за смъртта е лъжлив, пуснат от мен за сплашване на хакерите… В противен случай… е, нямаше да се самоубие, но щеше да е свършен като професионалист. И без това не е хич добре с нервите. Е? Да ти го предам ли? Име, фамилия, адрес?

— Закълни се, че той не е знаел — казвам аз. Това е нелепо. Да изисквам клетва в свят, в който всичко е чиста измама. Да искам клетва от човека, създал този свят и получил правото да върши в него всичко, каквото му скимне. Но аз го моля.

— Заклевам се — произнася Дибенко. — Разбирам… после ще анализираш гласа… но не лъжа. Не лъжа, Леонид.

— Защо го направи? — питам аз. — Дибенко, защо пое по този път? Оръжие трето поколение… трябваше ли да се въвежда във виртуалния свят? Поръчките на полицията… ти не си длъжен да ги изпълняваш.

— Поръчки за шоково и парализиращо оръжие!

— Ти какво, не разбираш ли, че от тях до оръжието, което убива, има половин крачка? Парализата може да засегне сърдечния мускул, шокът от болката може да бъде непоносим. Главното е да се преодолее границата между техниката и психиката. Без теб тази граница никой не може да я премине, това е твоя дарба…

— Никой? — в гласа на Дибенко има ирония. — А какво е вградено в този Храм?

Аз мълча. Не зная как е защитен Храма.

— Повярвай ми, в мен няма никаква лична омраза към дайвърите — обажда се Дибенко. — И не ви смятам за престъпници. Но… щом вие сте създали оръжие трето поколение… най-важното сега е балансът на силите.

— Кой ти каза? — питам аз.

— Тъмния Дайвър.

Струва ми се, че сега той се усмихва…

— Знаеш ли го кой е?

— Тъмния Дайвър? Де да знаех… де да знаех, Леонид. Както разбирам, и на теб не ти е известно? Затова си пуснал слуха, че съм ти дал оръжие от трето поколение… за да го примамиш… нали?

Мълча.

— Не знам кой е той — казва Дибенко. — Но от известно време ме е страх да се вясвам в дълбината, Леонид. Аз притежавам Медала за Всепозволеност. Имам… вече имам… оръжие, което убива. Но Тъмния Дайвър го има отдавна. И аз във всяка една секунда очаквам куршум в лицето. Изригване на ослепителна светлина, болка, сърце, което спира да тупти.

— Аз също не съм във възторг от действията му — изричам. — Той е пратил моя приятел да проникне във фирмата ти. Накиснал го е. Ти казваш, че охраната не е имала оръжие трето поколение… все едно. Той е нямал право.

— Сега ти остана само един обект за отмъщение — неочаквано произнася Дибенко. — Нали?

— Доволен ли си?

— Естествено. Нали ти казах — дойдох като съюзник. Ти пусна слух, че съм те наел на работа… това ми се стори забавно…

Дибенко бърка в джоба на плаща си. И вади пистолет.

Светлина. Стълб от ярка светлина пада от тавана и заключва в себе си Дибенко. Силуетът му съвсем посивява, лишен от багри. Движенията му са забавени, плавни…

Без да бърза, Дибенко протяга пистолета към мен, държейки го за цевта. Хвърля го на пода между нас.

И светлината изчезва.

Каквото и да се е готвила да направи защитната програма, тя се изключи моментално след като Дибенко пусна оръжието от ръката си.

— Вземи го.

Изглежда той не е забелязал, че е бил под прицел…

— Какво е това? — питам аз.

— Прототип на оръжие трето поколение. Същото, с което са убили приятеля ти… ако това има значение.

Поглеждам пистолета. На външен вид най-обикновен „Smith&Wesson“.

Но въпросът е какво има вътре…

— С какво е зареден? — питам аз.

— Първите пет патрона са парализиращи програми за дийптаунската полиция — отвръща Дибенко. — Те предизвикват временен паралич, продължаващ петнайсет-двайсет минути и минаващ без последствия. А следващите пет… честно казано, това е нова разработка, тя няма да има серийно производство. Прекалено висока е вероятността за летален изход. Също временна парализа… но засягаща и сърдечния мускул.

— И ти си готов да ми дадеш това оръжие?

— Ще подпишем ли малък договор? Ти ще поемеш задължение да проведеш изпитването на новото програмно осигуряване. За съжаление, сега няма никакви закони, регламентиращи употребата на подобни опасни продукти… Надявам се на благоразумието ти, дайвър…

Вземам пистолета в ръка, гледайки Дибенко. Ако и мен светлината ме обхване в кръг, едва ли той ще запази спокойствие… поне ще потрепне.

Но изглежда, на мен в Храма ми е разрешено всичко.

