5

Какво ли знам за маниери, лъжа, изкуство и позлата,

Аз, който бях роден под голото небе, в гората.

Но всички те са без значение, когато мечът е запял,

Елате кучета, умрете — бях мъж, преди да стана крал.

Пътя на кралете

В мълчанието, настанило се из коридорите на кралския дворец се прокрадваха двайсет фигури. Краката им, голи или обути в мека кожа, не издаваха никакъв звук както върху дебелите килими, така и по мраморните плочи. Факлите, поставени в ниши из залите, хвърляха червени отблясъци от кинжали, мечове и бойни секири.

— По-спокойно, всички вие! — изсъска Аскаланте. — Който и да си, спри да сумтиш! Командирът на нощната охрана е отвел повечето от часовите в тези зали, а останалите е напил, но все пак нека внимаваме. Назад! Ето, охраната приближава.

Те се скриха зад няколко орнаментирани колони и почти веднага се зададоха десет гиганта в черна броня, които се движеха с отмерена крачка. По лицата им беше изписано съмнение и те поглеждаха към офицера, който ги отвеждаше от техния пост. Самият офицер беше доста прибледнял и когато охраната мина покрай скрилите се конспиратори, той избърса с трепереща ръка потта от челото си. Беше млад човек и измяната пред краля не му бе никак лесна. Той се проклинаше за разточителността си, която го бе хвърлила в ръцете на лихварите за да стане след това пешка в намеренията на политици.

Тежко стъпвайки охраната подмина и изчезна надолу по коридора.

— Добре! — озъби се Аскаланте. — Конан спи неохраняван. Сега бързо! Ако ни хванат докато го убиваме, свършено е с нас, но малко хора ще застанат на страната на един мъртъв крал.

— Да, бързо! — извика Риналдо, чийто очи блестяха като меча, който държеше над главата си. — Острието ми е жадно! Чувам как се събират лешоядите! Напред!

Те безразсъдно се забързаха по коридора и спряха пред позлатена врата, на която имаше изрисуван дракон — кралския символ на Аквилония.

— Громел! — отсече Аскаланте. — Разбий тази врата!

Гигантът пое дълбоко дъх и стовари тялото си върху вратата, която изскърца и се огъна. Той отново се напрегна и пак я блъсна. С трясъка на счупени резета и натрошени дъски, вратата се пръсна.

— Вътре! — изрева Аскаланте, който се бе разпалил.

— Вътре! — кресна Риналдо. — Смърт на тирана!

Те рязко спряха. Срещу тях стоеше Конан, но това не бе гол невъоръжен мъж, все още замаян от неочакваното събуждане, а варварин, съвсем разсънен, нащрек, облечен отчасти в броня и с дълъг меч в ръката.

За момент ситуацията наподобяваше жива картина — четиримата непокорни благородници, застанали край разбитата врата и цяла орда диви, рошави типове, скупчили се зад тях. Всички те стояха като замръзнали пред гледката на гиганта с изпепеляващ поглед, който чакаше изправен с меч в ръка, застанал в центъра на осветената от свещи стая. В този миг Аскаланте зърна на малка масичка в близост до кралското легло сребърния скиптър и тънкия златен обръч, представляващ короната на Аквилония и тази гледка го влуди.

— Влизайте, момчета! — извика престъпникът. — Той е сам срещу двайсет и е без шлем.

Наистина, не бе останало време на Конан да си сложи тежкия, украсен с пера шлем, нито да прикачи страниците на ризницата, а още помалко да вземе огромния си щит окачен на стената. И въпреки това, Конан бе по-добре защитен от враговете си с изключение на Волмана и Громел, който бяха с пълно снаряжение.

Кралят яростно ги изгледа, озадачен от това кои са те. Той не познаваше Аскаланте, забралата на бронираните му съперници бяха спуснати, а Риналдо бе свалил шапката си ниско над очите. С рев, който отекна в тавана, убийците нахлуха в стаята, предвождани от Громел. Той се втурна като бик, навел глава, прихванал меча си за изкормващ удар. Конан скочи срещу него и цялата му тигрова сила се преля в ръката, която завъртя меча. Описвайки свистяща дъга, острието проблесна във въздуха и се стовари върху шлема на босониеца. Мечът и шлемът звъннаха едновременно. Громел рухна безжизнен на пода. Конан отскочи назад все още държейки дръжката на счупения меч.

