Глава 32

— Кървави врани — разочаровано изруга Тави. — В това няма никакъв, враните да го вземат, смисъл, Макс.

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, крилото на кавалерията под командването на Тави поне шест пъти влизаше в кратки ожесточени битки с рейдърските отряди на канимите, всички бяха по-малобройни от първия.

Загинаха още трима легионери. Още девет бяха ранени в битките и един си счупи ръката, когато умореният му кон се спъна и го хвърли от седлото.

— Прекалено си нервен — отговори Макс и лениво се облегна на дървото.

Макс и Тави бяха единствените легионери, които все още се държаха на крака, ако не брояха шестимата, които стояха на пост около лагера. Останалите лежаха на земята, потънали в тежък, безмълвен сън, изтощени от цял ден преходи и бойни действия.

— Виж какво, канимите невинаги правят неща, които имат смисъл.

— Грешиш — отговори Тави с тон, който не търпи възражение. — За тях собствените им действия винаги имат смисъл, Макс. Те не разсъждават като нас, но това не означава, че са глупави или луди.

Той махна с ръка към селото.

— Всички тези различни групи. Нито координация, нито посока. Нито сплотена сила. Това им е тактиката. Трябва да разбера какво правят.

— Можем да продължим към пристанището. Обзалагам се, че ще имаш възможност да го разбереш по пътя.

— Не повече от пет минути. След което конете ни ще изпопадат от умора и канимите ще ни клъцнат главите.

— Но пък бихме разбрали — отговори Макс.

— Бихме разбрали — въздъхна Тави и поклати глава. — Къде е той?

— Пратениците са един такъв забавен вид хора, когато ги чакаш, винаги искаш да се появят незабавно. Това е враждебна територия. Дай му време.

— Може да нямаме време.

— Да — каза Макс. — Но да се притесняваш за това няма да го накара да се появи тук по-бързо.

Макс развърза каишката на чантата си и извади кръгъл плосък хляб. Разчупи го на две хвърли едното парче на Тави.

— Яж, докато можеш. Ако искаш, поспи.

— Сън — каза Тави с лека усмивка в гласа.

Макс изсумтя и те мълчаливо задъвкаха. След малко той каза:

— Забеляза ли нещо?

— За какво говориш?

— Всеки от твоите легионери или спи, или мечтае за това.

Тави се намръщи, гледайки фигурите на легналите в сянката войници. Дори часовите уморено се олюляваха.

— Ти не спиш — отбеляза той.

— В мен има магия на метала, мога да изкарам няколко дни без сън, ако се налага.

При тези думи Тави направи физиономия.

— Но ти нямаш моето предимство — продължи Макс. — И въпреки това не спиш. И не се олюляваш, като се разхождаш наоколо. И езикът ти е по-бърз от всеки кон в Алера.

Тави спря да дъвче за секунда, мръщейки се.

— Това да не означава, че използвам магията на метала?

— Не използваш — каза Макс. — Щях да забележа. Но се държиш забележително добре.

Тави си пое дълбоко дъх. После каза:

— Кайтай.

— Поздравления, вече я споменаваш при всяка дума — каза Макс. — Но аз говоря сериозно. Не знам що за билки използваш…

— Не, Макс — каза Тави. — Това… мога да изкарам без сън много по-дълго от преди. Откакто аз и Кайтай…

— Омачкахте чаршафите в леглото?

Слава на великите фурии, че беше достатъчно тъмно, за да не може Макс да види как Тави изведнъж се изчерви.

— Щях да кажа заедно. Ти си задник.

Макс изсумтя и отпи глътка от мяха. После го подаде на Тави.

Тави отпи и се намръщи на слабото, разредено вино.

— Вече не се нуждая от дълъг сън. Понякога ми се струва, че виждам по-ясно. Че чувам по-добре. Не знам…

— Много странно — каза Макс замислено. — Но пък удобно.

— Предпочитам да не говориш за това — тихо каза Тави.

— Разбира се — отвърна Макс и взе обратно мяха. — Враните да ме отнесат, изненадах се, когато я видях тук. Мислех, че е останала в двореца. Харесаха й новите играчки.

Тави изсумтя.

— Тя си има собствено мнение по този въпрос.

— Добре, че сега е в най-голяма безопасност в Елинарх — каза Макс.

Тави му хвърли безизразен поглед.

— Не е там? — попита Макс. — Откъде знаеш?

— Не знам. Не съм я виждал, откакто снощи ни доведе в града. Но я познавам — той поклати глава. — Тя е някъде тук.

— Капитане! — извика един от часовите.

Тави се обърна и осъзна, че вече стои с меч в ръка, част от секундата по-късно и оръжието на Макс напусна ножницата си. Те ги върнаха обратно, тъй като това не беше сигнал за нападение, и чуха приближаващ тропот на копита.

