Ферхад Белязания

Параходът разтоварваше докараните стоки. Босоноги мургави носачи, прегънати под тежестта на сандъците, притичваха с треперещи колене по разлюляното мостче.

В това време старши щурманът Любен Кирков лежеше върху изнесения на бака шезлонг и прелистваше цяла купчина помагала, речници и разговорници, улисан в трудните звукосъчетания на изучавания език. Под стола дишаше тежко, с изплезен език малкото, недорасло от глад кученце, което бе намерил на пристанище Пирея. Тогава някой бе подметнал на шега името Херкулес и това име му остана.

Преди няколко години Кирков стоя с кораба си на док цял месец в същото пристанище и успя да понаучи местното наречие. Затова напоследък, когато взе да се отбива по-често насам, той реши да усвои и литературния език.

От пепеливото небе още от сутринта жареше тропическото слънце. Над сгорещената палуба, над рубките и над капитанския мостик трептеше мараня.

Задъхан от непоносимата жега, Кирков се надигна и се запъти към щурманската рубка. Там поне имаше вентилатор. Подире му припна малкият Херкулес.

Отгоре, от мостика, се провикна дежурният офицер Стамов:

— Дотегна ли ти науката?

— Пфу! — изпухтя щурманът. — Задушно като в пъкъла!

И отвори вратата. В този миг отвън на кея се дигна някаква страшна глъчка. Проехтяха звучни арабски ругатни, сред които се понесе див пронизителен писък. Сякаш колеха някого.

Кирков се изправи до страничния люк. На кея под него десетина чернобради араби налагаха с ритници и юмруци едно дрипаво момче, което пищеше неистово, свито на кълбо в праха.

— Убиха ме!

Възмутен от жестокостта на нападателите, щурманът притича по трапа и изкрещя на арабски:

— Какво става тук?

Стреснати от неочакваната намеса на този едър моряк, арабите оставиха жертвата си и се обърнаха към него.

Но един от тях се окопити бързо:

— Я не се меси в нашите работи!

Другарите му го сбутаха с лакти. Какво върши той? Така ли се говори с европеец?

— Защо биете детето? — стъкми бързо въпроса си Кирков.

— Дете! — изръмжа друг. — Ама дете на Шейтана!

Изведнъж дрипавото момче скочи на крака и побягна в страничната уличка, като куцаше тежко с по-късия си ляв крак. Двама от арабите се приготвиха да го догонят, но щурманът ги спря.

— Господине — обърна се към него най-старият арабин и нагласи с две ръце копринения си тюрбан. — Ако познавате това дете, друго ще говорите. Вие сте чужденец, затова тъй гледате. То не е дете, а рогата усойница!

Друг се обади:

— Куц, белязан от аллаха!

Кирков не можеше да разбере всичко, което разправяха арабите с привичната им глъчка, като се надвикваха и преварваха един друг, затова ги прекъсна нетърпеливо:

— Добре де, ама кажете най-сетне какво е направил!

— Запали ми килимарницата — въздъхна арабинът с копринения тюрбан. — Изгоря един килим. Знаете ли вие какво значи един килим? Цял месец работа…

— Но защо ще го пали?

— От злоба! Оня ден открадна от работилницата най-скъпата ми прежда. Аз го хванах и го предадох на сержанта. А той не си поплюва… И сега за отмъщение…

Кирков почувствува, че намесата му е съвсем неуместна, измърмори някакво неясно извинение и се изкачи мълчаливо на кораба, замислен и недоволен от себе си. Защо все така излиза? Уж в защита на онеправданите, а то…

Дежурният офицер го закачи отново:

— Е, оправи ли ги?

Кирков вдигна рамене:

— Кое разбрах, кое не разбрах. Обърках ги повече. Виждам, трябва да се учи още много.

— Я остави! — засмя се Стамов. — В този пек и наука! Ако е някой друг език, по-необходим, разбирам, а то…

Сложил вече ръка върху бравата на кабината си, Кирков отвърна замислен:

— Всеки език е прозорче, прозорче към някое кътче на света… А защо тъкмо арабски? Не съм се запитвал досега. Може би симпатия, а може би и друго — през това прозорче са гледали много хора… Такава стара култура…

После се прибра в каютата и може би щеше да забрави и тази случка както хиляди подобни случки от дългия си моряшки живот, ако на другия ден случаят не го срещна отново с малкия крадец.