— Громел! — извика той, а очите му удивено блеснаха.

Разцепеният шлем разкриваше разцепената глава, но в този момент глутницата се нахвърли върху него. Острие на кинжал се плъзна по ребрата му, проникнало странично на двете плочи на бронята му, меч блесна пред очите му. Той отхвърли встрани убиеца с кинжала и стовари остатъка от счупения меч в слепоочието на човека с меча. Мозъкът му се пръсна по пода.

— Вие петимата, стойте до вратата! — изкрещя Аскаланте, който подскачаше по периферията на вихрушката от стомана и се страхуваше, че Конан може да си пробие път и да избяга. Главорезите отстъпиха за момент, а водачът им избута няколко от тях към единствената врата, но в този кратък миг Конан скочи към стената и дръпна от нея древна бойна секира, висяла недокосвана половин век.

Опрял гръб на стената, той изгледа затварящия се пред него кръг и скочи сред тях. Не беше любител на защитния бой; дори срещу смазващо превъзходство, той предпочиташе да налага боя на врага си. Всеки друг сигурно би загинал, а и самият Конан не хранеше надежди да оцелее, но кръвожадно искаше да причини максимални загуби преди да падне. Някакъв огън бе обхванал варварската му душа и бойните викове на старите герои отекваха в ушите му.

В момента, когато се отблъсна от стената, секирата му отсече рамото на един от убийците и със замах в обратна посока размаза черепа на друг. Някакъв меч кръвожадно се спусна над него, но той се изплъзна на косъм от смъртта. Приличаше на тигър сред маймуни, скачащ напред, встрани, извъртайки се, предлагайки една непрекъснато движеща се цел, а междувременно секирата му вещаеше смърт.

За един кратък миг убийците се нахвърлиха вкупом върху него, нанасяйки удари слепешката, пречейки си взаимно заради големия си брой. След това отстъпиха: двата трупа на пода бяха ясно доказателство за яростта на краля, макар и самия Конан да кървеше от рани в ръката, шията и краката.

— Страхливци! — изкрещя Риналдо, отдръпвайки назад шапката си с перо и бесен поглед в очите. — Нима бягате от боя? Ще живее ли деспота? Напред!

Той се хвърли напред, но Конан, разпознавайки го, пречупи меча му с къс, но страшен удар и с открита длан го запрати на пода. Кралят блокира удар на Аскаланте с лявата си ръка и престъпникът едва спаси живота си като се приведе и отскочи от пътя на свистящата секира. Убийците отново се нахвърлиха и секирата на Конан отново звънна и се стовари. Един разбойник се вмъкна зад замаха и се хвърли в краката на краля, но след кратко боричкане с онова, което му се стори че е желязна кула, вдигна поглед навреме за да види падащата секира, но недостатъчно навреме за да я отбягне. В същия момент друг вдигна меча си с две ръце и го стовари върху бронята, защитаваща рамото на Конан. В миг ризницата му плувна в кръв.

Волмана, разбута атакуващите нетърпеливо наляво и надясно от себе си и се хвърли кръвожадно към незащитената глава на Конан. Кралят дълбоко приклекна и мечът отсече кичур от черната му коса. Конан рязко се извъртя и нанесе страничен удар. Секирата се впи в стоманената кираса и Волмана рухна с огромна дупка в лявата си страна.

— Волмана! — задъхан произнесе Конан. — Бих познал това джудже и в ада…

Той се изправи за да посрещне нова бясна атака на Риналдо, който се нахвърляше без да се грижи за защитата си, само с кинжал в ръката. Конан отскочи назад, и вдигна заплашително секирата.

— Риналдо! — гласът му беше пронизителен с нотка на от-чаяние. — Назад! Не мога да убия тебе…

— Умри, тиран! — изкрещя побърканият бард, хвърляйки се с глава напред към краля. Конан задържа удара, който сърцето не му даваше да нанесе до последния момент. Едва когато почувствува ужилването на острието в незащитената от бронята си част от тялото, той удари заслепен от липсата на избор.

Риналдо падна с разцепен череп и Конан отново отскочи към стената, а между пръстите му, които притискаха раната, се просмука кръв.

— Напред сега и до го довършим! — извика Аскаланте.

