Гаджетата имат нежна кожа

ГЛАВА IX

Паркингс беше предупредил за моето идване един от шефовете на белгийците, така че последният ни най-малко не се учудва, когато влизам в магазина му на булевард „Анспах“ и му нашепвам:

— Помолиха ни да спрем асансьора!

Той ми протяга ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, комисаре. От доста време слушам за вашите подвизи.

Правя леко движение, изпълнено с очарование и скромност, като следвам човека в съседната задна стаичка.

Магазинът е огромен и е натъпкан с купища мебели. Има трапезарии, шкафове, дивани, спални; нещо, което е нормално и в реда на нещата за един магазин, специализиран в обзавеждането на дома с тази особеност, че някои от мебелите не са съвсем за продан.

Собственикът се казва Буржоа и по националност е французин благодарение на един приятел на баща си. Той е тип на около четиридесет лазарника, със спокоен и енергичен вид, когото Паркингс ми беше описал с хвалебствени слова. Буржоа забелязал, че в неговата група ставали „изтичания“ и предупредил Лондон.

— Надявам се, че ще успеете да откриете предателя — казва ми той, отпушвайки бутилка шампанско.

— Ще направя всичко възможно.

Разказвам му за перипетиите през първия ми ден престой на белгийска територия.

— Слаак убит! — мънка той.

— Като зайче! Не знам дали духът на Д’Артанян е свършил тази работа, но ви признавам, никога не бях виждал тип, убит с шпага.

Повтарям накратко за случилото се.

— Открили са трупа му по-рано, отколкото предполагах: направили са страхотно разследване. Като идиот се оставих да ме сгащят в Остенде в хотела, който е на трамвайната спирка. Ченгетата бяха започнали с… Накратко, въпреки всичко се отървах. Но имаше неприятност и в този момент моето описание сигурно е разпространено навсякъде. И ако не си плюя на петите, в най-скоро време нещо ще ми се случи.

— Може би ще е по-добре отново да се върнете в Англия — подсказва Буржоа. — Струва ми се, че ще ви е трудно да работите така, преследван от полицията. А, от друга страна, това не е благоразумно.

Съгласявам се с него.

— Слушайте, скъпи приятелю, Сан Антонио никога не е правил издънки! Бях изпратен тук, за да пипна момчето, което шмекерува и се прави на голям хитрец, и ще изпълня моето поръчение. Не се притеснявайте от нищо — присъствието ми не представлява риск нито за вас, нито за вашите другари. Изляза ли оттук, повече няма да ме видите. Единственото, което искам от вас, това е пощенска кутия за Лондон и пълния списък на вашите сътрудници с техните адреси.

Той се изчервява малко и доста сухо ми отговаря:

— Ако си мислите, че мен ме е страх от нещо, мамите се.

След като съм се хванал на хорото, не ме е грижа за кожата. Само че съм поел и смазваща отговорност, така че нищо не трябва да оставям на случайността…

— Хайде, хайде — казвам му, като го потупвам. - Виждам, че и двамата лесно се палим. Вие ми харесвате, Буржоа, аз съм сигурен, че ще свършим добра работа.

Той ми налива трета чашка шампанско и пита:

— Предполагам, че имате достатъчно памет, за да запомните седем имена и седем адреса. Не бих могъл да ви напиша такова готино списъче, ще е много опасно.

— Естествено!

Той ми рецитира готиното списъче на своите другари, в което влизат две жени и петима мъже. Всички живеят в Брюксел. Започва съответно подробно да ми разяснява живота им, но аз го прекъсвам.

— Не е необходимо, Буржоа. Държа лично да си създам мнение за всеки един.

— Може би в действителност така е по-добре-съгласява се той.

— Искаше ми се да проявя две снимки, ще може ли?

— И още как!

Той леко ми кимва и ме отвежда към един голям стар шкаф, отваря му пантите и за моя голяма изненада прониква в гардероба. Виждам го да дърпа някакво въженце.

Дъното на шкафа се плъзва по жлебове, откривайки малка стаичка без прозорци, без врати.

Възкликвам от изненада. Свалям му шапка на моя търговец на мебели. Нищо по-добро не може да се измисли като скривалище. Кой ли швабски акъл ще се сети, че един от шкафовете на този търговец е в действителност тайно укритие?

На свой ред се вмъквам в шкафа, а после, вече вътре в стаята, всичко зад нас отново се връща на мястото си.

— Моите поздравления! — казвам. — Вашето скривалище е олрайт!

— То е на ваше разположение, когато изпаднете в беда — заявява Буржоа. — Няма да сте първият, който ще го използва, уверявам ви…

В стаичката има радиостанция и всичко необходимо, за да се проявят снимки. Поверявам апарата на моя стопанин и се наслаждавам на умението, с което той работи.

— Съмнявам се, че ще е нещо превъзходно — казвам му. — Осветлението не беше кой знае какво.

Той нищо не отговаря. На слабата светлина от червената лампа го виждам да потапя проявената лента в някаква вана. После фиксира негатива на чувствителна хартия.

В очакване размишлявам. Горещо ми се иска снимката да е ако не сполучлива, то поне достатъчно ясна, за да може да се определи самоличността на девойчето-камера. Тази душичка ме тормози като пролетен грип. Иска ми се изцяло да се осведомя за нея. Само дано не опъне петалата! Би било жалко — такова готино телце като нейното! Знаете ли, аз съм доста чувствителен на тази тема: обичам красивото — като почнем от „Лунна светлина“ на „Вертер“ и стигнем до Дядо Мраз, минавайки през гърлите на „Фоли Бержер“.

Буржоа светва, в резултат на което аз запримигвам с клепачи.

— Не е чак толкова лошо! — казва той.

Подава ми парче влажен гланциран картон.

— Вижте!

Съвсем ясно се различава ранената и отстрани до нея — дебелата медицинска сестра. Що се отнася до тази същата, снощи тя навярно цялата се е олигавила, като е забелязала, че не се появявам на нощната среща. Какво пък! Разочарованието е пътят на опита!

— Добра работа! — казвам на моя другар. — Има ли начин да се изпрати тази снимка в Лондон?

— Разбира се…

Вземам снимката и с червен молив написвам на гърба й: „КОЙ Е ТОВА?“

— Изпратете и една-две думи, за да ги осведомите относно моето идване. Безполезно е да разправяте за кашите ми с Гестапо…

— Не се притеснявайте! — усмихва се Буржоа. — Ще минете оттук да си получите отговора на вашето послание!

— Няма ли да е неразумно да посещавам толкова често магазина ви?

— Хайде, чак пък толкова?! … Само ще ми се обадите по телефона, преди да дойдете. Предполагам, че инстинктивно откривате своите ангели-хранители?

— А как иначе!

— Значи отлично. Просто трябва да се внимава… Буржоа наистина е страхотен тип. Излизаме от шкафа и аз се разделям с него.

В продължение на няколко метра енергично си търкам дясното око, докато подпухне и стане червено, след което влизам при един оптик.

— Страдам от конюнктивит — обяснявам му. — От въздуха и от светлината очите ми страшно се изморяват. Нямате ли някакви очила със съвсем леко оцветени стъкла?

Оптикът има такива работи. Избирам си цайси с обикновени рамки и със съвсем леко оцветени стъкла, за да не привличам вниманието. След това влизам в едно бистро, затварям се в умивалните и изтръгвам тока от едната обувка. Това е, за да си променя походката. Ето, че ненадейно съм започнал едва доловимо и да куцукам. Утре мустачките ми ще поникнат. Даже и бирникът ми няма да ме познае. Работата трябва да стане. Впрочем фрицовете имат описанието ми само от разни посредници, нали светих маслото на двата гардероба, натоварени да ме задържат…

Така че ако не се вра насам-натам, няма защо толкова да се притеснявам от окупаторите.

Купувам следобедните вестници. Всички тръбят за моя случай и — естествено — ме наричат убиец, чудовище, опасен терорист и т.н.

Научавам, че аз съм автор и на убийството на Слаак, чието тяло било открито от някакво момченце, разнасящо телеграми, и че аз явно съм бил от бандата на похитителите, обстрелвали с картечница ресторанта „Кок Арди“ в Ла Пан. Почти нищо не се казва за девойчето-камера, освен че е сериозно ранено. Наричат я единствено „НЕЩАСТНОТО МЛАДО МОМИЧЕ“, което, и вие ще признаете, не ме осветлява много по въпроса за нейната самоличност.

Разочарован, хвърлям журнала в едно кошче и решавам сериозно де се захвана за бачкане.

Наум прехвърлям имената на сътрудниците на Буржоа. Те са седем и предателят е между тях.

Ами ако започна с една от двете жени?

ГЛАВА X

Една от двете жени се казва Лора. Мисля си, че маце с подобно име май няма да има физиономия на продавачка на канелки за баня и тъй като съм чувствителен към нежния пол, както рибата е чувствителна към течната среда, решавам да започна моята проверка с нея.

Тя е свила гнезденце на една живописна уличка на площада край парламента. Мястото е старо, сиво, тъжно и в златистожълто, като някоя стара книга. Но създава все някакво очарование. Съзерцавайки тази фасада с малки прозорчета, аз долавям у себе си някакво неопределено вълнение.

Казвам си, че войната и ловът на предатели са ужасно безрезултатно нещо и мечтая да се намеря между две белоснежни ръце в някоя уютна стаичка. Любовта — това е единствената капчица нежност, която е останала на тази скапана планета…

Стигнал до този момент в моите крайно философски размишления, забелязвам как някаква малка богиня излиза от сградата. Веднага някакъв сигнал като този, с който се обявява пристигането на влаковете по гарите, прещраква в кубето ми. Чувствам, че тази джобна красавица е точно Лора.

Тя среща една цоцолана, малко по-тясна, отколкото складовете на Лувъра, и й казва:

— Добър ден, госпожа Дьолам!

Ако щете ми вярвайте, но гласът отговаря на физиката й. Такъв глас ще ви накара да настръхнете повече, отколкото високото напрежение.

Цоцоланата й отговаря:

— Добър ден, госпожице Лора!

А това трябва да ви докаже, че Сан Антонио има нюх и че няма нужда да ходи при тукашната врачка, за да му метне едни карти и да разбере какво и защо по въпроса.

Без да се колебая, тръгвам след момичето. Следвайки я отблизо, изучавам нейната география. Ох, простете! Един път видели момиченце с такъв габарит, кой знае колко бром трябва да изгълтате, за да заспите. Тя е изваяна като Венера Милоска, има сензационни балкони, които танцуват под, роклята й, докато ходи дълги руси коси, спускащи се до кръста, и крака, които без съмнение грабват всички първи награди по конкурсите за пергели.

С големи крачки тя обикаля из улиците. Спортистка е, установявам го по походката й. Отминаваме улици и улички и най-накрая излизаме на един голям площад, още по-тъжен и сив, отколкото където и да е в Брюксел. Тя отива право в едно кафене и сяда на една маса. Аз правя същото. Скривам се зад един вестник, за да изчакам развоя на събитията. И те не закъсняват. Ако може в крайна сметка да се приеме като събитие фактът, че идва един тип и сяда на масата на Дора.

Тайничко го изучавам. Той е висок, слаб и ако не беше бягащият му поглед, щеше да има доста приятна физиономия.

Този явно не е любовник, защото момичето с безразличие се задоволява да му стисне лапата.

