ГЛАВА XV

Това е историята на обитателите на къщата, които толкова обичам. Тя дълбоко ме развълнува. Чрез нея ми се разкриха различните страни на обществения живот и се научих да се възхищавам от добродетелите и да ненавиждам човешките пороци.

Ала злото все още ми се струваше нещо далечно; около себе си виждах само доброта и великодушие и те разпалиха в мен желание да изляза и аз на сцената на живота, където могат да се проявяват такива възхитителни качества. Но като разказвам за духовното си развитие, не бива да изпускам едно обстоятелство, което се отнася към началото на месец август същата година.

Една нощ, по време на обичайните ми походи до близката гора, където си набавях храна и събирах гориво за закрилниците си, намерих на земята кожена чанта, в която имаше дрехи и няколко книги. Аз радостно сграбчих трофея и го отнесох в убежището си. За щастие книгите бяха написани на езика, който вече бях научил донякъде от обитателите на къщата; това бяха „Изгубеният рай“ и един том от „Животописите“ на Плутарх, както и „Страданията на младия Вертер“. Тези съкровища ми доставиха неизмеримо удоволствие; от този момент нататък аз неуморно ги изучавах и упражнявах ума си, докато приятелите ми се занимаваха с всекидневните си грижи.

Не мога да опиша въздействието, което имаха върху мен тези книги. Те родиха в съзнанието ми безброй нови образи и чувства, които понякога ме издигаха на крилата на възторга, но много по-често ме сгромолясваха в страшната бездна на отчаянието. В „Страданията па младия Вертер“, интересни не само поради простия и трогателен сюжет, са изказани толкова много различни мнения и се хвърля такава обилна светлина върху въпроси, която до този момент ми бяха неясни, че книгата се превърна за мен в неизчерпаем източник на удивление и размишления. Мирните семейни сцени, описани в нея, както и възвишените чувства и подбуди, така чужди на егоизма, се съгласуваха чудесно с онова, което виждах у моите приятели, и със стремежите, стаени в моите гърди. Самият Вертер ми се струваше по-съвършен от всички видени или въобразявани от мен същества; всичко в него бе непретенциозно, но трогваше до дъното на душата. Разсъжденията за смъртта и самоубийството неизбежно ме изпълниха с учудване. Аз не можех да навляза в същността на темата, но все пак споделях мнението на героя, над чиято смърт плаках, без да си изясня напълно нуждата от нея.

Докато четях, опитвах се да приложа много от нещата към собствените си чувства и усещания. Струваше ми се, че в редица отношения приличам и същевременно странно се различавам от тези, за които четях и чиито разговори подслушвах. Съчувствувах им и донякъде ги разбирах, но умът ми още не беше напълно развит; аз от никого не зависех и с никого не бях свързан. „Пътеката, водеща за никъде“, бе свободна за мен и никой нямаше да оплаче моята смърт. Аз бях мерзък на вид и с гигантски ръст. Какво означава това? Кой съм аз? Откъде съм? Накъде съм се запътил? Тези въпроси непрекъснато изплувваха в съзнанието ми, ала не бях в състояние да си отговоря.

Томчето с „Животописите“ на Плутарх, попаднало в мен, съдържаше биографиите на първооснователите на древните републики. Тази книга ми оказа съвсем различно въздействие от „Страданията на младия Вертер“. Въобразяваните от Вертер истории ми навяваха мъчителна тъга, докато Плутарх ме учеше на възвишени идеи, издигаше ме над жалките ми разсъждения за самия себе си и ме караше да заобичам героите от древността и да им се прекланям. Много от нещата, които четях, бяха извън моето разбиране и личен опит. Имах някакви смътни познания за кралства, за безширни пространства, могъщи реки и необятни морета, ала бях напълно незапознат с градовете и големите струпвания на хора. Къщата на моите закрилници бе единствената школа, в която изучавах човешката природа, докато тази книга разкриваше нови, просторни арени на действие. Прочетох за хора, заети с обществени дела, управляващи или избиващи себеподобните си. Усетих как в гърдите ми се надигат пламенни стремежи към добродетелите и отвращение от пороците, доколкото разбирах значението на тези отвлечени думи и доколкото ги свързвах за себе си само с удоволствие или болка. Тези чувства ме накараха да се възхищавам от миролюбивите законодатели Нума, Солон и Ликург и да ги предпочитам пред Ромул и Тезей. Патриархалният живот на моите покровители ми бе внушил преди всичко тези понятия; ако, разбира се, запознанството ми с хората бе започнало от някой млад воин, жадуващ за слава и кръвопролития, сигурно щях да съм пропит от други чувства.

