Фатален срок

КОРАСОН

Изобщо не биваше да тръгва по този пряк път.

Дан Бейкър болезнено примижаваше при всяко подскачане на новия мерцедес S 500 по черния път, навлизащ все по-навътре в резервата на индианците навахо в Северна Аризона. Пейзажът наоколо постепенно се превръщаше в същинска пустиня — далечни червеникави плата на изток, равна пустош на запад. Преди половин час бяха отминали някакво село — прашни къщурки, църква и малко училище, сгушени под отвесна скална стена, — но оттогава насам не бяха зърнали нищо, дори порутена ограда. Само безжизнена червена пустиня. Кола не бяха срещали от цял час. Отминаваше пладне, слънцето грееше свирепо в зенита. Бейкър, четирийсетгодишен строителен предприемач от Финикс, усещаше първите пристъпи на безпокойство. Най-вече, защото жена му, архитект по професия, спадаше към онези артистични натури, които нямат практически усет за такива прости неща като бензин и вода. Резервоарът беше пълен наполовина. А двигателят започваше за прегрява.

— Лиз — каза той, — сигурна ли си, че това е пътят?

Седнала до него, жена му се бе привела над картата и следеше с пръст очертанията на пътя.

— Така трябва да е — каза тя. — В пътеводителя пишеше шест километра след отклонението за каньона Корасон.

— Но ние отминахме Корасон преди двайсет минути. Сигурно сме го пропуснали.

— Как може да не забележим търговския център? — попита тя.

— Не знам. — Бейкър се загледа напред. — Но нататък няма нищо. Сигурна ли си, че го искаш? Нали знаеш, в Седона можем да намерим великолепни индиански килимчета. Има ги всякакви.

Тя изсумтя презрително.

— В Седона не са автентични.

— Разбира се, че са автентични, скъпа. Килимът си е килим.

— Черга.

— Добре де. — Той въздъхна. — Черга.

— Не, не е същото — каза тя. — Онези магазини в Седона продават туристически боклуци — синтетика, а не вълна. Искам от чергите, които продават в резервата. Говори се, че в търговския център имало старинна черга от двайсетте години. И аз я искам.

— Добре, Лиз.

Бейкър нямаше представа за какво им трябва още един индиански килим — или черга, все тая; Вече имаха две дузини. Лиз ги беше пръснала из цялата къща. И пак трябваше да държи една част по гардеробите.

Замълчаха. Пътят отпред трептеше от жегата и приличаше на сребърно езеро. Появяваха се миражи, ненадейно изникваха къщи или хора, но когато ги наближаваха, всичко изчезваше.

Дан Бейкър въздъхна отново.

— Сигурно сме го отминали.

— Да продължим още няколко километра — каза жена му.

— Още колко?

— Не знам. Още няколко.

— Колко, Лиз? Дай да решим докога ще продължаваме.

— Още десет минути — каза тя.

— Добре, десет минути.

Той гледаше индикатора за горивото, когато Лиз рязко вдигна длан пред устата си и възкликна:

— Дан!

Бейкър завъртя глава към пътя тъкмо навреме, за да види как наблизо прелита някакъв силует — човек в кафяво, застанал край пътя — и да чуе силен удар отстрани по колата.

— О, Боже мой! — ахна тя. — Блъснахме го!

— Какво?

— Блъснахме онзи човек.

— Не, не сме. Хлътнахме в яма.

Бейкър виждаше в огледалото, че човекът още стои край пътя. Силует в кафяво, бързо чезнещ сред прашния облак зад автомобила.

— Не може да сме го блъснали — каза Бейкър. — Още е прав.

— Дан, блъснахме го. Видях.

— Не ми се вярва, скъпа.

Бейкър пак извърна очи към огледалото. Но не видя нищо освен облака прах зад колата.

— По-добре да се върнем — каза тя.

— Защо?

Бейкър бе твърдо уверен, че жена му греши и не са блъснали човека на пътя. Но ако все пак го бяха блъснали, ако беше макар и леко ранен — дори само дребна раничка или драскотина, — това щеше да означава много сериозно забавяне. Едва ли щяха да стигнат във Финикс до вечерта. За да се скита по тия места, човекът не можеше да е друг, освен индианец навахо; трябваше да го откарат в болница или поне до най-близкия голям град, а това беше Галъп, далече встрани от маршрута им…

— Мислех, че искаш да се върнеш — каза тя.

— Искам.

— Да се върнем тогава.

— Просто не искам проблеми, Лиз.

— Дан, не мога да повярвам.

Той въздъхна и намали скоростта.

— Добре де, завивам. Завивам.

И той зави, като внимаваше да не заседне в червения пясък край пътя, после подкара обратно натам, откъдето бяха дошли.

— О, Господи!

Бейкър отби настрани и изскочи в прашния облак около колата. Изпъшка от лъхналата насреща жега. Трябва да е към четирийсет и осем градуса, помисли си той.

Когато прахът се поразсея, той видя как падналият край пътя човек опитва да се надигне на лакът. Беше болнав, около седемдесетгодишен, плешив и брадат. Имаше бяла кожа и не приличаше на индианец. Дълга кафява дреха закриваше тялото му. Може би е свещеник, помисли си Бейкър.

— Добре ли сте? — попита Бейкър, докато помагаше на човека да седне на прашния път.

Старецът се изкашля.

— Да. Добре съм.

— Искате ли да станете? — попита Бейкър малко по-бодро, като не забеляза кръв.

— След минутка.

Бейкър се озърна.

— Къде е колата ви?

Човекът пак се закашля. Надигна безсилно глава и огледа прашния път.

— Дан, мисля, че не е добре — каза жена му.

— Да — каза Бейкър.

Старецът определено не беше на себе си. Бейкър пак се озърна — във всички посоки нямаше нищо освен равна пустиня, чезнеща сред искрящата мараня.

Нямаше кола. Нито каквото и да било.

— Как е стигнал дотук? — попита Бейкър.

— Хайде — каза Лиз, — трябва да го откараме в болница.

Бейкър подхвана стареца под мишниците и му помогна да се изправи. Дрехата беше дебела, изработена от нещо като филц, но човекът не се потеше от жегата. Всъщност тялото му изглеждаше студено, почти ледено.

Старецът се подпря безсилно на Бейкър и двамата прекосиха пътя. Лиз отвори задната врата. Старецът каза:

— Мога да ходя. Мога да бродя.

— Добре. Чудесно.

Бейкър му помогна да се отпусне на задната седалка. Старецът легна върху кожената тапицерия и се сгуши с колене под брадата. Под кафявата роба носеше обикновени дрехи — джинси, карирана риза, маратонки. Бейкър затвори вратата и Лиз мина да седне отпред. Той се поколеба за момент в жегата. Как бе възможно старецът да е тук съвсем сам? С толкова много дрехи и да не се поти?

Сякаш току-що бе слязъл от автомобил.

Може и да е бил с кола, помисли си Бейкър. Може да е заспал. Може колата да е излетяла от пътя и да е катастрофирала. Може би някой друг още лежи ранен в нея.

Чу стареца да мърмори:

— Оставих го, забравих го. Потърси го, намери го, донеси го.

Бейкър пресече пътя, за да погледне отсреща. Прескочи една голяма дупка и се запита дали да не я покаже на жена си, но се отказа.

Край пътя нямаше отпечатък от гуми, но ясно видя следите на стареца върху пясъка. Дирята се отдалечаваше от пътя към пустинята. На трийсетина метра Бейкър видя ръба на овраг. Следите идваха оттам.

