Гафовете на Арчи

9Писмо от Паркър

Дните минаваха и Арчи постепенно свикна с живота в хотел „Космополис“. Като се огледа наоколо и преосмисли предишните си преценки, той заключи, че от цялото си непосредствено обкръжение най-много се възхищава на Паркър, слабият и мрачен камериер на господин Даниъл Брустър. Този мъж, който живееше в непосредствен контакт с един от най-опърничавите хора в Ню Йорк, съумяваше през цялото време да държи главата си гордо изправена и, доколкото можеше да се съди по вида му, да запази общо взето ведро разположение на духа. Чудесен човек, откъдето и да погледнеш. Въпреки че гореше от желание да изкарва прехраната си с честен труд, Арчи не би заменил мястото си с това на Паркър дори и за заплатата на филмова звезда.

Тъкмо Паркър първи насочи вниманието на Арчи към скритите достойнства на Понго. Една сутрин Арчи се беше отбил в апартамента на тъста си, както понякога правеше в старанието си да установи по-дружески отношения, и беше заварил там само камериера, който обезпрашаваше с метличка от пера мебелите и разните джунджурийки, към които тъст му проявяваше необяснима за Арчи привързаност, досущ като прислужник при вдигането на завесата на някой старомоден фарс.

След любезна размяна на поздрави Арчи седна и запали цигара. Паркър продължи със зачистването.

— Шефът — наруши мълчанието Паркър — има някои хубави малки обджей дар5, сър.

— Малки какво?

— Обджей дар, сър.

На Арчи му просветна.

— Аха, най-накрая схванах мисълта ти. Джунджурийка на френски. Сега схващам какво имаш пред вид. Смея да твърдя, че си прав, стари приятелю. Аз самият не чаткам кой знае колко от тези неща.

Паркър с одобрение бръсна една ваза на полицата над камината.

— Някои от нещата на шефа са доста ценни. — Той беше вдигнал малката порцеланова фигурка на война с копието и я почистваше с такова задълбочено старание, сякаш отпъждаше мухи от спяща Венера. Камериерът огледа фигурката с нежност и почтителност, които се сториха на Арчи съвсем неуместни. Вкусът на Арчи по отношение на Изкуството не се отличаваше с изтънченост, за да не кажем, че изобщо не се отличаваше. В неговите очи на дилетант това порцеланово джудже беше само с една степен по-приемливо за гледане от ужасните японски рисунки с туш на тъста му, които винаги беше наблюдавал с мълчалив протест.

— Да вземем тази, например — продължи Паркър. — Доста пари струва. О, доста пари.

— Кой, Понго? — попита недоверчиво Арчи.

— Сър?

— Винаги наричам тази чудата дреболия Понго. Не знам как но друг начин би могъл да я нарича човек, нали така!

Това несериозно отношение никак не се понрави на камериера.

— Доста пари струва — повтори той. — Но не когато е сама. Не сама.

— О, не сама?

— Не сър. Тези фигурки вървят по двойки. Някъде се намира и другата от комплекта, и ако шефът успее да се сдобие с нея, ще има нещо, което наистина си струва. Нещо, за което ценителите биха дали доста пари. Но само едната не струва нищо без другата. Човек трябва да има и двете, ако разбирате какво имам пред вид, сър.

— Естествено. Също като да събереш кент флош.

— Съвсем точно го казахте, сър.

Арчи отново се зае да попива с поглед Понго със смътната надежда да открие достойнства, които биха могли да убягнат при по-повърхностна инспекция от вниманието на случайния наблюдател. Но откровението така и не го осени. Понго го остави хладен — дори студен. Арчи не би приел Понго като подарък дори и някой приятел да му я дава с трепереща ръка на смъртния си одър.

— Колко може да струва чифтът? — попита той. — Десетачка? Паркър се усмихна със снизходителното превъзходство на подчинен към своя несведущ началник.

— Ма-а-а-лко повече, сър. Няколко хиляди долара ще бъде по-точно.