Ала „Изгубеният рай“ предизвика в мен различно, много по-дълбоко вълнение. Възприех го, както и останалите книги, попаднали в ръцете ми, като истинска случка. Образът на всемогъщия бог, воюващ със собствените си създания, събуди в мен всички възможни чувства на изумление и страхопочитание. На няколко пъти правех паралели между описаните ситуации и собствената си съдба. И аз като Адам очевидно не бях свързан с никое друго живо същество, но във всяко друго отношение неговото положение силно се отличаваше от моето. Той бе произлязъл от ръцете на бог като великолепно творение, щастливо и процъфтяващо, под специалната закрила на своя създател. На него му бе позволено да разговаря и да се учи от по-висши създания, докато аз бях злочест, безпомощен и самотен. Много пъти се оприличавах повече на Сатаната, защото и аз като него наблюдавах отстрани блажения живот на покровителите си, и в мен също се надигаше горчива жлъч и завист.

Още едно обстоятелство засили и подкрепи тези чувства. Наскоро след като се бях заселил в укритието си, намерих в джоба на дрехата, която задигнах от лабораторията ти, някакви хартии. Отначало не им обърнах внимание, но сега, когато бях в състояние да разчета написаното, започнах старателно да ги разучавам. Това бе дневникът ти за четирите месеца преди моето създаване. В него ти описваш с най-големи подробности всяка стъпка в хода на работата и водиш бележки за всекидневието си. Сигурно си спомняш за какво става дума. Ето го. Тук е отразено всичко, което има някакво отношение към злополучния ми произход; най-подробно са описани всички мерзки обстоятелства, довели до появата ми на бял свят; не си пропуснал нищо в обрисуването на гнусната ми, уродлива външност, и то с думи, отразяващи собственото ти отвращение, които аз никога не ще забравя. Призля ми, докато ги четях. „Проклет да е денят на моето раждане! — възкликнах с болка. — Проклет да е създателят ми! Защо си сътворил чудовище, от което дори ти се отвръщаш с ужас и омерзение? Господ със своето милосърдие е създал човека красив и привлекателен, по собствен образ и подобие, а моята външност е уродливо копие на твоята, още по-отвратително заради съществуващата прилика. Сатаната поне е имал своите събратя-дяволи, които са му се възхищавали и са го насърчавали, а аз съм самотен и ненавиждан.“

Така си размишлявах в часовете на униние и самота, но като гледах добродетелите на моите съседи, техния дружелюбен и доброжелателен характер, аз убеждавах сам себе си, че ако разберат с какво възхищение гледам на достойнствата им, не може да не се смилят над мен и да не ми простят уродливия външен вид. Нима ще прогонят от прага си същество, макар и с чудовищна външност, което е помолило за тяхното съчувствие и приятелство? Реших поне да не се поддавам на отчаянието, а да се подготвя възможно най-добре за срещата, която ще реши моята съдба. Отложих събитието с няколко месеца, защото значението, което придавах на успешния му изход, ме изпълваше със страх от евентуалния провал. Освен това ежедневният опит така развиваше ума ми, че не ми се искаше да предприема нещо, преди времето да е прибавило още към помъдряването ми.

Междувременно в къщата настъпиха няколко промени. Присъствието на Сафи донесе радост на обитателите, но освен това забелязах, че и животът им стана по-охолен. Феликс и Агата прекарваха повече време в забавления и разговори, а в труда им помагаха прислужници. Не бяха богати, ала сега в къщата цареше доволство, щастие и безоблачно спокойствие, докато аз с всеки изминат ден все повече се тревожех. Познанието, което трупах, ми даваше по-ясно да разбера, че съм само един жалък прокудените. Вярно е, че хранех надежди, но те се стопяваха, щом зърнех отражението си във водата или сянката, образувана от лунната светлина, колкото и да бяха смътни и нетрайни.