Денят беше задушен, дори по-задушен от вчера. От пустинята вееше горещ вятър като от напалена пещ.

Кирков се бе нагласил на марса с далекогледа. Отвъд напечените сгради, над странните бели покриви, засенчени тук-там от бухналите китки на палмите, се ширеше пустинята, безкрайно пясъчно море, набръчкана от островърхите дюни, подобни на застинали вълни, а отзад, през борда, се плискаше другото море, истинското изумрудено море — тихо и лъскаво — гладко в порта, проблясващо с виолетови отблясъци от разлетия мазут и неспокойно, запенено отвъд бялата ивица на вълнолома.

Червено море! Но сега то е тъй синьо, както всяко друго море по света. Червените микроскопични водорасли, които са дали името му, още не са се намножили. А долу в синята дълбочина под кърмата шарят три акули, три зловещи сенки, които вдъхват трепет.

Покрай пристанището премина стадо овци, после с лениви стъпки се източи керван камили и се скри зад огромните цилиндри на бензиновите резервоари.

Внезапно от страничната тясна уличка, оградена с две редици занаятчийски работилнички и прихлупени дюкянчета, изтича Белязания, сподирен от тълпа момчета, които мятаха подире му камъни.

Без никакво колебание той прибягна до българския кораб, премина на два скока мостчето и се скри зад фалшборда. Преследвачите му спряха смутени на кея, не посмяха да се качат на чуждия параход.

Озовал се в безопасност, малкият крадец се подаде над парапета и запрати надолу към групата един камък. Камъкът изфуча и удари в лицето най-голямото момче.

В това време Кирков се спусна от марса и сложи тежката си ръка върху рамото на неканения гост.

— Какво търсиш тук?

Момчето се обърна с лукава усмивка.

— Крия се. Ти ще ме пазиш.

Кирков кипна:

— Отде накъде ще те пазя?

— А вчера?

— Вчера не знаех кой си.

— Пък аз и вчера, и днес съм си все същият — отвърна нахално момчето.

— Хайде, махай се! — подкани го Кирков.

— Няма! Ще ме бият.

— А защо ще те бият?

— Защото ме мразят.

Любен Кирков се надвеси от борда:

— Какво пак е направил този приятел?

Момчето с ударената буза се провикна отдолу:

— Само ни го дайте! Ние ще го наредим!

Щурманът повтори въпроса си:

— Но какво е направил?

— Какво ли? — заговори бързо момчето. — Баща ми го наби вчера заради изгорелия килим, а той, Белязания, от злоба издебнал малкия ми брат и му пукнал главата с камък. Ще го заколя, само да слезе! На акулите ще го хвърля!

Кирков се обърна назад:

— Истина ли е?

— Не е! — озъби се беглецът.

— Кое не е?

— Не е вярно, че ще ме заколи. Преди това аз ще му прережа гръкляна. Ей тъй!

И измъкна от пояса си скритата кама.

Любен Кирков се замисли. Това проклето момче нямаше да разбере нито от упрек, нито от бой. Свикнало беше с тях. Защо пък да не опита с добро?

С това решение Кирков се обърна към него кротко:

— Ти още не си ми казал името си. Малкият се озъби:

— Нали чу — Белязания!

Кирков поклати глава.

— Не така, мойто момче! Искам да знам истинското ти име.

Белязания вдигна поглед. В големите му черни очи пробягна някаква сянка.

— Ферхад! — промълви той, като преглътна. — Но сега никой не ми казва тъй. Всички ме знаят Куция, Белязания, Проклетника.

Щурманът си тръгна мълчаливо, но спря насред път.

— Добре, остани тук, докато си отидат!

Ферхад се свря на сянка зад мостика. Кученцето Херкулес се примъкна страхливо до него, но момчето му изкрещя грубо и то побягна с подвита опашка към господаря си.