— Да не искаш да кажеш — смаяно ахна Арчи, — че по света се шляят на воля луди за връзване, ама съвсем на воля, които биха платили толкова пари за туй дребосъчесто грозилище?

— Без съмнение, сър. Тези антични порцеланови фигурки се търсят много от колекционерите.

Арчи хвърли още един невярващ поглед на Понго и поклати глава.

— Виж ти, виж ти, виж ти! Какви ли не перковци щъкат по земята.

Това, което би могло да се нарече повторното Възраждане на Понго, триумфалното завръщане на Понго в Историята, се случи след няколко седмици, когато Арчи отмаряше в къщата, наета от тъста му за лятото в Брукпорт. Завесата за второто действие се вдигна (ако можем така да се изразим) в момента, в който Арчи се връщаше от игрището за голф в прохладната августовска вечер. От време на време той изтананикваше тихичко няколко такта от популярен романс и се чудеше лениво дали Люсил ще нанесе последния щрих в картината на пълното благополучие, като излезе да го посрещне и сподели с него разходката му към къщата.

В този момент се появи и тя, елегантна дребна фигура с бяла пола и бледосин пуловер. Спътницата му в радости и скърби помаха на Арчи и той както винаги почувства онова неспокойно потрепване в сърдечната област, което, изразено с думи, щеше да приеме формата на въпроса „Какво, за Бога, би могло да накара момиче като нея да се влюби в дръвник като мен?“ Арчи непрекъснато, си задаваше този въпрос, който не излизаше от ума и на господин Брустър, неговия тъст. Въпросът за това колко е недостоен да бъде съпруг на Люсил беше на практика единственият, по който двамата мъже проявяваха пълно единомислие.

— Здравей, слънчице мое! — запърха приветливо Арчи. — Ето те и теб, а! Тъкмо се надявах да изплуваш на хоризонта.

Люсил го възнагради със звучна целувка.

— Душичка си ми ти — каза тя. — И изглеждаш като гръцки бог в този костюм.

— Радвам се, че заслужи твоето одобрение. — Арчи сведе поглед и с известно самодоволство огледа костюма си. — Винаги съм твърдял, че няма значение колко ще платиш за един костюм, щом той си струва парите. Надявам се твоят добър стар родител да мисли по същия начин, когато плаща сметката за него.

— Къде е татко? Защо не се върна с теб?

— Е, всъщност той сякаш нямаше нужда от моята компания. Оставих го в съблекалнята да дъвче пура. Имах чувството, че нещо го гризе отвътре.

— О, Арчи! Да ни би пак да си го бил?

Арчи се почувства неловко. Той смутено вторачи поглед в морето.

— Ами, всъщност, съкровище, ако трябва да бъда абсолютно честен, така се получи на практика.

— Но не с много?

— О, да! Смятам, че се представих твърде добре, играх доста енергично и го бих убедително. За да бъда съвсем точен, размазах го с десет на осем — с щастлива усмивка заяви Арчи.

— Но ти ми обеща, че днес ще се оставиш той да те бие. Знаеш какво удоволствие щеше да му достави това.

— Знам. Но, светлина за душата ми, имаш ли представа колко дяволски трудно е да бъдеш бит от твоя весел родител на голф?

— Е, добре — въздъхна Люсил. — Предполагам, че не си могъл да сториш нищо друго. — Тя бръкна в джоба на пуловера си. — О, има писмо за теб. Току-що ходих да проверя за поща. Не знам от кого може да е. Почеркът е чудовищен. Все едно някой се е упражнявал да драска.

Арчи огледа плика. Той не му говореше нищо.

— Странно! Кой би могъл да ми пише?

— Отвори го и виж — посъветва го половинката му.

— Дяволски умно. Така и ще направя. Хърбърт Паркър. Кой, по дявалите, е Хърбърт Паркър.

— Паркър? Камериерът на татко се казваше Паркър. Онзи, когото уволни, щом разбра, че облича ризите му.

— Да не искаш да кажеш, че някой разумен човек доброволно би облякъл ризите, които баща ти…? Искам да кажа, сигурно има някаква грешка.