— За какво ми е това, Дмитрий? — питам аз. — Стига… Аз вярвам на думите ти. Мъчно ми е за Дийптаун, страх ме е от това, което ще стане с него, когато това нещо бъде освободено… но аз не мога да спра бъдещето. И няма на кого да отмъщавам. Няма да тръгна да преследвам младия глупчо, решил да си играе на полицаи и крадци. И тебе няма да тръгна да те стрелям… ако не за друго, то защото си създал дълбината. Всичко завърши с фарс, Дибенко. Започна с трагедия, а свърши с фарс. Аз намерих този Храм… получих това проклето оръжие… защо? Всичко е напразно. Всъщност не. Знаеш ли, намерих нови приятели. Което вече е страшно много. Жалко само, че Ромка си плати за това.

Мъгливата маска се взира в мен, после Дибенко произнася:

— Така че ти ще унищожиш откраднатия от мен файл?

— Не. Тук не го заплашва нищо, повярвай ми.

— Не разбирам — с леко учудване произнася Дибенко. — Не, наистина не разбирам.

— Какво?

— Възнамеряваш да не влизаш повече в дълбината, така ли?

Да. Неразбирането наистина го има. И от двете страни.

— Защо пък. Ще си влизам.

— Тогава — сигурен ли си, че ще можеш навреме да излезеш, да избегнеш куршума?

— Чий куршум?

— На Тъмния Дайвър.

Ново двайсет…

— Защо му е да ме убива, Дмитрий?

— Затова, защото у теб има нещо, което му трябва! — изкрещява Дибенко. — И докато пазиш този файл, ти си под прицел! И всичките ти приятели са под прицел! Той ще го изтръгва от теб със същата упоритост, с която ми досаждаше на мен!

— И за какво му трябва! — Сега е мой ред да крещя. — Ако Тъмния Дайвър и така притежава оръжие трето поколение, ако той те е заплашвал отдавна…

Разбирам, че съм казал нещо в повече, когато Дибенко става, отхвърляйки с крак възглавничката.

— Значи ти още не си видял какво са откраднали от мен? — пита той. — Нали?

— Не съм видял. — Да се преструвам е късно. — Там са сорсовете на оръжието трето поколение, правилно ли съм разбрал?

Дибенко се смее толкова дълго, че аз успявам мислено да си нахлупя шутовска шапка, да си нарисувам дълги щръкнали уши и да забода на гърба си хартия с надпис „магаре“.

— Леонид… ех… браво, Леонид. Добре. Няма да настоявам да ми дадеш файла незабавно. Виж го сам. После — решавай. Пистолета… пистолета го носи със себе си. И бъди готов да го употребиш. Защото животът ти сега е малка разменна монета. А на приятелите си кажи да не влизат в дълбината. Сега ти си мишена за Тъмния Дайвър. До теб е значително по-лесно да се добере, повярвай ми.

— Не е толкова просто, аз също съм дайвър…

— Леонид — Човека Без Лице се навежда над мен, аз продължавам да седя на пода, — повярвай ми, старите способности на дайвърите… дори и да си ги запазил… те не са нищо в сравнение с неговите способности! Понякога ми се струва, че когато сте загубили всичките си таланти, те са се събрали в един-единствен човек. И са го превърнали в Тъмния Дайвър. Той може почти всичко. Половината разработки на моите фирми са средства за защита и издирване във виртуалното пространство. Знаеш ли защо? Защото Тъмния Дайвър ме атакува непрекъснато. Аз почти не рискувам да се появявам в дълбината! Аз и сега съм заобиколен от чудовищно количество бариери. Спасява ме само едно: Тъмния Дайвър, както и повечето от вас, е посредствен хакер. Сякаш са се сблъскали магията и технологията, Леонид. Той побеждава моите програмисти интуитивно, с вашите способности. Засега ми се удава да поддържам равновесие, с цената на чудовищни усилия. Но на него му трябва файла, който сега притежаваш и ти. Пази се!

— Ами ако върна този файл? — питам аз, пробвайки някак да отслабя натиска му.

— Първо го виж. После решавай. А най-добре го унищожи и ми позволи да продължа да водя битката. Да, Леонид, прав си, аз съм готов да убия Тъмния Дайвър. Ако го направиш ти — фантазията ти за договора може да стане реалност. Готов съм да ти платя страшно много.

Той чака минута, но аз мълча. Докато файлът не бъде в ръцете ми, докато не разбера от какво се бои и какво крие Дибенко и към какво се стреми Тъмния Дайвър, аз нямам право да говоря нищо.

— Пожелавам ти да оцелееш — произнася Дибенко. — Ще ме пуснеш ли?

— Върви — отговарям аз. — Вратата ще се отвори пред теб.

Остава ми да се надявам, че така и ще стане, че Дибенко няма да разбере, че в Храма аз съм неопитен и неумел новак…

Вратата се отваря. Дибенко още веднъж се оглежда на прага, засмива се:

— Когато се наканиш да прочетеш документите, свържи се с мен. Ще си поговорим.