Опитвах се да превъзмогна тези страхове и да си вдъхна сили за изпитанието, на което бях решил да се подложа след няколко месеца; понякога даже позволявах на мислите си, неконтролирани от разума, да се понесат към райските градини и се осмелявах да си представям във въображението прекрасни дружелюбни създания, които ми съчувствуват и ме изваждат от мрачното състояние на духа; техните ангелски лица сияеха с утешаващи усмивки. Но това бяха само мечти; аз си нямах Ева да разсее тъгата ми и да сподели мислите ми; аз бях сам. Спомних си молбата на Адам към създателя си. А къде беше моят създател? Той ме бе изоставил — и аз го проклех с ожесточено сърце.

Така мина есента. С учудване и мъка наблюдавах как листата вехнат и се ронят от дърветата, а природата си възвръща голия и мрачен вид, както първия път, когато видях гората и чудната луна. Но аз не обръщах внимание на студеното време; бях по-добре приспособен към студа, отколкото към жегата. Ала най-голямата ми радост бяха цветята, птиците, веселото, гиздаво лято; когато те ме изоставиха, аз започнах отново да съсредоточавам вниманието си върху обитателите на къщата. Отминалото лято с нищо не намали щастието им. Те се обичаха и си съчувствуваха, радостите им зависеха един от друг и не се нарушаваха от промените, настъпили в природата. Колкото повече ги наблюдавах, толкова по-силно ставаше желанието ми да ги моля за закрила и доброта, сърцето ми жадуваше тези прекрасни хора да ме опознаят и обикнат; върхът на мечтите ми бе да видя ласкавите им погледи, обърнати с обич към мен. Не смеех да допусна вероятността да се отвърнат с отвращение и презрение. Нито един просяк не бе изгонен от прага им. Вярно, че аз щях да искам повече от храна и приют — имах нужда от доброта и съчувствие, но не мислех, че съм недостоен за това.

Зимата напредваше; откак се бях събудил за животи, и природата настъпи пълен кръговрат. Вниманието ми се съсредоточи изцяло върху плановете как да се представя на моите покровители. Кроях какви ли не проекти и накрая се спрях на един: да вляза в къщата, когато там е само слепият старец. Бях достатъчно умен, за да съобразя, че неестествената ми уродливост бе главният източник на ужас за онези, които ме бяха видели. Гласът ми обаче, макар и дрезгав, не бе страшен; затова реших, че ако в отсъствието на децата предразположа към себе си стария дьо Ласей и се сдобия с неговото посредничество, бих могъл да спечеля и търпимостта на младежите.

Един ден, когато слънцето ярко осветяваше червените листа, настлали земята, и разпръскваше радост, но не и топлина, Сафи, Агата и Феликс се отправиха на дълга разходка, а старецът сам пожела да остане у дома. Когато децата му тръгнаха, той взе китарата си и изсвири няколко тъжни, но нежни мелодии, по-тъжни и по-нежни от всичко, което бях слушал преди. Отначало лицето му изразяваше удоволствие, но постепенно видът му стана замислен и удоволствието се смени с тъга, а след малко даже остави инструмента и дълбоко се замисли.

Сърцето ми започна силно да бие; това бе часът на изпитанието, който щеше да осъществи надеждите или да потвърди опасенията ми. Слугите отидоха до близкия панаир. Около къщата и вътре в нея всичко бе тихо и спокойно; случаят бе изключително подходящ и въпреки това, щом тръгнах да осъществявам плана си, краката ми се подкосиха и аз се отпуснах на земята. После отново станах, призовах на помощ всичката твърдост, на която бях способен, и дръпнах настрана дъските, с които маскирах входа на убежището си. Свежият въздух ме ободри, вдъхна ми решителност и аз се запътих към вратата на къщата.

Почуках.

— Кой е? — попита старецът. — Влезте. Влязох.

— Извинете ме, че така ви се натрапвам — започнах аз. — Аз съм пътник и се нуждая от малко отдих. Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да поседна за няколко минути пред камината.

— Заповядайте — отговори дьо Ласей. — Ще се постарая да ви помогна с каквото мога, но за жалост децата ми не са в къщи и тъй като съм сляп, съжалявам, че няма да мога да ви нахраня.

— Не се безпокойте, добри стопанино, храна имам, единствено се нуждая от топлина и почивка.