— Прочети писмото. Очаквам, че ще иска да използваш влиянието си върху татко, за да го вземе отново на работа.

— Моето влияние? Върху твоя баща! Проклет да съм. Ама че оптимист е този човек, ако така си мисли. А ето какво пише. Разбира се, сега си спомням добрия стар Паркър — голям мой приятел.

— Знаеш ли — каза с възхищение Арчи, — това момче е страхотно! Искам да кажа, че пише дяволски добре.

Люсил плесна с ръце.

— Чудесно! Татко наистина ще се зарадва!

— Да. Приятелчето Паркър наистина е намерило начин да се понрави на старото ти татенце. Ще ми се и аз да можех!

— Но ти можеш, глупчо! Той ще се зарадва, когато му покажеш писмото.

— Да. На Паркър. Старият Хърб. Той ще се хвърли на врата на Паркър, не на моя.

Люсил се замисли.

— Иска ми се… — започна тя. После спря. Очите й светнаха. — О, Арчи, скъпи, хрумна ми нещо!

— Казвай тутакси, повелителко на сърцето ми.

— Защо не отскочиш до Ню Йорк утре без много шум? Можеш да купиш това нещо и да го поднесеш на татко като изненада?

Арчи с умиление я потупа по нежната ръчица. Никак не му беше приятно да помрачи нейните момичешки блянове.

— Искаш да узнаеш защо — търпеливо заобяснява той. — Но помисли, кралице на душата ми! В момента разполагам точно с два долара и петдесет цента в монети, които спечелих от баща ти днес следобед. Играхме на по двадесет и пет цента на дупка. Той доста неохотно се раздели с тях — всъщност, с отвратително покашляне — но ми ги даде. Ала това е всичко, което имам.

— Няма значение. Можеш да заложиш този пръстен и гривната ми.

— О, я виж ти! Да заложа семейните скъпоценности?

— Само за един-два дни. Разбира се, когато купиш това нещо, татко ще ни върне парите. Той би ти дал колкото пари му поискаш, ако знаеше за какво ти трябват. Но аз искам да го изненадаме. От друга страна, ако отидеш при него и му поискаш хиляда долара, без да му обясниш защо, той може да откаже.

— Може! — каза Арчи. — И още как!

— Всичко се нарежда чудесно. Утре е турнирът по голф, а татко го очаква от няколко седмици. Ще му бъде неприятно, ако се наложи лично да отиде в града и не участва в него. Но ти можеш да се измъкнеш тихичко и да се върнеш без той изобщо да разбере каквото и да било.

Арчи се замисли.

— Това звучи доста разумно. Да, планът носи всички белези на една интересна хитринка. Господи, та той си е истинска интересна хитринка! Направо карамелено бонбонче!

— Добре е, нали — с блеснал поглед отбеляза Люсил.

— Страхотен е, гениална ми съпруго. О-хо, има и послепис. Не бях го забелязал.

— Кой е господин Уилям? — попита Арчи.

— Брат ми Бил, разбира се. Разказвала съм ти за него.

— О, да, разбира се. Брат ти Бил. Странно, като си помисля, че имам шурей, когото никога не съм виждал.

— Нали си спомняш, оженихме се толкова внезапно. По това време Бил беше в Йейл.

— Господи! Какво е направил? — възкликна Арчи.

— Йейл не е затвор, тъпчо. В Йейлския университет.

— О, а, да.

— После замина за Европа, за да обогати културните си познания. Трябва да му се обадиш утре, когато пристигнеш в Ню Йорк. Сигурно ще бъде в клуба си.

— Непременно. Е, хиляди благодарности на добрия стар Паркър! Започва да ми се струва, че това ще бъде повратна точка в кариерата ми — отсега нататък твоят мрачен стар родител с радост ще прави всичко, което поискам от него.

— Да, този план е истинско бисерче, нали!

— Какво ти бисерче, гургулице моя — каза възторжено Арчи, — та това е цяла бисерна огърлица!