Той тръгна покрай тях към оврага, спря на ръба и надникна надолу. Нямаше кола. Не видя нищо друго, освен една змия, която бързо се отдалечаваше между камъните. Бейкър потръпна.

На два-три метра надолу по склона нещо бяло и лъскаво привлече погледа му. Бейкър предпазливо пристъпи да го огледа. Беше парче бяла керамика, около три на три сантиметра. Приличаше на електрически изолатор. Бейкър го вдигна и с изненада откри, че е хладно на допир. Може би някой от онези нови материали, които не поглъщат топлина.

Като се вгледа по-внимателно, той различи от едната страна отпечатани буквите ГТС. Отстрани имаше и бутон, хлътнал в плочката. Зачуди се какво ли ще стане, ако го натисне. Застанал в жегата сред купищата скали, той натисна бутона.

Не се случи нищо.

Пак го натисна. Пак нищо.

Бейкър се измъкна от оврага и тръгна към колата. Старецът спеше и хъркаше. Лиз оглеждаше картата.

— Най-близкият град е Галъп.

Бейкър включи двигателя.

— Значи към Галъп.

След като излязоха на шосето, той увеличи скоростта и подкара към Галъп. Старецът продължаваше да спи. Лиз го погледна и каза:

— Дан…

— Какво?

— Видя ли ръцете му?

— Какво им е?

— Връхчетата на пръстите.

Бейкър откъсна очи от пътя и се озърна за миг към задната седалка. Пръстите на стареца бяха зачервени от връхчетата до втората става.

— И какво? Изгорял е от слънцето.

— Само пръстите? Защо не цялата ръка?

Бейкър сви рамене.

— Преди малко пръстите му не бяха такива — каза тя. — Не бяха червени, когато го качихме.

— Скъпа, сигурно просто не си забелязала.

— Забелязах, защото имаше маникюр. И си помислих колко е интересно, че някакъв старец в пустинята си прави маникюр.

— Аха…

Бейкър погледна часовника. Питаше се колко ли време ще трябва да стоят в болницата. Сигурно часове.

Той въздъхна.

Пътят продължаваше право напред.

На половината път към Галъп старецът се събуди. Изкашля се и попита:

— Там ли сме? Отсам ли сме?

— Как сте? — попита Лиз.

— Как съм? Пак съм. Бре-бре, добре.

— Как се казвате?

Старецът премига насреща й.

— Шантав рой в пътя мой.

— Нямате ли си име?

— Име, виме, запомни ме.

— Той римува всичко — каза Бедаър.

— Вече го забелязах, Дан.

— Гледах едно телевизионно предаване за това. Щом римува, значи е шизофреник.

— Щом римувам, аз тактувам — каза старецът. После гръмогласно запя по мелодията на една стара песен от Джон Денвър:

— Ама че работа — промърмори Бейкър.

— Сър — настоя Лиз, — можете ли да ми кажете името си?

— От ниобия можеш да хванеш фобия. Космати сингуларности провалят сумарности.

Но Лиз не се отчайваше.

— Сър, знаете ли как ви е името?

— Викнете Гордън — изкрещя човекът. — Викнете Гордън, викнете Стенли. Външните хора изобщо не щем ги.

Още преди да пристигнат, Бейкър се обади по телефона, тъй че, когато мерцедесът спря под червено-белия навес на спешното отделение към болницата „Маккинли“, вече ги чакаха санитари с носилка. Старецът се остави покорно да го настанят на носилката, но когато започнаха да го пристягат, изведнъж закрещя:

— Пуснете ме, свалете ме!

— Правим го заради вашата безопасност, сър — каза единият от санитарите.

— Само тъй опяваш, да ме заблуждаваш! Безопасността е последното оправдание на негодника!

Бейкър бе впечатлен от умението на санитарите да привържат стареца решително, но без грубост. Впечатли го и дребничката тъмнокоса жена, която бързо се отправи след тях.

— Аз съм Бевърли Цоси — каза тя, като се ръкува с Бейкър и Лиз. — Ще поема случая.

Изглеждаше много спокойна, макар че, докато санитарите вкарваха количката в спешното отделение, човекът върху нея продължаваше да реве: „Квота в брой, спътник мой…“

Всички в чакалнята завъртяха глави към него. Бейкър зърна едно момченце на десет или единайсет години с превързана ръка. Хлапето изгледа любопитно стареца, после прошепна нещо на майка си, която седеше до него.

— През посоки безброооой — пееше старецът.

— Откога е така? — попита доктор Цоси.

— От самото начало. Откакто го прибрахме.

— Освен когато спеше — добави Лиз.

— Изпадал ли е в безсъзнание?

— Не.

— Световъртеж, повръщане?

— Не.

— И къде го открихте? Оттатък каньона Корасон?

— На десет-петнайсет километра след каньона.

— Там няма почти нищо — каза лекарката.

— Познавате ли ония места? — попита Бейкър.

— Там съм израснала. — Тя се усмихна леко. — В Чинле.

Санитарите изтикаха носилката с крещящия старец през една въртяща се врата.

— Ако изчакате тук — каза доктор Цоси, — ще дойда веднага, щом разбера нещо. Но едва ли ще е скоро. По-добре идете да обядвате.

Бевърли Цоси работеше в Университетската болница в Албъкърки, но напоследък идваше в Галъп по два дни седмично да навести старата си баба и през тези дни застъпваше на смяна в спешното отделение, за да припечели допълнително. Харесваше модерния интериор на болницата „Маккинли“, оцветен в яркочервено и кремаво. Тук работеха всеотдайни хора. Харесваше и самия Галъп — градът беше по-малък от Албъкърки и тук не изпитваше смущение от индианския си произход.

Обикновено в спешното отделение беше спокойно. Затова пристигането на този буен и пеещ старец предизвика голямо вълнение. Доктор Цоси мина през завесите в стаичката, където санитарите вече бяха свалили кафявата филцова дреха и маратонките на пациента. Но старецът продължаваше да се бори и да ги отблъсква, тъй че трябваше да го оставят завързан. Сега разрязваха джинсите и карираната риза.

Старшата сестра Нанси Худ каза, че няма значение, защото ризата и без това имаше явен дефект — през джоба минаваше назъбена линия, по която шарките не съвпадаха.

— Вече е била скъсана и закърпена. И то много калпаво, ако питате мен.

— Не — каза единият санитар, като повдигна ризата. — Не е кърпена, платът е здрав. Странно, шарките не съвпадат, защото едната страна е по-голяма от другата…

— Така или иначе, няма да му липсва — каза Нанси Худ и я захвърли на пода. После се обърна към Цоси. — Ще се опиташ ли да го прегледаш?

Човекът все още буйстваше.

— Засега не. Сложете му системи на двете ръце. И проверете джобовете. Проверете дали няма някакви документи. Ако няма, вземете отпечатъци от пръстите и ги пратете по факса във Вашингтон; може да го открият в компютрите.

Двайсет минути по-късно Бевърли Цоси преглеждаше едно момче, което си бе счупило ръката, докато играело бейзбол. Очилатото, грозновато хлапе изглеждаше едва ли не гордо от спортната злополука.

Нанси Худ се приближи и каза:

— Претърсихме непознатия.

— И какво?

— Нищо съществено. Нито портфейл, нито кредитна карта или ключове. Открихме само това.