Конан опря гръб на стената и повдигна секирата. Той представляваше една статуя на непобедимата първична сила — разкрачени крака, наклонена напред глава, едната ръка, опряна на стената за опора, другата вдигнала секирата високо, могъщи релефно очертани мускули, черти на лицето, застинали в яростна маска на смъртта, очи горящи през кръвта, стичаща се върху тях. Хората се сепнаха — те може и да бяха диви, престъпни, безпътни, но все пак от раса, която бе считана за цивилизована, бяха възпитани сред цивилизацията, а срещу тях се бе опълчил варварин — един роден убиец. Те се свиха, защото и умиращият тигър може да посее смърт.

Конан долови колебанието и кръвожадно се усмихна:

— Е, хайде, кой ще умре първи? — запита той през разбитите си окървавени устни.

Аскаланте скочи напред като вълк, с невероятна пъргавина рязко спря и се хвърли на земята за да избегне смъртта, която свистеше пред него. Той трескаво прибра краката си и се изтърколи странично за да се спаси от втория удар, който Конан нанасяше, възстановил равновесието си след неуспеха при първия. Този път секирата се заби дълбоко в пода, близо до отдръпващите се крака на Аскаланте.

Друг отчаян смелчага избра този момент за да атакува и обезсърчените му другари го последваха неохотно. Намерението му бе да убие Конан, докато последният се мъчи да извади секирата си от пода, но преценката му се оказа погрешна. Червената секира отново се вдигна и пак се спусна захвърляйки окървавената карикатура на човек в краката на атакуващите.

В този момент писък на ужас се изтръгна от гърлата на онези, които бяха останали около вратата, защото някаква черна и безформена сянка падна на стената. Всички без Аскаланте се обърнаха при писъка и в следващия миг, виейки като кучета те слепешката изскочиха през вратата като една побесняла тълпа, за да се пръснат из двореца, обезумели от страх.

Аскаланте не погледна към вратата, защото очите му бяха приковани върху ранения крал. Той мислеше, че врявата около него се дължи на разпространилите се новини за нападението срещу краля и че останалите лоялни стражи идват насам, но му се стори странно, че закоравелите му главорези пищят така ужасено в своя бяг. Конан също не погледна към вратата, защото следеше движенията на престъпника с пламтящия поглед на умиращ вълк. Дори в този критичен момент циничната философия на Аскаланте не го изостави.

— Всичко изглежда загубено и най-вече честта — прошепна той. — Обаче кралят умира… и… — Каквато и друга мисъл да бе минала през главата му тя остана неизвестна, защото без да завършва изречението си, той леко се затича към Конан, който в този момент бе принуден да използува здравата си ръка, държала допреди миг секирата, за да избърше кръвта от заслепените си очи.

Но още в самото начало на атаката въздухът странно се раздвижи и някаква огромна тежест се стовари със сила между раменете му. Той се просна по лице и огромни криви нокти се забиха с агонизираща болка в плътта му. Гърчейки се отчаяно под нападателя си, той изви глава назад и погледна в лицето на кошмара и лудостта. Над него се бе надвесило огромно и черно нещо, което не можеше да е родено в света на хората. Големи зъби, по които се стичаше слюнка, се приближаваха към гърлото му и под блясъка на жълтите му очи той се сви така както крехко растение се свива от убийствения вятър.

Отвратителността на лицето надхвърляше всяко подобие с животинското. Можеше да бъде лице на древна, злокобна мумия, съживена с демоничен живот. Разширените очи на престъпника съзряха в последния момент преди лудостта да се спусне над съзнанието му някаква прилика на роба Тот-Амон с тези кошмарни черти. Едва сега циничната философия на Аскаланте го изостави и в мига преди страхотните зъби да се забият в него той нададе жалостив вик и издъхна.

Конан отърси капките кръв от очите си и остана вцепенен. Първоначално му се бе сторило, че някакво голямо черно куче се е надвесило над изкривеното тяло на Аскаланте. Но когато зрението му се изчисти той видя, че това не е нито куче, нито маймуна.

С вик, който проехтя като предсмъртния писък на Аскаланте, той се отблъсна от стената и посрещна скочилото насреща му ужасно същество с всичката отчаяна сила, която събудените му към действие нерви успяха да вложат в замаха на секирата. Оръжието отскочи от скосения череп, който би трябвало за разцепи и кралят бе отхвърлен през половината стая от удара на гигантското тяло.