Кирков прегледа щурманския дневник, вписа някои бележки, почисти секстанта1, поговори с радиста и когато към обяд излезе отново на палубата, Ферхад все още стоеше на мястото, където го бе оставил.

— Охо! — изненада се Кирков. — Бях те забравил. Няма ли да си ходиш вече?

— Не! — отвърна намусено момчето. — Ония дебнат зад ъгъла.

— Ако закъснееш, близките ти ще се тревожат.

— За мене никой не го е грижа.

Щурманът седна на купчина въжета. Хамалите бяха налягали на сянка по кея и наоколо цареше тишина.

— А родителите ти?

— Нямам родители. Дядо Хюсни, слепият просяк, ме намерил на улицата и ме отгледал. Но той умря. А преди да умре, се парализира. Трябваше да го храня аз. Затова взех да крада. Просенето не стигаше. Но ме хванаха. Една седмица ме държаха в мазето. Като ме пуснаха, намерих дядо Хюсни умрял от глад.

Кирков си представи неволно безрадостния живот на това момче. Още дете — и толкова жлъч! Какво ще стане е него после, когато порасне.

Той поклати глава.

Та то беше станало вече — един малък престъпник!

— Защо не се хвана на работа, каква да е?

— Работа! — Ферхад плю през борда. — Че кой дава сега работа? И то на такъв като мене…

Кирков не възрази нищо. Всъщност какво би могъл да възрази.

А Ферхад добави злобно:

— Не дават работа, а като откраднеш, те бият. О! Как ги мразя…

Ръцете му се свиха в юмруци. По мършавите му ръце се изпънаха тънки жили.

— Мразя всички, всички! Ако мога, ще ги изколя — до един!

Любен Кирков прекъсна злобния му изблик:

— Я ми кажи, гладен ли си?

Момчето го измери с недоверчив поглед.

— Защо питаш?

— За да те нахраня, затова! — тросна се щурманът, раздразнен от дивата му упоритост.

— Дай! — отсече изведнъж малкият арабин.

Кирков нареди на готвача да му даде ядене и продължи работата си. По едно време вратата скръцна. Влезе Стамов, отстъпил дежурството на втория офицер.

— Е, как е новото зверче? — запита той, като се отпусна на стола под вентилатора. — Както си почнал, скоро ще препълниш кораба. От Пирея кучето, тук — това…

И не довърши.

Кирков се усмихна виновно.

— Наистина, като диво зверче, подритнато от всички.

— А ти какво ще го правиш? Не е ли време вече да го отпратиш на брега? Капитанът може да се върне още днес… Ще ни нахока здраво — и тебе, и мене…

— Ще видим! — смънка щурманът. — Жал ми е…

— Все пак, чужд човек на кораба, и то какъв човек… измет… Може да ни направи някоя беля…

Кирков заговори бавно, сякаш не на другаря си, а повече да убеди, да успокои самия себе си:

— Тъй мисля аз… Във всеки човек, и в най-покварения, и в най-закоравелия престъпник, се крие човечност. Иначе нямаше да бъде човек. Доброто е заложено във всеки от нас, но животът е тежък, натрупва огорчения, злоба…

Стамов не го прекъсна. Той беше слушал и друг път подобни мисли от стария щурман. Не ги отричаше, приемаше ги, но само като идея… Не би посмял да ги приложи в живота, да се довери на престъпник, да разчита, че е успял да разбуди доброто в душата му.

А Кирков добави:

— Всеки човек се откликва на доброто… Някаква вродена способност, порив… Човешката душа е сложен музикален инструмент — резонатор на добро или на зло. Точно тъй, на добро или на зло… Което зазвучи… Ето и това момче! Какво е преживяло? Само глад и бой! Какво ли би станало, ако срещнеше нейде съчувствие, нежност…

Стамов се надигна.

— Разбирам накъде клониш. Но все пак внимавай! Животът е по-сложен от теориите…

Привечер Кирков пак нахрани новия си гост, а след това го изпрати да си ходи. Но след две минути Ферхад отново изтича на палубата. Враговете му му бяха устроили засада и той едва се бе отървал само с една подутина на челото.