Тя подаде на Бевърли сгънат лист. Върху хартията имаше нещо като компютърна разпечатка — множество точки, разположени в странна правоъгълна плетеница. Най-отдолу бе изписано „mon. ste. mere“.

— Монстемере? Чувала ли си нещо такова?

Худ поклати глава.

— Мене, ако питаш, човекът е психопат.

— Е, не мога да му дам успокоителни, преди да разберем какво става в главата му. Най-добре да направим рентгенова снимка на черепа, за да сме сигурни, че няма травма и мозъчен кръвоизлив.

— Забрави ли, че рентгеновото отделение е в ремонт, Бев? Снимките ще се бавят цяла вечност. Защо не го пратиш на скенер? Сканирай цялото тяло и ще знаеш всичко.

— Приготви процедурата — нареди Цоси.

Нанси Худ се завъртя към вратата.

— А, и една мъничка изненада. Дошъл е Джими от полицията.

Дан Бейкър се чувстваше неспокоен. Точно както бе предсказал, наложи им се да седят часове наред в чакалнята на болницата „Маккинли“. След като обядваха — царевични питки с лютив сос, — те се върнаха и завариха на паркинга някакъв полицай да опипва колата им отстрани. Щом го видя, Бейкър изтръпна. Поколеба се дали да не отиде при полицая, но се отказа. Вместо това двамата отново влязоха в чакалнята. Той позвъни на дъщеря си и каза, че може да закъснеят; може дори да пристигнат във Финикс чак утре.

После зачакаха. Най-сетне, около четири следобед, когато Бейкър отиде при дежурната да попита за стареца, жената отвърна:

— Роднина ли сте?

— Не, но…

— Тогава изчакайте, ако обичате. Лекарката ще дойде след малко.

Той се върна и седна с въздишка. Пак стана, пристъпи до прозореца и погледна колата си. Полицаят беше изчезнал, но вятърът размахваше края на някакво листче под чистачката. Бейкър потропа с пръсти по рамката на прозореца. Из тия малки градчета можеше да стане какво ли не, щом веднъж се забъркаш в неприятности. И колкото повече чакаше, толкова по-неприятни варианти се въртяха в главата му. Старецът изпада в кома; не могат да напуснат града, преди да се е свестил. Старецът умира; обвиняват ги в убийство. Или не ги обвиняват, но трябва да се явят пред следователя след четири дни.

Когато ги потърсиха, не дойде дребничката лекарка, а полицаят.

— Мистър и мисис Бейкър? — попита той много учтиво, след това се представи. — Току-що бях при лекарката. Тя привърши с прегледа, получи и резултати от скенера. Няма абсолютно никакви признаци човекът да е бил блъснат от автомобил. Освен това лично огледах колата ви. Според мен вероятно сте хлътнали в дупка и затова ви се е сторило, че сте го блъснали. Пътищата по ония места са много лоши.

Бейкър свирепо погледна жена си, която не посмя да повдигне глава.

— Ще му мине ли? — попита Лиз.

— Да, така изглежда.

— Значи можем да си вървим? — попита Бейкър.

— Скъпи — каза Лиз, — няма ли да му дадеш онова, което намери?

— О, да. — Бейкър извади от джоба си керамичното квадратче. — Открих това близо до мястото, където лежеше човекът.

Полицаят повъртя плочката в ръка.

— ITC — разчете той буквите отстрани. — Къде точно го намерихте?

— На около трийсет метра от пътя. Помислих си, че може да е бил с кола и да е изхвръкнал от пътя, затова проверих. Но нямаше кола.

— Нещо друго?

— Не. Това е всичко.

— Е, благодаря — каза Уонека, като прибра квадратчето в джоба си. После трепна. — Без малко да забравя. — Той извади някакъв лист и го разгъна внимателно. — Открихме това в дрехите му. Чудех се дали не сте го видели.

Бейкър погледна листа — хиляди точки, подредени в правоъгълна схема.

— Не — каза той. — Не съм го виждал.

— Не го ли е взел от вас?

— Не?

— Имате ли представа какво може да бъде?

— Не — каза Бейкър. — Ни най-малка.

— Аз пък мисля, че имам — каза жена му.

— Така ли? — изненада се полицаят.

— Да. Ще разрешите ли…

И тя пое листа от ръцете му.

Бейкър въздъхна. Като истински архитект Лиз замислено се взираше в листа с присвити очи, въртеше го насам-натам, оглеждаше точките ту наопаки, ту отстрани. Бейкър знаеше защо го прави. Мъчеше се да отклони вниманието му от факта, че не е била права, че в крайна сметка колата наистина е хлътнала в дупка и заради това вече цял ден киснат тук. Мъчеше се да оправдае загубата на време, да докаже, че присъствието им има смисъл.

— Да — каза тя най-сетне, — знам какво е. Това е църква.

Бейкър погледна точките върху листа.

— Това да е църква?

— Е, по-точно план на основите — поправи се тя. — Виждаш ли? Ето тук дългата ос на кръста, нефът… Видя ли? Определено е църква, Дан. А останалата част от изображението, тия квадрати в квадратите, тия правоъгълни линии приличат на… знаеш ли, това може да е манастир.

— Манастир? — повтори полицаят.

— Така мисля — каза тя. — А и този надпис отдолу: „mon. ste. mere“. Това „mon.“ не е ли съкращение за манастир? Бас държа, че е така. Казвам ви, според мен това тук е манастир.

Тя върна листа на полицая.

Бейкър демонстративно погледна часовника си.

— Вече наистина е крайно време да потегляме.

Уонека схвана намека.

— Разбира се. — Той се ръкува с тях. — Много благодаря за помощта. Извинявайте, че ви забавихме. Приятен път.

Бейкър здраво прихвана жена си през кръста и я изведе навън в слънчевия следобед. Вече беше по-хладно; на изток се издигаха разноцветни балони. Галъп се славеше като чудесно място за полети с балон. Бейкър пристъпи към колата. Листчето под чистачката се оказа реклама за разпродажба на бижута от тюркоаз в някакъв местен магазин. Той го смачка и седна зад волана. Жена му седеше със скръстени ръце и гледаше право напред. Бейкър включи двигателя.

— Добре де — каза тя. — Съжалявам.

Извинението бе неохотно, но Бейкър знаеше, че по-добро няма да получи. Той се приведе и я целуна по бузата.

— Не. Ти постъпи правилно. Спасихме живота на стареца.

Жена му се усмихна.

Той изкара колата от паркинга и потегли към шосето.

В болницата старецът спеше с кислородна маска на лицето. Вече беше спокоен; откакто му дадоха леко приспивателно, той лежеше отпуснат и дишаше равномерно. Застанала до леглото, Бевърли Цоси обсъждаше случая с Джо Найто — апах мескалеро, отличен лекар и майстор на диагнозите.

— Бял мъж на видима възраст около седемдесет години. Пристигна тук крайно объркан, смутен и замаян. Леки сърдечни смущения, малко завишено ниво на чернодробните ензими, иначе нищо съществено.

— И не са го блъснали, така ли?

— Така изглежда. Но има нещо странно. Казват, че го намерили да се скита северно от каньона Корасон. Там няма нищо поне на петнайсет километра в която и да било посока.

— И какво?

— По нищо не личи този човек да е скитал из пустинята, Джо. Няма обезводняване, няма натрупване на кетони в кръвта. Дори не е изгорял от слънцето.