Лигавите челюсти се затвориха върху ръката, която Конан вдигна за да запази гърлото си, но чудовището не направи опит да я захапе в мъртва хватка. То впи злобен поглед над обезобразената ръка в очите на краля, в които започна да се появява ужас, подобен на онзи в мъртвите очи на Аскаланте. Конан почувствува как душата му настръхва и започва да напуска тялото, привличана към жълтите кладенци на космическия ужас, който започваше да запълва пространството около него и да всмуква в себе си всичкия живот и разум. Очите нарастваха, ставаха гигантски и в тях кимериецът долови реалността на всички отвратителни страхове, които дебнат в онзи външен свят на тъмна безформена празнота. Той отвори кървавите си устни за да изрази своята омраза и отвращение, но от гърлото му се изтръгна само сух дрезгав звук.

Все пак ужасът, който бе парализирал и унищожил Аскаланте, събуди в Конан някаква отчаяна ярост, подобна на лудост. С вулканичен гърч на цялото си тяло, той се хвърли назад, без да обръща внимание на агонизиращата болка в разкъсаната си ръка, като влачеше тялото на чудовището след себе си. В този момент отметнатата му ръка се удари в нещо, което замъгленото му съзнание разпозна, че е дръжката на счупения меч. Той я сграбчи инстинктивно и с всичката сила на нерви и мишци нанесе с нея удар като с кинжал. Пречупеното острие потъна дълбоко и неочаквано ръката на Конан беше освободена, защото ужасната уста зейна в агония. Кралят бе захвърлен встрани и подпрян на една ръка, той видя замаян ужасните конвулсии на чудовището и мощната гъста струя кръв, бликаща от широката рана, направена от острието. И докато наблюдаваше, конвулсиите затихнаха и съществото остана да лежи потрепвайки спазматично вперило нагоре погледа на мъртвите си очи. Конан примигна и отново отърси кръвта от очите си, защото му се стори, че нещото се разтапя и разпада в слузеста маса.

Изведнъж ушите му доловиха гласове, малко след което стаята се напълни с най-сетне разбудилите се служители на двореца — рицари, благородници, дами, оръжейници, съветници — които трескаво бърбореха, викаха и си пречеха един на друг. Появиха се и Черните дракони, подивели от ярост, проклинащи и ядосани, с ръце на мечовете и чуждоезични ругатни в устата. Младия офицер, отговорен за охраната пред вратата не можеше да бъде видян никъде, макар да бе търсен вече сериозно по-късно.

— Громел! Волмана! Риналдо! — възкликна Публий, висш сановник, като кършеше дебелите си ръце над труповете. — Каква черна измяна! О, как ще ми затанцуват някои след това. Извикайте охраната!

— Охраната е тук, стари глупако! — отсече Калантидес, командира на Черните дракони, забравяйки за момент сана на Публий. — По-добре спри да се вайкаш и ни помогни да превържем раните на краля. Иначе ще умре от загуба на кръв.

— Да, да! — извика Публий, който беше човек по-склонен да планира, отколкото да действува. — Трябва да му превържем раните. Да повикат всички лекари в двореца! О, боже, какъв позор за града! Да не са те убили съвсем?

— Вино! — изпъшка кралят от дивана, на който го бяха положили. Поднесоха чаша до окървавените му устни и той започна да пие като човек полумъртъв от жажда.

— Добре! — изръмжа той, отпускайки се върху постелките. — Убиването е една проклета работа, от която гърлото пресъхва.

Вече бяха поспрели кръвта и вродената жизненост на варварина започваше да надделява.

— Погрижете се първо за раната отстрани — нареди той на придворните лекари. — Риналдо ми написа една убийствена песен и колко остро бе перото му!

— Трябваше да го обесим преди много време — избърбори Публий. — Какво ли добро може да се очаква от един поет. Ама кой е този…

Той неспокойно докосна тялото на Аскаланте с обутия си в сандал крак.

— О, Митра! — изтръгна се възклик от командира. — Това е Аскаланте, едно време граф на Тюн. Каква ли дяволска сила го е довела от засадите, които устройваше в пустинята?

— Но какво се е вторачил такъв? — прошепна Публий, като сам разтвори широко очи, усещайки космите около дебелия му врат да настръхват. Останалите също се смълчаха, гледайки мъртвия престъпник.