Отварям си широко пеленгаторите, опитвайки се да примъкна нещо от техните приказки, но съм като накакан, защото те си плямпат на фламандски, а няма нищо по-трудно от този език за момченце от Белвил, което по отношение на чуждите езици практикува най-вече — изчукай ме с твоя.

Всичко, което мога да направя, е да наблюдавам. Не пропускам този случай. Мъжът нещо ми напомня. Гледайки го, изпитвам смътното усещане за нещо вече видяно. Но странно, като му погледна лицето-и усещането изчезва. За какво ли става въпрос? Усещането се появи, когато той влезе и ми обърна гръб, приближавайки се до съседната маса. Напразно ще си човъркам мозъка с виличка за десерт, все така ще продължавам да тъна в мъгла. Гласът му не ми говори нищо… Движенията също. Ах, че неприятно! Това е същото, когато се напъвате да си спомните някакво име, което все не може да ви изплува в куфелницата.

Насилвам се да мисля за нещо друго, но напразно. Въпросителната се върти в мене подобно на сламка в речен водовъртеж.

Къде ли съм го виждал тоя скапаняк?

Свеждам очи, един вид да потърся отговор в поръсените по паркета стърготини, и именно това банално движение предизвиква спасителната реакция.

Търся в портфейла несполучливата снимка, изкарана от фотоапарата на девойчето-камера. Внимателно я поглеждам и тренираният ми поглед само потвърждава моето впечатление. Тази пола от пардесю, тази част от панталона и този крак, тази обувка — без никакво съмнение виждам същите под съседната маса. Те са на дангалака, говорещ с Лора. Разпознавам плата на пардесюто — на малки райета; разпознавам ивиците на гащурите; разпознавам и тройните подметки на калеврите. Даже на тока има една драскотина, която личи на снимката!

Ликувам! Няма съмнение, че пипнах вече мръсника, пречукал Слаак и момиченцето от Ла Пан. Пипнах го и сега той ще трябва да ме открехне за толкова работи, че да може да запълни „Ларус“ в шест тома, преди да иде да си почине в страната на ангелите, а не на лястовичките, летящи ниско при дъжд!

На бърза ръка си глътвам чашката и изчезвам. Предпочитам да изчакам тоя приятел отвън. Така той няма да разбере, че го следя. Скривам се зад един фонтан и започвам да чакам, пушейки някаква отвратителна цигара, която изпуска толкова дим, колкото десет машини за топене на асфалт, излъчвайки абсолютно същата миризма.

Четвърт час по-късно двойката излиза от заведението. Лора леко кимва на аверчето и двамата си разпределят посоките на света. Тръгвам след мъжа. Колкото до малката — имам й адреса и знам къде да я намеря…

Той се отправя към най-близката трамвайна спирка. Загрявам намеренията му и гледам да направя така, че да стигна до спирката преди него. Ясна работа — А, Б и С на преследването е в това: трябва да се върви отпред, а не отзад.

Всеки от своята страна, ние се качваме в каруцата. Аз оставам върху предната платформа, за да мога необезпокоявано да наблюдавам действията на моя клиент. Той като че ли се е замечтал. Известно време се движим с необикновена скорост. Направо да се побъркаш — толкова са бързи тия брюкселски трамваи! Достигаме до някакво задимено предградие, пълно с дечурлига.

Типът слиза. Естествено, аз правя същото.

Той тръгва през някаква изоставена местност, а аз го следвам отдалече, защото в това място моето присъствие може да му се стори подозрително. Все пак успявам да го държа под око.

Десет минути по-късно той спира пред някаква рухнала къщурка, която като че ли се крепи още само благодарение на тапетите, налепени по стените. Здрачът се спуска над града. Въздухът е натежал от миризмата на влага и сажди. Преди да влезе вътре, типът си поема дълбоко дъх, след което потъва в тъмния коридор. Изчаквам малко и когато виждам, че светва на първия етаж, на свой ред се намъквам в къщата.

Стъпалата са дървени. Стените са олющени до немай къде и покрити с надписи, гипсови блокове висят от тавана и арматурата прозира като вътък на изтъркана тъкан.

Вадя люгера от калъфа и започвам да изкачвам клатещото се стълбище, като вземам всички предпазни мерки, за да не проскърца.

Ето ме най-после на първия етаж. Никакъв шум не се чува! Само процеждащата се под вратата ивица светлина издава нечие присъствие. Превивам се на две, за да мога да долепя око на ключалката. Не различавам нищо. Сигурно от другата страна на бравата има езиче.

Прехвърлям се от единия на другия крак, без да мога да взема някакво решение. В този момент усещам в гърба си твърдо присъствие. Такива неща толкова често са ми се случвали, че не ми трябват и двайсет секунди, за да разбера какво става. На, да се превърна в металически корниз, ако това, което ми гъделичка плешките, не е дуло на пищов! Забележете, че сам по себе си патлакът не е опасен; това, което е от значение, е в какво душевно състояние ще е малоумникът, държащ го в лапите си.

Не смея да се обърна назад от страх, че ще изтрещи.

Някаква бясна ръка ми изтръгва оръжието.

— Бутни вратата! — заповядва сух глас.

Подчинявам се.

И тримата (типът, който ме респектира, патлакът му и аз) влизаме в една стая, която би просълзила от умиление режисьор-реалист. Тук направо мирише на мухъл. Стените са тапицирани с отвратително жълта като простата хартия, която се е нацепила на лентички, подобно на дървесни стърготини.

Цялата мебелировка се състои от една маса и два стола.

— Сядай! — казва ми мъжът.

Аз сядам.

Едва тогава той се показва. Както и предполагах, става въпрос наистина за мъжа с пардесюто на райета.

— Добър вечер — прошепвам сърдечно.

Той като че ли не оценява шегата.

— Наведи си главата! — заповядва.

— Защо, какво има, царят ли ще минава?

— Наведи си главата!

— Ще ми се завият ангелите!

— Наведи си главата!

Гласът му става все по-властен. Прокрадва се и жестокост.

Подчинявам се. Навеждам си главата, защото той иска да го направя, а е и невъзможно да откажеш на някого, държащ зареден деветмилиметров патлак.

И в този момент получавам един необикновен боздуган отзад по черепа. Бликват рояци звезди и се завъртат наоколо. На 14 юли в Париж все ще се намерят младежи, които да се лишат от кльопачката и да присъстват на подобни фойерверки.

ГЛАВА XI

Като че ли морски прилив се е разбушувал в главата ми. Някакво продължително свистене пронизва ушите ми. Отварям си зъркелите и сякаш се раждам повторно.

— Идва в съзнание — казва някакъв глас.

Концентрирам се изцяло. Това не ми дава кой знае колко сили, но ми позволява да различа, че в стаята, в която типът с пардесюто ме е изпратил за малко на оня свят, има двама души.

Той е тук с още едно гадже, което в крайна сметка установявам, че е Лора.

Едва доловимо и немощно се усмихвам.

Желанието ми за усмивки и шеги не е по-голямо от това на онзи, минаващ с колело над Ниагарския водопад, но когато в заобикалящия ме концентрационен свят има кукличка, просто не мога да се удържа!

— Хелоу! — казвам на типа с пардесюто.

Прекарвам ръка зад кубето и я издърпвам цялата оцапана с кръв.

— Благодарности за върховната тупалка по кратуната — казвам. — С парен локомотив ли ме пометохте отгоре?

Той вдига рамене и казва на Лора:

— От приказливите е, това е на хубаво.

С голям труд и мъка се надигам, все едно че съм гаврътнал дамаджанка алкохол.

— Седнете — казва Лора.

— Това да не ви е мания? — просто измърморвам.

Тя пита:

— Защо да е мания?

— Защото преди да ме трупяса, вашето приятелче ми предложи същото…

Свличам се на един стол, забождам лакти в масата, подпирам брадичка на дланите си и затварям очи за миг, колкото да се съвзема от главозамайването.

Свистенето, което настоятелно ми е мъчило тъпан-четата, престава, а пред очите ми вече няма магнезиеви експлозии.

— Добре — казвам накрая, като се отърсвам. — Та докъде бяхме стигнали?

Лора се пули.

— Да, наистина, докъде бяхме стигнали?

Тя като че ли също не е кой знае колко по-осведомена, отколкото моя милост.

Моят бияч повдига рамене.

— Този тип ме преследваше. Изкачи се в къщата с пищов, започна да подслушва на вратата като последния прислужник. Струва ми се, че това е… да кажем странно и чакам обяснения.

За миг го оглеждам замечтано.

— Хайде! — заповядва той.

Лора жадно ме гледа.

— Не очаквах такова нещо — споделя тихо тя. - Наистина го видях в кафенето… но да го вземат дяволите, ако можех да си представя… Добре че бях забравила да ви предам писмото, това ме накара да дойда тук.

Мъжът с пардесюто става саркастичен.

— Смятате, че не бих могъл да се справя и сам? Та той вече беше „аут“, когато вие дойдохте.

Той сяда на ръба на масата, хваща ме за косите и ми повдига главата.

— Говори, кой си?

— Може би абисинският император, може би Фернандел…

— За отворен се бараш, така ли?

Прокарва език по устните си.

— Обичам бабаитите, без майтап.

Нямам време да парирам крошето, с което ме перва в слепоочието. Тоя чешит има рефлекси и като нищо може да съблазни някой шампион по бокс.

— Чумата да те тръшне дано!

А стига толкова, този келеш наистина започва да ми се качва на главата.

— Виж какво, бе Тото, ти докога ще продължаваш да ме смяташ за парцал?

Вече съм се изправил.

Ако тоя тип няма черен пояс по джудо, значи е продавач на халва. От раз ме помита с опакото на лакътя. Озовавам се на паркета, където опитвам вкуса на обилно събралия се разнороден пепеляк.

Сега обаче начаса се възстановявам. За няма и секунда съм на крака. Къде пише, че ще се оставя да ме тормози някакъв си мръсник пред едно от най-прекрасните гаджета, държащо световната купа (както ще кажат спортните журналисти). Грабвам стола, който до преди малко съм удостоявал със задника си, и му го забивам във венците. Ударът го кара да залитне. Тогава плонжирам и хващам краката му с японски ключ. Без да го моля, той се стоварва на тепиха, а аз със събрани крака скачам на гърдите му. Чува се шум като от разцепващ се цепелин. Лицето му се сгърчва от болка и ако иска да си поеме дъх, ще му се наложи да разпрати обяви по вестниците. Възползвайки се от спечеленото предимство, аз му забивам един чепик под брадичката. Ах, как сумти и се мръщи чешитът му с чешит! Ох, госпожо! Човек има чувството, че цял един мравуняк му се е напъхал в слиповете. Така се гърчи на пода, така пъшка, такива къчове хвърля…

Целият този късометражен филм е продължил не повече от минута.

Спирам с циркаджилъка, за да си поема малко дъх, и забелязвам, че това момиченце Лора е взела пищова на тиквеника с пардесюто и е натикала огромната му муцуна на петдесет сантиметра от физиономията ми.

— Ей, маце! — викам й. — Да не гръмнеш! Ще си опръскаш великолепното костюмче, а мен повече няма да ме има, за да ти платя сметката за химическото чистене!

Тя се колебае. Пръстът й върху спусъка се отпуска. Колко бавно се точи времето! Ох, колко бавно се точи това време! И като си помисля само, че има разни момченца, които се оплакват, че по влаковете им се струвало много бавно пътуването… Ще ми се да ги видя с деветмилиметров патлак отпреде… Като в същото време се питам, дали тази добра женица, ръководеща операцията, ще си поиграе малко на Пърл Харбър?