— Да не мислиш, че някой го е зарязал там? Та старецът вече да не си играе с дистанционното на телевизора?

— Да. Така предполагам.

— Ами пръстите му?

— Не знам — каза тя. — Има някакви проблеми с кръвообращението. Връхчетата на пръстите му са студени, зачервени, може дори да гангренясат. Нямам представа какво е, но откакто постъпи тук, непрекъснато се влошава.

— Диабетик ли е?

— Не.

— Болестта на Рейно?

— Не.

Найто пристъпи до леглото и огледа пръстите на стареца.

— Засегнати са единствено връхчетата. Нарушено е само периферното кръвообращение.

— Точно така — потвърди Бевърли. — Ако не го бяха открили в пустинята, бих казала, че страда от измръзване.

— Провери ли го за тежки метали, Бев? Защото може да се окаже отравяне с тежки метали. Кадмий или арсеник. Това би обяснило както пръстите, така и бълнуването.

— Взех проби. Но анализът за тежки метали се прави в Албъкърки. Ще получа резултати най-рано след седемдесет и два часа.

— Имаш ли някакви документи, медицински картон, каквото и да било?

— Нищо. Свързахме се с отдела за безследно изчезнали и изпратихме отпечатъците му във Вашингтон, но проверката може да трае цяла седмица.

Найто кимна.

— Ами докато беше възбуден? Какво точно говореше?

— Повтаряше едно и също, все в рими. Нещо за Гордън и Стенли. И казваше още: „Квота в брой, спътник мой.“

— Квота? Това не е ли латинска дума?

Тя сви рамене.

— Отдавна не съм ходила на църква.

— Мисля, че „квота“ е на латински — каза Найто.

— Извинете — обади се изведнъж нечий глас. Беше очилатото хлапе, седнало с майка си до отсрещната стена на коридора.

— Все още чакаме хирурга, Кевин — каза Бевърли. — Като дойде, ще ти намести ръката.

— Не беше „квота в брой“ — каза хлапето. — Казваше „квантов рой“.

— Какво?

— Квантов рой. Това казваше: „квантов рой“.

Двамата пристъпиха към него. Найто се усмихна развеселено.

— И какво точно представлява този квантов рой?

Момчето премига и ги изгледа много сериозно иззад очилата.

— На много ниски нива, далеч под атомните размери, структурата на пространството става неравномерна. Не е гладка, а по-скоро хаотична, като рояк или сапунена пяна. Затова я наричат „квантова пяна“ или „квантов рой“.

— На колко години си? — попита Найто.

— На единайсет.

— Много чете — каза майката. — Баща му работи в Лос Аламос.

Найто кимна.

— И какъв е смисълът на тази квантова пяна, Кевин?

— Няма смисъл — каза хлапето. — Просто на субатомарно ниво вселената е такава.

— И защо му е да говори за това?

— Защото е известен физик — каза Уонека, който се зададе по коридора. Той погледна листа в ръката си. — Току-що го получихме в полицейското управление. Джоузеф А. Троб, седемдесет и една години, физика на материалите. Специалист по свръхпроводими метали. Обявен за изчезнал от местоработата си в изследователския институт на Ай Ти Си в Блек Рок днес около пладне.

— Блек Рок ли? Та това е чак някъде около Сандия, в центъра на Ню Мексико. Дотам са няколко часа път. Как, по дяволите, се е озовал край каньона Корасон в Аризона?

— Не знам — каза Бевърли. — Но той… Изведнъж тревожно задрънчаха звънци.

Всичко се случи тъй бързо, че Джими Уонека едва осъзна какво става. Старецът в леглото надигна глава, огледа ги с разширени от ужас очи и повърна кръв. Кислородната маска се обагри в яркочервено; кръвта изби изпод ръбовете, потече по бузите и брадата му, оплиска възглавницата и стената. Човекът издаде глухо хъркане — давеше се в собствената си кръв.

Бевърли вече тичаше през стаята. Уонека се втурна след нея.

— Завърти главата! — нареди Найто, щом спря до леглото. — Завърти я!

Бевърли бе смъкнала кислородната маска и опитваше да извърти главата на стареца, но той се бореше, отблъскваше я панически. Уонека я избута настрани, сграбчи главата на стареца и завъртя с всичка сила. Човекът повърна отново; кръвта опръска мониторите и Уонека.

— Аспирация! — извика Бевърли, сочейки една тръба на стената.

Уонека се опита да удържи стареца и да хване тръбата, но подът бе хлъзгав от кръв. Той залитна и се вкопчи в леглото.

— Хайде бе, хора! — изкрещя Цоси. — Помогнете! Аспирация!

Коленичила до леглото, тя ровеше с пръсти в устата на стареца, за да издърпа езика. Уонека се надигна с усилие и видя, че Найто държи тръбата. Той я стисна с окървавени пръсти, а Найто завъртя клапана на стената. Бевърли пое сондата и започна да изсмуква кръвта от устата и носа на човека. По прозрачната тръба плъзнаха алени струи. Старецът кашляше и пъхтеше, но бързо губеше сили.

— Не ми харесва — каза Бевърли. — По-добре…

Тонът на алармата се промени, стана равномерен и пронизителен. Спиране на сърдечната дейност.

— По дяволите! — изруга тя. Цялата й престилка бе обляна в кръв, блузата също. — Електродите! Дайте електродите!

Найто стоеше над леглото, стиснал електродите с изпънати ръце. Уонека се отдръпна заднишком, докато Нанси Худ си пробиваше път към леглото; болният вече бе обграден от всички страни. Уонека усети остра воня и разбра, че червата на стареца са се отпуснали. Изведнъж осъзна: човекът умираше.

— Отдръпнете се — каза Найто и натисна с електродите. Тялото подскочи. Стъклениците върху лавицата задрънчаха. Алармата продължаваше да пищи.

— Дръпни завесата, Джими — каза Бевърли.

Уонека се озърна и видя, че очилатото хлапе ги гледа със зяпнала уста. Той дръпна завесата.

Един час по-късно изтощената Бевърли Цоси рухна на стола край бюрото в ъгъла, за да опише случая. Трябваше да то направи много подробно, защото пациентът бе мъртъв. Докато прелистваше формуляра, Джими Уонека дойде с чаша кафе за нея.

— Благодаря — каза тя. — Между другото, имаш ли някакъв телефон на онази компания? Трябва да им позвъня.

— Остави на мен — каза Уонека и за момент я потупа по рамото. — Много ти се струпа днес.

Преди тя да отговори, Уонека мина на съседното бюро, разгърна бележника си и почна да набира. Усмихна й се, докато чакаше да отговорят.

— Институт на Ай Ти Си.

Той се представи, след това продължи:

— Обаждам се във връзка с вашия изчезнал сътрудник Джоузеф Троб.

— Момент, моля. Ще ви свържа със завеждащия „Личен състав“.

Наложи му се да чака още няколко минути. Отнякъде долиташе музика. Той закри микрофона с длан и подчертано небрежно подхвърли към Бевърли:

— Свободна ли си за вечеря, или ще ходиш при баба си?

Тя продължи да пише, без да повдигне глава.

— Ще ходя при баба.

Той сви рамене.

— Е, само питам.

— Но тя си ляга рано. Около осем.

— Така ли?

Тя се усмихна, продължавайки да гледа формуляра.

— Да.

Устните на Уонека се разтеглиха в широка усмивка.

— Значи се разбрахме?

— Разбрахме се.