И аз оставам сам.

С пистолета, с който може да се убива наистина. С това, което съм смятал за главната тайна на Дибенко. И което всъщност е малък пул в голямата игра, от която си нямам никаква представа!

Дявол да го вземе… кога най-после ще се появи в дълбината това хлапе?

Вадя пейджъра, мрачно поглеждам светлинките. И изведнъж, сякаш оживяла пред погледа ми, пламва нова. Някъде в реалния свят Иля е седнал на компютъра и пред него е избухнала безумната дъга, превръщаща света в приказка…

Достига ми търпението да почакам, докато той седи някъде — бог знае къде — и преглежда пристигналите писма.

Отговор.

„Идвам“.

Интересно, ако Дибенко прехваща съобщенията от пейджъра ми, ще разбере ли къде всъщност е файлът…

Впрочем, какво ще получи той, ако хване Иля? Нищо. Файлът засега дори не е в момчето. В офиса на компанията е. Там не можеш да проникнеш даже ако си с възможностите на Дибенко. Може би Тъмния Дайвър би успял, с всичките му свръхспособности. Но на него му трябва разшифрован текст, а не криптиран файл.

Пресмятам на ум колко дълго Иля ще пътува до Храма. Зависи преди всичко от мощността на машината му… ако си мечтае за стодоларова звукова карта, тази мощност едва ли е кое знае колко голяма. Раздрънкан „пентиум две“, ако не и просто „пентиум“. Пълно натоварване на мозъка… в Щатите и Япония е забранено непълнолетните да влизат в дълбината с машини, по-слаби от „пентиум две“ с честота на процесора четиристотин и със сто двайсет и осем мегабайта RAM… Но тук не са Щатите. Тук всичко се случва.

Значи десет минути при добра връзка, докато в машината бъде пренесена и обработена пълната картина на мястото, където той никога не е бил. Приятната разходка в такси или не по-малко приятната на велосипед е осигурена.

Свързвам се с Маниака — сега вече не с писмо, а чрез пряка връзка. Той откликва веднага, значи е чакал с пейджър в ръка.

— Гадняр!

Почти съм съгласен… докато съм разглеждал Храма и съм общувал с Дибенко, те там са премалявали от нетърпение. А и със сигурност са се притеснявали за мен.

— Тук имаше неочаквано посещение — отговарям аз. — Идвайте.

Пращам адреса.

— Някой път ще ти организирам подобно бдение за половин час! — заплашва ме Маниака и се изключва.

Да, лошо се получи.

Но кой е очаквал, че ще стане такова нещо?

Че Дмитрий Дибенко ме следи и само чака момента, когато ще вляза в Храма?

Опитвам се да успокоя съвестта си, разхождайки се напред-назад. Дано да дойдат по-бързо момчетата. Дано Иля по-бързо донесе файла.

Какво ли има в него, щом Дибенко е толкова сигурен, че ще застана на негова страна след прочита на документите?

Какво може да бъде по-важно от възможната гибел на виртуалния свят?

Най-отвратителното състояние е да чакаш, без да имаш възможност да направиш нищо.

111

Пристигат две таксита. От първата кола се измъкват Подляра, Чингиз и Пат. От втората — Маниака и Мага.

Аз стоя пред прага на кулата, засрамено навел глава. Сега ще започнат да ме ругаят…

— Льоня! — вика Пат, подскачайки на място. — Получи се!

Чингиз и Подляра също не изглеждат особено обидени. Мага стои, оглеждайки кулата със скептичното изражение на клиент, дошъл да приеме току-що построен обект.

Само Маниака мрачно ми показва юмрук. Но нищо, така е правилно.

Такситата си тръгват, на програмните шофьори не им е интересна кулата насред гората. Извисява се — нека си се извисява. Не е ли все едно…

Пускам приятелите си в Храма, потупвайки всеки по рамото, и сякаш без да искам, не махам ръката си, докато те не преминат прага. Подляра, изглежда, разбира каква е работата. И Маниака също. А останалите не обръщат внимание.

— И това ли е Храма? — с известно разочарование уточнява Чингиз, оказал се вътре. — Семпла работа…

— Какво има горе? — пита Подляра.

Пат просто мълчаливо хуква нагоре по стълбите и след секунда се дочува доволния му глас:

— Тук има картинки! Готини!

Мага се пльосва на пода, събира на куп под себе си камара възглавници и с доволен вид ни зяпва.

— Къде е писмото? — преминава към същността Маниака пръв от всички.

— Сега ще го доставят — успокоявам го аз. — Момчета, как беше при вас?

— Шибано — казва само Чингиз. — Това императорско говедо ме разкъса на две…

Маниака изфучава:

— Това е нищо. Аз пък научих какво чувства човек, чиято глава се търкаля по пода отделно от тялото. А Мага…

— Не трябва! — извиква Мага. — Няма какво да клюкарстваш!