— Вдигнете ръце! — заповядва Лора.

— А как иначе!

Хващам облаците, приемайки най-спокоен вид.

— Не се ядосвайте, Лора…

Тя се сепва.

— Вие ми знаете името?

— Да, а освен това и още нещо.

— Кой сте?

— Ангел, спуснал се от небето.

Тя отново се готви да кипне, после внезапно разбира скрития смисъл на моите думи.

— Не, наистина ли?

— След като ви го казвам.

Посочвам гътналия се тип.

— Ами този псевдокечаджия кой е?

— Тиери Фрейзър…

Правя една малка разходка из паметта си, за да установя, че този Тиери не е включен в списъка, даден ми от Буржоа.

— Той за вас ли работи?

— Да.

— Буржоа в течение ли е?

Сега вече тя оставя оръжието на масата. Името, което току-що съм произнесъл, окончателно я е убедило.

— Казах му, че съм се запознала с един преводач, способен да ни даде интересни сведения. Буржоа ме предупреди да бъда внимателна; досега всичко вървеше добре. Тиери е люксембургец, брат му е бил пребит от германците, той им има зъб, иска да им отмъсти и затова работи срещу тях.

Хм! Всичко това не ми изглежда много естествено. И силно се съмнявам, че тоя мръсник Тиери е изпързалял девойчето.

Той на свой ред идва в съзнание.

— Ще се опитаме ли честно да изясним нещата?

Той се приближава до мен.

Усещам, че пак ще започнем да си разменяме тупалки, но Лора се намесва, викайки:

— Чуйте — казва. — Цялата тази история ми се струва ужасно объркана.

— Това е точен превод на моите разсъждения — казвам.

— И за да можем да я изясним, ще извикаме Буржоа. Той единствен ще може да въведе ред в тази бъркотия.

— О. К. — съгласявам се. — Аз съм „за“.

— Отлично — допълва Тиери. — Докато тази личност не изплюе какво знае, няма да се успокоя.

Той отваря прозореца на къщурката и надрасква нещо на листче хартия. Слага една монета в хартията, свива всичко на топка и вика едно хлапе.

— Иди и телефонирай на този адрес — нарежда той. — Кажи им да дойдат веднага.

Малчуганът на бегом се изнася. Ние тримата оставаме в полумрака. От единия джоб на костюма си Лора вади пакет цигари и ни предлага. Запалваме по една.

— Надявам се, че Буржоа няма да закъснее — казва тя. — Нали не забравихте да отбележите, че…

Тя се стресва и ококорва очи, по-широки и от вход на метро.

Лицето й страхотно побледнява.

— Господи! — мънка тя.

На Тиери като че ли му призлява.

— Та вие не знаете адреса на Буржоа! — възкликва Лора. — Вие не знаете също и телефонния му номер, нито паролата, нищо! Къде се бях запиляла? Значи вие не сте го предупредили!

Тиери едва-едва се усмихва. Продължава блажено да пуши.

— На кого телефонирахте? — вика Лора. Аз я подбутвам с лакет.

— Ето, отговорът на вашия въпрос пристига! — и й посочвам през прозореца.

Две коли, пълни с фрицове, току-що са спрели на отсрещния тротоар.

ГЛАВА XII

Надали чешитът, когото едно време са топнали във врящо олио, за да изтърпи наложеното му божие наказание, е бил по-голям оптимист от мене. С много горчивина си казвам, че вече е твърде късно и че това, което ни се пише, така ще ни подпари, че когато утре изгрее слънцето, нежното ми тяло надали ще има вид на изглед.

Гледам Тиери.

— Комплименти — казвам му. — Откакто свят светува, едва ли е имало по-голяма мърша от тебе!

На него не му пука от моите приказки, защото отново се е докопал до своето пукало и притискайки го към слабините си, се готви да ни пусне по един образец от стоката си.

— За щастие твоите приятелчета бъркат адреса! - промърморвам, поглеждайки през прозореца.

Естествено, той на свой ред поглежда, това е задължителен рефлекс.

Не чакам да се усети, че съм го блъфирал, и му нанасям един „ъперкът“ в лицето. Той се срутва. С един плесник му избивам пищова. Вземам го и му нанасям такъв удар, който е най-малкото първи братовчед на оня, с който той ме нагости преди малко.

После хващам Лора за ръката и я замъквам в съседната стая. Стъпалата вече се люлеят от тропащите по тях ботуши.

Слепоочията ми се покриват с пот. Струва ми се, че кръв ще се лее!

Съседното стайче прилича на предното: то също е съвсем разнебитено. За щастие има прозорец. Засилваме се към него. Установявам, че гледа към задната част на къщата, където се простира изоставената местност, през която бях дошъл, преследвайки Тиери.

Джамът е на около три метра от земята и точно отдолу никнат храсталаци с коприва.

— Скачайте — казвам на Лора.

Тя мигновено разбира, че нямаме друг изход. Прекрачва облегалото на прозореца и сръчно се спуска. Нали ви казах, че е спортистка! Не ми трябва цял век, за да я последвам в купа с коприва. Толкова ни е шубе, че не чувстваме жаренето на тези растения.

Благодаря на Бога, нощта е съвсем тъмна. Когато гръмва първият картечен залп, ние вече сме успели да се скрием в храсталаците зад оградата.

Не е сега моментът да си играем на „куц-крак“. Набираме скорост и правим такъв старт, че в сравнение с нас Ладумет би изглеждал като еднокрак.

Фрицовете не си губят времето да пукат с картечници по тъмнината, в която се движим. Зад себе си чуваме многобройно топуркане, заповеди, проклятия. Но явно в тая банда има някакъв бивш олимпийски шампион, защото един от нашите преследвачи се откъсва от хайката, спуснала се по петите ни, и скъсява разстоянието. Според мен прекалено. С един пръст вдигам предпазителя на пистолета, който ми е все още в ръката, обръщам се и натискам спусъка. С ръчищата си момчето започва да се прави на семафор, след което се свлича като дърво, резнато до дъно.

Естествено такава игричка на аз да гръмна, ти да гръмнеш не успокоява страстите на нашите преследвачи.

Със съвсем оправдано безпокойство се питам, дали това препускане ще продължи дълго и особено докъде ще ни докара. Измъкваме се от това скапано място, от тая no mans Land3 каквато е всъщност тая пустош, и се озоваваме на една осветена улица. Сега ще засмърди още по-лошо. Ще трябва да си номерираме ребърцата, тъй като след малко ще сме готови мишени по избор.

Избутвам с кълка Лора в една странична уличка, все така без да намаляваме темпото.

Този, който може да ми каже накъде се носим, ще получи моите благодарности и медала на косматите от Ориента!

Внезапно гръмват музики, ние свиваме още веднъж, без да успеем да разкараме типовете след нас, желаещи ни доброто, и с горещи гърди, останали без дъх, се озоваваме на една широка улица, където има някакъв панаир.

Начаса благодаря на съдбата, довела ни в това местенце. Може би ако всичко се развие добре, ще можем да се скрием в тълпата!

И докато обмислям този обнадеждаващ проект, чувам пронизително изсвирване.

Други изсвирвания му отговарят. Отдясно и отляво по улицата се появяват униформи. Сред този панаир ние сме обградени. Банална постъпка! Готин травлинг4 за киното! Това е смъртта, дебнеща край въртележките с дървени кончета, край блъскащите се колички и край търговците на захарни изделия.

Потъваме сред тълпата, както ножът потъва в масло, нещо, което за момент ни кара да се почувстваме на сигурно място. Може би ще ни унищожат, но това няма да стане без свидетели. Успокоение, което си струва заради другото. Под разноцветните светлини на някакъв навес наблюдавам Лора. Почервеняла е като рак. Сигурно е от усилията, които сме хвърлили, но все си мисля, че и копривата има пръст в това възпламеняване.

Дръзко ми изглежа това девойче. Адски ми харесва.

Онова, което ме устройва, е нейната покорност. Но не някакво абсурдно послушание на примряло от ужас момиче, ами интелигентна и определена покорност на жена, чатнала опасността и решила да се довери на авер от класа, за да се измъкне от кофти ситуацията.

Идеята, че аз съм тип от класа, ме кара да се надувам като ония добродушковци от фирмата „Мишлен“.

Спирам.

— Сега е безполезно да бягаме — казвам й. — Да си поемем дъх и да размислим.

Правим се на силно запалени от стрелбата край една барака, а аз напъвам сивото си вещество, преди да съм го натоварил с още допълнителни часове.

Най-кофтито в тази авантюра е, че Тиери все още е жив.

Нямах време да го довърша и в този момент той сигурно е начело на бандата кухавели, дето ни търсят.

А тези мръсници ще обърнат наопаки целия панаир, само за да ни спипат. Площадът вече е обкръжен и за да се измъкнем, ще трябва да им дадем да разберат какви сме и кои сме. По суматохата сред тълпата, носеща се като повей на вятъра, разбирам, че операциите по пресяването вече са започнали.

— Елате!

Хващам ръката на Лора.

— Какво ще правим?

— Ще се повозим малко на количките.

Тя като че ли е малко изненадана, но ме следва, без да се опъва.

Именно в този момент въртележката е спряла. Бутвам Лора да седне в една количка и сам се намествам на волана.

— Има изгледи да не бъдем забелязани — казвам. - Тук ще сме на прекалено видно място.

Тя разбира.

— Един беглец се навира в тъмни ъгли, а не се прави на храбрец под светлината на прожекторите и пред петстотин човека.

Тя кимва с глава в знак на съгласие. Аз поставям револвера на коленете си и започвам да си проправям път сред останалите тъпанари, намиращи за гениална идеята да се блъскат едни други с колите.

Лора се сгушва до мене. Това ме навежда на една мисъл: прекарвам ръка на раменете й и ние се притискаме като влюбени.

Суматохата около въртележката с количките нараства. Викове като „папир“ кънтят отвсякъде.

Няколко немски войници се качват на платформата на въртележката и хвърлят бърз поглед към хората в количките. Навярно считат, че всичко е тип-топ, защото не настояват повече и се отдръпват малко встрани.

Мисля си, че никога повече в моя скапан живот няма да се кача на такава блъскаща се машинария. Въртим се вече три, четири, пет пъти! Главата започва и тя да ми се върти!

Има такива яки сблъсъци, от които чак мозъкът ми се разбълбуква. Още не съм се оправил от удара, който Тиери ми нацепи по куфара.

За щастие усещам съвсем близо до себе си хладното тяло на Лора, дъхът й е в дясното ми ухо и това ме кара да настръхна.

Изведнъж я чувам да прошепва:

— О, Господи!

Поглеждам я: тя е по-бледа от цикория.

— Какво има?

— Вижте там, близо до касата!

Поглеждам и забелязвам Тиери. Прав върху малкия подиум, той ни е загърбил и като че ли от наблюдателен пост внимателно изучава тълпата.

— Не се страхувайте! — нашепвам на моята спътница.

Притискаме се още по-силно и аз правя невъзможното, за да остана и занапред сред една малка групичка от колички.

Но ето че някакъв вик внезапно се разнася от подиума на въртележката. Гледам натам и виждам едно момиченце да ме сочи с пръст и да реве като белка, хваната в капан. Други хора ме заглеждат и на свой ред се разцвилват.

— Боже Господи — заеква Лора.

— Какво?

— Раната ви отново се е отворила и вие ужасно кървите!

Ето, значи, откъде идвала тази топлина по врата ми!

