Закуската не трая повече от десетина минути. Основната причина за това бе решението, което тепърва предстоеше да вземат. За голямо удоволствие на Джак, Катрин вече не показваше никакви признаци на притеснение. Поне външно. За разлика от нея, Лора бе възбудена и не спря с изреждането на евентуалните възможности за професията на внука си. Оказа се, че тя вече го бе кръстила. Но преди да съобщи името, на което самоволно се бе спряла, Джак се постара да отклони разговора в друга посока, с което спести на всички поредната гневна припирня. После набързо изтика Катрин до платформата на балкона и спусна предпазната врата зад нея. Издишвайки силно, с което изрази облекчението си, по скоро възкликна, отколкото попита:
— За бога, скъпа! Как я издържаш?
— Не питай. Сигурно и с нея е било същото, когато е трябвало да избират пътя на живота ми.
Тя вдигна рамене, като с това показа, че няма намерение да се впуска в спомени. Джак отвори люка на четириметровия стар джет, модел 2416 година, паркиран на края на скачващата платформа на балкона и остави Катрин да се намести удобно на задната седалка. Преди да се качи и той, чу шум от форсаж на двигател и погледна надясно към извития балкон на съседа си.
Аха. Старият Саймън отново се бе успал за работа. А работеше на другия край на града.
Онзи го видя и махна задъхано:
— Здрасти, съсед.
— Добро утро, Саймън — отвърна усмихнато на поздрава Джак, поразвеселен от запъхтяния вид на вечно закъсняващия си съсед. — Май пак закъсняхме, а?
— Ъхъ. Старата бричка ми създава проблеми. Трябва да я сменя с нова, но нали я знаеш моята жена. Трябва да пестим пари за децата, така казва.
Саймън бе един от малцината познати на Джак, прехвърлили шестдесетте, които въпреки годините си, бяха запазили младежкото у себе си. А това много често създаваше проблеми на Саймън с Джанет, жена му. Поне заради скоростта, с която караше джета си.
Старата бричка, както той често я наричаше, в действителност не бе чак толкова лоша. В някои отношения дори надвишаваше техническите параметри на новите модели. С 480 километра максимална скорост и височинния таван от 4000 метра биеше неговите скромни 360 и 3300.
— Аз да излитам, че ще имам неприятности — бързо изстреля Саймън и махна за довиждане. — Приятен ден, съседе.
После затвори малкия масивен люк на куршумообразната машина, форсира още веднъж реактивния двигател и с оглушителен грохот остави едва забележима следа от пътя си. След секунда джета му се загуби сред множеството други в далечината.
— Джак? Няма ли да тръгваме? — настоя Катрин.
— Разбира се, скъпа.
Той се шмугна след нея и като изчака затварящия се люк, включи двигателя. Реактивът забоботи тихо и върху контролното табло светнаха съответните датчици, отчитащи параметрите му.
Като им хвърли бегъл одобрителен поглед, Джак се обърна към Катрин и запита;
— Все още ли искаш първо да посетим клиниката? Знаеш, че не е наложително след всичките досегашни тестове.
— Да, Джак. Убедена съм — отвърна тя и намести по-добре зеленикавата блуза върху корема си. — Още веднъж. След това ще огледаме формулите.
— Добре.
Той форсира реактива, изчака температурата на охлаждащите кондензатори да се стабилизира, след което се отдели от платформата, натисна ускорителя и се вряза във въздушното движение.
— Внимавай, Джак — вметна сърдито Катрин, след като засякоха два сини джета отляво. — Пак ще ни глобят за неправилен пилотаж.
— Голяма работа. Свикнал съм. Познавам всяка въздушна яма, където се крият патрулите.
— Нима? Ами последният път, когато паркира върху покрива на кметството?
— Хайде, скъпа. Не бъди гадна. Откъде да знам, че в полунощ патрулите ще се скрият точно до кофата с отпадъци.
— Внимавай поне днес. Моля те!
— Обещавам — отвърна той и намали скоростта на 190 километра в час, после изчака междинната зона на петстотин метра височина, отклони се от движението и се издигна с двеста метра до следващата зона. Секунда по-късно се включи в двупосочното движение.
— Дълго време мислих — поде той — за професията му.
— И спря ли се на нещо?
— Всъщност, не. Нищо не измислих.
— Аз също. Пфу! — Катрин издиша силно. — Да ти призная честно, Джак, мисълта, че ние с теб, а не самото то, ще изберем съдбата му, ми се струва някак…
— Глупава?
— Не точно. По-скоро нелепа. Дори неприятна.
Той погледна в екрана за задно движение.
