Фурията на Академа

Глава 6

– От колко време е на легло? – изръмжа дълбок мъжки глас.

„Брат ми – помисли си Исана. – Бърнард.“

Гласът, който му отговори, беше старчески и леко трепереше. Исана разпозна спокойния уверен тон на старата вещица Бите.

– От малко преди вечеря.

– Изглежда ми бледа – чу се друг мъжки глас, по-писклив, не толкова плътен. – Сигурен ли си, че е добре?

Бърнард му отговори:

– По-сигурен не мога да бъда, Арик. Тя няма нито една рана по тялото си. – Той бавно въздъхна. – Може да е изгубила съзнание, защото е вложила всичките си сили в призоваването. И друг път съм я виждал да се докарва до припадък.

– Може и да е реакция на битката – рече Амара. – От уплаха.

Бърнард изръмжа утвърдително.

– Понякога новаците легионери го правят след първата си битка. Великите фурии са ми свидетели, че убийството на човек е ужасно нещо. – Исана почувства широката топла длан на брат си върху косата си. От него се носеше миризмата на потни коне, кожа и прах, а в гласа му се долавяше стаена болка. – Горката Сана. Можем ли да направим нещо за нея?

Исана си пое дълбоко дъх и се опита да каже нещо, но от устата ѝ излезе само измъчен шепот:

– Като например да си измиеш ръцете, братче. Вонят.

Бърнард се засмя радостно и едва не я смаза в мечешката си прегръдка.

– Ще се наложи да ми лекуват счупения гръбнак, Бърнард – изпъшка тя, но не можа да сдържи усмивката си.

Той веднага я сложи да си легне, като внимаваше да сдържа силата си.

– Извинявай, Исана.

Тя отпусна ръка върху неговата и му се усмихна.

– Добре съм, честно.

– Хубаво де – рече решително Бите. Тя беше дребна старица с изцяло побеляла коса и гърбица, но имаше много повече акъл от мнозина и се ползваше с уважение в долината много отпреди Първата битка в Калдерон, да не говорим за по-скорошните събития. Тя се изправи и размаха ръце да ги пропъди. – Хайде, всички вън. Трябва да се нахраните, а според мен на Исана няколко минути насаме ще ѝ се отразят добре.

Исана ѝ се усмихна с благодарност, след което рече на Бърнард:

– След малко ще сляза долу.

– Сигурна ли си, че можеш... – започна той.

Тя вдигна ръка и отвърна с по-твърд глас:

– Всичко ще бъде наред. Умирам от глад.

– Добре – омекна Бърнард и отстъпи пред погледа на Бите като бик пред овчарско куче. – Но нека вечеряме в кабинета – каза той. – Трябва да обсъдим някои неща.

Исана се намръщи.

– Но разбира се. Идвам след малко.

Мъжете излязоха. Исана стана да се освежи и да си събере мис­лите. Когато видя кървавите петна по полата и туниката си, стомахът ѝ се сви от погнуса и тя побърза да свали дрехите си колкото се може по-бързо и да ги хвърли в камината. Това си беше живо разхищение, но тя знаеше, че повече никога не би ги облякла. Не и след като бе видяла как мракът бавно настъпва в погледа на младия мъж.

Тя побърза да прогони тези мисли, съблече и бельото си и го подмени с чисто. После разплете дългата си тъмна коса и разсеяно забеляза, че в нея са се появили нови бели кичури. Върху скрина бе поставено малко огледало и тя се взря замислено в лицето си, докато разресваше косата си. Въпреки белите коси, никой не можеше да определи точно възрастта ѝ. Тя бе слаба (твърде слаба според съвременните стандарти) и чертите ѝ бяха като на двайсетина годишна девойка – наполовина на действителната ѝ възраст. Ако доживееше до годините на Бите, би изглеждала малко над трийсет­те, ако не бяха сивеещите ѝ коси, които категорично отказваше да боядисва. Може би на фона на стройното ѝ тяло и младежкия вид, които бяха типични за всички призователки на вода, единствено посивелите коси подсказваха, че е жена, а не девойка. Това си беше доста съмнително достойнство, предвид всичко, което бе преживяла и изгубила през годините, но тя не разполагаше с друго.

Исана не сплете отново косата си, а я остави разпусната и се погледна намръщено в огледалото. Да вечерят в кабинета вместо в трапезарията? Това означаваше, че Бърнард – или по-скоро Амара – са загрижени някой да не подслуша разговора им. Което пък на свой ред означаваше, че тя носи някакво послание от Короната.