Проехтява изсвирване, нададено от Тиери, който благодарение на този глупав инцидент току-що ни е открил.

По негов знак момчето от въртележката спира тока и прекъсва музиката. Въпреки царящия наоколо безпорядък настава някаква отвратителна тишина.

Отворете си чадърчетата, приятелчета мои, все ми се струва, че само след малко ще завали калибрована стомана!

ГЛАВА XIII

Един куршум рикошира по миниатюрния волан на електрическата ни количка. Откъде ли се взе? Навярно никога няма да го узнаем. Вероятно е от някой немски полицай, пуснал си лигата във вид на обработено желязо, защото откакто е надул свирката, Тиери не е мръднал. Наблюдава ме с очи, в които блестят омраза и някакво садистично задоволство. Ако попаднем живи в лапите му, ще го почувстваме и ние.

— Всичко е загубено! — мънка неразбрано Лора.

Изумителна работа: в най-критичните моменти винаги се намира някакво красиво момиченце като нея, което с приказките си е способно да ви вдигне кръвното.

Загубено! Шансовете ни да се изплъзнем оттук, Боже мили, не са по-големи от тези на оня, който, вкаран в кремационната пещ, може да се надява да умре от студ. Само че ние трябва да се опитаме да направим нещо! ТРЯБВА да се опита, особено когато се казваш Сан Антонио и когато имаш за другар по нещастие гадже от класата на Лора.

Куршумът, изстрелян по нас, е дал изключителен ефект — само докато мигнем, всички типове, дошли да търсят забавление на панаира, са се чупили. Ние оставаме сами с швабите.

Вземам пищова от коленете си и гръмвам двама войници, мотаещи се наблизо.

— Бързо! — казвам на Лора.

Тя скача от количката и се втурва с мене. Някакъв грамаден фриц се изпречва отпреде. Отразявам го с дръжката на револвера. Направо е нечувано: на каква употреба се радва тази дръжка от известно време!

Тичаме до голямата зъбчата железница във формата на осмица. Стигнали до оградата на влакчето, надавам такава гръмогласна псувня, че сигурно са я чули чак в Мароко. Обградени сме. Една дузина картечници в полукръг са насочени срещу нас. Не ни остава нищо друго освен да вдигнем ръце.

Тиери, който отново се появява, дава някаква заповед на немски.

— Какво казва? — измърморвам.

— Иска ни живи! — отговаря ми Лора, която разбира немски.

— Без майтап? Да не би да смята да трупа мангизи, като ни показва в някой цирк?

За кой ли път хващам ръката на моята спътница. Няма и един час, откакто се познаваме, и въпреки това имам чувството, че съм прекарал половината от своето съществуване край нея.

Замъквам я към вратичката, чрез която се контролира влизането в голямото влакче. Пъхваме се вътре. Това тук не е кой знае каква безопасна зона, защото само една обикновена и крехка дървена бариера ни отделя от немските картечници.

— Стой! — вика Тиери.

— На сестра ти! — отвръщам му аз.

Даваме отпор на нашите нападатели и отстъпваме крачка по крачка. Нито една фуражка няма наоколо и малките кабинки на въженото влакче продължават да вървят празни. Когато се оказваме в близост до една двуместна кабинка, правя знак на малката и ние скачаме вътре. Веднага вопли се надигат сред фрицовете. Те се нахвърлят върху оградата и обграждат дървените колони на постройката.

Забележете — нашето усилие е безплодно, тъй като кабинката прави затворен кръг и в крайна сметка ще се върне в своето първоначално положение. Но след като нямаме друг начин да отложим мига на залавянето…

Засега сме пълни господари на празника: този поглед от горе на долу към една шайка войници и ченгета, натоварени да ви задържат, създава странно впечатление. За момента ние задържаме. И то как! Намираме се на два метра от най-високата точка на колелото, когато кабинката на зъбчатата железница спира. Тиери е заповядал на шефа на въртележката да дръпне шалтера и ето ни сгащени на двадесет и пет метра височина.

— Хвърлете револвера! — вика мъжът с пардесюто на райета.

— Ела да си го вземеш!

— Заловени сте, предайте се!

— Качи се тука да подишаш чист въздух!

Нервите на Тиери са разпънати на кръст, макар че моите реплики не са чак толкова духовити.

— Този тип трябва да е важна клечка при швабите! — казвам на Лора.

— Защо?

— По дяволите! Както изглежда, има картбланш, за да ръководи така операцията!

— Всичко е загубено! — казва тя тъжно.

— Винаги трябва да се казва „може би“!

— Искате ли да ми направите една услуга?

— По-скоро сто, съкровище мое! Готов съм да направя каквото и да е за вас, когато ситуацията го позволява.

— Теглете ми един куршум в главата.

— Моля?

— Умолявам ви да ме убиете. Не държа да попадна жива в ръцете на Гестапо. Знам прекалено много и … малко ме е страх от мъченията! — добавя тя, като свежда глава.

— Не говорете глупости, Лора! Такова малко съкровище като вас няма право да говори такива неща. Колко пъти съм изпадал в подобни ситуации, винаги съм успявал да се измъкна, както знаете, става във филмите и полицейските романи!

Аз съм симпатичен герой, а в добре скалъпените историйки един герой симпатяга никога не предава Богу дух. Този малък разговор, провеждащ се най-отгоре на една зъбната железница за развлечение по панаирите, може да ви се стори и тъп, след като цяла банда въоръжени мъже ви е обкръжила и някакви си две хиляди зяпачи ви гледат.

Обаче това си е чистата истина. Ние спокойно разискваме, все едно че се намираме на терасата в някое кафене от сорта на „Дю комерс е дьо л’Абисини реюни“.

— Вие какво чакате? — викам на Тиери. — Да ви изпръцкаме консерва говеждо ли?

— Хвърлете револвера и ще ви позволим да слезете, като включим тока.

Естествено тия храбреци се нервират, че пред спокойното брюкселско население някой ги взема на подбив. Като развлечение на празника нашето надминава всичко!

Поглеждам зад себе си, тоест малко по-нагоре. Връхната точка на зъбчатата железница представлява една много малка платформа, след което следва главозамайващ наклон.

Няколко минути съзерцание и аз навеждам глава.

И тогава забелязвам нещо, което, повтарям го, е благодарение на целокупната гледка, която ни се представя оттук: ВСИЧКИ ПРЕСЛЕДВАЩИ НИ ГЕРМАНЦИ СА ОТ ВЪТРЕШНАТА СТРАНА НА ОГРАДАТА. Което значи, че ако успеем да слезем по една от подпорните колони, забучени покрай улицата извън тази ограда, за да се спуснат по петите ни, германците ще се видят принудени да излизат през малката входна вратичка.

— Минете пред мен! — нареждам на Лора.

Отдолу нашите преследвачи могат да различават само главите ни, и то доста лошо, защото е нощ.

Свалям си шлифера, свивам го на топка и стягам тази топка през средата с помощта на колана така, че да се получи пакет във формата на осмица. Държа другия край на колана. Ако работата стане така, както съм я замислил, след малко ще се позабавляваме. Под нас фрицовете нещо се наговарят.

— За последен път, хвърлете оръжието си! — вика Тиери. — Ако ли не, откриваме огън!

Ау, направо да се побърка човек, като си помисли, колко ги безпокои моят патлак тия птички с цвят на кравешки таратанци! Видяха, че мога да си служа с него и не им изнася да опитат отново.

— О.К.! — казвам — Ето го!

Запокитвам револвера в купчинката, като се надявам да нацеля някой в сурата, та да му изникне готина краставица по зурлата.

Набързо излагам моя план на Лора:

— Те отново ще включат електричеството. Кабинката ще стигне до платформата. А там вече ще се опитам да блокирам зъбчатата въжена линия, като си напъхам шлифера. Те не могат да ни видят какво правим и струваме. Ще си помислят, че има някаква авария и ще направят де да знам какво… Надявам се, че сте пъргава и не се плашите от височината, защото ще прекрачим страничната стена на кабинката и по колоната ще се спуснем чак до долу. Много е тъмно, за да могат те да забележат това.

Основата на колоната се намира между стената и дъсчената ограда на въртележката. Много бих се учудил, ако някой ни чака отдолу!

Нямам време да довърша своето изложение, тъй като влакчето отново е започнало да се изкачва. Държа шлифера готов за предвидената малка операция. Ако не успея да блокирам зъбчатата линия, влакчето ще се спусне надолу към силните усещания и това ще бъде краят на едно добре запълнено съществуване. Ама и аз какви ги говоря! На две съществувания, защото не трябва много да се разчита на тяхното милосърдие по отношение на Лора.

Те никога няма да простят на момичето, че ми е помагало през цялата тази невероятна вечер.

Стигаме до платформата. Хоп! С бързо движение мятам шлифера под превозното средство. И веднага изхвърлям от тялото си три литра пот, защото влакчето продължава своята разходка. Въпреки всичко чувствам как нещо се дърпа отдолу! Трудно се плъзга. Ще стигне ли до преградата? Бездната, скокът към смъртта е само на десет сантиметра, само на два, само на…

— Скачайте! — нареждам на Лора.

Тя ловко се измъква от кабинката. В този миг храброто влакче спира, като предницата му надвисва в празното. Време му беше!

На свой ред и аз слизам, прескачайки крайната подпора на шейничката. Дебелата кръгла колона е тука. Прегръщам я като брат и се спускам толкова бързо, че чак дланите ми изгарят.

Когато слизам долу, Лора вече ме чака.

Разменяме си триумфален поглед и без нито една дума потъваме в тъмнината.

ГЛАВА XIV

Никога нощният въздух не е имал за мен такава сладост, както тази вечер. Могат да ви докарат всички алкохоли и феноли, аромати и маромати на света, но няма да откриете нито един, който да е толкова силен като свободата.

Не мога да не се захиля, като си представя каква физиономия ще направят фрицовете, когато забележат, че вагонетката е празна.

Тогава ще настане радост вкъщи. След малко този псевдо Тиери ще изглежда толкова тъп, колкото никога досега…

Ние преминаваме тихи и тъмни улички.

Струва ми се, че след този циркаджийски номер сред светлините на празника тъмнината никога повече няма да ми дотегне.

Действията ни отново започват да стават ефектни, само че основната мъчнотия сега е да се намери скривалище.

Мисля, че е настанал моментът да кажа две думи на Лора за моите опасения:

— Апартаментът ви вече е изгорен! — казвам й. - Имате ли родители?

— Не.

— Толкова по-добре. Вие познавате Брюксел, а аз не. Не знаете ли някое спокойно местенце някъде, където ще можем да се окопаем за известно време?

— Би трябвало да се попита Буржоа…

— Буржоа! Дявол да го вземе, спешно трябва да го предупредим, защото на него също ще му се случат случки…

— Не се безпокойте, Буржоа не му е истинското име — успокоява ме Лора. — Аз никога не съм давала сведения за него на Тиери.

— Навярно сте била проследена, отдавна ли познавате този… Тиери?

— Едва от месец.

— Добре, пак ще поговорим за това. Сега най-неотложното е да завъртим една шайба на Буржоа.

Точно в този момент минаваме край едно малко кръчме. Завъртам натам моята спътница. Има едно каменно стълбище, което трябва да се изкачи. Озоваваме се в ниска, съвсем фламандска стая, с дървен паркет, почти навсякъде керамика и разни медни джундурии.

Женицата, която държи тази дупка, е дебела, чиста и руса. Струва ми се вежливичка, което веднага ме жегва в сърцето.