Очукан на вид изтощен легионер се появи от мрака, възрастта му показваше, че е ветеран. Шлемът му беше изцапан с нещо подобно на тъмночервената кръв на канимите.

Той се олюля, слизайки от коня си, уморено отдаде чест на Тави и кимна на Макс.

— Капитане — каза Максимус. — Това е легионер Хагар. Служил съм с него на стената.

— Легионер — каза Тави и кимна. — Радвам се да те видя. Докладвай.

— Сър — каза Хагар. — Центурион Флавис изразява уважението си и ви уведомява, че неговото крило е срещнало и унищожило петдесет и четири канимски рейдъра. Седемдесет и четири бежанци получиха цялата помощ, която можеше да им се предостави, и бяха изпратени под закрилата на стените на Елинарх. Двама легионери бяха убити, а осем — ранени. Ранените са на път към града.

Тави се намръщи.

— С редовни вражески сили ли се бихте?

Хагар поклати глава.

— Не, сър, но двамата загинали легионери, както и повечето ранени, пострадаха по време на сражение с трима каними, които бяха облечени и въоръжени различно от обикновените рейдъри.

— Трима — възкликна Макс.

Хагар направи гримаса.

— Това се случи съвсем скоро, Антилар, когато здрачът започна да се сгъстява. И тези същества… Никога не съм виждал нещо толкова бързо, а съм гледал дуела на Алдрик Меча с Арарис Валериан, когато бях момче.

— Трудно беше да ги победите, така ли?

— Двама от тях се оттеглиха и Флавис ги остави. Би било самоубийство да се тръгне в тъмното след тях.

В Тави възникна усещане, сходно с това, което се появява, когато слюнката изпълва устата му при миризмата на хубава храна.

— Стоп. Различно облечени? Как точно?

Хагар се обърна към коня си и каза:

— Тук имам всичко, сър. Флавис каза, че може би ще искате да видите това.

— Флавис е прав — каза Тави. — Трибун, лампа, ако обичате.

— Това ще издаде нашата позиция, сър — каза Макс.

— Както и миризмата на стотина коне — сухо отговори Тави. — Трябва да видя това.

Макс кимна и взе лампата. Прикри я с гънките на плаща си и промърмори:

— Светлина.

Много слабо златисто сияние на магическа лампа се появи изпод плаща и тримата приклекнаха, за да огледат дрехите, донесени от Хагар.

Черен плащ с качулка, достатъчно голям да се направи малка палатка, беше увит около останалите вещи. В плаща първо видяха чифт къси бойни остриета или каквото беше това за канимите. Остриетата бяха дълги три фута, извити, изработени от закалената, пурпурно кървава стомана, от която канимите изработваха най-доброто си снаряжение.

Имаше и назъбени ножове, чиито остриета приличаха на трион, дръжката на единия беше направена във формата на вълчи череп, а на мястото на очите бяха инкрустирани мънички алени камъни. Следваха половин дузина тежки метални пръчки, дълги колкото предмишницата на Тави и с дебелина един пръст.

Огромните ръце на канимите позволяваха да бъдат хвърляни изключително точно и дори да пробият черепа през шлем.

И накрая, оборудването включваше матирана черна верига от някакъв странен и изключително тежък метал, който не издаваше почти никакъв звук, когато брънките се докосваха една друга.

Тави гледаше всичко и размишляваше.

— По-скоро прилича на снаряжение на курсор — каза Макс спокойно. — По-малки са от обичайните им неща. И по-леки. Идеални, за да поразиш целта и да избягаш.

— М-м-м — проточи Тави. — Точно за това са ги и използвали. Като добавим и това колко добре са се сражавали, означава, че би трябвало да са някакъв вид елитни войници. Най-вероятно разузнавачи.

— Във всеки случай това означава, че някъде зад тях има редовни войски.

Тави мрачно кимна.

— И сега знаят къде сме.

Макс се намръщи и млъкна.

— Сър — каза Хагар. — Трябва също да ви информирам, че разузнавачите може да са понесли големи загуби.

Тави изсумтя и се намръщи.

— Как така?

— Само около четиридесет и пет от всичките осемдесет, които излязоха тази сутрин, се върнаха на мястото за срещи. Разузнавачите са независим народ и понякога могат да седят в убежище по няколко дни. Никой не е видял телата, но някои от тях са забелязали признаци, че част от другарите им са били нападнати.

— Канимите искат да ни държат слепи — каза Тави и кимна. — Чакай.

Тави стана и отиде при един от конете, които използваха за превоз на багаж.

Извади тежко парче кожа, вързано на възел, развърза връвта, която го държеше затворено, и измъкна два сърповидни канимски меча, както и една от брадвите им.