Стомахът ѝ отново се сви, този път от притеснение. Убиецът в плевнята се беше появил в доста неподходящо време. Каква беше вероятността нещо такова да се случи само няколко часа преди куриерът на Короната да пристигне в долината? Едва ли тези две събития бяха свързани помежду си.

Което повдигаше въпроса кой е изпратил убиец след нея? Враговете на Короната?

Или самият Гай.

Тази мисъл далеч не бе толкова абсурдна, колкото би се сторила на някого, предвид онова, което ѝ бе известно. Исана бе срещала Гай и бе почувствала присъствието му. Тя знаеше, че той бе човек от камък и стомана, с воля да управлява, да мами и ако е необходимо, да убива, за да защити своето положение и хората си. Той нямаше да се поколебае да нареди убийството ѝ, ако преценеше, че тя се е превърнала в заплаха за него. А доколкото му бе известно, такава опасност съществуваше.

Тя потрепери и побърза да потисне тревогите си, заменяйки страха си с чувство на увереност и сила. В продължение на двайсет години тя бе пазила тайни и знаеше как да играе играта не по-зле от който и да е друг в страната. Колкото и да харесваше Амара, колкото и да ѝ харесваше да вижда брат си щастлив, Амара беше Курсор и бе вярна на Короната.

Не можеше да ѝ вярва.

Каменните стени на холта щяха да изстинат с падането на нощта, затова тя уви около раменете си плътен тъмночервен шал, който допълваше тъмносинята ѝ рокля, нахлузи чехлите си и тръгна тихо по коридора към кабинета на Бърнардхолт – не, на Исанахолт. Към нейния кабинет.

Стаята не беше много голяма и се намираше във вътрешността на холта, затова нямаше прозорци. По-голямата част на помещението бе заета от две маси, а на стените бяха монтирани рафтове и дъска за писане. През зимата, когато работата не заемаше цялото им време, децата в холта идваха тук да учат основна аритметика, да се обучават в призоваване на фуриите си и поне от малко да се научат да четат. Сега край едната маса, която бе отрупана с храна, седяха Бърнард, Амара и Арик, най-младият холтър в долината.

Исана се промъкна тихо вътре и затвори вратата зад гърба си.

– Добър вечер. Съжалявам, че не можах да ви посрещна подобаващо, Ваши светлости, холтъре.

– Глупости – каза Арик, като се надигна и ѝ се усмихна. – Добър вечер, Исана.

Бърнард също се изправи и двамата изчакаха Исана да се нас­тани, преди отново да седнат.

Известно време всички се хранеха и разговаряха тихо за разни несъществени неща, докато не приключиха с вечерята.

– Ти почти не се обади, Арик – каза Исана, когато всички бутнаха чиниите си настрани и си сипаха по чаша горещ чай. – Как ти и хората ти изкарахте зимата?

Арик се намръщи.

– Боя се, че точно затова съм тук. Аз... – Той леко се изчерви. – Добре де, ще бъда откровен. Имам проблем и исках да се посъветвам първо с теб, преди да притеснявам граф Бърнард.

Бърнард се намръщи.

– Милостиви фурии, Арик. Аз съм си все същият човек, какъвто бях и преди две години, с титла или без. Не бива да се колебаеш да ме притесняваш, когато става въпрос за делата на холта.

– Не, сър – отвърна Арик. – Няма повече, Ваша светлост, сър.

– Добре.

Младият мъж рязко се обърна към Исана и заговори:

– Появиха се някои проблеми и се притеснявам, че може да се наложи да потърся помощта на графа.

Амара покри устата си с ръка и побърза да прикрие усмивката си зад чашата с чай, от която отпи глътка. Бърнард се облегна назад с търпелива усмивка, но Исана долови и нещо друго в него – внезапен прилив на тревога.

Арик си наля малко вино в чашата и се облегна назад. Той беше кльощав младеж, само кожа и кости, твърде млад, за да придобие по-тежката, по-мускулеста фигура на зрелите мъже. Но въпреки това бе смятан за необикновено умен и през последните две години бе работил неуморно в двата холта, които се намираха под негово управление, за да се разграничи напълно от кръвната връзка с покойния му баща Корд, която всички смятаха за злощастна.

– Нещо е тръгнало на лов в източния холт – каза той със сериозен тон. – Липсва ни почти една трета от добитъка, който бяхме пуснали на зимните пасища. Мислехме, че са били отмъкнати от танаденти или дори от стадомори. Но след като прибрахме добитъка в заградените ни пасища, изгубихме още две крави.

Исана се намръщи.

– Искаш да кажеш, че са били убити?