— Телефон?

— Онази врата в дъното.

Отивам в кабинката и набързо осведомявам Буржоа какво става. Той е смаян от това.

— Предупредете другите! — казвам му. — Да внимават, вие също, между другото! Лора ми казва, че е била внимателна — и трябва да е така, защото тя ми се струва женичка на място, но знае ли се? Този мръсник е могъл да я проследи, какво говоря, той е трябвало да я проследи! Сменете си адресите, имената, кодовете, паролите!

— Разбрано.

— Ние къде можем да се укрием? Положението ни е адски напечено. Даже и на Жана д’Арк не е било такова.

Той ми дава един адрес. Става въпрос за една негова приятелка, която имала бистро. Можело да отида при нея от негово име, като кажа: „МАЛЪК ДЪЖД УБИВА ГОЛЯМ ВЯТЪР“. Изглежда, че тази фраза е магическа и че веднага щом й я кажа, тя ще ми направи всичко, каквото поискам: от съвсем леко запечени палачинки до китайска количка с три колела.

Запаметявам това адресче и благодаря на Буржоа.

— Две хвойнови ракии! — поръчвам, когато се връщам на бара в голямата стая.

Алкохолът ни се отразява като спасителен удар с камшик. Веднага поръчвам още по една, след което плащам и казвам довиждане на дебеланата.

В момента, в който се каним да поемем по стълбището, една каравана немски мотоциклетисти се появява на улицата.

Май не е сега моментът за лов на нощни пеперуди! Отново са ни открили следите… Направо е нечувано! В това проклето божие място винаги ще се намерят тутманици, които да разберат за вашите постъпки и действия.

Дръпвам Лора назад и бързо затварям вратата на кръчмата.

— Какво става? — пита съдържателката.

Труден въпрос.

Най-добре е да не му се дава отговор.

— Фрицовете! — казва тя.

Тонът й е по-красноречив от всякакви думи. Чувства се, че тази жена не обича швабите.

— Вас ли преследват? — пита ме тя.

Все още се въздържам от отговор. Мотористите спират пред стълбището на заведението.

— Да! — промърморва дебеланата.

Тя взема чашите ни, оставени на тезгяха, и ги потапя в мивката на бара.

— Минете през задната вратичка — казва. — В двора ще намерите едно дървено стълбище, то води на един таван. В дъното на този таван има фалшив прозорец; в действителност става въпрос за врата на една стая. Скрийте се в нея!

Никога не бих повярвал, че тя е способна да говори толкова бързо. Обясненията й не са продължили и няколко секунди.

Когато захлопвам вратата към общите помещения, чувам шума от ботушите, трополещи по стъпалата. Озоваваме се в някакво дворче, затрупано с най-различни материали; веднага откривам дървеното стълбище. Изкачваме го на четири крачки и стигаме до тавана. Той е огромен. Както на всички тавани по света, тук също са намерили подслон стари железни кревати, куфари, зрял боб, стари детски автомобилчета и ръждясали кюнци за печки.

Светлината влиза през едно „таванско прозорче“. Силна е, защото от улицата, на височината на покрива, има една лампа, която осветява достатъчно тавана, за да можем да се движим свободно из него.

В дъното наистина се намира фалшивият прозорец, за който ни говори дебелата кабаретна лелка. Отправям се натам.

Трескаво опипвам и сграбчвам мартинката на прозореца. Примъкваме се в миниатюрна стаичка, голяма колкото кабинка на лодчица. Бутвам прозореца. Й тогава зад него откривам голяма дървена стая, която, разположена така — напреко, прозорецът затваря херметически от вътрешната страна. Много бих се учудил, ако прусаците дойдат да ни сгащят точно тук!

Не виждаме абсолютно нищо, но не смея да драсна кибрита, страхувайки се, че лъчът светлинка може да издаде нашето присъствие.

Лора ми казва, че е намерила креват. Сядаме един до друг и започваме да чакаме. Имаме чувството, че сме край някакъв водопад — толкова силно ни тупкат сърчицата. На тъмно времето тече още по-бавно, отколкото където и да е другаде.

Най-сетне се чуват стъпки. Влачещи се, тежки и успокояващи.

— Отворете! — казва ми домакинята — Аз съм.

Тя държи електрическо фенерче и се усмихва.

— Силно се разтревожихте, а? За щастие те не бяха сигурни, дали малчуганите точно вас са видели да се разхождате по улицата… Разпитаха ме, казах им, че наистина няколко минути по-рано ми се е сторило да мяркам някаква двойка, отговаряща на вашето описание. Те ми повярваха и си тръгнаха.

Протягам й ръка.

— В цялото кралство Белгия вие сте най-прекрасната и добра жена, госпожо…

— Брукер.

Потрепервам.

— Как казахте?

— Брукер.

— Дявол да го вземе! На коя улица се намираме?

— На улица „Шарльоруа“.

Иди че повярвай, както разправяла една млада булка! Случайността е най-загадъчното нещо у хумористите. Ние сме на адреса, който ми е посочил Буржоа.

— Невероятно! — казвам.

— Кое е невероятно?

— Преди малко телефонирах на един приятел, за да му кажа, че ни преследват и да му поискам адреса на някое скривалище. Знаете ли какво ми отговори? Да отида при госпожа Брукер на улица „Шарльоруа“ и да й кажа: „Малък дъжд убива голям вятър“. И именно от вас телефонирах!

Двете жени надават такива възклицания, че внушават респект. Да, когато случайността е голям майстор и всичко останало!…

— Останете тук, колкото искате! — ни казва добродушната дебелана. — Ще отида да ви потърся нещо за хапване.

Тази старуха е толкова храбра, че аз направо й скачам на врата.

Женища като нея трябва да ги има на дузина по тринайсет, аз ви го казвам!

Когато най-накрая пожелаваме лека нощ на мама Брукер, в стаята настава странна тишина.

— Вижте какво, Лора, вие ще спите на кревата.

— Ами вие?

— Аз ли, ами аз… аз ще къртя на земята, на някоя постелчица.

ГЛАВА XV

Не зная дали ви се е случвало да прекарвате нощта в някоя миниатюрна стаичка в компанията на гадже, с което се познавате само от няколко часа. Кълна ви се, че това поражда странни впечатления.

Чувството за сигурност, което изпитвам, ми позволява да изпитвам и още нещо — по-сложно. Увил се в платчето, аз все не успявам да прогоня от куфелницата си силуета на малката Лора.

Как само е изваяна тази кукличка!

Представям си прекрасното й телце, съсипано от умора, гърдите й, които се повдигат… Даже ми се струва, че тя има най-красивите гърди в Брюксел. Дишането й ме кара да си представя нейната уста… Устните й са сензационни!

Обръщам се и се преобръщам на земята.

— Не спите ли? — прошепва тя.

— Не.

— Не ви е удобно на пода!

— О, имало е и по-лоши моменти…

Тишина. Тишина, която скърца в ушите ни като лошо смазана макара.

Изправям се на колене и се приближавам до кревата, воден от нейната топлина. Лекичко протягам треперещи ръце.

Тя се сепва.

— Но какво правите?

И тогава, ако щете ми вярвайте, но аз — Сан Антонио — големият храбрец, главатарят на главатарите, коцето на всички коцета; аз се разтапям като ученик. Започвам да блея:

— Лора… Лора…

С толкова несигурен глас, че той се запъва нейде из гръцмуля ми.

Тя говори несвързано:

— Сан Антонио! Моля ви… моля ви… И твърдо ме отблъсква.

Несъмнено аз не съм нейният тип. А може би в сърчицето си тя има някой Валентино, на когото държи да остане вярна?

Опечален от главата до петите, измърморвам:

— Извинето ме, Лора!

И отново като помияр се свивам на платчето.

Свивам си коленете до тялото и се опитвам да откъртя дълбоко. Странно нещо — постигам го без затруднения.

Не знам от колко време хъркотя, когато нещо ме кара да подскоча.

Това нещо са чифт устни, положени върху моите.

„Виж ти! — казвам си. — Красивата андалузка е променила намерението си.“ Но въобще не си мислете, че съм изненадан от това. От опит знам, че като сифилис по духовниците хубавите жени се лепят по мъжете, които не настояват.

Наистина, следвайте съвета ми, приятелчета: никога не настоявайте! Нали виждате, не направих на Лора серенада и тя не можа да заспи. Ето я сега как се увива около мене като бръшлян по стволове.

Не знам дали стаята на мама Брукер е под нашата. Ако е така, тя навярно си е казала, че тайните агенти не са чак толкова потайни, колкото изглеждат.

Каква олелия само, момчета!

Когато на другия ден се събуждаме, вече е късна утрин. Някой чука на вратата.

Разпознавам гласа на Буржоа, който казва:

— Аз съм, мили мои, отворете!

Нахлузвам едни гащи и придърпвам чаршафа върху голотиите на Лора.

Дръпвам резето и Буржоа се появява. Сащисан, той гледа партакешите ни, натрупани накуп по пода. Царящата бъркотия не оставя никакво съмнение за онова, което е ставало в бърлогата.

— Значи така! — казва той.

Лора извръща глава, почервеняла от срам. А на мен ми е толкова смешно, все едно че съм момчето, рекламиращо хилещи се ластици.

— Здрасти, Буржоа — казвам. — Не се кокорете така, приятелю, ще ме накарате да повярвам, че вашето татенце нищо не ви е казало, когато сте навлезли в пубертета.

— Лора! — измърморва той недоверчиво. — Непорочната Лора!

Той наистина изглежда объркан.

Ако двамата с него бяхме сами, един път завинаги щях да му раздуя за привидната непорочност на гаджетата. Но се страхувам да не ме вземат за глупак, затова се включвам в играта, като въздъхвам.

— Какво да се прави, когато човек е изживял моменти като вчерашните, се чувства обвързан с някаква невидима верига…

Буржоа може да е Суперменът на Съпротивата, но като любовчия е еволюирал колкото порция сирене. Въпреки че моята фраза е в духа на неговия „Еко дьо ла Мод“, тя отдалече го кара да се разциври.

Той ни стиска ръцете.

— Да, деца мои — пелтечи. — Това е прекрасно! Целият град говори за него. Гестапо е в шах от двойка смелчаци! А това е подвиг, подвиг, който ще се впише със златни букви в историята на тази война!

Ако не го спра до десет минути, той направо ще изпее „Брабансоната“!

— Оставете! Оставете! — казвам — Нещо ново?

Той се връща пак на нашите грижи.

— Снощи изпратих със самолет вашата снимка и тази сутрин по радиостанцията Лондон ми препрати своя отговор. Ето го:

„СНИМКАТА НА ЖЕНА Е ТАЗИ НА ЕЛЗА МАУРЕР, АВСТРИЙСКА ШПИОНКА, ИЗВЕСТНА ПОД НОМЕР ВН — 78“

Шпионка! Девойчето-камера! Шпионка! Че е изненада — изненада е!

— Признавам, че вече нищо не чаткам — казвам на моите другари. — Защо това момиче е действало но такъв начин? Защо тя ми предаде тази снимка? И ако принадлежи към немските тайни служби, защо я пречукаха?

Размишлявам.

— Вярно е едно от двете неща — продължавам. - Или става въпрос за някакво объркване от страна на английските служби — в което се съмнявам, тъй като британците никога не твърдят нещо, в което не са сигурни, или пък тя е решила да си промени мнението… Може би бъдещето ще ни разкрие истината…

Ние подробно разказваме на Буржоа за нашите вчерашни приключения.

