Фиаско

Бърнамският лес

— Добре кацнахте.

Човекът, който каза това, не гледаше вече пилота в скафандър със свален шлем под мишница. Той отиде до стъклената стена на кръглата контролна зала с подковата на командните пултове в средата и се загледа в големия въпреки отдалечеността цилиндър на кораба с обгорели дюзи. От тях върху бетона все още изтичаше почти черна бълвоч. Вторият контрольор, плещест, с нахлупена върху плешивото теме барета, пусна лентите със записа обратно и докато се пренавиваха, само с крайчеца на окото си, като птица с неподвижен клепач се загледа в новодошлия. На ушите му имаше слушалки, а пред него — ред хаотично мигащи монитори.

— Горе-долу — отвърна пилотът. Престори се, че уж откопчаването на тежките ръкавици с двоен цип го принуждава да се опре лекичко о стърчащия ръб на пулта. След това кацане усещаше гъдел в коленете.

— Какво стана?

Дребният до прозореца, в протрито кожено яке, с небръснато мише лице, потупваше по джобовете си, докато откри в един от тях цигари.

— Дефлексия на тягата — промърмори пилотът, донякъде изненадан от флегматичното посрещане.

Онзи, вече с цигара в устата, дръпна и попита през дима:

— Но защо? Не знаете ли…?

— Не — искаше да отговори пилотът, но премълча, защото му се струваше, че е длъжен да знае. Лентата стигна до края, който изпърпори във въртящия се барабан. Едрият стана, свали слушалките, чак сега му кимна и рече с хриплив глас:

— Лондон. А това е Госсе. Добре дошли на Титан. Какво ще пиете? Имаме кафе и уиски.

Младият пилот са обърка. Имената на тези хора му бяха познати, но никога не ги бе виждал и кой знае защо бе решил, че началник е едрият и тъкмо той е Госсе, а се оказа обратното. Докато поставяше наум нещата по местата им, избра кафе.

— Какво карате? Карборундови глави ли? — попита Лондон, когато тримата се насочиха към извадената от стената масичка; кафето вдигаше пара в стъклените чаши, които приличаха на лабораторни стъкленици с „човки“.

— И излъчватели сте докарали, нали? — обърна се той към пилота.

Още веднъж изненадан, тъй като бе очаквал да проявят по-жив интерес към неговото постижение, пилотът само кимна утвърдително. Нали не всеки ден се случва двигателят на ракетата да се задави при кацане, Вместо списъка на товарите на устата му беше разказът как, без да се опитва да продуха дюзите или да увеличи главната тяга, той веднага е изключил автоматиката и е кацнал само с бустери — помощните стартови двигатели: трик, който не е изпробвал никога в практиката, а само в симулатора. И то отдавна. Но се наложи още веднъж да преподреди мислите си.

— Докарах — отговори кратко и дори изпита задоволство, защото това прозвуча добре. Да се изказва така лаконично след преживяната опасност.

— Но не там, където трябваше — усмихна се дребният Госсе.

— Как така не там…? Нали ме приехте. Извикахте ме — поправи се той.

— Принудени бяхме.

— Не разбирам.

— Ами вие трябваше да кацнете в Граал.

— Тогава защо ме издърпахте от курса?

Стана му горещо. Повикването звучеше категорично. Наистина, докато намаляваше скоростта, бе уловил по радиото едно съобщение от Граал за някакво произшествие, ала поради шума от смущенията почти нищо не разбра. Летеше от Сатурн към Титан, за да намали ускорението и по този начин да икономиса гориво, при което така се отри о магнитосферата на гиганта, че по всички вълнови диапазони радиото чак затрещя. Едва след това прие повикването на този космодрум. Навигаторът е длъжен да се подчинява на контрольорите на полетите. А тук дори не му дадоха възможност да си свали скафандъра, още от вратата го подложиха на разпит. Духом той все още беше в корабната кабина, с впиващите се в раменете и гърдите му колани, когато ракетата удари с разкрачените си лапи в бетона, но бустерите не бяха изгорели напълно и плюейки огън, принуждаваха цялата ракета да подскача.

— За какво става дума? Къде всъщност трябваше да кацна?

— Товарът ви е предназначен за Граал — обясни Госсе, като изтри зачервения си нос. Имаше хрема. — А ние ви прихванахме надорбитално и ви извикахме тук, защото ни трябва Килиан. Вашият пасажер.