— Какво стана с Нике? — пита Чингиз. — Дайвъра?

— Да. Тъмния Дайвър, очевидно. Той все пак ни изигра… почти.

Чингиз кимва:

— Пат разказа какво е станало там с вас… А Крейзи още ли не се е появил?

Поглеждам пейджъра си.

— Засега не. Странно, честно казано.

Някаква вълна на напрегнатост, тягостна тревога залива всички. Наистина странно. Но нищо не може да се направи — само да се чака…

— Шурка, ти каза ли на Дик, че с мен всичко е наред?

— Да. Оставих съобщение на пейджъра му.

— Е, нали не може Крейзи наистина да е загинал от ръката на Императора? — питам аз, сякаш очаквайки да получа отговор. — На всички вас той също ви видя сметката… и нищо.

— А ти с какво беше зает? — пита Подляра.

— Тук идва Дмитрий Дибенко. Разговаряхме.

Настъпилата тишина е прекъсната от предпазливия въпрос на Чингиз:

— Какво искаше?

— Да унищожа файла, разбира се. Той казва, че Тъмния Дайвър ще иска да се добере до него… Че и аз, и всички вие, сме в опасност, докато файлът съществува. Най-смешното е, че той дори даде формално разрешение да се запозная с файла. Беше сигурен, че след това ще се съглася с него.

И в този момент се разнася предпазливо почукване по вратата.

— Писмото — изрича Мага, потривайки ръце.

— Или Тъмния Дайвър… — добавя Маниака. Можем да размишляваме дълго. А още може и да ме попитат дали в този велик дайвърски храм има най-обикновена шпионка.

Аз не знам отговора, затова отивам да отворя.

— Компанията „HLD“, служба за доставка на проблемна кореспонденция… — изговаря на един дъх червенокосото момче, стоящо пред вратата. — Това ли е Храмът…

Той повдига погледа си към мен и незабавно лицето му се променя:

— Леонид? Ти?

— Аз.

Интересно, какъв извод ще си направи…

— Майтапиш се, нали?

Спомням си всичко, случило се през последните дни. Търсенето на Подляра. Гибелта на Ромка. Опита да преминем през „Лабиринта“. Посещението на Тъмния Дайвър. Почти измамилата ни (или измамилия ни?) Нике. Императора, който се държа така, както не е позволено на една програма. Мостът. Посещението на Човека Без Лице.

Съвсем малко усилия ще са ми необходими за минутна шега над тийнейджъра. Няколко весели приключения…

— Това е Храмът на Дайвъра-в-Дълбината — изричам аз. — Давай писмото…

— А ти какво правиш тук?

— Работя — почти честно отговарям яз. — Всичко е наред, ти достави писмото си.

Иля със съмнение ме поглежда, после бръква в кожения планшет, закачен за колана му.

— Кой чука на вратата ми… — казвам аз. — Ами влизай.

Лекичко го побутвам за лакътя, въвеждам го вътре. Пъстрата компания, събрала се в кулата, не смущава Иля.

— Супер! — подхвърля им той. — Кой ще се разпише?

— Той — кимва към мен Маниака. — Той ще се разпише.

От планшета се появява писмо. Голям плътен плик, вече леко зацапан и измачкан. Изглежда празен.

— Е? — мърмори Иля, гледайки пакета. — Е?

На него не по-малко от нас му се иска писмото да се появи, адресът на Храма да бъде признат за правилен и сървърите на „HLD“ да изпратят файла в празния плик. Едва ли всичките наши причини ще натежат повече от неговото желание да заработи за нова звукова карта…

Пликът започва да се подува. Натежава, Иля дори леко отпуска ръката си. И започва да се усмихва, толкова светло, искрено и радостно, сякаш е получил още топло писмо от умиращ роднина милионер.

— Разписвай се!

Какъв е проблемът… Оставям автографа си върху бланката на доставката. Вземам писмото.

— Така… сега… — започва да мърмори Иля, завирайки двете си ръце в джобовете. — Дължа ти двайсетачка, нали? Сега…

— О, Леонид даже и ще заработи от писмото… — с драматичен шепот съобщава Подляра. Ама че гадняр…

— Не трябва — изричам аз.

— Как не трябва, ние се уговорихме… — Иля започва да вади от джобовете измачкани доларови банкноти.

— Добре — бързо се съгласявам аз. Вземам парите и му ги връщам. — Бакшиш. Както е прието.

Иля изсумтява, но приема бакшиша. С любопитство пита, кимвайки към момчетата:

— Какво, дайвърите добре ли плащат?

Най-накрая проумявам цялата комичност на ситуацията. Естествено, какъв дайвър съм аз? Също като Иля — обитател на дълбината, по-рано подвизавал се на хамалска длъжност, а сега кротнат на топло местенце.