— Знам какво имаш предвид. Аз също смятам, че това ние да налагаме детерминацията на целия живот, който го очаква, е неправилно и дори аморално. Ако можеше да избере сам това, което може би ще му се прииска да учи, следвайки естествените си наклонности, които така или иначе в повечето случаи са си вродени, би било най-добре. Често си мисля, че никак не е случайно, че при някои индивиди се получава раздвоение на личността. Явно, че когато тези изначални наклонности са прекалено силни, те влизат в конфликт с допълнително заложения психо-ген…
— За съжаление не можем да си го позволим, Джак. Знаеш какво означава родено дете без имплантиран психо-ген в мозъка. Ще го обяват за извънсистемно. После ще ни съсипят от юридически удари и ще се опитат да ни го отнемат.
— Проклета система! — троснато каза той и коригира лекото отклонение в полета. — Отхвърля всяка възможност за естествено развитие на едно дете. Те смятат, че ако то няма психо-ген, умствените му възможности ще бъдат нищожни в сравнение с тези на другите деца.
— Вярваш ли в това? А те откъде знаят? Доколкото ми е известно, няма видими признаци за някакъв качествен скок в интелектуалното развитие на човечеството.
— Не знам, скъпа. От 400 години психо-генетиците контролират живота на хората. Все още никой не е дръзнал да им се опълчи.
— Ами онзи Грегър? — внезапно се сети тя. — Организацията му за антиотношения към психо…
— Забрави го. — Джак с огорчение поклати глава. — Организацията му „Извънсистемно развитие на личността“ просъществува само няколко месеца. Международният психо-генетичен съюз го смаза в лапите си само за няколко седмици, когато средствата за кампанията му свършиха. Набързо закриха организацията му, като я обявиха за несъстоятелна и пропагандна, а него и малкото му поддръжници изритаха далеч зад границите на страната. Оттогава никой не е чувал за него. Може да е починал.
— Или убит? — вметна Катрин и долепи челото си до страничния ляв илюминатор.
На 1700 метра височина хората изглеждаха като наблюдавани под микроскоп точици, едва забележими и менящи непрекъснато положението си върху безкрайната плетеница от асфалтови улици, разстилащи се докъдето стига взорът. За няколко секунди профучаха над покривите на няколко небостъргача, след което движението внезапно се издигна с петдесет метра заради върха на изпречилия се пред тях куполообразен покрив на Рокфелер Център. Най-високите мегакули в Ню Йорк. След японските „Аерополис“ в Токио, най-високият от които достигаше височина 4001 метър и в който живееха 600 000 души, американските мегакули държаха върховете на атмосферата.
Катрин задържа погледа си върху западната част на последния етаж, където три ремонтни екипа с екип от роботи поправяха разрушенията от случайно сблъскал се през нощта разсеян пилот.
До преди няколко години, спомни си тя, често се случваше невнимателни пилоти да се врязват с главоломна скорост в по-високите от нормалното мегакули. След дълга поредица от подобни нещастни случаи, кметството се видя принудено да въведе закони за движението, включващи задължителна височина на полета над 30 метра от покрива на всяка сграда. Рокфелер Център заради внушителната си височина от 3744 метра принуди патрулите да вдигнат безопасната зона с още 50 метра.
Когато върхът на гиганта се скри от погледа й, тя се обърна към Джак:
— Колко време ни остана до клиниката?
— Ами… около три-четири минути — и направи леко изненадана гримаса в екрана. — Защо? Не ти ли харесва управлението ми?
— Уф!
— Ясно! Значи искаш да направя отново някой номер. Дръж се!
— Само посмей! — закани се тя и го стисна с длани за врата. Той се засмя.
— Май съм те наплашил доста с майсторството си, а?
Опита се да се отскубне от захвата й, но тя стисна още по-силно пръсти.
— Разбрах намека — полузадушено изломоти той.
— Радвам се.
Тя го погали и с припряно перверзен полушепот каза:
— Добро момче. Бъди послушен и може би… ще пипнеш туфата ми след един месец.
— Я виж ти колко сме вулгарни! Не очаквах да чуя от теб такива думи.
— Млъквай и карай. И други ще чуеш, защото много съм насъбрала в себе си.
— Слушам, сър.
Той се изскиска, но след това бързо даде сигнал за отделяне в по-ниска зона и когато приближи до нея, плавно се отдели от основното движение и се спусна със стотина метра по-ниско в еднопосочното движение на югозапад, виещо се спираловидно из мегакулите. Като се спусна в зоната под двеста метра, намали скоростта на 67 километра исе отдели от движението. В зоната непосредствено над повърхността не се позволяваше скорост по-голяма от 80 километра за джетовете и 40 километра за извъннормени реактиви.