– Искам да кажа, че ги изгубихме – отвърна Арик. – През нощ­та си бяха на пасището, а на сутринта ги нямаше. Не открихме никакви следи. Нито кръв. Нито трупове. Просто бяха изчезнали.

Исана повдигна изненадано вежди.

– Но това е... странно. Крадци на добитък?

– И аз така си помислих – отвърна Арик. – Взех двама от моите призователи и тръгнахме към хълмовете, за да проследим виновниците. Търсихме лагера им и го намерихме. – Арик отпи голяма глътка вино. – Изглеждаше като че ли там е имало около двайсетина мъже, но те си бяха заминали. Огньовете бяха угасени, но над единия беше останало парче месо, нанизано на шиша. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, оръжия, постелки и сечива, сякаш просто бяха станали и си бяха тръгнали, без да вземат нищо със себе си.

Бърнард се намръщи още повече и Арик го погледна настойчиво.

– Това не беше... нормално, сър. И беше страшно. Не знам по какъв друг начин да ви го опиша, но косъмчетата на вратовете ни настръхнаха. Скоро щеше да падне мрак, затова подбрах хората си и тръгнахме обратно към холта колкото се може по-бързо. – Лицето му леко пребледня. – Единият от тях, Гримард – помните ли го, сър? Мъжът с белега на носа?

– Да. Легионер от Атика, мисля, който излезе в оставка заедно с братовчед си. Видях го как посече двама от вълците воини във Втория гарнизон.

– Същият – каза Арик. – Той не се върна в холта.

– Защо? – попита Исана. – Какво се случи?

Арик поклати глава.

– Вървяхме в колона, аз се намирах в средата. Той се намираше на не повече от пет ярда от мен. Вървеше си там, а после като се обърнах, вече го нямаше. Просто беше... изчезнал, сър. Без звук. Без следа. Никакъв знак от него. – Арик наведе глава. – Уплаших се и побягнах. Не трябваше да постъпвам така.

– Враните да го изкълват, момче – рече намръщено Бърнард. – Разбира се, че точно така трябваше да постъпиш. На мен щеше да ми се изправи косата от ужас.

Арик го погледна и после отново наведе глава, неспособен да преглътне срама.

– Не знам как да кажа на съпругата на Гримард. Надяваме се още да е жив, сър, но... – Арик поклати глава. – Но според мен едва ли. Този път си нямаме работа с бандити или марати. Не знам защо мисля така. Просто...

– Инстинкт – избоботи Бърнард. – Никога не го пренебрегвай, момче. Кога се случи това?

– Снощи. Наредих да приберат децата зад стените на холта и навън да се излиза само на групи най-малко от четирима. И веднага на сутринта тръгнах насам, за да поговоря с Исана.

Бърнард бавно въздъхна и погледна към Амара. Курсорът кимна, стана и отиде до вратата. Исана я чу да прошепва нещо, докато докосваше дървото, изпита мигновена болка в ушите и те изпукаха.

– Вече можем да говорим свободно – каза Амара.

– Да говорим свободно за какво? – попита Арик.

– За нещо, което научих тази сутрин от Дорога – рече Бърнард. – Той каза, че наоколо броди някакво същество, което нарече ворд. Каза, че досега е обитавало Восъчната гора, но нещо се е случило и го е принудило да напусне дома си.

Исана намръщено изслуша разказа на Бърнард за онова, което Дорога му бе споделил за съществото.

– Не знам, сър – обади се Арик със съмнение в гласа. – Никога не съм чувал за нещо подобно. Метаморф кръвопиец? Ако такова нещо съществуваше, щяхме да сме чували за него, нали?

– Според Дорога тогава, когато чуеш за него, вече ще е твърде късно – отвърна Бърнард. – Ако е прав за местоположението на гнездото му в Гарадос, това може да обясни изчезванията в холта ти, Арик.

– Сигурен ли сте, че не ви е разказвал някоя легенда? – попита Арик.

– Видях със собствените си очи как нашите лечители закърпват към двеста марати и поне още толкова от животните им, Арик. Никой не се шегува с такива неща. Щом Дорога казва, че е изгубил близо две хиляди бойци, аз му вярвам.

И той им разказа останалото от историята на Дорога.

Исана скръсти ръце и потрепери.

– А третото гнездо?

Бърнард и Амара си размениха един от онези погледи и на Исана не ѝ беше необходимо да прибягва към призоваване, за да разбере, че брат ѝ лъже, когато отвърна:

– Дорога е пратил следотърсачи след него. Щом открием нещо, ще нанесем удар. Но ми се иска първо да съсредоточим вниманието си върху гнездото, за което вече знаем.

