Гарванът

В късна нощ, веднаж — отдавна — уморен, четях аз бавно

В книга странна и забавна стих, забравен вече тук —

Но, докле четех разсеян, в самота и сън обвеян, —

Чух — сподавен, ненадеен, бавен, тих, неясен звук:

„Гост… — помислих аз разсеян, сепнат от внезапний звук, —

Някой гост — и никой друг!“

Помня — бе Декември леден; бе среднощ и огън бледен,

Спрял на пода лъч последен, мреше бавно и без звук —

И отбягнал всички хора, сам, четех аз до умора,

В скръб за скъпата Ленора, Бог която взе от тук —

И сега зовят Ленора в Рая ангели, а тук —

Само аз — и никой друг!

От пурпу̀рните завеси звук неясен се разнесе —

И в сърцето ми разле се ужасът на тоя звук;

И, обзет от трепет смутен, да смиря страха минутен,

Казах: „Някой безприютен, през нощта залутан тук,

Дири по̀дслон — безприютен — светлина съгледал тук, —

Някой гост — и никой друг.“

И, успокоен веднага, станах — тръгнах — и пред прага

Спрях и казах: „Извинете! Да, аз чух неясен звук —

Но задрямал бях от скука, и тъй слабо се почука,

Че не ме опомни звука, както бях задрямал тук…“

И отворих… Спрях се. Взрях се, за да видя кой бе тук:

Само мрак — и никой друг.

Дълго аз в нощта се взирах, госта странен не намирах,

В блян и сън ръце простирах, чужд за всички смъртни тук —

Но светът бе с мрак обкръжен и сред мрака чух аз тъжен

Ек — „Ленора!“ — зов несдръжен, стон — от дълга скръб отзву̀к —

То аз сам зовях — и тъжен — чух на своя зов отзву̀к,

Глух отзву̀к — и никой друг.

И, опиянен от зо̀ва, аз се върнах, но отново

Чух сред тая нощ сурова същия предишен звук. —

Вейки голи меланхолно — тъй помислих аз неволно, —

Удрят в про̀зореца болно и уплаха всяват тук. —

Ето! — казах аз неволно — зная, тайната, е тук:

„Вятърът — и никой друг!“

Про̀зорецът тласнах бавно и през него — гордо, плавно —

Вмиг влете, крила размахал със прокобно странен звук,

Гарван черен — стражът верен на погинал блен химерен —

Кръг изви в дома чемерен, сякаш по̀дслон дири тук,

И над бюста на Палада спря, намерил по̀дслон тук —

Както още никой друг.

Аз погледнах, изненадан — тъй бе горд, тъй важно хладен,

Че, макар и безотраден, смех у мен избликна пак:

„Нямаш шлем! И ти си странник. Но си горд като избранник!

Как е, рицарьо, изгнанник от брега на Вечний Мрак,

Твойто име на избранник в Царството на Вечний Мрак?“

Той отвърна: „Нивга пак!“

Удивен, че той говори, вперих скръбно в него взори,

Ако и да ми се стори най-безсмислен тоя грак.

Но в дома, де сам оплаках дел за всички не еднакъв

И надежди в скръб не чаках, — пръв, единствен в скръб и мрак,

Да ме навести дочаках — пратен с бури в нощний мрак

Гарван с име „Нивга пак!“

Но след първий грак, отново той замлъкна тъй сурово,

Сякаш сам изле в туй слово своя дух с едничък грак.

И смутен, очуден странно, промълвих едва разбрано:

„Той ще хвръкне утре рано с първий лъч от моя праг!

Както всичко — рано! рано! — навсегда от моя праг!“

Той отвърна: „Нивга пак!“

О, туй слово бе самичко отговор умел на всичко —

Сякаш само туй едничко бе научил от бедняк,

Който в орис на печали, горест не една узнал е

И над всичко са му пяли скърбите припев недраг,

И над всичко сам той пял е техния припев недраг —

И той беше „Нивга пак!“

И в креслото пак аз седнах. Пак към гарвана погледнах —

Мисли смътни стотни път ме вестиха в нощний мрак.

Скръбен, исках да разгадам туй, което — безпощаден —

Той изрече — горд и хладен — в своя тъй печален грак, —

Туй, което — безпощаден — той предсказва в своя грак

С туй печално „Нивга пак.“

А на бюста, от високо, той в душата ми дълбоко

Огнен взор бе впил жестоко — секаш смъртен, вечен враг.

Болно моят взор отстъпи; тънех нежно в мисли скъпи,

Спомнях — невга тя пристъпи с радост моя беден праг!

Но… тя няма да пристъпи вече моя скръбен праг!

Както нявга — нивга пак!…

И тогаз крила повяха — сякаш ангели летяха

И вестяха те утеха, тихо слезли в нощний мрак —

„То — извиках, — о, несретний! в твойте скърби неприветни

Бог забвение, най-сетне, праща с ангели — Всеблаг!

Пий забвение и чакай светла вест на Бог Всеблаг!“

Грак простена: „Нивга пак!“

„Ти си вещ пророк — стихия! — викнах аз. — Към теб вопия!

Щом те запокити Злият с буря върху този бряг, —

Свят балзам за скръб и спомен нявга в Галаад псаломен,

Ще намеря ли бездомен — предскажи ми в своя грак!

О, кажи на мен, бездомен, в своя вероломен грак!“

Той отвърна: „Нивга пак!“

„Птица или дух на Злия! ти си вещ пророк — стихия!

Предскажи! Към теб вопия — след скръбта на земний мрак,

Ще ли види с радост взорът пак на ангелите в хора

Светлий образ на Ленора — в Рая сред венци и зрак?

С радост да сияй във взора — сред лъчи и вечен зрак?“

Той отвърна: „Нивга пак!“

„Нека туй, що ти програка, бъде на раздяла знака! —

Станах с вик. — О, син на Мрака, потъни отново в мрак!

Тук перо да се не мерне в спомен за лъжите черни!

Избави ме от неверний призрак твой над моя праг!

Пак самотност, скърби верни нека бдят над моя праг“.

Той отвърна: „Нивга пак!“

И крила той не разпери — верен подслон тук намери! —

И над бледний бюст той черен — демон същ над моя праг! —

Бди, седи, мълчи, не грака — сякаш в хищен сън той чака,

Като хвърли сенка в мрака и прогони сетний зрак —

И душата ми във мрака няма да дочака зрак —

Зная вече — нивга пак!