Донесе ги и ги положи редом до новото оръжие. След което започна да ги гледа замислено, опитвайки се да улови изплъзващата се мисъл, която танцуваше под самата повърхност на съзнанието му.

— Ако знаят къде сме — каза Макс тихо, — тогава най-добре да не се задържаме тук. Не бих искал да се срещам с техните редовни войски по тъмно.

Хагар кимна в знак на съгласие.

— Флавис вече е на път към Елинарх.

Тави хвърли поглед към оръжието. Имаше нещо тук. Правилният отговор. И той го знаеше.

— Сър? — обади се Макс. — Трябва да се движим. Без значение колко са и какво правят, те нямат възможност да се промъкнат към града.

Изведнъж разбирането прониза Тави като светкавица и той удари с юмрук в дланта си.

— Врани, ето го!

Хагар го погледна неразбиращо.

Тави посочи сърповидните мечове и брадвата на канимите.

— Макс, какво виждаш?

— Оръжие на каними?

— Погледни по-отблизо — каза Тави.

Макс сви устни и се намръщи.

— Хмм. Петна от кръв по едното. Остриетата на мечовете са назъбени, което е лошо. И ръжда по…

Макс млъкна и свъси вежди.

— Как така петна по мечовете и брадвата?

— Точно така — каза Тави. Той посочи кърваво-стоманеното оръжие. — Погледни. Остриетата са в отлично състояние. Висококачествена стомана.

Той посочи оръжията, принадлежали на убитите рейдъри.

— Ръжда. Изработката е много по-лоша. Много повече увредени. За тях са се грижили много по-лошо — и тези зелени и кафяви петна, Макс.

Макс вдигна вежди.

— И какво означава това?

— Това означава, че съм израснал в холт — каза Тави. — Тези петна получаваш, когато косиш нещо — продължи той, сочейки към мечовете, след което потупа по брадвата, — или когато сечеш дърва. Това не са оръжия. Това са инструменти.

— С цялото ми уважение, сър, където и да се прилага тази прелест, тя така или иначе си остава брадва.

— Не и в контекста на това, което ни е известно — каза Тави.

— Хм? — изсумтя Макс. — Какво по-точно?

Тави вдигна ръка и каза:

— И така, знаем, че голямо количество каними са слезли на брега, но не сме видели никакви редовни войски. Рейдърите, които срещнахме, обикаляха наоколо като див гаргант, без никаква координация или цел. Никой от тях нямаше качествени оръжия и никой не носеше стоманена броня.

— Което значи?

— Това е опълчение, Макс. Неподготвени новобранци. Фермери, престъпници, работници. Всички, които са успели да изтласкат пред себе си, въоръжавайки ги с нещо остро.

Макс замислено се намръщи.

— Но всичко, което правят, е да ги изпращат в случайни групи, като тази.

— Но правейки това, те създават всякакъв вид хаос. Мисля, че канимите умишлено са взели със себе си войска, която да използват за пушечно месо — каза Тави.

— Те са тук, не за да се бият с нас. Те са тук, за да ни разсейват. Ние би трябвало да се концентрираме върху тях, както и правехме цял ден. Обзалагам се, че канимите се надяват да примамят Първи алерански далеч от стените, някъде на открито място, където да могат да ни размажат.

— Врани — изплю Макс. — На проклетите псета не им трябва да правим такава голяма грешка. По-скоро са го направили, за да могат канимските разузнавачи да се движат свободно във възникналия хаос. Така ще могат да намерят оптимални маршрути за основните сили, като същевременно елиминират нашите разузнавачи.

Тави примигна и щракна с пръсти. След това се разрови в джобовете си и извади кървавия камък, който беше откраднал от лейди Антилус.

Той го поднесе към скъпоценните камъни в дръжката на меча от червена стомана.

Бяха идентични.

— Ето къде съм виждал такъв камък преди — прошепна Тави. — Варг носеше пръстен и обеци със същите.

Макс тихо подсвирна.

— Врани — проклина той. — Предполагам, че е бил в мащехата ми.

— Да, в нея беше — изръмжа Тави.

Макс бавно кимна.

— И така. Какво ще правим сега, сър?

Тави погледна многозначително легионера.

— Хагар.

Ветеранът отдаде чест.

— Капитане — после мълчаливо се отдалечи, отвеждайки и коня си.

— Препоръки? — попита тихо Тави.

— Да се върнем назад в Елинарх и да затворим портата — бързо каза Макс. — Канимите не биха правили всички тези номера, ако не се канеха да тръгнат по този път.

Тави поклати глава.

— Щом направим това, ще загубим шанса да получим повече информация за техните възможности. Ако успеят да повторят номера с мълнията или ако лейди Антилус действа заедно с тях, на канимите няма да им представлява трудност да взривят портата и да ни унищожат в рамките на час.