— Килиан ли? — учуди се младият пилот. — Той не е на борда. Аз съм сам с Шинко, втория пилот.

Двамата се втрещиха.

— Къде е Килиан?

— В момента сигурно е в Монреал. Жена му ражда. Отлетя преди мен с един товарен кораб още преди да стартирам.

— От Марс ли?

— Откъде другаде? Ама какво става всъщност?

— Бъркотията в Космоса не отстъпва на онази на Земята — забеляза Лондон. Натъпкваше в лулата си тютюн с такава сила, сякаш искаше да я счупи. Беше ядосан. Пилотът също.

— Не можехте ли да попитате?

— Сигурни бяхме, че лети с вас. Така пишеше в последната радиограма.

Госсе пак изтри носа си и въздъхна.

— Все едно, не можете да излетите — обади се накрая. — А Марлин няма търпение да получи излъчвателите. Сега ще стовари върху мен вината за всичко.

— Че те са тук — посочи с глава пилотът към мъглата отвъд прозореца, където се тъмнееше стройното вретено на кораба му. — Май са шест. Два — гигаджау-лови. Раздухват всяка мъгла като едното нищо.

— Но аз не мога да ги замъкна на гръб до Марлин — отвърна Госсе още по-вкиснат.

Безотговорността и своеволието на второстепенното летище, което, както каза началникът му, го бе прихванало след триседмичен рейс, без да се увери дали очакваният пасажер е на борда, засегна пилота. Не бързаше обаче да им заяви, че ще се наложи сами да се погрижат за товара му. Дори и да искаше, нямаше да се справи сам, преди да отстрани аварията. Мълчеше.

— Ще останете у нас, разбира се.

С тези думи Лондон допи кафето си и се надигна от алуминиевия стол. Беше снажен като борец тежка категория. Отиде до стъклената стена. Пейзажът на Титан — дивото мъртвило на планините, неземният оттенък на червеникавото зарево, притиснато към хребетите им от кафяви облаци — представляваше идеален фон за фигурата му. Подът на кулата леко вибрираше. Ама че стар преобразовател, помисли си пилотът. Той също стана да огледа своя кораб. Стърчеше вертикално като морски фар в стелещата се ниско мъгла. Вятърът отвя кълбетата й, но петната от прегряване по дюзите вече не се виждаха. Може би поради отдалечеността в сумрака, а може би просто бяха изстинали.

— Имате ли гамадефектоскоп? — За него корабът му бе по-важен от техните грижи. Сами си ги бяха създали.

— Имаме. Няма обаче да позволя никому да се доближи до ракетата с обикновен скафандър — заяви Госсе.

— Мислите, че е реакторът ли? — подскочи пилотът.

— А вие как мислите?

Дребният началник също стана и се присъедини към тях. От пролуката в пода по протежение на изпъкналото стъкло повяваше приятна топлина.

— При кацането температурата скачаше над нормата, но гайгеровите броячи мълчаха. Навярно са само дюзите. Може да е паднала керамиката от огневата картера. Имах чувството, че губя нещо.

— Керамиката също е отишла на кино, но има и утечки — отсече категорично Лондон. — Керамиката не се топи.

— Тази локва ли имате предвид? — учуди се пилотът.

Стояха пред двойното стъкло. Под кърмата действително се бе разляла черна локва. Носената от вихъра мъгла през миг оплиташе корпуса на кораба.

— Какво имате в реактора — тежка вода или натрий? — попита Лондон. Стърчеше над пилота с цяла глава. От радиото долетя писукане. Госсе се втурна към него, нахлузи слушалките и тихичко заговори с някого.

— Не може да е от реактора… — безпомощно рече пилотът. — Имам тежка вода. Разтворът е чист като сълза. Прозрачен. А онова нещо е черно като катран.

— Значи е изпуснало охлаждането в дюзите — съгласи се Лондон. — И е натрошило керамиката.

Говореше като за кибритени клечки. Изобщо не го вълнуваше аварията, която бе приковала пилота в тая дупка.

— Възможно е… — разсъждаваше младежът. — При спиране налягането във втулките е най-голямо. Щом керамиката се напука на едно място, главната тяга издухва всичко останало. Всичко изплюто през дюзата на десния борд.

Лондон не каза нищо. Пилотът добави несигурно:

— Може би кацнах прекалено близко…

— Глупости. Добре, че изобщо кацнахте.