Кирков сви рамене. После изведнъж реши. Викна един матрос и му нареди да изкъпе добре момчето, да го остриже и да му даде да облече някоя стара моряшка дреха.

И когато вече по тъмно Ферхад му се представи в новото си облекло със същото нахално-присмехулно изражение на мургавото лице, той го отведе в каютата си, постла му едно одеяло на пода, после и той се нагласи за сън.

— Хубав часовник! — посочи Ферхад оставения на масата хронометър.

Щурманът наведе глава.

— От баща ми! И той беше моряк. Само това ми остана…

Изгаси лампата и се обърна към стената.

— Сега спи! Пък утре ще видим какво да те правя…

На заранта той се събуди с чувството за нещо нередно. Постелята на госта му беше празна. Но не само това. Имаше още нещо. Само че какво?

Той изведнъж скочи. Хронометърът!

Кирков изтича навън разсъблечен. Надзърна през борда. В същия миг Ферхад се метна в една лодка и загреба бързо към изхода на порта.

— Ферхад! — провикна се Кирков. — Чакай! Момчето загреба още по-лудо. В пазвата му, през избелялата матроска блуза, личеше мушнатият в бързината хронометър.

Щурманът прибягна по моста и оттам скочи направо в най-близката лодка. Отвърза въжето и загреба. Разстоянието между двете лодки взе да намалява. Нима можеше да се мери недохраненото арабско момче със силния изпечен моряк?

Сто метра, осемдесет, шестдесет, петдесет…

Ферхад размахваше яростно греблата. Ето, заобиколи фара на вълнолома, изскочи в открито море, насочи се към брега.

Но Кирков го настигна, изравни се с него, двете лодки отъркаха борд о борд. Греблото на беглеца се строши.

Щурманът пое дълбоко дъх и промълви тихо, с болка в гласа:

— Ферхад, мойто момче! Как можа?

Малкият крадец трепна, стрелна го за миг със смутени очи, но само за миг. После дивият израз отново сгърчи лицето му.

— Е, какво? — изръмжа той. — Какво от това, че си ме нахранил? Имаш много ядене, даваш и на мене… Нали даваш и на кучето си…

Кирков занемя от този изблик на неблагодарност. Пресегна се рязко и стисна в яката си ръка слабата китка на момчето.

— Я тръгвай с мене!

Внезапно Ферхад се извърна и като хищен звяр впи зъби в ръката му. Рукна кръв. От болка Кирков отпусна пръстите си. Ферхад се откопчи от отслабналата хватка и се хвърли в морето.

В този миг хронометърът се изхлузи от пазвата му, тракна о борда, после плясна във водата.

Кирков проследи със смаян поглед потъващото бяло петно. Секунда-две! Ето, то полегна на дъното сред пъстрата мозайка на кораловите плетеници.

Каква беше дълбочината?

Не повече от шест-седем метра! А часовникът беше спомен, скъп спомен…

С няколко размаха на ръцете Ферхад достигна скалистия бряг и изпълзя по него.

Кирков се озърна. Във водата не се виждаха никакви подозрителни сенки. Спокойна светеща синева. А долу, на дъното, лежеше часовникът на баща му.

Без да се двоуми, той се метна във вълните. Тялото му потъна бавно. Топлата вода го обгърна като ласка. „Така трябва и да бъде — помисли си Кирков, като загреба силно надолу. — Та това е Червено море, най-соленото и най-топлото море в света.“

От мъгливата дълбочина изплува неравното дъно, обрасло с гъст коралов храсталак. Бели, червени, виолетови, жълти коралови гранки — оплетени, разкривени, обсипани е безброй цветни пъпки. Под тях развяваха нежните си пипала морските карамфили, пълзяха морски звезди, бодливи таралежи разклащаха дългите си прозрачни шипове. И толкова риби с толкова краски, подобни на рояци пеперуди. Те отново изплуваха от кораловите дупки, където се бяха изпокрили, изплашени от внезапното гмурване на плувеца, въртяха се пред очите му, замайваха погледа му.

Кирков усети, че въздухът му се свършва, а часовникът не се виждаше. Той изплува на повърхността и вдъхна дълбоко. На скалата Ферхад махаше ръце и крещеше нещо неразбрано.