Деловите преговори по приемливата финансова оценка на гривната и пръстена след пристигането на Арчи в Ню Йорк изпълниха до такава степен времето му, че беше невъзможно да се обади на брата Бил преди обяд. Затова Арчи реши да отложи тази трогателна среща на зет и шурей за по-удобен момент и се отправи към любимата си маса в ресторанта на „Космополис“, за да подкрепи с питателен обяд тяло и дух преди изтощителната разпродажба. Там завари Салваторе, който, както обикновено, се суетеше наоколо и Арчи го инструктира да се притече на помощ с един тънък бифтек.

Салваторе беше мургавеляк с вид на злодей, който освен другите маси, обслужваше и тази в дъното, на която Арчи обикновено сядаше. Няколко седмици разговорите между двамата се бяха въртели най-вече около менюто и неговото съдържание, но постепенно Арчи установи, че те започват да добиват все по-личен характер. Още преди войната и нейното разкрепостяващо влияние Арчи се отличаваше с липсата на онази резервираност, която е типична за мнозина британци, смятащи себе си за солта и мерудията на съвременната цивилизация; а от войната насам той беше започнал да гледа на почти всеки, с когото се запознаваше, като на брат. Оттогава, в поредица от приятелски разговори, той беше чул всичко за дома на Салваторе в Италия, за малкото магазинче за вестници и цигари, което майка му притежаваше на Седмо Авеню и стотици други лични подробности. Арчи се отличаваше с неутолимо любопитство по отношение на своите ближни.

— Добре е приготвен! — отбеляза Арчи.

— Сер?

— Бифтекът. Добре изпечен е, искам да кажа.

— Много добре, сер.

Арчи се вгледа внимателно в Салваторе. Тонът му беше потиснат и лишен от живец. Разбира се, от един сервитьор не може да се очаква непрекъснато да се усмихва и възторжено да крещи колкото му глас държи „хип-хип ура“ само защото е бил помолен да донесе тънък бифтек, но все пак в поведението му имаше нещо, което обезпокои Арчи. Човекът изглеждаше гложден от тайна мъка. Дали просто го беше пипнала носталгията по слънчевата му родина или проблемът му беше по-конкретен, можеше да се разбере само с питане. Така че Арчи го попита.

— Какво става, момко? — съчувствено каза той. — Какво гризе гръдта ти?

— Сер?

— Казвам, изглежда нещо те мъчи. Какъв е проблемът?

Сервитьорът повдигна рамене, сякаш искаше да покаже, че не желае да натрапва проблемите си на един толкова високопоставен клиент.

— Хайде! — продължи да настоява окуражително Арчи. — Тука сме си свои хора. Изплюй камъчето, старче.

Убеден по такъв начин, Салваторе бързо и шепнешком, като през цялото време държеше под око оберкелнера, разголи душата си. Изповедта му прозвуча доста несвързано, но Арчи успя да отсее достатъчно детайли, за да схване, че става дума за една тъжна история, изпълнена с твърде много работа и твърде малка финансова отплата. Известно време той остана замислен. Сърцераздирателната история на мургавия му приятел го разчувства.

— Слушай какво — най-сетне каза той. — Когато старият Брустър се завърне в града, в момента той отсъства, ще те заведа при него и ще сгащим стареца в бърлогата му. Аз ще те представя, а ти ще му изпееш този откъс от италианска опера, който току-що изпя на мен и ще видиш, че всичко ще се оправи. Не твърдя, че спадам към неговите любимци, но всички казват, че е човек на място и ще се погрижи да не те подценяват. А сега, момко, да се върнем към онзи бифтек.

Сервитьорът изчезна, безмерно окрилен, а Арчи, като се обърна, видя, че в салона влиза приятелят му Реджи ван Тюйл. Той му махна с ръка да се присъедини към него. Арчи харесваше Реджи, а освен това му хрумна, че един светски човек като наследника на ван Тюйлови, който от години се размотава из Ню Йорк, ще може да му даде тъй необходимата информация за процедурата на наддаване при аукционите, въпрос, по който на него самия липсваха абсолютно всякакви познания.