Слушалката прещрака отново и той чу женски глас:

— Изчакайте, моля, свързвам ви с първия вицепрезидент, доктор Гордън.

— Благодаря — каза той и си повтори наум: „пръв вицепрезидент“.

Ново щракване, сетне дрезгав глас:

— Джон Гордън слуша.

— Доктор Гордън, аз съм Джон Уонека от полицейското управление в Галъп. Обаждам се от болницата „Маккинли“. Боя се, че имам лоши новини.

Зад панорамните прозорци на заседателната зала жълтото следобедно слънце хвърляше ярки отблясъци по стъклените стени на петте лабораторни сгради от изследователския комплекс на Ай Ти Си в Блек Рок. Далече над пустинята прииждаха буреносни облаци. Но никой от дванайсетте членове на управителния съвет в залата не поглеждаше натам. Те пиеха кафе до страничната масичка и разговаряха помежду си, очаквайки началото на заседанието. Съвещанията винаги продължаваха до късна нощ, защото така ги планираше президентът на Ай Ти Си Робърт Донигър, известен със своята безсъница. И ако членовете на съвета — все ръководители на големи компании и видни капиталисти в областта на модерните технологии — въпреки всичко идваха тук, това бе заради преклонението им пред гения на Донигър.

В момента все още го чакаха. Едрият Джон Гордън, заместник на Донигър, предполагаше, че знае причината. Продължавайки да говори по телефона, той се запъти към вратата. Преди време Гордън бе ръководил проекти на военновъздушните сили и все още имаше армейска осанка. Синият му костюм беше изгладен безукорно, а черните му обувки лъщяха. Притискайки телефона до ухото си, той каза: „Разбирам, господин полицай“ и се измъкна от залата.

Както бе предполагал, Донигър крачеше напред-назад из коридора като развълнувано хлапе, докато главната адвокатка на Ай Ти Си Даян Крамър стоеше край стената и го слушаше. Гордън видя как Донигър яростно размахва пръст срещу нея. Очевидно я правеше на пух и прах.

Робърт Донигър беше на трийсет и осем години, гениален физик и милиардер. Въпреки изпъкналия корем и прошарената коса поведението му си оставаше младежко… или детинско, в зависимост от гледната точка. Във всеки случай с годините не бе станал по-мек. Ай Ти Си беше третата му компания; от другите две бе забогатял, но стилът му на ръководство си оставаше все тъй жлъчен и злобен. Почти всички в компанията се бояха от него.

По случай днешното заседание Донигър бе облякъл син костюм вместо обичайния смачкан памучен панталон и вехт пуловер. Но в този вид изглеждаше притеснен като момче, чиито родители са го принудили да се издокара.

— Е, много ви благодаря, полицай Уонека — каза Гордън по телефона. — Ще уредим всичко. Да. Веднага ще го направим. Още веднъж благодаря. — Гордън изключи телефона и се обърна към Донигър. — Троб е мъртъв и са разпознали трупа.

— Къде?

— Галъп. Едно ченге се обади от тамошната болница.

— От какво смятат, че е умрял?

— Не знаят. Допускат, че е сърдечен удар. Но имало проблем с пръстите му. Нарушено кръвоснабдяване. Ще направят аутопсия. Законът го изисква.

Донигър раздразнено махна с ръка.

— Голям праз. Нищо няма да разберат от скапаната си аутопсия. Троб имаше транскрипционни грешки. Изобщо няма да го проумеят. Защо ми губиш времето с тъпотии?

— Един от твоите служители е починал, Боб — каза Гордън.

— Вярно — отвърна спокойно Донигър. — И знаеш ли какво? Вече с нищо не мога да му помогна на тоя скапаняк. Съжалявам. Олеле, колко ми е мъчно за горкия човечец! Прави каквото щеш, прати му цветя, само не ме занимавай, разбра ли?

В подобни моменти Гордън дълбоко въздишаше и си напомняше, че Донигър не се различава от мнозина други агресивни млади предприемачи. Напомняше си, че зад завесата на сарказма Донигър почти винаги има право. И че във всеки случай се е държал така през целия си живот.

Робърт Донигър бе проявил своята гениалност още от първи клас, когато четеше наръчници за инженери. На девет години можеше да поправя всеки електронен прибор — радио или телевизор, — като си играеше с проводниците или кинескопа, докато уредът проработи. Когато веднъж майка му изрази тревога, че може да го удари ток, той отговори: „Не ставай идиотка.“ А когато почина любимата му баба, Донигър най-спокойно уведоми майка си, че очаква да получи от нея двайсет и седемте долара, които му дължала старицата.

След като на осемнайсетгодишна възраст завърши с пълно отличие физика в Станфорд, Донигър постъпи в лабораторията „Ферми“ край Чикаго. Шест месеца по-късно напусна, като каза на директора, че „физиката на ядрените частици е за тъпанари“. Върна се в Станфорд, където започна работа в една по-обещаваща според него област — физика на свръхпроводниците.

По онова време множество учени напускаха университета и създаваха компании, чрез които да използват откритията си. Донигър напусна след около година и основа „Тек Гейт“ — фирма, произвеждаща компоненти за прецизно щамповане на клипове, което Донигър бе изобретил неотдавна. Когато от Станфорд възразиха, че е направил тези открития в техните лаборатории, Донигър заяви: „Ако имате проблеми, съдете ме. Ако ли не, затваряйте си устата.“

Именно в „Тек Гейт“ Донигър се прослави с грубия си команден стил. По време на срещите със своите учени той седеше в ъгъла, килнал застрашително стола си назад, и сипеше въпроси: „Какво ще кажеш за това?“, „Защо не вършиш онова?“, „Каква е причината за еди-кое си?“. Ако отговорът го задоволяваше, той казваше: „Може би…“ Това бе най-голямата похвала, която някой можеше да получи от Донигър. Но ако отговорът не му харесваше — а обикновено ставаше точно така, — той ръмжеше злобно: „Ти имаш ли мозък?“, „Идиот ли мечтаеш да станеш?“, „Искаш ли да умреш глупав?“, „Ти не си дори малоумен.“ Когато наистина се раздразнеше, почваше да мята бележници и моливи, крещейки: „Задници! Всички сте скапани задници!“.

Служителите от „Тек Гейт“ се примиряваха с буйствата на „есесовеца Донигър“, защото той беше гениален физик, далеч по-способен от тях; защото знаеше с какви проблеми се сблъскват неговите екипи и защото критиките му винаги бяха заслужени. Макар и неприятен, този язвителен стил на ръководство даде своите резултати — за две години „Тек Гейт“ постигна изумителен напредък.

През 1984 година Донигър продаде компанията за сто милиона долара. През същата година списание „Магазин“ го включи в списъка на петдесетте души под двайсет и пет години, „които ще оформят остатъка от века“. Заедно с него в списъка бяха Бил Гейтс и Стив Джобс.

Донигър се обърна към Гордън.

— По дяволите! Всичко ли сам трябва да правя? Господи! Къде са намерили Троб?

— Сред пустинята. В резервата на индианците навахо.

— Къде точно!

— Знам само, че е било на петнайсет километра северно от Корасон. Доколкото разбрах, там няма почти нищо.

— Добре — каза Донигър. — Тогава заповядай на Барето от охраната да откара колата на Троб до Корасон и да я изостави в пустинята. Да спука една от гумите и да се маха.

Даян Крамър се изкашля. Тя беше тъмнокоса, малко над трийсетте, облечена в черно костюмче.