Кирков пак задълба към дъното. И отново сред зеленикавата мъгла се надигна кораловият гъсталак.

Ето и хронометъра, легнал между два морски таралежа под огромен златист сюнгер. Внимателно, като се пазеше от опасните бодли, плувецът го грабна и обърна нагоре, към блестящия като сребро воден покрив.

В този миг видя акулите. Една, две, три, четири, пет…

Сякаш извираха от синия безкрай, който го обгръщаше отвред.

Те връхлетяха мълниеносно, тъмни зловещи сенки, преминаха ниско над главата му, после свиха назад и повторно налетяха.

Кирков се притаи към дъното, отстъпи назад.

И в този миг…

Тряс!

Какво бе станало? Скала ли затисна крака му?

Той едва не изпищя от болка. Глезенът му бе попаднал между вкопчаните черупки на огромна мида-тридакна2.

Мида-убийца! — тъй я наричат водолазите.

Кирков напъна всички сили да се освободи, защото въздухът му се свършваше. Мъчителни спазми стягаха гърлото му.

Напразно!

Чудовищните черупки, подобни на две озъбени челюсти, между които се провиждаше червеното тяло на мидата, стискаха здраво. Той знаеше — те не изпускат, щом веднъж са захапали.

Часовникът в ръката му биеше ясно и отчиташе безпощадно последните мигове на живота му…

Пъстрите риби се бяха изпокрили някъде, пръснати от глутницата акули, които кръжеха отгоре застрашително, вперили злите си студени очи в нещастния пленник.

При всяко прелитане над главата му Кирков виждаше белите нанизи зъби в полуотворените им сърповидни уста и червените пулсиращи отвори на хрилете.

Повече не можеше да издържи. Гърдите му щяха да се пръснат. Ето, от устата му избликна бисерен грозд от въздушни мехури. Водата настойчиво, непреодолимо напираше в дробовете му, смачкваше ги със своята тежест…

Внезапно акулите се пръснаха смутени. От повърхността се спусна друг плувец с нож в уста.

Ферхад! Нима е възможно?

Кирков усещаше, че губи съзнание. Пред очите му се спускаше червена мъгла, която се уплътняваше бързо, потъмняваше, обгръщаше го…

Ферхад достигна дъното, прилепи се до него, изпълзя към долния край на чудовищната мида, там, дето се залавят двете черупки, и мушна ножа си. Разклати го, напипа мускула, който ги стягаше, и го преряза.

Жестокият жив капан се отпусна начаса…

Кирков усети как момчето го поема през кръста и понася нагоре. Акулите отново се стълпиха отгоре им, но Ферхад изкрещя под водата и те изчезнаха уплашени нанякъде в синия простор.

Щурманът се събуди на брега, прострян по гръб върху напечената скала. Отпуснат на колене пред него, малкият спасител му правеше изкуствено дишане.

Като го видя, че отваря очи, Ферхад му се усмихна. За пръв път Кирков забеляза върху мургавото му сухо лице щастлива, беззлобна усмивка.

— Ферхад! — промълви глухо той. — Ти?

Момчето продължаваше да се усмихва.

— Така е, аз! Извиках ти от брега да се пазиш. Долу е пълно със „сахала“, тези проклети миди! Тъй ги наричаме ние, сахала. Но ти не чу. После видях как се изплаши от акулите. Отде да знаеш, че тия не са опасни. Има други, които нападат хора. Тези не. Само дето са много любопитни. Нищо не пропускат. Всичко искат да подушат с носа си. Тогава видях как те улови сахала. „Ех! — рекох си. — Свърши се с него! Ще се удави, и то заради мене… Само заради мене“… Нещо ме задуши тук, в гърдите…

Кирков сложи ръка върху рамото му.

— Ферхад, мойто момче! Знаех, че не си лош…

Ферхад изведнъж се оживи. Големите му очи бяха овлажнели.

— Ей затова… за тия ти думички… Не за туй, че ме нахрани, че ме остави да спя при тебе, че ме отърва от онези… Освен него, освен дядо Хюсни, никой друг не ми е казвал така — „Ферхад, мойто момче…“