Пилотът очакваше да последват забележки, намирисващи на похвала, ала Лондон само се обърна към него й го изгледа от разчорлената руса коса до стъпалата в белите обувки на скафандъра.

— Утре ще изпратя техник да направи дефектоскопия… Прехвърлихте ли реактора на празен ход?

— Не. Изключих го напълно. Като за докуване.

— Добре сте сторили.

Пилотът вече бе разбрал, че няма кому да разправи подробностите от своята схватка с ракетата над самия космодрум. Кафето си е кафе, но домакините, които му се натрапиха по такъв начин, не трябваше ли да му дадат стая и баня? Мечтаеше за горещ душ. Госсе продължаваше да мърмори в микрофона. Лондон се бе надвесил над него. Положението бе неясно, но напрегнато. На пилота му просветна, че двамата си имат на главата нещо по-важно от неговото приключение и че то е свързано със съобщенията от Граал. Докато летеше, бе дочул само откъслеци — в тях се споменаваше за машини, които не са пристигнали и се издирват.

Госсе се обърна заедно със стола, от което силно опънатият проводник издърпа слушалките от ушите на шията му.

— Къде е този ваш Шинко?

— На кораба. Наредих му да провери реактора. Лондон все така гледаше въпросително началника си. Той отрече с леко помръдване на главата и измърмори:

— Нищо.

— А вертолетите им?

— Върнали са се. Нулева видимост.

— Пита ли за кран?

— Няма да успеят. Колко тежи гигаизлъчвателят?

— Не знам точно. Почти сто тона.

— Какво правят те? — настояваше Лондон. — Какво чакат?

— Чакат Килиан — отвърна Госсе и невъздържано изпсува.

Лондон извади от шкафчето на стената бутилка „Бяло конче“, поразклати я, сякаш за да провери дали това е достатъчно добър лек за трудното положение, и я прибра обратно в шкафчето. Пилотът стоеше и чакаше. Вече не усещаше тежестта на скафандъра.

— Изчезнаха двама наши хора — поясни Госсе. — Не са стигнали до Граал.

— Не двама, а трима — мрачно го поправи Лондон.

— Преди един месец — заразказва Госсе — получихме пратка нови диглатори1. Шест броя за Граал. Граал не можа да приеме кораба, защото не бе приключил с новото бетониране на космодрума. Когато се приземи първият контейнеровоз „Ахил“, деветдесетхилядник, цялата арматура на плочите, приета от комисията с гаранция, гръмна. Пак хубаво че корабът не се преобърна. Две денонощия го измъкваха от дупката до ремонтното. Инжектираха трескаво цимент, положиха огнеупорна настилка и отвориха летището. Диглаторите обаче си останаха у нас. Господа експертите прецениха, че не било рентабилно да се превозват с ракета, впрочем командир на „Ахил“ е Тер Леони. Къде ще вдигне той деветдесетхилядник за сто и осемдесетте мили от Граал до нас, колосът му да не е бълха? Марлин изпрати двама от най-добрите си водачи. Миналата седмица те закараха в Граал две машини. Вече работят там. Онзи ден същите хора се върнаха с вертолет за другите машини. Потеглиха призори, по обяд минаха Големи нос и когато започнаха да слизат, връзката се прекъсна. Загубихме сума ти време, тъй като от Големи нос насочването се поема от самия Граал. Ние мислехме, че не се обаждат, понеже са в нашата радиосянка. — Госсе говореше спокойно и монотонно. Лондон стоеше до прозореца с гръб към тях. Пилотът слушаше.

— Заедно с операторите със същия вертолет беше долетял и Пиркс. Бил кацнал със своя „Кювие“ в Граал и искал да се види с мен. Познаваме се от години. Вертолетът трябваше да го вземе вечерта, но не долетя, защото Марлин бил изпратил за издирването всичко, с което разполага. Пиркс не пожела да чака. На другия ден излиташе и държеше лично да уреди формалностите около старта на кораба си. Та накара ме да му дам един от диглаторите, за да се върне с него в Граал. Поисках да ми обещае, че ще мине по южния маршрут, който е по-дълъг, но лежи извън депресията. Даде дума и не я удържа. На ОРПАС го видях как навлиза в депресията.

— Какво е това ОРПАС? — попита пилотът. Беше пребледнял. По челото му изби пот, ала чакаше търпеливо разясненията.

— Орбитален патрулен спътник. Минава над нас на всеки осем часа и точно тогава ми даде картина: Пиркс слезе долу и изчезна.