— Ако основните им сили ни сгащят тук на полето, можем да не се притесняваме за тези проблеми. Но вие решавате, сър.

Тави обмисля проблема за няколко мига.

— Връщаме се — каза накрая тихо. — Ще оставим малък ариергард, за да ни предупреди, когато врагът се появи в полезрението. Вдигай хората и потърси доброволци.

— Сър — отвърна Макс и отдаде чест. Изправи се бързо и започна да крещи команди, а уморените легионери се размърдаха.

Колоната се формира доста по-бавно в заобикалящата ги тъмнина, отбеляза Тави, когато по гърба му пробяга вълна и накара космите на ръцете му настръхнат.

Той се огледа във вечерния здрач и се насочи към най-тъмната сянка от западната страна на лагера.

Когато приближи, той забеляза проблясването на бледа кожа под тъмна качулка и Кайтай прошепна:

— Алеранецо. Има нещо, което трябва да видиш.

Имаше нещо много странно, много различно в гласа й и Тави изведнъж разбра, че в гласа на Кайтай звучеше… страх.

Кайтай се огледа, дръпна качулката си и срещна очите си с Тави, напълно спокойна, грациозно замръзнала, без да мърда, като сърна, скрита в тревата, готова да избяга от лъва.

— Алеранецо, трябва да видиш това.

Тави срещна погледа й за миг и кимна. После отиде при Макс и му прошепна:

— Води ги обратно в града. И остави два коня тук.

Макс примигна.

— Какво? Къде отиваш?

— Кайтай е намерила нещо, което трябва да видя.

Макс понижи глас до яростен шепот.

— Тави. Ти си капитан на този легион.

Тави отговори също толкова тихо, но не по-малко яростно:

— Аз съм курсор, Макс. Моя е отговорността да събирам информация за сигурността на Империята. И нямам намерение да заповядвам на никого да отиде там тази нощ. Вярвам, че днес вече бяха убити достатъчно хора.

Гримаса на болка пробяга по лицето на Макс, но след това центурионът докладва, че колоната е готова.

— Върви — каза Тави, — аз ще ви догоня.

Макс бавно издиша. После изпъна рамене и протегна ръка към Тави, който я стисна.

— Успех — каза Макс.

— И на теб.

Макс кимна, метна се на коня и даде заповед на колоната да потегля. Миг по-късно те се скриха от поглед.

Малко по-късно звукът от тяхното движение изчезна, оставяйки изведнъж Тави сам, в тъмното, в чужда за него част от страната, пълна с врагове, които биха се радвали да го убият възможно най-болезнено и ужасно.

Тави тръсна глава. После започна да сваля снаряжението си.

Един удар на сърцето по-късно Кайтай беше до него и плъзгаше бледи, сръчни пръсти по ремъците и закопчалките, помагайки му да ги свали. Той извади тъмнокафявия плащ от чантата си, облече го и се увери, че и двата коня ще са готови за тръгване, когато той и Кайтай се върнат.

После, без да каже и дума, Кайтай с лисича стъпка се плъзна в нощта, а Тави я последва. Те тичаха под прикритието на нощта, понякога осветявани от избухването на кървава мълния, и Кайтай го поведе към хълмовете, които оформяха долината на Тибър.

Краката и белите му дробове горяха по времето, когато стигнаха до върха на хълма, който сякаш беше стотният, който преодоляваха през последните два часа. Тук Кайтай започна да забавя.

Следващите няколкостотин ярда тя вървеше с бавни, възхитително тихи стъпки, и Тави я копира. Нужен им беше само миг, за да стигнат до края на хълма.

Ярък, златист, равномерен поток светлина се изливаше върху тях от разстояние. За момент Тави си помисли, че гледа към горящия Фаундърпорт, докато не видя, че светлината идва от гигантски огън извън града, който от гледната точка на Тави караше градските стени да изглеждат като резки, ясни силуети.

Отне му съвсем малко време, за да разбере какво вижда.

Фаундърпорт не гореше.

Горяха корабите на канимите.

Огънят ревеше толкова силно, че всъщност той можеше да го чуе като далечен стенещ звук.

Сред дима и огъня видя как пламъците поглъщат мачтите и палубите на ветроходните съдове.

— Те собственоръчно палят корабите си — прошепна Тави.

— Да, алеранецо — каза Кайтай. — Твоите хора нямаше да го повярват, ако бяха чули тези думи от устата на марат. Трябваше твоите очи да го видят.

— Това не е рейд. Това не е набег — Тави внезапно почувства студ. — Ето защо този път са толкова много. Ето защо са готови да пожертват хиляди, само и само да ни завладеят.

Той преглътна.

— Те се канят да останат тук.

Загрузка...