— Ако бяхте видели онова, което той и аз видяхме — изръмжа кралят, надигайки се въпреки протестите на лекарите, — нямаше да се чудите. Ако смеете, погледнете… — той рязко спря, отвори уста и отпусна пръста, с който се беше опитал да посочи. На мястото, където беше умряло чудовището имаше само гол под.

— Кром! — изруга той. — Това нещо се е разтворило обратно в гадостта, която го беше родила.

— Кралят бълнува! — прошепна един от благородниците. Конан го дочу и започна да го обсипва с варварски клетви.

— В името на Бадб, Мориган, Маха и Немейн! — завърши той разгневен. — Аз съм с разума си! Онова нещо приличаше на кръстоска между стигийска мумия и бабуин. Нахлу през вратата и главорезите на Аскаланте се пръснаха пред него. То уби Аскаланте, който след миг щеше да ме промуши. След това се нахвърли и върху мене и аз го убих… но не знам как, защото преди това секирата ми отскочи от него като от скала. Струва ми се обаче, че Свети Епемитрий има пръст в това…

— Вижте, говори за Епемитрий, който е покойник вече петнайсет века! — шепнеха си присъствуващите един на друг.

— О, Имир! — изрева кралят. — Тази нощ говорих с Епемитрий! Той ме повика в съня ми и аз тръгнах по дълъг каменен коридор, по стените на който бяха изгравирани старите богове. След това слязох по стълба, по стъпалата на която бяха издълбани образи на Сет и накрая влязох в една крипта, а в нея имаше гробница с образа на феникс върху нея…

— В името на Митра, кралю, замълчи! — извика върховния жрец на Митра с пребледняло лице.

Конан отметна глава както лъвът отмята гривата си и в гласа му прозвучаха ниските тонове на разгневен лъв:

— Да не съм роб, че да си затварям устата, когато ми заповядаш?

— Не, не, господарю! — Върховният жрец трепереше, но не от страх пред кралския гняв. — Не исках да те обидя. — Той се наведе над Конан и му заговори със шепот, който стигаше само до ушите на Конан.

— Господарю, става дума за нещо, което е извън възможностите на човека да го разбере. Само най-посветените измежду служителите знаят за черния каменен коридор, издълбан от неизвестни ръце в черното сърце на планината Голамира, както и за охраняваната от феникс гробница, където Епемитрий лежи вече петнайсет века. И оттогава никой смъртен не е влизал там, защото избрани от него жреци, след като положили тялото на светеца в криптата, блокирали външния вход към коридора, така че да не може да бъде намерен, затова днес дори висшите жреци не знаят къде се намира. Единствено благодарение на легендата, предавана на подбрани неколцина и ревностно охранявана, най-посветените служители на Митра знаят за това, че тялото на Епемитрий е намерило последен покой в черното сърце на Голамира. Това е едно от тайнствата, на които се основава култа на Митра!

— Не знам с каква магия Епемитрий ме извика при себе си — отговори Конан. — Но аз говорих с него и той беляза меча ми. Защо белегът го прави смъртоносен за демоните, или каква магия се крие зад него, не знам; но макар острието да се счупи в шлема на Громел, остатъкът бе достатъчно дълъг за да промуши онзи ужас.

— Нека да видя меча ти — прошепна жрецът с гърло, което изведнъж бе пресъхнало.

Конан подаде счупеното оръжие и в този момент върховният жрец извика, падайки на колене.

— Нека Митра ни запази от силите на мрака! — промълви той. — Кралят наистина е говорил с Епемитрий тази нощ! На меча му има емблемата на безсмъртния феникс, който вечно ще охранява гробницата му и това е знак, който само Епемитрий може да постави! Бързо дайте свещ! Погледнете отново мястото където кралят казва, че е издъхнал гоблина!

Мястото лежеше в сянката на някакъв параван. Те го избутаха встрани и осветиха пода със свещи. Тишина се спусна върху хората, които наблюдаваха. Миг по-късно някои паднаха на колене, призовавайки Митра, а други избягаха от спалнята с ужасени писъци.

Там, на пода, където бе издъхнало чудовището, като някаква осезаема сянка имаше голямо тъмно петно, което не можеше да се измие: очертанията на съществото бяха ясно очертани от собствената му кръв и тези очертания не бяха на същество, идващо от един нормален свят. Мрачно и ужасяващо, неговия дух сякаш витаеше над това място, като сянката на един от маймуноподобните богове, които клечат по сенчестите олтари в мрачните храмове из черните земи на Стигия.

Загрузка...