— Виждате — заключавам. — Не си губих напразно времето, тъй като разбрах кой е човекът, виновен за прословутите ИЗТИЧАНИЯ на информация.

— Но аз никога нищо не съм му казвала, кълна ви се! — вика Лора. — Не би могло да има „изтичания“ на информация, защото напротив, той ми доставяше сведения!

— Тръгвайки от вас, той е могъл да стигне до другите и да ги постави под наблюдение. Този хитрец ми изглежда страшно ловък и опитен!

— Но не — възразява Буржоа. — Ако той, както вие казвате, е „стигнал“ до другите, ние щяхме да сме арестувани.

Той още не е довършил, когато майка Брукер се появява.

— Голямо нещастие, голямо нещастие — циври тя. — Германците са арестували нашите приятели; всичките шестима са били задържани тази нощ!

Аз се обръщам към Буржоа:

— Значи вие не сте предупредили вашите сътрудници, както ви бях посъветвал да направите?

— Беше много късно, вчера те имаха поръчение. Преди да се приберат у дома, те трябваше да минат през мене и да ми се обадят.

— Какво беше това поръчение?

— Да се открие корабчето, превозващо живак от Норвегия за Германия.

— Къде са били арестувани? — питам, гледайки дебелата кабаретна лелка.

— Във влака, между Брюксел и Брюж.

— Дявол да го вземе! Както предполагах, Тиери е имал тяхното описание. След като е видял, че ние му се изплъзваме от ръцете, той е дал нареждане да се арестува цялата тайфа, като нашироко е разпространил описанието им.

Хълцайки, Лора се хвърля по корем на кревата.

— Станало е по моя вина! — подсмърча тя. — Аз се запознах с този мръсник!

— Не, не е така — казвам й. — Той се е запознал с вас. Този юначага е хитър като лисица!

— Все пак — тъжно промърморва Буржоа — вие нищо не сте направили, без да ме предупредите, Лора, вие не носите никаква отговорност.

Избухвам:

— Пусто да опустее, дано! Значи и в Белгия са толкова тъпи, колкото и във Франция! Мислите ли, че сега е моментът да се говори за отговорност и други дивотии? Тези шест момчета са ги сгащили вече. Трябва да видим как можем да ги измъкнем…

— Браво! — вика майчето Брукер.

Със своите сто и десет кила тя все още е най-енергичната.

ГЛАВА XVI

Питам Буржоа:

— Все пак вие сигурен ли сте, че сте в безопасност? Няма логика, че след като е арестувал другите благодарение на Лора, да не арестува и вас?

— Така е, защото ние имахме специални системи за свързване — отговаря той. — Моите сътрудници никога не са идвали у дома. Срещите ни ставаха поотделно с всеки в една църква.

— И именно поотделно те са били проследени. В такъв случай защо да не си представим, че и вие самият сте бил разкрит?

Въпреки сериозността на момента Буржоа се усмихва, гледайки Лора:

— Срещахме се в стаичката за изповед — обяснява той. — Преоблечен като свещеник, аз разговарях с всеки един от моите грешници. Брат ми е свещеник в една от енорийските църкви в Брюксел и именно благодарение на него успях да въведа тази система.

Гледам го с голямо възхищение.

— Браво! — оценявам заслугите му. — Това е една добра комбина. По този начин докато не докажат противното, могат да си помислят, че работата ви е чиста и толкова по-добре! Вие веднага ще се върнете у вас и ще се опитате да разберете къде са арестувани вашите приятелчета. Когато получите сигурни сведения, предупредете ме. Действайте бързо, защото вече ми изтръпнаха краката.

Той духва, последван от дебелата кабаретна лелка, и аз отново поставям в хоризонтално положение дървеното резе на вратата. След което също заемам хоризонтална позиция, защото тя е най-добрата, когато на човек не му остава нищо друго освен да чака развоя на събитията.

Лора хълца до мене.

Хващам я за раменете. Докосването до нейната гореща гола плът ме кара да потреперя. Но както винаги, не издавам нищо от моето вълнение.

— Недей да се косиш, гълъбице моя, това с нищо няма да помогне!

— Въпреки всичко — въздиша тя. — Моите другари, толкова… мили, толкова смели…

— Ще ги измъкнем оттам.

Забележете, че подхвърлям това, без да му придавам значение, все едно че изтръсквам със средния пръст някаква сламка, гъделичкаща ми носа.

Но Лора подскача и сяда в леглото. Тя не е взела мерки за гърдите си, които агресивно се възправят под носа ми така, че ще ми изтекат зъркелите.

— Ще можеш ли да ги измъкнеш?

Откривам в гласа й предизвикателство.

Всички трътки са една и съща стока. Винаги действат така, като че ли сте някакво кичурче проядени космалаци, останали накачулени по зъбците на стар гребен.

— Ти се съмняваш дали аз съм способен на това? - присмивам се. — Не знам вече какво трябва да ти демонстрирам, за да ти докажа, че съм от тоя вид двуноги, които са способни на всичко.

— Вярно е — мънка Лора. — Ти си страхотен, скъпи!

Към обяд майчето Брукер ни вика. Тя е затворила бирената си фабрика и ни е приготвила подкрепителна закуска. И тримата хапваме в кухничката. По някакъв начин тя е скътала бутилка бургундско вино. Спомнете си, че вместо на тавана аз бих искал да се скрия в мазето й. Тогава със сигурност ще има изневери на Лора… Тъкмо довършваме гроздето, когато Буржоа отново се връща. Той е обезпокоен и целият е почервенял.

— Някаква издънка от ваша страна? — питам го.

— Не — казва той, поклащайки глава. — Пълно спокойствие. Имам подробности по арестуването на другарите. Наистина са ги арестували във влака между Брюксел и Брюж, затворили са ги в едно училище, което сега се използва от Гестапо. За нещастие тези места се охраняват толкова добре, че нищо не може да се предприеме.

— Винаги нещо може да се предприеме, вчера за сетен път го доказах.

Сега обаче моят ентусиазъм въобще не е споделен.

Новините са толкова лоши, че не остава място за надежда.

— Дявол да го вземе! — викам — Вие за Тартарен5 ли ме вземате? След като ви казвам, че ще се заловя с тази толкова рискована работа, значи, че ще го направя, и то още сега. Буржоа, бяхте ми казали, че брат ви е свещеник. Коя е неговата енорийска църква?

Шефът ми обяснява къде е.

— Това къде се намира?

— В северните покрайнини.

— O.K., среща при него след един час.

— Какво?

— А?

— Той иска да излезе навън?

Всичките тези възклицания ме дразнят.

— Да не би да си мислите, че ще си играя на барометър до края на войната? Можете ли да ми предложите някакъв патлак?

Мамчето Брукер бърка в кутията на своя радиоприемник и вади оттам един 6/35-милиметров, доста употребяван модел.

— Това върши ли ви работа?

Оглеждам оръжието.

— Без да се сърдите, госпожо, тая бракма не струва повече и от тирбушон, но ще се задоволя и с нея.

Пъхам пищовчето в джоба на панталоните си.

— Отлично — казвам. — А сега ми трябва един чувал с въглища.

— Един какво?

— Един чувал с въглища, знаете ли какво е?

— Пълен?

— Естествено, пълен!

— В мазето има — казва дебеланата.

Слизам в това светилище и хвърлям съществен поглед към редиците с бутилки.

— До скоро, скъпичките ми — промърморвам по техен адрес.

Нахвърлям се върху купчината с въглища. Въргалям се в нея, навирам си лапите, лицето. После напълвам един чувал и се качвам горе.

Минавайки край едно от огледалата в бистрото, се изхилвам. Наистина приличам на въглищар. Човек трябва да е по-хитър от швабите, за да познае под тоя пласт прахоляк Сан Антонио.

— Хайде, отваряйте портата! Буржоа, след един час в църквата. Мисля, че вие ще пристигнете първи. Кажете на братока ви да не се вълнува.

Излизам.

Струва ми се, че идеята да се маскирам по тоя начин беше добра, защото улиците са пълни с патрули.

Фрицовете сигурно са получили експресни инструкции, това се разбира по начина, по който се заглеждат в минувачите. Минава ми мисълта, че ако някой нещастник се помайтапи да извика „Долу Адолф!“, веднага ще го направят на решето. Мъкна чувала с въглища през града, като вътрешно си чета конско, дето го натъпках толкова. Въобще не може да се отрече, че е чувал с въглища!

Четиридесет и пет минути по-късно без затруднение пристигам в църквата, посочена ми от Буржоа. Търся къде е входът за дома на свещеника и без мъка го откривам, тъй като Буржоа ме чака в рамката на вратата.

Най-сетне свалям чувала с въглища. Оф! Дясното ми рамо напълно е парализирано.

Представяния. Стискам мотовилките на енорийския свещеник. Той е добродушен, също като брат си. Сигурно са близнаци, защото си приличат като двама голи негри в тунел.

— Гос’ин абат — казвам му. — Ще бъдете ли така добър да ми заемете едно расо?

Моето искане не го смущава много.

Без да обели дума, той влиза в една съседна стая, където го чувам да отваря гардероб, плачещ с всички сили за капка масло.

— Това ще ви стане ли? — пита ме той. — То е на моя викарий, който навярно има същия ръст като вас.

Веднага захапа, храбрецът.

Преди всичко обаче прескачам до тоалетната малко да се оправя.

Когато ставам чист и лъскав като… свещеник, навличам расото. За първи път се преобличам като духовник; обикновено съм против дегизациите, предпочитам да играя честно, но живеем във време, когато ударите под кръста са позволени.

— Как е, прилепна ли ми?

— Да — казва свещеникът. — Ще… ви лепне при положение, че изоставите за всеки случай цветистия си език.

ГЛАВА XVII

Трябва да ви кажа, млади момци, че аз съм като бумеранг — винаги се връщам на темата.

С готино чаршафче на гърба, майор Паркингс ме изстреля от един самолет, за да намеря онзи младеж, всяващ смут в мрежата на Буржоа, и да му видя сметката. Идентифицирах го, обаче втората част на моето поръчение още не е приключила. Тиери трябва да се пречука и ще бъде, стига само някой от тия облечени в тревнозелено бандити не ме накара да опъна петалата. Предполагам, че щом са отвели другарите на Лора в това преустроено за други цели училища, значи този псевдо Тиери си има своята тайна полиция. Правя това заключение, защото се основавам на факта, че до този момент той самият се занимава със случая.

Стигам до училището и оглеждам терена, където ще се разиграе сценката. Става въпрос за голяма тухлена постройка, съвсем скоро построена, която прусаците са опасали с дървени прегради с железни бодли; пред всички врати има часови, а пред главния вход — караул.

Край зданието цари голямо оживление. Затворнически коли и коли със специално предназначение постоянно влизат и излизат. Трудно ще ми е да открия Тиери сред цялото това сноване насам-натам. Но аз разчитам на своя късмет и на зоркия си поглед.

Късметът ми помага. Възхитително! Защото пред училището, сега служещо за затвор, има една сграда, приличаща на затвор, която е училище. Това е даже религиозен пансион, значи присъствието на един свещеник отпред няма да привлече вниманието на тези господа.

Абат Буржоа ме е снабдил с молитвеник. С жар го разлиствам, като ходя напред-назад пред пансиона.