— Пиркс ли? — лицето на пилота се промени. — Командор Пиркс?

— Да. Познавате ли го?

— Дали го познавам? — избухна младежът. — Служих при него като стажант. Той ми подписа дипломата… Пиркс? Толкова години излизаше цял и невредим от най-лошите… — Замълча. Цял разтреперан, вдигна с две ръце шлема си, като че искаше да го хвърли в Госсе.

— Как можахте да му позволите да тръгне сам с диглатора? Как можахте? Та той е командор от далечното космоплаване, а не шофьор…

— Пиркс познаваше тези машини още по времето, когато вие сте ходели с къси панталонки — отвърна Госсе. Личеше, че търси оправдания.

С каменно лице Лондон се приближи до мониторите, между които бе седнал Госсе със слушалките на шията, пресегна се и изтърси под носа му пепелта от лулата си в празния алуминиев барабан. Огледа я, сякаш се чудеше отде се е взела, стисна я с две ръце и лулата се счупи. Лондон захвърли парчетата, върна се до прозореца и застана неподвижно, сплитайки отзад пръстите на стиснатите си юмруци.

— Не можех да му откажа…

Несъмнено Госсе бе отправил тези думи към Лондон, който като че ли не го слушаше; гледаше през прозореца люлеещите се кълбета червеникава мъгла. Само носът на ракетата сегиз-тогиз се подаваше от нея.

— Госсе — обади се ненадейно пилотът, — дайте ми машина.

— Няма да ви дам.

— Имам патент за оператор на хилядници. Очите на Госсе просветнаха за миг, но той повтори:

— Няма да ви дам. Никога на сте управлявали на Титан.

Пилотът безмълвно започна да разкопчава скафан-дъра си. Отвинти широката метална яка, откопча нараменниците и ципа под тях, бръкна дълбоко в пазвата си и извади портфейл, омачкан от дългото носене под тежката подплата на скафандъра. Скафандърът му се разтвори на раменете като разпорен. Той отиде до Госсе и заподрежда пред него документите.

— Това е от Меркурий. Там карах „Бигант“. Японски модел. Осемстотин тона. А това е свидетелство за правоуправление на хилядници. Пробивах на Антарктида вечно замръзналата земя с ледоход, бях криоператор. Това е фотокопие на втора награда за състезанията в Гренландия, а това — от Венера.

Хвърляше снимките като козове при игра на карти.

— Там бях с експедицията на Холи. Ей това тук е моят термопед, а този е на колегата ми, с когото се сменяхме. И двата модела бяха прототипни, не бяха лоши. Само климатичната инсталация издишаше.

Госсе вдигна очи към него:

— Нали сте пилот?

— Преквалифицирах се. При командор Пиркс. Най-напред служех на неговия „Кювие“. Командир станах първо на влекач…

— На колко години сте?

— Двайсет и девет.

— Кога пък сте успели да смените толкова професии?

— Стига да искаш, можеш. Впрочем водачът на планетна машина ще овладее всеки нов тип за един час. Все едно да се прехвърлиш от мотопед на мотоциклет, — Замълча. Имаше още един плик със снимки, но не ги извади. Събра разхвърляните по пулта, пъхна ги в протрития кожен калъф и го прибра във вътрешния джоб. Стоеше до Госсе в широко разкопчания скафандър, леко почервенял. На мониторите все така пробягваха фонови ивици. Приседнал на тръбния парапет под прозореца, Лондон наблюдаваше мълчаливо тази сцена.

— Да речем, че ви дам диглатор. Да предположим. Какво ще направите?

Пилотът се усмихна. По челото му блестяха капчици пот. На светлата му коса се бяха отпечатали теменните възглавнички на шлема.

— Ще взема излъчвателя и ще отида там. Гигаджауловия, от товарния отсек. Вертолетите от Граал не могат да го вдигнат, но за диглатора той е дреболия. Ще отида и ще се поогледам… Марлин може да преустанови търсенето от въздуха. Знам колко хематити има там. И мъгла. От вертолет не се вижда нищо.

— И веднага ще отидете с машината на дъното.

Пилотът се усмихна още по-широко, като показа белите си зъби. Госсе забеляза, че очите на това момче — защото той си беше почти момче, само размерите на скафандъра му прибавяха години, — са също като очите на Пиркс. Може би малко по-светли, ала със същите бръчици в ъглите. Присвиваше ги, от което погледът му ставаше като на котарак, приличащ се на слънце — едновременно благ и зорък.