Джак се приближи в кръг около тридесетия етаж на светлосинята сграда на клиниката и като видя свободно място зад маслата скачваща платформа на балкона, позволяваща само на три джета да кацат, стабилизира положението и с лявата страна на машината, където се подаваха магнитните плочи бавно се долепи до балкона.
Резкият познат звук от залепването му бе достатъчен да изключи реактива. Когато и последната нота на дългия интервал от затихващо буботене се стопи в долната граница на чувешкото ухо, Джак кимна подканващо.
— Готово, скъпа. — После се сети за нещо и я погледна въпросително: — А доктор…
— Имаме час — обясни тя, отгатвайки мислите му. — Говорих с него още вчера. — Тя се усмихна. — Затова те оставих да се скараш с майка ми. Имаме предостатъчно време.
— Ах, ти малка гаднярка! А аз се чудех защо гледаше с такова безразличие на разговора. — Той вдигна пръст и се закани: — Но ще си го върна.
— Млъквай, Джак — за пореден път каза тя, отвори люка и с мъка излезе. Като стъпи върху платформата, огледа предпазната врата отдясно в началото на платформата и махна подканващо през рамо.
Джак обезопаси джета и я последва бързо до масивната алуминиева врата с вградени автоматични механизми за отваряне.
Катрин постави палеца си в малкото квадратче по средата на вратата и натърти в приемника, представляващ две хоризонтални сензорни линии над квадратчето.
— Катрин Лемън! Имам час при доктор Хокинс.
Последвалото двусекундно мълчание на приемника показваше, че извършва проверка в личния компютър на доктора. Ако случайно бе забравил да въведе часа на срещата им, нямаше да влязат. Вратата просто нямаше да се отвори. Но това, разбира се, не стана. В отговор двете линии просветнаха за част от секундата, но достатъчно ярко за да се забележат. Обичайният електронен глас, преобразуван от обикновен трансформатор на звукови вълни, какъвто имаха всички врати на клиниката, изкънтя:
— Достъп — свободен! Можете да влезете!
Вратата се вдигна бавно и с две крачки двамата се озоваха в къс слабоосветен коридор, краят на който се извиваше в полудъга и свиваше надясно след двадесетина метра.
Катрин веднага продължи напред. Тя познаваше тази плетеница от коридори.
Джак се засуети.
— Скъпа, как…
— Следвай ме и не говори — бе краткият й и отсечен отговор.
— Слушам.
Той изсумтя и в ритъм с нейната стъпка сви надясно в дъното. Коридорът внезапно се преобрази в ослепително ярко овално помещение, съвсем неприличащо на първоначалния достъп до него. Високо на тавана стотици минифосионни лампи свиваха до болка зениците на очите им.
Джак приклекна изненадано, като прикри с ръка очите си.
— За бога! Ще ослепея!
Но в същия миг млъкна сконфузено, когато срещна погледа на млад мъж, седящ на един от десетината специални столове, вградени в стената. Катрин му кимна, след което с Джак седнаха през две места от него.
„Явно и той очаква половинката си“, помисли си Джак и хвърли бърз поглед към двойната врата на кабинета. На табелката с гравирани букви бе изписано: „Д-р Ар. Д. Хокинс“. По-отдолу, с малко по-ситен шрифт се четеше: „Психо-генетик — VI степен. Приемен час — от 8:00 часа до 22:00 часа“.
Джак не харесваше степенуването на професиите. И без друго психо-генетиците имаха значителна доза влияние върху съзнанието на хората, което в значителна степен респектираше повече от останалите науки, били те точни или хуманитарни. Така че, степенуването бе просто излишно за тях.
Той свали погледа си от надписа и плъзна уж разсеян поглед върху лицето на непознатия млад мъж. Той изглеждаше уморено или по-скоро… вглъбено. Джак се досещаше какви мисли се въртяха в главата му. Същите ги имаше и в неговата собствена глава.
Внезапно и съвсем ненадейно отваряне на вратите накара мъжа да подскочи неуверено. Показа се фигура на жена, естествено в напреднала бременност, със спуснати пред лицето червеникаво-къдрави коси.
Катрин го хвана за ръката бързо и спонтанно. Джак разбра. Имаше нещо нередно. Лицето на младата жена беше възмрачно. Мъжът стана бавно и я прегърна мълчаливо. С бавна походка двамата свиха зад ъгъла и се скриха от погледа им. Едновременно с това през отворената врата долетя мъжки, изтъняващ в горните тонове глас:
— Господин и госпожа Лемън! Моля влезте!