— Не знам, Боб… — каза тя с подчертано адвокатски тон. По този начин подправяш уликите.

— Естествено, че подправям уликите! Точно това ми е целта. Някой ще се запита как Троб е попаднал там. Затова ще оставим колата, та да я намерят.

— Но ние не знаем точно къде…

— Няма значение къде. Просто го направете.

— В такъв случай ще знаят поне двама души — Барето и още някой.

— На кого му пука? Просто го направи, Даян.

Настана кратко мълчание. Даян Крамър гледаше начумерено пода и личеше, че тази история никак не й харесва.

— Виж какво — обърна се Донигър към Гордън. — Помниш ли онзи случай, когато Гарман щеше да получи поръчката вместо нашата стара компания? Помниш ли изтичането на информация в пресата?

— Помня — каза Гордън.

— Толкова те тревожеше тази история — ухили се Донигър. После се завъртя към Даян Крамър и обясни: — Гарман беше дебела свиня. Загуби доста тегло, защото жена му го подложи на строга диета. А ние пуснахме слух, че Гарман е безнадеждно болен от рак и компанията му ще приключи дейността си. Той отрече, но като го гледаха как е отслабнал, никой не му повярва. И ние получихме поръчката. Пратих голяма кошница плодове на жена му. — Той се разсмя. — Важното е, че никой не разбра откъде беше тръгнал слухът. Няма страшно, Даян. Бизнесът си е бизнес. Откарай проклетата кола в пустинята.

Тя кимна, но продължи да се взира в пода.

— А после — каза Донигър — искам да знам как, по дяволите, е влязъл Троб в транзитната зала. Защото вече беше направил прекалено много пътувания и имаше твърде много транскрипционни дефекти. Нямаше разрешение за транзит. Тази зала се охранява най-строго. Как е влязъл тогава?

— Мислим, че е имал пропуск за работа по машините — каза Крамър. — Изчакал е вечерната смяна на персонала и е взел машина. В момента проверяваме как стоят нещата.

— Не искам да проверяваш нещата — отвърна подигравателно Донигър. — Искам да ги оправиш, Даян.

— Ще ги оправим, Боб.

— Постарай се, по дяволите! — каза Донигър. — Защото в момента тази компания е изправена пред три проблема. И Троб представлява най-дребният. Другите два са сериозни. Извънредно сериозни.

Донигър винаги бе имал дарбата да вижда всичко в далечна перспектива. През 1984 година той продаде „Тек Гейт“, защото предвиждаше, че компютърните чипове са „изпята песен“. По онова време подобна мисъл изглеждаше нелепа. На всеки осемнайсет месеца компютърните чипове удвояваха мощността си, а цената им падаше наполовина. Но Донигър разбираше, че този напредък се постига чрез натъпкване на все повече и повече елементи върху чипа. Това не можеше да продължава вечно. В крайна сметка схемите щяха да бъдат натъпкани толкова плътно, че чиповете да се разтапят от топлината. А това щеше да ограничи и пределната мощност на компютрите. Донигър знаеше, че обществото ще изисква още по-мощни компютри, но не виждаше начин за създаването им.

Разочарован, той се върна към предишния си интерес — физиката на свръхпроводниците. Основа втора компания — „Адвансед Магнетикс“, притежаваща няколко важни патента за новите сканиращи машини с магнитен резонанс, които по това време предизвикваха истинска революция в медицината. За производството на всяка подобна машина „Адвансед Магнетикс“ получаваше лицензна вноска от двеста и петдесет хиляди долара. Както веднъж бе казал Донигър, „компанията представляваше истинска дойна крава и да се занимаваш с нея беше точно толкова интересно, колкото да отглеждаш говеда“. Отегчен и зажаднял за нови предизвикателства, той я продаде през 1988 година. По онова време беше на двайсет и осем години и притежаваше един милиард долара. Но смяташе, че все още не е направил нищо сериозно.

През следващата година той основа Ай Ти Си.

Един от любимите герои на Донигър беше физикът Ричард Файнман. В началото на осемдесетте години Файнман бе предположил, че е възможно да се построи компютър, използващ квантовите свойства на атомите. Теоретично един такъв „квантов компютър“ би бил милиарди и милиарди пъти по-мощен от всеки друг компютър в света. Но идеята на Файнман изискваше създаването на съвършено нова технология — технология, която трябваше да се изгради от нулата; технология, променяща всички дотогавашни правила. Тъй като никой не виждаше практически начин за създаване на квантов компютър, идеята на Файнман скоро потъна в забрава.

Но Донигър не я забрави.

През 1989 година Донигър се зае да създава първия квантов компютър. Идеята беше толкова радикална — и толкова рискована, — че той не обяви публично намеренията си. Нарече новата си компания с трите невзрачни букви ITC — съкращение от „Интернешънъл Текнолъджи Корпорейшън“. Седалището й се намираше в Женева, където Донигър можеше да привлича най-талантливите физици от Европейския център за ядрени изследвания.

През следващите няколко години светът не чу нищо за Донигър и неговата компания. Ако изобщо се сещаха за него, хората предполагаха, че е напуснал бизнеса. В края на краищата нерядко се случваше предприемачите в областта на модерните технологии да изчезват от поглед, след като са натрупали състояния.

През 1994 година списание „Таим“ публикува списък на двайсет и пет души под четирийсет години, които променят нашия свят. Робърт Донигър не бе между тях. Никой не забеляза това; никой не си го спомняше.

През същата година той прехвърли Ай Ти Си обратно в Съединените щати и построи лабораторен комплекс в Блек Рок, щат Ню Мексико, на един час път северно от Албъкърки. Някой по-внимателен наблюдател би могъл да забележи, че пак е избрал място, където се намират талантливи физици. Но такъв наблюдател нямаше.

Затова никой не усети, че през деветдесетте години Ай Ти Си расте непрекъснато. В Ню Мексико се строяха нови лаборатории; компанията наемаше нови физици. Управителният съвет нарасна от шест на дванайсет души. Всички те бяха или шефове на компании, направили капиталовложения в Ай Ти Си, или независими едри предприемачи. Всички бяха подписали драконовски споразумения за опазване на тайната, според които трябваше да внесат солидна финансова гаранция, да се подлагат на проверки с детектор на лъжата и да позволят на Ай Ти Си да подслушва телефоните им без предупреждение. Освен това Донигър не приемаше капиталовложения под триста милиона долара. И без капка смущение обясняваше, че това е цената за място в съвета. „Ако искате да знаете какво съм замислил, ако искате да се включите в нашата работа, плащате триста милиона. Отстъпки никому. Не са ми притрябвали вашите пари.“

Но, разбира се, парите му трябваха. Ай Ти Си ги прахосваше с ужасяващи темпове — за последните девет години бяха изхарчили над три милиарда долара. И Донигър знаеше, че ще му трябват още.

— Проблем номер едно — каза Донигър. — Набавянето на средства. Преди да излезем наяве, ще ни трябва още един милиард. — Той кимна към залата. — Те няма да го дадат. Значи се налага да ги накарам да приемат още трима души в съвета.

— Не е лесно да убеждаваш такива противници — каза Гордън.

— Знам — съгласи се Донигър. — Те виждат с каква скорост хвърчат парите и искат да знаят кога ще свърши това. Искат да видят конкретни резултати. И точно това ще им дам днес.

— Какви конкретни резултати?