– Две хиляди бойци – промърмори Арик. – Как ще нападнем това гнездо? В цялата долина няма толкова хора, Бърнард.

– Маратите са нямали рицари. Ние имаме. Мисля, че ще успеем да удържим тези ворди в гнездото им, докато не пристигне подкрепление от Рива.

– Ако пристигне подкрепление от Рива – обади се Исана.

Бърнард рязко се обърна към нея.

– Какво имаш предвид?

– Нали видя как реагира Арик, когато му разкри откъде знаеш всичко това, а той лично се е срещал с Дорога. Затова не се изненадвай, ако Върховният лорд Рива изобщо не обърне внимание на думите на един варварин.

Амара прехапа устни и присви очи.

– Мисля, че е права. Рива има много причини да мрази маратите.

– Но тук умират алерани, Амара – каза Бърнард.

– В доводите ти има смисъл – отвърна Амара. – Но това не означава, че Рива ще прояви благоразумие. И без това средствата му са ограничени след възстановяването на гарнизона и помощта, която оказа за ремонтите в холтовете. Ако мобилизира легионите си, ще се окаже с празни джобове. Ще се старае по всякакъв начин да избегне това и съм почти сигурна, че ще предпочете да протака колкото се може повече, отколкото да харчи пари по разни призрачни истории, разказани от някакъв си варварин, който дори няма фурия. Напълно е възможно дори вече да е заминал за столицата, за да присъства на откриването на Фестивала по изпращането на зимата.

– Но е възможно и да не е.

Амара вдигна ръка в успокояващ жест.

– Казвам само, че ще ни бъде трудно да получим помощ само въз основа на думите на един маратски предводител. Рива презира Дорога.

– Предпочитам да направя нещо, отколкото да стоя със скръстени ръце. А и вече изпратих куриер. Стореното – сторено. Няма време за губене.

– Защо? – попита Арик.

– Според Дорога до една седмица гнездото ще се размножи и ще се раздели на три. Ако не го намерим веднага, вордите ще започнат да се разселват по-бързо, отколкото ние ще можем да ги намираме и унищожаваме. Така че, ако Рива не ми отговори веднага, ще бъдем принудени сами да ги отстраним.

Арик кимна, макар изобщо да не изглеждаше доволен.

– Как мога да помогна?

– Върни се в холта си – каза Амара. – Започни да пълниш съдове с питейна вода, да подготвяш вани за лечителите, превръзки, всякакви такива. Докато открием гнездото, ще използваме Арикхолт за наша база.

– Много добре – отвърна Арик и стана от масата. – В такъв случай по-добре веднага да се връщам там.

– Може да е опасно да пътуваш по тъмно – предупреди го Амара.

– Ще заобиколя планината отдалече – каза Арик. – Мястото ми е при моите хора.

Бърнард го погледна изпитателно и кимна.

– Внимавай, холтър.

Всички се сбогуваха с младежа и Арик излезе от кабинета.

След като вратата се затвори зад гърба му, Амара се обърна към Исана и ѝ подаде един плик.

– Какво е това? – попита Исана.

– Покана от Короната за Фестивала по изпращането на зимата.

Исана повдигна вежди.

– Но той е само след няколко дни.

– Беше ми съобщено, че Негово Величество вече е изпратил насам няколко рицари Аери, които ще те отведат в столицата.

Исана поклати глава.

– Боя се, че това е невъзможно – отвърна тя. – Не и докато не решим този проблем с вордите. Ще имаме нужда от лечители.

Амара я погледна намръщено.

– Това не е точно покана, холтър Исана. Присъствието ти е задължително. Ти се превърна в истинска ябълка на раздора.

Исана примигна.

– Така ли?

– Да. След като те издигна на пост, който те поставя на равна нога с мъжете дворяни, Гай тихомълком установи нещо като равенство между мъжете и жените. В резултат на това много хора го разтълкуваха като разрешение да предоставят на жените права, които досега им бяха отказвани. А други безсрамно се възползваха от възможността. В много градове започнаха да облагат продажбата на робини със същите високи данъци, както при мъжете роби. Консорциумът на роботърговците е бесен и настоява да бъде възстановено статуквото, а Дианическата лига провежда демонстрации срещу тях.

– Не виждам какво общо има това с присъствието ми на фестивала.

– В Сената се забелязва промяна в баланса на силите. За да не изгуби контрола си в него, Гай се нуждае от подкрепата на Дианическата лига. Затова има нужда от теб на фестивала, за да покаже на всички в страната, че разполага с твоята силна подкрепа.