В молитвеника има сума ти молитви и аз ги изчитам от заглавната буква чак до винетката в края. Ха дано се умилостиви моят ангел-хранител! А това е някой, който няма да си търси ореола, когато му дойде време за пенсия!

Минутите текат, после часове. Пергелите сериозно започват да ме схващат. Ако още дълго чакам така, мъх ще ми поникне на краката.

Здрачът бавно се спуска над града. Въздухът става по-влажен. Минувачите са с вдигнати яки на пардесютата. За да минат пред Гестапо, те слизат от тротоара. Даже и не поглеждат към съборетината, явно ги е шубе от нея.

Вече на два пъти видях часовоите да се сменят.

Започвам да се страхувам, че на единия от тях, по-голям бабаит от другите, моите преминавания нагоре-надолу ще се сторят малко съмнителни.

Невинаги е забавно да си таен агент, гарантирам ви го с разписка.

А има типове, които си мислят, че ние бачкаме а ла Ник Картер6! За моите работи, да! Защото и последното частно ченге от някоя кантора, специализирана по военните, ще свърши работата в тоя момент.

Решавам да преброя до сто, преди да сложа край на моите страдания. На сто ще се прибера обратно на топло при мамчето Брукер.

Не съм преброил и до дванайсет, когато една кола, карана от Тиери, излиза от училището. Следвам я с поглед и виждам как спира сто метра по-нататък пред една патрулна будка, в която шофьорът потъва. Тогава някакъв безразсъден копнеж се поражда у мен. Увеличавам крачка в посока към колата, хвърлям един поглед към вратата на патрулната будка, после отварям тази на колата и се сгушвам отзад с пищовчето в ръка.

Ще кажете, че това е постъпка на тип, мислещ с пръстите на краката си. Без съмнение, но почтително ще ви забележа, шайка льохмани, че онези принципните домошарчета никога не са имали репутацията на печени бойци в секретните служби.

Предпочитам да се провра през пламтящ обръч, отколкото да изчаквам огънят да угасне. Работата трябва да изпипа моя милост. Тъй като съм пипнал Тиери, не искам да го изпусна, преди да съм го разперфорирал като устна хармоничка.

Чакането ми е съвсем кратко. Той довлича кокалите си почти веднага и сяда зад волана.

Известно време се движим през града, после той престава да превключа скоростите и аз разбирам, че вече сме на някакъв път.

Може би е дошло времето да плесна картите в масата.

Съвсем внимателно се изправям и сядам на задната седалка.

Приближавам моя 6/35-милиметров до тила на мръсника и нашепвам:

— Каква прекрасна есенна нощ, не е ли тъй?

Това му се отразява с неописуем ефект. Той прави едно остро отклонение към канавката, но навреме оправя посоката.

— Нямаш много рефлекси, а, Тиери?

— А, вие ли сте? — въздиша той.

— Я виж ти! Вече не ми ли говориш на „ти“?

— Прекалено съм изпълнен с възхищение!

Изхилвам се.

— Ударът със зъбчатата железница не беше лош, нали!

— Великолепен, ще го разказвам след време на внуците си.

— Струва ми се, че май никога няма да се запознаеш с твоите внуци, бедни ми приятелю.

— А? И защо така?

— Защото преди малко навярно присъства на последния залез в живота си.

Той не казва нищо. А аз не обичам такива внезапни млъквания. И колко съм прав да не ги обичам. Бърз като език на хамелеон, от вътрешния си джоб Тиери е измъкнал един автоматичен пистолет и без да се обръща, прицелвайки се в огледалцето, той майсторски стреля по мене.

Всичките тия работи преди да успея да ги кажа! Уф! Обаче ако не съм имал време да произнеса това звукоподражание, имам време да се дръпна настрани и откосът минава на два сантиметра от мене.

Когато чувам опечаленото изщракане на патлака, означаващо, че пълнителят е празен, аз заемам първоначалното си положение.

— Ай-ай, на какво ви учат в нацистките шпионски училища? Не знаеш ли, че трябва да се внимава, когато си служиш с автоматичен пистолет и стреляш на откоси? Виж се сега каква физиономия имаш с тоя патлак, празен като дъното на шотландска гайда!

Той нищо не отговаря.

— Я направи завой, Тото!

Той продължава да кара право напред и като побъркан натиска газта до ламарината. Прехвърляме сто и трийсет.

— Е, и какво? — мърмори — Какво смятате да правите? Ще ме убиете? Не ви ли е страх, че ще се нацелите в някое дърво?

— Ударът е класически — казвам. — Вместо мозък в главата си имаш крем с ванилия, след като не можеш да намериш нещо друго…

— Класическите удари са най-добрите.

Придърпвам расото и прекрачвам предната седалка.

— Спирай — казвам. — Спирай веднага, колега, защото без повече да чакам, ще те накарам да се нагълташ с олово.

И за да го притесня, опирам дулото на оръжието в главата му.

Вместо отговор той се усмихва. Куражлия е господинчото. Бих могъл веднага да го пречукам, но ми се ще мъничко да го пообработя, като се опитам да измъкна някакви точни сведения, засягащи шестимата затворници. Как да го хвърля в тъч, без да го претрепам? Невъзможно е да му светя маслото, тъй като не разполагам с необходимите сведения.

И тогава си припомням съветите на едно старо мое приятелче, което познавах в Барселона и което си падаше малко убиец в занаята:

„Ако искаш да си опечеш работата с някой чешит — казваше той, — без да го унищожаваш, тресни му един край тила, като държиш патлака на вереф, за да не може пукалото да го засегне, а само да го одраска.“

Спокойно действам по тоя начин. Ефектът е великолепен.

Тиери подскача и забожда нос. Как смятате, че няма да се оправя с волана и да натисна спирачката? Правя образцово спиране. Поглеждам Тиери. Куршумът не само го е одраскал, но е проникнал съвсем леко под темето. Той кърви като пор.

Развързвам колана на расото и му спъвам краката, после смъквам и неговия колан, за да му овържа ръцете. Така няма да е в състояние да прави бели.

— Бедни глупако! — мърморя, като го гледам. - Мислеше се за силен, а?

Правя един полукръг. Доволен съм от себе си, но доста затруднен все пак, защото се питам къде бих могъл да замъкна плячката си.

Наистина не върви да правя подарък на мамчето Брукер, а няма да е разумно да го водя при Буржоа, колата е немска таратайка, която много скоро ще бъде открита.

Забелязвам едно малко кафене край пътя. Спирам колата на известно разстояние така, че съдържателите на заведението да не могат да й видят номерата, после се катапултирам в заведението.

— Какво да бъде, господин свещеник?

За малко да се обърна и да видя на кой свещеник говори кръчмарят. За щастие се усещам навреме.

— Една халба бира, ако обичате. Може ли да телефонирам?

Той ми посочва апарата, закрепен на стената. Кофти е, че няма кабина, ще съм принуден да разтягам лакардията пред храбреца от кръчмата.

— Ало! Буржоа?

— Кой е?

— Свещеникът Антоан.

— А!

— Бих искал да ви поверя един от моите грешници. Къде мога да го откарам, за да е на спокойствие? Той има нужда от почивка. Преживял е шок, нещастникът… силен шок.

— Доведете го в склада ми на улица „Слакен“ 16.

— Много добре, вие ще дойдете ли там?

— Веднага.

Обръщам се към съдържателя:

— Ей, шефе, колко ви дължа за тая римска оргия? — пита абат Сан Антонио слисания клетник.

ГЛАВА XVIII

Складът на Буржоа е един вид огромен хангар, намиращ се на спокойна уличка, заобиколена от вилички.

Той ме чака. Този тип е съвсем изряден по въпроса за срещите.

Натискам продължително клаксона и той отваря двойното дървено крило. Влизам с каруцата в хангара. Нощта е черна като катран и евентуалните минувачи не могат да видят, че става въпрос за немска таратайка.

Вадя пакета от колата.

Тиери е дошъл в съзнание и прави странни физио-мутри.

— Буржоа — казвам, — представям ви прословутия Тиери.

Моят другар свива юмруци.

— Негодник! — скърца той.

Развързвам пергелите на швабата и го помъквам към дъното на склада.

— Може ли да използваме един от тези столове?

— Разбира се — съгласява се Буржоа.

Поставям Тиери да седне и го завързвам за стола.

От опит знам, че няма нищо по-покваряващо от това да те овържат в такава поза.

— А сега, Тото — казвам, — мисля, че е дошъл моментът да си поговорим чистосърдечно. Ето как аз виждам нещата: заради тебе вчера нашите другари са били арестувани. Ние държим на тях и те молим тутакси да ги освободиш. Виждаш, че аз не се разпростирам надълго и нашироко; излишно е да ковем поезия — бляскавите приказки не са в стила на заведението. Така че трябва да избереш — или се съгласяваш и в такъв случай още тази нощ те изпращаме в Лондон като затворник; или отказваш и тогава утре сутринта ония от чистотота ще те съберат с изхърления от къщите боклук. Чаткаш ли?

Вечната негова усмивчица.

— Хайде, давай — казва той. — Мисля, че няма да видя изгрева утре сутринта…

— Значи отказваш?

— И още как!

Завъртам се два-три пъти около него, като размишлявам.

— Тъпо е, да знаеш. Не говоря за загубата на живот, ами за това, че честни люде като мен биват подтиквани да ви обработват телесата. Изпитвам отвращение да нарязвам добродушковци, обаче когато кожата на шест човека е на теглилка, тогава няма никакво колебание…

— Мъчение значи, а? — присмива се той. — Разбирам, даже, без да приказвам на вятъра, съм специалист по тоя въпрос.

— Мислиш си, че няма да пропееш?

— Аз не мисля, аз съм сигурен.

— Никога не дрънкай такива работи. Никой не може да бъде сигурен, че няма да проговори, когато го измъчват. Това е въпрос на време, на време и на въображение…

— Добре, тогава опитайте…

Да, господинът е храбрец! Буржоа и аз си разменяме възхитени погледи. Готино е да срещнеш смел човек. Опечален, аз въздъхвам. Не се чувствам във форма да нарежа на кръгчета някой чешит. Виждал съм истински бандити, които щом са решили да не си отварят устата, не проговарят и това е. И на гръмоотвод да ги сложите, нищо няма да ви кажат, дори и името на онова гадже баба им. После изведнъж ми идва до гуша!

Без майтап! Няма да си вадя душицата, я!… Той за какъв се мисли тоя бунак — за съперник на Свети Франциск Азиски или обикновен мръсник, който сам си призна, че е измъчвал и колил патриотите?

Первам му един двоен с лицето и опакото на ръката, от което мутрата му затреперва като струна на китара.

— Това е обикновена попара, за да се настроиш — казвам. — Един вид да направим обстановката.

Той е напълно сериозен.

Натъртвам го с един владишки жезъл, като влагам в него всичките си калории. Скулата му се издува като домат. Забивам му и един директен в челюстта, просто за да го разкървавя. Има здравеняци, които кръвта-тяхната естествено — ги прави сантиментални.

— Така… — заявявам. — Чувствам, че влизам във форма. Разбира се, все още не те питам дали си си променил мнението. Тези дреболии дори не са и ордьовър. Беше, за да ти покажа какви маслинки се кльопат като аперитив.

В един ъгъл съзирам една бичкия. Вземам я. После с шут чупя един свободен стол. Измъквам две дъски от него и здраво ги завързвам за левия крак на Тиери, като го опаковам като сандвич.