Двамата пристъпиха вътре. Кабинетът или по-скоро лабораторията на психо-генетика представляваше обширно овално помещение с разположена в центъра операционна маса за пациенти. Естествено всичко бе в бяло. С изключение на десетината апарата, очакващи поредното човешко същество на масата и малкото разноцветни химически съединения, разположени в малки стъклени камери, вградени в стената.
Вратата щракна зад гърба им и едва тогава Джак за първи път зърна личния психо-генетик на Катрин. Иззад една от апаратурите изкочи нисък, леко пълен мъж, превишил четиридесетте, с посивяла оредяваща коса на челото и малък нос. Джак с необяснимо разочарование установи, че той не носи очила, както бе очаквал. Малко по-късно обаче забеляза, че докторът носи лещи, придаващи на очите му стъклен и неподходящ за косата му зеленикав цвят.
Докторът се усмихна с отиграна и предразполагаща приветливост, след което автоматично усмивката му се стопи и лицето му прие изражение на професионална деловитост и сдържаност, докато се приближаваше към Катрин.
— Е? Как е бъдещата майка?
— Благодаря, добре — отвърна тя и поклати глава. — Е, с някои изключения всичко е наред.
Онзи вдигна вежди.
Джак не можа да определи дали това означаваше учудване или неприятна изненада. Ар Хокинс подходи директно, както правеха всички психо-гененетици:
— Проблеми със зародиша?
Джак изтръпна. От устата на доктора това прозвуча кошмарно. Сякаш не очакваше бебе, а някакво чудовище или изкуствен мутант, плод на един от експериментите им.
Не се сдържа и отвърна ядно:
— Катрин се страхува за… бебето ни! — натърти той върху последното. — Като всяка майка.
— Разбирам. Не се тревожи, Катрин. Всичко е наред.
Докторът бръкна с ръце в джобовете си и отиде до личния си компютър, поддаващ се на два сантиметра от мястото му в стената. С една ръка затрака машинално по екрана клавиатура отдолу и след няколко секунди се обърна.
— Наистина всичко със заро… хм, бебето е наред. Не разбирам защо се страхуваш.
Катрин поклати глава.
— Бих искала да ми направите още едно изследване. Със съпруга ми все още не сме решили каква да бъде наклонността на детето ни и преди това искам да се уверя напълно, че всичко с имплантацията ще е наред.
Хокинс вдигна рамене.
— Както искаш. Но те уверявам, че ще бъде излишно. — И връщайки се към безцеремонността си отпреди малко, нареди:
— Съблечи се и легни!
Странно колко бързо и ненадейно сменяше чисто човешкия с професионалния тон и език! Катрин свали блузата си и легна бавно и внимателно върху операционната маса. Мигновенно наглед твърдата повърхност се огъна като разтопено масло и прилепна около извивките на тялото й.
Психо-генетикът застана над нея и издърпа над главата си малкия екран, като в същото време един плосък, прозрачен и плочовиден триъгълник се спусна върху издутия й корем и го обгърна.
Движенията му бяха чисто машинални. Можеше да работи и със затворени очи. След като явно направи необходимите манипулации, се надвеси леко над нея и запита:
— Готова ли си?
Катрин кимна. Ар Хокинс задейства видеозона и металът, обвил корема й, засия ослепително с червеникаво-жълт цвят. За минута долната част на тялото й се обви в червеникаво зарево, след което внезапно угасна и апаратът се изключи. Когато метала освободи тялото й, Ар Хокинс кимна доволно.
— Можеш да се облечеш.
После извърна гръб и прегледа записа. Джак така и не можа да види какво представляваше. Може би на никоя жена на се позволяваше да види онова, което се развиваше в утробата й. Миг по-късно видеоекранът се върна в обичайното си статично положение.
Двете длани на Хокинс отново потънаха в джобовете на престилката му.
— Всичко е наред, Катрин — потвърди доволно той. — Няма нещо, от което да се страхуваш. Имплантацията може да бъде извършена без никакви опасения и с чиста съвест.
Той се усмихна, после погледна Джак и запита:
— Определи ли сте наклонността?
— Не още. Катрин вече ви каза.
— О, да, вярно — махна с ръка докторът. — Къде ми е умът?
— Трудно е да вземем толкова важно решение — поясни Катрин, като изглаждаше ръбовете на блузата си. — Колебаем се за едно или друго.
— Не забравяйте, че нямате много време. Имплантацията трябва да се извърши точно на третото денонощие от осмия месец. В противен случай може да появят… хм, неприятни последствия.