– Не – отвърна Исана с равен тон. – Тук имам по-важни задължения.

– По-важни от стабилността на страната? – попита меко Амара. – Ами! Сигурно си много заета?

Исана рязко стана, присви очи и изръмжа:

– Нямам нужда от някое дете като теб да ми казва какви са ми задълженията.

Бърнард се изправи и погледна стреснато Исана.

– Сана, моля те.

– Не, Бърнард – отвърна му тя. – Аз не съм домашното кученце на Гай, че да сядам и да скачам през обръчи, щом щракне с пръсти.

– Разбира се, че не си – рече Амара. – Но си единственият човек, който може да му осигури предимството, от което се нуждае, за да предотврати избухването на гражданска война в страната. И точно затова някой е изпратил убиец при теб – или може би това не ти е минавало през ума?

Бърнард постави топлата си длан върху рамото на Исана, за да я успокои, но думите на Амара я накараха да се почувства като залята с ледена вода.

– Гражданска война? Дотам ли се стигна?

Амара уморено отметна косата си назад.

– Вероятността да избухне нараства с всеки изминал ден. Консорциумът на роботърговците е подкрепян от няколко южни града, а Северът и градовете на Стената симпатизират на Дианическата лига. Наложително е Гай да задържи контрола над Сената, а Дианическата лига е лостът за упражняване на натиск, от който се нуждае той. Беше ми заповядано да ти предам тази информация, а след това да придружа теб и брат ти до столицата.

Исана се отпусна бавно в стола си.

– Но ситуацията се промени.

Амара кимна.

– Ако Дорога е прав за вордите, те може да се окажат смъртоносна заплаха. Трябва да се разправим незабавно с тях, затова двамата с Бърнард ще останем тук и веднага щом ни се удаде възможност, ще се присъединим към теб.

– Освен това – изръмжа Бърнард – мислим, че знаем къде се намира третата група ворди.

Исана повдигна въпросително вежда.

Бърнард бръкна в торбата, която носеше със себе си, и измъкна стара, изтъркана кожена раница.

– Дорога е намерил това край пътя, който води директно към столицата.

Щом видя раницата, Исана примигна.

– Това не е ли старата торба на Фейд?

– Да – отвърна Бърнард. – Но Фейд я даде на Тави преди влизането му във Восъчната гора. Тави я изгуби някъде вътре по време на битката. Цялата е пропита с неговата миризма.

– Кръв и врани – изруга Исана. – Да не би да искаш да ми кажеш, че това същество го преследва?

– Така изглежда – каза Амара. – Исана, рицарите Аери ще пристигнат на зазоряване. Трябва да отидеш в столицата и да поискаш аудиенция при Гай колкото се може по-скоро. Разкажи му за ворда и го накарай да ти повярва. Той трябва да намери гнездото им и да ги спре.

– Защо вместо това не му изпратиш куриер?

– Твърде е рисковано – отвърна Бърнард. – Ако куриерът се забави или ако Гай е твърде зает с приготовленията, няма да е зле да разполагаме с човек, който да ни осигури допълнителна помощ.

Амара кимна.

– Той ще те приеме, холтър Исана. Ти може би си единственият човек, който ще може да наруши протокола и веднага да се срещне с него.

– Добре. Ще го направя. Ще говоря с него – рече Исана. – Но чак след като се убедя, че Тави е в безопасност.

Амара се намръщи, но кимна.

– Благодаря ти. Никога не съм имала намерение да те изпращам сама в онази яма със змии. Там е пълно с хора, които ще проявят интерес към теб. Някои от тях са много добри в измамите и са опасни. Мога да ти осигуря ескорт – един мъж, на когото вярвам, името му е Нидус. Той ще те посрещне в Цитаделата и ще може да ти помогне.

Исана кимна леко и се изправи.

– Благодаря ти, Амара. Ще се справя.

Тя се запъти към вратата, но потрепери и едва не се строполи на земята. Бърнард успя да я подхване навреме.

– Леле. Добре ли си?

Исана затвори очи и поклати глава.

– Просто трябва да си почина. Сутринта ще ставам рано. – После отвори очи и погледна намръщено брат си. – Нали ще внимаваш?

– Ще внимавам – обеща той. – Ако и ти ми обещаеш същото.

Тя му се усмихна едва-едва.

– Готово.

– Не се тревожи, Сана – промърмори той. – Ще се постараем всички да са в безопасност. Особено Тави.

Исана кимна и отново тръгна към вратата, този път с по-уверена крачка.

– Непременно.

Ако, разбира се, вече не бяха закъснели.