Издърпвам му крака и поставям петата върху друг стол. После, както сте се досетили, започвам да режа. Бавничко. Не след дълго дървото е прерязано, чувствам, че достигам до пергела му. Зъбите на бичкията вече не издават същия шум. Тиери се свива. Глухо стене. А аз невъзмутимо продължавам моята отвратителна работа. По политически съображения е по-добре да не му се говори, а да се изчака той сам да започне. Кръвта шурти по стърготините. Буржоа се отдалечава и го чувам как драйфа зад един стар шкаф.

Предполагам, че неговата погнуса е определяща. Тя като че ли дава тон на мъчението. Тя е неговото външно продължение. Тя е насочена към чувствата на Тиери, както острието на бичкията е насочено към неговата физика.

— Спрете! — глухо мънка той.

Аз не триумфирам, това е пак въпрос на психология. Просто казвам:

— Добре.

Вътрешно се забавлявам, защото съм му направил само едно обикновено порязване и от няколко мига просто се правех, че режа. Но болката му е толкова силна, че той не може да си го представи и осъзнае.

— Да обобщим — казвам. — Аз не искам от вас да ни представите планове или някаква формула, които ще са в състояние да навредят на вашата страна, аз желая вие да освободите хора, срещу които сте водили неравна борба.

Обръщението на „ви“ окончателно го разтърсва.

— В портфейла ми — казва той. — Един кочан.

Ровя в портфейла му и действително намирам един кочан, напечатан на немски.

— Буржоа, разбирате ли немски?

— Да.

— Какви са тия алабализми?

Той прелиства бележника.

— Формуляри за освобождаване на затворници.

— Отлично. Тиери ще попълни шест, на имената на вашите сътрудници. Внимавайте да действа акуратно.

Освобождавам едната ръка на затворника и му подавам собствената му писалка.

— Всичко да бъде O.K. Ако не — отрязвам ви и двата крака, нали видяхте на какво съм способен?

Той трескаво пише. По изкривеното му лице разбирам какви усилия му струва това.

Когато тази работа е приключена, отивам в колата, където преди малко бях забелязал един офицерски шинел. Не знам какво ме подтиква да се ровя из автомобила. В едно от джобчетата на лявата вратичка откривам малък печат, който се намазва с мастило. Заедно с шинела го занасям на Буржоа.

— За какво служи тоя тампон?

Той го оглежда и разчита нарязания текст.

— Печат на Гестапо.

— Добре, ударете печати и на шестте формуляра за освобождаване!

Тиери леко потреперва, а това не ми убягва.

— Ах ти, смрад такава! Мислеше да ни прецакаш, признавай! Без тоя печат щяха да ни опандизят, така ли? Добре че Сан Антонио има нюх!

— Скъпи ми Буржоа — продължавам. — Сега е ваш ред. Ще ми се лично да се заема с освобождаването на вашите хора, но тъй като не разбирам и бъкел немски, това е напълно невъзможно. Облечете този шинел и се представете в Гестапо с формулярите. Разкажете на нощната стража, че става въпрос за очна ставка. Вземете колата. Действайте но възможно най-добрия начин.

Той трепери като девойче пред сватба.

— До скоро.

— До скоро — казвам.

Той изчезва.

Тиери и аз оставаме сами.

— Та ето какво — казвам му. — Не ми остава нищо друго освен да пожелая всичко да върви по мед и масло. Двамата с теб си изиграхме ролите, нали сме на война?

Той стиска зъби, челюстта му се сгърчва.

— Ако се бяхме запознали през 38-ма, можехме да станем приятели, а ако имаме възможност да се срещнем през 58-ма, със сигурност ще станем.

— Французин, а? — отвръща той. — Вие сте банда плачливи дърдорковци!

Пропускам го покрай ушите си.

— Да, можехме да бъдем приятелчета през 58-ма, но сега е война, така че…

Вземам револвера.

— Нормално заключение, нали Тиери?

— Да.

Тези 6/35-милиметрови пистолети почти не вдигат шум в някои случаи.

ГЛАВА XIX

Един час по-късно Буржоа триумфално пристига със своите затворници.

— Явно — казва ми той — немците са големи тъпунгери. Момченце на десет години щеше да надуши нещо гнило в поведението ми… А върхът е, че те се излъгаха!

— Как така?

Той се помрачава.

— Да, трябва да ви кажа. Ана Спукен, наша сътрудничка, се е самоубила тази сутрин по време на разпит, като е скочила през прозореца на третия етаж.

Потръпвам, като си помисля, че този инцидент, за който не знаехме, можеше всичко да обърка.

— След известни колебания дежурният офицер отиде и ми доведе друга затворничка. Виждате как нашата намеса спаси живота на една непозната.

Пристъпвам към групата на освободените и какво е моето смайване, когато откривам, че освободената по погрешка жена е не друг, а медицинската сестра, пазеща девойчето-камера в клиниката на Ла Пан.

Тя също ме познава и разтваря широко биноклите.

— Но…но… — пелтечи.

— Същата изненада на квадрат — казвам й. — Как така се случи, че попаднахте в ръцете на брюкселското Гестапо, чаровна сестро? Тя се намусва.

— Заради вас — казва ми.

— Заради мен?

— Да. Изглежда, че вие сте убили кафеджията от Ла Пан и сте стреляли по момичето. Полицията проведе разследване. Един от моите колеги каза, че ни е видял да разговаряме известно време и ме арестуваха. Напразно се кълнях, че нищо не знам, че никога не съм ви виждала. Германците не ми повярваха, доведоха ме тук.

— Е, добре. Виждате, че поправих поразиите си, несъзнателно причинени от моята личност. Благодарение на мен сега сте свободна. Но в интерес на истината искам да подчертая, че не съм извършвал никакво престъпление в Ла Пан. Впрочем как се чувства момичето?

— Тя е мъртва.

— Жалко. Искаше ми се да си поговоря с нея. Изглежда, че е била доста опасна нацистка шпионка, но не ми е много ясно каква роля е играла.

Стискам ръка на шестимата спасени. Смелчаци са всичките, целите почервенели от признателност. Буржоа ги е осведомил за моя милост и те като че ли смятат да ме почитат като Дядо Господ.

— Спешно трябва да ги скътаем някъде — казвам на Буржоа. — А и вас също, защото сега вече сте загубен…

— Не се притеснявайте за мене, комисаре, взех мерки да прикрия следите си. Бях си сложил очилата, малко да си попроменя външния вид.

— Виждам, че аз все още се уча…

— Колкото до нашите приятелчета, ще ги отведа при мои роднини, които имат ферма в Лимбур. Там те ще са на сигурно място.

Той се оглежда.

— А Тиери?

— Замина.

Той прави скок от два метра.

— Какво?

— Отиде да запази места при Свети Петър за отбора на Адолф. Да, трябваше… Помогнете ми да го натоварим в колата.

— Какво ще правите?

— Ще блъсна автомобила някъде в някое дърво и ще му драсна кибрита. Предпочитам германците да си помислят, че е нещастен случай.

— С какво го убихте?

— С пистолета на майка Брукер.

— В такъв случай как се надявате да си помислят, че е нещастен случай, след като го открият с куршум в тялото?

— Кой ви говори за куршум? Убих го с дръжката, това е най-добрата употреба на тия оръжия, а е и толкова безшумно…

— Ама и вие сте един чешит…

— …ужасен, нечуван, страхотен, знам. Казват ми го навсякъде, откъдето мина.

Един грамаден юначага, от спасените, риж като мангал, ме пита:

— Познавате ли областта?

— Не.

— Тогава оставете ме аз да се заема с колата и нейното съдържание.

— Действайте бързо — съгласява се Буржоа. — Ще ви чакаме тука.

Той се обръща към другите.

— Преди да тръгнем, дайте ми точна сметка за това какво сте направили с вашите поръчения.

Аз се намесвам.

— Много добре. Това не е моя работа, нито пък на това момиче. Ако ми позволите, ние ще дигаме гълъбите.

— При Брукер ли отивате?

Сещам се за девойчето Лора, която трябва да ме чака, кършейки ръце. И ако се появя с гадже за смяна, тя ще атакува. Две готини жени на едно място — неминуемо ще прескочи електричество.

— Не, не веднага. Успокойте двете жени от мене. Ще мина да ги видя утре сутринта; даже можем да се срещнем там.

— Къде ще се скриете?

— Имам една идея.

Той настоява:

— В хотел ще е крайно неразумно.

Прав е.

Аз съм объркан. Но не мога все пак да оставя на сухо медицинската сестричка. Стига съм я въртял по тоя начин, бедничката. С големите сифони и с нежния си поглед тя изглежда съвсем отчаяна.

Буржоа ме дърпа настрана.

— Зад църквето брат ми, абатът, има една голяма градина. В дъното на градината се намира малка постройка. Няма да е много топло, но… В крайна сметка ето ви ключа от градината.

— Благодаря ти, старче.

— До утре сутринта?

— Точно така. И недейте да се мотаете, струва ми се, че скоро фрицовете ще се размърдат.

Подавам една голяма банкнота на момичето.

— Ти все още не си разкрита. Иди да купиш нещо за кльопане и не се скъпи в качеството, английският крал плаща.

Чакам я във вдлъбнатината на една врата. Виждам я да влиза в различни магазини. Преговаря. Сигурен съм, че магазинерите я тормозят за купони; но с мангизи човек минава и без талони за храна.

Тя се връща с пълни ръце.

— Апропо — питам я, — как ти е името?

— Тереза.

— Тереза? Хубаво е. Нали не те притеснява, че ти говоря на „ти“? Виждаш ли, аз съм сантиментален тип и още щом се натъкна на някое момиченце красиво, че да го схрупкаш, почвам да се разтапям като малинов сладолед.

— Не, нищо няма — прошепва тя, порозовявайки.

— Не трябва да ми се сърдиш за тенекията, дето ти вързах онази вечер, фрицовете ми бяха дигнали мерника, а това е смекчаващо вината обстоятелство, така мисля, нали?

— Аз не ви се сърдя.

— Отлично!

Чаровница е малката. Не е възбуждаща хубост като Лора, но излъчва известен чар. Здравичка е като млада кобилка, свенлива, скромна… Разбирате ли-не можеш да се надяваш, че ще направи някакви сензационни подвизи, нито пък да й наливаш акъл; но онова, което съблазнява, е именно нейната простодушна невинност.

Намираме градината зад дома на свещеника и ключът пасва в бравата на дървената врата, през която се влиза от улицата.

Влизайки вътре, пристройката се пада отдясно. Това е една колибка, два на четири, където са складирани сечива, слама, клонаци, празни чували…

Откривам парче свещ. Страхотни сме в къщурка-та.

Поглъщаме провизиите, после с чувалите аз правя легло в сеното.

— Е, не е като стая в „Император“ — казвам на Тереза. — Но е за предпочитане, отколкото нар в килията…

Тя ляга, без да се предвзема.

— Позволяваш ли ми да нанкам и аз в същото легълце?

— Да.

Отговаря с въздишка.

Изтягам се до нея. Дишането й е учестено като на някое угнетено момиче.

— Като че ли не дишаш нормално — казвам й. — Сигурно е от сутиена ти, доста е стегнат.

Разкопчавам корсажа й. Тя не мръдва. Опипвам цицоните. Приятна изненада: сифоните й са доста удобни, не толкова грамадни, колкото обтегнатият корсаж ме караше да предполагам, но твърди като ябълки. Топличко е, приятно е, като в гнездо на гургулички.

Тереза започва да гугука също като гургуличка.

Ах, момчета, ставам гълъбофил!