Седнах и двамата замълчахме. Разбирах, че всяка минута ми е скъпа, но не знаех как да започна разговора. Тогава старецът се обърна към мен:

— Съдейки по езика ви, пътниче, и вие сте французин като мен.

— Не, но израснах във френско семейство и разбирам само този език. Дошъл съм сега да моля закрила от едни приятели, които искрено обичам и се надявам да разположа към себе си.

— Те немци ли са?

— Не, французи. Но да поговорим за друго. Аз съм нещастно, самотно същество и нямам на този свят нито приятел, нито роднина. Тези добри хора, при които отивам, никога не са ме виждали и не ме познават. Много се страхувам, защото ако не успея, завинаги ще остана вън от човешкото общество.

— Не се отчайвайте. Да нямаш приятели, е наистина голямо нещастие. Но човешките сърца, когато не са в плен на чисто себични интереси, са изпълнени с братска любов и милосърдие. Затова осланяйте се на надеждите си и ако тези хора са добри и сърдечни, не се отчайвайте.

— Те са много мили — най-прекрасните хора на света. Но за жалост са предубедени срещу мен. Аз имам кротък нрав, до този момент никому зло не съм сторил, дори напротив — правил съм добро. Но очите им са замъглени от фатално предубеждение и там, където трябва да видят един чувствителен и добър приятел, те виждат само едно отвратително чудовище.

— Жалко наистина, но ако действително няма в какво да бъдете упрекнат, не можете ли да разсеете заблудата им?

— Точно това ще се опитам да направя и затова именно толкова се страхувам. Много обичам тези приятели и без тяхно знание месеци наред се опитвам да им служа, но те си мислят, че искам да им причиня зло и това е именно предубеждението, което трябва да разсея.

— Къде живеят вашите приятели?

— Недалеч оттук.

Старецът замълча, но после продължи:

— Ако ми разкажете откровено и подробно историята си, може би ще се опитам да ги предразположа към вас. Аз съм сляп и не мога да съдя за външността ви, но в думите ви има нещо, което ме убеждава във вашата искреност. Аз съм само беден изгнаник, но би ми доставило истинско удоволствие да направя услуга на ближния си.

— Добри човече! Благодаря ви и приемам вашето великодушно предложение. Със своята доброта вие ме вдигате от праха. Надявам се, че с ваша помощ няма да бъда отлъчен от обществото на вашите ближни.

— Да пази господ! Дори да сте истински престъпник, отлъчването само ще ви доведе до отчаяние и няма да ви обърне към доброто. Аз и семейството ми сме невинно осъдени, затова, вярвайте, искрено ви влизам в положението.

— Как да ви се отплатя, благородни добродетелю? За пръв път чувам добри думи от вашата уста, ще ви бъда вечно признателен. А добротата ви ме кара да се надявам на радушен прием у приятелите, с които ще се срещна.

— Бихте ли ми казали имената и адреса на тези приятели?

Аз млъкнах. Ето го, мислех си, решаващия миг, който или ще ме ограби, или ще ме ощастливи за цял живот. Напразно се опитвах да насъбера смелост, за да отговоря — усилието само ме лишаваше и от последни сили. Аз рухнах върху един стол и гръмко се разридах. В този момент чух стъпките на младите си покровители. Нямах време за губене. Сграбчих ръката на стареца и извиках:

— Дойде мигът! Спасете ме и ме закриляйте! Вие и вашето семейство сте приятелите, към които се стремя. Не ме изоставяйте в часа на изпитание.

— Боже мой! — извика старецът. — Но кой сте вие? Тук вратата се разтвори и в стаята влязоха Феликс.

Сафи и Агата. Кой ще опише ужаса им, когато ме видяха? Агата припадна, Сафи не бе в състояние да помогне на приятелката си и побягна навън, а Феликс се хвърли напред и със свръхчовешко усилие ме откъсна от стареца, чиито колене прегръщах. Обзет от ярост, той ме събори на земята и силно ме удари с тояга. Аз можех да го разкъсам на парчета, както лъв разкъсва антилопа. Ала сърцето ми бе свито от горчива болка и аз се въздържах. Видях, че се кани пак да ме удари, но обладан от мъка, избягах от къщата и се скрих, незабелязан от никого, в моя навес.

Загрузка...