— Той иска да влезе в депресията и „да се поогледа“ — обърна се Госсе към Лондон, полупитайки, полуприсмивайки се на самоувереността на доброволеца.

Лондон дори не трепна. Госсе стана, свали слушалките, приближи се до картографа и издърпа като щора голямата карта на северното полукълбо на Титан. Посочи две дебели, извити линии върху жълтолилавия фон, насечен от изохипсите.

— Ние сме тук. По права линия до Граал има сто и десет мили. По-стария маршрут, този черния — сто четирийсет и шест. На него загубихме четирима души, когато Граал се бетонираше и само нашето летище работеше. Тогава използувахме дизелови диглатори с хи-перголово гориво. Като се вземат предвид тукашните метеорологични условия, времето беше чудесно. Две партиди машини стигнаха до Граал без проблеми. А после в един ден изчезнаха четири гигантохода. В Голямата депресия. На това защриховано кръгче. Безследно.

— Знам — отбеляза пилотът. — Учил съм го. Дори знам имената на изчезналите хора.

Госсе докосна мястото, където от черната линия се отделяше на юг червено отклонение.

— Пътят се удължи, никой обаче не знаеше колко нашироко се простира тази коварна област. Там бяха изпратени геолози. Със същия успех можеха да бъдат изпратени зъболекари. Те също са специалисти по дупките. На никоя друга планета няма подвижни гейзери, каквито има тук. Онази синята област на север е Mare Hynicum. Ние и Граал сме разположени дълбоко навътре в сушата. Но това не е никаква суша. Това е сюнгер. Mare Hynicum не нахлува в депресията между нас и Граал, понеже целият бряг представлява едно високо плато. Според геолозите този така наречен континент приличал на балтийската плоча на Скандинавия.

— Сбъркали са — подхвърли пилотът.

Май го чакаше лекция. Той остави шлема си в ъгъла, разположи се удобно на стола и скръсти ръце като послушен ученик. Беше му все едно дали Госсе искаше да го запознае с маршрута, или да го уплаши с него — ситуацията му допадаше.

— Именно. Под скалите лежи замръзнала формация от въглеводороди. Гадост, открита при дълбоките сондажи. Вечен лед, фалшив, от въглеводородни полимери. Не се топи дори при нула градуса по Целзий, а ние тук не сме отбелязвали никога температури, по-високи от минус деветдесет градуса. Във вътрешността на депресията има изобилие от стари кратери и мъртви гейзери. Експертите виждаха в тях остатъци от вулканична дейност. Когато гейзерите оживяха, долетяха по-образовани люде. Сеизмоакустиката откри дълбоко под скалите мрежа от пещери, толкова разклонена, колкото светът не бе виждал. Направиха спелеологична експертиза; хората загиваха, застрахователните дружества плащаха, тъй че накрая и консорциумът си развърза кесията. След това и астрономиите добавиха своето: когато спътниците на Сатурн се намират между Титан и Слънцето, гравитационното въздействие навлиза в максимум, континенталната плоча изпитва налягане и изстисква магма от огнищата под мантията. Ядрото на Титан все още е горещо. Магмата застива, преди да излезе от дълбините на комините, като при това затопля цяла Орландия. Mare Hynicum е като вода, а основата на Орландия е като сюнгер. Задръстените подземни корита се отпушват и така възникват гейзерите. Налягането достига до хиляда атмосфери. Никога не се знае къде ще избликне тази гадост. А вие държите непременно да отидете там, така ли?

— Естествено — отвърна също така изискано пилотът. Много му се искаше да преметне крак връз крак, но му пречеше скафандърът. Помнеше как се бе претърколил заедно с табуретката един колега, който се беше опитал да го направи.

— За Бърнамския лес ли говорите? — добави той. — Да бягам ли вече, или мога да поговоря сериозно с вас, господин началник?

Госсе се престори, че не е чул думите му, и продължи:

— Новият маршрут струваше цяло състояние. Трябваше да се гризе този вал от лава — главният магмен поток на вулкана Горгона — с кумулативни заряди. Дори планината Олимп на Марс е джудже в сравнение с Горгона. Динамитът се оказа слабичък. При нас работеше някой си Харенстине — може би сте го чували? — който предлагаше вместо да разбиваме този вал, да насечем в него стъпала. Щяло да излезе по-евтино. В конвенцията на ООН трябв…