— Нормално… — поглеждам накриво момчетата. Мага и Подляра се забавляват. Останалите, изглежда, дотолкова изгарят от нетърпение, че не са способни да се усмихнат. — Добре, старче, благодаря.

— Няма за какво. — Иля се ръкува с мен. — Ти такова… идвай в кръчмата… ще си побъбрим някой път…

— Добре.

Нима не му е интересно? Никак, ама хич не му е интересно да си поговори с „дайвърите“? Впрочем, нали са бивши дайвъри. А Храмът… ами какво има тук да се гледа… празна кръгла стая, някаква стълба…

Затварям вратата зад него. Обръщам се към момчетата.

— Хайде — кимва Маниака. — Мисля, че е най-добре ти лично да отвориш този плик.

Хартията е твърда, аз даже откъсвам ъгълчето със зъби, преди да отворя плика.

— Може би трябва да извикам Пат? — изведнъж започва да се безпокои Подляра, поглеждайки към стълбата.

— Сам си е виновен, знае, че не сме дошли на екскурзия тук — отсича Чингиз. — Хайде, Леонид…

Вадя от плика тежко томче, загърнато в прозрачна опаковка. Така… ето я непробиваемата защита… публичният ключ на Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

Подърпвам крайчето на опаковката. Няколко секунди нищо не се случва.

После опаковката шумно се разкъсва, цялата наведнъж, на малки колкото конфети парченца. Ключът е разпознат.

„Компания «Нови хоризонти» — прочитам аз на глас. — Предварителен отчет по проекта «Приятно потапяне». Само за членовете на борда на директорите“.

— Хайде — ободрява ме Чингиз.

Сядам на пода. Разтварям томчето. Бяла хартия, черни редове… Сухо, официално, традиционно. Никакви ефекти, анимации, звукови и видеоклипове. Впрочем, това не е за представяне пред публика, работен материал е…

— Тук има нещо подобно на преамбюли — казвам аз, гледайки първата страница. — „Дийп-програмата, революционното откритие в областта на психотехниката, доведе след себе си създаването на нов, виртуален свят — Дийптаун. Сбъднаха се най-смелите мечти на човечеството. Възникнаха съвсем нови индустрии на науката, производството, развлеченията. Обаче петте години, изминали от деня на полагането на основите на първия квартал на Дийптаун, показаха и негативните ефекти на тази реализация на виртуалния свят. Светът на Дийптаун стана само отражение на реалния свят и в ни най-малка степен не е лишен от пороците и недостатъците на човешката натура. Проектът «Приятно потапяне» е насочен към преодоляване на тези недостатъци…“

— Льоня, а за съдбоносния конгрес на партията нищо ли няма там? — рязко пита Подляра. — „Революционно откритие“, „най-смелите мечти“… Манджа с грозде!

На стълбата се появява разчорленият Пат:

— Каква е тая манджа, Тоха?

— Седи мирен, на тебе тя няма да ти хареса! — без да се обръща, доста рязко отговаря Подляра. — Идвай тука и слушай, докато не сме те изгонили!

Млъкналият Пат с грохот се изсипва от стълбата и сяда до хакера. А аз обръщам страницата.

Трябва да е някъде тук. Съвсем близо, Роман не е имал излишно време. Могъл е да прелисти няколко страници, да прочете няколко абзаца… и нещо го е потресло, изплашило, накарало го е да забрави за всичко.

— Тук е за проекта „Дълбинен контейнер“ — казах аз. — Техническа документация… те наистина са повече хардуеристи, отколкото програмисти…

— Дай! — протяга ръка Чингиз. Правя се, че не съм забелязал.

Това не е негово. Мое е. Моята борба! Фразата е изцапана с мръсотия и кръв, но това е моята борба. Чингиз ми е повече от симпатичен. Той е умен, силен и добър човек. Най-важното е, че е добър… и добър не със сляпа, прощаваща всичко доброта, а добротата на зрящ човек.

Но той не е скачал в пропастта между стените от огън и лед. Не са убили неговия приятел. Не него са го предали. Не него са го купували. Радвам се, че с него всичко е протекло точно по този начин… Но това томче, струвало живота на Ромка, си е само мое. И аз ще избирам какво ще кажа, и какво, може би, ще премълча.

— Сега… — мърморя неуместно, прелиствайки страниците. Маниака въздъхва, но търпеливо чака. Мага се излежава в позата на преситен от радостите на живота султан и демонстративно се прозява…

— Какво има там? — отново не издържа Чингиз. И този път имам какво да му отговоря.

— Чертежи. Бих казал, че това е особено ергономично кресло… само че по-скоро е ергономично легло…

…Когато около теб има пет човека, нагло опулили се в книгата, която държиш в ръцете си, е много трудно да контролираш процеса на изтичане на информацията.

Честно казано, невъзможно е.

— Що за шибана история! — изразява общото мнение Подляра. — Тези чудаци са изобретили хибрид между креват и зъболекарски стол, и за него се води такава битка?