Джак отдавна искаше да разбере нещо по този въпрос, затова реши да атакува, докато е време:
— Между другото защо трябва да стане точно след изтичането на третото денонощие? Какво ще се случи ако се забави с още един ден или два? Или пък ако имплантацията се извърши по-рано?
Двете зеленикави очи се впиха в лицето му. Диафрагмата на доктора се издигна бавно, задържа се за известно време така и се отпусна в нормалното си положение, след което Ар Хокинс със сериозно изражение и диктатичен тон отвърна:
— Млади момко, някои неща не са известни дори на хората, за които психо-генетиката е нещо повече от професия, а е почти като второто им аз. Дори ние не знаем всичко за капризите на природата. Така че, не очаквайте от мен да ви разкрия абсолютната истина.
Джак и Катрин се спогледаха. Тя го изпревари;
— Искате да кажете, че не знаете защо точно на третия ден от осмия месец да се имплантира психо-генът?!
— Незнание е твърде силна дума — отвърна той. — По-скоро несигурно предположение или минимална вероятност, недостатъчна за да обясни всички въпроси.
— Значи не знаете? — отсече Джак, скован от изненада.
— Предполагаме, но не сме сигурни — бе краткият и почти враждебен отговор. — От четири века се опитваме да установим причините на този неразгадан феномен и не можем да се спрем върху нищо съществено. Веднъж приемаме една теория и в следващия момент тя се оказва грешна. После взимаме под внимание грешката и създаваме нова теория, но… — Той вдигна рамене в такт с движението на диафрагмата си — винаги се оказваме на задънена улица. Невероятно, но факт. За съжаление!
— Ами ако някои пропусне срока и извърши имплантацията по-късно? — предположи възбудено Джак. — Какво ще стане с развитието на бебето?
— В повечето случаи само няколко дребни аномалии в развитието — обясни мрачно психо-генетикът. Личеше, че разговорът му е неприятен. Но Джак не се отказваше.
— Какви аномалии?
— Ами… забавено развитие на психо-гена в мозъка или ускорено съответно при изпреварване на съответната дата. Трудна възприемчивост в първите две-три години, липса на концентрация и т.н. Общо взето, това са нормалните аномалии, които не се считат за особено опасни. По-скоро са неприятни или нежелани, както от наша страна, така и от ваша. Още повече от ваша.
Катрин гледаше изумено. Точно това надали бе най-доброто, което искаше да чуе, като се имаше предвид фактът, че й предстоеше имплантация в зародиш.
Джак се приближи леко на една крачка от психо-генетика.
— Следователно, ако изпреварим или изпуснем срока… с нашето дете може да стане нещо?
— Не може, а ще! За съжаление данните сочат, че няма случай на Земята, при който при неспазване на тридневния срок зародишът да не се увреди. Може би с нищожно отклонение, но от сто случая сто се раждат с аномалии.
— Няма ли начин да го предотвратявате? Нали вие сте тези, на чиито гърбове лежи бъдещето на човечеството?
— Охо, почакай малко — прекъсна го Ар Хокинс с обиден вид. — Вече обясних, че има неща, за които не разполагаме с достатъчно данни и не можем да разгадаем структурата им. Психо-генетиката е силна, но не чак толкова. Въпреки четиристотингодишното й развитие и усъвършенстване, в нея все още има тъмни петна. Искрено се надявам някой случаен ден психо-генетиката да се превърне в една чиста и непрекъсната линия, от която да се равиваме така, както на нас ни се иска. Но засега поне на практика е невъзможно.
Това като че ли изчерпи разговора окончателно. Тягостното изражение на лицето му съвсем ясно показваше, че психо-генетика повече нямаше да обели и дума по този въпрос. Може би сега съжаляваше, че се бе поддал на професионалния си начин на мислене и че бе позволил да бъде провокиран.
Все повече осъзнавайки това, той отсече:
— Ако искате всичко с детето ви да е наред, вземете решение колкото се може по-бързо и елате веднага. В противен случай ще проклинате деня, в който не сте ме послушали.
Джак се обърна към Катрин. Лицето й бе застинало в мъчителна гримаса.
— Ще направим необходимото — отвърна тя някак несигурно.
— Най-добре ще е за вас — натърти още по-враждебно Ар Хокинс. — Остават ви по-малко от 168 часа. В противен случай ще бъдете вторите непослушали съвета ми. Повярвайте ми. Никога няма да си го простите.
— Вторите? — зяпна изненадано Джак.
— Да. Вторите за днес. Жената, която излезе преди вас… закъсня с единадесет часа точно преди седем дни. Сега има аномалия в зародиш!