— Победа — каза Донигър. — На тия лайнари им трябва победа. Някаква вълнуваща вест за един от проектите ни.

Даян Крамър тихо ахна.

— Боб, всички проекти са дългосрочни — възрази Гордън.

— Някои трябва да са пред завършване. Какво ще речеш за Дордона?

— Не е готов. Лично аз не бих препоръчал да прибързваш.

— А пък лично на мен ми трябва победа — отсече Донигър. — Професор Джонстън и неговите студентчета вече три години киснат във Франция на наши разноски. Все нещо трябва да са постигнали.

— Не още, Боб. Пък и не притежаваме целия терен.

— Достатъчно притежаваме.

— Боб…

— Даян ще замине. Тя знае как да ги притисне.

— Професор Джонстън няма да е доволен.

— Сигурен съм, че Даян може да се справи с Джонстън.

Един от асистентите отвори вратата на залата и надникна в коридора.

— След минутка, по дяволите! — каза Донигър, но веднага тръгна натам. Озърна се през рамо и добави: — Просто го направете.

После влезе в залата и затвори вратата.

Гордън придружи Даян Крамър по коридора. Високите й токчета тракаха по пода. Гордън погледна надолу и видя, че под строгото и делово черно костюмче Даян носи елегантни черни сандали. Такава си беше — изкусителна и същевременно недостъпна.

— Знаеше ли предварително за това? — попита Гордън.

Тя кимна.

— Но не много отдавна. Той ми каза преди час.

Гордън премълча и преглътна раздразнението. Работеше с Донигър вече дванайсет години, от времето на „Адвансед Магнетикс“. В Ай Ти Си той ръководеше широка изследователска дейност на два континента, използваща десетки физици, химици, компютърни специалисти. Беше му се наложило да научи всичко за свръхпроводниците, фракталното компресиране, квантовите кубити и скоростните йонообменни потоци. Беше затънал до шия в теоретичната физика — най-неразбираемата наука на света — и все пак постигаше успех след успех; развойната дейност се движеше по график; преразходите оставаха в рамките на поносимото. Но въпреки успехите Донигър никога не му се доверяваше докрай.

За разлика от него Даян Крамър винаги бе имала по-особена връзка с Донигър. Отначало тя започна да работи за компанията като външен сътрудник. Донигър реши, че е умна и изискана, затова я назначи при себе си. През следващата година тя стана негова интимна приятелка и макар че връзката бе отдавна прекъснала, той продължаваше да се вслушва в съветите й. Благодарение на това Даян бе успяла да предотврати няколко катастрофи.

— Вече десет години пазим тази технология в тайна — каза Гордън. — Ако се позамислиш, това е същинско чудо. Троб е първият инцидент, който не успяхме да овладеем. За щастие всичко попадна в ръцете на някакво тъпо провинциално ченге и няма да стигне по-нависоко. Но ако Донигър подгони нещата във Франция, току-виж, хората почнали да се досещат. Онази парижка репортерка вече е по петите ни. Боб може да разтури цялото ни прикритие.

— Знам, че е мислил по този въпрос. Това е вторият сериозен проблем.

— Да се разкрием?

— Именно. Да извадим всичко наяве.

— Не го ли е страх?

— Да, страх го е. Но, изглежда, че има план как да се справи.

— Дано — каза Гордън. — Защото не можем да разчитаме, че при всяка издънка ще се натъкваме на тъпи ченгета.

На следващата сутрин полицай Джеймс Уонека дойде да потърси Бевърли Цоси в болницата. Искаше да провери резултатите от аутопсията на починалия старец. Казаха му, че Бевърли е отишла при скенера на третия етаж, и той се заизкачва натам. Завари я в малка бежова стаичка до белия скенер. Разговаряше с техника Калвин Чи. Седнал зад компютърния монитор, той сменяше образ след образ. На екрана се виждаха пет кръгчета, подредени едно до друго. С всяка смяна на картината те ставаха все по-малки.

— Калвин! — възкликна Бевърли. — Това е невъзможно. Трябва да е някаква грешка.

— Ти сама ме помоли да проверя данните — отвърна техникът, — а сега не ми вярваш. Казвам ти, Бев, не е грешка. Истина е. Ето, виж и другата ръка.

Чи затрака по клавиатурата и върху екрана се появи хоризонтален овал с пет бели кръгчета в него.

— Виждаш ли? Това е дланта на лявата ръка в разрез. — Той се обърна към Уонека. — Почти същото ще видиш, ако си сложиш ръката на дръвника и я разсечеш.

— Много мило, Калвин.

— Е, просто искам всички да сме наясно. — Чи пак се обърна към екрана. — Добре, уточняваме гледката. Петте кръгчета са костите в дланта. Тези неща тук са сухожилията, отиващи към пръстите. Не забравяйте, почти всички мускули, които движат пръстите, са по-нагоре, над китката. Добре. Това кръгче е лъчевата артерия, снабдяваща китката с кръв. Добре. Сега постепенно придвижваме разрезите навън.

Образът започна да се променя. Овалът стана по-тесен и костите взеха да се раздалечават плавно, като деление на амеба. Останаха само четири кръгчета.

— Добре. Отминахме дланта и виждаме само пръстите. Във всеки пръст има малки артерии, те се делят, стават по-тесни, но все още се различават. Виждате ли ги, тук и тук? Добре. Продължаваме към връхчетата на пръстите, костите стават по-едри, това тук е средният пръст, ставата…, а сега… гледайте артериите, следете ги как се движат… секция по секция… ето, сега.

Уонека се навъси.

— Прилича ми на дефект. Сякаш нещо прескочи.

— Наистина прескочи — каза Чи. — Кръвоносните съдове са изместени. Не се съединяват. Погледнете пак. — Той върна предишната секция, после пак прехвърли напред. Ясно се виждаше как кръгчетата на тъпичките артерии сякаш подскачат настрани. — Ето защо е имал гангрена на пръстите. Кръвоснабдяването им е било нарушено, защото артериите не съвпадат. Като в лоша сглобка или нещо подобно.

Бевърли поклати глава.

— Калвин!

— Казвам ви. И не е само това, има го и на други места в тялото му. Например в сърцето. Казваш, че е умрял от сърдечен удар? Нищо чудно, след като и стените на сърдечната камера не съвпадат.

— Белег от стар инфаркт — възрази Бевърли и отново поклати глава. — Не се увличай, Калвин. Човекът беше на седемдесет и една години. Каквото и да речем за сърцето му, все пак е работило над седемдесет години. Същото се отнася и до ръцете. Ако наистина имаше разминаване на артериите, пръстите му щяха да окапят преди години. При всяко положение имаме работа със скорошно заболяване; то се влошаваше, докато човекът лежеше в болницата.

— Сега да не вземеш да ми разправяш, че машината бърка?

— Трябва да е така. Не е ли вярно, че при грешка в програмите може да се получи неточен образ? А понякога и програмите бъркат, нали?

— Проверих машината, Бев. Всичко е наред.

Тя сви рамене.

— Съжалявам, но не ти вярвам. Имаш някакъв проблем. Виж какво, ако си толкова сигурен, слез долу в патологията и провери лично.

— Опитах се — каза Чи. — Тялото вече е взето.

— Тъй ли? — трепна Уонека. — Кога?

— В пет часа тази сутрин. Дошъл някой от неговата компания.

— Е, компанията им се намира някъде около Сандия — каза Уонека. — Може би тялото все още пътува натам.

Чи поклати глава.