— Те дори не са го изобретили, а просто са го сглобили — поправя го Маниака, прелиствайки през рамото ми няколко страници. — Виждаш ли пълните указания за купените патенти? Тези са се използвали в медицината при грижи за болни в състояние на кома. Тези — в космическите изследвания… системи за контрол от разстояние и безконтактни интерфейси…

— Периодичен масаж на тялото, опционално — хранене чрез сонда и венозно, а гащеризоните и шлемовете могат да се изхвърлят на боклука — обобщава Чингиз. — Яко. Всичко е на повърхността, но е яко. Аз не бих се отказал от такова работно място. Винаги ми изтръпва гърба, когато седя в дълбината повече от десет часа. Но да се убие заради това… или да се боиш от него… някакво безумие, момчета!

— Тъмния Дайвър особено е настоявал за втората част от проекта — напомня Подляра. — Хайде, Льоня, търси. Изкуствена природа, или как беше…

— Изкуствена натура — казвам аз, отваряйки книгата. — А, ето го софта… същинския софт.

— Система от филтри. — Маниака примижава, гледайки прелистваните страници. Аз се предавам и започвам да ги обръщам по-бързо, без да се опитвам да вниквам в редовете. — За изображение, за звук, за пространствени премествания… Оу… не е възможно да са достигнали такава степен на компресия!

Потрива челото си и неуверено произнася:

— А може и да са…

— Какво е това, Шурка? — питам аз.

— Прилича на система за проследяване… нали? — Маниака и Подляра се споглеждат. Подляра кимва:

— Доста. Самообучаваща се система, проследява и фиксира поведението на обекта, очевидно — човек. А и обратна връзка… Баси! С прогнозиране, с елементи на ИИ…

— Ама не може да има изкуствен интелект на съвременната техническа база! — възмущава се Маниака.

— Не може — признава си Подляра. — И тук не става въпрос за конкретна машина. А за приспособяване към общомрежовите ресурси. Преразпределение на информацията… общи бази данни, лични бази данни, потоково кодиране и декодиране…

— Списанията трябва да се четат от края — изричам аз. И отварям томчето на последните страници.

— Резюме — радостно се обажда Пат, увиснал на раменете на Чингиз и Подляра. — Аз също започвам да гледам от края!

„Проектът «Изкуствена натура» премина предварителна проверка в три режима — започвам аз. — В първия случай, както се вижда от заключението…“

За нас нищо не се вижда. Ние не сме чели отчетите за експериментите, те са някъде там, между описанието на програмата и резюмето. Но аз вярвам на съставилия отчета. И сигурно му е повярвал и Ромка, когато също е започнал да чете от края…

„Използването на външните бази данни, заложени при програмирането на първичните поведенчески реакции, копирането на реакциите на партньорите хора и анализът на ефективността на собствените действия позволиха да се постигнат някои резултати, които не се вместват в стандартните схеми на изкуствения интелект. Възниква възможност да се предположи, че при по-нататъшно нарастване на мощността на операционната система и разширяването на достъпните модели жизнено пространство, тя плътно ще се приближи до тези параметри, които се оценяват като прагови за разума. Обаче някои особености на вложените в модела първични поведенчески реакции, при цялата им ефективност за бързото развитие и самоусъвършенстване, ни карат да смятаме за нецелесъобразно по-нататъшното й развитие. Препоръчва се прекъсване на работата за два-три месеца, след което да се възобновят експериментите с по-малка изходна активност.“

— А аз знам за кого е това — неочаквано произнася Пат. — Знам.

Погледите ни се срещат и аз кимвам. Струва ми се, че момчето започва леко да трепери.

Едно е да си заложник в игра, заложник на програма.

Съвсем друго — да разбереш, че за яката те е държало, прикривайки се от ракетомета, живо същество. Вече почти разумно. Нещастният Император, прикован към последното ниво на играта. Отново и отново хвърлящ се в бой… непобедим, могъщ, и все едно — губещ.

— Но те там всички… запуши уши, Пат! — изревава Подляра. — Те там всички…

— Тихо — прекъсва го Чингиз. — Те провеждат опити с ИИ. Да се използва като експериментален модел чудовище от игра в мрежата е чудесна идея. Това е оправдано икономически… на тях даже са им предплатили за програмирането на централния персонаж, нали помните че Крейзи се оплакваше? „Лабиринт на Смъртта“ има прекрасни защитни системи — моделът не може да се измъкне, нито пък хакерите да се доберат до него. Постоянен приход на нови геймъри, променящи тактиката и стратегията.

— Каква ти стратегия, той ме изгори с поглед! — възмущава се Подляра.

— И какво? Това е поначало агресивен модел, не чу ли? И тук няма нищо странно, уви. Необходимостта да се защитаваш и нападаш е движещ фактор на еволюцията. Че дадената еволюция протича във виртуалното пространство, а вместо тяло Императора има пакети от електроимпулси, нищо не променя. Всичко е логично. Гадно, но логично.

Подляра диша тежко, но мълчи.

— Някога преглеждах една книга — добавя Чингиз. — В нея главният положителен герой учеше главната положителна героиня как се постигат победите. „Стани по-зла от злите, по-подла от подлите…“ И това са положителните герои на книга, претендираща за хуманизъм. А ти какво искаш от бизнесмени, Подляр? Ако писател, учещ на добро, пропагандира такъв лозунг? И какво искаш от програмата на Императора? Него го убиват! Всеки ден! Него идват да го убият, а не да пият чай заедно в градината! Той не би могъл да стане различен, дявол да го вземе!

— Разбрах всичко — неохотно отговаря Подляра. — Човек като те слуша, може да оправдае всичко на света…

— Животът ме е научил на това — свива рамене Чингиз. — Не всичко, разбира се… но почти всичко. Леонид, чети по-нататък.

„Втори режим на проверка — започвам аз. Докато Чингиз и Подляра спореха, Маниака и Мага вече са успели да избързат и сега търпеливо чакат да прелистя страницата. — Експериментът се провеждаше с доброволци, прекарващи в дълбината не по-малко от двайсет и четири часа в денонощие. Техническите характеристики на техните компютри варираха от средни до максимално мощни по стандартите на САЩ в момента на началото на експеримента. Като спомагателни ресурси се използваха свободни и общодостъпни мощности на сървърите, поддържащи Дийптаун. Както се вижда от графиките…“

— А къде са графиките? — с недоумение пита Пат.

Игнорирам въпроса, а Чингиз бързо и тихо обяснява нещо. Сигурно значението на думата „резюме“…

„Първите прояви на следживот бяха забелязани през петия месец на експеримента. Надминаване на скоростта на нормалните човешки реакции, доловими само на апаратно ниво, закъснение между излизането на човека от дийп-хипнозата и изчезването на виртуалния персонаж. Към края на годината у всички участници в експеримента са появи ефектът «ръководене». Намирайки се във виртуалността, те са изпадали в състояние, сходно с наркотичното опиянение, изпитвали са усещането, че тялото действа самостоятелно, че разговорът се води от някой отстрани. При това на практика не е имало усещане за насилствено «ръководене», всичко казано или направено се е възприемало като собствена нормална реакция на случващото се. Окончателното доказателство за съществуване на следживот е поведението на виртуалния персонаж след принудителното прекъсване на връзката с човека оператор. Отначало се наблюдаваха кратковременни паузи, «застивания» на персонажа, неадекватни реакции на околния свят, после следваше кратък период на външно смислени и вместващи се в рамките на поведението на оператора действия. В хода на повторните експерименти периодът на «застиване» намаляваше, докато не престана да се отчита от апаратните методи. Времето на самостоятелно съществуване на виртуалния модел достигаше в отделни случаи няколко часа, а в рекордния случай — двайсет и шест часа и тринайсет минути, което надхвърля достъпния за човек естествен период за пребиваване в дълбината. Външно моделите изглеждаха напълно естествено, поддържаха общуване на битови и социални теми. Отбелязани са субективно сполучливи шеги, прояви на емоции, депресивни реакции. В три случая са забелязани творчески действия, аналози на които не са открити. Веднъж виртуалният модел е проявил ярко изразени интуитивни способности.“

— Мамка му — изрича Подляра. — Мамка му и пак мамка му. Те са създали ИИ.

— Не е там работата. — Чингиз сяда до мен. — Леонид, ти разбра ли?

— Копия — съгласявам се аз. — Копиране на личността. Пренасянето й във виртуалния свят. Без записване на паметта, което, все едно, никой не може да прави. Просто оставяш калъп на своята личност в дълбината… и калъпът оживява. Притегля съществуващите ресурси. Имитира човешко поведение…

— Но това е имитация. — Подляра поглежда накриво Пат. — Чуй, дечко, би ли се съгласил да заселиш в дълбината свой двойник?

Хлапето не мисли дълго:

— Ами това е еф пет, а не еф шест…14 нали? Нека. Даже ще е супер. Аз излизам, а той там разпуска максимално! После всичко ще ми разкаже.

Той се кикоти, явно размишлявайки какви би ги свършил в дълбината без никакъв контрол.