— Не. Кремирали са го тази сутрин.

— Наистина ли? Къде?

— В градското погребално бюро.

— Кремирали са го тук? — изненада се Уонека.

— Нали ти казвам — отвърна Чи, — има нещо смахнато около тоя образ.

Бевърли Цоси скръсти ръце и огледа двамата мъже.

— Нищо смахнато няма — каза тя. — Компанията го е направила, защото така нещата могат да се уредят по телефона, от разстояние. Обаждат се в погребалното бюро, оттам идват да приберат трупа и го кремират. Често се случва, особено ако няма роднини. А сега стига глупости, Калвин, и викни техниците да оправят машината. Имаш проблем със скенера… и нищо повече.

Джими Уонека искаше час no-скоро да приключи със случая Троб. Но когато се върна в спешното отделение, той видя найлонова торбичка, пълна с дрехите и личните вещи на стареца. Наложи се пак да позвъни в Ай Ти Си. Този път го свързаха с друг вицепрезидент, някоя си мис Крамър. Доктор Гордън беше на съвещание.

— Става дума за доктор Троб — каза той.

— А, да. — Отсреща долетя печална въздишка. — Клетият доктор Троб. Беше толкова мил човек.

— Тялото му беше кремирано днес, но тук все още имаме някои негови лични вещи. Не знам какво бихте искали да направим с тях.

— Доктор Троб няма живи роднини — каза мис Крамър. Едва ли някой тук би желал да получи дрехите му или други лични вещи. За какво става дума по-точно?

— Ами… в джоба му имаше някаква схема. Прилича на църква или може би манастир.

— Аха.

— Знаете ли защо може да му е трябвала схема на манастир?

— Не, наистина нямам представа. Откровено казано, през последните седмици доктор Троб се държеше малко странно. Беше много потиснат, откакто жена му почина. Сигурен ли сте, че е манастир?

— Не, не съм. Не знам какво представлява. Искате ли да ви върнем чертежа?

— Ако нямате нищо против да го изпратите.

— Ами онази керамична плочка?

— Керамична плочка ли?

— У него имаше малка керамична плочка. Около три на три сантиметра с надпис ITC.

— А, добре. Няма нищо сериозно.

— Чудех се какво ли може да бъде.

— Какво може да бъде? Това е личен пропуск.

— Досега не бях виждал такъв личен пропуск.

— Образецът е нов. Използваме ги за влизане в охранявани помещения и тъй нататък.

— Да върнем ли и него?

— Ако няма да ви затрудни. Знаете ли какво, ще ви дам номера на нашата куриерска служба. Просто го напишете върху плика и ще получим пратката.

Докато оставяше слушалката, Джими Уонека си помисли: Дрън-дрън!

Малко по-късно Уонека позвъни на местния католически свещеник отец Гроган и му разказа за чертежа с надпис mon. ste. mere.

— Това би трябвало да е съкращение от името на манастир — отговори веднага свещеникът.

— Значи наистина е манастир?

— Да, несъмнено.

— Къде?

— Нямам представа. Името не е испанско. На френски „Sainte-mere“ означава „Света майка“, тоест Дева Мария. Може би в Луизиана.

— Как мога да го открия? — попита Уонека.

— Тук някъде имам списък на манастирите. Дай ми час-два да го изровя.

— Съжалявам, Джими. Не виждам никаква загадка.

Карлос Чавес беше заместник-началник на полицията в Галъп и скоро щеше да се пенсионира. Още, откакто постъпи на служба, Джими Уонека разчиташе на неговите съвети. Сега Чавес седеше с крака на бюрото и го гледаше твърде скептично.

— Е, това е положението — каза Уонека. — Прибрали са този тип съвсем побъркан нейде около каньона Корасон, но няма нито слънчеви изгаряния, нито обезводняване.

— Значи някой го е изоставил там. Роднини са го изхвърлили от колата.

— Не. Няма живи роднини.

— Добре, тогава сам е стигнал дотам.

— Никой не е видял кола.

— Какво означава „никой“?

— Хората, които са го прибрали.

Чавес въздъхна.

— Отиде ли лично да потърсиш кола около Корасон?

Уонека се поколеба.

— Не.

— Значи си им повярвал на честна дума?

— Да, май така излиза.

— Така излиза, а? Значи колата може все още да е там.

— Може би. Да.

— Добре. Какво направи след това?

— Обадих се на неговата компания, ITC.

— И какво ти казаха?

— Че бил потиснат, защото жена му починала.

— Логично.

— Не съм сигурен — каза Уонека. — Защото позвъних в сградата, където е живял Троб. Разговарях с домоуправителя. Жената на Троб е починала преди година.

— Значи е станало около годишнината от нейната смърт, нали? Обикновено точно тогава се случват неприятностите, Джими.

— Мисля, че би трябвало да ида и да поговоря с хората от Ай Ти Си.

— Защо? Те са на четиристотин километра от мястото, където го намериха.

— Знам, но…

— Но какво? Колко често намираме някой закъсал турист из резерватите? Три-четири пъти годишно, нали? И в половината случаи ги откриваме мъртви, прав ли съм? Или умират след няколко дни.

— Да.

— И винаги откриваме една от двете причини. Или са млади смотаняци от Седона, които идват да общуват с пустинните духове и закъсват нейде с повредена кола, или пък страдат от депресия. Едното или другото. А този тип е бил потиснат.

— Така казват…

— Защото жена му починала. Хей, звучи ми съвсем логично. — Карлос въздъхна. — Едни изпадат в криза, други подскачат от радост.

— Но има неизяснени въпроси — настоя Уонека. — Някакъв чертеж и керамична плочка.

— Джими, винаги има неизяснени въпроси. — Чавес го изгледа с присвити очи. — Какво става? Да не се мъчиш да впечатлиш онази хубава докторка?

— Коя докторка?

— Знаеш за коя говоря.

— Не, по дяволите! Тя си мисли, че в цялата работа няма нищо нередно.

— Права е. Зарежи.

— Но…

Карлос Чавес поклати глава.

— Джими, послушай ме. Зарежи тази история.

— Добре.

— Говоря сериозно.

— Добре — повтори Уонека. — Добре, ще я зарежа.

На следващия ден един полицай от Шипрок задържа група тринайсетгодишни хлапета, каращи кола с номера от Ню Мексико. В жабката имаше документи на името на Джоузеф Троб. Хлапетата казаха, че открили колата изоставена, с ключове на таблото, близо до пътя отвъд каньона Корасон. Бяха пили и седалките лепнеха от разляна бира.

Уонека не си направи труда да отиде да види колата.

Един ден по-късно отец Гордън му се обади.

— Проверих по твоя въпрос, но никъде в света няма манастир с името „Света майка“.

— Добре — каза Уонека. — Благодаря.

Друго не бе и очаквал. Отново попадаше в задънена улица.

— Някога във Франция е съществувал манастир с това име, но той е бил изгорен до основи през четиринайсети век. Сега там има само руини. Всъщност в момента го разкопават археолози от Йейл и Тулузкия университет. Но доколкото разбрах, не е останало почти нищо.

— Аха…

Но изведнъж Уонека си спомни някои от предсмъртните думи на стареца. Част от безсмислените му стихчета. „Йейл отиде ли във Франция, няма никаква гаранция.“ Или нещо подобно.

— Къде се намира? — попита той.

— Някъде в Югозападна Франция, край река Дордона.

— Дордона? — повтори Уонека. — Как се пише?