„Третият режим на проверка се извършваше с използването на техническите възможности на «Дълбинния контейнер». За съжаление, чистотата на ескперимента донякъде се нарушаваше от двайсет и четиричасовата бариера за пребиваване във виртуалността, която засега не сме успели да преодолеем. Въпреки това резултатите изглеждат напълно успешни. В настоящия момент доброволците се намират в Дийптаун от три месеца. Ефектът на следживот започна да се проявява към края на първата седмица на пребиваване в дълбината. Към средата на втория месец виртуалният персонаж напълно преминава към денонощна активна дейност. Осезаеми изменения в реакциите и поведението по време на съня на човека оператор не са забелязани. Според независими експерти, персонажът се възприема адекватно, участва в обществения живот на своето обкръжение, проявява свойствените за оператора интелектуални, емоционални и сексуални реакции. Значителна промяна се забелязва само в поведението на хората-оператори. Рязко намалява интересът към околния свят. Забелязва се емоционална студенина и известна скованост в общуването с хората извън Дийптаун, включително и с по-рано важни за тях индивиди. Извън «Дълбинния контейнер» или без обикновен компютър операторът нервничи, лесно възбудим е, повишава се склонността му към алкохолизиране и употреба на наркотици. Сексуалните реакции се намаляват до минимум. Способностите за анализ на ситуацията и интелектуалната дейност обаче не са пострадали. Операторите проявяват максимум изобретателност, за да постигнат по-нататъшно продължаване на експеримента. В поведението им се забелязва значителна корелация с процесите, възникващи при наркотична зависимост. Интерполацията на данните позволява да се предположи, че у операторите, задействани във втория режим на проверка, подобни ефекти ще се появят към края на втората година на експеримента.“

Всички мълчат.

Всеки мисли за свои си неща.

Аз също.

Именно това е убило Ромка. Не просто новината, че Дибенко е довел работата до поява на изкуствен интелект. Не само информацията за възможността да се копира своето „аз“ във виртуалния свят.

Ето какво го е накарало да се паникьоса, да избяга с файла, да го крие, да заличава следите.

Той е видял бъдещето. Човешкото бъдеще. Не хора, които ходят в дълбината, работят, почиват, сприятеляват се и обичат. И дори не хора, за които дълбината е само кражби, разправии, подлост, разврат.

Милиони придатъци към виртуалните си съзнания. Милиони живи автомати със зачервени възпалени очи и безсилни мускули, милиони половинки от разрязано на две цяло, устремени към мониторите, шлемовете, „Дълбинния контейнер“, към каквото и да е — само и само електронната игла да прониже разума, зашивайки ги в едно цяло с изгубената в дълбината част…

Ето какво е то, нашето бъдеще. Сладък рай на елои, живеещи във виртуални градини. И стада морлоци, естествено. И не е задължително нощем морлоците да обират апартаментите на елоите и да впиват зъби в сладката плът. Времето на нощните чудовища е отминало, мистър Уелс. На вас ви е провървяло, британски мечтателю. Информацията е власт, световната мрежа е власт, напълно възможно е от дълбината да се изстреля ядрена ракета, също могат да започнат да се правят и роботи-полицаи. А никак не е сложно да се заградят бетонните бункери с „Дълбинни контейнери“ с бодлива тел под високо напрежение и да се сложи на автоматичната картечница същият този Император от „Лабиринта“.

Впрочем, за какво са всичките тези страхове?

И без това няма да е весело.

„Учи се добре, синко, и ще идеш да живееш в рая…“

„За какво ни е тази отпуска? По-добре да си купим «Дълбинен контейнер»! Да си починем в дълбината!“

„А чу ли, че съседът починал преди една седмица? Вчера ми го разказа неговият виртуал. Поседнахме, пийнахме за упокой на тленните му останки…“

— Това е безсмъртие — рязко казва Чингиз. — При достатъчно дълго пребиваване в „изкуствена натура“ виртуалната личност става абсолютно автономна. Със сигурност.

— В гроба да го видя дано това безсмъртие… — някак не много убедително измърморва Подляра.

— Не се заричай. Когато гробът се зададе, ще се замислиш.

— А аз бих опитал — радостно съобщава Пат. — Сто на сто!

— И би останал завинаги в дълбината нагло хлапенце… — отбелязва Чингиз.

— Ако искам, такъв ще остана. Каква е разликата?

— Момчета, какво възнамеряваме да правим с всичко това? — пита Маниака.

Ето така е винаги. Седиш, смилаш получената информация, а отгоре на всичко те карат да отговаряш и на въпроси.

И най-обидното е, че въпросите нямат отговор.

— Да се унищожи файлът, както иска Дибенко, е необратима постъпка — изрича в празното пространство Маниака. — Аз не бих ви посъветвал…

— Да го пратим на моята машина? — предлага Чингиз. — А?

— Защо на твоята? — хлопвам томчето аз. — А на моята? На Маниака?

— В моя апартамент, предполагам, е по-трудно да се влезе, отколкото във всеки друг.

— А във виртуалността?

— Ключове. Ще го защитим с моя, твоя… няколко ключа. После файлът ще бъде достъпен само ако вземем общо решение.

— Защитавайте го вие, момчета — обажда се Маниака. — Четиримата. Вие живеете в един град… така ще е най-разумно. Нашето мнение ще вземете под внимание във всеки един случай, предполагам?